Всичко от литература

литература

• Eдин живот около света

  За книгата та Евгени Ерменков „Един живот около света“

  (Издателство „Българи“, С., 2013)

  Истински истории, подредени по хронологичния ред на случили се с автора събития, в различни години и в различни страни по света; спомени за смешното, тъжното и красивото в един живот, в който се оглежда всичко
  

  .

  

  Известният гросмайстор по шахмат Евгени Ерменков е роден през 1949 г. в София. Завършил е Английската гимназия и Висшия икономически институт (сега университет) в София. През 1974 г. Ерменков става международен майстор по шахмат, а през 1977 г. – гросмайстор. Петкратен шампион на България по шахмат през 70-те и 80-те години и треньор на едни от най-добрите български шахматисти. През 1994 г. е начело на националния отбор за жени на олимпиадата в Москва. Впоследствие работи като треньор в някои арабски страни. През април 2007 г. ЕЛО рейтингът му е 2500. Участвал е в десет балканиади по шахмат и в седем шахматни олимпиади – където изиграва 79 партии (33 победи, 34 равенства и 12 загуби). Има три индивидуални медала от шахматните олимпиади: през 1990 г. – бронзов, през през 2004 г. – златен, и през 2006 г. – сребърен медал. Ерменков е официален коментатор на турнира М-Тел Мастърс. През 2013 г. излиза първата му художествена книга – сборник с разкази, наречен „Един живот около света“.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  Из Предговор

  или нещо като Автобиография,
  за ролята на шахмата в живота ми
  и затова как се стигна до написването на тази книга

   

  …Имах прекрасно детство. Бях почти дванайсет години единствен син в семейството и бях много обичано дете. Преди да тръгна на училище прекарах на пресекулки няколко години при баба и дядо на село. Ако се изкачите от София до Черни връх на Витоша, но не се върнете обратно, а продължите в същата посока и се спуснете от другата страна, попадате в село Ярлово. Точно оттатък на планината, а иначе по шосето, през Бистрица и Железница е около тридесет километра. Там бях в тези предучилищни години при баба Анастасия и дядо Свилен – родителите на майка ми. Истински рай бе за мен! Имаха си хубава къща и чудесен голям двор. Имаше трева за игра с децата. Имаше и градина, в която баба ми садеше какво ли не, а имаше и пчелин с много кошери. Освен това си имахме и няколко овчици, кози и прасета. Израснах с мед, мляко, масло, сирене, кашкавал, прасешки пържоли и чудесни зеленчуци. Изобщо не знаех какво е това болест, а и до ден днешен си е пак така!

  И все пак истинското чудо, истинското щастие в моето ранно детство бе дядо ми Свилен. Аз бях най-любознателното хлапе на света и питах какво ли не по цял ден. Машина за въпроси! Дядо ми Свилен пък бе самоходна енциклопедия! Имах чувството, че знае едва ли не всичко за всички неща. Беше с две висши образования: физика-математика и право. Бе преподавал години наред в окръжния град Самоков, а после бе станал и директор на тамошната гимназия „Константин Фотинов“. След това пенсия и ето ме и мен – щастлив внук, събиращ знания с един голям черпак! Научих се да чета и пиша още преди да стана на пет години и даже още си пазя писмата до нашите в София. При дядо имаше планини от книги и списания. Много обичах да се ровя из „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Природа“ и още какви ли не. Питах, четях и натрупвах знания от сутрин до вечер с дядо ми, а той ми отделяше с много любов цялото си внимание. Изобщо не ме бебосваше и ми отговаряше сериозно на всякакви въпроси. Никога и за нищо не помня да ми е казвал „Още си малък за това…“.

  После дойде 15 септември 1956 година, аз бях вече в София и тръгнах на училище. 22-ро – бившата „Втора мъжка гимназия“, на ъгъла на булевардите „Пенчо Славейков“ и „Витоша“. Много престижно училище, почти в центъра. […]

  В първите няколко класа направо скучаех в училище. Всичко, което учехме по четене, писане и смятане, че и останалите неща, аз отдавна ги знаех така че се занимавах с други работи. Нашите ме бяха записали на забавачка по френски език, свирех на акордеон и посещавах и солфеж в Детска музикална школа. Постепенно обаче открих нова страст – спорта! Опитах да тренирам плуване (22-ро училище си има басейн и до ден-днешен), лека атлетика – спринт, дълъг скок и скок височина и даже и футбол. В тези години се пробвах в какво ли не и сякаш всичко ми се отдаваше. Отзивите бяха от „талант“ и „страхотна надежда“ до „дете-чудо“.

  Татко ми ме бе научил да играя на шах още като бях на пет години. Отначало не ми бе толкова интересно, пък и дядо ми не играеше шах. После обаче, в София играехме с баща ми, но той ме биеше с лекота и не ми буташе никакви аванти. Понякога ме и разплакваше от бой. Майка ми го гълчеше затова, но той казваше „Аз ако му пускам, той никога няма да се научи…!“. По едно време се сдобих обаче и с една шахматна книга и баща ми вече не бе проблем. В един момент почнах да бия дори и чичо Павел от махалата, който уж бе супер силен, и… вече нямаше с кого да играя. Затова отидох в шахматния кръжок в Пионерския дворец и там се случи нещо, което ме амбицира зверски. Така полека лека станах дете-състезател от градски мащаб в шаха…

  Моето детство приключи на 23 февруари 1959 година. Нямах още десет години. Бях си в квартирата и дойде пощаджийката. Имали сме телеграма. Накара ме да се подпиша и да я получа. Родителите ми бяха на работа, както си живеехме, още откакто бях тръгнал на училище. Гледах се сам. Отварям телеграмата и там пише: „Елате веднага. Дядо ви почина.“. Нямаше подател, нямаше нищо друго, но направо ме преряза. Просто почувствах, че е дядо Свилен, а не другия ми дядо. Така се и оказа, а за погребението му и за това колко сълзи изплаках там, няма да ви разказвам. Обичах го повече от всички хора на света, взети заедно, а вече го нямаше на този свят. Бе ми дал толкова много. Бе ми дал любов към книги, знания и култура. Бе ме създал като човек, но вече го нямаше… […]

  Мисля, че решението да стана шахматист в този живот узря в мен, когато бях някъде между 12 и 14 годишен. Бях вече достатъчно голям да разбирам в каква държава и в какъв социализъм израствам. Имах прекрасни родители. Грижовни, честни трудови хора, но „само“ счетоводители и живеехме почти в мизерия. Първите 13 години от живота ми в една стая 3 на 3 метра на свободен наем и нямахме нито кухня, нито баня. Помня в малките класове, че имаше в училищната лавка в 22-ро едни страхотни шоколадови неща, наречени плезири. Един такъв струваше 21 стотинки. Имаше деца, които си хапваха по няколко на ден. Аз имах стотинки за плезир горе-долу за един седмично… После, в Английската гимназия, шамарът бе още по звучен и болезнен! Почти всичките ми съученици бяха със „синя кръв“. Дъщери и синове на „Другаря еди кой си…“. Така че на мен твърде рано ми бе станало ясно, че в този живот, в това доста специфично общество и „система“, трябва да разчитам единствено на себе си и че трябва по някакъв начин да се „пробие“! Трудолюбие, знания, воля, характер, амбиция и хъс винаги съм имал, даже в излишък, така че рано проумях, че като че ли за мен най-доброто поле за „пробив“ ще бъде спортът. Това е една изключително трудна и напрегната човешка дейност. Понякога е направо жестока. Работата е там, че в спорта няма „вчера“… Трябва да се доказваш наново всеки ден. Твоят триумф е нечий провал. Има само горе и долу, а нагоре може да се върви само ако стъпваш върху „трупове“ – образно казано. При това съперничеството е не само на спортното поле, но и извън него…Иска се страхотен характер и изключително здрави нерви. Във всички спортове навярно, но пък в шахмата това е едва ли не най-важното. Освен това се иска и труд. И то не просто труд, а къртовски труд, всеки ден, цяла година, цял живот. […]

  Днес, през призмата на изминалите години, смятам че тогава съм взел правилното решение. И като че ли най-важното не са толкова спортните ми успехи, не петте ми републикански титли и десетките международни турнири, които спечелих, а това, че в течение на близо петдесет години обиколих почти целия свят. Видях толкова много континенти и хора, и природа, и култури, обичаи и нрави. Обитаваме един безкрайно многообразен и интересен свят. Мисля, че живях прекрасно и достойно, и даже свириха по света десетки пъти „Мила Родино“ в моя чест!

  Накрая и как се стигна до написването на тази книга… Както вече ви разказах – моята любов към четенето и книгите си е почти патологична… Аз си чета по нещо всеки ден. Цял живот! В дома си имам библиотека в която има наистина по-малко книги отколкото в Народна библиотека, но разликата не е много голяма…

  От много четене, на човек му се приисква и да опита как изглеждат нещата и от другата страна…“

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Войниклък

  София, 1975 г.

  Много може да се спори кое бе най-гадното през тези четирийсет и пет години в социалистическо-комунистическата система. Колкото и хора да попитате, толкова различни отговори може да получите. Зависи кой какво е преживял. И тук не става въпрос за идеология, а за простите житейски неща при социализАма, в нашия роден Правешки вариант…

  Аз ще ви разкажа за моите патила. За мен едно от най-безумните неща през тези времена бе военното противопоставяне между двете системи и това неспирно дрънкане на оръжие, включително и ядрено. Тази „студена война“, Берлинската стена, Варшавският договор и НАТО и безсмислените ядрени опити сигурно изглеждат направо смешни на днешните млади хора. На мен пък ми се струва още по-комична идеята за съществуването на Ал-Кайда и Осама Бен-Ладен днес, но това е вече друга тема. Още Джордж Оруел бе предвидил, че когато няма враг, той трябва да бъде създаден…

  Тогава, в нашата действителност, Hародната армия бе призвана да подготви калени бойци, готови да се справят с всякакви видове атомни и водородни бомби. Моят живот се бе развил така, че Живковият социализАм не бе ме хапал толкова яростно, но като мъж срещата ми с казармата бе неизбежна.

  Първият път направо ми се размина. Беше през 1968 година. Международната политика бе много заплетена, защото армиите на соцлагера бяха нахлули през лятото в Чехословакия. Аз току що бях завършил гимназия, а в София бе още по-голяма бъркотия. Бяхме домакини на Световен младежки фестивал и покрай подготовката и провеждането му се случваха разни много странни неща в столицата. Имаше даже и масови изселвания на определени „контингенти“ от хора…

  При мен нещата се оплескаха съвсем, защото отложиха кандидат-студентските изпити и аз получих повиквателна за родната казарма преди да са излезли резултатите от тях. Бях се представил чудесно на изпита по английски и бях сигурен, че ще вляза в университета, а не в казармата, но вместо това се наложи да се отправя първо в… бръснарницата. За ритуала с нула номер вече сте чували.

  Отпътувах за някакво гранично поделение в Родопите, което се оказа строго секретно. Трябваше да висим с часове пред едни планшети и да следим и изучаваме как нашите всемогъщи изтребители, пилотирани от потомците на Списаревски, ще прехващат и правят на пух и прах във въздуха империалистическата стратегическа авиация. Това обаче бе за по-нататък, а преди това имаше строева подготовка и пак строева, защото именно тя ще бъде ключова за победата в Третата световна война. Останах само десетина дни там, с не толкова много инциденти, и слава богу, защото вече усещах известна неприазън към мен от страна на началството, а това не вещаеше нищо хубаво. Когато разбраха и, че съм приет за студент в Икономическия институт, специалност Външна търговия, ме гледаха още по-злобно, но и аз смело им отвръщах със същото.

  Прибрах се в София, започнах да следвам и косата ми порасна… Така си изминаха цели седем години и през това време, освен ученето, пообиколих света като шахматист, а през 1973 г. бях станал вече и републикански шампион. Към края на 1975-а бях на двайсет и шест години и на практика номер едно в шахмата в България, макар и още неофициално. Това стана малко по-късно. Фигурирах под номер четирийсет и четири в световната ранг-листа. И все пак по това време у нас „Човек и добре да живееше… рано или късно трябваше да мине през казармата!“
  Като за начало пак ми провървя. Играех за дружество „Локомотив“ София, а Българските държавни железници си имаха спортна школа и аз като вече доказана спортна звезда се вредих там. При постъпването проведохме обстоен разговор с началника и подполковник Радев. Той се оказа необикновено приятен и симпатичен човек и при това доста интелигентен. Постави съвсем ясно нещата за мен – какво мога и не мога да правя и какво не бива да се случва, ако искам да си избутам двете години казарма безоблачно. По същество имах карт-бланш да участвам в турнири и у нас и в чужбина. А заръката му бе да го правя колкото се може повече, защото ми обясни, че при по-дълъг престой в София без състезания, ще бъда привикван в поделението. Едно от императивните условия във военната ми служба бе, че в спортната школа трябваше да се знае във всеки един момент – аз къде съм, какво правя и за колко време. Подполковникът си имаше най-различни интереси и хобита и аз впоследствие разбрах, че той бе направо влюбен в шахмата и се бе изказвал многократно със суперлативи за новопостъпилия курсант.

  Още преди да ми се наложи да сложа за първи път униформата на железничар-спортист трябваше да изиграя един троен мач-турнир за републиканската титла за 1975 г. Спечелих го и станах отново шампион на страната, така че първото ми влизане в школата се превърна в тържество. Лично началникът Радев държа поздравителна реч за мен и обясни, че в армията има само два чина, които се получават по заслуги – ефрейтор и генерал! А след това ми постави на раменете ефрейторски нашивки и аз нямаше да бъда никога повече редник в този живот…

  Останах в поделението за три дни и даже стана един страхотен майтап. По това време курсанти там бяха и футболистите Здравков и Хаздай. Играеха естествено в отбора на „Локомотив“ в А-група, а Ради Здравков бе даже и звезда-национал. И двамата имаха страхотни перчеми, нещо като ранните Бийтълси. В главата на подполковника се бе родил пъклен план и той ме извика в командирската стая и уточнихме в подробности сценария. Направо не можех да се спра да се смея, когато си представих какво ще се случи. Действията се развиха така – най-напред Радев извикал футболистите при себе си и здравата ги нахокал по някакъв измислен повод. В казармата това никога не представлява проблем. След това казал със супер-строг и злобен глас:

  – Извикайте ефрейтор Ерменков!

  Търча към командирската стая, влизам и естествено виждам това, което зная че ще видя. Аз съм изпънат като струна и се натягам зверски, точно както се натяга нисш чин пред началство. Подполковникът е освирепял, а двамата Бийтълси са тотално оклюмали и гледат отчаяно в земята.

  – Ефрейтор Ерменков…

  – Аз, слушам! – направо изкрещявам с най-строгия възможен глас на супер-натегач, въпреки че едвам се сдържам да не се разсмея на глас.

  – Тия двамата виждаш ли ги?

  – Тъй вярно, другарю подполковник. Виждам ги! – и в гласа ми се усеща почти садистична закана, защото аз пак съм със съвсем гола глава, нищо че съм двукратен републикански шампион. В следващата казармена година станах и трикратен, но в А-футболна група не съм играл…

  – От тук – изръмжава подполковник Радев – със строева крачка и с песен отивате в бръснарницата и там и двамата – нула номер. Не, не, нула номер – добавя той – ами да им лъщят кубетата като огледало! Ясна ли е заповедта?

  – Тъй вярно, другарю подполковник – ликувам аз – ще бъде изпълнено!

  – Ходом марш! – командвам и групата излиза от командирската стая.

  Навън вече ги строявам:

  – Редник Хаздай, дай тон за песен!

  Каква ти песен, и двамата са напълно панирани. Направо им чета мислите. Те също познават добре Радев и знаят, че с него може и някак си да се разберат, но с този ефрейтор, очевидно страхотен натегач, са в небрано лозе… Все пак редник Ради Здравков прави плах опит:

  – А бе…, ние…, ще ни се смеят хората по стадионите. Аз такова… национал… Ние се бяхме разбрали с подполковника…

  Аз обаче не го оставям да си довърши фразата, защото знам продължението и съм безкомпромисен:

  – Мирнооо! Заповедта е ясна и ще бъде изпълнена! Редник Здравков, тон за песен!

  Ради се гъне и не му се живее, камо ли да му се пее.

  – Тон за песен! Веднага! – аз съм непреклонен.

  Двамата започват да издават някакви звуци, които повече приличат на скимтене на куче отколкото на изпълнение на Николай Гяуров, но като за начало е добро.

  – Ходом марш! – командвам аз. – Строева крачка, набий токовете!

  Песента да звучи бодро – прецизира ефрейторът.

  Това, което те вече правят, започва да се доближава до спазване на заповедите ми, макар че може още да се желае. Мен обаче силите ме напускат. Може би можех да стана в този живот един добър актьор, но едва ли точно комедията щеше да бъде моето най-подходящо амплоа. Ситуацията е толкова забавна, че вече ме напушва неудържим смях.

  – Стой мирно! – изревавам аз. – Свободно! Остави!

  Успях наистина да им пробутам целия си репертоар от команди, които бях успял да науча. Нали съм началник. И започвам да се хиля.

  – Какво сте се гипсирали бе момчета? Само ще ви острижат, какво толкова? Хайде от мен да мине, заповедта на полковника ще я забравим, а ако нещо стане, аз ще се оправям…

  Те ме гледат втренчено и не вярват на ушите си, но изведнъж на лицето на Ради цъфва усмивка на просветление:

  – Еее, егати номера! Страхотно ни изработихте! А ти откога си тука? Къф спорт?

  Запознахме се, поприказвахме си и си продължихме службата в школата. То пък и беше една служба…

  А като стана въпрос за актьори, ми се иска да ви разкажа още две случки. Играех преди десетина години един турнир в Испания и си се разхождах безцелно по един от централните булеварди на Мадрид. Постепенно настигам по тротоара някаква разкошно облечена дама. Не и виждам лицето, но дрехите и миришат на мангизи от километри. Всичко, до най-малките подробности. И рокля, и обувки, и чанта, бижута, фризура, целият комплект. Изравнявам се с нея и… разпознавам Мег Райън. Задминавам я, разбира се, но почвам да изпитвам съмнения. Не се обръщам, за да не изглежда глупаво, че и без това я бях загледал доста втренчено и тя го забеляза. Но все пак си мисля – какво наистина ще прави Мег Райън тук, в Мадрид, по това време на улицата, по която минавам и аз? Трябва да ви призная, че страшно много я харесвам и като актриса и като личност. Направо ми е слабост… Затова, за да проверя съмненията си, ускорявам темпото и се отдалечавам на петдесетина метра и после изпълнявам военната команда „Кръгом и пак напред!“. Отново я гледам, но без напрежение, и колкото повече я доближавам, толкова по – тя е! Отпред е още по- красива и елегантна. Бе направо царствена в този ден!

  Другата случка е още по-убедителна илюстрация – колко малък е светът, в който живеем… За мен Фредерик Форсайт е един великолепен писател и през 1971 година той написва книгата „Денят на чакала“ (за истински, но неуспял атентат срещу президента на Франция тогава – Шарл де Гол), а две години по-късно романът бе и филмиран. Мисля, че и двете са чудесни произведения на две различни изкуства.

  Главната роля, на безименния, студен и хладнокръвен убиец, педантичен до крайност и в най-малките подробности, и абсолютен перфекционист, се изпълняваше от един рус и синеок англичанин на име Едуард Фокс. Изключително актьорско изпълнение! Този човек така изигра тази роля, че даже изпитвах известна симпатия към образа, макар че той бе пълно покритие на концепцията за „отрицателен герой“. Филмът е един от любимите ми и съм го гледал няколко пъти. А иначе съм виждал този актьор и в други роли, но много рядко, никога главни и даже в някои доста посредствени филми. Като че ли това бе ролята на живота му…

  Бях през 2009 година в Англия и един ден се качвам в лондонското метро. Непосредствено до мен застава един дребен човек, с около една глава по-нисък от мен, а аз съм само 174 см. Много строен и елегантен, на около седемдесет години, със светла, но вече прошарена коса. Вглеждам се в лицето му просто ей-така и… тези очи не мога да сбъркам никога! Самият Едуард Фокс. Отначало даже се съмнявах, защото в „Денят на чакала“ той изглеждаше направо висок. После се сетих, че другото име на киното е „великата илюзия“ и взех най-простото решение – заприказвах го. Попитах го, не виждат ли моите очи самия „чакал“ и той ме погледна с неприкрита изненада и отвърна:

  – Да, самият той, в пълния си блясък!

  Разбира се, направих му повече от искрени комплименти и за ролята му, и за филма, и изобщо за актьорската му игра. Попитах го защо не е играл по-често в киното. Той каза, че цял живот е бил по-скоро театрален актьор и във филми се е снимал съвсем малко. Реших да не го питам дали е играл в „Хамлет“, защото положителният отговор би бил повече от сигурен. Вместо това се поинтересувах често ли му се случва да го познаят хората по улицата, или пък в метрото като мен, и той съвсем ме озадачи:

  – Не – каза той. – Изобщо не ми се случва. Аз не съм звезда и тази роля бе толкова отдавна, че за мен бе изключително приятен сюрприз, че вие си спомнихте и ме разкрихте.

  Изненадата му стана още по-голяма, когато разбра, че аз всъщност съм българин. Почувствах се горд, че по някакъв начин реабилитирам страната си пред един истински англичанин. В романите на един именит негов сънародник – писателя Джон льо Каре, най-най-лошите винаги са българи… Отначало даже не повярва и каза, че говоря английски по-добре от него, но това естествено не бе вярно. Англия е страна на добри обноски и чудесно възпитание, и комплиментите са неразделна част от модела на поведение. Усетих някакво странно мълчание във вагона на метрото около нашия разговор и разбрах, че хората наоколо ни слушаха с жив интерес. Беше даже малко смущаващо… После Едуард каза, че ще трябва да слиза и в гласа му се усети съжаление. Той го и сподели. Сбогувахме се и най-вероятно няма да се видим никога вече, но е ясно, че светът си е малък…

  Дотук ви разказвах само хубави и весели неща за живота в „цивилизацията“, както именувахме тогава в казармата „кефа“ извън портала. Ако се върнем отново на темата за моя войниклък, аз си знаех, че за цялото това време няма как да не сгафя поне веднаж и то естествено се случи.
  Като всеки нормален работещ човек, и подполковник Радев си имаше право на отпуска и си го ползваше. Заместник му беше един майор и аз го бях виждал няколко пъти, но си нямахме вземане-даване. Той бе едър и много як, с румени бузи, явно от редовни срещи с чашката. Имаше типично аграрно излъчване, а ходеше вечно начумерен, сякаш целият свят му е крив. Оказа се, че Радев просто ме бе пазил от него, но все пак за цели две години веднаж не успя да ме опази.

  Беше лятото на втората ми година в армията и майорът изпълняваше длъжността началник на школата, а Радев не бе в София. Аз пък за зла участ нямах турнири и бях привикан да се явя в поделението. Еее, сложих и униформа и се чувствах малко като клоун в нея, но уж бе само за кратко… Моите авери вече ми бяха казали, че майорът не обичал подполковника (неприязънта била взаимна…), не обичал шаха, изобщо не обичал и спорта, а може би даже и себе си не обичал. Знаете, че има и такива хора. В армията са даже и повечко. Казвал обаче с възмущение, че аз съм бил най-привилегированият от всички курсанти. Може и да е било вярно.

  Във всеки случай тази слънчева лятна неделя не вещаеше от сутринта нищо лошо. Дойде при нас майорът след закуска и издаде заповед! Заведе ни малко извън портала, разбира се под строй с маршова стъпка и песен, посочи някакво кално поле и каза:

  – Тук трябва да се изкопае канал за телефонен кабел! Дължина сто метра, ей там до горичката, широчина петдесет сантиметра и дълбочина петдесет сантиметра. До довечера трябва да е готов. Ясна ли е заповедта?

  – Тъй вярно, другарю майор – сетих се аз навреме да отговоря по устав, защото това с нашивките си имаше и обратна страна…

  – Довечера ще дойда да проверя лично – каза майорът и си замина.

  Аз, в този живот, изобщо не съм от бързите кучки, дето ги раждали слепи, и свиках съвещание на кадровия състав. Естествено, на всички ни бе ясно, че в този изкоп никога няма да минава никакъв кабел, ами следващата подобна налудничава заповед ще бъде да го зарием през някой от близките дни, но в този момент това нямаше никакво значение. Почти всички упражнявахме най-различни спортове и бяхме хващали какво ли не в ръцете си (аз например пешки…), но ни обединяваше това, че лопати и кирки не бяхме и помирисвали. Простите изчисления показваха, че става въпрос за двадесет и пет кубически метра изкопана пръст и ако това са някакви минути за един ескаватор или багер, и само няколко часа за отбор здрави момчета с по- дебели вратове, но за нас…
  Бяхме около двайсетина юнаци и си дадохме сметка, че няма да се справим. Съвещанието даде обаче плод по друг начин. Един от войниците каза:

  – А бе, тука наблизо в „Надежда“ има едно трудовашко поделение. Там са главно циганета, а днес е неделя и те нямат работа. Един от тях веднаж ми се оплакваше, че манджата им била ужасна и малко и направо умирали от глад. Ще ги викнеме да ни изкопаят тая тъпотия и после ще ги нахраниме на корем в нашата столова.

  Началникът-ефрейтор оцени по достойнство тази прекрасна идея и умникът бе изпратен веднага да преговаря лично по въпроса, с още двама човека за охрана и авторитет. Назначих го за главен парламентьор и командир на цялата операция. А иначе, нашата столова си бе образцова. Имахме си чудесно ядене и то колкото искаш. Нали бе казано, май в тезисите на Партията, че „Рънътъ прави борбътъ!“.

  Отидоха трима, но като почнаха да се връщат приличаха на масовка от игрален филм за живота в Индия. Като се събра цялата група и им разясних задачата и стимула, техният катун-ръководител изкоментира:

  – Ние, бащице, на тея условия, че ти копаме секи ден по толкова. Ти само кажи. Това е нищо работа. Нас тука ни скъсват гъза от бачкане и то за нищо. Аре, че съм вече гладен кът си помисля…!

  И като награбиха кирките и лопатите тия момчета, почна да се вдига пушек. Аз и моите подопечни се чувствахме като плантатори в щата Алабама и си пушехме кротко и лафът ни вървеше страхотно. Казах на автора на идеята, че ако зависеше от мен – веднага бих му присвоил войнско звание младши сержант. Само след няколко часа изкопът бе напълно готов и опитът на мургавите багери, със средна мощност повече от една конска сила на човек, да опразнят нашата кухня бе вече приключил.

  Ние си седяхме пак така, на шарена сянка, в състояние на безметежна следобедна дрямка…

  – Ей го, оня иде – обади се един от моите редници.

  Наистина майорът пристигаше с бодра крачка и когато дойде при нас, ни изгледа строго, като особено злобно погледна точно мен, после се втренчи в изкопа с невярващи очи, а после пак в мен. Ние си седяхме като на пикник.

  – Ефрейтор Ерменков – изръмжа той. – Ти защо не спазваш устава на Народната армия, не ставаш в присъствието на по-висш офицер и не командваш отделението?

  – Прощавайте – казах аз. – Просто не се сетих. Извинете за нелюбезността.

  Вече бяхме станали на крак, но бе много, много късно.

  – Какъв е този език? Ти май не знаеш как се говори в армията – каза ми майорът и му личеше, че е съвсем побеснял. – След десет минути да бъдете строени на плаца! – издаде поредната си заповед той и закрачи към портала.

  Всички бяхме наясно защо бърза толкова и колко лесно щеше да научи истината за вълшебния изкоп и двайсет и петте кубика пръст.

  И ние тръгнахме натам, а един от по-старите и патили войници ми каза:

  – Не знам братле, но много лошо ти се пише. Тоя отдавна те беше взел на мушката и сега си му в ръцете…

  Строихме се съвсем изрядно на плаца, но това изобщо не ни помогна. Върху нас се изсипа каскада от ругатни и закани, а накрая за гарнитура:

  – Ефрейтор Ерменков, три крачки пред строя!

  Заклатушках се отчаяно натам със свито сърце, но се оказа, че ми е твърде бедна фантазията…

  – За неизпълнение на заповед, за неспазване на устава на Народната армия и неуважение към висш офицер те наказвам с десет дена в Софийския гарнизонен арест. Подготви се веднага и ще бъдеш закаран там още днес.

  Строят бе разпуснат, а моите аверчета ме наобиколиха и ме гледаха със скръбни физиономии, все едно, че бях умрял… Един от тях рече:

  – Братче, аз не съм бил там, но знам, един приятел ми разказа. Там е много по-страшно от затвор! Има всякакви типове…

  Слушах го извънредно внимателно, попивах всичко и чувствах, че постепенно се вледенявам…

  – Запомни едно – каза той. – Трябва да мислиш само за оцеляване. Забравяш всичко, кой си, какъв си. Няма университети, чужбина, шах, шампион! Няма нищо! Говориш – да или не, само като те питат, и ставаш по-нисък от тревата. Мълчиш като риба, господин никой си, дишаш съвсем тихо и гледаш да оцелееш. Не се оплакваш от никого и на никого за нищо…

  Една седмица по късно, когато излязох оттам, си дадох сметка, че тези думи ми бяха оказали неоценима полза, да не кажа, че може би и ми спасиха живота. Работата е там, че аз наистина спазих педантично всичките му съвети, но това ми костваше страшно много, защото по това време моят характер бе такъв, че постоянно правех точно обратното на неговите съвети в общуването си с хората. В ареста това щеше да е фатално…

  Откараха ме след малко, наистина не с белезници, но си бе зловещо. Той се намираше в някогашните казарми на Софийския гарнизон. Днес няма и помен от тях, а на мястото им е Националният дворец на културата.

  Сдадох си кокетната ефрейторска униформа и получих синьо дочено работно облекло и един чифт галоши, които ми бяха поне с два номера по-големи. Имаше и други новопостъпващи, макар и не толкова изплашени на вид като мен. Бе ни разяснен правилникът за вътрешния ред. Забраняваше ни се на практика всичко човешко. Нямахме право дори да разговаряме с някого от външния свят. Никакви стотинки по джобовете, никакви цигари, кибритени клечки, вилици, лъжици и изобщо нищо в нас. Пълно, абсолютно и безпрекословно подчинение. За всяко нарушение – жестоки наказания, най-лекото от които беше удължаване на срока. Ставане в пет часа сутринта (истински ужас за мен, защото аз съм си бил винаги „нощна птица“), цял ден работа (физически труд, разбира се – точно като за мен…) и после в общото помещение до лягане. То се оказа около петнайсет на десет метра, отдолу с цимент, и в него спяхме направо на пода, без нищо за постилане или завиване, повече от шейсет души, наблъскани като сардели. Лято бе наистина и не бе студено нощем, но как ли бе през зимата? Напротив, беше страшно горещо от толкова много тела в такова ограничено пространство, а миризмата бе абсолютно непоносима. Какво ставаше нощем ще премълча, защото съм твърде добре възпитан… Аз обаче стисках зъби, правех се, че нищо не забелязвам, и си траех. Помнех инструкциите на войника в школата и се бях зарекъл, че ще ги спазвам, дори камъни и тухли да падат от небето. Работата бе убийствена. Откарваха ни под строй с въоръжена охрана до булевард „Георги Софийски“ (истинска ирония, но моите родители живеят само на стотина метра…), и там разрушавахме ръчно, с кирки и лопати, стари сгради до Военна болница, стени и остатъци от тях на мястото, на което днес се намира Kлиниката по стоматология. След ежедневно около десетчасово блъскане, когато нямах сили и да ходя, а галошите ми хлопаха, се връщахме, пак строго охранявани, в това, което си бе по същество обор, и там постепенно разбрах с какви хора са ме събрали… Повечето си бяха завършени престъпници и направо се хвалеха с гадостите, които са извършили. Аз мълчах като риба и слушах. Бях забравил, по инструкция, че се казвам Евгени, а камо ли Ерменков. Двама от тях например били избягали един ден от казармата. Самоотлъчката е вече престъпление по устав, но за тях това е било само едно невинно начало.

  Напиват се като казаци и тръгват на разходка по жълтите павета на площад „Девети септември“. Спират пред мавзолея. Днес там няма вече „Девети септември“, няма и мавзолей, но тогава не бе така. Там се намираше пост номер едно в Народна република България, точно пред входа към мумията на великия вожд. Пазеха го на смени по двама въоръжени гвардейци. Не можеха по устав да мръднат и да издадат звук каквото и да става. Та стигат нашите герои при тях и започват диалог. То всъщност е било монолог, защото гнусотиите, които са им говорили, са били безответни. След това си вадят едни неща и почват да пикаят върху обувките им. Отново никаква реакция, макар че мога да си представя какво биха направили двуметровите левенти с двамата пияници. Накрая, след като и това вече не им е било интересно, започнали да им бият шамари. Историята приключила, когато някакъв бдителен гражданин видял тази гавра и извикал милиция. Те били надлежно озаптени и окошарени и ето как бяхме станали колеги по съдба. Наказанието им обаче бе само пет дни и те си излязоха преди мен. Аз бях за десет! Така бе тогава в родната казарма. Възмездието трябваше да съответства на тежестта на провинението…
  Наистина нито един не бе в гарнизонния арест за убийство, но имаше няколко, които казваха, че вече са я вършили и тая работа, и даже им било правило кеф!

  В часовете преди лягане за сън имаше и няколко други занимания освен раздувките – кой какво направил. Това бе играта на „бъз“, но аз не участвах в нея, защото се раздаваха такива мощни тупаници, че нямаше да се размина без контузия. Другото бе скок на дължина от място и там аз бях далеч най-добрия сред кадровия състав на ареста, (бях тренирал лека атлетика – спринт и скок дължина), но не се престаравах, защото почувствах, че ще е по-здравословно за мен ако не бях първи. Третият вид спорт бе най-популярен и най-противен, защото това бе една отвратителна гавра на по-силните над по-слабите и на бабаитите над по-забележимите и непокорните. От това най-вече ме бяха избавили инструкциите, иначе щях неспасяемо да попадна в групата на потърпевшите.

  Междувременно се виждаше вече светлина в тунела, защото бях намерил начин, макар и в нарушение на правилата на ареста, да се свържа с родителите си и да им кажа къде съм и то за нищо. Вярвах, че те ще направят всичко възможно да ме измъкнат оттам и по-рано. Така и стана накрая. Когато подполковник Радев научил подробностите, си прекъснал отпуската и се върнал в София. Не зная какъв разговор са имали с майора, но Радев му заповядал да дойде лично до ареста и да ме извади оттам след седем дни престой. По-късно посветени хора ми обясниха, че съгласно неписан закон в армията, това било страхотно унижение за по-нисшия чин – да му се наложи да отмени собствената си заповед…

  Прекрасен човек бе подполковник Радев, но вече го няма на този свят, а за майора не съм чувал нищо, повече от трийсет години, и най-доброто, което може да му се случва, е да лови някъде риба, но съм сигурен, че и нея ще мрази, дори докато я хваща…

  Аз пък съм вече в запаса и едва ли ще взема дейно участие в Третата световна война, а за борбата с Осама Бен-Ладен и кой е истинският враг на днешната ни армия – това ще е съдържанието на друг разказ.

   

• Обща декларация на Делян-Пеевското Народно събрание: „Офцете ще платят сметката“

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  Делян-Пеевското Народно събрание излезе с декларация по повод кризата – „Кой ще плати сметката?“. Декларацията бе прочетена от Данчо Ментата в присъствието на Боко Тиквата, агент Павел, главният Мултак, маминото детенце, МАМА, Стани-Шеф, Тетка, пчеличката Мая, Иван Подпалван, Цацата и още куп други месести и слузести представители на висшата политическа краста, мастития бизнес, бандерите и съебната система:

  “От името на всички, които сме се изтъпанили тук, заявявам най-отговорно, че е дошло време офцете да се отблагодарят за нашите грижи и да покажат признателност и покорство, като не създават проблеми с опитите си да ринат из лайната. Ние нямаме нищо против тяхнотото напористо блеене, но все пак и нашето търпение си има граници. И да блеят, и да не блеят, офцете ще платят сметката. Това е същността на Офцекрацията. В едно офцество, всеки има право да избере дали да бъде офца или овчар. Когато сте избрали друг да управлява вашия живот, да определя законите и правилата, по които да живеете, вие сами сте признали собствената си простота, леност и нежелание да носите отговорност за собствените си постъпки, вие сте избрали офчия живот. А ние, които нямаме желание да оставим живота си в чужди ръце, и искаме сами да управляваме живота си и да носим отговорност за него, го правим, като най-благородно и самоотвержено се нагърбваме с тежестта да бъдем и овчари, т.е. да се грижим и за вас.

  Много от офцете, въпреки че доброволно са избрали да бъдат офце, протестират срещу своята офча същност, като искат да се ползват с облагите на овчарите, но без да се нагърбват с отговорностите на овчарлъка. Те наричат себе активно гражданско офцество и блеят до скъсване, размътвайки и без това простите глави на останалите офце. Ние вече 25 години полагаме усилия за тези, които са избрали да бъдат офце, да водят един нормален офчи живот. И днес, когато сме допуснали грешка, вие офцете скачате срещу нас и едва ли не искате да ни изядете. Това няма как да стане, не поради друго, а поради офчата ви същност, която смята, че с блеене всичко се постига. С блеене нищо не се постига, най-много да се изпотиш. Искате смяна на овчара без да разбирате, че овчарите са си овчари, а офцете – офце, и нито овчарят може да направи от офцете – овчари, нито офцете могат да направят овчаря – офца.

  Офцата си е офца, тя не избира овчара измежду някоя от милионите офце в стадото, а одобрява предложените за овчари от средите на овчарите. Това е Офцекрацията и по-добър строй не е измислен. Офцата ражда офце, овчарите – овчари. Сметките винаги се плащат от офцете, защото това е тяхно задължение, което са приели, когато са избрали лесния вариант друг да носи отговорност за живота им. Днес вие блеете, че няма да платите, и вашият офчи мозък се насира от кеф, като си мисли, че е изблеял нещо много умно. Че кой друг ще плати, бе? Нали ние пишем сметките, не вие! Която и сметка да изберете, вие ще я платите, но понеже сте офце, не го разбирате. Няма вариант овчарят да плати, защото той определя правилата и пише сметката, докато офцете блеят и пасат трева. Ние няма да платим, може да понесем загуби, но няма да платим – ще плащате вие.“

   

• Плъхове

  

  Какво знаем за тях? Освен, че са вредители, всеядни и сеят зарази? Имаше и някаква приказка за плъховете и потъващия кораб…

  Спомняте ли си Мадридския гризач, дето щеше да ни оправи за 800 дни? Проявил особен вкус към държавни гори и резиденции, плъхът от Мадрид оправи себе си и шайка алчни тарикати, някои от които днес са горди собственици на десетки хотели, плажове и предприятия. След самооправянето дойде ред за крачка встрани и назад. Дори се отказа от председателското място в партията си. Идеята е – мен вече ме няма, не ми обръщайте внимание, забравете колко съм гризал.

  Почти същата картинка се наблюдава и при Драгалевския плъх. Този, въпреки тупането в гърдите, че е вегетарианец, успя да оглозга стотици фирми, заводи и фабрики. „Нефтохим”, БГА „Балкан” са само част от вегетарианското меню, включващо разбойнически приватизации, тлъсти комисиони и скрити участия във вече раздържавени предприятия. Плъхът от Драгалевци също си има бандити, които не се оплакват. Въртейки опашки около командира си, и те загладиха косъма. И той се отдръпна от председателското място в партията си. Явно споделя мечтата да стане невидим.

  Идентичен е случаят с плъха от с. Дръндар. Обръчи от фирми. Раздаване на пайове от държавната трапеза на специално подбран кръг от еничари. Дръндарският плъх е известен като най-добрия хидролог сред гризачите философи. Нападнаха го с воден пистолет и той се оттегли окончателно в „Сараите”. Пак по същата логика – нагризал се е предостатъчно и би било чудесно, ако лека-полека го позабравят. И с председателското място в партията се прости. Познато, нали?

  Следващият представител на едрите вредители, за когото се сещам, е с руско-украинско-съветско потекло. Въпреки, че е тясно специализиран по ролята на шинелите в Червената армия, той се оказа изключително талантлив заменкаджия. Около 8 млрд. лева в плажове и гори се наляха в джобовете на олигарси, местни феодали и социални милионери. След като се охрани и закръгли до пръсване, плъхът се готви да се скрие чак в Брюксел. Дори обяви, че се отказва от председателското място в партията си. Това пък хвърли в екстаз всички мишки.

  Наблюдавайки житието-битието на 4-те плъха, ясно се виждат общите между тях плъхски навици:

  1. Грабят, гризат, колкото могат, че и отгоре.

  2. Всеки от тях се е обградил със собствени приближени, които също крадат, където и каквото докопат.

  3. Рано или късно решават, че са се налапали доволно и се скатават. Оттеглят се от председателските места в партиите си. Спират натрапчивите появи пред камери и прожектори. Скриват се по тъмните ъгли и се хранят от награбеното. Знаят, че никой няма да им потърси отговорност, никой няма да ги накаже. Плъховете са се постарали да назначат свои мутанти – прокурори и съдии. Овъргаляли са ги в мръсотия. Дали са възможност и на тях да грабят. Целият трик е във взаимното пазене и съблюдаване на изконните плъхски традиции.

  Плъхът от Банкя, за разлика от гореспоменатите, все още не е решил да сдава властта в партията си. Може би още му се граби или пък не е завършил процеса по бетонирането на задника си. Така или иначе и той, а и всеки следващ гризач ще се движат все по тия стъпки. Такава им е натурата. Въпросът е, след като сме се запознали с начина на живот на носителите на чума, как да се отървем от тях? При това така, че от плъховете и следа да не остане.

  Какви ли бяха способите за борба с гризачи?

   

  Ивайло Зартов,

  10 юли 2014 г.

• Оффцете трябва да платят…

  
  Оффцете трябва да платят,
  нали за туй са ни избрали,
  да плащат всичко, всеки път,
  когато ний сме се насрали.

  Оффцете трябва да платят,
  а не да ходят по протести.
  Те трябва вкъщи да седят
  и в телевизор да се блещят.

  Оффцете трябва да платят,
  за да живеят във кошара.
  Оффцете трябва да платят
  и на Вълка, и на Овчара.

  Така устроен е светът,
  Оффцете винаги ще плащат,
  дори да блеят и врещят
  със всички сили, че отказват.

   

  Чергар Странник,
  Neverojatno.wordpress.com

• Тих стих

  

  Понякога съм тих,
  стих или роман,
  заради… да ме четеш.
  Подробно. Без прекъсване.
  Просто ей така.
  Да ти запълня времето,
  между две кофеинови –
  димести глътки.

  Липсата ти ми е в повече
  от необходимото,
  затова плача само нощем.
  Зная – че съм, съм…
  егоистично нахален съм.
  Безработен самотник.
  Или обратното. Все тая.

  Не умея да говоря френски,
  но се справям с отлежало уиски.
  Слушам Бийтълс – и какво ли не,
  мечтая си да пуша наргиле.
  И да съм пак разглезено дете.
  През зимата тъгувам за море,
  през лятото – за тиха снежна приказка.

   

  Ибрахим Бялев

   

• Пристигане в Америка

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  

  Лесно е да се замине от някъде. Нали знаете как казват: „В раздялата две трети от мъката взима оставащият. Заминаващият отнася само третина от нея“.

  Виж, пристигането е друга работа. Магията на пътя ни кара непрекъснато да заминаваме. Хоризонтът ни мами с обещание за прекрасни гледки, чудесни срещи, парична изгода или охолен живот. И ние тръгваме нанякъде. Обикновено си имаме определена цел. Казваме си: „Отивам еди къде си да правя еди какво си“. Всъщност, просто тръгваме подмамени от хоризонта.

  Пристигането, за където сме тръгнали, е невъзможно по простата причина, че винаги тръгваме към някаква идея, мисъл или мечта. Реалността е винаги различна. Тя ни обърква с несъответствието си с нашите копнежи. Посоката се губи в многобройните и непрекъснато променящи се завои на пътя, а целта, към която първоначално сме тръгнали, избледнява от разнообразието на нови цели и стремежи.

  Един приятел веднъж ми каза: „Ние, Викторе, сме хора, останали на самолета от България за Америка. България напуснахме, но в Америка никога няма да пристигнем истински“. Така се чувствахме тогава. Наскоро пак се замислих дали съм пристигнал вече тука след петнадесет години. Причина, за да се замисля за пореден път, беше моят шурей, който ни дойде на гости с жена си.

  Това беше първото им пътуване до Америка, а и първото им пътуване извън България изобщо. Шуреят е последният плевенчанин. Също както последният мохиканин е последен в рода си, и шуреят ми е от малкото българи, никога не напускали родината ни.

  Ние, българите, все повече пътуваме и независимо, че сме още далеч от определението космополитна нация, по-голямата част от нас са били по веднъж-дваж в чужбинско. Не и моят шурей. В Плевен е роден, в Плевен живее и поне засега по всичко личи, че там ще си умре, да му дава Господ живот и здраве.

  Обича си той града и страната, независимо, че е получил от тях много по-малко, отколкото повечето от нас. Питайте го как се изкарва месеца в наше време на заплата на техник в ТЕЦ-а и работничка в шивашки цех. И той ще ви каже: „Нормално се изкарва. Стига и за хляба, пък и за пържолите остава.“ Цар е шуреят по връзване на двата края. И никога с мошеничество. Надарен е той от природата със здрав разум и умение за всичко, и винаги да си прави сметката. По съотношение на цени и качество на стоките слага в джоба си и най-модерната компютърна програма. Доколкото знам, нищо и никога не им е липсвало. Шуреят не е любопитен човек, обаче обича фактите и помни много.

  Магията на хоризонта не го лови. Той би казал: „Хоризонтът е въображаемата линия, където небето се слива със земната повърхност и толкоз. Зад него не виждаме нищо и не ни и трябва да виждаме.“

  На света живеят толкова много различни хора. За едните животът започва там някъде зад хоризонта. За други зад хоризонта няма нищо, а за трети животът е вечно пътуване към хоризонта.

  Тези, третите, са първооткривателите. Те пътуват, защото са омагьосани и безнадеждно пристрастени към пътя, а той винаги върви към хоризонта, независимо в коя посока сме тръгнали. Колумб тръгнал да открива път за Индия и по случайност се натъкнал на Америка. Магелан сигурно се е загубил и за по-кратко е предприел околосветско пътешествие, за да се върне у дома. Римските легиони завладели цяла Европа и Англия, докато се приберат обратно в Рим, а после измислили поговорката: „Всички пътища водят до Рим“.

  Това са първооткривателите – романтици на пътя. А после по техните следи тръгват търговците, предприемачите, войниците, по-късно фермерите, работниците и най-накрая Петко – моят шурей. Значението на Пецата, както му е прякора, е не по-малко от значението на Колумб. Колумб отваря кръга, а Пецата го затваря. Колумб води хорото, а Пецата е накрая. Едно хоро е невъзможно без всички хора да се хванали на него и да танцуват в такт. Америка е истински открита не в 1492 година от Колумб, а през 2013-та от Пецата.

  Шуреят дойде за абитуриентския бал на малката ми щерка. Той много обича племенничките си. За мене беше много важно Петко да открие Америка и аз бях готов да направя всичко по силите ми това да стане. В плановете ми имаше такива перли като посрещане с лимузина на летището, разходка с частен самолет, посещение на Лас Вегас, шофиране на кола на пистата на Инди 500 и много други.

  Естествено, всичко това не може да се осъществи за три седмици. Но направихме и видяхме не малко. Обиколихме центъра на Индианаполис, ходихме в чикагска гангстерска кръчма, качихме се на най-високия небостъргач в Чикаго, бяхме до рокерско градче в дълбоката провинция в Индиана, стреляхме по глинени панички, добивахме огън с търкане на две пръчки, посетихме Америка от 1700 година, запазена точно както е била, барабар с хората, в един много специален музей на открито, летяхме с въздушен балон в небето, возихме се на мотор и на класическа супер мощна американска кола, снимахме се с американски полицай и пожарникар, плавахме по езерата в Индиана с лодка и какво ли още не.

  Бяхме и на абитуриентски бал на дъщерята, което си е история за различен разказ, посрещахме множество гости по случай завършването на малката, ходихме на балет с нейно участие…

  И добре, че е любимата ни кръчма „Вълчетата“ на езерото Морз, защото както го бяхме подкарали, Петко и жена му май щяха да изпуснат шанса си да пристигнат в Америка, и по този начин да затворят кръга, започнат от великия Колумб.

  „Вълчетата“ на Морз е една много, ама много местна кръчма, пропита с духа на централна Индиана. Тук е щатът на фермерите, ловците, рибарите и лодкарите. Добавете достатъчно камиончета-пикапи, малки едномоторни самолетчета и рокери от всякакъв сорт и вид на вкус, кипнете всичко това в топлото и влажно Индианско лято, охладете го в обилните снегове и поледици на тукашните зими, изчакайте да се изтиши през спокойната прекрасно многоцветна и уханна Индианска есен, и централна Индиана е почти готова за масата.

  Най-добре се усеща вкуса и уханието на тази гозба на дървената тераса на „Вълчетата“, откъдето се открива чудесна гледка към езерото Морз. Най-доброто време е по залез слънце и най-доброто пиене е наливна бира „Синята луна“, с резенче портокал на ръба на чашата.

  Чувате ли тази песен? Това е „Хотел Калифорния“ в изпълнение на местен музикант, който пее тук до вас на терасата, акомпанирайки си с китара. Той ще ви изпее всичко, което поискате, стига да го помолите. Джаз, лек рок, синя трева, кънтрипоп и каквото още ви душа поиска. И как само ще ви го изпее! Не забравяйте, че стъклената купа пред него е за бакшиши. Той си ги заслужава.
  Погледайте езерото, яхтите, моторниците, хората в тях, спретнатите потънали в зеленина къщи по бреговете му. Погледнете това безкрайно широко небе на Индиана с плуващите по него подобно на въздушни кораби бели пухкави облачета, усетете бриза, галещ лицето ви, и се насладете на красотата на залеза.

  А наоколо, насядали на масите, ще видите обикновените хора на тази страна. Тук са всички, и милионерът от замъка отсреща, и трокаджията, който току-що се е прибрал от път, и фермерът, изкарал цял ден на полето, и кой ли още не. Те са тук с жените, децата, приятелките си; приказват, смеят се, аплодират и поздравяват певеца, танцуват и се целуват на фона на залеза.

  Искате да си направите снимка за спомен ли? Веднага от отсрещната маса някой ще предложи да ви снима, ще го направи с усмивка и шегичка, и няма в никакъв случай да забегне с апарата ви.

  Там, във „Вълчетата“, видях затварянето на кръга. Петко пристигна в Америка. Лицето му се отпусна и вече не се мръщеше, както обикновено, очите му светнаха и даже лека усмивка се очерта на лицето му. Той слушаше музиката с кеф, снимаше залеза, целуваше жена си и в този момент той беше не българинът, плевенчанинът, който не говори английски и е тука само за малко, а част от това около него, част от компанията.

  Петко пристигна и аз постигнах своето, макар и да нямах никаква заслуга за това. Той отнесе за България в сърцето си тази малка част от Америка, страната, в която живеят племенничките му, които толкова обича, и страната, в която ние, техните родители, пристигаме всеки ден от петнадесет години насам.

   

• Цацаров: Пеевски няма вина за банковата криза

  Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде…

  .

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  
  Главният прокурор Сотир Цацаров оневини депутата от ДПС Делян Пеевски относно слуховете, че е замесен в зародиша и развитието на банковата криза. Ето какво заяви той пред медиите:

  “На мнозина им се иска прокуратурата да започне разследване срещу депутата Делян Пеевски и поради това сред българското население умишлено се разпространяват злостни слухове, че г-н Пеевски е замесен в отминалата вече банкова криза. Искам да предупредя тези, които разпространяват умишлено подобни недоказуеми твърдения, плод на болното им съзнание и личната им завист към този успял млад човек, че ако продължават е много вероятно не той, а те самите да станат наш клиент. Смятаме, че е необходим не просто закон срещу разпространителите на зловредни за банките слухове, но още повече на такъв за депутатите. Искам ясно да заявя, че г-н Делян Пеевски няма нищо общо с разразилата се у нас банкова криза и всеки, който хвърля камък срещу него, трябва също да строши собствената си глава, особено, ако самият той има кредит, който не може да изплаща. Защото много бяха спекулациите, че г-н Делян Пеевски имал огромни задължения към КТБ, които отказвал да обслужва, но дори това да е вярно, то не означава, че г-н Пеевски и по-зловреден от всеки друг гражданин, изпаднал в затруднение да обслужва кредита си.

  На всички е ясно, че подобно умозаключение би направило виновници за банковата криза голяма част от българското население, което по една или друга причина не изплаща задълженията си било към банките, било към Топлофикация, било към когото и да било. Когато ставаше въпрос за обществото, всички викахте колко лоши били банките и колко високи са лихвите, как едностранно променяли условията по договорите на кредитите, и призовавахте депутатите да вземат мерки за тяхното озъптяване. И те го сториха – ако не помните, приеха специален закон срещу самовластието на банките. И голяма заслуга за този закон има г-н Пеевски. А сега, когато самият г-н Пеевски стана обект на банкова атака срещу себе си – атака, която подозираме е инспирирана от банковата система, за да унищожи г-н Пеевски за това, което им причини, същото това общество скочи да защитава банките и да плюе срещу г-н Делян Пеевски. Това е висша форма на неблагодарност.

  Да, не се учудвайте. Кризата бе инспирирана от самите банки, за да унищожат кариерата на г-н Пеевски, защото банките много добре знаят, че те самите ще бъдат спасени от държавата, но Пеевски – не. Пеевски трябваше да бъде хвърлен на овълчилото се от страх за парите си общество и да бъде разкъсан от него. Но батко ви Цацаров не е вчерашен, той е ял от хляба на г-н Пеевски и много добре знае що за човек е. А той е човек с висок морал, който по-добре борави с мислите си, отколкото с думите. Неслучайно г-н Пеевски бе издигнат за евродепутат, неслучайно бе избран за тази позиция и неслучайно сам се отказа от нея. Повтарям, сам се отказа от нея. Кой друг се отказа – Станишев? Делян Пеевски избра да остане и да помага за стабилизирането на България в този труден момент – дори само това е достатъчно доказателство за неговия висок морал и корупционна устойчивост. Кой може да купи Делян Пеевски? Никой! Така че, моля ви, забравете това име. Не искам повече да чувам за него да се говори като за доказан престъпник. Защото той не е, не е бил и никога няма да бъде такъв.

  И да обобщя: Забравете името Делян Пеевски. Христо Бисеров не съществува. А Цветан Василев не искам да го виждам – да върви на майната си.“

   

• Владение

  Славимир Генчев,  Slovo.bg

  

  .

  Знам, че личният опит е скъп.
  Трупат се грешките неусетно.
  Но едно е
  на собствен гръб,
  а друго – за чужда сметка…

  Кой там умува
  кое не бива,
  какво е криво,
  защо не става?
  Аз пак до дупка
  ще гоня дивото,
  защото то
  има право.

  Тъй или инак,
  няма какво
  да ми говорят по принцип:
  онзи, дето е в мнозинство,
  вече не е
  единствен.

  Всички, които
  са част от стадо,
  дори не чуват,
  че блеят.
  Човек без вътрешна
  интифада
  обречен е да не смее.

  И днес, след толкова изпитания,
  не търся лека страна.
  Знам:
  голямото разстояние
  е само в дълбочина.

  .
  

• Молитвата на атеиста

  

  Господи,

  Не ти, който си на небето, а ти, който си в душата и сърцето. Моля те да направиш така, че те да спрат, Господи.

  Днес дойдох при теб в твоя храм. Там подът е от зелена морава, олтарът е езеро, стените са разлистени дървета, а покривът са облаците небесни. Там видях и чаплата свещеник с душа светла, озарена от твоята мъдрост. Тя следваше твоята воля, която тази сутрин за нея беше да лови жаби в езерото на храма ти.

  Ти ми проговори, Господи, от олтара езеро с гласа на вятъра, и ми каза, че душата човешка е като това твое езеро. Спокойна ли е повърхността му, в нея се отразява всемирът, като в огледало. Но рядко повърхността му е спокойна, защото ту вятър ще подухне, ту птичка ще прехвръкне и в уплахата си ще изпусне клонче или червей, ту риба от дълбините ще изплува мухичка да си хапне.

  Никога не са спокойни за дълго душите човешки, Господи. И затова рядко виждат истината.

  Силен вятър духа над езерото на мойта душа. Трудно ми е да видя света от вълните и водовъртежите, Господи. Твоя свят. Размива се той в кривото огледало на човешките ни дрязги и дребнавите ни интереси. Направи така, че те да спрат, Господи. Нека си отидат багерите от Лъвов мост. Нека дойдат там хора с чисти ръце и чисти помисли и нека от там започне възраждането на Родината ми. Искам, Господи, вместо бетон и коли да има там музей на открито, където всеки да може да види и да се убеди, че не сме дошли от нищото. Нека всички разберем, че ние, живите, сме езера, които се пълнят от реките на миналото и се оттичат в морето на бъдещето.

   

  Виктор Хинов

  ––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Авторът е роден в София и е израснал в района на Лъвов мост. През 1998 г. заедно със семейството си емигрира в САЩ, където живее и работи и днес.

• Сърце на лекар

  Разказ от Виктор Хинов*

  .

  

  “Ще минат години,
  аз доктор ще стана.
  Елате ме вижте тогаз!

  Ще имам парички,
  кола, секретарка
  и в шкафчето аеро коняк…”

   

  Юлиян остави китарата настрана и си пийна стабилна глътка от двадесетгодишното уиски. За моя приятел, Юлиян, аз съм нещо като стария анцуг. Нали знаете, тоя стар анцуг, който обличате, когато не ви пука как ще изглеждате. Обикновено това е, когато сте обезверени, разочаровани от света и неговото отношение към вас и общо депресирани. Старият анцуг. Само той ви остава тогава. Подхожда на настроението и на ситуацията.

  Приятелят ми преживяваше тежък личен момент на раздяла със съпругата си. А песничката, която ми изпя, е част от познат на всички ни студентски фолклор от осемдесетте години. Ех, какви времена бяха! Лекции понякога, упражнения от време на време, и купони, купони… Тръпката на първата любов. Неописуемо.

  Летни вечери в студентските общежития, осми декември, добри искрени приятелства. Бъдещите лекари бяхме ние тогава. Колко сила и хъс имахме… Искахме, всичките, без изключение, искахме да променим света. Да го избавим от болките и страданията. Е, искахме и да се прочуем и да забогатеем, и да пътуваме в чужбина, и коли и секретарки, и в шкафчето айро коняк искахме…

  Последните години на гимназията, когато почнах да се чудя какво да правя по-нататък, майка ми, баба Зося и дядо Йордан бяха тези, които ми казаха: “Витя, ти имаш добро сърце. Стани лекар.” Добричък съм си бил винаги. Дебеличък и добричък. Сега разбирам, че това означава, че съм бил и лошичък, но съм искал толкова много да бъда добричък, че предпочетох да си хапвам повечко, и да се нервя по-малко. Но съм и добричък. Как разбрах това ли? Ами по-голямата ми дъщеря. Най-добре се виждат нещата отстрани. В нея има тази добрина в чист вид. И когато я видях в нея, я познах. Добрината от детството ми. Когато още не бях започнал да ставам лошичък. Тази добрина, забелязана и култивирана от родители и наставници.

  Определено исках да спася света от болести и смърт. Да, исках да направя така, че хората да не умират. Първото погребение, на което присъствах, беше на Живко. Най-доброто момче в класа. Откриха му рак на гръбнака. Месеци наред ракът се развиваше и постепенно прекъсна връзката с краката, после с ръцете и после го уби като прекъсна и дишането. Спомням си как седеше в стаята си, в малката софийска къщичка до гарата. Сега там, на това място има автогара. Мускулите на ръцете му атрофирали, лицето бледо. Най-силното момче в класа беше Живко. Защитаваше всички слаби и не търпеше несправедливост. На силата и лошотията отговаряше със сила. Ей така, отвътре му идваше. Не разсъждаваше за правилно и неправилно. Знаеше кое е правилно в сърцето си.

  Погребаха го в селото му в един дъждовен есенен ден. Досега мога да си представя как лежеше в гроба, обсипан с цветя. Не искам Живко да умира. И сега също не искам.

  Не ми пукаше много за колата и секретарката, не ми пука и досега.

  За пръв път се срещнах лице в лице с враговете си в Бърза помощ. Отидох да работя там като санитар и бях част от екип на линейка, която караше невролог. Д-р Филева беше моята кръстница в професията. Досега си спомням началото на дълга рецепта за успокоителни капки, която научих от нея. Натрий бромати, калий бромати… Рецептата покриваше цяла бланка, та оставаше и за обратната страна. Беше от онези рецепти, които са по-скоро указание за фармацевта как да приготви лекарството. Класика.

  А доктор Филева беше истински лекар. Шофьорчето я мислеше за луда, в смисъл на отнесена от вихъра, странна. Имаше нещо странно в нея, но за разлика от шофьорчето, аз го харесвах. Харесвам странните хора, странните птици.

  След завършването се озовах в ИСУЛ, в ортопедията. Хирурзи. За тях може да се напише отделна книга. Социална субкултура, подобна на тази във филмите за дивия запад. Най-добре изразена с любимата ми фраза на Туко от „Добрият, лошият и злият“: „If you want to shoot, shoot. Don’t talk!”. (“Ако искаш да стреляш, стреляй! Не плямпай!”)

  Дано да имам думи някой ден да ви разкажа подробно за хирурзите на ИСУЛ. Ще научите за бай Иван Маринов. Той тогава беше на четиридесет и осем и за нас, младите, беше бай. Каква прецизност в операциите, какъв финес! Доктор Маринов беше фин човек и много чист и качествен хирург. Разведен с дете, строеше къща някъде по дефилето, а в шкафчето си имаше бутилка уиски, но си сръбваше от нея само след смяна, да отпусне напрегнатите до скъсване нерви.

  Ще ви запозная и с доктор Казаков, с характер, напълно подхождащ на името му. Брилянтен хирург, смелост, граничеща с лудост, любимец на нежния пол и кавалер. Абе, истински казак. Той по-късно умря от рак, заради пушенето и непрекъснатото облъчване от некачествената, разпадаща се рентгенова апаратура.

  От рак умря и доктор Цачев, млад лекар. В него имаше много топлина, приятелство и подкрепа. Помня как веднъж ми помогна да извадя парче метал от ръката на брат ми. Вадехме го под рентгенов контрол. А по-късно разбрах, че е развил рак на лимфните възли. Този рак е тясно свързан с рентгеновото облъчване.

  Кой ти мисли за тези работи тогава. Всички искахме да оперираме. Всеки искаше да е Клийнт Ийстууд. Имахме си любимци от старите кучета. Аз исках да съм като Казака и бай Иван в хирургията. Но животът реши различно.

  Срещнах бате Коце Младенов и това, което видях у него, ми остана за целия ми професионален живот по-нататък. Израсъл в малко село до Годеч, с лице, което би дало повод на Ламброзо да го класифицира измежду най-опасните криминални типове; приказка и поведение, което допълваше лицето; бате Коце има най-голямото и топло човешко сърце, което можете да си представите. Той дълго години лекувал затворници, работещи в Бобовдолската мина. Едър и силен, с издадена напред долна челюст  и при все това безкрайно добър и състрадателен.

  След като аз обърках една операция и пациенката получи усложнения, той, без да има нищо общо със случая, се зае с нея. Не ми казваше нищо. Понякога ходех с него при нея и стоях там, докато той й слагаше инжекции или сменяше превръзките, но болката и срамът от това, което бях направил на тази жена, бяха прекалено големи, за да мога да правя това, което правеше той.

  Стоях и го гледах, и се учех на нещо, което никой не ме беше учил дотогава. Сърцето на лекаря. Имал съм сърце за лекар, ми казваха. Не е съвсем така. Може да имаш мозък за лекар, но пак трябва да ходиш да учиш. Сърцето също трябва да се учи. И най-важният си изпит взех там, до рамото на бате Коце.

  Не победих смъртта, не победих болестите, но докато бате Коце е с мене, няма да се уплаша от тях. Ще съм винаги там за тези, които страдат, и за тези, които умират.

  “Ще имам парички,
  кола, секретарка
  и в шкафчето аеро коняк.”

  Ееех…

  „Старите лекари никога не умират. Те просто спират да ходят на визитации.“ – Изречение, написано на стената на една от многото болници, в които съм работил.

   

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Повече за автора, първата му книга, както и други неговите разкази може да се види тук, тук, тук и тук.

   

• Кошмарология

  

  Има наука, която се занимава с изучаване на процесите и явленията, свързани с най-страшните сънища. Сред специалистите е позната като кошмарология. Международен екип от видни кошмаролози изследвали различни групи от българското общество. Ето част от поразяващите резултати. На въпроса „Кои са вашите най-ужасяващи кошмари?” – олигарсите Златев, Божков, Ганчев, Минев, Гергов… и пр. изхълцали следното:

  – Ох, правят ни ревизия на всички приватизационни сделки. Отнемат от нас и от роднините ни незаконно придобитото имущество. Вече нямаме силата да назначаваме свои слуги като политици, депутати, министри и магистрати. Не можем да контролираме и подкупваме. Осъждат ни и ни вкарват в затвора с доживотни присъди. Финалът на кошмара има и по-зловещ вариант – освирепелите български граждани, докарани до просешка тояга от нас, ни разкъсват публично на площада.

  Учените кошмаролози задали същия въпрос на Станишев, Борисов, Доган, Костов, Сидеров и други подобни индивиди, смятащи себе си за политици. С леки заеквания и запецвания споменатите си признали:

  – Страх ни е, че идиотите, които успешно лъжем, грабим и потискаме, вече не се мразят помежду си, а ненавиждат нас. Не можем да застанем на входа и на изхода на държавните пари. Не крадем данъците на българските граждани и не ги преразпределяме в нашите и в джобовете на олигарсите и магистратите. И то не защото не искаме, а защото вече не сме начело на властта. Нещо повече – отнели са ни всичко, награбено от нас през годините, и са ни тикнали в затвора. А някои от нас за назидание са обесени на жълтите павета в София.

  Записали кошмаролозите отговорите на властимащите и отправили същия въпрос към прокурорите и съдиите български. Те пък като отворили едни усти, нямат затваряне:

  – Кошмари ли, най-страшните ли? Че има ли нещо по-ужасно от това да няма кой да ни подкупва? Ако никой не ни плаща, за да натопим или за да спасим от „правосъдието” когото трябва, ще останем на една гола заплата. Че това живот ли е? Без олигарси, местни феодали и политици на кого да служим? Присъдите издаваме в името на народа, законът е над всичко и над всеки, ама сиренето е с пари. Така че, който плаща, получава услугата правосъдие. Пък и да не говорим, че не сме много по сиренето, а наблягаме на разни други лакомства – вили, къщи, лимузини, екзотични почивки. Няма ли кой да ни подкупва, става страшно. Някой наш колега ще вземе да си свърши работата и да ни тикне зад решетките за стотина години. Ще ни вземат имането и като нищо може и да ни разчекнат публично. Ей така, за радост на хората, и за да си опичат акъла тия след нас.

  Кошмаролозите фиксирали и тези резултати и решили да обобщят. Оказало се, че най-страшните кошмари и за трите групи – олигарси, политици, магистрати се свеждат до едно:

  Да не прогледнат българските граждани. Да не осъзнаят кои са истинските виновници за 25-годишния геноцид. И сега внимавайте! Истински шок настъпил за учените, когато задали същия въпрос на самите жертви на геноцида. Оказало се, че и те самите се страхуват от това, че ще прогледнат. Ужасът им бил породен от това, че ще трябва сами да поемат отговорност за съдбите си. За живота на децата си, на родителите си. Кошмар! Няма да могат да мрънкат и да винят световната конспирация за бедите си. Ами ако изведнъж вземат и разберат, че са роби само защото са приели да бъдат роби. Ужас!

  Тук екипът от видни международни кошмаролози си плюл на петите. Досега в научната си практика никъде по света не били попадали на подобно чудо. Цял един народ с еднакви най-страшни сънища. Кошмар!

  .

  Ивайло Зартов,

  3 юни 2014 г.

• Des Plaines – Механата

  Разказ от Виктор Хинов*

  .

  Ако искате да пътувате по света и нямате финансова възможност, то просто отидете в Чикаго. Ако живеете някъде в Средния запад, за около три часа каране по магистралата ще можете да се насладите на кубински танци, китайски пазар, гръцка кръчма, руска баня, филипинско гостоприемство и турско кафе по избор. Ще можете да се срещнете с представители, на която си пожелаете националност в естествената им среда, и да се потопите в която и да е култура, без да напускате пределите на Америка.

  Ако отдавна не сте си били в България, то посетете Малката България в Des Plaines и Shiller Park. Това са кварталите около летището O’Hara. По неизвестни причини, нашите сънародници се заселват в района на летището и понякога остават да живеят там за цял живот. И така можете да излетите от втори терминал на летище София, да се приземите на пети терминал на летище O’Hara, и пак да се озовете в България.

  Ако искате да си купите вестник, то София Дели, BBS Produce, Малинчо и други български магазини ще ви предложат най-последната българска преса. Българска телевизия може да намерите във всяко едно българско заведение. Там се слушат последните родни музикални хитове, бистри се наедно българската и американската политика, пълно е с мъже, които приличат на по-малки братя или братовчеди на Бойко Борисов, и жени, които сякаш току-що са пристигнали от планета Пайнър.

  Така и аз се озовах в Мeханата – oфициално за вечеря, а всъщност за малко български дух. Помните ли Пушкин? „Тут Руский дух. Тут Русью прахнет.“

  Не, че България и Русия имат много общо, но дух на руски включва и понятието миризма. Как мирише България? То е особена миризма, смес от миризми на цигари, гроздова ракия, прясно нарязани домати, скара и още нещо. Винаги има това още нещо. Дали е миризмата на потта на българските мъже или особеното ухание на българките, миризмата на семките, които някой люпи, или вестника, който друг е разгърнал, не знам. Знам, че в Механата мирише на България.

  Келнерите са типично по български заети да обслужват лични приятели и перспективни клиенти – разбирай, тези пристигнали с БМВ-та и носещи ланци, така че не се учудвайте, ако си чакате ракията половин час и основното ястие около час след това. Отпуснете се. В механата имате цялото време на света. Поне келнерите го имат или работят така, като че ли го имат. Докато чакате, се огледайте и заслушайте наоколо. Българите на маса сме по-вдъхновени оратори от Демостен на агората. За какво си говорят българите в Чикаго? Ами естествено за работа и почивка. Мъжете си говорят за жени, а жените за мъже.

  Ето например тази мъжка компания на съседната маса. Момчета на по около тридесет-тридесет и пет години, говорят като да са от Петричко, изглежда са тръкаджии (шофьори на камион). Да, ето го този, който наричат Стефчо, разправя:

  – Абе спирам аз зад него и гледам дава ми мигач. Представяш ли си? Амишка каруца да ти дава мигач. Нали уж никакви технологии, туй-онуй, пък мигач дава!

  Е, как да не ти е драго да отидеш на български ресторант! Сблъсъкът на амишката и българската култура. Едно на нула за българите. Амишите са общини на религиозно-етническа основа. Прадедите им са емигрирали в Америка от Германия, Дания и Холандия. Те са фермери протестанти. Мъжете с дълги мужишки бради, мерни панталони, бяла риза и сако. Широкополата черна шапка е задължителна. Жените покриват косите си с кърпи или шапки, не носят грим и ярки цветове. Амишите не ползват съвременни технологии, нямат ток в жилищата си, не карат коли, а само конски впрягове, орат с коне или волове. В Америка ги има на много места. Най-вече в Индиана и Пенсилвания.

  А на съседната маса разговора е преминал нивото на третата ракия.
  Пешо, използвайки, че жена му отиде да нагледа детето, прокламира:

  – Ако реши да се връща в България и да живеем отделно, ще черпя, ви казвам. Да си живея тук ерген. По едно печено прасе на всяка маса ще има.

  Да, тук Пешо май се изхвърли неподготвен. В Чикаго самотните българи са четирикратно повече от наличните жени. Голяма част от мъжете са без визи. Почти всички жени имат виза или зелена карта. Конкуренцията е голяма, не само за женска плът, но и за уреждане на статута. Така че Пешо трябва да внимава и с ракията, и с изказванията, и най-вече в картинката.

  Пийвам си от сливенската перла, похапвам си от катъка с печени чушки и се наслаждавам да усещането за България. А на съседната маса вече говорят за Сирия. Общото мнение е, че всички са маскари, но цените на петрола ще скочат. Познавам прагматизма на българина. Момчетата са тръкаджии. Цената на горивата директно се отразява на дохода им. Има и едно друго мнение от по-различен калибър.

  – Какво ми пука, ако ги бомбардират тия цигани в Сирия? – се обажда някой от групата. Другите му разясняват, че арабите и по-специално сирийците, не са с тъмна кожа и имат голяма разлика с циганите, на което отговорът е:

  – Абе, все тая. Араби, негри, мексиканци. Все една пасмина.

  Още един сблъсък на култури, като този път бай Ганьо сам си показва червен картон и се отправя към пейките да гледа мача от страни.

  После разговорът се завърта към по-сексуална тема, а именно БМВ-осмица.

  – Харесах си го аз, а дилърът някакъв руснак. И ми разправя: „Как ще плащаш за колата?“. Аз му викам: „Със заем“, а той: „Ама ще дадат ли заем?“. „Абе ти искаш ли да ми продадеш колата или не?“, му викам. „Искам – му казвам – да говоря с ей ония другия дилър.“ (Един арабин с мустачки и брадичка.) А руснакът казва: „Защо? Нещо не наред?“. А аз му викам: „Не обичам руснаците“, му викам.

  Руската и българската култури. Толкова различни. Още русофилът Вазов пише, че прагматизмът на българина отблъсква руснаците също толкова много, колкото руският идеализъм отблъсква българите. Е, в случая руснакът не е идеалист, а просто глупак, но българинът няма да търпи унижения. Не и от руснак.

  Сексуалната тематика продължава с история в стриптийз клуб в South Bend – малко градче в северна Индиана, известно с високи нива на безработица и наркомания. От приказките става ясно, че когато „чернилката“ е жена и е гола, то българският мъж съвсем не е толкова консервативен.

  Готини хора седяха до мойта маса в Механата. Истински хора. Масата събира българите, ракията ги отпуска и те стават такива, каквито са. Тогава може да усетиш българския дух най-силно. Работлив, пресметлив, консервативен, шумен, шегаджия, мъжествен, семеен е българинът. Е, може да е и завистлив, страхлив, жесток, комплексар. И какво от това?! Той е българин, неповторим и уникален. Може да го видите в естествената му среда – Механата в Des Plaines. Заповядайте. Чакането си заслужава.

  .

  

  ––––––––––––––––––––––––-

  * Повече за автора и неговите разкази може да се прочете тук, тук и тук.

   

• „Мишката и Къртицата“, двуезична книжка за български деца

  

  „Мишката и Къртицата“/The Mouse and the Mole е най-вероятно първата по рода си фолклорна приказка, оформена в двуезична книжка за деца, предназначена най-вече за българчета, живеещи в англоговорящи страни. Досега книгата е получила много добър прием и отзиви от читатели във Великобритания и в България. Тя е била поръчана за доставяне от различни български училища, а авторката й е била канена да я представя пред деца и родители.

  Създател на двуезичната книжка е Милена Миташова* – българка, която живее в Лондон. Тя е направила адаптацията, превода и илюстрациите на „Мишката и къртицата“. Г-жа Миташова има идея да издаде поредица от приказки в двуезични книжки.

  Eто какво пише тя в увода към книжката си:

  „Реших да пиша книги за деца на български и английски език основно, защото съм българка и майка на деца – билингви. Първоначално идеята ми дойде от заниманията с моите деца, но в последствие увеличих контактите си с български семейства и у мен започна да се поражда желанието да мога да направя нещо, което да е от полза за запазването на българската реч и култура, успоредно с развитието на английската реч на децата ни. Децата ми са родени и живеят в Лондон, където ни харесва да живеем, но също така обичаме България и нашите близки и приятели там. Отношението към България на българчета, родени и израстващи в чужбина, неминуемо е различно от това на родителите им. Това е напълно нормално, но ми се иска ние, родителите, да направим всичко възможно децата ни да не се отчуждават от българската реч и култура, което би могло да доведе до влошаване на общуването им с нас, а също до обедняване на взаимоотношенията им с роднини и приятели в България. В същото време, познавайки речта и културата на родителите си, децата биха се приобщили по-лесно в английското и във всяко друго общество. Така ползата би била и за обществото, в което децата ни израстват.

  Напоследък се издига бариера между баби и внуци. Бабите трябва да се конкурират с напредналите технологии, които предоставят забавление и бърз достъп до информация на децата. Все повече липсва онзи така важен за детството ни контакт с баба и дядо, който все още е от голямо значение за децата по цял свят, но става все по-трудно осъществим за българските деца в чужбина и техните прародители. Комуникациите чрез Skype са голямо удобство, но те не могат да заместят времето, прекарано с баба и дядо в слушане на истории от тяхното минало, учейки се на мъдрост и просто прекарвайки приятно времето с тях. Като помагаме на децата си да говорят и пишат на български, можем поне да подобрим качеството на малкото време, което децата ни имат с техните най-близки роднини…“

  .

  Тук можете да видите някои от страниците на „Мишката и Къртицата“**. Засега книжката не е била поръчвана и доставяна в САЩ, но ако има желание и интерес от страна на български родители или на български неделни училища тук, може би и това би могло да се случи.
  

  

  

  

  

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Милена Миташова е родена през 1971 г. в Силистра, завършила е Икономика във Великотърновския университет. Последната й работа преди да напусне България през 2001 г. е била във фондация „Социален консултативен център“ – Самоков, където е била изпълнителен директор. (Тази фондация още работи за деца в неравностойно социално положение.) След преместването си в Лондон г-жа Миташова работи няколко години в Hyatt Regency London – The Churchill hotel – където от VIP floor Receptionist стига до Communications Centre Manager. През 2009 г. ражда две момиченца близначки. По-късно, за да има възможност да бъде по-дълго с децата си, работи в Ofsted Registered Childminder (вид домашна детска градина, регистрирана към институция, контролираща детските градини и началните учебни заведения), както и като асистент учител.

  ** Повече за двуезичната книжка може да се прочете в сайта – www.bilingualbooksforchildren.weebly.com и на страница във Фейсбук https://www.facebook.com/bilingualbooksMilenaMitashova. (Цената на книгата е £5.99 плюс доставка за Великобритания и 5,99 лв. за България. За САЩ цената би била както за Великобритания, плюс цена за доставка, която, при проявен интерес към книгата, авторката би проверила.)
  

• Свещ в небето

  
  

  И само враговете са останали
  Да хвърлят шепа пръст върху мечтите ти
  Приятелите пътя са си хванали
  Или пък никога не са били такива

  Въртиш се сам сред толкова послания
  Сред толкова сигнали и съобщения
  Като изгубен спътник без захранване
  Който ще падне някъде във времето

  Защо ти бе това високо скитане
  Това неизпълнимо обещание
  Да те обичат, щото си бил искрен
  И да ти вярват, щото си потребен

  Там някъде Вселена от мълчание
  Събужда нови жертвени човечета
  За да пренасят истинското знание
  И да угасват като свещ в небето

   

  Мариана Христова

  8.06.2014 г., Петдесетница

• Хлъзгаво

  Разказ от Здравка Евтимова

  .

  Икономка съм в едно прекрасно модерно семейство – госпожа Превалска, адвокат, г-н Превалски, адвокат, и трите им деца, за които отговарям с живота си – Емил и Антъни, красиви момчета на 13 и 12 години, обучаващи се в училище „Шекспир“, вече способни да говорят добре английски, и тяхната сестричка Лири – всъщност името й е Лилия. Аз отговарям за всички необходими и полезни за здравето на фамилията вещества – белтъчини, въглехидрати и прочее, които трябва да бъдат доставени в ранни зори под формата на хранителни продукти. Цените не са фактор в този дом, определяща роля играе единствено високото качество на продукта.

  Имам още едно неотменно задължение – не бива по никакъв повод да давам на Лири шоколад, за да не се увредят зъбите й. Тя нервничи, ляга на земята и рита – очите й изливат океани сълзи, лицето й е хлъзгаво като ледена пързалка, но не отстъпвам. Не купувам и не отпускам на децата шоколад. Въобще сладкото изделие е табу в семейство Превалски – Емо и Антъни получават шоколад само на Коледа.

  – Захария – обръща се към мен госпожа Превалска. – Надявам се, че сте доволна от възнаграждението, което получавате при нас.

  – Благодаря, госпожо – отговарям. – Възнаграждението ме удовлетворява напълно.

  – Със сигурност ще загубите работното си място, ако дадете шоколад на Лири – изрича тихо госпожа Превалска и се усмихва. Обтегнатите й устни спускат лавина от страх в кръвта ми, но и се надявам да не личи. – А сега почистете старите фотографии, моля.

  Налага се някой да следи с какво се занимава Лири, докато съм заета, с други думи – някой трябва да се грижи за Лири и да я наблюдава.

  – Аз ще я пазя – заявява Емо, по- големият син. Той е великолепен математик. – Но, мамо, за моите услуги бих искал да получа двайсет лева.

  Семейството закусва. Трапезарията е светла, аз сервирам – чай на г-н Превалски, капучино на госпожата, мляко за Емо и Антъни, и фреш от портокал на Лири. Познавам предпочитанията на всички и по погледите, отправени към мен, мога да преценя дали храната отговаря на изискванията им.

  – Кога ще получа двайсетте лева за това, че ще пазя Лири? – пита Емо. Господин и госпожа Превалски се усмихнат с разбиране.

  – Ще ги получиш– уверява го госпожа Превалска. – Ще гледаш сестра си два и половина часа.

  След закуската господинът и госпожата се отправят в канторите си или на някое друго място от стратегическо значение. Аз оставам сама с тримата наследници, които са във ваканция. Лири желае да играе на „Не се сърди, човече“, но брат й, поел ангажимента да се грижи за нея, отказва. Тя веднага вдига телефона, набира някакъв номер и след минута колебание изрича:

  – Мамо, Емо не се грижи за мене. Трябва да намалиш възнаграждението му.

  Малката играе „Не се сърди, човече“ с Антъни, но губи, хвърля нервно пионките на пода и се обръща към мен:

  – Захария, остави снимките на мира. Ти не познаваш тези кривогледи бабички и дядовци. Ела да играем на „Не се сърди“.

  Думата на Лири е закон у дома. Играем, тя ме бие четири игри, целува ме по бузата и неизвестно откъде измъква огромен шоколад.

  – От Англия е – заявява красавицата и го пъха в джоба на колосаната ми розова престилка. – Подарък за тебе, защото те обичам, Захария.

  – За Бога! – възклицавам аз. Забелязала съм, че колкото по-често се обръщам към божеството, толкова по-голяма става заплатата ми. – За Бога, Лири, откъде се сдоби с това! Нали знаеш, че не бива да ядеш сладко, защото ще си развалиш зъбите?

  – Осъществих сделка с Питър – отвръща гордо момичето. Питър – или Петър Петров – е неин съученик от училище „Шекспир“. – Питър е глупав като дакел. Целуна ме, срещу което получих този шоколад от него – след което Лири крещи, колкото й глас държи: – Емо, ела да ме наблюдаваш как се люлея на люлката.

  Големият й брат Емил не отива да я наблюдава. След миг в телефона отново звучи гласът на Лири:

  – Мамо, Емо, не се грижи за мене. Отказа да ме наблюдава как се люлея. Не му давай 20 лева. Не заслужава. Ела, ти, Антъни.

  Малкият й брат Антъни е мълчаливо хлапе с нос, вечно залепнал към лаптопа. С едното око той наблюдава Лири, с другото гледа екрана. Аз, естествено, бдя за всички наследници у дома.

  На обяд семейството е на масата, сервирам спокойно – крем супа картофи, пилешка пържола „Зингара“ със соев сос и розмарин, накрая плодова салата. Господин Превалски хвърля поглед към мобилния си телефон на всеки две минути, госпожата въздиша.

  – Тате и мамо! – започва бодро Лири. – Дайте двайсетте лева на малкия ми брат Антъни. Той се грижи за мене, а не Емо – при което тропотът на лъжиците престава.

  Погледите на двамата родители дълбаят недоволни бразди по лицето на големия син.

  – Ти си отказал да се грижиш за сестра си? – тонът на господин Превалски е равен. Това е много опасно.

  Емо дълго мълчи, лицето му е потънало в крем супата от картофи.

  – Бях много зает и това ме възпрепятства да се погрижа за Лири – обяснява накрая с половин глас той.

  – В такъв случай – господин Превалски бърка в джоба си, изважда красив кожен портфейл, рови вътре и показва банкнота от 20 лева. – Това е за Антъни – обявява главата на семейството. – Той е заработил парите и ще ги получи незабавно.

  – Тате, моля те, дай му две по десет – обажда се Лири.

  Лицето на адвоката за миг изглежда учудено, все пак той измъква две банкноти по десет лева и ги подава на малкия си син, влюбения в лаптопа Антъни. В същата секунда Лири скача и измъква от ръката на малкия си брат едната десетолевка.

  – Антъни – заявява тя. – Половината от парите са мои. Ако не се бях оплакала на мама, всичко щеше да прибере мързеливият Емо – без въобще да се е грижил за мене! И ти, и аз нямаше да вземем нито стотинка.

  Изведнъж лицата на господин и госпожа Превалски грейват, аз мълча, но очевидно съм привлякла с нещо вниманието на малката госпожица. Лири скача от мястото си и изхвърча към мене. Ръката й потъва в джоба на престилката ми. Измъква нещо оттам. Устните й произвеждат върху бузата ми най-топлата и искрена целувка, каквато икономка с моя предълъг стаж едва ли някога е преживявала.

  – Прекрасен шоколад си ми купила, днес, Захария! – изрича с ясен глас малката и размахва щастливо шоколада над главата си. – Може ли да си го изям довечера, моля?

  Всички погледи са приковани върху мен. Вече зная какво е острие на гилотина.

  Вече зная.

• Всеки ден…

  

  Всеки ден радост изпълва ме. Щастието, че съм роден и от въздуха дишам.

  Всеки ден мечти във венец преплитам, политам с мисълта за Теб. Давам от себе си и в замяна не искам, дар Божий да усещам и да чувствам.

  Има и сълзи по малко и болка даже, и мъка, но нали затова съм роден.

  Да усещам и тихичко почти мълчешком да се вричам.

  Всеки ден ненаситно отпивам и с разума отлитам – вдъхновение си за мен.

  Градината на Любовта с боси нозе да престъпвам, в слова да те наричам, от извора на чувствата ненаситен да пия.

  Всеки ден от полъха да взимам, миговете да събирам. И днес, и утре-то да се сливат.

  Всеки ден, всеки ден.

  .

  Нури Джурин

• Ваксина против корупция

  Корупцията е болест, това вече е доказано. Тя изсмуква жизнените сили на обществото и буквално убива цели народи и държави. В Организацията на обединените нации са стигнали до извода, че в световен мащаб корупцията е по-опасна от СПИН и Ебола. Тя е силно заразна, устойчива е на всички познати досега средства за борба с нея.

  Но има една добра новина – открита е ваксина срещу съвременната чума. Като едно от най-големите и упорити огнища на заразата, експертите от ООН са посочили организирана престъпна група, базирана в югоизточна Европа. Тази ОПГ си има държава. В докладите на обединените нации се посочва, че вече 23 години никой и нищо не е в състояние да се справи с тоталната корупция, в следствие на което народът на тази частна държава живее по-бедно от повечето страни от тъй наречения Трети свят. Дори там, където наскоро е имало война (най-страшното възможно бедствие)  хората са по-щастливи от жителите на тази южноевропейска страна.

  

  Случайна социологическа извадка от хора, които не искат да се ваксинират 🙂 Схема: http://webnovinar.com

   

  Откриването на ваксина против корупцията само по себе си не решава проблема. Как да накараш да се ваксинира някой, който не желае? Задачата не е лесна, трябва да бъдат ваксинирани всички нарочени за политици, всички  участвали в управлението. Държавни служители  от всевъзможни министерства, агенции, комисии, фондове, организации, фондации… Необходимо е да се ваксинират и тези, които не само приемат подкупи, но и охраняват, защитават процъфтяването на корупцията и осигуряват нейното безпрепятствено разпространение във всички сфери на обществото. Това са: полицаи, следователи, прокурори и съдии.

  Един от международните експерти изказал мнение, че може би не е лошо да се помисли в посока на това как да не се предлагат подкупи. Тоест, да се ваксинират олигарсите и местните феодали. Прозвучал и призив всички да бъдат вкарани в затвора, вместо да бъдат ваксинирани. Чули се и желания цялата територия да се постави под карантина, с цел да се ограничи заразата.

  Накрая пак се върнали към основният въпрос: Как да накарат да се ваксинират болни хора, които не само, че не осъзнават, че са болни, но дори са издигнали  корупцията в култ, в своя религия? На националния им флаг гордо се вее стилизирана картинка – подаване на пари под масата. Учените от цял свят изпаднали в затруднение. Тогава взел думата представителят на България в ООН и казал:

  – Амии, има един начин как да ги накараме да се ваксинират. Да ги подкупим.

   

  Ивайло Зартов,

  24.01.2013 г.

• „На кютука“ – елитен клуб за несретници

  .

  На Сашо, който носи кръста си с изключително човешко достойнство;
  На Глухонемия, който знае стойността на всеки жест;
  На Юкси, един скитник по душа, рязал дърва в Коми и лепил плочки в Германия, който няма да се върне в родното Ардино, нито при майка си в Бурса;
  На Заро, най-светлия и трудолюбив български ром, който може да срещнете;
  На баба „Секси“, която гасне бавно в малката си къщичка;
  На Юри, който може би не се казва Юри, но това не е важно. Важното е, че не се страхува да бъде човек;
  На Петко, който си има дом и добра жена, но знае много за болката;

  …и на всички, които не са споменати поименно.

  .

  Това е елитен клуб, не всеки може „да се запише“ в него. Само отчаяни гастарбайтери без постоянен покрив над главата, изпаднали на социалното дъно бедняци или пенсионирали се без време по болест горди мъже може да отидат „На кютука“.

  В елитното заведение, състоящо се от един истински пън с размери около 90/90 и една пейка, опряна на страничната стена на селския магазин „За всекиго по нещо“*, може да срещнете всякакви човешки съдби и зиме, и лете. Може да вали дъжд или сняг, или да духа вятър, но все ще намерите някой несретник, който да е седнал на пейката до пъна, или направо на бордюра на улицата, защото не винаги има място за всички елитни членове. И той да ви почерпи с една цигара, ако има, или с вино, тип „боя за прежда“, както го наричат тука, понеже евтиното вино обикновено е разредено.

  Чашите са забучени в една малка ниша на стената на магазина, на чиято фасада отпред гордо се мъдри знамето на Европейския съюз. Магазинът е собственост на семейство кръчмари, които държаха най-елитната (пропаднала т.е.) селска кръчма, на която пишеше „Сладкарница“, преди да се превърне в обикновена тенекиена барака, каквато си и беше, само че не толкова опоскана. Бараката е собственост на селската кооперация или на общината, не знам точно, и семейството кръчмари я държаха под наем. Но понеже някой реши, че за подобна непретенциозна постройка трябва да се слага коджа наем, в това село вече няма истинска кръчма.

  Той и магазинът с гордото знаме на Европейския съюз отпред също май е собственост на селската кооперация или на общината, но него няма кой да го закрие, както и несретниците няма кой да ги закрие, та затова, откакто я няма „сладкарницата“, те се мотаха известно време пред едно крайпътно кафене, което по-късно общината услужливо замени с поредната „Lafka“. Но хората, за които става дума, са елитни, не им хареса нещо Пеевската будка. И така лека-полека всички се преместиха на кютука.

  Но това заведение на открито не е обикновено място, колкото и може би да не ви се вярва, че един пън и една обикновена пейка, опряна на някаква странична стена, могат да служат за социален клуб, пиаца, пивница и какво ли не още. Тук сутрин може да намерите кой да ви направи груба или фина мазилка, който да ви пренесе комюра или да ви нареже дървата, да ви окоси ливадата или да ви прекопае градината. А може и да не намерите, но ако не намерите веднага, не е фатално. Просто този „офис“ няма фиксирано работно време, но „служители“ винаги ще се намерят, дори да не е веднага. Те всички се познават добре, и тях ги познават. В едно село, дори да се намира до столица и да е пълно с „прикяри“, т.е. не родени тук жители, няма как да не е така.

  Разбира се на кютука не винаги всичко е розово. То даже въобще не може да се нарече такова, особено ако в един и същи момент всички джобове са останали празни. Тогава кръчмарката, която държи магазина с гордото знаме на Европейския съюз, може и да им даде цигари, бутилка вино или някое „патронче“ на вересия, но по-вероятно е въобще да не им даде. И тогава постоянните членове могат да се погледнат по-тъжно от старо куче към скъпите коли, които спират понякога пред магазина, на път към луксозни вили или цели „прогимназии“ във вилната зона. Там бивши или настоящи министри, известни личности от хай-лайфа, видни и не толкова мутри и бизнесмени, са си построили по някоя „къщичка“, в която има всичко.

  Но никой не може да се радва на крехкото зимно слънце, на подарената цигара или бутилка, на взетото назаем парче хляб или наденица като елитните членове на това заведение. И никой не може като тях да цени малките неща, на които се крепи животът. Когато на кютука има смях, той се чува от минувачите, които се заслушват, но не се изкушават да „влизат“ в подобно заведение. Или ако се изкушат, седят малко като на тръни, чувстват някак си, че мястото им не е точно там. А когато има бой, защото и това се случва понякога в тъмните вечерни часове край кютука, полицията обикновено не разбира какво точно е станало, пък и не се хаби толкова да разбира.

  Каквото и да се случи, на другия ден всичко си е по старому. На кютука не е важно дали си българин от Силистра, турчин от Ардино, ром от Бойчиновци или македонец, който знае повече за българската история от мнозинството български политици. Не е важно откъде си дошъл, как се казваш, как си облечен и дори това дали имаш или нямаш пари. Няма дрескод, няма членски карти, но, както вече споменах, това е елитен клуб, не всеки може да влезе в него.

  И така, докато минавате покрай пъна и селския магазин, можете да видите например Глухонемия, който разбира от хора и жестове повече от мнозина, имащи слух и език. От такива, които няма да чуят въобще какъв човек сте, дори когато това ги интересува. Можете да видите и бледата, леко превита фигура на един майстор на камини, който вече не може да прави такива, защото почти нищо вече не може да прави, освен да остане горд и в бедността и болестта си, понеже е силен мъж, свикнал да търпи. Можете да видите и несресаното и немито, но озарено лице на един гурбетчия, който знае как на български, турски, руски и немски да се спазари за някаква работа или да не се спазари. Този последният, ако сте му симпатичен, може да ви почерпи с последните си пари. Можете да видите и един тъмен мъж, ходещ вечно с работен комбинезон, който е построил може би повече къщи, отколкото има в родното му Бойчиновци, и който е толкова предан към своята фамилия там, че тази фамилия, докато има той двете си златни ръце, никога няма да остане гладна.

  И всякакви други хора можете да видите на кютука. Едни може да ви рецитират Смирненски или Ботев, когато са в настроение; други може да си мълчат и да ви мерят колко струвате; трети може да се опитат да ви изпързалят, за да си развеселят живота или за да изкарат за днешната дажба с възможно по-малко усилия. Само жизнената преди баба Нада, която и на 70 и кусур години беше толкова много жена, че я наричаха „баба Секси“, няма как вече да срещнете. Тя вече няма как да мине оттук и да изпроси и тя ако може някоя друга цигарка – понеже не е направена така, че да стига дори за хляб, мляко и ток, камо ли за цигари и кафе, обикновената българска пенсия. Сега бедната баба Нада, от която нито далечните й родини, нито социалните служби, нито жената, която ще наследи къщата й, се интересуват, не може вече да мине оттук, макар че къщичката й е съвсем наблизо. Сега тя може да разчита само на Божията милост, че няма да се мъчи прекалено дълго; както и на квартиранта си, който единствен се грижи за нея, въпреки че от това няма да спечели нищо. За разлика от една местна бизнес „дама“, която ще й вземе къщата.

  И накрая, на кютука може да срещнете и някой човек, който не е на социалното дъно, но знае истинската стойност на нещата и затова не се чувства чужд тук. И този човек, ако знае горе-долу с какво точно се занимавате, може да ви попита: „Защо не напишеш разказ за това място?“. И вие да го напишете, понеже за такива елитни клубове с такива елитни членове наистина си струва да се разкаже.

   

  Мариана Христова

  –––––––––––––––––––––––––––

  

• Болният ат

   Разказ от Здравка Евтимова

  .

  

  По онова време, за което ще ви разкажа, Иларион все още не беше станал главен лекар на ветеринарната лечебница в Дупница, ами се разхождаше млад двадесет и три годишен левент, с мустачки и черни, все усмихнати очи. Колчем минеше по нашата улица, ми обаждаше що става по света – по морето, в големите градове. Беше висок, строен, тичането му се удаваше с лекота, а още по-добре му се удаваше да цери болни животни. Аз пък имах дъщеря – дълго я чаках, три момчета родих, едно след друго като зърна на броеница, добри синове излязоха, ама приказката ми беше за щерка ми Сия.

  Щом се пръкна на бял свят, сълзи изкара от очите на мъжа ми – такъв мерак имаше, завалията, и в нашия дом женско да се завърти, като майско слънце да блесне къщицата ни. Моят стопанин е кондурджия – цял ден обувки на хората кърпи и крои, аз пък, заедно с момчетата кравите гледам, все някак прехранваме се. То пък си струваше годините, дето чаках – не, че е моя щерка, но Сия порасна много хубава – ония ми ти тънки вежди, като мустаче на сом, а очите светлокафяви и весели. Дето се казва – една гордост имахме у дома – и то беше Сия. А Иларион по седем пъти на ден по улицата ни минава, ала не я задиря, нито думи й подмята и аз – спокойна, викам си, туй момче няма да посегне да ми запали чергата.

  Пък и Сия беше мъничка – баща й дума не дава да се издума за женитба, аз си викам – рано e да се задомява, нека поседи у дома, да радва очите хем на мен, хем на баща си. Добре, най-богатият човек в Дупница, с чифлик прострял се между две реки, та чак до морето, се казваше Коста Кривошанов. Той също имаше дъщеря – Аделина. Не беше лошо и туй момиче, с равен стан, високо, пък и нали в богатска къща порасло, ръцете му меки като копринените фусти в магазина у село. И понеже на Иларион тъкмо му дошло време да си дири булка, всички си викаме – той Кривошановото момиче ще грабне. Нали добичета умее да цери, пък и приказката му учена, най-големият човек на Дупница няма да се дърпа, наопаки – ще се гордее такъв зет да си прибере в рода.

  Да, но Иларион хич и хабер си няма, никъде не споменава Аделина. Тогаз Коста Кривошанов взе да ги говори:

  – Атът ми Светкавица нещо не го бива, току като шашав ходи и не ще да препуска, колчем го яхна. А кончето, на, и жената е свидетел, е най-скъпото мое нещо на света след дъщеря ми! – дотук добре. Цяла околия знаеше за пустия жребец на Кривошанов. Ама другото, дето издума чорбаджията, накара мало и голямо да се опули и да зацъка с език. А думите му бяха точно такива: – Ако онзи младок Иларион излекува Светкавица, значи, давам му Аделина за жена и думата си на две не сторвам.

  Аз, понеже съм стопанка на кондурджия и отде наде ще зная какво става в чорбаджийския чифлик, ама по село се разнесе една приказка… то не е много за казване, щото Кривошанов е отмъстителен. Както и да е, от този ден насам аз Иларион го уважавам, макар и да беше младо и зелено, на възраст колкото най-малкия ми син. Та хората разправят – отишъл Иларион в Кривошановия обор, огледал ата, потупал го оттук – отсам, па закимал с глава:

  – Господин Кривошанов – рекъл той. – Нищо му няма на Светкавица. Защо си ме викнал?
  – Как тъй му няма – рипнал чорбаджията. – Не го ли виждаш как е оклюмал глава, все едно ковачът го е тупнал с най-тежкия чук?
  – Не ми разправяй така – възразил Иларион. – Ти по-добре от мен знаеш какво са направили с коня ти.
  – Какво да знам? – Коста плюл троснато на земята.
  – Цяла седмица конярите ти берат див мак, господин Кривошанов. Направили са отвара, напоили са коня ти с нея и ей го на – атът ходи гламав, без да го е тупвал ковачът с най-тежкия чук. Ако спрете да му давате отвара, след три дни ще се оправи.
  – Млък – ревнал Кривошанов. – Отде такива работи са ти влезли в главата?
  – Ами единия от конярите ти се хвалеше онез дни, че получавал десет лева за кош див мак.

  Чорбаджията млъкнал, очите му се напълнили с кръв, сякаш някой му пускал пиявици във врата. Мълчал и пухтял, а накрая рекъл, като че отхапвал думите си от яловия баир над село:

  – Значи не ти харесва Аделина?
  – Аз дойдох да лекувам кон, господин Кривошанов – отвърнал с поклон Иларион. – Господ с красота и ум е дарил дъщеря ти, ала не мога да излекувам здрав ат. Прощавай.

  Оттогава щом Кривошанов чуе името „Иларион“, все едно някой за гроб му приказва и лицето му става зло като рогата на бивол. Ала младокът хич и хабер си няма да се страхува, все напред-назад по нашата улица шета, черпя го с шербет, а той хич и не поглежда към моята Сия. То си е ясно – чорбаджийската щерка подмина, та пред моето ластовиче ли ще се спре? Мъжът ми Сия не дава на никого, разправя – малка била, пък и аз се чудя как ще се разделя с нея някой ден. Иларион при мен иде да си бъбрим, аз съм стара жена вече, устата ми тропа колкото две воденици, а пък неговата – колкото двеста.

  Всичко хубаво, започна жетва, взехме да прибираме чувалите с жито, животът си върви като натоварен керван – кога с хубаво, по-често с лошо, но и в глад, и в празник моята щерка шета у нас и ни весели къщата. Добре, ама по една време я гледам – измъква се самичка по полето. Брях! Какво ли ще търси туй момиче! Проследих я веднъж и що да видя – тя цветове на див мак бере! Взела чувал и скубе ли, скубе онзи червен див мак!

  Викам си – я да й видя какво ще стори по-натам. Много съм опасна – да не мислиш, че е лесно да задържиш един кондурджия, при който си поръчат кондури всички булки на Дупница – че и много по-млади от мен? Не е лесно, ами.

  Настана празник, момчетата излязоха, Сия се върти из дома и не ще да си покаже носа от портата навън.

  – Ти, мале – вика- няма ли да тръгваш вече за града? Нали щеше да купуваш симид?
  – Ща, ща – отговарям, но вместо за симид, се шмугнах в пруста. Я да видя, рекох си, какъв зор я мъчи и защо иска да остане сама у дома. А то защо било: извади моята хубостница дивия мак, изсипа го в котела, накладе огън. Макът вря що вря, аз седя в пруста, жегата ме натиска, реве ми се, но търпя. После хубостницата ми смеси отварата с вода, докара магарето ни и ей на – един ден живот повече да не видя, ако лъжа – даде на добичето да пие. То не ще, горкото, върти глава, къч хвърля, но Сия – знам, че по инат магарето далеч изпреварва – главата му натиска, със шербет го примамва и накара добичето да изпие оная мръсотия. Бре, отначало наш Калчо започна да скача, после завъртя глава и зарева. Накрая се опъна насред двора – ще мре онуй магаре и това си е.

  Сия, дето я обичам повече от мене си, Сия – любимото ми дете, заряза болното магаре и излезе с някакви момичета! А животното – бере душа. Стопанинът ми се появи, беше се срещнал с брат си и се връщаше весел и почерпен, но щом зърна страшната картина с наш Калчо, се улови за сърцето. Какво да правим? Ами само едно ни остана – извикахме Иларион. Ето ти го, хубостникът, идва, с мустачките бляска, моята Сия най-скромно се свива по двора, но пък и той не я поглежда. Надвеси се над магарето, побутна го оттук-отсам, отвори му устата, потупа му корема и рече:

  – Много е сериозна работата, стопанино. Ще ти умре добичето.
  – Как тъй? – викам аз и кипя, понеже си знам какво не му е наред на магарето. – До вчера беше здраво като канарите по рида.
  – Е, да, ама има една опасна магарешка болест – вика Иларион. – Ще се опитам да го изцеря, но… – така и остави думите си да висят, не ги подпря с нищо.
  – Какво „но“? – пита стопанинът ми.
  Ала Иларион не му отговори.

  Всички знаят, че следобед малко подрямвам, жена на възраст съм вече и ми е простено. Тогава мухите по-малко хапят. Уж да легна, ама наблюдавам и що да видя – Иларион подава на най-малкия ми син пълен чувал, а моя синковец изважда отвътре див мак. Ето значи, на добичето още му било писано да страда от магарешката болест. И вярно – наш Калчо нито може да си стои на краката, нито може да реве. Ще мре. Идва Иларион и казва на мъжа ми:
  – Абе, ще го изцеря, ама ти нали знаеш какво ми предложи Коста Кривошанов, ако му излекувам ата Светкавица?
  – Знам – отсече мъжа ми. – Предложи ти Аделина.
  – Ами и ти имаш дъщеря – подметна Иларион.

  Мъжът ми първо каза „Не“, после „Дай ножа да го заколя тоя!“, накрая попсува. След седмица магарето ни оздравя. Чак тогава, макар че ни беше мъничка и единствена, моя Сия се сгоди с Иларион. И стопанинът ми се напи от мъка, а аз – от радост.

   

• Кака вече не е ку*ва

  

  Малката тухла от Ботевград била втори мандат дупетат от ГЕРБ. Обаче една сутрин се събудила и решила, че ще пристане на „Наглост без граници”. Преобула се кака в нови секси прашки, нагримирала се и… хоп, хайде обратно при старата любов герберска. Дотук всичко добре. Случва се. Но… След малко идва нова оферта и кака не издържа на сексапила на бате Ники. Излиза на сцената и се гушва в широката пазва Барекова. Публиката е на крака. Любов! Какво да ги правиш младите? Като се обичат, нека се вземат. Да, ама не. Три много по-мощни пазви отвличат малката Ботевградска блудница направо от сватбеното тържество. Бойко, Цецко и Цецка не дават на кака да хойка.

  Вече по-късно многожеланият Даниел Георгиев обяснява пред журналистите, че всичко било доброволно. Всичко. Нямало насилие. Нямало принуда. Просто поривите на сърцето му били такива лъкатушещи. Ако името на кака не ви говори нищо, не се стряскайте. В българския парламент има поне още 200 никому неизвестни, но обгрижвани от народа избраници.

  Иначе Даниел, както си му е редът, е от трудолюбиво и борческо семейство. Баща му е кмет на Ботевград. Викат му голямата тухла, защото някога е бил шеф на завода за керамика, тухли, грънци, бидета и чучури. Неволята е принудила фамилията да се сдобие с десетина-двайсет апетитни парцелчета. Пак от немай къде са извършили и няколко сделки, които според злите езици не били много чисти. Ама то от завистници човек не може да се отърве.

  Еей, няма почивен ден тая пуста човешка злоба. Като почнали сега да разправят, че „Тухлите” били зависими, щото били стъпвали накриво в миналото си. Имало там нещо за тях и затова сега се разигравали тия сватбарски сценки. Иди ми – дойди ми. Ще ти дам – няма да ти дам. Срамота! Да вземат младоженците да седнат по мъжки и да се разберат цивилизовано в духа на пазарната икономика. Да си извадят офертите и да си ги премерят. По-твърдата печели. А и какво са се запънали за кака Ботевградска не разбирам? Пълно е в Народното събрание с хубавици от всякакъв калибър. С мустаци, без мустаци, плешиви, коремести или пък стройни космалани. И всички са готови да ги вземат. Тръпнат в очакване да се отдадат. При това гарантират, че са девствени. Нищо, че са сменили по няколко партийни ложета през годините. Пазели са се момите за истинската любов. Направо чувам тръпката: „Ох, ах, кога ще ни поискат? А дано е по-скоро, а дано е днес!”.

  Не знам дали ще е днес или нощес, но за притеснения няма място. Спокойно. Всяка кака ще си намери ергена. Дупетатки от всички видове полове (мъжки, женски и смесен), не се шашкайте! Ей го на, пак ще дойдат избори. Ще ви огрее.

  .

  Ивайло Зартов,

  21 май 2014 г.

• <<
• 1
...
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
...
• 75
• >>