Всичко от литература

литература

• Улица „Отечество“

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Улица „Отечество” е скътана в едно малко родопско градче. Познавах всички хора, които живееха на нея. Усещах аромата на цветята през оградите. Там научавах истории, които помня за цял живот. Това не беше просто улица, а сцена, изпълнена с колоритни образи и пъстри багри. Тя беше моята първа детска енциклопедия за големия и още непознат свят.

  На улица „Отечество” живееше моята баба. Там прекарвах летните си ваканции. Всичките ми детски игри са събрани на нея. Като я сравних с енциклопедия не си мислете, че е голяма и дълга. За мен тогава тя започваше от ъгъла и свършваше до черквата. На няколко крачки зад ъгъла беше центърът на града. А какво имаше зад черквата – не знам. Целият декор на улицата бяха девет къщи и три чешми с топла и студена минерална вода, която разточително течеше ден и нощ. Тези чешми все още ги има, но вече са почти пресъхнали. Само едната леко църцоли (така казват на родопски диалект, когато едва-едва тече вода). Каква красива дума и колко тъжна гледка. Около тези чешми винаги имаше хора – перяха, миеха се, разговаряха или просто, ей така, гледаха силната струя вода и й се радваха. Да им се чуди човек. А може би са усещали , че някой ден ще пресъхнат. Водата имаше сладък вкус. Баба ми я наричаше блага, като че беше блага ракия. Никъде другаде по света не съм пила блага вода. Скъпа вода съм пила, но блага – не.

  Всъщност, не за водата, а за хората, които пиеха от нея, искам да разкажа.

  Щом пристигнех от големия град, още от ъгъла виждах баба да ме чака пред портата на старата къща, пъхнала ръце под престилката. Имах чувството, че откакто ме е изпратила миналото лято, не е мръднала от там, чакайки ме. Белите й коси бяха грижливо прибрани под шамията и затова тя никога не ми е изглеждала стара. Щом ме видеше, отваряше ръце, за да ме прегърне. И сега все още ми липсва това разстояние от ъгъла на улица „Отечество” до прегръдката на баба. Къщата и миришеше на билки, които тя сама събираше и сушеше по дървените первази на прозорците. Около къщата в чуден безпорядък се кипреха саксии с мушкато. Над дървената порта имаше забит голям пирон. На него баба окачваше стария ръждясал ключ от къщата, когато идваше при нас на гости в града. Понякога липсваше от дома си с месеци. Един ден я попитах защо не взима ключа със себе си. Тя се усмихна и каза: „Всеки е добре дошъл в моята къща, дори когато ме няма“. Никой никога не посегна на къщата й. Когато баба си беше отишла вече от този свят, дойдоха едни хора с булдозери. Събориха къщата, за да изправят улицата, която и до ден-днешен е все още крива. По-точно дразнеше ги предизвикателно окаченият ключ. Беше настъпила епохата на алармените системи и той бодеше като трън в очите. Напомняше за едно друго време, в което на улица „Отечество” се живееше спокойно.

  

  Първата къща до ъгъла беше на баба Марийка – билкарката. Тя лекуваше всичко и всички с тревичките от нейната градина. Преди да откъсне илача дълго му говореше нещо. Баеше ли му, пееше ли му, само тя си знаеше. Погалваше го и чак тогава го откъсваше. Хорските болежки влизаха в двора и оставаха завинаги там, омагьосани от игликата, хвойната, здравеца и добрината на баба Марийка. Колко дълго е живяла – не знам. И днес все още си я спомням как достолепно носеше селската си носия. Седеше на припек сред цветята, скръстила старчески ръце над везаната престилка, която сякаш беше проекция на градинските багри.

  До нея се жълтееше гръцката къща. Наричаха я така, защото там бяха настанени гръцки политемигрантски семейства. От техния балкон наблюдаваха отвисоко събитията на улицата. Общуваха предимно помежду си. Български знаеха малко и грешно. Отпиваха от кафето и въздишаха по Гърция. Имаха четири дъщери, които много говореха и още повече се кикотеха.
  Един ден балконът опустя. Кепенците останаха спуснати. Гърците си бяха заминали за родината, за да си търсят тяхното Отечество. Странно нещо е човекът. Обиди се на държавата си и хоп, смени я с друга. Настани се в новата, седне на някой балкон, а погледът му все към майката земя. Мине някоя и друга година, кажи-речи един живот, и отново се завръща там, откъдето е тръгнал.

  Случи се така, че след много години открих нашите гърци в едно селце до Кавала. Посрещнаха ме. И трапеза сложиха. Живееха в ниска къщичка без балкон, на една прашна и безлична селска уличка. С честен труд си изкарваха прехраната. Дъщерите отдавна се бяха омъжили, а грижите бяха секнали смеха им. Разговорът ни се въртеше все около улицата – кой, кога, как… Цяла България за тях беше улица „Отечество”. Изпратиха поздрави на всички. Но тези всички отдавна ги бяха забравили. На раздяла им оставих бутилка с вода от нашата улица. В очите им се появиха сълзи. Разбрах, че освен блага, водата може да е и сълзлива. По някакъв техен си начин нашето Отечество им липсваше.

  Под балкона на гърците се намираше циганското училище. То си беше чиста местна измислица, но съвсем като истинско. Съществуваше само един месец през лятото. Всички ученици, на възраст от 5 до 15 години, бяха в един и същи клас. Имаха си учител, черна дъска и няколко вехти чина. Учебният ден започваше и свършваше според настроението. От време на време притичваха майки, които отвеждаха или довеждаха някое цигане. Други им носеха ядене. Някои идваха да ги набият за нещо, което само те си знаеха, и ги оставяха сополиви да продължат обучението. Цареше неописуема врява, смях, песни, караници, шамари. Вратите и прозорците бяха широко отворени, а вътре се твореше нещо като циганска цивилизация. И цялото Отечество миришеше на циганско.

  От другата страна на бабината къща живееха Ферда, Мехмед, Алиш и Фатма. Те бяха помаци. Много ги обичах. Бяха най-чистите хора, които познавам. Фереджетата им светиха от белота, а къщата миришеше на сапун, грейнала от алените халища, с които беше застлана. В тази къща Коранът се спазваше и уважаваше, въпреки че никой не го беше чел. Като повечето помаци, и те не знаеха турски. Бай Мехмед беше ходжа. На какъв език е служил, само той си знае и един Аллах го е разбирал. Забулени във фереджетата, те живееха скромно и мечтаеха за Турция. Никой от тях не беше ходил там. По онова време това беше невъзможно. Имаха си своя, измислена Турция – шарена, шалвареста, лъскава. Не я натрапваха на никого. Само въздишаха по нея. Говореха за тази своя Турция така, както баба ми говореше за Рая. Не страдаха по нея, защото вярваха, че като умрат, ще я видят на небето.

  Помаците мечтаеха да имат нова къща и то не в Истанбул, а на улица „Отечество” – до чешмата с топлата вода и черквата от другата страна. Построиха я със задружния труд на всички комшии. Незабравими останаха за мен вечерите около тлеещия оджак с насядалите по миндерите кадъни. В жарта се печаха сипкави балкански компири. Около огъня се говореше за Библията, за християнството, за Мохамед и Корана. Не спореха, а разказваха. Баба ми знаеше най-важното от Библията наизуст, а Мехмед сравняваше притчите с тези от Корана. Ние децата слушахме и се мъчихме да си представим що е Бог. Всичко, което знам за двете религии, е от тези вечери при Ферда и Мехмед. Научиха ме на търпимост към вярата на другите.

  След това дойдоха едни времена, когато на помаците задължително смениха имената. Ферда стана Теменужка, Мехмед – Методи и т.н. Забраниха им да носят фереджета и да мечтаят за Турция. Имаха късмет, че не знаеха турски. Беше забранено да се говори на този език. Тогава те зазидаха голямата входна порта откъм улица „Отечество”. Обърнаха гръб на улицата и влизаха в къщата през малка задна вратичка.

  По-надолу беше влашката къща. В нея живееше нана Боча с цялата си рода. Откъде бяха тръгнали тези хора, накъде са отивали, та са стигнали до нашето Отечество, само те са знаели. Имаха си свой език и нрави. Свои носии и свои сватби. Най-хубавите и най-големите сватби бяха влашките. Голям род бяха, големи сватби вдигаха. То не бяха дарове, то не бяха коне, свирки, гости, песни – три дни и три нощи. А влашко погребение не помня. Може и да не са умирали. Веселейки се са забравяли, че идва и краят.

  

  Имаше един дядо Коце. Лятно време ходеше с шаечни дрехи и астраганен калпак. Нана Боча правеше червени захарни петлета, а той ги продаваше цял ден из града. Нареждаше ги върху дървена дъска, закрепена с кожени каишки на раменете му. Сред петлетата стърчеше китка босилек, за да гони с аромата си мухите от лакомствата. Вечер дядо Коце се прибираше уморен и одрезгавял от викане. Петлетата, които не беше продал, ги раздаваше на нас, децата от улицата. Не знам какво общо имат захарните петлета с влашките традиции, но за мен те са най-сладки, когато ги продава човек с астраганен калпак.

  

  Има една прекрасна картина в музея на Златю Бояджиев. На огромно платно художникът е нарисувал целия колоритен живот на тези хора. Там единствено липсва дядо Коце с червените петлета. Златю не е имал щастието да си близне от тази вкусотия. Иначе със сигурност щеше да го нарисува в средата, а около него цялата тази влашка сага, завъртяна в космическия кръг на своята съдба.

  Къде изчезнаха тези хора – така и не разбрах, но те все още населяват спомените на моето детство и ме радват със захарните си петлета.

  В две съседни къщи от другата страна на улицата живееха две Марета на моята възраст. Аз винаги имах по едно Маре на разположение. Когато едната беше заета, другата идваше да ми прави компания в игрите. Заставах между двете къщи и се провиквах. Свободното Маре изскачаше отнякъде босоного и игрите започваха. Откакто са пораснали, Маретата изчезнаха някъде по големия свят и са залостили къщите си в Отечеството.

  До тях имаше друга къща, която през лятото се пълнеше с курортисти от града – предимно арменци. Улицата се огласяше и от техния говор. Мъжете бяха бръснари и упражняваха занаята си през цялото лято по балконите. Миришеше на прясно сварено арменско кафе и бръснарски одеколон. Като дете много падах и коляното ми беше вечно в рани. Баба ми винаги викаше един бръснар и той ми слагаше памук с йод върху новата рана. От тогава мразя бръснарите и нафуканите им жени. Те носеха със себе си и шишета с пиявици, които поставяха на болните хора. Все си мислех, че пиявица е арменска дума и ги носят от Армения. Когато след години посетих Ереван, промених мнението си за арменците. Те са велик народ и много обичам мантъ кешкек и написаното от Сароян.

  Улица „Отечество” в моя детски свят свършваше до черквата „Св. Богородица“. Беше малка, спретната и ненатрапчива сред този конгломерат от етноси. Съществуваше без да пречи, нито на нея да пречат другите религии. Камбаната биеше всеки ден в четири следобед, но тя не отричаше различния свят в нашето Отечество.

  

  Вечер, когато откъм балкана полъхваше вечерникът и светваха уличните фенери, хората излизаха на раздумка и сядаха на дървените пейки пред къщите. Говореха за работата на полето, за политиката, за рая и за ада – за живота въобще. От време на време ходжата завърташе със замах тежките мъниста на кехлибарената броеница и с това се поставяше началото на нова тема за разговор. От години наред улицата си имаше една Главна тема. Тя не се подхващаше, докато на ъгъла не се появеше Якуб. Той беше толкова черен, че посред бял ден плашеше мало и голямо. Но вечер ставаше част от тъмното. Имаше черна коса, черна брада и носеше на гърба си всичките черни дрипи на планетата. Изглеждаше като великан. Вървеше бавно и мърмореше на някакъв свой език. Никой не знаеше дали е българин или циганин. Името му беше турско*. Усмивката – детска. Цял ден ходеше от къща на къща и режеше дърва за зимата. Якуб не живееше на нашата улица. Само вечер минаваше през нея, за да чуе последните новини около своята сватба. Мечтата му беше да се ожени за принцеса. Кой и кога му беше вкарал тази идея в главатаq не знам, но години наред цялата улица живееше с проблемите около тази сватба. Това бяха най-щастливите мигове за Якуб. Бог му беше дал радостта и наивността, с които дарява само лудите си чеда. Откъде докъде се простираше тази негова лудост, никой не знаеше. Но тя правеше щастливи и хората около него. Не говореха повече за работа. Обсъждаха се царски дела на лунна светлина. Издигаха се палати, брояха се диаманти, раздаваха се царски служби.

  Ние, децата, жадно поглъщахме приказките на по-възрастните и заедно с Якуб вярвахме, че всичко това един ден ще се случи. По празници той обличаше едно старо войнишко сако, цялото окичено с медали. Даваха му ги зевзеците като армагани, изпратени от принцесата. И днес все още, когато гледам церемония по връчване на медали, си спомням за войнишкото сако на Якуб и си мисля, че са изпратени от неговата принцеса. Така или иначе, тези медали свързваха лудостта с нормалния свят. Приказката на Якуб държеше хората на улицата сплотени в някакъв тайнствен заговор. Те бяха различни по вяра, език и нрави, но еднакво щастливи от една измислица. Оскъдна беше красотата в живота им и хората си я създаваха като си съчиняваха истории за принцеси. Тръгваха на път и не си заключваха имотите. Ако не си продадяха петлетата, ги раздаваха на децата от улицата. Мечтаеха за непознати светове. Пиеха блага вода. Циганетата не само крадяха, но и ходеха на училище. Всяко дете си имаше по едно Маре за другарче. И всичко това се случваше на една малка улица, която за мен започваше от ъгъла, на който вечер се появяваше Якуб, и свършваше до черквата, чиято камбана биеше точно в четири следобед.

  Много от героите на тази улица се преселиха в отвъдното. Баба ми казваше на смъртта – Умрешката. Един ден, преди да настъпят големите промени в държавата и на улицата, тя дойде и взе баба. Идваха времена, в които не можеше да си оставяш ключа на вратата. Господ е бил милостив като е спестил това на баба, изпращайки й Умрешката. Вратите се залостиха. Чешмите пресъхнаха. Къщите овехтяха. Дървените пейки се изпочупиха. Децата пораснаха и се пръснаха по големия свят. Сега те живеят по булеварди и авенюта без имена, само с номера, без истории, без приказки. Ако зависеше от мен, бих преименувала улица „Отечество” на улица „Якуб”, с тайната надежда един ден пак да има приказка, която да накара хората да се върнат по домовете си.

  Собственикът на последната къща от нашата улица се беше завърнал след четирийсет години емигрантство във Франция. Тя беше буренясала и омотана в паяжини. Баба ми го покани у дома на кафе и домашно сладко. Много искаше да разбере как изглежда животът на нашата улица в неговите очи след толкова време. Никога не можах да забравя думите на този човек. Каза, че много неща са се променили, но хората все още ходят с дървени налъми. Това беше присъда. Разбрах какво е имал предвид, когато се завърнах в моето Отечество, след много години отсъствие. Бях ходила на гроба на баба и на връщане минах през моята улица. Поседнах на една стара пейка. Затворих очи и оставих спомените да дойдат… Усетих мириса на цветята. Чух тихо течащата вода. Чух гласа на баба… Удари камбаната. Отворих очи. Възрастна жена идваше от ъгъла с китка здравец в ръка и отиваше към черквата. Когато мина покрай мен, чух познатия ми тропот на дървените й налъми. Оставих го да отзвучи в мен като последно ехо от миналото.

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел.ред.: Името Якуб не е турско, не е и арабско, въпреки че разбира се има български и други мюсюлмани, които се наричат така. То всъщност е еврейско – Яякоб, като името на един известен библейски персонаж, който в Библията е Яков, а в Корана – Якуб. Както Авраам става Ибрахим в Корана, по арабска транскрипция; както цар Давид става Дауд, а еврейският цар Шломо става Соломон, а после Сюлейман. Както и Иисус, Месията, става Иса в Корана, а името Иисус всъщност е гръцка транскрипция на еврейското име Йошуа.
  

  Детските рисунки, които са публикувани като илюстрации към разказа, са специално нарисувани за „Улица Отечество“ от осемгодишния Любомир Влахов от Асеновград. Те ни бяха изпратени от авторката г-жа Пеева.

  .
  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Елена Пеева-Никифоридис е родена във Велинград. Завършила е Юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по Международно право. От 30 години живее в Гърция, където я отвежда нейният съпруг. През 2011 г. получава специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ – асоцииран член на ЮНЕСКО, Марсилия – Франция. През 2014 г. излиза първият й сборник с разкази „Коледно реване“. През 2015 г. излиза нейната „Книга за Ангел“ . Разкази на Елена Пеева са публикувани във ФАКЕЛ.БГ, GR INFO.GR, Либерален преглед – Германия. Разказът „Улица Отечество“ е предложен от Асоциацията на българските училища в чужбина да влезе в програмата на предмета по родолюбие на българските задгранични училища. (Във всяка държава този предмет се нарича по различен начин. В Гърция той е наречен „Аз обичам България“.)

  .

• Един прозорец в тъмното не свети

  

  .

  Един прозорец в тъмното не свети.
  Домът е празен, тъне в тишина.
  Стопаните заминаха далече,
  заключена е входната врата.

  Понякога край този дом минавам,
  но няма никой, пусто е сега…
  Две катерички палави играят
  и вятър носи есенни листа.

  Търкалят се сезоните. Минава
  времето като нечакан влак
  и само спомените топлина навяват…
  Животът и мечтите не текат назад.

   

  Райна Недялкова-Качулкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Райна Недялкова-Качулкова е родена през 1961 г. в гр. Малко Търново. Живяла е в с. Маринка, Бургаско, по-късно живее и в Бургас. Завършила е Икономика в УНСС – София и ВХТИ „Проф. Д-р Асен Златаров” – Бургас. От 2005 г. тя живее в Чикаго. Автор е на стихосбирките „Водопадът на времето”, „Огън върху лед”, „Ще разтопим леда”, „Листопад”, „Копринена обич”, „Бургаски акорди” „Далечна Коледа”; на детските книжки „Зайко”, „Ежко за дърва”, „Да купиш камила”, „Детство вълшебно” „Лисина броилка”, „Горският влак“; на историческата книга „Пътеките на паметта”, на повестта „Докосване до отвъдното“. Райна Недялкова е основател и председател на съюза „Творци без граници“ и съставител на алманаха „Маскарад“ – истината през перото на творците, в който участват 45 автора. Представянето на този алманах ще бъде на 11 септември т.г. в Бургас.

  .

• Възмездието

  Разказ от Алекс Болдин

   .

  Столовете, на които бе положен ковчегът, си стояха още в средата на стаята. Износената черга на пода бе събрана от нечии крака. Във вазата, все още пълна с вода, се гушеше самотен червен карамфил. Беше забравен в суматохата. Избелялото перде се люшкаше от вечерния вятър, нежно обгръщаше кристалния съд и вяло се хлъзгаше по прашния перваз.

  Възрастният самотен мъж бе починал внезапно. Не се бе мъчил много. Отиде си от тоя свят тихо и скромно, както бе живял. Никой не знаеше как бяха минали последните му месеци. Посещаваше го само един съсед, също самотник като него. Те бяха приятели, бивши учители. Старецът бе преподавал история а съседът – математика. Общата съдба ги бе събрала духом.

  Съседът знаеше, че старецът си водеше дневник. Няколко пъти на ден той отваряше една тетрадка със сини твърди корици и пишеше, пишеше… Какво пишеше, той не знаеше. Сега тази тетрадка лежеше до сами възглавницата. От нея се подаваше жълтеникава химикалка, мушната между листата. В дъното на стаята, покрит с прах, се гушеше малък телевизор. Старецът рядко го включваше. Не го интересуваха нито новините, нито филмите.

  Беше му тъжно, като за изгубен стар приятел. Върна се от погребението, за да погледне за последен път познатото помещение. Трябваше да дойде някакъв далечен племенник на стареца. Реши да седне и да прочете нещо от дневника. Племенникът беше автомонтьор в близката авторемонтна работилница. Рядко се отбиваше, но когато дойдеше, старецът предпочиташе да остават насаме. Съседът излизаше и те започваха дълъг приглушен разговор.

  Взе тетрадката отвори я в началото и се зачете:

  

  16 август 2001 г.

  „Пътят, който трябва да извървя, е дълъг. Той води на запад, към Македония. Мръсникът е някъде там. Ще го намеря. Той трябва да си получи заслуженото. Това, което стори на Калин в Белене, не може да се забрави. Утре ще тръгна. Имам малко пари за път, а за храна няма какво да му мисля. Само да го намеря…“

  22 август 2001 г.

  „Как ли е сменил името си? Коста Гавазов, с бенката над лявата вежда, няма как да не бъде разпознат. Колко душици погуби в лагера мръсникът и пак успя да се скрие. Такива гадове оживяват, а невинните хубави хора си отиват. Господи! Къде е твоята справедливост?“

  28 август 2001 г.

  „Нещо не му бяхме харесали на Гаваза. Биеше ни с повод и без повод. Имаше кожен камшик, който оставаше кървави белези по тялото. Много хора умряха от неговия бой. А Калин… Боже! Как може да се постъпва така с човек? Една есенна вечер Калин не се прибра в бараката. Беше много изнемощял, едва крепеше душа да ходи. Попитах за него. Никой не знаеше. На сутринта видяхме кървави следи пред свинарника. Един от лагеристите, може би от състрадание, страх или кой знае от какво, ми прошепна тихо на ухо: „Твоят приятел го изядоха свинете. Гаваза го преби от бой и го хвърли в кочината“.
  Ужасих се, разтреперих се. С Калин бяхме приятели от деца. Заедно ни вкараха в лагера заради оня спор с велосипедите. Беше ни наклеветил нашият по-малък съсед Сотир Маринов. Чул ни да спорим. Калин твърдеше, че немските колелета били по-добри от съветските, а аз твърдях обратното. Копелето ни подслушало и написало донос в милицията. Не знаехме за него.
  На сутринта, когато ни арестуваха, започнаха да ни налагат с юмруци. „Кажете сега кои колелета са по-добри, фашистките или тези на Великия Съветски съюз?“ После ни натовариха на закрити камиони и ни откараха в Белене. Дори не пуснаха близките ни да се сбогуват с нас. Калин беше забелязал Сотирчо да се крие зад съседската ограда. Каза ми и разбрахме какъв ни е грехът пред „народната власт“.

  

  31 август 2001 г.

  „Тежко беше в лагера. Имаше непосилни норми за изработване. Копаехме в кариера. По-слабите се разболяваха и умираха. Храната беше помия и не можеше да се яде. В нея пълзяха червеи.
  Когато разбрах какво е направил с Калин, се заклех да отмъстя на Гаваза. Само исках да съм жив и да видя тоя ден.
  Оживях. Бях един от малцината. Самият Господ ме поживи. Омразната власт падна. Много от онези престъпници се изпокриха така, че не можеше да ги открият. Някои избягаха на Запад. Други си смениха имената. Изчезна и Гаваза. Никой не знаеше за него.
  Един ден племенникът ми, пътувайки през Македония, го видял. Бил се скрил в малко градче край Охридското езеро. Станал кръчмар.“

  14 септември 2001 г.

  „Приготвих се за път. Знаех, че не мога да нося оръжие, но ще взема стария семеен ловен нож. С него ще го приколя. Само да го намеря.“

  18 септември 2001 г.

  „Пътищата в Македония са по-добри от тукашните. Малка страна е, но по-добре си уреждат нещата. Градчето беше скътано в маслинова гора досам езерото. Уличките бяха малки, покрити все още с калдъръм. Бяха обаче чисти и пометени. Коли почти нямаше. Оставих таксито в началото на града и тръгнах към чаршията. Поразпитах тук там за кръчмата и я открих. Влязох. Зад тезгяха стоеше едно младо момче с току-що наболи мустачки.
  „Къде е бай Косто?“ – попитах младока.
  „Овде е, у цркво!“
  Излязох. Черквата се виждаше в дъното на улицата. Беше малка, но спретната, цялата опасана с лехи от дребни цветя. Вратата бе отворена. Купих свещ и влязох. В полумрака, до иконостаса, пред голяма икона на Света Богородица, бе коленичил възрастен мъж. Главата му бе плешива. Той се молеше с тих глас пред иконата. Познах го. И на оня свят щях го позная.
  Приготвих ножа. Ще го заколя в черквата! Пристъпих тихо зад него и тогава чух гласа му. Беше много скръбен глас… „Света Дево, прости ми греховете! Много тежки са! Много душици съм погубил, прости ми Света Богородице!“
  Бях извадил ножа, стоях зад него и чаках да се изправи…
  Тогава нещо ме хлъцна в сърцето. Зададох си въпроса: „Той е убиец, но аз бих ли станал също убиец? Мога ли да го сторя? Имам ли право да съдя? Съди само Господ!“
  Не можах да го направя… Една висша сила беше спряла ръката ми… Тръгнах си тихо без да ме забележи…“

  

  22 септември 2001 г.

  „Вчера дойде Кирчо, племенникът ми. Седнахме на салатка с ракийка и между другото той каза: „Чичо, излизал ли си скоро из града? Знаеш ли, че онова подло копеле, което те вкара в Белене, ще става депутат. Целият град е разлепен с плакати на лика му. Успя да си купи диплома и сега е в листите на ДПС.“
  Нещо ме сряза под лъжичката. Спомних си всичко, като на бавен филм – боят в милицията, камионетката за Белене и мръсния му поглед на онова съседче. Нямам вече сили да направя нищо. Няма кой да отмъсти за мен и Калин.
  Кирчо ме погледна, забеляза пребледнялото ми лице, досети се за мислите ми и каза: „Бъди спокоен, чичо. Остави го на мен тоя гад, ти си гледай живота и не се притеснявай… Ще му измисля нещо, дето заслужава…“

  28 септември 2001 г.

  „Не ми е добре. Не мога да спя. Вероятно трябва да ида на лекар. Ще се обадя на съседа Иван да ме придружи…“

  С това дневникът свършваше. Иван го затвори. Погали корицата и въздъхна. Една голяма болка се криеше в тези страници, много голяма.

  Вратата се отвори. Влезе племенникът на стареца. Здрависаха се и той седна на ръба на леглото.

  – Нека да пуснем за малко телевизора, а? Дават вечерите новини.

  После стана, включи малкото телевизорче и намали звука.

  Новините току-що бяха започнали. Говорителката съобщаваше за някаква катастрофа: „На главен път No79 тая сутрин катастрофира черен джип марка „Сузуки“. Това беше личният джип на кандидат-депутата от ДПС Сотир Маринов. Пътникът е загинал на място. Следствените органи са открили неизправност в спирачната система. Преди да тръгне за столицата, автомобилът е минал на ремонт. Не е известно къде е правен ремонтът. Прокуратурата е повдигнала обвинение срещу неизвестен извършител…“

  Кирчо въздъхна и тихо пророни: „Отиде си и тоя гад…“. После стана, изключи телевизора и се зае да чисти стаята.

  Съседът Иван се канеше да си тръгва. Погледна към прозореца, където вятърът люлееше пердето. Вазата с карамфила си стоеше самотно и унило. Червеното цвете бе клюмнало с пречупена дръжка.

  .

  7.09.2015 г.
  Враца

• Сократ

  Разказ от Илияна Каракочева*

  .

  

  Зеленото око на планината ме гледаше иронично. Тишината проникваше в дробовете ми като опасен дим. Бягството изглеждаше успешно. Ала само на пръв поглед. Спомените и усещането за срутване на всички лавини в душата ми носеха аромата на разруха, отчаяние и гняв. Към себе си – неудачника, малодушника, в който ме бе превърнала една жена.

  Зеленото око на планината пърхаше с мигли от бели перести облаци, а аз стоях като един от пъновете наоколо. И на тях, и на мен бяха отрязали душата, и сега трябваше да се справим с което бе останало. От дънерите можеше след дъжда и слънцето другата пролет да поникне дръвче, но душата ми нямаше да роди отново любов, усмивка, надежда.

  Седнах на най-близкия пън. Срещу мен тъгуваше дебел дънер, подпрян на челото на голям мъхнат камък. Мислех да извадя нещо за хапване, преди да продължа към хижата. Сякаш с кожата си усетих шумолене, толкова леко и внимателно, като че ли духовете на моето минало пристъпваха към гърба ми, за да забият острите си ками до дръжката. Зеленото око на планината бе затворено, облаците стискаха побелели мигли. Мечка? Опитах се да не мърдам и да чакам, когато ми се искаше да тичам през глава, да крещя и да хвърлям камъни. Мигове, по-дълги от най-дългия тунел в света. Тишина, увиснала между клоните, и шум по тревите като отровна змия между къдриците на спяща истина.

  Затворих очи. Тръгнах сутринта към планинската хижа с уговорката да работя при хижаря, за да избягам от себе си и да скъсам връзките си с онзи свят, в който грозотата и предателството бяха изгорили всички мостове към слънцето.

  Кюлчета оловна тишина капеше между слънчевите лъчи, шумът беше някъде до крака ми. Само една дума се въртеше в ума ми – „глупак“. Истинската планина не е научнопопулярен филм по телевизията.

  Още няколко минути. Движение към камъка. Отворих с ужас очи – „гръцка“ костенурка бавно, с усилие се катереше по полегналия на едно рамо камък. Потта се стичаше по челото ми и дори краят на заплетената ми дълга коса беше мокър. Искаше ми се да се смея, да викам, да си ударя няколко шамара, но вместо това мълчах и съзерцавах внимателно усилията на Сократ (Бог знае защо тогава го нарекох така, дори нямах идея момче или момиче е животното), който бе решил да стигне до плоското място на каменната „чиния“. Потърсих с очи какво го привлича там – бе китка ароматни ягодки, скрити между дънера на дървото и камъка. Съжалявах, че нямам камера да го снимам. Бавно, упорито, Сократ достигна целта си, отхапа част от вкусния плод и спря. Повдигна глава и ме погледна. Какво ми казваше този спокоен взор, опрян право в душата ми? Същото, което ми повтаряше и зеленото око на планината – истинските мъже не бягат – те продължават напред, лекувайки любовните рани с нови. Не бе лесно, но нима беше леко на този горски пътешественик да стигне до вкусните ягоди? Той можеше да се задоволи с нещо друго, лесно достъпно и питателно, но се катереше по камъните, изминаваше дългия път между тръните, защото искаше точно това. А аз какво исках?

  Гледах костенуркото и се връщах назад към предишните месеци. Болката ме удари право в гордостта.

  Станах и поех към хижата наблизо. Сократ ме изпрати с поглед, пълен с насмешка.

  На другия ден станах рано и започнах да работя каквото ми нареди бай Иван. След няколко часа мускулите ми пареха, а уж се имах за „мъжкар“.

  – Почини си малко, разходи се – смили се над мен балканджията.

  И аз се отправих отново към онова място, където вчера бях оставил Сократ. Зеленото око на планината сега беше пълно със светлина. Седнах пак на дънера и зачаках. Скоро усетих познато шумолене. Обзе ме радост и ми се стори, че и животното се зарадва на моето присъствие. Погледна ме спокойно и се отправи към ягодите, а аз започнах да му разказвам как стигнах до тук – говорех бързо, сякаш се страхувах да не избяга, думите се препъваха в болката ми, с всяка изречена истина ми олекваше и слънцето все по-светло се промъкваше между клоните на мисълта ми. Щом Сократ всеки ден успяваше да се справи, трябваше да успея и аз.

  Погледнах часовника си – минаваше час, откакто разговарях с горския мъдрец. Време бе да се връщам.

  Дните минаваха, разговорите ми със Сократ продължаваха спокойно и лично. С него споделях всичко, което измъчваше душата ми. Костенуркото ме слушаше, похапвайки ягоди, понякога ме поглеждаше намръщено или питащо, и разбирах, че съм минал границата. Тръгвах си спокоен, имаше ягоди поне за още няколко дни.

  Сега ми се струваха смешни напъните на майка ми да ми осигури скъпо платен психолог или на баща ми да ме изпрати при роднини в чужбина. Работата в хижата, разговорите със Сократ и бай Иван правеха мускулите и мислите ми твърди като стомана.

  ***

  Групата богаташи се изсипа внезапно в събота преди обяд. Това не бяха хора, дошли да се къпят в зеленото око на планината, нито същества, които виждаха красивите мигли от облаци на утрото. Те бяха точно копие на онази красавица, която искаше всичко, сега и веднага, а после захвърляше омръзналата прищявка, без значение дали е човешко сърце или златна гривна.

  Още след поздрава най-възрастният викна настрани Бай Иван и започна да му говори поверително. Останалите седнаха на масата, извадиха питиета и мезета, очаквайки хижарят да ги забавлява като циркова маймуна срещу няколко банкноти.

  Стиснах юмруци и се приготвих да тръгвам, както обикновено, за среща със Сократ. Потърсих бай Иван да се обадя, но беше изчезнал някъде. Появи се след малко с торба в ръката. Кимнах му и забързах към специалното ми място за размисъл.

  Седнах задъхан на камъка. Сократ го нямаше. Огледах се. Нямаше я и китката узрели ягоди между мъхнатия камък и дънера. Мисълта сряза сърцето ми на кръст. Някой бе прибрал горския мъдрец заедно с ягодите. Тръгнах в няколко посоки, надявах се да настигна този, който го беше взел – никаква следа.

  След два часа се върнах бесен в хижата. Богаташите бяха порядъчно пийнали, а шофьорът им седеше с бай Иван. Хапваха печена на жар питка с домашно сирене и мъжът изпадна във внезапно откровение.

  – Сетили се да обикалят планините за костенурки. Всичките им пари не могат да излекуват гадостите, които са правили цял живот. И двамата умират – с поглед посочи мъж и жена от компанията. Пият кръвта на нещастните животни и се надяват да продължат да мърсуват още дълго на тая земя.

  Човекът остави залъка си и плю презрително. Не усетих как за минута се намерих в бараката с инструментите. Торбата, която донесе бай Иван, лежеше вързана до вратата. От нея се носеше едва доловим аромат на ягоди. Сократ!

  Грабнах го, минах през задната стълба, хванах раницата и по най-близката пътека поех надолу към селото. Нямаше да им дам горския мъдрец. Знаех, че няма да оцелее в малкия ми апартамент. Не знаех какво щях да направя, но бях уверен повече от когато и да било, че щях да направя каквото е нужно, за да го спася, както той спаси мен.

  Докато седях пред селската кръчма и размишлявах как да постъпя, мина колата на богаташите. Шофьорът ми свирна, махвайки с ръка.

  Зеленото око на планината се усмихваше, а слънцето къпеше душата ми. Сократ похапваше ягодка срещу мен и ме гледаше топло. Не всичко беше изгубено. Все още – не.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.
  

  .

• До брезата

  Разказ от Владимир Георгиев

  .

  

  – Кога ще престанеш най-сетне? – питаше я мъжът, свил се на кълбо върху един стар дървен стол в хола. – Знаеш, че те обичам, всяка твоя изневяра ме докарва до лудост, не издържам. Моля те, престани да ме измъчваш…

  Гледаше пода, говореше сякаш на себе си, главата му леко се поклащаше. Този човек беше в беда.

  Тя го погледна, приближи се и го погали по главата:

  – Защо им вярваш? Това са същите хора, които ни завиждат. Те сеят тези слухове, сигурна съм. Нали знаеш, който сее ветрове…

  – …жъне бури. Да, знам, но няма дим без огън, нали?

  – Стига с тези поговорки. Какъв е смисълът? Просто трябва да вярваш на мен, а не на другите. Я се погледни!

  Тя го хвана под рамото и го повдигна леко. На една от витрините на холната гарнитура имаше огледало. Придърпа го към него.

  – Виж какъв си хубав! Как мога да те сменя с друг?

  Той се погледна и му стана още по-тъжно. Приличаше на центрофугиран.

  Тя го целуна по бузата.

  – Иди да се изкъпеш. Може да не се бръснеш. Аз през това време ще приготвя кафе, а може би и още нещо…

  Той завлачи чехлите си към банята, като пътьом сваляше бавно блузата. Косата му беше щръкнала, очите – червени, човек би помислил, че е бръкнал в електрически контакт. Пусна студената вода на душа и започна бързо да си масажира тялото – така лекуваше нервите си от много години, помагаше му.

  – Този път е сериозно – каза тихо тя по телефона. – Сега е в банята, не чува нищо. Виж какво, трябва да престанем да се виждаме известно време… Не, не е това. Надушил е нещо, вероятно пак оная, твоята, се е раздрънкала. Добре. И аз те обичам.

  Пиха кафе. Мълчаливо. Тя разгледаше списание, той гледаше през пердетата. Бе есен, тъжна и унесена, но мека и още жизнена.

  – Искаш ли да се поразходим? – попита я.

  – Моля?

  – Да излезем навън, виж колко е хубаво.

  Тя остави списанието настрана. Искаше да е мила, но всъщност й бе ужасно досадно. Седна на коляното му.

  – Като преди време ли?

  – Да, помниш ли?

  Целуна го и разроши косата му.

  – Рошав си по-секси. Нали знаеш, че съботата ми е любимият ден?

  – Разбира се. Той е любим и за мен.

  – Но точно в ден като този всеки има право да прави, каквото си поиска. А аз не искам да се разхождам – тя стана и отново взе списанието. – Днес ми се мързелува. Кой знае, по-късно може да се видя с Нели.

  – Вече те ревнувам и от тази Нели, Нели!

  – Да, освен че сме съименнички, ние винаги намираме за какво да си клюкарим. И ти трябва да си намериш приятел, може да ходите заедно на риба или нещо такова.

  „Да, сигурно наистина трябва” – той отдавна мислеше за това. Всъщност се надяваше Нели да е неговият приятел. Това нямаше как да стане. Пък и не бива да очаква толкова много, достатъчно е, че му позволява да я обича. Не може да изкористява любовта в приятелство, това си е жива експлоатация.

  Облече се и излезе. „Купи кафе на връщане!” – каза му тя.

  „Хората се чудят как да намерят време, за да бъдат по-често и по-дълго заедно, а ние обратното – каза си. Не, може би това е нормално. Все пак почти всеки ден сме заедно, не бива да е така, ще си омръзнем. Но на мен ми е приятно да съм с нея, не мога да й се наситя, толкова е интересна, забавна, красива. Дори не искам да мисля за недостатъците й. Да, обича да се заглежда в мъжете, те също я зяпат, но как да е иначе, като е толкова хубава?“

  Той вървеше из парка, не забелязваше нищо, вглъбен в мислите си за Нели. Наоколо деца гонеха топки, последните подвижни маси за сладолед приканваха минувачите, а красиви млади майки се заглеждаха в рошавата му глава и се чудеха защо ли е яхнал мислите си, вместо да яхне нещо друго.

  „Сигурно причината е в мене. Скучен съм. Едва ли е особено приятно някой да стои до тебе и да ти демонстрира чувствата си непрекъснато, да го имаш като сешоар, като удобна вещ за многократна употреба, от онези, дето са вечни – грозни са, не са и много красиви, но са удобни и вършат работа. Звучи ужасно…“ – Просто трябва да направи нещо, може би да си смени работата, за да изкарва повече пари, или просто да пусне дълга коса, може би наистина трябва да започне да излиза с приятели… Приятели. Кои приятели? От тези, дето заглеждаха жена му ли? Или онези, които му се присмиваха, че откакто се ожени, не е мъж на място, а е мъж на жена си.

  – Здравейте – усмихна се насреща му една позната. – Хубав ден, нали?

  Не я позна. Да, лицето й му напомняше нещо, нещо важно, нещо, което не биваше да забравя… „Купи кафе на връщане!” А, да, това беше продавачката в магазина. Не можа да я познае навън.

  – Извинете – сконфузи се. – Аз понеже само в магазина…

  – Вие сте единственият мъж в квартала, който пазарува сам – продавачката, изглежда, беше в чудесно настроение, защото се поклащаше цялата, докато говореше. – А сега виждам, че сте и единственият, който се разхожда сам в парка.

  – Аз понеже – пак заекна – така реших… да изляза. Затова.

  – Нали няма да възразите, ако ви придружа? Какъв прекрасен ден!

  Тя вървеше всъщност в противоположната посока, но очевидно когато човек се разхожда, посоката не е задължителна. Това е парк, а не улично движение. Дори и светофари няма.

  В магазина някои стоки се продаваха с намаление, стига да си купиш една специална карта, като редовен клиент. Той си беше купил такава карта още веднага, щом се нанесоха с Нели в квартирата наблизо, но все я забравяше. Точно тази продавачка винаги, ама винаги му услужваше с нейната собствена карта, за да ползва отстъпката. Беше добра жена, но той така и не запомни името й. Всъщност истината е, че името й не го интересуваше – то беше изписано върху баджа на ревера й.

  Седнаха на една пейка близо до изкуствено езеро, в което ниски зелени храсти плуваха като крокодили отгоре. Една жаба квакна унило и спря. Слънцето припичаше. Някакъв старец бавно разплиташе кордата на въдицата си, нагласяше очилата си ту наляво, ту надясно, явно не виждаше добре. „Дали да не отида да му помогна – каза си. – Той може да ме научи как се лови риба. Може да станем приятели и да отидем да хвърляме въдиците в някой язовир или река, не в тази локва тук.” Усмихна се на себе си. Докъде бе стигнал – да търси у всеки странник човек, който е готов да му стане приятел. Нещастник.

  Тя хвана погледа му.

  – Този чичко го е закъсал здраво – каза, скочи и се затича към него.

  Проследи я с поглед. Не беше забелязал досега, че в тези сини джинси е много сладка, досега все с престилка я беше виждал. Тичаше като момиче, закъсняло за училище. Отиде при стареца, заговори го нещо, засмя се, взе кордата от ръцете му и я развърза. После оправи плувката, увери се, че има червейче накрая, и му даде той да хвърли, да се знае кой е риболовецът.

  – Обичам да ходя на риба – каза тя, когато се върна. – С баща ми ходехме всеки уикенд на реката край града.

  – Хубаво ли беше? – всъщност наистина го интересуваше.

  – Много. Много хубаво беше – тя загледа пред себе си. – Това бяха най-хубавите години в живота ми. Правехме си нещо като пикник.

  – Ядяхте рибата, която сте уловили, така ли?

  – Всъщност не. Имаше малки пъстърви, те са много вкусни, но аз не мога да ги чистя, просто ме е страх от нещо, не знам. А и баща ми, той пък всяка втора рибка я пускаше обратно в реката, голяма скица беше. Не му трябвало повече, отколкото да се нахрани. Понякога се връщахме вкъщи само с три-четири риби, майка все беше недоволна и ни кореше, че си губим времето…

  Той слушаше внимателно. Разказът му се стори чист, нежен и някак… съдържателен, смислен, дълбок. Искаше да слуша още.

  – Искаш ли да пием по бира? – попита го.

  За първи път в живота си получаваше такова предложение от жена. Погледна я. Тя го гледаше с очи, които виждаше за първи път. Бяха зелени, кристални очи, а бялото около тях бе пяна, в която се разбиваше погледа й. Къде беше зяпал досега, по дяволите? Тази жена е красива. Очевидно човек ослепява не с очите си; сляп е, защото не иска да вижда, а само да гледа.

  – Точно това искам – отговори. – Напече, сякаш е лято. Тук наблизо има едно заведение.

  – Да, знам го. Там правят страхотни домашни пържени картофки със сирене.

  След около два часа той я целуна. Не го беше замислил, дори нямаше идея, че ще го направи. Просто се обърна към нея, тя го беше хванала под ръка, приближи се и целуна устните й. Тя му отвърна. Прегърнаха се. Не беше изпитвал отдавна такава енергия, целият вибрираше, сърцето му биеше, изгуби слух, в главата му нещо шуртеше, зелена река плискаше в цялото му тяло, той я вдигна на ръце и се скриха в малък изкоп. Тревата там беше още зелена, като очите й, беше меко и красиво, телата им се сляха, не мислеха, просто имаха нужда един от друг и нямаха сили за съпротива.

  Смрачаваше се. Захладня. Жълти листа полетяха към тях като откъснато знаме без знаменосец – просто следват вятъра, той сам е тяхна кауза и цел. „Точно като мен – каза си. – И аз вървя по вятъра, така е най-удобно. Трябва да й кажа за Нели.”

  – Знаеш ли, аз съм…

  – Тихо – тя постави пръст върху устните му. – Не виждаш ли, че идват да ни кажат нещо?

  Листата се сипеха около тях, бяха меки и шарени като родопска черга.

  – Правят ни легло, не виждаш ли?

  – Да, виждам – каза. – Вече виждам.

  Стъмни се, те не се разделяха. Наблизо една бреза ги наблюдаваше. Върху кората й тъмнината рисуваше обич и ревност, страст и любов: черно и бяло, без нюанси, ясно, рязко, драматично. Един мъж бе седнал до брезата между две жени.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Владимир Георгиев (с литературен псевдоним exuded) е роден през 1967 г. Работил е като адвокат, юрисконсулт, експерт, синдик, квестор. Казва, че понякога се е занимавал и със смислени неща. Автор е на две книги в областта на банковото право. Пише разкази, за да промени нещо, или защото иска „нищото да се променя“. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.
   

• Тя танцува

  

  .

  Тя е млада жена. И танцува, откакто се помни.
  Завладяващо-страстно, с оголени вени, без дъх.
  Всеки танц я взривява до атом и жажда за полет
  да достигне небесния връх.

  Има много награди в живот от победи надскочен —
  статуетки от бронз на девойки, които летят.
  Със зората се буди и чайникът щом заклокочи,
  се покланя пред целия свят.

  Щом разтвори ръце тишината изригва от звуци,
  а плътта полудява и тръпне от страстния танц.
  Става малка прашинка любов в поднебесния ручей
  и светът омагьосан е в транс.

  Тя е млада жена. И танцува щом седне на стола.
  Инвалид е в очите на слепите. Те са във грях.
  Тя танцува (макар прикована по Божия воля)
  със душа, полетяла без страх.

   

  Цвета Иванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Цвета Иванова (с литературен псевдоним Tzvetna) е родена през 1970 г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи“. Работи в Специализирана болница за рехабилитация в Слънчев бряг, както и в медицински център в Сливен. Писането на стихове за нея е магическо занимание, смисъл, извисяване, потапяне в друг, незрим свят. Още творби на Цвета Иванова могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

• България през погледа на Алфред Йенсен, 1895 г.

  

  „България представлява любопитно зрелище…“. Това споделя в бележките си за страната ни шведският пътешественик Алфред Йенсен*. Те са отпечатани през 1895 г. в кн. ІХ на списание „Български преглед“. Написаното от него, заедно със спомените на други чуждестранни наблюдатели от същата епоха, заслужава внимание и днес. Страниците с късчета мозайка от друго, безвъзвратно отминало време, свидетелстват за други обществени порядки, бит и манталитет. За народопсихология, която в ХХІ век уж сме „модернизирали“, докато жилавата ганьовщина продължава да наднича от килера. И за навлизащата в пределите ни Европа, здрависваща се учудено с нашите бит, душевност, обичаи.

  Веднага искам да спомена, че Йенсен се старае да бъде точен и обективен в заснетите обществени картини и в изводите си за тях. От неговите редове лъха явна добронамереност. Разказът му за кокетните офицери с мундири и саби, за елегантните дами и изисканите господа в Русе, е преплетен и с други персонажи – фигури с мазни чалми и фесове, грациозни кадъни, „овошкопродавци“, занаятчии. Човешка пъстрота, илюстрираща новата гражданска пирамида тогава в страната. На авторът казва в същото време, че: „сравнително малко народи има, които да са си запазили първобитната хубост тъй добре, както българите. Игото, под което са били пъшкали цели векове, като че е подигнало расата и я направило по-прясна и по-чиста: яко телосложение, правилна снага, лице отворено и правилно, очи остри и живи.“

  

  Не само физическата красота впечатлява шведския пътешественик. Той е добър психолог, който чистосърдечно и убедено споделя: „Колкото повече влизах навътре в земята, толкова по се потвърдяваше мнението ми за българския народ. Българинът е практичен и трудолюбив, търговец и занаятчия, опитен орач и ханджия. Умерен в обикновените си потреби, той знае за всичко мястото и не харчи нищо излишно. Но от друга страна не експлуатира пътникът за своя полза. Както казахме, той е недоверчив към чужденци, защото се бои, че те дохождат да му вземат занаятът: това е твърде понятно за един млад и жизнен народ, който след вековни страдания иска сега да си бъде сам и да се не дава в ръцете на висшата техника и на чуждия капитал“.

  На този фон разказът включва кратки съждения за неща, които само опитен наблюдател може да види – за същността на чорбаджиите и на фанариотите. За неверието на народа към гръцките свещеници и от какво е породено то. За историческата признателност. Олицетворена със срещания и в най-малката балканска колиба лик на Александър ІІ, редом с портрета на българския княз. И не на последно място, като вид предупреждение – за идването на чуждестранни заселници. Сред които, според автора, има „килипирджии, изпаднали търговци, деградувани офицери и пр., които истина донасят един вид европейска култура, ала не от най-добрата й страна. Тия хора дохождат или да си прекарват живота ефтино, или да спечелят пари, но в всеки случай това не става за в полза на материалното и морално развитие на страната. Разкошът расте, обществото се разваля, и оргиналното, здравото и естествено доброто изчезва“.

  Това се вижда най-добре в София, посетена от Йенсен през 1890 и 1894 г. Тя изглежда в очите му като „българска селска мома, която чрез немска женидба получи европейски вид и модерно облекло. Но ожурените й образи подсещат още за югославянското й (южнославянско – б.а.), произхождение“. Няма го вече дрипавият и кален еврейски квартал. Два хубави моста, украсени с орли и с лъвове, радват минувачите. Построени са нови хотели и министерски здания, поща, банка и телефонна станция. В градския парк са поставени няколко голи амурчета и други митологически статуи. Но защо, чуди се авторът, още не е готов паметникът на Левски?

  Затова пък дружеството „Славянска беседа“ прави неотразимо впечатление с великолепната си сграда. С читалнята и театралния салон, в който през зимата самодейци поставят избрани сценични творби. А в двете градини полкови оркестри развличат публиката с хубавата си музика. В ремонт е княжеският дворец… „Най-голямо променение в София – отбелязва Йенсен – видях у „Червения рак“, който преди 3 години бе само проста бирария, гдето се харчеше Дреерово пиво, сега – голям ресторан – „според всичките изисквания на модерното време“. Немците се умножили в София и – жаждата с тях“. По улиците се разхождат, както едно време, едри черногорски гавази. Скитат тълпи цигани – хамали и ваксаджии, с дървени сандъчета под мишница, и всякакви други забързани люде. А сред тълпите пъстреят уханните петна на бомонда: елегантен, весел и безгрижен. Градът е с много лица, но, както пътешественикът справедливо отбелязва, София не трябва да се отъждествява с България.

  Как е по другите места? Каква е спецификата в старата столица? „Още на часа 5 сутрин ме събуди един заглушителен шум на улицата: биволи, волове, магарета, конье, овце, свини и гъски се разхождат в дълги върволици през тясната и крива каменна улица. Всички канят с стоката си. В берберниците пекат на скара малки „бифтеци“ за почитаемите мющерии; сарафите пазят за лов зад своите стъклени долапчета, а в отворените дюкяни седи занаятчията с игла или чук в ръце. Българският труд се вижда навред. Когато селянките дойдат в град с жито или друго и седнат да го продават, постоянно въртят вретеното и предат с удивителна сръчност – макар тъй примитивно. Но подир обед, кога запече силно слънцето, българско Търново става мъртъв град. Дюкяните се затварят, а в работилниците калфите лежат и почиват на сянка. Всяко движение спира за няколко часа, и през това време само се яде и спи. Само глухият глас на лимонададжията се чуе още“. Над всичко се извисяват руините от различни исторически епохи и къщите, все така амфитеатрално, се оглеждат в Янтра. Като авторът с право припомня думите на Молтке, че този град е романтичен и вратоломен. Защо ли..?

  Пътеписът, верен на жанровата си характеристика, трудно може да бъде преразказан от друг човек с очите на своя създател. Той просто трябва да бъде прочетен с отворено сърце. Какви са достойнствата на „Пътни бележки от България“, родени под перото на Алфред Йенсен? Днес наистина малко странно звучи встъплението, поставящо акцент върху „културното значение на европейския милитаризъм“. Основано, когато липсва друг избор, върху предимствата на военната сила пред дипломацията, религиозните ценности, стоицизма. Това е теория, която няма как да не се породи от близки все още барутни спомени, многочислени жертви и прекроени граници. Затова пък в целия текст отсъства предварителната, демонстративна убеденост на други чужди пътешественици и наблюдатели, че се намират в див и изостанал край на света. И от тази позиция трупат само негативни впечатления като доказателство за правотата си и за критичното си отношение към видяното. За разлика от шведския пътешественик, част от тях не разбират историческите предпоставки, върху които израства нова за своето време балканска държава. Чужд им е и социалният пейзаж. Там съзират единствено ориенталска пъстрота, примитивизъм, груби отношения и дистанцираност към непознатото.

  Йенсен опознава страната ни с любознателност и доверчивост, които му позволяват да вникне непредубедено в богатата й същност. Да открие и сподели очевидното: че тя постепенно загърбва негативите от чуждото господство и преоткрива националната си идентичност. Че народът е запазил в историческите превратности своите морални добродетели и несъмнено ще прекрачи с тях в бъдещото време. А още – че традициите на патриархалното при него са съвместими с новите потребности на столетието и хората ще продължат по верния път за собственото си добруване. „Българите са пъргав, здрав, пестовен и работен народ – затова се убедих при двукратното ми преминуванье Балканът. Балканът беше огнище за политическо освобождение, и той пак може да бъде огнище за едно обществено възражданье на българския народ, който с благодарение приима добрите произведения на Европа, ала презира нейните фалшиви главни и червиви плодове. И в тоя смисъл нека България остане вярна на девиза си: България за себе си!“ – казва Йенсен. Това дори днес това звучи добре…

   

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Алфред Йенсен (1859-1921) е шведски писател, пътешественик, университетски преподавател. Завършил е Славянска филология в университета на Гьотеборг, където по-късно преподава руски език. Изучавал е няколко славянски езика. Йенсен пътува из Балканския полуостров, посещава Черна гора, Сърбия и България. Като най-добър познавач на славянската литература, той е бил избран за член на Института за Нобелова награда. Превеждал е на шведски език творби на Христо Ботев, Пенчо Славейков, Иван Вазов. През 1891 г. излиза книгата на Алфред Йенсен „Христо Ботев, български поет на свободата“. Две години по-късно, през 1893 г. Йенсен превежда романа „Под игото“ на Иван Вазов (който остава неотпечатан). Той превежда и „Кървава песен“ на Пенчо Славейков, която излиза през 1913 г. Същата година Алфред Йенсен предлага кандидатурата на Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература. През 1918 г., под редакцията на А. Йенсен и М. Еренприс, излиза сборникът „България“, в който са включени творби на Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Ю. Тодоров.
  

  .

• „Бианки“

  Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  „БИАНКИ“

  .

  

  Волочаевски дни /1/ 20 януари 1938 г. = Търновска конституция 16 април /2/ 1879 г.

  Подобно равенство не е ли нонсенс?!

  Никак даже. Само че „Волочаевски дни“ и „Търновска конституция“ трябва да са в кавички и пред всяко от тях да пише „ул.“.

  Неведоми са пътищата Божии…

  Написах в „Google map Sofia“ „ул. “Волочаевски дни“, излезе „ул. “Търновска конституция“… Сменили названието.

  Не знам жив ли е, здрав ли е, но допреди десетина години на №29 в схлупена къщурка – спомен от началото на миналия век – живееше един необикновен чешит. Викаха му „Сапьора“, „Ветроходеца“, „Изобретателя“, „Пòпето“. Сред най-старите си познайници беше известен като „Бианки“ – по престижната марка на бегача /3/ му.

  Споменът за запознанството ни е доста избледнял, за да се сетя само къде стана – в двора на Университета. Май беше по повод на правен казус, щото впоследствие бях поел доброволен безплатен ангажимент да бъда негов  постоянен юридически съветник.

  Всъщност, имали сме непряк контакт, без и двамата да знаем един за друг.

  Бях се записал в курс за капитани на ветроходи до 20 бруто-регистър тона (БРТ). Тогава е нямало как дори да предполагам, че организаторът е именно доц. кфн. Георги Григоров Попов. Същият, който беше уредил доставянето на цяла лодъчна флотилия за Университета. По-късно разбрах, че е автор и на нова система във ветроходството – защитена с дисертация.

  Изглежда морето е било една от неговите стихии. Оказа се, че е първият български състезател по морски плувен маратон. Дистанцията Варна-Созопол-Варна била само за загрявка – преди участието му в плувния маратон „Неапол – Капри – Неапол“, където бил класиран втори. Въобще – железен шоп „одѝ /4/ Трънско“.

  Роден в трънско село в близост до фантастичното ждрелò на Ерма река /5/. Произхожда от богата фамилия с неколкостотин декара имот. За съжаление основната част от нивите, ливадите и горите се оказала – след поредната загубена война – от другата страна на граничната бразда .

  Баща му – Григор Попов – бил част от авторитетната навремето жепейска /6/ аристокрация – началник на най-важната българска гара – Софийската. Заплатата на Попов-старши била прилична, но комарджийската /7/ му страст не позволила да отдели някой и друг лев в повече – едва успял да спести за двустайна къщичка сред маломерен парцел в един от крайните столични квартали /8/.

  Знайно е, че пристрастените към хазарта индивиди са и фукльовци (по модерному – сноби). „Старият“ дал „луди парѝ“ и купил на отрано изявилия спортни наклонности син астрономически скъп състезателен велосипед от най-прочутата италианска марка.

  Юношеството на българския „Бианки“ съвпада с годините на жестокия терор над почти беззащитното население на столичния град, агонизиращо под бомбената градушка на англо-американските въздушни флоти, сеещи разрушения и смърт. Верен на унаследения от бащи, деди и прадеди авантюристичен дух, младият гимназист се оказал един от петимата щураци, осмелили се да обезвреждат неизбухнали авиобомби (срещу огромно за ония времена „възнаграждение за страха“ /9/). „Вечер си палех печката с част от спечелените през деня банкноти“ – твърди в едно свое интервю някогашният хлапак.

  Впрочем, от него научих интересна подробност, отнасяща се до озаптяването на циганската напаст…

  Тъй като повечето що-годе заможни софиянци се били евакуирали – за да опазят живота си от безчовечните бомбардировки – в близката и/или по-далечна провинция, много домове – апартаменти и богаташки къщи – били станали привлекателен обект за вродената склонност на мургавия контингент да посяга на чуждото, особено когато е безнадзорно. Същата съдба сполетявала и разбитите от взривната вълна на непреки бомбени попадения магазини.

  Но изведнъж набезите на крадливата пàсмина секнали като по чудо!

  „Нещо повече – разказваше доцентът – по булеварда се валят струващи цяло състояние автоматични писалки „Кавеко“, „Паркер“, а манго не смее дори да се наведе и „да сложи в джоба си“ това изхвърлено от взривната вълнà богатство…“

  Какво се било случило?

  „В дъното“ бил „пръстът“ на легендарния шеф на царската полиция Никола Гешев /10/. Никой не знае как е „съветвал“ тогава прадедите на днешния безконтролен цигански охлос, но промяната била стряскаща. Запознати разправяли, че главният полицай на Царството сторил такова нетърпящо възражения „внушение“ на неколцината софийски цигански „барони“, а мълвата светкавично разнесла вестта за „случката“, щото мародерите на мигà се отрекли от „вроденото“ си пристрастие да считат при всеки удобен случай чуждото за свое…

  Георги беше личност, за каквато е прието да се казва, че е всестранно надарена.

  Нищо общо с битуващата представа за силен в крайниците и слаб в главата представител на спортната класа. Умът му постоянно беше зает с поредната идея за ново изобретение. При това амплитудата на творческите му търсения се простираше от тънката материя на психологията (система за преодоляване на страха, успешно експериментирана от руските космонавти), през сътворяване на легална – в смисъл непредставляваща забранен анаболен продукт – тонизираща напитка за високи спортни постижения (тук моя скромност даде своя принос в юридическото оформяне на процедурата от „А“ до „Я“), та до изфабрикуването на всевъзможни „джаджи“ за катадневна употреба (подобно на прословутото швейцарско джобно ножче).

  В тия три-четири  страници не се наемам да изброя всичките му патентовани и/или останали на ниво уникален „модел“ идеи. Ще спомена само, че в патентното ведомство го познаваха и уважаваха. Все пак не е редно да се въздържа и да не спомена за наистина куриозното начинание, което можеше с един замах да реши всичките финансови проблеми – негови и на семейството му.

  Сладолед против простуда!

  Натренираното око на учения-българист веднага ще подозре – не без основание – фразеологичен оксиморон. Но „Бианки“ не се майтапеше – доказваше на практика народната мъдрост „Клин клин избива…“.

  В основата на този необичаен продукт стоеше рецепта, подарена му скоро след „социалистическата революция“ от майстор на сладоледи – стар приятел на баща му. Георги беше я ползал като начатък на продължили десетилетия изследвания, довели го накрая до странния резултат- лекуване на тривиалната, но поразяваща милиарди хора от всички възрасти простуда, със… студ.

  Всичко вървеше благоприятно до момента, в който този завсегдатай на „Кръглата маса“/11/ изчезна за почти година от полезрението на нейните рицари. Бяхме в течение, че към екзотичния продукт на изобретателската му мисъл е проявен интерес не само в чужбина (Япония, Италия, Австрия, САЩ), но дори… и у нас!

  Което и „изяде главата“ на непредпазливия изобретател. Знайно е, че патентните процедури – особено когато става въпрос за патенти не само с европейско, но и световно покритие – са тромави, продължителни и скъпоструващи. Нашият приятел бил привлечен с (устни) обещания от някакъв пазарджишки „паралѝя„, който му предоставил за ползване с неограничен лимит на горивото и „Волга“ (в началото на „Прехода“ западните коли „втора ръка“ все още не бяха наводнили друмищата на „Република“ България). Без да ме пита – дотогава винаги го правеше – кандисал да прехвърли нотариално всички права върху изобретението на надхитрилия го пазарджишки мафиот…

  Върна се, блудният син, съкрушен от собствената си глупост, в лоното на „Кръглата маса“…

  Още много интересни факти, случки и събития около житие-битието на „Бианки“ напират да бъдат изложени на белия лист, но ако бях им се поддал, щеше да стане малка повест… Сега ще отбележа само, че след пенсионирането му продължих да го навестявам в схлупената съборетина на №29 – всеки път с пълни торби хранителни продукти (колегите знаят колко жалки са пенсиите на университетските преподаватели).

  Дотогава, докато и мен ме налегна съдбата на пенсиониран преподавател от Юридическия факултет, подготвил бъдещи „големи началници“, посланици, министри, премиери, президенти… загрижени за своето, но не и на Отечеството ни, добруване.

  Оглеждам се назад и стигам до категоричния извод:

  – Нито един от рицарите на Кръглата маса не преклони коляно пред новия стар бог на тълпата и на нейния елит – Мамона.

  Noblesse oblige!

   

  Николай Гусев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  /1/ „Волочаевски дни“ е съветски историко-революционен филм, разказващ за събития от 1918 г., случили с в руския Далечен Изток. Премиерата на филма се състояла на 20 януари 1938 г.

  /2/ 16 април е възприет и като Ден на юриста в България.

  /3 / “Bianchi”, най-престижната велосипедна марка в света, тази година отбелязва 125 години успешна производствена и търговска дейност.

  /4 /„Одѝ“ – от (диал.).

  /5 /Вж. Алеко Константинов, „Какво? Швейцария ли?…“

  /6/ Жепейска – железопътна. В ония времена принадлежността към тази професия била престижна, носела и добри доходи на посветилите се на нея.

  /7 /„Комàр“ – жаргонно название на хазартните игри, преди всичко играта на карти, при които понякога били залагани цели състояния.

  /8 / В случая – квартал Надежда.

  /9 /„Възнаграждение за страха“ – изключително популярен филм от седемдесетте години на ХХ век. Беше му посветен дори жаргонен фразеологизъм – „Бакшиш за шубето“…

  /10/ Никола Гешев – легендарен полицейски началник, първоначално бил запленен от комунистическите идеи. Стажът му в съветския НКВД го отвратил от „революционните методи“ и след завръщането си в България „преминал от другата страна на барикадата“. Известен с безкомпромисната си успешна борба срещу престъпността.

  /11/ Вж. „Кръглата маса преди и след „Кръглата маса“

  .

• Балада за обрания бостан

  

  .

  Не знам къде отива този свят.
  Не знам дали и краят му е близко.
  Живея ли? Живея като в Ад,
  от който няма мърдане – и изход.

  И питам като луд по цели дни
  през Windows-а на вашите компютри –
  кой нашите надежди подмени
  със светли обещания за утре?

  Съседът ми зад ледната стена
  панелите си рути от години.
  Мечтая си за бяла тишина –
  връз мене да се срутва на лавини!

  И въздухът ни вече е менте.
  Менте са хлябът, виното, саламът.
  И – гнусни, все тъй лакоми са те! –
  онези, дето цял живот ни мамят.

  Тъй каза снощи даже bТV,
  че още утре нов живот започва.
  Ако това наричат „Се ла ви!” –
  мерси, да го живеят те! – и точка.

  Каква ти слава? Флагът е разпран.
  Мухлясват поруганите реликви.
  България – един обран бостан,
  във който се търкалят празни тикви!

   

  Валери Станков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Добре дошъл в Умиралника

  Разказ от Катя Рашева

  .

  

  Събуждаше се бавно, много бавно. Болката в главата я оставяше без очи, опитваше се да ги отвори, но светлината на крушката я заслепи. Надигна се и в същия миг повърна неудържимо. Осъзна, че лежи на чергите насред стаята и краката ù са много студени. Размърда ги. Бедрата ù бяха мокри и лепкави. Дрехите ù бяха запретнати високо над кръста, а в дясната ръка се надигна пулсираща болка. Тогава изведнъж си спомни.

  Мъжът влезе в къщата като невестулка. Усети го, чак когато вонливият му дъх я удари в тила. Блъсна я силно на пода и склещи ръце на гърлото ù.

  – Казвай къде са ти парите, дърто!

  Замята се безсилна и едва раздвижи устни:

  – Нямам пари… хрип… – не съм взела пенсията… х-х-х… хрип.

  Той стовари кокалестото си тяло върху немощната ù снага и я заудря бясно. Разкъса дрехите ù толкова бързо, че тя започна да се съпротивлява, чак когато проникна с раздираща болка в нея. Не знаеше колко продължи… тласкаше с все сила, а с дясната ръка не спираше да я удря.

  – Курва, курва, мамка ти… – удар в лявото око… – мамка ти, мастия, пачавра… – сграбчи рехавата ù косица и с все сила я блъсна в пода. Тя изгуби съзнание – за миг или цяла вечност – главата ù кънтеше, а мисълта се въртеше бясно в черната пропаст на съзнанието ù: „Боже, помогни ми, Боже, по-скоро да свърши, Боже, спаси ме… майко, майко…“

  Познаваше го от дете. Проклет, непрокопсаник, вечно безработен, биеше хората си всеки месец, щом получеха пенсиите. Угаснаха – майка му, баща му, после сакатата му леля. В селото говореха, че живеел като скот – нямал нито печка, нито легло, спял в някакви парцали направо на голия под. Беше го виждала пиян посред бял ден, хората бягаха от него като от чума и гледаха да не му срещат очите. Започна да го моли, зовеше го по име, плачеше, хриптеше с разбития нос, после затихна.
  Насилникът се мота още известно време в къщата. Виждаше го как отваря шкафове и рови в скромните ù дрехи. Накрая я ритна силно в ребрата и започна да тършува в мазето. Чуваше дрънченето на празни буркани. „Сигурно ще ми вземе ракията, дето я държа за разтриване и патешкото месо…“.

  После всичко утихна и над нея само голата крушка примигваше с оплютото си от мухи тяло.
  Плачът дойде като избавление, като истинска благословия. Рукнаха сълзи като водопад, хълцаше, виеше и нареждаше, както нареждат селянките над мъртвец. Потъваше и изплуваше от някаква непозната безпаметност. Сигурно ми е сцепил главата, сети се и се опипа – не, нямаше кръв, болеше я само от удара и сътресението.

  На разсъмване стана, олюлявайки се. Повлече се в разбишканата къща, запали печката и сложи да се топли вода. Дълго се ми в голямото корито, искаше й се да си смъкне кожата, а с нея и спомена за преживяното, но то остана на дъното на изтерзаната й душа. След няколко дни животът бавно повлече крак, трябваше да се шета, време беше за копан и сеитба. Благословена да си, мила, черноземна, родна земя! Докато я обърне и засее, минаха седмици. Насилникът й беше заклал и отмъкнал двете ярета, едва спаси козата – вимето ù пращеше от мляко, животинката врещеше жално и зовеше децата си… жената я дои известно време, после млякото на скръбната майчица пресекна. Успокоиха се и двете. Козата започна да обикаля, докъдето ù стигаше въженцето, и да откъсва по някоя тревичка, жената се трепеше в градината. Дойде лятото…

  Който не е живял на село, никога няма да познае Бог в цялата му светлина и величие. Да газиш меката трева, докато козичката пасе наоколо, да си откъснеш ягодка, черешка, кайсия… да усещаш топлия чернозем, прекопавайки с боси нозе царевицата… да събираш плодовете на земята и да благодариш на Всевишния за милостта му, когато те опази от порой или градушка… Земята, дърветата, животинките – те спасяват от дълбоката черна мъка, от терзанията на злочестия живот.

  Така се спаси и жената.

  До есента се успокои, започна да спи по няколко часа, отдъхна си. Докато една нощ отново се похлопа на вратата – силно и настойчиво, по мъжки. Тя се сви като зародиш под юргана и зарида:

  – Чумооо, черна чумооо, пак ли за мен идеш… какво още има да ми вземаш… защо не ме прибереш, Боже-е-е-е, как ще го преживея втори път това нещоооо…

  – Мамо, тука ли си? – зад остъклената врата се показа едрата фигура на мъж. – Отвори ми, аз съм!

  Старицата, в транс, отвори вратата и се свлече в ръцете на първородния си – Йован, уродливото ù момче, нейната голяма мъка и позор, когото селото беше кръстило Иван Грозни…

  – Какво има, болна ли си? – мъжът я разтърси леко. – Какво ти е, мамо?

  – Йоване, синко – старицата, през плач, му разказа за Насилника. Разказа му за побоя и кражбата, за изнасилването не можа… – Чедооо, какво стана с тоя проклет живот, защо останахме да теглим – виж колко хора сме останали в селото, няма поща, няма лекар, няма милиционер… автобус за града има един път на ден, да ти стане нещо, няма кого да повикаш… мрем като мухи, погребваме мъртвите като диваци – без поп, без опело… докъде я докарахме, синкооо… не смеем да замръкнем, циганите ни измъкнаха даже чергите и юрганите… това вече не е село, синко, за живеене, а жив умиралник…

  – Стига си вила! – мъжът смръщи ниското си чело и стана още по-грозен. – Оня, дето те нападна, циганин ли беше?

  – Не е циганин, чедо, на Марин билкаря момчето, Красимир. Те, българите, по-лоши и от цигани, и от чума, няма читав мъж в селото, няма кой да ни защити…

  – Ех, мамооо… – Йован я стисна здраво за раменете и сниши глас току в лицето ù – стана ли каил за мене? Помниш ли как ме гонеше и ме блъскаше, а? Помниш ли как ми викаше, а? – Върколак и грозник ми викаше. Помниш ли като повтори и се родиха близначките, как ме гонеше да не ги урочасам, а? Все те бяха хубави и кадърни, все зетьовете ти бяха момчета, аз – грозник?

  Старицата се сниши, сниши, сви се на големия креват като червей и зашепна:

  – Прости ми, Йоване, прости ми, чедо, голям грях имам пред тебе! – искаше ù се в този миг да умре, да потъне в черната земя и всичко да се свърши.

  Млада беше тогава, все гледаше да угоди на втория си мъж, да му гледа хубаво децата. Знаеше, че Йован го дразни и правеше-струваше, момчето все беше надалеч от дома – с овцете, по нивите, в техникума на пансион, после в казармата… Като се зажениха дъщерите, го слагаха все в коптора, да кладе печката и да наглежда курбана. Почнеше ли веселбата, пак намираха къде да го пратят, само да не е пред очите на сватовете и пийналите сватбари. На сватбата на другата близначка го намериха чак сутринта – заспал на пода в копторчето, до мъждукащата печка. Никой не разбра, че Грозника беше плакал цяла нощ…

  Йован не я чуваше. Шеташе наоколо, вадеше от торбата хляб, салам и кашкавал, сложи масата й довлече майка си до стола.

  – Яж, кой знае от кога не си виждала свястно ядене!

  Дъвчеха мълчешком. Старата го поглъщаше с очи, мъката, вината, болката се топяха като мартенски сняг, сърцето ù се изпълни с топлина – син, едничкият ми син, грозен, кривоглед, куц, но е тук. Син ми е, ще омекне, ще му мине, ще прости, ще му домилее родната земя, ще остане…

  – Няма прошка за вас, мамо – нито за теб, нито за сестрите, за никого! Мислех да не си идвам, ама на, затъжих се, домиля ми за род и бащин дом… – синът ù се задави от сълзи. – На, гледай снимки – в Испания имам жена и деца, никой не ми вика върколак и грозник. Жената и тя е куцичка, ама е много кротка, хубаво ми гледа децата и мен хубаво гледа, и хората там ме уважават…

  Повече не си казаха нищо. Той не попита за сестрите си, тя не посмя да го разпитва за децата му. Йоан заспа дълбокия сън на праведник. Не пиеше и не пушеше, дишането му беше чисто като на дете. Старата стоя будна до среднощ. Гледаше снимките на куцата испанка и двете дечица – здрави и читави, едното черничко като майка си, другото – дебелобузесто и румено като баща си. Как ли се казват, се питаше, дали поне едното е кръстил с българско име? Беше полуграмотна, като дете походи три години на училище в Румъния и това ù беше цялото учене. През 1940-та ги изселиха в България, народиха ù се още братя и сестри, и повече никога не надяна ученическата торбичка. Помнеше как да е латиницата и говоримия румънски език, затова, като обърна най-голямата снимка, сричайки, прочете написаното на гърба: Хуан, Росарио, Марта и Алехандро. Това бяха внуците ù – Марта и Сандо, снахичката Роза, Йован, когото испанците са кръстили Хуан…

  И за пръв път, от месеци насам, старицата заспа спокойна. Открадна голямата снимка, на която имаше имената им, сложи я под главата си и се унесе. За пръв път не сънува Насилника, а малкия Алехандро, който се люлееше на люлката под стария орех. Детето се смееше високо, смехът му беше като звънче, голите крачета се мятаха току над главата ù, а тя му мълвеше насън: „Алехандро, чедо, златното дете на баба, момчето ми!“ – и му подаваше огромна зряла праскова.

  Казваше се Санда.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Кресчендо

  

  .

  Тя слиза от едно такси
  и го дочаква в празна стая.
  Горчива страст, сълзи накрая
  и само полъх от парфюм
  над глухонямото легло…

  Такава им е любовта –
  дете на гняв и безнадеждност,
  тя няма дом и потекло,
  любов безбрачна, безсиновна,
  пред всички съдии виновна…

  А съдниците ù – свирепи,
  по нея хвърлят с пълни шепи
  омраза, камъни и кал.

  Тя, петимна за капка жал,
  платила би и чужди грях,
  да имаше пощада в тях..

   

  Катя Рашева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Катя Рашева (с литературен псевдоним Katriona) е на 56 години. Родена е и живее в гр. Трявна. Катя е журналист на свободна практика. Тя има издадени досега две книги: стихосбирката „Днес вещиците не горят на клада“ (2000) и сборникът с разкази „Другият живот на Виктория“ (2007). За разказа си от този сборник „Плетачката на дантели“ авторката получава през 2008 г. Априловска награда за белетристика. Нейни творби са публикувани в регионалния и националния печат. Още творби на Катя Рашева могат да се видят в сайта „Откровения“.

  .

• Две очи

  Разказ от Веселин Николаев

  .

  

  Бяха минали седем месеца от Рождество. Жегата бе страшна. Земята напукана, като уста на умиращ, беше зинала пори и чакаше дъжд. Чакаше търпеливо, кафява, суха и доскоро гостоприемна, сега като някоя мащеха изплюваше от себе си досадните тревички, коренчета и всякакви стъбълца, покарали по нея, сякаш да се отърве от едни милиони гърла за хранене. Буболечките шареха безцелно по нея, отчаяни и залутани, но правещи се на заети. Всичко крещеше за вода. Но тихо, звук не се чуваше.

  Там, където живееше дядото, самотата бе плътна и можеше да се среже. Бе обгърнала всичко и само щурците я нарушаваха в следобедната зной, със своите свирни, от които можеш да се побъркаш, обясняваше дядото на кучето си – особено, ако си ги слушал още от времето, когато твоята пра- пра-прабаба търчеше и гонеше скакалците. Палето го гледаше весело, мърдаше опашле, прозяваше се и току близваше нацепената му пета, която досущ приличаше на напуканата земя под нея. Бяха седнали на вира. Там, под сенките, още имаше гьолове с вода. Гърбът на стареца бе попревит от годините, а палето седнало до него, го наблюдаваше съсредоточено. Сегиз-тогиз получаваше по някоя кротушка и мляскаше до полуда. Дядото ловеше на плувка. Слагаше бяло червейче, отгледано на една мърша зад къщата, замяташе и плувката цопваше в гьола. Сетне потъваха в мълчание. От време на време клъвваше и той рязко подръпваше. Него ден извади доста кротушки и няколко таранки.

  – Ще празнуваме, Пешо – потупваше той палето по гръбчето, а то го гледаше в очите и току подскачаше към тях да близне старческите му вежди. Посмрачи се. Станаха, сгънаха такъмите и поеха. Селото в далекото беше напълно тъмно. Там не живееше никой, освен дядото, Пешо, няколко кокошки и две кози. Последният човек, с когото старецът бе говорил, бе баба Тодорка. Миналата есен тя се обеси. На ябълката в двора. Той я завари една сутрин, как висеше под нея на най-дебелия клон. Седна на един камък и дълго я гледа. После завика:

  – Защо бе, Тодорке, защо? Пуста орисия… Глупачке дърта… – Сетне плака, както само старец може да плаче. Тихо, безшумно, без сълзи, само с едни глухи хрипове и стенания от гърдите, и с псувни. Не грозни и мръсни псувни, но едни изстрадали такива, отвратени от теготата на живота, от страданието, от страха, от гнева… Тогава и взе Пешо. Беше под сайванта, свит на сеното, отвързан, гладен и си играеше с дръжката на някаква тесла. Беше я олигавил и оръфал цялата, чешейки покаралите си зъбки. Когато му извика, Пешо веднага доприпка и легна до него, като си опря цялото телце на неговия крак. Баба Тодорка се полюляваше на ябълката, радиото свиреше вътре в къщата и от там се носеше плътният глас на Емил Димитров: „Ако си дал… не си живял, напразно…“.

  – Чу ли, ма Тодоркее – викаше старецът към ябълката. Не си живяла напразно ти… Ти ме изгледа миналата зима като имах пневмония. Ти ми пали печката, ти дърва ми носи, ти ми даваше с лъжичката в устата каша… Не си живяла, Тодорке, напразно! Но напразно умря – редеше глухо той, а Пешо стана и се доближи до ябълката. Гледаше бабата и, проточил шия, се опитваше да стигне до безжизнените и крака за да ги близне. Дядото го извика и взе да гали гръбчето му. Той полегна на една страна с вирнати крака, коремчето му хлътна а ребрата изпъкнаха.

  – Ставай да ядем – каза дядото тогава и се изправи. Но първо ще свалим баба ти и ще я положим на земята. Ще я покрием с нещо, а утре ей тук, до ябълката, ще копая. Не мога да я нося никъде. Тука ще я погреба – обясняваше на кучето той, сякаш за да има някой другар. Някой, с когото да сподели мъката си. На сутринта я зарови. Стоя със свалена жълта шапка, на която пишеше НДСВ, останала отпреди сума години, когато в селото идваха царски емисари. Грубите му ръце я мачкаха нервно. Пешо седеше до него и гледаше купчината пръст. Дядото се изкашля, сякаш за да каже нещо, но от устата му не излезе и дума. Сетне заби дървен кръст от две сковани дъски и се прекръсти. Обърна се и понечи да тръгне, но се спря. Обърна се и извика:

  – Проклет живот! Безумна безсмислица, Господи, безумно е това… Безумие… – И отново зарида безмълвно.

  Оттогава бе минала година. Ходеше в двора на Тодорка и ей така посядаше до кръста. Зимата той се килна, та го скова наново от по-дебели талпи и ги заля с разтопен восък. Да не гният.

  – Мен кой ли ще ме зарови – питаше се старецът. – А, Пешо? Ти ли?

  Пешо го гледаше с дълбоки и признателни очи, и сякаш не мислеше нищо. Просто се наслаждаваше.

  – Добре си ти, Пешо! Щастлив си, защото не разбираш. За теб денят е днес и няма минало, няма и бъдеще. Ако днес те вали дъжд, и ако днес напълниш тумбачето, то ти си най-щастливото създание във вселената. Но ние сме окаяни, моето момче! Ние, човеците, защото мислим. Защото сме на топа на устата. И страшното е, че не знам защо? Толкова години живях и още не съм наясно защо. Ей и баба ти Тодорка не знаеше защо. Кажи нещо, Пешо! Моля те – говореше му дядото. – Кажи една дума поне, дявол те взел! Да чуя реч. Кажи едничка само! Ето, в свещеното писание един козел продумал, значи може, не е невъзможно. Вярно, продумал за да възпре лудостта на едного, но нима аз съм нормален? Може ли човек да живее години сам и да остане нормален? Не може, Пешо, това е невъзможно. И аз съм луд. Кажи ми нещо, ей така, каквото искаш. Наругай ме, ако щеш.

  Пешо мълчеше и си облизваше лапата. Бе покрита с лепки.

  Старецът си почесваше краката с върха на тояжката си, а вечерното слънце мяташе един странни сенки наоколо. Сякаш някакви тела бродеха край тях, невидими за човешките очи, но видими за лъчите на слънцето. И то се спираше за миг в тях. Караконджули ли бяха, духове или просто безплътни фигури, но те си бяха там. В селото. На всяка улица, на всяка пуста пейка пред събарящите се къщи – и никой не можеше да ги види.

  Тия дни дядото все по-често се заседяваше в двора на Тодорка. Все сядаше на големият камък пред ябълката и гледаше дебелия клон. Все му се струваше, че не толкова дебел. Веднъж се изправи, стъпи на стол и с педята си го премери. Дебел беше.

  – Достатъчно – гласно каза той и скришом, сякаш виновно, погледна към Пешо.

  

  Настъпи септември. Първият месец с „р“. Първият месец, в който усещаш повея на есента и долавяш мириса на идещата зима.

  – Искам да си ида в топло време – мърмореше си старецът. – Не мога вече. Месеци да гледам преспите през прозорчето си. Не мога! –  сякаш на себе си стенеше той. – Самотата е по-страшна и от самата смърт. Самотата е смърт. Ако не бе ти, Пешо, досега да съм умрял от самотия. Който не вярва, не знае що е това. Има ли две очи край теб, има смисъл. Все още има смисъл… – сякаш убеждаваше сам себе си той.

  Една влажна сутрин в края на септември дядото отвори портичката на Тодоркината къща, а Пешо припкаше подире му, както винаги. Отиде до ябълката, попипа клона и преметна през него дебело конопено въже. Направи примка, изпробва я и пусна въжето да виси. Сетне седна на камъка, извади стара войнишка манерка и пи няколко едри глътки от нея. Стара кайсиева ракия. Тялото му се сгря, стопли, стана му леко някак и една смелост го обзе. Пешо не легна до него, както обикновено, но седеше до дънера на ябълката и гледаше към въжето.

  – Голям си, Пешо – заговори старецът – вече не си пале, бягай към селата надолу. Все някъде може да има човек. Помниш ли лятото, как хвана онзи фазан. Как го надуши в храстите, как подскочи и го улови за шията. После и двамата ядохме. Помни това! Лови ги и ги яж. Лови, каквото можеш. Аз, Пешо, мисля да си тръгвам…

  Пешо не го погледна. Гледаше въжето и сякаш искаше да каже нещо. Изведнъж на дядото му стана страшно, че може да продума, но сутрешната тишина ставаше все по-плътна. Пи още от манерката. Хвърли я. Стана, примъкна един стол под ябълката и се покачи. Надяна въжето на шията си и то като конопена бодлива огърлица се впи в нея. Постоя така и накрая започна да се позаклаща, да гътне стола. Изведнъж усети по крака си нещо влажно. Пешо го ближеше и скимтеше. Никога не бе го чувал да скимти. Сега го чу. Кученцето го гледаше с големите си очи и искаше нещо да рече, но не можеше. Само го поблизваше по крака. Дядото седя дълго и го гледа. Кракът му стана целият мокър. И той разбра. Чу го. Махна въжето, слезе внимателно, прегърна косматото телце и го стисна силно.

  – Голям съм глупак аз! Голям! Страхливец..! За малко да опропастя всичко, Пешо! И тази зима ще се топлим с теб, приятелю мой, за другата ще мислим като дойде. Нали така? Както ти правиш, така ще живеем, ден за ден. Ще се борим със зъби и нокти. Със зъби и нокти, да видим сутрин слънцето и да благодарим, да ходим, да пеем и да обичаме двете очи до нас – му шепнеше той на ухото. – Има ли две очи все още наоколо, има надежда и път! Самата истина е това, самата истина.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – Веселин Николаев (Лебовски) вж. тук, тук, тук и тук.

   

• Ниагара през погледа на Генчо Пирьов, пътепис отпреди 90 години

  „ШУМЪТ РАСТЕ С ВСЯКА СТЪПКА…“

   

  Стара истина е, че българинът е духовно свързан с природата. Обича нейното цветно многообразие и се чувства чист, добър и естествен в лоното й. Свят, кодиран от Създателя да приема и изпраща неизброими поколения във времето, пространството и светлината. И където и да се намира, нашенецът усеща тази първична красота, запечатвайки впечатленията си в картини, песни и слово.

  Така е сторил в пътните си бележки „Ниагара“ и Генчо Пирьов, отпечатани в сп. „Възраждане“*. Авторът от Казанлък (1901 – 2001) е бъдещ професор, член-кореспондент на БАН, дългогодишен ръководител на катедра към СУ „Св. Климент Охридски“. Известен с мащабни изследвания върху педагогиката и психологията, оставяйки след себе си 40 книги, 14 монографии и стотици публикации.

  Още като млад – и това е неговият голям шанс – получава възможност за двегодишна специализация по педагогика и психология в Колумбийския университет в Ню Йорк: 1925-1927 г. Тогава се запознава с Джон Дюи и Едуард Торндайк – утвърдени светила в тези две научни области, които повлияват върху бъдещото му професионално израстване. Сред всички изписани страници, завещани ни от него, интерес будят и впечатленията му от природния феномен Ниагара.

  

  Те намират място в цитираното по-горе списание неслучайно. През ученическите си години Пирьов сериозно се увлича от толстоизма, а сп. „Възраждане“ е орган именно на толстоистите в България. Обемът на самата творба е кратък и пресъздава тържеството на стихийната речна мощ. Див оркестър от звуци под диригентската палка на Вечността. Допуснала по милост човеци с тленен взор до необхватната си същност. За да докоснат само за миг космичното безвремие: „Каква магическа трансформация на материята, Боже мой! Като че ли някакъв невидим философски камък се разпорежда над тази стихия! Тежка, плътна, като разтопен метал, маса се провлича над ръба на скалата. И веднага се преобразява в някаква все още тежка, но вече разцъфнала снежна стихия, която се свлича в бездната, като грамадна разчорлена от буките пряспа. Там по-надолу вече всичко се губи и прелива в някаква снежна бурлива мъгла, която на бели облаци се вие над самата бездна, потъва в нея или понесена от ветровете, изникващи из тая неведомост, се разнася наоколо и освежава удивения зрител. И всичко това става под такта на такава очарователна стихийна музика! Някакво симфоническо съчетание от блясъци и тонове. Като че ли всяка капка носеща свят от отражения и блясъци в своя овал, се слива с отраженията и блясъците на своите несметни сестри. И като че ли всяка падаща капка, вибрираща своя тон, превнася го към хармонията на тая стихийна симфония“.

  Всъщност, разказът на Пирьов започва със спомени за пътя му към Ниагара. За фабричните комини от двете страни на железния път и за полетата, нашепващи му с разноцветните си квадрати нещо родно и познато. Той не пропуска да отбележи новопостроения тогава огромен мост, свързващ САЩ и Канада. А също – възхитата си от електрическата феерия в среднощните часове. Като философски заключава: „Може би тоя нощен вид на Ниагара представлява символа на гигантската среща между природа и цивилизация, с всичките им борби, трансформации и взаимопомощ“. Което прозрение навярно е и напомняне към читателите за потребността от разум. От равнопоставеност между двете понятия-символи, определящи нашето съществуване върху планетата Земя. Нещо, може би все още неосъзнато докрай и в наши дни. За жалост. За тревога. И смирение. Защото без тях стремежът към хармония е само лозунг, изпепеляван в атавизма на човешкото подсъзнание…

  „Ниагара“ – пътни бележки, е само бегъл щрих в творческото наследство на проф. Генчо Пирьов. Любопитен, вълнуващо предаден, интересен. Аз пък си мисля колко са българските автори, писали за водопада като Алеко Константинов: „Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече, когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!..“. И много по-късно, ала със същия възторг, Йордан Радичков добавя: „Ако започне някой ден всемирен потоп, то мисля, че той ще започне с бученето на Ниагарския водопад, в дъждовен есенен ден, сив, неуютен, изпълнен с напрежение поради бученето на падащата вода… Ето и сега, подир толкова много години, като пиша и споменавам бученето на водата, мисля си, че не това определение е най-важното. По-скоро би трябвало да се говори за сгромолясване на реката… Една огромна река тече, сгромолясва се в каменна пропаст и без да изгубва нищо от своята цялост, продължава да тече между бреговете си.“

  

  Да, колко са нашите творци до средата на ХХ век, оставили спомените си за природния феномен и колко – до политическите промени на 1989 г.? Любопитна статистика, която заслужава да бъде превърната в стойностно проучване. Днес е лесно да се пътува до всички точки на света. С модерните информационни технологии пътеписният жанр добива други форми, поставяйки аудиторията в пряк визуален контакт с географския обект. А разказът на пътешественика играе поддържаща роля.

  Толкова по-интересни и важни за литературната история са ранните български пътеписи. Създавани в предначертани пътувания, много често и в емиграция. Или по вътрешно убеждение, че българинът трябва да познава света и светът – него. Но каквито и да са причините, сериозна част от по-старите пътеписи още очакват някой да ги преоткрие за новото време. Като пътните бележки на Генчо Пирьов за Ниагара, например.

  .

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * С., Год. ХVІІ, февруари 1928, кн. 6

  .

• Различната вечер

  Разказ от Ганка Филиповска

  .

  

  Днес работата нямаше край – собственикът на фирмата искаше да тегли кредит – и той, Георгиев, като негов счетоводител, трябваше да приготви всички необходими документи. Четиридесет години вече в живота му имаше най-вече цифри, цифри и цифри. Работното време свърши и другите служители отдавна се разотидоха, а той още се ровеше в папките като кокошка в прахта.

  Беше петък вечер, и то не каква да е – днес с жена му отбелязваха 35 години от сватбата. На тази дата винаги ù подаряваше по нещо, внимателно избрано – сутринта ù поднесе букет и златна гривна. Утре ще празнуват в ресторант с две приятелски семейства, а тази вечер ще бъдат пак само двамата. Откакто той се разболя от подагра, съпругата му готвеше предимно постни ястия, но този път мъжът поиска да е любимият му винен кебап. И да има мешана туршия, пък после да става, каквото ще…

  С малки изключения през всички вечери на тези 35 години бяха сами. На младини се поболяха от ходене по доктори – всички казваха, че нищо им няма, но с дете така и не се сдобиха. Надеждата им ставаше все по-рехава и накрая изтля. Не се решиха да си осиновят – струваше им се, че няма да могат да го обичат, щом не е тяхна кръв. Постепенно се научиха да са си достатъчни един на друг. Прибираха се след работа в просторния си апартамент, сядаха на масата и всеки разказваше как е преминал денят му, но без нервничене и драматизъм. Хармонията между тях бе толкова пълна, че той никога не погледна друга жена – надяваше се, че и половинката му не е пожелавала чужд мъж.

  Техните приятели отдавна бяха дядовци и баби, и жена му още от октомври се суетеше какво да подари на внуците им за Коледа. От колежките си знаеше, че малките госпожици си примират за розовите джунджурии на “Уинкс”, а миниатюрните господа си падат по батмановци и коли. Холът се изпълваше с шарени играчки, двамата ги опаковаха, а после, когато пакетите вече бяха раздадени, сякаш в къщата се настаняваше спокойна тъга.

  И жилището, и вилата щеше да наследи племенникът на жена му – нямаше на кого другиго да ги завещаят. Той беше вече 40-годишен ерген, картоиграч и пияница. Майка му и баща му бяха собственици и на своя, и на неговия апартамент – не му го приписваха, защото се страхуваха, че ще го профука. Понякога Георгиев се мъчеше да отгатне за колко време наследникът ще пропие неговия дом и декара двор с кокетна къщичка. В такива моменти му докривяваше, че всичко, което са създали с жена си, ще отиде по дяволите.

  Тя сигурно беше направила къпана питка – едва ли би оставила точно на този ден да ядат купен хляб. Откакто се пенсионира, беше абсолютна фурия в кухнята. Намираше чуждоземни рецепти в интернет и го изненадваше с нови вкусове. И масата беше подредена подобаващо, и питиетата допълваха блестящо храната. Дотолкова се увлече, че когато поднасяше източно ястие, настояваше да ядат с клечки, а индийските специалитети – с пръсти. Той я разбираше: тя отчаяно се мъчеше да запълни с нещо деня си и да е полезна на някого. Когато се сетеше, че скоро и той ще се пенсионира, Георгиев изтръпваше от мисълта, че щом са заедно по цял ден, няма да има какво да си кажат.

  Сепна го бебешки плач. Чистачката! Господи, съвсем я беше забравил. Отвори вратата и видя невзрачното слабо девойче да люлее и успокоява бебето. Пак е с него, а навън фучи. Момичето дойде при тях преди месец – с детето на ръце. Отраснало в дом за сираци, нямало близки, нито съпруг. Майчинските свършили и си търсело работа. Шефът го съжали и му плащаше половин минимална заплата, за да чисти по два часа дневно след работното време на фирмата.

  – Извинявай, миличка, сега приключвам и ще оправиш и моята стая – каза Георгиев.

  – Не се притеснявайте, господине, вършете си работата. Тука е топло, не е като в квартирата.

  – Тогава бебето защо плаче?

  – Гладен е, господине, не му стига кърмата. Свършиха му пюретата, а пари ще ми дадете чак в понеделник…

  Георгиев влезе в кабинета и облече палтото си. Чувстваше се неудобно, че задържа чистачката – вече е късно, навън е толкова студено, че дори уличните кучета, които настървено лаят по всяка преминаваща кола, са се сврели някъде и никакви не се виждат. Ще ù предложи да я закара, не може да я остави да се прибира пеш с бебе. Жените във фирмата разправяха, че малката живеела в някаква бърлога с още 4-5 момичета и момчета, напуснали дома. Едва ли знаела кой е бащата на детето ù, но иначе била свястна и не го изоставила, както е постъпила майка ù с нея. Редовно идваше на работа и чистеше съвестно, а малкия оставяше в някой ъгъл и той бърбореше нещо на своя си език.

  Георгиев отвори портфейла си и извади 20 лева, за да ги даде на момичето за храна на бебето. И внезапно – ни в клин, ни в ръкав, си спомни съня. Върви през поляната, тревата е зелена и мека. В небето няма нито едно облаче, само пъстро хвърчило. Вятърът го носи, а то сякаш се усмихва и на земята, и на слънцето. И изведнъж от дете Георгиев се превръща в стар мъж, връвта прежулва едрата му длан, а в другата му ръка се е приютила мъничка десница и едно тъничко гласче повтаря: “Дядо! Дядо!”.

  Отново го заля усещането за щастие. Решението дойде само – категорично и ясно като цифрите, сред които прекара живота си. Трябваше, непременно трябваше да убеди малката да тръгне с него. Няма да я закара у тях, а в дома си. Там е топло и има вкусна вечеря. Знае си, че жена му ще се разнежи като никога пред малкото същество. Когато заспи и го сложат на леглото в детската стая, през пет минути ще ходи да го види как е, а иначе отваря тази врата само, когато чисти. За да не се бои малката, той собственоръчно ще напише бележка и ще сложи подписа си, че тя и детето са тръгнали с него на еди си коя дата в еди си кой час, и ще я оставят в кабинета на шефа. Ще отидат и до квартирата ù – да вземе дрехи за сина си и да знаят съквартирантите ù къде ще бъде – ще купят и пюрета…

  Вдигна чантата си, повъртя се в стаята и се обади на жена си. “Разказвал съм ти скъпа, за нашата чистачка. Ще я доведа с бебето ù. В дома ù е студено и нямат храна. Не, не, където има за двама, има и за трима. Не се притеснявай, моля те! Като я гледам, ме заболява сърцето. Те си нямат никого, ние – също. Ще ги харесаш, мила! Скоро ще бъдем при теб. Обичам те!”

  В тази мразовита петъчна вечер едно бебе заспа, сито за първи път от няколко дни, едно момиче си мислеше колко е хубаво да имаш дом, а двама възрастни бяха по-малко самотни.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Краят на детството

  

  .

  Във двора ни щедро смокините зреят –
  аз помня вкуса им и плътния цвят.
  А близо до нас се протяга и кеят,
  кресливите гларуси волно кръжат.

  Преваля следобед и мама ме вика.
  При охлюва в здравеца – там се тая.
  Рибар подранил, за да хване светлика,
  ме стряска с гръмовното „Има кая!“.

  Пак в същата плочка ранявам коляно.
  Уплашен, денят във юмрук се е свил.
  А мама целува ме малко припряно:
  тя бърза – простира да съхне пестил.

  Щом почне да дреме вечерната къща,
  играчките вече поискат да спят,
  превит от умора, баща ми се връща
  със мириса странен на чуждия свят.

  Разбуждам се: страшно и тъмно навън е.
  Високата зарзала рони луни.
  Да можеше времето някой да спъне –
  на облака в сянката злото кълни.

  Но краят на рая внезапно връхлита –
  смъртта на вратата ни драснала кръст.
  И болката моя, до бяло премита,
  превърнала крехкото детство във пръст…

  .

  Ганка Филиповска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Ганка Филиповска е родена във Варна. Завършила е Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работила е като стругар, учителка, коректор, редактор, собственик на модна къща, търговец. Редактира произведения на съвременни български автори и преводна литература. Награждавана е за поезия в конкурса „Стихове за вечните неща“ и за проза в „Състояние на полет“ и „Елате ни вижте“. Автор е на сборниците с разкази “Сонет 130” (“Жанет 45”, 2013) и “30 щриха за любовта” (“Жанет 45”, 2014). Още творби на Ганка Филиповска могат да се видят в сайта „Откровения“.

  .

• За хитовия роман на Манос Вуракис „Фадър наш“

  Гръцкият писател Манос Вуракис е роден на остров Крит. Следва психология в Мюнхен. Работи като журналист и главен редактор в частния гръцки телевизионен канал „Антена“. Обича три неща в живота: августовските вечери, картината „Градината на земните удоволствия“ и баклата, не задължително в този ред. „Фадър наш“ е неговият първи роман, който му спечелва високата оценка на критиката и хиляди въодушевени почитатели.

   

  Ето какво разказва г-жа Мая Граховска, превела книгата от гръцки:

  

  Когато от издателство „Колибри“ ми предложиха да преведа някаква творба на гръцки автор за поредицата „Съвременна европейска проза“, доста се затрудних да открия такава. Не че няма хубави гръцки романи. Трудно ми беше да открия едно заглавие, чиято тема да привлече интереса на българския читател, сред чиито предпочитания се нареждат книгите, засягащи злободневните въпроси като организираната престъпност, политическите трилъри, мемоари, книгите на писатели като Хорхе Букай, Изабел Алиенде, Джон Грийн, Паулу Куелю и прочие.
  Силно желая литературният обмен между Гърция и България да бъде по-богат. Исках да се натъкна на някакво гръцко произведение, което да не е така „гръцко“, за да бъде интересно и за българския читател. Т.е., тематиката и проблемите на едно гръцко ежедневие, разглеждани в произведението, да не се окажат твърде чужди на българина. Търсех нещо ново, нещо свежо и различно. Нещо интересно, оригинално и интелигентно написано, за да спечели читателите в България.

  Хвърляйки едно око на литературните събития в Гърция, попаднах на дебютния роман на Манос Вуракис, със заглавие „Фадър наш“. Самото заглавие ме постави нащрек, то веднага успя да ме провокира. А аз съм от хората, които „със страх Божи, вяра и любов“ пристъпят. Признавам си: първоначално не желаех да превеждам и лансирам подобно четиво. Веднага след прочита на критиките и анотацията на книгата, реших, че тя е богохулна.

  Но след около година време отново попаднах на многобройни ласкави отзиви за този роман и наново бях заинтригувана. Прочитайки първия абзац от него, вече знаех, че съм открила едно оригинално литературно произведение, което няма начин да не се хареса на българския читател. Темите, а също така и литературният език на „Фадър наш“ не напомнят съвременната гръцка книга. Това е едно специално произведение, с нетипичен хумор и похвати на писане, доста често изнервящи при четене по-голямата част от читателите. Но е един сатиричен роман, много интелигентно написан. Стилът на Манос Вуракис е спонтанен, а освен това романът му не засяга почти изчерпаните в литературата теми като любов и смърт. Като психолог и журналист в телевизията, Манос Вуракис поставя в книгата си и някои въпроси за обсъждане, някои въпроси, които ни навеждат на мисъл. Като например, накъде върви съвременният човек, живеещ все по-самотно, стремейки се единствено към материално благополучие, робуващ на модните тенденции, пристрастен към шоуто и сапунените опери, прекарващ свободното си време в един виртуален свят? Т.е., писателят излага абсурдното в нашето съвремие. А темата на произведението: „Божият Син и по-малък брат на Исус, свръхинтелигентният и ужасно красив, много cool Джес слиза на Земята, за да извърши Второто Пришествие. В компанията на 12 красавици-апостолки, Джес тръгва от своята база, хотел „Риц“ в Париж, за да направи от християнството най-мощното религиозно brand name в света“.

  Манос Вуракис успява нещо много трудно за един дебютиращ автор – продава 12,000 броя от книгата си без каквото и да било представяне от страна на сериозни критици и без каквато и да било реклама, освен само „от уста на уста“. Сравняват го с Дъглас Адамс и Том Робинс – заради хумора, въображението, своеобразната стилистика и виртуозната игра с безсмислицата. Книгата му е преведена и издадена в Испания, а сега се радва на голям успех и сред българските читатели. Горещо я препоръчвам и на своите приятелите в Америка.

   ––––––––––––––––––––––––––––––

  „ФАДЪР НАШ“

  Бог смята, че Христос – Джизъс Крайст, на галено Крис, не е стилистично подходящ, за да осъществи Второто пришествие, затова поверява тази мисия на второродния си син Джизъс Крайст Джуниър, на галено Джес. Който е един модерен Богочовек, притежаващ всички качества, за да направи голяма кариера на Спасител. Джес бе по-красив от Бекам, по-умен от Бил Гейтс и по-нахакан от Еминем. По-реакционен от Спайк Лий, по-смел от Исаак Мияке и с по-добър глас от Маринела. Играеше поло по-добре от принц Чарлз, свиреше на тромпет по-прочувствено от Майлс Дейвис, а по решителност можеше да се сравнява единствено със Сталоун в „Рамбо 2“.

  Отец му заповядва да слезе на Земята и да реши затлачените проблеми на общуването между човеците – да ги освободи от телевизията и от висенето в нета и да внедри сред тях осъвременена лайфстайл религия. За тази цел Джес събира дванайсет възхитителни апостолки и започва да обикаля планетата, проповядвайки големите истини на виртуалната благочестивост и религиозния мениджмънт. (Доста често пророчески прибягвайки до англо-американската лексика.) „С кръст в ръка нищо не можем да сторим, особено пък ако кръстът не е „Картие“, проповядва Джес, а Вседържителят с ужас вижда сина си да се изявява като абсолютния секс-символ на една отчайващо незряла планета.

  Ще успее ли Джес да осъществи богоугодните си намерения или ще чакаме Третото пришествие?

  Купете книгата и/или вижте още информация ТУК.

   

  .

• Кафене „При двете дами“

  Разказ от Дочка Василева

  

  .

  Октомври е още. Снегът поизбърза.
  Къде е проклетото слънце. Къде е?
  Не искам сърцето ми пак да замръзва.
  Животът все още препуска пред мене…

  Жан-Пиер вървеше покрай локвите и внимаваше да не го опръскат профучаващите карети и автомобили, да не го нападне някой крадец из засада и да му вземе нещо. Какво ли? Едното достойнство май само му е останало… Е, и палтото разбира се още си го бива. И най-вече внимаваше да не изчезнат римите в главата му. С тях щеше да си осигури поне един чай с бисквити, а ако успееше да разчуства двете дами, можеше и сладкиш да получи. Жалко, че не разрешаваха да се изнася храна от там. Затова и се редуваха с Давид и Анжел в посещенията в кафенето.

  Бяха почти приятели. Споделяха обща несретническа съдба на бездомници в един отдалечен и забравен от Бога и хората тунел, на стара и обрасла с бурени теснолинейка в крайгаровия квартал…

  Помагаха си с каквото могат. Вечер на мъждукащата светлина на газения фенер си разказваха различни истории, с които потискаха чувството си на глад. Анжел го биваше много да разказва небивалици и покрай него не можеше да се скучае.

  Беше як и жилав и често го канеха да участва като гонач, когато организираха лов някои благородници от околността срещу храна или няколко дребни монети. От там той винаги се връщаше обогатен със забавни историйки, с които да ги разсмива.

  Един ден се той върна отнякъде по тъмно и заяви, че вече е вечерял, като им отстъпи своя дял от вечерята. Каза, че е вечерял в едно кафене в предградията, на име „При двете дами“.

  Офертата на домакините била проста: Разказваш история – и получаваш обяд или вечеря. Рецитираш стих – получаваш чай или кафе с бисквити, а ако ги впечатлиш – може и парче торта. Условието е разказаното да е авторско или лично преживяно.

  Само не дават да изнасяш извън кръчмата. Но пък не даваш пари за това, което изядеш, и това е хубаво. Дори да не им хареса разказаното, пак получаваш нещо, което пак е хубаво…

  – Абе, изобщо скучаещи откачалки някакви – ухили се Анжел – ама като предлагат, защо да не се възползваме. Тъкмо ще си облекчим бюджета по изхранването с някое и друго су.

  – Вие с Жан-Пиер сте лесни – измънка Давид. – Ходили сте на училище, имате дар слово, не винаги сте били бездомни. Пък аз съм си несретник отвсякъде, даже като се притесня, започвам и да заеквам.

  Тогава решиха вечер да съчиняват историята, а един от тях да я наизусти и според предварителния им график да ходи да я разказва на другия ден, за да получи обяд. Друг да ходи да рецитира сутрин или следобед за чай с бисквити, един оставаше на остатъци от вечерята или на това, което намери или изпроси от улицата. А когато някой от тях си намереше временно работа и свъртваха по някое су, за кратко разнообразяваха неизменното си меню от сухари и чай.

  Дежурният разказвач ходеше в кафенето винаги с едно и също (най-запазеното им) палто и мека шапка…

  В замъка „Бри дьо Мартен“ светеше. Около камината се бяха събрали няколко високопоставени госпожи от околността: г-жа Клариса Шевалие – баронеса дьо Мартен, г-жа Мелани Сорел, г-жа Лиза фон Меснер и г-жа Амели – графиня Карелски. Всеки четвъртък се събираха у Клариса и докато мъжете им си правеха компания на графския лов, дамите се занимаваха с ръкоделие, събиране на непотребни вещи за благотворителност и най-вече на литературни занимания. И четирите обичаха да четат романи, разменяха си различни книжки, обсъждаха ги, докато достигнаха до идеята да започнат да пишат. Разбира се хрумката беше на графиня Амели – бунтарка по природа, умна, красива и изобретателна.

  Тя създаде мистър Уолтър Реджиналд. Името, под което публикуваха. Творяха съвместно своите истории, понякога в рими, понякога в проза. После Клариса и Мелани ги записваха и носеха в печатницата на братовчеда на г-н Сорел в Париж. Представяха се за посредници между малко известен американски автор и френския читател.

  Обещаваха да уредят лично да го представят пред избрани ценители, когато дойде във Франция, но засега господинът бил твърде зает и отлагал гостуването.

  Това, че г-н Реджиналд не съществуваше, не му пречеше да се радва на радушен прием в обществото на четящите. Обществото, което не допускаше, че жена би могла да бъде писател и приемаше първо, че жените не биха могли да пишат книги, и второ – че това е едно неподходящо, дори неприлично занимание за една дама…

  Графиня Амели обичаше предизвикателствата и след като не можеше по легален начин да изяви талантите си, избра завоалирания, който осигуряваше на четворката онази слава и тайнственост, която със собствените имена нямаше как да получат…

  В предговора към първата книга, която стана хит на френския пазар, присъстваше и биографията на г-н Реджиналд, от която ставаше ясно, че в кръвта му има и една четвърт френска кръв, благодарение на френската баба на писателя, която произлизала от прочут, но обеднял френски благороднически род, омъжена за дребен испански благородник, който впоследствие се преселил в Америка.

  В цялата история имаше зрънце истина, доколкото Амели, ровейки се в стари френски хроники, откри една далечна братовчедка на френския крал, чието обедняло благородно семейство буквално я изтъргувало на испанския гранд (доста по-старичък от нея), и чиито дири хрониките бяха изгубили или може би бяха изгубили интерес да проследяват.

  Все пак френската кръв в жилите на несъществуващия, но определено даровит американски писател, разнежи френските читатели и му извоюва почетно място сред най-четените съвременни автори…

  Подготвяха втората му книга, когато се изплашиха, че въображението им може да им изиграе лоша шега и няма да довършат започнатото…

  Тогава на Лиза й хрумна идеята за кръчмата, която бе наследила от покойните си родители, и как да се възползват най – добре от нея. След като ù направиха освежаващ ремонт и я кръстиха „При двете дами” си организираха дежурства по двойки в нея, където примамваха с безплатен чай или обяд интелектуално надарени бедняци и записваха техните историйки…

  После ги четяха в четвъртъците пред останалите, обсъждаха, коригираха и мистър Реджиналд отново обогатяваше с блясък славата си на плодовит автор…

  Но все пак бяха обещали, че авторът лично ще представи втората си книга пред френските си почитатели. С наближаването на срока за отпечатване на книгата заваляха и покани от известни личности, най-вече в столицата, за лична среща с автора.

  Литературният кръг беше обезпокоен и блъскаше красивите си главици в стената на препятствието, с надежда да измисли заедно нещото, което да ги спаси.

  – Ако обявим, че внезапно се е споминал? – подхвърли плахо Клариса.

  – О, mon Dieu, ами нали ще спре да пише тогава – възкликна Амели и продължи – трябва ни фигура, която да изпълни главната роля.

  – Ако една от нас се облече като мъж ? – подхвърли г-жа Сорел. – С перука, мустаци и всички там мъжки аксесоари…

  – А най-важния аксесоар, шери, е да поназнайва английски – пак се намеси Амели.

  Тук вече удариха на камък. Никоя не го беше учила. Амели знаеше няколко полски думи от контактите с роднините на съпруга си, Лиза владееше немски, а останалите само френски.

  Внезапно очите на графиня Амели светнаха, тя се изправи и се обърна към останалите:

  – Коя от вас ми разказа, че един от нашите разказвачи говорел английски?

  – Беше на наше дежурство, с Клариса – отвърна Лиза и вдъхновено продължи – искаш да кажеш да наемем господина за главната роля ?

  – Защо не! – възкликна Мелани. – Само трябва да го шлифоваме малко, да го запознаем с произведенията му и турнето може да започне.

  Идеята беше одобрена единодушно.

  И приказката за Жан-Пиер започна…

  Предложението отначало го изплаши малко, но това все пак беше работа, и то добре подплатена с храна, пари и финес при извършването.

  Пък и придружителката му в лицето на „секретарката“ г-жа Мелани си я биваше. За тези тъмни очи, за този смях на ситни камбанки, за тази походка на газела си струваше и да живееш, и да умреш…

  Първо се пренесе да живее в кафенето, на втория етаж, където го посещаваха консултантките от литературния кръг и го научиха да си служи с прибори, да танцува, да води безсмислени светски диалози… Ушиха му облекло за ежедневни и официални случаи, научиха го да пуши с лула, да играе покер и вист…

  И господин Реджиналд се материализира…

  Изучаването на творчеството не го затрудни, защото голяма част от втория том основно му беше позната. Сега му станаха ясни филантропските идеи на милите дами. Но както и да е…

  Сега той беше г-н Уолтър Реджиналд – млад, обещаващ писател от далечна Америка, с френско-испанска кръв в жилите си. Оказа се, че когато си сит и подходящо облечен, можеш да бъдеш и галантен, и забавен, и заслужен център на внимание .

  За него върхът на изпитанието беше в Париж, градът, в който беше израснал и живял до мига, в който баща му изгуби всичко и посегна на живота си. Майка му беше починала още при раждането му.

  Беше на десет години, когато изгуби родител, гувернантка, учители по езда и английски, и родния дом. Израсна в сиропиталище.

  Причината за краха на баща му – една красива и безскрупулна жена – най-неочаквано се оказа сред почитателките на Уолтър Реджиналд. Вечерта на презентацията тя се опита да му изкаже възхищението си на не съвсем добър английски и той се изкуши да преведе вместо нея колко са ù познати чертите му. Дамата пожела да закупи доста екземпляри от романа за организацията, която представлява. Беше доволен да прочете по лицето ù смущението от приликата с баща му и неудобството от неумението да се справи с английските думи. Малкото закъсняло отмъщение му донесе вътрешна радост.

  Иначе турнето премина гладко във всички градове и остави незабравими спомени и разбити сърца на почитателки. Прекрасната г-жа Мелани беше изключително мила с него и тъмните ù очи всеки ден рисуваха в сърцето му едно очаквано признание в любов.

  След последната среща от турнето пътищата им се разделяха. Тя се връщаше в своя литературен кръг и елитната си среда, а той в подлеза на забравения от Бога пътен участък при Давид и Анжел, които изобщо не му бяха липсвали през последния месец. Всъщност те дори не знаеха в какво се беше забъркал.

  Вечерта на другия ден имаше среща с четворката в кръчмата, за да му изплатят хонорара.

  Размечта се в аванс. С тези пари можеха да изкарат сити с приятелите поне шест месеца; Можеше да си наемат малко апартаментче в предградията и почти три месеца да блаженстват като нормални хора. Да си купят топли дрехи за зимата. А можеше да купи два билета втора класа за кораб до Америка и да замине заедно с Мелани за там, пък каквото сабя покаже после.

  Написа ù писмо с предложението си вечерта, когато тя си тръгна, а той остана да пренощува в хотела; връчи ù го, като сподели,че ще очаква отговор по време на вечерята следващия ден. От нейния отговор зависеше бъдещето му и съдбата на парите, които щеше да получи.

  Напусна хотела по обяд. Промени облеклото си в по-скромно, качи се на файтон и тръгна като истински господин Реджиналд към „Двете дами“.

  Всъщност, не беше Уолтър Реджиналд, но и не беше вече Жан-Пиер бездомникът. Онази сплав, в която се беше превърнал, искаше по-нормален начин на живот, дори и с цената на лъжа и прегрешение.

  Вечерята минаваше спокойно и уютно. Говореше основно графиня Амели, която му припомняше клаузите от устния им договор и че той ги беше одобрил предварително. Надяваше се, че ще използва парите, които му дават за нещо добро, в което те не се съмняваха.

  Пожелаха му късмет и го изпратиха до вратата. На сбогуване нарушиха едно от своите правила – да не се изнася нищо от кръчмата. Връчиха му бутилка искрящо мерло и му пожелаха лек път.

  Г-жа Мелани не каза нито дума по време на вечерята. Изглеждаше тъжна и замислена през цялото време. Усмихваше се, кимаше, но не взе никакво участие в разговора. Едва когато си тръгваше, стана и дойде да го изпрати да входната врата. Пак не каза нищо. В тъмните ù очи гореше нещо средно между тъга и съчувствие. Надигна се на пръсти, обгърна шията му с ръце и го целуна. Той разбра.

  Отговорът беше отрицателен. Вдиша парфюма ù, обърна се и си тръгна.“Оревоар, Америка“- прошепна вътрешният му глас.

  Не помнеше как стигна до подлеза. Давид и Анжел бяха там. Зарадваха му се и веднага запресмятаха колко биха взели, ако му продадат дрехите.

  Очите им светнаха като видяха бутилката. Тази форма на утеха започна да му допада и на него. Отпиваха и си подмятаха закачки, а пламъчето на фенера смигаше съзаклятнически.

  Отдалечи се малко да пусне една вода, бръкна в джоба си, но вместо плика с парите, нещо по-дребно прошумоля между пръстите му.

  Беше някаква бележка, която явно Мелани му беше пъхнала в джоба на сбогуване. Замаяното от виното сърце затупка с пулса на надеждата. Отговорила му е все пак. Може би още е рано да отписва билетите за Америка.

  Върна се към светлината на фенера. Давид и Анжел вече хъркаха, бутилката се търкаляше празна…

  Разгъна листчето и прочете: „Не пий от виното“… Металният вкус в устата му потвърди, че предупреждението не е шега. Уви, като всички добри вести, и тази беше позакъсняла… Вече му се виеше свят.

  С огромно усилие на волята стана и се опита да раздруса Давид, но политна и се строполи върху него. Започна да му се гади, гърдите го стегнаха и въздухът в дробовете му свърши. Пламъкът на фенера стана двоен и синкав, смигаше му и сякаш нашепваше: „Тя все пак те обича, обича те, глупако…“.

  Октомври е още. В очите ти – зима.
  Ледът в сърцето ти сякаш е вечен.
  Под снежна покривка надежди приспивам.
  Далечни сме с тебе. Далечни, далечни…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Къщата на Салем стрийт

  

  .

  Навярно и подаръкът е там –
  линее под елхата недокоснат.
  Очаквали го да се върне сам.
  А вместо него – позвънила поща.

  И целият им свят се разлетял –
  разпрашил се на хиляди отломки…
  “Синът ви… във атака… през нощта…”
  До този миг не вярват на писмото.

  Ще го очакват до самия край.
  Елхата през прозореца наднича
  на Салем стрийт – и в Коледа, и в май.
  Детето си очакват. Да отключи.

  .

  Людмила Билярска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Людмила Билярска е родена в София. Следвала е „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1993 г. живее със семейството си в Индиана, САЩ.
  Людмила пишe стихове от детска възраст. Има издадени досега три стихосбирки: “Нашата песен”, „Босонога скитница“ /2003/ и „Пустинница“ /2008/. От няколко години участва в редакционната колегия на седмичника „България“, издаван в САЩ. Нейни творби са публикувани в „Литературен свят”, електронния портал „Родина”, френското списание Revue Periodique sur la Vie en Bulgarie, Книги News. Публикува е и в литературните сайтове HuLite, Otkrovenia, Stihove BG, под псевдонима sofia_air. Билярска участва и в първия български емигрантски алманах „Българско слово и багри в САЩ и по света”. Член е на Съюза на писателите в САЩ и по света. Тя има и блог, наречен „Моите песни“.
  

• Полемика от 1897 г. – Стефан Бобчев v/s Томас Стивънс

  

  През 1897 г., в кн. 6 на сп. „Българска сбирка“, е отпечатан полемичният текст „Един американец – велосипедист за България и българите“ (навсякъде цитатите са дадени с автентичния начин на изписване – б.а.). Статията е провокирана от пътеписа на Томас Стивънс* (Стивенс по руския превод), започнал своето пътешествие от Сан Франциско през 1884 г., което продължава две години. Като „преминал през цяла Америка до Ню-Йорк, гдето се качил на параход и отишел в Англия. От Англия през Франция, Германия, Австро-Унгария, Сърбия, България, Источна Румелия и Турция той се озовал в Мала-Азия. Обиколил той тъзи страна, гдето посетил Армения и, през Кюрдистан, отишел в Персия. От Персия той пак по море пътувал за Индия и, като я преминал напреки до границите на Афганистан, продължил своето пътуванье през Китай и Япония, а от там пак на параход се върнал в Америка, от гдето бил тръгнал“.

  Това встъпление дължим на Стефан Бобчев, научил за Стивънс от руския превод – „Вокруг света на велосипед“, приложение на сп. „Природа и Люди“, 1896 г. И останал взривен от прочетеното. Но пък, благодарение на лавината от чувства, днес имаме представа за още един словесен албум с тогавашни впечатления за страната ни. На границата на две столетия, достатъчно отдалечени от реалната представа на днешния съвременник. По данни на Бобчев, велосипедистът гостува в България през лятото на 1885 г. и отделя за видяното шест страници. Самият преразказ е много интересен, защото представя точни откъси от произведението, остро коментирани от нашия публицист.

  

  Пътят при влизането в България след Царибродската митница се оказва горист и неудобен за „яхание“ на велосипеда. Срещат се дребни кончета, обременени с непосилен товар, между София и Ниш. Те се плашат при вида на дяволските колца, по определението на дядо Вазов. Животните се хвърлят край пътя, създавайки безпорядък. Но водачите им не се впускат в излишни препирни с колоездача и проявяват, по думите му, похвална снизходителност. По-нататък в горите авторът на пътеписа забелязва стада кози с пастири, които според него нямат понятие от цивилизация. „Има си хас – възкликва по този повод Бобчев – г. Стивенс да беше намерил българските козари с Шекспира или поне с Боклевата История на цивилизацията в Англия в ръка и да заведат с него препирня: кои козари са по-добри, тези, които живеят в ниските страни, или тези, що живеят в височините! Ний вярвами, че и г. Стивенс дълги години ще чака да види цивилизовани козари не само в България, но даже и в страни много по-напреднали в културно отношение от нашата… Па да ли в Америка козарите вече са станали пълни обладатели на цивилизацията?“

  Страниците ни поднасят, едно след друго, грубовати натуралистични впечатления. За черния хляб с пясък и остатъци от варено пиле в него – в някакъв хан. За липсващите елементарни хигиенни понятия сред българите тук и там. За нечистите софийски механи, гдето ястието – хляб и нарязани краставици – се подава на „недодялани, плоски, дървени танури“. За стражата пред княжеския дворец, облечена във вехти униформи. И за объхтаните работници, имащи само три и половина часа за сън и почивка в денонощието. Тези мрачни краски идват много на Бобчев и той на свой ред разказва, че положението на трудовите хора не е толкова тежко и се полагат усилия то да се подобрява. Бобчев пита дали професионалното законодателство в Америка е изцяло в ред. Споменава, че тези наемни работници ядат превъзходен софийски бял хляб на нищожна цена. Столичните гости пък отсядат в добре уредения хотел „България“ и ползват съседната ресторация, а има и фарфорови чинии.

  Стивънс продължава: „Селените в дебели дрехи носеха в града кърчази с мляко от най-близките чифлици, ферми. Аз възпрях няколко от тях, за да проверя качеството на млякото и намерих го все нечисто и в таквиз съдове, които повидимому никога не се измиваха. Някои носеха на плещите си цедилки с сиренье, суроватката течеше из цедилките в гърбовете им. Ако любовта към чистотата е свързана с набожността, то се разбира защо българите са далеч от тази последнята. Те се също така нуждаят от цивилизуващото влияние на сапуня, както и в много друго, и ако ли пионерите не сполучат да им присадят християнската религия и цивилизация, то не е зле да се направи опит за сега да се основат една или две народни сапунджийници в страната.“

  

  На тези разсъждения Бобчев отговаря, че „молим Бога да ни запази от неразбраните всевъзможни швабски и инглишки цивилизации, които ни правят от вън кукли – от вътре – панукли (чуми)“. В смисъл, че е прибързано да се правят изводи за видяното върху предварителната убеденост за нещо изостанало, назадничаво, архаично. И, че е нормално страни, битували в други обществени измерения, да се намират в различен стадий на развитие спрямо България. В случая такава, каквато я вижда Стивънс.

  А той я вижда с пътища, осеяни с трапове, ями и камънаци. С изпоразвалените улици на Ихтиман, но и с топлата, плодородна долина по поречието на Марица. С дузината остри минарета на Татар-Пазарджик и с живописното разположение на Пловдив. Но акцентът на описанието пада върху общата разруха из населените места и на бедността. На разноликата етническа физиономичност. На ориенталската шарения и съжителството на хора и добитък, скитащ навсякъде. Като авторът не пропуска да отбележи, че между турци и българи след Освобождението още тлеят стари сметки за уреждане. Той намеква, че бившите господари търпят такова отношение, каквото сами са демонстрирали към раята – което Бобчев категорично отрича. Що се отнася до циганите, те, според Стивенс, имали „упорна ненавист“ към всеки труд и пр. Все пак авторът споменава мимоходом, че населението иначе е добродушно и незлобливо, но и много изостанало от съседите си.

  Заради този извод Бобчев съобщава, че „ний има много да се препирами с негова милост“. И добавя: „Особенно пък „вънкашността“ и „поведението“ са много измамливи признаци и повечето пъти те могат само да введът в заблуждение пътешественникът. Ако някому туристу се случи като пътува в Саксония или в самия Лондон да бъде ограбен от твърде честите янкеседжии и „пикпокети“ (picpoket) то има ли право той да прогласи Саксония за хайдушка страна и Лондон – за град на джебните кражби?“. Не пропуска да защити и циганите, като поставя акцент в разликата между заселени и катунари. Споменава за ковачите, за джамбазите и цигуларите, и за някои техни обичаи. И което е особено интересно – за езическите им обичаи, почитащи свръхестествени създания, като например Шаигруне, Фуви и Цугоманус.

  Във финалната си пледоария за своите сънародници Бобчев споделя: „Българинът не е излиятелен, не е бързо откровен, както напр., съседите ни сърбите, нито обича да се подмазва като другите си съседи на Балк. полуостров. Той трябва да бъде изучаван и наблюдаван дълго време за да бъде вярно оценен. Тъзи необщителност прави много пътешественници, които на бързо минават и заминават през България, да не могът да си съставят едно вярно понятие за хубавите страни и добродетели на наший народ. Не е могъл да не попадне в тъзи грешка и американския оригинален пътешественник“.

  Все пак Стивънс прекрачва на турска територия, без поне веднъж да бъде нападнат от разбойници и обран. Нещо, което може би е очаквал. Американският пътешественик ни е оставил, чрез превода от английски на руски език, своите спомени и за България. Върху които полемизира Стефан Бобчев. Не толкова в задочен спор с автора, доказвайки къде той не е прав, а най-вече за да защити българщината в измеренията й на възстановена държавност, народопсихология, бит, духовност – светска и теистична. Патриотизмът за Бобчев е естествено чувство. А това чувство е присъщо днес като че ли повече на сънародниците ни в чужбина, отколкото на нас, бродещите из оглозганите предели на Родината. Но в далечната 1897 г. – то е било много силно и свято, необрулено от делничната кал. И то ще бъде блестящо защитено в предстоящите войни. Под знамена, бранени от децата и внуците на същите обикновени хора, срещнати от автора на пътеписа по изровени от пороите пътища.

  Но тези барутни дни са още далече. Предстои историята тепърва да разгръща кървавите си страници. А сега Стивънс, необезпокояван, нека премисля своите впечатления. Сигурен съм, че по своему те са верни. Някаква, макар и бегла мозайка за България от онова далечно вече време. Страна, хем вече суверенна, хем обременена от наследството на едно петвековно владичество. Устремила се към Европа и света, но предпазливо – стъпка по стъпка. Авторът е предал това, което е видял – късчета мозайка от чужд нему географски и социален пейзаж. Един от многото по велосипедния му маршрут. Доколко те са смислово запазени в преводите, впрочем, е също важен въпрос.

  Пред нас са спомени, заровени в праха на модерната забрава. Чрез тях можем да си спомним сега и за Стефан Бобчев – един полемист, с когото шега не бива, стане ли дума за Отечеството. Благодарим му, както и на пътеписеца Стивънс, че неволно, чрез списание „Българска сбирка“, възкресяват за нас късче отминало време.

  ПОСЛЕСЛОВ

  Пишейки тези редове, се замислям и за това има ли днес полемисти с такава любов и такава загриженост за народа си като тази на Стефан Бобчев? Не ги виждам, няма ги… Затова пък е пълно с активисти и експерти, които всеки ден се грижат за това разни чужди интереси да бъдат добре провъзгласени, защитени или украсени така, че да не е ясно чии са. Тези активисти някак си не обичат народа, от който са произлезли. И не го разбират достатъчно. Изкачвайки се по социалните стълбици на негов гръб, те не могат, нито знаят как да се опитат да въздигнат и него.

   

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Томас Стивънс е роден на 24 декември 1854 г. в Беркхамстед, Великобритания, но е поданик на САЩ – когато е на 14 години, семейството му се мести там. Детската му мечта е да кара велосипед. По това време доминиращ модел е т.нар. „пени фартинг“ – с огромно предно колело и с миниатюрно задно, чийто прототип е хитовият велосипед „Le Grand Bi“, представен от Арман Пежо през 1882 г. във Франция. Идеята на Стивънс да прекоси света идва, когато той е на работа в щата Колорадо. Велосипедът му е марка „Standard“, на чикагската фирма „Pope Manufacturing Company“. Стивънс първо пресича с огромни усилия американския континент, а после реализира и околосветското си пътешествие. По-късно пътешества още много и участва в различни експедиции. В Англия се връща през 1895-та, създава семейство и се утвърждава като мениджър в лондонския Garrick Theatre. Автор е на книгата от 1000 страници „Around the World on a Bicycle“. Умира на 24 януари 1935 г. в Лондон.

  .

• Скитница

  

  .

  И съм цялата приказка –
  безначален безкрай,
  безконечно начало,
  моят ад,
  твоят рай.

  В мълчаливите нощи
  слушам дъх затаен,
  а във шумните сутрини –
  аз и ти, теб и мен.

  И порочната истина
  не позна самота,
  а тъгата ми – бистрата,
  в кална локва умря.

  Всеки дъжд я измиваше,
  всеки припек гори,
  всеки вятър донасяше
  две студени сълзи.

  На последната страница
  хепиенд не видях,
  беше цялата в рани
  от прелистване, прах…

  И поука не чакайте,
  ни от нас, ни от вас,
  любовта си е скитница,
  дъщеря на Захлас.

   

  Диана Димитрова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Диана Димитрова (с литературен псевдоним Castaneda) е на 36 години. Родена е и живее в София. Завършила е „Социални дейности“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Освен от поезия и литература, се интересува от психология, музика и философия. Други произведения от същата авторка може да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• <<
• 1
...
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
...
• 75
• >>