Всичко от литература

литература

• Лаборантният търговец

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  

  Срещнахме се в една мъглива ноемврийска утрин. На входната врата на апартамента ми се позвъни. Отворих. Пред вратата стоеше слабичко, мургаво, с големи, черни като маслини очи, момче. Беше в почти зряла възраст, току-що прехвърлило тинейджърската. Усмихваше се приветливо. От цялата му външност лъхаше доброта и светлина. Подаде ми ръка за здрависване и обясни:

  – Казвам се Митко… Димитър Илиев Йовчев. Лаборантен търговец съм. С това си изкарвам прехраната. Чичо, искате ли да Ви предложа нещо, което би Ви вършило работа? Ако купите, ще помогнете на мен, а и на други деца без родители, на които правя дарения.

  Последното ме озадачи. Как това момче хем търгува за да яде, хем помага на деца без родители? Бях крайно озадачен и любопитен. Външният му вид ме предразположи. Наистина, днешният свят е пълен с измамници, а и момчето имаше вид на добре облечен представител на циганския етнос.

  Реших да рискувам. Поканих го в кухнята. Седнахме край масата, сложих джезвето за кафе и една чинийка със сладки.

  – Кажи сега, Митко, какво ще ми предложиш? Той бръкна в един книжен плик, извади някакви целофанови пакетчета и ги нареди пред мен.

  – Това са пръстени за мъже и за жени. Ето и огърлици за ваша близка, индийски са, евтини, по пет лева броя. Това са играчки за деца, ако имате внуци са много интересни – вижте само!

  Той отвори малко целофаново пликче, извади едно дребно мече, побутна го и то започна да пристъпва по покривката и да ръмжи.

  – Вижте какви красиви химикалки. Евтино ще ви ги дам, по петдесет стотинки бройката. Имам ги в два цвята, син и червен.

  Станах, сипах кафето в две малки чашки, поставих едната пред него. Загледах се в момчето. Цялото му лице грееше в предразполагаща усмивка. Зъбите му белееха. Явно много държеше да ми се хареса и да купя нещо.

  – Добре, харесаха ми химикалките. Ще си купя един комплект, тъкмо изписах моите.

  Момчето се зарадва, очите му засияха весело. Посегна към чашката с кафе, отпи и заразказва за себе си. Не бях го питал нищо. Просто бе видял в мен един добронамерен и позитивен човек, и имаше нужда да сподели житието си.

  – Чичо, аз съм без родители. Може би имам някъде, но не зная за тях, никой досега не ме е потърсил. Израсъл съм в домове за деца без родителски грижи. Много е тежко да се живее без родители, чичо. Когато навърших пълнолетие, трябваше да напусна дома и да търся начин да се издържам сам. Работил съм какво ли не – в старчески дом, в хоспис, мил съм чинии в ресторант, служил съм и в казарма – 6 месеца. През свободното време се занимавам с лаборантна търговия. Така сам си поех живота.

  Обичам да помагам на хората, а и те ми помагат. Леля Сийка – шивачката ми помогна да си намеря квартира. Помага ми и да се устроя на работа.

  Като припечелих пари от лаборантната търговия, започнах да правя подаръци на децата в домовете. За Коледа и за Великден им нося лакомства и играчки. Аз съм бил като тях и зная какво е да си сам, без родител. Като ги гледам в очите, радост ми облива сърцето. Всяка тяхна усмивка е и моя усмивка. Чувствам, че трябва да им подаря нещо, колкото и да е малко, което ще ги зарадва. Щастие ме обзема като ги видя, че са щастливи.

  Има едни добри хора, който ме взеха на десет години като приемни родители. Това са семейство Лазарови. Децата им са в чужбина и са много самотни. Добри хора са. При тях се чувствам като при истински родители. Миналата седмица се навършиха 60 години от тяхната сватба. Подарих им торта със шест свещи и един голям букет цветя. Зарадваха се много, целуваха ме. А на мен ми потекоха сълзите, чичо, като ги гледах.

  Чичо, не е радостен живота на дете, отгледано в домовете за безпризорни. Най-тежко е по празниците. Всички се веселят семейно, слушат музика, пеят, а ние – изоставените, тъгуваме и плачем. Гледаме някой да дойде и да ни поиска за свое дете. Нямате си на представа какво е това чувство, какво изпитва едно такова дете… Затова им нося подаръци, защото зная какво жадуват душите им.

  Митко замълча. Засърба кафето си. Явно не му се бе случвало да пие тая напитка често. Беше му някак притеснено, но говореше. Имаше нужда да изкаже онова, което му е на сърцето.

  – Как мислиш да продължиш нататък живота си, Митко?

  – Как ли? Искам да се изуча. Ще се запиша в механотехникума. Харесват ми автомобилите. Едновременно ще работя, ако ми позволят разбира се. А като завърша, ще хвана работа в автосервиз. Ще припечеля и ще уча за инженер. Това ми е мечтата. Ако имам късмет, ще се и оженя. Искам да си имам едно детенце, което да мога да отгледам сам, да го възпитам като добър човек, което да няма моята съдба на безпризорния. Искам то да отрасне като нормален човек, да се изучи, да не бъде наркоман, дилър или крадец. Хей това искам! Не е много, нали, чичо?

  – Ти си добро момче, Митко! Имаш ли нужда от нещо? Мога да ти помогна, само кажи?

  – Не, нямам. Сам се оправям в живота. Сега трябва да тръгвам, защото съм обещал да помогна на готвача от ресторанта, за да приготви дневните ястия, а после, след обяд ще ида до старческия дом. Там имам един болен приятел – дядо Стоян. Не може да се обслужва сам, а санитарите все го забравят. Пита за мен непрекъснато…

  – Я да видя… мисля, че ще купя и тоя пръстен за моята племенница. Харесва ми…

  Това беше моят жест на възхищение към това момче. Нямаше как по друг начин да му помогна. Не можех да му дам милостиня. Можех само да купя нещо от него. Това щеше да запази достойнството му.

  – Вземи и тези ябълки, виж колко са сочни. Имам достатъчно в килера, от моята градина са, вземи…

  Митко се усмихна срамежливо, пое плика с ябълките, взе чантата с „лаборантната“ си стока и тръгна.

  Надали щях да го срещна отново, но ми стана много приятно от тая среща.

  Съдбата обаче отреди друго. След седмица ми се наложи да се отбия в полицията. Бях наел един „строителен майстор“, който ми взе капаро и ме измами. Нито свърши работа, нито върна парите. Не ми се искаше да се занимавам с полиция, но след кратко колебание реших, че е нужно.

  Влязох в приемната за граждани и подадох жалбата на служителката от деловодството. След като взех входящия номер, се обърнах да си ходя. С периферното си зрение обаче съзрях позната физиономия. Край масата на един стол седеше младо мургаво момче с посинено око. Стори ми се познато отнякъде. Напрегнах ума си и се сетих къде съм го виждал. Разбира се, това беше Митко, „лаборантния“ търговец.

  Видя ме и той. Позна ме. Усмихна се, стана, подаде ръка като на стар приятел и без да го разпитвам започна да обяснява:

  – Вчера, когато се прибирах у нас, ме нападнаха двама цигани. Биха ме и ми взеха сака със стоката и парите. Сега съм тук, за да се оплача. Чакам вече почти един час, но никой не ми обръща внимание. Искаха ми лична карта, питаха ме къде живея, кои са родителите ми. Като чуха, че съм без родители, нещо замлъкнаха. Казаха да чакам и това е. Чакам цял час и никой не идва. Ще постоя още малко пък, ще си вървя. Може и нищо да не направят за мен. Аз си зная, че имам вид на циганин, а те, в полицията, не ни харесват нас, циганите. Не им харесва, че се оплаквам от моя етнос… Нямам надежда, че ще ми се помогне. А вие, как сте, чичо? Добре ли сте? За какво сте тука?

  Разказах му без да се впускам в подробности. Всеки един от нас си имаше своите житейските грижи и би трябвало да си ги понася сам, без да занимава другите с тях. Той ме разбра. Усмихна се въпреки, че едното му око го болеше и се беше затворило. Поканих го да ми дойде пак на гости. Обеща. Разделихме се като приятели.

  Излязох от полицейското управление. Ноемврийската мъгла се стелеше наоколо. Някакви общински метачи събираха окапалата жълта шума. Говореха на висок глас и се оплакваха от недоимъка си.

  Пред входната врата се бяха събрали групичка полицаи. Те пиеха от крак кафе и обсъждаха последните новини от местните избори. Някои от тях бяха изкарали безсънна нощ около изборните секции. Не им бяха давали работно облекло. Коментираха го оживено. И те си имаха грижи и проблеми…

  Някаква мръсно бяла котка се прокрадна от ъгъла на зданието, притича през улицата и се шмугна под една полицейска кола. Беше и студено, и вероятно там очакваше да намери малко топлинка. Това едва ли щеше да стане, точно обратното. Мъглата някак неочаквано прихлупи всичко наоколо, студена, влажна и непрогледна. Отнякъде се появи с ръмжене общинският камион за събиране на смет. Метачите започнаха да товарят по двойки събраната есенна шума. Те бяха така гръмогласни, че в един момент притаилата се котка не издържа. Изскочи изпод колата и с неподозирана бързина се стрелна натам, където мъглата би я скрила от хорската гълчава.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: По желание на автора, в заглавието на този разказ не е отразена условността на прилагателното „лаборатният“ и то не е в кавички.

  .

• Мишки под килима

  Разказ от Владимир Георгиев

  .

  Там в тъмното, зад килима, прашен и избелял, две мишки си говореха тихо. Едната мишка беше сърдита нещо, имаше два големи бели зъба и ги демонстрираше като повдигаше брадичката си. Говореше бавно, важно и тържествено, сякаш очакваше на финала аплодисменти и цветя, благодарност като послевкус от виното на съдържателната тежка реч. Другата мишка схващаше това, защото го слушаше внимателно, не го прекъсваше, ръкопляскаше с мигли и кимаше усърдно с глава.

  – Винаги съм оцелявал, дори и в най-тежките времена – говореше важната мишка. – Няма трудност, която да ми се опре, няма измежду живите твари същество, дето да не го катурна, ако поискам. Ти ще питаш: ама как, има много по-големи от теб, много по-силни дори, по-могъщи. Няма такова нещо! Всеки е толкова голям, колкото е силна волята му! И всеки е това, в каквото животът го е превърнал.

  Малката дребна мишчица до него кимаше, мълчеше и благоговееше. Доволен, той продължи:

  – Лъвът е мишка, щом не смее да убива. Мишката е лъв, когато краде от храната на хората. С други думи, когато си герой, ти си велик! Независимо какъв е героизмът ти и в какво се състои. Престъпниците са също герои, защото са изключителни. Най-важното е да не си безличен, защото тогава се превръщаш в нищо. Не смееш да излезеш от дупката си. Нещо повече – сам копаеш дупката, гроба си. Разбираш ли ме?

  Не посмя да му отговори, за да не прекъсне потока от мисли.

  – Един ден ще ме разбереш. В долапа ми е пълно със сирене, а други мишки няма какво да ядат. Колко са глупави! Досещат се да крадат от храната на хората, това – добре, ама не им и хрумва, че аз крада от тях. Ха-ха! Да крадеш от крадците е по-лесно, това го установих още навремето, затова забогатях. – Той се загледа в ефирното облекло на мишката до него, хареса я, обмисли нещо. – Но най-трудно е, когато се появи личност, от която няма какво да откраднеш!

  – И такива ли има? – осмели се да отвори уста тя. Имаше красиви устни, грехота бе да ги отваря.
  Мишокът, горд и самоуверен, изведнъж се замисли. Въздъхна тежко, погледна я с любов в очите, влага се беше събрала около тях като пране в леген, и каза:

  – Не можеш да откраднеш на босия цървулите. Има достойни, едни такива, горделиви, смислени и примирени, честолюбиви, как да ти кажа… Всичко им вземеш, голи и боси ги оставиш, а те пак изправени ходят, достойнство търсят, чест искат. Че са глупаци, това е ясно, ама неудобни са ми някак, разбираш ли, убиват ми като песъчинка в крака. Направо ти казвам – страхувам се от такива. Страх ме е, че някога ще бъда наказан от някой от тях.

  – Това лошо ли е? – попита пак малката мишчица, за да покаже, че го слуша внимателно.

  Той се намръщи отново.

  – Естествено, че е лошо. Те може и да изглеждат достойни, може да се държат като аристократи, нищо, че си им окрал и достойнството, и честта, и парите, но има нещо отвратително справедливо у тях, едно такова злобно, търпеливо, отмъстително достолепие, говори ти: „Ще ми дойдеш ти, скоро, съвсем скоро, ще ти въздам заслуженото!”. Направо тръпки ме побиват.

  Някой влезе в стаята и започна да тършува из шкафчетата. Беше съвсем близо. Прекъсна разговора им, те се скриха под килима и зачакаха опасността да отмине.

  – И друго има – прошепна важният мишок. – Ти го знаеш. Колкото и да съм успял в живота, хем богат съм, и красив, и млад, ти никога няма да се влюбиш в мен. Както виждаш, аз страдам като всички мишки.

  – Недей така – каза красивата малка мишчица, която се беше сгушила в него, за да я пази от нечия човешка стъпка. – Докато има хора, аз винаги ще бъде твоя, тук, до теб!

  – Как така? – притисна я мишокът. Възбуди се. – Не те разбирам…

  – Казвам ти, че докато има външна опасност, докато някой може да ни убие или нарани, аз ще предпочета да бъда с някой силен, умен, богат и млад като теб. Не можеш да избираш, когато животът ти е от ден до пладне, когато всеки ден може да умреш. Просто се наслаждаваш на всяка минута, това е.

  – Значи ме обичаш! – очите му грейнаха, прането в легена живна и се задвижи като в полуавтоматична пералня.

  – Не съм казала това – успокои го малката. – Никога няма да те обикна. Обичам себе си и живота, затова ще бъда с теб, това казах и го повтарям. Не държа да ме разбираш. Но ми е приятно, че ти ме обичаш, затова ще ти позволявам отвреме-навреме по нещо.

  Важният, строг, едър и богат мишок се просълзи, нищо не разбра, беше влюбен и горд, че по някакъв начин чувствата му отекваха. „Има смисъл да крадеш!”, каза си той и я целуна с белите си зъби. „И с достойните трябва да е така, стига да им намериш цаката.”

  Тя побегна под килима, за да го накара да се поразмърда, да я настигне, да я хване и прегърне, в това време някой пусна отгоре нещо тежко, то се стовари върху й и я смаза. Мишокът гледаше в тъмното как кръвта й изтича, изплаши се, че и с него ще стане същото, затича в обратната посока, но не успя да стигне до дупката си. Нов удар последва, още по-силен, смъртта го покоси само на няколко сантиметра от спасението – един малък прорез в ъгъла на стаята, където беше скрил цялото си имане, всичкото откраднато сирене и хляб. Преди да издъхне, погледна към долапа, както го наричаше, досети се, че сам го изкопа, изрони го в стената, и си каза: „Това ли беше всичко? Това ли направих?”. Затвори очи, не искаше да вижда нищо повече. Слухът му угасваше, той чу някак отдалеч, защото вече се бе отделил от тялото си, говорът на двама в стаята, където той току-що умря. Жената каза:

  – Много ме е страх от мишки! Ей там бяха, под килима, страх ме е да го повдигна дори…

  – Няма страшно, това са само мишки. Ще почистя – успокои я мъжът и добави: – Нищо не могат да ти направят.

  – Изглеждат ми страшни с тези изцъклени очи, като че ли искат да ти вземат нещо, да го откраднат, да ти го отнемат насила, за да покажат превъзходството си… Не знам как да ти го обясня.

  Мъжът се усмихна и я целуна. Предните му зъби бяха големи и остри.

  – Един ден ще забогатея, ще те измъкна от тази дупка, ще се оженим и ще бъдем щастливи. Няма да има никакви мишки и няма да има от какво да се страхуваш, нали така?

  Тя се усмихна. Устните й бяха толкова красиви, че беше грехота да ги отваря.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• А беше раницата му пробита

  

  .

  …А беше раницата му пробита.
  Сандалите му – скъсани. И стари.
  Изпи
  морето
  със очите си…
  Извади после смачкани цигари.

  Приседна близо, досами водата.
  И дълго… Много дълго пуши.
  Две шепи пясък сложи във торбата,
  и към Небето се ослуша.

  Внезапно, сякаш някой го повика –
  обу сандалите протрити.
  Един бездомен и безимен Никой…
  Море
  покапа
  от очите му…

  Бе толкова далеч от суетата,
  че хората дори не го видяха –
  как ходеше невидим по водата,
  и как на всяка чайка маха…

  Пое към Залеза, развял косите,
  покрили раменете му изящни.
  Една вълна го близна по петите.
  Замислен гларус се подплаши…

  След него бавно пясъка изстина.
  Звезда далечна Пътя му беляза.
  Един светец по плажа днес премина…
  И никой не го забеляза.

  .

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Гълъбина Митева е родена през 1966 г. в Оряхово. До 33-годишна възраст живее в с. Крушовица, Врачанско. В края на 90-те години се установява в София, където живее и твори до 2012 г.. Там тя работи, за да се издържа, като барманка, сервитьорка, продавачка и др. През 2010 г. е приета да следва в Пловдивски университет. Завършва с много добър успех четири семестъра, но на третата година прекъсва, поради липса на средства, и през 2012 г. се завръща в Крушовица, където започва да се занимава активно с творчество и с реализация на своите творби. Досега Гълъбина има издадени няколко стихосбирки – „Молитва“ (1993), „Пясъчен Свят“ (1997), „Време за Разпятие“ (2008). През 2008 г. е приета за член на Съюза на независимите български писатели. Четвъртата й поетична книга „Тази вечер Господ ме целуна“ е издадена от „Бряг“ – Русе през 2014 г. Това е издателството, което всъщност я открива и осъществява връзката между нея и читателите. Петата поетична книга на Гълъбина – „Минавам случайно“ се очаква да излезе от печат съвсем скоро. Авторката е участвала в много литературни конкурси и е печелила награди, включително Голямата награда на издателство „Буквите“. Нейни творби са превеждани на руски език.

• По пътя

  Разказ от Иван Вакрилов

  .

  

  – Вървиш по пътя и си мислиш разни неща. Улисан, не забелязваш как постепенно стъпките ти се забавят, заглъхват… сянката ти се удължава и се слива с пътя. И ето – станал си път. Лежиш под небето, усмихваш се и чакаш някой да те извърви – поп Митър ме погледна с бялото на окото, поусмихна се и продължи: – Защото, за какъв дя…. – млъкна рязко, прекръсти се и въздъхна – та викам ти, Иване, какъв път ще си, ако никой не мине по теб?

  Половин час вече се друсахме в поповата каручка – шумковският поп Никанор беше болен, та извикаха нашия за опелото на бай Христо Малката мастика. Споминал се човекът вчера. Както бъркал ярма на прасето и нещо го прерязало, та успял само да стигне до чешмата – там, в каменното корито, винаги държеше едно шише мастика. Ей тъй, за всеки случай – каквото хубаво или лошо стане – да има под ръка. Все разправяше, че ако не била мастиката, хич нямало да доживее до осемдесет години. Тъй, ама тоя път не успял да се докопа до тоя пенкилер-илач и без много шум отпрашил право към небето. То там ще се види имало ли е файда от ежедневното комкане. Иначе, здрав човек беше, ама на.

  Та по такава работа бяхме тръгнали с отец Митър. Той – няма как – това му е службата, пък аз да му помагам уж, а и за компания. Не, че много ми се ходи по хорските погребения, ама бях си намислил идната неделя да му искам каруцата – горският е в отпуск, та разгеле, малко дръвца да докарам. Е, нали казват – погледни ме с едното, да те погледна с двете – нямаше как да откажа.

  Слънцето се бе изкачило вече над връх Кутра и се канеше да опече всичко живо по пътя си. Беше тихо, даже щурците се бяха заврели в дупките си и никакви не се чуваха. Само мухите бръмчаха наоколо, ама и те без мерак някак си – все гледаха да кацнат на нечия гола глава като моята, та да си починат.

  На излизане от село бяхме срещнали Петко, на Янко казанджията голямото момче, и сега го обсъждахме с дядо поп. Път нали е, трябва за нещо да си говорим. И тогава отецът се отплесна да ми разправя как всеки човек бил като път, дето някой го вървял.

  – Ей на, Петко да вземем – продължи отецът – какво му е? Здрав, прав, млад мъж, опънал се като полски път – равен, покрит с прах, да ти е драго бос да тръгнеш по него. И ваша Ганка тъй го отъпка, нагоре и надолу, ще речеш, рота войници са марширували по него. Ама държелив излезе, да му се не надява човек. Нали помниш, какво чудо беше?

  – Помня, как да не помня. Тя, Гана, малко рода ми се пада, та се знаем. Вироглава като баща си – все нейната да е и сакън, някой да и́ рече нещо на криво – вирне глава като млада кобила и върви я гони после. С Петко се имаха от училище още – и тук, в основното, и в града, като отидоха в техникума – все заедно ги гледаха хората. Заедно, заедно, обаче, две глави различни – той не залягаше много над уроците, а все разни шантави книжки мъкнеше и четеше, а тя – умница, отличничка по всичките там науки. Е, изкласиха. Приеха я, Ганка, в Пловдив да следва. Зор беше за майка й и баща й. Богати хора в наше село няма, ама оттук-оттам, наредиха я, накупиха каквото там трябва, наеха една квартира и тя замина.

  Но преди туй рекла на Петко: „Идваш с мен! Инак не знам – я се видим някога, я не.” И той отиде – намери си там работа, само и само заедно да са. Мина колкото мина и се ожениха. Забременяла Ганка, та нямало как. Нито сватба правиха, нито нищо, само родителите им отидоха, минаха през гражданското, после в някакъв ресторант хапнали и пийнали и това било. Стават такива неща, нали? Божа работа е тя и като дойде, не пита. Казват, много й помагал Петко. Това – готвене, това – пране – върне се от работа, опретне се и за нула време всичко е готово. Само и само тя да има време за учене. Тесничко било, бедничко, обаче, нали се обичаха, та им било хубаво и весело.

  Хубаво, но по едно време се разбрало, че по двата бряга на реката вървели те – в института Ганка все с учени хора се събирала, такива, дето наш Петко една приказка не можел да върже пред тях. Среднист човек, какво искаш. Ама че работел от тъмно до тъмно, ама че къщовник – не натежали тия неща на кантара. Влюбила се тя в някакъв асистент и всичко отишло по дяволите.

  Един ден се върнала в къщи и право в очите – абортирала била. Ама как, ама защо – дума не дала да се издума. И както се оженили, така се и развели. А след някое време асистентът се преместил във Варна и наша Гана – с него. Хем я уредил да се прехвърли в тамошен институт, та да продължи учението.

  Петко се повъртял един месец из празната квартира, пък току един ден цъфна в село. Започна работа в дърводелския цех и се виждахме често. Подпитвал съм го не веднъж, ама отворех ли дума за Ганка, млъкваше като пукал и само очите му показваха, че го боли, много го боли. Обикаляха го момите, зер хващаше окото и читав мъж беше, ама не ги огря. Извърви се половин село да го кандардисва – жена да си вземе, дом да свърти. Не и не.

  „Аз – рекъл на майка си – едно сърце имам, не сто.“ Види се, Гана беше заела сърцето му от край до край и място за друга нямаше вътре. Върза го, пусто сърце на възел, пъхна го в килера и туй то. Остана си сам. И така – три години.

  А една есен, малко преди Димитровден, те ти я наша Ганка се прибра – издокарана, курдисана, с една камара куфари – абе, личи си градската жена. Клюкарките хлъцнаха и мелницата им заработи с пълна пара. Чоплиха, ровиха и се разбра – изучила се Гана във Варна, ама с асистента нещо не се получило, че женен бил. Три години живели заедно, три години го чакала да се разведе, а той все отлагал. Не стига това, ами лошо пиянство имал – има- няма, пък като сръбнел и налитал на бой. Почакала, потърпяла шамарите тя и накрая решила, че няма да я бъде тая работа. Домъчняло й за родителите, сетила се, че има там един Петко и сърцето й подсказало, че е най-добре да се върне при него.

  Горе-долу така беше казала на мойта Славка – дъщеря ми, с която навремето бяха големи дружки. Кой при кого е отишъл, кой първи е почукал на старата врата, не знам. Ама доколкото ги познавам, тя ще да е била. Както и да е, взехме да ги срещаме заедно – види се, останало беше още огънче в душите им. Посръчкаха го оттук-оттам и огънчето се разпали – към края на зимата беше ясно, че пак ще се съберат. Бащите им пак си пиеха ракията заедно в кръчмата, майките им си викаха „сватя” – идилия!

  И тъкмо тогава се случи оная екскурзия до Охрид. Имаме си тук един белалия – все разбунва хората. Учил-недоучил, Коце Джунката беше подхващал най-различни работи и нито една свястна. То екскурзии, то чествания, то не знам какво си – завърти главите на по-младите и гледа да изкара някой лев. Та на тая екскурзия щяха двамата да идат, обаче другият техник в цеха се разболя и нямаше как – Петко остана да работи. Да беше жена като хорските, да се откаже и тя, ама шило в торба седи ли? Накачулиха се в един микробус петнайсетина младежи, а наша Ганка – баш байрактар и отпрашиха към Охридското езеро.

  А след пет дни се връщат – весели, доволни. Наизлязоха близките им да ги посрещнат. Наш Петко и той на площада – да си прибере изгората, дето му е и бивша жена. Като го видели, екскурзиантите се умълчали и някак бързичко всеки се изсулил покрай него, без дума да кажат. А Гана? Нямало я в микробуса. Джунката промърморил нещо и му пъхнал в ръката един плик.

  Стои Петко, стиска плика и се чуди – нощ ли е, ден ли е, жив ли е, или умрял. Ха да пита Джунката, ама оня бързо-бързо изчезнал. Навел глава Петко, врътнал се и се прибрал. Разбрах – пак Славка ми каза – какво пишело в писмото. Там, във Варна, като се разсъхнала работата с асистента, се появил някакъв колега на Ганка. Уж любов, уж много се харесвали, но нейното връщане в село ги разделило.

  Случайно го срещнала на връщане от Охрид – били спрели на една бензиностанция, за бензин, а и да пият по едно кафе. Заприказвали се и се разбрало, че имало доста неща, останали неясни между тях. Не можело да има такива „висящи отношения” – така ми го каза Славка, така съм го запомнил, каквото и да значи. Накрая Гана пишела, че остава в града, при тоя именно мъж. За да премислела всичко и да разберяла какво иска да прави по-нататък.

  Два дни никакъв не го видяхме Петко – беше се затворил вкъщи. Чел и препрочитал, мислил и премислял – какво, аджеба, да прави. А на третия ден сутринта, гледам го, изкарал колата и ровичка нещо по нея.

  „А! Заминаваш ли, Петко, някъде?” – питам го, а той ме гледа малко накриво и вика: „Само за два дни, бате Иване, вдругиден се връщаме.” Тогава не обърнах внимание на това „връщаме”. Чак вечерта се позачудих, какво ли ще значи, ама го оставих така. Бездруго, като се върнеше, щеше да стане ясно. И стана ясно, ей!

  На втория ден, надвечер, колата му избръмча край нас и спря пред тяхната къща. Гледам през прозореца – Гана! Вдигнала яката на палтото, забила нос в земята, без да поглежда наоколо, се шмугна в къщата. Петко извади един сак от багажника, заключи колата и се прибра и той. Някой и друг ден Ганка стоя вътре, без да излиза. После разбрах, че имала отпечатък от ръка на бузата, та затова не била много за пред хора. Види се, сериозни разговори са се водили там, където я беше намерил. „Ръкопашни разговори” – вика Цепата, кръчмарят. То от Цепата само такива зевзешки приказки можеш да чуеш, я.

  И – кротнаха се тия двамата! Ей го, колко години стана, как са заедно и не мога да им се нарадвам. Като Куку и Пипе се водят – където единият, там и другият. Родиха си едно момиченце – хубавица голяма, като майка си. Варвара я кръстиха – малко бабешко ми звучи, ама бива. Ама пък дете – чудо! Всички го обичат в селото. Даже Цепата, дето не съм го чул добра дума за някого да каже, и той току й пъха в ръчичката я вафла, я бонбон, колчем баща й я доведе в кръчмата да й купи лимонада. Заплеснал съм се, види се, защото се стреснах от гласа на отец Митър:

  – Иване, ей, Иване! Какво си се одремал такъв, бе? Я бръкни в чантата и виж там – едно малко шишенце трябва да има. Дай го насам, че да изплакнем гърлата от прахоляка – за резил ще стана, ако почна да грача на опелото – и се смее. Отпиваме по малко и поп Митър прибира шишенцето: – Май се досещам за какво се беше умислил – за Гана и Петко, нали? Нищо не можеш да скриеш от нашия поп – същи детектив е.

  Наближаваме Шумково. Магарето и то като че усеща, че иде краят на това пътуване под прижурящото слънце, и забързва. Поп Митър тръсва глава, поглежда назад и казва:

  – Ами, тъй е тя – ходиш насам-натам по големия свят, избираш уж пътища – широки да са, гладки да са… обаче, той, Господ, е нарекъл за всекиго един път и където и да си, все на него се връщаш. Я Ганка – Петковия път й било писано да държи. Може да е малко забутан из полята, прашен и без лампи по него, ама си е нейният път. Отецът се замисля за малко и додава:

  – Ама и Петко… и той я извървя Ганка… зор видя, че тя е като козя пътека из камънака, ама на – извървя я открай докрай!

  Гледам наближаващите къщи на Шумково и си мисля – ей на, бай Христо Малката мастика си извървя пътя. Хубав, лош – неговият си път беше. С всичките му завои и дупки. Ама, ще каже някой, можеше друг да му е пътят. Е, как друг? Един път има – стига да го уцелиш.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иван Вакрилов е роден през 1953 г. в София. По образование е зооинженер. В момента живее в Кембридж, Великобритания, където работи като технически асистент в Департамента по поведение на животните. Авторът има издаден сборник с разкази „Кутра“ и стихосбирка „Скитник“ (в електронен вид). Негови разкази са включени в няколко сборника, включително и в два преводни – на руски.

  .

  .
• Една толкова голяма любов

  

  .

  Една голяма любов –
  по-нежна от крило на пъстроцветие,
  по-тиха от шепот на докосване,
  по-кротка от съблечена надежда,
  по-трепетна от нощна серенада.

  Една голяма любов,
  кацнала върху окото на безмълвие,
  притулена в дихание на цвете,
  погалена от лунно озарение,
  прогазила сред огненост разпъпена.

  Една голяма любов,
  разсънила вселената
  в ангелските й покои
  преди да завърви по хоризонта
  с крилати стъпала
  и да угасне в тяло на светулка.

  Една толкова голяма любов…

   

  Татяна Александрова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Татяна Александрова е родена през 1956 г. в София. Завършила е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е като учител по български език и литература, като редактор в ИК „Грамма“, като психолог и педагог в Център за превенция на наркоманиите, преподавател на чуждестранните студенти в МУ – Плевен, експерт в ДНСК. От  2005 г. е индивидуален член на Съюза на учените в България. През 2014 г. излиза стихосбирката й „Отвъд зримото“. Готови за печат са две други нейни стихосбирки, както и романът й „Анатомия на абсурдността“. Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

  .

• „Втората вълна“ на Виктория Забуковец – принос към българската емигрантска литература

  „БОЛКАТА КАРА ЧОВЕКА ДА МИСЛИ…“

  Темата за емиграцията в наши дни става все по-актуална – в делника, в съзнанието на отделната личност, в духовността. Постепенно тя заема мястото си и в съвременната българска литература. Тук, в България, и сред писатели-сънародници в диаспората. Останали до кончината си в странство или върнали се по родните места, където издават своите книги.

  Към по-ранните: Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Матвей Вълев, Стоян Данев, Тодор Ценков, Стефан Кинчев и др. искам да добавя Илко Минев с романа „Преди да замлъкна“. Към тази галерия сега се присъединява и Виктория Забуковец с „Втората вълна“ – изд. „Български писател“, С., 2015 г., също роман.

  Нека припомним коя е авторката:

  Виктория Стефанова Забуковец е родена през 1930 г. в София. Когато е двегодишна, семейството й заминава за Унгария, където баща й служи като свещеник. За да не забрави майчиния си език, я изпращат в София – в колежа „Санта Мария“, където преподаването се води на български и на немски. През 1942 г. се връща в Унгария, където я заварва Втората световна война. През 1948 г. Виктория емигрира в Австралия заедно с хиляди други източноевропейци, които се заселват там между 1947 и 1952 г. Тя се омъжва за словенец, ражда трима синове и завършва висшето си образование в университета в Аделаида, Южна Австралия, където специализира история, английски, немски и социология.

  Автор на редица творби и активен участник в национални радиопредавания и други начинания, целящи да обединяват българската общност в Австралия. У нас Виктория Забуковец е известна с историческата сага „Тайната на черното мастило“ – сполучливо връщане в епохата на цар Симеон и утвърждаването на християнските ценности.

  Новият ръкопис на Забуковец включва десетки имена на герои, географски ареали, събития с проверена фактологична достоверност, психологически модел на разноезичното емигрантство.

  Самата тя уточнява: „ Изпитвам дълбока благодарност и към онези тридесет и пет души от всички европейски националности, които ми довериха своите лични истории. Използването и на въображаеми, и на реални личности ме подмами да напиша книгата като художествена измислица. Трябваше да създам не историческа хроника, а исторически роман. Резултатът бе, че си позволих известна свобода по отношение на героите, но историческите факти са предадени достоверно“.

  Книгата е изградена от три последователни в хронологията си части – „Европейци“, „Новите австралийци“, „Второто поколение“. Тя започва с бушуващата Втора световна война. Над Стария континент се издигат пожарища от масовите разрушения. Навсякъде витае смърт. Расовата и идеологическата омраза яростно мачкат човешкото в човеците и те се превръщат в тълпи. Лагерите са претъпкани с неволници, очакващи края си всеки миг. Гладът, отчаянието и надеждата за оцеляване се борят за място в съзнанието на обречените. Ще има ли свършек барутният Апокалипсис и какво ще се случи след неясния му финал? А когато мирът е настъпил, Веска, Агнес, Роман, Марек, Валка, Ян, Хелена, Станко, Бируте и стотици, хиляди страдалци трябва да решат. Ще отворят ли нова страница в ориста си на далечен континент, или ще останат сред пепелищата на изконната родина?

  С проникновение на дълбок психолог Виктория Забуковец описва трудното пътуване, запознанствата, надеждите, очакванията за спокойно съществуване след всичко преживяно. За правото да бъдеш личност. Честно да се трудиш за прехраната. Без някой да бъде твой физически или морален притежател. Проиграващ живота и съдбата ти, както си ще. Австралия се оказва непозната, но гостоприемна и човечна. Толерантна, търпелива и внимателна към спасилите се от ужаса емигрантски тълпи. Те пък й се отблагодаряват с труд, усъвършенстване в новите професии и бърза интеграция с местните хора. Постепенно узрява за хармоничната си мисия и значимост толерантно към различните култури общество. Върху благодатната му почва избуяват следващите поколения. Те познават родината на предците от спомените им за Полша, Югославия, България, Унгария, Франция, Германия, Естония… практически, от цяла Европа. А също – от запазените обичаи и традиции в семействата и в земляческите групи. Но по начин на мислене са граждани на Австралия и на света. Раздиран, за кой ли път, от идеологически постулати. От дрънкане на оръжия и непримирими вождове, „обвеяни“ в измислена непогрешимост. И когато заселниците или децата им, вече като туристи, посещават изтлелите родни гнезда, бързат да се върнат обратно. При мира, християнските ценности, спокойствието и доверието в ближния. При скута на семействата и в лоното на църквата. Все емблематични понятия и символи. Проверени във вековете и доказали своята морална нетленност. Човекът е смъртен, ала благородството, предавано от поколение на поколение, остава вечно. За да бъдеш посветен в него, не се иска много – да протегнеш на бедстващия ръка, да му предложиш покрив и хляб. Понякога – и само топла дума. Цивилизация се гради не с бомби, не с кръв и предсмъртни хрипове. А с приемственост между интелекта преди нас и сега. В духа на римската сентенция: „Човек умира – остават делата му“.

  Много са достойнствата в новата книга на Виктория Забуковец. Фактите, историческите поуки, размислите и изводите за съдбата на света са вплетени в мащабна епична панорама. Върху нея носят кръста си, трънения си венец и правото си на ярки личности десетки персонажи. Цитирани са важни за епохата политически документи и са вградени делата на редица лидери. „Втората вълна“ ни връща назад в мрачни събития. За да проумеем и никога да не допуснем случилото се да се повтори отново. И прави светъл паралел с вече настъпило през втората половина на миналия век крехко разбирателство. Дарило на хората удовлетворение и радостен смях. Увереност, че гълъбът на мира винаги ще лети над планетата спокойно. Понесъл, в дар на човечеството, мечтаното маслиново клонче… И макар че светът пак е раздиран от войни и конфликти, от фанатични идеологии и от поредни предизвикателства, книгата на Виктория носи не само предупреждения и поуки, но и познание и надежда.

  .

  Георги Н. Николов

• Заваля

  

  .

  Добре си казваш,
  да ти кажа, и аз не се оплаквам.
  Минават дните, подредени като в низ.
  Небето само дето се навъси,
  и ще завали евентуално…
  От каприз!

  Добре съм. Започнах да рисувам.
  Справям се по някой път…
  Научих се дори да снимам.
  Така лекувам си гневът.

  Само дето заваля…
  Казах ли ти? Небето се навъси.
  А улукът запушен от листа,
  натежал от дъжд се срути.

  Иначе съм си добре.
  Задачи имам цяла върволица.
  Само това отвратително небе
  ми се въси, сякаш съм длъжница.

  Казах ли ти? Заваля…
  И улукът се запуши.
  Проклети да са всичките листа!
  Запушиха го и се срути.

  От дъжда…
  Не ти ли казах? Заваля…
  А аз съм си добре.
  Казах ти. Това го помня.
  Просветна старото небе.
  И дъждът е вече само спомен.

  Е, хайде… Ще рисувам.
  До пак… До следващия дъжд.
  Виж, листът ми се нагъна…
  От дъжда е. Знам. А ти се дръж.

   

  Ани Демирова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Силата на думите

  Иван Димитров, Sofialive.bg

  

  Тази събота между два и два и шест следобед в градинката на Кристал думите решиха да покажат своята сила на човечеството. Иначе следобедът не се отличаваше по нищо от миналия или от следващия следобед. В градинката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхождаха обичайните минувачи.

  Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на другата:
  – Оф. Отивам да върна маратонките, дефектни са. За втори път тази седмица. Ще се гръмна!
  В ръката й изневиделица се появи пистолет, тя се стресна, пръстът й трепна върху спусъка, проехтя изстрел и жената се свлече на земята с пръснат мозък.
  Втората жена изпищя и започна да повтаря:
  – Божичко! Божичко!
  Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас.
  – Да! Какво има?
  Тя не успя да каже нищо и на момента припадна.

  А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две, която буташе количката с детенцето си, като видя тази картина рече:
  – Дяволите да ме вземат!
  До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки, но остри рога, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За късмет детето се разрева и след минута промълви:
  – Мама. Ла тук!
  Майката се материализира до него, изпищя, грабна детенцето, заряза количката и си плю на петите.

  Двете момчета, които спореха на пейка наблизо, не видяха нищо от случилото се, така бяха потънали в спора си.
  – Абе я си еби майката! – ядоса се едното от тях.
  И другото момче се оказа голо, а пред него лежеше също така гола жена, която го погледна с най-учудения поглед и му каза.
  – Какво правиш, Цеци, мама?
  Тримата търтиха да бягат. Майката и момчето търчаха, както ги е майка родила.

  Един поет, който се обясняваше за пореден път с жената на живота си, най-сетне се предаде:
  – Ти си права. Аз наистина живея в облаците.
  Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет секунди вече се намираше върху един облак, откъдето помаха на жената, която му завика да слиза.

  А пък двама приятели, които не се бяха виждали от доста време, тъкмо се разделяха и единият каза на другия:
  – Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме завее вятърът!
  Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само него.

  Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка, се прекръсти и занарежда:
  – Боже, помогни ми!
  Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас изнервено каза:
  – Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или отново става дума за фалшива аларма?
  Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже, но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.
  – Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите си и отиде да си гледа работата.

  Хората от околните кафенета панически запредупреждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това имаше още двайсетина нещастни случая, от които дванайсет бяха физически наранявания, пет бяха с летален завършех, а три бяха трудни за определяне.

  Шестте минути, в които думите се материализираха, бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата се забавляваха, защото на езика им беше това, което им беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате да са щастливи и други такива нормални желания.

  Случилото се не се повтори никога повече. Въпреки всички опити на децата и въпреки възрастните, които всячески избягваха тази градинка и да говорят за станалото. Единственото, което ще се запомни от времето непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастливите детски крясъци и дълбокото мълчание на възрастните.

  А думите предупредиха на какво са способни и се кротнаха, но бяха готови да разкатаят фамилията на човечеството във всеки един момент, когато то успееше да ги издразни достатъчно, че да си правят труда.

  .

• Пчели

  Разказ от Марин Урумов

  .

  Свирепото псе диво се хвърляше върху ниската телена мрежа, с оголени зъби и накървавени от злоба очи. От страх бях оставил вратата на колата отворена, за да мога да да вляза вътре, ако псето накрая все пак успее да разкъса или да прескочи оградата.

  – Чиба, бе! – Каза остро мъжът и кучето млъкна. – Айде, изкара си хляба за днеска, бягай от тука… – Гласът му трепна неочаквано ласкаво и доловило го, псето завъртя опашка и се преобрази пред очите ми. Не избяга. Приближи се покорно до стопанина си, чиято ръка го погали по главата, и мъжът най-сетне се обърна към мен. – Кажи момче?

  – Търся земя за пчелин. Под наем… Или да купя. Някъде по в края търся да е… Пратиха ме при теб.

  – Кой те прати? – попита някак натъртено.

  – Ами… една баба… – Обърнах се в посоката, от която бях дошъл и я видях да стои на същото място, на което я бях оставил – две къщи по-нагоре, от другата страна на улицата, все така, сякаш усмихната с беззъбата си уста. – Ей оная, дето седи на пейката…

  – Бонооо…! – Гласът му ме стресна с неочакваната си сила. – Няма ли да пукнеш най-сетне, мастийо дърта, че да се затъкне с пръст най-сетне и говняната ти уста?! – Обърна се ядосан и тръгна към къщата, оставил ме да зяпам гърба му. Отведнъж се спря, сякаш не съвсем решително, и бавно се върна назад.

  – А заповядай! Ще извиняваш… Влез, да не говорим през оградата, ама мини оттука, че не нося ключа. – Сви вдясно от пътната врата, махна ръждясалия тенекиен обръч и отвори вратника, откъдето очевидно преминаваха овцете, съдейки по миризмата и наслоената, разкаляна тор, през която се наложи да мина и аз.

  – Марш от тука! – каза рязко на кучето и то спусна опашка и отстъпи назад. При все това, не ме изпускаше от очи. – Влез! – каза мъжът и се обърна да види кучето. – Марш, ма! – каза отново, по-остро. – Нищо няма да ти направи, докато си с мен, ама… знам ли я? Кученца има на десетина дена, пък си е и малко башка. Шантава… Ама влизай, влизай, нищо няма да ти направи! Боно, марш… – Захили се. – Кръстил съм я на баба ти Бонка, дъртата мастия, дето те е пратила при мен… – и посочи с пръст по посока на старицата, седнала на пейката. – Ама мойта Бона е по-зъбата, а, к’во ше кажеш? – Заради усмивката, разляла се по лицето му, се насилих да се усмихна и аз, но очите ми не се отделяха от кучката, която също ме следеше, слава Богу, от разстояние.

  – Абе ти… – Проследил погледа ми, мъжът се наведе към земята, уж да вземе камък, и още преди да се изправи, псето подви опашка и побягна зад къщата. – Само от мен има страх! – каза. – Ама à ти си се навел към земята, à те е изяла! Или пръчка да види в ръката на някой… Огън е!

  – Бил ли си я? – Попитах, колкото да се включа в темата и да поприкрия страха си.

  – Скоро не съм, ама няколко пъти, мòреее… Яко съм я драл! – поклати глава.

  Къщата беше много стара, на един етаж, с нещо като чардак или навес в единия край, до който се стигаше по две-три каменни стъпала. От него се влизаше вътре.

  – Сядай! – каза мъжът и ми посочи един от столовете край масата на навеса. – Сега идвам. – И хлътна в къщата, без да събуе мръсните гумените галоши от краката си. Излезе, носейки шише и две чашки. – По една ракийка…

  – Не мога, с колата съм… – опитах се да протестирам.

  – Чашката е двайсет и три грама, бе, мерил съм я. Със спринцовка… À, недей се излага! Аз съм Гочо. бай Гочо… – Подаде ми ръка. – На теб как ти е името?

  – Румен.

  – Откъде си бе, Румене? – Напълни чашата, която не личеше някога да е била мита, и ми я подаде. После напълни и своята, вдигна я, изчака да му отговоря и каза, както ми се стори с облекчение: – À, наздраве сега! – И отпи. – Машала! Такава ракия само аз правя тука. Дюлева, отлежала… – Отпих с погнуса. – К’во ше кажеш, а?! È, от таз дюля тука е. – И ми посочи някакво дърво, току до къщата. – Не съм близвал ракия от Гергьовден. Три месеца стават. Заради кръвното. Обещах на племенницата… Тя учи за докторка… Ама гостенин си ми! Кажи сега за пчелите! – Облегна се назад, а очите му ми се усмихнаха.

  – А… Имам там двайсетина кошера, искам да ги направя стотина… пък може и повече, ама дворът ми е малък… Взеха да ми правят бели и да имам разправии с комшиите. Хем съм ги дръпнал от оградата, ама то пчели, току дойде някой да се разправяме, че са го ужилили, или че са му метнали гроздето… Вилна зона е, ама вече станахме цял квартал… Че сега затуй обикалям селата наоколо, ако намеря нещо под наем или ако е по-изгодно, да купя. Тук има ли някой пчелар?

  – К’ъв пчелар бе, момче, то хора не останахме! È на, я сме десетина папардака в цялото село, я не… Пък за комшиите, не ми разправяй! Бащата имаше пчели по-рано… Дано му прости Господ! – Вдигна очи заедно с чашката и я гаврътна на един дъх. Напълни я отново и ме попита. – Ти от колко време си пчеларин?

  – Ами… Три години станаха.

  – Три години, ли?! Хе! Че къде си ти още бе, Румене?! – жегна ме насмешливо и отново отпи.

  – Що, баща ти колко време гледа пчели?

  Изгледа ме студено и съвсем неочаквано за мен попита:

  – Баба Бона ли ти разправи?

  – Какво…? Не! Нищо не ми е разправяла. Казах ѝ само, че търся да купя земя да гледам пчели и тя ме прати при теб.

  – Дърта скокарджа! – Изсъска ядно и неочаквано отново ми се усмихна. Странен тип. Отпи и примижа от удоволствие. Май се стремеше да навакса пропуснатото за трите месеца въздържание. Въпреки погнусата ми от чашите, не можеше да се отрече, ракията му бе превъзходна!

  – Дядо ми беше пчелар, после бащата. От дете, все бях край пчелите… Докато не умря тате. È, той беше хасъл пчеларинът! Влизаше при пчелите гол до кръста. Пушалки, була, мула… Няма такива работи! Гол до кръста влизаше да ги разбутва, и ни го жилеха, ни нищо! И им говореше като на хора… Веднъж го питах какво си мърмори, като отиде при пчелите, а той ми каза: „Говоря им – вика. – Казвам им, че само ги преглеждам, нещо ако има да го оправя – да подмажа някоя тръвна, да сменя водата в поилката, майка някоя, ако има отпаднала, да сменя… Такива работи им говоря… Че не ги разбутвам за лошо.” И го разбираха! За тебе лъжа, за мене истина! Помня веднъж, още ме беше страх от пчелите, взе една… Знам ги, не беше търтей, пчела беше, и ми я сложи на ръката. Говореше ѝ едно тъй, меко, все едно на мен говори, че съм му бил дете, че не съм бил лош, ама ме било страх… А оная попълзя, попълзя по ръката ми, надигна си коремчето, сякаш се кланя, че литна. Казват, уж не познавали били сайбията си… Хората не познават пчелите, те нас ни знаят. Тате казваше, че ни познавали и по сърце, и по лице… Ама от мен да знаеш: сайбия пчелите нямат! Може да си имат с някои човек, ей тъй като с тате, достлук, ама сайбия нямат! Те са си бамбашка…

  – А ти защо не гледаш пчели? – попитах.

  – Тя мойта е друга… – отвърна неопределено. – Я, като си пчеларин, аз да те питам нещо. Знаеш ли, ако има глад… Там, ако си ги зазимил с малко храна, дъждове ако много са валели през лятото и не са успели да се запасят за зимата… Абе от глад като почнат да мрат, какво прави преди да умре последната жива пчела, знаеш ли?

  – Не знам – отговорих с известна доза съмнение, че и той знае, но бай Гочо ми се усмихна многозначително.

  – А! È, сега да научиш нещо от мене! Храни майката! Последната капка мед, дето я носи в гушката си последната пчела, я дава на майката да продължи рода, а не я поглъща да спаси себе си… È, това нещо е пчелата, Руменчо! Майката трябва да живее, защото тя е семейството! А семейството и родът са по-важни от пчелата… И храната им е обща! Комунизъм! Пчелите са го измислили, не Маркс или Ленин! – каза усмихнат.

  Въпреки политическия привкус, признавам си, бях впечатлен от чутото. Нямах причина да не му вярвам и недоумявах защо, по думите му, добре запознат с пчеларството и пчелите, той няма пчели.
  Реших да доближа малко темата до идеята, с която бях дошъл.

  – А къде беше пчелинът ви? Тука ли?

  – А, къде тука, бе?! Четирийсет плетени тръвни имахме, а накрая бащата купи и десет чисто нови кошера. Дванайсет рамкови, с четири сантиметра дъски… È там, поляната до корията, виждаш ли я, с ореха в края…? – посочи гората. – Там бяха. Ако искаш, да идем да ти покажа… Я, ела, ела, да се поразтъпчем… Ще взема и ракийката. Нали казваш, че си тръгнал да гледаш за място…?

  Това беше самата истина, затова го последвах, щом се надигна и отправи навън. Огледах се притеснено за псето из двора, но то, слава Богу, не се показа от никъде.

  Минахме пак през вратника и предложих, ако може да се стигне до там с кола, да отидем с колата.

  – Няма бе, ей оттука ще минем, е къде е! Няма сто метра, къде да си трошиш колата! – и ми посочи някаква пътека, отъпкана от добитъка.

  Навсякъде около нас бе пустош, изпъстрена от хиляди нацъфтели треви – кантарион, бодил, мащерка, детелина… Колкото повече се доближавахме до гората и започнах да различавам дърветата, основно липи и акации, толкова повече си мислех, че съм попаднал в „рая на пчелите”! Глупостта на словосъчетанието сама ме намери и се загнезди в съзнанието ми.

  Мъжът пред мен спря и като обходи с поглед наоколо, каза с блеснали очи:

  – Ей, тука бяха! А? К’во ще кажеш, става ли?

  Мястото беше в ниското, равно и на площ приблизително три-четири декара, оградено от север и запад от гората, и със синор от юг.

  – Твое ли е мястото? – попитах.

  – Мое е! Имам и натурален акт! – каза с гордост, а аз само отбелязах наум обичайното дублиране на нотариуса с натурата, възхитен от мястото.

  – Ами, бай Гочо… Да си дойдем на думата! Продаваш ли го?

  Погледна ме слисан.

  – Не, бе! Доведох те само да ти покажа къде ни бяха пчелите… Аз земя не продавам! Не ми трябват пари, пенсията ми стига. – Усмихна се неубедително. – Ама щом си мераклия и ти харесва, давам ти го да си гледаш пчелите. Пари не ти ща! – каза сериозен.

  – Кооперацията колко ви плаща тука на декар? – попитах.

  – Нямаме кооперация. Има един арендатор, мошеник, ама той работи земите оттатък гората. За тез парчета земя тука пари никой не дава. По-откъснато е да се работи… Не става! – каза наивно. – Инак, рентата за земите оттатък гората е по трийсет лева на декар…

  – Тука колко декара са?

  – А, то по натурален акт са пет и половина, ама не е чистено от храстите и дърветата. Сега да има, да има… Три декара да са най-много, не са повече!

  – Три декара по трийсет лева, са деветдесет лева, слагам ги сто… Съгласен ли си да ти плащам по сто лева на година.

  Погледна ме и се усмихна.

  – Я, ела ние с теб да си допием ракията под ореха, остай ги тез пари… Пу-у-у, глей, к’ва трева е станала от дъждовете! Ще кажа на Стоянчо да завърти овцете насам да я опасат, че не мож си намери кошерите от треволяк… – говореше така, сякаш вече се бяхме договорили и всичко беше решено. – Досега не му давах да ги пуска в мястото… Ей, тъй, не исках… Ела, най-важното не съм ти показал още! – каза с гордост.

  Последвах го и едва сега съзрях в ниското дългото зидано корито и бълбукащия чучур на чешмата. Под ореха, от грубо обелени пръти, бяха сковани пейка и маса. Наоколо, отъпкана от животните или заради дебелата сянка, хвърляна от дървото, тревата бе ниска и мека, като килим. И сгушено в глухотата на ромона, цялото място бе изплувало сякаш от друго измерение…

  – Аз я направих! – каза мъжът не без гордост. – Водата съм я карал от триста метра, чак от Солука… Сам! Копане, тръби, камъни, зидане… Всичко сам! Ама е, направих я! Чешма! Знаеш ли защо турците правят толкоз много чешми? – Не знаех. – Защото водата, казват, работела за тях пред Аллаха им на този, и като отидели, и на другия свят. Аз я правих да работи за хората и за добитъка, те са ми на мен Аллаха. Ама то и той един Аллах… Ни хора останаха наоколо, ни добитък… И заради бащата! Ако водата работи за някой, за него да е… Виж, друго, ако не, поне, ако си докараш пчелите, няма да има нужда да им правиш поилка и да им носиш вода всеки ден, като тате… – усмихна ми се.

  Бяхме седнали на пейката и му бях заговорил отново за земята и наема, докато накрая не ме прекъсна:

  – Слушай, Румене… Ще ти кажа! От това място пари не ща! Бащата се обеси тука, ей на тоя клон. – посочи един дебел клон точно над главите ни. – Гледах, като го сваляха от въжето… – Настръхнах. – И ще ти кажа за какво! È, заради баба ти Бона и мъжа ѝ… И заради пчелите най-много.
  Баба Бона имаше дъщеря, Стояна. До второ отделение учихме нàедно… Че него ден, защо е идвала насам, не знам, ама бащата я намерил, ей там, в края на гората, умряла… Видях я като я носеха, главата ѝ беше станала двойна, цялата надута. Очи, уста… Няма! Като идиот… Тате каза, че са я нажилили стършели. На десетина метра беше от гнездото им, в една хралупа на метър, метър и нещо от земята, показа ми я… Но Бона и мъжът ѝ не щяха и да чуят, и ореваха орталъка, че са я убили нашите пчели. Бащата се опита да им обясни, че ако са пчели, жилата им ще са останали по нея, а стършелът жили, ама жилото му е дебело и не се къса да остава в кожата като при тях… И отровата на стършела е повече и по-силна, и може да жили много пъти, а пчелата жили само веднъж и умира, ама… „Не! – Пищи Бона, скубе коси и събира селото на главата си. – Пчелите ти са! – вика. – Убиец! Ти ми уби детето! Бял ден да не видиш! И децата ти да не видят! И внуците ти…! Земицата да ви изяде, дето ми затри детето! – вика. – Едно по едно си чистил жилата им да не си личи, че са пчелите ти…” Глупости нарежда, ама иди говори на майка, дето кълне и нарежда за детето си на умряло!
  Погребаха Стояна, а на третия ден през нощта, отива баба Бона с мъжа си, събират тръвните ни и кошерите на куп, поливат ги с газ и ги запалват. Тате не издържа и се обеси на другата нощ. Дано Бог да му прости греха, че другите не можаха! Заровихме го до оградата на гробището. Отвън. Поп не дойде да го опее… А Бона цял живот, де седне и стане, кълнеше рода ни до девето коляно… Ожених се, ама нямах живо дете! Две се родиха, и двете мъртви. Ама сестрата роди! В града… Че за туй като е чула за пчели, дъртата скокарджа те е пратила при мен… От злоба! Защото знае, че и аз като тате и дядо съм пчелар по душа, нищо, че нямам пчели… Докарай ги, момче! Не ти ща ни парите, ни нищо! Искам само, ей тъй, като седна на пейката, да ги гледам как пият вода от чешмата, и носят мед и прашец, да хранят пилото си и майката… Пък аз, с каквото знам, ще ти помагам. È, по цял ден и без това съм си тука. Хич да не е, да ги наглеждам, докато си в града, все ще съм ти файда… – Продължавах да не проумявам, защо, все пак, щом е толкова голям мераклия, не гледа пчели и го попитах отново.

  – Не мога! – отвърна. – Бона толкова ни кълна цял живот за пчелите, че не мога! Майчина клетва, знаеш, най-лови! Страх ме е нещо лошо пак да не стане… Аз, ако нямах, сестрата има дете. Племенницата. Само тя ни остана да продължи рода, Ивето… Дете ни е, ама сега тя ни е пчелната майка – усмихна се тъжно. – Не мога…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Марин Урумов е роден през 1967 г. във Варна. Завършил е Икономическия университет в родния си град. Има една издадена стихосбирка – „Казано е“ /1992/. Преди около година Марин решил, че човек наистина трябва да следва сърцето си, продал жилището си във Варна и сега живее на село. Обича да ходи на театър, да чете класическата литература. Обича детето си; обича да работи; гледа пчели, куче и котка. Обича също да кара колело, да плува, обича гората, морето, планините, децата, жените, червеното вино зимно време, България… А понякога пише и разкази, които си струва да бъдат прочетени.
  

• Вкусът на ананаса

  Разказ от Албена Тотина*

  .

  Посвещава се на отиващото си поколение
  и на неговите несбъднати мечти.

  

  В отделението е задушно. Прозорците не се отварят, на двора е ноември. Или декември?

  Миризма на белина, смесена с миризма на болест…

  Ама какво от туй, че мирише… било е и по-лошо. Звуците, ето какво не дава покой. Никъде от тях не можеш да се скриеш. Те са навсякъде, трупат се в главата, наслагват се един върху друг, сливат се в мъчителна шумотевица. Тя ту отслабва, сякаш се отдалечава, ту отново се усилва.

  През общата глъчка се провират отделни възгласи, дали от миналото, дали от настоящето – не се разбира. В стъклото се удря муха, вплитайки своето жужене в тихия диалог на съседките по легло. От коридора долита звук на шляпащи стъпки и удряне на кофа в пода… Или това е скърцане на отключващата се операционна решетка?

  Не е важно… Така ми се иска мъничко тишина…

  *

  –… Не, аз се отнасях добре с по-младите, наистина, обаче това беше сутрешното гадене, две седмици…

  Гадене… Какво носи в себе си тази дума? За нея, тази, която разказва – това е само неприятен спомен. Тя не знае колко много болка и мъка се крие в него. Гадене… Частичка от несбъднати мечти, хрупкава и разпадаща се опаковка на така и не получен скъп подарък… Кората на забранения плод…

  – Интересно, какво ли ѝ има? Странна бабичка, нито жива, нито мъртва…

  – Тихо, май още не е заспала!

  – Ти пък, та тя е глухоняма, не виждаш ли? Да, и нищо не разбира, което вижда. Май-комай, ще умира…

  – Аха, време ѝ е. Към стоте вече отива…

  *

  Седемдесет и осем. Бих заспала, поне за малко… Да взема да броя, а?… Овчици-годинчици…

  Седемдесет и осем, седемдесет и седем, седемдесет и шест… седем…

  “… Седем години вече, не си малка! Потърпи! Младокът реве, той също е гладен, така че ти… Баща ти на фронта кръв пролива, а ти? Мрънкаш ли, мрънкаш… Водичка пийни, по-малко ще ти се яде…”

  .

  Осем, девет, десет…

  “Победа! Клара¹, ти чу ли? Радиото включи! Победа! Победааа!”

  Сълзи. Много сълзи. Горчиви, щастливи, пияни… Различни. Под акордеона, под самогòна², под лунната светлина…

  Баща ми не се върна, убили го под Берлин. Затова пък се върна чичо Живко³, по-малкият брат на татко. С армагани. Пантофки донесе, лачени, с токчета! Малки се оказаха, надраснала съм ги с три години, въпреки глада. Ето ти мъка! Така и застанаха “моите трофейни пантофки” на скрина… За красота.

  А още чичо донесе и немско списание, “Фрау” някаква… Красиво, пъстроцветно, очите не можеш да отървеш!

  Избягах в задния двор и с часове го прелиствам…

  Ето танцьорката в бяла рокля “капрòн“⁴. Косите – къдрави букли. По-нататък – румено момиченце, лакомо яде някакъв необикновен плод, притваря очи, вика, ох, вкусно! А до нея, яко!!! – самият плод. Огромен! Нещо като пъпеш, ама не е пъпеш. В змийска кожа, а на върха – корона! “Ananas”. Какво странно име! Чудеса!…

  А след още четири страници сърцето подскача и замира, защото там е той, Волдемàр⁵. Зъби – като бели скали, а очите – светлосини и вече греят! Перчемът му от вятъра се развява, а самата ръка, като козирка, от слънцето го крие. На ръката – златен часовник! Колкото и да го гледам, поглед не мога да откъсна.

  Милвам го по бузата, целувам го по шията. Срамно, но пък сладко…

  Не бива, разбира се, във фашист да се влюбвам. Измислих го! Всъщност, той съвсем не е фашист, а таен съветски шпионин. И се усмихва, защото никой не го е заподозрял. А името Волдемàр – за заблуда на врага, истинското – Володя, в чест на Ленин. Точно така!

  Ето така се и появи най-заветната мечта, не приличаща на никоя друга. Та значи, аз като порасна, ще замина далече-далече, чак до самата Москва! Там някъде ще срещна и самият Володя, че къде той може да бъде, ако не в Москва!

  

  Аз, разбира се, ще го наричам Волдемàр, така е по-красиво! На сватбата ще надяна рокля, точно такава, каквато е у танцьорката – въздушна, шумоляща! Ще има много гости, и на всеки ще дадем по един цял ананас! Не, моля, ананасите няма да заситят всички. По-добре така: ние с Володя ще седим на брега на Черно море. Ще пием чай със сладко и ще закусваме ананас. Да!

  Интересно, какъв е той на вкус? Вероятно като череша или дори по-вкусен…

  После ще ни се роди дъщеричка: румена, засмяна, красива… като кукличка! Даже име вече ѝ е приготвено: Матилда⁶…

  .

  Четиринайсет, петнайсет…

  Майка почина. По пътя вървяла, влака не видяла. Нито денем, нито нощем не ме напуска ужасната картина: две разкъсани кървави половинки… У дома е пусто. Страшно. Какво по-нататък ще бъде?

  Стоянчо⁷ все плаче и плаче. На дванайсет е вече, а реве като момиче.

  Десетилетката, явно, никога не ще завърши. Чичо Живко обеща с работата да помогне – пода в заводското общежитие ще мия…

  Често тук идва Страхил Бойчев⁸, познат на чичо от завода. Помогна с погребението, сега, ето, донася подаръци: ту питки с маково семе, ту галоши за Стоянчо. Съжалява ни…

  .

  Шестнайсет…

  “Тихо, девойче, мълчи! Ама, недей така рязко да се дърпаш, да не взема нещо да те нараня… Братецът ти ще го уредя в добър интернат, за моряк да се изучи… Разтвори нозете, ти казвам… По-широко! Точно така… О… о-о… о-па… Шшшш, тихо!… Ще се държиш добре като те взема за жена, чуваш ли? А така…”

  Обидно, болезнено, гадно…

  Анна⁹, жената на чичо Живко, прелива от радост, че най-после сираците от плещите ѝ ще отпаднат. Напълно разбираемо, защото тогава, може би, Бог ще я дари със собствена рожба, за която да се грижи, а не за “изтърсаците” на съпруга.

  “Мъжете сега са в недостиг. След войната всички, даже безкраките и безръките ги разграбиха, а при теб, виж… какъв здравеняк е дошъл да се сватосва! Радвай се, козова карта направо грабна! Страхил – як мъжага е и не пие. Е, и какво, че е по-стар? И това е добре, по чужди женски няма да се задява. Виж той как за теб и братчето ти, глупачке, се грижи! Накратко, бягай да разписваш, докато не е размислил!”

  Не знае Анна, че даром не отпуска своите лакомства и грижи Страхил Бойчев.

  “Непълнолетна ли? Че… и какво? Ти – я се виж каква върлина израстна, мома цицореста. Излъжи, че паспорта си изгубила. А, да, кажи също, че си и забременяла. Ще разпишат, къде ще се дянат!”

  Нямаше на сватбата нито капрòнова рокля, нито ананаси, нито синеок жених…

  “Гор-чи-во, гор-чи-во!”

  Ох, горчива горчилка…

  Груб съпруг, бездушен. В постелите – без ласки, не люби, а се ползва. Взима жадно, по хазяйски, без да пита. Като дърво те сече…

  .

  Седемнайсет, осемнайсет…

  Завърших вечерно училище. В институт искам, не ме пуска…

  “Жената за грамота да учи – все едно да пикая срещу вятъра. На жената мястото е при мъжа. Хич и не думай! Не е на добре жената да става по-умна…”

  Страхил – лице авторитетно, уважаван в завода, има-няма – началник на цех стана…

  Добре поне, че книжки разрешава от библиотеката да взимам.

  С книжките и живея. Чета, препрочитам, своя живот преценявам… па и друг си измислям…

  Своя, настоящия, чувствам като болест. Първоначално временна. Нищо, викам, ще боли-ще боли, па ще мине. А мечтите, виж, никъде не ще се дянат, те – вечни са… Просто заспиват като мечка в бърлога, крият се, докато дойдат по-добри времена.

  .

  Деветнайсет, двайсет, двайсет и едно, двайсет и две…

  Постепенно осъзнавам, че болестта е неизлечима. Само едно нещо сгрява душата: ето, ще се роди детенце и ще донесе щастие! Добре ще бъде да е момиченце, румено, засмяно…

  Отначало не разбирах, но като станах по-възрастна ми стана ясно защо не забременявам. Страхил семето си в юмрук спуска, че и строго следи за това, волности не си позволява. Мислех, че ме предпазва от ранно майчинство, но по-късно ще се осмели да сподели с мене мечтата…

  “Деца няма да има… Не искам!”

  Присъда. Първата и най-суровата.

  Пробвах с ласки, с хитрост, със сълзи… Не стана. Тесногръдата безчувствена душа не желае да обича. Тя бяга от нежност, страхува се от тревоги и излишни грижи.

  .

  Двайсет и пет, двайсет и шест…

  Тясно е на душата, затворена като в тъмница. И не може никъде да избяга. Къде да се скрие в това мъничко градче? Дълго събирам кураж и най-накрая произнасям думата, която повтарях за себе си хиляди пъти: “развод”.

  Удар през устата, продължителен побой, обвинения, заплахи…

  .

  Трийсет, трийсет и едно, трийсет и две…

  Устрои ме на работа. В своя цех, за да съм била винаги пред погледа му. Отначало отидох с радост: по-добре, отколкото вкъщи да стоя. Не проработих дълго, не се хареса на съпруга как оглеждат механиците стройната фигура на младата му жена.

  Отново у дома – за малката градинка се грижа. Започнах да шия. Сутрин в библиотеката бягам. Ето – това е и всичката радост.

  .

  Трийсет и четири…

  Сърцето се разтуптя… Забавяне на менструацията!

  Нима… наистина?

  Не успя да ме опази, силно пиян беше… щом веднага заспа. Не си спомня даже, предполагам. А тялото, зажадняло за майчинство, откликна мигновено, хванало се за сламчица, пускайки скъпоценните кълнове!

  Засега няма да му кажа, после… Все някак си ще го уговоря…

  Господи, запази, запази, запази…

  След три седмици започна силно гадене, придружено сутрин с повръщане. Досети се.

  “Ах ти, кучка! Наскита ли се! Да скриеш искаше! Копелето си на моите издръжки се каниш да натресеш!”

  Биеше дълго. Безмилостно. Когато минаха синините, сам ме заведе на аборт.

  “Ако не послушаш, по-лошо ще бъде. Сам ще те разпоря. А родиш ли, ще го удавя, като кученце…”

  Изчистиха ме. Остъргаха. Заедно с последната надежда, с душата.

  Изскубнаха живота, остана пустота… Тя сега е навсякъде… И нищо друго, освен нея…

  Нощ. Редом до мене – обичайното, ритмично хъркане. Но сега, в последвалата пустота, то звучи особено пронизително. Нетърпимо. Като бучене от бензинорезачка. С това трябва да се направи нещо. Веднага… Незабавно!

  Удар с табуретката по хъркащата глава.

  Нещо изхрущя… Простена.

  Фрас! Още веднъж…

  Възглавницата – на окървавеното гърчещо се лице.

  За да не се вижда и слуша повече.

  Никога…

  “Убийца!”

  “От стария мъж поискала да се избави, подла негодница!”

  “Ветеран, първенец на производството, пример за подражание, партиен, издържаше я, от нищо не я лишаваше…”

  “Виновна!”

  “Предумишлено убийство”

  “Член сто и петнайсти от НК”

  “Десет години”…

  .

  Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем…

  В затвора не е толкова лошо. Всичко е търпимо, освен шума: скърцане на метални врати, кашляне, кикотене, плач, нощни писъци, стонове… Постепенно се научих да изключвам съзнанието, да не чувам, да не реагирам…

  И да мълча. Нарекоха ме “Глухонямата”...

  .

  Четиридесет, четиридесет и едно, четиридесет и две, четиридесет и три, четиридесет и четири, четиридесет и пет…

  На свобода! Къде? Каква е разликата… без значение! Само не и в родния град. В областния център, там при новата приятелка, която преди година излезе, обеща да помогне с жилище и работа.

  .

  Четиридесет и шест, четиридесет и седем, четиридесет и осем, четиридесет и девет, петдесет…

  Писъмце от брата от Далечния Изток. Четвъртото за последните двайсет години. При него всичко е наред. Е, и слава Богу… Щерка му ще се омъжва. На сватбата не ме канят. Да, и ако ме бяха поканили, пак нямаше да отида. Заплатата едва стига да платя за таванската стая и малко за храна. Е… и мъничко за ракийчица остава.

  .

  Шейсет и едно, шейсет и две…

  Какво наоколо става, не е понятно. Животът, казват, изменял се към добро. Може и така да е. Само че, това нечий чужд живот се подобрява. Пенсията – като щипка сол.

  Колкото да не умреш от глад, а и зимата да не замръзнеш, ако с одеялото се овиваш…

  Дават по малко. Пфууу, да му се не види, уж книжни пари, а стигат само за хляб, и то не винаги!

  Иди ги разбери тези пари…

  Добре, че хазяйката, която живее на долния етаж, попийва. Сама ме вика. Налива, когато иска да се жалва. Ракийката помага – и да се сгрея, и да забавя…

  .

  Седемдесет, седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет и три…

  Не помня. Нищо не помня.

  .

  Седемдесет и четири, седемдесет и пет, седемдесет и шест, седемдесет и седем, седемдесет и осем…

  Болки. Главата ме боли, урина няма. А и с паметта нещо… Ту се връща, ту отново отлита. Отдавна миналото се помни, вчерашния ден – не винаги.

  Някаква обществена организация за поддръжка на пенсионерите, нещо такова… Те, викат, в болница трябва. Уж за малко, а вече втори месец съм тука. Благодарна съм, не гонят. Тук е топло, добре е. Храна дават… по малко и не винаги вкусна. Само е много шумно. Или това в главата шуми? Не е удобно да моля леглото да сменям. Време е и чест да зная, кога ще умра и мястото да освободя… Да, ще бъде скоро…

  Там ще е тихо, би трябвало…

  *

  – Искаш ли? Мъжът ми го донесе. Всеки път ми носи такова, омръзнало ми е, вече не мога даже да го гледам.

  – Не, мерси. Аз имам алергия от такива плодове. Да, а и доста сладък е. Така съм напълняла от лежане… Дай на бабичката. Може тя да иска. При нея никой не идва.

  – Бабо, искаш ли ананас?

  

  *

  – Ох, гледай, бабката май е починала! Повикай сестрата…

  – Боже мили! Преди час само беше жива… с такъв апетит гледаше ананаса и преглъщаше.

  – И наистина. Гледай само, мъртва е, а се усмихва! Направо – страшно…

  – Какво тук му е страшното? Спокойно е умряла, с усмивка. Вижда се, че щастливо си е поживяла…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  ¹ Клàра (лат. Clara) – латинско име, което означава “чиста, ясна”; тези жени не са способни да стоят дълго на едно място и не обичат да са в сянката на някого другиго; Клара има нужда постоянно да ѝ се заявява, че е обичана.

  ² Самогòн (руски) – силна алкохолна напитка, приготвена в домашни условия чрез дестилация на алкохол; съдържаща меласа (брага), получена от ферментацията на захарен сироп и озахарени зърнени култури, картофи, цвекло, плодове или други храни, съдържащи захар и нишесте.

  ³ Жѝвко – има славянски произход и означава “жизнен, да живее”.

  ⁴ Капрòн– (capron, nylon) синтетичено полиамидно влакно и тъкан от него, получено от нефт, продукт от полимеризацията на капролактама.

  ⁵ Волдемàр – от др. герм. Waldemar (Voldemar) произход и означава “знаменит, славен владетел на света”; от wald, walt (власт, сила, владетел) + mari (знаменит, славен).

  ⁶ Матѝлда – др. герм. име Mathilda, което означава “опасна красота”, но също така и “сила, власт, могъщество” (maht) + “битка” (hilt, hild).

  ⁷ Стоянчо – умалително на Стоян – славянско име (идва от глагола “стоя”) и означава “да стои, да живее” (в миналото името се е използвало като защитно против детска смъртност); то изразява надеждата на родителите, че детето им ще остане живо.

  ⁸ Страхѝл – старославянско име (производно на Страшил), означаващо “да се страхуват от него, да всява страх”, “страхопочитание, уважение към себе си”.

  Бòйчев – от славянско име Бойко “да се боят от него” , “да бъде силен и властен”.

  ⁹ Àнна – латинска форма на ст. евр. Channah (Ханна), което има двояко значение: “благодат, благоразположение, милост”, но също така и “Бог благослови ме със син (рожба)!”; често Ханна е бездетна жена, но след като измолва Бога, Той я дарява с рожба (в Стария завет – Ханна е майката на цар Самуил, в Новия завет – майка на Св. Богородица).
  

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Албена Тотина (с литературен псевдоним Tyto ALBA /“Забулена сова“) е завършила  Предучилищна педагогика и Богословие в СУ “Св. Климент Охридски”. Живее в София. Определя себе си като писател любител, който се занимава с литература като хоби, но признава, че когато тръгне да изгражда в съзнанието си и на белия лист някакъв сюжет, е способна да се потопи в него за дълго време. Предпочита прозата – хумористична, философска, мистична, фантастика, хорър и др.; обожава приказки и басни. Досега не е издавала свои книги, макар че, ако се съди по таланта й, може би трябва да се замисли над това. Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“ .

  .

• Здравей, мамо

  

  .

  Здравей мамо,
  днес денят е прекрасен,
  океанът е кротък – неземно зелен,
  планините край него, обрасли във храсти
  и цветя. Топъл пролетен ден.

  Аз съм седнала, леко облечена само
  на верандата с каничка черно кафе
  и ти пиша. Как искам да пипна лицето ти, мамо…
  И как искам да вярвам, че ти си добре…

  Няма изгледи сякаш да дойда по Коледа.
  Не плачи, знаеш – не всичко зависи от мен.
  Ще работя тогава. Плащат ми двойно.
  Прозаично, нали? Прозаично. Съвсем.

  Може би ще се видим след другото лято.
  Може би… Може би… Дявол знай!
  Не тъгувай. Обичам те. Все си в главата ми…
  Стискам зъби и вярвам в щастливия край.

  Това за мене. Кажи, как я карате вие?
  Вече чух, че цените са скочили пак
  до върха на църковната камбанария…
  Сляп е Господ, потънал е в черния мрак…

  А народът търпи, търпи като куче.
  И се свива в колибка, и кокал гризе.
  Или, както и аз, се възползва от случая
  и изчезва нанякъде. За да бъде добре.

  Но да бъдеш добре не е толкова лесно.
  Не е лесно да бъдеш щастлив.
  Чужди хора, език… Да ти кажа ли честно?
  Тук дори и… дори и светът ми е крив.

  Красотата на чуждия пясъчен бряг
  не ме радва. Не ме вдъхновява.
  Аз копнея да стъпя на родния праг,
  да си вляза у нас, моя майчице бяла…

  Не плачи. Аз не плача. Аз само сънувам.
  Всяка нощ аз се връщам насън у дома.
  През деня аз работя и съществувам,
  а живея щастлива край теб през нощта.

  Мила мамо, пиши ми! Завършвам, защото
  заваля. Просто пролетен ден!
  Има капчици дъжд по писмото…
  Приеми сто целувки от мен!

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Румяна Симова е родена във Варна, а от 2003 г. живее в Нова Зеландия. Има техническо образование, работи като административен мениджър на малка компания. Авторката е издала досега три книги  –  „По пътя“ (стихосбирка, 2003), „Дневникът на една брюнетка (проза, 2013) и „На ръба на света“ (стихосбирка, 2013). Готова за публикуване е четвърта нейна книга, за която тя все още търси подходящ издател.
  

• Ще те открия

  

  .

  Разпиляващо се ухание след дъжда.
  Закъсняващото утро на есента.
  Всяка багра носеща по нещо.
  Поглед търсещ и ширещ се.
  За мъничко задържащ се лъч.
  Блестящи капки от натежалата роса.
  И отнякъде идва музика.

  Останали цветя – търся да те открия.
  Божурите навели тежко глава.
  Падащи листа свирят симфония.
  Пречупват се мисли в прашни стъкла.
  Знам, че ще те открия.

  Вечерта наметнала ямурлука.
  И закъсняла пеперуда с треперещи крила.
  Комините като белобради старци.
  Луната докосваща върховете.
  Знам, знам, че ще открия.

  Гнездата замлъкнали спотайващо.
  Чакам, чакам мига.
  Знам, че ще открия…

   

  Нури Джурин

  .

• Коктейл за бедняци

  

  .

  …живея между не и да,
  между тоягата и моркова,
  и моят вик за свобода
  е гръм от тапата ви коркова.
  

  Но виното го пие друг,
  а аз дера със лакти Нищото.
  И тегля мъчния си плуг –
  и цял живот ора стърнището.
  

  А облакът пови и мен,
  и моя свят с кирливи бинтове –
  войниче, паднало във плен,
  спя върху нарове развинтени.
  

  Дали ще съмне? – аз не знам
  изобщо има ли разсъмване,
  додето моркова си ям,
  шампанското ви вече гръмна ли?
  

  Съдбата друго ли реши,
  или е време да умираме?
  Спасете своите души! –
  преди да се превърнат
  в синьо сирене…

  
  Валери Станков
  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• Брезата

  Разказ от Владимир Георгиев

  .

  Изгни брезата. Беше хубаво дърво – много бързо порасна, стана пухкава и грамадна, клоните й бяха така гъсти, че чак не позволяваха на слънчевите лъчи да ги разделят, обичаха се и се бяха сплели един в друг като коса на младо момиче. Тя си беше млада – нямаше и десетина години. Хубаво дърво, обичах да го гледам сутрин, когато се събуждаше и леко поклащаше снагата си да се поразкърши.

  Някак неусетно, тихо и бързо порасна, закри дървената хралупа за птички, която бях заковал на стената на оградата. Никаква птичка не завъди гнездо там, така си пустееше. Не ме беше яд, но ми бе странно – що птици, що нещо цвърчаха в брезата, а не се сещаха, че могат да си изградят свой дом в готовата хралупка. Може би трябваше да я поставя на някой клон на дървото. Има време, и това може да стане.

  Но се оказа, че няма време.

  – Татко, ела, нещо ù е станало на брезата – каза малкият.

  Отидох, мислех, че се шегува: знаеше, че тя ми е слабост. Беше се килнала на едната страна. Огледах я – нямаше нищо, кората й бе същата, бялото се вливаше като жива река в коритата на черните процепи, бе черно-бяла, гиздава и весела. Но се бе наклонила наляво, а-ха да се опре до оградата, сякаш искаше да полегне за малко.

  – Какво е станало? – попита детето.

  – Не знам, сине – отговорих.

  Децата много въпроси задават. Най-лошото е, че когато не знаем отговорите, ставаме раздразнителни, защото не е много прилично възрастните да не знаят отговорите на всички въпроси на този свят. Защо тогава остаряваме, ако не сме поумнели достатъчно? Нали така, брезичке?

  Прибрах се и се замислих. Нищо не можах да измисля, само гледах глупаво и тревожно като глухар. Духна вятър и брезичката се наклони още повече.

  На другия ден положението стана още по-лошо. Съвсем се беше изкривила. Забих два големи пирона в ъглите на оградата, опънах въже, сложих малко плат, за да не нараня стеблото и кората, подпъхнах малко дунапрен, да ù е меко, и я изправих.

  Красавица. Отново вдигна чело, изпъна снага, погледна небето, раззелени се, зашумя. Колко й трябва на такава принцеса – малко грижа, внимание и е готова да ти се отблагодари с хубостта си.

  – Голяма работа си, тате! – рече гордо синът ми.

  Е, чак пък голяма работа. Нищо особено, спасил съм едно дърво. Всеки би го направил, ако е поне малко герой като мен.

  Гордостта ми трая само едно денонощие. На другата сутрин брезата пак се беше килнала – този път на другата страна. Ядосах се – нали направих всичко, погрижих се. Какво още има? Какво може да е?

  Отидох при нея и започнах да я оглеждам и да слухтя, както докторът слушаше гърдите ми, когато ходех на преглед.

  – Гърдите ти шумят като сухи листа – казваше джипито, сякаш е доволен от откритието си. – Трябва да спреш цигарите.

  Листата се изсушават и без да пушат тютюн, от времето е, така е устроен животът – искам да му отговоря, ала си мълча. „Глупаво е да спориш с лекари, нали така, брезичке, те винаги са прави…” Май ме чу, клоните ù леко прошумолиха. Чак сега видях, че на един клон имаше малко гнездо – на орехче ли беше, на синигер ли, не знам. Виж ти, аз каква модерна хралупа им заковах, а те си искат на клона и това е. Дива работа, няма как да го обясниш.

  Заобиколих я и нагазих в локва. Огледах се наоколо – беше като заблатено езеро. Откъде се е взела толкова вода точно тук? Не беше валяло от дни. Имах си аз поливна система, гордеех се с нея, защото тревата обича вода. Капризна и крехка е тя, за зеленчуците по-малко се грижа, отколкото за тая трева. То не е само поливане, валиране трябва, пръскане срещу плевели, аериране… Веднъж я пръскам срещу широколистни плевели, а иглолистните на ръка ги вадя, те са най-упорити. Пръскам после срещу кърлежи, торя, абе голяма занимавка. Най-безполезните неща най-много грижа искат. Ама красиво е, жената много си я обича тази трева.

  От пръскачката трябва да е, няма от какво друго, нали е автоматична, сигурно точно около брезата е намерила място да си направи локва. Трябва да ремонтирам разпръсквателите. Леко натиснат стеблото, да я поизправя, и два едри корена изпукаха кухо и щръкнаха от мократа пръст. Бяха вир вода, изгнили и черни. Куп червеи се раздвижиха. Отгоре някъде падна охлюв и мигом прибра тялото си в черупката.

  – Ако не спрете цигарите, ще си имате скоро големи проблеми – казваше докторът.

  „Ако не спра поливната система, брезата ще умре”, помислих си аз.

  – Брезата може да сложим и на друго място, поливната система вече е изградена, сума ти пари сме давали за нея. Просто премести дървото. – Това беше мнението на жена ми.

  Съгласих се, звучеше ми разумно.

  Невинаги едно нещо е правилно само защото звучи така. Трябваше да попитам сина ми, децата имат по-остър нюх към правилното, защото още не познават богатия аромат на злото.

  Там, където преместих брезата, не й хареса. След месец, месец и нещо, изсъхна, пожълтя като болна от хепатит, сви се и си отиде. „Недей да умираш, казвах й, ти вече не се просто дърво. Станала си дом.” Не ме чу.

  От стеблото ù си сковах пейчица – там сега е моето единствено място за пушене в целия двор.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Задвитринен монолог

  

  .

  Пред погледа ми движи се градът.
  Момчетата прегръщат си изгорите.
  Децата пред витрината растат,
  а запалянковците оживено спорят…

  През зимата фонтанът е покрит
  и летните си гълъби сънува.
  Под лампените жълти светлини
  снежинките унесено танцуват…

  Април разнася цветния си дъх
  надлъж и шир под облаците бели…
  Децата пред витрината растат,
  а птиците извиват нежни трели.

  Покрай фонтана лятото плете
  от тънки водни пръски фини мрежи.
  Прохожда детство, смее се, расте
  и остарява без да забележи,

  че зад прозрачната, невидима стена
  със стъклен поглед неуморно кимам.
  От глина, но без право на душа –
  (Рекламното лице на магазина съм.)

  Без бръчки, без гримаса, без живец.
  (Единствено обвивката ми сменят.)
  Поспрелите се вглеждат в етикета,
  но никога не забелязват мене…

  Листата падат… Брули ги дъждът.
  (Какво ли е дъждец да те измокри?)
  Пред погледа ми движи се градът,
  но в неговия поглед – аз съм рокля…

   

  Дочка Василева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Избягалото лозе

  Разказ от Александър Калчев

  .

  

  Сън ме не хващаше. Въртях се в кревата и мислех глупости, мислех глупости и се въртях от една страна на друга, докато отведнъж скочих и навлякох анцуга. Неслучайно го бях натъпкал в раницата, тръгвайки за село. Още от бабино време си знаех, че лете без дрешка не се ходи. Изведнъж реших, че трябва да стана и да изляза. Не го ли направя, погледът ми цяла нощ щеше да се блъска в стените на стаята като муха без глава и със сигурност щях да срещна утрото с ококорени и подути за сън очи. А през деня да заспя бе изключено. Въобще не можех да спя денем и като резултат от всичкото нощно халосване, щях да се чувствам като пребит.

  Как ми хрумна да тръгна за язовира, хич не се и мъча да си обяснявам. Станах, награбих такъмите – то пък едни такъми – една стара сгъваема въдица още от ученическите ми години – и потеглих по никое време към водоема в горния край на селото. Все щях да намеря някой мамул с млечна царевица от кукурузищата около язовира. Не, че съм някой голям рибар. Ако погледна назад във времето, количеството купена от мен риба стократно превишава количеството на уловената, но все пак човек трябва да си измисли причина за да оправдае поне пред себе си действия като това. Среднощен риболов през септември… Аз денем едва улавях по някоя таранка, та нощем ли. Ама на човек, особено на такъв като мене, скимне ли му, няма удържане.

  Септемврийските нощи са особени нощи тук. Лятото е в края си, но земята така се е напича през деня, щото след полунощ я усещаш как тя излъчва погълнатата дневна топлина, отдавайки я на нощта като изкусна любовница. Въздухът още е хладно-топъл, ако това може да се приеме като някакво допълнително определение към качествата й, а обичайния вятър просто го нямаше никакъв. Това ме подкрепяше в пътя през полето да продължавам да обирам лепкавите плодове на репея с крачолите си, макар и да знаех какво чистене и чоплене ме очаква после. Тия малки бодливи таралежчета със закривени върхове на бодлите бяха големи душмани. Така здраво се вкопчваха в плата, че ти трябва ако не всичкият, то половината си инат да вложиш, за да ги изчистиш, проклинайки естествено нескопосаната си прищявка за среднощен рибарлък. Беше новолуние и луната я нямаше никаква. Впрочем, имаше я, но това бе по-скоро едно невзрачно скъпернически тънко резенче от изстискан вече лимон, отколкото небесно светило. То така и светеше, тънко и пестеливо. И въпреки това тъмнината беше приятна. Звездите грееха много по-ярко и отчетливо, като светлината им допълнително разреждаше мрака и правеше нощта още по-приятна и красива. Избегнах захода през стената и, за да не бъда забелязан от пазача – чувал бях, че има въоръжен такъв – минах отдясно. Там храсталаците не само бяха по-многобройни, но и по-гъсти. Точно за да прикриват такъв пишман бракониер като мене.

  Чинията на язовира лъсна отведнъж, гладка и лъскава като разтопен асфалт. Толкова беше тихо, че се страхувах от шума на собствените си крадливи стъпки. Избрах си едно малко заливче, седнах в сянката на храсталака и оставих торбата с такъмите до себе си. От лявата ми страна имаше малък воден ръкав от стар дол, който бе значително по-благоприятен за хвърляне, но там храсталакът бе по-рядък и осветеността много по-силна. Не беше за мен, но все пак го имах предвид при евентуално бягство от полесражението…

  Вместо да се подготвя за рибарлъка, въобще забравих за такъмите, подложих якето си и се излегнах по гръб в гъстата трева. Сключих ръце под тила си се загледах в небето отгоре. Картината на звездния океан беше приказна. Унесох се, захласнат от неудържимия оркестър на щурците и омагьосан от светлината на нощта, звездно-лунна каскада от проблясъци и отблясъци.

  Изведнъж чудото бе нарушено от удар на нещо тежко в земята, придружен от кратък плисък на вода и приглушена сочна псувня. Още незаглъхнала в тишината, аз бях на крака и, награбил якето и торбата, тичах по закона на всемирното свинство точно срещу човека, който го бе предизвикал, вместо да направя обратното. За секунда се озовахме един срещу друг, аз вкопчен в пешовете на винтягата му, а той почти увиснал на раменете ми, здраво стиснал с костеливите си ръце ръкавите на и без това вехтия ми анцуг.

  – Ей, момче, пусни ме бе! Пусни ме, че пак ще падна в тая тъмница. И без това задникът ми е мокър. Паднала е росата и сега всичко е лъзгаво. Чу ли ме как се суринах?

  Пуснахме се от неволната прегръдка и започнахме да се разглеждаме в тъмното. Пред мен стоеше някакво старче, изглежда подминало отдавна седемдесетте, но доста жилаво за възрастта си. Малко по-долу, до самата вода се виждаше силуета на заметната въдица, а в тревата на брега бе захвърлен грубо одялан кривак, който би могъл да служи за много неща…

  – Слушай, дядка, я дай да му приседнем, че както сме се набримчили тук, отвсякъде се виждаме. Пък и ти, гледам, си хванал нещо, а аз още не съм почвал.

  – И аз това ти се чудя, чоджум. Видях та още като пристигна. Гостенин си имам, викам си, ама гледах да та не изплаша. Па ти като седна, не мръдна. После изчезна. Уплаши ме, бре, половин час мина, ни въдица хвърляш, ни шумка шумва окол тебе. Тръгнах да видя да не ти е станало нещо и се подлизнах…

  – Това ли било? Акъла ми изкара. Помислих, че пазачът ме е издебнал – разправят, голяма откачалка бил. Оставаше и по кметството да се развяваме. Ти познаваш ли го?

  – О, знам го аз. Един такъв – не ти е работа. Само дебне хората, а уж рибата пази. Завчера гърмял по едни с лодка. Стреля и хич не мисли, че може да извади на някой окото. И в областния вестник писаха даже какъв катил е. За едните сто лева, дека му плащат, човек затрива. Като едното нищо…

  – Аз, да ти кажа, да се разкарам дойдох – оправдателно, като ученичка смутолевих аз. Когато не мога да заспя, до язовира идвам. За риба уж. После, като се върна, спя като къпан. От малък си го обичам тоя язовир, още като гьол го помня…

  – Ама ти тукашен ли си, бре момче? Непознат ми се видиш. За ябанджийче та взех. То, тука сякакви идват. Забранено е, но идват. Ей там, горе до нивата оставят колите, заключват ги и напарат къде водътъ. Я, сядай, сядай да се разприкажем малко. Та тукашен си, викаш…

  Приседнахме на росната трева, която в тъмното изглеждаше черна, и го ударихме на приказки. Старецът се поразрови из пазвите на винтягата си и измъкна оттам някакво пластмасово шише, не знам вече тристаграмка или половинка.

  – Ха наздраве! – отпи и ми подаде шишето.

  – Наздраве, дядка! От здраве да се не отърваш! Какво да ти казвам… Абе и тукашен, и не толкова тукашен съм. Идвам от дъжд на вятър да си видя къщата и да опитам буренаците да махна, това-онова да потегна. Пък и да видят хората, че човек се върти из двора. Тя, къща без хора не може. Напуснат ли я хората – и тя си отива. Покривът хлътва. Циглите се пукат. Прокапва. Таваните падат. Абе на тебе ли да го обяснявам…

  – А, не на мене. Не на мене. На тебе си го казвай. И по-често си го казвай. Аз твойта къща нема да я гледам… То къщите на половината село опустяха, та с твоята една в повече или по-малко, няма да му проличи много… Та ти от кои беше?

  Казах му името на баща си, починал преди десетина години, и даже в тъмното пролича как старецът трепна. Даже ми се стори, че се усмихна на някакъв внезапен спомен и плесна с десница коляното ми.

  – Лекси, ти ли си бе? Боже, не можах да те позная в тая темница. То и на видело пак щеше да е така, ама нейсе. Е, па повня го бай Делчо, Бог да го прости, ка да го не повня. Бригадир беше. Добър човек! Справедлив човек. Като раздаваше личното (личното беше декар-два царевица или парцел за бостан, или за зеленчукова градина – нещо като частно стопанство), никого не ощетяваше. Все ще дадне някой ред повече, ако не е поникнал редовно или е пропуснат при сеитбата… И майка ти помня…

  – Бог да ги прости! – побързах да го прекъсна и да се спася от поредните словоизлияния. Няма ги вече и двамата, ама хубаво е, че има с какво да го помните. Никой няма вече, всички си отидоха.

  – Няма да те питам ти мене помниш ли ме, щото ти още като ученик избяга от село. Бай Иван съм аз, ама къде ще ме знаеш, не сме роднини… Чакай, нали и брат ти беше в София. Там ли е или е хванал чужбината?

  – Беше. И него го няма вече. Замина и той. За оная чужбина – вдигнах ръка към небето и посочих сребристия млечен път.

  – Той ли беше по-малкият?

  – Не, по-големият беше.

  – И сега как се оправяш?

  – Оправям се, както дойде… Ама май не се оправям много-много. То да гледаш къща на село от София е все едно да се самозалъгваш, че правиш нещо. Едва се оправям с бурените по двора и в градината. Но пък оставя ли ги, хептен всичко ще запустее.

  – А лозето, лозетооо – гледаш ли го?

  – Гледах го, докато бе жива майка ми. Първо продадохме магарето. И овцете продадохме. Последни си отидоха кокошките. А лозето го помъчих две-три години след това и го зарязах. Отидох на следната година – ако щеш вярвай, но ядох грозде. Тук-там, но имаше. На следващата бе вече подивяло. Жал ми стана… Оттогава не съм стъпвал там… Загинало е сигурно.

  – Загинало, вятър. Лозето е божи дар. И то, като човека, изоставиш ли го – бяга от тебе. Сигурен съм, че е избягало. Ако не ми вярваш, отиди някой ден и ще видиш, че го няма там. Остават само коловете с теловете, да напомнят къде е било.А със сигурност и коловете вече си ги е присвоил някой. Ако и те са изчезнали, тогава има да се чудиш къде аджеба е било. Малко по-насам или малко по-натам… Или почваш да се съмняваш да не си сбъркал мястото.

  – Точно от това ме е страх, че няма да го намеря вече. Десет години минаха – виновно си признах аз и пак отпих от шишето, което услужливо ми бе подал старецът.

  – Можеш да ми се смееш, ама и моето избяга. Сега ще ти разкажа. Изчака ма да стана на седемдесет и избяга ваджията. Избяга бе, избяга…

  На човек много неща му бягат. Ей така, както си ги има и… ги няма. Пиши ги бегали. На кой жената побегнала, на кой съвестта, на кой човещината… а има и такива, на които и акълът им побягва, ама те не се усещат и така си я карат, докато дишат. Излиза, че можело. Много неща му бягат на човек през живота, ей… Много. Ама то, от човека си иде… Та за лозето ми идеше дума. Ако не бе станало с мене, никога нямаше да повярвам, че лозе може да бяга.

  Обидих го аз. Обидих го. А то ми се разсърди и като че ли крака сдоби – избяга. И да ти кажа, Лекси, не стана отведнъж. Поболях се аз по някое време, а то като любовница. Видяло ме, че съм отслабнал и нямам оня ищах да го гледам повече, взело та разбрало, че не ме бива за него вече. Нито да го работя, нито виното му да пия. И си тръгна. Пред очите ми си тръгна. За три години отиде, та се не видя. Ти поне си в София, друга работа си имаш, ама аз… то, горе на баира ме чака, аз долу в селото само се каня на лозе да ходя. Ама като ме не бива… Едно копане пропущих, второ копане пропущих и като на третия път отидох – буренът го беше превзел вече. То се бе съпротивлявало горкото, но останало не рязано и не копано, вече бе тръгнало да бяга. Още се чудя – от бурена или от мене.

  Щото буренът е като боа. Знаеш, има такива змии – бои им викат, по телевизията съм ги гледал. Страхотия! Не са нашенски, южноамерикански май бяха, ама змии ти казвам. Не са отровни, но убиват всичко живо по пътя си. Обвиват го в прегръдката си, напрягат страхотното си мускулесто дълго пет-шест метра тяло, задушават го, убиват го и го налапват ей тъй – цяло целеничко. После спели. По седмица ли, по месец ли, не повня.

  Та и буренът така. Прегръща главините отвсякъде и бавно ги поглъща, боата му с боа. Влагата им изпива, храната им изяжда, въздухът им отнемва. Нито некой го сади, нито некой го копа, ама той си расте и се по-голем и по-голем стая. Като кърлеж расте. От липсата на вода, слънце и въздух силата на лозата намаля, намаля и листата й стават все по-бледи и все по-жълти, досущ като болнави хора. Тогива лозите побягват. От всяка главина е останала поне по една по-читава пръчка, която рязко се протяга встрани от реда и по-далече от бурена, където е по-чисто и по-светло. Там, където опира в земята, си пуска коренчета, които след време почват да я подхранват, и връзката с майката главина прекъсва. Всяка главина пуща по една такава пръчка. Пръчките, подивели от страх, продължават движението си все по-надалече и по-надалече от лозето, пускайки нови и нови коренчета, докато лозето остане далече, далече от там, където е било. Само, задушено и мъртво. То не е и лозе вече, какво лозе е то. Лозите са избягали, а главините вече са се превърнали в загнили и никому ненужни пънове.

  Та така с моето лозе. Хем съм тук, хем съм си в село. Всичко, всичко е до времето си, момчеее. И с хората е така. И с мене е така, и с тебе така ще бъде. Мислиш ли, че с твоето лозе не е станало същото? Отиди и провери, ако не вярваш. Щом си намерил време до тука да додеш, можеш и него да потърсиш некой ден. Не, че ще го намериш. Но ей така, иди – потърси го. Аз съм сигурен, че е избягало.

  Беше ми студено и хладно и тъжно едновременно. От изток мракът посивяваше. Неусетно беше излязъл ветрец, който щеше след малко да прогони мрака и да докара утрото. То пък щеше да ме свари не само без риба, но и настинал.

  – Слушай, дядка, скоро ще съмне. Кой каквото хванал-хванал, но не е ли смешно да ни сварят пазачите, че сме седнали край водата на приказки, а не ловим? Мислиш ли, че ще ни повярват,че сме дошли да си поприказваме… По-старият и аз чух, че бил много откачен. Щом и по хора е стрелял, колко му е да ни светне и нас. Все един ден ще уцели някого. Не ща да ме разнасят утре из селото за няма нищо. Хайде, аз се налових, ще си тръгвам.

  – Ами, ти си бегай, аз ще поостана още малко. Па прощавай, че ти изгубих времето… Поне въдицата да беше хвърлил… Я чакай, чакай. Не може ей така да си блъскал пътя залудо.

  Слезе до водата, бръкна в нея, сложи нещо в една пластмасова торбичка, леко за годините си изприпка при мен и я тикна в ръцете ми.

  – Вземи, вземи! Хем да не си капо, хем и да знаеш за какво си идвал. Ей тука, нагоре по ръкава мини, на спроти храстите. Не се вижда от фургона и направо на пътя излизаш. Не минавай през тревата. Не само не можеш обра репеите из полето, ами и ще се намокриш. Айде да си жив и здрав, и доскоро!

  – Доскоро, бай Иване! Благодарско и за приказките, и за лозето, и за почерпката! Като се видим, аз ще черпя.

  Чак когато изкачих баирчето над храсталака, се обърнах да му махна с благодарност, но дядо ти Иван вече ме бе забравил и клекнал при въдицата си; изглежда слагаше нова стръв. На метър от него, опряна в тръните на един глог, стоеше изправена почти нова лъскава манлихера, подпряна така, че хем да не падне, хем да може с едно посягане да се вземе…

  Нещото в плика внезапно подскочи така силно, че едва успях да го задържа в ръцете си. Когато погледнах, отвътре опулено ме гледаше един почти двукилограмов шаран, с който отчайващо си приличахме.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Четвъртата жена

  Разказ от Радостина Ангелова

  

  Оказа се, че у нас има само двеста вълка. Само толкова? Да, ама има и друго… А поленовият дъжд? Олеле, каква красота е това, видях го в Родопите миналата седмица, от боровете. Че какво му е опасното? Ами алергиите, от какво мислите са? А къде слагате затварянето на сградите? Всичко минава през филтри, няма естествено вентилиране. Да вземем да учредим едно движение “Еко-дзвирки срещу кихането”, а? Леле как ме разсмиваш, що не се виждаме по-често, бе, хора? Всъщност, какво стана с вятърните двигатели край Калиакра? Нееее, то е защото няма държавна политика, затова… Ние си чешем езиците за науката, докато другите я правят. Но други са им държавите, какво да се мерим с тях… И пчелите свършват, изтрепахме ги с тия препарати, сега нямало кой да опрашва. Бе то ние свършваме, та пчелите ли…

  Шестимата гръмнаха в дружен смях. Трима мъже и три жени седяха край малката масичка в откритото кафене до църквата. Изгонени отдавна от храма, търговците от векове заемаха всички стратегически места около него. Но причината да седнат тук заедно не беше нито кафенето, нито църквата, а слънцето. След изнурителната среща в полутъмната зала на академията и проточилите се дебати в името на науката, душите на всички копнееха за нещо истинско.

  Трима мъже и три жени, но когато умовете на хора като тях бяха заети с работа, бяха безполови същества. Водеха един през друг някакъв външно несвързан диалог, но той напълно съответстваше на вътрешния им свят. Радваха се на интелектуалното си познанство и – поради случайността на срещата им – се опитваха да разменят колкото се може повече мисли за по-кратко време. Не пустословеха, не се надскачаха, макар в техните среди да си беше нормално и това. Може би причината беше, че рядко се виждаха, така че очите им бяха отворени само за меда, но не и за жилото, което всеки носеше в себе си.

  – Едно цветенце, баби?

  Тъкмо станал да купи цигари, мъжът с бялата коса погледна по посока на гласа, но нямаше никой. Сведе очи надолу и видя крехката баба в черно, която държеше малка кофичка с бели нарциси. Беше толкова мъничка, че чак се притесни и я огледа от глава до пети. Нищо особено, просто много мъничка, много възрастна, много автентична баба със забрадка и вълнени дрехи в обедната жега стоеше пред него.

  – Таман съм ги брала, ей на… При църквата съм тръгнала, ама ако искате…

  Професорът – мъжът с бялата коса, беше истински професор и отвън, и отвътре – се усмихна мило. Не можеше да устои: често жена му се караше, че не подминава просяк и особено – възрастна жена, без да им даде каквото искат. “Мафия са, не разбираш ли?” – тръскаше грива тя, ядосана искрено. “Нали знаеш защо го правя? – всеки път търпеливо обясняваше той – Приличат ми на майка ми. Ако беше жива, можеше и тя да е на тоя хал…”

  Бабата – с онзи нюх, който децата, болните и животните имат – разбра, че срещу нея стои добър човек. Светло беше край лицето му, не само заради бялата коса. Усмихна се и тя. Вдигна възлестата си ръка, в която времето беше издълбало спомените ѝ, и доверчиво каза:

  – Виж каква красота са, баби.

  В ръката на старицата се кокореше шепа сняг – толкова изумително бял беше нарцисът.

  – По колко ги даваш? – мъжът говореше внимателно. Искаше тя да го чуе, но не искаше да я счупи.

  Беше най-крехкото нещо, което напоследък беше попадало пред очите му.

  – Мислех по петдесет стотинки, ама колкото дадеш, ако са ти много…

  Не въртеше номера. Не каза “Петдесет стотинки – като за тебе, иначе са по лев”. Беше набрала цветята от градината си. После пътува с автобуса от онова, което някога се наричаше село, а днес – квартал, смени автобуса с тролей и на здрачаване щеше да измине същия път обратно. Ако Бог решеше – кофичката ѝ щеше да е празна. Ако не – щеше да остави непродадените нарциси под лозата навън на хладно, а утре да дойде пак.

  – Я дай тук на всяка жена по едно цвете, да ги зарадваме, нали така?

  Мъжът с бялата коса се отмести още назад и направи път на бабата. Тя огледа внимателно всяко цвете, избра най-хубавите от кофичката и ги подаде на професора. Само миг – и очите на всяка от трите жени на масата станаха различни, котешки. Още миг – и всяка от тях, както всички жени правят, поднесе цветето към лицето си и вдъхна.

  Оу, страшен си… Как се сещаш винаги какво да направиш? Ми те студентките ги учат, нали знаеш? А, студентките, ти виждала ли си жена му… Не му трябват на него студентки с тази красота у дома. Помниш ли като поливахме дисертацията на Панчев, беше му рецензент, дойде с нея… Помня, помня…

  Професорът извади банкнота от два лева и я подаде на бабата. Бабата я взе, посмачка я между пръстите си и каза:

  – Че нямам да ти върна, баби… Таман идвам, нямам стотинки.

  И пак се усмихна.

  – Да ти дам още едно цветенце, а?

  – Да ми дадеш, ама няма четвърта жена, какво да го правя?

  Старицата поогледа масата и немощното ѝ гласче съвсем изтъня:

  – Няма…

  Насядалите изведнъж обърнаха внимание на думите им. Слънцето напичаше нарцисите и те ухаеха диво и нежно. Изведнъж професорът, сякаш решил най-сложната математична задача в света, се оживи:

  – Че как да няма четвърта, къде гледам аз?

  Наведе се съвсем, взе едно цвете от кофичката на бабата и й го подаде:

  – За теб е. Ти си жена, нали така? Сега сметката е точна.

  Бабата погледна към добротата му и се сви. Заприлича на точица. Взе цветето от ръката му, помириса го – както всички жени правят – и вдигна безцветните си очи отново нагоре. Масата беше стихнала.

  – За пръв път някой ми подарява цвете, сине. Цвете за мен. Благодаря…

  Взе кофата с нарцисите в едната си ръка и – стиснала цветето в другата – обърна гръб на хората и заситни към храма.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Розата

  

  .

  Не я откъсвай, синко,
  ще боли!
  И нея ще боли,
  и тебе също.
  Порадвай й се,
  после си тръгни!
  Тя просто не понася
  груби пръсти.

  Чаровна и по форма, и по цвят –
  способна е
  с дъха си да влудява.
  Незабравим,
  божествен аромат
  и… остра болка,
  под гърдите – вляво.

  Човешка болка,
  преродена в цвете.
  Животрептяща нежност.
  Красота!
  Ще има кръв
  не само по ръцете,
  когато се докосваш
  до мечта.

  Не я оставяй, синко!
  Откъсни я!
  И после
  й се радвай до полуда.
  В живота има
  някаква магия –
  и не боли,
  когато вярваш в чудо.

  .

  Александър Калчев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Александър Калчев е роден през 1945 г. в с. Телиш, Плевенска област. Живее в София. Геолог, участник и ръководител на геоложки експедиции. Повече от двадесет и три години се занимава с търсене, проучване и добив на уранови суровини. Пише от студентските си години. Автор е на десет стихосбирки с философска, гражданска и любовна лирика, както и на сборника с разкази и новели „За светостта на грешника“. Лауреат и носител на награди от много поетически конкурси. Член на Съюза на независимите български писатели. Още творби от Александър Калчев могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

  .

• Ниагара през погледа на Стефан Томов, 70-те години на XIX в.

  „Чудесно-то това зрелище…“

  Странно е колко имена на българи, оставили писмени следи за престоя си в далечни краища на планетата, сме забравили. За възхитата им от емблематични географски забележителности. За екзотични страни и народи. За неволнически години в заточение поради битки на ползу роду, или в посока Божи гроб. Или, по думите на „аржентинеца“ Борис Шивачев – да пребродят света с отворени очи. Завещали са ни любопитни пътеписи, кратки фрагменти в пожълтели списания, художествена епистола. Но от праха на забравата излизат още и още. Цветно допълващи картината от представи на наши предци за онова, що се крие през планини и гори, оттатък морета и океани. В светлината на въображението и през погледа им на очевидци.

  

  Това впечатление се допълва от темата за Ниагарския водопад, за който са писали много български пътешественици през XIX и ХХ век. С тези редове не претендирам за изчерпателност колко въобще са те. Но ще се спра върху откъслека „Ниагарский Водопад“, отпечатан в месечното списание „Христианский свят“. Издание на Методистката епископална мисия в Свищов, 1892 г., кн. 5. Текстът не е подписан. Изказвам искрена благодарност на пастор Бедрос Алтунян – председател на Арменските евангелски църкви в България, който направи справка в старите архиви, за да стане ясен авторът – Стефан Томов, също пастор.

  Стефан Томов е роден през 1850 г. в Котел, където добива началното си образование. Продължава го последователно в английския колеж „Сейнт Джулиън“ на остров Малта и в Цариград – Робърт колеж. Известно време, по препоръка на Петко Славейков, учителства в Ямбол. Но през 1874 г. е вече в Америка, а от началото на следващата – студент в Богословския университет ДРЮ (DREW) в Медисън, Ню Джърси. От септември 1877 г. до декември 1878 г. работи като проповедник в методистка църква в Гилбертон, Пенсилвания, след което се връща в родината. Доктор по богословие, Стефан Томов е пастор в различни градове на страната, до своята кончина през 1939 г. в София.

  През „американския период“ от живота си Томов посещава и Ниагарския водопад. За да си припомни своите впечатления от водопада в споменатото сп. „Христианский свят“: „Първо-то впечатление не беше съвсем равно с умственния образ, когото наше-то младежко въображение беше образувало. Но като стоехме на страшния бряг и гледахме в дълбочина-та долу, или като ся вгледахме в дива-та борба на пеняща-та ся водна масса, която ся вижда да бърза с не съпротивима съдба в страшно-то си потъвание в мъглява-та голяма дълбочина чувство-то на неизмерима сила стана така живо, щото ние ся виждаше да стоеме самото присътствие на Всесилнаго! За векове този могуществен водопад е подигнал гласът си в свидетелство за големина-та на сила-та на природа-та и е привличал множество посетители от всяка страна. Като едно зрелище на величественна красота, то е послужило на по високи-те человечески нужди и е давало преизобилно задоволство на безбройните си посетители“.

  

  Бъдещият пастор, обаче, е съвременник на динамично столетие и отлично разбира това. В отлитащите страници на ХІХ век навлизат важни технически достижения. А те, от своя страна, променят индустриалния облик на Америка. И в творбата си съвсем логично авторът споделя: „Инжинери и научни мъжие са пресметнали суммата на механическата сила, която ся прахосва тука, но само в най скоро време те са ся сериозно завзели да уползотворат поне една малка част, от пет-те милиона конски сили, и то е само от как Електричество-то ся е развило като един способ за разнасяние сила, че то ся е счело като практично да ся искара едно такова предприятие. Едва сега едно начало е успешно станало и преди идуща-та зима сто хиляди конски сили ще ся уползотворат за подкарвание разни фабрики, находящи се на близо, и за осветление градове на по големи растояния. Всичко това и много повече ще ся усъществи без ни най малко да ся намали днешна-та хубост на прочутия водопад“.

  В този ред на мисли Стефан Томов напомня на читателите си, че следващата 1893 г., се организира Всемирно изложение и който българин отиде, непременно да посети природния феномен Ниагара. Защото е „един от най велики-те примери на сила-та на природа-та и человеческа-та способност да впряга величественни енергии, за да извърши свои-те смели предприятия“. Именно това е видял и чудесният Алеко Константинов, за да го обезсмърти в творбата си „До Чикаго и назад“. Ще го последва, но много по-късно бъдещият проф. Генчо Пирьов и т.н. Аз пък си мисля, че в простичките, безхитростни редове на Стефан Томов продължава да живее дълбоката способност на човека да усеща околния свят. Да разбира неопитомената му същност и да го вплита в ореола на Създателя – от една страна. От друга – да проумее хода на цивилизацията и да открои символиката им в крехко равновесие.

  Но забравата сякаш е неотменна част от народопсихологията ни. Питам се с любопитство  – колко българи са прекосили прохода Чилкут в разгара на Златната треска? Колко са били люшкани по палубите на китоловни кораби, размахвайки харпун към Моби Дик? Кой е първият нашенец във френския Чуждестранен легион? Кой е първият български пастор на Черния континент? Кой кой е… и откъде е? Как му е името и какво добро е дал на човеците около него? А още – докато я има България, ще видим ли издадена книга за тогавашните забележителни пътешественици? Всеки в своето поприще, мисия или предизвикателство, не заслужаващи пепелта на времето да погълне спомена за техните имена и дела.

  Съвременният български читател не познава добре и темата за присъствието на наши мисионери в различни кътчета на света. Като например Данаил Руевски на Хавайските острови. Не знае за духовното им присъствие сред местните хора и за спомена, оставили след себе си с дела и напътствия. А никой от тях не се е отрекъл от българската си принадлежност. Никой, също така, за разлика от отделни „свети“ отци у нас днес, не е колекционирал маркови скъпи вещи. Имали са възможност за охолно съществуване, но са предпочели скромността. И пак така скромно и ненатрапчиво написаното от тях допълва историята на българската литература и на българското разпръсване по света. Шепа изтляло битие в хода на безсмъртното време, което би трябвало да познаваме и ценим.

   

  Георги Н. Николов

• Една цигара време

  

  .

  Една цигара време имам. Стига.
  Катрана ù да вдишам и издишам…
  Блажено – между няколкото мига,
  преди – „Не те обичам!“ да напиша.

  Преди да сгъна листа… отегчено,
  преди да се почувствам превиновно
  в дочаканото облекчение,
  подправено с усещане… отровно.

  Умря. На устните ми, като клада.
  Остана фас – на никому ненужен.
  И пепел от катранена наслада,
  че нещо си отива, а е тъжно.

  Една цигара време… и ме нямаш.
  Жестока ли? Най-искрена съм всъщност.
  Жестока е красивата измама –
  „Не те обичам!“ да ти кажа късно.

  Написах го. А буквите боляха
  на бялата хартия като рана…
  Най-трудните минути отлетяха.
  Една цигара време… и те нямам.

   

  Любов Алипиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Любов Алипиева е родена през 1960 г в гр. Златица. Завършила е Техническия университет в София,
  има и квалификация по „Финанси и банково дело”. Живее и работи в София. Има две награди за поезия от Международните конкурси на фондация „Буквите“ и Трета награда за разказ в конкурса „Очи към себе си“ на сайта „ХуЛите“ от 2014 г. „Упражнявам се в писане на поезия и разкази – казва тя – за удоволствие и за осмисляне на преживяното и непреживяното, понякога – сериозно, понякога – с чувство за хумор.“ Още творби от същата авторка могат да се видят в сайта „Окровения“, където тя публикува от 2009 г.

  .

• <<
• 1
...
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
...
• 75
• >>