Всичко от литература

литература

• Сън

  

  Сън сънувах. В дома на порока влязоха неуловимите отмъстители. И като се почнаха едни страхотни новини: Прокурор опънал чадър над олигарси и политици, взел та скочил отвисоко; Негов колега, известен поръчков обвинител пил кафе, но то нещо не му понесло; Съдия, покровителствал с години членове на ДОПГ (държавна организирана престъпна група), риболовствал, но рибата го повлякла в тръстиките…

  Сън сънувах. Един по един виновниците за 25-годишния геноцид над българските граждани ги застигаше някаква висша справедливост. Случваха им се необясними, но закономерни случки. Шайката, разграбила България, се затресе. Във въздуха се понесе тежкият мирис на страх. Олигарси, местни феодали и техните слуги – политици и магистрати получаваха инфаркти, инсулти, спъваха се на равно, подхлъзваха се на сухо. Невидима ръка косеше разбойниците. Изтерзаните, измъчени от 25-годишното робство българи се радваха, но някак тихо и дискретно. Лицата им оставаха каменни, главите – наведени. Само сърцата се блъскаха все по-лудо. Удряха гърдите, търсеха пролука между ребрата, за да изскочат. Ах, ако можеха да забият свободни…

  ДОПГ побесня. Глутници плъзнаха по улиците. Прибираха всеки усмихнат. Затваряха, измъчваха. Чупеха кости, вадеха нокти, палеха: „Кажи! Кажи кой стои зад това? Имената, кои са? Кажи!”. Вампирите ровеха за неуловимите отмъстители. Напразно. Никой нищо не знаеше. По стени и врати се появиха загадъчни знаци. Деца си играеха. „Z” – някой рисуваше знака на Зоро – защитникът на онеправданите. Върнах се в детството си. Изплуваха имена на любими герои от книгите. Безстрашни рицари, юначни хайдути, народни отмъстители… Смели сърца, превърнали се в кошмар за изроди, облечени във власт.

  Сън сънувах. Паразитите гинеха масово, чума ги тръшна. Не ги спасяваха награбените милиарди. Ордите охранители бяха безпомощни. Цялата им власт се оказа илюзорна, безпредметна. Нямаше кого да ударят. Не виждаха отмъстителите, а ги търсеха под дърво и камък. Но къде ти… Не е лесно, когато те мразят милиони измъчени, доведени до просешка тояга хора.

  Сънувах сън. Събудих се. Отидох на стадиона. Четиридесет и две хиляди българи пееха „Мила Родино!”. Скандираха „Българи юнаци!” дори и след загубата. Нищо, че на терена българските футболисти се брояха на пръстите на едната ръка. Нищо, че нашият отбор беше от провинциално градче с общ брой на жителите по-малък от събралите се на стадиона. Някакъв особен празничен дух обединяваше хилядите изстрадали български граждани. Достойнство, чест, национална гордост. Въздухът се изправи. Настръхнах. Откъде се взе всичкото това? Не, не е заради цар Футбол. Нещо друго е. Полупресъхналите ни сърца, изтощени от натрапена омраза помежду ни, копнееха да бият заедно. Сънувах ли?

  .

  Ивайло Зартов,

  18 март 2014 г.

• Отречени от комунистическия режим автори влязоха в алтернативна христоматия

  Творчеството на отречени от бившия режим автори влезе в нова христоматия, озаглавена „Забравените писатели“

  .

  Христо Хритов,  Desebg.com

  

  Прозата и поезията на отречени, съдени, забранявани и преследвани от комунистическия режим творци влезе в алтернативно помагало по литература за 12 клас. Изданието е инициирано от Центъра за европейски изследвания на Европейската народна партия (ЕНП), Център „Хана Аренд – София” и фондация „Конрад Аденауер” и беше представено в петък, 28 март 2014 г.

  Озаглавена „Забранените писатели” христоматията дава възможност на учениците от 12 клас да се запознаят с творчеството на автори като Трифон Кунев – осъден от режима на БКП на затвор заради фейлетоните му; поета Йосиф Петров – лежал в концлагера „Белене”; Змей Горянин, (псевдоним на Светлозар Акендиев Димитров (1904-1958) – автор на над 30 книги, обвинен след 9 септември 1944 г. за „великобългарски шовинист” и заличен от литературния живот; Георги Заркин – поет и журналист, ликвидиран в Пазарджишкия затвор през 1977 г.; Георги Марков, убит през 1978 г. в Лондон при операция на Държавна сигурност, подкрепена от КГБ; сатирика Радой Ралин, осмиващ властта в своите епиграми, както и още 11 писатели и поети.

  В учебното помагало са включени произведения като „Ботуш Каишев” на политическия емигрант Димитър Инкьов, чиито фейлетони десетилетия наред дразнят комунистическата власт по радио „Свободна Европа” под псевдонима Велко Верин; част от романите „Лице” и „Соления залив” на Блага Димитрова и Яна Язова; „Записките за българските страдания“ на писателя и бивш лагерист Петко Огойски; малко познатата поезия на Герчо Джамбазов, Коста Георгиев – Босяк, Мехмед Карахюсеинов, и др.

  Предговорът е написан от литературния критик Йордан Василев. Освен текстовете на страниците е поместена и биографична информация за всеки автор в т. ч. и сблъсъците им с комунистическата власт. Творчеството на нито един от включените в учебното помагало автори не се изучава в часовете по литература.

  Идеята на съставителите (Ангел Николов, Васил Къдринов и Валентина Маринова) за изданието възниква миналата година, когато от изследване на НЦИОМ за това доколко младите поколения, родени след 1989 г. имат представа за комунизма, стана ясно, че голяма част от младите хора нямат представа за осъждането и обесването на Никола Петков, причината за смъртта на Георги Марков, Берлинската стена или полския профсъюз „Солидарност”.

  Пред bTV съставителите посочиха, че алтернативното учебно помагалото ще бъде официално внесено за съгласуване в Министерството на образованието. Те нямат големи очаквания то да бъде прието, но имат готовност да го разпространяват безплатно чрез беседи с учители в страната.

  .

  Христоманията може да бъде изтеглена в pdf-формат оттук.
  

• Celebrating Bulgarian Literature in Translation

  .

  Celebrating

  Bulgarian Literature in Translation

  .

  Seminary Co-op Bookstore

  .

  VIRGINIA ZAHARIEVA

  Author of the new novel Nine Rabbits
  with translator Angela Rodel

  &

  ALBENA STAMBOLOVA

  Author of the new novel Everything Happens As It Does
  with translator Olga Nikolova

  .

  

  .

  Friday, April 18th, 2014
  6:00 PM

  .

  5751 South Woodlawn Avenue
  Chicago, IL 60637
  773-752-4381
  semcoop.com

  .

  .

• Честване в Чикаго на българска литература в превод

  .

  Фондация „Елизабет Костова“

  организира

  .

  Честване на българска литература в превод  

  .

  На честването ще бъдат представени

  ВИРГИНИЯ ЗАХАРИЕВА

  автор на романа ‘Nine Rabbits’ /’Девет зайци’/,

  преводач Анджела Родел

  и
  

  АЛБЕНА СТАМБОЛОВА
  

  автор на романa  ‘Everything Happens As It Does’ /’Това е, както става’/,

  преводач Олга Николова

  .

  

  .

  Петък, 18 април 2014 г.
  от 18.00 часа

  .

  5751 South Woodlawn Avenue
  Chicago, IL 60637
  773-752-4381
  semcoop.com

  .

  Вход свободен

  .

• Майнишка тайфа

  Разказ от Константин Каменов

  .

  

  Егати келявият живот! Четвърт час кисна в тоя двор като в бардак, а оня мизерник с бомбе, от другата страна на оградата ма я зазяпал, па са прай, че чопли семки. Тримата келеши, дет’ уж са ми авери, май съвсем са я втасали! Горките чукундури! Сигур полвинките им пак са ги заяли за празния портфел! Казвах им да не са женят, ама…

  – Ей, Фрол, да не са сбръчка от чакане? – подсмихва ми се Димо Попа, дет’ толкоз сланинка му е препълнила мръсния потник, че го усетих по вонята още преди да ми прекъсне мислите. Обаче тва си е баш подходящия момент за деня, в който да си изпраскам картите като във висш покер. Да си потвърдя имиджа на тартор в тайфата и пак да се чупя за пет-шес дена. Без да се обръщам към него, като резидент на немското разузнаване, ша му изфраскам едно супер описание на бастуна, потропващ нервно с крак седем метра зад потньо, от другата страна на оградата:

  – Скибай, майна! Скибай го оня пантоф как киризи през оградата! Май ша земи да ва изчопли на женичките, па сетне и на махленските уши и плювалници!? Егати доносникът! Аз се чупя. Ти изтрай още пет-десет минути, па се праждосвай на някъде! Ай чао!– и се скътах зад пустата къща, та през разбитата ограда се измъкнах с усещането, че недостижимостта ми пред другите трима чукундури нараства.

  Не мина обаче миг-два, след като Фролът се джароса и през изтръгната дворна врата довтасаха Емо Бемката и Ицо Мазолът:

  – Страшен си, Попе! Дай пет!– джасна му дланта Мазолът. – Готино го изпинизи. Накефи ме, майна, та ша зема да изджасам още една бира!

  – Е, па писна ми вече от Фрола! То едно пийне не мойхме да напрайм зарад него като хората – изпусна се и Бемката, та от облекчение сякаш всички лунички по лицето му блеснаха в смрачината.

  Па си стиснаха ръцете тримата къдрокоси и тъмнооки приятели, а мигът на отпускане премина на секундата. Сякаш времето ги бе унифицирало с еднаква външност и с по един отличаващ ги белег, придаващ смисъл на всеки прякор. Няколко мига от тишина и покой, след туй, обгърнаха не само тях, но и изоставения двор с празната къща. Едва когато миризмата на пикоч, гнилота и тухлена предсмъртност от тази съборетина победиха смрадта на пот от тялото на Попа, Ицо навря няколко пръста над извития си език и благодарение на мазолите по тях изсвири остро и пронизващо. От своя страна Бемката извика към човека зад оградата:

  – Търтър, влизай! Няма те чакаме до заранта!

  И, докато новият се дотътри при тайфата, Емо, захилен почти през сълзи, се обърна към Попето:

  – Ама кат’ те зяпах как на няколко пъти обикаляш на бегом махалата, та да пуснеш пот, щеше да ма хване инфарктът!

  Той още свършил-недосвършил, а новият, тътрейки се към тях се включи дистанционно, затъртърисвайки някакъв неразбираем виц, на когото после сам се смя. Това обаче си му бе открит лист за приобщаване към единствената организирана филибелийска тайфа от няколко махленски набора на границата на детските петдесет. Щеше да се лее бира таз вечер, а четири жени да си вечерят сами пред телевизорите, зяпайки различни шоу програми.

  Нищо ново. Нищо старо.

   

• Еволюцията и кривосъдниците

  

  Усетих нещо вкусно във въздуха. Излязох на разходка. Стигнах до сградата на дрисльовците и гледам – отпред се вият огромни опашки. На стълбите между лъвовете, чинно подредени един до друг, застанали в поза партер – алена тога до черна тога. Прокурор, съдия, прокурор, съдия … разбрах защо ухае на палачинки – до всеки надупен магистрат, стои по един човек със сопа и я подава на всеки следващ гражданин от опашката. И той – блъска ли, блъска. Удрят хората, не се шегуват. Нещо подобно бях виждал навремето, като изкарат килимите по лостовете в градинките между блоковете. И като почнат да ги тупат… леле що прах се вдигаше!

  Приближих се до един от сопаджиите:

  –  Какво става тук? Защо ги биете тия?

  Човекът ме изгледа учудено:

  – Какъв бой? Няма такова нещо, ние общуваме така. Говорим им. Цялата работа е в това, че те така чуват по-добре. Преди опитвахме по стандартния начин. Пишехме им, говорихме им. За двадесет и четири години колко жалби, сигнали, молби, протести… изписахме и какво? Нищо. Четвърт век е това, не е шега работа. Ние си мислехме, че прокурорите и съдиите са корумпирани и в червата и затова служат на шайката разбойници, която открадна държавата. Бяхме убедени, че са зависими от политици и олигарси. Нали те ги избират, кой какъв шеф да е. Но се оказа, че просто е имало проблем с чуваемостта. Не е за вярване, ама на българските магистрати  ушите им не са разположени на главата, а на задника. Това е така, защото главите им са само бутафорни – празни тикви. Докато виж, задниците им са винаги пълни. Всъщност за кривосъдниците, техните задници са все и вся. В тях са събрани всичките им жизненоважни органи. Дори касовите апарати, тоест сърцата им, и те са удобно разположени в задните им части. И очите им са на същото място. Затова сме предупредили всички желаещи да им говорят, да бъдат по-внимателни със сопата. И ръцете им са в задниците…

  – Чакай, чакай! – тук вече не издържах и го прекъснах – Какви ги говориш? Искаш да кажеш, че всичко е камуфлаж? Че това, което при нормалните хора служи за мислене, чуване, виждане, лапане, нюхане – мозък, уши, очи, уста, нос – всичко това при кривосъдниците се намира в задниците им? Че и ръцете, с които прибират подкупите, и те са там. И сърцата им – касовите апарати, и те са на същото място? Така ли е? Това ли ми казваш?

  – Да, точно така. На нас ни отне 24 години, за да го разберем. Но сега вече няма проблем с чуваемостта. Ти искаш ли нещо да им кажеш?

  – Ооо, да. Искам да им поговоря, а и да попитам как така осъждат управител на фирма за присвояване и безстопанственост, без да направят ревизия на самата фирма. Нямало нужда, според кривосъдниците. И за корупцията ще ги питам, и за олигарсите, за политиците… Давай сопата да ги почвам!

  – Ще ти я дам, като ти дойде реда. Я виж, що народ чака. Бягай най-отзад.

  Заех си аз мястото на една от опашките и зачаках. Замислих се. Даа, каква била работата. Гледаш ги отстрани прокурорите и съдиите, приличат на всички други хора. Сякаш са нормални. А то какво се оказа – задници! Едни големи, пълни, многофункционални задници. Комплексни дирници. Еей, това еволюцията е голяма работа.

  .

  Ивайло Зартов,

  13 октомври 2013 г.

• Сирота вековна

  Разказ от  Константин Каменов

   .

  Не бе трудно да си помисли човек, че това е най-голямата развалина между хората, когато го съзреше. Не винаги обаче първият поглед или външната картина могат да предложат истината за същността на едно живо същество.

  Кой ли можеше да каже на колко години беше Балайко Гьорев? То и той знаеше само туй, дето майка му бе завещала на времето за неговото раждане – „Ко́га цъфтя́а сливите“. Надали някой друг, излюпил се в оная престрадала българска земя, там някъде край Вардар, знаеше нещо друго за рожданието си, освен кое плодно дръвче е цъфтяло тогава. Е, понякога имаше и случаи на раждане с „окапали плодове“, но… Що бе туй? Само спомен за това какво са имали у двора си тез одрипавели хорица.

  Въстание, война, въстание, клане и пак война… Кой ти мисли за години, за читанки, за има́не? Жените деца чакат. Мъжете пушки носят. Из пътеки се лутат. И мине не мине година, някоя жена пак роди. Пушки гърмят, камбаните бият – цял Вардар знае. Туй всичко от баба научих. Бях я поразпитал малко, след като се нагледах на много страдални истории около Балайко. Доста възрастен бе тоз челяк от махалата. В една прехлупена къщурка, дето само керемидите й стърчаха над земята, живееше сам. Един ден изнесе на гръб ковчега с последното му споминало се правнуче. Той, дъщеря му и попът извършиха ритуала над гроба. Наблюдавах от съседния парцел как ни сълза потече по лицето му, нито някакво чувство премина.

  Само заради странното му име ме бе зачовъркало да погледна по-отблизо този челяк. Кой ли не питах из махалата. Никой нищо не ми продума за него. Поглеждаха ме доста учудени след въпроса ми и си продължаваха пътя мълчаливи като лек ветрец.

  Не мина и седмица от детското погребение, а Балайко изнесе до същия гроб дъщеря си.

  И настана зима.

  Таз година бе доста сурова. Сняг, студ, лед. Свири зловещо един вятър, а под дебелите дрехи тялото мръзне. Поне с мен беше така. А тази канара превита, за която тук пиша, нито се прехвърли да живее в празната вече, триетажна къща на споминалия се цял негов род, нито си сложи някоя по-топла дреха върху овехтялото пролетно сако, което не смъкваше от плещите си.

  И с никой дума не продумваше. Сядаше сам на една и съща пейка в парка и ронеше хляб за птиците.

  Зяпах го отзад един следобед и чаках да видя какво ще направи, а той, без да се обръща, ме попита:

  – Що сакаш, мо́мче?

  Поуплаших се, че ме е забелязал, и чудейки се какво да му отвърна, рекох без да се замислям:

  – Сам съм, дядо. Няма с кой да пия кафе. Хайде да те черпя едно, та да има с кой да обеля някоя дума.

  И отидохме до кафето. Празно бе. Само ние двамата, а той пак ме стресна с въпроса си:

  – О́ти край мен се увърташ веке втора неделя?

  – Не знаех, че си ме видял, но ще ти кажа. За един конкурс пиша разказ и реших ти да си моят герой. Кажи ми нещо за себе си!

  Настана тишина. Аз го попивах в очите, той пък пиеше с тях кафето. Мина минута, пет, десет и след като взе чашката, та сръбна от ароматната течност, ми рече:

  – Туй, дека ке ти кажувам днеска, не́ знам далʹ е истина. Много люде са ми го кажували йощ кога бееме у нашта си Македония. Мойто раждуване ке чуеш, алʹ да знаеш дека не сум са́кал так да жи́вям. Раждуването ми вес ден станува, а яз не можам да умрам. Сакам оти друг жи́вот да имам, ал…

  ***

  От време оно…

  Чекаше де́те мала Калина. Е́дно се ро́ди. Мо́мичка– у гробо. Другинко пак у калта захвърле́но. Третото тоже. У капините други фърли́а. Все осмаци, Они́ не траят как ко́га де́те се ро́ди на се́дум. Солзи у о́чите и́ не остана́а. То о́чи не остана́а на ли́цето убаво, а келяв мрак се спусна под вежди. Малье́нка бе йощ, но мъжот и́ здрав бе. Две пушки нарамил. Цял пояс с ножо́ве. И ко́га се върне от чета, дечиня се нада да види, а вес двор у кръст накиче́н. Клети ми птички. Ни солнце видели, ни миг не диша́ли, а йот женʹта у земʹтя. И кървава бе таз зе́мя страдална. Клепало бе найната песен. Девол дечинята вземʹше.

  И се довтече йот Оризарцето село, е́дна ми стрина Неделя, та у Гьореви легна. Пред вра́та у до́ма. На черга таче́на кат пищна престилка:

  – Не пла́чи, чедо! Ке те избавум. Сирота си ти и сум викнала попот, оти нада мен мать да ме стори на тебе. Не се пла́ши!

  И се мина ден, два. Та месец ли бе? Три ли? Кой помни?

  Пролет е веке. Сливи ке цъфтут. И води стрина Неделя, бабата детʹ на комитата Дино вдовица остала бе. Йот другийот двор се довтече:

  – Виж, Калино! Чуй що Диновица днес ке ти кажува!

  Седна старата же́на и вплете и́ ко́сите в змийова плитка. Па зе, че започна да слови:

  – Калино, Калино! Ко́га се малье́чко тез дни ро́ди, първом за птица да мислиш! Птица, как Бог, у съ́рцето все да преплита. Взем си и клонче разцветно из некое дъ́рво. Никое де́те не мой се помине, ко́га Господот фърка и пролетта цъ́фти. Не́ знаш, но сите женища у нашето село тъй си спасихме свойте дечиня. Се́га за тебе се молим. Вервай и слушай Неделя. О́на е твоя закрила.

  И тръ́гна си. А Калина пак светна. Живна и́ ли́цето скръбно. Рипна, па скърши йот дворо мале́нко клонче от цъфнала слива. Взорът и́ взе пък да дири из синйото не́бо птица да фъ́рчи. Дири, та дири, алʹ йок. Нема у небото птица. И оп, да повейне пак грейнало ли́це. Алʹ в тоз миг у вра́та на дво́ро чуруликна червеношийка напета.

  – Господот с мен е! – про́викна Калина. Алʹ след усмивката болка се плъзна по белото ли́це. Стрина Неделя веке я бе прегърнала́ и до леглото довлече. Из мальката къща вес се́ло бе оглуше́но. Де́те начена да ражда Калина. Десет же́ни от се́ло край дуварот стоеха и сите сал на е́дна ду́маа:

  – Диновице, тебе се кланям! Пред Господот так да излажеш таз малька моми́чка, оти о́на да поверва как мой да ро́ди живо туй де́те. Яз так не мо́а. Но и туй е на о́сум. Далʹ ке го би́де?

  И страдат вес же́ни. Они секаш раждуват туй де́те Калиново. Десут же́ни.

  Камбана удари и де́те разплака́ се. Птичка цвърчеше, а женʹте се си́те целува́а и после нарича́а коя що си бе наумила. Белкем се туй де́те засто́и. А стрина Неделя пред вра́та изнесе го голо и над гла́вата си вдигна го, па на сите извика:

  – Мо́мче е! Немʹ йощ име! Ке го фъ́рлиме у капина.

  И го стегна́а. И го пови́а. Изправи́а крехка Калина и край то село с Неделя, на кръстопътот оди́а у капина да го фърлат. Алʹ тогаз роса се зарони и они за туй не го гърли́а, а зачека́а. Двете зад храстот се скри́а. Неделя се кръсти, а моми́чка че́ка. Че́ка, но пусто. „И птица сдес нема. Сал Господот” – дума си стрина Неделя и все кръсти се.

  Де́тето мъ́лчи.

  „О, Господи, не дай! Па́зи го ден поне!” – плаче Калина.

  А стара вещарица кръсти се. Кръсти и веля си: ”Дека челяк е? Оти тук не довтаса? Белким земля да е мала! Чудо сто́ри! Ай, Богородице, сто́ри чудо! Пра́ти челяк! Налʹ знайеш що е де́те да ро́диш?”

  И ха… Затропоти гамале. Тихо. Кротко, алʹ иде. Росата спре. И Неделя пак нещо на Калина издума. Солнцето веке е нейде у Вардаро. Мрак е в не́бото, но все се съзира. Челяк води свойто гамале, па на кръстопътот се спре да си опи́нци стегне. Изтича Калина. Де́те пред ръцете сложи му па замоли го:

  – Земʹ го! Земʹ го бе, чичо! Земʹ го тва де́те и име му дай!

  – А-а, как ша го зема!? Не сум яз женен!

  – Земʹ го бе! – скочи и стрина Неделя – Земʹ го! После пак ке ми го вратиш!

  Калина пък не изтрая и де́те у ръ́цете тури му. А он уплаши́ се от туй що тя стори. Малечко де́те у ръ́цете сто́и му и ни шава, ни помрадну́а. Марко, и он уплаши се, па изрева и стопанинот негов зе, че изрече:

  – Балайко!

  Стрина Неделя тогаз дете́то зе да нарича:

  – Всинца да у́мрат, Балайко да бъде! Он да остая во веки веков! Амин!

  Калина пък се целува́ше тоз челяк и само кажува:

  – Благодарско, чичо, благодарско!

  Он пък си веле: ”Що й яз рекох? Как ий рекох? Де да знам що уплаши́х се? Толкоз враго́ве убил сум без страх за нашта свобо́да , алʹ се́га яз уплаши́х се йот е́дно снопче у ръ́це, йот е́дин жи́вот! За нищо не стаям!”

  Стрина Неделя пък мальенки дрехи у ръ́це му сложи и му кажу́ва:

  – Ту́ри ги връз мо́мчето и ре́чи: ”Некʹ Бог поживи те сто и йощ сто го́дин!”

  И он го кажа́.

  А Неделя за последно пита го:

  – На кой си ти мо́мче?

  – Яз сум на Геша. Илия ми каят. Алʹ сум комита.

  Тогаз де́тето зе си Калина и двете към до́ма тръгна́а. А Неделя балтай се: ”Оти он свойто име не даде? Налʹ так требува! И сега язе на Балайко, Илия ке викам. Па кажува и на Калина:

  – Калино, на туй дете Илия ке викаш! Салʹ ти. Некʹ други Балайко го словят.

  ***

  Та това бе историята на Гьорев Балайко, всъщност Илия. Аз съм третият дето тъй ще го пиша. Той ми я каза. На него пък тейко му бил му разказал. Той пък от челяка на кръстопътя я чул, който в неговата чета бил е комита. И от жена си Калина, и от баба Диновица, и от другите жени у село Дъбино, близо там, край Енидже Вардар, чул как се е случило.

  А на Балайко – Илия и жената спомина се. И деца, и внуци, и братя, и сестри. Та, когато го съзрях, скиташе се сякаш бездомен от есента багрена до зимата ледена. Лъкатушеше из улиците на Кючук Париж, квартал на Пловдив, дето отдавна били довтасали всички чеда на велики комити из Ениджевардарско. Гледам го само със сако върху кърпена риза, най-голямата развалина между хората. Една непостригвана с години бяла коса. Брада също тъй нестрижена, а очите му сякаш видели са целия свят и вече излъчваха пълно безсмислие към всичко околно. От друг негов разказ за туй какво въстание е имало кога се е родил, пресметнах, че бе само на сто и три години!

  Боже, Боже, след седемдесет и аз ли ще бъда такъв?

   

• Бъзикилийкс: Европейската Комисия неочаквано редуцира броя на евродепутатите от България

  

  Истината такава, каквато можеше да бъде!

  Европейската комисия оповести рано тази сутрин решението си да намали броя на евродепутатите от България, от 17 на 10. Решението бе оповестено от говорителя на Еврокомисията, Джонатан Тод. Сред основните фактори оказали влияние върху вземането на подобно решение са демографските и политически процеси, протичащи в България през последните години. Новината предизвика шок сред българските политици и успя да ги обедини в общ фронт, без разлика на цвят, идеология и парламентарно представяне.

  Парламентарни и извънпарламентарни партии, управляващи и опозиция, стари и нови партийни формирования, леви и десни, включително и националисти, всички заедно изразиха своето недоволство и недоумение от въпросното решение. Те обявиха, че ще подадат жалба до Европейският съд по правата на човека, тъй като се накърнява и ограничава тяхно основно право, а именно правото да търсят и постигат своето лично щастие в професионалното си израстване като евродепутати.

  „Намаляването броя на българските политици, които ще имат правото да се докопат до евродепутатските места, ще окаже пагубно влияние върху желанието политиците да се занимават с политика и е възможно да тласне голяма част от тях в сивия сектор на олигархията – се казва в протестната нота на българските политици. – Подобно решение е дискриминационно, тъй като лишава българските политици от европейско развитие, докато всички пречки пред подобно развитие на останалите български граждани бяха вдигнати от 1 януари тази година. Ние апелираме към Европейската комисия, не просто да отмени това свое необмислено решение, но и да увеличи броя на българските евродепутати на 240, тъй като България е най-бедната държава в Европа и ние няма с какво друго да се изхранваме.“

  Потърсен за коментар от БНР, говорителят на Европейската комисия даде следните разяснения:

  – Господин Тод, бихте ли изложили по-подробно съображенията, които наложиха решението броят на българските евродепутати да бъде редуциран?
  
  – Разбира се, но преди това искам да кажа, че тези съображения не произтичат от самата Европейска Комисия, а от българските граждани, и решението е просто удовлетворяване на техните виждания и желания.

  Първото съображение са демографските процеси, протичащи във вашата държава. Според сведенията, с които разполагаме, въпреки че по последното преброяване, което направихте, сте малко над 7 милиона, то едва 5 милиона живеят постоянно в пределите на България. Останалите два милиона пребивават в България само от време на време и усилено търсят начин да се установят за постоянно зад граница. Не е тайна, че смъртността във вашата държава е най-висока, както и отрицателния прираст, така че в допълнение с емиграцията, картината не е особено розова и дори действително да сте 7 милиона в момента, в което силно се съмняваме, то това няма да е за дълго.

  Тези, които умират, няма как да гласуват, а тези, които емигрират, също с малки изключения не участват в изборните процеси в България. Като извадим децата и негласуващите по време на избори български граждани, живеещи постоянно на територията на България, то се оказва, че около един милион активни българи изпращат 17 депутата в Европарламента – и погледнато от този ъгъл, това е една шокиращо голяма бройка, която няма как да не бъде редуцирана, ако искаме да сме справедливи към останалите европейски граждани.

  Тук трябва да добавим, без да си кривим душата, че от този 1 милион гласуващи, голяма част са притиснати да го направят от страх и зависимост, а други са подкупени, тоест бройката на гласуващите по съвест и убеждения български граждани е още по-малка, да не кажа, че не съществува. В резултат на това ние получаваме, като евродепутати, един некачествен човешки материал, който е като отрова във вените на европейския парламент.

  Второ съображение е именно качеството на хората, които изпращате за евродепутати. Те знаят как са избрани, знаят, че зад тях стоят не българските граждани, а политическите машинации, и съответно не се чувстват обвързани с някакви други ангажименти, освен вътрешнопартийни и строго лични. В този ред на мисли на всички става ясно, че те няма как да работят за бъдещето на Евросъюза, а могат единствено да му пречат и да забавят процесите на обща европейска интеграция, към които се стремим.

  Третото съображение е възможността, която българите, живеещи в чужбина, получават, да гласуват за евродепутати от държавите членки, в които са избрали да живеят, така че обективно погледнато, голяма част от българите изпращат свои представители в Европарламента, но не от България, тъй като са избрали да не живеят там, въпреки че са запазили българското си гражданство.

  Четвъртото съображение е самата воля на болшинството български граждани и тяхното отношение към българските евродепутати. Не е тайна за никого в България, че българите не желаят да пращат своите политици в европарламента, тъй като смятат, че те не заслужават подобна позиция. Позиция, към която се стремят само за да забогатеят. Вече цяла година България се тресе от протести, протести които са насочени не срещу определена политическа сила, а срещу политическата класа като цяло – тоест българите са снели своето доверие от тази класа и не желаят тя да ги представлява в собствената им държава, а какво остава за Европа. Няма как да не се съобразим с това мнение на българските граждани за собствените им политици, ако могат все още да се нарекат такива, още повече, че въпросните „политици“ не престават да показват своето неуважение и пренебрежение към самата същност на понятието държавност и със своите действия рушат Българската държава. Не можем да допуснем подобни хора да пренесат своето пагубно въздействие и в Европарламента, и затова ще се стремим и за в бъдеще да ограничаваме в рамките на закона тяхното присъствие сред нас.

  И последно, но може би най-същественото, погледнете си държавата – харесва ли ви? Не! Не са ли същите тези политици, които я докараха до това положение, и то само за двадесет години. Няма как да допуснем политици, постигнали подобни резултати, да оказват влияние в процесите на развитие на Европейският съюз. Истинско щастие за българите е, че успяха да се присъединят към съюза, преди държавата им да остане държава само по име на територия, но не и като цивилизационна структура. Сега те имат шанс да бъдат европейски граждани, за сметка на бързо губещото своя смисъл понятие „български гражданин“. Така че в това нещастие българите може би наистина имат щастието да бъдат първите истински европейски граждани. Европейци без национална алтернатива, а само с европейска.

  Източник:  Neverojatno.com

• Лотосът

  

  Лотосът е най-прекрасното цвете в Египет. Той расте във водите на Нил. Цветовете му са нежно бели, а когато разтворят листенца, приличат на загадъчни звезди. Толкова пищни и уханни са тия цветове, че мистиците говорят за хилядолетния лотос и сравняват разтворения му цвят с просветлената и прозряла мъдростта душа.

  Отдавна, много отдавна, във водите на Свещената река живеели два лотосови цвята. Били невинни и млади, а листенцата им – свити на пъпки. Историята също била невинна и млада. Пирамидите били още нови, а по реката плували златните ладии на фараоните.

  Двете крехки лотосови пъпки знаели, че за тях най-съдбовният момент ще дойде, когато разтворят листенцата си за лъчите на слънцето, на свещения Ра и пият от неговата светлина. После в жаркото египетско лято нежните цветни листенца щели да увехнат и да изкапят в мътната тиня на великата река. Тогава за тях щяла да дойде смъртта.

  Единият лотосов цвят казал на другия:

  – Братко мой, всяка нощ сънувам как лъчите на лъчезарния слънчев бог проникват в тайнството на сърцето ми и листата ми се разтварят. Как пия от златната им мъдрост.

  – Колко си глупав, момче! – сопнал се кисело другият лотосов цвят. Не разбираш ли, че щом се разтвориш, ще увехнеш и ще умреш. Аз искам за винаги да си остана пъпка!

  – Ти си глупакът – тихо отговорил първият. Нима искаш да прекараш дните си свит в мрака, сам и студен, вместо да споделиш аромата си със слънчевата топлина и свещената вода ?

  – В свещената вода ще плуват само пожълтелите ти останки и крокодилите ще се гаврят с тях ! Не се ли страхуваш? – сопнал се мрачният лотос.

  – По-добре кратки дни в мъдрост и светлина, отколкото вечност в егоизъм и мрак – отговорил пламенно първият цвят.

  Минали много дни. Лодките прекосявали оня разлив. Виждали една бледа, съсухрена пъпка и един пищен, разкошен, ароматен цвят. Дивели се как от едно стъбло могат да се родят два толкова различни цвята.

  Свитият лотос приличал на нещастник, превърнат жив в мумия, а разцъфтелият живеел в екстаз и слушал песните на слънцето, което му говорело за неговите сестри, звездите и за неговия баща Върховния бог Озирис.

  След време по реката заплували оронените цветове на разцъфналия хилядолетен мъдрец и окапалата пъпка на глупака, който никога не се насладил на красотата на живота.

  – Единият умря, но живя прекрасно и пълноценно, а другият избра да си остане мъртъв от самото начало – прошепнала с тъга великата майка Изида.

  Това е приказката, скъпи приятели. Нейното послание е да не се поддавате на унизителния страх. Живейте пълноценно. Разтворете душите си за Светлината. Тогава наистина ще познаете хармонията на вечността.

  Пътувайте смело през този и през всеки следващ живот и нека Божествената Светлина грее във Вас.

   

  Паула Лайт

  –––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка може да се прочете тук.

  .

• „Простичка и ясна боза“

  

  Обичате ли уестърни? На мен са ми малко скучни, но пък от друга страна сюжетът им е простичък и ясен. Не се напъвам много-много, за да разбера кои са лошите и кои – добрите. Действието обикновено се развива в малко градче от селски тип, което си има всичко. Шериф, съдия, гробар, кръчмар, проститутки, свещеник… Един или двама местни богаташи, командващи парада и „n” на брой послушни граждани, без които картинката не би била възможна.

  Сега се сетих за един от любимите ми филми. В него добрите са селяните-граждани. А лошите са богаташите и управляващите градчето. Местните жители са кротки и работливи. Бачкат от сутрин до вечер. Криво-ляво свързват двата края и се мъчат да отгледат децата си. От време на време някой от тях се опитва да надигне глава и да зададе неудобни въпроси. Тогава, обаче, се намесват шерифът и помощниците му и „съветват” човечеца да я кара по-леко. Да не се вре, където не му е работата. В случаите, когато „съветваният” продължи да си търси правата и се рови, се намесват чорбаджиите. Те просто му спират въздуха, оставят го без препитание. Нали всичко надлъж и нашир е тяхно. Няма пари, няма храна и семейството му умира от глад. В резултат, търсещият се кротва и мелницата продължава да се върти.

  Намира се обаче някой чешит, който продължава да напира за справедливост и я получава. Управляващите пращат наказателна бригада да го натроши. И това не го спира. Доблестният гражданин, вярващ в законността и правосъдието, се обръща към властите за помощ. В резултат на което него го арестуват, обвиняват и осъждат за нападение над наказателната бригада и го бутват зад решетките. Инатлив като магаре и загубил всякакво чувство за благоприличие, той обаче продължава да мъти водата на шайката властимащи. Не, че кой знае колко им пречи с напъните си за справедливост и възмездие, но дава лош пример на другите послушни граждани. Съществува реална опасност и те да тръгнат да се борят за някакви си там техни глупости. Затова господарите наемат странстващи каубои – бандити да отстрелят непокорния за назидание на всички останали. Гръмват го, както си му е редът, в ужасна, дъждовна, кална вечер.

  На следващото утро слънцето изгрява, градчето е примряло. Потисниците демонстрират мощ и недосегаемост. Пурите им димят, шпорите им звънтят, уискито само се мята в гърлата им. По същото време в някаква изоставена плевня са се събрали мъже и жени:

  – Не ви ли писна да ни избиват? Изтребват ни, не виждате ли? Не се ли вдигнем всички заедно, ще ни унищожат поединично…

  Самодоволните лица на властимащите се вкаменяват. От всички улици, от всички страни към тях тичат разгневените граждани. Господарите са безсилни, не могат да използват нито един от прийомите си. Помитат ги, размазват ги за секунди. Въстаналите граждани взимат властта в свои ръце. Сами си избират шериф, кмет, съдия… Сами ги контролират да не кривнат от правия път. И заживяват щастливо. Слънцето се спуска зад хоризонта. Финалните надписи тръгват на фона на идилични картини. Самоуважаващи се родители, седнали с децата си да вечерят. Усмивки, радостни погледи, лъха спокойствие и увереност в утрешния ден. Край на филма!

  Леле, каква боза, нали? Но пък е простичко и ясно. Както и трябва да бъде, като за кравари отпреди 200 години.

  .

  Ивайло Зартов,

  28 януари 2014 г.

• Между два живота

  Разказ от Константин Каменов

  По идея и с посвещение на Иван Божиков

  .

  Сух калдаръм. Вековни дървета като стражи наоколо, а нейде, отдо́ле тракат колелетата на празна каруца. Два я вола теглят, а пред тях е́дна же́на ю́здите им дъ́ржи. Бвно се влачат към пусто село високо у Родопа плани́на.

  Студ е, но ни снег, нито ве́тер. Тишината секаш изпила е жарта из не́бото.

  И влачат се тия два вола, свели гла́ви. Целите у пот са облени. Женʹта, в черни дрипи, стъпя пред тях и ги води секаш към не́бо, а празна каруца все назаде се тегли. Колелата не пеят, а гъ́рмят, се́каш фронта от Дойран с тех е довтасал и край каруца се вихри.

  Челя́к е́дин из го́ра изкочи и се към талига провикна:

  – Же́но, спирай тугинка и е́ла при мене!

  Сепна се о́на, алʹ стори туй що и́ челяк рече, па го запи́та:

  – Що сакаш, друже?

  – Же́но, не видиш ли оти воло́ве се мъчат? Ай да сбереме малечко съчки. Огин да стъ́кмим. Мойот ко́тел с во́да яз ке ти дадuм, да залееш таз пуста талига. Не видиш ли дека е цела пълна с тенци́? О́ни наза́де я теглят. Животните мъчат.

  А огин веке беа стъкми́ли и чекаа оти во́да да кипне. Женʹта пък дума на странника горски:

  – Не́знах оти туй ке се случи. Е́дна заран, там, у нашето се́ло, дека челяк не остая, посред мегдано труп покрай трупа лежаа. Язи ги гледам и не ве́рувам. Френец и наши, гръци и сръби, куп ингилизи и черни лежаа. Не помръднуат. А мьачки се скитат. През мъртви се гонят. Край се́ло пък други во́йски се йощ бият и колят. Тез погреба́х ги. Са́ма опeвах ги. Не знум ни кой, нито що и как са у назе довтасли, алʹ солзите мои капят ли капят. Не моа да трая мрътви да гледам. И копах. Опявах. Кръстове делах. Чембе́ро загубих, алʹ от се́ло сетне се манах. У Станимако, при снаите одам, алʹ не ве́рувам оти тене́ц може се скита.

  – Имʹ ги, же́но! От малечък йощ можам язе да ги киризом. У Добралъката раснах. Бай Тодор се е́дно лето спомина. Сите го беа с цветя окичи́ли и рониа со́лзи. Караманчо, байново псе, връз него полегна. Към луната малько зави и сетне избе́га . Погреба́а бай Тодор и аха, все да премине, а язе го гледам. Се́ди у до́ма и нещо се хили. Рипнах при стрина ми Севда и зех, че издумах у що сум се зверил. Трепе́рум и со́лзи ронум. А о́на сите же́ни свика. Дела́а нещо. Ден, два, че ли три! Шест седмици и он чак тогаз отиде́ си. Стрина ми ви́де, че страх вес ден смуче ме целийот и о́на ме отведе у се́ло Драгомирци. Там далеко, у Македония. Войник в таз война не ме зе́а и у Добра лъка, пак се вра́тих. Се́дум дена се́да у се́ло, а тук доле,край таз махала празна, втора каруца с тенци́ кири́зом. Га бех у Македония немʹше таквизе.

  И ко́га челякът сичкото туй словеше, женʹта веке намо́кри с гореща́та во́да сите ъ́гли на свойта каруца. Он пък си повдигна присвитите о́чи и из-под бръчки на голе́мʹто му ли́це грейна усмивка в туй ледено време:

  – Немʹ ги вечʹ, жено! Радуй се – избегаа все. И черньо, и гръци, и сръби. О́низ офицери из ингилизи и френец… И о́ни избега́а. А наште остави́а си шапки. Гла́ви сведо́а и към онази му́гла, далеко, далеко, бавно и тъжно се сите изниза́а.

   

• Притча за талантите

  

  Имало едно време един аристократ, който цял живот си броил стотинките, за да оцелее. Когато бил малък, той дори не знаел, че е такъв – бил нещо като „грозното пате“, с което други „патици“ се развеселявали. А когато пораснал, никой не му простил това, че е бедняк със „синя“ кръв. Нито „лебедите“ го припознали за свой, нито „патиците“.

  Когато героят на тази приказка превалил билото на живота си и започнал бавно да се спуска надолу към залеза, който очаква всеки един от нас, той все пак се бил научил на известна практичност. Но това не му помогнало да се отърве от бедите, и той пак броял и делял стотинки, за да върже двата края, а те все къси излизали и все стърчали.

  Уморил се аристократът да пресмята всеки ден хляб ли да си купи или кафе, и ако сподели с кварталните кучета част от вечерята си, дали на другата сутрин ще има и за самия него. Но то такива били неговите сметки, все на дребно. „Защо така премина животът ми? – запитал се един ден той. – Защо никога не успях на едро да се предам, а цял живот продавам труда и талантите си на дребно?“

  Но късно било вече за такива въпроси. Дори да би бил способен тепърва да се продаде изцяло и наведнъж, кой би се заинтересувал да купи свободата на съвестта на един подобен на скитник стар благородник?

  „Ако върви така, някой ден ще чакам като тези кучета, които ме гледат сега с предани очи, някой да ми подхвърли парче хляб. Дори това няма да съм способен сам да изкарам…“ – казал си с тъга нашият герой. – „А това вече наистина ще е непосилно за мене“. А кучетата, които понякога хранел, целували ръцете му и не му се сърдели, когато нямал какво да им даде. Понеже и те били благородници – оценявали всеки жест и му отвръщали подобаващо. Нищо, че едното било от породата „улична превъзходна“, а другото – изоставен домашен любимец с трудно установима порода.

  „Защо хората, колкото и да им дадеш, могат да те забравят, когато вече нямат полза от тебе?“ – запитал се нашият герой. „Защо някои от тях се радват, ако успеят да те излъжат да им дадеш повече, отколкото заслужават, и дори смятат това за въпрос на чест..?“

  Но нямало полза и от подобни въпроси. За мнозина даващият повече може да е нищо друго, освен глупак, който просто не се е научил добре да смята. Дори благородниците могат да не го признаят – доколкото такива въобще са оцелели – защото бедният аристократ плаща по-скъпо от богатия за това, което е, и може цял живот да си остане нещо като скитник между световете. Колкото до парвенютата, които движат този свят, те по принцип не харесват особено благородниците, дори когато са богати. Понеже, колкото и да ги имитират, не могат никога да ги копират напълно.

  Все пак, нашият герой продължавал да е свободен. Той бил платил за тази свобода толкова много – за свободата да бъде това, което е  – че нито „лебеди“, нито „патици“ можели да го надиграят в онази игра, в която един Бог знае кой какво печели и какво губи. За всички таланти, дадени на хората – заровени, за да ги „опазим“ по-добре, или похарчени в бедност и в богатство – един Бог знае колко точно ни е дал и колко трябва да му върнем.

  .

  Мариана Христова

• По мъничко…

  

  По мъничко ще те докосвам.
  И  разпалва се в мене! Нежност.
  Тишината мълчалива ще ни шепне.
  Ръцете от пламък! Горят ни.

  По мъничко ще ти казвам.
  Люби ме! Красиво е това докосване.
  Загасват звездите! Понасят ни със себе си.

  По мъничко ще те отпивам.
  Жаждата! Утолявам с устните ти.
  Мираж и реалност в едно преплитат се.
  Кръвта ми кипи! Изгаря ме.

  По мъничко ще взимам.
  Уханието! С мене ще нося.
  Винаги ще си до мене.

  .

  Нури Джурин

• Опаковано слово?

  

  Оковано слово ли? Айде де, няма такова животно!

  А така. Излезе поредният доклад на организацията „Репортери без граници”.

  – Лошо – коментират последните двама български журналисти. – Сринали сме се на стотното място по свобода на словото. Пред нас са Папуа Нова Гвинея и дори на Мачу Пикчу задния двор, и той е преди България. Срамота, тъжна история…

  – Ураа, издигнали сме се до стотното място – радват се БГ журналята. – В предишния доклад бяхме на 87-ма позиция. Още малко и ще оставим целия свят зад гърба си.

  Последните мохикани на българската журналистика скърбят:

  – Каква стана тя? След като почина Темида, сега и свободното слово се гътна. Трагедия. А уж ни водят за член на ЕС, бяла държава сме били. Довчерашните човекоядци се оказаха с по-свободно слово от нас. Как така? Защо? Двадесет и пет години демокрация… Малко ли са? Нали отдавна вече я няма ръководната роля на партията-майка. Няма партийни секретари, нито цензура. Нали от това се оплаквахме през епохата на „социализма-комунизма”? А сега? Кой и как окова словото в България?

  – Ха-ха-ха – затресоха се журналята – Чакайте, ще ви обясним. Свободни сме да пишем, колкото си искаме за животни. Кучета, котки, врабчета, делфини… Само трябва да внимаваме добичето да не се окаже собственост на олигарх, политик, висш държавник или магистрат. В този случай материалът разбира се ще е хвалебствен. Няма да критикуваме животинката, я! Можем да показваме до безкрай всевъзможни битови истории – скандали между съседи, съпрузи и съученици са предпочитани. Циганските махали и катуни са важни теми. Спорт и секс – на корем! „Добрите” новини ги дозираме със зле прикрити заплахи и загатнати обещания, като „Няма да има увеличение на тока”. Видите ли истински остър и разбиващ материал срещу чорбаджия, не се чудете. Собственикът на медията си е направил добре сметката. Това е рекет или тлъсто платена поръчка на конкурентен играч. Сами никога и да нищо на света не бихме си позволили да вадим кирливи ризи на властимащи. Пазим си хляба. Всеки от нас има семейство, нали трябва да го храним? Наричайте процеса, както си искате:  Автоцензура, платени репортажи, проституция… Все тая.

  В телевизиите, вестниците и радиата няма начин журналист да пусне материал, без да е съгласуван с началството. Шефът пък – с по-горе. И ако се наложи, накрая – и със собственика. Той пък – с кръжока около себе си. Да не би случайно да се засегне някой „братовчед”. Който иска свобода на словото, да си направи свой личен сайт и в него да си бъде свободен, колкото си иска. Това е положението. Цяла България е разпарчетосана между няколко приятелски кръга. В тях има олигарси, местни феодали, политици и магистрати. Те си имат и свои медии. Групичките се стараят да не воюват помежду си. Но, след като попривършиха възможностите за приватизации, заменки и други подобни директни напълнявания, няма как. Налага се от време на време да се посритат.

  Малко останаха възможностите за лапане – обществени поръчки, търгове. Иначе казано, парата от БГ бюджета и от ЕС. Тясно е в трамвая за толкова много пътници, затова лактите влизат в употреба. Нашата роля пък е да представим обикновената алчност за битка против корупцията по високите етажи на властта. За борба за справедливост, законност, правосъдие и други жадувани дъвки. Не ни е лесно. Баламурниците и те, като парите за крадене, намаляват. Я се пробвайте бялото да изкарате черно! До вчера беше достатъчно 10 пъти да повторим една лъжа. Днес вече и 100 не стигат. А утре 1000 повторения ще са само началото. Журналя сме били… Глупости. Труженици сме ние, мъченици.

  Словото било оковано в България. Много важно! Разковахме класацията на „Репортери без граници”. И още можем. Ще се борим за почетното последно място. Да го знаете, еей!

   

  Ивайло Зартов,

  25 февруари 2014 г.

• Птици

  

  .

  Нещо е сбъркан човешкият свят –

  много дълбоко, в самата матрица,

  сам се разкъсва от страх и от глад…

  А пък душата му – птица!

   

  Може би адът е някъде в нас,

  пие живота ни – кърваво вино,

  и сме готови да вием от бяс…

  Ала мечтите ни – сини!

   

  Ала мечтите ни – цяло море.

  Чайки и гларуси порят вълните…

  Чакат доброто във нас да умре,

  за да му грабнат очите.

   

  И студенее земята… Без глас

  нощем за своите живи ридае…

  Грешни сме, Господи! Всеки от нас!

  А пък душите ни – в рая…

   

  Ники Комедвенска

• Порталът между световете

  Паула Лайт, из „Легенди от Сините планини“*

   

  Легенда за страха

  “Слънчевият залез е процеп между световете.”
  Карлос Кастанеда

  Градчето беше сиво, тъпо, прашасало от скука, точно както го очаквах. Целият обществен живот се съсредоточаваше на единствения площад. Тук беше банката, където чиновниците още носеха ръкавели и мислеха компютрите за творение на дявола, черквата, чиито задни помещения нощем се даваха под наем на единствения игрален клуб, хотел “Добре дошли”, чиито кепенци бяха спуснати и имаше вид на място, където много, много отдавна никой не е идвал.

  Часовникът върху старинната кула на общината, сякаш потопен в захарен сироп на безвременна сънливост, от две години сочеше пет без десет, без никой да се сети да го свери. Ако, все пак, мястото си имаше име, сигурно се наричаше Минало. Тук беше събитие, че Сейра, куриерката, спи с началника на пощата и месеци наред се обсъждаше знае ли мъжът й. С цели часове се говореше за воланите върху роклята на сестрата на свещеника, а ако момиче в неделя се успи за църква или целуне приятеля си посред бял ден, със сигурност го обявяваха за прокълнато и за осъдено на вечни мъки в Ада.

  Крачех по безличната калдъръмена улица и се чудех какво по дяволите правя тук. Видът ми на “скандална чужденка”, жена с панталони, която сама носи пътната си чанта, предизвика смут в редиците на клюкарстващите пред портите жени, които за миг онемяха от удивление. Учтиво попитах за дома на мадам Смарт, което предизвика още десетки вдигнати вежди, свити рамене и шепоти. Последва напористия въпрос родственица ли съм на семейството. Когато обясних, че съм само наемателка, хор от кресливи, прекъсващи се гласове ме засипа с факти и клюки.

  Мадам Смарт била близо осемдесетгодишна, полусляпа, но здрава като кон и проклета като катър. Цял живот държала семейството си в железен юмрук, ама готвела добре, и както я били закъсали, щяла да вземе за пансиона много нисък наем. При нея живеела внучката й Луси, кръгло сираче и не грозно момиче на осемнадесет, ама, ако дъртият дракон не пукнел, тъй и щяла да си остане госпожица за цял живот и да мухлясва в оня зандан.

  – Както стана с дъщеря й, нещастната Лиза – промърмори пълната собственичка на бакалията. – Горката Лиза е леля на Луси. Тя е откачила от домашната тирания. Напълно луда е. Преди повече от четиридесет години се затворила в онази стая и не иска да излезе. Просто си седи пред едно голямо огледало и не откъсва очи от него. Хранят я насила. Вече е на около шестдесет, сбръчкана и побеляла, облечена с рокля на млада девойка, каквато носила в далечния ден, когато нещо й се случило и отказала да мръдне от там. Кой ли не е ходил – психиатър, свещеник, малки дечица, за да я развеселят и разсеят, но никой не успял да я отдели от огледалото и за миг. Но аз много дрънкам – смути се жената. – Прощавай мила, но тук рядко идват чужденци.

  Каза го така, сякаш пристигах най-малко от Южна Америка, а не от около сто километра.

  Може би, все пак, щях да бъда щастлива тук. Беше толкова тъпо, сиво и скучно, че нищо нямаше да ме разсейва и да ми попречи да пиша. А и ниските цени бяха от полза. Тук щях да излекувам натрупаните рани и да продължа напред.

  Стигнах до дома на моята хазяйка, който беше масивен, мрачен и банален като цялата архитектура на града. Почуках с бронзовото чукало с ястребова глава и чух по дървените стълби, откъм горния етаж, да припкат пъргави млади крачета. Вратата рязко се отвори и се озовах пред засмяно, макар и срамежливо момиче. Косата му, светлокестенява, почти руса, беше сплетена на плитка. Беше облечена с вълнена рокля с бяла якичка, без никакъв грим. Девойката, може би, щеше да е красива, ако не беше толкова безцветна и апатична. Липсата на дух и настроение, на палавост и грация отнемаха от иначе безупречно правилните черти всяко очарование. Приличаше на надзирателка в болница или затвор. Сякаш я покриваше невидим слой прах, който отблъскваше хората.

  – Добре дошли – тихо изчурулика тя. – Казвам се Луси Смарт и съм внучка на вашата хазяйка. По това време баба спи, но стаята ви е готова да се настаните. Елате да ви поразведа наоколо.

  Последвах я в мрачната паст на къщата. Миришеше на стари вещи, нафталин и пчелен восък. Сякаш от стотици години не се беше случвало нищо. Сякаш къщата не знаеше що е смях, стонове на любовен оргазъм или здравия грохот на разтоварваща кавга. Само тези приглушени, анемични и учтиви гласове, които съпътстват живите мъртъвци.

  Ама и аз бях една… Още от първите мигове търсех “скелети в гардероба” и критикувах хазяйката си. Свих устни и засрамено реших да спра с недостатъците дотук.

  – Тук, в дясно, е трапезарията – учтиво дърдореше Луси с монотонен глас на екскурзоводка в музей, отегчена до смърт от експонатите. – Срещу нея е моята стая, а до нея – стаята на баба. Вашата е в дъното на коридора, до стаята на леличка. Трябва да ви покажа леличка – продължи с приглушен шепот – за да не се изплашите, ако случайно объркате вратата. Леля Лиза е болна – продължи заговорнически. – Като била на осемнадесет, ден преди женитбата й с мистър Херън, чиновник в банката, влязла в тази стая за нещо и спряла да се огледа в огледалото. После нещо й станало. Изобщо не се появила за обяд. Никой не се сетил, че е там. Пратили групи да я търсят в околните гори и блата. Разпитвали връстниците и приятелките й дали не е избягала. Никой нищо не знаел.
  – Тогава, след десет дни, баба случайно отворила вратата. Леля Лиза седяла като хипнотизирана пред онова голямо огледало, втренчена в една точка. Отказала да отговаря на въпроси. Не реагирала, когато баба ядосано я разтърсила за раменете. Най-странното е – продължи да шепне момичето – че, затворена толкова време без храна и вода, не изглеждала нито гладна, нито жадна. Бузите й били румени, а в очите й блестели сълзи. Никой не знае какво е станало и защо не е мръднала от там. Била пред същото огледало, когато съм се родила преди осемнадесет години, и още си стои. Опитвали се да я изведат на сила, но пищяла като заклана, отчаяно се борела и ставала толкова бледа, че решили да не рискуват. Както говори чистачката ни Пела, сигурно е магия – завърши поверително девойката.

  – Добре дошла в царството на скуката! – помислих си саркастично. – Домъкнах се в тази глуха провинция, за да бъда на място, където нищо не се случва, а попаднах в някакъв роман на Стивън Кинг.

  Луси отвори без да чука една обикновена врата, която по нищо не се различаваше от другите. Стаята беше в полумрак, със спуснати пердета. В здрача се различаваше един масивен стол. Нямаше никакви други мебели. На него седеше свита съсухрена стара женица, с чорлава бяла коса, облечена с нелепа за нея розова рокля с къдри. Беше безчувствена като восъчна фигура. Отпуснала безволно длани в скута си, не откъсваше очи от голямото огледало на стената. С нищо не показа, че е забелязала влизането ни. Не бих и я запомнила, ако не съзрях случайно в огледалото отражението на очите й. Те бяха светли, млади и живи върху увехналото старческо лице. В ирисите им блестеше неизразим копнеж, мъка и болка. Като бисери се пречупваха непролети сълзи. Изтръпнах. Свитата женска фигура придоби други измерения. Заприлича ми на прекрасна огнена пеперуда, попаднала в кехлибарен затвор и мумифицирана там. Стените са прозрачни. На пръв поглед не изглеждат като препятствие, но са безмилостно твърди и дори и най-могъщата човешка страст и копнеж не може да се избави от тях.

  Коя беше тази жена? Какво странно събитие я беше приковало зад тези стени? Доколкото познавах себе си, нямаше да намеря спокойствие, докато не узная това.

  Научих историята много трудно, седмици по-късно.

  Някога Лиза била весела и прекрасна девойка. Снагата й, гъвкава като на змия, косите – буйни и златисти, но най-прекрасни били очите й – сиво-зелени, огромни, замечтани. Много мъже се обръщали след нея, а млади и стари жени въздишали от завист. Когато запеела, омагьосвала всичко живо. Майка й била вдовица, сурова и властна жена, безмилостна моралистка. Като дочула, че тук-там одумват щерка й, заради свободното й държание и веселия нрав, който вземали за лекомислие, решила да я омъжи незабавно за улегнал и заможен човек. Не след дълго обявили годежа й с господин Херън, банков служител.

  Херън бил около петдесетгодишен невзрачен човечец, с леко кривогледство, шия, мършава като на пиле, и досаден и педантичен глас. Никак не приличал на приказния принц.

  Въпреки своята жива младежка природа, Лиза дори не си помислила да се противи. В това нямало нищо чудно и никой не се запитал откъде идват това покорство и хрисимост. Хората не били изненадани, защото познавали добре мадам Смарт. Била сурова като фелдфебел и тиранизирала двете си дъщери още от детските им години. Ако се опълчели и за най-малката дреболия, играел каишът, а майката била по-яка от много мъже. Така се стигнало до там, че чуели ли да кресне заповед със суровия си, отсечен глас, момичетата били готови по-скоро да скочат в огъня, отколкото да се бунтуват.

  Досадният, мрънкащ Херън, с тесни и хлътнали старчески гърди и лепкави, потни ръце, станал годеник на Лиза. Имал правото да я посещава в дома й всеки ден. Човекът не носел цветя и сладкиши, нито прекалявал с визитите си. Нищо не го интересувало особено, ако не ставало дума за пари. Отбивал се за обичайния, задължителен за подобни случаи половин час и занимавал годеницата си с лихвочисла, банкови залози и любопитни истории за глупаци, дали заем от жал към приятели, без да го гарантират. Клетото момиче се преструвало, че слуша и кимало като автомат, а мислите му бягали далеч от тази стая, тази къща и този град, но най-вече, далече от този мъж, който с лепкавите си, потни пръсти й бил по-гнусен и от жаба.

  Два дни преди сватбата, майка й подала една розова рокля и сухо и студено заявила:

  – Влез пред голямото огледало и я пробвай. Тази вечер сме на чай при родителите на Херън. Трябва да се представиш добре.

  Девойката се подчинила, влязла и неохотно нахлузила смешно старомодната, натруфена рокля с воня на нафталин..
  Роклята била с прекалено смело деколте и я усещала малко тясна в бюста. Младите й гърди напъвали пазвата, сякаш щели да я пръснат. Лиза с диво отчаяние се вторачила в огледалото. Представила си очилатия, мънкащ Херън. Видяла как с треперещ, тънък врат облизва мазните си устни и пъха в деколтето й дебелите си, потни ръце. Почувствала, че ще повърне.

  – Господи, моля те, помогни ми! Предпочитам да умра! – захълцала и заудряла гладкото си чело в огледалото като птица в клетка. От там я гледал неузнаваемият й образ – бледо лице, треперещи устни, трескави, обезумели очи.

  – Няма ли спасение за мен? – занареждала. – Няма ли място, където да се свра и да изчезна?

  Изведнъж, огледалото започнало да се замъглява. Кристалът сякаш ставал все по-прозрачен и по-прозрачен, след това течен, а накрая се превърнал във въздух. Отворил се проход, който приличал на изящна порта с извита арка. Девойката пристъпила с подкосени крака и преминала през него. Озовала се на широка поляна, върху която падали лъчите на залязващото слънце и позлатявали копията на вековните дървета. Миришело на цветя, на борови иглички и гъби. Чували се типичните горски шумове. В клоните на близката ела потраквал кълвач, звънтели птичи гласове. През полянката като стрела профучала изплашена сърна и, само за миг, край Лиза се мярнала късата й бяла опашчица. Момичето се почувствало като упоено. След вонята на нафталин, кисела старческа пот и плесен, тези аромати изпълнили сетивата й с радостна възбуда.

  – Къде съм? – прошепнала полугласно и се заоглеждала смаяно. – Сигурно съм умряла и се намирам в рая.

  – Все още си на грешната земя и си достатъчно жива да ми подплашиш дивеча! – чула от близките храсти бодър младежки глас.
  Появил се висок, плещест момък, с буен тъмен перчем и проницателни очи. В ръката си държал колчан със стрели.
  – Не бой се, моме – казал засмяно. – Горите са пълни със сърни и елени. Не ти се сърдя. А и тази палавница ми домиля. Бягаше юнашки и заслужи живота си. Ти от къде си? От Буково или от Ягодово?

  – Нищо не разбирам, господине! – с треперещ глас започнала девойката. – Бях си в къщи, пред огледалото, плачех за нещо и тогава…
  Било й се събрало много и избухнала в ридания.

  – Тихо, тихо! – прегърнал я младежът през рамо и смутено погалил косите й. – Ние не сме зли хора и тук нищо не те заплашва. Казвам се Огнян и баща ми е старейшина на село Върбово, долу край река Зелена. Това е май най-богатото село в Сините планини. Ще измислим как да помогнем и на теб. Ще прощаваш, девойко, но, според тукашните обичаи си облечена странно и неприлично, въпреки че си много красива. Ето, наметни моето наметало, защото, след мръкнало тук, в планината, става студено.

  Лиза го послушала и се сгушила в плътната дреха, ухаеща на свежо, на здрав и млад мъж. След това, учудена на самата себе си, започнала да му разказва всичко. Огнян слушал мълчаливо, без да проявява недоверие и закрилнически стиснал ръката й.

  – Страдала си много, момиче! – отсякъл. – Какъв е вашият свят, в който майките продават щерките си на богати нищожества и ги обличат като блудници? Как никой не е защитил една клета девойка, твърде млада, за да се бори сама? Аз ще те закрилям и никой с нищо няма да те обиди. Остани завинаги в Сините планини. Стани ми жена.

  Лиза унесено гледала изсечените, твърди и прекрасни черти на момъка, силното му тяло, честните, добри очи и отново заплакала, но този път от щастие.

  Огнян разпалил огън и опекъл на жарта чифт наскоро убити фазани. Хапнали от крехкото, сочно месо. Младежът я целунал по челото и прошепнал:

  – Поспи малко. Твърде си измъчена. Утре ще отидем да се оженим, за да влезеш в дома ми като моя стопанка. Обещавам, че до тогава няма да те докосна.

  – Защо не останеш, защо не ме грабнеш в прегръдките си и да стоплиш сърцето ми? Не искам повече самота! – трескаво си мислела Лиза, но само бледо се усмихнала и му пожелала лека нощ, след което се свила и опитала да подремне.

  Представила си суровия и жесток поглед на майка си, когато влезе в стаята и не я намери. Помислила си как ще грабне колана и ще пребие от бой сестричката й, а после задълго ще пусне кепенците като на умряло и нейната мила Ана ще се задушава, затворена в мухлясалата гостна със суровата заповед да не я напуска, а да везе или плете. После старата ще продаде и нея като животно.

  – Трябва да взема Ана и да я доведа тук, а на мама ще оставя бележка!

  Девойката скочила, нежно целунала заспалия Огнян и погалила твърдата му черна коса. Той сънено измърморил нещо и се обърнал на другата страна.

  Тогава момичето слепешката затърсило в мрака мястото, откъдето се появило. Изведнъж се почувствала, сякаш нагазва в мръсни блатни води и се озовало отново в прашната стая, пред голямото огледало.

  – Страх ме е ! – помислила отчаяно. – Мама може да ме върже, и да ме заключи. Ще се върна и ще повикам Огнян да дойде с мен!

  Девойката затърсила портата в огледалото, но уви. Видяла само гладка и твърда повърхност. Обезумяла, започнала да удря с окървавени пръсти, но порталът не се отворил. Стояла и чакала вече четиридесет години. Не посмяла и за миг да излезе от стаята. Ами ако се отвори точно тогава? Така си мислела и с безумна надежда отброявала мъртвите си дни, а в огледалото виждала само все по-остаряващото си лице.

  …А аз не се чувствах зле като наемателка. Мадам Смарт беше зла жена, но готвеше хубаво и деликатно ме оставяше на спокойствие, защото си плащах. Със седмици се потапях в света на своите приказки и дори забравях къде се намирам.

  Една вечер ме стреснаха писъците на Луси. Идваха от съседната стая. Скочих и изтичах при нея.

  Клетата Лиза беше паднала, сгърчена на пода. Беше мъртва и бледата й ръка все още се протягаше към огледалото. Само светлите, пълни с блясък и копнеж очи вече ги нямаше на мъртвото лице. Пеперудата беше напуснала кехлибарения си затвор и беше отлетяла. Надявам се този последен портал да я е извел в наистина вълшебен свят, където я чака нейният Огнян.

  Аз бих желала да запомните само едно. Като творец мога да влизам през много портали и в много светове, и знам колко прекрасни са Сините планини. Но порталите между световете са нещо рядко и скъпоценно. Ако попаднете на такъв, не се обръщайте назад и не напускайте бленуваната си страна. Защото назад се обръщат само страхливците, които носят стените на затвора в душите си. За тях огледалният портал завинаги се затваря и ги осъжда да гледат само тъжното си, увехнало лице.

  ––––––––––––––––––––––––––

  

  * Сборникът с приказни разкази на Паула Лайт „Легенди от Сините планини“ е издаден през 2011 г. от издателство „Дилок“. Авторката пише под псевдоним и е юрист по професия. Завършила е Българска филология, История и Право в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е като учител, прокурор, а сега работи като адвокат. Тя пише не само художествени текстове, но и публицистични,  които са намерили място в различни вестници, списания и сайтове в България и в чужбина. Паула Лайт е автор на няколко книга, последната издадена от които е  „Легенди от Сините планини”.  Може би в близко бъдеще на книжния пазар ще се появи и новият й роман „Очи“, който още не се е превърнал от готов ръкопис в книга.
  

• Тръгвай сине! Напред, и… късмет!

  

  Тръгвай сине! Напред, и… късмет!
  Тук надежда за теб не остана.
  Скътах тези пари за билет
  и поплаках си малко зарана…

  Все си вярвах, че мойто момче
  в тоз несигурен свят ще сполучи.
  Но животът надолу тече
  и напомня помия за куче.

  Някой вече ни сложи черта.
  Като мъртви дори ни посече.
  Щом преминеш след тази врата –
  не се връщай тук никога вече.

  Даже вън да е тежко – ще знам,
  че синът ми със труд ще успее.
  Тук да прося за нас ме е срам,
  а оттатък – поне се живее.

  Малка пенсия имам. Уви!
  И за двама се никак не връзва.
  Тръгвай, моя любов, и върви,
  че сърце ми от болка измръзва.

  Ще намериш все нещо, нали?
  Армаган да изпратиш на време.
  Вересията свърши. Боли!
  Левче никой не ще да заеме.

  Тръгвай, сине, от тоз терминал!
  Колко други навън отлетяха…
  Не поглеждай баща си през жал!
  Тя, в сърцето, е родната стряха!

  Щом превърнаха родното в ад,
  то чистилище вънка поне е…
  Ти си силен и толкова млад,
  а на мен старостта ми тъмнее.

  И да пишеш… Ще чакам, до дни!
  Ето, виждам за теб самолета…
  Усмихни се, сине мой, усмихни
  на баща си душицата клета..

  .

  Ясен Ведрин

• Черта от химикалка

  

  .

  И да се смеем, и да плачем –
  живеенето е за малко.
  За малко само нещо значим.
  Една черта от химикалка.

  Приятелите да са здрави
  и да ги правиме щастливи.
  Това най-много да оставим.
  Довиждане – и си отиваме.

  И нищо няма да си вземем.
  И нищичко не притежаваме.
  Освен назаем, малко време.
  И радостта, която даваме.

  .

  Мария Донева

  –––––––––––––––––––––––––––-

  Мария Донева е родена Стара Загора. Завършила е Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите със стихотворения „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя”, „Има страшно“, „Празнината мегу нас“ (излязла в Р. Македония), „Прикоткване на смисъла“, „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим“, „Заекът и неговата мечта“ и „Шепа лъскави череши“. Пише стихове, пиеси, проза, текстове на песни. Работи в програмата за Арт-терапия в Държавната психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов” – град Раднево и е драматург на Драматичен театър „Гео Милев” – Стара Загора. Повече информация за Мария Донева може да намерите в блога й: mdoneva.com

   

• Седмичният сатиричен дневник на Тони Филипов

  Тони Филипов, д-р: Из делниците на един луд (10–14 февруари),

   Оffnews.bg

  

  Понеделник, 10 февруари

  Банкомат в кв. „Левски” бие ток. Потърпевши съобщили в телевизията, че на всеки опит да се изтеглят пари, банкоматът отговарял с токов удар. Един от пострадалите разправя: Аз, вика, съм 80 кила мъж и ме отхвърли на два метъра, ами ако, вика, е човек с пейсмейкър? Спира му пейсмейкърът и животът му приключва…

  А дали не е възможно пейсмейкърът да спре при съобщение „В сметката няма наличност”? Бих казал, че токът е по-малкото зло. Поне остава надежда, че в картата има пари, но по чисто технически причини не могат да бъдат изтеглени. Не ли?

  Един познат с ток отучи жена си да му бърка в джобовете. Монтира в джоба на сакото си един електрошок. И почти цяла година беше рахат. Но някакъв електротехник прееба работата. (За жената не знам…) Подучил я да прави инвентаризацията с домакинските ръкавици. На което моят човек отговори с шепа кабарчета. Не че беше някаква пинтия, но философията му беше, че лесно взетите пари бързо се харчат…

  Пък в Сливен откраднали гръмоотвода от покрива на голям жилищен блок. Досега не било се случвало. Нищо, в бъдеще също няма да се случва. „Мерките за противодействие на битовата престъпност влизат в сила от понеделник”, съобщава „Труд”. Министърът Йовчев казал, че с тия мерки до 2-3 месеца ще има „силен положителен резултат с битовата престъпност”. Важно е да се отбележи, че ще е положителен, щото милиционерските мерки понякога дават и отрицателен.

  Борисов вика: „Когато дойдем отново на власт, ще оправим разрушените къщи в село Бисер. Това, вика, е демокрацията на Станишев, да забраняват на хората да говорят за направеното от ГЕРБ за с. Бисер….”

  Не сме против да се съобщава на населението за добрите постижения на ГЕРБ. Но за с. Бисер специално имаме малко по-особено мнение… Големи страсти са се развихрили там. Страсти български… Г-жа Антоанета Атанасова разправя: „Построиха ми най-малката къщичка от новите, 7 души едвам се побираме в две стаи, но поне имам покрив над главата си и не ме кълнат. Защото онези, дето им построиха големите къщи, всеки, който мине, ги проклина. Нищо чудно, че доста хора от „палатите“ вече си заминаха на оня свят. Сигурно е от клетвите.“

  Това направо ме остави без дъх. Още повече като разбрах, че десетина души вече са се споминали. Сега дали от клетвите, не се знае… Но фактът си е факт. И тая госпожа с двете стаички преди това е живяла на кирпич, но не ѝ стига, че има две стаи в нова тухлена къщичка, гледа другите, дето имат три и четири стаи и ги кълне…

  Всичко щеше да е съвсем наред, ако вместо къщи им бяха закарали фургони. На всички еднакви фургони. Щяха да си живеят задружно и да псуват властта. Те и сега я псуват, но всеки по собствени съображения.

  Майката на единия от братя Галеви починала, съобщава „Труд”: „Възрастната жена така и не успя да види за последно единствения си син, който изчезна безследно в началото на май 2012 г. На погребението дойдоха близки и роднини, но нито един от двамата братя Галеви.”
  Ама вие зер ги чакахте? Ами то щом вие сте се сетили, сигурно и народната милиция се е сетила. И братя Галеви са се е сетили, че всички са се сетили… И затова не са дошли.

  „Нито един от двамата братя Галеви” не дошъл… Тц, тц, тц… Нали е майка само на единия, бе, защо да идват и двамата?
  Пък на конгреса на БСП се появил Първанов, ако че му снеха политическото доверие. И притеснявал делегатите с въпроси: „Защо ме изоставихте?”, „Защо напускате истинското ляво?” и т.н. По някои медии пише, че това бил актьорът Стефан Рядков, маскиран на Първанов. Да, бе… А защо да не е Първанов маскиран като Стефан Рядков? Нима е по-лош артист?!
  

  Първанов на конгреса на БСП.

  Съпругата на Войчех Ярузелски, бивш премиер и президент на Полша, иска развод заради изневяра. Знам, рекла Барбара Ярузелска, че ми изневерява, знам и с коя, знам и къде. Не знам само с какво. Щото Войчех е на 90 г. (роден 1923 г.) Когато се казва „надеждата умира последна” се има предвид точно това. Човек доде е жив се надява на някой изостанал оргазъм… Та не точно надеждата, а меракът умира последен.

   

  Вторник, 11 февруари

  Цветанов рекъл, че Пеевски командва прокуратурата и ВСС. И медийният император се обидил. И решил да каже какво са си говорили на прословутата среща с главния прокурор в кабинета на Цветанов. Цветанов натискал Цацаров да назначи Ася Петрова за зам.-главен прокурор и да гарантира, че кандидатурата ще мине през ВСС. И да не назначава Борислав Сарафов, щото Цецо не го дишал. Ама ултимативно натискал. Към днешната дата, като вземем под внимание, че и Петрова, и Сарафов са заместници, можем да кажем, че Цацаров е устискал независимостта на прокуратурата на 50%. Всъщност, може и да са малко повече. Щото Цветанов поискал да се прикрие разследване, дошло от Македония, срещу съдийката по делото „Октопод“ Румяна Ченалова, на която много държал. Това Цацаров отказал. Според Пеевски, де… Не го включваме към горните 50%, защото засега съдбата на това разследване е неизвестна.

  Все пак и 50% не е никак малко.

  Не така обаче стои въпросът за независимостта на медиите. Пеевски разправя, че често се срещали с Цветанов. „Молбата му, вика, бе да осъществявам чадър в моите медии над няколко престъпни босове, с които той и Флоров били близки… Киро Японеца и Йоско от Сливен, който оказвал голяма подкрепа на ГЕРБ в изборите. Но това са само част от имената, за които ме е молил…”
  Лелей, колко е… Как да се изразя, без да го обидя… „Молбата му”, „молил”… И той да не му строши хатъра. Добре, ама и за хатър има граници. Поговорката казва: „За хатър лайно не ям.“

  „Моите медии”? По документи е скъсан като карпатски вълк, по-беден е и от Първанов. В данъчната си декларация за 2012 г. беше записал, че има един малък влог само, спестен от заплатата. И „24 часа” (още не беше негова собственост) го иронизираше: „Депутатът от ДПС Делян Пеевски живее на фотосинтеза”…

  И сега достигаме до финала, който носи откровено суициден характер:

  Журналист: И какво, вие съгласихте ли се, осъществихте ли такъв медиен чадър?
  Пеевски: Да, сега със съжаление ще призная, че съм оказвал такова съдействие.
  Нямам повече въпроси, свидетелят е ваш…

  И глупаците в „Монитор” го праснали на първа страница! „Делян Пеевски със сензационни разкрития: Цветанов ме натискаше да разпъвам чадър над мафиотски босове”.

  Като оная мома, дето се оплакала, че я изнасилили. И като я пита съдията кога е станало това, тя рекла: „През цялото лято…”. Та и Пеевски така го натискал Цветанов през целия мандат!

  Това са вестниците на Пеевски. По-точно това са вестниците. Щото те всички са на Пеевски, с изключение на „Сега”, за който обаче чуваме, че вече се разпространявал само в София, и то не цялата… Чети, народе! Чети „Телеграф”, че е евтинджок! Е, не казва истината, ама то за 50 ст. кой ли я казва…

  Цялата държава се завъртя около лицето Пеевски. Просто да се чудиш! Бакалавър от „дистанционното” обучение на Югозападния университет, говори и пише гаче българският му е втори език, изглежда като… Както и да е, да кажем, че не е виновен как изглежда, макар че вече мина 30 г… И цяла България се върти около него. Защото и тия истории с Бареков и Росен Петров, пак са пеевщини.

  Всички са потресени от постъпката на Росен. Много интересно какво са очаквали, та са потресени. Ами това е Росен, бе! Как го беше казал Енгелс? „Тук са кинтите, тук танцувай”… Или май беше „тук е розата…” Все тая.

  Бареков му предложи вътрешното министерство. Из Фейсбук прочетох, че предложил образованието на Стоичков, но не знам дали е истина. Росен вика, че бил готов за министър: „За разлика от г-н Борисов, който е специалист в пожарното дело, аз съм разузнавач първа степен. Г-н Цветанов е завършил ВИФ. Аз съм работил на терен, затова имам самочувствието…”

  Помните ли какво ви писах навремето? Че не са страшни Борисов и Цветанов, тях все някак ще преживеем. По-лошото е, че след тях всеки Сульо и Пульо ще реши, че може да управлява държавата. Бих искал да не съм бил чак толкова прав, ама…

  Потресени са от Росен. Да кажем с основание. А защо никой не се потриса от Харалан Александров? Лично аз съм потресен от него, защото безспорно е умен и ерудиран човек. Обаче обикаля София и събира експерти за „България без цензура”. В същото време е член на Обществения съвет на Реформаторския блок. Преди това се заигра с друг комбинатор – лицето Гамизов. Тръгнаха заедно да правят списание с парите на Ковачки…
  Жалко! Толкова малко останаха интелектуалците, които уважавам, че изпитвам почти физическа болка, когато някой от тях се продаде.

  Харалан до Дудука! Как мислите, дали да му кажа, че няма партия на Бареков? Че туй майна е фронтмен на Пеевски и КТБ? Не за друго, а защото мисля, че съм го виждал Харалан по протестите срещу Пеевски. И май се подвежда от това, дето Бареков обикаля страната. В предаването на Гарелов по TV7 даже обяви безусловната си подкрепа за практиката на Бареков „да общува с най-страдащите хора и да търси решенията на проблемите им”. „Доколко тя ще се трансформира в добра политика предстои да се види…“

  До николко, Харалане, отсега мога да ти кажа. Бедните да го д…

  Изглежда е повярвал на Бареков, че плаче за бедните. Трябва да го предупредя.

  Веднъж се пошегувах, че донякъде разбирам защо пред Народния съд са били изправени и интелектуалци. Вече не съм настроен да се шегувам. Добре, представете си, че високото момче, глуповато високото момче, вземе, че стане премиер на България?! И натвори това, което никак не се съмнявам, че ще натвори?! Къде ще са тогава Нешка Робева, Митко Цонев, президентът Стоянов, Харалан и т.н. да ни обяснят как са му повярвали и как съжаляват?! Ако си турят ръката на сърцето, могат да почнат да съжаляват веднага.

   

  Сряда, 12 февруари

  „България с най-нисък индекс в ЕС за свобода на пресата”, съобщава „Труд”. Годишният доклад на „Репортери без граници“ показва, че страната ни е изпаднала до 100-ното място в класацията за свобода на словото за 2014 г. сред 180 наблюдавани страни. И на последното място в ЕС!

  Росен Петров плаши: „Ако тази мръсна кампания на Би Ти Ви и „Дрийм тийм“ (продуцентите на „Нека говорят“ – б.р.) не спре, ще отида в прокуратурата и ще разкрия много неща, на които съм бил свидетел – търговия с влияние, как се купуват обществени поръчки, кой и как ги печели… Тогава много водещи и доста политици може да гледат света през едно по-тясно прозорче…“

  И това е елемент от свободата на медиите – обществените поръчки, търговията с влияние, дирижирана реклама… Да не ги изреждам, щото знам, че не ви интересуват. Що не ви интересуват не знам. Купувате ги, четете ги, гледате ги, но ви става скучно, когато някой се опита да ви каже и докаже как ви лъжат…

  Росен Петров бил много обиден на Слави Трифонов. Вика: „Държах уринатора на Слави, когато беше много зле. Ходих всеки ден до Плевен да му помагам, а той ме предаде.“

  Нищо, Росене, нищо. Нищо научено в живота не отива напразно, все някога ще е от полза. От уринатора на Слави много лесно ще преходиш към ибрика на Бареков. Няма голяма разлика.

  Каква ирония, ибрикчия на ибрикчията…

  

  Информация и снимка Plovdivmedia.com

  Пеевски, за да докаже, че Цветанов лъже, изискал справка от рецепцията на МВР колко пъти е влизал в министерството. И от там казали 40 пъти. (Словом: Четиридесет!) Но това не са всичките му срещи с Цветанов. Защото вчера каза, че са се виждали на много и най-различни места. Да прощава, но толкова много срещи са възможни само при взаимен интерес. Така, де, той е издател на най-голямата медийна група, не е сотаджийка. (Сотаджийка, за който не знае, е мома на повикване.)
  Колко трябва да си прост, за да правиш такива признания и да си мислиш, че те уязвяват само опонента ти. Сигурно много…

   

  Четвъртък, 13 февруари

  Борисов иска обяснение защо Орешарски е сключил спогодба за сътрудничество в областта на медиите, културата и образованието със Северна Корея. Коментира във Фейсбук, че е потресен и възмутен как се е окаляло „уродливото“ управление и иска оставка. От правителството контрираха, че спогодбата е сключена през 2010 г. от правителството на Борисов. Сега само е подновена.

  Тетка Цачева обяснява: „През 2010 г. ситуацията в Северна Корея е била по-различна от това, което се случва днес. Тогава не е управлявал този висш държавен ръководител и не се е саморазправял с близките си по начина, по който го прави днес…”

  „Този висш държавен ръководител…”. Бас турям, че не му знае името!

  И Десислава Атанасова се включва в спора и доказва, че ако беше онемяла например през пубертета, българският парламентаризъм нямаше да загуби много: „Вие не смятате ли, че за три години далеч се промениха нещата, тогава онзи екзекутиран човек от племенника си все още беше жив…“
  И тя не знае името на корейския лидер…

  Обаче не са прави госпожите. Верно, че Ким Чен Ун хвърли чичо си на глутница изгладнели кучета, но в Северна Корея се случват и положителни работи. През 2010 г. корейците още не бяха пращали космонавт на Слънцето. Който да се завърне успешно, де, неуспешни опити може и да е имало…
  Фрашкано е с нубийци в парламента… Пак.

  Със Северна Корея има само един малък проблем. Че не е Южна Корея. И брадърите не поддържат дипломатически отношения с нея. Вашингтон смята, че КНРД е една от страните, които подкрепят световния тероризъм. И през 2002 г. Буш ги сложи в „оста на злото”, барабар с Ирак и Иран. И най-важното не се е чуло да са извадени от тази ос. САЩ обвиняват Северна Корея в производството на „истински” фалшиви банкноти и държавен трафик на наркотици. „Страната на утринната свежест” е абонат на Комисията по човешките права… И т.н. и т.н…

  Но ако си Тетка Цачева, тия работи може още да не са достигнали до теб.

  Нашият цивилизационен избор ни задължава да се съобразяваме с това кои са приятни на американците и кои не са. В смисъл, че е добре е, но не винаги е възможно. С Русия например май не е възможно…

  Между другото, в НС има група за приятелство с КНДР, в която членуват трима депутати. Групата е доминирана от Атака: председател Илиян Тодоров (Атака), зам.-пред. Деян Дечев (КБ) и член Адриан Асенов (Атака).

  Не знам, но нещо е сбъркано. Дето казват в родния ми край по женска линия: я не знам как е, ама и така не е. Измята се е светът. Сашо Диков, мъж и артисва, днес посрещнал Бойко на вратата на парламента и го комплиментирал съвсем не по мъжки: „Много си хубав днес…“ Па Бойко му рекъл: „Ти да не си станал от БСП?“ И пет деца да си роди Станишев, Борисов няма да се откаже да подмята работи, които първо са от далечното минало, и, второ, съвсем не са доказани…

  Както и да е. Не бих ви занимавал със Сашо Диков, ако не ставаше дума за рецидив. Миналата седмица каза нещо такова и на Волен Сидеров: „Г-н Сидеров, Вие сте толкова смел и красив!“ Обаче лидерът на „Атака“ не прие протегнатата ръка: „Г-н Диков, започвате да ме смущавате, защото такива комплименти правят хора с хомосексуална насоченост…“

  И мен това ме притеснява. Сашо Диков прекарва много време в Народното събрание и…

   

  Петък, 14 февруари

  Продължава Деседневката на Пеевското включване, ако мога така да се изразя. Медийният император отново реве как Цветанов го тормозел: „Ще го попитам само веднъж – в нощта на 26 срещу 27 юли 2012 г., когато имах рожден ден, дали той ме е извикал в неговия кабинет и злоупотребявайки със служебното си положение ми е оказал натиск по определена тема?… Смятате ли, че е нормално в полунощ един човек да бъде викан в кабинета на вътрешния министър?”

  За обслужващия персонал няма ден, няма нощ. Щом си на повикване, длъжен си да се отзовеш.

  Когато се гласуваше кабинетът на Орешарски възникна словесна престрелка между Цветанов и Пеевски. Цветанов каза, че главният прокурор му дошъл с Пеевски. И тогава Пеевски избухна: „Гусин Цветанов, обърнете се, обърнете се, не се правете. Гусин Цветанов, да ви кажа вие вадите много лъжи, но тепърва ще излиза с колко криминално проявени лица сте се виждали. Това ви го обещавам лично…”

  Тогава отбелязахме: „Много злоба е набрал Пеевски! Какви ли унижения е бил принуден да изтърпи, та е събрал отрова за гнездо пепелянки… И ще намери начин да си отмъсти. Започва да се излива четиригодишната злоба на роба, казано в стила на поетическите метафори…”
  Местан: „Оказва се, че Пеевски се е срещал с Цветанов 40 пъти… Те най-вероятно са се срещали и извън МВР…”

  Горката сотаджийка… Как ли е припкала из цяла София…

  

  Външна прилика не сме търсил. Просто така се случи. Снимка Blog.bg

  „Не знам, дистанцира се Местан, от какво естество са били тези срещи, знам само, че не са били политически, защото ДПС не е изпращал там Делян Пеевски.”

  Ага, да не би Доган ефенди да го е пращал, па да е пропуснал да ти каже? Щото, между нас да си остане, той не ти казва всичко. Така, де, турен си там само да превеждаш политиката на ДПС на литературен български. Не е нужно всичко да знаеш…

  Румен Петков вика: „Пеевски съумя да унищожи главния прокурор и неговите заместници. Не зная защо го прави, но го направи…”

  Казват, че Александър Дюма-син бил рекъл: „Предпочитам мошениците пред малоумните, защото те понякога си почиват.” По принцип е така, но има и случаи когато тези две черти се събират в една личност. И тогава няма избор! Това го казвам само по принцип, не за конкретния случай.

  Но не мисля, че главният прокурор е унищожен. В друга държава да, но у нас не… По-скоро Пеевски ще набара фазата. Още когато избраха Цацаров обяснихме на некои много въодушевени, че в неизографисана църква не е прието да се моли човек… Нека видим първо ликовете дали са канонични, пък тогаз…

  Обаче Румен Петков намеква нещо много страшно: „Прокуратурата и МВР да огледат дали нямат разкрито някое тежко убийство… Ако има разкрито такова убийство, и не са задържали извършителя и евентуалния поръчител… и Цацаров, и вътрешният министър не са за там…”

  Уж само пита. Обаче ако това питане се „инкорпорира във въпросно-отговорното единство”, както казва министърката на спорта, нещата стават много сериозни. Тогава не би трябвало да се чудим какво търсим в Северна Корея.

  „Защо вечността не е пометнала това уродливо време!”

   

• Властомани

  

  Има ли държава, в която всички нейни жители са наркомани? Според  експертите, наркоманията е болест на пристрастяването. Треви, цветя, храсти, гъби… и безброй синтетични субстанции помагат на всички желаещи да се разболеят. Наркоманите са зависими от своята болест. Те подменят реалността с помощта на своя любим наркотик. За огромно съжаление обаче, не могат да останат в нея завинаги. Налага им се да приемат нова доза. Не след  дълго всичко се изтърква, притъпява се. Вече нищо не е същото. Увеличават дозата, после още и още… Накрая обичаната им болест ги убива. Е, някои се лекуват, други – принудително ги оздравяват. Но така или иначе е ужасно трудно реещите се в космоса да кацнат обратно на земята. Наркотиците се пушат, шмъркат, втриват, гълтат… или се пък се бият венозно.

  Дотук с конвенционалната наркомания. Има обаче и други видове наркомани. Зависими от трупане на пари и власт. Пристрастени към алчността. Готови на всичко, за да си осигурят следващата доза. Корумпирани политици и магистрати, олигарси и местни феодали се друсат като обезумели. Тъпчат се орално, шибат се венозно и все не им стига. Малко им е. Приватизират, източват, заменят. Въртят ДДС измами, контрабанда. Крадат цели отрасли и райони от България. Увеличават дозата. Нареждат обществени поръчки, търгове и конкурси. Малко им е. Вече не знаят къде да си заврат награбеното. Привикват под знамената на наркоманската шайка всички роднини до девето коляно. Инжектират ги с къщи, вили, апартаменти. Радват ги с лимузини, яхти и самолети. Вакханалията е страшна, невиждана. И пак им е малко. Наркоманите изпадат в транс. По двадесет и четири часа в денонощието шмъркат данъците на поколения българи. Ноздрите им са цъфнали като павиански задници, но те не спират да се друсат. Не могат, а и не искат да спрат.

  Как да се погрижим за болните? При конвенционалните наркомани се създават специални затворени общества – наркокомуни. В тях пациентите се лекуват с трудови терапии, спорт, изкуство… Дрога не им се дава. Правилата са строги. Може би трябва да създадем такива комуни за корумпирани политици и магистрати, за олигарси и местни феодали. В тях да „поканим” вежливо Станишевци, Борисовци, Герговци, Божковци, Златевци… И да ги оздравим принудително. Да съберем в тези центрове на здравето всички виновници за двадесет и четири годишния геноцид  над българския народ и да ги изчистим. Имам предвид да ги почистим от дрогата.

  Така, като се замисля никак, ама никак не е лоша тази идея за комуните. Събираме ги всичките наркомани накуп. Без изключения. Министър председатели, министри, дупетати, партийните величия, бандитите в тоги – прокурори и съдии, олигарси и местни феодали, и – хайде на лечение. Там, ако искат могат да продължат да си играят любимите роли, но вече без да имат достъп до дрогата. Без реални пари и власт нека си алчнеят, колкото си искат.

  Освен конвенционалните и тези от ДОПГ (държавна организирана престъпна група), има и трети вид наркомани. Робите. На тях им харесва да ги унижават и мъчат. Обожават да гледат как възрастните им родители мрат от глад, студ и болести. Кефят се, когато децата им плачат, зависими са от ударите на камшика и фалшивите обещания за по-добър живот. Робите са в пряка зависимост от господарите си от ДОПГ. Най-сладко им е, когато ги бичуват.

  И сега – изненада. Има и четвърти вид наркомани. Те са зависими от свободата. Техните наркотици са справедливост, законност, правосъдие и човечност. Тези, последните наркомани, са неизлечимо болни. Те така си и умират. Свободни!

  .

  Ивайло Зартов,

  6 януари 2014 г.

• <<
• 1
...
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
...
• 77
• >>