литература
- И аз съм българче…
„И аз съм българче“ – стихотворение „реплика“ на класическата творба на Иван Вазов, се разпространява в социалните мрежи.
И аз съм българче!
Макар че
в Мадрид родих се и живея,
а баба, щом ме гушне, плаче,
защото виждаме се с нея
веднъж в годината, през август,
със внуците на шест етажа –
от Солун, Рим, Мадрид, Чикаго,
от Сидни има в блока даже…
Бледнеят всички карнавали
пред тази наша пъстреница.
Но дядото на Джон с кавала
щом почне в двора ръченица,
подскачаме край него лудо,
душата знае ритъм, стъпки.
И всяко лято става чудо,
и все ни сбира тази тръпка.
Българийо! Недей да плачеш
за внучето на твойто племе!
И аз съм българче!
Макар че
родих се във разделно време.
- Окончателно, но не безвъзвратно
Илюстрация: aig-humanus.blogspot.com Някога, много отдавна част от маймуните слезли от дърветата. Осъзнали, че на земята има повече храна – изпопадали плодове, корени, по-дребни от тях животинки. Храната била не само повече, но и по-лесна за добиване. Минало известно време и маймуните разбрали. Там, където има много и лесна храна, не е безопасно. За да оцелеят, се напъхали по пещери. Мъжките маймуни започнали да се обединяват с женски. Мъжкарите ловували и отбранявали пещерите, а женските събирали храна и „въртели“ пещерите. Минало още някакво си време и късните маймуни – ранните хора усетили, че за да се справят с набезите на враговете си, е добре да се обединят с комшиите от съседните пещери. Така се създали първите съюзи на колективна отбрана.
Търкаляло се времето. Маймуните станали хора. Окончателно, но не безвъзвратно. Обединенията се разраствали. Пещерите отеснели, появили се колиби, около тях – огради, ровове, защитни стени. Колибите били заменени от къщи. Хората все повече осъзнавали, че когато са обединени, се живее по-лесно и по-безопасно. Семействата се разраснали в племена, те – в междуплеменни съюзи, появили се държави. Когато и държавите започнали да се обединяват, се появил Европейският съюз. Дотук нищо странно. В този голям европейски съюз обаче, имало една държава с няколко имена: Абсурдистан, Бандитостан, Невидимия… Имала си и официално име – България. Тази страна дала доказателства за това, че 5 милиона години всъщност не са кой знае колко много. Абсурдистанците показали на останалия свят, че не е никакъв проблем, след като си се катерил дълго и упорито, след като в теб са вложени усилията на неизборими предишни поколения, ти можеш да скочиш в пропастта и само за секунди да обезсмислиш и разбиеш на пух и прах всичко.
Тези хора само за 24 години се изхитрили да се върнат на ниво пещери. Като някои от тях дори хвърляли носталгични погледи и към дърветата. Превърнали в свой национален спорт разцепването и разделянето по всевъзможни начини. Въпреки, че били една шепа хора, много, ама наистина много обичали да се делят по партии и партийки. Обикновените абсурдистанци изпитвали диво удоволствие да се мразят помежду си. Това пък доставяло огромна наслада на управляващите ги бандитостанци.
Жителите на тази страна се прославили и с особеното си чувство за хумор. На най-личната си сграда – Народното събрание – те били изтъпанчили великански надпис: „Съединението прави силата!”. И националните им герои, пред които се прекланяли всички, се казвали Ботев и Левски. И двамата имали само една кауза – България. И двамата живели и загинали за България. За чиста и свята България. Трагикомичното е, че техните наследници не забравяли, не пропускали всяка година да честват героите. Правели пищни паради, изнасяли натруфени речи, кълнели се в паметта на Ботев и Левски. Но пет секунди след церемониите, забравяли за всичко това и отново се втурвали с бясна омраза да се делят и да се цепят. И най-вече да се грижат за себе си. Само и единствено за себе си. За своя си личен интерес, за келепиреца.
Обаче нещо не им се получавало. Повдигали учудени вежди. Хълцали на пресекулки и не спирали да се оплакват. Кой знае защо пословичният им егоизъм не им помагал да живеят по-добре. Животът им ставал все по-труден и сложен. И те все по-често се заглеждали към дърветата.
.
Ивайло Зартов,
26 октомври 2013 г.
- Пусто и тихо е…
Илюстрация: Фейсбук Колко пусто и тихо е
И избледняващ спомен
В потискаща тъмнина
Бездната на времето – приглушава
Измъчения викКолко пусто и тихо е
Вървя, търсейки звездите
И мъничко ще поискам
От утрото на новият ден
Изпитата чашаОстанала е само капчица
Безнадеждно разпилява се
Колко пусто и тихо е…
Мигът необременен изнизва се
В душата ми и в сърцето.
Нури Джурин
- Приказка за един стар кон и неговите таланти
Илюстрация: etsy.com Един стар кон мъкнел своята каруца с тъги и желания по един вечен път, дето всички минаваме и заминаваме. И дето минел конят, товарели минувачи каруцата му със своите тъги и желания. И ги дърпал конят, и ги пренасял по пътя си, додето можел, а после се появявали нови и нови минувачи, и слагали в препълнената каруца нови и нови товари.
Един ден конят толкова се уморил, че не можел да мъкне вече дори само своите тъги и желания. Спрял се той и си казал, че би било по-добре да е невидим и сляп. Невидим за минувачите и сляп за неспирната, вечна и разнолика човешка тъга. Но не можел да бъде невидим и сляп, не му било писано да има точно такива таланти. Той не бил като мнозина свои събратя – къде по-силни, здрави и бързоходни коне, които придвижвали натруфени каляски и били обгрижвани за това доволно и предоволно. Обаче в каляските никой не можел да пусне свободно никакви свои желания. Те били затворени и недостъпни за някакви си там вървящи пеша минувачи.
„Ех, поне да ми беше останала сила в крилата – казал си старият кон, който разбира се не бил какъв да е, а такъв, дето можел преди не само да върви и препуска, но и да лети. – Тогава тъгите и желанията на всички тези нуждаещи се от малко внимание, разбиране и признание хора можеше да ги пренеса не бавно и стъпка по стъпка, а само с някой-друг замах на крилата…“. Но не бил вече млад, нито крилата му можели да го понесат – и заедно с него да извисят за малко всички онези мечти и надежди, в които ходещите пеша не можели да повярват сами.
Тогава конят си спомнил, че е имал все пак и ездач. Че е имал стопанин, който бил способен да го щади и подкрепя. И което е още по-важно – да знае, че не е сам. При това да бъдеш стопанин на един крилат кон, дори когато е стар, разбира се не е нищо лесно. Крилатият кон не търпи юзди и команди, не върви, накъдето му кажеш, и не се подчинява на никого. Но когато неговият стопанин се уморил да се грижи за него – понеже и хората, не само конете, могат да губят крилата си – старият кон продължил да мъкне каруцата си, без никой да се грижи за него.
Той знаел, че няма да може вече да поеме всички тъги и желания, които среща по пътя си. Знаел и, че минувачите няма да разбират защо не всичките им желания и тъги намерят място в неговата каруца. Но се надявал все пак да му стигнат силите да върви още малко по пътя. Да избута донякъде спънатите надежди, самотните викове и неуверените таланти. И когато някой ден съвсем престане да може да тегли, да не му се присмеят поредните минувачи, че вместо пегас, който да извисява мечти и желания, са намерили само една стара, изгубила себе си кранта.
Мариана Христова
- Българоливуд
Карикатура: Христо Комарницки …Седя си в парка. Припичам се на слънчице. На съседната пейка до мен други двама слънцепоклонници водят оживена беседа. Личните ми специални разузнавателни средства, наречени уши, се задействаха автоматично.
– Ееей, майката си трака, наборе, виждаш ли какво става?
– Какво бе, какво има?
– Ами, циркът продължава, само клоуните ни сменят. Пускат ги едни такива, все по-напористи, по-нагли и безцеремонни. И номерата им все по-тъпи стават.
– Така е, прав си. Ама то това не е нито от днес, нито от вчера. Я си спомни как ни докараха лъжеца Симеончо, дето щеше да ни „оправи” за 800 дни. След това пък прикрепиха към него мазните бандити Сергей и Доган. Хем да ни разтягат локуми, хем да ни грабят дружно. После щафетата я пое обещавачът на справедливост Бойко – Разбойко. Разкатаха ни от обещания за прозрачност, за възмездие. За това, как щели да накажат крадците преди тях. Как щели да свият сърмите на олигарси и местни феодали, на корумпирани политици и магистрати. Набореее, набореее… От толкова обещания, ако вървяха с по една ракия, отдавна да съм умрял от цироза на черния дроб…
– А бе, мамицата им мръсна. А помниш ли как към пожарникаря-рекетьор пласираха клоуна „патриот” Волен? Първо го псуваше, та чак се пенеше. После така го заоблизва, че да ти се доповръща. Ебаси циркаджиите… И сега пак се слюняви и се прави на борец за правдини. Обаче, явно на тарикатите им е къса резервната скамейка, щото видя ли – пак пуснаха на терена гея и феса.
– Мани, мани! Няма такъв сериал, нито турски, нито латиноамерикански. Двадесет и четири години все нови сезони, нови серии бълват. Гледаш ли рекламите? Сега ни подготвят новите играчи. Ще ни пускат вместо изтъркания Сидеров, бургаския гларус Валерко Симеонов – той да ни се прави на загрижен патриот. А пък Бареков без граници ли, без цензура ли, раздава ли раздава новите обещания за справедливост и възмездие. Няма такъв филм, нито в Холивуд, нито в Боливуд. И балъците свършване нямат. Отворили усти, зяпнали и чакат. Ето ги новите месии, новите спасители на отечеството. Ужас! Може ли да те шибат 24 години и ти все да си девствен? А, стига бе! И да знаеш, че няма оправия. Сами няма да пуснат кокала.
– Те и прокурорите и съдиите са техни хора, бе… Все бандит до бандита наредени. И колкото по-голям разбойник, толкова по-нагоре расте. Най-големите престъпници се грижат за „правосъдието”, наборе! По разни висши и върховни банди са се окопали. Майката си трака!
Не издържах. Попримъкнах се към тях:
– Извинете ме, че се намесвам, ама кои са тия, дето въртят артистите? И какво да направим, за да ги спрем?
– А бе, ти откъде падаш? – опулиха се насреща ми наборите – Кои са тия, кои са ония? Ясно е кои са. Златев, Божков, Гергов, Батков, Минев… всички тия, на които им викат олигарси и местни феодали. Но да знаеш, че и от другите бандити – политици и магистрати има ояли се шопари, на нивото на кукловодите са вече. А какво да направим ли? Ами да престанем да бъдем идиоти. Като пращаме някой да ни управлява, като ги овластяваме, трябва и да ги контролираме. Твърд, непрекъснат контрол, и да ни се отчитат. И да си знаят, че са там само на заплата. Като не ги устройва, да не ни се кандидатират изобщо. Така трябва да бъде! А на досегашните изроди трябва да им вземем всичко, което откраднаха от нас, и да ги натикаме зад решетките. А това без пердах няма да стане. Ама як пердах, та да държи топло на следващите „патриоти” и обещавачи. Хайде, наборе, да ставаме, стига сме си чесали езиците.
.
Ивайло Зартов,
23 октомври 2013 г.
- Частна и държавна проституция
„А защо така скъпо?“ – „Та аз съм политическа…“. Карикатура: Рix.com.ua Колко вида проститутки има в България? Отговорът на този въпрос изглежда лесен само на пръв поглед. Ето експертното мнение на екип учени от Международния център за изследване на проституцията (МЦИП):
Първи вид – Това са познатите „стопаджийки” по първокласните пътища на страната и Околовръстното на София. Тарифите им са възможно най-ниски – от 15 до 30 лв., в зависимост от услугата. Орален, вагинален или анален секс. За повече разнообразие няма нито условия, нито време. Клиентите винаги бързат. Месторабота – крайпътни храсти, автомобили, кабини на ТИР-ове.
Втората група проститутки са организирани по частни квартири – клубове, които служат като сборни пунктове. Тарифите са от 50 до 100 лв., отново според желанието на клиента. Съществува възможност и да бъдат наети за цяла нощ. Изпълняват всевъзможни допълнителни желания срещу доплащане.
Третата група проститутки е на моделите и манекенките. Обслужват заможни клиенти срещу 800-1000 лв. Работно място – апартаменти, вили, къщи, ловни хижи, хотели. При всичките три групи половината или повече от цената е за сутеньори.
Четвърта група – чалга певици. При тях тарифите са по договаряне, в зависимост от известността им. Иначе не се отличават от третата група.
Всеки европеец би си помислил, че с това се изчерпват видовете проститутки в България. Но според доклада на МЦИП не е така. В него изброяването продължава:
Пета група – магистрати. Жрици на любовта, прикрити като прокурори и съдии. Особеното при тях е работното им място. Нарича се Съдебна палата. Всевъзможни перверзии и извращения, които при другите четири групи се считат за екстри и се заплащат допълнително, тук са в основния пакет от услуги. Могат да набутат или извадят когото и каквото си пожелае клиентът. Ролите на сутеньори се изпълняват от преките им началници или от адвокати – уговоркаджии. Тарифите са високи – десетки хиляди левове, но пък клиентите винаги остават задоволени.
Шестата група проститутки – държавни чиновници. Министър председатели, министри, зам-ове, шефове на комисии, агенции, фондове, управления, отдели… И тези „труженички“ изпълняват сеансите директно върху бюрата си, там, където им се води официалното прикритие като служители на държавата. Тарифите им са съобразени с ранга им. Колкото са по-нависоко в йерархията, толкова по-скъпи са удоволствията. Както и при седмата група проститутки – политиците, така и чиновници и магистрати, могат да бъдат наемани за еднократни услуги. Но по-често срещано явление е те да изпълняват желанията на клиентите на принципа на абонамента.
В края на доклада на МЦИП се отбелязва, че проституцията в България може да бъде разделена на частна и държавна. Първа, втора, трета и четвърта групи проститутки са представители на частната. А пета, шеста и седма групи – на държавната. Ясно се вижда, че държавните жрици на любовта заработват несравнимо повече от частните. Те са привилегировани и от факта, че при тях няма възрастови ограничения. Могат да практикуват най-древната професия и на 80, и на 100 години. Всъщност, докато са живи. Специалистите от МЦИП са въодушевени от мащабите и развитието на проституцията в България. И са убедени, че ни очаква светло и доходоносно бъдеще.
.
Ивайло Зартов,
18 септември 2013 г.
- Сърцето на птицата още тупти
Илюстрация: Wrecksite.eu Опитвах се да кажа нещо,
но останах неразбран.
Пречупен като кораб в буря,
премълчах отново болката.Поглеждах небето – толкова огромно.
Молитвата ми тиха – сега крещи.
Птица ранена, не може да се издигне.
Неосъзнат живот – ей така живеем.Само за едно място няма рушвет,
пътят на всеки свършва там.
А съшиваме илюзиите в руба
и надяваме доспехите на омраза.Опитвах се да кажа нещо.
Сега тръгвам без цел и посока.
Ще вървя, докато мога.
Сърцето на птицата още тупти.Нури Джурин
- Притча: В магазина на Бог
На една жена й се присънил необикновен сън. Сънувала, че влиза в един магазин, а там, вместо продавач, стоял Господ.
– Боже! Наистина ли си Ти?
– Да, Аз съм – отвърнал Бог.
– А какво мога да купя от Теб?
– Всичко!
– Тогава бих искала да си взема здраве, щастие, любов, успех и много пари.
Бог се усмихнал и влязъл в малка стаичка отзад, за да изпълни поръчката. Скоро се върнал с малка картонена кутийка.
– Това ли е всичко?! – възкликнала жената.
– Да. Нима не знаеш, че при Мен се продават само семена?
***
Източник: Мениджър NEWS
- Бунтът на бебетата
Карикатура: Иван Кутузов Годината е 2013–та. Родилна зала. Подава се главичката на детето. Ококорва очи срещу акушер–гинеколозите и на пет различни езика ги пита:
– Къде съм?
Шах! Смаяните лекари се вкаменяват. Такова чудо не са виждали…
– Къде съм? В коя държава съм? – настоява да знае бебето. Един от докторите отваря уста и започва да пелтечи:
– В-в-в родилното, в България.
– А-а-а, така ли? – главичката се шмугва обратно в майка си – няма да излизам. Отказвам. На общото събрание на зародишите взехме решение – повече няма да се раждаме в България! Кажете на майка ми да отива в някоя друга държава и там да ме ражда, ако ще в Сомалия. Вече отвътре, удобно разположено в укритието си, продължило да нарежда:
– Вие сте идиоти! Защо правите деца? За какво са ви? За себе си не можете да се погрижите, камо ли за нас. Вече 24 години роби раждат роби. Писна ни! Ние, ембрионите, имаме повече смелост от вас. Уж сте възрастни, големи, ама това е само на години и килограми. Иначе сърцата ви са едни такива мънички, като кози дъръдонки, а умовете ви са по-гладки от бебешки дупета. Я се вижте, вие сте донори. Лъжат ви, грабят ви, баламосват ви и какво правите, за да се защитите? – Нищо! По-зле сте и от недоносчета. Тънете в мизерия. Умирате от глад, студ, страх. А всяка година създавате над 35 милиарда. От тях обаче за вас остават трохи, подхвърлят ви огризки. С вашите милиарди хрантутите цяла армия от държавни чиновници, крадливи и алчни политици и магистрати. С помощта на търтеите, които вие храните, разни Златевци, Божковци, Герговци, Цеко Миневци… и пр. бандити изсмукват кръвта ви. Купуват си яхти, самолети, лимузини… Чудят се къде да си заврат парите, вашите пари, тези, които са откраднали от вас.
Не искам да се раждам на място, където шайка разбойници е откраднала държавата, а няколко милиона страхливци не могат да си я върнат. Все чакате поредния месия. Цар да ви оправи, не стана… Пожарникар щеше да ви носи справедливост и възмездие, ама нещо пак не стана. Тройни коалиции и лами ви подпалиха чергите. С лъжепатриоти ви баламосваха. Сега пък нови по-патриоти и по-лъжци изгряват. Няма такива олигофрени, като вас. Знаете, че ви лъжат. Знаете, че ви грабят, но не правите нищо. Нито си връщате живота, нито наказвате корумпираните слуги и господарите им. За какво са ви деца? За да превърнете и тях в роби ли? За да ни принесете и нас в жертва ли? Вие сте си сложили главите на дръвниците. Нахлузили сте примките около шиите си и сами сте ритнали опорите си. Не стига, че висите на въжето, но даже се и поклащате. Въртите задници на всяка чалга. Роби! Ето сега, пак се правите, че не разбирате. Мрънкате, правите се на жертви, но вие сте жертви на собственото си бездушие и безотговорност. Сами сте се подложили на касапите. Това е, няма да изляза! И да кажете на баща ми, че няма смисъл да се напъва да прави деца. Първо сам да се освободи. Да освободи Родината си. Да изпълни със смисъл думите справедливост и възмездие. И на другите бащи го кажете! Идиоти! За какво са ви деца?
Ивайло Зартов,
6 октомври 2013 г.
- Бабулев
Разказ от Любомир Николов
.
Снимка: kafene.net На плажа пред Нептун Бийч, докато гледах как пожарът глътна за час едно заведение, се заговорих с един човек, който, оказа се, бил съдия. Кой знае какъв сухар ще да е бил, ще кажете, но не сте прави. Както знаете на Слънчев бряг хората надминават и най-добрите ни очаквания. Не бе сухар тоя човек, ами беше истинска душичка. Съдията Бабулев няколко поредни нощи ми разказваше своята история, която, тъй искрена и съвременна, плаче да бъде написана. Не казвам, че е достоверна или действителна. Кой човек, пиейки бирата си, се интересува от истината? – та той се налива с това обемисто питие, само за да влезе в реалност, която е ей тук, на една педя разстояние, но е друга и там непоносимото става красиво. Само в тази реалност съдия може да стане изповедник, иначе на него кой ще му каже истината – адвокатът ли, или подсъдимият?
Съдията Бабулев започна с това, че знаел пет хиляди вица, но не можел да ги използва в съдебна зала. Не можело, уточни, в протокола на заседанието, юридически доводи да се базират на вицове. Обратното беше се случвало достатъчно често. Все пак Бабулев не преставал да гледа на вицовете като на най-прекия път към мъдростта, а оттам и към законността. Не можел, обаче, да пледира с тях, използвайки ги като параграфи. Едва се сдържал да не заяви с блеснал поглед на стенографката, прокурора и адвоката – ами този случай е точно като вица за чукчата хирург, запишете го, да, ето това е моето основание за присъдата. Искал, но не можело да се говори така в зала. Вместо това Бабулев предъвквал наум ясния му вече казус, приличащ на виц номер тридесет от неговия каталог, и го обличал в пищните карнавални дрехи на лексика от римското право. Бабулев дори бил започнал да мисли, след всички тия повторения, че нищо повече не може да го учуди, но едно нещо го върнало към здравословното удивление от живота.
Истината е, че докато си приказвахме, той не спираше да се взира в татуираните англичанки и да им се учудва. Коя татуировка би допринесла за увеличаване на тяхната красота? – питаше. – Никоя, отвръщах му аз.
Това, което грабнало вниманието на Бабулев, бил един сайт, една комуна на независими автори, които се подпомагали всячески. Сайтът разработил инструмент, с който авторите да се самоитервюират. Писателите можели да използват предварително зададени въпроси или сами да си измислят въпросите. Така всичките двадесет хиляди членове имали равен достъп до интервюта. После целият виртуален свят бил техен – можели да публикуват интервютата си, където си искат. Изглеждало, все едно някой им обръща внимание. Което е хитро. Или тъпо. Съдията тук не трябвало да се произнесе за вина, а само да си поиграе с категории. Някои етични, други екзистенциални. Забелязал, че в тези интервюта авторите били толкова откровени, все едно били на Страшния съд. Те се питали с въпроси, изскочили като бавен куршум от тяхната съвест и си отговаряли крайно честно. Човек не можело да лъже себе си, нали, а и защо да го прави в интервю, създадено от самия него? Съдията Бабулев четял с нарастващо въодушевление текстовете с безграничната искреност на авторите. Някои от тях били истински престъпници.
Тук някъде, за кратко се уплаших от посоката на разговора, защото оставаше сега този съдия да вземе да избухне гневно срещу гилдията – и тогава какво? Как да бъде защитен легиона, който пишейки, се е обрекъл на беззащитност? Не са ли пишещите като живеещи в прозрачна витрина?
Но съдия Бабулев, както казах, се оказа душичка. Той просто направи аналогия. Една негова си аналогия за приликата между престъпниците и писателите, и то не така най-общо, което би било истинска простащина, а по отношение на склонността им да действат необмислено и да споделят. Как обаче един престъпник да сподели престъпните си влечения в съдебната зала? Нима няколко години допълнителен затвор са стимул за това? Тук на Бабулев му хрумнало решение, за което искаше да ми разкаже.
Решил да направи сайт за анонимни изповеди на престъпници – признайси.ком. Нека да си кажат, каза. Отпивайки бирата на продължителни глътки, сподели, че обикновено на всяко първо заседание липсвали я адвокати, я подсъдими, и винаги имало някакви процесуални пречки, така че не се решавало нищо. И тук, в тая мъртва точка Бабулев, промотирал сайта си. В коридорите пред залата или дори вътре, успявал да бутне една картичка в ръцете на адвоката или директно на подсъдимия. На картичката с адреса на сайта Бабулев добавял номера на предварително подготвения за конкретното дело въпросник. На гърба на картичката пишело: „Истината води до частично опрощение”. Това го облекчило неимоверно. Свалило от него напрежението, че за някои заседания сеподготвя напразно. Въпросите, които той подреждал, били всъщност квинтесенцията на делото, и после само прочитайки въпросите, Бабулев бил готов за следващото заседание. Но имало и друго – съдията Бабулев започнал да получава и отговори на зададените въпроси. Анонимността дава свобода, знаем. Дава ексхибиционистична смелост, от която се възползвали престъпниците и си казвали всичко. „Истината води до частично опрощение”, на това обещание се надявали те.
Бабулев четял изповедите и така всеки случай му ставал кристално ясен. Его, его. Като правило всички имали голямо его. Когато били грешни, искаха да са много грешни и упорствали в това. Когато искали да са лоши, не се ограничавали с обикновената лошотия, а търсели превъзходните степени на лошотията. Вместо да са ядосани, ставали зли. Вместо да обичат, биели шамари от любов. Вместо да присвояват туй-онуй, те грабели безмерно.
И в залата нещата се променили. Закоравели престъпници заставали пред Бабулев, преобразени в хрисими подсъдни, пречистени и осъзнати, след искрените си изповеди в признайси.ком. Хора с голямо его там се смалявали до хлебарки, които той можел да смачка с кубинката на закона. Но Бабулев не забравял, че бил и изповедник. Нима целта и тайнството на изповедта не е в даването на опрощение, попита. И като са тъй разкаяни, какво да ги правя аз.
И сега, каза ми Бабулев, аз съм на кръстопът. Трябва да бъда или съдия, или изповедник. Не е ли смешно, кажи ми. Вярно е, че подир смъртта си няма да се усмихна на никого, но сега се смея.
- Но и това ще мине
Когато се прибрах в празния дом, ключът изстина в ключалката
Куп стъклени неща,
между които стъпвам.
Със ходилата на нощта
денят помръква.
Сноп тиха самота…
а въздухът е мъртъв.
Обезлистена голота
духа разкъртва.
А входната врата
те помни още, сине.
Безлюдна, вълча самота…
Но и това ще мине.
Жанет Октавиан Михова
- Кои са тъпите?
Снимка: bakeat350.blogspot.com Тъпа овца. Тъпа крава. Чували сте тези изрази, нали? Обидни са, не ще и дума. Само че има нещо много странно в тях. Я ми кажете, къде сте видели остра крава или овца?
Вместо много-много да му мисля, реших да почерпя информация направо от извора. Отидох в едно село, намерих ги аз тия животинки и ги загледах. Пасат си кротко, не ми обръщат внимание. Само от време на време ме поглеждаха и то когато им се пречках в прекомерното си желание да ги разгледам по-отблизо. А очите им – добри и умни. Без майтап, наистина бяха умни. Казах си, нещо не е наред. Откъде са се взели обидните определения? Сетих се, че Цецо – шестте апартамента подслушва всичко, що става, и му пуснах едно искане да ми даде СРС на подслушани крави и овце. Надявах се, че в тях ще открия причината. Той обаче се запъна. Това било засекретена информация. Държавна тайна. Бре, ами сега? Предложих му бартер – той ми дава записаните разговори на кравите и овцете, аз пък си трая за имената на 4-те фирми – спонсори, от които е получил хонорари за „консултантски” услуги. Това са същите фирми, за които си затрая и Краси Стефанов, ексглавният бирник. Тайна били. Заради тайната, Краси го направиха дупетат, аз пък искам сересетата на добитъка.
Разгеле, кандиса Цецо, даде ми ги. Ето част от тях:
– Мууу, здрасти овцо!
– Беее, здравей краво! Как си? Какво ново?
– Добре съм си, паса. А ти?
– И аз съм си екстра. Живота си живея, грижат се за нас хората, не се оплаквам.
– Така е, за нас се стараят, ама за себе си – хич. Много са тъпи това човеците, не мога да им се начудя… Хранят ни, чистят ни, медицинското обслужване е на ниво, имунизират ни. Бдят над нас – нещо лошо да не ни се случи. А за самите себе си пет пари не дават. Напълно са се занемарили. Изоставили са се. Чисти самоубийци. Все си избират възможно най-алчните и нагли управници.
– Да бе, вярно! Страшни тапири са тия хора. Двадесет и четири години ги грабят все с едни и същи схеми и нищо, ама изобщо не им помръднаха нито мозъците, нито сърцата. Децата им направиха наркомани и проститутки. Бащите им и майките им умират от глад, студ и болести в мизерия. Самите те са потънали в нищета, духовна, материална и каквато още се сетиш… Нашите лайна почистват най-редовно, а себе си са затрупали с изпражнения. И най-смрадливите и най-отровни са избутали най-отгоре да ги управляват. И търпят ли, търпят.
– Търпят ли или вече им харесва, когато с тях се гаврят, не знам, но е факт, че не са в ред. Хора, какво да ги правиш. Ха-ха-ха. Мууу, беее… – засмели се кравата и овцата. Радостно мучене, блеене, кикот, смях.
– А бе, мани ги тия. Я виж ей там, по-нагоре каква тревица е излязла. Хайде да отидем да я опасем. А по пътя ще ти кажа още нещо да се посмеем. Ти знаеш ли какви лафове имат хората? „Тъпа овца! Тъпа крава!”. Ха-ха-ха.
Ивайло Зартов,
26.09.2013 г.
- Ръката, засяла фиданката
На приятелите ми
от Интелектуално звено “Корени”
.
На какво ли не се нагледах в този живот, но това, което изстрадах в последните дни, не може да се забрави.Повече от месец по-рано шляпахме карти с моя единствен приятел в кръчме, което преди 10 часа сутринта се нарича “Кафе”. То бъкел не разбирахме от карти, ама, за да разпуснем съзнанието си от пренатоварване и за да се порадваме веднъж и ние на живота, удряхме по масата с все сила и повтаряхме това, което и пияндетата от крайната маса. Бяхме завършили поредния научен труд на приятеля ми и сега идеше ред на моята книга. Всъщност, пишехме винаги заедно, но един път слагахме неговото име за автор, след това моето. И… радост, радост, радост!
На другия ден чакам в кафето, но него го няма. Преминах от другата страна на улицата и влязох в отсрещната къща, където живееше. Трябваше да го подканя да идва, че кафето му изстива. Но приятелят ми, разперил ръце на леглото, не можеше вече да мръдне. Намерих го така, безжизнен, но щастлив, преселил се в другия свят. По доволната му усмивка усетих, че се е измъкнал без билет и документи, тъй да се каже незаконно през границата „живот – смърт“, и този път бе изиграл дори и мен. Пиши сега сам, довършвай това, дето бе на двамата, а и пак гробища, опяване, черен кръст… Аййй, живот ли е това? Толкоз ли съм проклет, че всички злини все на моя гръб се стоварват? То не беше приятел, че два, че три – цял влак с приятели изнесох на ковчези и сега като мина през прословутия 13-ти парцел, излизам от гробищата едва на следващия ден!
И останах сам…
***
Поменът, който направих на четиресто, беше пълен с хора – не само защото аз ги поканих, ами защото и всички бяха приятели. Вярно, че гледаха отгоре, от някой облак, седнали до светец или ангел, защото всички бяха всъщност от тези, дето ги изнесох с ковчези. Освен това и гробовете им бяха един до друг. Само покойникът, съсед на моя приятел и последен в парцела, ми беше неизвестен. Така и не се наведох да прочета името му, макар че надгробният му камък беше един от най-красивите в мястото за Вечен покой.
Свещеникът ме погледна със странен укор, може би защото живи бяхме само ние двамата с него. Но все пак започна панихидата. Аз пък, макар и през няколко месеца все да “опявах” приятел след приятел, така и не научих попските ритуали. Държах свещ в ръце, подскачах като сополанко и отвреме-навреме пригласях на отчето с единствените запомнени от мен думи – “Алилуя” и “Амин”. Изпитвах ужас от собствената си глупост, но що да сторя? Не можех да се науча да живея в този зловещ свят, а кой да ме научи как да възхвалявам или опявам тези, които се измъкнаха оттук, когато за тях пее духовник? И нотите не познавах, и едно “Алилуя” не можех да изпея без фалш.
Панихидата свърши. Преди да си тръгна, свещеникът ме спря, сложи ръка на рамото ми и каза:
– Момче, за този покойник трябва да се засее дъб до гроба. Ти ли ще го сториш или ще кажеш на някой негов роднина?
– Той нямаше роднини!
– Добре. Тогава, да знаеш, че до седмица фиданката трябва да се засади!
– Ами да купя една фиданка оттук някъде и да я засея сега?
– Тези работи не стават така. За подобно дело се изисква специален ритуал, а фиданката трябва да се вземе с пръст от свещено място. Най-добре отиди при лесовъдите от Аграрния университет. Някой от тях ще го стори, те са много добри специалисти. Потърси направо професор Николов. Е хайде, аз тръгвам за друга панихида – каза отчето и се отдалечи.
Аз пък направо отидох до кабинета на професор Николов. На вратата висеше бележка: ”В отпуск до октомври”. Гледам си часовника, но в него не пише месеци. Брей, кой месец бяхме? А, да – края на юни. Ами сега? Отидох при секретарката. Тя ми дава GSM-а. Звъня и на моя въпрос едвам чувам отговора на професора. Изглежда беше сред много щастлива компания, сиреч пиян, та само смях, псувни и кикот се чуваха. А той ми казва: “Търси Иванов!”. Оказа се, че това е другия професор от катедрата. Отивам в съседната стая и Иванов ме препраща към следващия кабинет, извинявайки се:
– Не мога, момче, заминавам на конференция! Виж доцент Петков!
Кабинетът на Петков обаче бе празен. Загледах се в залозите, който някакъв сайт в интернет променяше постоянно. Така, зазяпан в компютърния монитор, не усетих как доцентът е застанал зад гърба ми и, може би ядосан от моите действия, неизлушвайки докрай въпроса ми, ме изпрати към катедрата на ВХВП*.
Там се започна същата одисея. То повече ми приличаше на заплетеница, но щом хората наричат история с много премеждия “Одисея”, как аз да напиша “Заплетеница”?
И там от една врата, та на друга, та на трета, а моделът все един и същ – чук-чук, “Да!”, “Може ли…”, “Не!”, “Иди при…”. И пак чук-чук и пак, и пак. След това в “Горското”.
Айде пак – кабинет – модел, кабинет – модел… ”Иди при Гошака Фиданката от Коматево. Голям майстор е. Веднага ще ти помогне!”
Гошака ме препрати при още по-голям майстор. Също щял да ми помогне и да свърши работата. Той при трети, онзи при четвърти, пети, шести… Не ми останаха сили, както и майстори-специалисти.
Но надеждата умира последна. Имах още един – все още бил най-добрият. Всеки споменаваше името му с уважение, когато ме препращаше при друг, но не ми го препоръчваше. Келти Фалмайер!
След молитвата ми в черквата с надежда “Дано този път…”, се упътих към него. Най-вероятно живееше в гробищата, защото при всяко споменаване на името му, другите вкарваха по някоя друга дума, свързваща нещата с 13-ти парцел. Почти бях стигнал до това мое любимо място за покой, но така и не съзирах барака за живеене. Седнах срещу кръста на моя приятел и сълзите ми вече видимо взеха да се стичат, а мислите ми като побъркани ревяха: “Клетий Митко, клетий аз! Една фиданка ли няма да ти даде право на вечен покой?!”. И в този момент… О, ужас! Върху плочата на съседния гроб видях изписано името “Келти Фалмайер”.
И вече, паднал на колене, забих лице в пръстта на гроба и ревях и повтарях: ”Приятелю клетий, прощавай!”
Колко ли време е траело това, не знам, но една ръка ме хвана за рамото и спря всичко. Чух глас зад гърба си:
– Момче, защо плачеш?
Обърнах се видя кой е… А! Благ старец ме гледаше по-миловидно и от майка, и попиваше болката ми с очите си, а аз ни шавах, ни дишах. Миг, по-желан и от вечността!
– Не плачи! – повдигна с длан брадичката ми старецът. – Усмихни се! Фиданката расте зад гърба ти – има я!
Поглеждам. Да, там е – има я!
Но кой? Що? Как? А ритуалът? Пак се обърнах към стареца, за да го питам, но… него го нямаше вече!
Слънцето светеше, вятърът галеше лицето ми. Сълзите се връщаха в мен вече като мехлем за душата. И сякаш като съживен юноша се изправих отново в този пусти живот. За кой ли път, за кой ли, не помня вече…
Насреща ми се бяха събрали и ме зяпаха захласнато множество хора, нагиздени в черно:
– Какво има? Какво се е случило? – гледах ги и недоумявах защо са в 13-ти парцел – а те, сякаш като в хор, запяха едно и също, като всеки бързаше с едни и същи думи да изпревари арията на другия:
– Как какво има бе, момче? Господ ти зася фиданка! Ти си говореше с Него! А питаш: “Случило ли се е нещо?”!
В подобен миг човек не може да не си каже: ”Значи съм длъжен да продължа да живея!”
Отидох с буркана до чешмата, напълних го и полях дръвчето. Водата потъваше в рохката пръст, а аз имах усещането, че поливам ръката, засяла фиданката.
.
Константин Каменов
…………………………………………………………………….
* Жаргонно название на ВИХВП в Пловдив, който сега е УХТ.
- Един ден на Сергей Борисов
Карикатура: Христо Комарницки, в. „Сега“ …Сергей Борисов се събудил рязко посред нощ. Това, че е плувал в пот, че го обливаха ту студени, ту топли вълни, не го притеснило хич. Той знаел. Не е бременен, не е от менопаузата, нито от възрастта. Просто са се спукали едновременно и водното легло, и грейката. Невероятно съвпадение все пак. И Сергей Борисов се замислил – Не ще да е напразно туй… Явно нещо ми се казва. Какво ли ще да е това съдбовно нещо?
Мислил, напъвал се, мислил… По едно време решил да стане от спуканата гума и да отиде в зоната на знанието. Положил той меките си части на златната дъска и започнал да медитира. И разбира се, прозрението дошло от само себе си. Не, не е това, което си помислихте. Седящият Сергей Борисов осъзнал, че трябва да си направи точен и прецизен план за следващия ден. Къде, какво, що…
– И така – казал си той – От 7:30 до 9:00 часа разходка по сутрешните блокове на телевизиите. Тук ще излъжа, там ще замажа. А какво ще кажа? Ъъъ…– все тая! Няма никакво значение какво ще говоря. От 10:00 часа, както винаги съм на басейн. Това е добре – масажи, пощипвания, пошляпвания… кеф! Към 12 часа криво-ляво ще се довлека до парламента. И там да ме видят за малко. Около 13:00 ч. ще седна някъде в района на Народното събрание да обядвам. Докато хапвам, ще преслушам Цецо Орешарков как вървят грабежите. После ще се поразходя до „Позитано“, да ми се отчетат аборигените. Привечер трябва да отскоча до Банкя – в кафето на Ипон ще събера рекета. Вечеря. С кой ли да вечерям? С дупедавците? Не, много са досадни, само мрънкат. С някои от посланиците от Европейския парламент или пък с нашите си – Валката, Васко, Тошко… Еее, дотук беше лесно, ама сега се озорих. Сложен въпрос. Ох, от толкова много мислене ме заболя главата. Стига съм се напъвал.
Сергей Борисов се изправил, пуснал водата и замечтано се загледал в огледалото. – Даа, ще трябва да поръчам по-голямо, това нещо ми е умаляло. Позанемарил съм се, ама то от тия държавни задачи няма отърване. И Родината все иска грижи. И народът – все недоволен. Ама така е, все някой трябва да се жертва. Даа… – въздъхнал Сергей Борисов и си вдигнал гащите.
.
Ивайло Зартов,
4 септември 2013 г.
- Мъж, та дрънка
Разказ от Алекс Болдин
.
Илюстрация: News.vratza.com Беше ми домъчняло за моя приятел, д-р Мони Шонев. Като го видя тутакси, не, моментално ми се вдигаше настроението. Той бе така сладкодумен, че ми ставаше просто кеф да го слушам. Познавахме се от млади, дори бяхме лежали заедно в болница, легло до легло.
По ония времена и двамата бяхме студенти, той по медицина, а аз по инженерство. По-късно ми стана участъков лекар. Беше добре, че ми знаеше здравословните проблеми и бързо ме оправяше при нужда.
Някъде, в началото на демокрацията, Мони изчезна. Чух случайно, че е заминал за Либия заедно с медицинската сестра. Просто се бяха сработили като екип. Сестрата се поболя в тая гореща и пустинна страна и почина, а той едва се прибра, след доста премеждия и опасности. Разказваше ми, че го пленили талибани и го ползвали за заложник. Само фактът, че имали нужда от лекар, го спасил. По една щастлива случайност успял да избяга.
В началото на новото хилядолетие се прибра в България, но закъсня с регистрацията за личен лекар и сега си хапеше палците и се тюхкаше с малкото и все тежки, откъм здравословно състояние, пациенти.
Имах навика да минавам от време на време към него, когато ходех до моята лична лекарка. Бяха на един етаж, врата срещу врата. Знаех, че обича да пие капучино, и то направено от един, закътан на третия етаж на поликлиниката, автомат. Какво ли му имаше на тоя автомат, че правеше такова специално кафе, не зная. Опитах го и аз. Да, беше много добро, но си беше кафе от автомат.
Ето ме, нося чашката към неговия кабинет, отварям с лакът вратата, а с другата крепя някаква пазарна чанта, пълна с картофи. Мони беше вътре. Размахваше мокър парцал, надянат на пластмасова дръжка, и миеше пода.
– О-о-о, кой се появи?!… Влизай, влизай, ама ще минеш оттук, че виждаш ли какви стъпки остават?
– Ако всичките доктори бяха като теб, тая поликлиника ще заприлича на аптеката „Койчев“. Помниш ли я?
– Че как иначе? Беше най-личната аптека във Враца, преди… колко беше… м-м-м… 45 години. Сядай де, сядай.
– Сам ли работиш? Нямаш ли медицинска сестра?
– И сам воинът е воин!
– Като те гледам с това шкембенце, не ми приличаш на войн, но няма да го уточняваме.
– А да ти приличам на изповедник?
– ?
– Станах точно такъв – каза и усмихнат до краен предел пое чашката с капучино. – Нали го направи на оня автомат от третия етаж?
– Да бе, точно там го правих, пий го спокойно.Не зная какво свойство има кафето от „оня“ автомат, но след три юнашки глътки от ароматната течност Мони така се оживи, че тутакси подхвана с ентусиазъм една комична история.
– Между другото, ти защо не взе за себе си кафе?
– На диета съм!
– Абе диета… диета… кафето е най-големият еликсир на света! Мене слушай и се не бой. Щом ти го казва доктор, значи трябва да му вярваш. Но да ти разкажа една история, за да се посмееш като за добре дошъл…Заслушах се занемял, защото очаквах твърде оригинално разказана история от негова страна. Умееше да ги предава като артист, пустият му Мони.
– Идва веднъж при мен един Тошо. Няма да ти го описвам на външен вид, но си представи един рошав, немит българин, с манталитет на мангал. Работата му беше да рине тор по цял ден в кравеферма край едно врачанско село.
Като влезе в тоя кабинет, на мен моментално ми се догади. Побързах да отворя прозореца. От него се носеше такъв смрад, че не е истина… Погледна ме жално Тошо и с плачлив гласец пророни:
„Дофторе, не съм дошъл да ма лекуваш, а да ми дадеш един съвет.“
„Давай да видим дали ще мога, Тоше!“
„Моята Кина ма остави и избeга с друг! Дзвъна й язе, ама она не дига! Отидe при един орунгел, дека мяза на кьорав бивол. Сабаaле пак й дзвънех, ама на тилифоню съ обади оню, орунгело де, и ми вика: „Що ми пречиш на е…нье…то, бе?!“
„Блъснa ма глaва от тaа приказка, е-eй!“
„И после? Ти какво му отговори?“
„Какво… казах му да ми я даде да са чуем. Даде ми я… Че като занизах язе, замолих, че като заревах… Кине ма, мъко моя ма, що така ма, агънце вакло? Що избeга от мене, ма?“
„Тоше, стига рева, бе! Я не сум избегала от тебе, ама тоа ма прелъга… Женско сръце, нали знаaш? Лабаво си е!“
„Кажи дофторе сега, думай ми. Как да си върна Кина?“
„Проста работа, Тоше. Купуваш едни обеци, една тава с реванета и работата е готова. Те жените много обичат да се кичат и да ядат сладко.“Мони сръбна от капучиното, погледна към мен, колкото да констатира, че ми е привлякъл вниманието. Нямаше начин, слушах го с полуотворена уста, захилена в една идиотска усмивка. Историята ми харесваше и следях с напрегнато внимание развръзката й.
– След два дена дойде пак Тошо и ми изложи следващата глава от патилата си:
„Шъ знаиш дофторе, пробвaх! Това с обеците и реването де…“
„И какво стана?“
„Тилифоньо пак го дигнa оня, орунгело.“
„Дай да са видим, вика у кръчмето, при Пешо. Да видим, дали ша моо да са разбeрем?!“
„Отидeх я у кръчмето, гледам народ, народ, та нема къде игла да фърлиш. Като ни видeа, сички са изнuзаа до един. Май разбрaа, че ша има бой. Лъгал съм са, обаче. После Пешо ми рече, че излeзнале от миризмата. И двамата си миришем на пръчове.“
„Гледаме са с орунгело, стиснаaме си ръце, а он ми вика:
„Нашио, чeкай сeга да съ разбeрем. Ша ти върна Кина, ама она не та щe. Смръдиш й, вика, на ла…на. Чекай, пак ша я питам…“
„Кино-о-о, ма, тоа твойо ти е зел тава с реванета, ма. Вика, че сичкото-о за тебе, ма. Сaкаш ли да са врънеш при него, ма?“
„Чувам я язе, че цвили нещо по тилифоньо, па му викам: „Кажи й че и обици съм й зел.“ Пак чух, че са разцвили онaа.“
„Съгласна-а да си доде при тебе, каза… Сега обаче сме я затворили с бракята ми у едно къще до Табашкио мост. Даваме й само вoда и сух лебец, че е мнуго люта. Ша ти я дадеме, казано е. Вeрвай ми!“Мони се хили, аз също, после той финализира историята с едно култово изречение:
– Не съм вярвал, че една жена може да направи такъв мъж на пихтия. То жените какви ли не тактики си имат и умеят да въртят мъжа на малкия си пръст. Реве Тошо, нарежда и знаеш ли как завършиха обясненията му?
„Дофторе, не мa-а жал, че ония, бракята де, ша я е…т, жал мa-а, че горкото Кине е затворено у къщето до Табашкия мост и са го остaвиле на сух лебец и гола водица… моето Кине, дофторе, представи си?!“
Вече се кикотехме и двамата. Мончо беше станал на крака. Бе грабнал парцала с пластмасовата дръжка и заличаваше старателно калните следи от маратонки, които бях оставил. Явно тоя човек си имаше мания за чистота.
– Искаш ли едно бонбонче? – сети се да ме почерпи той. Подаде ми едно дребно, розово бонбонче, увито в прозрачен целофан, което развих с вещина и засмуках с удоволствие.
Чакай бе! Ти нямаше ли диабет? – попита ме притеснено.
– Не бой се, историята си го заслужава. Та значи си станал изповедник?
– Да бе, само дето нямам расо. Който откъде дойде и започва. Ако си водя записки, ще напиша бестселър.
– Ами пиши, имаш професионален поглед към хорската психика. Трябвало е да специализираш психология, а не за общопрактикуващ лекар.В тоя момент на вратата се почука. Влезе висока, добре облечена жена. Мони я покани да седне. Стисна ми ръката за довиждане и двамата отново се закикотихме в синхрон.
– Щяла да умре от глад в къщето до Табашкия мост… – хилеше се той. – И тоя Тошо е, как да се изразя, мъж е, та дрънка…
Аз му пригласях в кикотенето, а току-що влязлата пациентка ни гледаше стреснато и вероятно ни се чудеше на акъла.
- На файтон с Христо Ботев до хотел „България“
Милен Радев, De-zorata.de
.
В малките часове на една лятна нощ през 1952 г. от вагона на пристигналия с 12 часа закъснение влак на Централната гара в София слиза бледолик германски младеж с внушителна осанка и – навярно – удивено оглеждащ се поглед.
Бъдещият славист, преводач, издател, литературовед, историк на българската книжнина Норберт Рандов стъпва за пръв път на българска земя.
От безпътицата на черната софийска нощ го спасява машинистът на влака. Като вижда несигурността на чужденеца, той откарва локомотива в депото, хваща му файтон, мята се до него и го закарва да се настани в хотел “България”. До днес Норберт добре помни името на своя нощен спътник: Христо Ботев.
Мисля, че трудно може да се измисли по-знаково навлизане в отредената му за втора родина страна от онова, което съдбата организира на 22-годишния студент. С Христо Ботев, на път към хотел „България“… През следващите от тогава почти 60 години на Норберт Рандов му е съдено да превърне българската литература, дружбата си с най-добрите нейни създатели в център на своя творчески живот. А България ще му дарява отново и отново възможности за покой и работа, за срещи тук с приятели и близки хора, за потъване в нейния вековен интелектуален и художествен свят, който Норберт познава така дълбоко, както много малко от нашите съвременници.
След 1952 година гостуванията в България се зареждат едно след друго. Началният повод, както често става е разбира се романтичен – пламналата в Балчик страст към прелестно черноморско чедо. По-късно, след едномесечно пропътуване на 2000 км с обиколен ЖП-билет, Норберт Рандов опознава и залюбва и други красоти на България. В София случайността го отвежда на квартира у забележителната интелектуалка, познавачка на литературните и стари светски кръгове, някогашна учителка от Италианската гимназия Жана Николова. Изгонена като “фашистка” след преврата на 9.IX. в циганско училище в Коньовица, Жана Николова става за Норберт живата връзка с традицията и най-ценното в българския интелектуален живот.
Започнал аспирантура в София на тема “Пенчо Славейков и немската литература”, през 1954 г. Норберт присъства на откриването на музея на Яворов в Чирпан. На връщане го канят да пътува с писателския автобус и замръкват в Казанлък. Случаят го настанява в една хотелска стая с Атанас Далчев и Иван Рудников. Нощният разговор до зори – от Марсел Пруст, през германската философия до българската литература – поставя началото на едно от най-важните приятелства на Норберт Рандов в България – това с Атанас Далчев, великия “отказник”, както той го нарича. Човекът, категорично отказващ да се подчини както на властващата идеология така и на пошлия битовизъм в Съюза на писателите.
Аспирантурата на Норберт Рандов в СУ приключва преждевременно след като публикува в “Стършел” сатирична рецензия за току що излязъл в София комично-некадърен Немско-български речник. Съставителят се оказва обаче “наш другар”. Посолството на ГДР отзовава Норберт за “намеса във вътрешните работи на братска България”.
След 1956 г. и разкритията на XX конгрес на КПСС в Москва, започва проглеждането на възторжено вярващия дотогава в марксистките идеологеми гедееровски комсомолец. При обиск през 1962 г. ЩАЗИ намира у дома му екземпляр на “Доктор Живаго” на Пастернак. Това е достатъчно за обвинение в “антисъветска клевета”. Година след построяването на Берлинската стена обаче по-сериозни са другите инкриминирани му “престъпления” – негов приятел е избягал през канализацията в Западен Берлин и оставил свой ръкопис на Норберт за да го препрати по хора на Запад. Това вече е “злостна пропаганда” и “съучастие в бягство през границата” – или “знаел, но недонесъл”, както се изразява народът…
32-годишният Норберт Рандов е осъден на 3 години затвор. Излиза от тъмницата през 1965 г. От този момент нататък и до 1989 г. ЩАЗИ се разпорежда той да не бъде назначаван никъде на постоянна работа. Преживява скромно с преводачески и издателски труд на свободна практика. Домът му на Ахтерманщрасе в квартала Панков се превръща в легендарно място за задушевни срещи на източноберлински свободомислещи интелектуалци и артистични натури. И внимателно следен обект от ЩАЗИ, както се разбра след 1989 г. от дебелите папки за оперативно наблюдение, до които Норберт получи достъп.
Подслушвано е било през стената на съседната квартира, протоколирани са разговори и регистрирани посетители. Особено съмнително се е показало на ЩАЗИ например обстоятелството, че на 43-ия рожден ден на писателя в апартамента му са дошли точно 43-ма души. При това били идвали “конспиративно, един по един или по двама”. Навярно според източногерманските чекисти всички гости е трябвало да пристигнат заедно, с маршова стъпка, под строй и с духова музика…
В течение на няколко години за пътувания до България не може да става и дума. Но Норберт Рандов вече превежда от български и издава българска литература в източногермански издателства. Благодарение на съществуващите там квоти за литературите на “братските народи”, може да се издават и ценни заглавия от българската класика – “Под игото”, “Записки по българските въстания”, сборници съвременна проза, българска поезия… През 1967 г. Норберт Рандов се запознава с по-сетнешната си съпруга Теда – студентка от Западен Берлин. Срещите им на Изток са епизодични, само за по един-два дни, прекъсвани от усложненията на граничния режим за посетители от Запад. Връзката на двамата се оказва по-здрава от строената като да векува Стена. През 1978 г. се ражда техният син. Наричат го Климент – в чест на Охридския чудотворец.
Колкото и да изглежда странно, тогава тъкмо България се превръща в единственото място на света, където това разделено от Желязната завеса семейство може да се среща и Климент да живее заедно с баща си в относително спокойствие. Макар и винаги за ограничено време. Центърът по българистика в София започва да кани активно превеждащия и помагащия за популяризиране на българската литература в немскоезичния свят Норберт Рандов, “заедно със семейството си” за по няколко месеца на творчески гостувания в България.
Норберт работи усилено, превежда “Житието” на Софроний Врачански, след едногодишен труд издава на немски и “Историята” на отец Паисий с 90 страничен уникален коментар към нея, какъвто на български не съществува и до ден днешен.
През 1985 г. БАН го удостоява за този превод с наградата “Паисий Хилендарски”. В България Норберт общува с голям приятелски кръг от хора на художествения труд – сред близките му приятели са Александър Геров, Минко Николов, Борис Делчев, Радой Ралин, Димитър Аврамов… Неуморно пише в немскоезични издания и в периодиката на литературни и литературоведчески теми, свързани с България. Библиографският списък на негови оригинални работи обхваща 168 позиции, преводните заглавия наброяват стотици.
След падането на стената през 1989 г. Норберт Рандов можа за пръв път да посети дома на своята съпруга в Западната част на Берлин и да види детската стая на своя израснал вече син. Хумболдтовият университет в Берлин, откъдето той е уволнен след влизането си в затвора, го възстанови на работа, а не след дълго го назначи за професор по българска и белоруска литература до пенсионирането му след няколко семестъра. През 2000 г. президентът Петър Стоянов връчи на Норберт Рандов най-високото (тогава все още не обезценено и не осрамено) отличие – ордена “Стара планина”. Миналата година литераторът бе удостоен в Берлин и с най-високото германско отличие – Кръста за заслуги с лента.
Домът на Норберт Рандов в Берлин може с пълно основание да бъде наречен музей на българската литература. Сигурен съм, че извън България не съществува толкова пълна колекция, включително на първи и уникални издания – както на книги, така и на периодика – от XIX век до днешния ден. При това те не са натъпкани из безкрайните рафтове само за съзерцание – не, с тях се работи непрестанно, а пъргавият юбиляр във всеки момент на разговора току припва и с безпогрешна точност вади нужния му за справка, цитат или потвърждение том.
Много малко са по света нашите приятели, толкова истински и дълбоко свързали своя личен и професионален живот с България. Всъщност Норберт Рандов не влиза в тяхното число. Защото е неточно той да бъде наричан приятел на България. За мен Норберт е българин от Северна Германия, от така любимото му херцогство Мекленбург – Щрелиц. При това българин по избор – по избор на сърцето и на духа, емоционално и интелектуално свързан със страната на розите и музите, критичен към днешната страна на мутрите, преживяващ и страдащ за нея, както всички ние.
Нека пожелаем на Норберт Рандов за днешния му 80-ти рожден ден*, както е прието, здраве и дълъг живот. И нека добавим и едно лично пожелание: дай Боже да се изпълни съкровената мечта на Норберт и така ценените от него “Строители на съвременна България” на Симеон Радев да стигнат един недалечен ден и до немския читател.
–––––––––––––––––––––––––––––––-
* Текстът е публикуван за първи път на 27 ноември 2009 г.
- Самопородена симфония
Разказ от Константин Каменов
.
Шарж на автора от художника Гено Лазаров Пейо Виолина, макар и потиснат този ден, отново не пропусна да влезе в антикварното магазинче. Лицата на хората бяха сякаш по-различни. Някой бе сложил пожълтяла хартия на прозореца и светлината около малките дървени етажерки се подсмиваше с игрива прашност. Той не смяташе, че ден след вчера, ще види нещо кой знае колко ново, но охрената, изнизваща се, безмрачност, гъделичкаше усмивката му. Пейо усети, че някаква приказна случка се разхожда наоколо, макар че още срамежливо се спотайва…
Жена, платила вече на продавача, затваряше отвън кестеновата на цвят, тежка врата, която, за разлика от друг път, изскърца много бавно и дълбоко, преди да се затвори. И този звук отключи у Виолина една от многото увертюрни мелодии, които винаги поддържаха духа му, както и таванската стая, в която живееше – да не се срути от вибрациите на неразбиране и празнота.
Пейо си тананикаше пасаж след пасаж на глас, зяпаше книгите, и сякаш дори прашинките аплодираха на моменти звуците, струящи от душата му, като че ли изплакани от виоли и цигулки. И в мига от капка тишина, преди да се разлее най-чудното му адажио, антикварят го прекъсна с внезапен въпрос:
– Композитор ли сте?
Виолина се сепна и го погледна. От отражението на големите антикварни очи разбра, че продавачът е съзирал в него нещо красиво, като запалена току-що свещ, но в дрипав диригентски фрак. А отговорът му беше плах:
– Не съм.
– От кого е композицията, която си свиреше?
– От мен.
– Дай ми партитурите и ще ги занеса на симфоничния оркестър да ги види и изпълни. Познавам музикантите там, бях им концертмайстор и диригент.
– Нямам партитури… не зная как се пишат ноти. – Пейо започва срамежливо да рита с крак някакво въображаемо камъче.
– Е, как си я написал тогава? Някой помогна ли ти или си я запомнил отнякъде, чувайки я?
– Ами, слушал съм я, и то неведнъж. Както се чува вятъра, звездите и луната… Както може да чуе скритата музика в най-различни неща. Ако човек има сетива за нея, винаги може да я чуе. Дори и паякът, който си плете паяжина в ъглите на тавана ми, когато си доплита мрежичката, крачетата му тъй сладко свирят из нишките-струни, че от тях може да се чуе музика, макар че тоновете са много тихи. Това е сутрин, в мига, в който слънчевите лъчи опъват първи лъка си по напуканото ми стъкло, където са най-дебелите възможни струни. След това лъчите заиграват нежно по ресните на клепачите ми, а после и паякът започва да тегли крачета по нишките на мрежата…
– И върху тази музика ти преди малко изтананика своята!? – вдигна изумен поглед антикварят към лицето на Пейо, което бе белязано с някаква самородна питанка: “Що за въпрос?”.
– Мамма миа…!
Недоизрекъл докрай възхищението си, антикварят вече бе сграбчил сноп с нотни листа и подхващайки приятелски, през рамо Виолина, настоятелно го поведе:
– Да вървим, където щеш! Ти ще тананикаш и ще ми казваш какъв е инструментът, а аз ще запиша симфонията ти!
* * *
– Това, колеги, е “моята” история – от мига, в който съзрях Петър Попнеделев, наричан още Пейо Виолина. За усещанията и възприятията си в антикварната той ми разказа сам, след като записахме и трите му симфонии. Нищо не взе от мен, нито поиска. Отказа ми и парите, които му давах, за да изкара поне последната година в Строителния техникум, където учеше. С неговите симфонии направихме поне 15 или 20 концерта. С една дума – много. И имахме невероятен успех… Сега обаче не мога да го намеря. А и още тогава имах някакво мрачно усещане, че плаката, който ни направиха, с неговата снимка, бе по-скоро като некролог… не знам. Но Пейо Виолина лесно се отдръпваше и самозаключваше. Той чуваше много тънко и силните, груби вибрации и грубите чувства – както в музиката, така и в човешките души. Тези груби чувства го разграждаха отвътре и все повече го отчуждаваха. В съзнанието и душата му сякаш непрекъснато течеше музика. Толкова много и толкова различна, колкото цяло поколение композитори едва ли можем да сътворим. И както сте чули вече може би, симфониите му… Нямам думи, за да изразя красотата, завладяваща ме всеки път дори при спомена за музиката му. Събрах ви всички от нашия съюз, за да изразя болката си – че този човек вече го няма. Не зная къде се запиля, но тук сте почти всички композитори от страната. Помогнете с нещо – да го открием. Да не изгубим без него и поезията в самите нас…
След като успя да изрече тези странно отекващи в залата думи, музикантът и антикварят Лазар Методиев си тръгна без настроение и без да чака отговори. Зад гърба му се чуха няколко вяли реплики: „Ех, Лазаре, Лазаре, серсем беше и серсем си остана! Да приемеш лаик за музикант е като да мислиш, че шумът е музика!”.
И Лазар Методиев пак се упъти, решен да е антиквар, вместо диригент или концертмайстор, към своето магазинче. Недоизгубил надежда, че Пейо Виолина може пак да се появи отнякъде, да затананика отново в някой ъгъл между рафтовете с отдавна написани книги. Защото не всички души могат да чуват музика между страниците, дори когато някое малко паяче стъпва по тях и ги оплита в забрава.
- Свещички
Отчаяли се българските граждани. Шайката разбойници, откраднали държавата, продължавали да ги мъчат. Олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати превърнали данъкоплатците в роби. Бандитите узурпирали всички власти. Законодателна, изпълнителна, правосъдна, медии. Омърлушили се хората. Как да сложат край на 24-годишния геноцид? Разбирали, че никой няма да се самоарестува и самоосъди. Какво да правят? Умували, мислели и накрая решили да изпратят група при най-мъдрия човек да ги посъветва. Той естествено живеел високо в планината. Кой знае защо всички мъдреци живеят по планините, вместо на брега на морето, но за това – друг път.
Стигнали пратениците, изплакали болките си и помолили за съвет. Дядото ги поканил да отидат с него в една малка стаичка без прозорци. Влезли всички вътре, затворили вратата и се оказали в пълен мрак. Било страшно, невиждано тъмно. Драснал старецът една клечка кибрит и запалил малка свещичка.
– Разбрахте ли? – попитал той.
– Не, какво да разберем, ти нищо не си ни казал.
– Ха-ха-ха – засмял се домакинът им. – Няма значение колко гъст е мракът. Виждате ли как тази малка свещичка го разсича? Колко е ярка, как унищожава тъмата? А сега си представете 10-20-100 запалени свещички. Ами 1000, 100 000? Не само тази стая ще грейне. Мракът ще се изпокрие по ъглите. Но не забравяйте, че всяка свещ догаря. Затова умните хора поддържат светлината непрекъснато. Битката срещу мрака е процес. И колкото повече свещички горят заедно, толкова по-силен е страхът у тъмнината. Сега ясно ли ви е?
– Да, да – благодарили на мъдреца хората и побегнали обратно. Върнали се в градовете и селата. И започнали да палят свещи, мноого свещи. Влагали всяка своя стотинка. Купували свещички и ги запалвали. И денем, и нощем. И зачакали. Но нищо не се променило. Геноцидът не спирал. Робството си оставало. Нито един магистрат, политик или олигарх не се самонаказал. Нямало справедливост и възмездие. Скъсали се да палят свещички, но нищо не трепвало.
Върнали се при мъдреца:
– Защо така? Всичко направихме, както ни каза. Милиони свещички запалихме, но не помагат. Къде бъркаме?
Изслушал ги дядото и ги погледнал някак особено:
– Да-а-а, сега ми стана ясно. Чудех се как е възможно да търпите 24 години да ви лъжат, мъчат, изтезават. Да обричат вас и децата ви на глад и студ. Да ви ограбват толкова време и вие да не направите нищо. Ееей, хорааа… – Провикнал се старецът така, че всички подскочили.
– Събудете се! Свещите сте самите вие! Всеки един от вас е една малка свещичка. Махайте ми се от главата. Боже, Боже, какви глупаци. – Затюхкал се дядото и се скрил навътре вдън гори тилилейски.
.
Ивайло Зартов,
16 септември 2013 г.
- Сякаш го няма денят
Сякаш го няма денят
Осиротяло е времето
Носещо със себе си безумно
Любов, Мечти и НадеждаМъча се някак си да извикам
В мен нешлифовано
Ти, Ти подаряваш ми мигаНяма я сякаш нощта
И към безкрая – пътеката
Болка и Усмивка в едно
Жена си – УдивителнаМинало и Настояще – гонят се
И да ме няма – Просто ей така
Красотата винаги ще я има
И ще ме топли огънят – дарила миСякаш го няма времето
И ще докосвам в съня си
Тази топлина.
Нури Джурин
- Шоуто на Трошарски
Карикатура: Тownhall.com „В предаването има продуктово позициониране.”
Свикнали сме вече на този надпис. Знаем си, във филма ще присъства нескрита реклама на някакъв продукт. Натрапчиво настойчиво ще се отварят опаковки с хапчета за спиране на цигарите. Точно, както преди време ни се набиваха в очите лъскавите цигарени кутии. Ще се водят дълбоко смислени диалози за световния мир и пряката му връзка с непропускащите миризма дамски превръзки. Както и да е. Като го видя този надпис и вече си знам какво ме очаква.
Повече се дразня обаче, когато се опитват да ми пробутат тампони или нещо друго, без да са ме предупредили. Гледам си аз комедийното шоу „Панорама” и по едно време – тряс! Набутват ми цели два продукта – водещият Бойко и гостът Орешарски. Крупен, огромен близък план на лицето на премиера. Трошарски строши на малки парченца спомените миот хипнотизатора Кашпировски. Направо му изяде хляба. А „журналистът” беше мултифункционален. Удобен, откъдето и да го завъртиш.
Пламен ни разказа за Китай. Като ходил там наскоро, се оказало, че в Китай имало много китайци. И те били страшно динамични. Непрекъснато щъкали насам-натам. Освен тези смайващи открития разбрахме, че трябва да сме благодарни. Не са ни увеличили цената на тока с 25%, както били искали ЕРП-тата. Преди да ви кажа следващата новина, ще помоля хората със слаби сърца да излязат от студиото, пардон – да не четат по-нататък. Правителството на БСП-ДПС-АТАКА-ГЕРБ…. и други подобни надуваеми кукли – слуги на олигархията, разработвало мерки как да свият сърмите на монополистите. Потресаващо! Ще си режат пъпната връв. Разбира се, тази малка локална ядрена бомба прозвуча без срокове и без конкретика. За кого беше приготвена новината? За треперещите от страх с пълни памперси чорбаджии, или за 5-те балъка пред телевизора? За облъчените, зомбирани жертви, повтарящи мантрата – „Дайте им време! Трябва им време”. Ами да, дайте му време и на това правителство. Ето – готвят мерки и теглилки. Чакайте поне още 24 години.
Даа, продуктът Орешарски си го бива. Но той не би бил толкова атрактивен, без задаващия отговорите продукт. Определено замисълът на шоуто бе да си купим 2 в 1. Ето един от шедьоврите на двойката Орешарски-Василев: „Все по-малко хора произвеждат, а все повече хора получават пенсии, какво ще се предприеме?” – вълнуващо, трогателно, хлъзнато въпросче. И какво си мислите, че отговори Пламбата? Че ще трепе пенсионерите ли? Или, че ще организира концентрационни лагери, където най-вече ще се набляга на производителността? Не, нито едното, нито другото. Отговорът на премиера беше повлиян от Изтока: „Е, точно затова бях в Китай!!”. И това далеч не е всичко. Пламен вижда в бъдещето! Тепърва хората щели да разберат експертността на правителството му. Аха, ясно. Знаейки какъв специалист по прескачане от дясно – в ляво, обратно и накъдето духне вятърът е Пламенчо, как да се съмняваме в избраниците му?
Ни в клин, ни в ръкав, ни в качулка прозвуча следващата реплика на „независимия” журналист: „Протегната ръка има ли от вас?” – бре какъв въпрос! Да се зачуди човек. Какви са тия глупости? Протягания на ръце. Към кого, за какво? За просия ли? Орешарски обаче не се поколеба нито за миг: „Към всички”. Хмм – кои са тия всички? Изключително експертен отговор, няма що.
Та, такиви ми ти работи. Имаше още свежи моменти и незабравими мигове в шоуто. След като свърши, се чувствах точно като след рекламите на дамски превръзки, тампони и пр. запушвалки. Неистово желаех да премахна неприятната миризма, да спра теча. Мозъкът ми трескаво се луташе… Кое да избера? Кое? Кой продукт? По едно време се осъзнах. Сетих се, че не ми трябват подобни артикули и си обещах да взема предохранителни мерки. Повече да не го гледам това шоу. Тия тарикати още малко и тест за бременност щяха да ми продадат. Ааа, не. Не купувам.
.
Ивайло Зартов,
16 септември 2013 г.
