Всичко от литература

литература

• Балада за обрания бостан

  

  .

  Не знам къде отива този свят.
  Не знам дали и краят му е близко.
  Живея ли? Живея като в Ад,
  от който няма мърдане – и изход.

  И питам като луд по цели дни
  през Windows-а на вашите компютри –
  кой нашите надежди подмени
  със светли обещания за утре?

  Съседът ми зад ледната стена
  панелите си рути от години.
  Мечтая си за бяла тишина –
  връз мене да се срутва на лавини!

  И въздухът ни вече е менте.
  Менте са хлябът, виното, саламът.
  И – гнусни, все тъй лакоми са те! –
  онези, дето цял живот ни мамят.

  Тъй каза снощи даже bТV,
  че още утре нов живот започва.
  Ако това наричат „Се ла ви!” –
  мерси, да го живеят те! – и точка.

  Каква ти слава? Флагът е разпран.
  Мухлясват поруганите реликви.
  България – един обран бостан,
  във който се търкалят празни тикви!

   

  Валери Станков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Добре дошъл в Умиралника

  Разказ от Катя Рашева

  .

  

  Събуждаше се бавно, много бавно. Болката в главата я оставяше без очи, опитваше се да ги отвори, но светлината на крушката я заслепи. Надигна се и в същия миг повърна неудържимо. Осъзна, че лежи на чергите насред стаята и краката ù са много студени. Размърда ги. Бедрата ù бяха мокри и лепкави. Дрехите ù бяха запретнати високо над кръста, а в дясната ръка се надигна пулсираща болка. Тогава изведнъж си спомни.

  Мъжът влезе в къщата като невестулка. Усети го, чак когато вонливият му дъх я удари в тила. Блъсна я силно на пода и склещи ръце на гърлото ù.

  – Казвай къде са ти парите, дърто!

  Замята се безсилна и едва раздвижи устни:

  – Нямам пари… хрип… – не съм взела пенсията… х-х-х… хрип.

  Той стовари кокалестото си тяло върху немощната ù снага и я заудря бясно. Разкъса дрехите ù толкова бързо, че тя започна да се съпротивлява, чак когато проникна с раздираща болка в нея. Не знаеше колко продължи… тласкаше с все сила, а с дясната ръка не спираше да я удря.

  – Курва, курва, мамка ти… – удар в лявото око… – мамка ти, мастия, пачавра… – сграбчи рехавата ù косица и с все сила я блъсна в пода. Тя изгуби съзнание – за миг или цяла вечност – главата ù кънтеше, а мисълта се въртеше бясно в черната пропаст на съзнанието ù: „Боже, помогни ми, Боже, по-скоро да свърши, Боже, спаси ме… майко, майко…“

  Познаваше го от дете. Проклет, непрокопсаник, вечно безработен, биеше хората си всеки месец, щом получеха пенсиите. Угаснаха – майка му, баща му, после сакатата му леля. В селото говореха, че живеел като скот – нямал нито печка, нито легло, спял в някакви парцали направо на голия под. Беше го виждала пиян посред бял ден, хората бягаха от него като от чума и гледаха да не му срещат очите. Започна да го моли, зовеше го по име, плачеше, хриптеше с разбития нос, после затихна.
  Насилникът се мота още известно време в къщата. Виждаше го как отваря шкафове и рови в скромните ù дрехи. Накрая я ритна силно в ребрата и започна да тършува в мазето. Чуваше дрънченето на празни буркани. „Сигурно ще ми вземе ракията, дето я държа за разтриване и патешкото месо…“.

  После всичко утихна и над нея само голата крушка примигваше с оплютото си от мухи тяло.
  Плачът дойде като избавление, като истинска благословия. Рукнаха сълзи като водопад, хълцаше, виеше и нареждаше, както нареждат селянките над мъртвец. Потъваше и изплуваше от някаква непозната безпаметност. Сигурно ми е сцепил главата, сети се и се опипа – не, нямаше кръв, болеше я само от удара и сътресението.

  На разсъмване стана, олюлявайки се. Повлече се в разбишканата къща, запали печката и сложи да се топли вода. Дълго се ми в голямото корито, искаше й се да си смъкне кожата, а с нея и спомена за преживяното, но то остана на дъното на изтерзаната й душа. След няколко дни животът бавно повлече крак, трябваше да се шета, време беше за копан и сеитба. Благословена да си, мила, черноземна, родна земя! Докато я обърне и засее, минаха седмици. Насилникът й беше заклал и отмъкнал двете ярета, едва спаси козата – вимето ù пращеше от мляко, животинката врещеше жално и зовеше децата си… жената я дои известно време, после млякото на скръбната майчица пресекна. Успокоиха се и двете. Козата започна да обикаля, докъдето ù стигаше въженцето, и да откъсва по някоя тревичка, жената се трепеше в градината. Дойде лятото…

  Който не е живял на село, никога няма да познае Бог в цялата му светлина и величие. Да газиш меката трева, докато козичката пасе наоколо, да си откъснеш ягодка, черешка, кайсия… да усещаш топлия чернозем, прекопавайки с боси нозе царевицата… да събираш плодовете на земята и да благодариш на Всевишния за милостта му, когато те опази от порой или градушка… Земята, дърветата, животинките – те спасяват от дълбоката черна мъка, от терзанията на злочестия живот.

  Така се спаси и жената.

  До есента се успокои, започна да спи по няколко часа, отдъхна си. Докато една нощ отново се похлопа на вратата – силно и настойчиво, по мъжки. Тя се сви като зародиш под юргана и зарида:

  – Чумооо, черна чумооо, пак ли за мен идеш… какво още има да ми вземаш… защо не ме прибереш, Боже-е-е-е, как ще го преживея втори път това нещоооо…

  – Мамо, тука ли си? – зад остъклената врата се показа едрата фигура на мъж. – Отвори ми, аз съм!

  Старицата, в транс, отвори вратата и се свлече в ръцете на първородния си – Йован, уродливото ù момче, нейната голяма мъка и позор, когото селото беше кръстило Иван Грозни…

  – Какво има, болна ли си? – мъжът я разтърси леко. – Какво ти е, мамо?

  – Йоване, синко – старицата, през плач, му разказа за Насилника. Разказа му за побоя и кражбата, за изнасилването не можа… – Чедооо, какво стана с тоя проклет живот, защо останахме да теглим – виж колко хора сме останали в селото, няма поща, няма лекар, няма милиционер… автобус за града има един път на ден, да ти стане нещо, няма кого да повикаш… мрем като мухи, погребваме мъртвите като диваци – без поп, без опело… докъде я докарахме, синкооо… не смеем да замръкнем, циганите ни измъкнаха даже чергите и юрганите… това вече не е село, синко, за живеене, а жив умиралник…

  – Стига си вила! – мъжът смръщи ниското си чело и стана още по-грозен. – Оня, дето те нападна, циганин ли беше?

  – Не е циганин, чедо, на Марин билкаря момчето, Красимир. Те, българите, по-лоши и от цигани, и от чума, няма читав мъж в селото, няма кой да ни защити…

  – Ех, мамооо… – Йован я стисна здраво за раменете и сниши глас току в лицето ù – стана ли каил за мене? Помниш ли как ме гонеше и ме блъскаше, а? Помниш ли как ми викаше, а? – Върколак и грозник ми викаше. Помниш ли като повтори и се родиха близначките, как ме гонеше да не ги урочасам, а? Все те бяха хубави и кадърни, все зетьовете ти бяха момчета, аз – грозник?

  Старицата се сниши, сниши, сви се на големия креват като червей и зашепна:

  – Прости ми, Йоване, прости ми, чедо, голям грях имам пред тебе! – искаше ù се в този миг да умре, да потъне в черната земя и всичко да се свърши.

  Млада беше тогава, все гледаше да угоди на втория си мъж, да му гледа хубаво децата. Знаеше, че Йован го дразни и правеше-струваше, момчето все беше надалеч от дома – с овцете, по нивите, в техникума на пансион, после в казармата… Като се зажениха дъщерите, го слагаха все в коптора, да кладе печката и да наглежда курбана. Почнеше ли веселбата, пак намираха къде да го пратят, само да не е пред очите на сватовете и пийналите сватбари. На сватбата на другата близначка го намериха чак сутринта – заспал на пода в копторчето, до мъждукащата печка. Никой не разбра, че Грозника беше плакал цяла нощ…

  Йован не я чуваше. Шеташе наоколо, вадеше от торбата хляб, салам и кашкавал, сложи масата й довлече майка си до стола.

  – Яж, кой знае от кога не си виждала свястно ядене!

  Дъвчеха мълчешком. Старата го поглъщаше с очи, мъката, вината, болката се топяха като мартенски сняг, сърцето ù се изпълни с топлина – син, едничкият ми син, грозен, кривоглед, куц, но е тук. Син ми е, ще омекне, ще му мине, ще прости, ще му домилее родната земя, ще остане…

  – Няма прошка за вас, мамо – нито за теб, нито за сестрите, за никого! Мислех да не си идвам, ама на, затъжих се, домиля ми за род и бащин дом… – синът ù се задави от сълзи. – На, гледай снимки – в Испания имам жена и деца, никой не ми вика върколак и грозник. Жената и тя е куцичка, ама е много кротка, хубаво ми гледа децата и мен хубаво гледа, и хората там ме уважават…

  Повече не си казаха нищо. Той не попита за сестрите си, тя не посмя да го разпитва за децата му. Йоан заспа дълбокия сън на праведник. Не пиеше и не пушеше, дишането му беше чисто като на дете. Старата стоя будна до среднощ. Гледаше снимките на куцата испанка и двете дечица – здрави и читави, едното черничко като майка си, другото – дебелобузесто и румено като баща си. Как ли се казват, се питаше, дали поне едното е кръстил с българско име? Беше полуграмотна, като дете походи три години на училище в Румъния и това ù беше цялото учене. През 1940-та ги изселиха в България, народиха ù се още братя и сестри, и повече никога не надяна ученическата торбичка. Помнеше как да е латиницата и говоримия румънски език, затова, като обърна най-голямата снимка, сричайки, прочете написаното на гърба: Хуан, Росарио, Марта и Алехандро. Това бяха внуците ù – Марта и Сандо, снахичката Роза, Йован, когото испанците са кръстили Хуан…

  И за пръв път, от месеци насам, старицата заспа спокойна. Открадна голямата снимка, на която имаше имената им, сложи я под главата си и се унесе. За пръв път не сънува Насилника, а малкия Алехандро, който се люлееше на люлката под стария орех. Детето се смееше високо, смехът му беше като звънче, голите крачета се мятаха току над главата ù, а тя му мълвеше насън: „Алехандро, чедо, златното дете на баба, момчето ми!“ – и му подаваше огромна зряла праскова.

  Казваше се Санда.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Кресчендо

  

  .

  Тя слиза от едно такси
  и го дочаква в празна стая.
  Горчива страст, сълзи накрая
  и само полъх от парфюм
  над глухонямото легло…

  Такава им е любовта –
  дете на гняв и безнадеждност,
  тя няма дом и потекло,
  любов безбрачна, безсиновна,
  пред всички съдии виновна…

  А съдниците ù – свирепи,
  по нея хвърлят с пълни шепи
  омраза, камъни и кал.

  Тя, петимна за капка жал,
  платила би и чужди грях,
  да имаше пощада в тях..

   

  Катя Рашева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Катя Рашева (с литературен псевдоним Katriona) е на 56 години. Родена е и живее в гр. Трявна. Катя е журналист на свободна практика. Тя има издадени досега две книги: стихосбирката „Днес вещиците не горят на клада“ (2000) и сборникът с разкази „Другият живот на Виктория“ (2007). За разказа си от този сборник „Плетачката на дантели“ авторката получава през 2008 г. Априловска награда за белетристика. Нейни творби са публикувани в регионалния и националния печат. Още творби на Катя Рашева могат да се видят в сайта „Откровения“.

  .

• Две очи

  Разказ от Веселин Николаев

  .

  

  Бяха минали седем месеца от Рождество. Жегата бе страшна. Земята напукана, като уста на умиращ, беше зинала пори и чакаше дъжд. Чакаше търпеливо, кафява, суха и доскоро гостоприемна, сега като някоя мащеха изплюваше от себе си досадните тревички, коренчета и всякакви стъбълца, покарали по нея, сякаш да се отърве от едни милиони гърла за хранене. Буболечките шареха безцелно по нея, отчаяни и залутани, но правещи се на заети. Всичко крещеше за вода. Но тихо, звук не се чуваше.

  Там, където живееше дядото, самотата бе плътна и можеше да се среже. Бе обгърнала всичко и само щурците я нарушаваха в следобедната зной, със своите свирни, от които можеш да се побъркаш, обясняваше дядото на кучето си – особено, ако си ги слушал още от времето, когато твоята пра- пра-прабаба търчеше и гонеше скакалците. Палето го гледаше весело, мърдаше опашле, прозяваше се и току близваше нацепената му пета, която досущ приличаше на напуканата земя под нея. Бяха седнали на вира. Там, под сенките, още имаше гьолове с вода. Гърбът на стареца бе попревит от годините, а палето седнало до него, го наблюдаваше съсредоточено. Сегиз-тогиз получаваше по някоя кротушка и мляскаше до полуда. Дядото ловеше на плувка. Слагаше бяло червейче, отгледано на една мърша зад къщата, замяташе и плувката цопваше в гьола. Сетне потъваха в мълчание. От време на време клъвваше и той рязко подръпваше. Него ден извади доста кротушки и няколко таранки.

  – Ще празнуваме, Пешо – потупваше той палето по гръбчето, а то го гледаше в очите и току подскачаше към тях да близне старческите му вежди. Посмрачи се. Станаха, сгънаха такъмите и поеха. Селото в далекото беше напълно тъмно. Там не живееше никой, освен дядото, Пешо, няколко кокошки и две кози. Последният човек, с когото старецът бе говорил, бе баба Тодорка. Миналата есен тя се обеси. На ябълката в двора. Той я завари една сутрин, как висеше под нея на най-дебелия клон. Седна на един камък и дълго я гледа. После завика:

  – Защо бе, Тодорке, защо? Пуста орисия… Глупачке дърта… – Сетне плака, както само старец може да плаче. Тихо, безшумно, без сълзи, само с едни глухи хрипове и стенания от гърдите, и с псувни. Не грозни и мръсни псувни, но едни изстрадали такива, отвратени от теготата на живота, от страданието, от страха, от гнева… Тогава и взе Пешо. Беше под сайванта, свит на сеното, отвързан, гладен и си играеше с дръжката на някаква тесла. Беше я олигавил и оръфал цялата, чешейки покаралите си зъбки. Когато му извика, Пешо веднага доприпка и легна до него, като си опря цялото телце на неговия крак. Баба Тодорка се полюляваше на ябълката, радиото свиреше вътре в къщата и от там се носеше плътният глас на Емил Димитров: „Ако си дал… не си живял, напразно…“.

  – Чу ли, ма Тодоркее – викаше старецът към ябълката. Не си живяла напразно ти… Ти ме изгледа миналата зима като имах пневмония. Ти ми пали печката, ти дърва ми носи, ти ми даваше с лъжичката в устата каша… Не си живяла, Тодорке, напразно! Но напразно умря – редеше глухо той, а Пешо стана и се доближи до ябълката. Гледаше бабата и, проточил шия, се опитваше да стигне до безжизнените и крака за да ги близне. Дядото го извика и взе да гали гръбчето му. Той полегна на една страна с вирнати крака, коремчето му хлътна а ребрата изпъкнаха.

  – Ставай да ядем – каза дядото тогава и се изправи. Но първо ще свалим баба ти и ще я положим на земята. Ще я покрием с нещо, а утре ей тук, до ябълката, ще копая. Не мога да я нося никъде. Тука ще я погреба – обясняваше на кучето той, сякаш за да има някой другар. Някой, с когото да сподели мъката си. На сутринта я зарови. Стоя със свалена жълта шапка, на която пишеше НДСВ, останала отпреди сума години, когато в селото идваха царски емисари. Грубите му ръце я мачкаха нервно. Пешо седеше до него и гледаше купчината пръст. Дядото се изкашля, сякаш за да каже нещо, но от устата му не излезе и дума. Сетне заби дървен кръст от две сковани дъски и се прекръсти. Обърна се и понечи да тръгне, но се спря. Обърна се и извика:

  – Проклет живот! Безумна безсмислица, Господи, безумно е това… Безумие… – И отново зарида безмълвно.

  Оттогава бе минала година. Ходеше в двора на Тодорка и ей така посядаше до кръста. Зимата той се килна, та го скова наново от по-дебели талпи и ги заля с разтопен восък. Да не гният.

  – Мен кой ли ще ме зарови – питаше се старецът. – А, Пешо? Ти ли?

  Пешо го гледаше с дълбоки и признателни очи, и сякаш не мислеше нищо. Просто се наслаждаваше.

  – Добре си ти, Пешо! Щастлив си, защото не разбираш. За теб денят е днес и няма минало, няма и бъдеще. Ако днес те вали дъжд, и ако днес напълниш тумбачето, то ти си най-щастливото създание във вселената. Но ние сме окаяни, моето момче! Ние, човеците, защото мислим. Защото сме на топа на устата. И страшното е, че не знам защо? Толкова години живях и още не съм наясно защо. Ей и баба ти Тодорка не знаеше защо. Кажи нещо, Пешо! Моля те – говореше му дядото. – Кажи една дума поне, дявол те взел! Да чуя реч. Кажи едничка само! Ето, в свещеното писание един козел продумал, значи може, не е невъзможно. Вярно, продумал за да възпре лудостта на едного, но нима аз съм нормален? Може ли човек да живее години сам и да остане нормален? Не може, Пешо, това е невъзможно. И аз съм луд. Кажи ми нещо, ей така, каквото искаш. Наругай ме, ако щеш.

  Пешо мълчеше и си облизваше лапата. Бе покрита с лепки.

  Старецът си почесваше краката с върха на тояжката си, а вечерното слънце мяташе един странни сенки наоколо. Сякаш някакви тела бродеха край тях, невидими за човешките очи, но видими за лъчите на слънцето. И то се спираше за миг в тях. Караконджули ли бяха, духове или просто безплътни фигури, но те си бяха там. В селото. На всяка улица, на всяка пуста пейка пред събарящите се къщи – и никой не можеше да ги види.

  Тия дни дядото все по-често се заседяваше в двора на Тодорка. Все сядаше на големият камък пред ябълката и гледаше дебелия клон. Все му се струваше, че не толкова дебел. Веднъж се изправи, стъпи на стол и с педята си го премери. Дебел беше.

  – Достатъчно – гласно каза той и скришом, сякаш виновно, погледна към Пешо.

  

  Настъпи септември. Първият месец с „р“. Първият месец, в който усещаш повея на есента и долавяш мириса на идещата зима.

  – Искам да си ида в топло време – мърмореше си старецът. – Не мога вече. Месеци да гледам преспите през прозорчето си. Не мога! –  сякаш на себе си стенеше той. – Самотата е по-страшна и от самата смърт. Самотата е смърт. Ако не бе ти, Пешо, досега да съм умрял от самотия. Който не вярва, не знае що е това. Има ли две очи край теб, има смисъл. Все още има смисъл… – сякаш убеждаваше сам себе си той.

  Една влажна сутрин в края на септември дядото отвори портичката на Тодоркината къща, а Пешо припкаше подире му, както винаги. Отиде до ябълката, попипа клона и преметна през него дебело конопено въже. Направи примка, изпробва я и пусна въжето да виси. Сетне седна на камъка, извади стара войнишка манерка и пи няколко едри глътки от нея. Стара кайсиева ракия. Тялото му се сгря, стопли, стана му леко някак и една смелост го обзе. Пешо не легна до него, както обикновено, но седеше до дънера на ябълката и гледаше към въжето.

  – Голям си, Пешо – заговори старецът – вече не си пале, бягай към селата надолу. Все някъде може да има човек. Помниш ли лятото, как хвана онзи фазан. Как го надуши в храстите, как подскочи и го улови за шията. После и двамата ядохме. Помни това! Лови ги и ги яж. Лови, каквото можеш. Аз, Пешо, мисля да си тръгвам…

  Пешо не го погледна. Гледаше въжето и сякаш искаше да каже нещо. Изведнъж на дядото му стана страшно, че може да продума, но сутрешната тишина ставаше все по-плътна. Пи още от манерката. Хвърли я. Стана, примъкна един стол под ябълката и се покачи. Надяна въжето на шията си и то като конопена бодлива огърлица се впи в нея. Постоя така и накрая започна да се позаклаща, да гътне стола. Изведнъж усети по крака си нещо влажно. Пешо го ближеше и скимтеше. Никога не бе го чувал да скимти. Сега го чу. Кученцето го гледаше с големите си очи и искаше нещо да рече, но не можеше. Само го поблизваше по крака. Дядото седя дълго и го гледа. Кракът му стана целият мокър. И той разбра. Чу го. Махна въжето, слезе внимателно, прегърна косматото телце и го стисна силно.

  – Голям съм глупак аз! Голям! Страхливец..! За малко да опропастя всичко, Пешо! И тази зима ще се топлим с теб, приятелю мой, за другата ще мислим като дойде. Нали така? Както ти правиш, така ще живеем, ден за ден. Ще се борим със зъби и нокти. Със зъби и нокти, да видим сутрин слънцето и да благодарим, да ходим, да пеем и да обичаме двете очи до нас – му шепнеше той на ухото. – Има ли две очи все още наоколо, има надежда и път! Самата истина е това, самата истина.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – Веселин Николаев (Лебовски) вж. тук, тук, тук и тук.

   

• Ниагара през погледа на Генчо Пирьов, пътепис отпреди 90 години

  „ШУМЪТ РАСТЕ С ВСЯКА СТЪПКА…“

   

  Стара истина е, че българинът е духовно свързан с природата. Обича нейното цветно многообразие и се чувства чист, добър и естествен в лоното й. Свят, кодиран от Създателя да приема и изпраща неизброими поколения във времето, пространството и светлината. И където и да се намира, нашенецът усеща тази първична красота, запечатвайки впечатленията си в картини, песни и слово.

  Така е сторил в пътните си бележки „Ниагара“ и Генчо Пирьов, отпечатани в сп. „Възраждане“*. Авторът от Казанлък (1901 – 2001) е бъдещ професор, член-кореспондент на БАН, дългогодишен ръководител на катедра към СУ „Св. Климент Охридски“. Известен с мащабни изследвания върху педагогиката и психологията, оставяйки след себе си 40 книги, 14 монографии и стотици публикации.

  Още като млад – и това е неговият голям шанс – получава възможност за двегодишна специализация по педагогика и психология в Колумбийския университет в Ню Йорк: 1925-1927 г. Тогава се запознава с Джон Дюи и Едуард Торндайк – утвърдени светила в тези две научни области, които повлияват върху бъдещото му професионално израстване. Сред всички изписани страници, завещани ни от него, интерес будят и впечатленията му от природния феномен Ниагара.

  

  Те намират място в цитираното по-горе списание неслучайно. През ученическите си години Пирьов сериозно се увлича от толстоизма, а сп. „Възраждане“ е орган именно на толстоистите в България. Обемът на самата творба е кратък и пресъздава тържеството на стихийната речна мощ. Див оркестър от звуци под диригентската палка на Вечността. Допуснала по милост човеци с тленен взор до необхватната си същност. За да докоснат само за миг космичното безвремие: „Каква магическа трансформация на материята, Боже мой! Като че ли някакъв невидим философски камък се разпорежда над тази стихия! Тежка, плътна, като разтопен метал, маса се провлича над ръба на скалата. И веднага се преобразява в някаква все още тежка, но вече разцъфнала снежна стихия, която се свлича в бездната, като грамадна разчорлена от буките пряспа. Там по-надолу вече всичко се губи и прелива в някаква снежна бурлива мъгла, която на бели облаци се вие над самата бездна, потъва в нея или понесена от ветровете, изникващи из тая неведомост, се разнася наоколо и освежава удивения зрител. И всичко това става под такта на такава очарователна стихийна музика! Някакво симфоническо съчетание от блясъци и тонове. Като че ли всяка капка носеща свят от отражения и блясъци в своя овал, се слива с отраженията и блясъците на своите несметни сестри. И като че ли всяка падаща капка, вибрираща своя тон, превнася го към хармонията на тая стихийна симфония“.

  Всъщност, разказът на Пирьов започва със спомени за пътя му към Ниагара. За фабричните комини от двете страни на железния път и за полетата, нашепващи му с разноцветните си квадрати нещо родно и познато. Той не пропуска да отбележи новопостроения тогава огромен мост, свързващ САЩ и Канада. А също – възхитата си от електрическата феерия в среднощните часове. Като философски заключава: „Може би тоя нощен вид на Ниагара представлява символа на гигантската среща между природа и цивилизация, с всичките им борби, трансформации и взаимопомощ“. Което прозрение навярно е и напомняне към читателите за потребността от разум. От равнопоставеност между двете понятия-символи, определящи нашето съществуване върху планетата Земя. Нещо, може би все още неосъзнато докрай и в наши дни. За жалост. За тревога. И смирение. Защото без тях стремежът към хармония е само лозунг, изпепеляван в атавизма на човешкото подсъзнание…

  „Ниагара“ – пътни бележки, е само бегъл щрих в творческото наследство на проф. Генчо Пирьов. Любопитен, вълнуващо предаден, интересен. Аз пък си мисля колко са българските автори, писали за водопада като Алеко Константинов: „Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствования, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече, когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!..“. И много по-късно, ала със същия възторг, Йордан Радичков добавя: „Ако започне някой ден всемирен потоп, то мисля, че той ще започне с бученето на Ниагарския водопад, в дъждовен есенен ден, сив, неуютен, изпълнен с напрежение поради бученето на падащата вода… Ето и сега, подир толкова много години, като пиша и споменавам бученето на водата, мисля си, че не това определение е най-важното. По-скоро би трябвало да се говори за сгромолясване на реката… Една огромна река тече, сгромолясва се в каменна пропаст и без да изгубва нищо от своята цялост, продължава да тече между бреговете си.“

  

  Да, колко са нашите творци до средата на ХХ век, оставили спомените си за природния феномен и колко – до политическите промени на 1989 г.? Любопитна статистика, която заслужава да бъде превърната в стойностно проучване. Днес е лесно да се пътува до всички точки на света. С модерните информационни технологии пътеписният жанр добива други форми, поставяйки аудиторията в пряк визуален контакт с географския обект. А разказът на пътешественика играе поддържаща роля.

  Толкова по-интересни и важни за литературната история са ранните български пътеписи. Създавани в предначертани пътувания, много често и в емиграция. Или по вътрешно убеждение, че българинът трябва да познава света и светът – него. Но каквито и да са причините, сериозна част от по-старите пътеписи още очакват някой да ги преоткрие за новото време. Като пътните бележки на Генчо Пирьов за Ниагара, например.

  .

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * С., Год. ХVІІ, февруари 1928, кн. 6

  .

• Различната вечер

  Разказ от Ганка Филиповска

  .

  

  Днес работата нямаше край – собственикът на фирмата искаше да тегли кредит – и той, Георгиев, като негов счетоводител, трябваше да приготви всички необходими документи. Четиридесет години вече в живота му имаше най-вече цифри, цифри и цифри. Работното време свърши и другите служители отдавна се разотидоха, а той още се ровеше в папките като кокошка в прахта.

  Беше петък вечер, и то не каква да е – днес с жена му отбелязваха 35 години от сватбата. На тази дата винаги ù подаряваше по нещо, внимателно избрано – сутринта ù поднесе букет и златна гривна. Утре ще празнуват в ресторант с две приятелски семейства, а тази вечер ще бъдат пак само двамата. Откакто той се разболя от подагра, съпругата му готвеше предимно постни ястия, но този път мъжът поиска да е любимият му винен кебап. И да има мешана туршия, пък после да става, каквото ще…

  С малки изключения през всички вечери на тези 35 години бяха сами. На младини се поболяха от ходене по доктори – всички казваха, че нищо им няма, но с дете така и не се сдобиха. Надеждата им ставаше все по-рехава и накрая изтля. Не се решиха да си осиновят – струваше им се, че няма да могат да го обичат, щом не е тяхна кръв. Постепенно се научиха да са си достатъчни един на друг. Прибираха се след работа в просторния си апартамент, сядаха на масата и всеки разказваше как е преминал денят му, но без нервничене и драматизъм. Хармонията между тях бе толкова пълна, че той никога не погледна друга жена – надяваше се, че и половинката му не е пожелавала чужд мъж.

  Техните приятели отдавна бяха дядовци и баби, и жена му още от октомври се суетеше какво да подари на внуците им за Коледа. От колежките си знаеше, че малките госпожици си примират за розовите джунджурии на “Уинкс”, а миниатюрните господа си падат по батмановци и коли. Холът се изпълваше с шарени играчки, двамата ги опаковаха, а после, когато пакетите вече бяха раздадени, сякаш в къщата се настаняваше спокойна тъга.

  И жилището, и вилата щеше да наследи племенникът на жена му – нямаше на кого другиго да ги завещаят. Той беше вече 40-годишен ерген, картоиграч и пияница. Майка му и баща му бяха собственици и на своя, и на неговия апартамент – не му го приписваха, защото се страхуваха, че ще го профука. Понякога Георгиев се мъчеше да отгатне за колко време наследникът ще пропие неговия дом и декара двор с кокетна къщичка. В такива моменти му докривяваше, че всичко, което са създали с жена си, ще отиде по дяволите.

  Тя сигурно беше направила къпана питка – едва ли би оставила точно на този ден да ядат купен хляб. Откакто се пенсионира, беше абсолютна фурия в кухнята. Намираше чуждоземни рецепти в интернет и го изненадваше с нови вкусове. И масата беше подредена подобаващо, и питиетата допълваха блестящо храната. Дотолкова се увлече, че когато поднасяше източно ястие, настояваше да ядат с клечки, а индийските специалитети – с пръсти. Той я разбираше: тя отчаяно се мъчеше да запълни с нещо деня си и да е полезна на някого. Когато се сетеше, че скоро и той ще се пенсионира, Георгиев изтръпваше от мисълта, че щом са заедно по цял ден, няма да има какво да си кажат.

  Сепна го бебешки плач. Чистачката! Господи, съвсем я беше забравил. Отвори вратата и видя невзрачното слабо девойче да люлее и успокоява бебето. Пак е с него, а навън фучи. Момичето дойде при тях преди месец – с детето на ръце. Отраснало в дом за сираци, нямало близки, нито съпруг. Майчинските свършили и си търсело работа. Шефът го съжали и му плащаше половин минимална заплата, за да чисти по два часа дневно след работното време на фирмата.

  – Извинявай, миличка, сега приключвам и ще оправиш и моята стая – каза Георгиев.

  – Не се притеснявайте, господине, вършете си работата. Тука е топло, не е като в квартирата.

  – Тогава бебето защо плаче?

  – Гладен е, господине, не му стига кърмата. Свършиха му пюретата, а пари ще ми дадете чак в понеделник…

  Георгиев влезе в кабинета и облече палтото си. Чувстваше се неудобно, че задържа чистачката – вече е късно, навън е толкова студено, че дори уличните кучета, които настървено лаят по всяка преминаваща кола, са се сврели някъде и никакви не се виждат. Ще ù предложи да я закара, не може да я остави да се прибира пеш с бебе. Жените във фирмата разправяха, че малката живеела в някаква бърлога с още 4-5 момичета и момчета, напуснали дома. Едва ли знаела кой е бащата на детето ù, но иначе била свястна и не го изоставила, както е постъпила майка ù с нея. Редовно идваше на работа и чистеше съвестно, а малкия оставяше в някой ъгъл и той бърбореше нещо на своя си език.

  Георгиев отвори портфейла си и извади 20 лева, за да ги даде на момичето за храна на бебето. И внезапно – ни в клин, ни в ръкав, си спомни съня. Върви през поляната, тревата е зелена и мека. В небето няма нито едно облаче, само пъстро хвърчило. Вятърът го носи, а то сякаш се усмихва и на земята, и на слънцето. И изведнъж от дете Георгиев се превръща в стар мъж, връвта прежулва едрата му длан, а в другата му ръка се е приютила мъничка десница и едно тъничко гласче повтаря: “Дядо! Дядо!”.

  Отново го заля усещането за щастие. Решението дойде само – категорично и ясно като цифрите, сред които прекара живота си. Трябваше, непременно трябваше да убеди малката да тръгне с него. Няма да я закара у тях, а в дома си. Там е топло и има вкусна вечеря. Знае си, че жена му ще се разнежи като никога пред малкото същество. Когато заспи и го сложат на леглото в детската стая, през пет минути ще ходи да го види как е, а иначе отваря тази врата само, когато чисти. За да не се бои малката, той собственоръчно ще напише бележка и ще сложи подписа си, че тя и детето са тръгнали с него на еди си коя дата в еди си кой час, и ще я оставят в кабинета на шефа. Ще отидат и до квартирата ù – да вземе дрехи за сина си и да знаят съквартирантите ù къде ще бъде – ще купят и пюрета…

  Вдигна чантата си, повъртя се в стаята и се обади на жена си. “Разказвал съм ти скъпа, за нашата чистачка. Ще я доведа с бебето ù. В дома ù е студено и нямат храна. Не, не, където има за двама, има и за трима. Не се притеснявай, моля те! Като я гледам, ме заболява сърцето. Те си нямат никого, ние – също. Ще ги харесаш, мила! Скоро ще бъдем при теб. Обичам те!”

  В тази мразовита петъчна вечер едно бебе заспа, сито за първи път от няколко дни, едно момиче си мислеше колко е хубаво да имаш дом, а двама възрастни бяха по-малко самотни.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Краят на детството

  

  .

  Във двора ни щедро смокините зреят –
  аз помня вкуса им и плътния цвят.
  А близо до нас се протяга и кеят,
  кресливите гларуси волно кръжат.

  Преваля следобед и мама ме вика.
  При охлюва в здравеца – там се тая.
  Рибар подранил, за да хване светлика,
  ме стряска с гръмовното „Има кая!“.

  Пак в същата плочка ранявам коляно.
  Уплашен, денят във юмрук се е свил.
  А мама целува ме малко припряно:
  тя бърза – простира да съхне пестил.

  Щом почне да дреме вечерната къща,
  играчките вече поискат да спят,
  превит от умора, баща ми се връща
  със мириса странен на чуждия свят.

  Разбуждам се: страшно и тъмно навън е.
  Високата зарзала рони луни.
  Да можеше времето някой да спъне –
  на облака в сянката злото кълни.

  Но краят на рая внезапно връхлита –
  смъртта на вратата ни драснала кръст.
  И болката моя, до бяло премита,
  превърнала крехкото детство във пръст…

  .

  Ганка Филиповска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Ганка Филиповска е родена във Варна. Завършила е Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работила е като стругар, учителка, коректор, редактор, собственик на модна къща, търговец. Редактира произведения на съвременни български автори и преводна литература. Награждавана е за поезия в конкурса „Стихове за вечните неща“ и за проза в „Състояние на полет“ и „Елате ни вижте“. Автор е на сборниците с разкази “Сонет 130” (“Жанет 45”, 2013) и “30 щриха за любовта” (“Жанет 45”, 2014). Още творби на Ганка Филиповска могат да се видят в сайта „Откровения“.

  .

• За хитовия роман на Манос Вуракис „Фадър наш“

  Гръцкият писател Манос Вуракис е роден на остров Крит. Следва психология в Мюнхен. Работи като журналист и главен редактор в частния гръцки телевизионен канал „Антена“. Обича три неща в живота: августовските вечери, картината „Градината на земните удоволствия“ и баклата, не задължително в този ред. „Фадър наш“ е неговият първи роман, който му спечелва високата оценка на критиката и хиляди въодушевени почитатели.

   

  Ето какво разказва г-жа Мая Граховска, превела книгата от гръцки:

  

  Когато от издателство „Колибри“ ми предложиха да преведа някаква творба на гръцки автор за поредицата „Съвременна европейска проза“, доста се затрудних да открия такава. Не че няма хубави гръцки романи. Трудно ми беше да открия едно заглавие, чиято тема да привлече интереса на българския читател, сред чиито предпочитания се нареждат книгите, засягащи злободневните въпроси като организираната престъпност, политическите трилъри, мемоари, книгите на писатели като Хорхе Букай, Изабел Алиенде, Джон Грийн, Паулу Куелю и прочие.
  Силно желая литературният обмен между Гърция и България да бъде по-богат. Исках да се натъкна на някакво гръцко произведение, което да не е така „гръцко“, за да бъде интересно и за българския читател. Т.е., тематиката и проблемите на едно гръцко ежедневие, разглеждани в произведението, да не се окажат твърде чужди на българина. Търсех нещо ново, нещо свежо и различно. Нещо интересно, оригинално и интелигентно написано, за да спечели читателите в България.

  Хвърляйки едно око на литературните събития в Гърция, попаднах на дебютния роман на Манос Вуракис, със заглавие „Фадър наш“. Самото заглавие ме постави нащрек, то веднага успя да ме провокира. А аз съм от хората, които „със страх Божи, вяра и любов“ пристъпят. Признавам си: първоначално не желаех да превеждам и лансирам подобно четиво. Веднага след прочита на критиките и анотацията на книгата, реших, че тя е богохулна.

  Но след около година време отново попаднах на многобройни ласкави отзиви за този роман и наново бях заинтригувана. Прочитайки първия абзац от него, вече знаех, че съм открила едно оригинално литературно произведение, което няма начин да не се хареса на българския читател. Темите, а също така и литературният език на „Фадър наш“ не напомнят съвременната гръцка книга. Това е едно специално произведение, с нетипичен хумор и похвати на писане, доста често изнервящи при четене по-голямата част от читателите. Но е един сатиричен роман, много интелигентно написан. Стилът на Манос Вуракис е спонтанен, а освен това романът му не засяга почти изчерпаните в литературата теми като любов и смърт. Като психолог и журналист в телевизията, Манос Вуракис поставя в книгата си и някои въпроси за обсъждане, някои въпроси, които ни навеждат на мисъл. Като например, накъде върви съвременният човек, живеещ все по-самотно, стремейки се единствено към материално благополучие, робуващ на модните тенденции, пристрастен към шоуто и сапунените опери, прекарващ свободното си време в един виртуален свят? Т.е., писателят излага абсурдното в нашето съвремие. А темата на произведението: „Божият Син и по-малък брат на Исус, свръхинтелигентният и ужасно красив, много cool Джес слиза на Земята, за да извърши Второто Пришествие. В компанията на 12 красавици-апостолки, Джес тръгва от своята база, хотел „Риц“ в Париж, за да направи от християнството най-мощното религиозно brand name в света“.

  Манос Вуракис успява нещо много трудно за един дебютиращ автор – продава 12,000 броя от книгата си без каквото и да било представяне от страна на сериозни критици и без каквато и да било реклама, освен само „от уста на уста“. Сравняват го с Дъглас Адамс и Том Робинс – заради хумора, въображението, своеобразната стилистика и виртуозната игра с безсмислицата. Книгата му е преведена и издадена в Испания, а сега се радва на голям успех и сред българските читатели. Горещо я препоръчвам и на своите приятелите в Америка.

   ––––––––––––––––––––––––––––––

  „ФАДЪР НАШ“

  Бог смята, че Христос – Джизъс Крайст, на галено Крис, не е стилистично подходящ, за да осъществи Второто пришествие, затова поверява тази мисия на второродния си син Джизъс Крайст Джуниър, на галено Джес. Който е един модерен Богочовек, притежаващ всички качества, за да направи голяма кариера на Спасител. Джес бе по-красив от Бекам, по-умен от Бил Гейтс и по-нахакан от Еминем. По-реакционен от Спайк Лий, по-смел от Исаак Мияке и с по-добър глас от Маринела. Играеше поло по-добре от принц Чарлз, свиреше на тромпет по-прочувствено от Майлс Дейвис, а по решителност можеше да се сравнява единствено със Сталоун в „Рамбо 2“.

  Отец му заповядва да слезе на Земята и да реши затлачените проблеми на общуването между човеците – да ги освободи от телевизията и от висенето в нета и да внедри сред тях осъвременена лайфстайл религия. За тази цел Джес събира дванайсет възхитителни апостолки и започва да обикаля планетата, проповядвайки големите истини на виртуалната благочестивост и религиозния мениджмънт. (Доста често пророчески прибягвайки до англо-американската лексика.) „С кръст в ръка нищо не можем да сторим, особено пък ако кръстът не е „Картие“, проповядва Джес, а Вседържителят с ужас вижда сина си да се изявява като абсолютния секс-символ на една отчайващо незряла планета.

  Ще успее ли Джес да осъществи богоугодните си намерения или ще чакаме Третото пришествие?

  Купете книгата и/или вижте още информация ТУК.

   

  .

• Кафене „При двете дами“

  Разказ от Дочка Василева

  

  .

  Октомври е още. Снегът поизбърза.
  Къде е проклетото слънце. Къде е?
  Не искам сърцето ми пак да замръзва.
  Животът все още препуска пред мене…

  Жан-Пиер вървеше покрай локвите и внимаваше да не го опръскат профучаващите карети и автомобили, да не го нападне някой крадец из засада и да му вземе нещо. Какво ли? Едното достойнство май само му е останало… Е, и палтото разбира се още си го бива. И най-вече внимаваше да не изчезнат римите в главата му. С тях щеше да си осигури поне един чай с бисквити, а ако успееше да разчуства двете дами, можеше и сладкиш да получи. Жалко, че не разрешаваха да се изнася храна от там. Затова и се редуваха с Давид и Анжел в посещенията в кафенето.

  Бяха почти приятели. Споделяха обща несретническа съдба на бездомници в един отдалечен и забравен от Бога и хората тунел, на стара и обрасла с бурени теснолинейка в крайгаровия квартал…

  Помагаха си с каквото могат. Вечер на мъждукащата светлина на газения фенер си разказваха различни истории, с които потискаха чувството си на глад. Анжел го биваше много да разказва небивалици и покрай него не можеше да се скучае.

  Беше як и жилав и често го канеха да участва като гонач, когато организираха лов някои благородници от околността срещу храна или няколко дребни монети. От там той винаги се връщаше обогатен със забавни историйки, с които да ги разсмива.

  Един ден се той върна отнякъде по тъмно и заяви, че вече е вечерял, като им отстъпи своя дял от вечерята. Каза, че е вечерял в едно кафене в предградията, на име „При двете дами“.

  Офертата на домакините била проста: Разказваш история – и получаваш обяд или вечеря. Рецитираш стих – получаваш чай или кафе с бисквити, а ако ги впечатлиш – може и парче торта. Условието е разказаното да е авторско или лично преживяно.

  Само не дават да изнасяш извън кръчмата. Но пък не даваш пари за това, което изядеш, и това е хубаво. Дори да не им хареса разказаното, пак получаваш нещо, което пак е хубаво…

  – Абе, изобщо скучаещи откачалки някакви – ухили се Анжел – ама като предлагат, защо да не се възползваме. Тъкмо ще си облекчим бюджета по изхранването с някое и друго су.

  – Вие с Жан-Пиер сте лесни – измънка Давид. – Ходили сте на училище, имате дар слово, не винаги сте били бездомни. Пък аз съм си несретник отвсякъде, даже като се притесня, започвам и да заеквам.

  Тогава решиха вечер да съчиняват историята, а един от тях да я наизусти и според предварителния им график да ходи да я разказва на другия ден, за да получи обяд. Друг да ходи да рецитира сутрин или следобед за чай с бисквити, един оставаше на остатъци от вечерята или на това, което намери или изпроси от улицата. А когато някой от тях си намереше временно работа и свъртваха по някое су, за кратко разнообразяваха неизменното си меню от сухари и чай.

  Дежурният разказвач ходеше в кафенето винаги с едно и също (най-запазеното им) палто и мека шапка…

  В замъка „Бри дьо Мартен“ светеше. Около камината се бяха събрали няколко високопоставени госпожи от околността: г-жа Клариса Шевалие – баронеса дьо Мартен, г-жа Мелани Сорел, г-жа Лиза фон Меснер и г-жа Амели – графиня Карелски. Всеки четвъртък се събираха у Клариса и докато мъжете им си правеха компания на графския лов, дамите се занимаваха с ръкоделие, събиране на непотребни вещи за благотворителност и най-вече на литературни занимания. И четирите обичаха да четат романи, разменяха си различни книжки, обсъждаха ги, докато достигнаха до идеята да започнат да пишат. Разбира се хрумката беше на графиня Амели – бунтарка по природа, умна, красива и изобретателна.

  Тя създаде мистър Уолтър Реджиналд. Името, под което публикуваха. Творяха съвместно своите истории, понякога в рими, понякога в проза. После Клариса и Мелани ги записваха и носеха в печатницата на братовчеда на г-н Сорел в Париж. Представяха се за посредници между малко известен американски автор и френския читател.

  Обещаваха да уредят лично да го представят пред избрани ценители, когато дойде във Франция, но засега господинът бил твърде зает и отлагал гостуването.

  Това, че г-н Реджиналд не съществуваше, не му пречеше да се радва на радушен прием в обществото на четящите. Обществото, което не допускаше, че жена би могла да бъде писател и приемаше първо, че жените не биха могли да пишат книги, и второ – че това е едно неподходящо, дори неприлично занимание за една дама…

  Графиня Амели обичаше предизвикателствата и след като не можеше по легален начин да изяви талантите си, избра завоалирания, който осигуряваше на четворката онази слава и тайнственост, която със собствените имена нямаше как да получат…

  В предговора към първата книга, която стана хит на френския пазар, присъстваше и биографията на г-н Реджиналд, от която ставаше ясно, че в кръвта му има и една четвърт френска кръв, благодарение на френската баба на писателя, която произлизала от прочут, но обеднял френски благороднически род, омъжена за дребен испански благородник, който впоследствие се преселил в Америка.

  В цялата история имаше зрънце истина, доколкото Амели, ровейки се в стари френски хроники, откри една далечна братовчедка на френския крал, чието обедняло благородно семейство буквално я изтъргувало на испанския гранд (доста по-старичък от нея), и чиито дири хрониките бяха изгубили или може би бяха изгубили интерес да проследяват.

  Все пак френската кръв в жилите на несъществуващия, но определено даровит американски писател, разнежи френските читатели и му извоюва почетно място сред най-четените съвременни автори…

  Подготвяха втората му книга, когато се изплашиха, че въображението им може да им изиграе лоша шега и няма да довършат започнатото…

  Тогава на Лиза й хрумна идеята за кръчмата, която бе наследила от покойните си родители, и как да се възползват най – добре от нея. След като ù направиха освежаващ ремонт и я кръстиха „При двете дами” си организираха дежурства по двойки в нея, където примамваха с безплатен чай или обяд интелектуално надарени бедняци и записваха техните историйки…

  После ги четяха в четвъртъците пред останалите, обсъждаха, коригираха и мистър Реджиналд отново обогатяваше с блясък славата си на плодовит автор…

  Но все пак бяха обещали, че авторът лично ще представи втората си книга пред френските си почитатели. С наближаването на срока за отпечатване на книгата заваляха и покани от известни личности, най-вече в столицата, за лична среща с автора.

  Литературният кръг беше обезпокоен и блъскаше красивите си главици в стената на препятствието, с надежда да измисли заедно нещото, което да ги спаси.

  – Ако обявим, че внезапно се е споминал? – подхвърли плахо Клариса.

  – О, mon Dieu, ами нали ще спре да пише тогава – възкликна Амели и продължи – трябва ни фигура, която да изпълни главната роля.

  – Ако една от нас се облече като мъж ? – подхвърли г-жа Сорел. – С перука, мустаци и всички там мъжки аксесоари…

  – А най-важния аксесоар, шери, е да поназнайва английски – пак се намеси Амели.

  Тук вече удариха на камък. Никоя не го беше учила. Амели знаеше няколко полски думи от контактите с роднините на съпруга си, Лиза владееше немски, а останалите само френски.

  Внезапно очите на графиня Амели светнаха, тя се изправи и се обърна към останалите:

  – Коя от вас ми разказа, че един от нашите разказвачи говорел английски?

  – Беше на наше дежурство, с Клариса – отвърна Лиза и вдъхновено продължи – искаш да кажеш да наемем господина за главната роля ?

  – Защо не! – възкликна Мелани. – Само трябва да го шлифоваме малко, да го запознаем с произведенията му и турнето може да започне.

  Идеята беше одобрена единодушно.

  И приказката за Жан-Пиер започна…

  Предложението отначало го изплаши малко, но това все пак беше работа, и то добре подплатена с храна, пари и финес при извършването.

  Пък и придружителката му в лицето на „секретарката“ г-жа Мелани си я биваше. За тези тъмни очи, за този смях на ситни камбанки, за тази походка на газела си струваше и да живееш, и да умреш…

  Първо се пренесе да живее в кафенето, на втория етаж, където го посещаваха консултантките от литературния кръг и го научиха да си служи с прибори, да танцува, да води безсмислени светски диалози… Ушиха му облекло за ежедневни и официални случаи, научиха го да пуши с лула, да играе покер и вист…

  И господин Реджиналд се материализира…

  Изучаването на творчеството не го затрудни, защото голяма част от втория том основно му беше позната. Сега му станаха ясни филантропските идеи на милите дами. Но както и да е…

  Сега той беше г-н Уолтър Реджиналд – млад, обещаващ писател от далечна Америка, с френско-испанска кръв в жилите си. Оказа се, че когато си сит и подходящо облечен, можеш да бъдеш и галантен, и забавен, и заслужен център на внимание .

  За него върхът на изпитанието беше в Париж, градът, в който беше израснал и живял до мига, в който баща му изгуби всичко и посегна на живота си. Майка му беше починала още при раждането му.

  Беше на десет години, когато изгуби родител, гувернантка, учители по езда и английски, и родния дом. Израсна в сиропиталище.

  Причината за краха на баща му – една красива и безскрупулна жена – най-неочаквано се оказа сред почитателките на Уолтър Реджиналд. Вечерта на презентацията тя се опита да му изкаже възхищението си на не съвсем добър английски и той се изкуши да преведе вместо нея колко са ù познати чертите му. Дамата пожела да закупи доста екземпляри от романа за организацията, която представлява. Беше доволен да прочете по лицето ù смущението от приликата с баща му и неудобството от неумението да се справи с английските думи. Малкото закъсняло отмъщение му донесе вътрешна радост.

  Иначе турнето премина гладко във всички градове и остави незабравими спомени и разбити сърца на почитателки. Прекрасната г-жа Мелани беше изключително мила с него и тъмните ù очи всеки ден рисуваха в сърцето му едно очаквано признание в любов.

  След последната среща от турнето пътищата им се разделяха. Тя се връщаше в своя литературен кръг и елитната си среда, а той в подлеза на забравения от Бога пътен участък при Давид и Анжел, които изобщо не му бяха липсвали през последния месец. Всъщност те дори не знаеха в какво се беше забъркал.

  Вечерта на другия ден имаше среща с четворката в кръчмата, за да му изплатят хонорара.

  Размечта се в аванс. С тези пари можеха да изкарат сити с приятелите поне шест месеца; Можеше да си наемат малко апартаментче в предградията и почти три месеца да блаженстват като нормални хора. Да си купят топли дрехи за зимата. А можеше да купи два билета втора класа за кораб до Америка и да замине заедно с Мелани за там, пък каквото сабя покаже после.

  Написа ù писмо с предложението си вечерта, когато тя си тръгна, а той остана да пренощува в хотела; връчи ù го, като сподели,че ще очаква отговор по време на вечерята следващия ден. От нейния отговор зависеше бъдещето му и съдбата на парите, които щеше да получи.

  Напусна хотела по обяд. Промени облеклото си в по-скромно, качи се на файтон и тръгна като истински господин Реджиналд към „Двете дами“.

  Всъщност, не беше Уолтър Реджиналд, но и не беше вече Жан-Пиер бездомникът. Онази сплав, в която се беше превърнал, искаше по-нормален начин на живот, дори и с цената на лъжа и прегрешение.

  Вечерята минаваше спокойно и уютно. Говореше основно графиня Амели, която му припомняше клаузите от устния им договор и че той ги беше одобрил предварително. Надяваше се, че ще използва парите, които му дават за нещо добро, в което те не се съмняваха.

  Пожелаха му късмет и го изпратиха до вратата. На сбогуване нарушиха едно от своите правила – да не се изнася нищо от кръчмата. Връчиха му бутилка искрящо мерло и му пожелаха лек път.

  Г-жа Мелани не каза нито дума по време на вечерята. Изглеждаше тъжна и замислена през цялото време. Усмихваше се, кимаше, но не взе никакво участие в разговора. Едва когато си тръгваше, стана и дойде да го изпрати да входната врата. Пак не каза нищо. В тъмните ù очи гореше нещо средно между тъга и съчувствие. Надигна се на пръсти, обгърна шията му с ръце и го целуна. Той разбра.

  Отговорът беше отрицателен. Вдиша парфюма ù, обърна се и си тръгна.“Оревоар, Америка“- прошепна вътрешният му глас.

  Не помнеше как стигна до подлеза. Давид и Анжел бяха там. Зарадваха му се и веднага запресмятаха колко биха взели, ако му продадат дрехите.

  Очите им светнаха като видяха бутилката. Тази форма на утеха започна да му допада и на него. Отпиваха и си подмятаха закачки, а пламъчето на фенера смигаше съзаклятнически.

  Отдалечи се малко да пусне една вода, бръкна в джоба си, но вместо плика с парите, нещо по-дребно прошумоля между пръстите му.

  Беше някаква бележка, която явно Мелани му беше пъхнала в джоба на сбогуване. Замаяното от виното сърце затупка с пулса на надеждата. Отговорила му е все пак. Може би още е рано да отписва билетите за Америка.

  Върна се към светлината на фенера. Давид и Анжел вече хъркаха, бутилката се търкаляше празна…

  Разгъна листчето и прочете: „Не пий от виното“… Металният вкус в устата му потвърди, че предупреждението не е шега. Уви, като всички добри вести, и тази беше позакъсняла… Вече му се виеше свят.

  С огромно усилие на волята стана и се опита да раздруса Давид, но политна и се строполи върху него. Започна да му се гади, гърдите го стегнаха и въздухът в дробовете му свърши. Пламъкът на фенера стана двоен и синкав, смигаше му и сякаш нашепваше: „Тя все пак те обича, обича те, глупако…“.

  Октомври е още. В очите ти – зима.
  Ледът в сърцето ти сякаш е вечен.
  Под снежна покривка надежди приспивам.
  Далечни сме с тебе. Далечни, далечни…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Къщата на Салем стрийт

  

  .

  Навярно и подаръкът е там –
  линее под елхата недокоснат.
  Очаквали го да се върне сам.
  А вместо него – позвънила поща.

  И целият им свят се разлетял –
  разпрашил се на хиляди отломки…
  “Синът ви… във атака… през нощта…”
  До този миг не вярват на писмото.

  Ще го очакват до самия край.
  Елхата през прозореца наднича
  на Салем стрийт – и в Коледа, и в май.
  Детето си очакват. Да отключи.

  .

  Людмила Билярска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Людмила Билярска е родена в София. Следвала е „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1993 г. живее със семейството си в Индиана, САЩ.
  Людмила пишe стихове от детска възраст. Има издадени досега три стихосбирки: “Нашата песен”, „Босонога скитница“ /2003/ и „Пустинница“ /2008/. От няколко години участва в редакционната колегия на седмичника „България“, издаван в САЩ. Нейни творби са публикувани в „Литературен свят”, електронния портал „Родина”, френското списание Revue Periodique sur la Vie en Bulgarie, Книги News. Публикува е и в литературните сайтове HuLite, Otkrovenia, Stihove BG, под псевдонима sofia_air. Билярска участва и в първия български емигрантски алманах „Българско слово и багри в САЩ и по света”. Член е на Съюза на писателите в САЩ и по света. Тя има и блог, наречен „Моите песни“.
  

• Полемика от 1897 г. – Стефан Бобчев v/s Томас Стивънс

  

  През 1897 г., в кн. 6 на сп. „Българска сбирка“, е отпечатан полемичният текст „Един американец – велосипедист за България и българите“ (навсякъде цитатите са дадени с автентичния начин на изписване – б.а.). Статията е провокирана от пътеписа на Томас Стивънс* (Стивенс по руския превод), започнал своето пътешествие от Сан Франциско през 1884 г., което продължава две години. Като „преминал през цяла Америка до Ню-Йорк, гдето се качил на параход и отишел в Англия. От Англия през Франция, Германия, Австро-Унгария, Сърбия, България, Источна Румелия и Турция той се озовал в Мала-Азия. Обиколил той тъзи страна, гдето посетил Армения и, през Кюрдистан, отишел в Персия. От Персия той пак по море пътувал за Индия и, като я преминал напреки до границите на Афганистан, продължил своето пътуванье през Китай и Япония, а от там пак на параход се върнал в Америка, от гдето бил тръгнал“.

  Това встъпление дължим на Стефан Бобчев, научил за Стивънс от руския превод – „Вокруг света на велосипед“, приложение на сп. „Природа и Люди“, 1896 г. И останал взривен от прочетеното. Но пък, благодарение на лавината от чувства, днес имаме представа за още един словесен албум с тогавашни впечатления за страната ни. На границата на две столетия, достатъчно отдалечени от реалната представа на днешния съвременник. По данни на Бобчев, велосипедистът гостува в България през лятото на 1885 г. и отделя за видяното шест страници. Самият преразказ е много интересен, защото представя точни откъси от произведението, остро коментирани от нашия публицист.

  

  Пътят при влизането в България след Царибродската митница се оказва горист и неудобен за „яхание“ на велосипеда. Срещат се дребни кончета, обременени с непосилен товар, между София и Ниш. Те се плашат при вида на дяволските колца, по определението на дядо Вазов. Животните се хвърлят край пътя, създавайки безпорядък. Но водачите им не се впускат в излишни препирни с колоездача и проявяват, по думите му, похвална снизходителност. По-нататък в горите авторът на пътеписа забелязва стада кози с пастири, които според него нямат понятие от цивилизация. „Има си хас – възкликва по този повод Бобчев – г. Стивенс да беше намерил българските козари с Шекспира или поне с Боклевата История на цивилизацията в Англия в ръка и да заведат с него препирня: кои козари са по-добри, тези, които живеят в ниските страни, или тези, що живеят в височините! Ний вярвами, че и г. Стивенс дълги години ще чака да види цивилизовани козари не само в България, но даже и в страни много по-напреднали в културно отношение от нашата… Па да ли в Америка козарите вече са станали пълни обладатели на цивилизацията?“

  Страниците ни поднасят, едно след друго, грубовати натуралистични впечатления. За черния хляб с пясък и остатъци от варено пиле в него – в някакъв хан. За липсващите елементарни хигиенни понятия сред българите тук и там. За нечистите софийски механи, гдето ястието – хляб и нарязани краставици – се подава на „недодялани, плоски, дървени танури“. За стражата пред княжеския дворец, облечена във вехти униформи. И за объхтаните работници, имащи само три и половина часа за сън и почивка в денонощието. Тези мрачни краски идват много на Бобчев и той на свой ред разказва, че положението на трудовите хора не е толкова тежко и се полагат усилия то да се подобрява. Бобчев пита дали професионалното законодателство в Америка е изцяло в ред. Споменава, че тези наемни работници ядат превъзходен софийски бял хляб на нищожна цена. Столичните гости пък отсядат в добре уредения хотел „България“ и ползват съседната ресторация, а има и фарфорови чинии.

  Стивънс продължава: „Селените в дебели дрехи носеха в града кърчази с мляко от най-близките чифлици, ферми. Аз възпрях няколко от тях, за да проверя качеството на млякото и намерих го все нечисто и в таквиз съдове, които повидимому никога не се измиваха. Някои носеха на плещите си цедилки с сиренье, суроватката течеше из цедилките в гърбовете им. Ако любовта към чистотата е свързана с набожността, то се разбира защо българите са далеч от тази последнята. Те се също така нуждаят от цивилизуващото влияние на сапуня, както и в много друго, и ако ли пионерите не сполучат да им присадят християнската религия и цивилизация, то не е зле да се направи опит за сега да се основат една или две народни сапунджийници в страната.“

  

  На тези разсъждения Бобчев отговаря, че „молим Бога да ни запази от неразбраните всевъзможни швабски и инглишки цивилизации, които ни правят от вън кукли – от вътре – панукли (чуми)“. В смисъл, че е прибързано да се правят изводи за видяното върху предварителната убеденост за нещо изостанало, назадничаво, архаично. И, че е нормално страни, битували в други обществени измерения, да се намират в различен стадий на развитие спрямо България. В случая такава, каквато я вижда Стивънс.

  А той я вижда с пътища, осеяни с трапове, ями и камънаци. С изпоразвалените улици на Ихтиман, но и с топлата, плодородна долина по поречието на Марица. С дузината остри минарета на Татар-Пазарджик и с живописното разположение на Пловдив. Но акцентът на описанието пада върху общата разруха из населените места и на бедността. На разноликата етническа физиономичност. На ориенталската шарения и съжителството на хора и добитък, скитащ навсякъде. Като авторът не пропуска да отбележи, че между турци и българи след Освобождението още тлеят стари сметки за уреждане. Той намеква, че бившите господари търпят такова отношение, каквото сами са демонстрирали към раята – което Бобчев категорично отрича. Що се отнася до циганите, те, според Стивенс, имали „упорна ненавист“ към всеки труд и пр. Все пак авторът споменава мимоходом, че населението иначе е добродушно и незлобливо, но и много изостанало от съседите си.

  Заради този извод Бобчев съобщава, че „ний има много да се препирами с негова милост“. И добавя: „Особенно пък „вънкашността“ и „поведението“ са много измамливи признаци и повечето пъти те могат само да введът в заблуждение пътешественникът. Ако някому туристу се случи като пътува в Саксония или в самия Лондон да бъде ограбен от твърде честите янкеседжии и „пикпокети“ (picpoket) то има ли право той да прогласи Саксония за хайдушка страна и Лондон – за град на джебните кражби?“. Не пропуска да защити и циганите, като поставя акцент в разликата между заселени и катунари. Споменава за ковачите, за джамбазите и цигуларите, и за някои техни обичаи. И което е особено интересно – за езическите им обичаи, почитащи свръхестествени създания, като например Шаигруне, Фуви и Цугоманус.

  Във финалната си пледоария за своите сънародници Бобчев споделя: „Българинът не е излиятелен, не е бързо откровен, както напр., съседите ни сърбите, нито обича да се подмазва като другите си съседи на Балк. полуостров. Той трябва да бъде изучаван и наблюдаван дълго време за да бъде вярно оценен. Тъзи необщителност прави много пътешественници, които на бързо минават и заминават през България, да не могът да си съставят едно вярно понятие за хубавите страни и добродетели на наший народ. Не е могъл да не попадне в тъзи грешка и американския оригинален пътешественник“.

  Все пак Стивънс прекрачва на турска територия, без поне веднъж да бъде нападнат от разбойници и обран. Нещо, което може би е очаквал. Американският пътешественик ни е оставил, чрез превода от английски на руски език, своите спомени и за България. Върху които полемизира Стефан Бобчев. Не толкова в задочен спор с автора, доказвайки къде той не е прав, а най-вече за да защити българщината в измеренията й на възстановена държавност, народопсихология, бит, духовност – светска и теистична. Патриотизмът за Бобчев е естествено чувство. А това чувство е присъщо днес като че ли повече на сънародниците ни в чужбина, отколкото на нас, бродещите из оглозганите предели на Родината. Но в далечната 1897 г. – то е било много силно и свято, необрулено от делничната кал. И то ще бъде блестящо защитено в предстоящите войни. Под знамена, бранени от децата и внуците на същите обикновени хора, срещнати от автора на пътеписа по изровени от пороите пътища.

  Но тези барутни дни са още далече. Предстои историята тепърва да разгръща кървавите си страници. А сега Стивънс, необезпокояван, нека премисля своите впечатления. Сигурен съм, че по своему те са верни. Някаква, макар и бегла мозайка за България от онова далечно вече време. Страна, хем вече суверенна, хем обременена от наследството на едно петвековно владичество. Устремила се към Европа и света, но предпазливо – стъпка по стъпка. Авторът е предал това, което е видял – късчета мозайка от чужд нему географски и социален пейзаж. Един от многото по велосипедния му маршрут. Доколко те са смислово запазени в преводите, впрочем, е също важен въпрос.

  Пред нас са спомени, заровени в праха на модерната забрава. Чрез тях можем да си спомним сега и за Стефан Бобчев – един полемист, с когото шега не бива, стане ли дума за Отечеството. Благодарим му, както и на пътеписеца Стивънс, че неволно, чрез списание „Българска сбирка“, възкресяват за нас късче отминало време.

  ПОСЛЕСЛОВ

  Пишейки тези редове, се замислям и за това има ли днес полемисти с такава любов и такава загриженост за народа си като тази на Стефан Бобчев? Не ги виждам, няма ги… Затова пък е пълно с активисти и експерти, които всеки ден се грижат за това разни чужди интереси да бъдат добре провъзгласени, защитени или украсени така, че да не е ясно чии са. Тези активисти някак си не обичат народа, от който са произлезли. И не го разбират достатъчно. Изкачвайки се по социалните стълбици на негов гръб, те не могат, нито знаят как да се опитат да въздигнат и него.

   

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Томас Стивънс е роден на 24 декември 1854 г. в Беркхамстед, Великобритания, но е поданик на САЩ – когато е на 14 години, семейството му се мести там. Детската му мечта е да кара велосипед. По това време доминиращ модел е т.нар. „пени фартинг“ – с огромно предно колело и с миниатюрно задно, чийто прототип е хитовият велосипед „Le Grand Bi“, представен от Арман Пежо през 1882 г. във Франция. Идеята на Стивънс да прекоси света идва, когато той е на работа в щата Колорадо. Велосипедът му е марка „Standard“, на чикагската фирма „Pope Manufacturing Company“. Стивънс първо пресича с огромни усилия американския континент, а после реализира и околосветското си пътешествие. По-късно пътешества още много и участва в различни експедиции. В Англия се връща през 1895-та, създава семейство и се утвърждава като мениджър в лондонския Garrick Theatre. Автор е на книгата от 1000 страници „Around the World on a Bicycle“. Умира на 24 януари 1935 г. в Лондон.

  .

• Скитница

  

  .

  И съм цялата приказка –
  безначален безкрай,
  безконечно начало,
  моят ад,
  твоят рай.

  В мълчаливите нощи
  слушам дъх затаен,
  а във шумните сутрини –
  аз и ти, теб и мен.

  И порочната истина
  не позна самота,
  а тъгата ми – бистрата,
  в кална локва умря.

  Всеки дъжд я измиваше,
  всеки припек гори,
  всеки вятър донасяше
  две студени сълзи.

  На последната страница
  хепиенд не видях,
  беше цялата в рани
  от прелистване, прах…

  И поука не чакайте,
  ни от нас, ни от вас,
  любовта си е скитница,
  дъщеря на Захлас.

   

  Диана Димитрова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Диана Димитрова (с литературен псевдоним Castaneda) е на 36 години. Родена е и живее в София. Завършила е „Социални дейности“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Освен от поезия и литература, се интересува от психология, музика и философия. Други произведения от същата авторка може да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• Северозападен монолог

  Разказ от Людмил Бочев

  .

  – Они Йошкините измреа, баби! Синò им са блъснà и загина у Червен брег, а дъщера им е по чужбина. Та вия от дека каате, че сте? От Англия? Малее, тава е мого далеко бе, баба! Тава а отвъд баира и още по-далеко, а?

  Язе съм проста, бабичка, не съм учѝла. Знам само да пиша и да сметам, друго не знам. Ама сте убави, баба, бели и убави, като мойта дъ̀щера, дека е у Гръция. Много е убава она и много е рàзумна! Инджинерин завърши у Софеа. Ама сега гледа една бабичка. Не е, като синò, тоа пияница! Само пукницата го интересува! Дорде бе жив бащъ̀ му го пребиваше от бой, ама главъ̀та му не увре! Така ше си пукне у кръчмата, огин да я гòри!! Ама вие сте рàзумни, нали баба? Нали не пиете пустата ракия и с виното по-полека, от мене да знаате! Той и моя Иван умре от пукница, ама на седемдесе, а синò и педесе дали ше изкара…

  Та викате, че у Йошкини ше бъдете, е па комшии ша сме, че язе съм сам-сàмичка. Сѝротна и болна съм, баба. Ама те, още я карам. С таа пенция, едвам за лебо и неко апче стига. Добре, че има още неко кокошчица, пиленца. Па и ягънца гледам, има и по неко прасенце за коледа. Он Димчо-ветринарния ми го коле. Ти баба, ако можеш, ша ми го колиш тизе. Що ша давам на ветринаро по един заден бут сека коледа!? Не моем ли ниа да си го опечем, па да си го изедем, не моем ли?

  Тука, баби е много убаво, чуй как свири синигера, а? Чу ли? Ма тва твойто ли свири бе, баба? Па я помислих, че е синигера. Язе телефон немам, баба. Имаах един, с шайба, ама циганете откраднаа жиците и от дваесе гòдин немам. Оно па и кой ша ми са обажда? Она, дъ̀щерата си иде веднъж у гòдината та се видим, поседи, поскара ме са, па си иде у гръцко. Они и там викат, че е криза, ама она се със златне синджире я гледам с пръстене! Ква а таа криза не знам?

  Епа, я̀лате баба, да ви отведа у Йошкини. Е те тука а собата, ма не е влизано от десет гòдин, та малко мерише. Тавана малко е паднàл, Денчо ша го замаже с лàйна. Леко баба, че ша паднеш. То тия стълби и за яретата са стръмни, ама ше свикнеш. Те тука е горния кат. Не вервам некога да са спале тука, они Йошка и Цеко се доле си спеа. Там си и изтлеа. Тука мое виа да спите, па мигар и ша спите, като ви гледам какви сте млади! А, пощипва ли та, баба? Нема мого да му даваш, че ша са пресити и ша бега, он. Ха хаа! Децъ̀ гледам, немате, ма ша си завъдите да ни развесèлат маалата. Че то само цигане са въдат веке, чърни цигане!

  Я̀лате сега вънка. Те тава а нужнико. Що са мръщиш баба? Да не ти са пикае? Айде изпѝкай са, па яла у дворо да видиш къде ша си садиш домат и пипер. Иш бе, пущини! Иш от тука! Те тава а двора, дека са кокошките, еш кви ребати пиленца са, а? Виа сте гладни бе, баба. Чекай баба ше ви свари една пилешка чорбица! Чекай да фана те тава пиленце. Оп! Къде е таа секира, упàлата, къде да а? Нема я! То, язе така им късам главъ̀та, баба. С ръ̀це! Я са пази, баба, да та не опръска… Чекайте бе, къде побегнахте!? Сама ли ша си ям чорбъ̀та? Мале, па са капризне, тиа англичане! Гражданье, не сте ли виждàле село бе!?

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Людмил Бочев (с литературни псевдоними „йеромонах“ и LeoBedrosian) е на 50 години. Живее във Враца. Електроинженер, работи в електроразпределително предприятие. Други творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“, както и в сайта „Хулите“.
  

  .

• Буря

  Разказ от Веселин Николаев

  

  „Който сее ветрове, жъне бури.“

  (из Евангелие от Матей)

  Всичко, което започва достойно, е в състояние да завърши недостойно, но и това, което започне недостойно, може да има достоен край. Какво насърчение, нали? И какъв уплах…

  Но, ако трябва да сме честни, а то трябва, е нужно да напомня, че недостойното начало най-често има недостоен финал, а достойното начало е по-вероятно да завърши зле. Няма да забравя как преди години гледах едно състезание по бягане. Беше на дълга дистанция. Имаше една дузина кенийци и етиопци, които на друго място изглеждат сравнително нелепо, но на тези дистанции 100-200 км гладко бягане са напети, горди, изпънали скелетообразните си тела в тези зелени потници, приличащи на избягали от концлагер, щастливи, готови да бягат до края на света.

  Скулестите им лица приличаха на прясно изкопан череп с очи. Те подскачаха преди старта, една зелена тумба народ, а между тях, там по-назад се мъдреше дребен, слаб италианец в сини шорти. Никак не на място, но някак достигнал финала. Стартира последен. Нелепо. Спъна се и падна, а кенийците дръпнаха. И знаете ли какво стана накрая? Ами кенийците завършиха и един от тях победи. Другите бяха съответно на останалите осем места, после до 14-то място бяха етиопци, на 15-то беше някакъв друг негър, а аз отидох да си направя едни пуканки и гледах един епизод на „Женени с деца“ и като се върнах в хола, виждам, че италианецът тъкмо бе финиширал на 16-то място, опитвайки се да издиша кислорода на стадиона. Започна и свърши нелепо, и недостойно. Но сетне, тъкмо когато презрението ми към него се опитваше да се трансформира в снизхождение, той седна на пистата и си свали единия крак, който се оказа протеза, а на допинг контрола половината кенийци гръмнаха с допинг. Кенийската делегация в знак на негодувание и протест оттегли целия отбор, етиопците солидарно ги подкрепиха и накрая имаше само две места – първо и второ. Но такива събития са рядко явление.

  Например тук, където живея, животът е страшен и ужасно беден. Да си жив си е живо предизвикателство. Говоря за обикновените люде, не за тези като мен, които имат пари и са се отегчили от всичко до смърт. Обикновените люде в това сякаш прокълнато място, са изпозабравили какво значи достойнство. Те крачат нанякъде, мърморещи, озадачени и примирени като в транс. И отстрани погледнато, се канят да си идат от този свят по най-недостойният начин, според мнозина бабки, с които съм говорил – а именно с държавно погребение. Тук хората работят усърдно цял живот с основната епична цел – да успеят преди смъртта си да имат заделени пари за ковчег и погребение.

  Имах един познат – Супата. Израснали сме от деца. Викахме му така, защо майка му всяка сутрин го хранеше със супа. Картофена, супа топчета, грах супа и т.н., но винаги супа, защото, според нея, ако започнеш деня с течна храна, то целият ти ден щял да върви като по вода. Та този мой познат, в по-късните години, всеки ден четеше по едно стихотворение от Вапцаров рано сутрин, даже преди да си измие зъбите – „за да се надъхал, да се нахъсил за идващият ден“. И като се замисля, това е и манталитетът ни, затова и сме такива, понеже смятаме, че някаква си там наша личност нищо не значи, че все ще се намери някой друг там загубеняк, който да досвърши мизерната ни работа и да ни смени на работното ни място, и поради това си натискаме задниците, всеки на мястото си, озъртайки се насам-натам да не би отнякъде да изскочи онзи, другият, и с нас да бъде свършено.

  В нашият квартал всички имахме прякори. Имаше хора, на които не знаех дори имената, но прякорите ги знаех; някои от тях дори бяха мое дело. Например – Сюргюна. Няма да ви обяснявам какво значи, на турски е и не е лицеприятно. Преди прякора, Сюргюнът беше лепнал от някъде дизентерия, та лежа десет дена в болницата и от там му излезе прякорът. Иначе не бе лошо момче. Но не говореше много. В негово присъствие я чуеш една-две думи, я не. Ако ме цепеше тиквата сутрин, за кафе звънях винаги на него. Сядахме си двамата на кафето и мълчахме. Аз си разбърквах кафето надясно, той – наляво. Това съм успял да го забележа, понеже в подобно гробно мълчание човек става страшно наблюдателен и вижда неща, които иначе не би никога забелязал. Затова оттогава вече не се учудвам защо слепите и глухите хора имат развити и необичайни други сетива, че са хипер сензитивни и наблюдателни. Едните – защото са в пълен мрак, другите – в страшна тишина.

  В квартала всички бяха бедни. Супата, Черния, Сюргюна, Фазера, Майонезата… Все бедни момчета. И примирени. Аз, като богат, нямаше нужда да съм изобретателен. Имах ренти, наеми от обекти, ставах в 12 на обяд и се чудех какво ново да правя. От мерцедес SLK минах на Голф 2 за разнообразие. По едно време ме хвана амокът да живея съвсем като прошляк. Исках да съм като другите. Все ми се струваше, че някой говори зад гърба ми. Че ме обсъжда, че завижда. Затова реших, че ще харча само това, което изкарам. И си заключих банковите карти в сейфа. Оставих си само парите, които имах по джобовете, и това е.

  Беше четвъртък. Слънчев, юнски ден. Пуснах си телевизора, на VH1, отворих хладилника и си извадих портокалов сок и парче пица. Задъвках ритмично под влиянието на Гуен Стефани, която в синя рокля на бели точки пееше като кукличка на екрана, когато телефонът ми звънна. Беше Майонезата. Да сме ходили на боулинг днес, защото в петък щял да се изсипе целият град и нямало да има свободни писти, освен това на смяна била някоя си Сашка, в която той бил влюбен, разбирате ли, и това бил денят, в който щял да се реши целият му живот. Казах му – добре, и затворих. Значи в седем бях на боулинг. Но можех ли да си го позволя? От днес трябваше не само да си направя строг бюджет, но и да се лиша от всякакви излишни екстри, поне докато не измисля откъде да печеля пари. Бях си навил на пръста, че няма да пипам парите от картите. Изпразних си джобовете. Имах около триста и петдесет лева в банкноти и към десет лева в монети. Докъде ли щяха да ми стигнат? Никога не си бях правил сметка или план, даже не знаех какво въобще харча на месец. Затова реших да посмятам. Установих, че имах сметки за телефони, ток, вода, парно – някакви изравнителни заради зимата, каквото и да значеше това, такса вход, асансьор, гориво, храна, пенсионни и здравни осигуровки. Повече от това не се сетих. Това бяха задължителните неща. Но не добавих разходите за кафета и заведения за хранене. Никога не бях готвил нищо. Нямах ни жена, ни приятелка в момента, защото се разделих по взаимно съгласие с една състудентка наскоро. Тя ми разби сърцето на хиляди малки парченца, но това щеше да ми спести вероятно милиони.

  Направих си бързи сметки. За неотложните неща ми трябваха на месец около 350 лева, без гориво, храна и разходи за кафета и забавления. Значи в джоба си имах парите за един месец, а с останалите десет лева на стотинки трябваше да карам за всичко останало. Такъв смях ме напуши… Истински и неудържим. Сетне се замислих. Та Фазерът и Супата имаха семейства и не работеха за повече от 600 лева?!? Все още нямаха деца, но пък Сюргюнът и Черният имаха таман по две. Единият бачкаше в корабостроителницата и взимаше700 лева заплата, а Сюргюнът правеше в една закусвалня дюнери по цял ден за 500-600 лева, с безплатно плюскане на корем. Как ли им стигаха парите? Явно не им стигаха. Но как бяха живи? Не можах да си отговоря. Просто се чудех като отида днес на боулинг, какво да кажа на Майонезата като поиска да играем повече от една игра. Обикновено аз плащах боулинга, той вземаше бира, или обратното. Днес можех да платя за една игра и една бира, и толкова. Сетне се сетих, че съседът ми бе споделил веднъж в асансьора колко е отвратен от управниците, защото го оставили с двеста и двадесетте лева пенсия, а имал четиридесет и седем години стаж. Демек, когато той е започвал да работи, на мен са ми оставали още двадесет години, докато се родя. Какво ли ядеше този човек? Веднъж го видях пред блока да храни гълъбите, а веднъж, пред Билата, където стояха просяците, мина и пусна на един нещо в ръката. Явно имаше някакви други приходи, реших аз, и се концентрирах над моя нелек проект. Аз, за разлика от него, нямах в момента никакви други приходи, освен тези пари, намерени в джобовете ми.

  Изведнъж се сетих, че имам още много други джобове! Гардеробите ми бяха фрашкани с дрехи. Хвърлих се към гардеробната и взех да наизваждам. В едно старо зимно яке намерих свити около сто лева, в други джинси изпаднаха още петдесетина, а в хавайските ми шорти, което не бях обувал поне две години, открих осемдесет евро, останали от почивката ми на Халкидики преди време. Седнах на дивана, изведнъж ми поолекна и някак се освежих, стискайки неочакваните съкровища. Животът стана малко по-розов и явно днес щях, освен на боулинг, да мина и да хапна на Стъпката един винен кебап със Супата. Значи, пресметнах, имах освен заделените триста и петдесет лева, още десет, плюс тези сто и петдесет, и още сто и шестдесет лева от онези осемдесет евро, значи всичко за екстра разходи – 320 лева. Хвана ме яд затова, че не си оставих мерцедеса, а го продадох и парите сложих в банката, като взех този раздрънкан кошник Голф 2, и то дизел… Ако си бях запазил мерджана, сега щях да имам много кеш. Но съдба, човек трябва да върви напред и когато е взел някакво решение, да не се измята като мърша. Затова реших, че утре ще размишлявам за възможностите за бизнес, а защо не и довечера със Супата на Стъпката, си рекох тогава.

  Излязохме с Майонезата. Играхме около пет игри и изпихме всеки по три бири. Всичко правеше към тридесет и пет кинта. Естествено Майонезата имаше само пет, така че олекнах доста, отделно се изтървах, че отивам със Супата на Стъпката и Майонезата се присламчи на шланга, и така. Седим си ние на Стъпката, Супата яде и говори как жена му мрънкала и искала дете, но той умирал от страх, защото в мебелната фирма можели да ги разпуснат – и пак щели да увиснат на вратовете на тъста и тъщата, а това било, по думите му, по-лошо, отколкото да си тегли куршума. Майонезата пък не го слушаше, ами дрънкаше за онази Сашка, която цяла вечер не му обърна грам внимание, въпреки че той като петле подскачаше около нея и й обясняваше разни неща. Майонезата не се интересуваше от проблемите на Супата. Той бе ергенче, работеше в автосервиз и винаги нямаше пари. Но причината е, че ги пръскаше по най-идиотски начини, и то в големи количества. Например колекционираше аудиоуредби и ги трупаше в гаража, на тавана и на село. Вземе заплата и хоп – отива и си купува уредба. Смахната работа.

  Споделих им за новия си живот и те дълго ме гледаха замислено. Майонезата отначало не схвана за какво става дума – реши, че съм загубил някак си имотите си и няма да имам доходи, а това истински го притесни. Супата, обаче, разбра. Попита ме защо ще правя такъв експеримент? И когато криво-ляво му обясних – рече, че нещо съм се побъркал и няма да изкарам повече от месец-два. Това ме ядоса. Значи Супата ме смяташе за някакъв слабак и нищожество, което живее като бацил, или като Симеончо, и ми се стори, че всъщност скрито ме е презирал през всичките тези години. Амбицирах се. Реших да им покажа на тези говеда, които цял живот я караха робската, да им покажа как се правят пари в трудни условия и се става богат, въпреки всичко. Нищо не казах. Просто продължих машинално да ям. Виненият кебап ми се видя по-отвратителен от всякога, а Майонезата ми се стори противен с тази пълна, мляскаща уста и потни ръце. Супата допълнително наля масло в огъня като ни изрецитира стихотворението, с което бил започнал деня, този път на Гео Милев:

  „Нощта ражда из мъртва утроба
  вековната злоба на роба:
  – своя пурпурен гняв, величав.“

  И ни съобщи, че от днес щял да чете основно Гео Милев, и че той го зареждал с тава енергия и хъс, че чак не било истина, и още, че сам правел стихотворни опити, притиснат от мизерията в родината и от теглото на народа. Майонезата каза, че напълно разбира тези поети, които, притиснати до стената, са написали тези величави творби, и също до тази стена са и били застреляни. От цялата вечер осъзнах, че си имам работа с млади комунисти; и олекнах общо със седемдесет лева. И от триста и двадесет, останах с двеста и петдесет. Нещата загрубяваха. Трябваше много бързо да измисля нещо.

  Когато човек не е бил роб никому, той мисли по друг начин. Това донякъде обяснява нашата народопсихология. Свободният човек мисли свободно, робът мисли робски. Те имат различни хоризонти. Единият знае, че хоризонтът е неуловим, но можеш да го изследваш; а другият си мисли, че е неуловим, понеже решетките ти пречат да го уловиш. Единият се сърди на себе си, че не стига бързо надалеч; другият се сърди на тези, които са го поробили. Затова и апостол Павел е казал някога преди хиляди години: „Не ставайте роби на човеци“. Моите другари, обаче, бяха станали. Не ги виня. Те нямаха това, което имах аз. А именно – наследства. Затова реших, че ще им помогна да прогледнат. Събрах ги на вечеря с останалите си двеста и петдесет лева. Домашна вечеря, с много месо и бира. Щяхме да съзаклятничим. Да пречукаме системата, да срежем решетките и да побегнем към хоризонта. Но ударих на камък. Те мислеха странно…

  Събрахме се, опекохме месото, разляхме бирата и им съобщих, че от днес ще трябва да се вземат в ръце и да започнат да мислят капиталистически. Супата рече, че капитализмът е прокоба, която унищожава народите. И донякъде се обоснова. Другите, които можеха да мислят, като Черния и Майонезата, бяха заети със слагането на помпата на едно буренце „Хайнекен“, та не успяха да се намесят на моя страна. Но Фазерът и Супата се опитаха да ме смачкат. Нарекоха ме син на кулак и капиталист, който иска да благоденства на гърба на обикновените трудови хора – което ми се стори странно, защото аз бях този, който плащаше за вечерята. Фазерът се развика, че в мебелната фирма началникът не разбирал от нищо, освен от прибирането на парите, а това разбирал наистина до съвършенство. Супата добави, че подобни изчадия трябва да бъдат вкарани в панделата за сто хиляди години и там да бъдат подложени на нечовешкият труд, какъвто искат от своите работници, и за да подсили думите си, зарецитира:

  „С хиляди ножа
  прободен
  народ –
  затъпен
  унижен
  по-нищ и от просяк,
  останал
  без мозък
  без нерви –
  въстана
  из мрака тревожен
  на своя живот
  – и писа със своите кърви:
  СВОБОДЕН!“

  Сетне победоносно си наля от моята бира, вдигна тост за Гео Милев и всички паднали герои, и я изпи до дъно. Явно той и Фазерът копнееха за свобода, но незнайно защо копнееха само и единствено, докато пиеха бира на маса. Иначе на сутринта ставаха и поемаха към фабриката. Казах им го и адът се отприщи. Завикаха един през друг, че на мен ми е лесно, което си бе така; че нямам семейство, което си бе истина; че съм един ланкаджия – но не забелязваха, че те са всъщност говоряните, които се крепяха на стиховете на поети, живели във време, в което съвременната история, каквато я познаваме, още не се бе случила. И въпреки, че вече я познавахме, за моите авери тя явно си оставаше непозната. Явно комунизмът за тях беше спасение и не съзнаваха, че и едното, и другото са изчадия, създадени да заробват. Едното изчадие заробваше с лукса и потребителската нужда, другото заробваше с гнева и омразата към свободните хора.

  Не ме слушаха, но аз и не очаквах да разберат. Майонезата и Черният вече не можеха да влязат в разговора, а Сюргюнът мълчеше и ядеше. Спрях да говоря. Реших, че за да ме разберат, трябва да ги науча на свобода, да им покажа начин и път, и чак сетне да ги ограмотявам. Затова попитах Супата направо – какво му е нужно за да започне бизнес и да зареже мебелната фирма. Той не каза нищо. Майонезата обаче веднага изтърси, че му трябвали около трийсет хиляди лева, а Черният сподели, че със Сюргюна мечтаели да отворят магазин за винтидж стоки и да ги продават онлайн. Идеята му била да се закупуват стари неща от пазарите – като руски каски, часовници, табели, самовари и тям подобни неща, които на Запад се ценели и стрували десетки пъти повече.

  Не бе лоша идея. Още повече, че не трябваха наеми, а само умения в нета, английски и малко начален капитал. Рекох, че участвам с капитал, магазинът онлайн – от тях, а дейността по издирването на стоката щяхме да я правим заедно. Печалбата щяхме да делим фифти-фифти. Това бе благородно от моя страна, и хитро, понеже исках да привлека и Супата, който много обичаше думите равенство и по равно. Затова преглътнах, че капиталът бе мой, само и само да им покажа един нов път. Но Супата и Фазерът мълчаха. Мълчаха дори и когато ги поканих в съдружието. Майонезата се нави и каза, че познавал един антиквар с връзки на Запад. Уговорихме се, че започваме уикенда, когато не бяха на работа, и Черният гарантира, че дотогава ще е направил онлайн магазина. Трябваше да променя плана си и да отворя сейфа. Без начален капитал е трудно да правиш бизнес. Трябва време, а ние нямахме такова. Нужно беше да започнем ударно и мащабно, иначе щеше да стане бавно. Но пак щеше да стане. Отворих сейфа и заделих една прилична сума. Разпределих я по равно и раздадох парите на Черния, Майонезата и Сюргюна – с уговорката, че тези пари са само за инвестиция в стока и нищо друго! Супата и Фазерът отказаха да участват – на първо време щели само да наблюдават какво ще стане с нашата утопия, както се изрази Супата.

  Черният удържа на думата си. Направи онлайн магазина и го вързахме към моя Пейпал. Направихме ревизия на наличните пари във всеки. Черният и Сюпгюнът не ги бяха пипнали, но Майонезата ми се заоправдава, че бил заел само до заплатата си от тях триста лева, защото видял една много изгодна уредба в продавалника и нямало как да я изтърве. Знаех си, че Майонезата щеше да е дупката в екипа. Но бях решил да го оставя да се издъни, за да сложа нещата по местата. Затова му казах да даде останалите пари на Черния и ако има нещо конкретно изгодно и СТАРО за купуване, да иска от него или от мен. Не му стана приятно, но ги даде. „Така е в реалния свят“ – си рекох на ум – там няма равенство, но има йерархия, която се създава естествено и не е константна. Тоест променя се според обстоятелствата и качествата на хората. Черният излезе с гърди напред пред Майонезата и тогава реших да въведа и следващото нужно правило, за да вървят нещата добре. Печалбата на всеки от нас щеше да варира, според стоката, която всеки бе купил и се бе продала. Всеки щеше да има дял, но този, който бе намерил стоката, щеше да вземе повече. Това щеше да направи екипа амбициозен и щеше да убие леността и мързела. Черният веднага възприе идеята, но Майонезата направи крива физиономия. Вече знаех, че ще обсъжда това със Супата и Фазера, но не ми пукаше. Все пак начинанието ми имаше и педагогическа цел.

  – Знаеш ли как един човек забогатял? – бъбреше ми Майонезата на ухото в колата на път за антикваря. – По най-странен и чуден начин. И при това съвсем честно, което е нечувано в наши дни. Забогатял от семейното пиано. Та значи една вечер, нафиркан до козирката, се хванал на бас в бара с някакъв дебелак, че може да срути бащината си къща с пиан,о и то с един единствен удар. Оня бил трезвен и веднага приел облога. Но нашият човек не станал богат от мизерният облог, а от нефт. На сутринта, заедно с въпросният дебелак, вече на трезва глава, но още помнейки смътно какво си е наумил, извикал местната телевизия да снима, така де – като ще си рутиш къщата с пиано, поне да станеш знаменитост, сетне наел един кран стрела, вдигнали пианото на тридесет метра над земята и го стоварил от там право върху старата къща. Пианото веднага потънало и изчезнало и изведнъж бликнал нефт. Човекът станал петролен магнат – представяш ли си? – дърдореше той. – Как беше, рано или късно, дори и сляпата катерица открива жълъд! Нека го открием – тържествено обяви Майонезата и паркирахме.

  Влязохме вътре и веднага забелязах старите радиоапарати в доста прилично състояние, както и руските будилници от миналия век. Взехме всичко. Майонезата се въртеше около някакво старо пиано, вероятно под въздействието на историята за петролния магнат, която дрънкаше, като настояваше, че вероятно сам Моцарт е свирил на него. Но пианото беше тежък предмет и ако наистина не бе на самия Моцарт, си бе загуба на време и пари да се занимаваме с него. Защото имаше шанс да си остане завинаги наше – и единствено да дирим с него нефт, друго не ни оставаше. Суетейки се зад пианото, търсейки името на Моцарт или поне на Бетовен, Майонезата изпищя от ужас и ни показа някакъв изсъхнал, станал на подметка плъх; беше направо плосък, като мумия. Кръстихме го Скот, турихме го в найлонов плик и мълчахме една минута в негова чест. Според Майонезата, имало пазар за подобни препарирани създания и някакви извратени западняци си ги закачали по стените. Спогледахме се с Черния, клатейки глави. Явно Майонезата повече щеше да пречи, отколкото да помага, но няма как, екипът си е екип и добре, че поне бях създал правила в него. Имаше и някакъв пластмасов контейнер.

  – Какво ли има вътре? – подскачаше около него Майонезата.

  – Може да е Кивотът? –  изцепи се Черният.

  – Кивотът? Колко струва Кивот?

  – Млъкни, Майонезо проста, и дай да го отворим. Но какво е това? – продума Черният, след като го открехнаха, като без малко да счупят капака. – Тука има една камара вратовръзки! И някакви гащи. Неее, снопове с гащи и май са за пране. Някой смахнат тип си е складирал тук прането. Отврат!

  Собственикът на магазинчето, дочул трясъка на капака, изскочи от сервизното помещение и не беше никак доволен, че сме отворили пластмасовия му контейнер.

  Тогава Сюргюнът показа своите заложби. Изправи до стената прастар, прашасал ковчег. Мълчахме дълго, взирайки се в него. Сетне само каза, че това е находка, която той ще превърне в шкаф с червена кожа с рафтове, който щял да продаде за много пари; после отново млъкна. Майонезата се закиска и тържествено обеща, че когато Сюргюнът остареел и се пропиел до смърт, той лично щял да махне рафтовете и да положи споминалия се Сюргюн в ковчега за последният му път. Той не му обърна внимание, а само ми кимна и купихме ковчега. Знаех, че ще го продаде, инстинктивно го усетих. Майонезата бе възмутен, че не взехме пианото, а купихме някакъв раздрънкан ковчег, но той нямаше думата, защото нямаше пари. Усетих, че в екипа има пукнатина. И тази пукнатина бе Майонезата. Затова му казах да хареса нещо различно от пиано – и щяхме да му гласуваме доверие и да го купим. Той се въодушеви и лицето му грейна. Наистина на човек му трябва съвсем малко – малко доверие, леко насърчение и той става посветен в дадена кауза.

  Майонезата се насочи право към някаква стара цигулка, грабна я и я размаха така енергично, че от нея изхвърча някакво парче към прозореца. Беше лъкът. Взехме цигулката. Поне не бе пиано – успокоявах се аз, а Майонезата, вероятно горд с находката си, се чудеше как не я бил забелязал по-рано, настоявайки, че подобни цигулки в чужбина стрували милиони. Така или иначе натрупахме няколко чанти с вехтории, натоварихме ги на голфа и ги домъкнахме в къщи. Почистихме всичко, сортирахме, снимахме всички вещи и цял ден се карахме за цените. След сериозни проучвания в интернет, сложихме адекватни цени, като само ковчегът остана да виси неоценен, понеже Сюргюнът го взе да го ремонтира и облече отвътре в кожа. Другото интересно нещо като находка беше някакъв сребърен старинен сервиз с печат на дъното, монограм и изтъркан надпис – France.

  Черният установи, че подобни сервизи датирали от времето на Наполеон и в тях сервирали чай на табла. В специализирани сайтове за меценати цените кръжаха около стотина хиляди паунда! Не можехме да повярваме. Майонезата стоеше в средата на стаята и устата му бе увиснала до ключицата. Бе незабравима гледка. Отскочих до магазина и купих шампанско. Вдигнахме тост – „За кривокраките жени!“ – провикна се Майонезата – и всички пихме на този странен тост. Не продадохме лесно сервиза. Но все пак успяхме за по-малко сума, която ни обясниха от аукциона, че е винаги по-ниска от тези, които сме видели в интернет, понеже там тя стигала такава висота заради наддаванията, но те се прибирали от самата агенция. Примирихме се, защото нямаше друг начин да достигнем до богатите клиенти, освен чрез аукционна къща. Майонезата протестираше, но нямаше думата, още повече, че неговата цигулка се оказа на цена, колкото десетина килограма моркови. Все пак от сервиза прибрахме почти петдесет хиляди паунда, което бе космическо начало на нашето бизнес начинание.

  Сюргюнът реставрира ковчега и го продадохме в Ибей за две хиляди паунда като бутиков аксесоар. Продадохме и повечето часовници и другите дреболии, като единствено плъхът Скот беше безславно погребан в градинката зад блока. Разбрах, че Майонезата не е за тази работа, но не му казах, а реших да го подпомогна в негов личен бизнес с аудиоуредби. И там той блесна. За има-няма година, напусна постоянната си работа и отвори малък магазин на централна улица. Със Сюргюна и Черния останахме в бизнеса с антики и нещата станаха доста глобални. Първият месец се опитахме да приобщим Супата и Фазера. Просто исках да им помогна. Но както ви споменах в началото, често недостойното начало има недостоен финал…

  Вече бяхме продали сребърния сервиз и ковчега. Събрахме се на всеобщ пир. И пак се почна. Първо не вярваха. Но когато видяха мейлите от аукционната къща и сметката в Пейпал, се озлобиха. Очите на Супата светеха злобно и сякаш от тях щяха да изскочат мълнии. Фазерът обяви, че сме имали късмет, и той не можел да проумее защо все на другите им се усмихвало щастието. Беше доста унил. Веднага разбрах, че щяхме да го спасим от робството рано или късно. Просто трябваше да го приобщим, да му дадем задача и да го насърчим. Но Супата се опита да направи всичко възможно да развали всичко. Отново зарецитира в захлас стихове, като се заканваше, че щял да дойде пак Видовден за експлоататорите капиталисти, които богатеели неспир на гърба на обикновения работник. Добавяйки, че нашите продажби са нелепи; че някаква си там старинна ламарина за чай струвала толкова, колкото нито той, ни баща му можели да изкарат цял живот; и че някакъв си дърт вампир, смахнат и извратен, бил купил от нас ковчег за пари, равни на неговата годишна заплата. Сетне не ме остави да отговоря, а закрещя зазубрени строфи от нещастния Гео Милев:

  „Зората от сън се
  пробуди
  сред гръм от картечници:
  От далечните
  склонове
  – удар след удар –
  заплющяха
  луди
  куршуми – олово…“

  Супата рецитираше до несвяст Гео Милев, а аз осъзнах бурния вихър, който неразбираемо за мен дотогава бе обзел людете в онова смътно и смутно време на зараждащия се комунизъм – който още в утробата на този изстрадал народ е ритал неистово, като чудовище, увито в плацента и още невидимо за човешки очи. И е растял и подготвял своята уродлива снага, за да може, когато се роди, да ужаси и стъписа акушерите, видели го първи, да ги хипнотизира и погълне, да погълне и родилния дом, а сетне и собствените си родители, изправяйки снага пред смаяните погледи на всички. Снага на чудовищен и с нищо сравним урод. Гео бе отново актуален, а уродът, отново заченат, се канеше пак да се роди; изтеклите му води плакнеха краката ни…

  И въпреки това, въпреки страха и знанието за страшното чудовище – хората, отново хипнотизирани го очакваха с трепет и копнеж, зажаднели за неговото лъжливо обаяние и кървава паст, в която те се надяваха да попаднат всички изедници народни – не знаейки, че покрай тях ще бъдат сдъвкани и самите те, а сетне изплюти и изходени ще потънат в забравата на времето, като непотребни и неразумни акушери, дръзнали да изродят Кракен отново. Онова странно митично създание, което врещеше и беснееше в дебрите на ада. Наистина революцията яде чадата си… Затова станах и креснах на Супата, че е заблуден скот – и също като изсъхналия плъх Скот е мъртъв и плосък. Креснах му, че е по-добре за него вместо да чете Гео Милев, по-напред да прочете Солженицин, но Супата продължи, още по разлютен:

  „Народа въстана
  – с чук
  в ръката,
  обсипан със сажди, искри и сгурия,
  – със сърп сред полята,
  просмукан от влага и студ:
  хора на черния труд
  с безглаголно търпение –
  (не гении
  таланти
  протестанти
  оратори
  агитатори
  фабриканти
  въздухоплаватели
  педанти
  писатели
  генерали
  съдържатели
  на локали
  музиканти
  и черносотници)
  А
  селяци
  работници
  груби простаци
  безимотни
  неграмотни
  профани
  хулигани
  глигани
  – скот като скот:
  хиляди
  маса
  народ…“

  Изгоних го. Изгоних този груб профан и хулиган, който се възхищаваше от глигани и скотове, и ги наричаше – Народ! Тогава се чудих дали постъпих правилно, но сега знам, че постъпих. И не съжалявах. Съжалявах само, че когато ме видеше на улицата, не се спираше, а бяхме приятели от детинство. Подминаваше ме ядно. Не се спираше и при другите. В очите му се четеше нещо непознато за мен. Не беше завист, не беше и омраза. Четеше се гняв. Страшен и злокобен. Гневът на роба, осъзнал, че сам е влязъл в клетката, че сам я е заключил и сам е изхвърлил ключа навън. Робът, осъзнал това, но нямащ сили да си го признае. Робът, мразещ тези извън неговата собствена клетка, обвинявайки тях за своята участ. Робът, разбрал, че всъщност клетката е от картон, защото ония, свободните са му казали това, посочвайки му, че е бил глупак да си стои в нея, но разкъсвайки я, той не диреше никого другиго, а само тези, които са му казали, че тя е картонена. И като ги намереше, ги затваряше в истински, метални затвори. За отмъщение. А тези, които са го излъгали да влезе в картонената клетка, той не търсеше; и те коварни, както винаги, го вкарваха в нова картонена клетка, в която вкарваха и металните затвори, които той сам бе създал за своите опоненти.

  Виждах Супата да рецитира на центъра. С мегафон в ръка. Понякога с Майонезата минавахме край него, но той не ни поглеждаше. За сметка на това около него се тълпяха все повече и повече хора. Брадясали, с червени очи, дрипави, със загрубели от труд ръце, рошави, с малки, недохранени деца – и отново възторжено рецитираха в един глас добре познати и никога незабравени стихотворения…

  Не ги винях. Винях ония, които ги бяха затворили в картонената клетка, и разбрах едно. Задаваше се отново нещо. Нещо, от което не можеше да се избяга, нито на запад, нито на изток, ни на север, ни на юг. То бе контролирано, създадено в лаборатория и добре обмислено с една единствена цел. Да помете всичко. Задаваше се буря…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – Веселин Николаев /Лебовски/ вж. тук, тук и тук.

  .

• Елин Пелин: На оня свят

  

  На днешния ден, 18 юли, през 1877 г., в с. Байлово е роден сърцеведецът на селската душа на българина – писателят Димитър Иванов Стоянов, по-известен с литературния си псевдоним Елин Пелин. Публикуваме в негова памет един от неговите прекрасни разкази.
  

  –––––––––––––––––

  НА ОНЯ СВЯТ

  Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейко починал — никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. Ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха, че тоя път той не се шегува. Върнал се човекът от дърва, разтоварил магаренцето си, вързал го, турнал му сенце и щом влязъл в къщи, та приседнал край огъня и запалил лулата си, нещо го прерязало през половината, той легнал, заохкал и…

  Събрали се съседи, отишла и баба Йова. Нали бе сиромах самичък. Той и кротката му магаричка, сива като гълъбче, послушна и хрисима като калугерка. Отишла баба Йова, ама душа спира ли се, да я запре? Само, разправя тя, му викам да се прекръсти и той, божем сили, ама не може да мръдне. Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак, очите му светнаха и… издъхна.

  Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийка видя, това никой не може да каже.

  Когато сиромах дядо Матейко тръгна за оня свят, той най-напред се спря на един кръстопът, дето имаше много пътници, такива като него.

  — Добра стига! — поздрави ги той и без много да му мисли, попита: — Бре, байовци, накъде се отива за ада?

  Всички го погледнаха зачудено.

  — За пъклото, за пъклото кой път води? — поясни високо дядо Матейко.

  Посочиха му го и той се упъти право по него.

  „Мен сигурно там ще ме турят — мислеше той, — чакай барем с време да стигна. Не съм за рая аз сиромах човек… рая е направен за големците и за богатите. С тия дрипи и тия попукани ръце кой ще ме пусне там! Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя? Истина, гледал съм по божия правина да живея, ама кой те пита. Нима Господ ще седне да води сметка на такива като мене? Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили… Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си пий! Пий, па дето ще да му излезе края!… Постлах си хубавичко за пъклото! Сега там, там да си отида.“

  Така вървеше дядо Матейко, унесен в своите мисли.

  Но изведнъж някой изневидело го дръпна за кожуха отзад.

  — Стой бре, човек, къде ще идеш?

  — Па, ете, у пъклото — отговори старецът.

  — У пъклото ли? Ти си сбъркал пътя, дядо!

  — Море не съм го сбъркал аз… знам аз кой за къде е, не гледай ме, че съм прост.

  — Ама ти си писан за в рая… Ето, аз съм ангел, пратен да те заведа там.

  — Бре, момче, я си върви по пътя, не се подигравай със стари хора, че е срамота…

  Ангелът като видя, че с добром не може, прегърна стареца и хвръкна високо към светлите небесни пространства, дето миришеше на чуден измирски тамян и дето прехвърчаха на тумби, на тумби светли ангели с босилек в ръце и пееха, та чак унисаха: „Свят, свят, свят, Господ Саваот!“

  — Къде ме занасяш бре, момче, ще ти се карат там господарите — не видиш ли, че мириша на ракия — вика дядо Матейко и се дърпа да побегне, ала ангелът все по-силно лети и го носи в по-светло ширине, докато стигнаха до райските врата. Те бяха направени от злато и безцен камък и светеха като ясно слънце. Пред тях свети Петър чакаше със сребърен ключ в ръце и с голям тефтер под мишница.

  — От кое си село? — обърна се той към дядо Матейко и взе да рови тефтера. Дядо Матейко няма накъде да шава. Хъка-мъка, па отвори уста:

  — Ете, от Подуене съм…

  — От По…?

  — От Подуене! — викна високо дядо Матейко, като мислеше, че свети Петър не чуе.

  — По… По… По… — взе да прелиства тефтера свети Петър, — Подуене. Добре — праведен.

  — Не може да бъде! Имаш грешка, свети Петре.

  — Каква грешка? Това не е зелник, а тефтер, прономерован, прошнурован и подпечатан с Божя ръка! – скара му се свети Петър.

  — Добре, ама после да не се каете… — отговори дядо Матейко.

  — Защо?

  — А бе, човек, аз много пиех и не вярвам да съм праведен.

  — Много си пил, ама и много си патил, та ти е простено — отговори свети Петър и му отвори вратата.

  — А бе, свети Петре, да бях довел и магаричката — взе да моли дядо Матейко, но ангелът го тикна в рая и той, захласнат от учудване, не можа да изкаже думата си.

  Щом влезе в рая, дядо Матейко се сети за бабата си, която бе оставила греховната земя много време преди него.

  — Мене като пуснаха тук, че пиянствувах и я побийвах, нея трябва да са я турили в средата. Тя беше и от божа кравичка по-кротка и прощаваше всичко… Ех, какво ли щеше да се случи с мене без нея?

  И той се обърна към едно ангелче:

  — Ей, фъркатичко, тук има ли някоя баба Матейца — Трена по име?

  — От кое село? — попита ангелчето.

  — От Подуене…

  — Има, има — рече ангелчето и поведе стареца из рая.

  — Бре, че хубости, бре, че чудесии! — дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят.

  — Ами поп Николай тука ли е? — почна да разпитва той Мъничкото ангелче.

  — Кой?

  — Поп Николай от малката черква, дето ни даваше пари с лихва… Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът му умря.

  — Поп Николай е в катрана, дядо.

  — Стой не думай!

  — Честна дума!

  — Ами нали беше, божем, поп — свещеник!

  — Се едно… Тук не бръснат никого — всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото.

  — Бре, не думай!

  — И той е наказан, дядо… Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве… Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше ла се въздържат… Това не е ли грях?

  Дядо Матейко поотри челото си с ръка, па рече:

  — Па знам ли аз грях ли е, не е ли. Ние сме прости, не разбираме. Махни това, ами я ме заведи в кръчмата да пийна една ракийка, че гърлото ми гори на въглен.

  — Е, дядо, тук кръчми няма! — рече ангелчето.

  — А, няма ли?

  — Няма, няма!

  Бива ли при тия красоти да няма кръчми? Ами къде ще се спре човек да си почине, да пийне чашка ракийка, ла се подкрепи? Виж ме, чак от земята ида, уморен съм… Там попът ни казваше, че в рая има всичко, що душа поиска, пък то… До-харно да бях отишъл в ада. Там има ли кръчми?

  — Там има.

  — Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.

  — Не може, дядо!

  — Ех! — въздъхна старецът. — Та това на затвор прилича! Да не можеш да отидеш, къде искаш!

  — Ще навикнеш, дядо! — рече да го утеши ангелчето.

  — Ех, още ли има да се уча! — въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува.

  — А бе, момче — рече на ангелчето, — харно е да отворите и кръчма тука. Хем да срещна дядо Господ, ще му кажа право в очите, че е харно… Най-напред няма къде бирникът да слезе, та друго всичко махни!

  — Тук бирници няма, дядо.

  — А, няма?

  — Няма я!

  — Ох, света майко Богородичке, наистина тук на рахат ше бъда! — извика от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави:

  — Е това най-много ви харесвам!

  И той тръгна по-скоро да намери бабата си.

  .

• Прозорецът със закованите крила

  

  .

  Прозорецът горе
  стоеше отворен
  и чакаше тръпен и ням
  така да се случи,
  че да получи
  възможност за миг да е сам.

  И щом из вратата
  с припряност позната
  излизаха всички навън,
  прозорецът горе,
  крилата разтворил,
  политаше като в сън.

  И дълго в простора,
  де нямаше хора,
  а само звезди и слънца,
  летеше, летеше,
  и истински беше
  щастлив, сам със свойта мечта.

  Но тази голяма
  мечта бе измама –
  илюзия някаква, блян –
  че стар и раздрънкан,
  отвътре, отвънка
  бе с гвоздеи той закован.

  Прозорецът горе
  е вечно затворен,
  с опушени, мътни стъкла.
  Години се нижат
  в тревога и грижа
  по свитите, болни крила.

  Боята му блажна,
  напукана, влажна
  от дъжд, от конденз, от сълзи,
  се рони и пада –
  той… вече не страда:
  нощ тъмна към него пълзи.

  Но в миг бурен вятър
  листата размята,
  в стъклата захвърли ги с бяс.
  Прозорецът трепна,
  огъна се сепнат,
  усетил пак старата страст.

  Пирони ръждиви
  сред писъци диви
  на буря и чам разхвърчан,
  се разпиляват –
  прозорецът става
  отново крилат, размечтан.

  Но скоро се спира,
  крилата прибира,
  къде ти с тях той ще лети!
  За друго съдбата
  му връща крилата –
  в тях да люлее звезди!

   

  Венета Дончева
  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Венета Дончева е родена през 1955 г. в гр. Севлиево. Завършила е българска филология във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий», след което специализира педагогическа психология и социология в СУ «Св. Климент Охридски». Работи като преподавател по български език и литература в СОУ «Васил Левски» в Севлиево. Има публикации в педагогическия печат. Още творби на Венета Дончева могат да се прочетат в сайта „Откровения“, както и в блога на авторката.

  .

• Къща за продан

  

  .

  Във крайчеца на мъжкото ми лято
  да бъде! – както Господ нареди –
  да се завърна в дворчето с мушкато,
  което мама лани насади,

  да вдъхна дъх на джоджен и огнище,
  да поседя под вехтите асми,
  да видя дядо – ярето заприщил,
  с луличката си блага как дими,

  от гюмчето да пийна козе мляко –
  на мляко бих живял и до стоте,
  да ме нахока тати – ама яко! –
  че спрял съм да се вясвам въобще,

  смирено влязъл в стаята позната,
  да милна пак постелята от лен,
  портретите да гледам – на стената,
  и одърчето, дето съм роден,

  да питам дървоядите на пруста
  дошъл ли съм, или не съм дошъл? –
  мъж, родната си къщица напуснал,
  във спомените хълта като вълк.

  Кандилцето припалил – за молитва,
  на колене връз чамовия под,
  през дупката на покрива ще литна –
  там, дето изфиряса моят род.

   

  Валери Станков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валери Станков е роден, живее и работи в гр. Варна. Завършил е Руска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Бил е учител, спасител по плажовете, шофьор на такси, пазач на паркинг, моряк, телохранител в детективска агенция, редактор и гл. редактор в алманах „Простори“, репортер в РТВЦ – Варна, журналист във вестниците „Черноморие” и „Черно море”, управител на ИК „Галактика“, директор на университетското издателство на ВСУ „ Ч. Храбър”, гл. експерт в дирекция „Култура и духовно развитие“ в община Варна. Станков е автор на 34 книги с поезия, белетристика, публицистика, последните от които са „Автопортрет със светкавици“ и „Писателят като чудовище“ /2006/, „Наръчник за лунатици“, „Обиск на пустините“ и „Къща без икони“ /2007/, „Аз съм светлият мъж към безкрая“ и „Усмирителна риза за ближния“ /2008/, „Слалом между мълнии” /2010 / „Буквар за влюбени” и ”Аутопсия на зимните миражи” /2011/, „Дърво за бесене на поет” /2012/, „Делникът на един безделник” /2013/, „Рецитал със стиснато гърло” /2014/. Носител е на национални и регионални литературни награди, сред които наградите на СБП за публицистика и поезия, националните литературни награди „Гео Милев“, „Теодор Траянов”, „Иван Пейчев”, „Усин Керим”, „Дамян Дамянов“, „Богомил Нонев“, „Биньо Иванов“ и др. Член е на Съюза на българските писатели.

  .

• Мак Фей или американската конспирация зад гей-парадите

  Разказ от Виктор Хинов

  

  Животът на съвременния лекар е немислим без срещи с представители на фармацевтични фирми. Моята скромна практика не представлява изключение. Почти всеки ден по обедно време ни посещават позавяхващи блондинки с гърди, които е невъзможно да не бъдат забелязани. Те ни черпят с безплатен обяд.

  По време на обяда те допринасят за по-обилно отделяне на стомашни сокове, като ни пълнят главата с досадни, приличащи си като две капки вода информационни сказки за поредното лекарство, с помощта на което тяхната фирма е решила да откъсне парченце от огромния американски здравен пазар.

  След тази галерия на перхидролени, силиконови американски мадони, държащи в нежната си прегръдка златен телец, повит в пелени с цвета на американското знаме, Айван Мак Фей беше като оазис в пустиня.

  Сериозен мъж над петдесетте, с професионално поведение и огромно уважение към себе си и събеседника си, той веднага спечели моите симпатии. Мак Фей ми съобщи есенцията на информацията за лекарството на фирмата му, предупреди ме за най-честите му странични ефекти и замълча, предоставяйки ми възможност, както да обядвам на спокойствие, така и да му задам интересуващите ме въпроси, ако имам такива.

  Попитах го за семейството му, а после за предишната му работа и с учудване разбрах, че става дума за пенсиониран полковник, бивш командир на моторизирана бригада от американската армия.

  Попитах го защо се е пенсионирал, а не е продължил кариерата си на военен. Той ми каза, че това е дълга история и пожела да разбере нещо за мен. Например откъде е моят акцент. Обясних му, че съм българин – и таман да започна да разказвам за България, когато той ме прекъсна със следното изречение:

  – България казвате, страхотно, това е страната, която държи ключа към властта над целия съвременен свят.

  – ?!?

  – Вие не ми вярвате. А може би ме смятате за луд? – каза Мак Фей, като ме погледна внимателно.

  – Ако имате време и желание, мога да ви разкажа една история.

  Аз само кимнах с глава.

  Мак Фей прие това за знак на съгласие и започна:

  – Както ви казах, аз бях командир на моторизирана бригада. Аз обичам армията. По бащина линия произхождам от род на шотландски професионални военни, а по майчина – от руски белоемигрант, капитан от Врангеловата армия. Според мен да бъдеш войник на отечеството си е чест и призвание. Винаги съм се стремял да си свърша работата максимално точно, ефективно и професионално. Аз бях работещ полковник. Изкарвах повече време сред войниците и при бойните машини, отколкото в щабовете.

  Това се случи преди десет години, когато бригадата ми беше дислоцирана в Афганистан. Задачата ни беше да блокираме подстъпите към планините северно от Кабул.

  Една безлунна нощ дежурният ме събуди по тревога. Беше се завързала престрелка с моторизирана колона в района на нашата блокада. Използвайки мерници с нощно виждане за ориентиране на огъня, успяхме да блокираме движението на колоната и да дочакаме сутринта. По светло вече качихме снайперисти по околните хълмове за да неутрализираме РПГ-тата на противника и с помощта на танково звено неутрализираме съпротивата му.

  Командирът на звеното ми съобщи, че в един от бронетранспортьорите са открили военнопленник. Разпоредих се да го доставят при мен.

  Военнопленникът се оказа набит мъж на средна възраст, с побеляла коса и сини очи. Попитах го за името му и какво прави във вражеската колона, и той ми каза, че се казва Сергей Новиков и е майор от руската армия, попаднал в плен при талибаните. По онова време ние имахме дружески отношения с руснаците. Веднага след като получихме от руското командване потвърждение за личността на Сергей, наредих да го освободят изпод стража.

  Техните си го прибраха чак след седмица. През тази седмица ние със Сергей изкарахме доста време заедно и даже като че ли се сприятелихме.

  Когато узна за руския ми произход, той с голям интерес започна да ме разпитва за историята на моето семейство. Разказа ми и за себе си. Как баща му, полковник от КГБ, не виждал друга кариера за сина си, освен военната, а неговото съкровено желание било да свири хард рок на китара и да рисува. Каза ми как любимият му състав е AC DC, и как можел да изсвири всичките им сола наизуст.

  Хареса ми този руснак. Последната му вечер при нас му подготвих изненада. Една вечер на водка, кисели краставички и музика на AC DC. След талибанския плен това му дойде точно на място. Той се отпусна, започна да се смее и шегува, а към края на вечерта след много изпита водка ми каза:

  – Иван, ти си човек на честта. За това, което направи за мен, аз искам да ти подаря ключа към властта на Земята.

  – Аз го погледнах така, както вие сега погледнахте мен, а той се засмя и каза:

  – Иван, аз не съм луд. Ще ти кажа къде се намира този ключ, а какво да правиш с тази информация ти сам ще си решиш.Това, което ще чуеш, е най-пазената тайна на нашето КГБ. Аз искам да ти я подаря. Иван, кажи ми какво мислиш за перестройката?

  – Мисля, че вие загубихте Студената война, впуснахте се в саморазрушение и ни оставихте нас да се оправяме със Света, както намерим за добре.

  – Така е, Иван, приятелю. Точно така. Децата на комунистите дочакаха най-сетне смъртта на родителите си и се вкопчиха един на друг в шиите, опитвайки се да се докопат до властта над Русия. Те предадоха останалите социалистически страни на Америка. И го направиха съзнателно и организирано. Аз с очите си съм виждал строго секретен документ, в който подробно се описва стратегията за доминиране и управление на всяка социалистическа държава поотделно. Сърбите например трябва да се държат в подчинение чрез етническо напрежение, чехите и унгарците разбират само от военна сила, германците от дисциплина. За всяка държава там имаше отделна глава. Само една държава не фигурираше в този документ. Това е България.

  Ключът към доминиране над България е нашата застраховка. Вие може да имате целия свят, но ключът към пълното му доминиране си остава у нас.

  Разбираш ли, Иван, България е Ахилесовата пета на Света. Трябва само да се вгледаш в историята на тази страна и да я осмислиш. Това е страна – Юда. Всяка велика сила, всяка коалиция, в която България е участвала, е била предавана от нея и накрая е губила.

  Ще кажеш, че разправям глупости. Та как може една бедна страна с не повече от осем-девет милиона жители да решава съдбините на Света?

  В борбата за световно доминиране, Иван, винаги има момент, когато се стига до едно почти пълно равновесие на воюващите сили. По някакъв свръхестествен начин българските политици усещат точно този момент и с лек финт наляво или дясно накланят везните. Побеждаващите се превръщат в победени, а новите победители са толкова изтощени, че не са в състояние да доведат победата си докрай. И всичко почва отначало…

  Ключът към доминиране на Света, Иван, е в това да се обезвреди българския политик. Да се направи така, че българските политици да са неспособни на предателство. Ние, русите, знаем как да направим това. В продължение на четиридесет и пет години, без никакво военно присъствие, българите ни бяха най-верни съюзници и ако не бяхме направили тъпата Перестройка, щяха да са такива и досега.

  Виж, Иван, всяка нация има свой емоционален образ на властта. Ето например в Америка властта е физическо доминиране. „Което не става с пари, става с много пари“; „С пистолет и добра дума, човек може да постигне много повече, отколкото само с добра дума“. Това са все ваши поговорки. Та самият ви Вашингтонски монумент е нищо друго, освен глорифициран фалически символ. Това е фалосът, с който възнамерявате да изнасилите Света. Много е лесно да се докаже посредством изследване на нецензурната ви лексика, иначе казано на псувните ви. Вие казвате „I will fuck you!“ или „You are fucked“.

  А какво казваме ние, руснаците? „Мать вашу…“. Кой прави секс с майка ти? Баща ти. Основата на нашето руско понятие за власт е духовното доминиране. Бащицата цар, Сталин – бащата на народите. „Мать вашу…“. Доминиране обаче с духовно начало. Нима бащата иска унищожение на децата си? Той иска подчинение, обич и уважение.

  – Това добре – казах. –  А какво е положението при българите?

  – Аааа, българите са особено племе. Ако при нас и вас основното е доминирането над другия, при българина властта означава доминиране над себе си, до степен на пълно самоунижение. Българинът утвърждава своята власт чрез разрушение на самите основи на своята същност. В това разрушение той се извисява над другите. В нецензурната им лексика изрази като „Ебал съм си майката“, „Тоя си е ебал майката“, „Ебало си е майката“ са най-често употребявани. Не го бъркай моля те с американското „motherfucker“. В България тези изрази са конкретни по отношение на собствената майка. Това даже вие, американците, не се осмелявате да го кажете ясно. Освен това, ако при вас този израз носи емоционален заряд на отвращение от този, за когото се употребява, в България зарядът е на признаване на сила, доминиране и даже самоутвърждаване. Самоутвърждаване чрез какво? Чрез погазване на табута и социални норми. В нито една друга страна по Света в псувнята не се отправя толкова откровено предизвикателство към Едиповия комплекс.

  Това ни дава понятие за есенцията на българския политик. Те не търсят духовно доминиране като при нас; нито физическо такова, като вас. Тяхното е доминиране чрез самоунижение и разрушение на всичко свято и родно. Българските политици са „motherfuckers“ и народът им ги уважава именно за това. Разбираш ли сега защо те винаги променят курса в най-неподходящият момент? Просто не могат да се сдържат. За политиците на България предателството е равнозначно на власт.

  Как може да се неутрализира това питаш, Иван? Спомняш ли си, Иван, как по времето на социализма Брежнев целуваше Тодор Живков три пъти по бузите, а понякога и по устата? За руснак това поведение е обичайно и в него няма нищо сексуално.

  

  За българите обаче това е абсолютно недопустимо. Мъжете им никога не се целуват. Те ужасно много държат на мъжествеността си и я доказват непрекъснато и по всякакви начини. Тази непрекъснато повтаряща се картина на мъжки целувки пред камерите обезсили Живков в очите на собствените му съграждани. Какъв е тоя „motherfucker“, който се целува с мъж пред камера? Можеш ли от него да очакваш истинско голямо предателство? За четиридесет и пет години българите се кротнаха. Живков се опита да играе на дребно със сърбите и с американците, но само в рамките, в които ние му позволявахме.

  Доминиране чрез самоунижение е чертата, която позволява на българските политици да предават собствената си страна и народ. Тази техника им позволява с лекота да предават коалиционните си партньори и бащиците си.

  Откритата руска тройна целувка по бузите обаче напълно разваля имиджа на българския политик. От истински Юда и пълен „mothrefucker“ той се принизява до палячо, както в очите на народа си, така и в собствените си очи.

  

  Вие никога не ще доминирате света, Иван, докато вашите политици не почнат да целуват българските политици по руски обичай. За вас обаче това ще изглежда много странно, тъй като вие имате имиджа на рационална нация и емоциите са ви неприсъщи. Това, което можеше лесно да си позволи Брежнев, за вас ще е невъзможно.

  …Да, така ми каза Сергей тогава. Той беше силно пиян и емоциите му бяха нестабилни от прекарания плен, но аз запомних какво ми каза и все си го мисля оттогава. Как мислиш, дали е прав?

  – Не знам, Айвън – казах. – Днес ние сме ваши верни коалиционни партньори в НАТО. Дадохме ви контрол над българската енергетика. Непрекъснато следваме вашите заповеди. Даваме ви безплатно земя за бази, пускаме с готовност танковете ви на наша територия, зъбим се на руснаците, но истината е, че не съм видял нито един наш политик да се целува с ваш, както навремето го правеха бай Тошо и Брежнев. Май от тук нататък трябва да продължавате на свой страх и риск войната си за световно доминиране.

  Пазете се, обаче. Един ден съотношението на силите ще бъде почти еднакво и тогава…

  *

  Това се случи преди години. А днес разбирам за подкрепата, която американският посланик е оказал за българския гей-парад и за легализирането на гей-браковете в Америка, с обещания това да стане по целия свят. Започнах да се замислям. Не ги ли чака българските политици ера на американски целувки? А може би и не само целувки. В крайна сметка, американците не са руснаци и за тях „fuck you“ идва по-естествено от „вашу мать…“.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук и тук.
  

  .

• Захвърлени души

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  

  Острият къс скала, наречен кой знае от кого „Чепкалото”, стърчеше самотно в равнината, а зад него червено-мораво догаряше слънцето. Дядо Цвятко погледна към долния вратник. По това време трябваше да се приберат козите. До миналата година в селото имаше козар, който ги пасеше. С последния сняг в края на зимата кучешка глутница го разкъса и вече никой не се нае да върши тази работа. Сега стадото си ходеше само, предвождано от пръча Мигльо. Сутрин излизаха по едно и също време, през деня пасяха Бог знае къде, а привечер огласяха селото с провлаченото си „Меееее!“ – и връщаха усещането за живота, който си бе вече отишъл оттук.

  Като есенни листа няколко мъже и жени на преклонна възраст все още се поклащаха из прашните и пусти улици на селото. Откъм края на улицата се чуха хлопките на стадото. Двете бели кози на стареца влязоха в двора и заприпкаха към него. Той им даде по шепа царевица и тръгна да затвори портата. След отминаващото вече стадо бавно вървеше някаква жена. Дядо Цвятко се загледа в нея, с надежда да я познае, а тя като наближи се спря и запита:

  – Да има в селото ви свободна къща?

  Той се побара по жълтия от цигарите мустак и отвърна с въпрос:

  – Защо ти е?

  – Дом търся! Няма къде да живея.

  – Ха! Че как тъй?! – закашля се от възмущение той. – В чужда къща да влезеш непоканена? Пък и да е свободна къщата, нали си има стопанин нейде?

  – Ех, стопанин! – махна с ръка жената. – Щом е зарязал къщата на произвола, какъв стопанин ще е той?

  – Такъв, законен!

  – Какъв закон, бе старче? – засмя се жената и свали кърпата от главата си. Косата й бе вързана на дебела плитка и скрита под яката на палтото. Лицето й бе загоряло и на него светеха две ярки, като зелени сливи очи. Беше по-млада, отколкото изглеждаше. – Те баш министрите и депутатите най-много нарушават закона, ти си тръгнал на село да го дириш!

  – Тъй то! – плюна на земята старецът. – Навъдиха се хайдуци, зер! Като няма сговор и управия в една държава, тъй става!

  – Кажи сега! – кротко помоли жената. – Коя къща е свободна в селото?

  – Не знам, булка! Таквоз не ме питай! – обърна гръб той и тръгна да се прибира. Жената въздъхна, понечи да продължи по улицата, но се спря и извика:

  – Що не ме вземеш при тебе? Ще ти готвя, ще ти пера вместо наем! А?

  Старецът спря сред двора. Бавно се обърна и бръкна в елека за цигарите. Запали и с присвити очи отвърна:

  – Сам си готвя и пера, вече дванайсет години! Не ме придумвай, на тая възраст да ставам за резил!

  Жената стисна решително устни и бавно приближи. Съвсем тихо каза:

  – И аз съм сама на този свят! Къщата, сина си – всичко загубих! Да не мислиш, че много ми се живее! Дори пенсия нямам, щото нямам години още! Ха, вземи ме, де!

  – Чакай! – подръпна смутено мустак старецът. – А какво ще кажат хората?
  – Хората?!… – лоша усмивка изкриви лицето на жената. – Хората гледат само сеир! Когато ти трябват, никакви ги няма! Да те убият през деня, никой няма с пръст да ти помогне! Мърша сме вече… ние, хората! Това е истината!

  Дядо Цвятко с трепереща ръка драсна клечка кибрит и запали загасналата си цигара. Примижа с едното око и запита:

  – А ако ти посегна? Млада жена си и като нищо ще ме вкараш в грях! Аз може да съм стар, но всичко ми е в ред.

  Жената с едно движение изкара и разпусна плитката си. Косата й се разля буйно по раменете. Бавно свали дебелото си зимно палто и го пусна до краката си. Беше средна на ръст, с гърди по-внушителни, отколкото можеше да се предположи, благодарение на мохерната фланела, плътно прилепнала по тялото й. Кръстът й бе тънък, а ханшът широк и заоблен като гъдулка. Жената съвсем съзнателно се изпъчи. Постоя малко с присмехулни искри в очите, после се наведе и вдигна дрехата. Очите й го гледаха обещаващо и старецът не издържа:

  – Пущина си ти, а не жена! Беля ще си докарам с тебе!

  – Няма! – кротко отвърна тя. – Ще се родиш с мен, човече! Вземи ме! А колкото до това… да ми посегнеш… не мисли! От три години никой не ми е посягал. Само като си помисля за това и ми прималява… Краката ще ти мия, ако ми посегнеш!

  Старецът се изкашля без нужда, въздъхна и я изгледа изпод увисналите си вежди:

  – Как ти е името?

  Смуглата кожа по лицето на жената потъмня, а очите й станаха още по-зелени. Тъмните устни едва се отвориха:

  – Анифе!

  – Ха! – спонтанно реагира старецът. – Да не си циганка?

  Жената стисна зъби, долната й челюст рязко се очерта, докато глухо запита:

  – Защо? Това променя ли нещо?

  – Не, не! – вдигна ръце, сякаш се оправдаваше старецът. – Много чисто говориш български, та те помислих от нашите!

  – Нашите… вашите! – поклати глава тя. – Колко сме глупави ние хората, човече! Делим се, а защо… не знаем… Не съм циганка! Туркиня съм. Живях с българин, родих му син и нашите ме прокудиха. Заедно я карахме петнайсе години, но един ден моят човек катастрофира, като се връщал от работа. Останах сама с детето. Ходех по цял ден на работа, а то – на улицата. Подлъгали го един ден дилърите. Започна да взема и да продава наркотици. Забърка се толкова, че трябваше да продадем апартамента, за да излезе от кашата. Уж се бе оправил, но взел отново от оная отрова и си отиде от свръх доза. Беше преди три години. Оттогава обикалям. Спала съм къде ли не, яла съм, каквото намеря, бъркала съм в кофите за смет и съм събирала отпадъци от пазара. Станах като улично куче в града. Не издържах и реших да опитам на село. Вече два месеца обикалям селата. Досега не съм намерила къде да се свия. Това е.

  Дядо Цвятко потърка с длан брадата си, обърна се и тръгна към къщи. Жената остана на място. Като стигна до вратата, старецът погледна към нея и кимна. Тя не чака, веднага го последва и двамата хлътнаха в къщата.

  *
  Вече седмица в селото не спираха да говорят за новата съжителка на дядо Цвятко. Одумваха я за всичко, коряха я, макар да не бяха я още виждали. Мислеха, че е завъртяла главата на изкуфелия старец, за да го умори и наследи после имота му. Ядосваха се, че не е българка. Но най-много ги дразнеше фактът, че не се бе показала пред тях, за да я видят. И когато в неделя преди обяд, откъм брезовото мостче на малката пресъхнала рекичка, към мегдана се приближиха фигурите на мъж и жена, всички млъкнаха. Смутени бяха най-вече, защото от доста години в селото не бяха виждали мъж и жена заедно. Дядо Цвятко и Анифето бяха облечени в чисти дрехи, като за празник, лицата им бяха сериозни и някак променени. Те спряха пред десетината насядали възрастни хора. Анифето тихо, но ясно поздрави:

  – Добър ден!

  Никой не отвърна на поздрава й. Срещу нея гледаха очи, изпълнени с вражда и безразличие. Дядо Цвятко се покашля смутен и понечи да се върне, но жената го хвана за ръката:

  – Стой! Къде тръгна? Това са твоите хора. Аз не се боя от тях, но изглежда те се страхуват от мен… Или ги е страх от себе си! А?

  Насядали върху проснато на улицата, почерняло от времето липово стъбло, старците се разшаваха. На малка пейка встрани от тях две бабички нещо зашушукаха, мятайки възмутени погледи към Анифето. Никой обаче не заговори открито. Анифето се усмихна леко и започна:

  – Стоите тук, захвърлени на края на света, никому ненужни и мразите! Мразите себе си, защото не сте успели да възпитате децата си да ви уважават. Мразите децата и близките си, защото са ви забравили и нямат нужда от вас. Мразите се един друг, защото си знаете кирливите ризи и нищо не можете да промените вече. Мразите мен, защото съм туркиня, защото не знаете нищо лошо за мен и защото имам кураж да ви кажа истината в очите. Мразите Цвятко, защото единствен от всички се осмели да промени нещо в живота си. Най-много го мразите обаче, защото направи нещо добро, нещо, което вие отдавна сте забравили! Къде са ви душите, бе хора? Та вие отдавна сте умрели, ама не сте го разбрали още. Като некролози висите на тоя мегдан, поглеждате се и сами не вярвате, че слънцето още изгрява и залязва! Защо изобщо живеете?

  Онемели от думите й, старците стояха безмълвни и потресени. Никой никога досега така ясно не бе казвал какво мисли за тях в това село. Анифето хвана дядо Цвятко за ръката и го поведе обратно. Извърна се и поклати тъжно глава:

  – И аз като вас нямам какво да губя вече! Не съм по-добре, успокойте се! Само дето вече съм го разбрала. И още нещо знам… за разлика от вас. Може да нямаш бъдеще, но трябва да имаш настояще! Иначе не се живее. Никой не може да те захвърли, ако не се захвърлиш сам!

  Тя изведнъж дяволито се усмихна и вместо довиждане каза:

  – Много ми се е прияло ошаф! От малка обичам изсушени сливи, ябълки и круши. Ако някой има и не го е страх или срам да ми услужи, да заповяда при нас с Цвятко! Никого няма да ухапя!

  Надвечер в скромната къща на стареца се бяха събрали жителите на цялото село. В гостната стая, върху изтърканата от употреба маса, застлана с проста мушама на цветя, бяха натрупани чинии и паници, пълни с ошаф. Всички се гледаха недоверчиво, поглеждаха и към сновящата край тях Анифе, а очите им светеха. Сякаш самият живот бе дошъл сред тях.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Красимир Бачков е роден през 1958 г. в Добрич. Живее във Варна. Завършил е Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Работи като учител по изобразително изкуство, директор и помощник-директор на училище. Автор е на сборниците с разкази „Дългият път през тунела“ (1994), „Синият кон“ (1997), „Кураж за другите“ (2005), „Слънце за двама“ (2010); на сборника с разкази и новели „В очакване на утрото“ (2006). Както и на романите „Легионът на обречените“ (2000) и „Българчето“ (2013). По неговия разказ „Докато пари“ е направен късометражният филм „Учител“ (2014).
  Красимир Бачков има десет национални награди за проза. Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Член е на СБП – София, Сдруженията на писателите в Добрич и във Варна. Съосновател и редактор на в. „Антимовски хан“.

  .

• Железен

   “Това, което не ни убива,
  ни прави по-силни.”
  

  Ницше

  

  .

  Железен бях!… Във кървави дуели
  Съдбата преобръщах по лице…
  И стиховете в мрачни акварели
  с меч прописах, вместо със перце…

  Разпъваха ме още от рождение,
  но пак съм жив!… По-силен оцелях!…
  На враговете ми, без капка съжаление,
  надгробен кръст от Ада изковах…

  Не ме сразиха!… Камък съм огромен.
  Но цялата горчилка на света,
  изпивайки по пътя си самотен,
  направи ли ме по-добър сега?

  Бях хищен вълк, сред глутница чакали,
  калявах с болка моето сърце…
  Железен бях!!!… Но по-добър, едва ли…
  А всъщност съм по-крехък от яйце!…

  .

  Агоп Каспарян

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Агоп Каспарян (с литературен псевдоним „Двата вълка“) е роден през 1960 г. в Русе. Живее и работи в София. Прописал е стихове на зряла възраст. На 50 години издава първата си и единствена засега стихосбирка „Разголване“. Още творби на Агоп Каспарян могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

• <<
• 1
...
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
...
• 77
• >>