Всичко от литература

литература

• Размяната

   Разказ от Васил Симеонов

  

  Огромните дула на четирите гигантски гаубици, стари като швейцарски мортири от осемнайсти век, зяпаха застрашително към морето. То морето въобще не ги виждаше, защото една изумрудено зелена, невинна като красива пеперуда горичка, ги скриваше от целия свят. Тумбестите, тежащи над шейсет кила снаряди, можеха с лекота да прелетят огромни разстояния и да поразят всеки вражески кораб, дръзнал да застраши крепостните стени на древния град Месемврия.

  Морската батарея се командваше от Папа Джо, капитан трети ранг от военноморския флот. Истинското му име беше Георги Стойчев и беше пратен тук от базата в Атия. А Папа Джо го наричаха подчинените му офицери, мичмани и матроси. На тях им харесваше това име, а той нямаше нищо против да му викат така. Службата беше лека и капитанът се чувстваше като на курорт. Нямаше как да е другояче, нали точно под краката му лежаха такива знаменити места като Несебър, Слънчев бряг и Елените… Целта на поделението беше да охранява четирите топа. Самите пазачи на крепостта бяха една дузина матроси, отбиващи редовната си военна служба. Последният набор. Освен охраната, два пъти в годината, когато изпробваха дали гаубиците още могат гърмят, момчетата тичаха като царски вестоносци до близките къщи на Равда и Несебър, за да предупреждават людете да си отварят прозорците. Иначе щеше да да завали стъклен дъжд по улиците.

  Папа Джо беше пич и като такъв го приемаха войниците, а той им отвръщаше със същото. На младежите им се живееше и свободните от наряд вършееха по цяла нощ из дискотеките на Сънито, Несебър и Равда. „Триъгълникът на греха”, така капитанът наричаше този район изпълнен с какви ли не съблазни. „Млади са, сега му е времето да живеят, да грабят колкото могат от живота”. И проверяваше дали всеки излизащ отпускар носи тройка презервативи в себе си. В опасна зона живееха. Само туй момче, матрос Дашев, Дамян Дашев, доста го притесняваше. Деветнайсетгодишен левент, симпатяга, як, здрав, а толкова затворен. Едни книги само го вълнуваха, живееше като пустинник. Излизаше в отпуск само по половин час, колкото да ливне една бирица, и се връщаше при книгите си. Странеше от другите. Вярно, всички останали бяха морски чада. Бургас, Поморие, Царево, това бяха техните градове. А той – сухоземен плъх, от Хисар, дълбоко в сушата. Отначало Папа Джо го помисли за гей, така де, при толкова полуголи момичета, дето щъкат из околностите, ти да седиш като пукал с някоя книга…

  Обаче нещо не му се връзваше, ако беше педал, щеше да се пробва с някое от момчетата. Не, явно е притеснителен човекът. И един ден го грабна със себе си, замъкна го в барчето на ВИФ да изпият по някоя бира. И да си поговорят. Командирът се оказа прав. Младежът беше възпитаван в пуритански дух. Скромност – това било веруюто на неговите родители. Жените го вълнували, но го и плашели. Изложил се веднъж, една много настоятелна съученичка поизбързала и той горкия свършил хубавата работа, без да свари дори да си разкопчае ципа. Това му разказа Дамян, впил поглед в дулото на чашата си и поруменял като средновековна девица. Папа Джо беше психолог, каза му, че и с него се случило същото навремето, ама това го амбицирало. Че кат ги почнал мадамите, чет нямали. Затова късно се оженил. „Общуване, общуване му е майката! И главите горе! И двете!”

  После му разказа за щерка си, Галя, двайсетгодишна, ама много отворена. Дали да не вземе да й каже да го заведе на някой техен купон; тя била в момента тук, в Несебър, при баба си. Още сега ще й звънне. Дамян подскочи като ужилен и категорично отказа. Папа Джо обаче се оказа супер настоятелен и какво да прави момчето, на командир трудно се отказва, съгласи се. По пътя, на връщане, продължиха да си плямпат; разбра се, че момчето е прието в СУ да следва философия наесен. Ето откъде била любовта му към книгите. „Нерде философия, нерде двадесет и първи век, ама на, всеки си е башка луд” – разсъждаваше наум морският офицер, но не посмя да го каже гласно.

  Когато се прибраха, Дамян се изтегна на „койката” с книга в ръка, а Папа Джо набра по мобилния дъщеря си. Беше събота, два след обяд. Таткото се ухили демонично, защото след секунди тишината в бабината й къща щеше да иде по дяволите. За да разпознава кога звъни баща й, неговото момиче беше турнало на nokia-та си не мелодия, а запис на залпови изстрели от мортирите в горичката. И сега – бааам, бааам, баааам – гърмежите отекваха из цялата къща. След петия залп телефонът щракна:

  – Здраве желая, господин капитан трети ранг – тъничкият, почти детски гласец приятно погали ухото му.

  – Здраве желая, катеричке, май си в добро настроение, радвам се да те чуя!

  Разбра се, че е пристигнала само преди час и тръгва за “Фрегатата”, там плажът бил най-шик. С приятелките си. След няколко минути Папа Джо изложи проблема и я попита може ли да поканят Дамян на някой техен купон, да се повесели, да се запознае с нейната компания, дето се вика малко да го социализират… На въпроса дали е „голям смотляк” – таткото отговори с: „Не, не е много голям, срамежлив е, добро момче е, нека опитат”.

  Девойката му каза да й звънне след час, да се видела първо с нейните кифли – и му трясна безцеремонно телефона. Такава си беше, какво да я прави.

  След час артилерийската канонада от телефона на Галя стресна всички гущери, препичащи се на плажа пред пиратски кораб.

  – Слушай, папа. Утре в девет вечерта, Валя, да, същата, русата, да бе, готината, ще го вземе от разклона за Съни бийч. От спирката. Купон в „Русалка”. Не, няма да съм там, имам друг ангажимент. И да носи една роза, червена, в лявата ръка. Няма да го тормозят, казала съм им, нали рече, че е готин! Айде чао, тате. Целувам те и аз.

  

  С огромно нежелание матрос Дашев, облечен в най-готините си цивилни дрехи, разбирай единствените, заби колец на уговореното място и зачака. Беше чел, че мацките закъснявали за среща. А Папа Джо, той остана да спи в поделението и да чака резултата от социалния си експеримент. След двайсет минути едно къдраво като Южна Африка миньонче грабна розата.

  – Мерси, пич! Ти ли си Дамян? – детското й гласче го изненада приятно.

  – Здравей! Аз съм, а ти си Валя, нали?

  – Позна от пръв път. Браво! Само дето купон няма да има. Изпокарали се нещо. Ще трябва да импровизираме с теб.

  – Ами… ако трябва, аз… ами да се връщам в казармата, щом… – смутолеви момчето, въпреки че въобще вече не му се тръгваше.

  – Не те пускам никъде, айде, рейсът идва – и мацето безцеремонно го натика в препълнения дилижанс, като в къдравата й главица се отбеляза нещо като „Абе, тоя бил много готин!”. В теснотията Валя се лепна за моряка като холограмен стикер. Момчето се опита да се отмести, ала първо – нямаше накъде, и второ – не прояви особена настоятелност в опита си. Къдрокосото чудо въобще не направи никакъв опит. Когато се смъкнаха от душегубката, имаха чувството, че се познаваха отдавна. Момичето явно беше вряло и кипяло в купонните изпълнения. Предложи да направят един “мнооого дълъг тур за овации”. В смисъл да влязат на някое място, да ударят по един шот, после веднага в друго заведение, още един, и в друго, и в трето, и още един, и още… Беше готино. На всяко място – различно питие. Завъртя се едно шарено колело, не ти е работа. После им се завъртяха главите. После Валя предложи да се хванат за ръце, за да не се изгубят в тъмното. После тъмното се изгуби в тях. После седяха под някаква върба, на някакво пристанище, пиха водка и се радваха на облещената като китайски фенер луна. Тогава се роди идеята за безшумния танц. И танцуваха под лунната върба…

  После… после Валя попита:

  – Имаш ли си гадже?

  – Миии… не. Нали съм войник…

  – Искаш ли да ти стана гадже?

  – Още от мига, в който те зърнах – никой в тъмното не видя червенината, избила по бузите на моряка.

  – Тогава ме целуни. Вече сме гаджета.

  Дамян целуна Валя. И Валя целуна Дамян. После двамата се целуваха. После се заоглеждаха трескаво наоколо. После забравиха водката под върбата, преди една стара лодка да ги приюти. После морето заклати лодката, след това лодката заклати морето и се изви такъв щорм, от който всичко се въртеше, хлипаше и виеше срещу облещената луна. Тогава някъде лодката се откъсна от кея, без влюбените пасажери да забележат това, и кротко отплува по посока „накрай света”.

  А пияният шегобиец, този, който сряза въжето, се кикотеше като върколак, омагьосан от лунното притегляне.

  Те, те не можеха да се откъснат един друг – красиви, голи и безсрамни. И влюбени до полуда.

  Далече навътре, вече в открито море, слънцето се показа, жарко като пещ, ала и двамата не проумяваха какво става, заети единствено със себе си, оставили се на произвола на природата. И жадни, жадни да пият от безкрайната си любов!

  

  Усетиха се късно следобед, когато едно несебърско РеКе* вдигна барката с едни вериги на палубата си. Риболовците покриха голите им тела с мокри кърпи, дадоха им да пийнат вода с малко сол, опекоха им две риби и след два часа, вече в добро състояние, ги свалиха на брега. Заедно с лодката, най-грозната лодка на света, сякаш издялана от теслата на пиян копанар. И най-романтичната… Лодката на вечно къркания Къцо, който така и не беше забелязал липсата й.

  Дамян и Валя дълго се отдалечаваха един срещу друг на заден ход – два мима, залепили като магнити погледите си. После потънаха в мрака. Той в мрака на поделението, тя в мрака на бабината си къщичка.

  – Изкара ми акъла! Това е самоотлъчка! Марш в ареста! Цял ден личният състав те издирва! – крещеше обезумял Папа Джо. После се сети, че в горичката арест няма и го прати последователно на военен съд, в концлагер и къде ли не още. Накрая се успокои, запали един тютюн и запита:

  – Къде беше? Какво стана, наистина ми изкара акъла.

  – Беше прекрасно! Най-хубавото нещо в живота ми – напуканите до кръв устни на Дамян едвам се движеха.

  – И какво? Толкова ли е хубава тази, каква беше, Валя? Изнасили ли те? Такава стръвница ли се оказа? Нещо отнесен ми се виждаш… осъзнай се, момче!

  – Господин капитан… не говорете така… Обичам я. Ще се женим. Не мога без нея!

  Папа Джо зяпна, опулен като лемур. После му кресна да се преоблече и да ляга. Утрото било по-мъдро от вечерта. Вдигна телефона за да съобщи на Галя, тая Валя каква каша беше забъркала с тоя купон. Набра номера й. В канцеларията изведнъж се разнесе оглушителен топовен залп. После втори, трети, цяла канонада…

  Папа Джо онемя. Грохотът идваше от левия джоб на ризата на Дамян.

  – Аааа, това е телефонът на Валя. Разменихме си ги, вместо годежни пръстени – усмихна се щастливо момчето и затвори вратата отвън.

  .

  ––––––––––––––––––––––-
  * РеКе – Риболовен кораб.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Васил Стефанов е на 63 години. Мебелен инженер, завършил е Лесотехническия университет. Пише от няколко години. В началото на м. май ще излезе първата му книга, сборник с разкази „Клубът на гъсоците“.

  .

• Есенни гробища

  Разказ от Георги Витанов Богат

  

  „Земята не ще молитви, ни клетви за вярност, ни обещания. За да роди, трябва й ЛЮБОВ.
  Също като жената…“

  .

  МАМА

  Човек не е космополит. Човекът е домашно животно с точно определен регион на произхода си. Като „хляб от Тутракан”, „вино от Мелник” или „мура от Пирин”. Сигурно и аз съм такова животно, защото тая задъхана и давеща мъка, наречена носталгия, тази остра домашна недостатъчност, бе моя непрестанна спътница почти двадесет години и като студент в Берлин, и като специалист в София и Амстердам, и като хоноруван преподавател в Рим и Мичиган. Сещам се, че когато за първи път видях Алпите в района на Горна Швабия, сърцето ми трепна: фасулът, дето никнеше в градините на тези алпийски селяни, повит на високи пръти, бе същият като фасула в градината на мама. Също и така цъфтеше. И дървата, дето баща ми грижливо редеше високо под широкополата ни стреха – красив декор на фасадата на нашата къща, тук бяха наредени по същия начин. И водата, дето бликаше през тучните планински плата, тук беше толкова студена, толкова бистра и тъй вкусна, като водата в нашите пирински потоци. И върховете и снежните кръпки по тях в края на юли бяха същите. Но защо при тая трепетна гледка, тъй напомняща за дома, нещо не ми достигаше?! Може би, защото смърчовете и елите, досущ като нашите, фучащи на горския повей, ми шепнеха с друг глас, и птиците в гората пееха като че ли на друг език, а да не говорим за езика и гласовете на овцете и кравите – хем различни от нашите, хем мучащи и блеещи другояче. Сигурно на онзи мелодично насечен немски език, на който говорят хората тук в немските Алпи.

  В която и чужбина да съм бил, очите ми са на четири, ушите на шест и всички фибри на душата ми са отворени жадно да търся наоколо нашенското. И ако не го намирам, измислям си сходства и прилики, защото иначе ми е гутаво и чуждо. Често се питам, дали това не е (опази Боже) онзи порив на примитива, варварина, завзел палата на императора, заповядал да изхвърлят златния му трон и на негово място да поставят един пън, върху който той се чувствувал удобно и като у дома си!

  Сега съм на родна земя. Като щур карам от Калотина за София. В софийското ми жилище хвърлям част от багажа си, обаждам се тук-там на колеги и приятели, оставям жената и щерката на софийската й баба, и хуквам надолу, на юг, към село, към дома.

  Господи, луд съм за дома! Задминавам безразсъдно, рисковано, дори арогантно, и оставям всяко возило зад себе си. Ето, минавам Предела и цъфва Пирин пред мене с натрошени, щръкнали върхове, с бели кръпки сняг по тях – вечен сняг, който никога не се топи. Натискам бутона на вратата и дебелото стъкло пада бавно надолу – бездушна преграда между мен и дивата красота на планината, в която съм се родил и пред която немея. Често се хващам в разговор, че повече гледам и слушам нямо, отколкото да говоря. Така те е възпитала планината. Това е защото цял живот си зяпал, немеейки пред това чудо – Пирин планина, пред което човек, каквото и да каже, е нищо. Вдишвам въздуха на тая планина, влудяващо свеж, разнежен, разтреперан, надут, готов да се пръсна в сълзи от милост и чувства:

  „Планино, Пирин планино!
  Много си, Пирин, убава!!!…”

  Идва ми да завия…

  От Предел до Места карам дръзко и нагло. Немея пред веригата чудни върхове, изваяни от дясната ми страна, като на гигантски билборд, но живи и дишащи, и свивам вдясно, нагоре – нагоре към планината, към дома, към мама. Към гроба на татко… Отдавна асфалтираният път, изровен и с дупки, зле поддържан – неподдържан, се вие нагоре като сив, стар смок, легнал косо върху припеците между Пирин и Места, всред калините, сенчестите орехи, хвърлящи разпукани плодове върху асфалта, които никой не ще събере, и аленеещите плодове на глоговете и дряна, които никой не ще обере. Стотината коне на колата ми гълтат нагло и лакомо завоите по двадесетпроцентовия наклон на четвърта предавка, сред този красив и питомен шумак нагоре, нагоре – в тебе, горо зелена, в тебе, Пирин планино!…

  Виждам седнал пред себе си, но не в шумака наоколо, както би могло да се предположи, а в удобно кресло от скъпа кожа в едно от фоайетата на сградата на ООН в Ню Йорк, професорът по космическа кибернетика от Калифорнийския университет в Бъркли, доктор Алистър Милев Кехайоу, което име, извадено от английската му транскрибция, значи Алистар Милев Кехайов. Понеже и аз съм „Кехайоу”, имам чувството, че с този пълен, бял и червен, биковрат американски професор, потомък на старите пирински кехаи, сме малко нещо роднини. Защото знайно е, че в село всички сме малко роднини. Речено е – мома и ерген си повикат „братчет, братчет” – таку се натъркалят в папратта.

  Доктор Кехайоу близваше с розов език мундщука на пурата си, по нашенски широко усмихнат, и въодушевено произнасяше думите”кутмач”, „ябуки”, „катък”, „погача”, „качамак” – жалки останки от прабабиния му език – и му беше изключително интересно, защото те звучали почти като на езика „на индианските племена в перуанските Анди”.

  Той казваше:

  – Сигурно е много красив тоя край на света, отгдето иде нашият корен, господине?

  – Много е красив, мистър Кехайоу! Вие нямате представа колко е красив! – казах с дива носталгия в гласа си и като доза антиносталгин пуфках с престорено безразличие от пурата си, от което не ми мина.

  Това видение изчезва и ето, след последния завой, изведнъж под оснежените върхове се показва друго видение – селото. Моето родно, мечтано и лелеяно село, толкова години вече, чиито къщи загърбват планината. То не е просто,село. То е светът на детството ми, в който съм роден. Който ме е създал и възпитал. Къщите гледат към отдавна изровения асфалтов път с мижавите си прозорчета, като очи на старци, ожидащи своите синове в последните дни от живата им.

  Отбих вдясно и спрях пред „Блага цунка”. „Блага цунка” блика с пиринчения си чучур, забит в прогнил дънер от черен бор в същото такова гнило корито, изкряща, ледена вода. „Сама мома на път стои, който мине – се я целува. Що е то?“ – помислих си.

  Наведох се и целунах водата. Никъде по света не съм пил по-студена и вкусна вода от тая. В САЩ сигурно ще струва десет долара за галон.

  Нещо шавна в припека над чешмата. Всред самодивски хора от син минзухар седеше старец. В моден, бил някога черен абитуриентски костюм, напухан в прах, с мазни петна по реверите и със сгърчена яка, охлузена до лъскаво, към мене гледаше адашът на американският професор по космическа кибернетика, дедо Алистар Кабахатлията. Ако можеше с някакъв мистичен душ да се облее този некъпан от рождение човек, да се изчисти, та черния му костюм да стане такъв, какъвто е бил, нов, а той самият да засуче мустак и да се изправи поне с едно десет години по-млад, тутакси би заприличал на някой член на френската академия по изкуствата в някое от редовните си заседания. Познах стареца, макар и не веднага. Плиснах вода на челото си и се покачих при него, като седнах всред минзухарите.

  – Бега, я! – рече дядката с беззъб глас.

  – Кое избяга, дядо Алистаре?

  – Змията.

  Озърнах се, трепнал от някакъв атавистичен страх, и подирих с очи „змията”.

  – Коя змия?

  – Ами ей тука, като спря таксето си долу, при мене имаше една змия, и ми душеше копитата! – и той размърда охлузени обуща „Дахщайн”, вързани с конопена връв вместо връзки, подарък за доизносване от внуци и правнуци.

  – Много се надах да ме ухапе, ама не би. От човек като мене всеки го е гнус. И Архангел Михаил го е гнус да бръкне в мене и да ми извади душата. Затова прати змията, ама и нея я хвана гнус. Това е, понеже съм задникар. На шиле, дето върви последно в стадото – задникар му се вика.

  – Защо да си задникар, дядо Алистаре!

  – Оти открай време съм такъв, се последен. Сички се фърлиха кой пръв имот да спечели, стока да сдобие и навъди, деца да отгледа и изучи, а сетне и кой пръв в гробищата да иде. Изтрепаха се да се надпреварват, а я цел живот се отзад се маам, се последен, се на опашката. Те и дедо Господ не ме иска. Всичко търси първенците – последиците като мене и Господ ги не ще. Дали защото съм много виновен, та Господ нарочно ми е дал дълъг живот да се мъча, та да не пуквам!

  – На колко си години, дядо Алистаре?

  – На сто и една – дядката гледаше с очуден и невиждащ поглед в пространството. – Много са, ама защо ми са?

  – Да даде Господ още сто да изкараш, дядо Алистаре! – рекох, колкото да кажа нещо.

  – А, сполай, ама ги не ща. Имах ги – видех какво е! Да дава Господ сиромашия и дълъг живот на душманите. На приятелите – немой. Не е убава тази Божа дан. Ти чие дете си?

  – На Мара съм аз.

  – А-а-а-а, на Мара. Убаво, убаво, те жените са на гробищата. Там иди, там ще ги найдеш.

  Сбогувах се с дядо Алистар и докато карах до вкъщи се сетих, че „кабахатлия” на турски значи виновен. Каква е вината на този стогодишен човек, не знам, но си спомних, че парамона му иде от неговите философии за „човешката вина”. Според него човек е „кабахатлия” цял живот. Той все е виновен за нещо, докато е жив. Само нероденият и мъртвият са невинни. Жив ли е човек, кабахат носи тежък, като ямурлук.

  Колата сама сви и спря пред нашата къща.

  Понеже улицата е отгоре, а къщата е вкопана в баира, стрехата й е на разкрач от пътя, та каменните плочи на ската на покрива приличат на калдъръм, строшен и разместен. В насъбраната между плочите вековна прах, тук-там е никнала трева, изсъхнала и спаружена, а най-отгоре, току на билото, зеленее келаво и сгърчено габърче, същински бонсай от Токийската ботаническа градина. Дърво – дете, свито, сгърчено и въргаво от нелесния живот в тази безплодна пръст, в която и на дърветата е трудно да живеят, та заприличало на стар келав габър. Не бяхме ли точно такива бонсай и ние, родените на безплодна?! Деца-старчета!

  Бутнах дъсчената вратичка на нашия двор и тя падна в краката ми. Липовите гъжви, с които мама бе връзвала вратата за дъбовия кол вместо панти, бяха изгнили и се разпаднали. Заслизах надолу по каменните стъпала към дворчето, а те се клатеха под нозете ми. Загледах се в нашето дворче, което в моето детство бе нещо голямо и необятно, денем пълно със залети от слънце чудеса, а вечер – със страхове. Сега то бе един мизерен плочник, три разкрача напред и пет встрани, с преметени, но разядени от времето каменни плочи, и с упорита кокоша трева, напираща между тях, необезпокоявана от човешки стъпки. Оттук започва градината, фасулът от нея бе отдавна прибран и само спаружените китки на гергините клюмаха осланени в лехата, а хризантемите се кокореха на отиващото към заник слънце. Отидох в двора на животните, а там животни нямаше. Три проскубани кокошки въртяха глави и ме гледаха нервно и озадачено, както се гледа пришълец.

  Върнах се и обиколих къщата от другата й страна. Тогава видях каменният кръст с портрета на мама.

  Сърцето ми заби лудо. От овална порцеланова снимка ме гледаха очите на мама, а на устните й беше оная тиха усмивка – укор и насърчение – мамината усмивка…

  Не бях на себе си. Значи идвах за погребението на майка ми! Неканен, непредизвестен, но бутан от някаква интуиция към онова, което се бе случило. Затова и дядо Алистар деликатно ме прати на гробищата. Затова ли прекосих света с онова силно усещане за дома! Затова ли бе това отчаяно бързане?!

  Хукнах към гробищата, забравил всичко, дори и колата си, макар че гробището не беше близо. Тичах с все сила и като възвих над „Белия рид” по отдавна изровения коларски път, пред мен се показаха гробищата. Второто село на селото, вечното, с най-многобройните му жители за во веки веков.

  Няколко бабички се суетяха около прясно изкопан гроб. Не се суетяха, а копаеха. Те копаеха гроб, а прясно изкопаната, влажна земя, отдалеко червенееше на ниското слънце. Наближих и видях по-надолу друг изкопан гроб, а встрани от него – още един. Колко ли души бяха умрели, та зееха цели три гроба! Сетих се, че досега не чух камбана, а и поп не се виждаше. Плач не чух, а като наближих още, чух глъчка и смях. Бабичките копаеха гроб и нещо се шегуваха. Три от тях седнаха да почиват на изгорялата от слънцето трева, една остана права, запретнала бели рамушки, подпряна на островръх, излъскан от работа дикел, а оная, която изриваше бавно и немощно пръстта от гроба с ръждива лопата, бе мама. . .

  Скочих в гроба и грабнах в ръцете си майка ми, ням и надут в пристъп на сълзи, не на себе си. Бабичките изцвилиха от радост и изненада…

  – Добре дошъл, синко! – чувах в ушите си немощния глас на тази тънка и жилеста старица – майка ми, а раменете ми се тресяха и сълзи заливаха лицето ми. Плачех като никога досега. Плачех, както от дете не съм плакал.

  Бабичките се смееха и се закачаха, като моми, а аз не пусках мама от прегръдките си…
  Когато най-после дойдох на себе си, попитах кой е умрял.

  – Никой не е умрял, чедо!

  – Защо копаете тия проклети гробове, като никой не е умрял? – попитах троснато и ядосан не на шега.

  – Защото иде зима, синко.

  – Какво като иде зима! Зимата ли ще погребвате в тях?

  – За нас са тия гробове, чедо. Ако тая зима некоя от нас си иде, кой ще копае замръзналата земя, като сме стари и немощни!

  Тия думи ме шибнаха през лицето като камшик. Да ме убиеше някой, това никога не бих се сетил. Не знаех какво да правя при страшните думи. Мама плачеше от радост в прегръдката ми, аз гледах далеко наоколо шумаците, баирите с отдавна изоставени ниви, лозя и ливади, планината, същата като от детството ми, а някак си друга.

  Гледах с премрежени от избухналите сълзи в очите ми, а бабичките се смееха наоколо и се радваха, че съм си дошъл и ще ги отменя в това пусто копане, че останали вече трети ден без ръце… Тъкмо съм щял да помогна да изкопаят гроба на мама.

  Уплашен погледнах встрани и познах камъка над главата на татко. Майка ми си копаеше гроб приживе.
  Бабичките подгърбени и немощни тръгнаха вкупом към селото, радостни, че ще тъкмят гощавката за госта, за мене, а аз влязох в плиткия все още трап, удрях с все сила земята с тежкия дикел до костите на баща ми, а той се извърташе в ръцете ми и отказваше да копае.

  – Копай, гробокопачо, дето и за гробар те не бива! – мислех си и млатех отчаяно. – Затова ли летеше със сто мили в час да копаеш гробове на неумрелите още, но катадневно умиращи баби! И ти си един от гробарите на тая умираща земя наоколо, копай, некадърнико, копай, неблагодарнико, барем свърши си работата до край!… Едри пришки издуха дланите ми, но млатех яростно и с последни сили.

  Останах няколко дни в това мое мило, мечтано и скъпо на сърцето ми село, подредих тиклите на покрива да не тече, смених гнилите дъски на стълбището, оправих каменните стъпала на стълбата към улицата, та потегнах и сложих падналата портица. И всичко това работех с чувството на кърпач, който кърпи с бели конци светлите надежди на миналото, към безрадостното настояще. Безсмислен кърпач на опинец, отдавна съдран и непотребен.

  Работех и ходех наоколо. Отидох в полето, а поле нямаше. Имаше бъзясали стари орници в чиято земя, изсъхнала и напечена от все още силното октомврийско слънце, никнеха хвойни. Разходих се по ливадите, а ливади нямаше – имаше суха, спаружена и непозната трева, оплетена в троскот, от която и дивите животни не пасяха. Гледах към зиданите тераси на лозята по баирите, а зидовете им бяха съборени от пороите и старите лозови кютуци дивееха, та и косовете гладуваха и подсвиркваха жаловито. Нивите край гората се бяха самозалесили, та живите плетове на белия бор и църнаките спускаха зелените си лакоми вълма – гората прибираше земята си, която хората от столетия й бяха отнели… И над всичко това планината – вечната, но не така величествена, както в носталгичните ми сънища, не така дивна, видяна от уюта на колата ми, а сиромашка, посърнала и скръбна. В ушите ми гъргореха думите на мама:

  „Синко, тая земя беше най-хубавата на света, защото тя роди вас, отгледа ви и пръстта под ноктите си даде да ви изучи, и хора станахте. Големите хора се раждат на сиромашка земя. Сега, като умира земята ни, кой ще ни ражда големите люде?!”

  Дните ми минаха и трябваше да тръгвам. За къде! – питах се. Можех ли да оставя майка си тук и така! Предложих й да тръгне с мене.

  – Къде? В Европа ли, сине, или в Америка?! Ще ги искат ли тамошните земи моите кости?

  Тръгвах и усетих по лицето си сълзи. Къде отиваш, като бягаш, човече?! Къде ще се спреш и къде ще се скриеш?! Къде ще намериш утеха и упование, че си полезен и нужен! На кого си полезен и нужен, като караш твоята майка сама и приживе да копае гроба си! Коя е спасителната ти сламка, удавнико – науката ли! Кому е полезна твоята наука, която погребва майка ти, жива още и мислеща, сто пъти по-мъдра от тебе.

  Запалих скъпата си кола и се шмугнах надолу като беглец, като крадец, като жалък злосторник, който бяга от мястото на престъплението, за което не ще бъде вързан и наказан, и което ще бъде за него триж по-голямо наказание. Наказание до гроб…

  Минах покрай „Блага цунка”, чешмата, наречена с най-точното на света име „Сладка целувка”, бликаща скъпоценната си вода, която никой вече не целува, и видях захвърления между сините минзухари на припека горе смачкан и охлузен абитуриентски костюм на дедо Алистар Кабахатлията, подарък от правнуците му. Лежеше като куп захвърлени край село парцали. Уплаших се – дали старецът не беше ритнал здравите подметки на „Дахщайн” завинаги! Спрях колата и се покачих да видя, но в старите парцали вътре нещо дишаше. Дядката спеше тихо и кротко, като младенец.

  Не такива, като този последен стожер на живота в умиращото село дядо Алистар, са кабахатлиите. Виновниците сме ние…

  Умира селото ни, мислех си, като карах надолу и се сетих, че и последните цветя в мамината градина са хризантемите. Белите хризантеми – цветята на мъртвите.

  .

• Цвета Иванова, „Църква за птици“

  Представяме на вниманието на читателите предговора към първата книга на Цвета Иванова „Църква за птици“, излязла през тази година, както и някои от включените в книгата творби.

  Авторката е родена през 1970 г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи“. Работи в Специализирана болница за рехабилитация в Слънчев бряг, както и в медицински център в Сливен. Писането на стихове за нея е магическо занимание, смисъл, извисяване, потапяне в друг, незрим свят.

  

  Предговор към „Църква за птици“

  Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си.

  Читателят потъва в света, в който влиза се само незримо, за да се изгуби сред тихото вълшебство – любовта, която се ражда от едно докосване и прераства в обреченост. Лирическата героиня от ничия се превръща в път и смисъл. Както често се случва, после любовта си отива, проядена от неизбежните съмнения за несъвместимостта между контрастните стихии – огънят и водата. След:

  Сбогувам се на прага на нощта
  с една любов – пресъхнала градина.

  следва прошката, която идва от онези небеса, в които любовта е още жива.

  В. Сорокин казва, че както живее човек, така и пише. Но припокриването на авторката с героинята й е непълно. Някои образи са изцяло художествени. Това се отнася по-скоро за хумористичните и сатиричните творби. В тях, чрез елементи на гражданска лирика, политическа сатира, често гарнирана с доза лека самоирония и битовизми, са казани тежки и болезнени истини за съвремието ни.

  Стихове със затрогваща носталгичност ни връщат назад във времето, където ухае на слънце и на детство. По чувствата играе тръпката от спомени. И пак оживяват онези звънки радости – локви, гьол с жаби, папур, слънчогледови полета и плачещи върби.

  Любовта е тази, която обединява смисловото многообразие на творбите. Всеобщата любов, любовта към ближния, към природата, към родителите, към любимия човек. Тя осмисля временния престой на душите ни тук, докато са в тленната обвивка на телата. Апостол Павел пише:

  И ако едно по едно раздам всичко, което имам, за да нахраня онези, които са в нужда, и дори ако дам тялото си да бъде изгорено, но нямам любов в сърцето си, нищо не печеля.

  (I Коринтяни, 3:13)

  Голям дял от книгата заемат дълбоките философски размисли за отвъдно, за личния избор в перманентните противоборства между свободния дух и мечтите, от една страна, и от друга – жестоката реалност, сивото ежедневие и материализацията на живота. Колко ли светове живеят един в друг в този свят от любов? Всеки от нас е микрокосмос, умалено копие на вселената.

  Душата ми, без земната си кожа,
  вселена сбира в шепички. И свети!

  Това е книга с разнообразна тематика, богата на цикли с хронологично и тематично подредени творби. Макар да й е първа книга, авторката с лекота борави с различните стихотворни стъпки, размери, строфи и римни схеми. Използва дистихоми, терцети, катрени, петстишия, секстини, октави, акростихове и дори твърди форми, като сонета.

  Интересното е, че всичките творби са създадени за по-малко от година, а сякаш за писани цял живот. За краткия си творчески път Цвета Иванова постига невероятна творческа зрялост.

  Вярвам, че стихосбирката „Църква за птици“ ще отвоюва своето място в най-новата ни съвременна лирика.

  .

  Красимир Тенев

  –––––––––––––––––––––––––––––––

   

  ИСТИНСКИ ЖИВА
  

  Имам вятър в косите от чорлави приказки
  и си гоня мечтите през девет баира.
  Все си губя торбата с вълшебните трикове,
  а умът ми отказва до днес да увира.

  И без бели коне ме очакват пределите,
  да препусна през тях непокорно и диво.
  А когато до шия ме стегнат дантелите,
  си развързвам езика с парлива коприва.

  И защото светът по природа е пещерен,
  а дивачката в мен не обича корсети,
  си разголвам душата в тавана на вещици
  и напук се закичвам с най-синьото цвете.

  И препускам в небето съвсем като лудите,
  с разпиляна от вятър ликуваща грива.
  А додето светът още чака си чудото,
  се събуждам и знам, че съм истински жива.

   

   

  НА ХВЪРЛЕЙ ОТ ДОМА
  
  На хвърлей от дома полъхва есен,
  жужат пчели по туфите с цветя.
  Замайвам се от славеева песен,
  а може би от порив да летя.

  Балканът грабва ралото и гордо
  бразди небето в мека бяла оран.
  В полите му, под синя необят,
  по детски се е сгушил моят град.

  Прегръща ме със обич планината
  и в мен преливат всички цветове.
  И някак ставам по-добър човек
  в зеленото сърце на тиха святост.

  Завръщам се по-чиста и смирена,
  открила бряг в безкрайната Вселена.

   

   

  ДЕТЕ РИСУВА СЛЪНЦЕ
  

  Дете рисува слънце. Замълчете!
  Не стряскайте света му със куршуми.
  В картината му раждат се щурчета,
  щом златните лъчи в небето лумнат.

  То няма дом, взриви се ято бомби,
  руините жалеят сиротата му.
  Остана любовта, за да запомни,
  че още има майка (в небесата).

  Оплакаха я черните забрадки,
  кръвта в земята също беше черна.
  До тях детето – мъничко и гладно,
  разбра, че от война боли безмерно.

  Това бе вчера. Днес рисува слънце
  и в шепички щурчетата спасява.
  Расте любов в картината от зрънце.
  Мълчете! В мир децата оцеляват.

   

   

  АКО МОЖЕХ ДА ВИДЯ С ОЧИ НА ХУДОЖНИК
  

  Ако можех да видя с очи на художник
  този свят – за минута поне,
  бих разбрала навярно какво го тревожи
  и защо е привел рамене.

  Бих усетила колко забързано диша
  и се бори за глътка живот.
  Под камара от толкова много излишък
  бих открила и божия код.

  Щях да чуя какво си говорят душите
  и в картина как бие сърце.
  Даже бедна, с изкуството щях да съм сита,
  на художник да имах ръце.

  Ако можех да видя с очи на художник
  този свят – за минута поне,
  щях да знам, че с любов той е само възможен,
  па макар и под трънен венец.

  .

  https://youtu.be/t3b7DQ89QwI

  .

• Липси

  

  .

  След сянката ми никнат ветрове…
  Заглъхват стъпките ми в мрака…
  Едно прозрачно, тръпнещо перде,
  от вятъра милувка чака…
  Надеждата промъква се без звук
  по острието на бръснача…
  И търси думи да намери тук –
  какво… за тишината знача?
  А мракът лази в облаците плах
  и мами първите светулки…
  От взиране за знаци ожаднях
  и дишам страх на пресекулки.
  Надеждите са неизказан знак –
  послания наивно слепи…
  От ветровете в безнадежден мрак,
  след сянката ми… никнат степи.

   

  Любов Алипиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Силната жена

  Автори: Таня Мезева, Таня Илиева*

  

  .

  За силната жена не се говори.
  Тя смела е, дори да е сама.
  Не хленчи, не измисля апострофи.
  Усмихната е, приливна вълна.

  Не моли и не проси милостиня,
  сама на свойта участ господар.
  За всяка във душата си пустиня,
  тя мъдра е и ще намери цяр.

  Трохите не събира от трапези.
  Не се превръща в безгръбначен роб.
  Сълзите си издайници не мрази,
  но пази ги за любовта, до гроб.

  Обича със сърце, душа и тяло,
  изгаря в клада от безброй мечти.
  След всеки край усмихнато начало,
  със разума си тя ще сътвори.

  В жаравата пристъпва със достойнство,
  по нестинарски гони злочестта.
  В косите вплела огън, чар и тайнство,
  тя битките печели на честта.

  За силната жена не се говори…
  Пред силата й просто се мълчи.
  В живота си тя никого не моли,
  със реверанс ти път й направи!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Таня (Татяна) Илиева е родена във Видин, но израстна сред невероятната природа и скалите на Белоградчик. От 2000 г. живее на остров Кипър, където и започва да пише стихове. Автор е на повече от 1000 стихотворения, част от които влизат в стихосбирката й „От душа за душата“, издадена през 2012 г. Публикува от години в литературният сайт „Стихове. Бг“. Другата й страст е иконописта.

  Що се отнася до другата авторка на публикуваното тук стихотворение, Таня Мезева, тя вече бе представена на нашите читатели. Още творби на Таня Мезева могат да се видят тук и тук.

  .

• Реквием за певеца на Чако

  

  Марио Несторов (Mario Nestoroff) e роден на 21 август 1936 г. в гр. Лас Бреняс, провинция Чако, Аржентина. Родителите му са от български произход. Начално образование получава в Национално училище № 77 в Лас Бреняс. През 1950 г. постъпва в историческата гимназия „Хусто Хосе де Уркиса”, в гр. Консепсион дел Уругвай, провинция Ентре Риос. През 1954 г. стихотворението му „Като капка сън” печели първа награда в литературния конкурс, организиран от гимназията. През 1955 г. се установява в Буенос Айрес, където следва право, но не завършва следването си. В Националния литературен конкурс за 1960 г., организиран от столичния всекидневник „Кларин”, стихотворението му „Песен за Чако” печели първа награда. Член на журито, присъдило наградата на Несторов, е Хорхе Луис Борхес, заедно с Енрике Ларета, Фермин Естрела Гутиерес, Рикардо Молинари и Лисардо Сия. След конкурса Марио сътрудничи известно време на ежедневника. После се връща в Чако, където работи в общините Сан Бернардо и Саенс Пеня, и във вестник „Ел Територио“, където печата отделни свои творби.

  През 1964 г. Марио Несторов посещава България. Живее в София и води университетски курсове. Връща се в Аржентина през 1966 г., продължавайки активно да твори. Някои от стиховете, създадени спонтанно в аржентинските барове, са писани на салфетки и за жалост – изгубени. Сред най-известните му произведения са „Песен за Чако“, „Мъжът от бара“, „Песен за Раул Бернери“, „Градът на слънцето“, „Песен за моя беден квартал“, „Песен за Саенс Пеня“, „Идио“, „Песен за Лас Бреняс“, „Поема за едно сбогуване“. И спонтанно авторът получава обществено признание, с уважение е наричан „Певецът на Чако“. Приживе той не издава книга. Много по-късно част от литературното му наследство е събрано в книга от аржентинеца Рубен Долоса.

  На 21 август 1980 г., когато навършва 44 години, Несторов неочаквано умира. Погребан е в Сан Бернардо, а година по-късно тленните му останки са пренесени в Лас Бреняс, където винаги е желал да почива след смъртта си. В Аржентина са издигнати паметници на поета, а у нас негова паметна плоча е поставена на сградата на фондация „Помогни на нуждаещите се“ в Пловдив. Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“ – Буенос Айрес с председател Аксиния Иванова подготвя филм за живота и творчеството на Марио Несторов.

  .

  По материали от аржентинския печат и интернет,

  Георги Н. Николов

   –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  ПЕСЕН ЗА ЛАС БРЕНЯС

  Основаха те една нощ, под светлината на газена лампа.
  Тъмнееше гората, гъсталак от дъбове и сенки.
  Мъжете, всички до един, бяха взрени в зората.
  Основаха те без месеци, без дати, без часове.
  Беше една нощ, казвам ви, в която всички щурци
  в полето подемаха гуляй след гуляй.
  Беше нещо без речи, без думи, без химн.
  Нещо на хора, които винаги са били безмълвни.
  Лас Бреняс, родино моя, спомням си за теб в бъдното
  с твоите обикновени хора, дърветата ти, улиците
  и си мисля колко е хубаво, ако има душа,
  тя да остане да живее по твоите улици.
  Лас Бреняс, майко моя, малка страна на съня.
  Любима, разпридаща светлината на химерите ми.
  Пея и полудявам, оплаквам те и се обновявам.
  Градчето, в което искам да ме покрие пръстта.

  .

  ПИШЕЩАТА МАШИНА

  Сглобка от пейзажа на гостната и нищо друго,
  старата пишеща машина остава незабележима.
  Милосърдна патина от прах я награждава
  с отличията на меланхолията и забравата.
  Машината войнствена и стоическа
  да можеше
  колко неща би казала
  относно например космоса и мравката.
  Ала немее, притихнала
  като заспала, люлеейки
  в бебешка люлка вълшебни приказки,
  любовни писма никога ненаписани
  и даже от някаква философия трошица.
  В случай, че се пробуди
  под равния повей на умиращия следобед,
  бих й подшушнал, отсъстваща любима, да ти каже,
  че старата ми болка е като линията на хоризонта.

  .

  КАТО КАПКА СЪН

  В тази нощ съм самотен като душата ти
  склонен над тъй чистата благост на любовта ти.
  Сред жасмини си те спомням в тишината
  на миниатюрната крехкост на градината ти в цвят.
  Ти беше в бриза. В кротките следобеди
  улиците бяха щастливи под твоите стъпки.
  Като те съглеждаха, скалите заоблачаваха чела,
  гаснеха въжделенията, следобедът бе прегръдка.
  Вятърът, все същият вятър прекосяваше червените
  очертания на следобеда, тихите лезвия.
  Вятърът някогашен рисуваше в очите ти
  блаженствата на градчето, прости и честни.
  И в тази благост, в тишината на скръбта ми,
  на съня по обратните стъпки, в покоя някогашен
  скланям пред хоризонта ти носталгичната си болка
  и ти казвам тъй тихо за любовта си почти забравена.
  „Ако ехото на гласа ми би заглушило думите,
  нанасяйки рани на забравата. Ако ти сега
  тъжно се усмихнеше, по-добре да не отваряш
  болката ми стара”.

  .

  ПЕСЕН ЗА ЧАКО

  Небе в памучно поле – и небе,
  небе в прохладното небе на моя Чако.
  Светлината на северняка, която разтърсва
  необятните гъсталаци на дъбовата гора.
  Палещо слънце, осветяващо нашите кости,
  пристягащо ни със сенки към пръстта.
  Луната, разхлаждаща заспалите села,
  окичваща на изток короните на палмите.
  Земя на пуми, на отровните ярара и елени,
  от бездната на времето индианецът тоба
  прокарва тесни бродове през планините,
  осява речните ръкави със своите пироги.
  Това е моята земя, тук се оре и пее.
  Това е моят Чако, ширнало се памучно поле
  под следобедния вятър, който го развява
  като звънко плющяща бяла кърпа.
  Това е земята ми, където човек е безмълвен
  и фатализмът ръфа своите вътрешности,
  в небето се разиграва драма на прелетни
  скакалци, смрачаващи обработените земи.
  Земя на традиции, на горчиво мате,
  на телешко печено и сладко-горчиви танци,
  земята на гаучоси, където се обсъждат
  въпроси под блясъка на ножове.
  Прекосявайки села и градчета,
  покоят се процежда дълбоко в нас.
  Блаженство извира от хората,
  нещата излъчват простота.
  Племето тоба владееше тази земя
  когато слънцето бе слънце, планината
  планина. Още има следи от биваци
  като сън убягнал на нощта.
  Индианецо с тъмно лице и тъжни очи,
  вкоренен в горите на тази земя,
  нека дам име на болката ти, братко,
  листо от дървото на мъртва раса.
  Това дължа на Севера на моята страна,
  земя, открита под лъчите на прогреса,
  запътена да срещне древен повик,
  запътена да срещне новата си участ.
  Земята вика ни, привързва.
  Тя – вечното затворено сърце.
  Потеглил хиляди пъти, завръщаш се хиляди още.
  Душата ни направена е от завръщания.
  Бедната ми песен нека стигне планините
  и нежността ми върхарите на дъбовете,
  далеч като тъжно дете
  нося в душата небето на Чако.

  .

  ОДА ЗА ПЪРВИЧНОТО МАТЕ

  І

  Кой те посади на лицето на земята
  мате, трева мате, златен прах.
  Присъствието ти в кръвта понякога донася
  катастрофални чернодробни разстройства
  с мъртвешка бледност и среднощни линейки.
  Твоето отсъствие също най-малкото подсеща
  за себе си с кошмара на главоболията.
  Кой те посади на лицето на земята
  и защо трябваше аз да съм предопределеният
  да те възпява с речника на патологията
  аз, дето те обичам толкова.
  Веднъж
  под съзвездия на други раси
  и аз станах плячка на фаталното ти въздействие.
  Далече бе небето на юга на Южна Америка.
  И ти ми липсваше, първичен братко,
  изумруден прашец от тропическия лес.
  И нещо ме болеше, сънищно, нематериално.
  Напразно се лутаха психиатрите
  на черешата и снеговете.
  Минаха месеци, минаха години
  без мъничко трева под лъчите на душата.

  ІІ

  Накладете изконния огън от дънери
  друго не си струва труда.
  Ще си приготвя, ако позволите, моя чай в нощта.
  Всичко да е прецизно, калибрирано
  като виола
  като константите на роза
  друго не си струва труда.
  Ще си приготвя мате, но нека бъда
  надничарят, надзирателят, изплющяването на бича.
  Аз ще избера чайника, водата, матето
  тревата и тръбичката за пиене.
  Не съсипвайте мерките
  пропорциите, температурите.
  Предлагам аз да го направя, другари.
  Днес душата ми е добре темперирана.
  (Това е тайната.)
  Пулсът – в ред.
  (Това е магията и загадката.)
  И докато миг дели планетата
  от нервен срив
  ще приготвям спокойно мате в бездейната нощ.
  И ако е рекъл Господ, тъй да ни завари слънцето
  утре.

  .

  СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЕДНО СБОГУВАНЕ

  Когато умра,
  когато сърцето ми стане на птица
  оттатък едно море без сънища,
  ще дойде луната насред полето открито
  да ми надене кръстчето на скръбта си.
  Когато заспя,
  щом в хризантема се окръгли сърцето ми,
  ще дойдат щурците под небето измито
  със своята изнурена струнна музика.
  Когато замлъкна,
  на старата болка спусна котвата
  в лазурния залив, впил се в душата,
  ще дойдат лястовиците на лятото
  може би със своето на добър час.
  Когато забравя,
  щом кръвта измори се да бие,
  през един октомври тъмновиолетов,
  ще дойде вятърът следобеден
  с песен, която вече няма да ме разбуди.
  Когато си тръгна,
  когато очите ти кажат
  прозирното сбогом, безболезнено вече,
  от друго небе, ясно и сияйно,
  ще те погледна с новия си поглед.

   

  Превод от испански: Владимир Сабоурин

  .
  

• Когато синовете пораснат

  

  .

  Когато синовете пораснат
  и тайничко станат мъже,
  обаждат се плахо и казват:
  „Маме, не чакай днес твойто хлапе!“

  И тъжно се свива сърцето,
  проблясват в очите сълзи,
  пропити със майчина ревност.
  Контролът ненужно боли.

  Къде е момчето, което,
  до вчера държеше в ръце?
  Май днеска е яхнал крилете
  и литнал към свойто небе.

  Отлитай, детето ми, нищо,
  че мъката в мене расте.
  Тя, майката, тъй е орисана,
  гнездо да изгражда, но и път да даде!

   

  Таня Мезева

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Приказка за един бял лист

   

  „От тук до края на света,
  всъщност няма никакво разстояние.“

  (Из “Лумнали огньове“)

  „…За няколко месеца, сестричке, само за няколко – представяш ли си? Запалили се седем души, и то на различни места – ДО СМЪРТ! Тая окаяна земя…
  Божичко, как ли са викали, как ли са крещели като са лумнали пламъците! От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…“

  (Из писмото на една българка до близките в чужбина)

  

  Обсъждането на книгата отдавна бе приключило, хората си тръгваха. Бавно и колебливо, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено само преди два часа.

  Отвън мракът се надвесваше стремително над града, като че ли искаше да го погълне завинаги.

  Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, безкрайно мъчени в миналото, които сега смирено и търпеливо чакаха зад масата?

  Заедно с тях чакаше, обгърнал ги плътно отвсякъде – с оная страст, с която прегръщаш любима жена от страх да не я загубиш – и целият им живот. Както преди, така и сега. Арестите тогава – за това, че си „мислил“ или „мислила“ да бягаш през границата – килиите, безкрайните разпити, изнасилванията, „кръщаването“ с ледена вода „в името на народа“, пребиването с маркучи, понякога до смърт… И едновременно с призрака на оня ужас – убийствената немотия, самотата днес.

  Винаги ми е било крайно неловко да надписвам книгите си. Като че ли чувам някакъв глас: „Кой си ти и какво право имаш да надписваш книги – на когото и да било? Можеш ли да проникнеш и на сантиметър в страданието на другия?“. В такива моменти имам чувството, че съм седнал само по долно бельо пред хората, а те ме гледат очаквателно.

  Мракът бе опасъл вече залата.

  Докато събирах кураж, се сетих за писмото на един читател: „Стиховете в тази книга парят, защото в тях горят душите ни.“ (Може би читателят е свръхчувствителен, но ми се ще да вярвам, че ги е усетил точно така.)

  Тогава видях онзи човек. Сравнително млад, на Христовата възраст – не повече от 33-34 годишен. Среден на ръст, по-скоро нисък, облечен съвсем скромно, чисто. Стои смутен зад червената маса, едва ли не виновно – като че ли ще го съдят невидими съдии – и… държи лист хартия в ръцете си, един бял лист.

  – Моля Ви… Напишете тук името си и датата. Моля! – и ми подава празния лист.

  Погледнах го внимателно. Той наведе плахо очи, объркан. И пак ми подава листа. Помислих си: „Еcce homo! (Ето го Човекът!). Стои разголен пред мен и… носи душата в ръцете си.“

  – Но защо на този лист? – попитах аз в глупостта си. – Дайте си книгата, ще Ви се подпиша, разбира се. Радвам се, че обичате стихове.

  – Не – с един тих глас – нищо не разбирам от поезия. Това е друго, това е за нас.

  Не се реших да го питам кои са тези „нас“. Беше твърде млад, за да е пострадал от Миналото. После си спомних думите на Уилям Фокнър: „Миналото не е никога мъртво. Миналото дори не е минало“.

  Тъкмо си мислех кои от книгите си да му препоръчам, когато… разбрах!

  – А-аз – заекна той, изчервен – ще дойда някой друг път… и тогава ш-ше си я купя. И другите две – в-всичко ще купя!

  Кимнах мълчаливо, почти съучастнически. Бръкнах под масата и извадих от личния си резерв две от книгите. Предложих му сам да си избере страниците, на които да се подпиша. Той отговори, още по-смутен, че нямало значение. Важното било да поставя подписа си и датата, непременно.

  Така и не разбрах защо „непременно“.

  Не настоях повече. Надписах книгите на една от първите им страници, не помня точно къде. Бях изцяло погълнат от изражението на лицето му и от ръцете, тези малко едри за ръста му ръце на физически работник, с една особена изящност в пръстите. Нещо в него ме караше да потръпвам. Понякога, изправени внезапно пред някоя голяма истина, която не разбираме, мълчим – изтръпнали.

  Написах: „С уважение и признателност…“ – и сложих датата. После добавих: „С голяма признателност!“

  Странно, забравих да го питам за името! Чак след време се сетих, когато вече го нямаше. А и той не каза нищо. Пое бавно, почти тържествено двете книги, погледна някъде нагоре, после се поклони замислен и ги понесе, заедно с белия лист хартия. Внимателно, почти като ритуал. Имах странното усещане, че се страхува да не се разпаднат на пепел – като изгорели.

  Така и си тръгна от дългата маса този човек – полека, с книгите и белия лист в ръцете. На вратата спря, обърна се и отново кимна с глава преди да излезе. Поклоних се и аз, но по-дълбоко.

  Заедно с него, нещо невидимо излезе от залата. Невидимо… и съвсем осезаемо.

  ***

  „Понякога
  се улавям, че чезна
  в небеса
  светли и топли,
  далечни…
  И забравям за бездната
  и за мъката, воплите.
  И летя, и летя
  заедно с песните
  през вечността…“

  Приказка за студената родина
  („В съня над пропастта“)

  ***

  Навън беше нощ. Тъмна есенна нощ, без звезди.

  Неочаквано го видях. Седнал на пейката отсреща, под един електрически фенер. Не чакаше никого, обаче. (Тази, която щеше да си го прибере окончателно един ден, не обича да я учат кога да дойде.)

  Приближих се и му се усмихнах. Държеше все така грижливо книгите на коленете си, заедно с белия лист хартия. Боже, колко беше хубав този бял лист!

  Чак тогава забелязах призрачната бледност на лицето му. Внезапно си спомних за бледото лице в един забравен филм в детството, от епохата на нямото кино. Като че ли този човек беше част от тишината на някакъв друг свят – отвъд времето и пространството.

  – Извинете ме, господине, мога ли да Ви запитам нещо?

  Той кимна утвърдително, ала погледът му беше като че ли въобще не ме е чул.

  – От колко часа не сте хапвал нищо?

  Мълчание. После наведе глава.

  – Не знам. Може би два… или три дена.
  Бръкнах спонтанно в задния си джоб за портфейла, но веднага усетих как гневно светнаха очите му.

  Вдигнах рамене. Разтършувах се в чантата и открих, за щастие, едно шоколадче „Milka“, кой знае как останало там.

  – На мен лекарите ми забраняват да ям шоколад, а обичам много. Ще ми доставите голямо удоволствие, ако го изядете Вие.

  Той го пое, без да ме погледне и без да промълви нито дума. Аз докоснах леко рамото му, после си тръгнах. Трябваше да побързам – всеки момент щеше да се изсипе пороен дъжд. Небето над нас бе пълно с напрежение…

  Едва когато се отдалечих, забелязах полуобърнат, че е още там, на пейката и стиска шоколадчето, заедно с книгите и белия лист в ръцете си. Безразличен към всекиго и към всичко, което можеше да се случи – като че ли беше седнал в Ноевия ковчег.

  Спомних си:

  „Най-силни сме, когато намерим в себе си смелостта да вярваме и живеем между живота и смъртта, между надеждата и отчаянието.
  И най-самотни.“

  ***

  Две седмици по-късно ми казаха, че в същия град, няколко дена след моето заминаване, се полял с бензин още един човек.

  Толкова бързо лумнали пламъците, че изгорял като вейка, целият.

  Така и не разбрах, кой всъщност се бе запалил.

   

  Иван Бързаков

  _____

  P. S. Този кратък разказ се базира до голяма степен на истински случай, тъй както са истински самозапалванията в градовете ни. През 2013 г. поне седем-осем смъртоносни случая, само за няколко месеца! Освен това, на редица премиери на книги (от различни автори) виждах да чакат за автограф хора с лист хартия в ръце. Не можеха да си позволят да купят книгата, колкото и да беше евтина.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Още за автора и неговото творчество можете да прочетете тук.

  .

• Ана-Мария Миткофф: Моят незабравим баща

  

  Ана Мария Миткофф е родена през 1948 г. във Фрай Бентос, Уругвай. Дъщеря е на български емигрант, работник в месокомбината “Англо”. През 1968 г. се премества да живее в Монтевидео. През 1980 г. се мести отново – този път в Ла Плата, а в последствие в Буенос Айрес. През 1982 г. сключва брак и заедно със съпруга си се установяват в Мар дел Плата, където живее понастоящем. С раждането на двете й деца идва и идеята да запази на хартия всичко онова, което е преживяла в детството и в младежките си години.

  През 2010 г. излиза книгата й „Носталгия за Фрай Бентос“. В тази малка книжка оживяват анекдоти, различни персонажи, реални места. Творбата е представена във Фрай Бентос, Монтевидео и Мар дел Плата. Неочаквано за своята авторка, нейното произведение има голям отзвук, което поражда редица нови срещи. По време на Срещата на върха на латиноамериканските президенти, състояла се в Мар дел Плата през 2010 г., един екземпляр от нейната книга е бил специално подарен на уругвайския президент Мухика.

  Ана-Мария Митофф се опитва да съхрани чрез написаното от нея и спомените и духа на своя баща, който не доживява да се върне в родината си. Част от неговите въпроси и от неизбежно разделения вътрешен свят на емигрантите, откъдето и да са тръгнали, където и да са отишли, срещат свое отражение и пресъздаване в нейните редове.

  Предлагаме на вниманието на читателите няколко фрагмента от творчеството на тази напълно непозната за българоезичната читателска аудитория по света авторка. Те са преведени от испански от Ася Иванова, председател на Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“ в Буенос Айрес. Биографията и фрагменти от творчеството Ана-Мария Миткофф са подготвени и изпратени за публикуване от Георги Н. Николов, благодарение на чиито усилия не за първи път непознати или малко познати имена, свързани с българската емиграция по света или с българската емигрантска литература, се появяват на нашите страници.
  

   ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Кръв на чужденец
  

  Малкият площад беше пълен с коли, камиони, мотоциклети, малко по-далеч висяха окачени велосипеди. Пред месарницата хората чакаха автобуса, когато преминаваха през входната врата.

  Смесваха се бели гащеризони със синьо-сивото работно облекло, тези които шофираха, и тези, които вървяха пеша.

  В тълпата от работещи се забелязваха хора с груби черти, светли очи, някои с разсеян поглед, с тихи стъпки, белота от далечните земи, врязана в умовете им, но приглушена от бясната работа, за да не мислят и за да не оплакват липсата им.

  Обути в галоши или ботуши, оставяха по земята своите отпечатъци.

  Брегът на реката, очертан от деретата, шумът на вятъра между боровете, песента на птиците между клоните рисуваха картината за тях – чужденците, дошли отвън.

  Кръвта се смеси, защото животът не само разделя, също така изключва всички прогнози, лош късмет или несгоди, забравата… И нови песни, започнали да се пеят над бебешките люлки, нови потомци запълнили празнотата на много от тях, предизвиквайки бъдещето.

  Много от нас сме участници в тази среща заради дълга ни да увековечим името, което вече бе част от тази нова територия.

  Ние се блъскаме, търсейки общия си корен, споделена история или пътуване без връщане назад. По този начин, без значение къде се намираме, винаги ще ни свързва едно общо минало, независимо от всички материални ограничения… Ние сме младата кръв, която ще живее вечно, кръвта, която остана с наградата, с миналото, с настоящето и с бъдещето.

  .

  Разказан живот
  

  Не си давах сметка за величината на твоята история, докато не я преживях от начало до край.

  Онези разговори, седнали пред портичката на входа на къщата на “Англо”, дадоха своите плодове. Интересът ми още от малка към твоя предишен живот не бе някакво развлечение. Съхраних снимки, документи и малко по малко успях да извлека цялата информация, съхранена дълбоко в сърцето ти.

  Нещо свише сякаш направляваше бъдещето ми, което много скоро щеше да се превърне в реалност.
  Моето пътуване до България щеше да внесе спокойствие във всичките ми очаквания като дъщеря и сестра.
  Отправна точка бе онази стара снимка, която все още пазя заедно с първите въпроси:

  – Тате, кои са те?
  – Тате, къде е това място?
  – Тате, как се казват тези деца?
  – Тате, коя е тази жена, седнала между тях в средата?

  Ти отговори на всеки един от въпросите ми. Посочи ми твоите двама синове въпреки, че не разбрах съвсем ясно смисъла… Твоите двама племенника и твоята тамошна съпруга.

  Моето детско съзнание бе щастливо от усещането, че е открило един нов свят вътре в твоя.
  Но там осъзнах откъде идва цялата твоя любов по река Уругвай и Фрай Бентос. Река Дунав минава покрай твоето родно място, украсявайки брега с долини и зелени планини, а на отсрещния бряг е Румъния. Изключително подобно на това място, което беше избрал за твой втори дом и за новия си живот. Място, където се появих и аз, за да заема достойно място в сърцето ти, още повече, че бях първото момиче, родено през тази нова за теб ера.

   

  Моят незабравим баща
  

  Моят баща обичаше самотата, затворен в спомените си, рядко беше весел и засмян. Завеща ми най-доброто от себе си… любовта и интереса да опозная неговия род.

  Оскъден в думите си, трябваше с тирбушон да му вадим думите от устата – така казваше майка ми… Боготвореше брат ми, може би защото му напомняше за онова момченце, което беше оставил в своята България… Виждайки го да расте, може би мислено си е представял своя първороден син.

  Спомням си, че ме хващаше за ръка, когато се връщахме от вилата, позволяваше ми да му измия главата, за да може после да го среша, когато се върнеше уморен от кланицата… Сядаше на своето столче, за да изпие горчивото си мате, и тогава се появявах аз с инструментите си. Спомням си също така, когато го карахме насила да заведе кучето на реката.

  Минаха много години, преди да разбера неговата тъга, ужаса от промяната, прекъсването на връзката с любимите му хора… Никога незабравени, въпреки че те са се чувствали изоставени.

  “Англо”, неговата вила и градината; папагалът и кучето бяха домашните му любимци.
  Кокошките му, гълъбите и зайците подхранваха жаждата му да изпита различния вкус на месото, в сравнение с купеното от кланицата. Всичко това изпълваше дните му. И разбира се, никога не липсваше ежегодното пътуване до Гуалейгуачу в имението на едни роднини на майка ми.

  Дружеше със сънародниците си и с други емигранти чужденци, които бяха наоколо. Въпреки голямото му желание да науча български, никога не му доставих тази радост. Всяка неделя на обяд, без изключение, по едно радио имаше програма с виенски валсове. Тогава той отместваше масата в дневната настрана и ме учеше да танцувам валс. Признавам си, че беше едно изключително преживяване. Няма по-хубав танц от валса… След това идваше ред на играта с размяната на думи – избирахме си някаква дума, например маса, и той я казваше на български, а аз на английски, защото по това време го изучавах в училището „Сан Хосе“.

  Смятам, че съм закърмена с неговата кръв на чужденец, и бях тази, която можа да проучи миналото му, съхранявайки го с много търпение, до мига, когато отново го възкресих при пътуването ми до България.

  .

  Баща и дъщеря
  

  “По тази река тръгна баща ти и никога повече не го видяхме…” Това бяха думите, казани ми на български от един от племенниците му.

  Питам се: Как се е решил да остави своето семейство, традиции, страната си и да се отправи към неизвестното в епоха, когато комуникациите са били в своя зародиш, сравнявайки ги с днешните.

  Струва ми се, че трябва да запитам същото и себе си. Кога реших, че трябва да замина, да се отдалеча от топлината на родния дом, от познатото, за да се скитам едва ли не с превързани очи.

  Разбира се, бидейки далеч, не се чувствам забравена, изоставена или изгубена…

  Ти разкъса пъпната връв… Беше единственият изход… Съдбата бе поискала да дойдеш в тези плодородни земи, пленили емигрантското ти сърце. Упорито пазейки спомените си. Твоите ръце потънаха в нея.

  Смятам, че днес скиташ, както тук, така и там, без да пренебрегваш нито едните, нито другите. Твоята смърт попречи на завръщането ти, оставяйки го неизпълнено. Почивката на един пътник, който предизвика съдбата.

  Аз съм твоя последователка и също не можах да избягам от Божия план. Въпреки твоето отсъствие вече толкова години, времето само ми напомня, че и двамата бяхме движени от фините копринени конци като кукли-марионетки в един свят, колкото реален, толкова безразличен и примамлив.

  .

• Морски пейзаж с риба

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Някога, някъде на изток, някой си бил казал, че ако седиш достатъчно дълго на едно място и не шаваш много, целият свят ще се извърви пред очите ти. Твърдо заставам зад тази житейска мъдрост.

  С особена сила това важи, ако мястото е градската чаршия, а ти дремеш зад една сергия с вестници и от немай къде по цял ден зяпаш пъстрия мравуняк наоколо. Ниски или високи, тънки или дебели, мъже и жени – забързани, угрижени или просто шляещи се в очакване да срещнат някого, с когото да изпият по една бира – вълни от форми, цветове и звуци се блъскат в бреговете на деня, пресъздаващи оня първичен бульон, от който е произлязло всичко на този свят. А над това клокочещо море мълчаливо се издигат – някои стройни и горделиви, други свитички, малко килнати на една страна – къщите от двете страни на улицата. Със спуснати пердета по това време, сякаш притворили очи, те се опитват да предпазят обитателите си от любопитни погледи, да съхранят малките си, тихи светове, далеч от лакомите очи на времето, клекнало с изплезен език насред света и поглъщащо бавно, но неумолимо всички наши постижения, провали, мечти и разочарования.

  Точно пред моята сергия е кръчмата на Андро Бабаита. Всъщност, кръчмата е на партера, а на втория етаж живее самият Андро и тези, които той с присмех, но и с обич, нарича Антантата. Вдигам поглед нагоре – единият прозорец е открехнат и навън се подава малка, съсухрена ръка, държаща запалена цигара. Само след миг прозорецът се отваря малко по-широко, една друга – доста по-голяма, бяла ръка се промушва, внимателно измъква цигарата, смачква я и я хвърля долу, на тротоара. Прозорецът се затваря. Усмихвам се – това не се случва за пръв път и аз знам точно какво крие зад себе си тази малка пантомима.

  Андро Бабаита, противно на прякора си, е дребен – лев и двайсет – както казват хората, с маслинена кожа, къдрав и с един щръкнал кучешки зъб, който леко повдига горната му устна и оставя впечатлението, че всеки момент може да те захапе. Като повечето дребни хора е сприхав, отнасящ се с подозрение към по-едрите, като че те все налитат да го настъпят. Изтърсакът в семейството, той не се ожени на младини и остана да живее с майка си – баба Ирини. Понякога разни зевзеци опитваха остроумието си на негов гръб, но бързо се отказваха, осъзнали, че след такива шеги бирата им добива малко странен вкус. Върти кръчмата с вещина и отпуска умерени вересии, което пълни масите всяка вечер с предани клиенти, повечето от които са му и приятели. Ние с Арам, например, рядко пропускаме вечер – може да е само за по чаша вино, но винаги в неговата кръчма.

  Хубави са вечерите у Андро. Особено когато, в по-късните часове, останем само неколцина приятели – то са песни, задявки, смях – както казва Арата, не ти трябва Риц, не ти трябва цирк Буш. Е, с времето разговорите все по-често се завъртат около простамола и ползата от копривата за артрита, но това си е закономерно изместване на фокуса, според Коста бръснаря, който е и любител-психолог. Понякога, преди време, тези интимни гуляи бяха разтуряни от баба Ирини – майката на Андро. Тя започваше офанзивата с една обувка – тропаше с нея по пода на горния етаж, като сигнал, че вече е късно и трябва да си вървим. Ако това не помогнеше (обикновено не помагаше), баба Ирини слизаше долу – с дълга бархетна нощница, стиснала в ръка ръжена. Дребничка, сбръчкана като стафида, тя всяваше страх и у най-заклетите гуляйджии – черните й очи искряха от гняв, а малките и мустачки нервно подскачаха под носа й.

  – Я да се махате веднага, цесити с цеситите! Се ми пеят тука, хааа! Андро, я прибирас туй сисе и пъдис тия хаймани навън! – тя така и не бе свикнала с ‘ч’ и ’ш’, а когато беше ядосана, съскаше като градинска пръскачка.

  Иначе не беше лоша баба Ирини – ако някое дете си навехнеше глезен или китка, все при нея го водеха – майсторка беше да оправя изкълчено и навехнато, а пък пострадалото дете обикновено получаваше и една медена курабийка. Имаше си няколко приятелки, с които се припичаха на слънце в градинката и разнищваха другите комшийки, но постепенно, една по една те си отидоха, и баба Ирини взе да се застоява вкъщи. Висеше по цял ден на прозореца и се възмущаваше на „разголените дзедии“ по улицата. Пушеше като комин и никога не отказваше чашка мастика, особено ако за мезе имаше ментови бонбони.

  Така си живееха майка и син, докато, преди около пет години, Минка – единствената сервитьорка в кръчмата, не избяга с един италианец. После се оказа, че той бил албанец и основния му занаят е комарджийство, ама това е отделна история. Първите дни Андро се опита да се оправи сам. По едно време дори баба Ирини се появи в кръчмата, но след като се изпокара с всички клиенти, Андро се принуди да вземе мерки. Запретна ръкави и на един бял лист с червен флумастер написа: „Спешно сервитьорка! Веднага почва!“ и го окачи на вратата. Още същата вечер се появи Стефка. ‘Появи’ е точната дума – тя не влезе, а се появи на вратата, като почти я изпълваше. Висока, едра и рижа, с много бяла кожа, жената се приближи до тезгяха, зад който Андро я зяпаше с полуотворена уста, и попита дали все още търсят сервитьорка. В настъпилата тишина (не влизаха често жени в кръчмата) чухме гласа й – плътен контраалт, с – както се произнесе по-късно Арам – аромат на колендро. На колендро мирише, обясняваше той, когато има гръмотевици.

  Както и да е, след няколко разменени реплики с Андро, относно работното време и заплащането, жената препаса една престилка и започна работа. Работеше бързо и точно – носеше се като кораб между масите и събираше всички погледи. Някои се изхитриха и взеха да я викат – уж сметката нещо не била в ред – само и само да си натопят очите в деколтето й, когато се навеждаше, за да провери сметката. Работата отново влезе в обичайния си ритъм, всички бяха доволни от Стефка – Чефи, както скоро започнахме да я наричаме. Всички, освен баба Ирини. Много й беше криво. Не за друго, ами защото виждаше как Андро гледа Чефи – изпиваше я с очи, а като отидеше при него на тезгяха с поръчка, само дето не започваше да мърка, хищникът му дребен. И, колкото и чудно да беше, тя като че отвръщаше със същата симпатия. Седмиците минаваха, работата вървеше, баба Ирини редовно ни гонеше вечер от кръчмата, а отношенията между дребния Андро и рижата валкирия ставаха все по-топли. Случайните докосвания на ръцете им при поемането на чашите и смутените усмивки преминаха в гальовно шепнене и сподавен кикот в моментите, когато работата, късно вечер, намалееше. За всички ни беше ясно накъде вървят нещата. Хем се радвахме за Андро, хем му се чудехме – та той бе едва ли не на половината на Чефи!

  – Повярвайте, момчета, в кревата не си личи кой е по-висок – хилеше се Андро.

  Когато се случеше баба Ирини и Стефка да се засекат някъде, старата отскачаше, сякаш е настъпила змия:

  – Цефи…липос скила! – И, да не би някой да не е разбрал – Куцка тлъста! Се испъзда скила, аааа, се испъзда!

  Не веднъж Андро води тежки преговори с упоритата си майка. Не харесваше баба Ирини Чефи и това си е. Колко ли не я молеше синът й да каже – какво точно не харесва у изгората му – Ирини само съскаше:

  – Да махас! Се ти изпие кръвцицата, куцката му! Ах, Андроникус, ах, анойтос… глупак! – и се затваряше в стаята си.
  Чефи гледаше да е винаги усмихната и любезна с баба Ирини, дори направо се подмазваше. Но неприязънта на старата бе така силна, че всички добри думи и дребни жестове на внимание рикошираха като от стена. В чудо се видя Андро, но все се надяваше, че след време майка му ще кротне и ще приеме Стефка.

  – Иване, разбираш ли, брат – харесвам тая жена, обичам я, бе! А и за кога да чакам, а? Ей на – догодина петдесет ще направя, а все сам, като кукувица, все сам… – жалваше ми се той, опрял гръб о сергията, дърпащ нервно от угасналата си цигара. – Каквото и да става, тя ще е!

  И за капак – рибата. На стената зад тезгяха, в кутия, чието стъкло отдавна бе счупено, висеше една препарирана риба. Голяма риба. Баща му на Андро ли, дядо му ли – я беше уловил някога. С годините перките й се бяха изпочупили, половината опашка липсваше, беше се покрила с мухъл и никой не можеше да познае, що за риба е била приживе. Но, верен на традицията, Андро я държеше там – тя никому не пречеше, не я забелязвахме дори. Ние не, но Чефи я забеляза. Ходи къде ходи, пък се спре, погледне рибата и въздъхне тежко. Нищо не казваше, само тия въздишки. Андро издържа седмица и я свали от стената. Подготвена за победата си, Чефи още на другия ден закачи на нейно място един морски пейзаж на Айвазовски. Операцията мина гладко, никой не обърна кой знае какво внимание на новата украса. Два дни след това, при един от войнствените си походи с ръжена, докато ни ругаеше, баба Ирини забеляза промяната. И не само я забеляза – спря като вцепенена, невярваща на очите си. После се отпусна на един стол, все още с ръжена в ръка. Не каза нищо. Поседя така няколко минути, с поглед, вперен в горкия Айвазовски, стана и бавно, с наведена глава, се качи по стълбите към стаята си. Умълчахме се и ние. Стана ни някак чоглаво и лека-полека, без много приказки се разотидохме, оставяйки Андро и Стефка сами в неловката тишина.

  Следващите два дни – събота и неделя, с Арата не ходихме при Андро – копахме неговото, после моето лозе, бяхме уморени и си стояхме по къщите. В понеделник решихме да обядваме в кръчмата. Вървяхме натам и се чудехме, какво ли е станало с рибата и Айвазовски. И какво? – кръчмата на Андро, която работеше без нито ден почивка от толкова години, тази кръчма, която ни беше нещо като клуб, като втори дом, ако щеш – беше затворена! Огледахме внимателно за некролог – защото какво друго би накарало Андро да затвори, освен нечия (неговата) смърт? Тъкмо да си тръгнем, вратата се отвори и нашият приятел ни помаха да влезем. Мрачен, подпийнал, небръснат, Андро наля по едно и ни разказа какво бе станало нея вечер. Малко след като и последният клиент си тръгнал, баба Ирини слязла долу, където те с Чефи подреждали маси и столове за другия ден. Била облечена със старото си палто, а в ръка стискала дръжката на малък картонен куфар. Извикала сина си настрана и през сълзи и подсмърчания му заявила, че напуска дома си – отива в старчески дом. Какъв дом посред нощ, ама на. Как ли не опитвали да я придумат, какво ли не и обещавали – не и не! Или аз, рекла, или тя – и посочила с брадичка Стефка. И, докато Андро хъкал и мъкал, Чефи се облякла, казала едно „сбогом“ и потънала в нощта. Андро – по средата – едната изчезнала, другата с куфара седи и се кани да отива в старчески дом… Решил първо да оправи майка си. Качил я обратно горе, дал и валерианови капки и я оставил да спи, а той хукнал да гони Стефка. Отишъл в квартирата й. Поговорили, тя поплакала, той- не (мисля, че и той си е поревал, ама хайде) и се разбрали, по настояване на Чефи, да се разделят, щом връзката им убивала старата му майка. Отчаян от тази безизходица, Андро се прибрал. И се напил. На другия ден не отворил, а, както си бил с дрехите от предната вечер, се качил в стаята си с една бутилка и пак се напил. В неделя – същото. Къде била и какво правела майка му, не знаел.

  Така го заварихме ние, след два дни непрекъснато пиене. Така го оставихме. Така продължи още една седмица. Табелата „Затворено“ неотклонно висеше на вратата, отвътре не се чуваше нищо и започнахме да се притесняваме, че това не е обикновен запой от любовна мъка, а нещо по-страшно.

  На следващата неделя, надвечер – тъкмо се канех да прибирам и да си вървя – вратата на кръчмата се отвори и от там, с малко несигурна походка излезе баба Ирини. Огледа се, забеляза ме и ме повика с ръка:

  – Иване, се ме водис на Цефи! Осте сега се тръгваме – тонът й не търпеше възражения и аз, набързо набутвайки вестниците под сергията, я поведох към квартирата на Стефка. Не беше далеч и скоро позвъних на вратата й. Баба Ирини ме погледна втренчено:

  – Се стоис тука. Се ме цакас, цу ли? Се цакас, ако трябва, цяла нос! Аз имам вазна работа с таз… Цефи, а ти се ме водис после у дома.

  Кимнах. Гледах как вратата се отвори, пропусна баба Ирини и пак се затвори. Стоях и се чудех, какво ли става вътре. Пред очите ми минаваха старховити сцени с кръв, ножове, ръжени и какво ли не още. Беше доста дълъг половин час. Накрая вратата отново се отвори и старата жена излезе. Приближих се до нея, тя ме хвана под ръка и без дума да каже, се запътихме обратно. Не се осмелих да я разпитвам, пък и я познавах – нищо нямаше да каже. Заведох я до кръчмата. Тя се прибра, ключът се превъртя в ключалката и това беше. Без да се бавя, се запътих към Арамови. Там, пред бутилка вино, надълго и нашироко разисквахме неволите на Андро Бабаита и се чудехме, докъде ще стигне цялата работа.

  А на следващата сутрин, наближавайки чаршията, видяхме, че вратата на кръчмата е отворена, отвън е пометено и напръскано с вода. Докато приближавахме, отвътре излезе Чефи, изтръска една покривка и пак влезе. Спогледахме се ухилени с Арам и тъкмо се канехме да влезем, когато от вътрешността на къщата долетя старчески глас:

  – Цефи! Се пиес кафе? Сербетлия съм направила! Цефи! Остави Андро да прави кръцма, ела да пиес кафе!

  Ами, това беше. Разбрахме след някое време, от Андро – баба Ирини се страхувала, че женейки се, синът й ще я изостави. Та затова било цялото тръшкане, затова бяха всички „куцки“ и какво ли не още. Е, така и не разбрахме, какво са си говорили през оня половин час двете жени, борещи се за сърцето на дребничкия кръчмар. Андро и Чефи вече пета година как са женени. Лани водиха бабата на Анхиало, на калните бани – много беше доволна, милата. И – сакън, някой лоша дума да каже за Стефка – белята си взима! Съща Антанта са, вика Андро – а си пипнал едната, а другата ти налита като хусар с гола сабя. А, и още нещо. Сега на стената зад тезгяха висят – една до друга – странната риба и картината на Айвазовски. И не изглежда зле. Допълват се, някак си.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор  –  вж. тук и тук.
  

  .

• Пияна от любов

  

  .

  Обичах те! И още те обичам!

  Душата ми не спира да крещи,

  че може би греховно я обричам,

  захвърлила днес разума встрани.

   

  Спомените, същи бели бримки,

  изплитащи дантелата-съдба

  нареждат се като в албум за снимки

  и пазят миговете красота – когато…

   

  щастие за двама ни наричах,

  отпивах като вино любовта,

  болките до голо разсъбличах и

  твоя бях, изключила света.

   

  Вярвах ти… О, Боже, как ти вярвах!

  Превърнах те в икона, в божество!

  Името в молитвите повтарях,

  забравила понякога едно….

   

  че призрачна съм, само малка спирка,

  оазисче в пустинната земя,

  в което ти сърцето си наплиска

  с вода от езерото-свобода.

   

  Но щом над него облак сив надвисна

  и вятър буреносен се изви,

  оазисът – илюзия изригна

  и лава от заплахи го покри.

   

  Така загина островчето наше,

  оставило в душите ни вина,

  че можехме да го спасим, обаче…

  страхът-отрова целостта отвя.

   

  Сега… пияна от любов повтарям,

  че нося те, че тайно те боля.,

  макар далеч, без остров и оазис,

  остана спомен. Сбъднат сън. Съдба.

   

  Таня Мезева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Таня /Станка/ Мезева е родена във Варна. Живее в Горна Оряховица. Тя е магистър по психология и по социални дейности. Пише стихове от 10 години. Издала е досега две самостоятелни стихосбирки – „Палитра за децата, с поуки от „Гората“ /2011/ и „Навън вали Доброта. В сърцето ми валят сълзи“ /2014/. Нейни стихотворения са влезли в различни национални алманаси за поезия. Творби на Таня Мезева ще бъдат включени и в алманаха „Детски истории ‘2016“ на Фондация „Буквите“ и в алманаха „Нова Българска литература. Хумор и Сатира ‘2016“. Тя е печелила награди в национални поетични конкурси. Още творби от същата авторка мога да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• Нова премиера в Чикаго: „Бургаски акорди“ на Райна Недялкова

  Съюзът на българските писатели в САЩ и по света и творчески съюз „Творци без граници“ представят поетичната книга на Райна Недялкова-Качулкова „БУРГАСКИ АКОРДИ“. Премиерата ще се състои на 3 април тази година от 1:00 pm в българската православна църква „Св. Иван Рилски“ в Чикаго.

  

  Двата творчески съюза канят всички желаещи почитатели на българската литература в Чикаго на това поредно за българската общност тук събитие, свързано с новата книга на нашата сънародничка и съгражданка в Чикаго Райна Недялкова- Качулкова. 

  

  Добре дошли в Града на ветровете на „Бургаски акорди“!

  .

  Еврочикаго

  .

• След полунощ – Тя

  „…щом от мене си тръгнеш в дванайсет без пет.“

  „След полунощ“, Димитър Никифоров

  

  .

  Тя ще тръгне отново в дванайсет без пет,

  от онази уютна и малка квартира,

  във която един много влюбен поет

  нощем с музата своя се среща, красива.

   

  Ще си хване такси, премаляла от страст

  и почти шепнешком ще си каже адреса.

  А шофьорът учтив през заспалия град

  ще потегли, в колата си с чужда принцеса.

   

  Ще се вмъкне на пръсти в дома си студен,

  топъл спомен ще тупка в сърцето ù свито.

  И в леглото на друг, чак до новия ден

  куп сълзи и въздишки, и мисли ще сплита.

   

  Щом сънят във очите ù кротичко спре,

  ще сънува навярно най-чудната приказка,

  във която един страшно влюбен поет

  в утро светло и сбъднато стих ù написва.

   

  Жанет Велкова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Жанет Велкова е родена и живее във Варна. Тя е на 40 години, омъжена, с три деца. Завършила е Техникум по облекло в родния си град и Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Първите си опити в литературата прави в тийнейджърските си години. След което има дълъг период на затишие, преди поезията да я намери отново преди няколко години. Жанет казва, че за разлика от други поети, пише, когато е щастлива. Тъгата я кара да се скрие в черупката си и да я изживее сама. Обича да дава живот на неодушевените предмети, да си представя как те се движат, говорят и пр. Поезията е нейното бягство от реалността. Харесва туптящите думи, които могат да разплачат читателя или да го усмихнат. Още творби от същата авторка могат да се видят в сайта „Откровения“.

   

• Осемдесет и пети километър

  Разказ от Албена Тотина*

  

  В седем и половина часа сутринта електричката беше почти празна. Влезлият вътре мъж огледа вагона, примижа срещу пробиващите през прозореца лъчи на изгряващото слънце, избра си седалка откъм сенчестата страна, седна, опря чело на прозореца и затвори очи.

  Той беше небръснат, облечен в тъмносиньо, леко измачкано сако, светлосини дънки и лъснати, макар и поизносени вече обувки.

  – Следващата спирка на влака ще бъде… – силният, звънлив глас на диктора го изведе от полусъненото състояние.

  Мъжът потрепна, леко се поизправи, промени позата си като облегна врата на облегалката и отново щеше да се потопи в забвение, но тук вниманието му привлече влетялата във вагона девойка. Срещайки погледа му, тя се отправи в посока кън него и, шумно въздишайки, се тръшна на срещуположната седалка.

  – Дали спира на осемдесет и петия километър, знаете ли? – попита го тя.

  От нея миришеше на вчерашен парфюм, мъничко примесен с леки алкохолни изпарения. Изглежда, девойчето така беше бързала за електричката, че не беше успяла нито да се измие, нито да се среши. Даже в огледалото, съдейки по всичко, не беше погледнала. Очната спирала – размазана под очите, останки от чиито бучици висяха по миглите, а в тъмната разрошена коса беше заседнало парченце от нещо блестящо, вероятно станиол от бонбонена обвивка. На тънкия бял пуловер от лявата страна, малко над гърдите, имаше следи от неуспешно изпрано “на крак” бледочервеникаво петно – най-вероятно от накапано вино. Късата дънкова пола, която момичето считаше за “суперска”, беше леко извъртяна на една страна.

  – Спира, аз също там ще сляза – мъжът потърка очите си.

  – О, наистина ли? Тогава нали ще ме събудите, ако заспя? Ох, ами ако и двамата заспим? – тя се прозя и се огледа наоколо.

  Освен тях двамата във вагона нямаше никакви други пътници. След като порови в чантата си, девойката извади малка пудриера, пристегната с ластиче. Отвори я. По полата се посипаха бледи розови прашинки. Девойчето погледна в малкото огледалце.

  – Ох, какъв ужас – тя набързо наплюнчи пръст и започна да изтрива размазаните следи от спирала под очите и на лявата скула.

  Докарвайки се в относително приличен вид, младото момиче погледна на мъжа и се усмихна.

  – Гребена забравих да взема… тц-тц-ц-ц… Сега пак нов ще се налага да купувам.

  Мъжът мълчеше.

  – А вие защо там пътувате? – попита тя. – Вие там не живеете, веднага се вижда.

  – А на теб какво ти влиза в работата? – той се обърна към прозореца.

  – Ами… нищо, по принцип, на мен ми е се тая, но нали нещо трябва да си говорим, вместо да мълчим през целия път.

  Пауза…

  – На гости ли? А може би, нещо се е случило? Или някой се е разболял? – не спираше да бърбoри спътницата.

  Мъжът раздразнено се вгледа в момичето. Като се изключат следите от бурната безсънна нощ, нейното лице всъщност беше доста симпатично. Живо и… беззащитно, някак си. По изражението на очите й той разбра, че тя беше по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Може би към двайсет и пет години… там някъде.

  “Е, какво пък, може и да поговорим” – мислено се съгласи той.

  – Отивам да се сбогувам – мъжът лекичко повдигна ъгъла на устата си, наподобявайки усмивка.

  – С кого? – въодушеви се девойката. – Такова е усещането, че вие с него ще се простите и после ще убиете!

  Той изведнъж избухна в смях. До сълзи.

  Гледайки го, момичето също, неясно защо, заплака с черни сълзи. Дали от смях, дали наистина… Мъжът изтри очите си с ръкав.

  – Не се вълнувай толкова, аз само искам да се сбогувам с едно дърво.

  – С кого? С какво там дърво? Защо с него да се прощавате?

  – Защото повече няма с кого другиго! – той отново се засмя. – Там има едно дърво, което аз го зная още от детството.

  – О-о-о, как всичко е започнало… – унило се протегна девойката, преставайки да плаче. – Излиза, че след сбогуването с дървото, на него се каните и да се обесите?

  – Не, няма да се беся. А ти излиза, че си умна?

  – Хм, аз не само съм умна, но още и красива. Само вие, мъжете, единствено бързате да се изчукате, и друго нищо не забелязвате.

  – Е, аз лично за никъде не бързам, така че, както виждаш, забелязах.

  Девойката се смути.

  – Аз, разбира се, не съм такава, както в киното или по романите… Защо там всички жени, в които се влюбват, непременно трябва да бъдат някакви кльощави и прозрачни, с дълги крака и тънки изящни пръсти, с безупречна бяла усмивка, наперени гърди и стърчащи задни лопатки?

  – Не зная, в такава сигурно е по-лесно да се влюбиш.

  – Аз, впрочем, имам най-красивите стъпала на света. Напълно е възможно да се влюби човек само заради едно такова стъпало. Не вярвате ли? – и тя набързо развърза и събу единия си кец, сне чорапа, протегна крака и опъна в изящен шпиц стъпалото.

  Мъжът дълго гледа малкото, тясно, с идеални извивки стъпало, ноктите, лакирани в перлено-бял лак, равните пръсти, напомнящи птиче крило, по което сякаш с четка бяха нанесени акварелно-нежни венички… и мислено се съгласи с твърдението, че в света рядко може да се намери толкова хармонично нещо. В главата му веднага плъзнаха идиотски сравнения с морска раковина или орхидея, но това не му попречи да се наслаждава на гледката. Колкото повече той разглеждаше, толкова по-силно това зрелище го пленяваше и умиротворяваше като японско тристишие, като нежна музика. Някъде в дълбините на съзнанието започна да звучи “Дует на цветята” от операта “Лакме” на Делиб** в неочаквано приказен аранжимент с потракването на колелата. Да откъсне погледа си не искаше, струваше му се, че това ще му причини болка.

  – Вярвам ти… Ти притежаваш най-красивите стъпала на света. И аз съм радостен, че имах късмета да видя едното от тях.

  Момичето мълчаливо си обу чорапа и кеца, и започна да си завързва връзките.

  – Вие това сериозно ли го казахте? Или се занасяте, както всички? – след няколко минути попита тя.

  Мъжът помисли малко, преди да отговори нещо.

  – Сериозно. Аз, виждаш ли… и наистина се каня да се самоубия… ти позна.

  Той извади от джоба на сакото пластмасов блистер с дребни бели таблетки, разтръска го и отново го пъхна в джоба.

  – Най-простият и безболезнен способ. Основното нещо тук е никой да не пречи, за да се разминеш без мерзост от съживяване на всяка цена… Аз все отлагах, все ми се струваше, че нещо не е приключило. После си спомних за това дърво и така изведнъж ми се прииска да го видя! Разбрах: това е последното, което ми е необходимо. И така веднага ми стана спокойно и добре на душата. А тук още и твоето стъпало… Това беше като неочакван подарък за Рождения ден. Тоест, за деня на смъртта. По дяволите, не прозвуча лошо! – мъжът се усмихна.

  Девойката го слушаше с полуотворена уста и мигащи очи. Когато той замълча, тя извърна глава към прозореца и започна разсеяно да наблюдава мяркащите се и сменящи се картинки на живота отвън. За седящия срещу нея човек животът сега се навиваше като кълбо прежда. Оставаше нишка, дълга петдесет километра, четиридесет и пет, читиридесет…

  – Разкажете за дървото – изведнъж помоли тя.

  – Няма какво толкова да се разказва. Дърво като дърво, клен, само че много стар. Изхитри се да надживее всички, дядо с баба, майка… Даже родният дом вече почти се разруши, а кленът все така си стои. Аз в детството на него от дядо се криех. Веднъж така дълго седях на клоните, че заспах и за малко едва не паднах… А може и да няма вече никакъв клен, някой да го е отрязал, а? Виж, тогава ще бъде съвсем кофти…

  Мъжът въздъхна.

  – Не са го отрязали. Че на кого му трябва да го реже? Там си е той, ще видиш…

  От това, че тя каза “ще видиш”, вместо “ще видите”, на него му стана приятно.

  – Благодаря.

  Мъжът леко кихна.

  – Наздраве – промърмори момичето.

  – На мен ми харесва твоето чувство за хумор – усмихна се той.

  Няколко време те отново пътуваха мълчешком. Монотонното почукване на колелата се сменяше с пронизително остро стържене на спирките, напомнящо, че поредният участък от пътя вече е отрязан.

  – А аз даже и дърво си нямам – тихо произнесе девойката.

  – При теб всичко тепърва предстои – отвърна мъжът, отваряйки очи. Оказа се, че той не спи.

  – А при теб, значи, че всичко е отзад – отбеляза тя със сарказъм. – На колко си години?

  – На трийсет и шест. Само, моля, да минеш без проповеди – раздразнено промърмори той и отново затвори очи.

  – Както кажеш… Че на мен какво ми пука, гълтай си своите идиотски хапчета, ако така ти харесва…

  – Със своите бръщолевения ти ми пречиш да спя.

  – Нищо, ще успееш да се наспиш… не бери грижа.

  – Какво ти така си се присламчила? Защо въобще тук седна? Наоколо е пълно със свободни места…

  – А може ли аз да дойда с тебе и също да се сбогувам с твоето дърво? – без да обръща внимание на неговия недружелюбен тон, попита момичето.

  – Не, не може! Това дърво си е мое, към теб то няма ни най-малко отношение.

  – На теб какво, дървото ли ти се свиди? Аз как ти показах своето стъпало. Затова ти трябва да ми покажеш този дяволски клен!

  – Върви ти самата по дяволите! Заедно с твоето стъпало!

  – В такъв случай на нас ни е по пътя! Ти нали там отиваш! – отсече тя троснато.

  Мъжът протегна ръка и извади малкото парченце станиол от нейната глава.

  – Гледай, в твоите коси се беше заплела паднала звезда – той показа блестящото парченце, след което го прибра в джоба си.

  Девойката оправи с ръце косата си и притвори очи.

  – Аз, така или иначе, ще дойда с тебе… Ще те последвам като бездомна котка. На теб нищо друго не ти остава, освен да ме вземеш.

  – Може би има смисъл да последваш някой друг… да кажем, някой по-надежден?

  – Котката нищо не разбира от смисъл… И освен това – тя забави и подчерта следващата фраза – знаеш ли, мене още никой и никога така не ме е обичал… Никой преди тебе не ми е разказвал за своето дърво и никой не е намирал звезди в косите ми…

  – Слушай – мъжът се наклони към нейното лице – аз сега ще изляза от вагона и ще сляза на поредната спирка, за да дочакам следващия влак, а ти ще останеш тук и ще се постараеш да забравиш за всичките тези тъпотии, разбр…

  Девойката стисна с две ръце яката на сакото му, придърпа го към себе си и лекичко го целуна по устата.

  Слисан за момент и потрепвайки, мъжът изведнъж я хвана под брадичката и отговори с дълга-предълга целувка. Такава, все едно че той за последен път целуваше всички жени, които живееха на земята.

  – До спирката “Осемдесет и пети километър” влакът ще продължи да пътува без да спира – обяви с равен, напевен тон гласът на диктора.

  Те двамата повече не проговориха…

  На перона нямаше никой, само някакво дребно петнисто улично куче лежеше свито до една чугунена пейка, греейки се на лъчите на късното септемврийско слънце. Мъжът подаде ръка на своята спътница да слезе от влака, а тя, хващайки я, повече не я пусна. Девойката се оказа съвсем не висока, тя едва достигаше до рамото на мъжа.

  – Далече ли е до твоето дърво? – попита тя.

  – Около 3-4 километра… Пеша ли ще ходим?

  – Да тръгваме. Само нека, моля те, първо да закусим нещо, защото направо умирам от глад.

  – Става, договорихме се. Аз няма да ти позволя да умреш… Как се казваш?

  – Надежда. А ти?

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  ** Лео Делиб (фр. Clément Philibert Léo Delibes) – известен френски композитор на опери, балети и други музикални творби за сцена.
  

   

• Молитва за България

  

   .

  ОСТАВЯМЕ ТЕ, МАЙКО… ВСЯКА ЕСЕН.
  И мен ме вяха чужди ветрове…
  Ти плачеше в душата. Като песен…
  Такава… Дето все назад зове.

  Българийо! Едничка под небето!
  Ти, земно кътче – от неземен Рай…
  Ти, мъко черна… Пареща в сърцето
  на всеки българин – навън ратай…

  Виж! – Те се връщат, майко! Всяка пролет!
  И коленичат мълком във пръстта…
  А аз съм тук, Родино! И се моля
  за твоите изстрадали чеда.

  Но те се връщат, майко! Всяко лято…
  За да целунат майчини ръце…
  Пристигат бедни. Тръгват си – богати! –
  Със тебе, в натежалото сърце…

  Бъди им светлина, Родино мила!
  Бъди за българите дом. И хляб.
  Бъди им знаме! И кураж! И сила!
  Днес, майко… еднооки водят сляп.

  Днес, майко… еднооки политици
  затриват твоя свят, и сляп народ!
  И те се пръснаха – Безкрили Птици –
  по чуждите земи – да дирят плод…

  Върни ги, майчице! Със любовта си.
  Бъди им светлина във този мрак!
  Та българско огнище – да не гасне!
  Студен – да не замръква бащин праг.

  И – запустели ниви, и градини –
  за БЪЛГАРСКИ ДЕЦА – да раждат хляб!
  Продаваме те майчице… Прости ни!
  Днес… още! ЕДНООКИ ВОДЯТ СЛЯП! (народ)

  .

  P.S. Посвещавам това стихотворение на българските емигранти, прогонени от продажните български политици да работят извън България. Боли ме за вас. Дори да казвате, че сте добре.

  .

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Ивайло Диманов откри Бермудския двуъгълник

  Ивайло Диманов ще представи тази неделя в София в новата си стихосбирка „Бермудският двуъгълник“

  .

  След успешно турне из Европа, поетът Ивайло Диманов, който е добре познат сред почитателите на поезията в Чикаго, се завърна в България с невероятно откритие от мястото на събитието. Оказва се, че прочутият Бермудски триъгълник всъщност е двуъгълник и не е страшилище за пилоти и мореплаватели, а изящен сборник с морска поезия.

  Ивайло Диманов представи новата си стихосбирка „Бермудският двуъгълник“ най-напред в Париж и Лондон, а сега и в София. „Бермудският двуъгълник“ е своеобразна Библия на поетическия маринизъм. Хемингуей бе казал някога, че всяко кътче далеч от морето е скучна провинция, затова тази книга е своеобразен билет за виртуално пътешествие към полуостров Касандра, Созопол, Венеция, Чикаго… „Бермудският двуъгълник“ е онова съкровено кътче в душата, което пазим за своето любимо море или океан. Или онзи планински поток в някое затънтено балканско селце, където са изтекли дните на детството ни…

  Казват, че когато „Титаник“ потъва, един от моряците пише сонет на любимата, а оркестърът свири „По-близо до теб, Господи!„.

  Чуйте ги, докато корабът все още не е потънал.

  Премиерата на новото луксозно издание „Бермудският двуъгълник” на ИК „Клепсидра“ е на 6 март (неделя) от 18 ч. в Студио 5 на НДК.

  Очаквайте след два месеца новата книга и в САЩ.

  

  .

• Мълчание

  

  .

  Ще потъна в мълчание –
  врабче премръзнало
  в клоните,
  ще потъна в забвение –
  ланският сняг изпустял.
  Колко ли трябва за това
  избавление –
  малко сълзи и влак
  закъснял!

  Трябва хладно сърце –
  шепа стопена
  надежда,
  изтляло бавно в нощта –
  спомен отломен и малък.
  Защо ли дохожда отново
  деня –
  скитник самотен и
  жалък!

  Времето, свило се в мен –
  не помръдва уплашено,
  сгърчено,
  сякаш малко дете –
  забравено зрънце.
  Какво ти отнеха голямо
  момче –
  тиха трева и мъничко
  слънце!

  Ще трепне залезът мрачен –
  тишината в копринена
  нишка
  оплела сърцето –
  старият паяк пълзи.
  Ще заплаче силно
  небето –
  щом всичко в тебе
  боли!

   

  Петър Пацев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук.

  .

• Ресторантчето на Дияна

  Разказ от Стефан Бонев

  .

  

  Не беше сядал от години в това ресторантче. Дори малко се изненада, че все още съществува. Преди работеше в този квартал и често похапваше тук с колеги в обедната си почивка. Докато чакаше сервитьор, погледна през прозореца и се замечта по черния керван на облаците, който преминаваше през хоризонта, подгонен от ветровете.

  – Какво ще обичате? – сепна го тъничко гласче. Очакваше да чуе улегналия алт на Дияна, затова се сепна при вида намладичкото чернооко момиче, което стоеше право до него и се усмихваше притеснено. Спокойно можеше да му бъде дори и внучка.

  – Менюто е на масата! – реши да му помогне девойката.

  – Не, не… Няма нужда! – съвзе се клиентът. – Искам само една шкембе чорба с три филийки препечен хляб. И една бира. Ако може да е наливна. Марката няма значение…

  – Добре! – записа си момичето и прибра тефтерчето в джоба на бялата си престилка.

  Докато чакаше поръчката си, Радослав огледа заведението, колкото да се убеди, че наистина е единственият клиент. Картините по стените си бяха същите, както едно време. И масите и столовете бяха старите. Покривките… Виж – за тях не се сещаше. Личеше си, че тези бяха нови. Но я нямаше Дияна. Ех, къде ли е сега тази русокоса фурия! И той, както и колегите, с които редовно обядваше тук, обичаше тайно да наднича в пищната и пазва, докато тя, наведена над масата, сервираше чиниите. А после дълго клатеха глави след нея доволно глави. Очи пълни…

  Естествено, Дияна знаеше много добре, че именно прелестите й задържат клиентелата точно тук, а не в няколкото съседни заведения. Пък и явно й правеше удоволствие да усеща жадните погледи по гърдите и бедрата си. Затова от ден на ден се появяваше с все по-изрязани блузки и все по-къси поли.

  Младата сервитьорка пак го прекъсна от унеса, донасяйки му поръчката. Бирата му се стори доста разредена, но си затрая, защото пък чорбата беше гъста и вкусна. По навик погледна след момичето, което се отдалечаваше към входа на кухнята. И чак му стана неудобно. Ами че това свенливо момиченце не беше Дияна. Нямаше нейните почти рубенсови форми, пък и можеше да й бъде дядо, дявол да го вземе…

  Зае се с чорбата и в главата му изниква неприятната случка, след която престанаха да посещават това заведение. Бяха дошли привечер, веднага след работа, за да отпразнуват рождения ден на Николай. Многото изпити ракии запалиха желанията на компанията и всички започнаха да подкачат Кольо, че още не си е взел най-големия подарък. А той все по-жадно надничаше в деколтето на сервитьорката. И не стана ясно, от страст ли, или от желание да не се изложи пред хората на масата, той издебна момента, в който Дияна влезе в тоалетната и я последва в предверието й. Можеха само да се досетят какво е станало вътре, когато след малко се чу звучен шамар… Повече не стъпиха в този ресторант.

  Не беше виждал от години нито Николай, нито пък някого от останалите. Точно тогава фирмата, за която работеха, беше продадена на други собственици, които пък смениха изцяло персонала.

  Допи бирата си и направи знак на момичето да му направи сметката. То кимна с глава и хлътна зад бара. А Радо отново се загледа през прозореца, където облаците продължаваха да се влачат нанякъде като тъмен керван…

  – Сметката ви е уредена, обядът е от заведението.

  Този глас! Радо вдигна глава и видя Дияна. Беше си все същата. Руса, усмихната, едрогърда, с къса пола и дълбоко деколте.

  – Ама как… Диянче… – успя само да каже ошашавеният клиент.

  – Не съм я платила аз – разсмя се тя. – Мъжът ми беше. Ние с него сме новите собственици на ресторанта. А, ето го и него.

  От кухнята се зададе едър мъж, който бършеше ръцете си с хавлиена кърпа. Беше Николай! И изведнъж в ресторанта стана някак по-светло. Инстинктивно погледите се насочиха към прозорците. Черните облаци бяха отминали нанякъде, слънцето демонстрираше ослепителното си великолепие и блясък, а небето беше станало толкова синьо и бистро, че чак ти се приисква да се гмурнеш в него.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Стефан Бонев е роден през 1961 г. в Сливен. Живял e в Силистра, в София, от 1987 г. се установява в Пловдив. Работи като инженер, после като журналист и PR специалист. Понастоящем е гл. експерт в отдел „Култура“ на Община Пловдив. Автор е на сборниците „Разкази за двама“ (2005), „Изпит по летене“ (2009), спечелил наградата „Пловдив“, „Пред прага на храма“ (2012) и на излязлата неотдавна книга „Странните неща“ (2015). Негови разкази са публикувани през 2003 г. в две авторитетни антологии в САЩ – „Thresholds“ и “Two lines“. Разказът му „Стареца“ влиза през 2010 г. в сборник на „Булвест 2000“ с тестове за кандидатстване след 7 клас, а „Късогледство“ е даван за превод на чешки на държавен изпит в ПУ „П. Хилендарски“. Друг негов разказ, „Писмо за надежда“, през 2013 г. попада като единствен художествен текст в пособието „Текстове и задачи за развитие на четивни умения”, създадено по Програмата за международно оценяване на учениците – формат PISA, а творбата му „Клошарят“ е включена в помагалото за подготовка за изпита по български език и литература след 7-ми клас. Бонев организира собствен литературен конкурс „Недоизречено“, който има проведени седем поредни издания. Още творби на Стефан Бонев могат да се прочетат в неговия сайт stefanbonev.eu.

  .

• Апостолът на сигурността

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  Левски вдигна глава и огледа събралите се десетина човека, пристъпващи нервно от крак на крак. Стъкленият поглед на светлите му сини очи режеше душите им като масло. За него се носеха легенди, че като погледне човека в очите, и разчита мислите му, че никой не може да устои на думите му и, че за всеки, който застане насреща му, милост няма. Да, той бе опознал изтънко човеците и знаеше, че това, що си бе наумил, можеше да се осъществи, но за целта бе необходимо да действат с общи усилия. Ето ги пред него, едрите чорбаджии, попът, даскалът и няколко по-здрави момчета от града. С тяхна помощ той щеше да постигне това, за което копнееше целият български народ, а именно собствено управление, народно управление.

  – Всички вие знаете защо сме се събрали тука – започна Левски. – Днес полагаме основите на нашето бъдещо народно управление, което за да стане, зависи от нашите общи усилия, включая пари, пари и пак пари, и разбира се работа сред останалата част на българския народ. Вие трябва да отворите очите на простия народ, че е време вече да вземем управлението на съдбините си в свои ръце. Какво иска селянинът, кръчмарят, занаятчията, търговецът, ти, попе, и ти, даскале? Какво – пари и сигурност. Ние пари не можем да обещаем, но можем да обещаем сигурност и възможност всеки да изкарва пари за прехраната на челядта си, без да се страхува, че ще дойде турчинът и ще му ги отнеме. Значи кое е главното в нашите усилия – СИГУРНОСТ. Но пътя към сигурността минава през завземане управлението над народа, което управление сега е в турски ръце. За целта сме се събрали тука да решим какви стъпки да предприемем, така щото това управление да бъде в наши ръце. Аз вече организирах в по-голямата част от поробеното ни Отечество комитети с тази цел, като навсякъде изложих своите предложения за начина, по който трябва да водим борбата под нашето знаме, на което ще пише…

  – „Свобода или смърт“! – извика възторжено даскалът.

  – Даскале – тихо просъска Левски, всред възцарилата се тишина в стаята – каква е тая Свобода, пие ли се, яде ли се, на гръб ли се носи, продава ли се, купува ли се, каква е? Свободата е за наивниците, ние искаме сигурност за нас и за децата ни. СИГУРНОСТ! Разбираш ли, даскале, защото свобода значи всеки да прави, каквото си иска, а ние желаем държавата ни да бъде подредена, да бъдем равни с другите европейски народи.

  – Значи „Сигурност или смърт“ – смутолеви даскалът.

  – Няма „или“, даскале, или означава, че сме готови да загубим, че има друг вариант, освен този, при който успяваме да реализираме целите си. Защото утре, ако излезем на площада пред конака и викнем гордо „Свобода или смърт“ или пък „Сигурност или смърт“, каймакаминът лесно може да реши смърт. Ние смърт не щем, ако тука има някой, който иска смърт, сега е моментът да каже. Така че, няма „ИЛИ“, ние искаме „Народно управление“, което ще рече ние да управляваме народа си, така, както нам ни е угодно, а за целта на селяните ще обещаем сигурност за тях, добитъка и челядта им, а на каймакамина ще обещаем спокойствие и безгрижие, като повери на нас управлението на подопечния му народ. И стане ли това, е въпрос на време управлението да мине изцяло в наши ръце, без капчица кръв. Това е целта на нашето съзаклятие.

  ***

  Не след дълго, сред простия народ започна да се говори за един човек със сини очи, който ще им даде сигурност –  само трябва да го последват и да го слушат. С „Протести“ пред конака, той щял да им уреди спокоен живот, но за целта в уречения момент всички трябва задружно да излязат пред каймакамина. Апостолът на сигурността, така го зовеше цял народ. Тъй говореха простите селяни от ухо на ухо. Скоро приказката стигна и до турското правителство, до самия падишах. Настанало бе време за действие. Левски избра Ловеч, за първите си стъпки пред турското правителство. И ето, в уречения ден, пред смаяния поглед на ловешкия каймакамин се изправи множество със знаме, на което пишеше „Народно управление“, начело на това множество стоеше едно русоляво момче със стъклени сини очи, а около него се бяха наредили всички чорбаджии, попът и даскалът. Каймакаминът прати заптиетата да го доведат при него, барабар с първенците.

  – Какъв е тоя панаир бе, хашлак, а и вие как може да му се връзвате на акъла бе, чорбаджи? – запита каймакаминът.

  – Изслушай го, бей – това, дето говори е добро и за теб, и за падишаха, и за нас – рече попът.

  – Речи момче, какво толкоз говориш, че си изпил акъла на толкоз народ?

  – Бей, аз идвам при теб с предложение, което ще ти позволи да си пиеш кафето с рахат локум и да си пиеш шербета, без да имаш никакви грижи с населението. Ние искаме да те отървем от тежестта на отговорностите, с които те е натоварила Високата порта, и да ги вземем на плещите си. Защо, бей, да не си гледаш живота и ханъмата, а да се занимаваш всеки ден с проблемите на тези хора отвън? Дай на нас тази тежест, ние ще решаваме техните спорове, ще събираме данъците и ще даваме дължимото на теб и падишаха. Ние ги познаваме по-добре от теб, знаем проблемите и мъките им, знаем какво и как да им кажем, когато недоволстват, знаем кой какво притежава, каква част трябва да отдели за империята. Единственото, което искаме, е да гарантираш тяхната сигурност и когато решиш, че има някакъв проблем, да се обръщаш към нас, като към техни представители, а не да пращаш заптиетата. Ако ние не можем да го решим, чак тогава ти ще развалиш рахатлъка си и ще се занимаваш с управлението на положението, но гарантирам ти, че това няма да бъде необходимо. Освободи се, бей, от грижите, посвети се на живота си. Грижата за сигурността на империята, за спазването на законите и реда, повери на нас.

  – Умно говориш, момче, хубаво. Ще те пратя при каймакамина в Търново, нека той да реши какво да прави с теб, а сега разпусни тоз панаир отвънка.

  – Може ли само, бей, тука сме ти приготвили един подарък, ей този ятаган със златна дръжка и изумруд, в знак на почитание и засвидетелстване на нашето уважение.

  – Машала, машала! – възкликна удивен каймакаминът, а Левски прати да извикат фотографина да запечата този паметен миг.

  ***

  И тъй, качиха Левски на файтона на каймакамина и с почетна стража го изпратиха в Търново, а от там в София, и после самият падишах поиска да го види. Не след дълго целият български народ открито говореше за своя „Апостол на сигурността“, благодарение на когото сега вече имаха чисто свои български управници, от свои чорбаджии, попове и даскали, които им гарантираха повече сигурност, а и така жадуваното „народно управление“.

  .

• Любов в самота

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  .

  Още в началото я предупредих, че съм скучен, досаден, самомнителен и зъл самотник.

  Исках да го знае, макар че не бях съвсем такъв.

  Но самотата се бе врязала в дните ми като автомобил в мантинела, цяла катастрофа всъщност, бе ме обезобразила до такава степен, че смекчаваше в известен смисъл бъдещата ми вина.

  Противоестествено и хлъзгаво е да си мислиш, че миналото може да оневини бъдещето, но понякога това е единственият начин да повярваш отново в себе си.

  Живеех в общежитие, живеех с хора, но не ми личеше, защото се случваше рядко да разговарям с някого, не правех бели, не давах заеми и не приемах, хранех се само в стола, коремът ме болеше от мазнините, но предпочитах болката пред усещането за зависимост, па макар и тази от парите, нали всеки избира по-малката болка, когато е неизбежна, чувствах се напълно самотен и горд. Че издържах. Съквартирантът ми бе габровец.

  – Радо – попитах го веднъж – защо режеш сапуна на три?

  – Едната част е за къпане, другата – за миене на ръцете, третата – резерва.

  При него всичко бе подредено. Пушеше точно по пет цигари на ден, лягаше си в десет и половина и ставаше в шест, за да отиде първи до тоалетната. Стоеше там точно четиридесет минути. Имаше хемороиди и си слагаше свещи в задника. „Дори и за педераст не ставам“ – казваше. Сигурно е бил прав.

  Другият ми съквартирант живееше в едно градче наблизо, пътуваше си често, рядко спеше в общежитието, не можеше да ни понася и двамата. Понякога донасяше бири, но ние с Радо отказвахме да пием, защото мислехме, че също ще трябва да го черпим с нещо. Съревновавахме се по икономичност. В края на краищата бях победен, но не съжалявам за това.

  В осем вечерта, когато през зимата в блока купоните бушуваха, музиката съдираше тапетите в стаите, пийналите млади мъже – блузките на момичетата, а през лятото комарите влизаха под строй през отворените прозорци, зъбите им тракаха по-силно от тези на хлебарките, колегите пиеха течности със странен цвят в барчето отсреща, а колежките забравяха да си слагат сутиени и орязваха роклите си до пъпа, точно тогава аз вземах учебниците и отивах в читалнята. Тя беше на осми етаж и винаги бе празна. Пусках луминисцентните лампи, те леко зажужаваха и понякога чувах дишането им, затварях плътно прозорците, за да не чувам друг шум, и четях. Погледът ми препускаше из думите, понякога се спъваше в тях, аз си мислех, че това са единствените думи, които си струва да знаеш и които трябва да преодоляваш, правех справки в речници, за да съм сигурен, че разбирам всичко, после отново препусках като кон без ездач – докато не бе заболеше главата.

  Приятно ми беше да чувам как последните автобуси избръмчаваха на спирката, която беше наблизо, чувах бавното им и уморено пърпорене, прибираха се за гараж, светлините им гаснеха в тъмното, притихваха, шофьорите слизаха бавно, запалките им блясваха в мрака и докато се отдалечаваха, цигарите им се движеха като светулки, шаваха насам-натам и сякаш се опитваха да намерят нещо.

  Казвах си: „Тези шофьори днес са работили втора смяна. А аз работих и първа. Ще работя и трета.“ Сядах отново. После ми се приспиваше. И волните жребци, дори и без ездач, се уморяват.

  Сънят ми обаче не беше спокоен. Никому нищо не бях сторил, тогава дори мислех, че и на себе си не правя нищо лошо, затова безпокойството не беше обяснимо, умората – също.

  Радо ми казваше: „Ти може и да успееш да постигнеш нещо, но не бих ти завидял. С толкова труд – то през носа ще ти излезе.“

  Бил е сигурно прав, но колчем казваше това, хукваше до тоалетната, там стенеше, хемороидите го боляха и на мен ми се струваше, че неговият пък мързел му излиза насилствено през задника. Стискаше се със спестовна цел вероятно.

  И изведнъж се появи Милена.

  Не стана изведнъж, а постепенно. Опознавах я така, както оперативен работник изучава компютър – със страх, недоверие, мнителност и с леко превъзходство, защото подозирах, не, бях напълно убеден, че тя не би издържала на моя начин на живот. Милена изобщо нямаше претенции, тя беше различна и не се срамуваше от това, искаше, непрекъснато искаше да е щастлива (как можех да й обясня, че нямам достатъчно пари да купя цяло щастие?) и това личеше дори по тъжните й очи, които все се мъчеха да пробляскват като жаравата на огън, едва ли биха могли да блестят вече по друг начин, защото тя ми разказа веднъж за разделите си, от които на човек му идва да се пръсне от смях или от рев, което е едно и също, да реве, докато очите му не станат на въгленчета, като нейните.

  Зарекох се да направя от тях факли.

  Естествено не успях. Бях й обещал да отида в квартирата й точно в седем часа вечерта, като никога хазаите ги нямаше, бе зима, имаше сняг, тя живееше далече, автобусът спря, защото му се спука гума, закъснях с малко повече от половин час, бързах, почти тичах към блока й и в този момент угасна токът в целия квартал, опипвах стените по стълбището, не бях сигурен, че съм улучил входа, спъвах се, но намерих вратата на апартамента, слава Богу не беше заключена, влязох, в кухнята гореше свещ, Милена седеше до свещта и плачеше, плачеше силно, по лицето й играеха сенки, на масата имаше кафе, вече изстинало. „Добър вечер, Милено“ – казах зад нея, страхувах се да я докосна, за да не я изплаша. Тя се стресна, рипна от стола, масата се разклати и част от кафето се изля върху мушамата. Продължих: „Извинявай, че закъснях, но…“ – „Нищо, нищо, не се безпокой…“ – тя се опитваше да скрие сълзите си, искаше тъмнината да ги заличи, но изведнъж се хвърли на врата ми и отново се разрида: „Толкова се страхувах, че няма да дойдеш… А аз ти приготвих кафе и вечеря. Гладен ли си?“

  Докато бършех с опакото на пръстите си миглите й, после ги целувах, за да попия влагата в тях, те потреперваха в устните ми, докато после вечерях, разбрах какво значи да си влюбен. То е по-хубаво дори от самотата и е съвсем близо до лудостта. Искаше ми се тази нощ да не свършва никога и никога да не пускат електричеството. Как вярно се намира посоката в мрака, когато знаеш накъде си тръгнал, нали?

  Живяхме заедно почти две години в две различни квартири с хазаи, квартирите бяха различни, но хазаите еднакви. Когато намерихме втората, Милена ме попита: „Нали щяхме да живеем в квартира без хазаи?“. Отговорих й, че не всички хора са лоши и че тук сигурно ще ни е по-добре.

  Сега ако някой ми каже, че не всички хора са лоши, ще му изкрещя, че не познава доброто, че е зевзек с отвратително чувство за хумор или наивник в по-добрия случай. Да си въобразя, че хората са по-добри от мен или поне също толкова добри, бе най-капиновата ми грешка – капинова, защото любовта по онова време оцветяваше глупостта ми и ми се струваше, че тази емоционална смесица има точно черно-червен цвят. Като ухилена кобра. Не е ли това цветът на самоунижението? Та аз дори не съм добър, как може някой да е по-добър от мен?

  Да, Милена ми втълпи тази грешка, жените често ни карат да грешим, за да ставаме по-добри. Обичаше да казва: „Всеки човек е добър, докато не докаже обратното.“ Е как пък все на обратни попадаме? Започнах да си мисля като нея и това ме промени ужасно, страдах, когато съседката отдолу ме будеше в полунощ, бе облечена в бяла нощница, дълга, на сини пеперудки или зайчета, не помня вече, косата й – разрошена, очите – вързани на фльонга, със свирепо изражение, крещеше, че съм тропал, тя бе лунатичка, разведена с мъжа и с младостта си; страдах, вместо и аз да крещя, когато хазайката идваше всяка сутрин, носейки на гърба си цяла торба от разноцветни парцали, кърпени с канап, тя наричаше тази торба рокля, никога не се разделяше с нея, нахлуваше в стаята ни и проверяваше правилно ли сме сгънали бельото и чаршафите, добре ли сме оправили дивана.

  „Всеки човек е добър, докато не докаже обратното.“ Ако светът чакаше тези доказателства, нямаше непрекъснато да воюва. А и какво е да си добър? Да страдаш ли? Или е достатъчно да страдаш за другите, надявайки се, че и те ще сторят същото за теб? Тъпо е. Няма свят, в който някои да не си въобразяват, че са негови хазаи.

  Милена не можеше да разбере, че бях изковал от самотата си броня, през която и най-добрият не можеше да влезе.

  Но тя успя някак. Само тя.
  Това й струваше много.

  На мен също. Защото загубих бронята си. Как сега ще воювам в общество, което насила те вкарва в битките си?

  Затова не вярвах на очите си, когато виждах в огледалото лицето си разплакано, устните подути, очите – зачервени като гребен на петел, всъщност аз си бях жив петел, на когото са отнели правото да носи шпори и му е останал само гребенът. Разжалван петел. За смях на кокошките.

  Пазарчето беше наблизо, тя искаше винаги да идвам с нея, когато пазаруваше, купувахме марули и зеле, картофи, ориз, масло и магданоз, Милена обичаше да готви и го правеше отлично, но стаята бе малка, блъскахме се вътре, прескачахме се, въздух не ни достигаше, от забележките на хазайката той ставаше все по-малко, аз не бях свикнал да ми правят забележки за дреболии, защото живеех сам в себе си и не безпокоях никого, не причинявах никому нищо и не знаех как да реагирам. Започнах да вдигам скандали за дреболии, но не на хазайката, нито на съседката; после отивах на работа, за да откупя със спечелените пари вината за несправедливостта си. Непрекъснато се чувствах потиснат.

  Но аз не можех другояче.

  „Недей, Милено, недей да плачеш – казвах й, когато тя се свличаше на пода, молеше ме да не я обиждам, сълзите й режеха ръцете ми и следите образуваха розови парещи черти – много те моля.“ Още тогава, в същата тези секунда мисълта ми отиваше другаде, диреше спасение там, където ще намеря начин да й се извиня, да я направя по-весела, да разбере, че я обичам, че грубиянинът не съм аз, а онзи, съквартирантът на Радо от общежитието, злият самотник, мислех си, че трябва да й купя дънки, защото нямаше, и слънчеви очила, от тези модерните, дето горната част от рамката им е метална, а долната – пластмасова, двайсет и четири долара струват, ще трябва да се опитам да намеря тези пари по-скоро, тя ще се зарадва, ще се изненада много…

  Докато умувах върху това, тя плачеше и трябва да съм бил сляп, щом не съм виждал, че бавно охладнява към мен.

  Исках да направя от очите й факли, а угасих и жаравата в тях.

  И ето сега съм отново в общежитието, то такова нещо като общежитие не съществува, но нали така му викат, тук нещата са се променили малко, към зле, пак имам съквартирант, вечер чувам как последните автобуси ръмжат по шосето, но вече не чета, а лежа в леглото и не мога да заспя. Нещо го няма в мене.

  Милена.

  А може би самотата.

  Тежко е, защото загубих и двете.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

• <<
• 1
...
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
...
• 77
• >>