Всичко от литература

литература

• Никулденска луна

  

  .

  Никулден е.
  Сред коледния пост
  небето с едри звездни люспи грее
  и драска по земята рибя кост,
  и свети рибешко око над нея.

  Тук, в ниското, край дунавския бряг
  по-влажно диша есенният вятър,
  по-черен е припадащият мрак
  и по-изгарящ – дискът на луната.

  Тя свети – восъчен златист печат,
  провесен в звездното небе далечно –
  екслибрисът на земния ни свят
  на страниците на самата вечност.

  Под този диск, под този звезден рой
  въздишали са древните поети,
  това небе е гледал дядо Ной…
  Сега това небе над мене свети.

  И същата луна – златист печат!
  И вятърът с могъщото дихание!

  Когато стане пепел този свят,
  това небе над него ще остане.

  Луната пак ще следва своя път,
  ще диша вятър в пустотата горе –
  нетраен и изменчив е светът,
  но по-нетрайни скитат в него хората.

  Никулден е.
  Рибарите в нощта,
  пияни от звезди и вино – пеят.
  Светът живее с простите неща.
  Никулденска луна над нас се смее.

   

  Валентин Чернев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Вилнейко

  Разказ на Здравка Евтимова

  .

  

  Стоеше до парчетата на вазата – хлапе, което едва ли се различаваше особено от най-малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му – още по-тънки въженца, вратът – от пластилин.

  – Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас в къщи принадлежеше единствено на баща му.

  Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир вода до коленете. Баща му пристъпи бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с парчетата си и разлятата вода до пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.

  Бащата – висок, строг мъж – нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху стената беше изписано с големи кафяви букви „ЪГЪЛ НА СРАМА“. Както беше мокро като кокошка, момчето със сведена глава пое към ъгъла на срама, притисна гръб о тапета и вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се усмихваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите му стреляха срещу момчето.

  – Знаеш какво – отсече мъжът. – Първо събери боклука. Второ, забърши водата от паркета. Трето, изхвърли отпадъците в контейнера, четвърто – преоблечи се; и пето трийсет минути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.

  Момчето сведе глава още по-ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че това не беше никак възможно – след това изрече:

  – Тате, да – строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш какъв красив шут, тате.

  Бащата съвсем нищо не отговори, макар че обърна гръб на момчето, така че гърбът скри една дълга и широка усмивка, която се измъкна от брадата му и тръгна да се разхожда из стаята.

  – Тате, може ли само десет минути да стоя наказан в ъгъла на срама? – попита момчето. Усмивката и брадата на мъжа се вледениха и не дадоха никакъв отговор.

  – Добре, тате. Нека наказанието да е петнайсет минути – мълчание завладя брадата. – Двайсет минути? – никаква реакция. – Двайсет и девет минути – плътна тишина в отговор.

  Брадичката на момчето отново се насочи към петите. То започна да събира парчетата от вазата, после попи водата и всичко протече по сценария, описан предварително от мъжа. Наказанието продължи в ъгъла на срама с вдигнати ръце точно трийсет минути. Момчето отначало подскачаше на място, после стоя на един крак, на другия крак, дърпа си ушите, опита да направи мост, но не успя, застана на ръце и вдигна крака, опрени на стената. Бащата само от време на време надничаше в стаята и малкият заемаше правилната стойка с вдигнати ръце. Майка му се опита да подхвърли бисквити и вода, но бащата отново се появи и този подкрепа така си увисна на масичката, точно под носа на момчето. Трийсет минути минаха като трийсет века и момчето се обади:

  – Тате, наказанието изтече. Виж – дори гадният часовник го признава. Тия стрелки мерят трийсет минути като трийсет и девет дни. Обаче аз вече си изтърпях присъдата и си платих за строшената ваза. Сега сме пак приятели, нали тате?

  – Да – потвърди бащата и този път въобще не обърна гръб. Дългата усмивка лъсна на лицето му и това беше страхотен сигнал за малкия – без никакво предупреждение той се метна върху канапето, оттам върху стола на един фотьойл и още по-оттам, от самия ръб на облегалката на фотьойла, се хвърли върху раменете на баща си и започна такава борба, каквато дори най-големият телевизор в града не бе предавал никога.

  – Стига, Вилнейко – обади се накрая мъжът. – Имам работа.

  – Признай, че си туширан! – дребният се бореше като оса, яхнал раменете на баща си.

  – Не съм.

  – Туширах те – заяви ситният и борбата продължи.

  Накрая мъжът се призна за победен, защото майката се намеси в неразрешимата ситуация:

  – Престанете. Омръзваха ми вашите битки и сражения.

  Всички вечеряха грах и пиле. Вилнейко беше сложил тайно малко сол в тенджерата, защото майка му готвеше все здравословно. Сега грахът се свиваше на дъното на чиниите, твърде солен на вкус. Хлапето беше лишено от десерт за това провинение. След като бащата и майката изядоха десертите си, а Вилнейко нищо не изяде, той заяви:

  – Изтърпях си наказанието за солта, сега свободен ли съм?

  – Свободен си – потвърди майката, която беше тиха и добра приятелка на Вилнейко. Тя не го наказваше, не му се караше, напротив, показваше му буквите и почти всяка вечер му четеше приказки. Но бащата не каза „Свободен си“, затова Вилнейко се размърда от крак на крак и несигурно попита:

  – Тате, нали ми изтече наказанието?

  – Изтече – реши накрая голямата брада. – Какво има? – Защото винаги, когато изтечеше някакво наказание, следваше нещо интересно.

  – Тате, как се пише думата „ ХРАБРОСТТА“ с големи букви? – попита момчето.

  – Защо ти е притрябвала пък точно „ХРАБРОСТТА“? – Бащата беше твърде озадачен. – Нали вече знаеш азбуката, защо не си напишеш всичко сам?

  – Не я зная чак толкова добре – започна да навежда брадичката към петите момчето. – Напиши ми думичката ти.

  – Справяй се, както можеш – взе решение брадата, после погледна към жена си и я предупреди: – Мария, няма да му пишеш нищо. Нека се помъчи. Така се учи човек.

  – Не е точно така – възрази Мария, но накрая, както винаги, притихна.

  – Тате, може ли да взема твоя син флумастер, онзи най-дебелия? – попита момчето.

  – Защо ти е? – отвърна бащата все по-озадачен. Вече четири години синът му го изненадваше денонощно. – Нали знаеш, че не може да си играеш с моите неща?

  – Няма да си играя. Ще напиша думата „храбростта“ – обясни синът.

  – Тогава може – отвърна бащата. – Знаеш къде стои, ходи го вземи.

  Хлапето, с тънка като тел шия, се втурна към бюрото и зарови главата си в чекмеджето. Разнесе се опасен шум и тропот, бащата скочи от мястото си, благодарение на което чекмеджето не беше изтръгнато от бюрото, а Вилнейко остана с флумастер в ръка – дебел, огромен флумастер, наистина страхотен. Майката и бащата седнаха да обсъждат нещо важно или може би гледаха новините – от екрана на телевизора гърмяха гласове на хора и политици, така че момчето бе наистина свободно. От неговата дейност не се чуваше никакъв шум, което беше странно. Където тичаше, летеше, нахълтваше това хлапе, винаги се вдигаше шум, тропот, дрънчене и трясък. Сега нищо не се вдигаше и бащата със сърдитата брада изведнъж се усъмни.

  – Какво прави Вилнейко? – обърна се той към жена си. – Защо е притихнал така?

  – Не го наричай Вилнейко, той си има име – Виктор – отговори жената с усмивка, но знаеше, че какъв ти Виктор… Когато го питаха как се казва, малкият обясняваше: „Вилнейко, но мама твърди, че съм Виктор“.

  Двамата родители оставиха новините на телевизора да приказват на воля и се озоваха в хола, където преди известно време имаше прекрасна ваза, но нея вече никак я нямаше – беше станала на сол под удара на невнимателната футболна топка. Сега и мъжът с брадата, и кротката жена замръзнаха на местата си. Дългата и широка усмивка се мярна за част от секундата някъде в брадата на мъжа, после светкавично като предател се измъкна и напусна помещението.

  – Какво си направил! – отсече страшният глас, звънящ от възмущение.

  В израза „ЪГЪЛ НА СРАМА“ думата „СРАМ“ бе зачертана с три тлъсти черти от синия флумастер. Над нея бе изписана дума „ХРАБРОСНТТТА“ с букви, огромни като камиони, и от „ЪГЪЛ НА СРАМА“, мястото се беше превърнало в „ЪГЪЛ НА ХРАБРОСНТТТА“.

  – Тук вече е ъгъл на храбростта – заяви момчето. – Аз съм храбър и искам да си търпя наказанието в ъгъл на храбростта.

  Усмивка като планина се мерна върху лицето на мъжа, но планината се смали като мишка и направи жестока забележка:

  – Съсипал си стената. Половин час с вдигнати ръце.

  – Е, пък ти, Митко – изрече тънко жената. Тя говореше все тънко, но Димитър въобще не обичаше тънките изречения.

  – Да – съгласи се момчето. – Получих си заслуженото честно. Но е друго да стоиш в ъгъл на храбростта.

  Сега, когато търпеше наказанието си в ъгъла на храбростта, минутите се търкаляха в часовника като стрели.

  – Минаха трийсет минути – обяви бащата и малкият направо не можа да повярва. Пък и как да повярва, като вместо трийсет, бяха изтекли само три минути? Така е то: за храбрите работи времето, не за срама.

  След няколко дни нещо се случи. Виктор бе джапал в пет-шест локви вода, беше газил в кал до колене и го бе валял дъжд. Вечерта вдигна температура, по-висока от тавана. Баща му с брадата се връщаше от работа, отиваше до леглото на малкия, докосваше го, стоеше до челото му цяла нощ, даваше му антибиотик и витамини, но температурата не спадаше. Дори прочете на ситния приказката за трите прасенца, после за дядовата ръкавичка, после за Снежанка, но температурата не помръдваше от мястото си. Няколко пъти през нощта брадата залепя ухо до гърдите на малкия, заслушан в хриповете.

  – Оздравявай, Вики – прошепна. – Хайде, моето момче. Ще те кача на Черни връх.

  – Честна храбра дума? – попита момчето, изгарящо в треска, въпреки антибиотика.

  – Честна храбра – отвърна брадата и опита да се усмихне, но нищо – нито усмивката, нито честната храбра не помогнаха.

  Цяла седмица хриповете трещяха в гърдите на малкия. Майката не ходеше на работа, седеше до леглото на пациента. Накрая бащата, втренчен в задраскания срам, измисли нещо. Той написа върху дъската до главата на момчето – с най-дебелия син флумастер – „ЛЕГЛО НА ХРАБРОСТТА“. По лицето на детето, въпреки гадната температура, се появи нищожна усмивка, бледа и измъчена, но бащата я видя. Каза:

  – Добре.

  В четвъртък толкова много дъжд изваля от облаците, че колите плуваха като водни колела по улиците. Бащата се прибра у дома по-рано. Тези дни той се прибираше по-рано. Апартаментът беше тих като наказано дете. Ни трясък, ни тропот нарушаваха покоя. Не апартамент, а кутия, пълна с обувки, които никой никога не е обувал. Този път брадата на мъжа беше мокра като мокра кокошка. Той отвори вратата, наведе се да събуе обувките си и тогава изведнъж като снаряд, като самолет изтребител, като ято орли, като пума и тигър върху гърба му връхлетя вихрушка – с крака и ръце от тънка тел. Лицето – бледо, но толкова решително, че човек само като го види, вдига ръце и трепери от страх.

  Малкият стисна врата на баща си:

  – Мокър си – извика той. – Мокър си, но се бори. Иначе си туш служебно.

  Хлапето тежеше колкото една или най-много две мокри кокошки, но пръстите му стискаха и се бореха люто.

  – Предай се! – извика момчето.

  – Вилнейко – прошепна невярващо бащата. Грабна малкия и погледна така загрижено бледите му бузи, че тапетите в коридора позеленяха от напрежение.

  – Не ми отвличай вниманието – предупреди го момчето. – Бори се. Иначе си туш.

  От гадната температура не бе останала ни следа.

  Мъжът вдигна ситния високо във въздуха, като че искаше да го подхвърли до тавана на блока, още по-високо, над мокрите облаците, но после се сети, че това е невъзможно и го притисна до гърдите си.

  – Добре ли си, сине? – попита той.

  – Забранено е да връхлитам върху тебе, когато се прибираш от работа – отсече момчето строго.

  Мъжът продължи да го притиска до гърдите си.

  – Забранено е – напомни малкият. – Половин час с вдигнати ръце – наказан ли съм?

  Изненаданата брада полека, много несигурно, се опита да скрие усмивката, която отдавна се разхождаше по лицето му, но не успя. Целуна момчето по главата и разроши косата му с голямата си, направо огромна ръка.

  – Какво правиш? – удиви се малкият. Погледна сериозно баща си и в очите. – Правилата са си правила.

  Щом се глезиш и ти ще стоиш трийсет минути наказан с мене. Не десет, нито двайсет, нито двайсет и девет!

  След малко момче и баща, навели брадички към петите, поеха към ЪГЪЛА НА ХРАБРОСНТТТА.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Здравка Евтимова е автор, който едва ли се нуждае от представяне, защото нейното творчество отдавна е прекрачило границите не само на България, но и на българоезичната читателска аудитория по света. Тя е автор, познат и на читателите на Еврочикаго. И все пак, ще си позволим да изредим факти от забележителната й биография. Здравка е родена Перник през 1959 г. Завършила е английска филология. В България са публикувани няколко нейни сборника с разкази, сред които: „Разкази срещу тъга“, „Сълза за десет цента“, „Кръв от къртица“. Нейни разкази са публикувани в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Франция, Германия, Япония, Китай, Русия, Аржентина, Норвегия, Словения, Иран, Румъния, Турция, Сърбия, Хърватска, Република Южна Африка, Виетнам, Гърция, Индия, Непал, Холандия, Австрия, Унгария, Полша, Нигерия, Чешката Република, Унгария, Словакия, Нова Зеландия, Северна Ирландия, Албания, Македония. Евтимова е автор на романите „В студената ти сянка, лейди“ (1997),„На две крачки от мен“ (1999), „Линди“ (1999), „За теб, за мен“ (2002), „Четвъртък“ (2003), „Арката“ (2007), „В гръб“ (2010),“Една и съща река“ (2015)

  В различни страни по света са издадени следните нейни книги: Bitter Sky (сборник с разкази), Skrev Press, UK, 2003; Somebody Else (сборник с разкази), MAG Press, USA, 2005, номиниран за наградата Pushcart 2006; Miss Daniella (сборник с разкази), SKREV Press, UK 2007; Good Figure Beautiful Voice (сборник с разкази), Astemari Publishing, USA, 2008; Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories (сборник с разкази), Vox Humana Publishing, Canada, 2010; God of Traitors (роман), Book for a Buck Publishers, USA, 2008. Сборникът с разкази Bloot voen ein Moeul е публикуван на холандски през 2008 г. от Max Cline Publishing, Utrecht; Carts and Other Stories (сборник с разкази), Fomite Books, Vermont, USA, 2012; Time to Mow and Other Stories (сборник с разкази), All Things That Matter Press, Maine, USA 2012; Impossibly Blue, Skrev Press, UK, 2013; Endless July, Paraxenes Meres, Greece, 2013; Sinfonia Bulgarica – романът „Четвъртък“, публикуван на английски в САЩ под това заглавие, Fomite Books, 2014; Sinfonia – романът „Четвъртък“, публикуван на италиански в Италия, Salento, 2015; „Четврток“ –  романът „Четвъртък“, публикуван в Македония от „Antolog“, 2015 г. Същият роман е публикуван тази година и в Китай.

  Списъкът с национални и международни литературни награди, на които писателката е носител, също е дълъг.  Наградата „Чудомир“ на в. „Стършел“ (за разказа „Колата“, 1982); награда за дебютна книга на „Южна пролет“ (за сборника „Разкази срещу тъга“, 1985); национална награда на в. „Пулс“ (1987), на сп. „Космос“ (за разказа „Реката“, 1990); Национална наградата за проза „Анна Каменова“ (1995); награда за разказ на в. „Век 21“ (1996); Награда за съвременен роман „Развитие“ (за романа „В студената ти сянка, лейди“, 1997); Награда за проза на английското списание „The Text“ (за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“, 2000); Специална награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“ (2000); Награда за най-добър роман на СБП за романа „Четвъртък“ (2003); награда на английското издателство „Skrev Press“ за „Bitter Sky“ (2003); наградата „Генчо Стоев“ за къс разказ (за „Кръв от къртица“, 2004). „Vassil“ е един от десетте разказа, спечелили световния конкурс за къс разказ на Би Би Си, Лондон, 2005. „It Is Your Turn“ е един от десетте разказа, спечелили една от десетте равностойни награди на световния конкурс за разказ „Dix auteurs du monde entier“, Нант, Франция, 2005. И още: 2005 и 2010 – награда „Златен ланец“ за разказ на в. „Труд“; 2015 – национална награда „Блага Димитрова“.

• Приказка за вярата

  

  преди
  да го целуне с обич любовта
  в магията
  износва жабешката кожа
  орисан
  да очаква чудото си от света
  да я свали самичък
  вярва
  че не може

  това е приказка за замък и за принц
  за крепостни стени с високи кули
  разказват ни я
  с нея
  сладко да заспим
  и да се молим
  някой някога от тук да мине
  за да ни събуди

  .

  .

  Светлана Караколева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• По-добре от печалба

  Вечерта след негативните новини по телевизията и поредните псувни срещу антинародното правителство, умореният от работата на две места Георги, си наля една ракия. Набучи с вилицата търкалце кисела краставица, глътна ракията на екс и замези. Малко му олекна. Погледна към малкия си син, който играеше на електронна игра, седнал на дивана.

  – Какво учихте днес в училище, Милчо?

  – Нищо! – без да вдига поглед от играта, отвърна синът му. – Класната получи инсулт и после до края на часовете психоложката ни успокоява.

  – Защо получи инсулт госпожата ви?

  – Щото Сияна каза, че госпожата е облякла палтото, което вчера майка й хвърлила в контейнера за смет.

  – Ха! Че бива ли да говори така на учителката си това момиче?

  – Тя Сияна си е такава! Да знаеш как заплаши учителя по история, ако не й оправи двойката!

  – Как?

  – Заяви му, че ще се оплаче на майка си от него! Че е педофил и, че я е опипвал в междучасието. А майка й е още по-шашава от нея! Ако дойде в училище, ще направи всички даскали разногледи! Може да се оплаче и в министерството дори!

  – А учителят ви как реагира?

  – За малко и на него да му изгорят бушоните! Особено, когато Сияна му обясни, че с парите от държавата, отпускани за нас, му плащат заплатата и е длъжен да ни пише само хубави оценки.

  – Виждаш ли, Пепи! – обърна се към жена си Георги. – Добре, че не стана даскалица едно време, както се бе засилила! Сега щяха да те правят луда тия калпазани!

  Жена му остави чинията, която миеше, изтри ръцете си и изпъшка:

  – То, щото не ме влудява откачената ми шефка! Всеки ден крещи като изкрейзила, за какви ли не глупости! Сякаш работя в лудница, а не в сладкарски цех! Знаеш ли, че от този постоянен стрес ми се е вдигнала захарта? Ако продължава така, ще хвана диабет!

  – И какво да направя аз? Скъсвам си задника от бачкане и пак няма управия!

  – Сто пъти ти казах вече! Да се махаме от тази измислена държава! Ако не заради нас, то поне заради децата! Няма да робуват и те на тези крадливи изроди! Където и да идем, ще бъдем по-спокойни и ще живеем по-добре! Дори бежанците в Европа живеят по-спокойно от нас!

  – Добре, готов съм! Продаваме панелката, колата и тръгваме! Обаче, като не знаем език, какво правим?

  – Ще го научим, пустия му език! По-добре на стари години да уча език, отколкото да ме разиграват като мечка на панаир разни мерзавци! Всеки ден вдигат цените на тока, храните, горивата, лекарствата, повишават данъците, сякаш сме крепостни селяни, а защо? Защо, кажи ми!

  – За да могат да лапат повече крадците в парламента и министерствата! Да се гушат шепа престъпници, нарекли себе си олигарси! Обаче не! Баста! До тук бяха! Утре обявявам апартамента за продан! Съгласни ли сте?

  Малкият му син захвърли играта и кресна възторжено:

  – Йес! Тате, ти си нумбър уан! Направо си фърст, ти казвам!

  Жена му за пръв път след седемнадесет години брак дойде и се гушна в него. Целуна го нежно и въздъхна:

  – Животът ни мина в мизерия! Най-после и на нас да излезе късметът!

  Дочул необичайното оживление, от другата стая надникна големият им син:

  – Кво става, фамилията? Да не сме спечелили от лотарията?

  – По-добре от печалба, бате! Напускаме България!

  Бащата присви очи. Някога бе ходил в казарма и се бе клел да пази родината си от външни врагове. Никой обаче не го бе учил как да я пази от вътрешни врагове, крадци и предатели. В скромният си, почтен живот, той никога не бе желал много. Искаше само спокойствие, ред и прилична работа. Уви, в България това бяха думи без значение и покритие!

  Чувствайки се безпомощен и победен, той надигна шишето с ракия. С всяка глътка се опитваше да удави болката, да забрави проблемите и тази прокълната страна, в която се бе родил, живял, обичал и от която накрая бе прокуден. Последното, което Георги си помисли, преди да се напие бе, че дълго след като затрият България, ще има още много българи по различни места на земята.

   

  Красимир Бачков

• Трябва образ да има тази вечна вина

  

   .

  Не заплювайте Юда! (Той предаде и себе си).

  А без злото светът не разбира доброто.

  И за кръста не би съчинявал легенди,

  с дитирамби не би възхвалявал Голгота…

   

  Взел е трийсет монети… И какво си е купил?

  Дреха, почести, може би време?

  Синоним на предател днес е името Юда –

  непростимият грях в най-известния грешник…

   

  Всеки носи във себе си и частица от кръста,

  и парченце от Юда. Да люлее везните

  ту във полза на другите – без логическа връзка,

  ту за лична облага – заради егоизма си…

   

  И доброто, и злото са по равно заложени

  във душата човешка. И се борят за нея

  денем ангели бели, черни дяволи нощем,

  но в света няма никой напълно безгрешен…

   

  А пък Юда и кръстът – те са изразни средства.

  (Трябва образ да има тази вечна вина).

  Носи черно и бяло като белег наследствен

  невиновната, грешна, човешка душа…

   

   

  Дочка Василева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.

   

• Нани, Миле

  Разказ от Ганка Филиповска

  

  Пое си дъх и се взря в огледалото. Сблъска се с уплашените си очи. „Вземи се в ръце, Мелек – каза си. – Няма страшно, момиче, той вече не е такъв…“

  От толкова много години носеше името Мила, но когато сама си даваше кураж, винаги се наричаше с рожденото си Мелек. То й беше късметът, с него някога беше щастлива. Ангел – това означаваше. И когато го произнесеше, сякаш че викаше небесния си закрилник. Всъщност не знаеше дали мюсюлманите имат ангел пазител. Половин туркиня, половин българка, не беше чела нито Корана, нито Библията. А Мила… Мила й казваше майка й, от която й беше останал спомен за копринени ръце и тъмнокестеняви коси с аромат на индрише.

  Миналата седмица зълва й изстреля притеснено: “Како, много те моля, облечете се малко по-така. Кажи и на брат ми. Нали ме разбираш, дъщеря си женя, и то за германец. Не искам да ме излагате”.
  Младата учителка от детската градина й даде списание с кройки, даже и директорката участва в избора на модела. Всички се спряха на разкошна дълга рокля, богато разкроена от кръста надолу. Много плат трябваше за нея, а колко получава една лелка, която по цял ден чисти подове и мие наакани дупета?

  Намери едно преоценено черно парче метър и двайсет, един и десет широко. Слаба е, ще й стигне. Просна плата на пода, наложи кройката на корсажа и провери дали е спазила правата нишка. От кръста надолу щеше да бъде скосена пола, нямаше материал за друго.

  Не посмя да каже на Асен, че ще си купува плат. Ще го изненада – като види резултата, ще преглътне двайсетте лева. Така не се беше вълнувала от абитуриентския си бал. Тогава беше цялата в червено, красива и млада. Но празникът не беше истински, защото Сашо го нямаше до нея – беше в казармата. После я приеха в института – щеше да учи за детска учителка, това й бе мечтата. Беше 14 август, в квартирата й дойде съученичката й Соня и я покани на дискотека. Мила не излизаше никъде, приятелят й беше войник. “Какво толкова – каза Соня. – Няма да сме сами, братовчед ми Асен ще е с нас. Сержант е в поделението. Той те е виждал…”

  Доспа й се неистово, но Соня не искаше да си ходят. Тръгна сама. “Къде така? – настигна я Асен. – Ще те закарам.” Отби колата в някаква горичка. Мелек хукна, но той я настигна и я повали с един удар в главата. После я закара при родителите си. Щом отключи вратата, и двамата изскочиха в коридора. “Водя ви булка – каза. – Сега лягайте, утре ще се запознавате.” Роклята й беше с кърваво петно.

  Той я насилва дотогава, докато прозорецът не просветля. След това заспа. Мелек се раздвижи тихо. Стана и видя локвата кръв на чаршафа. Облече се в коридора.

  След три часа Асен заблъска по вратата и прозорчето на приземната й квартира, накрая хазяйката излезе и го заплаши, че ще извика милиция. После тя молеше Мелек да й отвори: “Миле, детето ми, какво става, леля?!”. „Остави ме, лельо Венче, искам да умра“ – проплака Мелек. Посред нощ се почука на вратата й и тя чу гласа на баща си: “Мелек, ач капъъ!”. Отвори му, не можеше да не му отвори. Той плъзна поглед по изпохапаните й устни и по моравите петна по шията й, и засрамено го вкопа в пода. “Дойде Асен с майка си и баща си да те иска. Каза, че вече си му жена. Стягай си багажа, сватбата е след две седмици.”

  За първи път мъжът й я преби до смърт, когато синът им беше на година, а тя – бременна с второ дете в третия месец. Бяха излезли по изключение семейно. Отидоха в парка. Асен реши да купи пуканки. Малкият се изтръгна от Мелек – едва проходил, хукна и се препъна. Тя се втурна, но я изпревари някакъв мъж. Наведе се, хвана детето и когато се надигна, Мелек се смали под синия взор на Сашо. “Твоят син ли е – каза той. – Добре ли живееш, Мелек?” Асен се зададе. Лицето му беше червено, а юмруците му – свити. Прибраха се. Смля я. Каза й: “Ако пак те видя да говориш с него, ще убия и двама ви”.

  Синът й сигурно е плакал с часове, за да се осмелят съседите да разбият вратата. Успяла е да им каже да не викат лекар, а да я закарат на село. Баща й заклал две овце и с баба й я увили в прясно одраните им кожи. Пометнала детето.

  Тънеше в безкраен сън, нарушаван само от намаза на баба й, коленичила на молитвеното си килимче. Нощта, преди Мелек да се надигне от постелята, нахлу с пълна луна и църкането на щурци. Тя спеше. Сънуваше как мъжът й е убил Сашо и я гони. Бягаше, но лепкава кал беше засмукала краката й. Успя да се изтръгне, стигна до висок зид. Катереше се по него, той беше трънен и от кръвта й разцъфваха рози. Знаеше, че е кошмар, и извика три пъти “Бисмиллях!”. Не изплува от съня. Асен я застигаше, чуваше накъсаното му дишане. Тя се изкатери до края на стената, но не можеше да се прехвърли през нея. Тогава се появи благ мъж с дълга коса и брада – беше го виждала и преди. Помнеше – много е малка, майка й я държи, в другата си ръка стиска свещ и плаче пред образа на млад дългобрад мъж. Същият беше, но очите му сега бяха Сашовите. „Не се бой“, каза й той и я прехвърли през стената.

  На следващия ден Мелек, обута в шалварите на баба си, отиде до съседното село – беше българско и имаше черква. Прости ми, Аллах, прости ми, прошепна и прекрачи прага. Старицата, която продаваше свещите, я изгледа изумено, но нищо не каза. Мелек застана пред иконата на Христос. Пламъчето пареше ръцете й. Нещо в гърдите й се спука като мехур, препълнен с черна кръв, и за първи път от толкова време насам сълзите й рукнаха.

  Шиеше на старата крачна машина пердета за кухнята и не беше чула колата на Асен. Баба й влезе при нея, хвърли с погнуса на пода нова забрадка, зелена с пембени гюлове, и каза на Мелек, че баща й я вика. Асен стоеше с наведена глава, на масата имаше шише “Плиска” – любимото питие на баща й, и кутия “Черноморец” – нейните любими бонбони. Детето се радваше на новото си камионче.

  Когато тръгваха, мъжът й целуна ръка на баба й и на баща й. Исмаил каза на дъщеря си: “Нерде коджа, орда ханъм”. Където е мъжът, там е и жената. Така Мелек разбра, че в бащиния й дом няма място за нея.

  Повече не забременя. Не отиде да учи, Асен отсече да си наляга парцалите. Намери си работа по заместване в детска градина. Където и да се местеше, Сашо винаги я откриваше. Видя го и днес. Пушеше до оградата. Тя не посмя да излезе на двора цял час, но работното й време свършваше, а имаше боклук за изхвърляне. Сашо я погледа, погледа, обърна се и замина.

  Мелек тропоса роклята и я облече. Налагаше се да повдигне малко пенсовете – бюстът й беше висок, и да задълбае свивките в талията. Измина на машината шевовете. Пак сложи роклята. Деколтето беше по врата – Асен щеше да я убие, ако е дълбоко. Дължината покриваше коляното, малка цепка разкриваше десет сантиметра от лявото й бедро. Трябваше бързо да прибере всичко, защото мъжът й скоро щеше да се върне, но не се стърпя. Изрови от гардероба червените си абитуриентски обувки на висок ток, други официални нямаше. Прасците й блеснаха в цялата си прелест. Глезените й бяха непокътнати, въпреки възрастта. Вдигна косите си на хлабав кок и шията й се източи беззащитна.

  Отварянето на вратата я втрещи. „Какво е това? – изкрещя мъжът й. – Сватба ли, сватба ли? Кой ти е казал, че ще ходиш? Тя е за бели хора, ма, не за мангасарки като тебе!“

  Острият звук на съдрана рокля поряза сърцето й. Асен я повали и я зарита с кубинките си.
  Тя се насили да отвори очите си. Не можа. Беше тихо. Когато я пребиеше, Асен винаги отиваше при майка си и слушаше вайканията й, че оная кадъна му е провалила живота. Мелек се опита да се раздвижи, но ръцете и краката й не я слушаха. Сигурно беше паднала в коридора. Трябваше да изпълзи до хола, там беше телефонът й. Този път ще се обади на “Бърза помощ”. Не помръдна и сантиметър, внезапно потъна някъде – беше нещо засмукващо и дълбоко.

  Свести се. Не виждаше, не можеше да се движи. И тогава я заля ужасът – преди да замине за Англия, синът й каза на баща си: “Удариш ли пак майка ми, ще се върна и ще те убия”.

  Напрегна силата, която вече нямаше. Пак й прилоша. Помоли се и на мюсюлманския, и на християнския бог. Аллах, помогни ми! Исусе, помогни ми! Исусе, спаси ме! Аллах, спаси ме! Тогава усети коприната на майчините си ръце и аромата на индрише от косите й. Последното, което чу Мелек, беше: “Нани, Миле, нани на, сладка рожбо мамина!”.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Казано по мъжки

  

  .

  Не хулете след третата чаша,
  аз от първата още разбрах,
  че вината изцяло е наша
  и не можем минута без тях.

  Стига с тези страхливи закани,
  от разбридано его и чест!
  Любовта е причина да станеш
  на разсъмване утре във шест.

  И додето зората се спуска,
  над града като розов воал,
  да направиш кафе и закуска,
  за онази, с която си спал.

  И вселенската нежност събрало,
  да ти бъде сърцето компас –
  че жената не е само тяло,
  да си кажеш самичък на глас.

  Нека в кръчмата други да пъшкат,
  от измислени в чаша вини –
  да обичаш е повече мъжко
  от хиляда и триста псувни!

  .

  Димитър Никифоров
  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Димитър Никифоров (с литературен псевдоним argonyk) е роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско. Завършил е строително училище във Враца. Сега живее и работи в София. Димитър има издадена досега  една стихосбирка, „Бодли в сърцето“ (пилотна книга на издателство „ХуЛите“, 2013 г.). Мисли и за втора. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Куче в дъжда

  Разказ от Иван Вакрилов

  .

  

  Под навеса на автобусната спирка, седнала на сгъваемо рибарско столче, сбръчкана баба продава гевреци. Боре Минкин спира пред нея и замислено потупва джобовете си. Гладен е, а от книжния чувал с топлите гевреци се носи аромат, който пълни устата му със слюнка. Напипва някаква монета в джоба на якето, преглъща и я подава на жената. Тя гледа ту него, ту монетата в ръката си, и тогава Боре вижда, че това са само пет стотинки. Усмихва се извинително и посяга да си ги вземе обратно – за какво ли? За какво са му тия стотинки, с които нищо не можеш да направиш, освен да ги подхвърляш във въздуха и да гледаш какво ще се падне – ези или тура. Жената свива ръка в юмрук и монетата изчезва. Тя поклаща глава тъжно, бръква в чувала и му подава един геврек. Лицето на Боре гори от срам, иска му се да се врътне и да избяга, но вместо това посяга и взима геврека, като мърмори извинения и благодарности. Бабата махва с ръка сякаш отпъжда муха и той се потътря надолу по улицата, стиснал топлия геврек, с очи, забити в паважа.

  Боре Минкин е обикновен човек на петдесет, невисок, но с коремче, пооплешивял и с тъжни кучешки очи. Човечец, както би казал бившият му шеф от цеха за метални изделия. Уж не е лош човек шефът, но все гледа да те резне с някоя такава думичка, та да ти е чоглаво цял ден. Уж не беше лош, но когато работата намаля, на бърза ръка уволни трима души, между които и Боре, който беше счетоводител, касиер и нещо като личен състав. Боре изхвърча, а на негово място сложиха жената на шефа – то така си е, своята риза е най-близо до гърба.

  Мина месец от оня ден, когато сложи последната заплата на кухненската маса и съобщи на жена си новината. Направи нескопосан опит да се пошегува:

  – Доре, утре няма да ставам рано. Ще спя до обяд и после ще ошетам, ще извъртя една мусака, та като си дойдеш – опъваш се на дивана и никакви грижи.

  Дора работеше в един фризьорски салон и понеже беше добра в занаята, изкарваше не лоши пари. Стройна, запазена за годините си, с оранжева коса на черни кичури, тя излъчваше самочувствие, далеч надхвърлящо и работата ѝ, и двустайната панелка, в която живееха. Жадуваше за внимание и правеше всичко, за да привлече погледите на мъжете.

  Боре беше подочул на няколко пъти за някакви любовни афери, но стискаше очи и се правеше, че нищо не забелязва. Отдавна беше минало времето, когато русият му перчем гордо се вееше из кафенетата по главната улица, а големите му изразителни очи палеха мераци у младите момичета. Дора го забеляза, грабна го и го закичи като китка зад ухо, а след няма и година се ожениха. Тя роди една дъщеря и категорично отказа второ дете – страхуваше се за фигурата си. Брак като брак – с постепенното отмиране на първите тръпки, с натякванията, че хорските мъже правят кариера, а нашият, видите ли, дреме зад бюрото и не си помръдва задника да осигури по-добър живот за хубавата си жена. Брак, над който полека се спусна една лека мъглица, която му помагаше да не забелязва това, което не искаше да забелязва.

  Преминаха през годините, белязани от събития, които разместваха пластовете в малкия град. Години, които затискаха дребните хора с несбъднати мечти, попарваха плахите им надежди за по-добър живот и оставяха след себе си разочарования и апатия. Боре знаеше, че не времената са виновни, а самите хора – тия като него, дето си нямаха вълчи зъби, та да прегризат пъпната връв на беднотията. Усвоил урока, че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, той старателно избягваше да забелязва – и забежките на Дора, и хлъзгавите усмивки на крадливите си началници. С времето се попрегърби – види се така му беше по-лесно да мъкне еднакво сивите си дни, които го водеха… къде го водеха той не знаеше, но чакаше да свършат. Да свършат веднъж завинаги и да дойде оня, последният ден, за който Боре знаеше, че ще е добър – денят, когато щеше да се усмихне и да покаже среден пръст на света наоколо си.

  Три месеца бяха минали в безплодно търсене на работа – отначало по специалността, а после – каквато и да е. Деветдесет дни, в които му се натякваше, че за нищо не става, че е лентяй и тунеядец. И деветдесет нощи – нощи, в които пълзящите страхове го задушаваха, нощи на студено мълчание и самота. Виждаше силно гримираната си дъщеря да се качва в лъскави коли и да се губи за по няколко дни, виждаше жена си, която почти не криеше връзката си с един позамогнал се бивш офицер. Виждаше и себе си – с наведена глава и отпуснати рамене – изритан в канавката като празна консервена кутия. До вчера.

  – Виж какво – заяви Дора – няма смисъл да се будалкаме, мисля да се разведа с теб. Не става, разбираш ли, не става! Не си ми нужен, не искам да те хрантутя и да гледам увисналата ти физиономия повече. Събирай си багажа и се изнасяй. Това е, чуваш ли?

  Боре чуваше. Някак неясно, отдалеч, но чуваше. Чуваше как краят се приближава. Нали го беше очаквал, какво толкова. Погледна жена си без да каже дума, взе якето от закачалката в коридора и все така мълчаливо излезе.

  Улицата се казва „Индустриална” и води към края на града. От двете страни има складове, работещи и неработещи цехове – мрачни, сиви стени, изрисувани със спрей от хлапетата. Паважът е разбит и в локвите тихо пошляпват ситни капки дъжд. Неделя е и е тихо. Боре върви без да заобикаля дупките и дъвче геврека. Някъде напред, извън града, сиво-черното небе похлупва земята и над хълмовете проблясват светкавици. Капките дъжд стават по-големи, излиза вятър и той вдига яката на якето в опит да запази малко топлина.

  Някакви шумове се смесват с потропването на дъжда и Боре се оглежда наоколо. Зад силозите на бившия фуражен завод има голяма асфалтирана площадка – май нещо е щяло да се строи, но сега мястото пустее. Звуците се усилват и когато подминава силоза, той вижда нещо високо и пъстро. Спира и се заглежда през дъжда – на празното място се издига куполът на цирк. На високите гринди са увиснали мокри знамена, а между две колони се полюлява голяма неонова табела „ЦИРК ИНТЕРНАЦИОНАЛ”.

  След миг колебание Боре се запътва към фургона с надпис КАСА. Звучи музика, но хора няма – още е сутрин и едва ли има представление. Сигурно репетират, мисли си Боре. Изкачва двете дървени стъпала към фургона и почуква на прозорчето. Отвътре го гледа жена с уморено и безразлично лице. Протяга ръка и плъзва стъклото настрани:

  – Билети ли? Колко?

  – А… не, аз само… Чуди се какво всъщност иска от тази жена, която изглежда като част от локвите наоколо и едва ли се радва на самотния мокър мъж. – Исках да питам – изведнъж се сеща той – за работа. Ако има нещо…

  – Не, няма – думите на жената са студени като капките дъжд, удрят го в лицето и прозорчето се затваря.

  Той слиза по стъпалата, прави крачка и спира. Къде всъщност отива? Обратно в града, където никой не го чака, или напред по пътя, който води кой знае накъде? Става му смешно – изглежда, че е стигнал на края на света. И този цирк, почти невидим под леещия се вече дъжд, е сякаш знак, че нататък няма нищо.

  Изпод фургона се появява нещо бяло и след секунда на крачола му увисва малък шпиц. Боре с учудване гледа малката топка, впила зъби в панталона му и ръмжаща яростно. Навежда се и опитва да погали кучето, а то изведнъж се свива и утихва. Взима го на ръце и се оглежда – сигурно е на някого от цирка, може би трябва да пита дъждовната жена от касата.

  – Чочи! Чочииии! Веднага ела тук! Гласът е последван от фигура, наметната с дъждобран – твърде тесен, за да обгърне едрата фигура на жената, която го носи. Тя застава до ниската метална ограда, само на метър от Боре, който е прегърнал треперещото куче, и се вглежда в него:

  – Ах, благодаря ви! Толкова е луда, тая кучка! Гласът е плътен, мек и макар приглушен от дъжда, носи сякаш някаква топлинка.

  – Хубавица е – казва Боре и продължава неуверено – обичам кучета…

  – Подайте ми я, ако обичате. Вие за билети ли?

  – Не, не… само минавах и… търся работа, пък тук нали е индустриалната зона, та…

  Жената се вглежда в прогизналия от дъжда мъж, по чиято плешива глава се стичат ручейчета, замисля се за момент и се усмихва:

  – За пръв път виждам Чочи да стои така кротко у някого, обикновено не търпи чужди хора. Вие май – тя се сепва – работа ли казахте? Търсите работа?

  Боре кимва и се опитва да избърше лицето си от дъжда без да изпусне кучето.

  Едрата жена посочва към вратата в оградата:

  – Елате, искам да поговорим. Чочи! – извиква тя, като вижда как шпицът скача от ръцете на Боре и се втурва вътре. – Ела бързо!

  Боре минава през вратата, все още несигурен дали иска да говори със собственичката на кучето. Жената го хваща за ръка и като продължава да вика кучето, го повежда към един от фургоните. Вътре тя сваля дъждобрана, пресяга се, взима една кърпа и я подава на Боре. Той притеснено бърше главата и лицето си, като тайно оглежда обстановката. Студено му е и потреперва. Домакинята се отпуска тежко на малко канапе и потупва с ръка до себе си:

  – Ела, седни тук. Подгизнал си, знаеш ли. Свали това яке, а аз ще ти дам нещо, дето ще те изсуши – засмива се – е, поне отвътре де. Без да става се протяга към един шкаф и изважда бутилка, а след това и две чаши.

  Отвън някой драска по вратата и Боре, след въпросителен поглед към жената, отваря. Кучето се втурва вътре, отръсква дългата си козина и скача в скута му.

  – Ама тя се влюби в теб! Я гледай… Жената отпушва бутилката и налива в чашите: – Това е арменски коняк – ще те загрее за нула време. Хайде, давай. – на възпълното ѝ лице се появява усмивка – седем кучета имам, дресура, нали знаеш?

  Той кимва. Гледач на кучета? Защо пък не, какво толкова. Седем значи седем. И дресьорката… симпатична жена… Тя го гледа, докато той гали шпица в скута си. Работи с кучета от толкова години и знае всичко за тях. Мъжът до нея има очи на куче, не може да сгреши с този негов поглед. Такива са добри за работа, ако не ги притискаш много. И… за студени нощи също. Защото тя разбира и от студени, самотни нощи. Следващият половин час е нещо, което Боре няма да си спомня отчетливо. Ще остане само усещане за топлина, за допира до едрото тяло на диванчето. И гласът, разбира се – глас като люлка, минава му през ума, докато пие втората чаша коняк. Ще запомни това, което тя казва, след като се уговарят за работата и заплащането:

  – Пътуваме непрекъснато, мисля, че ти е ясно. Утре напускаме този град. Отиваме – не помня къде… някъде.

  Боре се е облегнал назад, очите му са затворени.

  – Напускаме – промърморва той – отиваме… някъде.

  Дъждът трополи по ламаринения покрив на фургона, а от шапитото на цирка музиката продължава да звучи. Нат Кинг Кол пее: Ако се усмихнеш през сълзи… Усмихни се и може би утре ще видиш как слънцето грее за теб…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор  –  вж. тук.

  .

• Баба ми, Гъркинята

  Разказ от Стефка Венчева

  .

  

  В понеделник, шести юни, с Ирини седнахме на двата люлеещи се стола под смокинята. Там винаги е хубаво, защото сянката е рехава, а от дувара лъха хлад. Между бръшляните, плъзнали по него, се крие таралеж. Той излиза само нощем и първият път, когато го чух, се изплаших ужасно, защото стъпките му са тромави и звукът е почти като от човешки. С баба ми си говорим за много работи, като се започне от иглата и конеца, и се стигне до зачеването.Тя е чистокръвна гъркиня, а дядо ми Георги – потомствен българин. Оженили се, когато за огрев отивали по половин кубик дърва на ден. Сватбата продължила цяла седмица, защото снегът валял непрекъснато и затрупал проходите между къщята. Онези, които оцелели след препиването, две години не близнали ракия и червено вино. Такава сватба не била вдигана в града от 1928 г., двадесет дни преди голямото земетресение. Гъркинята не знаела и дума български, и когато попът я попитал дали доброволно взема дядо ми за мъж, тя догаждайки се за същността на въпроса, отговорила:

  – Не. – което си значело да. Попът бил предварително почерпен и нямал възможност да се съобразява с “желанието” на булката, затова приключил венчавката, както му е редът. Вулата е много важно нещо и Ирини до ден-днешен я пази на дъното на сандъка си.

  Дядо ми откраднал Ирини от Кандия, на остров Крит, където ходел да прави търговия. Два пъти го обирали на връщане, но най-ценният товар все пак останал. Баба Ирини сякаш не остарява, кожата на лицето й е гладка, плюшена, а очите й приличат на захарни бонбони, оцветени в синьо. Ако я попитате кой е най-далечният й спомен, ще ви отговори – разпването на Христа, а мъжът, който я съпътства през целия й живот, е от родната и Кандия, и е известен по света като Ел Греко. Когато се появил на бял свят, ръцете му светели като да са от чисто злато. Вървял съвсем слаб, с черни фини коси, големи и тъмни очи, с дълъг и грозноват нос. Ирини била много влюбена в него, но той не я виждал. Щом минел по пътя, стъпките му в праха се пълнели с незабравки. Винаги щом заспи, тя сънува Ел Греко.

  Ирини знае толкова много женски тайни, че понякога си мисля, че е самодива. Започне ли да говори, лицето й излъчва сияние, а от очите й се пръска светлина, гласът й е протяжен, а ръцете й стават дървесни корени. Вълшебно красиво е.

  Когато дядо я отмъкнал от Кандия, тя била почти сгодена за един доста по-голям от нея албанец, който имал къща на три ката и бил достатъчно богат, за да й осигури живот, достоен за завиждане. Често й носел подаръци и баща й – барба Никос се замислил сериозно дали да не даде дъщеря си на Коста Албанеца. Ирини била двадесетгодишна и съвсем нямала намерение да бърше доживотно лигите на ухажора си, но затова пък прекрасно знаела как да го умори. Той приличал на тлъст и дебел калугер, който е прекарал цял живот в магерницата. През ноември барба Никос и Коста Албанеца изпили три кила узо и си дали дума, че на петнадесети декември ще вдигнат годеж. В знак на сериозност в намеренията си, кандидат-женихът донесъл на Ирини златна гривна, зелена кадифена рокля и пръстен с бисер. В замяна на което придобил правото да идва веднъж дневно в дома на бъдещия си тъст. По това време баба ми за първи път сънувала Ел Греко, пак на сън някаква старица й казала, че е роден през 1541 г. и името му е Доменико Теотокопулос.

  Понякога Коста оставал насаме с бъдещата си годеница, но не повече от десет минути. За това стриктно следяла прабаба Стефани. Тя излизала от стаята уж за минутка, а се бавела повече от десет, защото прекосявала дългия и влажен коридор, качвала се по скърцащите стълби на втория етаж, отваряла бавно вратите на стаята си, ровела безпричинно в чекмеджетата на скрина си, казвала си „Отче наш“ пред иконата на Св. Богородица, и се връщала с досадната си кука и конци, за да плете дантели – чеиз на внучката. Дантелите били по-тънки от паяжина.

  Тия всекидневни аудиенции съвсем не допадали на Ирини, тя не можела да понася похотливите погледи на Коста и затова често се преструвала на болна. Това никак не му пречело да се умъква в стаята й, да сяда на леглото й и да я държи за ръката. Когато веднъж Стефани излязла, за да вземе проклетите си дантели, Коста треперещ от сласт бръкнал в деколтето на кенарената бабина нощница, а тя го намразила още повече.

  Всичко продължавало по този начин, докато не се появил дядо ми. Пристигнал в най-големия кучи студ в нощта срещу осми декември. Преди Коледа настроението на хората се повдига, те стават щедри и пускат по някоя пара повече за покупки. Дядо седял три дни, сребърните накити, които продавал, бързо привлекли вниманието на хората от Кандия. Коста завел Ирини, за да избере нещо. Тя избрала дядо. Щом видяла тъмните му, седефено-топли очи, стройното мъжко тяло, загърнато в черния астраганен кожух, тънките му дълги пръсти, разбрала, че и най-чистите помисли потъмняват, щом става дума за истински мъж. Той се усмихнал, трапчинките му се напълнили със скреж. Брадата му била тридневна и много му отивала. Очите му я пробивали, но Ирини продължавала да го гледа. Албанецът купил на бързо половината сергия, защото тя искала още и още, дал само три драхми в повече и доволен повел хубавицата си към къщи. Дядо някак си веднага разбрал, че тя ще се върне и затова пуснал чергилото на колата, впрегнал конете, платил нощувките си в хана, постлал кожуха си в каруцата, затъкнал дупките със слама, с една реч приготвил се за път. Не бил изпушил и един тютюн, а тя пристигнала. Знаел толкова гръцки, колкото да си изпроси боя. Не й казал и думичка. Вдигнал я в колата, завил я с дебелата шуба и подкарал конете. Много жени премаляли по него, показвали му по кърищата и ханските стаи какво значи страст, но той знаел, че истинската му любов все още не е намерена. Още като видял Ирини, разбрал, че тя е архижена, една преродена Ева, която ще му роди и отгледа децата, ще върти дома му и сигурно ще плете дантели в дългите дни, докато него го няма; тя му приличала на ангел, а и изглеждала почти толкова добра. Години по-късно той обичаше да повтаря – жената е добра само, когато спи. По пътя Ирини мълчала и гледала снежинките, които се топели по гърба на дядо. После заспала и засънувала, че сам Св. Георги я вози на коня си. Свалил я пред олтаря на някаква черква, а там я чакала жена с черти на мадона, тя й подала голям сребърен пръстен с бял камък… Събудила се в Македонско. Конете били грохнали. Ирини не съжалила, че е избягала с българин. На ръката й пишело, че ще бъде щастлива.

  Във вечерта на сватбата дядо ми бил пиян.

  От ракията и красотата на баба. Тялото й излъчвало миризма на миро, вкусът й бил греховно тръпчив и в ръцете му тя изглеждала като амфора. Дядо до смъртта си беше влюбен в жена си. Можеше да я гледа с часове, навел леко глава, присвил очи като тогава, когато за пръв път я видял.

  Девет месеца след сватбата им се родил баща ми, върху една рогозка на чардака. Той е взел от красотата на Ирини и избухливостта на дядо, може би на стари години ще се превърне в същия скъперник, а освен това е и ревнив като него, но това е друга тема. Баба ми е по-привързана към малкия си син… От Гърция със себе си донесла само купчина дантели, които после послужили за булчината й рокля, и портрета на прабаба Стефани – рисуван от някакъв скитащ художник в Кандия.

  Ирини и дядо имат сватбено кадро. Дядо е седнал на един виенски стол, а тя стои права до него. В косите й има венче от бели цветя, а роклята й плува в дантели, на фона на старогръцки руини. Смеейки се баба казва, че това е чаршаф, върху който неизвестен майстор на четката е развихрил въображението си. Сигурно всички женили се в този период притежават подобна фотография. Двамата са страшно сковани, но очите им са живи.Снимката не е избеляла, като Ирини.
  Била е страшно красива. Много мъже са завиждали на дядо. По-странното е, че тя никога не е подхващала кърска работа, но никога никой не е казвал за нея, че е мързелива. Никога не се е карала със свекърва си. В началото, защото не знаела български, а когато го научила, вече нямало за какво.

  Животът им бил хубав, въпреки това баба продължила да сънува Ел Греко, може би защото всяка жена, макар и да живее с най-добрия мъж на света, винаги мечтае за още по-съвършен.

  Оставала е сама само по време на войната. Татко току-що бил роден и дядо получил повиквателна. Още от младини той бил миролюбиво настроен, но „Когато те призове дългът, възгледите ти нямат значение“ – казваше той. Цяла нощ баба плакала и му стягала раницата. В резултат на вълнението секнала кърмата й, а баща ми бил захранван насетне с млякото на домашната коза Захаринка. Вероятно от това добиче е прихванал и вироглавството си. Дядо отишъл на война, докато баба се занимавала с татко, после се върнал въшлив и кирлив, за да заченат чичо. И после, пак се върнал в Унгария. По време на краткия си престой направил два-три скандала на баба заради пословичната си ревност, а повод нямало.

  У нас все още се търкалят някакви гилзи от манлихера и корубите на две гранати, тип лимонка. Дядо ги донесъл, заедно с медала си, когато свършила войната.

  Ирини ме научи да пуша. Криехме се в килера. Там винаги има набутани някакви вехтории, вързопчета с приказно съдържание, гърнета със сух фасул, сладко от смокини с хартиени похлупачета и понякога плъхове. Тя ги ловеше по онзи остарял начин – в една тава слага орехи, вързани с клечка, на която е подпряна друга тава, когато дръпне ядката, мишката се самозахлупва. Бях на деветнадесет, когато тя каза:

  – Ела, ще ти покажа нещо.

  Влязохме в килера, а отнякъде там се процеждаше слънчев лъч, който огряваше праха, вдигнал се от нашето влизане. Докато малките частици се люлееха пред погледа ми, тя измъкна от един ъгъл цигарето си и кутия цигари без филтър. Щракна кибритената клечка и с наслада всмука дима.

  – Искаш ли да опиташ? – ме попита.
  – Да – казах.

  Закашлях се, но не изпитах отвращение.

  – Влюбена си – ми каза.
  – Да – отговорих – как позна?
  – По сиянието, което излъчваш. То е синьо. Като на всяка влюбена жена. Хубав е, нали?
  – Да.
  – Страхуваш се, че няма да го задържиш?
  – Да.
  – Твой ще е, вовеки. Хубава си и вълшебна. Щом светиш в синьо, твой ще е. Вярвай ми. Никога не се съмнявай в това. Съвършен е почти колкото Ел Греко…
  – Бабо, той е много повече от всички мъже, които съм виждала…
  – Така е. Не мечтай за другиго. Имаш най-доброто, което можеш да срещнеш. Но се пази, по-ревнив е от дядо ти. Но ти ще се справиш. Виждам това… – подръпна от цигарата и притвори очите си. Тя също светеше в синьо, заради дядо или Ел Греко, не знам.

  Когато излязохме на двора, отново взе куката и конците си. Заплете някаква невероятна дантела. Искаше да ме научи, но никога не усвоих нещо повече от правенето на синджир, а то е най-лесното. Спомням си, че идваха жени от целия град, за да захващат плетка от нея, никоя не можеше да създава такива дантели. Мисля си, че тя вплиташе в тях и част от себе си.

  А и имаше какво да вплете. Душата й прилича на една огромна приказна пещера, с много ниши. Във всяка от тях има по нещо важно, а самата пещера може да се нарече любов. Към всички и всичко – тя не подминава страдащ човек, нито нещастен, нито щастлив и може да каже на всеки точно това, от което се нуждае. По някакъв неин и странен начин успява да узнае страданието и радостта на хората. И всички я обичат, казват й Гъркинята.

  Не са прави, защото Ирини просто беше родена там, но тя може да бъде отвсякъде. Всъщност тя говори на гръцки само, когато много се ядоса. Думите излитат от устата й със скоростта на светлината. Казва, че така по-бързо й минава. Само веднъж видях у нас нейни роднини. Преди повече от двадесет години, през една априлска ваканция. Тя разсаждаше лалетата в двора и както винаги, когато сме заедно, ме поучаваше. Някой почука с мандалото по портата и тя каза:

  – Върви отвори, струва ми се, че кръвта ми говори.

  На прага стоеше една възрастна и дебела, очилата жена, зад гърба й бе спрял черен мерцедес, а зад волана му седеше плешив мъж, който мазно гледаше жената.

  – Ставруло, как ме намери? – чух да изплаква Ирини.
  – По кръвта – простичко й отговори сестра й.

  Не знам какво си казаха, говореха толкова бързо и толкова припряно, обливайки се в потоци сълзи, сякаш след броени минути щеше да настъпи свършекът на света.

  Ставрула и Нотис останаха цяла седмица, но повече не ги видях.

  Чудех се дали баба не иска да види родния си дом, гробовете на родителите и роднините си, а тя отговори:

  – Всички те са живи у мен, защо ми е да видя пръстта, която ги е похлупила, с кого ще говоря там, виж Ставрула, нищо не е останало от нея, защото страда, тя не е щастлива, боледува душата й. Тя не умее да изпитва любов. Да изпитваш любов, означава да можеш да прощаваш – каза баба. – Всеки, който е сгрешил, осъзнава стореното, а от теб се очаква да простиш. Ако можеш да простиш и на враговете си, то значи, че можеш да изпитваш любов. И когато на злото отговориш с добро, също изпитваш любов. Не очаквай от другите да са съвършени. Те никога не могат да бъдат, защото не са Господ Бог. Всеки има трески за дялане. Ти също. Затова прощавай. Помни само хубавото, което другите ти причиняват. Защото и то се причинява, както злото. Причинявай добро. Всеки може това…

  Тя просто знаеше, че истината за живота е заложена у всеки от нас и е въпрос на време да я разчетем. Понякога казваше, че би било най-добре да можем да общуваме чрез мислите си, защото в тях няма корист и лъжа. Никой не може да лъже наум. Така сме устроени…

  Понякога я питах защо не остарява, в началото не ми отговаряше, усмихваше се загадъчно и махваше с ръка. Не помня за кой ли път я питах и тя ми каза:

  – И това всеки го може. Не остарявам, защото обичам живота. Всеки ден за мен е радост, че мога да дишам, че мога да видя какво ще се случи днес, аз не страдам от глупостите на околните, не ги чувам, не ги виждам, очаквам и причинявам добро на всички и те ми причиняват това, разбираш ли защо не остарявам? Живея с любов. Господ така е направил, че всеки живее според желанието си, когато изгубим него и надеждата, си отиваме…

  – Но, бабо, умират толкова много млади хора?!

  – Да, защото не искат да съществуват. Няма нито един човек, умрял от прекалена любов и щастие. Всички умрели са пожелали смъртта си, защото се чувстват нещастни…

  Освен това Ирини не лъже. Не защото не може, не иска. Тя е толкова пряма, че ме разплаква понякога. Яд ме беше, че го прави, но веднъж ми каза:

  – Няма благородна лъжа, мила. Това е човешка измислица. Дори тежко болният трябва да знае, че дните му са преброени, защото може да поиска да се поправи, ако е сгрешил, каква е ползата да го заблуждаваме, че всичко му е наред, ще спре ли да го боли? Това няма смисъл…

  Веднъж я попитах дали е изневерявала на дядо. Тя се изкиска в шепите си и продължи да простира.

  – Кажи ми, моля те! – настоявах аз.
  – Е, добре. Не, но имах двама ухажори.

  Първият бил Емануил Даскен, търговски представител на парижка фирма за часовници. По това време дядо бил на търговия по Беломорието. Ирини скучаела, пушейки цигарето си, зарината от купчина току-що изплетени дантели. Бил сезонът на хризантемите. На чардака слънцето препичало с цялата стръв на изтичащия октомври. По пътя се задал файтон. В него се возел известният в съседния град П. флиртаджия – французин. В малкото джобче на сакото му имало великолепно поставена виолетова копринена кърпичка. На главата му – черна филцова шапка, която не си схождала много с кърпичката, но явно г-н Даскен не смятал българските жени за много придирчиви. Той зяпал плавните контури на планината, свалял почтително шапка на седналите пред портите бабички и деца, и се натъкнал на Иринините очи. Тя го клъвнала с поглед и се обърнала на другата страна. Никъде нямало надпис, че е омъжена, и той се влюбил като гимназист. Отказал се едва, когато я видял изправена. Коремът и бил толкова огромен, защото наближавало на бял свят да се яви баща ми.

  Вторият й кандидат бил един млад и разсеян лекар. Той дошъл в градчето, за да практикува, но душата му била толкова поетична, че според баба ми “вятър го веел на бяла кобила”. Ирини, въпреки четиридесетте си години, веднага привлякла вниманието му, но и той не се унасял прекалено дълго, защото тя му дала да разбере, че нищо няма да се случи между двама им.

  – Това е. Не съм му изневерила. Дори и на ум, с Ел Греко. Обичам го този Георги, луда съм за него. Нищо, че е толкова побелял. Истински мъж е, казвам ти.

  Вярвах й. Тя умее да изпитва любов. Да се раздава. Когато дядо умря, спря да се храни. Исках да я ободря, да й вдъхна надежда и желание за живот, но не успявах. Тя изпитваше болка от тази загуба. Бе живяла с него над шестдесет години, той сякаш бе част от нея и тя от него. Бе погребала себе си, заедно с мъжа, който безкрайно обичаше и на който бе родила две момчета. Често я заварвах коленичила пред иконата на Св. Богородица, а сините й очи едва се виждаха от кладенците сълзи, които бликаха и бликаха.

  – Сега искам да си ида в Кандия. Кръвта ми ме вика там…

  Струваше ми се невероятно, но беше вярно. Тъгата у нея изведнъж избуя. Все по-рядко взема дантелите си, отскоро сложи и очила.

  Днес облече една от най-хубавите си рокли. Каза, че животът е хубав, вчеса дългата си до пояса коса и сплете плитката си. Взе цигарето, което от седмици не бе докосвала, и ми поръча да забъркам по едно турско кафе.

  – Ела да седнем под смокинята – каза – в бащиния си двор често стоях под това дърво. – Изпуши бавно една цигара и след кафето взе дантелите си.

  Бях гушнала котката и тя доволно мъркаше, докато заедно се наслаждавахме на сутрешното слънце. Мислите ми плуваха някъде, когато чух Ирини да казва:

  – Виж, ето там е дядо ти, дошъл е за мен и мама е с него. Не съм я виждала от шейсет години…

  Очите й бяха вперени в слънцето и аз не виждах нищо друго, освен светлина, много светлина. Въздъхна силно, главата й увисна, но тя се усмихваше. До нея прав стоеше Ел Греко…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Стефка Венчева е родена през 1968 г. в Брацигово. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“. От 1994 г. насам се занимава с журналистика. В момента e собственик и гл. редактор на пазарджишкия информационен сайт PZdnes.com. Г-жа Венчева пише литературни творби от ученическите си години. Започнала е със стихове, а сега пише предимно проза. Първата й издадена книга е сборникът „Сънища“, част от който е и разказът „Баба ми, Гъркинята“. Този разказ е писан през 1992 г., а книгата излиза през 2003 г. През 2005 г. излиза новелата „Ема. Да разкъсаш плацентата“, а през 2007 г. – романът „Утрото на еретиците“. През юни тази година излиза вторият роман на Стефка Венчева, наречен „Аврамови хроники“, който е номиниран от лятната сесия за наградата „Хеликон“.
  

   .

• Не идвай пак, любов

  

  .

  Не идвай пак в ума ми – като болест,
  с онези рани трудно оцелях
  и глухи богове безмълвно молих,
  забърсвайки от снимките ти – прах.

  Не искам да запазя мъртъв спомен,
  дълбаят ме очите ти до кръв.
  Без теб светът е тъмен и огромен,
  a тъжен – застаряващият лъв.

  Не идвай в мойте нощи – призори,
  звездите гаснат в мъжките зеници,
  а слънцето – за миг ще заличи
  тъгата – по отлитащите птици.

  Дали си сви гнездо на юг – не знам,
  дали – над твоя покрив зрее лято,
  но ето ме – объркан, пуст и сам,
  забравен дух – в запуснатото блато.

  Не идвай пак, любов, не ме мъчи
  едва сглобих последните парчета.
  Сърцето ми е мъртво – не тупти…
  плътта ми е храна – за бесни псета.

   

  Боби Кастеелс

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Боби Бойчев – Кастеелс е роден през 1953 г. Завършил е музикална гимназия, а по-късно и балетна педагогика. Работил е във Варненската и в Пловдивската опери, в Музикалния театър в София, както и за кратко – в балетно студио „Арабеск“. Той има голям принос за българската вариететна естрада като солист на „Ревю-балет Златни Пясъци“. Боби Кастеелс е работил дълго време и като изпълнителен директор на импресарска агенция в Брюксел. Има множество хореографски постановки на латиноамерикански състави. Създал е и собствена балетна формация, която получава първа награда за хореография и костюми на национален конкурс за вариететни изпълнители в Казанлък през 1988 г. По-късно той се отказва от балетното поприще и завършва медицина в Белгия. Пише литературни творби от 2009 г. Лауреат е на международния конкурс „Мелнишки вечери на поезията“, печелил е награди и от други литературни конкурси – „Жени и вино, вино и жени“, награда на читателите в сп. „Клуб 50+“, награда в конкурс, организиран във Фейсбук от издателство „Буквите“, и др. Имал е самостоятелни рецитали във Варна и Бургас. Пее и свири на китара и на пиано. Говори перфектно девет езика.

• Рождество

  

  .

  Сняг заваля в Онази нощ, но късно.
  Светът не можеше да стане бял.
  Човечеството вече беше мръсно.
  То вече бе направено от кал.

  Затътри Йосиф калните галоши
  към кръчмата – да черпи по едно.
  По три изпиха. Гледаха го лошо:
  баща на син с небесно потекло?!

  И той се срина. Злото се прокрадна
  във иначе добрата му душа.
  И се прибра вместо с букет – със брадва.
  Замахна, но се свлече във калта.

  Мария с гняв измоли небесата,
  на две превита в калния си шал:
  дано синът ми ходи по водата!
  Дано и той не гази в тази кал!

   

  Камелия Кондова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи в Радио Добрич. Автор е на стихосбирките: „Повод за живот“ (1988), „Не и милост“ (1990), „Как се обича художник“ (1994), „Тепърва ще се уча на живот“ (1998), „Колко е живот да му се сърдя (2010). Камелия е отличена с Голямата награда на националния конкурс „Петя Дубарова“, с Голямата награда на националния конкурс „Веселин Ханчев“, с Първа награда на в. „Литературен глас“ – Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс „Петър Алипиев“ (2003) и др. Член е на Съюза на българските писатели от 1997 г.

  .

• Пяна

  Разказ от Миролюб Влахов

  

  Той опипа с поглед ханша на сервитьорката и се обърна към шофьора. Бяха се запознали преди двадесетина минути. Докато търсеше къде да паркира из задръстените улици, газката спря, непознатият отвори вратата и му извика: „Карай след мен!”.

  – Студентка ли е?
  – Да.
  – И моята – отвърна сега шофьорът и надигна халбата. – Със сестрата са в една група, тя ни запозна.

  Носът му полегна като плувка в бирата и после бавно се издигна. Удоволствието от първите глътки се разстла върху лицето му. Бирата му хареса. Хванал погледа му, обясни:

  – Натоварих баластрата и реших да хапна. Колегата ще я закара, моята смяна свършва.
  Навън прокапа. Венцислав поиска да го попита в кой курс е неговата, но не посмя. Шофьорът прецеди пяната през русите си мустаци и погледна спряната пред бирарията газка. Беше с наскоро боядисана кабина, но с очукан и окривен кош, от който се процеждаха капки мътна вода от мократа баластра.

  – Колко я дават? – попита Венцислав, колкото да не е неучтив. Не беше задължително да се сприятелява с непознат само защото го бе извел от плетеницата на тесните улички, където се бе залутал.
  – Отдавна не я продават на кубик. Не си ли купувал скоро?
  – Не знаех.
  – Тринадесет и седемдесет тона.
  – Това скъпо ли е?
  – За някои е скъпо. Но е хубава – ситна и чиста. Промита, дунавска. Става за всичко. И пясък може да си пресееш от нея, стига да не те мързи.

  Срещу бирарията, през линията, висяха опушените сгради на топливо. Надписът върху ръба на администрацията беше без средното си „И”, вместо него стояха само железата от рамката, върху която преди е била монтирана буквата. Венцислав се запита дали изобщо свети и ако свети – защо?

  – Не си тукашен – продължи шофьорът. – За пръв път те виждам.
  – По номера на колата ли позна?
  – По нея познах, че си се набутал в ония улици и се чудиш накъде да въртиш.
  – Пристигнах преди няма и час.
  – Тя защо не те посрещна?
  – Исках да я изненадам. Не сме се срещали още. Само по скайп сме общували и някоя друга снимка ми е пратила.
  – Не го харесвам тоя скайп. Голяма лигавщина тече по него.
  – И аз, но е удобно.
  – Е, щом ти върши работа. Ти си знаеш.
  – Знам че работи в някакъв склад почасово.
  – Къде? Искаш ли да те заведа?
  – Тук някъде е, но не знам коя е фирмата. Не е ставало дума. Но е около старото „Топливо”.

  Венцислав си каза, че може би не е много приемливо да се обяснява така на непознат. Беше готов да му разкаже как Валя е ходила на гледачка и как оная ú казала, че скоро ще се задоми. Нормално бе, отвърна ú той тогава, все пак скоро завършваш, какво друго ти остава?

  – Не, че настоявам. Сестрата и моята също работят в търговската част. Сигурно са я срещали. И да не я знаят по име, поне по физиономия ще си я спомнят.
  – Може. Но нали разбираш, че аз всъщност я познавам само от нета. Каквото ми е казала – това е. Може повечето неща да са измислици. Но знам, че има брат.
  – Е, и това не е малко. Сигурно ли е? Но не е и много. Половината момичета, така или иначе, имат братя.
  – Мечтае да се махне оттук.
  – Това вече е мечта на всички. И сигурно очаква някой принц, няма начин да не е така.

  Русият посегна веднага към кебапчетата. Венцислав проследи как половинката от първото, което бучна с вилицата, потъна под мустака му, последвано от гигантска хапка от прегънатата на две филийка.

  – О, тя и моята мечтае да отиде някъде. В Италия, например. Не взема от дума. Казвам ú че там такива като нея само ги чакат с отворени обятия. Но не за работа, а за онова, схващаш ли?
  – Някои наистина загазват.
  – Сами се натискат. Сестрата също е пощуряла, но не смее да говори у дома, че чуят ли нашите, спукана ú е работата.
  – Моята вече има образование. Завършва.
  – И какво като има? Ще стане образована курва, за разлика от повечето други. Като ú е слаб акъла. Щото то дипломата не променя много положението, ако ти е слаб акъла, не е ли така?
  – Мисля си, че това при нея е просто мечта. По-скоро иска да се махне оттук и да се омъжи. Надява се, че така ще промени живота си. Пък и големият град е друго нещо.
  – Друго е. Но хората са общо взето еднакви.

  Шофьорът изпразни чашата, избърса с ръка мустаците си и се озърна за сервитьорката. Венцислав проследи погледа му и я видя да плава над заобления си ханш в дъното на салона. Железничарите и докерите от складовете я гълтаха с очи между залъците, докато топяха яхнията и отпиваха от халбите си.

  – Май си прав – съгласи се Венцислав. – Само степента на изявата на тази еднаквост е различна.
  – И още как. Е, то жените са си такова племе. Не си ли го забелязал досега? – Той не уточни какво точно има предвид. – Ама то и нашият акъл не е по-горе – всяка може да ни го завърти. Не е ли така?
  – Баба все ми казваше, че ми е слаб ангела.
  – Баба ти даже е знаела защо. И че никога няма да стане силен. Не ти ли го е казвала? Виж сега как си се пътнал от сума ти километри заради една фуста, даже не я познаваш. Извини ме, не искам да съм груб. Е, не съм ли прав?
  – Не е напълно непозната. Мисля, че веднага бих я познал.
  – Е, нали си я виждал на снимки.
  – Говорили сме с часове. Понякога сме осъмвали. Това все пак е нещо. И помага да опознаеш някого.
  – Може и да си прав. Защо не ú се обади, че ще идеш?
  – Уговорката ни е за неделя. Ще се видим в Арбанаси. Запазил съм хотел.
  – Ама ти не устиска и реши да дойдеш да я потърсиш в Горна, така ли?
  – Искам да е изненада. Даже съм купил букет рози и кутия „Мерси”. Като в оная реклама, сещаш ли се. Ще се разтопи.
  – Е, тогава ще ти го кажа направо. Ти си хлътнал до уши, мой човек. Малко смешно ми се струва, макар че като им разкажа, сестрата и моята ще изпаднат в умиление и ще има да ми трият сол на главата, че не съм романтичен.
  – Ти не би ли постъпил така?
  – Остави ме мен. Още сега ще разкажа на моята. След малко ще дойде. И те излизат в обедна, но на смени, за да не затварят склада. После, ако не бързаш, ама за къде ще бързаш, ще отидем до складовете при сестрата. Току-виж оказали се приятелки с твоето момиче. Ще сукнем ли по още една?

  Венци не отговори. После предложи:

  – Ще почерпя. Надявам се да не ме спрат. За някой друг час ще оветрея и ще се прибера в хотела. – Той погледна към келнерката и докерите – Стига ония да благоволят да я пуснат.
  – Ще ти мине. Докато хапнем, докато пием кафе и постоим при сестрата, ще ти се е разминало. Сестрата е хубавица, ще видиш. После може да се разходим някъде. Представяш ли си да те срещне твоята с мен и още две мадами?

  Венцислав поиска да му отвърне, че и Валя си я бива, че има още лунички по бузите, на екрана дори се виждат, стоят ú като на дете още, но се усмихна и се отказа.

  – Добре, че ми стана жал за теб като те видях как се щураш накъде да хванеш – заключи шофьорът. – Ще се окажеш свястно копеле.

  Сервитьорката бе забравила, че има и други клиенти и се въртеше все около масите на докерите и железничарите. Венцислав стана и отиде на бара сам да купи бирата. Тя бе прясна, правеше много пяна и не искаше да влиза в чашите. Барманът дълго я прелива и накрая му върна няколко мокри монети.

  Когато се обърна, видя, че Валерия стои на пътеката сред масите и се оглежда за място. Още не го виждаше, не знаеше, че е тук. За миг му мина мисълта да се измъкне, за да не развали изненадата, но осъзна, че вече е късно, нямаше как. Забърза към нея, като внимаваше да не привлече вниманието ú и да не разплиска бирата. Тя се спря пред масата им, виждайки, че има свободни места.

  – Виж Валя – кимна към него новият му приятел. – Това е Венци. Запознайте се. Много точен пич е. Ще го запозная със сестрата.

  Венцислав остана на крачка от масата. Гъста бирена пяна преливаше от ръба на чашите и се стичаше по ръцете му.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Миролюб Влахов е роден през 1956 г. във Враца. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като бригадир-настройчик в машиностроително предприятие, строителен работник, в сферата на услугите. Над двадесет години сътрудничи или работи в различни периодични издания, сред които вестниците „Наука и труд“ (ВТУ) „Народна младеж“, „Борба“, „Народен глас“, „Народен зов“ и др. Бил е отговорен редактор на сменна страница към великотърновския вестник  „Борба“ и главен редактор на  в. „Народен зов“, както и главен редактор на радио „Велико Търново“. В началото на 90-те години на миналия век е издател и главен редактор на великотърновския седмичник „Впрочем“, а за кратко време и собственик на издателство, което издава едно от първите литературни списания след десети ноември 1989 г. – „Веда-М“. От 1993 до 1997 г. работи във вестник „Стандарт нюз“. Завършил е курс по Социална психология и средства за масова информация и е получавал многократно награди за журналистическата си дейност. През 1979 г. е сред основателите  на Националния клуб на младия журналист и активен член на секцията  по журналистика на МХТИ във Велико Търново. Бил е член на СБЖ, откъдето се оттегля, след като престава да се занимава активно с журналистика. Публикувал е свои разкази в различни издания, като студент е членувал в литературния кръжок „Емилиян Станев“ към Великотърновския университет. Влахов е автор на книгата с нравствено-философски фрагменти и етюди „Време за отсяване“ (2012) и на сборниците с разкази „Непозната с розов билет“ (2012), „Някой зад прозореца“ (2013), „Вечеря за пекинез“ (2014).

   

• Лаборантният търговец

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  

  Срещнахме се в една мъглива ноемврийска утрин. На входната врата на апартамента ми се позвъни. Отворих. Пред вратата стоеше слабичко, мургаво, с големи, черни като маслини очи, момче. Беше в почти зряла възраст, току-що прехвърлило тинейджърската. Усмихваше се приветливо. От цялата му външност лъхаше доброта и светлина. Подаде ми ръка за здрависване и обясни:

  – Казвам се Митко… Димитър Илиев Йовчев. Лаборантен търговец съм. С това си изкарвам прехраната. Чичо, искате ли да Ви предложа нещо, което би Ви вършило работа? Ако купите, ще помогнете на мен, а и на други деца без родители, на които правя дарения.

  Последното ме озадачи. Как това момче хем търгува за да яде, хем помага на деца без родители? Бях крайно озадачен и любопитен. Външният му вид ме предразположи. Наистина, днешният свят е пълен с измамници, а и момчето имаше вид на добре облечен представител на циганския етнос.

  Реших да рискувам. Поканих го в кухнята. Седнахме край масата, сложих джезвето за кафе и една чинийка със сладки.

  – Кажи сега, Митко, какво ще ми предложиш? Той бръкна в един книжен плик, извади някакви целофанови пакетчета и ги нареди пред мен.

  – Това са пръстени за мъже и за жени. Ето и огърлици за ваша близка, индийски са, евтини, по пет лева броя. Това са играчки за деца, ако имате внуци са много интересни – вижте само!

  Той отвори малко целофаново пликче, извади едно дребно мече, побутна го и то започна да пристъпва по покривката и да ръмжи.

  – Вижте какви красиви химикалки. Евтино ще ви ги дам, по петдесет стотинки бройката. Имам ги в два цвята, син и червен.

  Станах, сипах кафето в две малки чашки, поставих едната пред него. Загледах се в момчето. Цялото му лице грееше в предразполагаща усмивка. Зъбите му белееха. Явно много държеше да ми се хареса и да купя нещо.

  – Добре, харесаха ми химикалките. Ще си купя един комплект, тъкмо изписах моите.

  Момчето се зарадва, очите му засияха весело. Посегна към чашката с кафе, отпи и заразказва за себе си. Не бях го питал нищо. Просто бе видял в мен един добронамерен и позитивен човек, и имаше нужда да сподели житието си.

  – Чичо, аз съм без родители. Може би имам някъде, но не зная за тях, никой досега не ме е потърсил. Израсъл съм в домове за деца без родителски грижи. Много е тежко да се живее без родители, чичо. Когато навърших пълнолетие, трябваше да напусна дома и да търся начин да се издържам сам. Работил съм какво ли не – в старчески дом, в хоспис, мил съм чинии в ресторант, служил съм и в казарма – 6 месеца. През свободното време се занимавам с лаборантна търговия. Така сам си поех живота.

  Обичам да помагам на хората, а и те ми помагат. Леля Сийка – шивачката ми помогна да си намеря квартира. Помага ми и да се устроя на работа.

  Като припечелих пари от лаборантната търговия, започнах да правя подаръци на децата в домовете. За Коледа и за Великден им нося лакомства и играчки. Аз съм бил като тях и зная какво е да си сам, без родител. Като ги гледам в очите, радост ми облива сърцето. Всяка тяхна усмивка е и моя усмивка. Чувствам, че трябва да им подаря нещо, колкото и да е малко, което ще ги зарадва. Щастие ме обзема като ги видя, че са щастливи.

  Има едни добри хора, който ме взеха на десет години като приемни родители. Това са семейство Лазарови. Децата им са в чужбина и са много самотни. Добри хора са. При тях се чувствам като при истински родители. Миналата седмица се навършиха 60 години от тяхната сватба. Подарих им торта със шест свещи и един голям букет цветя. Зарадваха се много, целуваха ме. А на мен ми потекоха сълзите, чичо, като ги гледах.

  Чичо, не е радостен живота на дете, отгледано в домовете за безпризорни. Най-тежко е по празниците. Всички се веселят семейно, слушат музика, пеят, а ние – изоставените, тъгуваме и плачем. Гледаме някой да дойде и да ни поиска за свое дете. Нямате си на представа какво е това чувство, какво изпитва едно такова дете… Затова им нося подаръци, защото зная какво жадуват душите им.

  Митко замълча. Засърба кафето си. Явно не му се бе случвало да пие тая напитка често. Беше му някак притеснено, но говореше. Имаше нужда да изкаже онова, което му е на сърцето.

  – Как мислиш да продължиш нататък живота си, Митко?

  – Как ли? Искам да се изуча. Ще се запиша в механотехникума. Харесват ми автомобилите. Едновременно ще работя, ако ми позволят разбира се. А като завърша, ще хвана работа в автосервиз. Ще припечеля и ще уча за инженер. Това ми е мечтата. Ако имам късмет, ще се и оженя. Искам да си имам едно детенце, което да мога да отгледам сам, да го възпитам като добър човек, което да няма моята съдба на безпризорния. Искам то да отрасне като нормален човек, да се изучи, да не бъде наркоман, дилър или крадец. Хей това искам! Не е много, нали, чичо?

  – Ти си добро момче, Митко! Имаш ли нужда от нещо? Мога да ти помогна, само кажи?

  – Не, нямам. Сам се оправям в живота. Сега трябва да тръгвам, защото съм обещал да помогна на готвача от ресторанта, за да приготви дневните ястия, а после, след обяд ще ида до старческия дом. Там имам един болен приятел – дядо Стоян. Не може да се обслужва сам, а санитарите все го забравят. Пита за мен непрекъснато…

  – Я да видя… мисля, че ще купя и тоя пръстен за моята племенница. Харесва ми…

  Това беше моят жест на възхищение към това момче. Нямаше как по друг начин да му помогна. Не можех да му дам милостиня. Можех само да купя нещо от него. Това щеше да запази достойнството му.

  – Вземи и тези ябълки, виж колко са сочни. Имам достатъчно в килера, от моята градина са, вземи…

  Митко се усмихна срамежливо, пое плика с ябълките, взе чантата с „лаборантната“ си стока и тръгна.

  Надали щях да го срещна отново, но ми стана много приятно от тая среща.

  Съдбата обаче отреди друго. След седмица ми се наложи да се отбия в полицията. Бях наел един „строителен майстор“, който ми взе капаро и ме измами. Нито свърши работа, нито върна парите. Не ми се искаше да се занимавам с полиция, но след кратко колебание реших, че е нужно.

  Влязох в приемната за граждани и подадох жалбата на служителката от деловодството. След като взех входящия номер, се обърнах да си ходя. С периферното си зрение обаче съзрях позната физиономия. Край масата на един стол седеше младо мургаво момче с посинено око. Стори ми се познато отнякъде. Напрегнах ума си и се сетих къде съм го виждал. Разбира се, това беше Митко, „лаборантния“ търговец.

  Видя ме и той. Позна ме. Усмихна се, стана, подаде ръка като на стар приятел и без да го разпитвам започна да обяснява:

  – Вчера, когато се прибирах у нас, ме нападнаха двама цигани. Биха ме и ми взеха сака със стоката и парите. Сега съм тук, за да се оплача. Чакам вече почти един час, но никой не ми обръща внимание. Искаха ми лична карта, питаха ме къде живея, кои са родителите ми. Като чуха, че съм без родители, нещо замлъкнаха. Казаха да чакам и това е. Чакам цял час и никой не идва. Ще постоя още малко пък, ще си вървя. Може и нищо да не направят за мен. Аз си зная, че имам вид на циганин, а те, в полицията, не ни харесват нас, циганите. Не им харесва, че се оплаквам от моя етнос… Нямам надежда, че ще ми се помогне. А вие, как сте, чичо? Добре ли сте? За какво сте тука?

  Разказах му без да се впускам в подробности. Всеки един от нас си имаше своите житейските грижи и би трябвало да си ги понася сам, без да занимава другите с тях. Той ме разбра. Усмихна се въпреки, че едното му око го болеше и се беше затворило. Поканих го да ми дойде пак на гости. Обеща. Разделихме се като приятели.

  Излязох от полицейското управление. Ноемврийската мъгла се стелеше наоколо. Някакви общински метачи събираха окапалата жълта шума. Говореха на висок глас и се оплакваха от недоимъка си.

  Пред входната врата се бяха събрали групичка полицаи. Те пиеха от крак кафе и обсъждаха последните новини от местните избори. Някои от тях бяха изкарали безсънна нощ около изборните секции. Не им бяха давали работно облекло. Коментираха го оживено. И те си имаха грижи и проблеми…

  Някаква мръсно бяла котка се прокрадна от ъгъла на зданието, притича през улицата и се шмугна под една полицейска кола. Беше и студено, и вероятно там очакваше да намери малко топлинка. Това едва ли щеше да стане, точно обратното. Мъглата някак неочаквано прихлупи всичко наоколо, студена, влажна и непрогледна. Отнякъде се появи с ръмжене общинският камион за събиране на смет. Метачите започнаха да товарят по двойки събраната есенна шума. Те бяха така гръмогласни, че в един момент притаилата се котка не издържа. Изскочи изпод колата и с неподозирана бързина се стрелна натам, където мъглата би я скрила от хорската гълчава.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: По желание на автора, в заглавието на този разказ не е отразена условността на прилагателното „лаборатният“ и то не е в кавички.

  .

• Мишки под килима

  Разказ от Владимир Георгиев

  .

  Там в тъмното, зад килима, прашен и избелял, две мишки си говореха тихо. Едната мишка беше сърдита нещо, имаше два големи бели зъба и ги демонстрираше като повдигаше брадичката си. Говореше бавно, важно и тържествено, сякаш очакваше на финала аплодисменти и цветя, благодарност като послевкус от виното на съдържателната тежка реч. Другата мишка схващаше това, защото го слушаше внимателно, не го прекъсваше, ръкопляскаше с мигли и кимаше усърдно с глава.

  – Винаги съм оцелявал, дори и в най-тежките времена – говореше важната мишка. – Няма трудност, която да ми се опре, няма измежду живите твари същество, дето да не го катурна, ако поискам. Ти ще питаш: ама как, има много по-големи от теб, много по-силни дори, по-могъщи. Няма такова нещо! Всеки е толкова голям, колкото е силна волята му! И всеки е това, в каквото животът го е превърнал.

  Малката дребна мишчица до него кимаше, мълчеше и благоговееше. Доволен, той продължи:

  – Лъвът е мишка, щом не смее да убива. Мишката е лъв, когато краде от храната на хората. С други думи, когато си герой, ти си велик! Независимо какъв е героизмът ти и в какво се състои. Престъпниците са също герои, защото са изключителни. Най-важното е да не си безличен, защото тогава се превръщаш в нищо. Не смееш да излезеш от дупката си. Нещо повече – сам копаеш дупката, гроба си. Разбираш ли ме?

  Не посмя да му отговори, за да не прекъсне потока от мисли.

  – Един ден ще ме разбереш. В долапа ми е пълно със сирене, а други мишки няма какво да ядат. Колко са глупави! Досещат се да крадат от храната на хората, това – добре, ама не им и хрумва, че аз крада от тях. Ха-ха! Да крадеш от крадците е по-лесно, това го установих още навремето, затова забогатях. – Той се загледа в ефирното облекло на мишката до него, хареса я, обмисли нещо. – Но най-трудно е, когато се появи личност, от която няма какво да откраднеш!

  – И такива ли има? – осмели се да отвори уста тя. Имаше красиви устни, грехота бе да ги отваря.
  Мишокът, горд и самоуверен, изведнъж се замисли. Въздъхна тежко, погледна я с любов в очите, влага се беше събрала около тях като пране в леген, и каза:

  – Не можеш да откраднеш на босия цървулите. Има достойни, едни такива, горделиви, смислени и примирени, честолюбиви, как да ти кажа… Всичко им вземеш, голи и боси ги оставиш, а те пак изправени ходят, достойнство търсят, чест искат. Че са глупаци, това е ясно, ама неудобни са ми някак, разбираш ли, убиват ми като песъчинка в крака. Направо ти казвам – страхувам се от такива. Страх ме е, че някога ще бъда наказан от някой от тях.

  – Това лошо ли е? – попита пак малката мишчица, за да покаже, че го слуша внимателно.

  Той се намръщи отново.

  – Естествено, че е лошо. Те може и да изглеждат достойни, може да се държат като аристократи, нищо, че си им окрал и достойнството, и честта, и парите, но има нещо отвратително справедливо у тях, едно такова злобно, търпеливо, отмъстително достолепие, говори ти: „Ще ми дойдеш ти, скоро, съвсем скоро, ще ти въздам заслуженото!”. Направо тръпки ме побиват.

  Някой влезе в стаята и започна да тършува из шкафчетата. Беше съвсем близо. Прекъсна разговора им, те се скриха под килима и зачакаха опасността да отмине.

  – И друго има – прошепна важният мишок. – Ти го знаеш. Колкото и да съм успял в живота, хем богат съм, и красив, и млад, ти никога няма да се влюбиш в мен. Както виждаш, аз страдам като всички мишки.

  – Недей така – каза красивата малка мишчица, която се беше сгушила в него, за да я пази от нечия човешка стъпка. – Докато има хора, аз винаги ще бъде твоя, тук, до теб!

  – Как така? – притисна я мишокът. Възбуди се. – Не те разбирам…

  – Казвам ти, че докато има външна опасност, докато някой може да ни убие или нарани, аз ще предпочета да бъда с някой силен, умен, богат и млад като теб. Не можеш да избираш, когато животът ти е от ден до пладне, когато всеки ден може да умреш. Просто се наслаждаваш на всяка минута, това е.

  – Значи ме обичаш! – очите му грейнаха, прането в легена живна и се задвижи като в полуавтоматична пералня.

  – Не съм казала това – успокои го малката. – Никога няма да те обикна. Обичам себе си и живота, затова ще бъда с теб, това казах и го повтарям. Не държа да ме разбираш. Но ми е приятно, че ти ме обичаш, затова ще ти позволявам отвреме-навреме по нещо.

  Важният, строг, едър и богат мишок се просълзи, нищо не разбра, беше влюбен и горд, че по някакъв начин чувствата му отекваха. „Има смисъл да крадеш!”, каза си той и я целуна с белите си зъби. „И с достойните трябва да е така, стига да им намериш цаката.”

  Тя побегна под килима, за да го накара да се поразмърда, да я настигне, да я хване и прегърне, в това време някой пусна отгоре нещо тежко, то се стовари върху й и я смаза. Мишокът гледаше в тъмното как кръвта й изтича, изплаши се, че и с него ще стане същото, затича в обратната посока, но не успя да стигне до дупката си. Нов удар последва, още по-силен, смъртта го покоси само на няколко сантиметра от спасението – един малък прорез в ъгъла на стаята, където беше скрил цялото си имане, всичкото откраднато сирене и хляб. Преди да издъхне, погледна към долапа, както го наричаше, досети се, че сам го изкопа, изрони го в стената, и си каза: „Това ли беше всичко? Това ли направих?”. Затвори очи, не искаше да вижда нищо повече. Слухът му угасваше, той чу някак отдалеч, защото вече се бе отделил от тялото си, говорът на двама в стаята, където той току-що умря. Жената каза:

  – Много ме е страх от мишки! Ей там бяха, под килима, страх ме е да го повдигна дори…

  – Няма страшно, това са само мишки. Ще почистя – успокои я мъжът и добави: – Нищо не могат да ти направят.

  – Изглеждат ми страшни с тези изцъклени очи, като че ли искат да ти вземат нещо, да го откраднат, да ти го отнемат насила, за да покажат превъзходството си… Не знам как да ти го обясня.

  Мъжът се усмихна и я целуна. Предните му зъби бяха големи и остри.

  – Един ден ще забогатея, ще те измъкна от тази дупка, ще се оженим и ще бъдем щастливи. Няма да има никакви мишки и няма да има от какво да се страхуваш, нали така?

  Тя се усмихна. Устните й бяха толкова красиви, че беше грехота да ги отваря.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• А беше раницата му пробита

  

  .

  …А беше раницата му пробита.
  Сандалите му – скъсани. И стари.
  Изпи
  морето
  със очите си…
  Извади после смачкани цигари.

  Приседна близо, досами водата.
  И дълго… Много дълго пуши.
  Две шепи пясък сложи във торбата,
  и към Небето се ослуша.

  Внезапно, сякаш някой го повика –
  обу сандалите протрити.
  Един бездомен и безимен Никой…
  Море
  покапа
  от очите му…

  Бе толкова далеч от суетата,
  че хората дори не го видяха –
  как ходеше невидим по водата,
  и как на всяка чайка маха…

  Пое към Залеза, развял косите,
  покрили раменете му изящни.
  Една вълна го близна по петите.
  Замислен гларус се подплаши…

  След него бавно пясъка изстина.
  Звезда далечна Пътя му беляза.
  Един светец по плажа днес премина…
  И никой не го забеляза.

  .

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Гълъбина Митева е родена през 1966 г. в Оряхово. До 33-годишна възраст живее в с. Крушовица, Врачанско. В края на 90-те години се установява в София, където живее и твори до 2012 г.. Там тя работи, за да се издържа, като барманка, сервитьорка, продавачка и др. През 2010 г. е приета да следва в Пловдивски университет. Завършва с много добър успех четири семестъра, но на третата година прекъсва, поради липса на средства, и през 2012 г. се завръща в Крушовица, където започва да се занимава активно с творчество и с реализация на своите творби. Досега Гълъбина има издадени няколко стихосбирки – „Молитва“ (1993), „Пясъчен Свят“ (1997), „Време за Разпятие“ (2008). През 2008 г. е приета за член на Съюза на независимите български писатели. Четвъртата й поетична книга „Тази вечер Господ ме целуна“ е издадена от „Бряг“ – Русе през 2014 г. Това е издателството, което всъщност я открива и осъществява връзката между нея и читателите. Петата поетична книга на Гълъбина – „Минавам случайно“ се очаква да излезе от печат съвсем скоро. Авторката е участвала в много литературни конкурси и е печелила награди, включително Голямата награда на издателство „Буквите“. Нейни творби са превеждани на руски език.

• По пътя

  Разказ от Иван Вакрилов

  .

  

  – Вървиш по пътя и си мислиш разни неща. Улисан, не забелязваш как постепенно стъпките ти се забавят, заглъхват… сянката ти се удължава и се слива с пътя. И ето – станал си път. Лежиш под небето, усмихваш се и чакаш някой да те извърви – поп Митър ме погледна с бялото на окото, поусмихна се и продължи: – Защото, за какъв дя…. – млъкна рязко, прекръсти се и въздъхна – та викам ти, Иване, какъв път ще си, ако никой не мине по теб?

  Половин час вече се друсахме в поповата каручка – шумковският поп Никанор беше болен, та извикаха нашия за опелото на бай Христо Малката мастика. Споминал се човекът вчера. Както бъркал ярма на прасето и нещо го прерязало, та успял само да стигне до чешмата – там, в каменното корито, винаги държеше едно шише мастика. Ей тъй, за всеки случай – каквото хубаво или лошо стане – да има под ръка. Все разправяше, че ако не била мастиката, хич нямало да доживее до осемдесет години. Тъй, ама тоя път не успял да се докопа до тоя пенкилер-илач и без много шум отпрашил право към небето. То там ще се види имало ли е файда от ежедневното комкане. Иначе, здрав човек беше, ама на.

  Та по такава работа бяхме тръгнали с отец Митър. Той – няма как – това му е службата, пък аз да му помагам уж, а и за компания. Не, че много ми се ходи по хорските погребения, ама бях си намислил идната неделя да му искам каруцата – горският е в отпуск, та разгеле, малко дръвца да докарам. Е, нали казват – погледни ме с едното, да те погледна с двете – нямаше как да откажа.

  Слънцето се бе изкачило вече над връх Кутра и се канеше да опече всичко живо по пътя си. Беше тихо, даже щурците се бяха заврели в дупките си и никакви не се чуваха. Само мухите бръмчаха наоколо, ама и те без мерак някак си – все гледаха да кацнат на нечия гола глава като моята, та да си починат.

  На излизане от село бяхме срещнали Петко, на Янко казанджията голямото момче, и сега го обсъждахме с дядо поп. Път нали е, трябва за нещо да си говорим. И тогава отецът се отплесна да ми разправя как всеки човек бил като път, дето някой го вървял.

  – Ей на, Петко да вземем – продължи отецът – какво му е? Здрав, прав, млад мъж, опънал се като полски път – равен, покрит с прах, да ти е драго бос да тръгнеш по него. И ваша Ганка тъй го отъпка, нагоре и надолу, ще речеш, рота войници са марширували по него. Ама държелив излезе, да му се не надява човек. Нали помниш, какво чудо беше?

  – Помня, как да не помня. Тя, Гана, малко рода ми се пада, та се знаем. Вироглава като баща си – все нейната да е и сакън, някой да и́ рече нещо на криво – вирне глава като млада кобила и върви я гони после. С Петко се имаха от училище още – и тук, в основното, и в града, като отидоха в техникума – все заедно ги гледаха хората. Заедно, заедно, обаче, две глави различни – той не залягаше много над уроците, а все разни шантави книжки мъкнеше и четеше, а тя – умница, отличничка по всичките там науки. Е, изкласиха. Приеха я, Ганка, в Пловдив да следва. Зор беше за майка й и баща й. Богати хора в наше село няма, ама оттук-оттам, наредиха я, накупиха каквото там трябва, наеха една квартира и тя замина.

  Но преди туй рекла на Петко: „Идваш с мен! Инак не знам – я се видим някога, я не.” И той отиде – намери си там работа, само и само заедно да са. Мина колкото мина и се ожениха. Забременяла Ганка, та нямало как. Нито сватба правиха, нито нищо, само родителите им отидоха, минаха през гражданското, после в някакъв ресторант хапнали и пийнали и това било. Стават такива неща, нали? Божа работа е тя и като дойде, не пита. Казват, много й помагал Петко. Това – готвене, това – пране – върне се от работа, опретне се и за нула време всичко е готово. Само и само тя да има време за учене. Тесничко било, бедничко, обаче, нали се обичаха, та им било хубаво и весело.

  Хубаво, но по едно време се разбрало, че по двата бряга на реката вървели те – в института Ганка все с учени хора се събирала, такива, дето наш Петко една приказка не можел да върже пред тях. Среднист човек, какво искаш. Ама че работел от тъмно до тъмно, ама че къщовник – не натежали тия неща на кантара. Влюбила се тя в някакъв асистент и всичко отишло по дяволите.

  Един ден се върнала в къщи и право в очите – абортирала била. Ама как, ама защо – дума не дала да се издума. И както се оженили, така се и развели. А след някое време асистентът се преместил във Варна и наша Гана – с него. Хем я уредил да се прехвърли в тамошен институт, та да продължи учението.

  Петко се повъртял един месец из празната квартира, пък току един ден цъфна в село. Започна работа в дърводелския цех и се виждахме често. Подпитвал съм го не веднъж, ама отворех ли дума за Ганка, млъкваше като пукал и само очите му показваха, че го боли, много го боли. Обикаляха го момите, зер хващаше окото и читав мъж беше, ама не ги огря. Извърви се половин село да го кандардисва – жена да си вземе, дом да свърти. Не и не.

  „Аз – рекъл на майка си – едно сърце имам, не сто.“ Види се, Гана беше заела сърцето му от край до край и място за друга нямаше вътре. Върза го, пусто сърце на възел, пъхна го в килера и туй то. Остана си сам. И така – три години.

  А една есен, малко преди Димитровден, те ти я наша Ганка се прибра – издокарана, курдисана, с една камара куфари – абе, личи си градската жена. Клюкарките хлъцнаха и мелницата им заработи с пълна пара. Чоплиха, ровиха и се разбра – изучила се Гана във Варна, ама с асистента нещо не се получило, че женен бил. Три години живели заедно, три години го чакала да се разведе, а той все отлагал. Не стига това, ами лошо пиянство имал – има- няма, пък като сръбнел и налитал на бой. Почакала, потърпяла шамарите тя и накрая решила, че няма да я бъде тая работа. Домъчняло й за родителите, сетила се, че има там един Петко и сърцето й подсказало, че е най-добре да се върне при него.

  Горе-долу така беше казала на мойта Славка – дъщеря ми, с която навремето бяха големи дружки. Кой при кого е отишъл, кой първи е почукал на старата врата, не знам. Ама доколкото ги познавам, тя ще да е била. Както и да е, взехме да ги срещаме заедно – види се, останало беше още огънче в душите им. Посръчкаха го оттук-оттам и огънчето се разпали – към края на зимата беше ясно, че пак ще се съберат. Бащите им пак си пиеха ракията заедно в кръчмата, майките им си викаха „сватя” – идилия!

  И тъкмо тогава се случи оная екскурзия до Охрид. Имаме си тук един белалия – все разбунва хората. Учил-недоучил, Коце Джунката беше подхващал най-различни работи и нито една свястна. То екскурзии, то чествания, то не знам какво си – завърти главите на по-младите и гледа да изкара някой лев. Та на тая екскурзия щяха двамата да идат, обаче другият техник в цеха се разболя и нямаше как – Петко остана да работи. Да беше жена като хорските, да се откаже и тя, ама шило в торба седи ли? Накачулиха се в един микробус петнайсетина младежи, а наша Ганка – баш байрактар и отпрашиха към Охридското езеро.

  А след пет дни се връщат – весели, доволни. Наизлязоха близките им да ги посрещнат. Наш Петко и той на площада – да си прибере изгората, дето му е и бивша жена. Като го видели, екскурзиантите се умълчали и някак бързичко всеки се изсулил покрай него, без дума да кажат. А Гана? Нямало я в микробуса. Джунката промърморил нещо и му пъхнал в ръката един плик.

  Стои Петко, стиска плика и се чуди – нощ ли е, ден ли е, жив ли е, или умрял. Ха да пита Джунката, ама оня бързо-бързо изчезнал. Навел глава Петко, врътнал се и се прибрал. Разбрах – пак Славка ми каза – какво пишело в писмото. Там, във Варна, като се разсъхнала работата с асистента, се появил някакъв колега на Ганка. Уж любов, уж много се харесвали, но нейното връщане в село ги разделило.

  Случайно го срещнала на връщане от Охрид – били спрели на една бензиностанция, за бензин, а и да пият по едно кафе. Заприказвали се и се разбрало, че имало доста неща, останали неясни между тях. Не можело да има такива „висящи отношения” – така ми го каза Славка, така съм го запомнил, каквото и да значи. Накрая Гана пишела, че остава в града, при тоя именно мъж. За да премислела всичко и да разберяла какво иска да прави по-нататък.

  Два дни никакъв не го видяхме Петко – беше се затворил вкъщи. Чел и препрочитал, мислил и премислял – какво, аджеба, да прави. А на третия ден сутринта, гледам го, изкарал колата и ровичка нещо по нея.

  „А! Заминаваш ли, Петко, някъде?” – питам го, а той ме гледа малко накриво и вика: „Само за два дни, бате Иване, вдругиден се връщаме.” Тогава не обърнах внимание на това „връщаме”. Чак вечерта се позачудих, какво ли ще значи, ама го оставих така. Бездруго, като се върнеше, щеше да стане ясно. И стана ясно, ей!

  На втория ден, надвечер, колата му избръмча край нас и спря пред тяхната къща. Гледам през прозореца – Гана! Вдигнала яката на палтото, забила нос в земята, без да поглежда наоколо, се шмугна в къщата. Петко извади един сак от багажника, заключи колата и се прибра и той. Някой и друг ден Ганка стоя вътре, без да излиза. После разбрах, че имала отпечатък от ръка на бузата, та затова не била много за пред хора. Види се, сериозни разговори са се водили там, където я беше намерил. „Ръкопашни разговори” – вика Цепата, кръчмарят. То от Цепата само такива зевзешки приказки можеш да чуеш, я.

  И – кротнаха се тия двамата! Ей го, колко години стана, как са заедно и не мога да им се нарадвам. Като Куку и Пипе се водят – където единият, там и другият. Родиха си едно момиченце – хубавица голяма, като майка си. Варвара я кръстиха – малко бабешко ми звучи, ама бива. Ама пък дете – чудо! Всички го обичат в селото. Даже Цепата, дето не съм го чул добра дума за някого да каже, и той току й пъха в ръчичката я вафла, я бонбон, колчем баща й я доведе в кръчмата да й купи лимонада. Заплеснал съм се, види се, защото се стреснах от гласа на отец Митър:

  – Иване, ей, Иване! Какво си се одремал такъв, бе? Я бръкни в чантата и виж там – едно малко шишенце трябва да има. Дай го насам, че да изплакнем гърлата от прахоляка – за резил ще стана, ако почна да грача на опелото – и се смее. Отпиваме по малко и поп Митър прибира шишенцето: – Май се досещам за какво се беше умислил – за Гана и Петко, нали? Нищо не можеш да скриеш от нашия поп – същи детектив е.

  Наближаваме Шумково. Магарето и то като че усеща, че иде краят на това пътуване под прижурящото слънце, и забързва. Поп Митър тръсва глава, поглежда назад и казва:

  – Ами, тъй е тя – ходиш насам-натам по големия свят, избираш уж пътища – широки да са, гладки да са… обаче, той, Господ, е нарекъл за всекиго един път и където и да си, все на него се връщаш. Я Ганка – Петковия път й било писано да държи. Може да е малко забутан из полята, прашен и без лампи по него, ама си е нейният път. Отецът се замисля за малко и додава:

  – Ама и Петко… и той я извървя Ганка… зор видя, че тя е като козя пътека из камънака, ама на – извървя я открай докрай!

  Гледам наближаващите къщи на Шумково и си мисля – ей на, бай Христо Малката мастика си извървя пътя. Хубав, лош – неговият си път беше. С всичките му завои и дупки. Ама, ще каже някой, можеше друг да му е пътят. Е, как друг? Един път има – стига да го уцелиш.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иван Вакрилов е роден през 1953 г. в София. По образование е зооинженер. В момента живее в Кембридж, Великобритания, където работи като технически асистент в Департамента по поведение на животните. Авторът има издаден сборник с разкази „Кутра“ и стихосбирка „Скитник“ (в електронен вид). Негови разкази са включени в няколко сборника, включително и в два преводни – на руски.

  .

  .
• Една толкова голяма любов

  

  .

  Една голяма любов –
  по-нежна от крило на пъстроцветие,
  по-тиха от шепот на докосване,
  по-кротка от съблечена надежда,
  по-трепетна от нощна серенада.

  Една голяма любов,
  кацнала върху окото на безмълвие,
  притулена в дихание на цвете,
  погалена от лунно озарение,
  прогазила сред огненост разпъпена.

  Една голяма любов,
  разсънила вселената
  в ангелските й покои
  преди да завърви по хоризонта
  с крилати стъпала
  и да угасне в тяло на светулка.

  Една толкова голяма любов…

   

  Татяна Александрова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Татяна Александрова е родена през 1956 г. в София. Завършила е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е като учител по български език и литература, като редактор в ИК „Грамма“, като психолог и педагог в Център за превенция на наркоманиите, преподавател на чуждестранните студенти в МУ – Плевен, експерт в ДНСК. От  2005 г. е индивидуален член на Съюза на учените в България. През 2014 г. излиза стихосбирката й „Отвъд зримото“. Готови за печат са две други нейни стихосбирки, както и романът й „Анатомия на абсурдността“. Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

  .

• „Втората вълна“ на Виктория Забуковец – принос към българската емигрантска литература

  „БОЛКАТА КАРА ЧОВЕКА ДА МИСЛИ…“

  Темата за емиграцията в наши дни става все по-актуална – в делника, в съзнанието на отделната личност, в духовността. Постепенно тя заема мястото си и в съвременната българска литература. Тук, в България, и сред писатели-сънародници в диаспората. Останали до кончината си в странство или върнали се по родните места, където издават своите книги.

  Към по-ранните: Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Матвей Вълев, Стоян Данев, Тодор Ценков, Стефан Кинчев и др. искам да добавя Илко Минев с романа „Преди да замлъкна“. Към тази галерия сега се присъединява и Виктория Забуковец с „Втората вълна“ – изд. „Български писател“, С., 2015 г., също роман.

  Нека припомним коя е авторката:

  Виктория Стефанова Забуковец е родена през 1930 г. в София. Когато е двегодишна, семейството й заминава за Унгария, където баща й служи като свещеник. За да не забрави майчиния си език, я изпращат в София – в колежа „Санта Мария“, където преподаването се води на български и на немски. През 1942 г. се връща в Унгария, където я заварва Втората световна война. През 1948 г. Виктория емигрира в Австралия заедно с хиляди други източноевропейци, които се заселват там между 1947 и 1952 г. Тя се омъжва за словенец, ражда трима синове и завършва висшето си образование в университета в Аделаида, Южна Австралия, където специализира история, английски, немски и социология.

  Автор на редица творби и активен участник в национални радиопредавания и други начинания, целящи да обединяват българската общност в Австралия. У нас Виктория Забуковец е известна с историческата сага „Тайната на черното мастило“ – сполучливо връщане в епохата на цар Симеон и утвърждаването на християнските ценности.

  Новият ръкопис на Забуковец включва десетки имена на герои, географски ареали, събития с проверена фактологична достоверност, психологически модел на разноезичното емигрантство.

  Самата тя уточнява: „ Изпитвам дълбока благодарност и към онези тридесет и пет души от всички европейски националности, които ми довериха своите лични истории. Използването и на въображаеми, и на реални личности ме подмами да напиша книгата като художествена измислица. Трябваше да създам не историческа хроника, а исторически роман. Резултатът бе, че си позволих известна свобода по отношение на героите, но историческите факти са предадени достоверно“.

  Книгата е изградена от три последователни в хронологията си части – „Европейци“, „Новите австралийци“, „Второто поколение“. Тя започва с бушуващата Втора световна война. Над Стария континент се издигат пожарища от масовите разрушения. Навсякъде витае смърт. Расовата и идеологическата омраза яростно мачкат човешкото в човеците и те се превръщат в тълпи. Лагерите са претъпкани с неволници, очакващи края си всеки миг. Гладът, отчаянието и надеждата за оцеляване се борят за място в съзнанието на обречените. Ще има ли свършек барутният Апокалипсис и какво ще се случи след неясния му финал? А когато мирът е настъпил, Веска, Агнес, Роман, Марек, Валка, Ян, Хелена, Станко, Бируте и стотици, хиляди страдалци трябва да решат. Ще отворят ли нова страница в ориста си на далечен континент, или ще останат сред пепелищата на изконната родина?

  С проникновение на дълбок психолог Виктория Забуковец описва трудното пътуване, запознанствата, надеждите, очакванията за спокойно съществуване след всичко преживяно. За правото да бъдеш личност. Честно да се трудиш за прехраната. Без някой да бъде твой физически или морален притежател. Проиграващ живота и съдбата ти, както си ще. Австралия се оказва непозната, но гостоприемна и човечна. Толерантна, търпелива и внимателна към спасилите се от ужаса емигрантски тълпи. Те пък й се отблагодаряват с труд, усъвършенстване в новите професии и бърза интеграция с местните хора. Постепенно узрява за хармоничната си мисия и значимост толерантно към различните култури общество. Върху благодатната му почва избуяват следващите поколения. Те познават родината на предците от спомените им за Полша, Югославия, България, Унгария, Франция, Германия, Естония… практически, от цяла Европа. А също – от запазените обичаи и традиции в семействата и в земляческите групи. Но по начин на мислене са граждани на Австралия и на света. Раздиран, за кой ли път, от идеологически постулати. От дрънкане на оръжия и непримирими вождове, „обвеяни“ в измислена непогрешимост. И когато заселниците или децата им, вече като туристи, посещават изтлелите родни гнезда, бързат да се върнат обратно. При мира, християнските ценности, спокойствието и доверието в ближния. При скута на семействата и в лоното на църквата. Все емблематични понятия и символи. Проверени във вековете и доказали своята морална нетленност. Човекът е смъртен, ала благородството, предавано от поколение на поколение, остава вечно. За да бъдеш посветен в него, не се иска много – да протегнеш на бедстващия ръка, да му предложиш покрив и хляб. Понякога – и само топла дума. Цивилизация се гради не с бомби, не с кръв и предсмъртни хрипове. А с приемственост между интелекта преди нас и сега. В духа на римската сентенция: „Човек умира – остават делата му“.

  Много са достойнствата в новата книга на Виктория Забуковец. Фактите, историческите поуки, размислите и изводите за съдбата на света са вплетени в мащабна епична панорама. Върху нея носят кръста си, трънения си венец и правото си на ярки личности десетки персонажи. Цитирани са важни за епохата политически документи и са вградени делата на редица лидери. „Втората вълна“ ни връща назад в мрачни събития. За да проумеем и никога да не допуснем случилото се да се повтори отново. И прави светъл паралел с вече настъпило през втората половина на миналия век крехко разбирателство. Дарило на хората удовлетворение и радостен смях. Увереност, че гълъбът на мира винаги ще лети над планетата спокойно. Понесъл, в дар на човечеството, мечтаното маслиново клонче… И макар че светът пак е раздиран от войни и конфликти, от фанатични идеологии и от поредни предизвикателства, книгата на Виктория носи не само предупреждения и поуки, но и познание и надежда.

  .

  Георги Н. Николов

• Заваля

  

  .

  Добре си казваш,
  да ти кажа, и аз не се оплаквам.
  Минават дните, подредени като в низ.
  Небето само дето се навъси,
  и ще завали евентуално…
  От каприз!

  Добре съм. Започнах да рисувам.
  Справям се по някой път…
  Научих се дори да снимам.
  Така лекувам си гневът.

  Само дето заваля…
  Казах ли ти? Небето се навъси.
  А улукът запушен от листа,
  натежал от дъжд се срути.

  Иначе съм си добре.
  Задачи имам цяла върволица.
  Само това отвратително небе
  ми се въси, сякаш съм длъжница.

  Казах ли ти? Заваля…
  И улукът се запуши.
  Проклети да са всичките листа!
  Запушиха го и се срути.

  От дъжда…
  Не ти ли казах? Заваля…
  А аз съм си добре.
  Казах ти. Това го помня.
  Просветна старото небе.
  И дъждът е вече само спомен.

  Е, хайде… Ще рисувам.
  До пак… До следващия дъжд.
  Виж, листът ми се нагъна…
  От дъжда е. Знам. А ти се дръж.

   

  Ани Демирова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Силата на думите

  Иван Димитров, Sofialive.bg

  

  Тази събота между два и два и шест следобед в градинката на Кристал думите решиха да покажат своята сила на човечеството. Иначе следобедът не се отличаваше по нищо от миналия или от следващия следобед. В градинката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхождаха обичайните минувачи.

  Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на другата:
  – Оф. Отивам да върна маратонките, дефектни са. За втори път тази седмица. Ще се гръмна!
  В ръката й изневиделица се появи пистолет, тя се стресна, пръстът й трепна върху спусъка, проехтя изстрел и жената се свлече на земята с пръснат мозък.
  Втората жена изпищя и започна да повтаря:
  – Божичко! Божичко!
  Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас.
  – Да! Какво има?
  Тя не успя да каже нищо и на момента припадна.

  А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две, която буташе количката с детенцето си, като видя тази картина рече:
  – Дяволите да ме вземат!
  До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки, но остри рога, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За късмет детето се разрева и след минута промълви:
  – Мама. Ла тук!
  Майката се материализира до него, изпищя, грабна детенцето, заряза количката и си плю на петите.

  Двете момчета, които спореха на пейка наблизо, не видяха нищо от случилото се, така бяха потънали в спора си.
  – Абе я си еби майката! – ядоса се едното от тях.
  И другото момче се оказа голо, а пред него лежеше също така гола жена, която го погледна с най-учудения поглед и му каза.
  – Какво правиш, Цеци, мама?
  Тримата търтиха да бягат. Майката и момчето търчаха, както ги е майка родила.

  Един поет, който се обясняваше за пореден път с жената на живота си, най-сетне се предаде:
  – Ти си права. Аз наистина живея в облаците.
  Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет секунди вече се намираше върху един облак, откъдето помаха на жената, която му завика да слиза.

  А пък двама приятели, които не се бяха виждали от доста време, тъкмо се разделяха и единият каза на другия:
  – Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме завее вятърът!
  Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само него.

  Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка, се прекръсти и занарежда:
  – Боже, помогни ми!
  Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас изнервено каза:
  – Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или отново става дума за фалшива аларма?
  Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже, но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.
  – Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите си и отиде да си гледа работата.

  Хората от околните кафенета панически запредупреждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това имаше още двайсетина нещастни случая, от които дванайсет бяха физически наранявания, пет бяха с летален завършех, а три бяха трудни за определяне.

  Шестте минути, в които думите се материализираха, бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата се забавляваха, защото на езика им беше това, което им беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате да са щастливи и други такива нормални желания.

  Случилото се не се повтори никога повече. Въпреки всички опити на децата и въпреки възрастните, които всячески избягваха тази градинка и да говорят за станалото. Единственото, което ще се запомни от времето непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастливите детски крясъци и дълбокото мълчание на възрастните.

  А думите предупредиха на какво са способни и се кротнаха, но бяха готови да разкатаят фамилията на човечеството във всеки един момент, когато то успееше да ги издразни достатъчно, че да си правят труда.

  .

• <<
• 1
...
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
...
• 77
• >>