Всичко от литература

литература

• Има думи, които мълчат…

  

  .

  Има думи, които мълчат
  и мълчание, дето говори
  на сърцето по дългия път,
  в светли бездни и в тъмни простори…

  Има нежност, която боли,
  но и болка, която лекува…
  Добротата и злото дали
  в абсолютност една съществуват?

  Знам – сълзата е вчерашен смях
  и търкулва усмивка за утре…
  В чудесата да вярвам не спрях –
  с тази вяра събуждам се сутрин!

   

  Христина Радомирова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Христина Радомирова (с литературен псевдоним mira-radi) е родена през 1974 г. в Стара Загора, където живее и днес. Нейни стихове са били публикувани във в. „Литературен глас“, в. „Старозагорски новини” и др., звучали са и в ефира на радио Стара Загора. Нейно стихотворение е отличено в Националния конкурс „Любовта, без която не можем” във Варна. Христина е автор на стихосбирките „Надежда назаем” (2003); „Понякога се случва да съм птица” (2006); „По безкрая на краткия миг” (2010); „Акорди от звездите“ (2011), „Дъх на сътворение“ (2012); „Да си жив” (2014). Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

  .

• Победителите в поетичен конкурс „Биньо Иванов“ – Кюстендил 2015

  Известни са резултатите от Деветия национален поетичен конкурс „Биньо Иванов” – Кюстендил, 2015

  Организатори на конкурса са Община Кюстендил и читалище „Братство 1869“ – Кюстендил. Целта на конкурса е да продължи ярката литературна традиция на гр. Кюстендил, за чието обогатяване и развитие има безспорен принос творчеството на Биньо Иванов – поетът, свързал трайно съдбата си с този град.

  В конкурса участваха 325 автори с 965 стихотворения от страната и чужбина.

  Жури в състав: Константин Еленков – Председател, и членове – Анжела Димчева и Радослав Ранчин, определи следните награди на Деветия национален поетичен конкурс „Биньо Иванов” – Кюстендил 2015:

  ◊ НАГРАДИ

  • Първа награда – Ивайло Диманов (гр. София) – за стихотворението „Потоп”

  • Втора награда – Йордан Пеев (гр. Стара Загора) – за стихотворението „Сълза”

  • Трета награда – Васил Славов (гр. София) – за стихотворението „Стопанинът замина за Америка”

  • Специални награди:

  1. Методи Джонев (гр. Кюстендил) – награда на Община Кюстендил за цялостно творчество

  2. Богомил Господинов (гр. София) (награда за млад автор) – за стихотворението „Антелион”
  Награда на Младежки информационно-консултантски център – Кюстендил

  3. Яница Радева (гр. София) – за стихотворението „Свят, счупен във формата на цвете”
  Награда на Информационен център Европа Директно – Кюстендил

  4. Милена Белчева (гр. Варна) – за стихотворението „Предбъдно”
  Награда на читалище „Братство 1869” гр. Кюстендил

  5. Диана Юсколова (гр. София) – за стихотворението „Отстрани”
  Награда на читалище „Пробуда 1961” гр. Кюстендил

  6. Ренета Бакалова (гр. София) – за стихотворението „Надпреварват се”

  Автор: Благой Ранов

• „Р“

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  Ето, че южнякът изду бузи, зачервени от гръцко узо и българска ракия, опули очи, блеснали от турско кафе и образи на хубави, снажни българки, и задуха над Москва с дъх на разкалена африканска пустиня, средиземноморски бриз, цвят на маслина и ухание на кюстендилска ябълка.

  Стотици въртолетчета се откъснаха от своите летищни терминали, издигнаха се във въздуха и полетяха по вятъра с безценният си товар, а кленовите дървета, с корени, дълбоко впити в земята, тъжно махаха с клони за довиждане на децата си.

  Едно от въртолетчетата плавно се спусна надолу, за да кацне на ревера на възрастен, добре облечен мъж, към седемдесетте, седнал на една пейка в парка. Мъжът го взе от ревера си и започна внимателно да го разглежда. В очите му имаше мъдрост и доброта. От онези мъдрост и доброта, които са вродени у някои хора. Понякога тези качества, калени в най-страшни житейски изпитания, се усилват и се превръщат в неотделима същност на характера на човека.

  – Интересно, нали? – попита мъжът, седнал на съседната пейка. Той беше на около четиридесет и пет, но изглеждаше по-възрастен, поради небрежното си, изцапано с петна облекло, и отдавна небръснатата брада на изпитото, изнемощяло лице. В очите му наистина светеше интерес, но по-скоро към човека на съседната пейка, отколкото към кленовото въртолетче.

  Възрастният мъж го погледна въпросително.

  – Интересно е как природата с лекота лекота и финес, от милиони години насам, използва нещо, което на нас, хората, ни е отнело хилядолетия да изобретим, и все не можем да се научим да изработваме и ползваме така перфектно като нея. Аз се казвам Сергей. Сергей Степанич Иванов, приятно ми е – каза младият и подаде ръка.

  – Михаил Антонович Бернатович – представи се на свой ред възрастният и стисна подадената ръка.

  

  – Поляк ли сте? – попита Сергей Степанич, неприятно изненадан.

  – Само наполовина – усмихна се Михаил Антонович. – Другата ми половина е казашка.

  – Ето вие, Сергей Степанич, преди малко се възхищавахте на чудесата на природата. Кажете ми, по какво ние хората се отличаваме от тези малки въртолетчета? И моят баща, като това семенце е отвят от Полша, подгонен от вятъра на Първата световна война. Вие сте млад, Сергей Степанич, и сигурно не знаете колко силно духа вятърът на войната. Милиони хора издухва той от местата им и ги запраща къде ли не по света. И те летят ли, летят, а после се приземяват някъде.

  – Да, приземяват се – промърмори Сергей, който всъщност беше заговорил непознатия с цел да отнесе почерпка на аванта. Сега тази надежда у него бавно угасваше. Поляците минават в Русия за бамбашка – враждебни, стиснати и затворени хора.

  „Нито могат да се бият, нито могат да пият като хората“ – помисли си Сергей. Но разговорът беше започнат от него и да го прекъсне сега означаваше да признае пред себе си, за пореден път, собствената си алкохолна зависимост. Това винаги го караше да се чувства гадно. Така че той избра да продължи разговора и запита:

  – А защо баща ви е останал в Русия след войната, Михаил Антонович?

  Михаил се усмихна:

  – Ами никой не го е питал, драги. Той е бил военнопленник. След лагерите заживял в полската колония тук в Москва, срещнал майка ми и животът се завъртял. Как да я откара, казачката с четири деца, от Москва на село в Полша?

  Сергей Степанич кимна с разбиране. – А вие, като роден и израснал тук, сигурно сте истински руснак, Михаил Антонович? – попита той с надежда.

  

  – Само наполовина – усмихна се пак Михаил. След което попита:

  – Сергей Степанич, наистина ли искате да разберете историята на семейството ми? Нямате ли по-належаща нужда точно сега?

  Сергей искаше да го изпсува и да си тръгне, но срещна погледа му. Толкова разбиране и състрадание имаше в този поглед, че Сергей прехапа език.

  – Аз, Михаил Антонович, с удоволствие ще чуя историята на семейството ви, и ви уверявам, че това не нарушава никакви мои планове.

  – Тогава премествайте се на моята пейка, драги ми Сергей Степанич, и разделете с мен този термос, пълен с чудесен черен чай.

  Михаил извади от чантата до него вместителен термос, два сандвича и две стъклени чашки, облечени в метални форми, които в Русия наричат подстаканник.

  – Чаят, Сергей Степанич, иска голямо уважение. Тук в парка не мога да донеса чайник, но сърце не ми дава да пия този чудесен индийски чай от пластмасови чашки. – И той напълни и двете чашки с тъмнокафява, почти черна течност.

  Сергей Степанич жадуваше за друга течност в момента, но отпи от чая, за да не се изложи пред Михаил Антонович. Чаят се оказа горещ и изключително силен. Толкова силен, че на Сергей му се замота главата от първата глътка.

  – Хапвайте си, Сергей Степанич – гощаваше го Михаил. – Това е силен чай и на гладно, ако не сте свикнал, може да ви прилошее.

  Сергей задъвка от сандвича, а Михаил започна да разказва.

  – Баща ми, лека му пръст, беше чист поляк. Тих и скромен човек беше той, Сергей Степанич. Работи като ватман на девятката. Тогава тя вървеше от Киевската гара до Градинския пръстен. Сега всички маршрути се промениха, а и градът също е променен. А аз още от малък разбрах, че съм различен. И работата не беше там, че татко ни водеше всички в католически кастьол, а не в православна църква. Бях различен, защото семейството ми беше различно от другите. У нас никой по никого не викаше. Нали знаете как в много семейства има свади, разговори с повишен тон, обиди и наказания. Това в нашето семейство го нямаше. Татко се прибираше вечер, скапан от работа, но винаги питаше мама какво може да й помогне, а тя винаги го молеше да си почине и после да дойде на масата за вечеря. За петдесет години заедно никога не се скараха тези хора. Даже не съм ги чувал да повишават тон. Татко имаше уважение към жената. За него всички жени бяха „пани“, а с майка се държеше като с полска графиня.

  Различно е това в Русия, знаете ли, Сергей Степанич. Тук имаме много по, как да го кажа, земно отношение към жената, ако позволите. Спомням си, когато в този парк, през далечната хиляда деветстотин четиридесет и първа година, за пръв път усетих любов към едно момиче. Беше вечер, ние танцувахме валс под звуците на парковият оркестър, а после тя ми позволи да я изпратя. Беше толкова неземно красива, лека, грациозна, като ангел! Вървяхме из тъмните алеи на парка, държахме се за ръце, аз усещах уханието й и се задушавах от растящото в мен чувство. Трябваше да направя нещо. И знаете ли какво направих? Вдигнах я на ръце и я носих до самия й дом. После се разделихме. Тя започна да ме избягва и тръгна с друг. Сега разбирам, че моят порив й се е сторил странен и глупав. Тогава момчетата целуваха и натискаха момичетата по пейките и тъмните ъгли, а аз като глупак я носех на ръце.

  И двамата весело се засмяха. После усмивката на Михаил помръкна.

  – Това беше май, а юни избухна Отечествената война. Аз тогава бях студент-химик в Московският университет. Всички студенти по химия набързо ни преквалифицираха на лекари–хирурзи, и след само осем месеца ни пратиха по фронтовете. През онези пред фронтови месеци аз завъртях любов с друго момиче – моя съученичка от гимназията. Тя обеща да ме чака. Дочака ме, но вече имаше дете от друг. Не я виня. Аз също междувременно се влюбих в друга. Разбирате ли, аз бях руски фронтови лекар. Но бях и наполовина поляк. Винаги съм се стремил към поляците, към Полша и полската култура. Когато разбрах, че генерал Рокосовски набира армия от поляци в емиграция, за освобождението на Полша, аз подадох рапорт да ме преведат там. И рапортът ми беше одобрен. В Русия предпочитат да не държат в армията си хора със смесен произход.

  – Тежко ли беше на фронта? – попита Сергей.

  Михаил го погледна замислено.

  – Тежко не е правилната дума, драги ми Сергей Степанич. Разбирате ли, има неща, които човек не трябва да вижда и да преживява. Те променят човешката душа необратимо и завинаги оставят своя тъмен отпечатък върху нея. Нека днеска да ви разкажа за любовта. За любовта към една жена и за любовта към една страна. За мен и двете са свързани. Аз никога не бях виждал Полша, но в сърцето си я обичах повече от Русия. Тя беше малка, слаба и разкъсвана от веригите на немските и руски танкове. За мен тя беше страната, от която е тръгнал родът ми. Моя прародина. Чувствайки разликата между мен и другите младежи в Русия, мислех, че ако бях роден и израснал в Полша, щях да бъда точно на мястото си.

  Нали знаете, уважаеми Сергей Степанич, как нито една жена не е точно това, което искаме, докато не се влюбим в някоя? И тогава тя става нашата липсваща и намерена половинка. Как се чудим, че сме живели живота си без нея досега, и не можем да си представим, че някога ще живеем поотделно. Цял живот търсим именно тази жена. Е, аз, драги, я намерих. Беше в освободена Полша, през първата следвоенна пролет, най-чудесната пролет в живота ми.

  През военните години, драги ми Сергей Степанич, ние не живеехме. Ние оцелявахме. Всеки ден беше последен и с всеки ампутирам крак или ръка, с всеки загинал пред очите ни човек, си отиваше и по нещо от нас. Докато всичко престана да има значение. Сталин, партията, наказателните роти, милионите в лагери – всичко това престана да има значение. Останахме само ние и те. Ние в кафявите униформи и те в сивите. Ние убивахме тях, а те убиваха нас. Когато фашистите бяха пред Москва, нямаше вече нито правила, нито дисциплина, нито армия. Ние всички бяхме една огромна, освирепяла, руска тълпа, обединена от едничкото желание – смърт. Да убиеш или да бъдеш убит, все тая. Смърт. Хората умираха, закривайки с телата си дулата на картечниците. Хвърляха се с гранати под веригите на танковете. Мъртвите воюваха редом с нас. В тази война, Сергей Степанич, победиха тези, които желаеха смъртта повече. Своята смърт. Няма на света народ, който да желае и да предизвиква смъртта повече от руския. И всички ние –  поляци, узбеки, татари, якути, арменци, всички тогава пред Москва станахме руснаци. И към края на войната в душата ми имаше толкова много смърт, че животът нататък ми се струваше невъзможен. Но вие, драги, не знаете силата на живота. Не можете да я знаете, ако никога не сте пожелавали смъртта така, както само един руснак може да я пожелае.

  Полската пролет на четиридесет и пета възроди живота в мен. Полша и Ванда. А може би Полша е Ванда? Тя беше прекрасна с тази полска красота, която без един изстрел е покорила сърцето на Наполеон – завоевателя. Той, също като Хитлер, е бил пометен с цялата си непобедима армия от руската тълпа, но много преди това прекрасната пани Валевская самичка покорява най-гордото и непристъпно сърце в Европа. Силата на любовта, драги, е по-голяма от силата на смъртта. Нито един народ на земята не умее да обича така, както го умеят поляците.

  Никога, нито дотогава, нито след това, съм изпитвал такова единение със света, такъв подем на жизнените сили, такова желание и толкова много щастие. Времето спря за мен, Сергей Степанич. Знаете ли какво е вечност? Това е една секунда. Секунда, през която гледаш в очите на любимата си. Там, в очите й, са разрешени всички проблеми, там няма нужда от нищо. В очите на Ванда може само да потънеш и да останеш в тях за винаги. Ние не си говорихме много. Нямаше нужда. Знаете ли как, когато си с някого, изпитваш тази нужда да говориш за нещо, независимо за какво, просто защото мълчанието ви кара и двамата да се чувствате неудобно. С Ванда не беше така. С нея беше чудесно да се мълчи. Думите с нея бяха излишни. Даже малко ме беше страх, че ако заговоря, ще разваля магията. Да, тази пролет не беше част от земния живот, Сергей Степанич. Тя беше част от Рая.

  Михаил замълча, унесен в собствените си мисли.

  – Вие сигурно сте женен за Ванда днес, Михаил Антонович? – попита след малко Сергей.

  – А, какво? – сепна се Михаил. – Не, Сергей Степанич, днес съм женен за момичето, което обеща да ме дочака след войната, и когото като се върнах, намерих с дете от друг. Бащата на детето й я беше изоставил и ние се оженихме, а аз осинових детето.

  – Но защо?! – възкликна с недоумение Сергей.

  Михаил се усмихна леко. – Защото, любовта и животът са различни неща, Сергей Степанич. Те обитават различни вселени. Животът си има свои собствени закони. За Ванда аз бях прекалено много руснак.

  Сергей седеше потресен от чутото.

  – Приятелю – каза му Михаил. – Вие имате ли си семейство?

  – Да, жена и две деца – отговори Сергей.

  – Тогава отидете при тях, прегърнете ги, целунете ги, погрижете се за тях. Недейте да търсите любовта, недейте да търсите смъртта. Просто живейте. Днес и сега. Ето моят телефон. Обадете ми се. Аз съм лекар в клиника за лечение на алкохолизъм. Подарете живота си на семейството си, Сергей Степанич. Повярвайте, така ще е по-добре.

  Старият лекар стана от пейката, прости се със Сергей и тръгна за вкъщи.

  Сергей се върна при семейството си, а след време потърси доктор Бернатович за помощ. Оттогава той не сложи и капка алкохол в устата си.

  Две години по-късно, по време на контролен преглед в клиниката, Сергей разбра, че доктор Бернатович внезапно е починал, а после в коридора по случайност дочу разговор между двама патоанатоми.

  – Невероятно, колега – казваше по-младият доктор – никога не съм виждал толкова износени вътрешни органи преди. Спомняте ли си сърцето? Артериите твърди като камък и деформирани от вкалцявания.

  – Лявата коронарна се беше деформирала по много необичаен начин – отговори по-възрастният.  – Беше приела формата на буквата „Р“.

  – Сигурно е латинско „П“, колега. Фамилията Бернатович е от полски произход. Та и артерията е искала да изпише „поляк“ – опита се нескопосано да се пошегува по-младият.

  – Само наполовина – каза Сергей.

  – Какво искате да кажете? – обърнаха се към него докторите.

  – Доктор Михаил Антонович Бернатович беше поляк само наполовина. Другата половина е руска. Може би артерията е искала да каже руснак?

  …А може би артерията е просто един кръвоносен съд, пътят на който по повърхността на сърцето наподобява криволиченето на човешката душа, между любовта и смъртта, по пътя й към вечността?

  

  .

• Животът продължава

  Разказ от Валя Василева

  .

  – Тук е пълно с боклуци! Уау, колко излишни и безполезни неща, как са живели тези хора? – младата жена нацупи силиконови джуки и махна пренебрежително с ръка, отрупана с масивни бижута. Току-що беше купила апартамента, намиращ се в над осемдесeтгодишна кооперация на пъпа на София. – И този куфар, само колко е стар и олющен, за нищо не става, всичко е потънало в прах, човек да не смее нищо да пипне, целият ще се изцапа. Утре всичко ще изхвърля. Ще се обадя на някоя фирма. – Хубавицата, облечена в нещо средно между еротична нощница и малка лилава рокля с тънки презрамки, дълбоко изрязан гръб и деколте с тюлени елементи, тръсна меденоруси екстеншъни и побърза да напусне жилището, като внимаваше да не се препъне на високите си с леопардов принт сандали, чиито каишки се увиваха над тънките ú глезени. Закъсняваше за важна среща с някакъв господин Голяма работа.

  Сърцето на куфара се сви. Той не се чувстваше чак толкова стар. Не очакваше такова арогантно отношение към него, и то в присъствието на различни по големина, намачкани от живота сакове, начело със сеньора Роза – малка лачена дамска чанта с капак, цвят бордо, къси дръжки и декоративен пискюл. Той имаше безспорен авторитет всред тях и те всички се отнасяха към него с нужното уважение. Наричаха го Господин Делси, не само заради логото на фирмата, което гордо проблясваше на предната му страна, а и заради благородството и аристократизма, които излъчваше. Казват, че вещите приличали на собствениците си. Носели техните черти и нрави. Господин Делси не само притежаваше харизмата на господаря си, но беше и сладкодумен разказвач. Имаше интересен и изпъстрен с прекрасни спомени живот, за който благородно му завиждаха останалите съквартиранти.

  ***

  Началото на 80-те години на миналия век. Шареният пазар в далечна арабска страна, хората са дружелюбни и спокойни, не бързат да живеят, времето завинаги е спряло, навсякъде се носи миризма на екзотични подправки, швейцарски и японски часовници са наредени върху скъсани парчета плат направо на земята, в близост до изящни порцеланови китайски сервизи за чай и за кафе, в златните магазини мъже купуват гривни на жените си, те са забулени с черно отгоре до долу, виждат се само очите им, и онзи тесен и дълъг магазин за куфари и чанти. Продавачът – млад едър мъж с тънки мустачки, носи светла карирана риза с къси ръкави и тъмен панталон. Господин Делси винаги ще помни деня, когато в магазина влиза висок, добре сложен мъж на средна възраст, с прошарени коси и елегантно облечен. Има горда осанка и премерени движения. Носи авторитетни златни очила, зад които надничат закачливи сивосини очи. Доктор от България. Погледът му се заковава на черния куфар с модерен дизайн – допълнителна удобна дръжка отстрани, която позволява да го теглят на двете му помощни колелца. Пита продавача колко струва и веднага плаща в брой. Мъжът с карираната риза не скрива разочарованието си, изгаря от желание за голямо пазарене, но докторът просто няма време и талант за такъв тип общуване.

  А после годините се завъртат неусетно – господин Делси гордо лети на двете си колелца по лъскавите подове на световните летища, влиза в тузарски бутици, непрекъснато го тъпчат със скъпи подаръци. Сърцето на доктора е голямо. Такова е и сърцето на господин Делси. Винаги има място в него и за още един подарък. После задължително има своите пет минути слава, когато го посрещат на родното летище. Само с какво внимание го обсипват: По-внимателно с куфара! Има чупливи неща! Много е тежък! Внимавайте с колелетата! Ето я дръжката, от тази страна го хванете! – така казваше докторът, като не го изпускаше от очи.

  Сеньора Роза го слушаше с възхищение и респект. Преди години съпругата на доктора я беше донесла от Италия. Тогава се върна с подути около глезените крака, защото във Венеция имало много стъпала, мостчета, а госпожата беше вече на възраст и после цяла седмица бе на диета от безсолна извара и диуретици. Покрай джунджуриите – венециански маски, ангелчета, кръстчета и гондоли от синьо стъкло, които щедро раздаде на комшийките и приятелките си, донесе и тази чанта, подарък от единствената дъщеря. Някога вътре е имало парфюм и доскоро се усещаше миризмата на роза. Оттам дойде и името ú. Господин Делси го измисли. Те двамата бяха чужденците в този дом. Намериха бързо общ език – есперанто, и почти всичко си бяха разказали за сто и един хиляден път. Почти всичко, защото имаше един период от живота на господин Делси, с който той не се гордееше особено и беше предпочел да не го споделя с никого, и най-вече със синьора Роза. Страхуваше се, че тя няма да го разбере и ще си помисли нещо лошо за него, защото тя не беше живяла в „онези времена“. Някои ги наричаха демократични, а други просто – годините на куфарната търговия.

  Господин Делси не обичаше да си спомня за онези години. Докторът току-що беше пристигнал в България, поради приключване на контракта в онази арабска страна, и започна да работи като джипи в кварталната поликлиника. Един ден на гости се появи някакъв далечен роднина и помоли да вземе куфара за малко. Щял да си опита късмета в чужбина. Докторът на драго сърце предложи услугите на господин Делси. Голяма грешка! Само ако знаеше какво го очаква… Не му беше лесно тогава на господин Делси – натъпкан до пръсване с ръчни месомелачки, железарски инструменти – дискове за рязане на метал, ножове за стругове, всичко това на отиване, а на връщане, ох, беше развил алергия към преждите от мохер, стековете цигари – повече Марлборо, по-малко Камел, дънки, джинси и всякакви видове парцали на килограм. В багажниците на прашните автобуси, всред отровните бензинови изпарения, в съседство с прашни чували и сакове, господин Делси бавно и сигурно агонизираше. Та той беше роден за лъскави воаяжи, беше летял на боинг. Но нямаше кой да го чуе. Освен това беше накърнено чувството му за принадлежност. Нямаше го вече онзи специален подарък за любимия човек, а господин Делси обичаше да създава радости на най-близките си същества. Беше се изгубил като идентичност. Вече не знаеше кой е, откъде е и накъде отива. Бяха го превърнали в муле, и то от най-примитивна класа. Слава Богу, този роднина се запиля някъде по широкия свят, тъй като не можа да издържи да забогатее, както му се искаше – бързо и много, трябваше да дойде пак да го вземе, щял да опита друг бизнес и друга дестинация, но така и не дойде. Тези пътувания оставиха на господин Делси не само душевни, но и физически травми – загуби блясъка и самочувствието си на аристократ, а едното му колело сериозно бе повредено при едно от последните пътувания.

  Последваха години на застой. Понякога, в мигове на отчаяние, му се струваше, че все пак „онзи период“ не беше чак толкова лош, дори само заради това, че тогава беше млад и имаше някаква надеждица, че нещата ще се оправят и току-виж отново се е качил на някой самолет – вече нямаше претенции на какъв, даже не искаше и на самолет, можеше на влак или дори на кола. Можеше и да не е непременно в чужбина. Беше съгласен на всичко. Куфарът е куфар, когато е на път, иначе е една ненужна вещ, която само заема място, обикновено над гардероба или под спалнята, и в двата случая събираше прах. И все пак имаше надежда. Неговите роднини, от първа линия до девето коляно, не спираха да пътуват, имаха минимум над двадесет хиляди летателни часове, а бедният господин Делси нямаше и двадесет. Разбира се, този си период той гордо преглъщаше пред сеньора Роза, на чието мнение особено държеше.

  Но сега нямаше време за никакви спомени. Утре всички щяха да бъдат изхвърлени, а се бяха привързали един към друг в годините на застой, даже беше започнало да им става уютно и хубаво в старото жилище върху прашния гардероб.

  – Сеньора Роза, искаш ли да избягаме през нощта? Вече няма живот за нас в този дом – господин Делси беше изпълнен с решителност.

  – Къде ще ходим, стари приятелю? Нямаме билети, нито визи, нито паспорти…Кому са нужни днес очукан куфар и скъсана чанта? Чух какво каза младата господарка, много е мотивирана и мисля, че нищо хубаво не ни чака занапред – въздъхна сеньора Роза и тъжно поклати пискюла си.

  – Ще се махнем, няма да се оставим току-така – твърдо отсече господин Делси. Спортните сакове се размърдаха и изгладиха уши. – И ние ще дойдем с вас. Няма да се оставим да ни унижават.

  Всички се почувстваха застрашени за бъдещето си. Отдавна докторът беше починал, покосен от инфаркт в разцвета на силите си. Дъщерята, свикнала от малка на лукс и разкош, реши, че няма смисъл да си губи времето с някакво висше образование и замина на екскурзия във Венеция, без да има намерение да се връща. Господарката, останала съвсем сама, се разболя. Нямаше кой да я гледа и последните години от живота си прекара в хоспис. Дъщерята пращаше редовно пари от Италия да се грижат добре за майка ú. И на погребението не успя да дойде. Точно тогава се отворил неотложен ангажимент. Последно само този бащин имот й тежеше, но ето че и от него се освободи чрез брокер.

  Господин Делси напразно се надяваше, че дъщерята все някога ще дойде, ще го види и ще си спомни колко много подаръци е носил в миналото за нея. Помнеше я като малко момиченце „на пристигащи“ на летището – руси къдрици се спускат по облото бяло личице, очичките греят от щастие, тича с розовите сандалки и се хвърля със все сила на врата на татко си. А господин Делси, застанал отстрани, целият сияе, защото е пълен с кукли и играчки, атлазени роклички и златни обувчици за принцеса. Все нещо ще трепне в сърцето й. Представяше си как тя влиза в стаята, поглежда нагоре към гардероба, той е там със сеньора Роза, ахва като ги види, издърпва ги внимателно с двете си ръце, издайническа сълза се търкулва по скулите, тя бърше с мека кърпа прахта, полепнала с годините по него, изтупва нежно и сеньора Роза, и сигурно ще ги вземе с нея за Италия и повече никога няма да се разделят. Но днес всичките му надежди бяха окончателно разбити. Не можеше и не биваше да има такъв край.

  ***

  Камион с надпис „Титан“ беше спрял до контейнерите за боклук и вдигаше невъобразим шум в четири часа сутринта. Единият от товарачите, млад мургав мъж, се обърна към по-възрастния си колега:

  – Я, гледай само какъв куфар, здрав е, нищо му няма, даже пише… Делл-си, някаква чанта, и колко много сакове! Бинго! – белите му зъби светнаха в тъмнината. – Мойта нали ще ходи в Испания да бере ягоди и само ме врънка за куфар, че и чанта нямала. Ето, уредих я най-после и с двете. А ти вземи саковете.

  – Какво каза младежът? – обърна се сеньора Роза към господин Делси, нали беше италианка и не разбираше добре български.

  – Каза, че животът продължава – намигна ù весело господин Делси.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валя Василева (с литературен псевдоним Ивон) е родена в Пловдив през 1962 г. Завършила е Английската езикова гимназия и медицина в София. Живее и работи като лекар в София. Казва, че за нея писането е хоби, но има вече три издадени книги – „Маркови обувки“, сборник разкази (2011), „Приеми ме, Любов“, стихосбирка (2011) и „Маг Навона“ (2014). Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

  
• Писмо

  

   .

  не съм ти писала писмо

  откакто думите се разболяха

  завих ги през глава в уютното легло

  и те притихвайки заспаха

  деца настинали сред някаква игра

  в която щастието съществува

  горят в прегръдките на болестта

  опитвам се да разбера какво сънуват

  а аз останах да им правя чай

  докато сменям лековитите компреси

  компания ми прави моят май

  понякога ми казва как си и къде си

  .

  .

  Светлана Караколева
  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Светлана Караколева е на 50 години. През 2008 г. попада на сайта „Откровения“ и така се ражда литературния й псевдоним  Лина Светлана (Каролина-Светлана Йорик). Светлана живее и работи в гр. Котел. Има музикално образование. Тя казва, че не се смята за пишещ човек, а по-скоро подреждането на емоциите в ритмизирани образи е нейният начин да (о)живее в света на думите. Светлана може би не иска да признае открито, че точно това значи поетичен творчески процес. Още творби от същата авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

  .

• Борис Смилев: Премята споменът неясна броеница…

  Георги Н. Николов

  .

  

  С тези кратки редове бих искал да разкажа за Борис Смилев – поет, неспокоен дух, пътник по света… Българин, който, макар и американски поданик, се връща в родината, на борда на кораба „Lusitania”, за да се запише доброволец в Балканската война. И да намери ранната си смърт на 22 март 1913 г., в престрелка между наши и турски солдати, при село Кючук Сандъкли…

  Иначе одисеята на Смилев не е „традиционна” за общия емиграционен поток, тръгнал към разни краища на света в края на ХІХ – началото на ХХ в. Данни за него черпим от сп. „Бисери”, № 20 на същата фатална 1913 г. По страниците му научаваме, че е роден през 1886 г. на борда на кораба „Stella”, някъде между Ню Йорк и Флорида, и е записан на името на капитана. Че фамилията му е от майката Смила от Велико Търново. Неизвестно как озовала се в САЩ, тя е била член на пътуваща естрадно-театрална група.

  До 14-годишна възраст Борис живее в различни градове на Америка, по-късно и в Канада. Там завършва средното си образование и постъпва в университет. Но, според неговия биограф от списанието Димитър Дечев, доведеният му баща умира и през 1904 г. майка и син поемат обратния път към България. Където младият човек става железничар, за да издържа Смила, но скоро умира и тя.

  Пак статията под заглавие „Борис Смилев” пояснява, че това е повратен момент за автора. Той отново поема скиталческата орис, стигайки Одеса, Трапезунд, Смирна, а по-късно се връща в Америка. Първо в Ню Йорк, после в Сан Франциско и накрая в Гранит-сити, където редактира български вестник. По страниците му Смилев печата стихове, къси новели, лирични разкази. Част от тях са запазени в сп. „Бисери”, във вестник „Балкански орел” – Гранит-сити и на френски – в списание „Revue Canadiene”. Публикациите секват някъде около 1910 г. Идва ред на прелетялата през океана вест за мобилизацията, следвана от пътя към родината и трънения венец на смъртта…

  Борис Смилев е определян като певец именно на смъртта, а още – на еротиката и на пантеизма. Днес скромното му творчество възражда дарование, което още е било в процес на развитие, шлифоване и на неизбистрени тематични търсения. Поетът споделя съдбата на други наши автори, изгорели в пламъците на барутни стълкновения: Димчо Дебелянов, Илия Иванов-Черен, Кирил Гюлеметов, Стамен Панчев, Бойчо Липовски, Владимир Попанастасов-Пепо, Михаил Летов, Христо Витков и т.н. Всички те, като силуети от тъжно житейско домино, се подреждат в условен „военен” дял от българската литературна история. Съхраняващ пожълтели страници, които съвременникът има защо да разгърне отново и отново.

  Днес можем да определим Смилев не като представител на т.нар. емигрантска литература – понятие, вече архаично и носещо политически привкус. А на духовността ни по света, чиито семена са пръснати къде ли не. Като имената на част от творците все още очакват да бъдат възродени за нов нашенски прочит. Откриваме ги по различни континенти – скромни светлинки на българската душевност – оцеляла и оцеляваща във времето, за да прекрачи с достойнство в бъдните години…

  .

  БОРИС СМИЛЕВ

  І.

  Той беше самотен, самотен в света…
  Защото самотен, затуй беше смел.
  И тръгна. Години, години скита,
  да дири безумно свещената цел.

  Той чука на много железни врати
  и всякъде проси, и всъде пита
  и всъде бе мамен. Но туй не смути
  в самотния скитник светата мечта.

  Остана самотен до края в света
  и ден на почивка му тук не изгря. –
  Но срещнал из пътя си нейде смъртта –
  – защото бе дирил – той тихо умря.

  (Он тихо умер сам. Но умер он как бог).
  (Сологуб)

  Трапезунд, 1909.

  .

  ІІ.

  Настръхнали, смръзнати, бели стени,
  на кърви и ужас святая святих.
  „Недей се тревожи… недей, не стени…
  Загрижено, с усмях, безличен и тих
  сестрата ми трие потта от чело.
  Отзаде си чувам – ланцета звънти,
  насмешливо, остро, студено и зло.
  В главата ми гноен звънът му кънти.
  Безстрастно хирурга се готви: „Игла,
  упойката, вата, канюлите… йод!
  Ланцета се смее. Насмешката зла
  ми сякаш душата облива със пот.
  И мислите гаснат от ужас и страх,
  напразно напрягам си волята. В тях
  царува стихийно уплаха без свяс,
  пред болки, пред мъки, – пред лобния час…

  (В операционната)

  София, ноември, 1912.

  ІІІ.

  Нима наистина е огънят угаснал?
  Нима наистина по пътя стар съм тръгнал –
  по пътя стар – неведомо за де?..
  Нима наистина съм смогнал и изтръгнал,
  из своето сърце
  на мъките пиявичния корен –
  уж тъй дълбоко враснал?
  Нима наистина на веки е изгаснал
  могущия светлик? Нима отново морен
  ще трябва да вървя по старите си стъпки?
  Тръпки
  безсилния ми мозък безжалостно тресят.
  Нима наистина пак лигавата гадост
  на блудния живот отново ще ме глътне?
  Нима отново там ще хлътне
  широката ми радост,
  че съм можал да се издигна малко?
  Нима отново жалко
  пречупен и разбит ще се помъкна скептик,
  покрусен в душа, но все пак търпелив,
  с ската тайфа на другите човеци, –
  пик равен там,
  и пак без срам,
  и пак със мъки в душата,
  и пак със жлъчка на устата?
  Нима наистина отново ще залоча
  из обширния леген на долните наслади?
  Нима наистина отново ще заточа
  безсмислени хвалби на блудкавия делник…

  (Из дневника на поета)

  Чикаго, 1912.

  .

  БАЛАДА

  І

  „Вилнеят вълните. И вала след вал
  наваля се пяна, засмяна и зла.
  Вилнеят вълните. В лудия бал
  луната пияна се люшка!
  Ела!
  Вълните вилнеят. В шутош и смях
  шипящи се ширят, кипят на мъгла,
  и съскат, и блъскат, и пръскат. Във тях
  русалки разблудни се любят!
  Ела!
  Вълните вилнеят. И члуна ми бял
  полита, залита, сред голи тела.
  Телата кристални във белий вуал,
  ме блазнят и дразнят!
  Смили се, ела!
  Вилнели вълните във танец проклет.
  Напразно я чакал. Тя с други била.
  Вилнели вълните и труп един блед
  Люлели със песен, вакхална и зла.
  На парахода Lusitania. 1912

  ІІ

  …Всред тих, вековен лес,
  две тъмни езера.
  Русалки в тайна глъбина
  живеят там…
  – И нивга, никой человек
  не е русалките видял.
  Но знайно е от памти-век,
  че тежък е томува дял
  на тоя свят определен,
  кой в късна доба, заблуден
  под тъжен месец, би съзрял
  русалките край тъмен бряг. –
  …Сред тих вековен лес,
  две тъмни езера.
  Русалки в тайна глъбина
  живеят там…
  – И тежък дял ме чака мен,
  че в късен, буен, лунен час
  русалките съгледах аз,
  що крият твоите очи –
  две тъмни, тъмни езера,
  вековен лес край тях мълчи!

  Бургас. 1904
  (In Legendenton)

  .

  Жена със вечно стръвна плът
  с безстидно грейналата гръд
  вакхичен танец и копнеж
  за тръпки болни. И стремеж
  без край към вечния ни пол…
  Причастие, – акорд във moll…
  И дебнещ, таен, глух вертеп,
  незнайна, пуста, вечна степ… и пр.?
  И на тая елегия, с този нежен стих:
  Във вятъра днес се целуват
  две устни засмени и луди!..

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: За съжаление опитите и на автора на този материал, и на нашите, да намерим някъде в мрежата снимка на Борис Смилев, не се увенчаха с успех. Благодарим във всеки случай на Георги Николов за неговите усилия да вади от пепелта на времето имената и творчеството на български автори емигранти от различни поколения.

  Да се запази от забрава името на Борис Смилев си струва и заради това, че той е бил от едно поколение, което е било готово да измине пътя до родината си и да умре за нея, нищо, че ако не беше войната, заради която е загинал, той вероятно щеше да подреди живота си зад океана. И неговият талант вероятно щеше да има възможност да се развие и разцъфти.
  

  .

• За Настя Байрактарова и нейните търсения

  

  Произведенията на Настя Байрактарова са събрани в поредица от книги, в които авторката съчетава философски прозрения, мъдрост, любов, фино усещане за природата и майсторство на езика, изобилстващ от метафори. Настя създава в своите книги едно позитивно изкуство, в което споделя с читателите  най-вече мечтите си и свои наблюдения на действителността, на фона на особени философски търсения. Творчеството на Байрактарова бе оценено високо на един конкурс в Хамбург 2011 г., където тя получи почетното първо място в сферата на поезията и в областите философия и медии.

  Ето какво пише самата авторка за своите книги:

  „Всички книги, от първата до последната, разгръщат идеята за вътрешната свобода и любовта – от нейните по-стеснени и индивидуалистични аспекти до начина й на изява в разширеното съзнание, в което обичта и свободата, сърцето и умът се отъждествяват, превръщайки се в един посветлен поток, в океана на екстаза, на неизчерпващото се блаженство и радост, на вечността…

  Да се опознае едно измерение на душите ни, което е извор на чудеса, на реалност, по привлекателна от приказка, от човешката фантазия с нейния непреходен, неразрушим свободен полет, великолепие, справедливост, нежност, възвишеност…“

  Докосването до творчеството на Настя Байрактарова е предизвикателство и наслада. Може би нейните послания ще бъдат разбрани и оценени по-добре в бъдещето. Някои нейни читатели смятат, че книгите й са „Поезия и проза от бъдещето”, проектираща други мерки на човешкия стремеж към съвършенство и красота.

  Книгите на Настя Байрактарова са публикувани в сайта „Спиралата“, откъдето всеки може да изтегли нейните творби и да ги прочете.

   

  Ангел Пенев

• Късметът на Клозински

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  – Идва есен – помисли си старият Клозински.

  От тридесет години вече живееше в Чикаго. Можеше безпогрешно да усети идването на есента. Особено тук, на любимото му място. Брега на езерото Мичиган. Тук мощта на човешкия гений, въплътен в бетона и желязото на величествените небостъргачи, надвиснали над вечно задръстената с коли крайбрежна магистрала, се изправяше лице в лице със спокойното великолепие на голямата вода. Тя е била тук, когато това място е било още миризлива блатиста местност, известна на местните индианци с растящия тук чесън, наричан от тях „чикагуу” или миризлив лук. В тази вода са се отразявали пламъците на горящия град по времето на Големия пожар след построяването на Чикаго за пръв път. Водите на езерото крият много мрачни тайни от времето на Първомайската стачка на Чикагските работници, сухия закон и мафиотските войни. Езерото ще бъде тука, много години след като и последният небостъргач се изравни със земята, бреговете се покрият със зеленина и отново разцъфне миризливият лук. Гордостта на небостъргачите се сблъсква със спокойно-презрителните води на Мичиган. Може да тичаш или да караш колело в крайбрежния парк, наслаждавайки се от едната си страна на Чикаго, отразяващ се в Мичиган, а от другата – на Огромното езеро, отразяващо се в стъклата на сградите.

  Старият Клозински не можеше да тича или да кара колело. Той обичаше да се разхожда по брега, да посядва на пейките и да се припича на слънце, обдухван от вятъра, дал другото, по-малко известно име на града. Windy city или „Ветровития град”. И днес нещо в цвета на езерото, нещо в хладинката, доловена във вятъра, нещо в слънчевите лъчи, които не топлеха вече толкова силно, както и куп други неща, които той не можеше да обясни със съзнанието си, а само усещаше, му подсказа, че лятото свършва и идва ранна есен.
  Както си беше седнал на пейката, старецът започна леко да позадремва. Езерото и града се размиха и съзнанието му се отнесе в далечната есен на 1939 година, когато житото, изгоря по полетата на Полша, подпалено от немските бомби.

  За него лично войната започна, когато еврейчето Леон, с когото си играеха понякога на футбол в родното му село, дойде при него и му каза:

  – Немците идват и твойта глава ще се търкаля в прахта.

  Той, тогава 12-годишен хлапак, го погледна уплашено, но се окопити и отвърна:

  – Сигурно искаш да кажеш, че и на двама ни главите ще се търкалят.

  – Не – ухили се еврейският хлапак.

  – Ние, евреите, имаме пари. Ще им дадем малко и ще ни оставят намира. А главите на бедняците ще се търкалят в прахта.

  Той знаеше тогава, че Леон е прав. Евреите имаха пари, ходеха на платени училища, свиреха на пиано, носеха обувки през лятото и винаги купуваха и продаваха всичко. Сигурно и сега ще откупят главите си.

  А баща му нямаше много. Нивата, кончето, кравата, някоя и друга кокошчица и куп дечурлига. Той и сестра му бяха най-големите. Помагаха на родителите, колкото можеха. Баща му все кълнеше лошия си късмет и вечната немотия. Така той още от малък научи, че късметът е най-важното нещо, но поради някаква неизвестна на него причина той беше отказан на всички мъже от семейството Клозински. Те работеха и правеха всичко, което и другите мъже правят , но винаги получаваха по-малко. Майка му никога не кълнеше късмета си. Беше усмихната и приветлива. Винаги се втурваше първа да помага не само на свои, но и на чужди. Беше добродушна и много хора я смятаха за наивна. Говореха зад гърба ù, че такава хубавица би могла да се омъжи за по-богат селянин. Но тя самата винаги казваше, че има страхотен късмет с баща му – не е пияница и е работлив.

  Когато немците дойдоха в селото и тръгнаха по къщите, не подминаха и техния дом. Немски офицер, придружен от двама войници с автомати, се изправи господарски пред баща му и му заповяда да подготви едно от по-големите си деца за изпращане в Германия. Каза, че трябва да бъде той или сестра му. Ако до утре детето не е готово, баща му щял да отговаря по законите на военното време.
  След като немците си тръгнаха, баща му го отведе настрани и му каза:

  – Ти чу всичко, нали? Ти ми кажи, кого трябва да пратя – тебе или сестра ти?

  Сърцето му се сви тогава. Леон беше прав. Неговата глава щеше да се търкаля в прахта, защото той е момче от рода Клозински. И носи проклятието на мъжете в този род. Ето, че лошият късмет го настигна и него. Пое си въздух, както често правеше баща му, и отговори:

  – Аз трябва да отида. Не тя. Аз.

  Тогава беше само на 12.

  На следващия ден го взеха от къщи. Беше си събрал нещата сам. Майка му и баща му го убеждаваха, че отива на работа в друга страна и че може пък всичко да е за добро. Казваха му, че там ще се погрижат за него, ако работи усърдно. А в неговите мисли се въртеше: „Моята глава трябва да се търкаля в прахта, за да бъдат всички други добре.” Не можеше да повярва, че баща му и майка му не разбират къде и за какво отива. Хората непрекъснато си шушукаха какво става зад дебелите стени на манастира, превърнат във временен затвор. Никой не знаеше какво става с тези, които отиваха в Германия, но, съдейки по подмятанията на германците, тяхната съдба не беше за завиждане също. А родителите му продължаваха да го убеждават, че германците ще се грижат за него и че той ще работи нещо като ратаите в село, за облекло и храна. Той не можеше да разбере какво става с родителите му и защо не виждаха те очевидните за всички неща. Помисли си, че може би го казват, защото искат да го успокоят. Това му помогна да издържи и да не заплаче на тръгване. Потърси с поглед сълзи в очите на майка си, преди да завие зад ъгъла и не видя нищо.
  А в манастира се убеди, че това, за което се шушукаше, не отговаряше съвсем на истината. Нещата бяха много по-страшни. Затвориха го в една килия с шест други деца като него. Използуваха ги за проверка на алкохола, който пиеха. Немците не бяха сигурни дали няма да им пробутат отрова в храната или алкохола, и караха децата от килията да пият бира и водка, и след това чакаха 12 часа, за да видят дали някой от тях ще умре. Караха ги да пият много и той непрекъснато се чувстваше гадно. Повръщаше му се и го болеше глава. Но поне беше жив.

  Веднъж в месеца позволяваха свиждане. Родителите на другите деца им носеха храна. Разбира се не всичко стигаше до затворниците, но и това, което стигаше, им помагаше да преживеят. Най-вече с мисълта, че някой там мисли за тебе. Неговите родители дойдоха само веднъж. Не му донесоха нищо, а на въпроса му защо, му казаха:

  – Ама те трябва да ви хранят тука. Нали работите.

  Това беше последният път, когато ги видя. Дълго плака в нощта след свиждането, а на сутринта се събуди с мисълта, че е съвсем сам на този свят. Разбра, че само лошият късмет на семейството му е тук с него. Помисли си, че никой не го иска и той сигурно трябва да умре. Усети жалост към себе си. После в него се надигна злобата. Защо трябва да умре? Заради лошия си късмет ли? Той ще се бори. Даже и да има лош късмет, той ще направи така, че този късмет бая да се озори, докато се отърве от него. Ще живее напук на късмета си. Оттук насетне всеки преживян от него ден беше победа над лошия му късмет. Той разбра, че трябва да си отваря очите и ушите, за да може да оцелее. Направи му впечатление отношението на надзирателите немци към затворниците. Те не бяха жестоки към тях в общоприетия смисъл на думата. Част от тях имаха семейства и деца в Германия. Техният надзирател обичаше да му говори и едно от другите деца, което поназнайваше немски, му каза, че той казва, че има син на неговата възраст, за когото му е много мъчно. Това обаче не попречи на същия този надзирател да го пребие от бой, когато той не искаше да пие водка една вечер. Той си помисли, че така се отнасяше и той самият към кучето, което имаха вкъщи. Можеше да му говори мило и минути по-късно да го набие, защото кучето е направило някаква беля или не изпълнява някаква команда. Това не беше от злоба. Просто кучето си е куче и трябва да прави това, което му се казва. И отново се зачуди защо надзирателите не виждаха очевидното. Защо не виждаха, че те са хора, човешки деца, които са съвсем същите, както техните собствени деца, останали в къщи. И си помисли, че и те, както и неговите родители, виждаха това, което искаха да видят.

  Месеци по късно, когато вече беше в Германия, живееше в лагер за работници и работеше на една железопътна линия, това му наблюдение се потвърди многократно.

  Наблизо до техния лагер имаше концентрационен лагер. Той, най-мизерният роб от Полша, който едвам разбираше немски, знаеше за газовите камери, застрелванията без съд и присъда, глада, побоите и изнасилванията. Обикновените германци, с които понякога се срещаше обаче, хора интелигентни и богати, живеещи в чисти големи къщи, от които се носеха звуци на класическа музика, говореха така, сякаш ставаше дума за някакви благотворителни организации. Говореха, сякаш зад стените на концентрационния лагер за затворниците се полагаха грижи, хранеха ги и ги обличаха, и даже се опитваха да ги възпитават във вечните и непреходни арийски ценности. И тези хора също не виждаха черните пушеци, излизащи от комините на газовите камери и не чуваха картечните откоси и виковете, донасящи се иззад оградата. Не виждаха и не чуваха, защото не искаха да видят и да чуят.

  Имаше разбира се и изключения.

  Тогава ги пазеше един стар запасняк. Поляците не разбираха добре немски и запаснякът се вбесяваше от това. Веднъж, когато Клозински (тогава 15-годишен младеж) не изпълни достатъчно бързо командата му, запаснякът го удари в лицето и след като беше паднал в калта, започна да го рита по ребрата. Болката го накара до полудее. Той се изправи, хвана лопатата и така удари надзирателя по главата, че онзи падна на земята в несвяст. Свести се след 2-3 минути, стана и насочи автомата си към него. Явно беше, че иска да го застреля. Но се сдържа с видимо усилие, ухили се гнусно и му каза:

  – Няма да те застрелям. Ще те пратя в концентрационния лагер. Там ти ще съжалиш, че не съм те убил тука на място.

  Жената на запасняка, 60-годишна съсухрена германка, която току-що беше донесла на мъжа си обяд и беше станала свидетел на случилото се, неочаквано побесня и се нахвърли срещу съпруга си. От виковете ù Клозински с учудване разбра, че тя защитава него от мъжа си.

  – Ти го ритна в ребрата, а той те удари с лопатата. Значи сте квит. Как може да си помислиш даже да пратиш момчето в онова ужасно място, Ханс? Помисли си на какво го обричаш, само заради някакъв удар с лопата. Да не си посмял да го направиш! – викаше германката разлютено. Надзирателят се сви, наведе очи и промърмори:

  – Добре де, добре, Марта. Няма. Само се успокой.

  И концентрационният лагер му се размина, благодарение на една жена, която имаше очи да види очевидното.

  Към края на войната, когато съюзниците наближаваха техния лагер, се издаде заповед всички затворници да бъдат ликвидирани. Бяха организирани групи по ликвидацията и на група от трима палачи се падаха по 20 затворника. Тройката автоматчици, която трябваше да ги разстрелва, тихо преговаряха помежду си, докато ги водеха към дерето. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от лагера, най-старият от тройката им заповяда да спрат. Клозински си помисли, че това е краят. Той е на 17 и трябва да умре. Най-сетне лошият късмет постигна своето. Не можа да повярва на ушите си, когато чу немецът да казва:

  – Слушайте ме внимателно. Руснаците са натам, а американците – насам. Тръгвайте и все едно, че не сте ни виждали и не ни познавате.

  Към края на войната на много повече немци очите им се отвориха за истината. Беше очевидно, че ги пускат на свобода. Клозински вече беше свикнал нищо да не прави, осланяйки се на късмета. Всичко, което знаеше за руснаците, не беше хубаво. За американците не знаеше нищо. Затова реши да отиде при американците. Не можеше да сгреши. Не се осланяше на късмет, а на строго преценен риск. Руснаците не обичаха чужденците и не им се доверяваха. Особено не харесваха поляците.

  Американците го облякоха в униформа и след неколкодневен курс го зачислиха в американската армия. Те знаеха как да се отнасят с чужденците. Чужденците бяха за черната работа. Негово задължение беше да съблича униформите и да събира оръжието и личните вещи от труповете по бойните полета. Гадна дейност, която американските войници мразеха да вършат. Но поне беше зачислен в армията им и след края на войната получи документ, който потвърждаваше, че е ветеран от Втората световна война, без обаче облагите, които се полагаха на ветераните американци. Много години по-късно тази бележка го спаси от изпращане в Корея по време на Корейската война, която отне много жертви и даже и сега не се споменава много в Америка.
  След като ги демобилизираха от армията, поляците получиха право да се завърнат в Полша или да емигрират по избор в Боливия, Австралия или Америка. Клозински и тук не остави нищо на късмета. В Полша никога нямаше да се върне. Не искаше даже да види родителите си. За другите места нищо не знаеше. Не можеше да си представи какъв може да е животът там. Затова реши да изчака и всичките си приятели от лагера, които заминаваха, молеше да му изпратят писмо за това как са се уредили. Получи три писма. Двете, от Боливия и Австралия, не бяха обнадеждаващи. И на двете места условията за живот бяха много тежки. Само писмото от Америка беше малко по-оптимистично. Приятелят му от там му пишеше, че има работа и може да преживее с това, което изкарва.

  Така решаваше всичко. Не даваше никакъв шанс на късмета да му навреди.
  За Америка замина с кораб, пълен с емигранти от най-различни краища на света. Като ветеран от армията го назначиха в корабната полиция. Корабът трябваше да пътува две седмици. Почти всеки мъж на кораба имаше оръжие. Голяма част от мъжете на кораба не бяха виждали жена с месеци и съответното напрежение създаваше непрекъснати сблъсъци. Капитанът раздели мъжете от жените, но това не помогна много. Всеки ден се случваха по две-три убийства, без да се броят тези, които просто безследно изчезваха зад борда. Тогава капитанът направи обръщение по радиоуредбата. То беше кратко и ясно. Пътниците имат един час, за да изхвърлят оръжията си във водата. След този час, у когото бъде намерено оръжие, ще бъде разстрелян на място. Това реши нещата. След като в последствие разстреляха двама от най-лудите глави, които искаха да се убедят, че капитанът не се шегува, пропътуваха остатъка от пътя в относително спокойствие. Капитанът също не беше човек, който разчита на късмета си.

  В Америка живя в Ню Йорк, Пенсилвания, и накрая се засели в Чикаго. Там срещна една жена. Американка от полски произход. Ожениха се и им се родиха три деца. Две момчета и едно момиче. Имаха куп трудности и проблеми. Той винаги работеше много и получаваше недостатъчно. Но никога не позволи децата им да си мислят, че те са бедни или по някакъв начин по-лоши от другите. И винаги децата му можеха да разчитат на покрив над главата си и храна в бащината си къща.

  А сега идваше есента и той беше стар и изморен. Запита се дали успя да победи късмета си или не. И изведнъж разбра, че лошият му късмет се е оказал най-големият късмет в живота му. Познаваше куп хора, които, разчитайки на късмета си, не си даваха зор да мислят или да се трудят за каквото и да било. Когато нещата не вървяха, те просто кълняха късмета си и приемаха лошата си съдба за даденост. А той, разбрал от малък, че късметът му е лош, направи единствения правилен извод: „Всичко зависи от мен”. И, живеейки така, той успя да оцелее в лагерите, да премине през всичките емигрантски неволи и да отгледа три деца, които да получат в наследство най-ценното му имане.

  Лошият късмет.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Виктор Хинов е автор, който едва ли се нуждае от представяне пред нашите читатели. Все пак, ако някой има нужда да се запознае с биографията му или да си прочете информация за първата му книга, която излезе миналата година, може да го направи тук.

• Жлъчка и вино

  

  .

  Дори на петдесет години пак съм беден!

  Какви ти къщи, лимузини и пари!

  Дали ще има хляб и бобец за вечеря

  и топлина през зимните студени дни?

   

  Поне да бъде мир в чертога на душата!

  Нали там вярата царува в свят олтар!

  От нея няма по-велико на земята,

  по-ценна и от тенекийка на златар.

   

  Богат съм, щом приятели все още имам,

  щом още може да ме радва някой стих,

  щом празници светим, макар и с тънко вино…

  А жлъчката на тоя свят аз вече пих.

   

  Достатъчно животът брули ме и скуба!…

  Нали с любов е пълен – за сърцето лек.

  Остава ми надежда само да не губя…

  Какво по-хубаво от туй да си човек!

   

  Така навярно в нищета ще остарея.

  По-важно е да си остана млад по дух

  и дадения кръст със чест да изживея.

  Защото всичко някой ден е прах и пух.

   

  Върбан Колев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Върбан Колев (с литературен псевдоним в сайта „Откровения“ iskren60) е роден през 1960 г. в гр. Карлово. Завършил е Института по библиотечно дело в София. Бил е текстилен работник, библиотекар, секретар на читалище, портиер. В момента е клисар в църквата „Св. Николай“ в Карлово. Г-н Колев има публикации в сп. „Пламък“, в. „Преса“, в. „Ретро“ и в карловския периодичен печат. Има три издадени стихосбирки – „Неделна свещ“, „Наздравица“ и „Молитва за света“. Още творби на Върбан Колев могат да се видят в сайта „Откровения“.

   

• Добротата в теб

  Разказ от Сашко Александров

  .

  “Иди при богатия да се нагледаш и наслушаш,
  а при бедния – да те нахрани и подслони.”

  Народна поговорка

  Илияна изключи лаптопа. Притвори капака и изчака, докато чуе щракването му.
  За кой ли път влизаше в тоя проклет сайт, само с надеждата, че щастието най-после ще й се усмихне и ще заживее и тя без лишения и мъки, на които животът я бе обрекъл от детството насам. Надяваше се да намери човек, който да й помогне да излезе от безизходицата на сиромашкия живот.

  Лаптопът беше на сина й Славейко. Ползваше го обаче и дъщерята – Пламена, която от време на време я посещаваше. Тя живееше в града при приятеля си. Имаха желание да свържат семейство, но я съкратиха от работа, а безпаричието се оказа доста голямо препятствие за това. Докато ходеше на работа, помагаше финансово на майка си, а сега парите свършиха и трябваше да търси спешно работа. Беше се ориентирала към Черноморието.

  Илияна успя да се научи да работи с лаптопа. Децата й бяха направили акаунт в Скайп и Фейсбук. Всеки ден отваряше сайта за запознанства, разглеждаше профилите на мъже с възраст, близка до нейната, преценяваше, избираше, но не й вървеше. В неделите ходеше до близкия Черепишки манастир, за да пали свещ на света Богородица. Вярваше, че тя ще се смили над нея и ще й помогне.

  Нещастието й е, че се бе родила в малкото, забутано селце, където хората нямаха никакъв поминък. Първият й мъж се разболя от туберкулоза и почина на втората година от брака й. В селото живееше някакъв едър, як като бик мъжага, който без да се церемони я облада веднъж в тъмнината зад селското училище. Забременя и трябваше бързо да се реши. Омъжи се за него с нежелание. Мъжагата се оказа закоравял пияница и неудачник. След като му роди второто си дете – момченце, разбра, че живот с него няма да има. По-точно би имало, но с цената на нейното здраве. Разведе се набързо и заживя под наем в една съборетина, заедно с двете си невръстни деца.

  По същото време си намери работа във флотацията на Елисейна. Това бе една много тежка и опасна работа за жена. Пътуваше с влак всяка сутрин в пет часа, за да хване първата смяна. Оставяше децата на съседката, заедно с малкото пари, които бяха нужни за мляко и хляб. Там съсипа и здравето си. Откриха й лоша анемия. Трудоустроиха я по болест и я преместиха да работи на портала. Илияна нямаше образование, ако не се считаше незавършената гимназия в Мездра. Не можеше и да работи друго, освен да седи на стола и да наблюдава как минава персоналът край портиерския пост.

  Промените в държавата рефлектираха и върху минното предприятие. То бе закрито и тя се оказа без работа. Ходеше всеки ден на трудовата борса, докато не се откри работа в бирената фабрика. Цехът за ферментация на пивото бе наситен с тежка, миризлива и влажна атмосфера. Нямаше начин, трябваше да работи, за да изхранва децата, а и себе си. Заплатата беше малка и не стигаше за нищо. Не минаха две години и бирената фабрика прекрати работа. Беше купена от някакъв варненски бизнесмен, който нямаше интерес да я развива. Работниците бяха изхвърлени на улицата, а тя отново се регистрира на трудовата борса.

  Междувременно децата й бяха поотраснали. Дъщеря й си намери работа в някакъв врачански ресторант, а синът й се хвана като шофьор – снабдител в Ботевград. Бяха израснали добри деца. Така ги бе възпитала – на труд и уважение към хората и работодателя. Въпреки безработицата, Илияна доскоро не изпитваше лишения. Децата й работеха и снабдяваха малкото семейство с храна и продукти.

  Казано е, че добрият добро не вижда.

  В Ботевградската фирма извършиха „оптимизация“ на административния персонал и синът й бе съкратен, въпреки доброто си професионално образование и съвестния труд, който полагаше. Няколко месеца по-късно съкратиха и дъщеря й от ресторанта. Тя беше превъзходна готвачка, но сега кой ти гледа способностите на човека. По-точно трябваха връзки или някои по-специални „нетрудови“ качества на момичето, за да го задържат на работа. То нямаше възможност и желание да избере второто и избра трудовата борса.

  С тези нови промени малкото бедно семейство се оказа на границата на човешкото съществуване, без нито стотинка влог, и с доста голям дълг за изплащане на новозакупената едноетажна къща. Живеенето под наем не бе добро решение за което и да е селско семейство.

  Трябваше бързо да се потърси решение за прехрана и намиране на работа. Илияна, с нейното разклатено здраве и ниско образование, разбираше, че шансовете й за работа са нулеви. Разбираха го и двете й деца. Синът й се записа в някаква фирма, набираща работници за Германия, а дъщеря й търсеше сезонна работа по Черноморието чрез интернет.

  За кратко време двамата млади успяха да си уредят нещата, но остана големият въпрос – съдбата на Илияна. В ТЕЛК не пожелаха да я инвалидизират, а времето до пенсия беше много. Работа в селото, пък и в близкия общински център за нея нямаше. Кметът на селото, приятел на сина й, обещаваше да я уреди към селската община за „озеленител“. Но от обещанието до изпълнението разликата бе голяма.

  Бирената фабрика в Мездра смени собственика си и той, с амбицията да възроди биреното производство, започна да набира нов персонал. Работните места обаче бяха твърде оскъдни и за нея такова не се предвиждаше. Оставаше да чака и да търси в сайта обекти за запознанство. Това би я спасило от предстоящата съсипваща мизерия.

  В края на мразовития февруари синът й Славейко замина с групата български работници за Германия. Трябваше да ги настанят в кланицата на Дюселдорф. Там на конвейери щяха да разфасоват трупно свинско месо при температури, близки до нулата. Малко германски работници издържаха на подобни условия, затова наемаха чуждестранни работници от най-бедните държави на Евросъюза. Българската група се водеше от някой си Хубавелков – едър и арогантен софиянец. Той водеше разговорите с немските собственици, уреждаше ги в общежитието, грижеше се за храната им. Говореше лош немски език, но пък и самите български работници бяха също неуки по отношение на езика. Водачът им не работеше с тях, държеше се като бос и ги овикваше грубо за най-малкото провинение.

  Славейко беше взел със себе си малък евтин таблет с едничката цел да поддържа контакт с майка си и сестра си по интернет. За нещастие още на гарата го изпусна в блъсканицата и той се повреди безвъзвратно. Връзката трябваше да прави чрез мобилния си телефон, обаче тя бе скъпа и поне в първите две седмици избягваше да я ползва.

  Работата на конвейера се оказа доста тежка дори за млад човек. Работеха с много остри ножове, който при невнимателна операция можеха да осакатят човек. Освен това конвейера се движеше доста бързо. Те едва смогваха да обработят месото. Почивките бяха кратки и недостатъчни за отмора. Няколко от българските работници не можаха да издържат на условията на работа и се отказаха. Фирмата – посредник ги глоби за неспазване на договора и ги върна в София.

  Славейко работеше сръчно и усърдно. Това бе забелязано от Хубавелков и той го премести на по-бързия конвейер. Там работеха само германци с дългогодишен опит. Мошеникът имаше полза от това, защото трудът на наетите работници се заплащаше според количеството обработен материал, тоест според скоростта на лентата. Парите обаче ги взимаше босът, не и българския работник. За труженика оставаше само изнемогата и рисковете от тежкия труд.

  В края на една работната смяна Славейко, тежко уморен, не прецени къде да удари с ножа и удари върху собствената си ръка. Ножът сряза дясната му длан чак до кокал. Рукна фонтан от кръв. Зави му се свят и момчето падна на окървавения под. Изнесоха го от цеха и с линейка го откараха до близката болница. Направиха му упойка, спряха кървенето и зашиха дълбоката рана. Болеше го адски.

  Вечерта криво-ляво успя с лявата ръка да се обади по телефона на майка си. Разказа й за случката. Тя се притесни много, пребледня и спря да се храни. Сестра му го заувещава да се върне. Не се знаеше как ще се развият нещата с дълбоката рана. Славейко обаче беше взел паричен заем от приятел и трябваше да го върне рано или късно, а върнеше ли се обратно, нямаше никакъв шанс да се оправи с финансите. Отказа на сестра си и обясни, че ще изчака да види как върви зарастването на раната, пък и нали му бяха дали болнични…

  Една вечер Илияна видя в сайта за запознанства снимките на мъж, който й хареса. Писа му за рождения ден. Честити, пожела му здраве и зачака отговор. Отговорът дойде след един месец. Оказа се, че мъжът бил млад пенсионер и работил във флотацията на Елисейна. Бил голям началник и пенсията му била висока. Скоро се бил развел. Живял сам в голям апартамент, а и имал собствено заведение, в центъра на областния град.

  Колкото и да се мъчеше да си спомни за него, тя така и не успя. Завързаха чат по Скайп. Той се оплака, че не могъл да готви и сега се учел, като свалял рецепти по интернет. Това зарадва Илияна, защото тя беше превъзходна готвачка. Започна да му обяснява как се прави баница, как се готви винен кебап, как се правят мекици. Той слушаше, записваше си и благодареше, а после отговаряше какво се е получило от кулинарните му опити.

  Илияна, зарадвана и обнадеждена, сподели откритието с дъщеря си.

  Пламена я изслуша, а после отговори:

  – Мамо, недей много да залагаш на тоя човек. Може и да те лъже за Елисейна. Ти не си му от ранга и образованието. Ще си имаш проблеми с него. Търси си такъв като теб, работник, който да те разбира и цени. Не си губи времето.

  Илияна я изслуша, нищо не отговори, а после продължи да си пише с непознатия човек. Харесваше й да чете онова, което пишеше, беше интелигентен, с широк мироглед.

  Около Великден Пламена си намери работа в някакъв ресторант по южното Черноморие. Трябваше да замине в началото на май, защото тогава започвал курортния сезон. Не познаваше нито собственика, нито знаеше каква работа ще й възложат. Отиваше просто на късмет. Парите й вече свършваха, а трябваше да започне да работи нещо. Трябваше да остави и малка сумичка пари на майка си. Брат й не работеше, беше далеч и не се знаеше как ще бъде с него.

  Вечерта преди да замине, Пламена купи от града един шилешки комплект на майка си и заръча да си направи от него дробсърма за Гергьовден. Те много уважаваха тоя празник, но поради малкото пари, с които разполагаха, не можеха да си позволят по-скъпи покупки на месо.
  Няколко дни преди празника Илияна остана сама, напълно сама. Обади й се една приятелка от Елисейна, че й е купила пилета на един месец за гледане. Тя се зарадва, защото имаше четири броя млади ярки, които бяха пред носене. Щеше да се увеличи пернатото братство, а това си беше за село едно голямо предимство. Нямаше да купува яйца, а щеше да ползва пресни за приготвяне на всякакъв вид храна.

  Сподели това със Стамен, така се казваше новият й познайник. Той също се зарадва, дори обеща да дойде и да ги види. Обеща да дойде за Гергьовден.

  Тя се развълнува, разшета, изчисти стаите, помете двора, почисти курника и оплеви лехите с дребничкия лук.

  Стамен обеща, че за Гергьовден ще купи половин агне и ще го опече в новата си готварска печка. Понеже не му бе ясно как да направи плънката, заразпитва Илияна. Тя му обясни най-старателно. Докато обясняваше, устата й се напълниха със слюнки. Не беше яла печено агнешко може би двайсетина години. Нямаше пари, а с тая малка заплата не можеше да си го позволи. Сега обаче, при безработицата, това си бе значително събитие.

  Разбраха се Стамен да дойде малко преди обяд с автобуса от областния град.

  На сутринта Илияна стана рано, изми се, закуси набързо и се зае да майстори дробсърмата. След около два часа ястието бе готово. Ухаеше приятно и имаше вид просто за чудо и приказ. Съжаляваше само, че дъщерята и синът нямаше да бъдат тук, за да си хапнат и те.
  Към единайсет часа преди обяд внезапно заваля проливен дъжд.

  Илияна поглеждаше през прозореца към площада, където трябваше да пристигне автобусът от града. Да, ето го, показа се, направи кръг и спря. От него слязоха няколко жени, две деца и нито един мъж.

  Защо ли го няма Стамен? – помисли си Илияна. Нещо я прободе в сърцето. Ами ако го е изпуснал? Ако не се е справил с плънката? Но можеше поне да й се обади, нали му бе дала телефона си? Можеше да позвъни…

  Включи лаптопа, изчака да зареди Уиндоуса и видя в Скайпа лика му в зелено. Беше на линия. Отвори прозорец за писане на съобщения и написа:

  – Стамене, какво става? Защо не дойде? Проблем ли има?

  Отговорът се забави. Чак след десетина минути се показаха няколко думи, пълни с много грешки.
  „Дойдоха ми приятели! Седнахме на разпивка. Сега съм на три уискита и трудно пиша. Агнето го опекох и плънката стана добре, както ми я описа. Не ме чакай… Сядаме на агнешко… М-м-м… много е добро, крехко, чак се топи в устата…“

  Илияна застина като ледена висулка. Очакванията й бяха попарени. Май дъщеря й бе права. Тоя човек е безотговорен – обещава, а после не изпълнява. Излъга я!… Нея… Излъга я…, а толкова му вярваше!…

  Навън заваля отново. Тя наметна старата шуба и излезе да нахрани пилетата. Четирите ярки чирикаха нестройно, намокрени от топлия майски дъжд. Спуснаха се към нея радостно и закълваха лакомо дребната наронена царевица.

  После се върна. Влезе в малката кухничка, където печката на дърва вече угасваше. Седна край масата с изстиналата вече дробсърма и се умълча. Не й се ядеше. Настроението й се бе развалило. Животът отново й беше ударил плесник.

  На външната врата се чу жалостиво мяукане. Тя погледна натам, после стана бавно и отвори вратата. Отвън на дъжда стоеше малко мокро котенце. То я гледаше мило, мяукаше жално и сякаш я молеше да го пусне вътре на топло.

  Тя се пресегна, хвана го нежно и го сложи на стара суха черга близо до печката. После отсипа от дробсърмата, сложи я в малка чинийка и му я поднесе пред муцунката. Котето помириса внимателно, а после залапа лакомо, сякаш не бе яло, откакто се бе родило.

  – Милото ми Писанче… Само ти ме уважи днес за празника… никой друг… Лапай миличко, лапай, хапни си… Ти си най-милото и сладко малко същество, което съм виждала. По-добро си от хората, щом ме потърси на тоя ден… Хапни си, а после ще ти измисля име. Дали си мъжко? Ако си мъжко, ще бъдеш Гошко, а ако си женско – Герганка… Нали ми дойде на връх Гергьовден… Ти ще си ми другарче, докато дойдат децата ми… – прошепна тихо Илияна и една сълза се отрони бавно от крайчеца на окото й.

  .

• Йосиф и Тереза

  Разказ от Симеон Гаспаров

  .

  

  Монетата пада със звън в празната паничка. Просяк, свил се на кълбо върху парцаливия балтон, пред входа на католическата катедрала, повдига бавно глава. Сънлива усмивка плъзва по беззъбата му уста, покрита с мръсно сива брада.

  – Подранил си, Йосифе. Подранил си. Няма никой още. Само клисарят е вътре – кима с глава той към възрастният мъж, който току-що му е пуснал паричката.

  – Знам – вдига рамене Йосиф – и поглежда към топящите се млечно-бели снегове, изтегнали се върху скалистото рамо на Витоша.

  Къс слънце, приклекнало в клоните на дърветата, хвърля с пълни шепи светлина над събуждащата се уличка. Мирише на люляци. Мирише на пролет. Мирише така, както София може само да мирише, когато е неделя. Когато слънцето раздава щедро новородена светлина. Когато се топят снеговете по върховете на Витоша.

  – Къде е Тереза? – пита просякът.

  – Ще дойде и тя – отвръща му спокойно Йосиф. Вади от джоба си смачкан пакет цигари. Подава една на просяка. Взема другата за себе си. Запалва я и сяда до него на стълбите пред катедралата.

  Зад ъгъла на Съдебната палата, дето трамваят завива, се чува ръждиво, плавно писукане на скърцащи спирачки по металната релса. Ято гълъби полита към островърхата камбанария. От входа на старата, ронлива кооперация, изрисувана с червени графити, излизат група младежи. Смеят се, говорят високо, закачат се помежду си.

  Трима свещеници в кафяви раса от ордена на “Св. Франциск” приближават към седналите на стълбите мъже. Поздравяват ги учтиво. Преди да влезнат в катедралата, един от тях се обръща към Йосиф на развален български:

  – Подранил днес, Йосиф…След час почва служба…Влез с нас, ако искаш…

  – Знам, знам – отвръща старият мъж и добавя – Добре ми е тук, а пък чакам и Тереза.

  Отчето кима разбиращо с глава и отминава.

  – Нови попове, а? – казва ей така, между другото, просякът.

  – Нови. От Полша са. Вече и аз не си ги спомням всичките свещеници, служили в катедралата. Идват за малко в София, после заминават по света. Такава им е съдбата. Ходят, където ги пратят.

  Просякът допушва цигарата. Гаси фаса. После го прибира внимателно в един от дрипавите джобове на парцаливия си балтон, така че да не прави боклук.

  – А кои си спомняш? – обръща се неочаквано той.

  – Моля? – учудено отвръща Йосиф.

  – Кои от свещениците, си спомняш най-ясно? – повтаря просякът.

  Йосиф се замисля. Погледът му се рее над празната улица. Микробус паркира на ъгъла пред тясна остъклена бакалия, отворила широко врата. Мъж в протъркани джинси и карирана риза, с навити до лактите ръкави, излиза от колата. Отваря багажника. Взема щайга с бутилки прясно мляко, които дрънчат звънливо, и изчезва зад вратата на магазинчето, над което проблясва табела с жълто-червени светлинки – “Отворено”.

  – Знаеш ли – започва бавно Йосиф – като че ли най-добре си спомням хърватските свещеници, от детството ми, отпреди войната.

  Поема дъх, усмихва се сякаш на себе си и продължава:

  – Тука беше пълно с народ. Покрай свещениците, в католическата църква доста хървати идваха да живеят в София. Баща ми, майка ми, чичо ми, сестрите им – всичките бяха дошли оттам, зад онези планини и намерили своето място в старата ни София. В България.

  – Тази улица имаше ли я? – подпитва отново просякът, загледал се заедно с Йосиф към празния булевард.

  – Имаше я – отвръща веднага старият мъж. – Тук бе много пъстро. Весело. Чуваше се българска, чешка, немска, френска, италианска, хърватска реч. Идваха хора от цяла Европа. Изграждаха София. Строяха нова България. Градяха сгради, пътища, железопътни линии…

  Просякът, притворил очи, слуша внимателно. Думите край него се носят в ароматния въздух като припев от някаква далечна мелодия.

  – Празнувахме винаги по два Великдена – разказва Йосиф – един наш, католически, с хърватите и останалите имигранти католици от църквата. И един православен, с приятелите ни, съседите ни, с новите ни братя от България… Шарен, шарен свят, ти казвам… – въздъхва той и се умълчава.

  От керемидените покриви край тях потича светлина. Улицата още дреме в пазвата на утринта. Разтоварачът на млякото си е заминал. Жена, бутаща детска количка, излиза от тясната бакалия. Яде баничка, а детето до нея си играе с пластмасова дрънкалка и мята безгрижно крачета. От мрежестата торбичка, прикрепена зад детската количка, се подава бутилка прясно мляко.

  – И после? – обажда се нетърпеливо просякът.

  – Какво после? – чуди се Йосиф.

  – Какво стана? – пита човекът в дрипите и го гледа с широко отворени очи, като дете, трепетно очакващо продължението на приказка, която неочаквано го е пленила.

  

  – После – замисля се Йосиф – други времена дойдоха. Войни. Разруха. Глад. Беди. Бомбите унищожиха града ни. Разрушиха старата катедрала. Други хора дойдоха. Те доразрушиха останалото, което предишните градяха. Други идеали се родиха. Други борби. Други надежди. Всичко се промени…

  Камбаната от покрива на катедралата почва да бие. Котка побягва уплашено от храстите и се скрива под паркиралата в сянката на липите кола. По тротоара вървят бавно, прегърнали се, момче и момиче. Оглеждат се учудено да видят откъде идва звънът на камбаната.

  – Какво стана с вашите, хърватите? – нарушава мълчанието просякът.

  Йосиф въздъхва.

  – От нашите, хърватите, много народ си отиде. Едни се разпиляха по света, прибраха се по старите им места, а другите пък поеха ей натам – показва с пръст към небето той.

  Замисля се нещо и продължава:

  – Останаха само…

  – Йосиф и Тереза… – прекъсва го плахо просякът, кръстосал крака в уютното си гнездо от дрипи.
  Йосиф нищо не казва. Мълчи и гледа в една точка в земята.

  Хората почват да прииждат за неделната служба. Монетите падат една след друга като сребърен дъждец в паничката на просяка. Той благославя щедростта на вярващите и чевръсто прибира паричките в безбройните си джобове.

  От дъното на сенчестата уличка се задава нисичка, пълна, възрастна жена. Върви бавно, бавно. От паркинсоновата болест ръцете й треперят. Облечена е в стара рокля и износена жилетка. Подпира се на стената с една ръка. В другата носи пазарска чанта. От тиковете главата й се клати настрани.

  – Ей, най-накрая…- въздъхва Йосиф, докато върви бързо, за да помогне на треперещата жена.

  – Къде се забави толкова, Тереза? – троснато пита той.

  Тереза диша тежко. По челото й е избила пот.

  – Не можех да се кача в трамвая на Римската стена. Нямаше кой да ми помогне да стъпя на високото стъпало. Три мотриси минаха. Едва на четвъртата един човек стана и ми помогна… – задъхвайки се, нарежда тя.

  – Знаеш, че днес бързам. Трябваше преди час да съм се прибрал… – говори с лек укор в гласа Йосиф. – Съседите отиват на ваканция, но ми обещаха преди да заминат да си включат скайпа, за да се видя за малко с внучетата в Чикаго…

  – Знам… знам, извинявай – отвръща Тереза, докато Йосиф я подкрепя да се качи на стълбището.

  Така е всяка неделя. Йосиф и Тереза се срещат. Той я прикрепя по стълбите. После държи треперещата й ръка, докато тя запали свещ с нея. Помага й да постави свещта в краката на мраморната статуя на Дева Мария. Изчаква я да свърши с молитвите си. После сяда с Тереза на последния ред, за да чуят неделната проповед. И така, до другата неделя.

  Пред прага на катедралата, Тереза се обръща към Йосиф:

  – Помниш ли, когато бяхме колкото твоите внучета, как баща ни ни водеше всяка неделя, след църква, на разходка из улиците на София?

  Йосиф присвива очи:

  – Помня разбира се. Особено в дни като този. С много слънце…

  – С много слънце… – повтаря замислено Тереза.

  Братът и сестрата се усмихват и тихо влизат в църквата. След тях изпърхват с крила духовете от улиците на София. Духовете, които винаги са там, където трябва да бъдат, когато на някого времето му наближи.

  Неделното слънце клони към своя залез. Просякът се е облегнал на древните римски руини. Допива бутилката, която си е купил с монетите, събрани пред католическата катедрала. Седи и гледа към мъждукащите светлинки по прозорците на сградите. Просякът си представя как един ден ще се събуди в собствено легло. Как червата му няма да къркорят от глад. Как ще има някой, който да го обича…

  И почва да се смее с глас над глупостта си. Толкова му е смешно, че от смеха почват да му текът сълзи от очите. Ето така…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Симеон Гаспаров е автор, добре познат на нашите читатели, и особено на тези в Чикаго. Но все пак, публикувайки този негов разказ в литературната ни рубрика, ще го представим отново. Той е роден през 1965 г. в София. Завършил е Българска филология в СУ “Климент Охридски” (1991) и Мастер програмата в Свободните науки на Чикагския университет (2003). До преместването си в САЩ през 1997 г. е работил като репортер във в. “Новинар”. В момента е кореспондент на в. “Труд” в Чикаго.

  Симеон е автор на две книги, издадени в България – романа “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” (2010) и стихосбирката “Театър на Не абсурда” (1992). Негови стихотворения са публикувани и в Хърватия, в. “Хърватско Слово” (1997) . Публицистични текстове на Гаспаров са излизали в САЩ във в. “Дейли Хералд” и в. “Нортуест Хералд”. Още литературни и публицистични текстове на Мони Гаспаров могат да се прочетат в неговия блог.
  

  .

• Земетръс

  

   .

  Очите ти – от топъл мъх,
  зелено вперени са в мене.
  Ще ме оставиш ли без дъх,
  докато меко се изменям?

  Ще ме оставиш ли без грях,
  от който ще се срути сипей?
  Измяната до дъх изпях.
  За думите в несвяст не питай.

  Оловно топли – от живак,
  сълзи и думи капват бързо.
  Не питай как разцъфва мак
  и приеми това обвързване.

  Не питай и за сутринта,
  в която пещери отвори –
  скала, целунала скала…
  Останалото е говорене.

  .

  Жанет Октавиан Михова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Жанет Михова е родена в Габрово. Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1998 г. е кореспондент е на Българска телеграфна агенция в Габровска област. Има дългогодишна практика като журналист в местни и централни издания. Стихотворения на Жанет Михова са публикувани в български вестници и списания от 1980 г. насам, както и в електронни издания с литературна насоченост. Авторката има издадени две стихосбирки – „Оса под езика” /1993/ и „Руска рулетка” /2006/.

  .

• Българска писателка от Чехия издаде втора книга

  За книгата на Таня Капинчева „Слънце на нашата уличка“
  

  .

  Предишния роман на Таня Капинчева „Мрежата на живота” награди авторката си с оправдан интерес от страна на читателите и критиката. Тази книга показа чрез пластиката на словото цветен виртуален пристан, дал убежище на една неспокойна женска орис. Сега, в разказния сборник на Таня Капинчева  „Слънце на нашата уличка” с подзаглавие „Тъжни смехорийки” (издателство „Делакорт“, С., 2015 г.), срещаме същата и не същата Таня. Отново мъдра, но надграждаща себе си в предизвикателството на белия лист. И в интелектуалните си хрумвания там, където трудната нашенска, а и чужбинска орис, я е „поканила” да надникне.

  Сборникът, за който става дума, не е обемен: „Запалено фенерче в тъмнината”, „Леля Ганка на гости в Лондон”, „ Коледни забавления”, „Снимки за фейсфук от Рая”, „Среща със зъболекар”, „За безопасното количество живак в човешкото тяло”, „В преследване на патрулката”, „Омагьосаната принцеса”, „Прераждането на Мария Ленорман”. Основното, което среща читателят по страниците, е доказаната правота на социалното наблюдение и на психологическия анализ. Които граничат с реалността, но са готови да приемат и неочаквани алегорични измерения.

  Искам да откроя топлата човечност, с която Капинчева се отнася към персонажите си. Жертви на обществената картина, на своите (не)сбъднати очаквания и на неясния хепи енд, в който намират уж желаното убежище. Всъщност, повечето са представители на „малкия човек” в нашата литература. Великолепно описан някога в произведенията на Светослав Минков и… позабравен до вододела на 1989 г. След който последваха големи социални, политически и икономически трусове и появата отново на подобен герой бе неминуема. Но той сега е променен и вместен в социалния модел на ХХІ в. Самите персонажи не се чувстват „нищи”. Те носят своето човешко достойнство и специфична обагреност на вътрешния мир. Борят се за внимание сред тълпата от себеподобни и когато не го получат, се оттеглят с достойнство. Проявяват завидна любознателност към предизвикателствата на обкръжаващата ги среда. А зад привидната им делничност надничат мислещи и търсещи човеци. Но истинската панорама, върху която играят орисаната си роля героите, е енигматично откровена.

  Всички разкази в сборника, независимо от избрания начин за споделяне с читателя – реалистичен или под формата на приказка, носят конкретна поука от мига, в който са „уловени”. И ненатрапчиво се обединяват в паноптикум на съвремието. Върху чиято картина авторката, ведно със сериозните неща, запечатва с бърз щрих и добронамерен хумор. Както и откровена критика, породена от тревога за ставащото в България: „Всекидневно ни повтаряте, че всички българи сме – споделя една от героините пред нашенска медия – крадливи, непочтени, тъпи, неморални, алчни, мързеливи, извратени, с престъпни намерения… А ние, обидени или огорчени, изоставени или отхвърляни, непотребни или изпаднали, един по един си отиваме, но какво става с децата ви? Какво самочувствие ще имат, че са се родили българи? И без това само чакат да пораснат, за да избягат далеч. А повярвай ми, мое момиче, че един ден, когато твоите деца предпочетат да живеят сред чужди, ще проклинаш безкрайно дългите, болезнени часове и напразно ще се питаш къде сбърках.”

  Социалното неравенство е факт, факт е и т.нар. вътрешна емиграция. Онова трудно предотвратимо чувство на самота и обреченост, съпътстващо нашенеца в родината, която все повече се отдалечава като държава и управление от неговите тъги и потребности. Тъжните смехорийки на Таня са изречени истини са съществуването ни. За целите, които си поставяме, за идеите, които мечтаем да осъществим. Защото личността, изгубена в слепотата на сивата тълпа, е зависима от безброй условности, икономически тегоби, наричани накратко бедност, от стрес и какво ли още не. Личността сякаш не разполага със себе си, а волята й е подчинена, в усилията за физическо оцеляване, в услуга на отродени, чужди на на нуждите и тревогите й, властници и властови решения.

  Привидно разказите са далеч от тези истини. От тях лъха малко или повече изстрадан оптимизъм. Нерядко основните сюжетни линии са украсени с гирлянди от по-дребни случки, втъкани в канавата на разказа. Но неговата делничност е само привидна. В сърцевината на споделеното са разсъждения върху смисъла на нашия живот: вчера, днес и утре. Колкото и да е модерен човекът на новото столетие, в душата му неизменно присъства суеверният атавизъм от прастари времена – страхът от смъртта, от болката и от връхлетялото го нещастие. И когато в съвременното му общество липсва хармонията, а гражданската пирамида се срива пред очите му, на прага пристъпват неканени гости: апатията, обезвереността, отчаянието. Тях няма да ги открием пряко в разказите на Таня, но авторката ни кара да се замислим: „А нашето място къде е? Каква е целта на съществуването ми? Мога ли да живея в мир със себе си и как?”. И когато отговорите се размиват в неясното бъдеще, а околните се колебаят дали да ни бъдат приятели или да ни разкъсат, идва вододелът в човешката битност. Формулиран накратко с един друг въпрос: „Кой всъщност съм аз?…”

  Далеч съм от идеята да преразказвам сюжетите на разказите от книгата с адрес България, Франция, Чехия (където авторката живее трайно). Несъмнено Таня Капинчева внася скромна, но свежа струя в съвременната българска литература, която отдавна се нуждае от добронамерени творчески корективи. От истински загрижени за страната ни, усещащи дълбочината на проблемите литературни погледи. „Тъжните смехорийки” на Таня са част от тази загриженост, вплетена в гражданската проза на сборника. Носещ по страниците си изповедност, остра наблюдателност и обич към ближния. Все неща, за които си заслужава да посрещнем слънцето на нашата уличка с едноименната книга в ръце. Защото подобни срещи ни се случват все по-рядко.

   

  Георги Н. Николов

• Американците идват

  Разказ от Светослав Григоров – Грег
  

   .

  

  На Кольо от сутринта му беше криво. На него по принцип винаги си му беше нещо криво, та затова му викаха Кольо Кривия, но тая сутрин се чувстваше толкова криво, колкото отдавна не бе му се случвало. В основата на цялата работа беше тази чума жена му. Още не беше отворил очи, дето се вика, и тя му вдигна кръвното, ама така, както само една жена умее. Ще кажеш, че те това го учат от малки – да тормозят мъжа. Изоглавена работа, ей! А денят не предвещаваше такива ядове. След седмица на мрак и снегове днес слънцето още от сутринта се облещи на небето, за да напомни, че все пак е март месец и пролетта е някъде там зад ъгъла. Снегът, който трупа цяла седмица и блокира половината страна, сега блестеше под слънчевите лъчи като стъкло. Кольо стана от леглото с усмивка. За пръв път от толкова време насам. На сърцето му бе леко, а в душата му кънтяха камбани. Колко малко му трябва на човек, за да приеме животът като млада хубава невеста, а не като озъбена вещица? Кольо извади от долапа шишето с вино. Взе от мивката един буркан и го напълни догоре с еликсира на боговете. Сетне седна на масата. Махна кърпата от чинията, която жена му бе оставила там, и усмивката му стана още по-голяма. Вътре кротко лежаха няколко топли мекици. Любимата му закуска. Въобще в село Плешивец това беше любимата закуска на мъжката част от населението. Кольо пусна телевизора, за да види какво ново-вехто по света. Отпи от буркана и начена с апетит първата мекица. По новините на сутрешния блок таман съобщаваха, че в България идвал американски батальон уж за учение, уж за постоянно. Кольо не можа да схване за какво точно. С него идвали и четири танка, вертолети и БТР. Щели да се учат на полигона в Ново село. „К’во става тука бре? – запита се Кольо. – Ние да не сме във война и аз да съм го пропуснал?” Още беше в шок, когато съвсем го довършиха, като съобщиха, че любимият му отбор „Левски“ щял да играе във втората шестица на първенството по футбол. Тази новина като че ли го потресе повече.

  – Мамицата ви некъдърна да еба! – простена той и надигна буркана с вино.

  В този тежък момент влезе жена му Петрана с една десетлитрова дамаджана в ръка. Беше слаба женица на около шестдесет години. В селото се майтапеха, че с такъв крив мъж няма как да наддаде много.

  – Ти к’во праиш с т’ва ма? – почти извика той вместо добро утро.

  – Ми к’во. Че я мием, бе Кольо, оти е много прашасала.

  – А т’ва дето беше в нея къде е, ма?

  – Ми къде е? Изсипах го в градината.

  На Кольо му причерня пред очите. Хвана се за сърцето и аха да се сгромоляса, покосен от инфаркт.

  – К’во ти е бе, Кольо? – викна уплашено Петрана.

  – Ти ша ма умориш, ма. Ша ма свършиш. Така да знаеш. Вътре беше ланската ракия, да те еба у дреата – кипна Кольо.

  – Ми аз от де да знам, бе Кольо – проплака Петрана.

  – Абе ти проста ли си? Загубена ли си? К’ва си? Щ’та шибна, та щ’та прекъсна, да знаеш. Не ти ли замириса тая ракия като я изсипа, ма?

  – Ми не. Въобще не миришеше, бе Кольо.

  – Не мирише тя. Стига яде говна, че си ми черна. Бегай, маиняй се да те не гледам.

  – Ама тя, Кольо, верно не миришеше, бе. Да не си я изпил, па да не помниш?

  – Ей, цело село да сере, не мое ти напълни устата. Бегай ти казвам, че си ми черна, филикощерица такава.

  Петрана видя, че работата става дебела, и си излезе бързо като вятър през вратата. Беше свикнала с избухванията на мъжа си и знаеше, че в такива моменти е препоръчително да е по-далеч от него. Кольо дояде наченатата мекица, но без желание. Насила, колкото да не отива зян. После надигна буркана и го пресуши.

  – Мама му стара! – изпсува той на глас. – Т’ва жените са бич божий за човечеството. Т’ва не са ора бе, че те умори и окото й нема да мигне. Т’ва е по-страшно и от чумата, бре.

  – Американци идат у България, жената изхвърля ланшна ракия на двора. Десет кила. Накъде, мама му стара, отива тоя свет? Не знам – продължи да нарежда Кольо Кривия. – Бахти и животът, бахти и чудото!

  Ето така на криво му тръгна деня на Кольо Кривия. А е зима и човек не може да си изкара яда на полето. Кольо взе брадвата и цяла сутрин цепи дърва на двора, барем му помине малко ядът. Ама не минаваше. Десет литра ланшна ракия заминаха. Двоен припек при това. С каква любов я беше правил. С каква радост я наточи в дамаджаната, па я сложи в мазето на хладно и тъмно място, а сега я няма. Замина си ей така, мърцина, в черната земя. Няма справедливост на този свят и това си е. Коя чафка му изпи акъла да вземе Петрана за жена? Тая непрокопсаница. Завеяна патка, дето изсипа десет кила ракия без да разбере. Ще вземе да се разведе с нея, та да се свърши тая мъка. Ами тя утре бурето с вино може да изсипе така и пак да не разбере. Това жена ли е, бре? Това е божие наказание, не жена. Кой го с тая събра, бел ден да не види дано.

  Към обяд Кольо Кривия захвърли брадвата в дърварника и с натежало сърце и глава, пълна с черни мисли, тръгна към хоремага. Там трябваше да има вече хора от постоянното присъствие. Може би като удари някоя и друга чаша с тях, черните мисли ще изхвърчат от главата му и някак си ще прежали ланшната ракия. Друго си е да седнеш на мъжка приказка пред чаша блага ракия. Това го накара да ускори крачката. Вече почти излизаше на мегдана, когато чу някаква песен да се носи в далечината. От начало не се чуваше ясно, но постепенно взе да различава музиката и думите. Беше някаква руска песен. Струваше му се позната, но още не можеше да се сети коя е, докато не чу познатият припев:

  Я играю на гармошке
  У прохожих на виду…
  К сожаленью день рожденья
  Только раз в году.

  Крокодилът Гена. Просветна му изведнъж. Това беше песничката за Крокодила Гена и рождения му ден. Направо го захвърли в детството. В училище я пееха, дето се вика всяка седмица, когато бяха деца.

  Кольо Кривия най-сетне излезе на мегдана и хлъцна в почуда като съзря хоремага пред себе си. Бай Добри беше изкарал стар грамофон пред вратата. Най-странното беше, че работи. Ваниловата плоча се въртеше, а от двете колони, закачени на хоремага, бумтеше песента за Крокодила Гена. Под тях беше опъната червена лента, дълга към четири метра и широка към половин, на която с бели букви пишеше „Добре дошли, братя американци”. До грамофона беше сложена скара на дървени въглища, върху която приятно цвърчаха кебапчета, кюфтета и няколко парчета суджук. Бай Добри се беше строил до нея с бяла готварска шапка на главата – и с вилица в ръка и с добре премерени професионални движения обръщаше виртуозно като жонгльор месата върху скарата. Кольо Кривия се спря за стъписано и реши, че е объркал селото или просто сънува. Ощипа се по лявата буза и разбра, че не е сън, а безпощадна действителност. „Тая моята филикощерница ще ме умори” – помисли си той и усети как в него се надига паника.

  – Бай Добрииии! – извика с цяло гърло Кольо Кривия, в опит да заглуши паниката в него.

  – К’во си се развикал па ти, бе? Да не си на полето? – отвърна му бай Добри.

  Това мигом успокой Кольо. „Жив съм – рече си. – И бай Добри е жив. Не е някой караконджул. Уф. Мамицата й мръсна на мойта. Луд ме направи.”

  – Бай Добри, сипи ми една ракия, че тая мойта жена от сутринта е тръгнала да ми вдига кръвното. Не издържам вече и ще я пребия.

  – Носи се – викна бай Добри и влезе в хоремага. След малко излезе с чаша ракия, пълна догоре.

  – Айде, заведението черпи – рече той и му я подаде.

  На Кольо щеше да му приседне. Бай Добри никога не беше го черпил досега. Пак взе да му се струва, че сънува. „Абе тука става нещо, мама му стара, ама не моа да разбера к’во.” Пое подадената чаша с трепереща ръка. Каквото и да става, той не беше от хората, които ще върнат чаша ракия, па и на аванта при това. Отпи от нея дълга паническа глътка и се обърна към Бай Добри.

  – К’во става, бе? – рече. – К’ви са тия музики, плакати и така нататък?

  – Ми ти не разбра ли? Американците идат. Цял батальон сега, после сигур и още. Бригада, дивизия, абе голяма работа се задава. Стягам се да ги посрещам.

  – Ми що с руски песни, бе Бай Добри, и детски при това?

  – Ами само тая плоча имам. На дъщерята е, още като беше ученичка – отвърна той. В този момент започна нова песен:

  Пусть всегда будет солнце,
  Пусть всегда будет небо,
  Пусть всегда будет мама,
  Пусть всегда буду я…

  Кольо Кривия влезе в хоремага, за да види кои са там. Вътре беше Полковникът, Дядо Стоян и Цоло Комбайнера. Седяха на масата до кюмбеното с пълни чаши и празни погледи.

  – А добър ден! – поздрави Кольо.

  – Добър да е – отвърнаха дружно тримата.

  – Къде ви е Цане?

  – Инкасира някъде сигур пущината – отвърна Цоло Комбайнера.

  Кольо седна при тях. Отпи пак от ракията и рече:

  – К’во става тук, бре? Бай Добри се стяга да посреща американци и черпи с ракия. Ненормална работа ми се види т’ва.

  – Ще има да чака – отвърна Полковникът. – По нашия край жив американец няма да дойде. То тук и чумата няма да дойде, камо ли американец. Ама той нали си е търговец, е решил, че сега ще удари кьоравото. Объркал се е.

  – Полковник, ти си военен човек. Обясни ни к’ви са тези американци по нашите земи, бе. Едно време руснаци посрещахме. Сега американци ли че срещаме?

  – Натовски уйдурми са това, Кольо. Искат да притиснат Русия, като пратят войски в граничните с нея държави. Сега ни пробват с батальон, после може и полк да ни стоварят. Нали сме съюзници и база може да отворят.

  – Лоша работа е това – обади се Цоло. – Ако стане някоя война, ние ще отнесем кирпича.

  – Така е – съгласи се Полковникът. – Ние сме на топа на устата.

  – Всичко е заради тая пуста Украйна. Не моа да си я поделят тия пустиняци и това си е – констатира Кольо.

  – По-лошо е. Светът не може да си поделят, Кольо. От там ни идва цeлия проблем. А ние сме между чука и наковалнята.

  – Абе обърка се този свят, мама му стара! – констатира Кольо. – Не отива на добре. Това ще ви кажа. Войни и хаос се задават. И в цялата тая напрегната обстановка жената да вземе и да ми изхвърли по погрешка десет литра ракия. Пощуря и тя, мама му стара! Не. Не отиват на добре нещата.

  – Как така ти изхвърли ракията, бе? – ревна Цоло, забравил веднага за международното положение.

  Кольо им разправи сутрешната случка.

  – Малии, де мойта да направи такова нещо. Ръчичките й откъсвам – закани се Цоло.

  – Това е щото народа се побърка – обади се Дядо Стоян. – Вече не знаеш кое е правилно и кое не. Едно време при бай Вълко Червенков нямаше такова двоумение. Нещата си бяха ясни и точни. Кой враг, кой приятел се знаеше и се повтаряше постоянно, та да не забравяш и да се объркваш.

  – Стига с тоя Червенков бе, дядо Стояне! – сопна се Цоло.

  – За бай Вълко Червенков трябва да се казва. Голям човек. Вие не помните, щото сте били малки, ама аз по това време вече пиех ракия – не се предаде дядо Стоян. – Всичко помня, като че ли беше вчера. Ама не е. Времето е лъжовна работа, момчета, от мен да го знаете.

  – Аха. Времето лъже повече и от жена – съгласи се Цоло.

  – Не ми говори за жени, че се сещам за моята и ми притъмнява пред очите – рече Кольо.

  – Щом жените взеха да изхвърлят ракия, светът не отива на добро, момци – промълви Полковникът замислено. – На война ми замирисва.

  Мъжете кимнаха в знак на съгласие и отпиха от чашите с въздишка на обреченост. В хоремага настана тишина. Само отвън все още звучаха руски детски песни. Бай Добри се стягаше да посреща американците.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още разкази от същия автор – тук и тук.

  .

• А с времето след нас ще мерят липсата

  

  .

  Какво се случва с времето след нас?

  (Въпросът ти ме сварва неподготвена.)

  Когато без стрелки и без компас

  на крайна спирка ще се спре животът.

   

  И ти „безгрешен”, „грешен”- просто дух

  се гмурнеш във огромната вселена.

  Нормален ли си бил или пък луд

  на Господ по тефтера с изчисления-

   

  изтекло ти е времето съвсем…

  Но времето на другите не спира

  тиктака с нотите на реквием

  и глухото доволство дирижира…

   

  Но времето на другите след теб

  по старите пътеки криволичи.

  Създава малки нови светове

  събира ги, разделя ги. Обича…

   

  Понякога тъжи. И пали свещ…

  За мъртвото ти време споменава,

  а времето на мъртвия човек

  чрез думите на други оживява.

   

  И оцветява мрачните им дни

  с райета от палитрата на спомена.

  Сред багри от усмивки и сълзи

  по-леко някак се привиква с болката…

   

  А времето – то пак ще си тече

  през бързеите на подмолни рискове.

  Надявам се, приятелко, че те

  със времето след нас ще мерят липсата…

   

  Дочка Василева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Дочка Василева (с литературен псевдоним Довереница) е на 59 г. Тя е лекар ендокринолог, живее в Горна Оряховица и работи във Велико Търново. Пише поезия и проза. Публикува в интернет сайтовете „Откровения“, „Стихове БГ“, също и в Блог.бг, под псевдонима Довереница. През 2011 г. излиза книгата й „Пътуване към обратната страна на вината”. Творби на г-жа Василева са публикувани в периодичните алманаси на литературна група в гр. Горна Оряховица, в поетичен сборник „Приятели в поезията” – 3 (2013 г.), в годишен литературен алманах на гр. Ловеч „Ехо от Мелта” (2014 г.). Тя има награди от литературни конкурси и публикации в български централни и местни издания. Още творби на Дочка Василева могат да се прочетат в сайта „Откровения“ тук.
  

  .

• Български литературни следи в Латинска Америка

  

  Сборникът „Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка”, който излезе наскоро, е нетрадиционно събитие в хаотичния поток от заглавия днес. Изданието е том първи от двутомника „Америките ни”, осъществен в рамките на научния проект „Литература и география” на Института за литература при БАН. Отпечатването е осъществено от Издателски център „Боян Пенев”, С., 2015 г. Идеята, съставителството и научната редакция са на доц. д-р Пламен Антов, с консултант проф. Румен Стоянов. Предстои издаването на втори подобен сборник,който ще е посветен на САЩ и Северна Америка.
  

  Веднага искам да споделя, че появата на този сборник е приятна изненада. Защото във време на целенасочено размиване на националната ни идентичност се намират хора, които да възкресяват паметта за литературната ни диаспора. Без никакво преувеличение мога да ги сравня със съвременни възрожденци, откликнали на повика: „Болгарино, знай своя род и язык”.

  Защото заради техните усилия от здрача на времето и от безкрайните разстояния отново се раждат имената на Борис Шивачев, Матвей Вълев, Светослав Минков, Елисавета Багряна, Тодор Ценков, Александър Карпаров, Иван Аржентински, определени като класици на южноамериканската тема. Следват Любен Христофоров, Петър Бобев, Васил Попов, Ангел Сарафов, Иван Радоев. И до тях – малко известните засега Самуил Стрезов, Стефан Кинчев, Христо Бояджиев, Георги Шпатов, Жорже Косиков, Омар Ценов, Илко Минев и пр.

  Част от посочените творци, след различен период на митарства, се връщат в България. Други са орисани никога повече да не видят Родината си. Трети са дошли на бял свят след преселението на родителите си в емигрантските вълни към страните от екзотичния континент. Някои дори са наши съвременници. Има писатели, непревеждани в България, или са преведени само частично. Но това не намалява значението на литературното им наследство, изразено в романи и разкази, мемоаристика, поезия, пътеписи. То се обособява в самостоятелен дял от литературната ни история – вчера, днес и в бъдещото време.

  Прави впечатление, че изследователите, участващи със свои разработки в сборника – Катя Зографова, Владимир Сабоурин, Радка Пенчева, Иван Дреников, Румяна Пенчева, Андрей Ташев и др. – са се отнесли изключително задълбочено към избраните автори. Успели са да изведат на преден план както тематичната специфика на прочетените страници, така и да я обосноват с времето, когато творбите са създавани, с психологическите характеристики на авторите. С идейната и естетическа нагласа на твореца, с отруденото му, неспокойно житие-битие, с политическата конюнктура на времето, през което пребивава в Латинска Америка.

  Както уточнява доц. Антов в уводните си думи: „Намерението беше сборникът да представлява нещо като колективна монография, която – първо – да даде систематизирана и обобщена картина на проблематиката във всичките й аспекти: покрай литературата (естествено, оставаща в центъра на вниманието) да бъдат засегнати и сфери като изобразително изкуство, наука, географски и исторически изследвания… И второ, обобщавайки различни аспекти от българо-латиноамериканските взаимоотношения, сборникът да има и приносен характер, да въведе в научно обращение нови имена на автори и заглавия, да предложи нови данни, да стартира дебати, които впоследствие да бъдат продължени”.

  Няма съмнение, че целта на изданието е постигната. То е интересно не само за хора със специализирани научни интереси, но и за читатели с широк тематичен кръгозор. Може би в подобно издание след време ще намерят място статии и за други имена. Предстои издаването на втори подобен сборник, посветен на САЩ и Северна Америка. Нека добавя, че българско литературно наследство, продължавано и днес, може да бъде открито на всички населени континенти.

  В Европа то е сравнително добре проучено. Африканският континент вдъхновява Михаил Михайлов и Цветан Бошев. В първите десетилетия на ХХ в. там е легионерът-поет Георги Волокин. Като лекар от турската армия оставя спомените си за Йемен Йосиф Любенов, а авторите на пътеписи до Божи гроб се обособяват в отделна плеяда…

  Десетки и стотици страници, към които добросъвестният изследовател ще прибавя още имена. Те са част от нашата памет и наш специфичен духовен код във времето – трябва да го познаваме и опазим за идните години. И за идните поколения – ако след хаоса и духовните разрушения на днешното ни битие, е писано, надявам се, да продължава да има такива.

   

  Георги Н. Николов

• Отдалечаване

  

  .

  Отдалечавам се, но само на теория…
  Умът крои си планове и практика.
  На пепел стават всички територии.
  Душата, априори, е галактика!

  Душата, априори, ти е тласъкът.
  Шумиш нагоре и надолу, тъжно-весел си.
  Но колко дълго ще си сменяш маските…
  Светът за всякакви очаквания тесен е.

  Затисне те мъгла, приспи те слънчев лъч.
  Пиян си бил и все пиян оставаш си…
  Нима си сянката насред човешка глъч!
  Убежище за срещи и прощавания.

  Нима създаваш само тези светове,
  в които теб те има, за да не изтлееш.
  Повяхват розите под всякое небе,
  ако не можеш да пребориш суховея си.

  Затихват всяка твоя стъпка, всеки знак,
  ако не следваш пулса на сърцето си.
  И аз не мога, Боже, и не зная как
  без Твоето начало бих скроил небето си…

  Не зная как да хвана песен във скръбта,
  не мога дъх да доловя у мъртвите.
  Това е само начин да се разплета
  и да узная, че един несвъртник съм.

  Отдалечавам се, но пак насам кръжа…
  Това е участ, от която ще загребна.
  Но ти не се надявай, че по път тъжа.
  Да си човек е нежна болка и потребност.

   

  Илко Илиев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Илко Илиев (с псевдоним poeta) е на 56 години. Други произведения от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

   

• В очакване

  Разказ от Светослав Дончев

  .

  

  – Чудно и страшно обезлюдяват българските села! – подхвана Желко, бивш лесничей с хитри очички, цепка вместо уста и брезентова шапка, която разправяха, не свалял, дори когато спи – А най-тъжно се изпразват планинските села! – добави сякаш искрено и с тъга.

  Печката пукаше тихо в средата на стаята, дългите кюнци преминаваха през половината помещение, отвеждаха белия дим отвън и ние го виждахме през прозореца как се вие над стрехата и поема незнайния си път.

  – В едно такова село бях на служба осем години! – говореше той и гледаше гората, калния сняг и струпаните дърва, гледаше ги упорито, без да извръща глава към нас, сякаш търсеше спомените си там.

  – Виждали ли сте празна къща на склона… отвън залостена, паянтова вратичка, с обрасли от тревата плочки… върху стената на къщата облегнато дървено, детско конче, самоделка някаква… нагоре прозорци със занемели пердета… отстрани килерче, грижливо сковано, а изгнил трион виси на канап пред прозореца?!

  Въздъхна Желко, а ние гледаме профила му, нереален от следобедния планински сумрак. Чуден човек е той. Сгушва се в брезентовата шапка, снишава глас и заговаря. В началото тихо, после променя нотката, повлича ни със себе си в неговите гори, блата, речните корита, където той е бил, а рядко стъпва човешки крак, омайва ни с приказки, отвежда ни далеч от топлия уют на кръчмицата, все на места, където е интересно да отидеш, но те е страх.

  – Гледаш я вратата! – подхваща той – Някой я е отварял, излизал е, бързал е с надежда да отиде някъде… после се е прибирал с оная радост да се прибереш у дома след труден ден… после гледаш пердетата и сякаш виждаш как някой ги е отмествал всяка сутрин, за да види слънцето… а вечер ги е местил обратно, преди да се сгуши в приятната тъмнина на леглото… гледаш дървеното конче и мислиш… някое несигурно още дете е залитало из двора, радвало се е, смеело се е, вързано куче е лаело наблизо с палава опашка… ти гледаш сега пустотата и знаеш, че кучето вече го няма, а детето се е превърнало в голям човек, с бръчки по челото и недоверчиви очи… останало е само кончето покрай стената… и за триона помисляш… някой е рязал… силно, уверено, майсторял е нещо… после… човекът го няма, а трионът стои и ръждясва от дъждовете!

  – Ей в такова едно село служих тогава аз! – продължи той. – Живеех в малка хижа… на баира… над последните къщи… сутрин се събуждах и първо излизах на верандата… да запаля цигара и да погледам разбуждащите се къщи… тесните улици и първите старци, които прохождаха из дворовете или се клатушкаха към центъра за хляб… честичко бе хладно, един хаплив тръпчив студ, от който те заболява челото, но в такива дни я нямаше мъглата и бе така ясно, че както никога се виждаха ниските дървета, струпани като перчем коса върху гол склон отсреща, далеч, далеч… виждаше се бавна планинска река, искряща като изпуснат шал между скалите!

  Въздъхна Желко и пак погледна навън, а ние се спогледахме. Заспалите ни мозъци, опушени като гредите на тавана в кръчмата, се размърдаха, а очите ни сякаш виждаха картините, които ни рисуваше с думи.

  – И така неусетно… ден след ден, месец след месец… така пред очите ми… минаваха годините, пред мен минаваха, както си стоях на верандата, а хората от селото… намаляваха… едни заминаваха с усмивки… с нетърпение, както се отива на дълго чакана почивка… други се целуваха с оставащите си близки… вдигаха поглед, гледаха родната си къща, другите къщи, околните, гледаха уличките, по които бяха бягали като деца… и си тръгваха с мъка… И така, без дори да забележа… селото обезлюдя… останаха само старците, старците и няколко луди… заточиха се еднаквите дни… тишина през целия ден… понякога тропне звънче на заблудено животно, някой в долната махала захване да цепи дърва… тупкането на брадвата отеква и се блъска като затворена птица между хълмовете… струва ти се, че някой дялка от самата планина… неусетно, в тишина и покой, идваше вечерният сумрак… тънък дим от няколко комина тръгне право нагоре… тук-таме по склона светне крив прозорец… и това е… и над всичко това тишина… само тишина и студ… Имаше и две семейства… млади хора… едните живееха в горната махала… там къщите оредяваха и улиците бяха най-стръмни… та там живееха Михал, млад мъж с жена му Нина, също младичка, и трите им деца… особняк бе тоя Михал, дявол голям… през ден, през два ходеше в града… спретнат, чист, а те го изпращаха… понякога само Нина, с гордост в очите, и тя дяволита като него… изправена до вратата на стария микробус, усмихната и обичлива, със смешна фиба над челото… той се качва сериозен и сякаш не я забелязва… друг път го изпращат децата, свирят, махат, гонят се по площада, а той ги гледа сърдито зад стъклото и им се заканва с пръст… особняк си беше… срещнеш го из центъра, поздравява почтително, пусне някой майтап, весело те заговаря… отпуска те, така да кажем… а в очите му пламъче блести, не му е чиста работата… все нащрек да си с него… пък… как си хранеше семейството… защо ходеше често до града… никой не бе чувал да работи… беше много мързелив дяволът… зададе се зима, дойде времето за зимнини, за подреждане на дървата да съхнат… той лежи под сенките, докато Нина се щурка из стръмния двор… той лежи, гледа суетнята и мисли, а тя не смее нищо да му каже… и в крайна сметка все ще издокара някого… някой му нацепи дървата, работлива съседка му събере картофите, Нина прекършва гръб и пълни килера със зимнина, а децата и тях отрано ги бе научил на труд… три деца бе направил дяволът, а се говореше, че в града имал и други, от други жени, ама тях не ги признавал и не ги поглеждал… такъв беше… дай му да лежи и деца да прави… идваха понякога при мен децата му, подпитвал съм ги… как живеят, как се оправят, откъде пари, защо изпращат баща си в града, ама приучил ги и те да мълчат, както и да е… Та, така си живеехме в селото… аз на върха, малкото останали хорица долу… ама самотен живот водех тогава… все бродех из горите, това ми бе развлечението, е, понякога сляза в селото, отида при доктора, в неговата къща… посрещаше ме винаги с радост, сух, върлинест, орехи да брулиш с него… и той бе самотник, като мен, затова ми се радва… седнем и започне да разказва с часове, устата му не можеш да затвориш…

  Другите млади живееха в голяма, мрачна къща, долепена до двора на кметството. Мъжът се казваше Бранко, беше едър, суров мъж, с иначе хубава усмивка, рядка, младежка брада, буен характер и цялото му държание показваше, че е свикнал да му върви във всичко. Жена му, Мая, се съгласяваше с всяка негова дума и за всичко го гледаше в устата. Бяха пристигнали в селото преди година, завръщаха се от дълго странство в чужбина и всички ние много се изненадахме, когато разбрахме, че ще живеят за постоянно в тая пустош. А Бранко бързо бе спечелил всички на своя страна. Старците го обичаха, защото бе суров, но се отзоваваше на всяка молба, а понякога им даваше и пари. Лекарят търсеше компанията му, защото умееше да слуша, освен това често играеха на табла и шах, а аз харесвах разходките из горите с него, защото бе духовит, прям и запален ловец. Често ме канеше в просторната си къща, гощаваше ме с вкусни меса пред напалената камина и ми разказваше славни ловни истории. Аз си затварях очите, когато го срещах да сече дървета в гората, или разберях, че е излязъл на лов, когато е забраненo.

  Най-здраво бе приятелството му с Михал, да се чуди човек на тая дружба, при положение, че двамата бяха толкова различни. Бранко – открит като езерце при ясно време, Михал – потаен, селски хитрец. Говореха си с часове, понякога просто облегнати до някоя ограда, друг път бродеха из горите или ходеха за риба из някакви далечни местности, или търпеливо поправяха повредена машина до мръкнало, без да се отегчат един от друг.

  По-късно в един тих разговор с доктора, разговор на четири очи, разбрах, че от много години Бранко и Мая се опитвали да имат дете. Пробвали всичко, при всякакви доктори ходили, при знахари, години наред. Накрая им бяха препоръчали да се усамотят, далеч от хора и от врява, да се успокоят и да заживеят по различен начин. Те избрали това село за начало на новия си живот.

  Дали двамата мъже си допадаха, защото бяха единствените читави мъже в селото, а в тая пустош е добре да имаш верен човек зад гърба, или Бранко обичаше да бъде сред веселата глъч на деца в семейството на Михал, когато вкъщи е тишина? Знае ли човек, как да се вмъкнеш в човешкото сърце, та да разбереш?

  А самите деца на Михал пресрещаха Бранко, когато е тръгнал с кучето на лов, искаха да пипнат пушката, да погалят кучето, молеха му се да ги пусне в двора да поседят в люлката. А той им се смееше открито като истински планинец.

  После, един ден през януари, тръгна слух, че Михал е много болен, толкова болен, че не можеше да се изправи в леглото. Слязох до селото и право в къщата на доктора.

  – Да… болен е! – ми каза още от вратата – Ама нещо не му е чиста работата на Михал… лежи с висока температура, повръща… а лицето му отекло, под ушите му подуто… гледа като плъх под завивката и пъшка… питам го къде си бил, с кой си се срещал, а той върти очите и шепне… за малко в града бях, вика… за малко… на мен тая работа на заушка ми прилича, ама на тия години да я пипне… тя, мръсницата, децата гони обикновено… макар че рядко, много рядко, я пипват и млади мъже, ако не са ваксинирани като деца… ама за всеки случай си сложих кърпата на лицето и го приближих… и го питам отдалеч… казвай къде си бил, да знам как да те лекувам… а той… още по-бясно върти очите и все поглежда към Нина и децата, те зад гърба ми седят наредени и слухтят… обръщам се и им казвам строго… ”Излизайте… ще го преглеждам”… те затварят вратата, а той сваля завивката от устата и ми шепне… ”Едно… детенце целувах”… вика… ”Какво детенце?”, го питам аз, а той гледа тавана и прошепва… ”Ами такова, малко детенце”, вика… детенце целувал, мръсникът, сигурно от ония, дето ги прави и изоставя, си мисля аз… ”Сваляй гащите” му викам… сериозна ти е работата… а той скокна и изпълнява… изплаши се… гледам… целия подут отдолу… та така… на тия години, ако има усложнения, може и безплоден да остане… ама то за такива като него да не жали човек, че няма да могат да правят деца!

  Желко се изправи, заинтригуван от кучешки лай и погледна през прозореца. Отвън колебливо прехвърчаше сняг. Появяваха се плахите снежинки, потайни и прикрити, сякаш бяха разузнавачи, които се преобръщаха, стрелкаха се напосоки, подгонени от някое внезапно горско течение, и се връщаха отново към небето, за да доведат истинските валежи.

  – Пак ще натрупа! – се обади дрезгав глас.

  – Че това тук сняг ли? – му отвърна с насмешка Желко.

  – Там, в онова село, дето ви разправям… Боже, какви снегове падаха… стана сутрин, дръпна пердето… всичко потънало в сняг… склона, дървета, клоните, улиците към селото… всичко е покрито… няма къщи, няма предмети, няма хора… сняг, всичко е сняг… изляза на верандата и се загледам, а очите почват да ме болят от белотата… грабва те тая белота, премрежва ти очите… отнася те… бяло, бяло и така тихо, че ако застинеш за повече време, ако затаиш дъх и притвориш очи, ти се струва, че всеки миг ще се случи нещо… някое животно ще изписка… или ще падне покрив от тежестта… или ще се случи нещо лошо… а то не спира да вали… трупа, трупа, провесям се, поглеждам към небето и ми се иска шапка да ù сваля на тая природа… откъде идва целият тоя сняг, кой решава кога да спре, кога да завали отново, кога да замръзне? По някое време грабна греблото да не мисля глупости и се спусна да почистя поне пред стълбите… не, че гости ще посрещам някакви, зарад мен си… рина, рина, обърна се, натрупало една педя… отказвам се, влизам, прегръщам печката и само гледам като отмалял… докато ме обхване страх… страх, че съм сам насред тоя сняг, страх, че този път няма да спре да вали, докато не затрупа всичко и не ни задуши… кой ще дойде при мен там горе, кой ще изрине преспите да ми помогне… и такива мисли са ми минавали, то не е за вярване, ама… Една такава сутрин, пак беше валяло много… излязох да взема наръч дърва и гледам долу, преди изкачването към моята хижа, гледам Мая, жената на Бранко… драпа нагоре, подхлъзва се, пада, запрята вълнената пола, косите ù са разпилени, омотани, посипани с пресен сняг… по някое време загубва равновесие, хваща се за близък клон, раздруса го, а той я посипва още повече със сняг… ама тя като обезумяла… само драпа и нагоре към хижата ми гледа… нахлузих ботите и слязох в белотата, да я посрещна и да ù помогна… разбрах, че се е случило нещо лошо… тя ме видя, спря задъхана, да си поеме глътка въздух, и с плач разказва, че Бранко излязъл рано на лов, подгонил дивеч, но имало много сняг, пък още валяло, трупало и нямало никаква видимост, та се замотал, загубил пътя, подхлъзнал се и паднал в дерето… оня, недораслият съсед, момъкът, дето не бе съвсем добре с мозъка, а само се смееше без причина, бил с него… видял го как размахва с ръце да търси опора, краката му се подгънали, не издържали, пушката изхвърчала встрани и Бранко за миг се свлякъл в дерето… момчето само чуло откъслечни викове, които се увеличавали и глъхнели, докато се премятал по нанадолнището… чуло и как Бранко повлича камънаци при падането… чупели се и клони… после станало тихо, като преди… хукнало момчето, даже пушката зарязало в гората и право при Мая… а тя къде, право при Михал… а него го няма, имал малко подобрение от болестта, та до града отишъл с Нина, за лекарства, само децата били вкъщи около печката… ”Ела ти, ми казва, виж дали можеш да помогнеш, докато Михал се върне от града”… гледам я – пристъпя от крак на крак, кърши пръсти, подканя ме с ръка, всеки миг ще полудее от тревога… та вълнението ме подхвана и мен… облякох шуба и вързах шал… тръгнахме надолу… срещу нас, момчето, дето бе видяло как Бранко полита в дерето… и то трепереше… а снегът валеше и заглушаваше думите, стъпките, всичко… тръгнахме, хлъзгахме се, залитахме, помагахме си един на друг и напредвахме бавно… вървях, без да си виждам нищо в краката и си мислех, че ще е добре да вземем и доктора в гората, вярно, не е много як, ама е мъж, пък и е доктор, може Бранко да е в безсъзнание или да лежи поломен и да му трябва първа помощ… минахме набързо, бързо се облече… тръгна и той с нас, висок, гологлав, отместваше високите клони пред нас, крачеше с широки крачки и не спираше да повтаря… ”Да лежи трябва… никакво мърдане, само да лежи”… имаше много преспи, скрити дънери и паднали клонаци, та напредвахме бавно, в суетня… момчето ни водеше, зачервено и изплашено… а докторът го изпреварваше с широки стъпки и мълвеше… ”Да лежи, само да лежи, никакво мърдане”… най-после стигнахме… видяхме къде е отъпкан снегът, после захвърлената пушка… пристъпихме, хванати един за друг, и надникнахме… долу дере… не много дълбоко, но стръмно, голо като поле, само с няколко тънки дървета, идеално прави, набити като колове… отсреща отвесен скат, превърнат в лед от замръзналата вода, която в по-топлите дни се е спускала красиво, като чуден водопад, а сега от минусовите температури бе занемяла, вледенена, с дантела от навалял сняг отгоре… долу, почти на дъното, спрял се в една издатина… с прегънат крак и облещени очи лежеше Бранко… премигваше за миг, оглеждаше се без мисъл наоколо и пак оставяше неподвижен… Бранко, Бранко… извика Мая и се надвеси над дерето, сякаш се канеше да слезе при него… погледна я той и вдигна бавно ръката… жив съм, значи иска да каже, зле съм, ама съм жив… виждаме го и ние, че не е добре… не може да се изправи, криви си лицето, когато понечи да се обърне на някоя страна, боли го значи… счупено има нещо… или нещо вътрешно… докторът се оживи… надвеси се и той, хванат за едно дърво… Къде те боли, Бранко… бавно покажи… а Бранко върти очите и сочи към краката… ”Сякаш ми е счупен кракът, казва с колеблив глас… и като си поема дълбоко дъх… ме пронизва в средата на гърдите” – завършва с усилие… после повдига ръка и сякаш прави жест, като много да съжалява… ама не е добре, вижда се… стоях мълчаливо и оглеждах околността… с мисъл как ще го измъкнем от тоя капан… гледах, хлъзгаво, стръмно, неудобно, отвесно, отникъде не можеш да подходиш, от никоя страна не можеш да го доближиш, че долу много насъбрал се лед и тук-таме оголени камънаци… лоша работа… само с въже… някой да се спусне с въже, да се добере до Бранко, да го превърже, ние някак да го издърпаме догоре и така… ама кой ще е този… сила се иска за това въже и кураж… ако се изтървеш и паднеш до Бранко като пукнат орех или не дай си Боже се претърколиш право върху него… още по-голяма беля да отвориш… само Михал, само той ще я свърши тая работа… докторът изглеждаше най-окопитен… изпрати момчето за въже… момчето се върна с въжето и двама старци води, разбрали за нещастието и те… надвесиха се и те да зърнат Бранко с увиснали усти… докторът овърза въжето за едно дърво… хвана другия край здраво и заслиза с широк разкрач… още не се бе загубила главата му, когато извика с отчаяние и бързо се върна… задъхан, изплашен… няма да я бъде моята, каза… Мая се свлече върху снега и заплака… ”Отиде ми мъжът” шепне… сега се бе появил вятър и снегът биеше косо и се лепеше навсякъде… аз заобиколих дерето, да огледам и да потърся друго някакво решение… сега бях точно срещу Бранко… виждах изплашеното му лице, трепереше от студ, шубата му изглеждаше съвсем мокра, а ръцете посинели… Сякаш имам счупено ребро, казва, а аз едвам го чувам, по устните разбирам какво иска да каже… а вече преминаваха обедните часове, скоро щеше да се преполови късият ден, да притъмнее, снегът щеше да намалее, после тихо да спре и да се отдръпне, за да дойде студът, истинският януарски студ, който смразява крайниците и отнема разсъдъка… Идете до селото… одеяла донесете, извика докторът… ще му ги хвърлим долу… скоро ще падне студът, допълни той, сякаш ми четеше мислите… усойно е долу… а и кръвта на Бранко не се движи както трябва, като лежи… старците се заклатиха към селото между дърветата… мина цяла вечност докато се върнаха… пъхтяха с изпотени вратове и мъкнеха одеяла… единият ни погледна плахо и каза с глух глас… ”Михал не се бил върнал още от града, само децата са там”… „Иначе Михал ще слезе веднага”, казаха уверено старците, големи приятели са те двамата с Бранко… докторът ги изслуша с намръщено чело и проговори… ”От заушка беше болен Михал доскоро… заразява още… не е много хубава тая работа”… умислихме се всички на ръба на дерето, всеки със своите си мисли, без дума да продумаме… само Мая тихо и равно плачеше, заровила лице в наметалото си, от време на време се сепваше, отправяше плах поглед надолу към прострения си мъж и пак се връщаше в топлината на скута да нарежда несвързани думи… а той, Бранко, правеше опити да помръдне да се премести и сякаш се довлече до началото, до полегатото, преди стръмнината… ама си личеше, че губи сили, не ще се справи сам… отказваше се с болка на лицето… чуваше се как пъшка и си подвиква сам на себе си за кураж… неусетно за всички бе притъмняло… скоро щеше да мръкне… какво да направим, как да помогнем на човека да не измръзне в тоя усой… напрягах се да умувам и аз, аз, дето като лесничей, човек на гората и деретата, трябваше да взема нещата в ръце, точно в такъв момент… обхвана ме страх… страх пред ледената мощ на планината… пред силата на снега и плашещия мрак… нима щяхме да оставим един млад човек да замръзне пред очите ни… приближих се до доктора и му продумах тихо… Че той, Михал… нека помогне… ако се съгласи да слезе… докторът ме погледна с някакъв притаен гняв… дръпна ме малко грубичко за лакътя и изсъска… ”Болен беше от заушка Михал… може и безплоден да остане… а тоя човек долу е бездетен, знаеш ли от колко години… деца няма човекът”… прехапах устните си до кръв… дъхът ми спря, как не се бях досетил досега… Боже, от това стоене като саможивник толкова години из горите бях съвсем оглупял… върнах се до ръба на дерето и погледнах със съжаление към младия мъж долу… Мая се изправи срещу нас и ни погледна с ярост в очите… ”Все мъже сте, казва, а аз я усещам как едвам се сдържа да не ни кресне в лицата, все мъже сте, а никой не се наема да помогне… дайте въжето на мен, аз ще сляза”… оглежда се, въжето търси, а докторът я прегръща през раменете… ”Не е работа за жена това, Мая… не можеш да се справиш”… а тя ни гледа с упрек и вика… ”За жени не е… за мъже не е… за кой е, кой да търсим да помогне на Бранко?”… Гледам я с най-добри чувства, едно име напира на устните ми и ми идва да го изкрещя… ”Михал, само Михал ще помогне, само той е за това дере”, но пламтящите очи на доктора ме възпират… ”Хвърлете одеялата, казва един от старците, докато се разправяте, съвсем ще измръзне човекът”, а ние се сепваме, връщаме се, гледаме чистия сняг в дерето, злобната стръмнина, погълнала Бранко, замахваме дръзко и мятаме по едно одеяло, първо Мая, после докторът и аз… той, раненият, се плъзна с протегнат настрани крак, с изплезен език и с пъшкане, зави се и утихна… В това време от гората, по посока на селото, се чу глъчка… изправихме се, погледнахме… гъсти борове, сняг, сумрак и изведнъж между стволовете затрептяха светлини, мижави светлини, появяваха се, губеха се, но приближаваха насам, ставаха по-ярки, а с тях и гласовете се избистряха, чуваха се отделни думи и трополене на обувки по заскрежените пояси около дърветата… Михал пристигаше… рошав, гологлав, още с официалните дрехи за ходене в града… с по един фенер в двете ръце… отзад притичваха две старици с разхлабени забрадки… зад тях Нина и децата, които изоставаха, за да правят снежни топки и да ги хвърлят напосоки… Михал ни хвърли разсеян поглед и смело приближи дерето, там, където бяхме изпотъпкали снега със суетнята си… видя сгушеното в одеяла мъжко тяло и грабна края на приготвеното въже, без да ни продума… обърна се с гръб към пропастта в широк разкрач и заслиза уверено, като забиваше с рязко тупкане краката си по стръмното… вдъхна сигурност на всички… сякаш бе правил това много пъти преди… докторът се отдръпна малко встрани, чух го да мърмори… ”Не ми харесва тая работа… Михал не е излекуван още за тая работа”… шепнеше на себе си, но не го каза гласно, за да го чуят и другите, нищо не продумах и аз… че кой щеше да слезе, ако не Михал… чухме как долу снегът скърца като ситно стъкло, после се чу едно глухо тупкане и ние се надвесихме, точно когато Михал скочи и се претърколи умело, за да се изправи точно над Бранко… откри одеялата, погали челото на падналия… наведе се, прошепна му нещо, сгря ръцете му с дъха си… беше удоволствие да гледам движенията на този изникнал от гъстата гора спасител, да го гледам как умело изправи Бранко внимателно и плавно, сякаш бе кукла от крехко дърво, как го превърза ловко с въжето, как го доближи до отвесната стена, повдигна здравия крак, после положи ръце под таза, погледна нагоре към нас, с кръглото лице, сега бледо като снега, и ни извика… ”Теглете всички… и децата”… и ние затеглихме, вече бяхме станали по-смели и полезни, спасявахме човек… а въжето няма край… теглим, омаляваме, забиваме петите в снега, а от мрака на бездната се извива и пълзи към нас въжето и съска като змия… най-накрая се появиха две сключени ръце, мокра коса и едно изкривено от мъка лице, сякаш отслабнало и превърнато в маска за един ден… издърпахме го с нетърпение от дупката, той стенеше и се преобръщаше, Мая се луташе над него, понечваше да го завие, но се страхуваше да го докосне, а един разтреперан старчески глас възкликна… ”Боже, какъв приятел се оказа тоя Михал”… Михал, да… бяхме забравили за него… обърнах се… хвърлих му въжето, стоеше долу, с ризата и официалното сако и тропаше с крака да се сгрее… вече бе почти тъмно… около нас фенерите се люлееха, трепереха от вятъра и от студа, сковал крайниците… хвърляха слаба светлина… едните светеха ниско, в детските ръце, други високо в лицата на стариците, а всичко бе така страховито и нереално… приличахме на горски духове… теглехме Михал, когато една мисъл премина през главата ми като светкавица… Ако го нямаше Михал, Бранко може би щеше да си отиде тая нощ… колко щеше да бъде жалко за младия мъж… Стъпи Михал на здрава земя, пусна въжето и огледа прожулените си длани… В това време Мая скочи върху него да го прегърне, ще го задуши, само трепери и го стиска, плаче сякаш, а той я успокоява с потупвания по рамото и извръща настрани глава, неудобно му е от тая луда прегръдка… Нина стои някъде встрани и гледа в друга посока, и на нея ù е неудобно, че така с близост благодарят на мъжа ú…

  Скоро тръгнахме всички да се прибираме към селото… странна, цветна върволица от хора, унила от вълнение и преживяното безпокойство… Тежък, зимен ден, от тия, които се помнят дълго време… Докторът прегледа Бранко веднага… разбрахме, че се е разминал със счупен крак и едно пукнато ребро… без да броим натъртванията, де… на другия ден влезе за малко в градската болница… но по-голямата злина беше, че и той се разболя от болестта на Михал, от заушката… Коварна болест е тая, да знаете… за колко малко се приближиха един до друг оная нощ в дерето, две-три думи да са си казали, хайде най-много да са се прегърнали и виж, зарази се Бранко… ама при него протече много по-тежко… появиха се усложнения…

  … Един ден, когато се бе вече затоплило и снегът си бе отишъл дори от най-високите върхове, стояхме кротко с Бранко на верандата пред моята хижа, гледахме пристигналата пролет и лениво си разменяхме по някоя дума. Той бе тъжен, изтощен от зимните премеждия и сякаш я нямаше предишната веселост и живеца, с който ни покоряваше. Аз нямах наблюдения, но хората от село бяха споделили, че развалил отношенията си с Михал, което ми се стори чудно и необяснимо. Отбягвал го при всяка среща, стискал му сухо и по принуда протегнатата ръка, обръщал му най- неочаквано гръб без обяснения и се отдалечавал. С една дума, странял от него, бягал. На всички ни се стори много неблагодарно това отношение… Та, стояхме си на верандата и се припичахме на слънце, а долу, някъде из уличките по центъра, се чуха детски викове и смях, децата на Михал го изпращаха в града. Протегнах глава над парапета и го видях, официално облечен, с изчеткано сако и нова шапка на главата. Стори ми се много здрав и щастлив, в пролетно настроение. Огледах го със симпатия. Спомних си онази мразовита нощ, всичко бе пред очите ми, без дори да ги затварям. Славен мъж се бе оказал тоя Михал, да не повярваш.

  – Михал! – прошепнах. – В града отива пак, дяволът!

  Погледнах към Бранко. Той бе извърнал глава и се взираше в склона и в оголената шума. Мълчеше, а в очите му влага блести, влага и недоволство.

  – Не искам да го виждам… сигурно съм безплоден вече… от оная, неговата болест! – просъска, а аз онемях, дори се изправих от стола, така ме срази учудване от думите му.

  – Той те спаси, Бранко… оная нощ той те отърва! – се опитах да не се съглася. – Той те измъкна от дерето!

  Погледна ме Бранко с лош поглед и със стиснати зъби:

  – Зарази ме той, зарази ме… знаеше, че е болен, а слезе при мен в дерето!

  Долу микробусът пристигна, изсвири и спря. Децата на Михал се оживиха и пискливите им гласове зашариха по склона.

  – И вие сте виновни, знаехте, че е болен, а го изпратихте долу, при мен… с въжето… ама той е най-виновен, че слезе!

  Лицето му, някога ведро и приветливо, въпреки суровия вид, сега изглеждаше мрачно и озлобено, а очите му святкаха под гъстите вежди. Приличаше на животно, разбрало, че е попаднало в капан.

  – Безплоден ме направи… защо слезе при мен, а?… защо слезе, като знае, че беля ми носи? – извика Бранко, стана, заобиколи с куци стъпки верандата и заизкачва баира, чувах го как гази из шумата.

  – На герой да се направи! – изкрещя с бяс Бранко, вече доста навлязъл в гората.

  Обърна се тогава Желко към нас, зачервен от виното, а очите му невиждащи от взирането в белия сняг. Огледа ни бавно един по един и попита с учудване:

  – От тогава минаха доста години… ама понякога, като си пийна, все се питам… как да разбереш кой човек има нужда от помощ… как да му помогнеш, без да му навредиш? Ох…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Светослав Дончев е на 42 години. Живее в Пловдив. Други творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• Фундаменталният труд на проф. Георги Михаилов „Траките“ издаден след 45 години

  Нов български университет издаде невероятната книга на проф. Георги Михаилов „ТРАКИТЕ“, написана преди повече от 45 години и после забравена. Книгата е издадена във връзка със стогодишната от рождението на своя автор.

  

  Издателството на Нов български университет издаде най-великата книга за траките, написана преди повече от 45 години, от проф. Георги Михаилов – и забравена. Това е второто издание на книгата, след първото, което е направено от Държавното военно издателство през 1972 г. Настоящото издание е посветено на 100-годишнината от рождението на големия български професор-класически филолог Георги Михаилов. Изданието е редактиран и допълнен вариант, подготвен от Георги Михаилов за преиздаване през 1983 г., което не е било реализирано. Оригиналът на изданието се съхранява сред дарените на НБУ архиви на знаменития професор, които Нов български университет получава през 1999 г. от неговата съпруга г-жа Слава Михаилова.

  

  Известен по цял свят, но по старата библейска поговорка, че никой не е пророк в родината си – Георги Михаилов не е оценен подобаващо в България приживе. Роден е на 19 октомври 1915 г. Завършил е Класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“, след което продължава обучението си в Сорбоната при Г. Вандриес и П. Шантрен. Специализира в Париж при П. Шантрен, Ф. Шапутие, А. Жанмер (по гръцка религия в École des hautes études) и в прочутия Collège de France при Луи Робер по гръцка епиграфика. През 1948 г. получава докторска степен от Сорбоната.

  В България негови учители са проф. Александър Балабанов, акад. Димитър Дечев, чл.-кор. проф. Веселин Бешевлиев, акад. Владимир Георгиев, акад. Гаврил Кацаров. Проф. Михаилов създава фундаментални научни трудове в областта на старогръцката епиграфика – изследването “Езикът на гръцките надписи от България, част І: Фонетика”(1940), чието второ разширено издание излиза на френски език “La Langue des Inscriptions Grecques en Bulgarie, Phonetique et Mophologie” (1943), “Гръцките надписи, намерени в България”(1956) – в пет тома, за които през 1957 г. получава наградата на Френската академия за надписи и литература.

  Проф. Георги Михаилов работи върху преводите и издаването на Платоновите диалози в България. Негов е преводът на „Пир“ на Платон, както и на редица други диалози. През 1979 г. благодарение на него излиза първият том, а през 1982 г. и втори том на четиритомната поредица с преведените на български език Платонови диалози. Преподавател в Софийския университет, за преводите на Платон той привлича и своите ученици – проф. Богдан Богданов и проф. Петър Димитров.

  Проф. Михаилов е сред световните специалисти по гръцка епиграфика. На ХV Конгрес по гръцка и латинска епиграфика в Мюнхен създава Международната асоциация по гръцка и латинска епиграфика, на която става председател. Избран е за член на Германския археологически институт. Избран е и за член на Английското кралско научно дружество. Но не е бил член на Българската академия на науките…

  Монографичното издание „Траките“, в над 500 стр., е посветено на историята и културата на траките. И до ден днешен си то остава най-подробното и подкрепено с доказателства издание, което представя не отделни проблеми, а цялостната история на траките, написана на завладяващия и достъпен език на някогашните професори.

  „Ние живеем в земя с хилядолетни традиции. Неуловими на пръв поглед нишки ни свързват с миналото и само неговото проучване и опознаване ни ги разкрива. А в зората на това наше минало стоят траките. Затова и тяхната история е началото на нашата история – не е предистория. Затова и неслучайно, и ненапразно интересът към тях е толкова жив. Поради това сметнах, че ще бъде полезно да представя какво всъщност са траките – какви са произходът им и тяхната историческа съдба, техният бит, душевността им, отношенията им със заобикалящия ги чужд свят. И то не в една „История на Тракия”, при която като че ли всички събития и факти имат еднаква стойност, а да разгледам тези събития и явления, които имат пряко отношение към древните ни прадеди. Желанието ми беше да дам сигурното, а това, което не е сигурно, да го кажа ясно. Има толкова въпроси, които са дискутабилни, изискват допълнителни или нови проучвания, има още незасегнати от науката проблеми, които ще се уясняват в бъдеще, и най-лошото – по много въпроси материалите са тъй бедни. Затова в редица случаи по необходимост трябваше да се задоволя с излагане на различните мнения, да изказвам съмнения и към себе си, и към други, или направо да казвам: „Не знаем.” – пише проф. Михаилов.

  „Траките“ е третата книга, която Нов български университет издава от наследения архив на проф. Георги Михаилов. Първата е сборникът SCRIPTA MINORA, който съдържа статии на френски и италиански език в областта на гръцката и тракийската епиграфика и ономастика, втората е книгата „Класическа епиграфика“.

  

  В полученото от НБУ дарение с архива на проф. Георги Михаилов книгите са обозначени с оригиналния подпис на проф. Михаилов, а в горния десен ъгъл на първите страници може да се види и отбелязването “личен екз.”. Дарената библиотека има онази богатост, типична за времето, в което е живял притежателят й – книги, набавяни по неведоми начини от небивали места. Голяма част от книгите са с лични автографи от авторите към проф. Михаилов.

  Освен разнообразни по езици, книгите в дарената библиотека обхващат обширен времеви диапазон, различни географски топоси, преживяли са различни исторически събития. Сред тях и „Старогръцка христоматия“, Г. Михаилов, А. Ничев, Държавно издателство “Наука и изкуство”, София, 1957 г., в която проф. Михаилов е написал уводните бележки към Херодот и Тукидид. Както и „Старогръцка граматика“, Ал. Милев, Г. Михаилов, Държавно издателство “Наука и изкуство”, София, 1961 г. – първата граматика, съобразена с програмата на университета. На 281 страница случайно е останал пожълтял лист с бележки от Г.М. А както в тази книга, така и в други на места личи почеркът му, в поправките на различни места. (Казват, че в архива му имало дори един плик, на който пише: “Аз отивам горе – да ям рибешка чорба.”)

  Спомените за проф. Михаилов разказват, че той имал мансарден кабинет на тавана на Софийския университет, а най-любимият му автор бил Платон.

   

  Веселина Василева,

  Нов български университет

• Не заспивай, любов

  

  .

  Не заспивай, любов, не заспивай…
  Последната нощ е това.
  Всеки казва:“Красива е много!“
  Аз те моля, не заспивай сега!

  Не заспивай любов, не заспивай…
  Колко странно срещна ме ти:
  „Добър ден“ – каза ми тихо,
  после стрелна ме с дивни очи!

  Не заспивай любов, не заспивай…
  Някак особен е пламъка в теб:
  „Колко нежност…“ – мисля си тайно,
  всеки пита защо съм поет!

  Не заспивай, любов, не заспивай…
  Не прекършвай залеза тих:
  „Ще си идеш, знам ще ми мине“-
  краят няма да бъде щастлив!

  Не заспивай, любов, не заспивай…
  Остани до последния миг:
  „Този стих за теб го написах“-
  вместо цвете и болка, и вик!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Петър Пацев е роден през 1949 г. в Стара Загора. Завършил е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като учител в Ресурсен център в старопрестолния град. В началото на 2014 г. излиза първата му поетична книга –  „Отсенки леки – едва забележими”, която е представена във Велико Търново. В края на същата година излиза и втора негова стихосбирка – „Живот на криле“.  През месец септември тази година е планирано да излезе трета поетична книга на Петър Пацев.
  

• <<
• 1
...
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
...
• 77
• >>