Всичко от литература

литература

• Нова книга на Цанко Серафимов за Македония и македонските работи

  .

  В издателство „Орбел” е подготвена за печат новата книга на Цанко Серафимов „РЕЧНИК на моите прочити из архива на Иван Михайлов в Рим”. Следват уводните думи на автора към тази книга.

  ВЪВЕДЕНИЕ

  Вече сто години Иван Михайлов олицетворява борбата на македонските българи за свобода и народност. Той и неговите последователи никога не отстъпиха от своя революционен идеал – свободна и независима Македония с равни права на всички етноси: българи, албанци, власи, евреи, гърци… През по-голямата част от това историческо време ВМРО бе единствената сила, която бранеше българщината в Македония и не прощаваше на враговете на македонското освободително дело. Фронтовете, на които воюваше, бяха няколко: срещу сърби, срещу гърци, срещу комунисти, земеделци, звенари и т.нар. протогеровисти…

  В тази дълголетна борба се създадоха много митове около името и личността на Иван Михайлов – ако за враговете бе сатрап и кръволок, за доблестните българи той бе идол и пазител на родното. Големият български поет от европейски калибър Теодор Траянов го нарече „великото българско сърце”, а бележитият революционер и летописец на македонските освободителни борби Христо Силянов твърдеше, че „македонската емиграция не е излъчвала фигура, по-голяма или равна на Иван Михайлов”.

  От 1924 г., когато загива неподражаемият водач на ВМРО Тодор Александров, а Иван Михайлов оглавява Организацията, той до смъртта си през 1990 г. живее в пълна нелегалност – у нас, в Турция, Полша, Унгария, Хърватия, Австрия, Италия. Най-дълъг „отседнал” живот Иван Михайлов и съпругата му героинята Менча Кърничева прекарват в Рим – от октомври 1948 г. до 1990 г. През тези 42 години малцина са били допускани до обиталището на вожда на най-мощната и монолитна, въоръжена революционна организация през ХХ век. Нейната сила бе почувствана осезателно няколко пъти в Европа – във Виена, в Марсилия, в Рим, в Прага, в Белград, в Скопие… За неговото тайно местонахождение в Рим се носеха легенди, правеха се догадки, въобще Иван Михайлов се възприемаше като божество, до което човек е почти невъзможно да се докосне…

  От този тайнствен дом той направлява новата борба на македонските българи – на Балканите, в САЩ, Канада и по света. Тази борба не бе по-лека от борбата, която се водеше на територията на родната земя. За комунистическите режими в Белград и София Иван Михайлов, със своите идеи и революционна практика, не преставаше да бъде препятствие в стремежите им за проникване в политическия живот на емиграцията от Македония по света. Затова те бяха насочили своите отровни пипала към Македонските патриотични организации, стремейки се подмолно да овладеят ръководството с подставени лица. През 80-те години българските тайни служби постигнаха своята цел – ЦК на МПО и вестник „Македонска трибуна” попаднаха в ръцете на доверени на режима в България хора, а Иван Михайлов и най-близките му съратници бяха изолирани от политическия живот на емиграцията… В днешно време надделяват проскопските елементи в МПО; в „Македонска трибуна” няма дори една колонка на български език…

  Във всички тези тежки години на борба домът на Иван Михайлов в Рим е място, което българската емиграция от Македония възприема като свещено. Посещение на тайнствения адрес в Рим е равностойно на посещение в Йерусалим.

  Като човек с изострено чувство за историзъм, Радко е твърде педантичен в съхранението на документи и кореспонденция, свързани с революционната борба. Не са един и двама от старите дейци в емиграция, както и бивши политици, които са предоставили своите архиви или само някои важни документи, както и написани спомени, на съхранение при Иван Михайлов – като най-сигурно място за запазването им. Ванчо до последните си дни е в активна кореспонденция със световни и държавни институции, с влиятелни личности. Всяко писмо, документ, фотография той саморъчно подрежда в отделни папки, прилагайки обяснителни бележки. Една част от тези материали са намерили място в издадените четири това „Спомени”, както и в подготвения за печат пети том… Всички документи, които биха използвани от режимите в България, Югославия и Гърция за репресии над близки на политически емигранти на Запад, не са цитирани или са представени много предпазливо… По обясними причини, архивът на Иван Михайлов е в „насипно” състояние, тъй като досега никой не е допускан до него, „за да го подрежда”…

  Вече съм писал, че аз имам човешката и професионалната привилегия да общувам всекидневно с човека, който в последните три десетилетия от живота на Иван Михайлов бе неотлъчно до него – г-жа Вида Боева-Попова – като личен и политически сътрудник. Завършила политически науки в Римския университет, тази впечатляваща с ум и темперамент охридянка не допусна да се извърши посегателство върху лидера на македонското освободително движение, каквито опити е имало неколкократно, както не позволява и днес нечисти ръце и умове да се доберат до безценния му архив, който със сигурност ще даде друго знание за събития и хора, позиционирани – чрез написаното досега в историята – погрешно в нашето съзнание… Дълбоко съм благодарен на г-жа Вида Боева-Попова, че ме въведе в духовното пространство, обитавано от Иван Михайлов. Изпитвам необичайното чувство на първооткривател, който иска да съобщи на целия свят за своя професионален и творчески шанс.

  При подготовката на текстовете съм използвал 81 документа и други материали от архива на Иван Михайлов, а с други 56 съм се съобразил.

  Впечатляващи факти съдържат публикациите, свързани привличането след 1945 г. на нови емигранти от Македония за освободителната кауза. Бащинска е грижата на Иван Михайлов при пренасочването им към Новия свят.

  В тази книга се дава отговор на много въпроси, които вълнуват българина: кой започна и кой спря „македонските убийства” през 20-те и 30-те години на ХХ век; истината за Дъбнишките събития през 1925 г.; взаимодействието между македонските и хърватските революционери срещу общия враг – сръбския шовинизъм; контактите на Иван Михайлов с Ватикана; опитите на Държавна сигурност за отвличане на Радко и заграбване на архивата му; въпроса как бе финансиран Иван Михайлов и екипът му в Европа; на какво се дължи неоповестеното пораженство на Христо Огнянов и т.н.

  Появяването на тази книга вероятно ще провокира интереса на изследователи и журналисти към архива на последния велик революционер. Заветът на Иван Михайлов е – по думите на Вида Боева-Попова – архивът да може да стане достъпен или да се предаде само на институции и хора, които няма да предадат саможертвените герои, които положиха костите за българщината в Македония. В противен случай – „кибритената клечка”! Т.е. – да бъде унищожен…

  Книгата, която е в ръцете ви, е знак, че това няма да се случи!…

  Цанко Серафимов

  .

• Село старо…

  .

  Село старо, старо, старо.
  Чак му пукат костите.
  Нито спирка, нито гара,
  а все чака гости.

  На прозорче, като в рамка –
  старец и старица.
  Цял живот от кал и сламки,
  точно като птици,

  сбирали гнездо, лепили
  влюбени недели.
  Още, още са си мили,
  дребни, побелели.

  Тя не вижда, той куцука,
  но пък си отглеждат
  в люлчицата на улука
  семенце надежда,

  че завее ли южнякът
  и иглики никнат,
  все пак гости ще дочакат.
  С другото се свиква.

  .

  Яна Кременска

  От „Есеннопис“, 2023 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Яна Кременска е автор на стихосбирките „Пастирка на звезди“ (1992), „Събирай ме понякога от думите“ (1994), „Адажио“ (2002), „Високо в ниското“ (2004), „Време да те влюбя“ (2006), „P.S.“ (2008), “Събиране на душа“ (2010), “Сянката на Господ” (2019), „Напук на сезона“ (2018), „Нека е всичко” (2020), „Отглеждане на тъга” (2022), „Есенопис“ (2023). Прозата и поезията й са удостоявани с международни, национални и регионални литературни отличия. Нейни стихотворения са публикувани в чуждоезични издания (в Германия, Белгия, Франция, Русия, Беларус, Македония). Носител на наградата на Враца за 2005 г. Носител на националната литературна награда „Иван Давидков” за 2022 г. Песни по нейни текстове изпълняват Маргарита Хранова, група „Спринт“, бардът Красимир Йорданов. Член е на Дружеството на врачанските писатели. Зам.-главен редактор на Литературно-художествен алманах „Околчица”. Работи като радио и телевизионен журналист във Враца.

  .

• Започва конкурсът „Изящното перо – Чикаго ‘2024“

  .

  От утре, 10 януари 2024 г., стартира международният литературен конкурс „Изящното перо – 2024“, организиран от Салона за българска култура и духовност – Чикаго. Темата на това издание на конкурса е „Светът и новото време“.

  .

  Условия за участие:

  – за раздел „Поезия“ ще се приемат до две стихотворения;

  – за раздел „Проза“ – един разказ или едно есе, с обем до три стандартни страници
  (30 реда по 60 знака), или до 6000 знака (което е малко над три стандартни страници като знаци);

  – творбите да са на български език и във файлове с формат Word.

  .

  Адрес за изпращане – [email protected]

  Краен срок за изпращане на творбите – до 10 април 2024 г.

  Излъчените победители ще бъдат обявени през месец май 2024 г.

  .

  Организаторите на конкурса от Салона за българска култура и духовност – Чикаго пожелават успех на всички участници.

  .

• Неизкоренимата палма

  .

  Разказ на Йордан Стоянов от сборника
  „Ходенето без долно бельо драстично увеличава продължителността на живота“
  (изд. „Многоточие“, София, 2023)

  .

  Йордан Стоянов е роден през 1950 г. Завършил е строителен техникум. Преди да емигрира, е работил е 2 години в ЦКТ – София и 17 – в Киноцентър „Бояна“. Харесва филмите и творческия почерк на Уди Алън. От 1990 г. живее в Южна Калифорния. Водил е записки за емигрантския си живот, за своите преживелици, работни места, впечатления, десетилетия наред. И така неусетно, преди около 15 години, е започнал да пише и разкази. „Ходенето без долно бельо драстично удължава живота“ е неговата първа издадена книга. В процес на създаване и е втори негов сборник с разкази.

  .

  НЕИЗКОРЕНИМАТА ПАЛМА

   

  Когато имаше нужда от допълнителна помощ, моят първи американски работодател, наричан от всички местни български емигранти Конския доктор (по-нататък ще изясня откъде му дойде този прякор), ме наемаше спорадично, за ден-два, да му помагам при извършването на най-разнообразни, предимно по-тежки физически, градинарски дейности. В горещите, безкрайни летни дни работата на открито беше много изтощителна. Когато бивах наеман, трябваше да се явявам пред дома на „доктора“ точно в 7:55 ч. Оттам той ме вземаше с неговия неописуемо раздрънкан камион, който наричахме неправилно трок /1/, и се придвижвахме до обекта. Гледахме да отметнем повечето от задачата до обяд (в Нова Зеландия, Папуа и Стара Гвинея думата за обед е „икиндия“), докато още не беше станало зверски горещо. Към 12:00 ч. се връщахме в резиденцията на „доктора“ за кратка 4-5 часова почивка, която мексиканците наричат сиеста.

  Похапвах от моите сандвичи, а д-р Конски обядваше диетично. Той ползваше само течен обяд, състоящ се от 1-2 големи, около 200-милилитрови чаши, пълни до ръба с най-евтиното уиски, което можеше да се намери, леко разредено с мляко, или водка „Попов“ с кòла, според зависи, както обичаше да казва. Никога не закусваше и не обядваше дъвкаема храна. Основно ползваше само течен обяд във вид на твърд алкохол. Понякога след 16:00 ч., ако шефът беше на кеф, отивахме да довършим работата. Друг път го домързяваше и, вместо да ходим да работим, сядахме на масата да ударим по някоя табла, шах или карти. Дори и в случаите, когато работехме само до обед, „докторът“ ми плащаше надницата, уговорена за пълен работен ден. За всеки различен работен ден с него надницата ми варираше. Както самият той казваше: „От – до, според зависи!“. Получаваше се така, че понякога за изтощително рязане на дървета и товаренето им в камиона му ми плащаше много по-малко, отколкото получавах за играта на табла с него. Разбира се, нямах никакво основание да се оплаквам от странностите на този негов стриктен трудов кодекс. Имаше случаи, когато след сиестата се връщахме и си довършвахме работата за деня. Всеки път беше различно, според настроението на чорбаджията с докторската титла. Спомените ми за повечето дейности са избелели и са се заличили от времето, защото бяха тъжно-еднообразни. Само за два от тях си спомням прекрасно, до степен на завинаги.

  Кошмарният спомен за неизкоренимата палма

  Предстоящата ни задача в този незабравим случай се състоеше в това да изкореним една бурно израсла и развилняла се, ниска, но доста дебеличка на ствол палма, и да изравним следите от нея с тревни чимове. Присъствах на договорката между него и собственика на имота. Работодателят го попита колко ще му иска, за да извади въпросната палма из корен. Докторът я огледа небрежно (ако знаеше колко ще му излезе тази сделка, никога нямаше да я гледа толкова небрежно и да се съгласи да я реализира) и, без много да му мисли, определи една доста солена цена от $ 500. Собственикът леко повдигна вежди, позамисли се и отсече:

  ‒ Имаме сделка! – И си влезе вкъщи. „Докторът“ ми намигна и промърмори:

  ‒ Май ше изкараш една лесна стотарка за един-два часа макс, а бро?

  Зарадван за добрата надница, си плюх на дланите и двамата започнахме да откопаваме с прави лопати основата и корените на палмата отвсякъде. Колкото повече копаехме, толкова повече малки коренчета се показваха. Оказа се, че тези палми имали дълбоко разраснали се в земята навсякъде, във вид полусфера, стотици, а може би и хиляди тънки и дълги корени. Палмите нямат дебели корени, каквито имат широколистните дървета. Ако видите някоя изкоренена палма, тя прилича на гигантска кръгла четка за боядисване. Има толкова много корени, колкото косми имат четките. Макар да ги сечахме с лопатите, колкото по-надълбоко копаехме, те ставаха все повече, абсолютно навсякъде, включително под самото стебло, дълбоко в земята. Ако мога да използвам метафорна форма, корените на палмата наподобяваха едно огромно глухарче с диаметър около един метър, на което, вместо „парашутчета“, бяха израсли в земята стотици корени.

  Започнахме отчаяно да я бутаме и клатим. С рехавата надежда корените й да се скъсат и да я повалим на тревата. Тя се клатушкаше иронично, но не поддаде. Стоеше здраво циментирана в твърдата почва. Минаха не един-два, а цели четири-пет часа в неуспешна и непосилна борба, с ужасно изтощителното в жегата копаене, но все така не можехме да я изкореним. Стъмни се. Вече горко съжалявах, че се наех за тази къртовски-робска задача. Изтощени, вече напълно отчаяни от неуспеха си, обезводнени, потънали в пот, кал и прах, двамата седнахме на сянка да си поемем дъх. Бяхме откопали доста дълбоко около цялата палма, изрязахме и отсякохме поне стотина тънки корена, но отдолу под нея явно имаше поне в пъти повече, които здраво я придържаха за материка. Докòпах градинския маркуч и се облях с почти горещата вода от него, от главата до маратонките, за да се освежа. Конският лечител – потен, брадясал като озлобен клошар – гледаше в далечината с едвам удържан бяс.

  ‒ Мамицата й палма, я да вземем да я отскубнем с трока! Ще я вържа с веригата, ще дам газ и ще я отскубнем като оная ряпа, дето са я вадили дядото, бабата, внучката, кучето, котката и мишката ‒ промълви със сетни сили.

  Речено-сторено. Докара работния си камион на задна до палмата. Омотахме я с една солидна верига, а другия й край привързахме здраво около задната броня. Аз навигирах, а „докторът“ потегли с мръсна газ. Стоманената верига се опъна и засвири като струна на кремонска цигулка „Страдивариус“. Гумите започнаха да буксуват и да пушат, но жилавата палма не мръдваше, само се клатушкаше. Побеснелият вече напълно „доктор“ даде газ до дупка. Двигателят забуча, все едно ще излита във въздуха, трокът подскочи, надигна се на задните си гуми, нещо изхрущя грозно-страховито, задната броня се отскубна и с ерихонски тътен се тресна на асфалта. Конският доктор се понесе неудържимо към отсрещния имот, напряко през улицата, като побесняла майка-носорожка, на която са докоснали рожбата. Отскочих настрани в последната стотна от секундата, освободената от бронята верига да не ме подкоси. Инстинктивно се преметнах по гръб, невредим на тревата до палмата. Олекнал без задната си броня, бучащият звяр направо литна. За секунда пресече напряко малката уличка, качи се на отсрещния бордюр, премаза и отнесе пощенската кутия на съседите като настъпено от валяк, празно пластмасово шише. Едвам успя да спре, преди да се забие директно в отсрещната къща. Тукашните домове не бих казал, че са особено солидни, и един тежък и солиден стар камион като нищо може да мине през тях без особени усилия. „Докторът“ слезе, залитащ и разтреперан, някак си смирено, до степен на драматичност, падна на колене пред пощадения от случайността дом, като за кратка молитва. После и двамата се обърнахме и погледнахме едновременно към палмата. Тя си беше там. Само малко наклонена в посока на улицата.

  ‒ Е, сега ми се разката фамилията! Тая мръсна палмица май ще ми излезе през носа! ‒  промърмори съкрушено.

  Той беше наследник от последната седма брънка на стар, полуболярски, горнобански аристократичен род. Май бяха от рода на Пасарелските „лотаринги“. Природно самовъзпитан в синхрон с хармонията на красотата. Местните благородници там така хортуват. Извадихме направо луд късмет. Защото никой не излезе на улицата, за да види какъв е този шум. Добре че съседите отсреща и по цялата малка уличка ги нямаше. Иначе щеше да стане голяма беля. Вместо да инкасираме приходи от 500 долара, щяхме да пренощуваме безплатно в местния участък, поне за 3-4 нарушения. За безотговорен вандализъм, разрушаване на частна собственост, навлизане в територията на чужда частна собственост с голямо МПС, без разрешение на собствениците. Голям късмет, че никой не излезе и не реагира на нашата налудничава идея да скубем палмата като ряпа.

  Казвам нашата, за да съм солидарен. Иначе идеята да скубем палмата с веригата си беше на „доктора“. За нула време на пребежки събрахме железариите, всички остатъци от пощенската кутия на съседите и ги метнахме заедно със задната броня в багажника. Трескаво изметох следите от пръст и трева по улицата. Заличихме с нови тревни чимове, доколкото можахме, всякакви следи от белята и по отсрещния имот. Все едно ни лук яли, ни лук мирисали. После продължихме още минимум два часа с отчаяна злоба да откопаваме отстрани и отдолу, да режем и сечем стотиците корени. На светлините на фаровете на трока успяхме да я повалим. Залитахме като пияни от умора, едвам се държахме на краката си. Макар и зверски грохнали, опитахме да я повдигнем и да я натоварим в камиона. Забрави. Не успяхме дори да я помръднем, камо ли да я повдигнем цялата. Наложи се да я режем на части, които също бяха много тежки. Едвам успяхме да я натоварим на камиона, без задна броня и без задни светлини, което си беше пето нарушение за глоба. Клатушкайки се, едвам успяхме да изравним и запълним дупката от палмата с пръст и да сложим отгоре нови чимове трева.

  Крайната рекапитулация за д-р Конски беше следната: от целия бизнес – от тези $500, които получи за сизифовски тежката работа, той ми даде обещаната стотачка. Ако знаех колко „лесно” е да се изкореняват палми, нямаше да се съглася и за цялата сума от 500. Най си изпати самият „доктор“. Не инкасира никаква печалба. След като добави към останалите от хонорара 400 още 1000 негови, едвам успя да си оправи щетите със задната броня. Сега като видя някоя палма, а те тук са повече от тополите или кестените в София, все се сещам за нашата злополучна дебеланка с хилядата корена. Оттогава инстинктивно избягвам контакти с всякакви палми. Дори и с кокосовите. Моят съвет към всички начинаещи градинари е: колкото и пари да ви предложат за ръчно изкореняване на средна или голяма палма, бягайте с триста и не се навивайте!!! Защото ще ядете хурката. Това е буквално робски, неблагодарен труд! Тази работа се върши само с мощна техника, с багер и кран!

  ***

  Ето как му измислихме тази „титла” Конски доктор. По едно време той се нае да се грижи временно за прехраната и обгрижването на животните в една малка конеферма. Оттам беше си експроприирал една огромна зелена кутия, може би от цял килограм, с някакво мазило за рани по коне, магарета и мулета. Докторът не се поколеба и за миг – като един истински откривател на ново лекарство, доброволно да го изпробва първо върху самия себе си, за да види дали, освен за коне, катъри и мулета, ще подейства и върху него. Като се порежеше или наранеше при градинарските си дейности, веднага се намацваше с конския мехлем. По теорията „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин, нашият „доктор“ се оказа биологически много близък до конския, магарешкия и мулешкия вид. Защото мехлемът му действаше изненадващо добре. След като се убеди, че е много ефективен – както при конете, така и за него – той започна агресивно да лекува и нашите наранявания. Къде срещнеше български емигрант, видеше ли, че нещо се е порязал или одраскал, веднага си предлагаше безплатните медицински услуги. Оказа се, че този конско-мулешки мехлем наистина помагаше раните ни да заздравяват изненадващо бързо. Явно в него имаше някакъв много силен антибактериален агент. В „конски“ дози. И така, от дума на дума, го кръстихме Конския доктор. Този му прякор си остана завинаги. Всеки път, като се събирахме на чашка българска ракийка, на майтап, винаги на шега го подпитвахме, въпреки че прекрасно знаехме отговора:

  ‒ Докторе, ама ти как така се сети, че тоя мехлем ще действа и при хората?

  Той клатеше мъдро глава, подсмихваше се и, леко запецвайки, отговаряше:

  ‒ Епа, ние, ората, да не сме по-малки магарета от коньовете! Щом работи при коньете, що да не действа и при нас?

  Всички прихвахме дружно от мъдрия му отговор.

  Един път взех зелената кутия с мехлема, за да я разгледам за съдържанието и съставките. С голяма изненада видях, че трайността й е изтекла с цели 7 години, преди още да съм акостирал в Северна Америка! Ако беше човек, този мехлем щеше хипотетично вече да завършва тинейджърските си години. Реакцията ми от изненада беше като нашите баби, които още по османското ни „мирно съвместно съжителство“ са изоквали: „УаааааУ!“.

  По-късно, като видеше, че имам някаква драскотина, докторът се спускаше стръвно да ме лекува, а аз елегантно, но твърдо отклонявах милосърдната му инициатива.

  ‒ Докторе, чакай малко. Аз вече я третирах, по техниката „Джон Хопкинс“. Припиках я раничката, промих я с антибактериална уринка. Дай да не ги смесваме сега тази моя запазена, маркова лечебна техника с твоя мехлем, за да не се комплицира здравният ми статус!

  „Докторът“ мъдро отсичаше:

  ‒ Ей, що ти знае и на тебе гагатаа! Епа, щом нЕщЕш /2/, нека да остане повече от илача!

  ***

  Незабравим случай № 2. Никога не смесвам по повече от един случай в разказ – това са принципите на класика. За незабравимия случай номер две, ако наистина искате да го научите, ще Ви се наложи да си направите труда да прочете моя разказ „Как станах нумизмат само за един следобед”, с подзаглавие „Загадъчното бюро”.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  1.  Повечето от българите от нашия сой, които познавам в Калифорния, наричаме неправилно работните камиони (на английски „truck“) „трок“ или „трак“, вместо „трък“. Правилното произношение на буквата „т“  в тази дума би трябвало да се изкаже загадъчно-затихващо, с прилепен език към небцето. А ние, за да не си изкълчваме езика, за по-лесно казваме „трок“ или „трак“. По същия начин, освен думата камион – „truck“, се произнасят със сложно затихващо „т“ и много други английски думи като „истина“, „благодаря“, „мисля“ и т.н. Затова, извинявайки се горещо на правилно говорещите английски език българи, ще ползвам в писанията си самобитната дума „трок“ или „трак“. Като написах „трак“, сега пък виждам приликата между думата „трак“ и „трак-тор“. Може би оттам идва и думата за трактор, от побългарената дума „трак“? Ей, няма оправия с тези езици!

  2. Рестикално произнесената дума „нЕщЕш“ е една от много редките думи, в която има не едно, а две ударения. И двете са на  буквите „е“. Понеже нямам на клавиатурата си бутон за апостроф над буквите, се налага  да пиша „апострофираните“ букви главни, вместо малки. Насметох Ви, нали?

  .

• Гурбетчийски път

  .

  По този път за кой ли път
  минавам от години,
  за кой ли път съм
  се разпилял
  по него целия
  – с прахосаните си мечти
  и спомените блудни –
  като ненаписана
  от никого
  странна одисея?

  Със скрита магическа сила
  ме тегли той напред,
  ту като буря
  ме отвява
  към хоризонт мъглив,
  а отрудения ми живот
  – като объркан словоред –
  се разнищва
  безропотно
  пред жребия заядлив.

  Разтяга се пътят
  като вълшебна гумена лента
  и се губи
  пред очите ми
  в посока неизвестна
  и аз объркано се прощавам
  с родните полета
  като
  зашеметен ученик
  от задача нелесна.

  Задавам си ред въпроси,
  макар и неуместни,
  гледам ококорено
  и сякаш
  не виждам нищо;
  чувствам се като герой
  от забравени песни
  и като пушек,
  тъгуващ
  за родно огнище.

  Пътят е глух за моя
  потресаващ душевен вой,
  пътят е жесток,
  на никого
  нищо не прощава;
  този път аз най-добре го познавам,
  защото той
  отвежда в гурбет,
  но връщане
  не обещава.

  .

  Ахмет Емин Атасой

  28 декември 2023 г.
  Бурса

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• „Неизбежният съюз“ – книга от 1938 г., прогнозираща съюза на Хитлер и Сталин, излезе за пръв път на български

  .

  Лъчезар Тошев,

  Тoshev.blogspot.com

  .

  

  

  .

  Книгата е издадена през 1938 г. в Женева, на френски език, като авторът използва псевдонима Габриел Лесли. Първото издание на български език е дело на издателство „РИВА“. Преводач от френски език е архитект Йордан Ликов – внук на автора, а художник на корицата е доц. Чавдар Гюзелев.

  .

  

  .

  ПРЕДИСЛОВИЕ

  от Тони Николов

  Книга пророчество

  Habent sua fata libelli. Наистина имат своята съдба книгите!

  Тази латинска максима, с право или не, приписвана на граматика Теренциан Мавър (II в. сл. Хр.), продължава да е поразяващо истинна и вярна до ден днешен. Могъл ли съм да допусна през пролетта на 1995 г., когато чух за първи път за съществуването на книгата, която държите в ръцете си, че близо три десетилетия по-късно тя ще се появи на български и че тъкмо аз ще пиша предисловие към нея?

  Човекът, разказал ми пръв за тази книга – Евгений Силянов (1907 – 1997) – бе човек легенда, за когото трябва да кажа няколко думи.

  Български царски дипломат и френски журналист, син на Христо Силянов, летописеца на Илинден, той побираше в себе си поне няколко български времена, странно сплитащи се в една перспектива в изтичащия ХХ в.

  Като днес си спомням как в салона на парижкия си апартамент на рю „Дьо Шазeл“ Силянов описваше пред мен и Ирина Недева „прокобата“ на 30-те години, когато мнозина отиват на „ляво“ заради Хитлер, ала попадат в ръцете на Сталин, или пък обратното – бягат от Сталин, но пък попадат в лагера на Хитлер. И тогава спомена нещо, което силно ни удиви и заинтригува:

  „Принуден съм да призная, че имах данни за руско-германския  съюз още от 30-те години. От една книга, писана от български комунист, социалист, емигрант в Швейцария, която се казва „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“. Авторът беше от старите социалдемократи.  Познат на майка ми, от кръга на нейните приятели. Той беше емигрант някъде след 1923 –1926 г. Написа книгата си на френски и ми я донесе да ми я подари в легацията.“

  (Вж. Недева, Ирина. Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов. София: Семарш, 2007, с. 205.)

  Сходна дипломатическа проницателност, според френската „Жълта книга“ с документи на Ке д’ Орсе, проявява и тогавашният български министър-председател Георги Кьосеиванов. Ала Кьосеиванов е бил политик на висока позиция, с множество международни контакти. А откъде тайнственият автор на книгата е черпил своята информация? Желанието ми да узная кой е той се засилваше все повече и повече.

  За съжаление, Евгений Силянов не си спомняше името на въпросния „проницателен социалдемократ“, а книгата с дарствен надпис бе потънала някъде из дебрите на огромната му библиотека. Казваше, че все се канел да позвъни на приятел в Швейцария и да го помоли за справка, за да установи името на автора, което така и не се случи.

  Разгадката дойде години по-късно. За тази книга Силянов бе разказвал не само пред нас, но и пред политика Лъчезар Тошев, който невероятно се амбицира да я намери. Нека обясня на по-младите читатели, че това беше в самото начало на интернет, когато справките бяха значително по-затруднени. През 2009 г. Лъчезар Тошев ми се обади тържествуващ, издирванията му се увенчали с успех през библиотечно-информационната система на Народното събрание. Оказа се, че книгата не е мит, че тя съществува – издадена в Женева през февруари 1938 г. Имало я дори в Народната библиотека в София. Неин автор бил Габриел Лесли, чието истинско име е Александър Ликов.

  Зачетох се във фотокопието на френския оригинал, подарено ми от Лъчезар Тошев, и направо не вярвах на очите си. Не само заради „историческата прогноза“ – авторът проницателно „провижда“ бъдещия пакт „Молотов – Рибентроп“, сключен година по-късно (23 август 1939 г.), но отива и значително по-далеч – прави паралел между „фашио-расизма“ (фашизма-нацизма) и болшевишкия тоталитаризъм; търси допирните точки между двата тоталитарни режима, които със сигурност ще ги сближат (поради омразата им към либералните демокрации), но също така най-вероятно ще доведат до безпощаден сблъсък между тях някой ден. На практика книгата на Габриел Лесли (Александър Ликов) е малък трактат по политическа философия, видял бял свят през разломната 1938 г., когато в Европа все още има илюзии, че Хитлер ще спре, ако бъде постигнато някакво споразумение с него. Връх на политическото късогледство и пагубна наивност, доколкото след Мюнхенското споразумение (30 септември 1938 г.) Хитлер охотно прибира Судетската област от Чехословакия, което само разпалва апетита му за още и още. А по-сетне (след пакта със Сталин) той напада Полша, което поставя началото на Втората световна война.

  Москва, от своя страна, завзема Западна Украйна (тогава част от Полша), сетне и балтийските
  държави.

  В книгата на Лесли (Ликов) тоталитарните режими на Берлин и Москва са посочени като „братя близнаци“, предупреждението е, че трябва да се подготвим за „прекрасния нов свят“ (по Олдъс Хъксли), който те носят в раниците си – свят на пълното потъпкване на правата. Един вид „социална казарма“ или мащабна „социална реорганизация“.

  Хората ще ядат и ще потребяват по-малко, за да развиват огромната военна индустрия и армията; националните въпроси също ще минат на заден план, тъй като нацията/партия/държава ще доминира над всичко и всеки; накрая ще отпаднат проблемите на свободата, демокрацията и дори на автономността на изкуството, тъй като всичко ще бъде подчинено на едно – в името на една цел, на една идеология и един вожд, който ще властва над всичко.

  Интересно е как още през 1938 г. Александър Ликов прозира нещо, за което на големи европейски мислители, писатели и политици ще са необходими още едно-две десетилетия. В книгата на Ликов е дадена в общи черти цялата структура на тоталитарната държава, с всичките й признаци, описани от автори като: Хана Аренд, Реймон Арон или Карл Фридрих в трудовете им от 50-те години на ХХ век: партията държава; идеологията, изключваща всяко другомислие; вездесъщият вожд, олицетворяващ всичко. Има го, както казах, дори терминът „братя близнаци“ (по-точно „еднояйчни близнаци“), започнал да се използва някъде през 70-те години на ХХ в. в книгите на френския историк Пиер Шоню. 
  

  (За белезите на тоталитарната държава виж Безансон, Ален.Нещастието на века. 
  За комунизма, нацизма и уникалността на Холокоста. София, 2002, превод Тони Николов.)
   
  Няма как да знаем дали книгата на Габриел Лесли (припомням, писана на френски и налична в големите световни библиотеки) е попадала в ръцете на някои от бъдещите големи съветолози; във всеки случай тя липсва в библиографията към съчиненията им.

  Но истината е, че днес, когато тоталитарните идеологии са отдавна осъдени от историята, тази книга не губи актуалността си и представлява интерес тъкмо във философско-методологическата си част. Тя показва как възникват диктатурите, как те искат да направят хората „щастливи“ и как илюзията трайно се съпътства от демагогията. За да се стигне дотам (най-дълго в комунистическия му вариант), че населението да има единствено правото да плаща данъци и да работи, а свободата, доколкото въобще я има, си остава за едно ограничено (и избрано) малцинство.

  Така изникват идеите за нови империи, уж воюващи със старите империализми, като при тях всичко е „или-или“. Ленин настоява, че световната революция ще бъде комунистическа или никога няма да се състои, както и че нейният пожар ще обхване Стария свят. От своя страна Мусолини смята, че Европа ще бъде или фашистка, или няма да я има, което Хитлер допълва с тезата за предначертаното водачество на германската нация.

  Появата и на двете версии на тоталитаризма, настоява Александър Ликов, се дължи на „неограничената толерантност на демокрацията“, която трябва да намери сили, за да се защити от най-яростните си врагове.

  Но как да стане това? Лесли (Ликов) смята, че „нова епоха не може да се изгради върху пясъци от
  импровизации и изненади“. За да стигне до извода, че „максимата на диктаторите е следната: не позволявайте на властта да ви се изплъзне. Ако ще я губите, нека да е само с цената на много човешка кръв“.

  Да ви звучи познато? Да ви напомня реплики от началото на прехода в България или от късния Путин?

  И още една много важна и съществена интуиция, която откриваме в книгата.

  Диктаторите черпят авторитет от миналото, затова и битката им се пренася изцяло върху миналото, дори когато твърдят, че сеготвят за бъдещето.

  Неслучайно и основният вик, който се разнася по площадите през 1938 г., е: „Да живее бруталността!“. Вик, раздаващ се от Москва до Берлин или Рим.

  При Ленин и Сталин властва идеята, че насилието е акушерка на Историята, заимствана от Маркс, която пък през социолога Жорж Сорел минава от Мусолини към Хитлер.

  Нищо ново под слънцето. През същите тези години друг антитоталитарен автор – писателят Артур Кьостлер, пише поредицата си от есета за „Йогата и Комисарят“( Koestler, Arthur. The Yogi and the Commissar, 1942.), описвайки порива към насилие с един пример от физиката.

  Ако си представим противоположностите на физическия спектър в политически смисъл,
  то виждаме как там се очертават две основни фигури.

  Първата от тях е фигурата на Комисаря, олицетворение на радиалността и насилието, озарена в инфрачервена светлина.

  Комисарят вярва в Трансформацията отвън, извършена с цената на всичко; насилието не го плаши; целта оправдава средствата; всичко ще се реши при пълната социална реорганизация на обществото.

  А в другия край на спектъра е олицетворението на ненасилието – фигурата на Йогата, привърженик на „ненамесата“, който вярва, че промяната е възможна само отвътре.

  В спектъра между тези две крайности се вмесват всички други възможности.

  Но по какъв начин? В книгата си Лесли/Ликов е повече от категоричен, че варварството на крайното насилие в един момент ще съсъществува с останалите държави, действащи с демократични методи и средства, където ще се очертаят всевъзможните средни позиции на неутралитета. И той, общо взето, клони към тезата, че за да се защити от диктатурите, съвременното общество ще трябва да мине към някакви „нови форми на демокрация“ (конвергенция между социалдемокрация и пазарна икономика).

  ***

  Четена днес, включително и под този ъгъл, книгата му представлява интерес, което разпалва любопитството ни да узнаем повече за самия автор и неговия жизнен път.

  Уви, данните са доста оскъдни. И все пак, благодарение на усилията на неговия внук – арх. Йордан Ликов – в архивите бяха намерени документи, позволяващи, макар и отчасти, да попълним празнотите в неговата биография.

  От кратката биографична справка, съставена от семейството и допълнена с данни от ЦДА, става ясно, че Александър Ликов е роден в Лом през 1887 г., където започва работа като учител (1904 – 1906). До Балканската война следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано. Очевидно в този период задълбочава знанията си по френски език и формира своя интелектуален хоризонт.

  Взима участие в Балканската война, след което се връща в родния си град и работи в Ломския окръжен съд, после е адвокат на свободна практика. В този период сключва брак с Олга Филипова, от която има четири деца. Две от тях умират съвсем малки, оцеляват дъщерята Хернани (род. 1917 г.) и синът Чавдар (род. 1923 г.), баща на арх. Йордан Ликов.

  В същия този период е силно политически ангажиран с тесните социалисти – член е на ЦК на БРСДП (т.с.) и дори ръководи младежката организация на партията.

  Вероятно е бил близък  с Георги Бакалов и неговия племенник Ами Бакалов (1907 – 1984), чрез когото подарява книгата си на Евгений Силянов. Самият Ами Бакалов е много интересна фигура – поет и кинокритик, който се установява още след Първата световна война в Париж, близък е до кръга на сюрреалистите, поддържа тесни връзки с Пол Елюар, Андре Бретон, Салвадор Дали, силно повлияни от Троцки, поради което (след 30-те години на ХХ в.) те заемат изцяло антисталинистки позиции. Дали тези среди и техните „ревизионистки“ идеи не му повлияват, за да напише книгата си? Възможно е, но това са само догадки и предположения.

  По спомени на семейството през 1969 г. им се обажда белгийски историк, който издирва архива на Александър Ликов, по-точно кореспонденцията му с Карл Кауцки. Оказва се, че в архива на Кауцки са се съхранили писма от Ликов, но писмата на Кауцки не са били запазени от Ликов. Напълно обяснимо, като се има предвид заклеймяващата брошура на Ленин „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“. Да пазиш писма на Кауцки след 1944 г. в България би било равносилно да се обявиш за „ренегат“ и сам да си наденеш въжето. По време на Деветоюнския преврат през 1923 г. Ликов е от групата в БКП, подкрепяща земеделците, а по-късно е сред тези, които са против директивите на Коминтерна и на натиска от Димитров и Коларов за вдигане на Септемврийското въстание (каквато впрочем е и позицията на Димитър Благоев).

  Независимо от това, следвайки партийната дисциплина, взема участие в метежа в град Лом, за което е арестуван и го чака смъртна присъда. Но с помощта на негов приятел от ученическите години, началник на жандармерията в града, бяга от затвора и успява да премине в Югославия. Там отношенията му със задграничното ръководство на партията още повече се изострят, за което съдим по едно запазило се писмо на Георги Димитров до Васил Коларов (31 май 1924 г.): „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето, въпреки запрещението, е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него“. Вероятно именно в този период той еволюира във възгледите си и прозира истината за съветската система и за болшевишкия тоталитаризъм. Ала от този период не са се съхранили никакви документи.

  Известно е само, че е работил като журналист на свободна практика във Виена, Мюнхен, Женева и Стокхолм. Владеел е свободно френски, немски и руски (както пише в справката на Ломския окръжен съд, вероятно е научил и шведски език; Елисавета Багряна твърди, че той зна-
  ел осем езика).

  В края на 1937 г. ръкописът на книгата му „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“ вече е готов. Не се знае защо прибягва да псевдонима Габриел Лесли, причините могат да са най-различни. Първо, истинското му име би снижило достоверността на анализа (колко струва мнението на един българин за световната политика?). И, второ, да обявиш през 1938 г. едновременно война на Хитлер, Мусолини и Сталин, е повече от опасно начинание…

  За завръщането му в България също се знае много малко.

  В един късен спомен на Елисавета Багряна, писан на ръка през януари 1982 г. в Правителствената болница, стават ясни някои обстоятелства от този период на живота му.

  Не е ясно обаче защо или заради кого са писани тези редове:

  „През 1942 г. – използвайки дадената амнистия – [Александър Ликов] се завръща в София. Тук се запознахме и през време на бомбардировките сключихме брак. По чудо се спасихме при първите дневни и нощни бомбардировки, макар че бяхме затрупани в разрушения ни апартамент. Прекарахме най-тежките години, преодоляхме всички злини и трусове с твърда воля и надежда в бъдещето.“

  В този период Ликов се развежда с първата си съпруга. Имал е за кратко връзка с Дора Габе, но срещата му с Елисавета Багряна променя всичко. През 1944 г., както стана ясно, Ликов и Багряна сключват брак, а той осиновява нейния син Любомир Шапкарев, дете от първия брак на поетесата с полковник Иван Шапкарев.

  И пак от „мемоара“ на Багряна научаваме подробности за тяхната „адаптация“ след 1944 г.:

  „Войната свърши, мислехме, че за нас настъпва истински „нов живот“. Аз работех като редактор в сп. „Септември“,  а той, след много препятствия, злоба, недоверия, работеше в пресата като журналист и публицист, най-после заработи във Външното министерство.“

  През 1945 г. Ликов издава втората си значима книга – „Иван Вазов като социален поет“ (тогава Вазов е бил отричан като „буржоазен националист“). Книгата е подложена на сериозна критика; съхранило се е негово писмо до Борис Делчев, главен редактор на издателство „Наука и изкуство“, с молба за второ преработено и допълнено издание. Съществува вътрешна рецензия на Борис Делчев (открита от Катя Кузмова-Зографова), в която се настоява, че „идейни недостатъци“ на
  книгата отлагат преиздаването й за „друг път“.

  И тук няма как да не се запитаме – а нима „народната власт“ не е била наясно с „антитоталитарната  творба“ на Лесли/Ликов? И за по-малко хора са били вкарвани задълго в затвора или пращани на лагер, а тук имаме цял трактат с критика на идеологическата теория и практика на Ленин и Сталин.

  Книгата е била налична в забранения спецфонд на Народната библиотека в София, при това с дарствен надпис от автора, разкриващ самоличността му.

  Връзката Габриел Лесли/Александър Ликов е установена още в първото издание на речника на литературните псевдоними на Иван Богданов, подготвян още през 50-те, но публикуван през 1961 г.

  Малко вероятно е това да не е било известно на Държавна сигурност или на идеологическите органи на БКП, издирващи „вътрешните врагове“.

  Кое е пазело Александър Ликов от разправа? Стари партийни връзки, нечие високо покровителство? Или просто огромен късмет, с който е минал между капките.

  През 1950 г. той е назначен за аташе по културата в Париж. Превежда на френски стихотворения на Ботев (подстрочник с метрика и ударения), които да послужат на Пол Елюар за неговия превод, издаден през 1952 г. Заедно с Багряна правят подборка на стихове на Арагон, които виждат бял свят 1956 г., вече след неговата смърт.

  За края на жизнения му път свидетелства отново Елисавета Багряна:

  „През 1954 г. бе назначен за посланик в Израел. Дадоха ни паспорти, пътуването беше подготвено. Предстоеше след ден-два да заминем. Тогава дойде най-лошото. Той заболя от страшна, галопираща левкемия, която за три месеца го отвлече…“

  За голямата българска поетеса срещата й с Александър Ликов – „човек с дълбок ум, широта на възгледите, обич и вяра в хората“ – е едно от знаковите събития в живота й.

  Посвещава му няколко стихотворения, от които става ясно, че този „човек загадка“ й е открил
  нови светове:

  Разбрах тогава, че лъжлив и дребен,
  е бил светът, осъден на разгром,
  че досега – любов, живот, изкуство,
  съм гледала с непълна светлина
  и ти – с огромна вещина и чувство,
  ми осветли и другата страна.

  („Говоря с тебе“, 1959 г.)

  Съдбата на Александър Ликов си остава загадка. Но книгата на неговия живот вече е открита за българския читател.

  Тони Николов

  .

  

  ––––––––––––––––

  ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

  ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

  Редовете, които предстои да прочетете, са насочени на първо място към обществените кръгове, които са обезпокоени от въпроса за диктатурата и са добре информирани за различните тенденции в съвременната политика. Тази публикация може би е набързо написана и претрупана наглед.

  Това е търсено от автора – така той се надява да предизвика реакция, готов е да разяснява, да
  дискутира и да обоснове идеите, които изказва. Преди всичко авторът се извинява за формата, в която е изразил тези мисли. Френският не е негов майчин език. Той се е осмелил на тази стъпка, желаейки да достигне до една широка аудитория, чиито език и култура са френски.

  Авторът се надява, че неговите читатели няма да бъдат отблъснати от тези няколко съображения и от стила, който по никакъв начин не претендира да е сроден с този на писателите, с които Франция основателно се гордее.

  Предварително благодари на тези, които ще имат търпението да проследят мислите му, и ще се радва да чуе мнението им по един толкова актуален и жизненоважен въпрос.

  .

  

  .

  ПРЕДГОВОР

  Ние се излагаме на атаки и подигравки от две страни, защото си позволяваме да направим компрометиращ паралел между фашио-расизма и болшевизма, и то във време, когато двете доктрини и системи на управление се сблъскват почти във всички области: духовност, социална борба, политика, идеология и т.н.

  И все пак! Тези две „теоретично“ противоположни доктрини на практика един ден (и ние вярваме, че е този ден е близо) ще намерят допирни точки и координация, които ще изненадат онези, които досега са свикнали да наблюдават жестоката им и безпощадна борба.
  Без да го знаят и може би без да го усещат, болшевизмът и фашио-расизмът (Рим – Берлин) са двама братя близнаци, които вървят успоредно, питаейки едно и също презрение и отрицание спрямо старата форма на общество, култура и морал. И с двете доктрини наивно си въобразяват, че са измислили оригинални форми на живот. (Фашио-расизъм е термин, въведен от автора, с който той определя едновременно идеологията и характера на управление, съответно в Италия (фашизъм) и Германия (расизъм). Понастоящем за идеологията и режима при Хитлер се използва терминът „нацизъм“ (който включва расизъм). Това, което при тях замества старите представи за живота, често е импровизирано, случайно, повърхностно и твърде авантюристично (да не използваме по-силна дума). Никога досега един нов свят не е бил подготвян с толкова малко интелигентност и с толкова арогантност, както болшевишкият и фашио-расисткият свят.

  При тях всичките проблеми се „решават“ с удивителна и изненадваща лекота.

  Например:

  Икономическият проблем?
  О, толкова е лесно, хората просто трябва да свикнат да ядат по-малко, да увеличат… своите лишения!

  Националният проблем?
  Това е детински просто: нашата нация трябва да доминира, а другите народи трябва да свикнат да се подчиняват, бидейки очевидно по-нисши!

  Всички проблеми на свободата, демокрацията, морала, изкуството и т.н. се решават по един и същи арогантен, парадоксален, противоречив и много често циничен начин.

  Фашио-расизмът и болшевизмът, като не се задоволяват да направят „щастливи“ народите, над които царуват като абсолютни господари, искат на всяка цена да наложат това „щастие“ и на други народи, да коригират начина им на мислене и живеене.

  Вие вярвате, драги читателю, че китайците могат сами да се управляват, че могат да просперират сами, без странната „помощ“ на японците! Това е точно философията на един герой на Чехов (унтерофицер Пришибеев – Разказът на А. П. Чехов „Унтер Пришибеев“, 1885 г. – Бел. прев.),който малтретира съселяните си за… „тяхно добро“.

  Ще се постараем да докажем, че на обективния наблюдател се налага непредубедено да направи паралел между двете доктрини и системи на управление, въпреки протестите на двете крайни противоположности, които понякога се докосват по един наистина „трогателен“ начин.

  През 1847 г. призракът на комунизма вече бродеше из тогавашното общество. През 1937 г. (90 години по-късно) същият призрак вече е придружен от този на фашио-расизма. И двата призрака обсебват съвременните държави, обещавайки им спасение от всички злини. Но днес комунизмът и фашио-расизмът имат неограничено поле за експерименти. Това поле са създадените от тях държави с огромните им възможности да се налагат и разширяват – нещо, което липсваше на комунизма от 1847 г.

  Искаме само да прокараме паралел и да направим сравнение. Да покажем, че в едно сравнително близко бъдеще Берлин, Рим и Москва ще се споразумеят, с цел да доминират над Европа и останалия свят.

  Те искат да смажат и ограбят богатите народи. А вярваш ли, добри ми читателю, че това е „мистика“? Не! Това е „млад“, алчен империализъм, който не вижда нищо друго, освен плячката…
  G.L. (Ал. Ликов)

  .

  

  .

  ПЕРСПЕКТИВАТА 
  

  (Помирението на братята близнаци)

  Стигнахме до момента да посочим следния парадокс: неизбежното побратимяване на фашио-расизма, от една страна, и болшевизма, от друга.

  Защо утре Москва ще върви заедно с Берлин – Рим и при какви условия?
  Привидно тези две управленски форми само чакат подходящия момент да се хвърлят една срещу друга в отчаяна борба и да докажат на света коя от двете идеологии има право на съществуване. Те само дават вид на непримирими и непреодолими антагонисти.

  1. Никога не трябва да се преувеличава значението на идеологиите в практическия живот на един народ. Всяка идеология е способна да се развива, да се доближава до друга, привидно противоположна, идеология, която обаче също се развива, но в посока на първата. Тези еволюции се извършват под натиска на външни или вътрешни обстоятелства, исторически събития и икономически условия.

  2. Кои са елементите, тласкащи фашио-расизма към болшевизма и обратно? Защо утре те ще маршируват заедно?

  а) Защото лидерите на двете диктатури са практически реалисти. Те ще си кажат, че е по-добре да се споразумеят, отколкото да се унищожават взаимно за голяма радост на най-големите си врагове – господа демократите от всички страни. Който и да излезе победител от тази братоубийствена борба, със сигурност би станал жертва на няколко „tertius gaudens“. (Tertius gaudens (лат.) – радостен трети. Изразът се отнася до ситуация, в която трета страна печели от конфликт между две други. – Бел. прев.)

  б) Неизбежната еволюция на хитлеризма към старата политика на Бисмарк ще принуди фюрера да престане да смята Москва за смъртен враг. Ще го задължи да насочи погледа си на Запад, където са истинските врагове на Германия, единствено способни да нанесат смъртен удар на Берлин. Сталинизмът също е в процес на еволюция. Той търси различни допирни точки със славното минало на старите Väterchen (малките бащи) (Väterchen (нем.) – умалително за баща, татко, бащица. – Бел. прев).(Малки бащи – (френ. petits pères). В Русия наричат царете „батюшка“ – „бащицата“, „царят бащица“. Впоследствие терминът е използван и за Сталин.), царете. Това минало го учи, че истинските съюзници на руснаците са били германците. Те са имали общи полуварварски методи и култури. Германците бяха не само съюзници на руснаците, но те освен това бяха техни господари в деспотизма и абсолютизма. В руските училища се изтъква, че руско-германският съюз се е поддържал дълги векове, докато френско-руският съюз изглеждаше на двете страни като нещо изкуствено и срамно, като безчестие. Истеричните викове на Берлин – Рим срещу разрушителния болшевизъм, източник на всички злини, са само чиста тактика, предназначена да прикрие дълбоките цели на фашио-расизма, тоест унищожаването на колониалната английска империя (означаващо смъртта на Великобритания) и ограбването на Френската република, която трябва да бъде сведена до второстепенна държава, подчинена на Германия.

  д) Червената и кафявата революция проявяват в началото си много големи и съществени различия, но с времето Москва и Берлин – Рим се доближават до консервативния идеал и предотвратяват всяко движение напред.(Някои публицисти отстояват идеята, че Хитлер не е направил никаква революция, достойна за това определение… Което впрочем е вярно!) И двата режима са насочени към консервацията си (това е биологическо-социологически инстинкт). Те със сигурност ще се съгласят да направят необходимите отстъпки, които ще бъдат спасителни и за двете диктатури.

  е) За да постигнат това неизбежно и необходимо сближаване, двата режима в Москва и Берлин – Рим трябва да направят няколко крачки един към друг, за да се срещнат по средата.

  Москва може би ще направи първата стъпка. Берлин научи много от Москва и придоби нейната гъвкавост на жестовете и маниерите. За Берлин е трудно да й изплати моралния си дълг във всички области на вътрешната и външната политика. Фашио-расистите превъзхождат болшевиките в много малко области. Това споразумение ще бъде с голяма и трайна стабилност.

  ж) Да отбележим, че интелектуалното и морално ниво на двете страни е почти идентично, и това ще улесни тяхното сближаване. И в двете движения има, наред с техните „аристократи и благородници“, голям брой непривилегировани, завистливи, негодуващи и цинични хора, които са страдали твърде много при старото общество.

  Най-яростните поддръжници на Хитлер и Мусолини са разочаровани болшевики. По същия начин разочарованите фашио-расисти са страстни поддръжници на Москва. Няма чудеса на земята, тук всичко вече сме го виждали. Вчерашните слуги, превърнали се в днешни господари,
  си търсят други слуги. Болшевизмът и фашио-расизмът не освобождават човека (свободни са само тези,които мислят с „по-висш“ мозък).

  Тоталитарните режими създават само послушни създания, дребни доносници, уплашени хора, които не се осмеляват да кажат критична дума, хора без смелост, без любов към истината. Никога срамното раболепие не е достигало толкова големи размери.

  з) Различни причини енергично тласкат болшевизма към фашио-расизъм и обратно:

  Споделеното презрение към европейската култура. Тя се счита за продукт на дегенерацията на богати и безидейни хора. Култът към грубата сила на военните излети, на гимнастиката (не тази на духа). Красиви обещания, давани на младите. Безразличие към изкуството и литературата. Инстинктивната склонност към всичко, което мирише на казарма, ботуши, милитаризъм, към „гигантски“и „колосални“ измерения в живота, в архитектурата, в държавните планове. Общата илюзия, че може да се създаде нов, превъзходен свят, чрез недостатъчни, нискокачествени средства, негодни за нищо.

  3. Много интересно е, че болшевизмът съзнателно унищожи капитализма, частната собственост (при която човек експлоатира човека) и постепенно създаде държавен капитализъм (който експлоатира всички,с изключение на бюрокрацията), една паразитна форма на удушената буржоазия. Но като се започне от селяните и дребните занаятчии, задейства се възстановяването на дребната производствена собственост. Ще се напредва още в тази посока, която преди бе шумно отричана. Причината за тази реставрация е страхът от намаляване на производството.

  Фашио-расизмът съзнателно беше спасен от капитализма, той остава длъжник на последния. Едрият капитализъм е този, който подкрепяше Хитлер и неговото движение. Господа капиталистите смятаха, че знаят много добре за кого правят жертви… Но този жест създаде фалшива ситуация за богатите немски класи, чийто верен представител е доктор Шахт.

  (1 Неотдавнашното освобождаване на д-р Шахт от ръководството на германската икономика допълнително засилва това безпокойство. Богатата буржоазия се чувства изтласкана на заден план: тя не трябва да нарушава социализиращия опит на расистката партия. Капитулацията на германската буржоазия е близо. Расизмът привлече към себе си старите и новите военни касти с цел национализиране на средствата за производство и установяване на самодостатъчна икономическа и военна диктатура. Генерал Гьоринг в момента е най-силният човек в Германия, той контролира реалните и потенциалните сили на националната икономика. И в трите страни режимът на военно ориентирана икономика властва за нуждите на империалистическия милитаризъм (Wehrwirschaft (нем.) – военна икономика). Този фактор би могъл да ускори процеса на сближаване между Германия, Италия и Русия. – Бел. авт.)

  (Ялмар Шахт (1877 – 1970) е герм. икономист, министър на икономиката при Хитлер (1934 – 1937). Съден в Нюрнберг, но оправдан поради съветски възражения. – Бел. прев.)

  Те се оказват пленници на Хитлер, който няма желание да им върне дължимото.

  Тези факти показват, че суровият живот принуждава болшевиките да разводнят своето вино, а расистите да наливат червено вино в блудкавата си вода и всичко това с една и съща цел: да задържат масите и при двата режима.

  По отношение на външната политика диктатурата внушава на германските маси, че богатите народи са тези, които трябва да се откажат от своите колонии, от своите пари (Кредити, кредити!).

  Това обяснява отношението й към нейните собствени богаташи, които са принудени да се откажат от огромното си богатство.

  И в Русия е същото. Там всичко трябва да се развива според историческата програма на социализма, според философията, която е в основата на комунистическите действия… Но в действителност безмилостният и суров живот успява да победи теорията.

  При Хитлер всичко е импровизирано, няма никакви морални или интелектуални скрупули. Каква трагична прилика в основата!

  4. Не трябва да се забравя, че във всички политически режими властта се упражнява от определени хора, които, бидейки чисти политици, са се дистанцирали от икономиката и производството. Естествено е такива хора да се смятат за по-висши от всички други, които
  трябва да бъдат управлявани и подчинени. Солидарността между тези политици нараства постепенно, тъй като ги формира една и съща политическа школа чрез сходна система от морал, навици, пороци. Особено когато са членове на една и съща политическа партия, доказали се в труден живот на борба, жертви и лишения.

  Тези правителствени групи бързо формират една секта, претенциозен елит, който се смята за по-висш от простосмъртните. Привилегированата ситуация превръща тези мъже в консервативна сила с надменна и непоносима психология. Оттам нататък започва да се смята за съвсем естествено, бидейки слуга на държавата, да станеш неин господар.

  Всяка историческа класа е започнала да управлява с помощта на „парвенюта“, довчера изложени на презрението от аристокрацията, която те повалят днес. Тези бивши управляващи са формирали каста, която никога не е пренебрегвала собствените си интереси. Новите господари, изглежда, бързат да направят същото! Такава е логиката на историческите събития.

  Отбелязваме, че в Италия се формира чисто фашистка „буржоазия“. Тя се възползва от статута си на привилегирована каста, за да обогатява и образова себе си и децата си. Същото наблюдаваме и в Германия, където различните фюрери имат неограничени възможности да забогатеят.

  Диктатурите се гордеят с това, че притежават чисти идеалисти, неопетнени от материален егоизъм. Но не е ли имало и при демокрацията високопочтени личности?

  5. Фашио-расизмът и болшевизмът имат едни и същи социални основи: пролетариатът, лумпенпролетариатът, изтощените и крехки средни слоеве, разочарованата младеж, която няма перспектива за бъдещето, измамените от буржоазните режими селяни, съсипани от кризата и спада в цената на произведеното зърно.

  Очевидно е, че тези социални слоеве не могат веднага да възприемат фашио-расистките и болшевишките теории. Но ако еволюцията, започнала в Русия и  Германия, продължи, то Москва и Берлин ще могат да си протегнат ръце в отбранителен съюз за стабилно сътрудничество. Москва постепенно осъществява националистическата идея, която е силата на фашио-расизма, докато последният започва да затяга юздите на частния капитализъм, за да подхвърли на своите гладни маси парчета социална справедливост. Тази смесена идеология е форма на помирение, подходяща за предразсъдъците на масите и техните стремежи.

  6. Братята близнаци в момента полагат упорити усилия да спечелят благоволението и доверието на западните и северните демокрации и на великата американска демокрация. Те се нуждаят от техните пари и престиж. Ние не вярваме, че тези демокрации ще бъдат измамени на този терен. В такъв случай единствената възможност, която остава на трите диктатури, е да бъдат в общ съюз, който взаимно да ги спасява, позволявайки им да ограбват богатите.

  7. Обърнете внимание, че солидността на това споразумение ще се основава на следните факти в горепосочените държави:

  а) В Италия и Германия частната собственост и капитализмът стават пленници на държавата. Големите западни столици и американската столица наблюдават със страх този процес.

  б) Изолацията, политика на оста Рим – Берлин, тревожи споменатите столици. Те търсят изход.

  в) Богатите буржоазни държави се отказват да дават кредити на фашио-расистите (за икономическото им възстановяване), без да получат солидни политически гаранции. Което не е трудно за разбиране.

  г) В СССР политическата и моралната система на народите е построена наново на основата на прекомерен и агресивен национализъм. Тук е истинската „кражба“ на Сталин от фашио-расистката идеология.

  Сталин решава да направи това, когато вижда провала на комунизма в колониите. Причината е неспособността му да привлече тези колониални народи към себе си и да разчита на най-образованите хора, на местната буржоазия.

  Наблюденията върху динамизма на националистическата идея в съзнанието на толкова изостанали народи като тези в Руската империя допълнително утвърждава решението на Сталин да изгради един нов национализъм.

  д) Възможността за отваряне за италианските и германските пазари за руски суровини, за да се облагодетелстват техните индустрии, е задължително условие за икономическото и политическо сближаване между Москва, Берлин и Рим. Така германските и италианските апетити ще получат средства, тъй като иначе са осъдени да загинат в бедност и анархия. И това може да се случи по-лесно, отколкото някой би искал да повярва.

  8. Съюзът на трите авторитарни държави би поставил целия свят под „диктата“ на една фанатична фашио-болшевишко-расистка идеология, потапяйки човечеството в едно ново, варварско и мрачно Средновековие, което ще е с триста години назад от съвременната цивилизация. Тогава ще има само социализъм, национализъм, империализъм, бели и черни колонии, граждански и колониални войни, много казарми и усъвършенстван милитаризъм.

  9. Всеки знае, че антикомунистическият пакт Берлин – Токио – Рим е само претекст за имунизиране и успокоение там, където претендират, че искат да изгонят комунизма. Мирна Москва осъзнава, че този пакт реално е насочен срещу демокрацията и нейните политически творения: демократичните държави.

  10. Как да защитим бедните демокрации от видимо неизбежните атаки на братята близнаци?Защото това е истинско посегателство върху живота им.

  Нека отбележим, че Москва, оставайки диктаторска и абсолютистка, начело на една много формална демокрация, ще помага активно и с всичките си средства на фашио-расистите в тяхното дело на предварително унищожаване и деморализиране на демокрациите, преди да бъде обявена истинската война.

  Напротив, ако Съветите биха реализирали една искрена демокрация, с логични и последователни форми, тогава:

  а) Демокрацията би се стабилизира до такава степен, че никаква земна сила не би могла да я събори.

  б) Международното работническо движение би се обединило върху единствената реална и възможна основа – демокрация и социализъм.

  Смеем да мислим, че подобна трансформация на болшевизма не е съвсем невероятна, тъй като основните елементи на комунизма са също и тези на социализма. Подобна метаморфоза на фашио-расизма се явява, напротив, абсурдна. Тя би била смърт за него! В момента демокрациите се стремят да се възползват от възможното сътрудничество с „мирния, предпазлив и скромен“ СССР, който е далеч от арогантността на другите авторитарни държави (Германия, Италия и Япония).

  Куражът на европейските демокрации може да разчита за момента: на факта на настоящия и временен антагонизъм между болшевиките и фашио-расистите; на сегашните обещания, поети от СССР – да сътрудничи искрено с тях поне за няколко години; накрая, на безспорния факт за невъзможността за скорошна кратка и светкавична война (според желанията на фашио-расистите).

  
  И заключаваме:

  Заплашено ли е съвременното общество, основано на частната собственост, от болшевишките и фашио-расистките доктрини?

  Определено.

  Дали тези две доктрини особено застрашават с експроприация капиталистическата частна собственост?  

  Да.

  Става ли неизбежно трайното помирение и сътрудничество между тези две доктрини?

  Страхуваме се, че би могло да стане.

  Всичко зависи от това каква позиция ще заеме самата демокрация.

  Ще наложат ли работниците и селяните нови форми на демокрация на целия свят, като заличат
  диктатурите?

  Да, без всякакво съмнение.

  .

  
  

  .

  ––––––––––––––––––

  БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРА НА КНИГАТА

  От арх. Йордан Ликов, внук на Александър Ликов
  

  Александър Ликов е роден в гр. Лом през 1887 г. През 1904 – 1906 г. работи като учител в Лом. Следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано.

  През 1912 г., след успешно взет държавен изпит, е назначен в Ломския окръжен съд. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. През 1913 и 1914 г. отново работи в Ломския окръжен съд. Член на БРСДП (т.с.) и нейния Централен комитет. Ръководител на младежката организация на партията (1920 – 1921), редактор на в. „Младеж“, член на парламентарната група на БКП.

  Имал е кореспонденция с К.Кауцки, от която у нас няма запазени писма. По-време на Деветоюнския преврат заема позиция в подкрепа на земеделците. По-късно се противопоставя на решението за вдигане на Септемврийското въстание. Участник в Септемврийското въстание в гр. Лом.

  Арестуван и осъден на смърт, но успява да избяга от затвора благодарение на съдействието на началника на жандармерията в гр. Лом, негов приятел и съученик, който му предоставя кон чрез един циганин, с който преминава в Югославия. Известно време прекарва там, като отказва да изпълни нареждането на Г. Димитров и Д. Коларов, и не емигрира в Съветския съюз. В писмо
  от 31.05.1924 г. до В. Коларов, Г. Димитров пише следното: „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето въпреки запрещението е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него.“

  Еволюира в своите възгледи, в посока неприемане на съветската идеология и практика. Полиглот. Работи като журналист във Виена, Мюнхен, Женева, Стокхолм и другаде.

  Пише книгата „L’inévitable alliance Berlin – Rome – Moscou“ в края на 1937 г. Книгата излиза през февруари 1938 г. в Женева. Екземпляр от книгата праща на Националната библиотека на Франция с посвещението: A la Biblotheque Nationale de France. Au grand people de democratie immortelle. humblement: l’auteur G Leslie. Geneve 14.02.1938.

  След амнистия през 1940 г. Александър Ликов се завръща се в България. Развежда се с първата си съпруга и през 1944 г. сключва брак с Елисавета Багряна.

  През 1945 г. издава книгата „Иван Вазов като социален поет“ (Библиотека „Нива“), в момент, когато Вазов е отричан като буржоазен поет и писател. През 1949 г. праща писмо на гл. редактор на издателство „Наука и изкуство“ с молба да бъде издадено преработено и допълнено издание, но не получава одобрение.

  Очевидно поради неизвестно, но благоприятно стечение на обстоятелствата, Александър Ликов остава незасегнат от партийните репресии независимо от издадената под псевдоним на френски книга, която остава неизвестна в България.

  Започва работа във Външно министерство.

  През 1952 г. в Париж излизат преводите на Пол Елюар на стиховете на Ботев, по буквален превод с метрика и ударения, подготвен от Ликов.

  .

  

  .

  Александър Ликов умира от скоротечна левкемия през 1954 г., три месеца, преди да замине посланик в Израел.

  Запазени са ръкописни сведения на Елисавета Багряна от 1982 г. за покойния й съпруг:

  „Александър Ликов беше прекрасен човек – личност! Той имаше светла душа и добро сърце. Със своя дълбок ум, широта на възгледа, честност,  справедливост, оптимизъм, обич и вяра в хората, много знания,  владение на осем чужди езика, той би могъл да бъде  всестранно полезен за България, ако беше навреме  разбран и оценен. За мене лично неговата смърт беше  един от тежките последователни удари на моята съдба.“

  В родния му град Лом има улица на негово име.

  .

  

  

  .

• Коледа с баба Гица

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов*

  .

  Имам толкова много приятели християни, а днес, макар че е Коледа, никой не си направи устата да ме покани, ни на обяд, ни на вечеря. То, аз толкоз и ям! Ракийка, естествено, не отказвам никога, ама и там скоро опъвам петълките. Ще видят те като дойде Байрама, ако не си пия сам… Ох, тогава ракийката е забранена. Какво пък? Ще се наливам с шербет. Не, че през останалото време не е забранена, ама аз не се натискам за Рая. Навярно и там ангелите хвъркат насам-натам, и кого, където сварят, черпят само с шербет.

  Така веднъж мюфтията ме покани на вечеря. Оттогава направих диабет от неговия шербет. Налива ме цяла вечер и ме държа без „огнена вода“. Разбира се, не си го сложих на сърце, а още сутринта слязох в „Чудната градина“. Пипнах тук-там. Отне ми време почти до обяд. После оправих прозорците на оранжериите. Тук пиронче, там – видийка, като сложим и вратите, отне ми почти целия ден. Най-хубавото бе, че не се наложи да говоря с никого.

  – Тате, една ракийка? – предложи дъщеря ми като се прибрах вечерта. – Направила съм чудесна салатка!

  – Е то, с такава салатка… грехота е да не се пие ракийка, моето момиче.

  – Докторе… Докторе, бе… – разнесе се из двора. Още не бях приседнал на масата като хората.

  – Тате, баба Гица те търси – осведоми ме и щерка ми. Откак подхвърли някой и друг кокал на Зоро, вече се разхожда из двора като из бащиния. Дори си нямам и идея, дървата ми дали ще издеянят и до Йордановден тази година.

  – Бе… – не се сдържах. – Още не съм си налял като хората, а веднага усети миризмата.

  – Тате, не говори така за горката стара жена! – възмути се веднага и дъщеря ми. – Няма си никого, освен нас.

  – Аз какво да направя? Дървата от мен, водата за градината й от моя кладенец, ракийката от мен! Да взема и да я…

  – Тате, не ставай пак лош.

  – Отдавна не съм ставал лош. Децата й в Европата… Оставили ме мен да я гледам. Ай сиктир, бе… Аз да не съм…

  – Тате…

  – Добре… Чух… Не съм глух! Идвам! – развиках се и към прозореца.

  – Кажи! – озъбих се и на баба Гица, след като отворих вратата.

  Вятърът и днес, както винаги в Добруджа през зимата, бе леден и главата ме цепеше неудържимо. Баба Гица отначало сякаш се вцепени. После вдигна глава и ме погледна с най-печалния поглед на света.

  – Е, що така с лошо, бе докторе? – изрече. Само дето не се разплака. – Дошла съм на вратата ти, а ти…

  – Ти всеки ден си на вратата ми.

  – Ако кажеш…

  – И вечер! Ако не си на вратата ми…

  – Какво?

  – През останалото време си на плета. Много често ме дебнеш и пред гаража.

  – Аз… Аз… Ще…

  – Да не се разревеш сега!

  – От тебе не съм го очаквала, докторе.

  – Ти на Байрама не беше ли пак у нас?

  – Бях и на двата.

  – Е, ся… Вместо да направиш един козунак.

  – Имаш диабет, докторе.

  – Ще имам, я. След шербетите на мюфтията.

  – А, козунак се прави на Великден.

  – Що? През останалото време не може ли да се яде козунак? А и тебе какво те засяга моят диабет?

  – Е как, бе докторе? Ами, ако умреш! Ама…

  – Какво?

  – Аз и на Кина викам: „Той, доктора, викам…“

  – Какво пак й викаш?

  – Да не се гътне, викам, че тогаз…

  – Какво? Таман ще се отърва от теб.

  – „Ма, какви работи говориш и ти, ма Гицо? – вика ми и тя – Пепел ти на езика“. Ама, аз веднага я успокоявам. „Ма, спокойно, ма – викам, – той, докторът, онази водолазка, дето гъзът й беше чак у сливиците, не можа да го умори. Като й набиеше докторът шнорхела в устата, като й натиснеше главата в басейна…“

  – Бабо Гицо…

  – Е какво бе, докторе? Да съм казала нещо невярно? Ама, все Гица виновна на този свят! Не беше ли тъй?

  – Не сменяй темата! Да заколиш едно агне…

  – Ти си вегетарианец, докторе. А и агне се коли на Гергьовден.

  – Вино да съм отказвал някога? А и на Гергьовден пак беше у нас. Даже ми се обади по телефона и ми напомни, да не забравя да купя агнешко. А…

  – Какво?

  – На Никулден не яде ли пак риба у нас?

  – Ох… Ох… Тръгвам си! Извинявай! – даде на задна скорост баба Гица.

  – Чакай! Не съм ти казвал да си тръгваш.

  – Тъй ме боли един зъб, докторе. Ще ме умори, пущината. Та, викам, доктора…

  – Зъб?

  – Да! Зъб, докторе.

  – Ти нямаш зъби…

  – Е, как да нямам – възмути се нашата и се озъби срещу мен.

  – А бе… това са протези, бе! Нали и тях ги направи на аванта при Сисито. За пръв път чувам да болят протези.

  – Е как бе, докторе? Явно съм направила някакъв кариес.

  – Кариес? На протезите?

  – И душата ме боли, докторе.

  – Ти нямаш душа.

  – Ами, боли ме, докторе. Боли пущината и това е. Ето, Коледа е, а аз пак сама.

  – Да не ти се е допила ракийка?

  – Може… Може… Може да болят протезите – обади се и дъщеря ми зад мен.

  – Ето, видя ли? – зарадва се баба Гица на неочакваната подкрепа. – Сисито е зъболекар и знае, а ти дори доктор не си.

  – Моля?

  – Да си оправил изпускането ми?

  – Аз да не съм „ВиК“, бе?

  – Като каза ракийка… Да капна малко в дупчицата, а, докторе?

  – Каква дупчица?

  – На зъба! Каква дупцица?

  – Тя, тази твоята дупка поема половин бъчонка!

  След подкрепата, която получи от дъщеря ми, баба Гица не загуби повече време и нежно, но авторитетно ме избута от вратата, и нахълта вътре.

  – Докторе, я ми дай една чаша и на мене, бе! – и ме изкомандори.

  – Моля? – не се сдържах. – Аз да ти дам чаша?

  – Че кой друг?

  – Аз за себе си не взимам чаша. Пък и ти не пиеш с чаша.

  – Е, как бе, докторе?

  – По-добре един буркан да ти дам.

  – А, от буркан пият Колю и Въчко. Като заседнат в гаража и… Нека да е с тертип, докторе. Да си налеем така по една ракийка.

  – Нали те болеше зъб. Само в дупчицата…

  – Анджък, я! А наздраве, докторе!

  – Леко, ще се задавиш. Това е скоросмъртница!

  – А, докторе? – въодушеви се баба Гица след като замези и забърса устата си с опакото на ръката.

  – Какво?

  – Аз разправях ли ти за кръчмарина, бе?

  – Само за него си пропуснала.

  – Чакай ся, да ти кажа.

  – Не държа много да чуя.

  – Не държиш ти, ама и не наливаш. Налей, де! К’во се късканиш, ся? Без това ракията булките ти я носят. Сякаш не знам.

  – Ако знаеха, че ти ще я пиеш, едва ли щяха да ми носят.

  – Охо, те ако знаеха, повече щяха да ти носят бе, докторе. Тя и Кина вика: „Стана известна из Фейсбук, ма. Всички за тебе говорят“. Оня ден, докторе…

  – Какво?

  – Дошли едни да ме търсят в махалата. Журналисти били. Викали: „Тука ли живее Гица?“. Кина питали. Интервю искали.

  – Да не си им казала нещо за мен? – изведнъж ме обхвана съмнението. Кой знае какви неща щеше да им наговори, а те само това чакат. Само това ми липсваше. Иди после и се оправяй.

  – Ми, те голтаци бе, докторе. Искат, ама безплатно. „Аз, колкото неща знам за доктора, вие нямате толкоз пари“ – им казах.

  – Бабо Гицо… Да ти налея още една, а?

  – Благодаря, докторе. Наливай, че свещена вечер.

  – Ама обещаваш да не говориш повече с такива.

  – Е, как бе, докторе? Баба ти Гица да не е вчерашна? Знам аз какво да им кажа. Ти само наливай. Чакай сега, да ти кажа за кръчмарина. Ама, млада бях тогава.

  – Те, всичките ти истории от младини ги знам аз. Накрая винаги…

  – Ами, ти какво искаш бе, докторе? Няма да ме бият, я. Слушай сега и мълчи.

  Баба Гица се намести на стола, за всеки случай удари още един сериозен гълток, ей тъй, за да не й се запира мисълта, и като почна:

  – В гимназията имах гадже, докторе.

  – Ти? Гадже?

  – Да, ама като излязох в парка и какво да видя. Седи оня на една пейка и се целува с някаква шафрантия. Като наех, ти казвам. С един удар го свалих под пейката.

  – Е как, бе?

  – Тъй, как? И после като го заритах… Как не го убих, не знам. Обичах го, бе докторе. Обичах го!

  – Ти обичаш само себе си.

  – Не ме прекъсвай! Оставих го тъй и си тръгнах. Вървя аз, ама вътре в мен кипи. Ще се пръсна, ти казвам. Гледам един бар и без да се замисля влизам вътре. Беше празен, да ти кажа. Барманът, едно хубаво момче, стои зад тезгяха и лъска…

  – Е, как посред бял ден, бе, и то в бара?

  – Чашите бе, докторе. И ти, с това твое мръсно подсъзнание. Какво друго да лъска един барман?

  – Оф… Тъй кажи, де.

  – Ще кажа, ама не ме оставяш.

  – Ти прекъсна да говориш.

  – Ми, да ударя една глътка бе, докторе, че ми пресъхна устата. Да си виждал барман с бастун?

  – Оф… Не съм.

  – Не си, я.

  – И…

  – Нали не искаше да чуваш?

  – Не исках, ама… Тъй го разправяш, че…

  – „Я налей един коняк“ – му казах. То, тогава уиски още нямаше, докторе. Имаше само коняк и водка. А… имаше и вермут, ама аз не го обичах. Един сладък такъв. Имаше и ракия, ама из баровете никой не пиеше ракия. Беше някак си просташко.

  – И…?

  – „Пари имаш ли?“ – обиди ме оня. А аз, както бях набрала: „Ти за моите пари недей бери грижа“ – му отвърнах. Излъгах го. Бях по една гола…

  – Оф, бабо Гицо!

  – Фуста, бе докторе. А бе, ти колкото повече одъртяваш, толкова повече…

  – Моля?

  – Обърнах чашата на един път, докторе. Като пиян руснак. Толкова ме болеше душата. Исках само да се успокоя. „Я налей още един“ – му казах после, а той: „Пари имаш ли?“ – все това му беше на устата. „Ще се разберем. Няма да те занося“ – му отвърнах. „Добре. Щом ще се разберем“ – съгласи се оня. Не знам колко чаши обърнах тогава, докторе.

  Баба Гица прекъсна разказа си, после взе чашата и дълго я въртя в ръка. За момент усетих, че е потънала някъде далеч в спомените си. Мястото, където всеки обича да е сам, и всеки, който се осмели да докосне това място, дори с дума, се оказва нежелан натрапник.

  – Няма ли да ме попиташ какво стана после? – обади се по някое време.

  – Е, то е ясно.

  – Що пък да е ясно?

  – Млада си била. Нямала си пари – отвърнах й веднага. – А и на теб всичките ти истории свършват с…

  – Да, нямах и пукната стотинка, докторе, ама имах…

  – Оф, бабо Гицо…

  – И после като почнах да ходя всеки ден в бара…

  – Ужас.

  – Ами, беше безплатно бе, докторе.

  – То и при мен караш все на аванта.

  – И ми ставаше така едно хубаво от…

  – Коняка.

  – Стига с този коняк, де. Дори не обичам коняк.

  – Оф, бабо Гицо.

  – Но това не беше краят. Не завърши така историята.

  – Така ли? И как?

  – Свърши му конякът, докторе. Оказа се, че нямал толкова много. Конякът му свърши, а моята…

  – Бабо Гицо…

  – Е, какво бе, докторе? Та, твоята ракия, докторе…

  – Бабо Гицо, да си лягаме вече, а?

  – Ти си лягай бе, докторе. Аман от пенсии. Аз ще помогна на Сисито да прибере масата. Оф… Оф…

  Баба Гица залитна при опита си да стане и, докато я хвана, се строполи под масата.

  – Бабо Гицо… – притичах веднага и й помогнах да стане. – Казвах ти, че е скоросмъртница.

  – Ох, що не ме държат краката бе, докторе? Да не съм получила удар?

  – Получила си ти.

  – Обади се в Бърза помощ.

  – Аз не съм ли доктор?

  – А, доктор си ти, едно изпускане не можа да ми оправиш тука.

  – Е, как да го оправя, след толкова… коняк?

  – Обади се в Бърза помощ.

  – По-скоро в изтрезвителното.

  – Ох, чакай да ти кажа, докторе, веднъж бях и там. Ама, млада бях тогава…

  – Бабо Гицо, не искам да слушам. Имало е едно младо момче и…

  – Ми, имаше. Що да няма? Навсякъде имаше млади момчета тогава. Не като сега.

  – И после, почнала си всяка вечер да ходиш. Хайде, ставай да те водя у вас.

  – А, веднъж един нали ме води. Ама, млада бях тогаз. Уж кафе щяхме да пием.

  – Бабо Гицо… Не искам повече да слушам. Каквото и да разкажеш, върти се все около…

  – Ми, млада бях, бе докторе. Около какво искаш да се върти?

  – Честито Рождество, бабо Гицо.

  – А, честито, честито, моето момче. Аз сама… Пусни – отскубна се и от ръката ми вече по пътя.

  – Благодаря! Благодаря, докторе, че те има – провикна се, вече стигнала до вратника си.

  – И аз благодаря, че те има, бабо Гицо.

  – Благодаря! Благодаря! – чуваше се още дълго гласът й.

  – Благодаря! Благодаря! – повтарях и аз, прибирайки се.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Из новата книга на автора книга „Хвърлячът на ножове“.

  .

• Молитвено

  .

  Ти, който се роди, за да спасяваш –
  със образ на човек и дух Божествен,
  не позволявай, Господи, не позволявай
  страдание и скръб в очите детски!

  Ти, който си дошъл за Светла радост
  на този свят, а в мъки го напусна –
  не позволявай, Господи, не позволявай
  невинни хора да кървят на кръста!

  И моля Те, смъкни я като дреха –
  окъсана, ненужна, парцалива –
  омразата, що властва над човека
  и го погубва –
  моля Те, смъкни я!

  Знам, някъде дълбоко в мълчината,
  където Рождеството ярко грее,
  ще влезеш, Боже, не в палат от злато –
  с бездомника ще седнеш да вечеряш.

   

  Людмила Билярска

  .

• В нощна тишина…

  .

  Във нощна тишина
  звезди се раждат.
  Трептят,
  като играчки на елха.

  И
  време е за
  недоизпята песен.

  А думите кръжат,
  огряват детска стая.

  Те
  кацат на нослето,
  а после на челцето,
  като целувката на мама…

  Заспивай,
  ти сега с мечтите се завий.

  То
  вече не боли
  избягалото детство…

  Подшушнаха звезди във припева един –
  повярвай във вълшебства!

  .

  Елка Русков

  .

• Пак е Коледа

  .

  Топла пита
  в ръцете измръзнали,
  пламът нежен
  на тъничка свещ.
  Тихо влиза
  Спасителят в къщата,
  хем предвечен
  и хем младенец.

  Вън на двора
  е кацнала птица,
  после бавно
  отлита без звук.
  Пак е Коледа,
  слиза Незримото
  и докосва ни
  век подир век.

  Няма бляскави
  арки за него,
  то заглъхва
  сред хорския шум.
  Пак е Коледа,
  идва Спасителят,
  хем предвечен
  и хем младенец.

  .

  Мариана Христова

  .

• Мъж

  .

  От пет години ходя на лов. Защо? Любопитство. Ловът е част от културата на Индиана, предимно ловът на елени. Сърните и елените са многобройни тук. Съчетанието на безкрайни поля и обширни гори предлага идеалните условия за тези красиви животни. Всеки уважаващ себе си хужиер (така живеещите в Индиана хора се наричат) рано или късно се озовава на някое дърво в гората, или скрит под него с пушка или лък в ръка. Това е Индиана и тук мъжете ловуват.

  Аз не съм роден в Индиана и нямам право да се наричам хужиер, но толкова дълго съм живял тук, че заобичах тези хора и в душата си започвам да се чувствам като тях.

  Колкото повече полудява светът, колкото повече хаос създава, от страх за живота си, класата на богатите паразити, толкова по-мили са ми обикновените хора, с прости, чисти и ясни понятия и помисли. Тегли ме към мъже, които знаят, че са мъже – бащи, защитници на семействата си, съпрузи на жените си, осигуряващи покрив и прехрана, и жени – женствени, майки, съпруги и пазителки на семейното щастие.

  За пет години ловуване не само не бях убил, но не бях и видял елен или сърна около местата, където ги причаквах. Виждал съм елени и сърни около пътя от колата си, виждал съм ги блъснати, убити при катастрофа, лежащи встрани от пътя, но многочасовите засади, заключаващи се в висене по дърветата в някоя, уж гъмжаща от елени, гора, бяха безрезултатни за мен. Разбира се, да наблюдаваш как гората се събужда и да посрещаш изгрева е чудесно изживяване.

  От малък се увличам по най-различни неща. Никой никога не ми е повтарял и потретвал, че съм момче и че трябва да се държа по мъжки. Ако нещо съм запомнил от детските години, казано от родителите ми, е, че трябва да уважавам и защитавам жените и да им помагам, когато им е тежко.
  От малък наблюдавах как баща ми излизаше напред, когато това беше необхиодимо. Без никаква показност, в моменти, в които това беше необходимо, той излизаше пред нас и майка и се изправяше срещу света. Правеше го тихо и естествено. Това беше неговият път. Тих, спокоен и силен.

  Аз от малък, без някой специално да ме е учил, обичах да мятам неща по други неща – камъни, пръчки, ножове по дървета, представяйки си, че се сражавам с врагове и защитавам някого от нещо. Мечтата ми беше да имам истински лък – като на Робин Худ, с който да защитавам бедните и да наказвам богатите. Мечтал съм си и за пушка-кремъклийка. Освен това много четях, обичах да си говоря с най-различни хора и с момичетата се държах приятелски и с уважение, което полът им изискваше. Опитвах се да рисувам, да пиша стихове и да свиря на пиано. Надявах се и още се надявам да стана мъж като татко. Тих, силен и спокоен.

  Ловът за мен е продължение на търсенето на мъжа в мен. Не е вярно, че ние се раждаме мъже или жени. Ние се раждаме хора и имаме щастието да работим върху себе си и да станем най-добрите мъже или жени, които можем. Природата ни дава хормоните и половите белези, но това не прави мъжа или жената. Аз не съм се замислял дали съм мъж или жена. Аз знаех, че имам работа на този свят – да стана най-добрият мъж, когото познавам – моят татко. Ако съдбата ми бе отредила генетиката на жена, щях да се стремя да стана най-добрата жена, която познавам – моята майка.

  И така, моето търсене на пътя на мъжа ме отведе в една малка палатка, скрита на ръба на горски масив, в имота на един приятел в Индиана. Палатката е за да се скрие ловеца от елените, да не го усетят те и да се приближат достатъчно близко. Тогава от тъмнината на палатката, непроницаема даже за зорките очи на елена, ще изтрещи изстрел или ще излети стрела. Колкото по-близко е еленът, толкова по-вероятно е да го убиеш с един изстрел. Елените са чудесни животни. Грациозни и бързи като мисълта, със страхотно зрение и слух, с обоняние, по-добро от това на кучетата. Невъзможно е да доближиш елен без той да те види, чуе или усети, много преди ти да си го видял, чул или усетил. Затова аз трябва да съм или високо на дървото, откъдето еленът не очаква никаква опасност, или в палатка, която стои в гората с години на едно и също място и е станала за елените част от пейзажа. Еленът си е вкъщи, а аз съм му на гости в неговата гора. Аз съм гостенин, дошъл да го измами и да го убие. Това е толкова по човешки.

  Седяхме с мистър Би в палатката. Мистър Би е стар и опитен ловец. Той изпитва удоволствие да отведе някой новак като мен на лов, да му покаже, да го научи и да му помогне да стане ловец. Ловът изисква тишина, ловът изисква търпение, ловът изисква издържливост на студ, наблюдателност и ловът изисква да убиеш. Ловът е сложна и интересна дейност, с цел да отнемеш живот. Мислех си – мъжът трябва да умее да отнема живот. В защита на семейството си или за да го нахрани, той трябва да умее да убива. Убийството е мъжка дейност. Така си мислех, седейки в палатката с мистър Би, старейки се да не кашлям, да не подсмърчам, да не се движа много и даже да не дишам шумно, за да не ме усетят горските елфи – елените.

  Виждал съм ги по време на разходки из тукашните паркове, да се появяват и изчезват като призраци в гората. Еленът се слива с листата, клоните, тревата и изчезва като пролетна мъгла. Появява се незабелязано и внезапно. Той те е усетил и те е видял отдавна, а ти го виждаш само тогава, когато той реши да ти позволи това.

  Часовете минаваха, зимното слънце потъна зад гората и здрач започна да напредва от изток. Мистър Би ми прошепна:

  –Да излезнем навън и да огледаме полето.

  Палатката беше скътана в една падинка на самия край на гората и гледаше към малка горска поляна. Зад палатката се простираше поле, на което през лятото се садяха разни култури. Мистър Би предположи, че вместо да пасат в гората, елените са решили този ден да пообиколят полето. Може би са ни усетили как седим в палатката и просто са ни заобиколили. Аз имах арбалет, зареден със стрела, а мистър Би носеше мускет. Той предложи да оставим оръжията в палатката и да огледаме. Странно беше да гледам как този седемдесет и кусур годишен мъж се искачва тихо, като котка по склона на падината, за да огледа полето. Той се хвана за клона на едно дърво на ръба на падината и погледна към полето. После се обърна към мен и ми показа с един пръст. На полето имаше елен. Той слезе и ме покани с жест да се кача.

  Аз вече си мислех, че и този лов ще завърши мирно, както и останалите ми опити, но любопитството ми ме тласкаше напред. Исках да видя елена, когото дебнехме толкова дълго. Изкачих се на ръба на падината и в далечината видях елен. Беше на около стотина метра. Знаех, че не мога да произведа точен изстрел с арбалет от това растояние. Просто стоях и гледах елена, и изведнъж забелязах още едно животно – сърна, после още две. Еленът беше на полето с три сърни – неговото малко стадо, неговото семейство Животните пасяха спокойно. Отзад мистър Би ме докосна по рамото. Обърнах се. Мистър Би ми подаваше мускет с оптичен мерник.

  – Стреляй с мускета. Убий елена – ми прошепна той.

  Аз не исках да стрелям. Струваше ми се, че еленът е много далече и че няма да мога да го уцеля в сърцето или белия дроб, ще нараня животното, то ще избяга и ще умира бавно и мъчително, заради моето неумение и самонадеяност.

  Но ловът си има свои закони. Това е човешка дейност, която свършва със смърт. Мистър Би, старият ловец, ми подаваше пушката. Той стоя с мен часове, той не се отказа и ми намери елен, той ми подаваше пушката, вместо да стреля той. Той искаше аз да имам това изживяване. По дяволите, и аз исках да имам това изживяване, иначе за какво бях тук.

  Ще взема пушката. Ще погледна елена през оптичния мерник…

  Взех мускета. Излязох още по-напред. Една от сърните ме видя и тръгна към гората. Всичко свърши. Сега и останалите животни ще побегнат. Погледнах през оптичния мерник. Сърните се оттегляха без много да бързат към гората, но еленът си стоеше на мястото, даже имах чувството, че беше излязъл напред, към мен. Той не пасеше. Беше вдигнал гордата си, увенчана с рога глава, и стоеше спокойно. Стоеше между мен и сърните. Той ме виждаше много добре. Сигурно знаеше, че съм там, откакто бяхме влезли в гората с мистър Би. Еленът не мърдаше. Той беше там, където трябваше и искаше да бъде. Той беше мъж, който застава между света и семейството си – жените с нероденото му потомство.

  Аз бях там, където живота и аз самият се бях поставил. Гледах елена през окуляра на мерника. Той беше толкова смел и спокоен. Пръстът ми натежа на спусъка.

  В здрача в полето умираше Елен. Той умираше сам. Умираше тихо, спокойно и силно. Беше паднал на земята. Опитваше се да се изправи, но задните му крака не го държаха. Той се опитваше отново и отново, но не успяваше.

  Аз тръгнах към него, за да му помогна да умре, но той умря преди аз да дойда. Не ми даде възможност да го изпратя. Нямаше нужда от това. Той беше мъж, който запази жените си и запази децата. Той беше баща и съпруг, който изпълни дълга си до край. Смъртта му имаше дълбок и важен смисъл.

  Той ми преподаде важен мъжки урок.

  Да можеш да убиваш не е достатъчно, за да бъдеш истински мъж. Трябва също така да можеш и да умираш. Да умираш за другите.

  Да умираш силно, спокойно и тихо, както Еленът, когото аз убих!

  Колко още имам да уча, Боже!

   

  Виктор Хинов

  .

• Шаламанът

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  Шаламанът никога не беше ходил на театър или опера. Нямаше нужда от тях. Той се интересуваше от коне, лов на лисици, диви прасета и хубави жени. Смуглото му, сурово лице не трепваше и при най-голямата опасност, но съзреше ли хубав кон или жена, обикновено присвитите му очи блесваха, запалени от огъня на изкушението. Див мъжкар по природа, той бе свикнал да получава всичко, което си хареса, кога с пари, кога със сила, а не рядко и с измама. „Светът е на силните!“ – често обичаше да повтаря елементарната си житейска философия, убеден в нейната непоклатимост. За своите петдесетина години, Шаламанът изглеждаше доста добре. Косата и зъбите му си бяха на мястото, виждаше като ястреб, а на канадска борба никой от селото не можеше да му се опре. Властен по характер, той не търпеше възражения или обяснения, особено от страна на гъзоблизците. Така наричаше всички чиновници, бюрократи и всякакъв вид книжни душици. Затова, когато вчера в кръчмата ветеринарният доктор заяви, че най-красивата жена в близкия град е новата артистка в театъра, старият бракониер се изсмя и махна пренебрежително с ръка:

  – Разбрал си ти от жена!

  Обикновено хората не спореха с него, но този път докторът се впрегна и започна да го убеждава в достойнствата на хубавицата. Така или иначе, обаче, нямаше полза, защото Шаламанът вярваше само на собствените си очи. Всички хвалебствия относно прекрасната й фигура, красивите очи и най-вълшебния глас, излязъл от устата на жена, бяха отхвърлени с презрение:

  – Стига си я хвалил, бе! Да не тръгна заради нея на театър сега!

  – Що да не тръгнеш? – наивно запита докторът.

  – Ха-ха! – за малко не се задави от смях Шаламанът. – Ти си луд, бре! Че кой е чул или видял някога… Шаламанът да ходи на театър?! Пък ако ще да е заради най-хубавата жена на земята!

  – Ако я видиш, ще тръгнеш! – не се предаваше докторът. – Дори само ако й чуеш гласа, ще те хване мерак да идеш, да я видиш!

  – Как пък не! И къде ще я чуя? – заинтересува се за всеки случай бракониерът.

  – По телефона! – отвърна докторът.

  Всички знаеха, че Шаламанът не обича да говори по телефон, но младит доктор бе отскоро в селото и нямаше как да го знае. Затова продължи спокойно:

  – Ще включа говорителя на телефона и ще говоря с нея, а ти ще слушаш. Ако гласът й ти хареса, отиваме двамата на театър, да я видиш някой ден! Става ли?

  – Още си много зелен, момче! – намръщи се бракониерът и му обърна гръб. Мъглата от цигарения дим в кръчмата сякаш се сгъсти.

  Седмица след това един ден Шаламанът мина през лечебницата. Носеше мръвка от диво прасе за изследване. Докторът замислено го изгледа:

  – От три месеца в никоя дружинка наоколо не са отстреляли прасе, а ти за двадесет дни вече втори път носиш проба!

  – То е същото от миналия път! – ухили се лукаво Шаламанът. – Вкусът му нещо се поразвали, та викам да го проверим, да не стане някоя беля!

  Докторът се почеса ненужно по врата. Знаеше, че бракониерът лъже най-безобразно, но нямаше какво да направи. С Шаламана досега никой не бе излязъл на глава, затова използва случая да го притисне:

  – Добре, но първо ще се обадя на онази артистка! После ще видим месото!

  Старият бракониер присви очи и запали цигара. Нямаше накъде да мърда, защото сега докторът бе по-силен. Търпеливо загледа как той набира цифрите и чу сигнал на заето отсреща. Това продължи няколко пъти със същия резултат. И докторът запали цигара, поговориха си за лов, а проклетият телефон все даваше заето.

  – Така е, като я търсят много хора! – опита се да я оправдае докторът. Шаламанът замижа с едно око:

  – Като звъниш половин час на една жена и телефонът все дава заето, или телефона е развален, или жената!

  Точно тогава линията се освободи и прозвуча мелодичен женски глас. Актрисата говореше нещо с доктора, но Шаламана не слушаше думите. Музиката на гласа й го омайваше, караше го да настръхва от желание.

  – Дявол, а не жена! – отвърна после на въпроса, какво ще каже за артистката.

  Тихомълком и потайно, както ходеше да бракониерства, след няколко дни Шаламанът се озова една вечер пред театъра в града. И да го видеше някой, едва ли би го познал. Пременен с нови дрехи, той се кипреше пред афишите и сричаше написаното на тях. После, прочел името на актрисата с чудния глас, въздъхна успокоен и тръгна към касата. Купи си билет и влезе в театъра. Тук всичко му бе непознато и, за да не се чувства несигурен, просто си седна на мястото в залата. След малко прозвуча гонг, после друг и най-сетне действието започна. Играеха Йовковата „Албена“, затова всичко, което ставаше на сцената, му бе близко и познато. Веднага позна хубавата артистка, играеща главната роля, и очите му светнаха от мерак. Чудно, но не само тя го впечатли, но и самата пиеса. Отначало настроен скептично, той наблюдаваше с любопитство, но после неусетно се заслуша и играта го завладя. Шаламанът се радваше и тревожеше заедно с героите, идеше му да скочи и да се намеси в театрото, но все пак се въздържа. След края излезе трогнат и замаян от преживяното, вмъкна се в първата попаднала по пътя му кръчма и удари няколко ракии за отпускане. После се прибра на село.

  Никой не разбра какво е станало в мъглявата душа на бракониера, но доста време след това той все се губеше нейде. Влезеше ли в кръчмата, изглеждаше някак по-различен. Като че се бе подмладил и изправил, вълчите му очи горяха от живот и аха, още малко и да лапне целия свят. Хората го гледаха и се чудеха, каква щуротия го е подпалила тъй, че крачеше като змей из селото. По-суеверните си плюеха в пазвите, а останалите чакаха „да му се чуе гласът“. Една вечер в кръчмата докторът пак го подкачи:

  – Ей, не можах да те излъжа да я видиш тази хубавица, бе! Язък!

  Шаламанът се усмихна тънко:

  – Ако искаш да я видим, става!

  – Става, ама не става! – плесна се от яд докторът по коляното. – Забременяла и преди няколко дни се прибрала към нейния край жената! Ти, докато се наканиш да я видиш, хората успяха да я ошетат!

  – Много хубаво!

  – Кое му е хубавото? – не разбра докторът.

  – Ами, дето се е прибрала на мястото си!

  – Мястото й е в театъра, бе приятел! – кипна докторът. – Не да стои в къщи и да дундурка бебета, а да играе и да радва хората!

  Шаламанът помисли малко и се съгласи:

  – Абе, прав си, но ми се видя по-лесно да си докарам театър в къщи, отколкото да ходя в града, да го гледам!

  Наоколо разговорите секнаха, само огънят от зачервената печка се чуваше как буботи. Докторът сухо преглътна:

  – Ти какво? Да не би…?!

  – Като искаш, ела да се видите! – надигна се Шаламанът. – Да не съм турчин, да я крия!

  Докторът и останалите тръгнаха след него. Крачеха припряно и се бутаха недоверчиво, защото бе възможно бракониерът просто да си прави майтап с тях. Беше го правил толкова пъти и толкова пъти бяха сърбали попарата на дебелашките му шеги, че не бе чудно и сега да е така. От друга страна пък…! Все пак това бе Шаламанът, а при него всичко бе възможно. Нетърпеливи влязоха в двора на скромната му къща, а той гръмогласно повика жената. Вратата се отвори и тя застана на прага. Беше тъй красива, че кожата на всеки мъж настръхна и всички загледаха войнствено. Тя се усмихна закачливо:

  – Цялото село ли си поканил, Шаламане?

  – Мерак за театър, булка! – отвърна добродушно той. Останалите се спогледаха, а докторът си удари каскета в земята и над селото се разнесе едно мъжко:

  – Бре-бре-бре-бре-брееей!

  .

• Людмила Калоянова – сред номинираните за националната литературна награда „Иван Пейчев“ 2023

  .

  Приключи десетото издание на литературния конкурс за поетичен сборник, организиран от от Община Шумен, Сдружението на българските писатели и Дружеството на писателите в Шумен.

  .

  

  На 14 декември, два дена преди рождения ден на Иван Пейчев, жури в състав д-р Евдокия Борисова, председател, проф. Добрин Добрев, Антонин Горчев – поет, Митко Новков – поет и публицист, Мирела Иванова – поетеса, доц. Юрий Проданов, доц. д-р Надежда Цочева – поетеса, Тони Теллалов –носител на наградата от деветото издание на кокурса, Красимира Димитрова – представител на Община Шумен, обяви резултатите и имената на номинираните в престижната поетична надпревара, в която тази година са участвали повече от 70 автора.

  .

  

  Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ е учредена през 2004 г. и се връчва веднъж на две години, на 16 декември в Окръжна библиотека „Стоян Чилингиров“ в Шумен, родното място на големия български поет.

  .

  

  С наградата бе удостоен Йордан Ефтимов, за стихосбирката „Преди да измият кръвта“ („Лист“, 2022). а сред номинираните за това авторитетно отличие, удостоен с грамоти, са поетите Едвин Сугарев за „Блудни синове“ („Скрибенс“, 2023), Кръстьо Раленков за „Смъртта разпитва вече кой си“ (Script, 2022), Георги Гаврилов за „Последният Буенос Айрес“ („Знаци“, 2023), Палми Ранчев („Под шапката на скитника“, Скрибенс, 2023), Людмила Калоянова със сборника си „Номад“ („Жанет 45“, 2022) и др.

  .

  

  „Номад“ е втората стихосбирка на Людмила, която от 1990 г. живее и твори в САЩ. Калоянова е печелила награди в национални и международни конкурси („Биньо Иванов“, „Николай Лилиев“, „Дора Габе“, „Жената – любима и майка“, „Изящното перо“ – Чикаго, „Небесни меридиани“ – Израел, „Нова социална поезия“.) Носител е и на наградата „Нике“, най-високото отличие на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

  .

• На чисто

  .

  Баирът отсреща след малко ще стане бял –
  снегът ще се спусне и отгоре ще метне чаршафа.
  Живял съм навсякъде, но винаги само тук съм живял
  и сега седя до прозореца – както някога.

  Както някога – помирисвам и студа, и смолата,
  помирисвам и боровете, и игличките им дори.
  И, както някога, си давам за първата снежинка душата,
  и я чакам отнякъде да се появи.

  Чакам я тази първа снежинка – до прозореца чакам,
  чакам сестрите й и децата й, и целия й род.
  И чакам баирът да побелее и да побелее свраката,
  и да побелеят и кучето, и магарето, и целият ми живот.

  Знам, че вече се мръква, но какво от това?
  Искам само да видя как светът побелява,
  как прииждат и се трупат една по една
  и снежинки, и илюзии, и забрава.

  Искам само да видя преспи и бяла гора
  и никакви други цветове повече не искам.
  Баирът отсреща изчезва и докато разбера,
  снегът мята чаршафа и си ляга на чисто.

  .

  Николай Милчев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Ще ви чакам, момчета…

  .

  Ще ви чакам, момчета, на високото дето
  свършва животът и почва небето.

  Ако стигна пръв, вдигам бивака
  и под слънцето бухнало сядам и чакам;

  а вие елате, когато решите,
  важно е най-сетне да си видим очите,

  че нямахме време да си кажеме думата
  и от трийсет години все по телефона бесуваме.

  И всичко ще бъде, както си беше,
  преди бръснарят – живот косите да среше,

  къдрици, звездици в коша да блъсне
  и съня ни на сухо, до кръв да обръсне.

  А тук, на високото, нагазили в синьото,
  ще спориме с Бог, ще си пиеме виното,

  ще се смеем от радост, че всички сме заедно,
  и ще говориме много дълго след пладнето.

  А под нас ще е тази тънкософийска мъгла,
  сумрака тропосала с бод зад игла

  и тези мъхнати, топлоовални морени,
  гъсеничка, тръгнала в листата зелени

  и едно много тънко, трептящо влакно,
  което паякът тегли от лунно кълбо…

  …А когато накрая стрелка стрелката удари
  и стрелочникът-облак пусне свирка и пари,

  да си запомним очите – окото в око –
  и да знаем, че за нас бе добро за добро.

  И да литваме сетне, мои софийски гамени,
  пък в Рая ли, в Ада ли – все нейде ще спреме.

   

  Васил Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• София, алтернативна вселена

  .

  След работа си карам кадилака из софийските улици, минавам покрай красиви небостъргачи в готически и неокласически стил и се наслаждавам на превъзходния Сентрал Парк с паметника на Незнайния битник. Решавам да изпия едно уиски в арт-клуб Театро, затова паркирам зад един додж и влизам в заведението.

  Още на влизане чувам джаз шлагера „Ню София, Ню София“ в изпълнение на Азис, който се е качил вече на сцената, а наред с дълбокия му мъжествен глас му приглася прелестният сопрано дует в състав Преслава и Галена. На бас-китарата е Милко Калайджиев, облечен с фланелка, на която е изписано: „Тесла е стойността на пълния магнитен поток, отнесен към площта на този поток.“

  В единия край на заведението мяркам местната интелектуална звезда, Георги Господинов, заобиколен от тълпа фенове, наредили се за автограф, който авторът да положи върху новия му роман – „Пространствохранилище“, оригинална смесица между киберпънк и депресивен соцреализъм.

  В другия край е Захари Карабашлиев, който за трилиарден път разказва садо-мазо еротични истории на тълпа от шумни жени, облечени в Чарлстон панталони и с елегантно прибрани на кок коси.

  След джаз пиршеството на Азис, на сцената излизат Женята Дайнов с неговото банджо и Иво Инджев, облечен като агент Смит. Дайнов скорострелно започва стара софийска прерийна песен по текст на Янакиева, а Иво танцува до него степ. Темата на песента са вредите на алкохола и как младите да се предпазят от него.

  А на една маса самотен седи Боби Михайлов, пие минерална вода и проектира новия национален стадион в скицника си.

  С интерес изслушвам последната песен на дуета и си тръгвам, но решавам да се разходя из центъра. По пътя срещам известния уличен артист и трубадур Асен Генов, който пред мен изпълнява въртене в кръг на огнени портокали, с които описва различни съзвездия, а накрая си сваля културно шапката. В нея му пускам няколко долара.

  Малко по-натам е паметника на най-великия кмет на София – Терзиев, а няколко глави под него и този на ангела-хранител на града – Глиги, който според легендите ни е спасил от злите орки.
  …

  Ето каква щеше да е София, приятели, през погледа на магическата призма.

  .

  

  .

  Дахер Ламот

  .

• Вървях така, нарамила снега…

  .

  Вървях така, нарамила снега
  със формите му тленни по стъклата,
  превръщах се във капка на брега,
  попила в тежкия и мокър пясък.

  Обръщах се назад и пак така,
  със вълчия си нрав се устремявах
  към най-дълбоката за мен река –
  потъвах, докато се доверявах!

  Не ме е страх – по изгрев ще съм тук,
  след дългото отнякъде пътуване,
  нарамила снега и този звук,
  напомнящ ми, че още съществувам.

   

  Анастасия Петрова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Гостуването на Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов в „Глаголницата“

  .

  Видеозапис на гостуването на Невена Дишлиева-Кръстева (Издателство ICU) и на преводача Крум Крумов в Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл. Водещ – Даниела Иванова-Найберг.

  .

  .

  „Както тръгна, така и се извървя този ден. Красиво.
  За специалното начало на неделята благодаря и оттук на Nevena Dishlieva-Krysteva и Krum Krumov.
  Благодаря на ICU Publishing за предоставената възможност за годишен абонамент.
  Благодаря и на Albena Tzankova, моята посестрима от Източния бряг, с която сега споделяме радостта от чудесната декемврийска среща в Глаголницата – истински предколеден подарък.

  .

  

  .

  Невена, Круме, попътувахме с Вас. Беше прекрасно.
  Благодарим.
  Благодарим за удоволствието от четенето и на Eмпузион, и на Анна Ин в гробниците на света на Олга Токарчук (Издателство ICU, в превод на Крум Крумов).
  Благодарим за откровеността, за сърдечността. За удоволствието от разговора.
  Благодарим и за снимката, споделена с нас (правена в Соколовско, където се развива действието в Емпузион).
  Другите две пък си ги направихме за спомен 🙂
  До нови срещи!“

  пише Даниела Иванова-Найберг за тази среща.

  .

• Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов в „Глаголницата“

   

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл организира на 3 декември 2023 г., неделя, среща с Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов.

  .

  

  .

  Какво се случи в Издателство ICU през изтичащата 2023-та година? Какво и кого от света на литературата (световната литература) ICU видя и разпозна като свое? Като автор, текст, който приканва – не, а направо „изисква“ да бъдат издаден? Как работят съвместно Невена Дишлиева-Кръстева – един така чувствителен издател, редактор, преводач, от и на английски език, и Крум Крумов – един така чувствителен преводач от и на полски език, превел впечатляващо няколко от книгите на Олга Токарчук, както и редица други творби?

  За всички тези неща, а може би и за пътешествието и пътешестването (физически, но и като състояние на духа), ще си поговорим на 3 декември.

  Но накъдето ни поведе разговорът.

  За Невена Дишлиева-Кръстева:

  Невена Дишлиева-Кръстева е филолог с диплома от Софийския университет и магистърска степен по изкуствознание от НБУ. Преводач с вкус към литературата на ХХ век и особено влечение към автори, с които споделят общи ценности, свързани със съхраняването на човешкото у човека, преодоляването на травмите и протегнатата ръка към Другия. Превеждала е Капка Касабова, Крис Клийв, Пиер Мейлак, Роуз Тримейн, Джефри Мур, Джефри Юдженидис, Мохсин Хамид, Зейди Смит, Джон Ъпдайк, Филип Рот, Рана Дасгупта и още над 40 автори от САЩ, Великобритания и Канада. Живее в София, вълнува я Пътят.

  Източник: icu-bg.com

  За Крум Крумов:

  Крум Крумов е преводач от и на полски език. Завършва славянска филология с полски език в ПУ „Паисий Хилендарски“ и туризъм в Лодзкия университет. Лектор по български език в Познанския университет „Адам Мицкевич“. Носител на наградата „Проф. Ванда Смоховска-Петрова“ (2022), учредена от Института за литература към БАН и Полския институт в София, както и наградата на СПБ за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика (2022). Сред преведените от него книги са няколко заглавия на нобелистката Олга Токарчук в каталога на изд. ICU – „Гардеробът“, „Чувствителният разказвач“ и излязлата преди дни „Господин Изразителен“; също „Тъмно, почти нощ“ от Йоанна Батор (изд. Ciela), „По-високо от върха“ от Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски (изд. „Вакон“) и др.

  Източник: azcheta.com

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  „Глаголницата“

  .

• Студентът

  .

  Разказ от Георги Ников

  Мото: Трябва да сме човеци.

  1. „Индианеца“. В късния следобед странникът с прякора Индианеца търсеше милостиня в подлеза на едно кръстовище в центъра на столицата. Наскоро се завърна от една клиника за лечение на алкохолно зависими, където получи това прозвище. Молеше се на Господа – да не го види синът му, че проси. Но, ако случайно се срещне с него – да стане така, че той да може да го познае, а синът му да не може. И Господ го чу, но не напълно, както се случва в живота на всеки човек. Успя да „спечели“ пари, за да си вземе хот-дог и след като се нахрани с него, се провикна:

  – Има ли щедри хора, които да ми дадат още стотинки, за да си купя кафе и цигари?!

  Никой не му обърна внимание, докато накрая пред него не се спря един млад мъж. Той подаде на просяка една банкнота от два лева и няколко монети от по един лев, и каза:

  – Купи си чаша кафе, пакет цигари и още нещо за ядене.

  – Благодаря, млади господине, на какво дължа тази ваша щедрост?! – възкликна просякът.

  – Студент съм втори курс по право и вие ми напомняте много за мой близък, с когото отдавна не сме се срещали – усмихна се младежът и след това изтича нагоре по стълбите на подлеза. На гърба си носеше малка брезентова раница. Беше шест часа следобед и там, горе, бързо се скри сред тълпата от хора.

  Просякът приседна на едно стъпало на изхода на подлеза, извади от джоба си на сакото смачкана снимка и започна да я разглежда – от нея го гледаше мъж в разцвета на силите му, до него стоеше млада, красива жена, а между тях двамата едно момче на около десет години, което се държеше за ръцете на своите родители и изглеждаше безкрайно щастливо. „Дали това не беше синът ми?!“ – мислеше си за студента Индианеца. Прибра снимката обратно в джоба – там, където е сърцето му, и отново се провикна:

  – Днес е най-щастливият миг в живота ми! Ей хора, хора! – Разбира се, че успя да познае сина си на снимката. Разбира се, че го разпозна!

  2. Студентът. Той пресече кръстовището при Орлов мост и седна на една пейка в Борисовата градина, срещу езерото „Ариана“. От джоба на якето си, където е сърцето му, извади една добре запазена снимка и позна веднага на нея баща си, от своето детство. След това стана от пейката и тръгна да върви по една алея в парка – все по-далече от оживеното кръстовище, където до края на дните си нямаше да се върне. Вървеше по алеята – нагоре, към старата телевизионна кула, където започва гората, и плачеше… за баща си! Никога, през краткия си живот, не беше плакал толкова много за него! Това не беше чудно, защото момчето от снимката вече беше студент! На гърба на снимката, която остави на пейката, преди да си тръгне, написа с красив почерк:

  „Сбогом, татко!
  Студентът“

  .

• <<
• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
...
• 77
• >>