Всичко от литература

литература

• Български поети от Бесарабия

  Да започнем Новата 2015-та с поетичните послания от българи, родени, живели и живеещи далеч от България. Новогодишен поздрав от Бесарабия със стихове на български поети.

   

  

   

  Нико Стоянов

  Роден на 9.01.1947 г. в с. Нова Ивановка, Арцизски район, Одеска област, Украйна. Завършва Руска и Украинска филология в Харковския държавен университет. Живее и работи в Кишинев, Молдова. Главен редактор на българския вестник «Родно слово», излизащ от 1988 г.
  Стоянов е издал над десетина стихосбирки: «Здравейте» (1976), «Благодаря» (1979), «От болка свята» (1983) и др. Том избрана поезия: «Аз, българинът…» (Велико Търново, 1999).
  Член е на Съюза на журналистите на Молдова; на Съюза на писателите на Русия и на Съюза на българските писатели, Заслужил деец на изкуствата на Молдова – «Om emerit» (1995).

  .

  Българин да си остане

  Бих, може би, проклел отдавна
  и оня век, и оня ден,
  когато прадядо ми бавно
  повдигна своя бял остен.
  Когато тръгна, заскрибуца
  през буците от рът на рът,
  с дечица пълната каруца –
  печална песен – в дълъг път.
  Проклел бих неговото име,
  ако бях днес уверен аз,
  че щеше инак да ме има,
  да мога да говоря с вас.
  Напуснал свидните Балкани
  не за да търси лек живот,
  а българин да си остане
  и да опази своя род!

  –––––––––––––––––––––-

  .

  Михаил Бъчваров-Бондар

  Роден на 21 ноември 1946 г. в с. Чийшия (сега с. Огородное), Болградски район, Одеска област, Украйна. Прадядо му Димитър Бондар е един от над 200-те бесарабски български опълченци по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
  Поетът е изминал дълъг път, докато стигне до «кръстопътя на поезията» – след завършването на училището в родното си село, работи като миньор в Донбасс, УССР. След това завършва Висшата профсъюзна школа в Москва.
  Издал е стихотворните книги „На белия свят“ (1986), „Камък на синора“ (1996), „Архангеловден“ (1997), „Скитник сред ветровете“ (2003). Автор е на документалния филм „Трънливият път към науката“ (1989). Превеждан е на руски, украински, белоруски и молдавски езици. Член е на Съюза на българските писатели, България.

  .

  Сурвакар

  Тази сутрин тръгнах да сурвакам,
  не тъжа, че времето ми мина.
  Шибам весел по гърба Буджака –
  Сурва, сурва Весела година!

  Пак да вие своите къдели
  зимата от сребърна коприна.
  да се връщат жеравите бели –
  Сурва, сурва Весела година!

  Всяко зрънце, пуснато в браздите,
  да класи, да пълни тежка крина,
  да се гледат младите в очите –
  Сурва, сурва Весела година!

  Да се вие, тих над всяка къща,
  светъл дим над белите комини,
  сватовете с пълно да се връщат –
  Сурва, сурва Весела година!

  Да навие тъпана сватбарски
  във хоро комшии и роднини,
  рамо да усещаме другарско –
  Сурва, сурва Весела година!

  И да вдигат старците корави
  чашите, препълнени със вино:
  «Да е мир и щастие! Наздраве!»
  Сурва, сурва Весела година!

  ****

  На мама

  Ще се върна, мамо, в ранна есен,
  почнат ли да се берат лозята;
  ще си вляза в двора тесен,
  ще почукам тихо на вратата.

  И без време, рано побеляла,
  тебе, мамо, нежно ще прегърна.
  Дълго чакала си ме и пяла,
  плакала си в къщи да се върна.

  С тежка черна кърпа забрадена,
  чакала си ти пред стари порти,
  пътя си изгледала за мене,
  откъдето син ти ще си дойде.

  Като майка, кротко, с тиха радост
  ти със светли сълзи ще поплачеш;
  в стомната, останала от дядо,
  вино от мазето ще наточиш.

  Ще се върна, мамо, в ранна есен,
  почнат ли да се берат лозята,
  със жена, с деца и стара песен…
  Ще почукам, мамо, на вратата.

  –––––––––––––––––

  .

  Петър Бурлак-Вълканов

  Роден на 18 януари 1939 г. в с. Бабата (сега с. Островное), Арцизки район, Одеска обл., Украйна. Завършва Педагогическия институт в гр. Тираспол, Молдова. Живял е в гр. Кишинев. Умира на 3 октомври 2005 г.
  Първата си българска стихосбирка «Моя южна равнина» издава в Кишинев през 1967 г. Автор е над десетина книги на български език – «Вярност» (1972), «Далечни извори» (1976), «Монолог на земята» (1977), «Равноденствие» (1982), «Години» (1989), «Такъв съм млад» (2004), «Стара планина» (2004) и др. Публикува стихове в български вестници, списания и антологии. Член на Съюза на писателите на (бившия) СССР – 1972 г., на Съюза на писателите на Молдова. Член на Съюза на българските писатели, България.
  С указ на президента на Р. България от 9.05.2003 г. Петър Бурлак-Вълканов е награден с орден «Мадарски конник» II степен за неговата литературна и просветителска дейност и особено за големия му принос в популяризирането на българската култура в Молдова и Украйна.

  .

  И попитах

  Сто въпроса блъскат се в в мене,
  Сто въпроса – неизказван свят.
  – Де е дядо ми със свойто време,
  де коравите му жили спят?

  Странджа, Странджа, с кръв и мъст люляна,
  Не съзря ли дядо ми, кажи?
  – Той навярно някъде тъдява
  под пръстта ми каменна тъжи.

  И попитах Добруджа с тревога:
  – Моят дядо ти дали видя?
  Отговори с класовете бодро:
  – Шепотът му още спи в пръстта.

  Вий Родопи величави, древни,
  Помните ли дядовия смях?
  А горите с клони изранени…
  – Криехме го в своя гъст шумак.

  И попитах Манастира Рилски:
  – Дядо ми не е ли в теб вграден,
  в твоите стени, колони вити?
  – Помня, мъката разправяше на мен.

  Тунджа, Тунджа, моя дядо где е?
  С камък ли на дъното мълчи?
  А вълните: – Сякаш, че одеве
  пиеше ме в своите очи.

  – Шипка, Шипка, ти навярно помниш,
  де загина дядо ми тогаз?
  – Колко братя тук земята стопли
  с дядовия ти съсухрен глас.

  И попитах най-накрая България:
  – Де почива дядо ми сега?
  – Дядо ти? Хайдутина? Прастария?
  Той подпира моята снага.

  ****

  Моите бесарабски българи

  С калапци агнешки, големи,
  със сила в плещите превити,
  с ръце попукани, корави,
  тъй като тоя чернозем.
  Когато сбират те наесен
  със радост златната реколта,
  устройват сборища в селата,
  с агнета и плат червен.
  Децата с торбички нови
  да коледуват с радост ходят.
  На Заговезни палят огън,
  с коне ковани се надбягват,
  дорде нощта не препълзи.
  А зиме на седянки ходят
  ергените. Те срамежливо сядат
  до своите моми – «кадънки»…
  А те подхващат стара песен
  и тъжни, мълком се унасят,
  и ронят старите сълзи…

  Те не забравиха до днеска
  на сватба с бъклица да канят,
  ни песни стари, ни обреди…
  О, не забравиха до днеска
  те своя български език.

  ****

  На моя народ

  Всичко ще ти дам без ропот, всичко,
  мой чутовен български народ:
  обичта си, песента на майско птиче,
  младостта си, светлия живот.

  Но да знам, че стиховете мои,
  дето ги редях под роден свод,
  вечно ще трептят в сърца бунтовни
  и ще бъдат сладки като плод.

  ****

  България – моя втора майка
  

  Седни, мамо, отново до мене
  върху стария дървен креват.
  Седни, мамо, и пак разкажи ми
  за далечния край непознат.

  Много мъничък бях аз тогава,
  слушах твоите думи безкрай
  за България млада, лазурна,
  за далечния пролетен край.

  Горди българи наши живели,
  дето бяга Марица-река
  и със болка голяма в сърцето
  ненавиждали робство, тъга.

  И когато годините черни
  чернозема притискали твърд,
  за да пазят свойта родина
  те поемали в огън и смърт.

  …А на другия ден дълго скитах
  по баирите във мараня
  и повдигах се дълго на пръсти,
  за да видя тази земя.

  А години вървяха полека,
  натежаваха като плод.
  И крилатата дума България
  стана песен на моя живот.

  Ето днес съм на двайсет години,
  зная аз, че не съм там роден…
  Втора майка и втора родина
  ти, Българийо, стана за мен!

  –––––––––––––––––––––––––-

  .

  Георги Барбаров

  Роден на 5 септември 1955 г. в с. Кортен, Чадърлунгски райн, Молдова. Завършва журналистика в Кишиневския държавен университет. Има издадени десетина сбирки («Събудена тишина», «Продължение на делниците», «Реалност от сънищата ми», «Плът на радостта – ти», «Било е неделя», «Жива вода» и др.), а също и сборник «Избистрени барбаризми» и литературен очерк за поета Тодор Стоянов «Акварелни щрихи към размисъла».
  Членува в професионалните писателски съюзи на Молдова и България. Редактор е на българско предаване «Мегдан» в Молдова.

  .

  Писмо

  (откъс)

  – Завръщай се, сине. Изпратих ятата –
  и слънцето топло в сърцето си скрих.
  Очаквам и нощем да скръцне вратата,
  гласът ти да чуя: «Прости, закъснях!»
  Завръщай се, сине, в селското време,
  препълнено с есен, плач, красота.
  Тук никой не бърза. И кучето дреме,
  и ябълки падат в съня на света.
  Завръщай се, сине. Аз искам почивка
  за твоите мисли и новия час.
  Не бързай да губиш детска усмивка –
  дете си завинаги. Дори и без нас.
  Завръщай се, сине, в родната къща,
  Легло те очаква до топлата пещ.
  До късно ще пишеш под лампата съща,
  сто пътя по-ярка от восъчна свещ,
  Завръщай се, сине, моя закрила,
  до тебе да седна, загледан във мен:
  – Майчице моя, майчице мила!…
  За всичко забравям през такъв ден…
  – Завръщай се, сине, тежи самотата –
  написана с празни бои тишина.
  Затрива последните звуци луната –
  оставам във къщи самичка-сама.
  Завръщай се, сине, докато съм жива,
  докато аз мога да плача за теб.
  И булката млада – за теб да я бива! –
  ще целуна горещо – да имаш късмет!…
  Завръщай се, сине, от нощи далечни,
  от пътища стръмни и чужди страни,
  че майките стари, уви, не са вечни,
  че майките стари умират сами…

  ––––––––––––––––––––

  .

  Димитър Пейчев

  Роден на 19 май 1943 г. в с. Бургуджи (сега с. Виноградовка), Арцизки район, Одеска област, Украйна. Завършва Кишиневското художествено училище «И.Е. Репин» през 1970 г. През 1975 г. завършва Московския Полиграфически институт, специалност «Художник-полиграфист». От 1962 г. учи живопис при бележития художник Михаил Грек.
  Димитър Пейчев е известен сред своите сънародници като художник-живописец. Неговата първо изложба в София е и първата изложба на български художник от Бесарабия в българската столица. Член е на Съюза на молдовските художници.

  .

  Утро далечно

  Утро далечно в бяло облачено,
  сребърен черковен звън,
  бели момичета с китки окичени,
  стари дувари от слънце напечени,
  зная,
  тъгувате вие за мене.
  Черги окърпени, вехти дисаги,
  бели месали, възглавници писании,
  кюпища пълни, алени грънци,
  с бяло брашно нощови –
  всички събрани сме ний на хоро…
  Как да не каним кавала на Каню,
  как да не чуем Яна усмяна,
  Яна усмяна с нова премяна?
  Колко ми светиш ти,
  утро далечно,
  пред Новогодишната идваща нощ!
  Свирете, пейте, играйте
  на ръцете ни български наши деца.
  Утро далечно, колко си вечно!

  –––––––––––––––––––––-

  .

  Таня Танасова-Тодорова

  Родена на 19 юни 1963 г. в с. Валя Пержей, Чадълунгрски район, Молдова. Завършва журналистика в Кишиневския държавен университет. Работила е във в. «Родно слово» (Кишинев, Молдова), редактирала е в. «Камбана» (Болград, Украйна). В момента живее със семейството си в Габрово, България.
  Издала е стихосбирките: «Това съм аз» (Кишинев, Молдова, 1990), «Нежни листа» (Болград, Украйна, 1994), «Полет от Онгъла» (Габрово, България, 1999), «Ще ме харесаш после» (Габрово, България, 2004).

  .

  Език мой роден

  Език мой роден, български и вечен!
  Отново днес при тебе аз се връщам.
  И както някога, през тази вечер
  ще ме посрещнеш ти пред наш’та къща.
  И пак ще звъннеш в дядовата дума,
  ще литнеш горе с песента на мама
  и сетне, като уморен сред друма,
  глава ти ще склониш на мойто рамо.
  Език мой роден, мъдър, смел и
  вечен!
  Благодаря ти, че до днес си с мене!
  От прадедите идеш, отдалече
  и в бъдещето с теб сме устремени.
  Език мой роден, не ще те забравя
  и няма ти да ма напуснеш лесно –
  за тебе всичко днес аз ще направя
  и пак ще литнем в майчината песен!

  ****

  Защо?

  ‘O, Deutschland, meine ferne Liebe,
  Gedenk ich deiner, wein ich fast!
  H. Heine

  Защо, Българийо, защо?
  От ден на ден все по си пуста!
  Къде са твоите чеда!
  Защо Родината напускат?
  Защо да ринат нейде сняг?
  Да мият някъде чинии?
  И да целуват чужди бряг?
  Каква е тази орисия!
  Защо? Кому е тъй угодно?
  Да спят по паркове, по гари.
  Да тъпчат името си родно.
  И да проклинат теб, Българийо!
  Пустеят нашите села,
  угасват български огнища,
  зарастват с бурени поля…
  А ние май не правим нищо!
  Защо един богат народ
  с дълбоки корени. И с име,
  запазвано от рода в род
  стотици, хиляди години!
  Народ, изграждал градове,
  можал държави да създава
  през още ранни векове!
  Какво, какво сега му става?
  Народ с култура, с книжнина!
  Народ с история голяма!
  Народ с велики имена!
  Как бъдеще за него няма!?
  Защо пропъждаш умове?
  Защо нехаеш за таланти?
  И караш българско дете
  дете да е на емигранти?
  Които ходят по света
  отчаяно да търсят изход.
  От БЪЛГАРИ с голямо”Б”
  такива стават по произход.
  Когато някои все пак
  успеха там далеч прегърнат,
  нали се знае, че назад
  те никога не ще се върнат!
  Не ли те липсват те на теб
  Не ли те, майко, заболява,
  че там роденото дете
  БЪЛГАРИН не се явява!
  То няма Вазова да знай
  и българче да се нарича!
  Със чужди букви, в чужди край
  то чужди думички ще срича!
  Че няма то на 3 март
  със гордост да изкача Шипка.
  Че няма във Балкана стар
  Да търси ягодка и китка.
  Че с Левски не ще се гордее.
  Че няма Ботева да жали.
  “Върви, народе…” не ще пее.
  “Мила Родино …” – едва ли.

  Защо, Българийо!? Защо?

  Виена, 2.06.2005 г.

  –––––––––––––––––––––-

  .

  Тодор Стоянов

  Роден на 7 ноември 1957 г. в с. Исерлия (сега с. Вольное), Тарутински район, Одеска област, Украйна.
  Завършил Английска филология в Кишиневския държавен университет.
  Стоянов пише стиховете си на родния български език. През 1991 г. в Кишиневското издателство «Хиперион» излиза дебютната му стихосбирка «Акварели». През 1995 г. Българският културен център в Болград «Академик Александър Теодоров-Балан» отпечатва втората му книжка «Размисъл».
  Тодор Стоянов е член на Съюза на писателите на Молдова и на Съюза на независимите български писатели – София, България.

  .

  Български език

  О, родния ми
  български език!
  Ти идеш
  от мъгливата
  прадревност.
  Сега си с мен,
  и всеки миг
  усещам аз
  най-святата
  ти верност.
  Ти ме подкрепяш
  в труден час
  и вдъхваш
  сила в мен,
  живот и вяра.
  Чрез твойта музика
  постигам аз
  хармония,
  и красота,
  и мяра.
  Пред тебе
  коленича пак
  смирено,
  и като капчица
  от тази
  твоя
  благост
  поднасям днес
  едно
  стихотворение,
  Изпълнен
  с благодарна
  светла радост.

  ****

  Старата черква

  Ах, удари пак камбаните! –
  Раждат се звуци и мрат…
  Леко докосвам със дланите
  Хладна стоманена плът.
  Нейде във смътното минало
  Някому, като нас,
  Все тез камбани са кимали,
  Пееха с същия глас…
  А пък когато и ние с теб
  Станем трева и листа,
  Ще огласяват пак тази степ
  Звуците на вечността…

  ––––––––––––––––––––––––-

  .

  Иван Мавроди

  Роден на 5 август 1911 г. в българско село Катаржино – (след това с. Сталино, сега с. Краснознаменка), до Одеса, Украйна. Родителите му са бедни селяни – потомци на българи-преселници. През 1930 г. завършва средно образование, а през 1935-та – Одеския педагогически институт. Работи много години наред като учител в българските села в училищата и в техникуми. Участник във Великата Отечествена война, където получава бойни награди.
  Литературната си дейност започва от 1932 г., като публикува първите си разкази и стихотворения. Тогава става и член на българската секция към Съюза на съветските писатели в Украйна. Участник е в Първия общосъюзен конгрес на съветските писатели през 1936 г. През 30-те години работи като редактор в българското детско списание «Бъди готов!» и във вестник «Колективист». В държавното Издателство на Националните малцинства в гр. Харков през 30-те години излизат първите му български книги: «Партизани. И други разкази» (1932), «На пълен ход» (1934), «Дочо Цигуларов» (1941). Редица прозаични книги излизат из-под перото му на руски език след войната в издателствата Киев и в Одеса: «Радость» (1955), «Первые всходы» (1956), «У нас на юге» (1961), «Буджакские повести» (1977), романите «Земляки», «Катаржино» (първа книга – 1978, втора – 1984 г. – посмъртно) и др.
  През целия си живот Иван В. Мавроди пише стихове на български език – но в следвоенно време в Украйна няма къде да ги публикува. Само през 1972 г. кишиневското издателство «Картя Молдовеняскэ» издава стихосбирката му «За тебе аз мисля». Няколко пъти е посещавал България. Публикувал е разкази, стихове и интервюта в български вестници и списания.
  Иван Мавроди почива през пролетта на 1981 г. в Одеса, където е живял.

  .

  Помня

  Помня бащиния праг –
  ти стоиш до мен.
  Помня погледът ти драг –
  тъжен, нажелен.

  Помня пламналата страст,
  златната ни степ.
  Помня пролетния храст
  затрептял до теб.

  Помня рожбата ни аз,
  твоя здавен плач.
  Пламнах в болка тих, тогаз,
  в оня кървав здрач.

  Помня, виждам онзи кът
  буренясал веч.
  Жерави над мен летят,
  чезнат надалеч.

  Жерави над мен летят,
  късат тоя здрач.
  И в тревожния им път
  чувам детски плач…

  

  Още стихове на български поети от Бесарабия тук:  http://liternet.bg/ebook/besarabski/content.htm

• Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

  Симеон Гаспаров,

  Simeongasparov.wordpress.com

  

  Когато Коледа настъпи и студовете, нахлули от езерото Мичиган, бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току-що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето. И когато звуците на живота се стопят в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, надвесили се като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали се покрай езерото Мичиган. Тогава, тогава, изпод мостовете на града, започват, бавно и плавно да излизат приказките.

  Приказките и историите на милионите имигранти, потеглили от всичките четири посоки на света, събрали се, незнайно как и защо, точно тук в Чикаго, и започват с един мелодичен, малко тъжен, малко шеговит глас, да ги преразказват отново и отново на затаилите дъх в мрака хлапета, залепили нослетата си в замръзналите прозорци, търпеливо чакащи да зърнат от кой ли ъгъл на покрития със сняг квартал ще изскочи Дядо Коледа, яхнал шейната с подаръците, теглена от непослушното еленче Рудолф.

  И така, докато хлапетата, с ококорените, искрящи от любопитство очички, стоят зад потните стъкла на домовете, ние след като сме довършили последните приготовления по коледната трапеза, сядаме на мекото кресло в хола, пред поставената, върху ниската масичка, купчина пощенски пликове с писма за неплатените ни сметки, дошли с последната късна поща за деня. Поглеждаме ги и се чудим, дали да не ги изхвърлим, направо в пламъците на бумтящата пред нас камина. Да разпродадем всичко, каквото имаме тук в Америка, и да си вдигнем чуковете и да се приберем там, откъдето сме дошли.

  Но, замисляме се…Отпиваме от чашата пред нас. Поемаме дълбоко въздух и сядаме бавно да пишем чекове за погасяване на заемите, които сме теглили за покупките на къщи, на коли, на телевизори и какво ли още не. След всяка изписана от нас цифра, след всеки един чек, с погасена сметка, виждаме, как неусетно дълго плануваните, няколко години за по-ранно пенсиониране, започват да се стопяват. Виждаме как планираната от миналата година лятна ваканция в България, отива за следващата година и т.н и т.н., докато не се огледаме наоколо и разберем, че и в тази Коледна вечер, както и в миналата, самите ние, неусетно сме се превърнали в една банална, до болка позната, безсмислена приказка… със също толкова банален край…

  “Е, добре де… – казваме си… – Все пак Коледа е, не бива така!” И решаваме, напук на цялата тази безвкусна тривиалност, да отворим пожълтелите тефтери с телефонни номера и да звъннем на някой стар приятел. Виждаме името на първия попаднал ни приятел от старата тайфа и започваме трескаво да набираме цифрите на телефона на този наш стар, но добър, ама, много, много добър приятел, който, както и повечето ни приятели, остана там някъде в България, но с който сме имали, ех, какви велики мигове само…

  Телефонът от другата страна извънва някак си тъжно и протяжно. Звучи като дълго соло на блус китара, изсвирено от духа на Ти Бон Уолкър. Сърцето ни трескаво започва да бие и… изведнъж… чуваме как от там, от другата страна на океана, от другия край на телефонната линия, там някъде в полите на Витоша, хрипащ, сънен, познат глас изръмжава:

  – Ммм-м-м…

  Тук сърцето почти изскача от гърдите ни от радост и ние започваме тъй дълго бленувания разговор.

  – Хей, как си бе, братле…? – провикваме се ние.

  – М-м-м… К’во? – отвръща ни звучно примляскване с устни.

  Ние пак, по-бодро: Как си? Как си…

  – А? К’во… к’во… – съненият глас от другата страна на линията ни прекъсва.

  – От Чикаго бе…От Чикаго се обаждам… Аз съм…Честита ти Коледа!

  Гласът от другата страна: К’во, к’во… Кой… си ти, бееее…еееейййй…

  – Абе, от Ч…Ч…Ч-и-к-а-го бе, Чикаго… Америка… – повтаряме още по нетърпеливо и ентусиазирано ние.

  – Кой… аз ли бе… Абе, ти що си не еб…ш майката нещастна… – изревава в слушалката познатият глас, на нашия много, ама много добър приятел, който явно току-що се е прибрал от поредното коледно парти, в кръчмата “Куция пес”, разположена на последната спирка на тролей номер 9 в столичния квартал Борово, след което чуваме как ръмженето по адрес на нашите майки в слушалката продължава и телефонът отсреща гневно се затваря с трясък.

  Сконфузени, ние поглеждаме часовника си и разбираме, че в момента е 4 и половина сутринта в България. Става ни леко неудобно, че сме разбудили стария ни, добър, ама много добър приятел, с който имахме, ей, само какви велики спомени… Поставяме обратно телефонната слушалка и също като хлапетата приближаваме лице до прозореца, гледащ към градината в задния ни двор.

  Представяме си за миг, че отново сме деца. Че нямаме грижи и започваме да търсим с уморените си и недоспали очи, там някъде, скрити под преспите на дърветата в градината, дали няма да видим един малък подарък, оставен случайно и за нас, порасналите хлапета от белобрадия, усмихнат старец.

  Но уви, виждаме само падащ на парцали сняг и вятър, който навява бели и дълбоки преспи, по които весело се надбягват приказките и историите, излезли в тази коледна нощ изпод мостовете на Чикаго.

  И така, докато ги гледаме в белия мрак на снежната нощ, как тичат, смеят се и се гонят по покривите и дворовете на къщите, започваме да си мислим за коледните приказки.

  Как да определи човек коя от тях е най-добрата, най-интересната, най-чудната Коледна история, случила се някога тук, на земята сред нас, когато те всичките са толкова, толкова прекрасни. Започваме да мислим и накрая, след още няколко чаши обърнати в мрака на коледната нощ, останали сами пред камината на спящата ни къща, избираме три, които да разкажем, на следващата утрин на децата.

  Може би най-добрата Коледна история е тази, която ни разказва за едно бедно дете родено в тази нощ, преди две хиляди години, накрая на града, от което се е претворила историята на любовта. На любовта към ближният ти и към онзи другия, непознатия, различния по цвят на кожата, на религията, но също като тебе човек с душа и сърце, който също като тебе страда, бори се и се надява на нещо по-добро, по-ценностно в живота. Приказката на едно дете, което и с живота си и със смъртта си, се опита да ни научи да се обичаме, да се уважаваме и да живеем в мир и разбирателство един с друг. И от която приказка започва оптимизмът. Оптимизмът, че въпреки изгубеното и пропиляното, надеждата и за нас, и за поколенията след нас я има. Защото оптимизмът е кураж. А куражът е да имаме силата, да бъдем тук и сега, на това място в това време. Куражът да отстоим правото си, да бъдем това, което сме – грешни, несъвършени, но все пак хора, със своето място и мисия в живота. Защото единствено и само в куражът е спасението! И в това е и надеждата, която ни кара да не наведем глава и не подгънем колената си пред несгодите.

  Освен тази има и една друга, не по-малко вълнуваща Коледна приказка, разказана ни от великия Ханс Кристиян Андерсен. Това е приказката за малкото момиченце, сираче, което продавало кибрити. То нямало никой до себе си в празничната Коледна нощ, само няколко кутии стари кибрита, които се надявало да продаде и да се прехрани, но никой не ги купувал. Всеки забързано подминавал бедното сираче, което, за да се стопли в ледената нощ, палело по една малка клечица от кутията с кибрит. Така, докато клечиците изгаряли, пред детето се възраждали един по един спомените на доброто, спомените от времето, когато хлапето имало до себе си любовта и закрилата на своите най-близки.

  Момиченцето не дочакало да зърне изгрева на слънцето. Съдбата се смилила над детето и го събрала с неговото семейство, което вече обитавало другия, по-добрия свят.

  И така неусетно, докато момиченцето гаснело, както малките клечици кибрит гаснели в замръзналите му ръчички, там, в онзи зимен скандинавски град, се родила Коледната приказка на нашата съвест.

  Съвестта, която ние все по-рядко и по-рядко смеем да погледнем право в очите и която съвест, също като любовта, на която ни научило детето, което се родило на този ден, преди две хиляди години, ни кара да се изчервяваме от време навреме от срам.

  Но има и една друга Коледна приказка, жива, истинска и не по-малко вълнуваща и непреходна от предишните две. Тя се е родила, както би казал покойният вече, велик американски писател класик Курт Вонегът, по средата “на първия неуспешен опит на човешката цивилизация да се самоунищожи”, т.е. през време на Първата световна война. Това се случило на Бъдна вечер 1914 г., след една от най-тежките и кръвопролитни битки между британските и германски войски, разположени на фронта във Франция.

  В Коледната утрин, на другия ден, някъде зад окопите и траншеите, английските войници извадили една футболна топка и започнали да играят мач с нея, гонейки я между оръдията. Неусетно от другата страна, германците и те излезли от своите окопи, насядали върху сандъците с патрони и започнали да гледат играта на англичаните. Като даже и им подвиквали одобрително от време на време.

  Тогава, без да има заповед за спиране на огъня, без дори да има и разрешение за временен мир, войниците и офицерите от двете вражески линии излезли от своите окопи. Приближили се един до друг и започнали да се… поздравяват с настъпилата Коледа. Пели християнски химни заедно, черпили се със сладкиши от колетите, които семействата им били пратили, разменяли си снимки, тютюн, цигари, бренди – и ако някой ги видел отстрани, никога не би дори и предположил, че това са войници от две вражески армии.

  Нощта се спуснала, войниците лека-полека се прибрали в своите окопи и малко преди полунощ офицерите от двете страни на бойното поле излезли пред оръдията си, отдали почит един на друг и… войната отново започнала.

  В тази последна, Коледна приказна история се родило доверието и мъдростта между хората. Доверието и мъдростта между хората, които въпреки всичките опити на политиците да бъдат разрушени, оцелели за чест и слава на човешкия дух.

  Само един млад, никому неизвестен ефрейтор, от резерва на 16-ата Баварска дивизия, бил единствения свидетел на това чудно събитие, който не го одобрил и написал гневно писмо срещу него до върховните офицери на германската армия. Името на този млад и незнаен ефрейтор било Адолф Хитлер, но това вече е друга история, не коледна. И не толкова празнична.

  И така неусетно, замислени за заемите, къде платени, къде не, замислени за старите приятели, изтрезняващи след тежък коледен махмурлук, придобит някъде след дълъг запой из махленските бирарии, замислени над имигрантските ни неволи на американска и на родна земя, замислени над чудните магични Коледни приказки и истории, ние, заедно с любопитните хлапетата, скрити зад потните прозорци, неусетно сме се унесли, заспали и изобщо не сме разбрали кога денят е настъпил.

  И не можем да повярваме на другия ден на очите си и се опитваме да разберем – кой ли е оставил тези дири от шейна и еленови копитца пред вратата ни. Кой ли? Кой…?

• Учете децата на истинския смисъл на Коледа

  Седмица преди Коледа имах неочакван гост. Тъкмо бях приключила с домакинската работа и се канех да си лягам, когато чух шум в предната част на къщата. Отворих вратата на хола и видях Дядо Коледа до елхата. Той ми направи знак да не викам, като сложи пръст на устните си. „Какво правиш?“ – започнах да го разпитвам.

  Но думите ми секнаха, като видях, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. Неговата обичайна веселост липсваше. Отговори ми с едно изречение: „Учете децата!“. Изпаднах в недоумение. Той предугади въпроса ми и с едно бързо движение извади зад елхата една торба с играчки.

  Стоях объркана, а Дядо Коледа повтори: „Учете децата! Учете ги на същността на Коледата, тя е забравена!“. Той бръкна в торбата с играчки и извади елхичка: „Учете ги, че чистият зелен цвят на празничната елха – елхата, която остава зелена целогодишно – изобразява вечната надежда на човечеството. А острият й връх, насочен към небето, символизира посоката на човешката мисъл – нагоре.“

  Дядо Коледа бръкна отново в торбата, извади една блестяща звезда и я окачи на елхата: „Учете децата, че звездата беше небесния знак на обещаното отдавна. Бог беше обещал Спасител на света и звездата беше знак, че обещанието е изпълнено.“ След това бръкна и извади една свещ: „Учете децата! Символиката на свещта е, че Христос е светлината на света и когато виждаме запалената свещ, си спомняме за Този, който измества тъмнината.“

  Той бръкна за пореден път и извади един венец: „Учете децата, че венецът символизира вечната природа на любовта. Истинската любов е нескончаема. Любовта е един непрекъсващ кръг на привързаност.“ Следващото, което извади, беше една малка фигурка на Дядо Коледа: „Учете ги, че Дядо Коледа символизира щедростта и добротата, които чувстваме през декември.“

  Той бръкна отново и извади един лист от бодлива зеленика: „Учете децата, че това растение символизира безсмъртието, символизира короната от тръни на нашия Спасител, а червените плодове – кръвта, пролята от Него.“ После закачи на елхата един подарък: „Учете децата, че Бог така възлюби света, че му даде Своя единствен Син. Ние Му благодарим за Неговия несравним дар. Мъдреците се поклониха пред святото дете и Го дариха със злато, тамян и смирна. Трябва да поднасяме подаръци в същия дух като мъдреците.“

  Бръкна отново в торбата и извади едно захарно бастунче: „Учете децата, че захарното бастунче символизира гегата на овчаря. Тя му помага да връща заблудилите се овце в стадото. Захарното бастунче означава, че сме закрила за братята си.“ След това извади от торбата един ангел: „Учете децата, че ангелите бяха предвестници на добрата новина за раждането на Спасителя. Те пееха: „Слава на Бог на небето! Мир и любов между хората на земята!“

  Чух топъл звук и той измъкна от торбата една камбанка: „Учете децата, че загубените овце биват намирани със звука на камбаната. Тя трябва да завърне хората в лоното.“ Дядо Коледа погледна доволен към дървото. Блясъкът се върна в очите му: „Помнете, трябва да учите децата на истинския смисъл на Коледа, а не да ме поставяте в центъра, защото аз съм само скромен Негов служител, покланям Му се и Го тача – нашия Господ, нашия Бог!“

  Източник: Рrit4ite.blogspot.com

• Вярата е в обедна почивка

  „Надеждата не гасне,
  догдето е молитва истинна!”

  Щукам се безгламово по един уличен калдъръм в тихо балканско селце, дето така и не вдянах как се казва. Ама то и цел в разходката сякаш нямах. След като ме изхвърлиха от междуградския автобус, някъде по средата на пътя, за „недоплатен” билет, сякаш се озовах в някаква пустота и всичко се стопи от мен. Един безлумен безхаберник – студент първокурсник, филолог. Ни мисли, ни усмивки, ни чувства, ни дори сълза, па макар и кървава. То душата ми сякаш изчезна, но…

  И аха – Надежда! Един чуден възрожденски храм издига снага сред дворната крепостна ограда и над Османските закони за „вяра под земята”. А наоколо прегърбени бабешки къщурки с превити, но не от труд, тиклени покриви като дядови гръбнаци, придаваха на тази църква изключително мъдра величественост и ролята на Отца сред дечицата си.

  Ще вляза вътре. Ще запаля свещ. Ще се помоля пред иконата на Христос Спасителя, а свещеникът ще даде отговор на лутащите ми се въпроси. Бог ще ми върне Душата. Пустотата ще залезе.

  И точно преди заник хлопам на дворните порти с едно желязо, намерено на земята. Все едно съм глас към клепало, а храмът е самото клепало.

  – Защо тропаш, момче? – прекъсва ме тих, сякаш посребрен, древен глас зад гърба ми.

  Обръщам се бавно и съзирам туй, що си представях. Светлоликият старец имаше същия вид, както и гласът. Избелялото с годините расо по-скоро му тежеше и го попрегърбваше, а шарената торбичка под мишката му сякаш бе пълна с мъдрост, защото от нея надничаха няколко извехтели с вековете книги и един свитък.

  – Защо тропаш? Виж тази прежълтяла бележчица, с големите черни букви по нея, дето е намушена в ръждивия пирон на портата!

  – Вярата е в обедна почивка! – зачетох бавно на глас, а в пустотата на моментната ми вселена изведнъж ме трясна такова учудване, сякаш огромна канара, аха, да се стовари върху ми. Но буйното негодувание на душата така изригна, че ме запази от тази гибел и ме живна към същността човешка. Преди да бълна каквото и да било, кокалестата старческа ръка на свещеника ме хвана за рамото и сякаш мъдро ме предпази от греха „Не съди!”

  – Как се казваш, отче? – кимащ одобрително с глава за туй, че съм го разбрал, плахо запитах, искайки да му благодаря, а той кротко изрече:

  – Сисой!

  – А-а-а! Този на Елин Пелин?

  – Не, чедо! Онзи е къде-къде по-стар и по-мъдър от мене. Кога-кога нявга е живял! Отишло си е туй време – замечтано отвърна ми той. – Аз съм само помагач на хората от селото и извън него им служа в беден параклис. Този славен тук храм го затворили преди около век, след като дедите ни изгонили османлиите. Преди време един омърлушен селянин тури таз бележчица, за да се знае от случайни минувачи. А ти не скърби! Винаги иде друго утро след нощта. Когато хората спрем да казваме на служителите Божии Отци, защото Отца ни е само един, тогаз и вярата ще прекрати почивката си. Но виждам – млад си, търсещ си, имаш чиста душа и детски сълзи. Ела с мен в параклиса да споделим един на друг тъгите си, пък ще ни поолекне! Ето ти кърпа да изтриеш зачервеното ти, от искрени очни струйки, лице! Вторият, с толкоз светла душа си, който Христос ми праща и вярата ми продължава да се разгаря от мъждукащата, в малката ми старческа душица, свещ.

  Па, говорейки ми туй, той ме бе прегърнал с ангелска топлина и вървяхме по разширяващата се към безкрая пътека.
  Мислех, че сме вървели до безкрая на света, разделени един от друг, в пълно мълчание, а параклисът, който бе само на една крачка баир, ни чакаше с открехната врата. И още когато ми се проясни какво има в тази малка-малка духовна обител, усетих, че свещеникът още ме държи през рамото и още ми слови. А аз, за кой ли път през живота си, отново бях в безмислието на мислите си. Един океан от пустота. Тогаз видях, че той ме подканяше вече с ръка да прекрача прага. Влязох след него и седнахме лице в лице на две трикраки столчета. В полумрака, поддържан само от пробягваща слънчева светлина и мъждукаща, но неизгасваща свещ, отново започнах да чувам свещеника:

  – Хайде, чедо, сподели ми болката си!

  – Какво да ти кажа, дядо Сисой, от мен нищо не става. Аз съм най-ненужният човек, роден в този свят. Не зная кога е било, но някъде след раждането ми, майка ми се уплашила като ме видяла и починала. Втората ми майка пък ни напусна и не можах да помогна на баща ми да не остане сам. Където и да се присъединя към някоя приятелска група, всички се скарват и се разотиват, след като се обиждат постоянно един друг. Какво значение има, че нощем плача и се моля пред иконата на Христа да събере всички, които вече се гледат на кръв? Че кой чува молитвата на най-лошия човек в света, за да помогне на другите? Аз съм най-вредният в този свят!

  – Спри, чедо! Сложи лявата си ръка върху най-древната Библия на света! – и аз я поставих върху книгата, която той извади от торбичката.

  А дядо Сисой сложи своята ръка върху моята и изрече, гледайки ме с поглед, който сякаш бе благодат от Христа:

  – Простено е тебе, чедо! Тоз велик грях вече ти е простен! Няма го! – и тогаз свещта изгасна, та разбрах с душата си – наистина ми е простено.

  – А ти, дядо Сисой, ще ми кажеш ли нещо, за да ти олекне?

  – Ще ти кажа, чедо, но кой мен ще прости, едва ли някой би рекал. Добре, че още вярвам в Господа наш и не ми е нужно духовник да ме опрощава. Речено пред тебе, то ще бъде чуто и от Отца ни. Преди доста-доста години идваше един свещеник, за да отключи храма в село и той да отвори врати за всички хора. Аз бях колкото теб, но ни бях учил, ни бях чел. Сал едно магаренце си имах. И качен връз него, следвах тоз свещеник по друма, оти некак арен он ми се чинеше. А он спъ́на се у един камен и падна, па си и гла́вата стро́ши. Яз седнах до него, ала не видех оти си е разбил гла́вата и умира чилякът. Марко ми реве, да ми каже, а язе си чоплим слънчоглед в тре́вата и му думам на свещеника: „Айде бре, отче, стига си се молил с очи в прахта! Е-е-е-ей, що сакаш да излъжеш Бога дека му се молиш? Немойш го излъга! Ай ставай! Цел час веке те чакам и киризом как земята я целу́ваш.” Велех му, велех, па накрая не се стърпех и го награбих за расото да го вдигна. А он умрел! Тогаз си викам: „Що чиних? А-а-ай, главанак такъв, загубен!“ – и си ритам крака в тоя камен. Ама не можеше веке челякът се върне. И го закопах гол край друма пусти. И му пях няква песен за опрощение, дето аз си измислу́вах. Налʹ съм си сирак и скитник по таз зе́мя. Що ли знах и аз от той жи́вот?! Па си му надянах расото и дойдох у село и велям на ората: ”Язе съм вашиут свещеник. Ке го отворум храма.” Тогаз бъркам в дисагите и изтръпна́х. И ключа съм го погребал, а гроб не мой се разкопава. Леле мале, то стана един калабалък! Та добавих на заигра́лите оро веке селяни: ”А-а-а, не и́грайте йоще! Има време до отварянето. Се́га не може.”

  Гледах го с ококорени до уплаха очи и го питам учуден:

  – Дядо Сисой, как си се научил да бъдеш свещеник и Библията да четеш и да разбираш? Туй е сложно нещо. Аз съм още в Университета, а се чувствам вечно като едно малко патенце по средата на безкрайна локва, което шляпа ли, шляпа с краченца, за да излезе на сухо, а толкоз е малко, че още и очи не може да отвори.

  – Не всичко е така, както изглежда пред очите ти, чедо. Едно виждаме, понякога друго или същото чувстваме, но Духовната ни или Божията истина е съвсем друга. Тогаз отидох при монасите от манастира. Те, но най-вече дядо Игнатий – владиката, ме научиха на всичко. Не само свързаното с Бога, но дори как се сади́ фиданка. А там монасите са свети хора на душата. Пред манастира им има една верига. Появила се е в деня кога Христа е възкръснал. Странен ритуал пазеха няколкото старци в манастира, наричан от людето „Пока́янето”, а носещ името „Свети Петър”.

  Идваха хора от где ли не! Та един с подагра, друг с пъпка на рамото, с развалено зрение и… Кой усетише някаква болежка, взимаше дар от сърце и след ден два хлопваше на манастирските двери. Сам оставаше дара пред иконата на Богородица в малката църква на манастира и в мрака, пропукван бегло от няколкото му свещи, запалени за здраве на близки и далечни, поставяше веригата на гърба си. Отде се бе взело туй желязо никой не знаеше, но и никой не питаше. Котва на кораб нямаше да успее да го повлече след себе си, ако трябваше да бъде спусната в морето. И когато хората поставяха тази верига връз гърба си, от нейде се промушваше в техния мрак някой монах и с думите: ”Покай се, чедо!” отприщваше бълвано шепнене от разкаяния и признания – планинища грехове. Има и друго. Който се молеше за опрощение на чужди грехове и за спасение на хора и на човечеството, не бе нужно да носи дар и да ходи пред иконата. Той направо, ако можеше, заставаше пред веригата, за да я вдигне. Премяташе я на гърба си. Почва да тегли и се моли за туй, що иска от Господ. Така и никой не успя да я вдигне, ала падаше пребит под тежестта и́. След туй старците го изтегляха, а горкият човечец се побъркваше.В манастира лекуваха по няколко месеца хората, докато не ги излекуват и те си тръгнат. И пак идваха още хора, защото знаеха – който вдигне веригата и я тегли на гърба си с искрено изричана на глас молитва, Божият дух слиза върху му и веднага е излекуван, защото сам Господът тегли веригата.

  – Къде е манастирчето, дядо?

  – Не ти ли казах?! Горе на съседния баир. На две крачки разстояние.

  И изкочих от параклиса, и гледам към баира, а камбанарията на манастира се вижда. Вижда се и църквата. Вижда се целият манастир. Докато гледах какво се вижда, вече бях хукнал натам. Крачка ли бе, две ли?! Дъх разстояние ли, два ли, но уж бях пред параклиса, а вече стоях изправен пред веригата. Дядо Сисой тичаше запъхтян след мен и нещо подвикваше от далечината:

  – Недей, чедо, недей! Тежка е, тежка!- но вече малко по малко думите му започваха да изчезват в безкрая на душата, която носеше планината. Награбих с двете си ръце едно звено и преметнах цялата верига връз гърба си, без дори да клекна. Толкоз енергия едва ли някога е имало в мен и не зная отгде се взе. Дори започнах да пея нещо, но…

  * * *
  – Ех, дядо игумене, още не знам името на тоз младеж. Нямах сили да го настигна, па и с магаренцето си да бях, пак не бих го стигнал. Като вятър изфуча от параклисчето!

  – Отче Сисой, не съм виждал таквоз чудо! Как я прехвърли таз верига връз гърба си. Мили Боже, благодаря ти, че отново ми показа, как Духът ти е още сред нас! И знаеше молитвата на Оптинските старци! Отде я бе чувал?! Не помня, Сисое, таквоз чудо.

  – Дядо Игнатие, позволи ми и аз да я изрека, че душата ми сякаш плаче да се обърне с нея към Господа наш! – и започна с вдигнати към тавана очи, да слови таз молитва:

  „Господи, дай ми да посрещна с душевно спокойствие всичко, което ще ми донесе настъпващият ден.
  Дай ми да се предам на Твоята свята воля. Всеки час през този ден във всичко ме упъти и подкрепи. Каквито и известия да получа през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че във всичко е Твоята свята воля.
  Във всички мои думи и дела ръководи моите мисли и чувства. Във всички непредвидени случаи не ми давай да забравя, че всичко е изпратено и от Теб. Научи ме да постъпвам открито и разумно със всеки от семейството ми, без да смущавам и огорчавам някого.
  Господи, дай ми сила да изтърпя умората на настъпващия ден и на всички събития през деня. Ръководи волята ми и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя, да прощавам и да обичам! Амин!“

  – Чудо, чудо, чудо! След туй се обърна и към Господа от себе си, да опрости греховете и на приятел, и на враг. Спомняш ли си с кои думи поиска това, отче Сисое?

  – Помня, дядо Игнатие, помня! – поклати усмихнато унесен глава свещеникът от параклиса. – „Лесно е да обичате ближния, но обичайте и врага си! И с тез думи си ни учил, Христе! Затуй и аз те моля, опрости всичко и на приятел, и на враг! Ако е против волята ти, то стовари всички грехове върху ми, но опрости света! АМИН!” Повторих и двете му молитви, па нека Господ стовари всички грехове връз мен, дядо Игнатие, ала да избави тази чиста и блага душа! Така и не разбрах ни кой е, ни отгде е този младеж. Не го попитах. Ах, Господи, върни живинката му, отвори очите му и го остави при нас! Трети ден вече го чакаме да се съвземе и все тази случка си повтаряме, ал този младеж ни в твоя свят е Господи, ни в нашия. Върни ни го, че хората се още нуждаем от такива люде! Амин!

  – Отче Сисое, вярно ли съм чул, че селяните във вашето село решили да го продадат за хиляда лева, та който дойде, да отвори черквата? Защото мъка ми мъчи душата! Ако е вярно, нямаме хиляда лева в манастира.

  – Вярно е, дядо Игнатие, вярно е! – заклати тъжно глава дядо Сисой. – За жалост и аз нямам ни лев в джоба си. А имам и грях пред Бога, че още не съм отворил тази черква.

  Игуменът пък му се усмихна гальовно, като на чедо. Стисна едната му ръка в шепите си и му рече:

  – Нямаш грях, отче! Още първият ден се изповяда и ти го опростих чрез Отца ни. Тогаз и Той се спусна над теб, та целият храм проблесна.

  Зяпах ги, легнал в нещо странно, и слушах този им разговор от известно време, докато след думите на дядо игумен не се сдържах и махнах влажната кърпа, сложена от някой на главата ми, па ги попитах:

  – Кой е този младеж?

  – Не помниш ли, чедо? – скочиха и двамата озарени от щастие и застанаха над мен, па дядо Сисой дори ме и целуна.

  – Ами вие всичко разказахте, ама не казахте името на младежа. Какво да помня? Когато бяхме с дядо Сисой в параклиса нали заспах? Туй помня.

  Те се спогледаха учудени до обърканост, а аз си продължих, но вече позапален от вътрешен копнеж и живнала мисъл:

  – Вярно ли е, че го продават селото с храма за хиляда лева?

  – Вярно е – отвърна дядо Сисой.

  – Дядо Игнатий, имате ли телефон?

  – Ей го. До теб е, дето сме те сложили легнал.

  Понечих да ставам към телефона, а с гръб към тях им казвам:

  – Ама в тоз манастир едни легла имате, като ковчези!

  Избутах едни изпадали, откъде ли, цветя връз мен. Измъкнах се от туй легло като корито и се обадих на жена ми в града:

  – Донеси ми хиляда лева от семейния влог в село… Не, не! В манастира „Покаянето”, детʹ му викат „Свети Петър”. В Средногорието. Питай Ицо и Ирина от мойта група в университета. Те даже ще те докарат с кола за по-бързо. Другите петстотин лева от влога остави за сина ни. Радвай се, че имаме толкоз много пари!

  И затворих. Погледнах двамата свещеници и се обърнах първо към игумена:

  – Дядо Игнатий, жена ми ще дойде тук с парите. Доведи я в село! Ние с дядо Сисой ще чакаме там. – И хванах благия старец за ръката, па тръгнахме към хората.

  – Сега ще мога ли да отворя храма?

  – Нали за това селяните продават всичко? Най-вече, за да бъде отворена черквата.

  Какво сме говорили по пътечката до мегдана не помня, но помня как стояхме пред дверите. Зад нас се бяха събрали хората. Дядо Игнатий вече бе пристигнал с жена ми и приятелите. Парите бяха дадени на селяните, а дядо Сисой ме попита:

  – Какво ще правиш сега с къщите, чедо?

  – Не ми трябват къщи! Те са си на хората. Ние си отиваме, но махнете тези двери завинаги! И дворните, и на храма! Христос е проповядвал сред хората, а не в затворени черкви, само за избрани. – И се прегърнахме с новия ми приятел, отец Сисой, за довиждане. – И, благодаря, дядо, че ми опрости онзи велик грях, който ме мъчеше! А! Щях да забравя. Може ли да взема тази бележка?

  – Че вземи я! Твоя е! Хвърли я! Защо ти е?

  – Ще я сложа в джоба, за да ми спомня колко грехове имам още да изповядам пред Господа и да потърся опрощение. Май са по-малки от онзи, но все пак…

  И вървяхме към колата на приятелите, а и те, и жена ми ме прегръщаха щастливи, както и аз тях, че след седем дни от моето изчезване пак съм жив. Аз пък се провикнах към селяните, че бях забравил да се простя с тях:

  – До скоро, хора! Бог във вас! Амин!

  Вместо отговор, от тях се чуваше как дверите падат в прахта и вярата имаше вече отворени врати.

  Идеше след време новата зора.

   

  Танас Динов*

  Кръстовден, 2014 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Псевдоним на писателя и изследователя Константин Каменов

• „Бъдни вечер“ от Георги Марков

  Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.

  Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

  На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдни вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.

  Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.

  Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:

  „Бог се роди, Коледа!”

  Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

  „Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

  „Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”

  Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.

  Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

  След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.

  „Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”

  „Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”

  Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

  С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

  От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:

  „Само поганците ядат на маса тази вечер!”

  Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

  За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

  Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата. По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят. Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

  При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

  С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

  Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

  А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Текстът е публикуван в бр. 87 на сп. “Християнство и култура”. Машинописният оригинал не е датиран, но есето е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974–1976 г.

  .

• Намерих…

  

   

  Намерих – В нощта те открих
  Копнежът се връща наяве
  Образът ти дълбае извор и плен
  Топлина от ласки и нежност

  Намерих – В деня те открих
  Сладка песен на авлига
  Мечтите са толкова близо до мен
  В дланите си те взимам

  Намерих – Любовта ме рани
  Да тръгна – По нея да стигна
  Луната голяма и сенки две
  Загадка в смисъла на дните

  Намерих – До лудост те искам
  Желания, литнали мигове
  Радостта обзема ме силно
  Навсякъде ухае на жасмин

  Намерих – Сънувана и желана
  Жадно отпивам капките
  Очите ти да гледам – блага вест
  През душата ми да мине

   

  Нури Джурин

• Писателят на Африка Михаил Михайлов

  Почетният консул на Р. България в Намибия, арх. Михаил Михайлов, е човек с много дарби и поприща. Той е един от изявените български писатели в екзотични и далечни краища на света, каквато е африканската държава, в която живее. В интервюто с него, което може да се прочете по-долу, писателят, преподавателят, дипломатът Михаил Михайлов говори за творческия процес, за контактите между България и Намибия, за ценностите, които винаги са важни, за литературните и за житейските си възгледи. 

  Михайлов е автор на книгите „Научна философия“, „Генезис на еврейската вяра“, „Анича“, „Африкански пусии“, „Бушменска прокоба“. Той е член на Съюза на българските писатели.

   

  С писателя и български почетен консул в Намибия разговаря Георги Николов
  

   

  – Г-н Михайлов, Вие сте архитект, музикант, преподавател, ловец, дипломат… Кое събуди и провокира таланта Ви за литературно творчество? Кога почувствахте потребност да споделяте с белия лист?

  – Без съмнение разнородните ми занимания са допринесли за един по-широк поглед върху живота, ала желанието да пиша се роди в мен още в юношеските години. Тогава сестра ми следваше френска филология и баща ми й купи двеста тома класически романи на издателството „Garnier Flammarion”. По онова време нямаше модерно кино, пъстра телевизия, нито интернет. Четенето на книги беше любимо занимание на българите. Изгълтах библиотеката на сестра си на един дъх, от Омир и Платон, през Юго и Достоевски – до Хемингуей и Ъруин Шоу. В мен забушува буря от епохални събития и уникални герои – и не се укроти, докато не хванах перото.

  – Лесно ли Ви е да пишете при толкова дарби и поприща, в които се изявявате, или литературните занимания донадграждат творческите ви търсения?

  – Пиша, сякаш мечтая. За щастие имам богато въображение и разностранните интереси го разпалват допълнително. Човек на изкуството съм, живея чрез него. Обичам литературата, защото тя е най-многообразното изкуство.

  – Освен на „Научна философия” и „Генезис на еврейската вяра”, сте автор и на романа „Анича” и на разказния сборник „Африкански пусии”. А за новелата „Бушменска прокоба” бяхте наречен от министър-председателя на Намибия „Писателят на Африка”. Това определение задоволява ли Ви или се смятате за гражданин на света?

  – Всички сме граждани на света. Земята е нашата голяма Родина. После идва географското място и битието, в което сме се родили и отраснали. Те имат огромно значение, защото определят съзнанието ни. Щастлив съм, че съм роден в тази прекрасна страна България. Гордея се, че съм българин. А това, че Нахас Ангула ме нарече „Писателят на Африка”, ми помага да се чувствам удовлетворен от къртовския си труд. Защото да бъдеш писател е достойно, но изключително трудно.

  

  – Понякога Ви оприличават на Хемингуей, Ъруин Шоу, Хайтов, Дончо Цончев. Приемате ли това сравнение или смятате, че всеки творец има различна, завършена индивидуалност?  Търсите ли свое място в съвременната българска литература?

  – Да бъдеш сравняван с тези титани е просто чутовно. Истината е, че те са мои любимци и със се учил от тях. И все пак всеки творец е различен. И това е прекрасно. Нека има в литературата многообразие, за да не е тривиална. Докато сме живи, никой от нас не е завършен. Мястото ми в българската литература ще определят читателите, а не аз.

  – Как избирате темите си и колко време „узряват” те в творческата Ви лаборатория? За бъдещия си роман „Уаенра” бяхте споменал, че е плод на 14-годишен писателски труд. Има ли теми, до които не бихте се докоснал, и такива, които определяте като приоритетни?

  – Вероятно и аз като другите пиша за онова, което ме вълнува. Успехът на книгите ми се определя до голяма степен от това дали моите вълнения съвпадат с тези на читателите. За съжаление виждам, че голяма част от публиката се увлича от лековата самолетна белетристика, изпълнена с криминални сюжети и сапунени сериали. Без свян мога да нарека така романите на най-четените днес писатели Сидни Шелдън и Дан Браун, защото е несериозно един истински творец да бълва като от конвейер по два, три, та дори и по четири романа на година. Ето, аз писах цели четиринадесет години книгата си за фараон Ехнатон и все още не съм убеден, че работих достатъчно, за да разкрия напълно енигмата на тази уникална личност. Писателите следва да се ръководят от отговорността си пред историята, а не от финансовия си интерес, защото написаното остава завинаги!

  – Познавате ли днешната ни литература и как оценявате нейното развитие? Мислите ли, че тя е на европейско и световно ниво, или се върти все още в омагьосания кръг на традицията?

  – Българската литература линее, загърбена от социалния преход. Издателите ни фаворизират чужди писатели, готварски книги, хороскопи и компютърни помагала. Увлечени в консуматорска надпревара с времето, хората престанаха да търсят високоморална, стойностна литература. Да бъдеш достоен писател в България е трудно, много трудно. Бих казал невъзможно.

  – Екзотиката, социалният момент, човешкото достойнство и ловните страсти сполучливо се преплитат в творчеството Ви и Ви правят интересен и търсен автор. При това – от далечни географски ширини. Мислите ли да се спрете в бъдеще време и върху „чисто” български мотиви? Може ли България да бъде за Вас извор на вдъхновение?

  – Бях решил да напиша роман за Самуил, но Антон Дончев ме изпревари. И добре, че ме изпревари, защото няма в момента по-способен от него, който да пресъздаде величието и трагедията на Самуил. Сега съм се вторачил в друг български епохален владетел – Борис-Михаил, ала се чувствам все още неуверен в своите сили за това високоотговорно бреме. Дано е жив и здрав Антон, та да освети и тази свята за всеки българин личност, а аз да се отдам на една книга за прехода в България, която отдавна замислям.

  – Вие сте в разцвета на творческата си възраст, сигурно Ви предстоят още много и вълнуващи произведения. Търсите ли предварително мнението на аудиторията какво иска да прочете и какво послание да получи от автора? Каква бихте искал да бъде книгата на живота Ви?

  – Не търся ничие мнение относно темата, ала безкрайно се вълнувам от становището на аудиторията за качеството на моето писане. Всичко, което съм написал, и онова, което ще напиша, е „Книгата на моя живот”, защото всяка книга ми е еднакво скъпа и всяка е написана през обектива на моя живот.

  – Убедително сте се вписали в духовния живот на Намибия, където живеете трайно. Какво Ви даде тя и отне ли Ви нещо? Каква е литературната картина в тази срана, твърде малко позната за мнозина? Кои са водещите й имена, освен Вас, и какви теми ги вълнуват?

  

  – Всеки, който е посещавал Намибия, знае, че тя е една прекрасна страна с добри хора. Те ме посрещнаха дружелюбно и ме приеха като един от тях. Намибия е млада, едва на двадесет и пет години, а историята й е на стотина. Все още няма изявени писатели и артисти. Преподавам в Колежа по изкуствата и мога да ви уверя, че има много млади таланти, които скоро ще се изявят. Вълнуват се от сериозни социални теми: безработица, образование, здравеопазване – и по-специално борбата с маларията и спина. Разбира се не са безразлични към приятелството, любовта, веселието, спорта и всичко онова, което вълнува младите хора, които преобладават в Намибия.

  – Като Почетен консул там какви взаимни културни контакти можем да осъществим и какви идеи – да заимстваме? Дали те биха звучали странно в съзнанието на съвременния български интелектуалец? Има ли книги на местни автори, които е добре да бъдат преведени на български?

  – Тази година успях да доведа в България Младежкия хор на Намибия – трети в света. Изнесоха няколко фантастични концерта. Пяха дори и в храма „Св. Александър Невски“ и в Парламента. Депутатите ги посрещнаха на крака. Всички останаха очаровани от тях, а те обикнаха България. За съжаление все още нямат изявен писател, който да ви препоръчам.

  – Какви съвети бихте дал на младите български писатели, тръгнали с перото да доказват себе си пред света? Да се въоръжат с търпение и много стоицизъм, или въобще да не бързат да почват?

  – Първо бих им казал да си осигурят странични доходи, защото, ако разчитат на перото си, ще умрат от глад. После бих им предложил, преди да се заемат с писане, обезателно да прочетат класиците, за да се ориентират в белетристиката и да намерят себе си в нея. Накрая бих ги посъветвал да не пишат с перото, а със сърцето си. Това е най-важното!

  – Какво бихте пожелали на съвременния български читател?

  – Наближава Новата година. По традиция по това време се отправят пожелания за здраве, щастие и късмет, но аз бих добавил още нещо. Желая им да имат повечко пари за култура. Най-вече за книги, които за съжаление не стават за ядене в тези мизерни за доста хора години, ала са единствената храна за духа.

  – А на себе си като човек и творец какво пожелавате? Освен здраве, разбира се.

  – Желая да запазя своите приятели и да намеря нови. Приятелите са най-голямото богатство. Бих искал да бъда много богат!

  .

• Америка

  Разказ от Виктор Хинов*

  

  Америка – дебелакът с пура в устата и цилиндър на главата.

  Америка – Сиарс Тауер.

  Америка – мафиотът с италиански акцент, мека шапка и автомат томпсън, окачен на врата.

  Америка – Брат Пит и Бритни Спиърс.

  Америка – брадатият дебел рокер, яхнал Харлей с развяваща се по вятъра брада и бандана на главата.

  Америка – черният рападжия в огромен шевролет с позлатени джанти, целият потреперващ от бумтенето на свърхмощната уредба.

  Америка – реднeкът** с протъркани дънки и карирана риза, подкарал пикап. Радиото свири кънтри.

  

  Америка – просякът на изхода от магистралата. Ветеран от Ирак?

  Америка – голямата дебела негърка „Биг Мама“, строяваща и наказваща всичко живо около нея, която огромните замускулени негри гледат със страхопочитание.

  Америка – русата бяла жена със самочувствие, което те кара да искаш да й завъртиш един шамар още преди да ти е проговорила и без нищо да ти е направила.

  Америка – мексиканецът, работещ на покрива на новостроящата се къща.

  Америка – доцентът от московския университет, който ти е докарал пицата и чака бакшиш.

  Америка – жената, с която току-що си се запознал в бара и която те проверява по лаптопа си дали наистина си този, за който се представяш, преди да ти даде телефона си.

  Америка – църквата, която е нещо средно между театър, детска градина и училище.

  

  Америка – ходенето е най-рядко ползваният начин за транспорт. Когато Българите ходят, Американците карат. Когато Българите карат, Американците летят. Когато Българите летят, Американците се возят на космическа совалка срещу заплащане.

  Америка – съседът ми си сглобява атомна бомба в гаража. Какво да правиш, хоби.

  Америка – съседът ми е много готин човек. Изобщо не го познавам.

  Америка – клошарят има 101 плана как да стане милионер.

  Америка – милионерът има 101 плана как да стане милиардер.

  Америка – милиардерът има 101 плана как да вземе последния долар на клошаря. Прави го за негово добро, разбира се, за да се научи клошарят на бизнес.

  Америка – един пък тука живее само на слънчева енергия, защото го е срам да ползува нафта, за която се пролива кръв. Какъв глупак.

  Америка – Амишът кара конска каруца, не ползва ток, продава зеленчуци и саморъчно направени дървени мебели, и си мечтае да си купи спортна кола последен модел. Разбира се, тайно от жена си…

  Америка – Докторе, не е ли добре синът ми да си пийне на партито няколко болкоуспокояващи наркотични хапчета, предписани от вас, вместо да се налива с алкохол. Та нали не е хубаво да се кара пиян.

  Америка – Докторе, много съм уморен и депресиран. Работя три работи, за да плащам сметките. Жена ми и приятелят й вдигат много шум през нощта, докато правят секс в съседната стая. Децата не могат да спят и след това са невнимателни в училище и носят слаби бележки. Може ли да дадете нещо за сън на децата през нощта и хапче да се концентрират по-добре през деня. За мене пък бих ви помолил за стимулиращо хапче, за да мога да почна четвърта работа. Нощна смяна. Много ни порасна сметката за тока…

  Америка – просия под форма на благотворителност, просия под форма на религия, просия под форма на здравеопазване, просия под форма на обучение, просия под форма на държава.

  Америка – кафето с цигара се пие, докато шофираш. По същото време си приказваш с приятел по мобифона и отговаряш на е-мейл по лаптопа.

  Америка – с най-добрия си приятел си сядал на по една бира за последен път преди 2 години. Кой може да издържи такъв натоварен социален живот?

  Америка – тук може да правиш всичко, което искаш. А аз всъщност искам някой да ми каже какво да правя…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Из книгата на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“.
  

  ** „Реднек“(„Red neck“) е сленг за фермер селяндур.

• Отчетът на Олигархски

  

  Уникален документ видя бял свят. Отчет на правителството на Пламен Олигархски за свършената работа за 1 година и 2 месеца.

  1. Размотавахме, заглушавахме и разтакавахме недоволните, гладни, протестиращи българи до такава степен, че вече забравиха какво искат. Забравиха, че не искат нито един от нас – ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Пропуснаха да ни отнемат награбеното и да ни накажат. Кротнаха се отново, дори нещо повече – така ги успахме, че се размечтаха пак за Бойковия хомот.

  2. Запазихме управлявалите преди нас. Това вече е традиция, изграждана през последните 25 години. Предизборно хвърляме тонове обещания за справедливост и възмездие. Следизборно ги изоставяме – и без това няма кой да ни потърси отговорност. Балъците – българските граждани все си чакат, ние – ДОПГ сами да се накажем, сами да решим да спрем да ги грабим и лъжем. Няма как да стане. Нека си чакат. За нас е без значение как ще се казват и кои ще са на власт. Всички сме членове на една и съща организация. Дали ние – БСП, или ДПС, ГЕРБ, СДС, ДСБ, РФ, НФСБ, АТАКА, ББЦ, АБВ… все тая. За балъците нищо няма да се промени. Никога няма да има пари за тях. Здравеопазване, пенсии, нови работни места, образование, доходи, бъдеще, бъдеще, бъдеще… Ала-бала-портокала. Докато има роби, ще има и робовладелци. Ние пазим тези преди нас, тези след нас пазят нашите трътки и т.н.

  3. Крадохме доволно. Взехме няколко нови милиарда външен заем. Да ги връщат баламурниците и техните деца, на които подхвърлихме няколко трохички. Ей така, даже не от кумова срама, ами нали все по нещо трябва да се правим на различни от тия преди и след нас. Ето, социално ангажирани сме. Номерът минава винаги. С това подиграваме на тия след нас. Те пък ще се оправдават, че трябва да стягат коланите – и те ще вземат милиарди външен заем, уж за да връщат нашите и тези от преди това. И няма да си правят труда да оставят дори трохички за робите.

  4. Олигарси и магистрати също са щастливи. Традиционно всеки получи парче от баницата. Те са наши колеги от ДОПГ и ние сме длъжни да се грижим за техните интереси, така, както и те се стараят да ни угодят всячески. Разбира се, най-страстно любим Васил Божков и неговите строителни фирми. Хазартните му владения също са ни на сърце. Вальо Златев, Цеко Минев, Гриша Ганчев… и прочие душички са ни скъпи. Точно, както е лозунгът на КТБ – „Клиентите са ни скъпи!”. Чрез БНБ и прокуратурата „ударихме” банката. Но Цветан Василев няма да пострада – той се е нагушил предостатъчно. Няма да навредим и на нито един наш колега от ДОПГ, който има пари в КТБ. Ще го отнесат както обикновено балъците – БГ гражданите. Те ще връщат 4,5 млрд. лв., които ще се вземат отново като външен дълг, уж за да помогнем на редовите вложители. Освен това подарихме на Цеко-Миневата банка – ПИБ 1,2 млрд.лв. БНБ им ги отпусна уж за 5 месеца, но ще удължаваме срока за връщане, колкото си искаме – така направихме и през 2008 г. И тогава, и сега никой не се е оплакал от тлъстите комисиони. Недоволни няма. Робите, естествено, си траят, те не схващат пряката зависимост между тяхната мизерия, нищета и обреченост, и милиардите, които ние – ДОПГ крадем от тях под различни сосове.

  Това е кратката версия на отчета. Подписан е от Пламен Олигархски. Бивш син активист, настоящ червен и бъдещ – какъвто там е необходимо, цветовете са без значение. Майстор на развалянето на седенки. Шампион по баламосване на протестиращи. Удобен тарикат, любимец на Бойко, Серго, Георги, Меди, Ванката, Вальо, Васко… Накратко казано – всеобщ галеник, защото изглежда умно, умее да говори, без да казва нищо, и е послушен. Активен защитник на 25-годишния геноцид над българския народ. Заслужил деец на ДОПГ – държавна организирана престъпна група.

   

  Ивайло Зартов,

  1 декември 2014 г.

• За килотите на баба Пена и „безстрашния” Главен прокурор

  

  Гледам, баба Пена закуцукала по жълтите павета.

  – Накъде си тръгнала, бабо Пено? Накъде така в тоя студ?

  Старицата се подпря с две ръце на оръфаното от софийските помияри бастунче:

  – Отивам, баби, да помагам на Гладния прокурор. Видях го снощи по талавизията. Реве човекът: „Прокуратурата не може сама да се справи с механизма на престъпността по високите етажи на властта”. Не го разбирам аз много-много какво значи туй, ама едно е ясно – Сотирчо има нужда от помощ. Някакви зли инициали от тефтерчето на Филип Златанов искали да го махнат. Отвсякъде имало политически натиск върху него. Горкичкият той, миличкият, бедничкият…

  Баба Пена продължи да се тюхка и да жали богопомазания обвинител № 1 на държавата, но аз нещо се разсеях:

  – Чакай, чакай малко – опитах се да прекъсна жалейката. – Този Главен прокурор не го ли назначиха същите тези негови господари, които сега уж го притискат? Нали не е избран пряко от народа? Борисов, Станишев, Първанов, Доган, Костов, Златев, Божков, Гергов… – нали те си го сложиха, за да прикрие старите им престъпления и за да могат да продължат необезпокоявано да ни грабят? Спокойно, бабо Пено, всичко е само театър. Те – прокурорите и съдиите са кукли на вериги, марионетки, узаконяващи геноцида над българския народ. Не се притеснявай.

  – Не, не, добри са ни момчетата! – клатеше глава безутешната помагачка – аз и на предишния Гладен прокурор, на Борката Велчев – и на него помагах 7 години. И той страдаше, милият. Все нямаше достатъчно доказателства за корупция по висините. Ох, как се мъчеше, завалията. Да не мислиш, че е лесна тая работа? Седем дълги години да стискаш здраво затворените си очи и да не смееш да трепнеш? Клепачите му се бяха сраснали с бузите. Знаеш ли колко мехлемчета съм му носила? Ама всичко беше напразно, нищо не му помогна на Борето. Така и не успя да ги намери, пустите доказателства. Добре, че го пратиха на заслужена почивка в Конституционния съд. Там и без друго всички са недъгави и не им пречи на работата, даже напротив – колкото си по-сляп, толкова си по-ценен. Еех, добри са ни момчетата…

  – Добре де, а сега на Цацаров с какво ще помогнеш? И за него ли си приготвила мазила?

  – Ето, виж – баба Пена измъкна изпод ватенката една опърпана торбичка и ми я подаде. – Виж сам. Измайсторила съм му на Сотирчо специална отвара от билки против уплах. Да не им се страхува толкоз от тия инициали. После, ей т´ва във вестника, дето съм го увила, е филийка бял хляб, с олио и червен пиперец съм я намазала. Да похапне нашият юнак, че нещо изпосталял ми се видя. Отгоре сложих още една филийка. Така – без нищо, че ми свършиха оливията и пипера, но то не пречи. Една в друга ще се омажат – като прокурор в съдия. Нали ме разбираш? И най-накрая в найлоновото пликче съм пъхнала едни свои чисто изпрани бели килоти.

  – Хубаво, бабо Пено, браво на теб. За отварата и хлебеца е ясно, ама тия килоти ли са, кюлоти ли са, тях за какво си му ги помъкнала? Те пък с какво ще му помогнат?

  – Ааа, бабиното, те са с двойно предназначение – ако случайно не свърши работа настойката против уплах и Сотирчо оцапа гащите, да има резервни. От друга страна, докато са още чисти, винаги може да ги развее, като бяло знаме. Щото той, Сотирчо, го дава така курназ момчето – уж никога нямало да се предаде, ама не се знае знае ли се. Нека си има. Па каквото и да го напъне, да е подготвен тоз юначен борец срещу корупцията.

   

  Ивайло Зартов,

  28 ноември 2014 г.

• Книга на Здравка Евтимова бе издадена и в Израел

  Здравка Евтимова жъне нови успехи по света –

  .

  пише авторитетното литературно списание  „Факел“

  .

  След поредица от публикации в авторитетни литературни издателства в САЩ, Канада, Англия, Австралия, Ливан, Китай, Белгия и др., една от най-обичаните и най-талантливите ни писателки Здравка Евтимова превзе поредната „чуждестранна читателска крепост“. Този път флагът на България се развя над Тел Авив, Израел, където в края на ноември 2014 г. издателство „Tiktakti“ публикува нейния сборник с разкази „Wrong and Other Stories“ – „Погрешен“ и други разкази“, като интерактивна книга на английски език.

  Самата публикация можете да намерите на сайта на изд. „Tiktakti“.

  .

  .

  .

  История за камъни

  .
  

  разказ на Здравка Евтимова, публикуван във „Факел“

   

  – Слушай какво, момиче. Мъжете са камъни, всичките до един, без никакво изключение – казва ми тя. – От тебе зависи дали ще го носиш като тежест на шията и ще скочиш да се удавиш, или ще го хвърлиш в калта да стъпиш върху него, за да не си нацапаш обувките. – Тя е на средна възраст, прочула се е в цял Перник. Когато бизнесът не върви, любовта потъва,  идват при нея. Взима по пет лева на съвет.

  – Искам да напусна мъжа си – казвам аз. – Но не е лош човек.

  – Как не е лош човек, бе! Направо е гаден човек. Зарежи го мигновено. Мъже под път и над път, всеки гледа да те одере жива, после показва кожата ти на колегите и се хвали как си изревала два бидона сълзи за него. Не бил лош човек! Ми тогава защо си дошла при мене, защо ми даде тия пет лева?

  – Не знам.

  – Слушай сега да ти разкажа една история, да разбереш, че добри мъже няма. Има само камъни и ако си умна, метни ги в калта или още по-добре – запокити ги върху в главата на някой друг мъж. Ето ти сега историята, моето момиче.

  И аз бях пламнала като факла за един господин – търговче, продава ракия в Перник. Хвърля ми око, много си хубава, казва ми. Тия лафове на баба ми ходи ги кажи, имаме си огледала у нас, отвръщам му откровено аз. Ама вярно си хубава, що не ми вярваш? Какво желаеш?- интересувам се пряко аз и знам какво иска. Имам сини сливи  цял склон – нали разбираш, че съм умна жена, като съм луничава, това не значи, че чавка ми е изпила ума.

  Купих едни баир, после втори и така всички сини сливи в мои ръце паднаха. Истината е в сините сливи, да знаеш, момиче, защото сините сливи са ракия  в бъдеще време. Ти, вика ми търговчето, си много интелигентна. Да така е,  съгласявам се, кажи що искаш и за колко, защото нямам време да ми разправят колко съм интелигентна и прочее красива.

  Искам петстотин кила сливи. Колко даваш за едно кило, господине? А ти колко искаш? – пита той. Викам му – първо ще ти дам да пиеш от моята ракия, една чаша само – съвсем без пари, после ти сам ще ми кажеш колко ще дадеш. Добре – той изпи чашата и очите му светнаха като ножове, дето а-а -а и ще заколят някого.

  Забелязвам – изтъквам му – пиянството ти е лошо. В очите ти кръв и в ръката ти още повече кръв. Затова ела тука, имам втори начин да те проверя колко струваш. Но трябва да изпиеш още една чаша, понеже чак след втората чаша ставам красива. Аз, приказва ми, съм готов и четири чаши да изпия заради тебе – в този момент ще ми се видиш като оная по телевизията. Тогава няма да ми вършиш работа, изтъкнах му. Той изпи втората чаша.

  Да ти кажа, момиче – обърна се към мене жената, – само след втората чаша се случва любовта. Без чаша той ще ти намира кусури, я носът ти ще му се види дълъг, я краката криви, но след втората ракия носът е перфект, а краката до луната стигат. Не се случи кой знае каква любов, доста хора са пили по две чаши при мене – по ракията един мъж ще го познаеш.

  Първата ракия показва на какви ченгели ще те върти, като му попаднеш в ръчичките. Мъжете са злобни, душко. Втората чаша показва какво му е сърцето. На тоя сърцето му беше средна хубост. Слушай, вика ми той, ще ти дам колко кажеш за половин тон сливи, ще ти дам колко кажеш и без да купувам сливите, ама искам утре пак да изпия две чаши ракия с тебе.

  Не, отвръщам му, не ми харесваш, господине, обявявам ти го открито. Петстотин кила сливи ми струват хиляда лева, но за тебе хиляда и петстотин. Отивай си, чао.

  Как така да си ходя? Аз, казва, се влюбих в тебе. Твоята ракия ми дава такива сили, щото не знам дали стъпвам по небето, или по земята. Добре, брой ми парите за стоката. Нямам толкова. Защо тогава ме будалкаш, че и ракията ми пи? Щото много те харесвам. Ти нямаш вкус, отсичам аз.
  Събрах му всичките пари. Лично го пребърках и последния лев от джоба му изтръгнах. Мъжът това заслужава – одери го, парите му вземи и го прати при някоя друга да пере чорапите му и да го слуша как дърдори глупости.

  – Аз уважавам моя човек – измънках аз – Той е добър.

  – Добър е, докато не намери някоя по-руса от тебе, душко. Ще му вземе парите, ще го одере, ще изпие две чаши с него и ще ти го прати да му переш дрехите и да го слушаш какви ги дърдори. Че и сълзите му му ще иска да бършеш.

  Без тия на мене. Слушай по-нататък. Няма да си ходя, казва ми търговчето. Ето, виж каква ракия я правим в Перник, момиче! След две чаши се влюбва, сред три иска да мре за тебе. Но любовта иска живи хора, не мъртви, нали. След три ракии две не вижда, след четири се жени за тебе, дори да си на 55. Свих му панталоните, ризата и палтото на една топка, изхвърлих ги навън и казвам: Аз не съм хотел. Чао.

  Но на другия ден човекът пак дойде. Много си хубава, настоява. Много! Дай да пием още две чаши. Вече продадох стоката на друг – отрязах го аз.

  – Той пи ли с тебе ракия? – зина човекът.
  Ами пи.

  Търговчето изведнъж ревна – в очите му сълзи на гроздове. Продавах сливи от пет години и много пъти по две ракии съм пила с купувачи, но никой не ми е хлипал като този. Екстра си, разправят ми повечето, но не се хващам на такава стръв – ракията е екстра, момичето ми, не ти. Ако щеш грим сложи,  фон дьо тен метър намажи и се гипсирай от руж,  не вървиш.

  Човекът плаче  – ами аз съм се влюбил, какво да правя сега?- пита. Аз, като не мога без тебе, къде да ида?

  Имаш ли ти бизнес?- разследвам аз. Нямам бизнес. Пари имаш ли? Нямам, ти всичките ми ги взема. Къща имаш ли? Нямам – признава. А какво имаш тогава? Той казва: Само като те гледам, ни пари ми трябват, ни къща, ни стока, ни бизнес. Ти си луд, човеко, подчертавам аз.

  Ами луд съм. Ти за пет стотинки не ставаш. Ами не ставам, вика. Какво да те правя?  – питам го. Ми дай да пием две чаши ракия. Ми дай, съгласих се аз. От сълзите ли, от глупостта му ли, очите му взеха да греят като слънце и електрически крушки едновременно. Много си прекрасна, казва ми.
  Пихме ракия, две чаши  и оттогава, момиче, да знаеш  – всички мъже са камъни и от тебе зависи дали ще го носиш на шията, ще го хвърлиш ли в калта да стъпиш върху него, или пък ще пиеш две чаши ракия с него и като мене – три деца  ще му родиш и всичките хубави, та хубави, и греят. И като се гледам в огледалото, си мисля – аз вярно съм хубава, той правилно е преценил.

  Следователно, момиче, всички мъже са камъни, но само един между тях е скъпоценен. Той е твоят мъж. Той няма вкус, той е див, не го бива да прави търговия, но си е твоят камък, момиче. Взимай го. Направо мини през супера и купи ракия. Две чаши стигат. Не повече.

  .

• Една приказка

  Имало едно време един беден поет, който се влюбил искрено и чисто в една девойка. Бил толкова стеснителен и скромен, че не смеел да й се представи. И през ум не му минавало да й разкаже за чувствата си, да й поднесе цвете. Не смеел да й предложи ръката и сърцето си. Често оставял на прага й наръчи прекрасни цветя, но без бележка кой е дарителят. Седял по цели нощи в малкото си мизерно таванче и зъзнел буден, защото нямал пари за дърва и въглища. Дъвчел сух чер хляб и варени картофи и пишел стихове за любимата. Чудни, вълшебни творения, в които вплитал своята необикновена любов без капка егоизъм.

  Едва много луни по-късно разбрал, че девойката е сляпа и много се натъжил. Ех, тя можела само да вдъхне аромата на прекрасните рози, които й оставял, но не била способна да прочете сама поетичните му послания, които оставял с цветята. Като си мислел как неговата любима вехне във вечен мрак, сърцето му се свивало от болка. Накрая, обезумял от гняв, че най-доброто, най-чистото момиче, е ограбено така от боговете. Грабнал един груб чувал и всяка нощ го разтварял там, дето звездният и лунен блясък сияели най-ярко и ги “събирал” в него. Денем “събирал” слънчевата светлина.

  След много дни и нощи завързал чувала и тайно го поставил на прага на момичето. После цяла нощ ридал и се молил на боговете да излекуват очите й, за да види светлината.

  Трогнати от тази безкористна обич, боговете направили чудо и момичето прогледнало.

  Иска ми се да вярвам, че мъничко приличам на клетия момък. Иска ми се да вярвам, че моя изстрадал народ най-после ще намери пътя към Светлината.

  .

  Паула Лайт

  2.12.2014 г., България

  
  .

• Милен Русков и наградата на ЕС за литература (видео)

  

  Българският писател Милен Русков получи тазгодишната Европейска награда за литература за романа си „Възвишение“. Това се случи миналия месец в Брюксел. С тази награда се отличават най-добрите изгряващи автори в Европа. Всички отличени автори получават по 5000 евро.  Техните издатели получават и стимул да кандидатстват за финансиране от ЕС за превода на отличените книги на други европейски езици. Европейската награда за литература е основана през 2009 г. и от тогава Европейският съюз е финансирал превода на 56 от общо 59-те носители на отличието на 20 различни езика.

  Останалите наградени европейски автори тази година бяха: Бен Блуши (Албания), Ян Немец (Чехия), Макис Цитас (Гърция), Одни Ейр (Исландия), Янис Йоневс (Латвия), Армин Йори (Лихтенщайн), Пиер Мейлак (Малта), Огнен Спахич (Черна гора), Маренте де Моор (Нидерландия), Углеша Шайтинак (Сърбия), Биргюл Огуз (Турция) и Иви Уайлд (Обединеното кралство).

  „Възвишение“е третата книга на Русков, след „Джобна енциклопеция на мистериите“ /2004 г./ и „Захвърлен в природата“ /2008 г./. Втората му книга описва популяризирането на тютюна в Европа и неговата употреба от един испанския лекар от Севиля. Тази книга е удостоена с наградата ВИК за роман на годината. Тя е издадена на английски от Open Letter Books в САЩ през 2011 г., под името Thrown into Nature.

  Същата година излиза на българския книжен пазар романът „Възвишение“. Още на следваща година авторът получава наградата „Златен век“ на Министерство на културата, както и националната награда „Христо Г. Данов“. През 2013 г. Русков печели и националната награда „Елиас Канети“ за „Възвишение“. Романът е написан на стилизиран възрожденски език и е преведен по-късно на английски на родния диалект на преводача, който е от Централна Англия.

  „Възвишение“ разказва за двама авантюристи, които искат да станат революционери, за четата на Димитър Общи и Арабаконашкия обир. Историите в романа връщат читателя в епохата на Възраждането. Те са предадени много колоритно, със светла ирония и хумор, с тънки езикови и смислови препратки към днешния ден. Откъсът, който можете да видите по-долу, е прочетен от Милен Русков в Брюксел при връчването на наградата:

  „На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна – викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив…“
  

  Следва видеозапис от церемонията по награждаването на отличените. (Представянето на Милен Русков е някъде от края на 18-тата до към 24-тата минута от записа.)
  .

• Планетата на Нури Джурин

  

  .

  Питам се…

   

  С отворени очи поглеждам в нощта – диря те.

  Безпътно пространство и потъвам в други светове.

  Като слънчев лъч си, прииждаш и огряваш алеята на моето сърце.

  Питам се сега – истина ли е това или е сън?

  Ангелски звън и шепот – копнежи и молитва пред олтара на любовта.

  Питам се сега – облаците бели коне препускат и тупти там долу в стомаха предчувствие като ято птици, размахващо криле.

  Разпилени косите ти като оазис докосват ме, погалвам ги – разказват ми за дългия път.

  Питам се сега – душата ми запълваш, сбъдват се чудеса. И ще бъде вечност.

  Вземи моята планета – в нея дон Кихот среща Малкия принц.

  И ще бъде денят. Питам се…

   

  Нури Джурин

   

• Операция „Открадни държава“

  

  Сюжет от треторазрядно криминале. Бандити обират офис, банка, складове или какъвто и да е друг обект. Какво правят разбойниците, за да прикрият следите си? Поръсват местопрестъплението със субстанция, която пречи да бъдат хванати миризмите им. Изтриват отпечатъците си, ако предварително не са се погрижили да „работят” с ръкавици. Внимават да не оставят ДНК-следи. Подхвърлят фалшиви улики, за да затруднят и заблудят разследващите… Общо взето, действията на бандюгите могат да се разделят на две категории: предварителни и „следварителни”. Тоест действия преди грабежа и след ограбването.

  Как се краде „нещо”? Лесно. Трябва ти екип. Логистика, някой да осигури транспорт, инструменти, препарати, средства… Някой за отцепка, друг – за да опъне чадър. Преки извършители, финансиране. Осребрители – хора, които остойностяват „нещото”…

  Как се краде цяла държава? Лесно. Трябва ти екип. Олигарси и местни феодали, които да осигурят първоначално финансиране и последващо осребряване. Прокурори и съдии, за да узаконят беззаконието. Политици – за „работа” на терен. Журналисти – за създаване на димна завеса. Кривосъдниците и журналята имат двойно предназначение – при необходимост нападат и разкъсват инакомислещите, понякога дори и само мислещите се подлагат на репресии, ей така, за всеки случай.

  Операция „Открадни държава” е в ход вече 25 години. Провежда се с лекота от Шайката. Неотдавна изтърпяхме поредното активно мероприятие с кодовото име „избори”. Вече си имаме „ново” правителство. По същество управляващите, тоест преките извършители, са си все едни и същи. Само имената им се сменят и от време на време се включват свежи попълнения. Кои са „новите” крадци? Бандата на Бойко – обещавача на справедливост си я знаем, тук изненади няма. Само Монката Дянков – „постната пица“ липсва. Деформаторската банда – „елитен сбор“ от отпадъци от ДСБ, СДС, НДСВ + Корман-Исмаиловата партия, против която самообявилите се за „патриоти” подскачаха предизборно. Разбира се, само предизборно. На ОФето, наричащи себе си „Патриотичен фронт”, нищо не им пречи след изборите. Те са третата банда. За цвят са нацвъкани уж 14 партии, но всъщност са само „войводите” и СКАТаджиите, ВМРО и НФСБ.

  Първите показаха изключителна гъвкавост. През годините се гушкаха с кого ли не. Накрая дори с Барековата „Наглост без цензура”. Изпълзяха и от там и се врекоха на баш „патриотите” от ПФ. Те пък, след като яростно облъчваха зрителите си предизборно, че Боко Тиквата бил мутра, рекетьор, престъпник…, сега радостно връткат опашки и облизват същия този Боко-престъпника с обяснението, че имали обща кауза – да крадат заедно в името на България. Единствено Велизар Енчев показа принципност, не си плю на достойнството и гласува против бандата ГЕРБ и техния главатар. Странно постъпи Слави Бинев – подкрепи Боковите отрочета, отхвърляйки самия него.

  Четвъртата банда е Паравановата АБВ. Тук изненади няма. Гоце, като президент, и Румен Петков, като вътрешен министър, застанаха на амбразурата преди години и с гърдите си защитиха Боко. Днес маските просто паднаха пак в името на каузата заедно да крадат България. Малко не се връзват уж прозападната Бокова и про-Путинската Гоцева ориентация, но и за това си има обяснение в думите на руския експосланик Потапов – „Всички са наши, сега някои са по-наши, а само нашите ще си почиват. Утре ще ги разменим. На власт ще са най-нашите, а по-нашите ще си починат”.

  Колко много мъдрост има в тези думи… В момента само нашите БСП, ДПС, АТАКА и дудуковата „Наглост без цензура” си отдъхват. На терен „работят” ГЕРБ, РБ, ОФето и АБВ.

  Операция „Открадни държава” продължава.

   

  Ивайло Зартов,

  13.11.2014 г.

• Стефан Главчев: ТЕФТЕРЧЕТО НА АПОСТОЛА

  (гневната ми реакция на откраднатите
  тефтерчета на Златанов, в които преди
  време лъснаха корупционните схеми
  на престъпните управници…)

  Апостоле, тефтера ти до днес
  не се намери никой да открадне.
  И уж живеят – за едната чест,
  но грабят – който колкото му падне…

  За род и правда – думите са бол.
  Реки прелели, семена в хамбари.
  Но видят ли файдата – бос и гол,
  за две години стават господари.

  Изедникът не стиска меден грош,
  а куфарче, натъпкано с валута.
  И подкупи приема – йощ, и йощ,
  тъй както четник пълни си барута.

  Ти девет годин скита без покой…
  Те с четири – същински са шопари.
  Една безумна сбирщина от лой,
  която лочи – кой каквото свари.

  Да би дошъл да гледаш правдини,
  във гроба ти сърце ще се обърне.
  Затуй във паметта ни остани,
  дори живота в пъкъл да посърне.

  Тефтерът ти – до святост чист и бял,
  дано у нас се съхрани довека.
  Че тоз народ, от бедност оскотял,
  едва си спомня Дякона, Човека…

  Завета, свободата, и честта…
  О, думи от забравена светиня!
  Народе???
  Кой зарови те в пръстта,
  та твоите сълзи да бъдат тиня?

  Ясен ВЕДРИН
  (Възходът на падението)

• Закърнелите

  

  Някога, много отдавна имало един вид птици, които ги мързяло да летят. Постоянно се влачели по земята. Летенето им се струвало твърде енергоемко – прекалено много усилия, а и къде-къде по-лесно било да пълзят.

  Годините си минавали, бившите птици – настоящи влечуги стържели коремите си в прахта. Мощните им криле закърнели и се превърнали в жалки, гротескни израстъци. Тези странни същества не били никак обичани в животинското царство. Всички ги презирали и странели от тях.

  Но на мързеливците не им пукало. Голяма работа, че предизвиквали погнуса и отвращение. но кръвта им изстивала все повече и повече. Получило се така, че дори студенокръвните се оказали по-горещи от тях.

  Децата им обаче били точно толкова любопитни, колкото и всички останали малчугани по света. Непрекъснато тормозели родителите си с въпроси: „Защо пълзим? Вярно ли е, че някога сме били птици? Защо сме се отказали от летенето? Някой принуди ли ни да се влачим по земята или сами сме изоставили небето? Кой е виновен? Защо, кога, как…?“

  Дъртите били меганепукисти. Обръгнали и залоени, ленивите им сърца не трепвали дори от тревогите на собствените им деца. Въпросите им увисвали и може би всичко така щяло и да си остане…

  Но един ден от небето се спуснала огромна сянка. Закърнелите запълзели бясно и се изпокрили по дупките си. Само едно дете не помръднало. Останало на място и започнало да задава въпросите си. Сянката прибрала крилете си, заслушала се и решила да отговори:

  – Да, истина е – вие сте потомци на птиците. Предците ви бяха господари на живота си, използваха крилата си по предназначение. Но избраха път, който тогава им се стори по-лесен. Да летиш не означава вечно да се рееш по вятъра. Много по-често ти се налага да се бориш срещу силните въздушни течения. Никак не е сладко всеки ден, ежедневно да преодоляваш насрещния вятър. Трябва да бъдеш силен не само физически. Необходими са воля, устойчивост на духа, упоритост и постоянство. Всъщност да летиш е трудно. Непрекъснато се съпротивляваш на земното притегляне и на още по-страшното собствено желание да се отпуснеш, да си починеш. Вашите родители решиха, че не си струва да се борят. Вие сте следствие на това тяхно решение. Затова сега пълзите и се криете по дупките. Изборът, който те направиха, предопредели начина ви на съществуване. Разбра ли ме защо е така? Стана ли ти ясно?

  Детето мълчало. Само необичайното му влечугесто телце се загърчило. Но не настрани, а някак си нагоре, нагоре… и още веднъж нагоре.

  – Не искам повече да пълзя. Искам да летя! – прохлипало то. – Какво да направя?
  Птицата разперила криле:

  – Вече го правиш. Изправяй се отново и отново. Нищо, че ще падаш. Ставай и опитвай пак. Отново и отново – докато полетиш.

   

  Ивайло Зартов,

  31 октомври 2014 г.

• Непоучилото се племe

  

  Здравейте индианци! Как са ви перата? Гордо вирнати или позорно клюмнали?

  Какво, какво казвате? Нямате никакви пера ли? Дори и едно малко, хърбаво и проскубано перце не ви е останало, така ли? Срамота. А какво кораво и щръкнало племе бяхме някога… Ееех, спомени, спомени… И как така я докарахме дотук?

  През последните 25 години ни се изредиха да ни управляват вождовете на червения клан, на синия, на турскосиния, на сивия, жълтия… Одираха ни кожите систематично. Ту едните, ту другите. Една зима, на втория месец от началото на годината взе, че ни писна. Излязохме от замръзналите вигвами и се развикахме. Дори не грабнахме томахавките. Не, че не искахме, но вече бяхме изгорили дървените им дръжки, за да се стоплим поне малко. Играхме танца на гнева и крещяхме, че повече няма да търпим, че няма да допуснем нито един от вождовете, които са ни грабили досега да продължат да ни съдират кожите. Настоявахме за незабавни промени в избирателната система, в съдебната – сами да си решаваме кои да са ни стожерите на законите… Викахме ние, викахме и Би-Би – вождът на сивия клан и племенен вожд по това време се уплаши и избяга. На негово място дойдоха старите крадци от червения клан, турскосиния и червената петолъчка, обилно напръскана с дребни пречупени кръстчета. Тия последните, петолъчко-кръстатите, преди това правеха смъртни заклинания и магии на Би-Би, ама после рязко и безрезервно му станаха жени. Та така, настаниха се пройдохите в главния вигвам. Ние, индианците, уж не ги искахме. Викахме и срещу тях.

  Те обаче ни изиграха танца на глухаря. Лошото е, че стъпките му са много бавни. Една година и два месеца. То не бяха дебати, дискусии, разговори, консултации, пушене на лули… Уж щяха да ни чуят какво искаме. Ама нá – пак не стана. И тия побягнаха. Само да не си помислите, че най-сетне сме постигнали мечтаните справедливост и възмездие. Нищо подобно. На власт отново се настаниха Би-Би страхливеца с неговия сив клан и още 7 банди крадци на бизони. Не е за вярване, но червените и турскосините пак са тук. На всичкото отгоре се разплодиха в нови две шайки – Азбучната и на Дудука. Тук са и жълто-сините, тъмновиолетови отпадъци. Преди години насметоха де що можаха чужди прерии и мустанги, като на нас ни обясниха, че това се наричало приватизация. На тия им викаме деформираните. Те пък веднага заявиха, че са готови да се жертват. Щели да подкрепят Би-Би, за да ни крадат заедно.

  Това като го чуха от ОФето – за краденето заедно, автоматично разпериха алчни ръце и те. ОФето е клан, който е подготвен за пореден път да излъже лековерните индианци, разочаровани от голямата червена петолъчка с малки пречупени кръстчета. Вождовете на тия два клана са роднини – единият е кум на другия. Разликата между тях е само външна. При заместителите голямата червена петолъчка е замаскирана – такъв е планът. Иначе всичко друго им е еднакво. И тия храчеха отровно срещу Би-Би крадеца, уж такъв бил, онакъв бил. Ама сега са си татуирали „светлия” му образ и здраво го облизват. Готови били на всичко, само и само да ги вземе в голямата банда. И на тях много им се крадяло.

  „Време е!” – това е обединеният зов на 8-те шайки. Хмм, 25 години ни дерат и сега пак било време за дране. Все им е малко, нямат насищане пустите му шамани и вождове.

  Време било, така е. Само че е крайно време племето ни да прогледне. Да престанем да чакаме вождовете сами да се самонакажат. Да проумеем – животът ни е в собствените ни ръце. Време е да си върнем перата.

   

  Ивайло Зартов,

  28 октомври 2014 г.

• Бар „Розови мечти“

  Разказ от Тодор Кунчев

  .

  Аз имах лошо предчувствие, а Големият Бил – само хрема. Неделната утрин ни посрещна със свиреп, озъбен кучешки вятър. Чайките продължаваха да се опитват да се облекчат върху минувачите, но никой не им обръщаше внимание.

  Неделя сутрин всъщност е времето между десет и единайсет, когато хорицата казват, че отиват да пият кафе, и после си викат бира, знаете защо. Сериозните хора пият кафе в къщи и отиват на църква, а нормалните отиваме в кварталната кръчма и пием каквото намерим за добре.

  Бар „Розови мечти“, според едни, според други – „Розови сънища“, се намира на 31 авеню в Драз махала. Кръчмата е барче, защото има реклама на Пепси кола. Направена е в един гараж – последен пристан за разбити кораби, на вече нелетящи холандци, разведени, полуразведени и такива на път към развод. С една дума – безпътници.

  Барманката и дъщеря й са като едни морски фарове, огромни женища, розовобузести и дебелогъзести (щях да кажа Рубенсов тип, но Рубенс не е рисувал гушести пуйки). Розовите им ватирани гащи със съмнителни петна по тях висяха на простора, досами прозореца, и създаваха още по-съмнителни розови мечтания. Днес нямаше много посетители, а тези, които бяха дошли, пиеха прави край печката на дърва. Почти никой не сядаше, не само защото покрай масите не беше особено топло, а и защото пенсионираният старшина Мечо, пиян и насран, се беше местил от стол на стол, докато заспи накрая на последния. Барът обаче се радваше на добра посещаемост, което беше позволило на собствениците да сложат вази с изкуствени цветя и да пристроят едно салонче за по-сериозни гости. В салончето всичко беше по-малко, беше и по-студено, защото нямаше комин на печка, който да минава оттам. Но пък беше… интимно.

  Големият Бил си извика греяно вино с чер пипер, аз като по-изискан си поръчах коктейл, за да ми е гадно. На съседната маса се беше цопнал Баровеца в цялото си великолепие. Баровеца е контето на махалата, той винаги е изискано „облякън“, както се казва на тукашния диалект. Сакото – цвят сиенска печена, на ситен пепит „елефант гри“, черен копринен панталон с маншет, черно поло, върху което бе нахлузил розова копринена риза, сребриста вратовръзка с жълтозлатисти пеперудки, вързана на двоен широк възел. Жълтокафявите му обувки с пресечено бомбе и белите чорапи щяха чудесно да се връзват с кърпичката, но тя не се показваше деликатно от джобчето на сакото, беше се смъкнала някъде. Физически, а и интелектуално, доколкото тази дума може да се използва в случая, той много приличаше на баща си, чиито пари харчеше. Баща му – собственик на магазин за хранителни продукти и нелегален алкохол, както и на полулегална заложна къща – беше дебел, мазен и прост хитрец.

  Баровеца беше много зает, за да ни отвърне на поздрава. Ние само му кимнахме, защото понякога сме вежливи… Наистина беше много зает – с едната ръка пъхаше един банан (обелен) в устата на изрисуваната кукличка, а с другата се опитваше да разбере телесната температура на междукрачието й. Освен това все не успяваше да си пъхне езика в ухото й, докато й шепнеше някакви „изтънчени“ неща, от които тя се задъхваше в приглушен смях и леки изписквания. Момичето се стараеше да бъде сериозна дама и затова опитите й да извади ръката му, скрита под полата й, въпреки плахите усилия, спечелиха нашето мълчаливо одобрение и леки, една четвърт усмивки. В един момент тя като че почти успя и театрото без малко да свърши. А после се появи барманката с уискита и панерка за хляб, отрупана с кишу, солети и един голям шоколад, който завършваше романтичната атмосфера с баровски натюрморт.

  Бил се изсекна, погледна ме с онзи поглед, който не предвещаваше нищо добро, защото се виждаше как досадата се бори със скуката, а те двете с гнева… Беше наследил от прабаба си – руска циганка шаманка – дълбока и нежна славяно-ромска душа, както и магията да се напива и сбива от нищо и за нищо. Атмосферата тук му действаше зле, затова му кимнах разбиращо. Барманката обаче не разбра, че кимването е към него, и донесе още по едно питие, а ние не искахме да я обидим… Неделя е все пак, а това, че не сме на църква, не значи, че не трябва да сме смирени и огрени от Божията любов нали, която е навсякъде.

  А какво ставаше на другата маса в салончето, може би ще попитате? Аз пък няма да ви кажа, защото първо ми е почивен ден, неделята е ден за почивка. И второ, заради респект и уважение към Божиите служители. Питайте свещеника, ако не вярвате. Да, и за неделята го попитайте, и за съседната маса. Макар че аз знам отговора му какъв ще е – ще ви изгони, а даже може и да ви напсува.

  Е, пийнахме все пак набързо и си платихме сметката. Отвън студеният вятър ни блъсна в лицата, а розовите гащури продължаваха да се развяват като знаме. И тогава видяхме, че Баровеца води красавицата си по пътеката от улични плочки към дървения масивен нужник на заведението, украсен с тенекиена табелка „Клозет“. Бутна я вътре, чухме едно: „Влизай ма, ша ти… мамата“ и вратата се хлопна. По-късно спорехме с Бил как го каза – „ша ти…“ или „да ти…“, но защо ли въобще се препирахме. Баровеца определено не беше образован човек.

  Тръгнахме си, но Бил се сети, че трябва да ползва тоалетна – и като нямаше такава, реши като кучетата да препикае, където намери. Застана отстрани на нужника и отпусна края, оглеждайки се някой да не го види. А отвътре се чу писък и сърдит мъжки вик, последват от два реда псувни. След малко приятелят ми се върна ядосан. Дъските били много рядко сковани, той късно забелязал. Обърна се към клозета и изпрати една злобна, голяма храчка, която полетя към вратата, а тя тъкмо в този момент се отвори… И храчката на Бил се лепна на вратовръзката на разгащения Баровец. Той се облещи, каза нещо от сорта: „Ей, ще те смеля…“, поръмжа и затвори вратата.

  Беше студено, а тия вътре в дворния „будоар“ май скоро нямаше да свършат. Иначе Бил можеше дори да им се извини, което щеше да е за първи път в живота му. Постояхме, погледахме затворената врата на нужника, белезникавите розови гащи, които така и не ни изкушиха, и си тръгнахме. Май че трябваше да отидем на църква…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  
  

• Тази есен

  

  Тази есен, оранжево сияеща.
  Прекрасна и неповторима стоиш.
  И мечтая, и шепна, и прегръщам.
  С нежност изсипва се светлина.
  

  Тази есен, с вятъра пея.
  През съня си нося те.
  Натежалите капки изпивам.
  Губя се в безкрайната синева.

  Тази есен, оставам до тебе.
  Звездите сребърни точици.
  Облаците натежали са.
  Кичури ме докосват едва.

  Тази есен, профилът на лицето ти.
  С поглед изпращам деня.
  Дъждът сякаш сбира трофеи.
  Падащи брулени листа.

  Тази есен сладостта събира.
  Изгубени пътища и лета.
  Върховете на пръстите.
  Чакам те в края на вечерта.

   

  Нури Джурин

• <<
• 1
...
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
...
• 77
• >>