Всичко от литература

литература

• За да те обичам, мила

  

  .

  .

  .

  .

  .

  За да те обичам, Мила

  Поздрави ме с усмивка
  

  Прости ми, което можеш и което не можеш
  

  Съблечи ме… нека да останем само по сълзи

  Докосни ме с устни, както за първи път се докосва

  Прошепни ми… Обичам те, мили! Повече от себе си

  Целуни ме… Там, където и както никой не може

  Предай ми се и аз ще ти се предам

  Нека да се изгубим завинаги в болката

  Която не боли, а гори

  За да те обичам, Мила

  .

  Ибрахим Бялев

• Новите учители

   Разказ от Красимир Бачков

  .

  

  Бай Петър Димов се пресели на оня свят на 52-годишна възраст. Направи го сам, доброволно и дори против усилията на цяла банда лекари да го спасят. Остана без работа, когато на власт дойде великият вожд Борисов, остана без жена по времето на Орешарски и народните протести, защото пари за онкоболни в Здравната каса нямаше и тя си изгасна като свещица. Той се лута из големия град около месец, гледа хорската мизерия и наглостта на новите богаташи, постоя, помисли и реши, че това не е неговият свят и няма какво да прави тук. Речено – сторено! С последните си стотинки купи два литра бензин и, както стана модерно напоследък, се самозапали. Първите пет минути ужасно болеше, после душата му се отдели от тялото и хвръкна нагоре. Той бе обикновен българин, понякога лъжеше (особено за хванатите риби), понякога си пийваше, а напоследък и често псуваше (сещате се кого), затова много се учуди, че на небесната порта със златни букви бе написано „РАЙ”. Докато се чудеше да влезе или да почака, отвътре излезе младолик човек и го покани:

  – Влез, бай Петре! Откога те чакаме!

  Бай Петър се почеса, където не го сърбеше, и последва човека. Той му изглеждаше странно познат, но не си спомняше откъде. Влязоха в зеленчукова градина, която много приличаше на тази, която имаха в двора си родителите му на село. Настаниха се край отрупана с плодове и зеленчуци маса.

  – Почерпи се, бай Петре! – подкани го райския представител. – Доматите, краставиците, чушките, прасковите, ябълките, гроздето, пъпешите, сливите и всичко останало, не са от Турция, Гърция или Македония! Български са! Майка ти ги е сяла! Нямат пестициди, нитрати и всякакви други отрови!

  Бай Петър опита една ябълка и си спомни вкуса на детството. Преди да се пресели на небето, каквото и да хапнеше, имаше вкус на сода или тоалетна хартия, а тази ябълка бе сочна, вкусна и дори ухаеше прекрасно.

  – Кой си ти, човече? Изглеждаш ми познат, а не се сещам откъде! – не се стърпя бай Петър.

  – Аз съм Васил Иванов Кунчев, по прякор – Левски! Обикновен човек като теб съм!

  – Аааа, не! Не си обикновен, ти! Герой си! Дал си живота си за България! За свободата ни си загинал!

  – Също като тебе, бай Петре! Също като хилядите българи, избити от фашистите, комунистите и „новите капиталисти” по земите български! Ние всички си приличаме, защото имаме съвест.

  – Добре, де! – не се стърпя бай Петър – Като виждате какво става в България, не можете ли нещо да сторите, бе? Да спрете тези крадци и предатели, тези безумци, да не разсипват държавата?

  – За кого говориш, бай Петре?

  – Как за кого? За депутатите, министрите, олигарсите и въобще всички политици и мутри!

  – Не са само те, човече! – засмя се Апостола. – Осакатен и покварен е вече почти целия български народ! Ако те върна сега долу да погледнеш, ще разбереш, че и на най-обикновения българин да му дадеш възможност да открадне – ще го стори, без да се замисли!

  – А защо е така?

  – Защото ги няма вече учителите! От тях тръгва всичко! Онези учители, които някога учеха хората що е добро и лошо! Човек се учи, докато е малък! Ако няма кой от малък да те научи на основните истини в живота, загубено е всичко след това!

  – Че нали има учители по училищата? Те на какво учат децата?

  – Те са преподаватели, бай Петре! Преподават математика, география, история и други науки. Те са бедни като всички работници в държавата, никой не ги зачита, не ги уважава и не ги слуша за нищо. Дори учениците вече се подиграват с тях! Затова нацията загива. Когато един учител каже, че да лъжеш е лошо, половината от учениците в класа му се смеят. Те знаят, че с лъжа техните родители са забогатели, а заради истината техния учител ходи с едно и също палто с години.

  – Че къде отива работата тогава? Ние ще се затрием така!

  – Няма, бай Петре! Има читави хора, от читави семейства, където са учени от малки да различаваш доброто от лошото. Те ще са новите учители! Ще учат и малки, и големи на правда.

  – А къде са тия нови учители?

  – Погледни пред Народното събрание! Всяка вечер, вече повече от два месеца, те се събират, за да изгонят дявола от парламента! Опитват по човешки, но не става. Остава и друго да опитат, за да тръгне работата на оправяне.

  – И как, как да стане това, Апостоле? Нали има съдилища, полиция, институции, не знам какво…

  – Има, драги, но справедливост няма! Ако трябва, и кръв ще се лее, но справедливостта трябва да се върне в държавата! Трябва да управляват мъдри и способни хора, а не слагачи и крадци.

  – Абе… така е, но кога ще стане тая работа?

  – Още малко, приятелю! Още малко! Нали знаеш, че преди да съмне е най-тъмно?

  .

• Не Се Ре Се

  

  Това, че Сересетата имат свойството да изтичат, си го знаем. Тия дни обаче, едно голямо Несересе се запече и задръсти голямата кафява магистрала. За повече яснота е необходимо да си поиграете с ударенията при изговарянето на думата „Несересе” и като ви прозвучи сякаш е на унгарски, сте попаднали в точката.

  И така, месец август 2013 г. Плаж, море и жегава седянка в имението на генерал-губернатора на България Вальо Златев в Обзор. Заради хипер-мега-ултра секретност, всички присъстващи на събитието са по бански, някои дори без. Плътно един до друг са положили морни тела каймачетата на обществото. Олигарси, местни феодали, политици и магистрати радостно се потят и сърбат питиета с много лед.

  – Ха, ха, ха. Пак същите циркаджии виждам. А, здравейте де! – обърна се Сергей на левия си хълбок, демонстрирайки страхотни червени прашки. Бурен смях, одобрително мляскане с устни и радостно попръцване посрещнаха традиционния поздрав.

  – Мани смешките. Айде да го даваме по-накратко, че ме чакат четири супи в ресторанта – избоботи Бойко. Опъна ластика на парашутните си боксерки и се погали по корема – Я, глей как ми къркори шкембакът. Цецо, аре викай ги ония тримата там, после ще си доиграят.

  През това време Волен, Меди и Валери, седнали по турски на брега точно, където се разплискват вълните. Пълнят един фес с пясък и го обръщат. Строят си разни неща, като от време на време си пълнят гащите един на друг. Меди е с традиционен бански костюм в турско синьо, обшит с бляскави пайети. А Волен и Валери – с черни прашки, обсипани със стилни яркочервени пречупени кръстчета и непрекъснато се дърпат по междуси. Все си ги мерят. На кой са му по-пречупени и по-големи.

  – Аре бе, кумците, вас чакаме! – ревнаха вкупом от фланга на чорбаджиите. Васко, Цеко, Миньо, Георги, Гришата… всички са се издокарали в шорти от истински 500-еврови банкноти. Това било последния писък на модата.

  – И така, не моля за внимание – всички се смълчаха. Беше се изправил домакинът на седенката. Ако питате с какви бански е – с никакви. Човекът е над нещата. Не му дреме от никой и от нищо. – На нашата кратка, но напоителна среща, стигнахме до няколко решения. Ето, Лютви като с най-правилен български ще ви ги прочете:

  Първо: Продължаваме да се плюем едни други по медиите. Съд, прокуратура, полиция ще подсилят усещането, че нещо уж се променя в държавата. Ще понатиснат привидно някои от нас. Нека балъците да си чакат бленуваните им справедливост и възмездие.

  Второ: Работим, както и досега. Всичко е под контрол. Контрабандните канали си функционират на шест. Всеки лев от бюджета, всяко европейско евро ще влязат в нашите джобове. Държим всичко в ръцете си. Не 24 години, а още 240 години ще управляваме и голтаците пак ще ни търпят. Без значение е коя партия ще сложим на власт, всички са наши. Можем да им пробутваме колкото си искат нови лица и формации. Единствената хипотетична опасност за нас е идиотите да се усетят, че ние всички сме от един отбор. Затова ще засилим непрекъснатото повтаряне, че България е разделена, че хората се мразят помежду си. Леви, десни, средни, предни, задни… Ще ги насъскваме да се мразят и делят. Нека им е, нали са кретени? Хак им е!

  .

  Ивайло Зартов,

  6 август 2013 г.

• Утъпканият път

  (Сън ли бе или друг разказ?)

  .

  

  …Стояхме часове, тълпа от шушнещи хора, по една утъпкана улица, цялата покрита като от чардак. В един момент множеството се сгъсти и се отдръпна към дървените огради, които конвоираха улицата. Притиснаха ме към една скована надве–натри пейка и от страх се стегнах, мижeйки с очи се качих върху изхабените до старост дъски на пейката. Изведнъж множеството се уплътни към оградите. Притиснати един в друг, хората сякаш бяха втора, жива ограда. Страх ме бе да отворя очи, за да не видя черния дървен ковчег. Но слушайки подетата като върху крилете на повейник и прииждаща към нас песен на монахините, носещи ковчега, се зазяпвах през миг–два. Мелодиката сякаш напомняше тази на “Костадин капетан”, а повтаряният на няколко пъти рефрен беше:

  Злато тече,
  сребро тече,
  от Даиле
  към Белица.  

  Три стъпки напред, една в ляво, една назад и тласъкът на черния приток, на реката от монахини продължи по пътя си в същия ритъм.

  Шествието вървеше някъде от Рилския манастир към този на техния женски манастир, за който не знаех къде е, но бе някъде от другата страна на автомобилния път, пресичащ нашата улица, която бе тясна и мрачна.

  Усещах, че скоро във времето е може би и моят час за мандалото, но когато шествието отмина с ковчега си, ми стана някак по-леко, и преповтарях, пеейки мислено, тази толкова жива песен.

  Тези жени сякаш носеха мъртвеца и при всеки описан тласък го изнасяха по-близо до самата смърт.

  Скоро мина и друго шествие, после друго, но те бяха обичайни погребални множества, не с подобни ритуали и песни. След тях, някъде на мегдана накрая на зачердачената, набраздена от утъпканата кал улица, се видях седнал на една голяма трапеза. Там се опитвах да вразумя едни малки деца, които преди ден–два бяха разтълкували неправилно прошепнати им на ухо мои думи и ги използваха само за беля. Накрая им казах и стиха си:

  Не съм за този свят.

  Каквото имах, казах го,
  но никой не разбра.
  При мен ли липсват думите
  или край мен са без слова?

  Не съм от този свят!

  Дъръ дъръ,дъръ,
  дъръ, дъръ, дъръ,
  дъръ, дъръ, дъръ,
  дъръ, дъръ, дъръ…

  – продължих стиха си в някакви строфи в същия ритъм. Като се обърнах към една жена вляво, която ме зяпаше учудено умно, и към бат Оги в дясно, им рекох: „Я, последното не бе в стиха ми. Казах го на тъгъдък. Ама то съм можел да ги казвам и в стихове!“
  

  Измъкнах се от полудрямката, в която усещането бе, че няколко пъти се е преповторило туй сънуване. В 6 без 5 записах всичко, като не си спомнях само името на женския манастир, името на селището в песента, откъдето жените пееха, че тече и златото, и среброто. Спомням си, че мелодиката в сънуваната песен бе непокътнато точна, като само това име (название) мъжко нещо ми се объркваше и сам прибавих “-еле” накрая. Освен това мелодията е от “Песента за Питу Гули”. Не знам защо е записана “Костадин капетан”!

  (Записано в 6 без 3 ч. на 7.08.2013 г.)

  И пак ставам, ама кат ма я хванал един келешлък! Дай да го запиша! Вървя към масата, ама дай да го запиша! Стискам очи да не изпусна съня и пиша, пиша. Еййй, голям калабалък стана! То май съня още в дрямката го прехвърлих няколко пъти, да не го забравя, ама името на мъжкото селище в песента още там го забравих. Тва май съм го писал?  Пак там му дадох финала “еле”, че не можех да го пея гладко в мелодията, както Хора на монахините. Кат го записах пък го направих “иле” та съвсем изгладих песента.

  Абе тоя сън доста нагънат бе, щот монахините пееха Белов‘ица и го носеха гладко, а аз па го напрайх на Б‘елица, че да го пея кат тях и кат “Море пиле”. Буламач май го сторих кат го писах, ама то спомняй си как с тая игра на танца три едно едно и пак, и пак все измъкваха ковчега от ръцете на Смъртта, а Смърт в тая дрямка нямаше, па да видим как шъ го напишиш? То и тоя бат Оги не бе оня, който бе мой приятел! А сина му – един хлапак с перчема на Жюлиен Сорел. Бе, също кат сина ми, но и сина ми бе малък, колкото него, а не колкото е сега. Трети клас горе-долу бяха. Повече не им давам. В първата част на съня, дет го няма, му викам на ухо тихо, тихо, за да му прошепна като мъдър човек, че е най-мъдър един път в годината. Когато косата му стане златиста. Той па кат се заяде със сина ми, че моя бил прост, а той бил велик и му вика:

  – Ти можеш ли да преброиш Вселената? Не мойш, щот кат стигнеш до края все трябва да прибавяш по едно от двете страни и тя пак ще е различна до винаги! – и се смее едно зловещо и самодоволно.

  Какъв “велик” бе? Аз го знам туй столетия преди него, ама тоя кат ги изрече бързо думите и само щот не са стигнали до мозъка на другия, а той вече му разказва и отговора, се мисли за нещо. Нищо не струва. Затуй после възпитателно му казах оня стих. Дали го разбра? Не знам!

  Абе кво съм заобяснявал съня? Гати чудото! То после ша зема да обяснявам обяснението! Вселената не мой да бъде преброена, камо ли сън и разказ!

  Ай лека нощ, че пак ми са приспа!

  П.П. (няколко часа по-късно) Не знам защо съм записал стъпките на монахините по този начин, когато техните вълни прииждаха в модела три напред, една назад в ляво и една в дясно.

  .

  Константин Каменов

• Защо, Родино?

   

  Защо ми е родината злочеста?
  Кого да питам? Има ли кого,
  щом даже по площадите в протеста
  овца и вълк играят на танго?

  И този, който кожите съдра ни,
  с преправен глас на бунтове зове…
  Поръсил сол на лютите ни рани.
  Забравил за вина и грехове.

  Защо ми е родината плашило,
  а младите си търсят терминал?
  Остана ли им нещо драго, мило
  или едната емигрантска жал?

  Престъпният царува със години,
  а честният в мизерия е скот.
  Живурка… Ден да дойде, друг да мине
  от вече потъмнелия живот.

  Защо ми е родината излишна,
  щом с песни ме е кърмила безчет?
  И мъката си как да я опиша,
  когато съм в бунището поет?

  Не свестните с пера и идеали
  я водиха към светлия й храм,
  но зли търбуси – алчни и преяли,
  до кокал я огризаха без срам.

  Защо ми е родината тъжовна?
  Съборена ограда. Кух хамбар.
  Кой днес я мами с помисъл лъжовна,
  решил отново да й бъде цар?

  В безпътица човешка – магистрали.
  И цветни ленти. Като за ковчег.
  А българите – кучета ги яли.
  Нине и присно! И дори вовек!

  Защо ми е родината злочеста?
  Изплаках я в мастило и сълзи.
  А болката ми вече е невеста,
  която в поругание пълзи…

  .

  Ясен Ведрин

• Първи монолог на Емилия

  Здравка Евтимова, OFFNews

  .
  

  

  Самият той ми даде тази идея, благодарение на която щях да кажа сбогом на черното безпаричие. Под “самият той” разбирам бившия си съпруг, който, естествено, живее с далеч по-млада жена от мен, а това само по себе си говори, че има достатъчно банкноти да я издържа – в противен случай кое уважаващо себе си одушевено съществително от женски род ще остане при възрастния господин с ишиас и косопад, когото аз напуснах?

  Аз и възрастният господин имаме син, който освен многото си приятелки има и безкрайно много дългове. Понастоящем е минал в нелегалност, звънят ми през час разни кредитори и питат къде е крадливият изверг. Учудих се, когато една вечер се обади не кредитор, а бившият ми съпруг:

  – Кажи на Камен (така се казва неблагонадеждният ни потомък), че мога да му помогна да си плати дълговете, защото не желая някой ден да докарат обезобразения му труп пред новия ми мезонет. Гледката ще покруси дълбоко Сияна.

  Сияна е младото цвете, което заради аромата на банкнотите живее с моя бивш.

  – Уви, не зная къде е синът ти – отвърнах аз.

  В края на краищата Косьо, съпругът ми от далечното минало, представи девет хиляди евро – сума, с която плати на кредиторите. Синът ми и неговата велика любов щастливо се прибраха у дома – събитие, което не ме зарадва кой знае колко, защото Камен не яде хляб. Имал лениви черва и според лекарите трябвало да се храни само с пържоли. Друг път, когато Камен акостираше вкъщи с някое дамско завоевание, аз излитах в нелегалност при един мой приятел, за когото се надявах да се омъжа. Но той ме отряза – естествено е, че на света има много по-млади жени от мене, способни да похарчат парите му.

  Камен, макар и мързелив, е доста проницателен, видя откъде извира финансовото благоденствие: от бившия ми съпруг. Клекна при баща си и заплака на рамото му. “Нима наистина получи подкрепа от папа?”- попитах го аз и с изумление разбрах, че баща му отново се изцедил няколко хилядарки.

  Знаех, че синът ми е стиснат като самата смърт, но бях твърдо решила да отида на курорт, по дяволите, защото ми омръзна да живея с мъже, които все си намираха някоя по-хубава и по-интелигентна от мен. Синът бе забогатял, следователно трябваше да ми подаде ръка в този труден момент. Той никога не подаваше ръце, нямаше да го направи и сега, но все пак бях длъжна да опитам.
  Още по темата:

  – Боя се, че имам опасно заболяване – излъгах аз, но Камен не се интересуваше нито от опасни, нито от безопасни заболявания. – Сине, – подхванах на тънката струна, която в душата му въобще не съществуваше. – Помня, когато беше малък… Колко беше красив тогава… – единственото нещо, с което можеш да стоплиш отвратителния характер на моя син, са плоски комплименти от типа колко е чувствителен и гениален. Казах, че като малък само той ме е обичал. Тази дебела лъжа разтопи два-три метра лед под кожата му и той бръкна в джоба си. Извади една смачкана петдесетачка, което беше лош знак. Изтъкнах, че червата му ще се почувстват опиянени, ще забравят леността, ако ми даде пари на заем. – Ти си прекрасно момче – излъгах отново аз, след което подчертах, че умът му е брилянтен, а характерът – силен и неустоим. Така продължих: – идеите му са неотразими, профилът- божествен, приятелката му е особено нежна (мършава гъска!) – докато синът ми измъкна още пет стотачки от джоба си и каза:

  – Добре, но трябва да ми ги върнеш. И то скоро.

  Хубаво.

  След това отидох при бившия си съпруг. На него не му пукаше дали ще пукна от рак, СПИН или просто шофьорът ще ме пречука, защото не мога да си платя таксито. Затова казах:

  – Косьо, в името на хубавото помежду ни… – той се намръщи злобно и разбрах, че що се отнася до мен, за нищо хубаво не може да става дума. Добре: – В името на секса, където си блестящ – лицето му се раздвижи приятелски и аз продължих смело напред: – В името на най-хубавия секс, който съм преживяла, те моля да ми дадеш пари на заем.

  – Нямам пари – заяви той, точно както очаквах.

  – Винаги си бил благороден – хвърлих висока топка аз. – Може би ще седна да напиша книга за тебе…

  Да, бе! Утре ще стана по-рано и веднага почвам да пиша, рекох си на ума.

  – Книга за мене? – измърмори несигурно той.

  – Сияна ще бъде очарована, когато бившата ти съпруга публикува такива прекрасни неща за тебе.

  Той ми даде хиляда лева и след като още половин час го убеждавах колко е красива Сияна (гъска от всички страни!) и колко велик е самият той, сумата стана хилядарка и седемстотин.

  Със Сияна беше далеч по-трудно. Тя знаеше, че всичко в живота е банкноти, известно й беше колко струва един час под завивката с възрастния ми мъж и какво трябва да направи, за да получи “Пежо 207″. Помолих я да изпие един коняк с мене и пробвах увода за тежкото заболяване. “Не съм лекар”, прекъсна ме хладнокръвно младата орхидея.

  – Е, добре, не съм болна – заложих на откровеността аз. – Трябват ми пари, за да спечеля един мъж. Дай ми назаем.

  – Благотворителното дружество се намира на следващия ъгъл – отряза ме тя. – Плати ми коняка, без друго изгубих много време с теб.

  – Около лицето ти се излъчва особена аура – стрелях напосоки аз с надеждата, че случайно ще улуча орел. – Сигурно в предишния си живот си била законодател.

  – В предишния си живот ли? – възкликна орхидеята и забрави, че трябва да й плащам коняка. – Сигурно съм била жрица или прорицателка.

  Веднага предположих, че сигурно е била самият Юлий Цезар. Идеята, че е била Цезар, очевидно й допадна. Сияна призна, че ненавижда възрастните мъже.

  Прегърна ме и обади, че копнеела за голямата любов в живота си – с някой млад хетеросексуален герой, а не мекотело като Косьо. Така е, успокоих я аз и обещах, че ще напиша за нея книга, защото откъде другаде ще намеря такава личност – пророчица, жрица и Юлий Цезар, събрани в едно? Сияна ми даде две хиляди лева – всичките, които моят съпруг й беше предоставил да ходи на масаж, за да го вдъхновява след полунощ, но ако питаш нея той само хъркал на възглавницата, а тя обливала с кървави сълзи своята, защото какъв е тоя отвратителен живот – без романтична любов?

  Минах в нелегалност – съпругът ми, синът и Сияна ме издирват под дърво и камък да си приберат парите, които ми бяха предоставили съвсем доброволно. Зная, че изпращат след мен “освежители на паметта” – под тая фраза се разбират мъже, които те бият, докато върнеш взетите назаем пари. С първия освежител спах два пъти и го убедих да продаде стария си Форд. Парите профукахме в Созопол, след което го накарах да се закълне пред мъжа ми, че вече съм умряла. С втория се напихме от мъка, че животът е толкова скапан – той беше симпатичен човек. Сега живея в неговата къщичка в полите на Люлин. Честита съм. Много. Не зная колко ще продължи щастието ми, защото често получавам писма – до поискване – от Сияна, бившия мой съпруг и сина ми, в които задружно изтъкват, че не е прилично дърта чанта като мен да съсипва такова хубаво младо момче като техния “освежител”. Питат ме също така какво става с книгите, които съм обещала да напиша за тях.

   

• Новото българско семейство

  

  Тези от вас, които сте израснали в семейства с две и повече деца, или пък вече сте в ролята на родители, знаете какво е инстинктивна детска конкуренция. Всяко дете се старае да заслужи благоразположението на родителите си. Завист, ревност и дори омраза към временния фаворит е често срещано явление. Чисто по детски братя и сестри си правят мръсни номера, за да отстранят любимеца на фамилията. Жадуват да се докопат до неговото място и до свързаните с това облаги.

  Битката между претендентите е по детски безмилостна и жестока. Червени, сини, жълти, пембени, сиви и какви ли още не дечурлига се плюят, драскат, хапят. Ритат се по кокалчетата. И цялата дандания е за какво? За по-нови, по-лъскави играчки. Нови къщи с басейни, последни модели джипове, аксесоари, дрънкулки и всевъзможни залъгалки.

  Родителите, като едни истински мъдреци сменят фаворитите си през всеки 4 години. Е, понякога и по-рано. Но това се случва само, когато дечицата не слушат достатъчно. Ако улисани в игри и закачки помежду си, забравят за домашните си задължения. Тогава временно ги отстраняват от почетните места на семейната трапеза, а на тяхно място слагат задъханите от чакане да се вредят братчета и сестричета.

  Всеизвестен факт е, че за всяко семейство от изключително значение са дисциплината и строгото съблюдаване на йерархичните връзки. България може да послужи като пример за това как за двадесетина години едно семейство укрепва, развива се и в крайна сметка става собственик на цяла държава.

  

  Кои са членовете на фамозната фамилия? Строги татковци и грижовни майки, като Вальо Златев, Васил Божков, Георги Гергов, Тодор Батков, Цветелина Бориславова… Списъкът на родителите е с около стотина имена. А кои са послушните братчета и сестричета, които стриктно изпълняват всяко желание на родителското тяло? Е как кои – Серго, Бойко, Меди, Иванчо, Воленчо, Валерко, Янчето, Симеончо, Надето, Майчето, Лидето…

  Този списък е по-дълъг. Все пак става въпрос за многодетно семейство. Към дечицата са заприходени и недоносчетата. И те слушкат, когото трябва. От време на време се заяждат помежду си, но това си е в реда на нещата за всяко семейство. Важното е, че каквото им се каже, го изпълняват на мига, при това без много-много да разсъждават.

  

  Освен, че ги задоволяват с всевъзможни благинки, са им ушили и специални детски униформи – алени и черни тоги. Милите, така се радват! Връткат се насам-натам, подскачат нагоре-надолу, надуват бузки. Сладури. Не мога да им се нарадвам. Към детския отбор има една групичка с микрофончета в ръчичките. И те са гордост на родителите си. Послушниии… думи нямам.

  Ето това е българското семейство. Новото българско семейство. В цял свят му се възхищават. Не вярвате ли? Наскоро цяла еврокомисарка дойде от Брюксел. Знаете ли какво каза г-жа Рединг?

  – Не мога да спра да ви се радвам! Навсякъде по света това, което вие сте направили, се нарича мафия и се преследва от закона. Но вие, българите, сте уникални. При вас понятията корупция и престъпност по високите етажи на властта напълно са загубили смисъла си. Вие сте превърнали всичко в семейна традиция. Издигнали сте се над нещата. Прекланям се пред вашата изобретателност. Сега остава да се обърнете към ЮНЕСКО и така, както имате защитени паметници на културата, археологията, природни забележителности… по същия начин да защитите, като част от световното културно наследство, вашето българско семейство. Направете го! Това ще е последната точка. Черешката на тортата. Вашият шедьовър ще бъде напълно завършен.

  .

  Ивайло Зартов,

  25 юли 2013 г.

• Безлюбие

   

  Обезлюдяла съм – като галера,
  в която всичките гребци са мъртви.
  Безлюдно е и трудно ще намеря
  кой призрачната пустош да разкърти.

  За старостта ли?  Тя, с топлени меки,
  върви по глуха уличка към нищото.
  Безлюбието има сто пътеки
  и храни пустотата твърде пищно.

  Душата ли? С прокъсания ремък
  и още куп вързанки – да се сдържа
  и никога да не възсяда стреме…
  Стоят си старите мъже, попържат.

  А идва зима… И безлюдно време,
  в което старите мъже се хвърлят
  към призрачното си житейско стреме,
  докато дълго в кръчмата се дърлят.

  Добре им послугувах. По тезгяха
  се давят бирени мехури тънки.
  Залозите ми – за да имам стряха,
  пищят в съня шамарено и звънко.

  А скитницата се е свила в трюма
  и с мрачина, с безлюдност се лекува.
  Безлюбие изгаря колодрума,
  по който да пътуваш не си струва.

  .

  Жанет Октавиан Михова

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  Жанет Октавиан Михова е родена през 1957 г. в гр. Габрово. Завършила е габровската Априловска гимназия и Журналистическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. От 1983 г. работи за местни и централни издания. Била е кореспондент на в. „Демокрация“ за Габровска област. От 1998 г. е кореспондент на БТА.
  

  Жанет Михова е публикувала стихове в местни и централни вестници, списания и сайтове. Има две издадени стихосбирки – „Оса под езика“ (1993) и „Руска рулетка“ (2006). През 2011 г., заедно с художничката Пенка Гайдарова, създала рисунки по нейни стихове, правят изложба – поетично-визуална инсталация в галерия „Аросита“ в София.

• Българско стихотворение

  .

  .                                                    На Ицо

  Момчета, знам, че вече ви дотегна
  и хлябът сух, и голата ракия,
  и тежкото небе на тази бедна
  страна, в която няма прокопсия…

  Великите й царски идеали
  днес вече са митичен архаизъм.
  България търгува със парцали
  от раклата на своя комунизъм.

  България е гладна просякиня.
  С душа поциганена, необута,
  тя проси чуждоземна милостиня
  по пътя между Лондон и Калкута.

  Честта е болна, съвестта – пияна,
  а ореолите – алъш-веришни,
  и луд е, който плаче с Дебелянов
  по някакви си белоцветни вишни.

  Със страшна сила днес от небесата
  виси един въпрос полуобесен:
  Кажете ми къде е свободата
  от синята ни ноемврийска есен?

  Защо пирува с разни богаташи
  и хитреци, дошли на власт и мода,
  с дрогясали бандюги и апаши…
  Защо е с тях? Защо не е с народа?

  Момчета, знам, че е на халос туй, че
  скърбим за свобода и бели вишни.
  В земята на Васил Иванов Кунчев
  днес всички романтици са излишни.

  Но да запеем, дявол да го вземе,
  със мъжки глас във тази нощ безродна
  и нека екне – като в турско време,
  „Къде си, вярна ти, любов народна?“

   

  Ивайло Балабанов

   

• „За истината и свободата“ на Ивайло Зартов

  През 2011 г. Ивайло Зартов подготвя първата си книга. Тя се нарича „За истината и свободата“ и е готова за печат още преди две години, но не е отпечатана и до днес.  Книгата съдържа избрани публицистични и есеистични текстове на Зартов, написани до средата на 2011 г. По това време авторът е под домашен арест и дългата съдебна сага по неговото дело не е приключила. От 2011 г. досега Зартов е написал още много публицистични текстове, есета и фейлетони, доста от които са публикувани в различни сайтове (включително и в нашето издание) и могат да се намерят в интернет.
  

  Зартов е човек с много добра професионална квалификация, преживял е върхове и спадове в живота си, има интересна биография. Той е роден през 1966 г. в гр. София. Завършил е Висшия икономически институт (сега университет) в София, има магистърска степен по прогнозиране и планиране на социално-икономически системи, и по банков и финансов мениджмънт. Владее свободно няколко езика. Работил е във Филмово студио „Бояна“ – София, в авиокомпания „Балкан“, в ТС Банк, в акционерно дружество „Атлас“ и в българско-руското дружество „Инглиш Вилидж“ ООД.

  10 години от живота си Зартов прекарва в Бургас. Там става управител на дружеството „Инглиш вилидж“ ООД, което е купувало парцели в бургаското село Димчево и е имало проект да строи курортно селище. Фактически собственик на фирмата „Инглиш вилидж“ ООД е бившият депутат от Руската Дума Генадий Гудков. Семейство Гудкови са известни в Русия, депутат в Думата става и синът на Генадий, Дмитрий Гудков. Още докато тече съдебната сага срещу Ивайло Зартов, започнала по иск на „Инглиш Вилидж“ ООД и завършила след две дела в Бургаски окръжен съд, две – в Бургаски апелативен съд и едно – във Висшия касационен съд в България, с деветгодишна ефективна присъда, имотите на „Инглиш Вилидж“ ООД са прехвърлени на друга фирма на семейство Гудкови – „Мари Хаус“. (Става въпрос за около 740 хектара земя в България, които според публикация на руския сайт www.grantoezh.livejournal.com са на стойност близо 30 млн. евро. От публикувани в този сайт факсимилета на документи, издадени от Службата по вписванията в гр. Бургас, може да се види описание на конкретните продадени имоти, партидните им номера и пр.) Според осъденият на 9 години ефективна присъда Ивайло Зартов цялото делото, водено срещу него, е поръчково. И поръчители са споменатите вече Генадий Гудков, бивш депутат от Думата, и Тонко Фотев, почетният консул на Руската федерация в Бургас.

  На всички инстанции на Зартов и неговата адвокатка е отказано да се направи финансова ревизия на частната фирма „Инглиш Вилидж“, завела иск срещу него за „безстопанственост“ и „присвояване на средства“. Делото срещу Зартов е заведено по Наказателния, не по Търговския закон на Р. България и така се води през цялото време. (Ако беше заведено по Търговския закон, нямаше как да не се направи финансова ревизия на фирмата ищец.) А после, след като той получава ефективна присъда от 9 години, и имуществото му е конфискувано не в полза на българската държава, водила дело срещу него по иска на частна фирма, а в полза на самата частна фирма. Която, както стана дума по-горе, още докато тече съдебната сага срещу Зартов, прехвърля свои активи, 740 хектара земя, на друга фирма със същия собственик – семейство Гудкови. И за това свидетелстват публикувани в руски сайт документи на Службата по вписванията в Бургас, както и други документи.

  Тези неща обаче дълбоко не интересуват българското правосъдие. Което в случая с делото „Зартов“ едва ли може да се нарече такова. След потвърждаването на присъдата срещу Зартов от българския Висш касационен съд, почетният консул на Руската федерация в Бургас – Тонко Фотев, изразява пред местни медии публично задоволство от „победата на правосъдието“. Това става след като на пресконференция на Бургаската прокуратура същият ден местни прокурори са направили същото. (Впрочем, срещу същия този почетен консул има издадена присъда от Софийски градски съд за блудство с една от осиновените дъщери на Зартов, но тя така и не влиза в изпълнение.)

  От тази пролет авторът на „За истината и свободата“ и на още много публицистични текстове Ивайло Зартов се намира в Централния софийски затвор, понеже, както твърди свързаният с органите на тоталитарния режим в НР България и със страховитата служба КГБ Тонко Фотев: „справедливостта е възтържествувала“. По неофициална информация, наричаният от някои „сив кардинал на Бургас“ почетен консул на Руската федерация Фотев имал дял, например, и в известната бургаска телевизия СКАТ. Както и добри връзки в местната власт, бизнес и органи на правосъдието.

  –––––––––––––––––––––––––

  .

  Тази публикация съдържа няколко текста от „За истината и свобода“, както и линк към цялото съдържание на книгата*. (Корицата и илюстрациите са дело на Катя Донкова и на Рекламна издателска къща „Графисима“.) 

  .

  

  На първата й страница авторът пише:

  „Посвещавам тази книга на тези,
  които ме обичат и не ме изоставиха,
  и на тези, които ме мразят и ме изоставиха.
  И едните, и другите помогнаха за написването
  на книгата, кой с каквото можа.
  Благодаря.

  Ивайло Зартов
  2011 г.“

   

   

   

   

   

   

  Кое ни прави хора?

  Много лесен въпрос. Имах чувството, че знам отговора.

  Направих опит да го запиша веднага, но не успях; замислих се. Кое е това, което ни прави хора?

  Мисленето. Това, че можем да мислим и разсъждаваме? Не съм убеден. Гледал съм предавания за делфини, косатки и други животни, и те мислят. Кой знае – може би даже повече от нас и по-добре.

  Това, че караме коли? Виждал съм циркови животни да карат велосипеди, защо да не ги научат да карат и автомобили?

  Изкуството? Да, това е възможен отговор, но пък и други представители на фауната пеят, танцуват и рисуват дори.

  Любовта? И това не е. Знам много животни, които не сменят партньора си и даже страдат и тъгуват, ако му се случи нещастие.

  Грижите за децата и възрастните? И това не е присъщо само на нас.

  Без да правя задълбочен анализ на всичко изброено дотук, така и не усещам това, което ни прави хора, да е сред изброените неща.

  Сещам се и за много други, като секс, работа и т.н., но и те не са. Става сложно. Кое все пак ни прави хора?

  Може би предателството, измяната? Тъжно, защо трябва да е нещо негативно, дори не искам да мисля в тази посока.

  Кое е?

  А какво би било, ако е – макар че се случва крайно рядко, но все пак го има сред нас – да загърбиш личния си интерес, да поставиш проблемите на обществото, на чужди хора, непознати на теб, пред своите? Дори да дадеш живота си, за да спасиш техния. Да не мислиш и да не действаш с цел да си по-добре и по-богат. А да си спокоен и изпълнен със щастие от това, че си помогнал на другите – чуждите, непознатите. Каквото и да ти струва това. Може ли? Възможно ли е това да е отговорът? Кое ни прави хора?

  10 април 2011 г.

   

  „Не ми пука”

  Да погледнем къде и в какво живеем – условията, отношението, системата, държавата. В крайна сметка за какво говорим? За изтезания психически и физически – изтезания, оправдавани с извиненията, че няма пари за по-човешки условия. Ами да я затворят тази държава! Една фирма, едно предприятие, като не може да осигури човешки, нормални условия за работа, като не може да си плаща на хората, като няма пари – какво става? Фалира, банкрутира и толкова. Всички хора си търсят нова фирма и това е.

  Защо не я затварят тази фалирала във всякакъв смисъл държава? Защо не дадат възможност на хората да си намерят нова „фирма”? Защо ни лъжат, че някога ще се оправим? Така, както на много работници не им плащат в пълен размер или никакви заплати, а им подхвърлят от време на време по стотина лева, и много обещания. Има закони за скрита неплатежоспособност, за скрит фалит. Къде еаналогичният закон за скрит фалит на държавата?

  Единствената причина да не се обяви фалит на държавата не е свързана с патриотизъм, а с алчност.

  Така, както заграбиха предприятия, заводи, курорти,докато не изстискаха, докато не продадоха всичко до последната гайка, до последния метър земя. Точно така е и в държавата. Управляващите я (от всички правителства през целите 22 години) трябва да изстискат всичко до последно. Затова няма да се откажат, докато има непродадени гайки и метри земя.

  До последно. До последния дъх на собствения си народ, ако остане такъв. На никой не му пука, никой не го е грижа. Принципът е „след нас – потоп” и „не ми дреме”, аз съм си осигурил внуците и правнуците.

  Това е.

  1 март 2011 г.

   

  Зомбита

  Международният съд в Хага издаде заповед за арестуването на либийския управник Кадафи. Над 750 000 либийци са били принудени да избягат от родината си. Обвинен е в престъпление срещу човечеството заради геноцида срещу собствения си народ. Явно либийският народ има много по-голяма стойност за международната общност от българския.

  Защо? Защото за последните 22 години над 2 милиона българи бяха принудени да избягат от родината си. Но нито един български управник не е обвинен в престъпление срещу човечеството. Либийците са засипвани с куршуми и бомби, които правят невъзможно хората да работят и да се грижат за семействата си.

  Нас, българите, ни засипаха с приватизация-кражба, заменки и корупция, които също направиха неосъществима мечта да живееш достойно в родината си. Да се страхуваш от утрешния ден с какво да нахраниш гладните си деца. Да се чудиш къде да намериш работа и да избираш какво да направиш с мизерната си заплата. Да останеш на студено, на тъмно, да си гладен, да се лекуваш само в краен случай, малко преди да умреш.

  Има и друг вариант – може би българският народ не е по-малко ценен за международната общност. А българските управляващи са по-важни от либийските. Но с какво? Вече 22 години геноцид срещу собствения си народ и никой, нито един наш управник не е виновен. Все едно нищо не се е случило. Сякаш разграбването, съсипването на държавата и унищожението на българските граждани е естествен природен процес, а не резултат на бандитско управление.

  Мащабът на геноцида срещу българите е много по-страшен от този срещу либийците. Каква е разликата между куршуми и бомби и корупция, заменки, приватизация?

  Резултатът е един и същ – ГЕНОЦИД. Но има една разлика между либийците и българите. Те се съпротивляват, ние си мълчим. Тихо дезертираме от фронта България или се правим на глухи и слепи. Зомбирани от чалга културата, упоени от отчаяние излизаме всеки ден от гробовете си и пристъпваме механично към светлото нищо.

  29 юни 2011 г.

   

  Унижението като религия

  Коя е главната религия в България? Православната християнска; има и мюсюлмани, католици, протестанти и много други. Но, главната, общата религия на всички български граждани е унижението. Унижение изповядваме всеки ден-  и сутрин, и обед, и вечер, непрекъснато. Унизени сме и в съня си. Няма по-велика религия за нас. Подигравката, наречена здравна система, е унижение. Порнографията, наречена пенсионна система, е унижение. Псевдообразователната система е унижение.

  Подаянието-заплата, броенето на жълти стотинки в магазина, за да купиш най-необходимото за прехраната на семейството си. Търсенето на работа е мисия невъзможна. Общуването с държавни и общински чиновници. Нещастните срещи с представителите на уж некорумпираната съдебна система са като срещи с извънземни. Сутрин отваряш очи и вече си унизен, вечер ги затваряш – все същото. На всяка крачка, всяка секунда, отвсякъде те дебне унижение.

  Лихвените  проценти на банките, цените на горива, ток, парно, вода, телефони, побъркваш се от унижение. То е навсякъде. В обещанията и лъжите на политиците. В липсата на перспектива, от която ти се върти главата като пумпал и не знаеш на кой свят си. Превърнали сме се във фанатици. Няма по-вярващи от нас. Страшна религия е УНИЖЕНИЕТО. Нашата БЪЛГАРСКА РЕЛИГИЯ.

  14 април 2011 г.

   

  Робство

  Във връзка със 138-годишнината от обесването на Васил Левски във всички български медии сякаш е обявено състезание. Всеки се изказва, пише, коментира. Това, което се набива на очи, е, че всички чакат да дойде, да се появи новият Левски и да ни освободи. Не чух и видях нито един, който да си помисли, че сам може да бъде този нов Левски.

  Никой не подозира, че във всеки един от нас има по един Левски, само трябва да го повика вътре в себе си. Вижда се, че и днес, 2011 г., българският народ мечтае, жадува за свобода, иска да бъде освободен.

  Нима все още сме роби? Кой е поробителят? От какво искаме да се отървем? Чии окови ни тежат? На първо място, веригата на собственото ни малодушие, менгемето, което стиска иначе големите ни и смели сърца, и ги прави малки и страхливи. Първият поробител сме си самите ние, приели сме, че сме роби, смирили сме се, чакаме нещо да се случи, някой друг да го свърши. На тази благодатна почва съвсем естествено израстват родни чорбаджии, които тъпчат собствените си джобове, възползват се от поробителя вътре в нас и освобождават само и единствено себе си, а ние ги търпим. Траем си, мъкнем веригите на това двойно робство.

  Закономерно при народ, скован от страх, и управници-продажници, се появява и възползва от ситуацията и външен поробител. Няма как да бъде иначе, исторически факт е, винаги е ставало така. Всяка чужда държава би се възползвала от услугите на българските боляри и техните стройно изградени корумпирани схеми и мрежи от зависимости.

  Така веригите стават три – българските чорбаджии, които сами си избираме, но не контролираме, в името на собственото си освобождение, разбирай обогатяване, продават народа си, продават българската държава и я поднасят на тепсия на чуждия поробител. Защо, след като толкова много тачим паметта на Левски, не обръщаме никакво внимание на думите му „който ни е освободил, той ще ни пороби”?

  Защо не се отървем от тройното робство? Защото чакаме да се роди новият Левски. Напразно чакаме, той е тук във всеки един от нас, стига само да успеем да спрем да се страхуваме, да спрем да мълчим, да спрем да търпим собственото си малодушие.

  „Стига робство и тиранство!” И аз това казвам, а ти, ще го кажеш ли? Хайде да го кажем всички заедно, силно да го изкрещим. И да послушаме – има ли ехо?

  Всеки един българин е Апостол на свободата.

  Какво толкова можем да загубим? Какво ще изгубим?

  Оковите си!

  31 март 2011 г.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  * Цялото съдържание на „За истината и свободата“ може да се види тук – knijka s razdelni – I. Zartov

  .

  .

• Корупционна стълбица – любимата българска игра

  

  Абсолютен хит на пазара на електронни игри е създадената в България „Корупционна стълбица“. Невероятният успех се дължи на това, че за нея няма възрастови ограничения. Деца и юноши играят с образователна цел и се подготвят за живота, който ги очаква. Възрастните не могат да се откъснат от уникалната разработка, омагьосани са. Вече никой не играе на любимите доскоро стратегически игри, никой не се занимава с виртуални ферми всички са погълнати от „Стълбицата“. Няма да се впускам в описание на прекрасните решения на графичния дизайн. Ще ви разкажа за структурата и героите, които може да си изберете.

  Първо ниво – тук имате два вида герои, получаващи подкупи и даващи. Катаджии взимащи 20 лв. от всеки шофьор-нарушител, дребни общински и държавни чиновници, които срещу кутия бонбони или бутилка с алкохол издават справки веднага, вместо да кажат: елате утре. Като всяко начално ниво, играта е на дребно. Целта е да съберете или раздадете колкото се може повече „подаръци“, бързо преминавате към второ ниво.

  Изборът ви се разширява. Създавате малък семеен бизнес или среден. Откривате обекти за търговия на стоки на дребно. Изживявате се като собственик на ресторантче, магазин, кафене и др., като непрекъснато подкупвате държавните чиновници, които ви идват на проверки. Може да изберете и да бъдете в ролята на инспектори от ХЕИ, пожарната, инспекция по труда, НАП, НОИ и т.н. Списъкът с герои представители на държавата, които събират рушвети, е достатъчно дълъг, имате богат избор. Получавате точки за обща сума раздадени подкупи и за брой подкупени. Съответно за брой рекетирани и максимална сума събрани рушвети.

  Достигате трето ниво. Възможностите се разширяват. Играта става много по-сложна и интересна. На този етап героите са представители на среден и едър бизнес. Подкупвате не редовите чиновници, а техните началници. Ръководители на отдели, направления, дирекции, шефове на агенции, кметове. Участвате в нагласени търгове и конкурси за обществени поръчки. Укривате данъци в големи размери, митнически измами. Тук можете да подкупвате началници в полицията, следствието, прокуратурата, съда. Всички те ви помагат да решите един или друг казус в своя полза. Създавате си своя частна армия от корумпирани или обратното набирате клиенти, тоест корумпиращи ви. На това ниво ви се налага да се справяте и с ваши конкуренти, които се стремят да ви изритат от играта. Тръпката е неописуема. Освен по брой зависими от вас и количество раздадени или получени подкупи, трябва да издържите и достатъчно дълго.

  Успеете ли преминавате на четвърти и последен етап от играта, вие сте новобогаташ – олигарх, ръководите 50-80 фирми в различни сфери. Оглавили сте контрабандни канали, банки, медии. Правите „услуги“ на депутати, министри, министър-председател, президент. Сам назначавате удобни вам висши полицаи и магистрати. Контролирате политически партии. Ставате част от тези, които реално управляват държавата в своя полза. Заграбвате държавни гори, плажове, земи, всичко за което се сетите. На това ниво се очаква вие самите да проявите креативност. Целта е да измисляте всевъзможни схеми за ограбване и ощетяване на държавата. Колкото сте по-изобретателни и безскрупулни, толкова повече точки печелите. Конкуренция привидно нямате, имате партньори – други олигарси, с които трябва да се разберете кой какво да контролира и открадне в държавата.

  Играта свършва, когато се превърнете в най-могъщия олигарх и реално станете едноличен собственик на страната. Нивото предлага възможност от корумпиран висш държавен чиновник да се трансформирате в олигарх. Краят на играта може да настъпи и неочаквано за вас, ако получите масиран инфаркт или по някакъв друг начин бъдете отстранен от „партньорите“.

  По данни от последните социологически проучвания, тази игра е обсебила 99% от българските граждани. От предучилищна до преклонна възраст. Като в малкото минути от денонощието, в които българите не играят, те си мислят за играта. Удоволствието е гарантирано. Успех.

   

  Ивайло Зартов,

  30.12.2011 г.

• Изповед на едно паве

  

   

   

   

   

   

   

  Аз съм жълто софийско паве
  и приличам на кюлче от злато.
  Притесних се от куп страхове
  в туй протестно танцуващо лято.

  Че се случи със мен прецедент.
  С остра кирка ликът ми пострада.
  И след някакъв кратък момент
  полетях към народната сграда.

  Приземих се. Не пукнах глава.
  Оцелях, че от пръст съм корава.
  Но на ларгото тръгна мълва,
  че с паветата почва разправа.

  Милост имай, ядосан народ,
  с вувузели, плакати, кафета…
  Само щур, превъртял идиот,
  би разкъртвал от лудост павета.

  Утре пак ще е нужен площад.
  Не на дупки, но цял и павиран.
  Притъмнява човешкият яд,
  ако бъде с разруха раздиран.

  Нови избори някой зове.
  Няма лошо. И нека ги има.
  Но с едно полетяло паве
  само злобата своето взима.

  Че не помнят подобни съдби
  най-великите земни площади,
  преживели бунтовни борби,
  и протести, и лумнали клади.

  Парламентът закони кове,
  а пък мене кове ме беднякът.
  Аз съм жълто софийско паве
  и не ставам за бой и атака.

  .

  Ясен Ведрин

  

• Изповедта на бучу Ибрахим

  Разказ от Ибрахим Бялев

   .

  

  Имах двама приятели, единият беше силен, а другият красив, или такива искаха да са. А аз бях умният, или такъв ми се искаше да съм, да се славя с ума си. За мен той беше калъчът на живота, с него човек можеше да пробие дори и планини. Говорихме винаги за велики неща, кой какво щял да направи, за да може хем ние, хем тези покрай нас, да са добре. Това китно селце, в което живеехме, си имаше доста проблеми; особено старите хора, те бяха най-зле, освен мъдростта им, не им беше останало почти нищо. Като ни виждаха, винаги ни поздравяваха и натоварваха с някое задължение. Не пропускаха и закачките, на които се смеехме до насита. – Тази мома мина оттук. – Отиде там. –  Кажи й това. –  Тя какво ти каза? – Аз ако съм...– Аз едно време... Така продължаваше живота в този кът от рая, който още е впит в съзнанието ми до болка.

  Силният ми приятел се казваше Сюлейман, той беше по–голям от мен с година и обичаше винаги да се перчи. От него излизаха идеите, но ние трябваше да ги одобрим, такъв ни беше законът. Както винаги, той пак питаше:

   – Тази вечер има седянка, ще ходим ли или не?

  Вторият ми приятел се казваше Мохарем, той беше с година по–малък от мене. Заради любопитството си се съгласяше на всичко. Пък и му харесваше да показва външния си вид. Както сам обичаше да казва, било срамота и грехота да крие красотата си.

   – Да, ще отидем, друго и без това няма какво да правим – погледна ме той право в очите, чакащ с нетърпение съгласието ми.

  Не ми оставаше друго, освен да се се съглася. Седянката протече със закачки, песни и гощавки. Пък и знаете какво може да се случи между млади хора – всеки е запалил в себе си огъня на любовта и иска да покори с нея сърцето на любимата си. Но понякога и двамата изгарят в него.

  След седянката бяхме някак си възбудени, не ни се прибираше в къщи, леглата ни бяха студени и пусти, а за един млад човек беше още рано за спане. Как да се разделиш с тези ярки звезди, които се надблясваха една с друга, които ни се радваха и сякаш искаха да ни разкажат някакви красиви, отдавна забравени истории.

   – Какво ще кажете  тази вечер да посетим бучу Ибрахим?– казах аз. – Гледам, че още не си е легнал, лампата му свети. Пък и отдавна не му сме ходили на гости. Вчера го видях доста замислен, дори не ми прие поздрава.

  – Тръгваме – отговориха ми двамата в един глас.

  Къщата на бучу Ибрахим беше разположена на най-високото място, оттам се виждаше както цялото село, така и целия балкан. Откакто се помня, той живееше все сам. Бях чувал, че на два пъти си е палил сами къщата, а след това селяните са му я възстановявали. Някои казваха, че е луд, други, че е ранен от Любовта, а трети, че тя живее в него. Минахме през големият двор, в който имаше много плодородни дървета – ябълки, круши, сливи, череши… Беше известен с тях – когато узрееха, береше и ги раздаваше на хората.А когато някой искаше да му даде пари, категорично отказваше и се провикваше: „Нека да е за здраве на нея!“. Цяло село знаеше коя е тя, дори и в съседните села знаеха.

  Като ни видя, бучу Ибрахим ни се зарадва, но нещо му пречеше да се засмее, очите му бяха навлажнени. Покани ни да влезнем, а той си зае мястото до прозореца, откъдето се виждаше гробището на селото. Настанихме се и ние до него, но не смеехме да го заговорим, като гледахме как си е сложил ръка на устата, а погледът му е вперен някъде извън зримото. Стояхме известно време така, без никой да каже нищо, но аз чувствах, че той иска да се изповяда, да излее гнева, огъня, който беше натрупал в себе си. Огън, който сякаш го изгаряше и беше нужна голяма сила човек да го издържи.

  – Какво става, бучу Ибрахим, защо така, вчера те поздравих, но поздрав не получих. Сгрешил ли съм с нещо пред тебе? Ако е така, искам прошка.

   – Не, не си сгрешил, а дори и да си, на младите им е простено.Грешката на тях им отива като на мома къдриците, като на мъж мустаците, като на старец бастуна. Аз искам прошка от тебе, не съм те чул, бях се замислил нещо.

   – Кажи тогава какво има, какво се е случило, да няма нещо лошо?

  – Вчера бях на касабата. Като минавах край християнското гробище, погледът ми се спря върху надписа на входа, който гласеше: „И ние бяхме като вас, но вие ще дойдете при нас“. Това ме накара да се натъжа, да се замисля пак за Нея. А тя беше по-свежа и от пролетта, особено когато се засмееше, сякаш беше къпан ябълков цвят, от ситна слънчева роса. Очите й – парче, взето от ясно небе. Погледът й – поразяващ като мълния, но понякога те обгръща като гъста мъгла, обърква ти посоките. Нежността й беше като ромона на забързан поток, примесен с трелите на гласовито птиче, което пее за любов. Косата й беше събрала мириса на всички горски цветя – ухаеше на свобода, висота и чистота, на люляк, иглика, минзухар, кокиче…

  Не знам за другите, но аз вече си представях как е изглеждала в очите му любимата на бучу Ибрахим. Тя сякаш оживяваше пред нас такава, каквато сигурно никога не беше си отивала от съзнанието му.

  – Погребвали ли сте някога нея, Любовта, в тази черна и студена земя? – продължи старецът. – Усещали ли сте как силите ви напускат, как бягат от вас като от чумави? Потънал си до плещи в земята, застанал си на прага на вечността, а в краката ти лежи най-важното, най-трудното и прекрасното, което можеш в живота си да имаш. Не питаш нищо, дори и не плачеш, само искаш да продължиш пътя си с тази, която вече я няма. Искаш да я стоплиш, да я заговориш за цветята, защото на тях винаги се е радвала. И си спомняш как очите й са се смеели и цъфтели… И след всичко това, като погледна пак към земята, там ниско, където ще е нашето бъдеще, се сещам за тези, които вече са преминали пътя. Те гледат към нас някъде от отвъдното, в очакване за срещи с близки и приятели. Някой може да е осъществил мечтите си, друг – може би е оставил най-милото си. Но всички са обърнати с лице към нас и чакат някой да прекрачи делящата ни пропаст. Която, след като я прекрачиш, няма връщане назад. Ех, Любов, защо изсипа целия си огън върху мен – не ме пощади дори затова, че имам толкова мъничко сърце. Как да нося в него този пламък, този скъпоценен камък, като съм толкова малък…

  Ние тримата мълчахме. Никак не идеше да прекъснем такава искрена, натежала изповед.

  – Разсърдил съм се на живота, защо ме щади – продължи да говори по-скоро на себе си бучу Ибрахим – за какво съм му такъв просяк? Та аз съм половинката от цяло, всичко в мене куца, дори и усмивката ми е само с половин уста. А мислите ми все се обръщат назад в миналото – там, където тя си замина, и на нейно място остана само споменът да ме пари като нагрято желязо. Падам, ставам, тъпчат ме, оплюват ме, обвиняват ме за всичко, дори понякога ме обичат. Но аз прощавам на всички, дори им пожелавам живот и здраве, със злоба не отговарям на никого. Защото познах и болката, и самотата, а техният отговор е доброта.

   

• Представяне на „Българите срещу олигархията“ (видео)

  Видеозапис от представянето на книгата на политолога Антон Тодоров „Българите срещу олигархията“, състояло се на 26 юли т.г. в Стара Загора. Книгата е издадена от издателство „Изток-Запад“ и е втора от поредица, наречена „Задкулисието на прехода“.
  

  ––––––––––––––

  Анотация на книгата, публикувана в сайта на „Хеликон“:

  След избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС българите изригнахме своето „Долу“ срещу тази нечувана наглост, демонстрирана от новата тройна коалиция между БСП, ДПС и „Атака“, и проявата на растящо в геометрична прогресия политическо дебелокожие. Решенията, назначенията и действията на правителството на Пламен Орешарски досега дадоха всички възможни основания, за да се уверим, че не сме избързали с оценката си – управляващата тройна коалиция е съставена от изключителни политически негодници, подставени лица на българската организирана престъпност и кукли на конци на олигархията.

  Позор би било да не поставим кукловодите на прехода там, където им е мястото – далече от държавните пари и ресурси. „Направете мафията бедна!“, съветваше убитият от нея съдия Джовани Фалконе. Когато загубят възможността да крадат парите ни, ще видим какви жалки човечета са били тези, които отровиха живота на няколко поколения българи.

  Зараждането на българските олигарси беше свързано с контролиран от службите и малка група партийни функционери в края на 80-те процес на овладяване на структурни отрасли от представители на службите, на партийния и комсомолски апарат. Олигархията, която е стегнала в желязна хватка България, днес се очертава като основен проблем за бъдещето ни.

  Тя няма да стои със скръстени ръце и според знаменития принцип на Бисмарк по-скоро ще се опита да оглави недоволството срещу себе си, отколкото да се остави да бъде обезглавена. Опитът показа, че сме срещу нея обикновено докато преминат едни или други избори. Всичко след това полека се уталожва и продължава по старому. Ще бъде фатално, ако и сега стане така. Дано и този път не е в сила формулата „Черномирдин“: опитахме се да го направим по-добре, но стана както винаги…

  –––––––––––––––––

  Можете да проследите представянето на „Българите срещу олигархията“ в родния град на автора Стара Загора. (Самият автор започва да говори някъде към 7-мата минута от началото на записа.)

  .

  http://youtu.be/CTnPgCGF5Fs

• България отвръща на удара

  „Бъдеще в миналото“ или как през 2009 г. един български блогър „си представя“ бъдещето на страната *

  .

  ––––––––––––––––––

  2011 г.

  Най-после е избран изпълнител за прокопаване на тунел под прохода Шипка. Месец по-късно челната копаеща машина се разтърсва от мощен удар и спира. Екипът от специалисти и работници се събира мястото, а после следва буря от възклицания, вариращи от „О, май Год!” до „Бах мааму!”. Скоро идва полиция, после официални лица, районът е отцепен. Всички следят новините и сменят канала точно преди спорта, което срива тотално рекламния пазар. За всеки случай проектът е променен и се почва копаене на съвсем друго място, но и там се повтаря същото – удар и т.н.

  Извиканите на място геолози (впрочем, доста идват по собствено желание) само констатират неумолимата истина – тунел няма да има.
  Понеже цялата основа за планината е един огромен слитък самородно злато, с тегло около десет милиарда тона.

  Когато научава новината, министър-председателят, който в момента одобрява стратегия за доказване, че всъщност сега народът живее много по-добре от преди две години, се сепва, отказва да отиде да открие линията на метрото „Люлин – Перник” и звъни на президента. Тъй като това е почти прецедент в последно време, държавният глава оставя за миг плана, предназначен да убеди всички, че никога не са живели по-зле, и вдига слушалката на специалния телефон.

  „Гошо, разбра ли?” – пита възбудено министър- председателят – „Я зарязвай всичко и ела да се напием!”
  Когато чува новината, президентът само успява да попита: „Ама на всеки километър и така – до края?” Чул потвърдение, нарежда да приготвят кортежа, а пилотната кола е пратена да купи домати – от розовите, които са най-скъпи.

  Така де, толкова злато не се намира всеки ден.

  Световните борси се сриват, неподготвени за подобен удар. Тъй като обаче твърде малко са страните, досетили се да държат резерви в калай или синьо сирене, нищо не може да се направи. Освен да се завижда, разбира се.

  Редица основни играчи в в родното публично пространство получават микроинфаркт – да е тон-два, да го откраднеш, но цяла планина реже ли се с ножовки? Това да не ти е подводница? А и всичко е блокирано от армията, стреля се без предупреждение.

  Но все пак скоро кирките достигат цената на телевизорите и дори се превръщат в уместен сватбен подарък – да направиш първата копка, така да се каже.
  А оксижен се разменя срещу джип, но пак е трудно да се намери.

  2012 г.

  България отдавна е изплатила всички свои дългове и сега кредитира съседите си. Сериозно се обсъжда идеята левът да стане общоевропейска валута, но БНБ се колебае – все пак, да ни висят на гърба толкова икономики…. Никой вече не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, голяма част от банките фалират, понеже никой не иска парите им.

  Всички български емигранти се връщат у дома, въпреки настоятелните молби на местните власти да останат и да харчат там парите си.
  Митниците и Министерството на труда и социалните грижи са премахнати като абсолютно излишни.

  „Ролс-Ройс” открива завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.

  2013 г.

  Партиите са премахнати, понеже вече никой не го е еня за тях. Някой се сеща, че тя всъщност и Стара планина някога била подарена от народа на баща му, но този път го отсвирват. Обиден, той предлага да го направят поне цар.

  България става президентска република. За държавен глава е избран бившият министър-председател, понеже в кампанията си успява да докаже, че именно той е бил инициаторът да се прокара тунела, в резултат на което… Печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните. Впрочем, според новоприетата конституция това е не е проблем – нейният член първи гласи: „Гледай си живота и не се прави на интересен”.

  Сменен е и химнът – сега той се нарича „Селската баня”, като при официални случаи на места се пее „на-на-на”.

  Най–големите световни банки заемат мястото на фалиралите местни. На мястото на „Кремиковци” започва строежа на „Българияленд”, увеличено копие на „Дисниленд”.

  Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новини на български език.

  2014 г.

  Цар Киро купува „Манчестер Юнайтед” и назначава за президент Александър Томов. В резултат на това Бербатов прекратява договора си, връща се у нас и спори за титулярно място в „Спортист” – Своге с Кристияно Роналдо.

  Променена е изцяло учебната програма в средния курс – например по математика се изучават само броене до сто и теория на вероятностите (основно приложението й при игра на рулетка). Останалите предмети почти всички отпадат, понеже на богат човек образование не му трябва. В часовете по физическо възпитание се играе само голф.

  България излиза от НАТО и го наема като частна фирма за охрана на границите – да спира увеличаващите се вълни от имигранти.

  Провежда се преатестиране на хотелите в страната и всички, получили по-малко от шест звезди, са съборени и построени отново.

  Потомците на Балдуин Фландърски (и цялата им рода до десето коляно, както и съседите) претендират да получат българско гражданство.

  2015 г.

  Вестник „Капитал” купува „Файненшъл таймс“, добавя там форум и забранява писането на латиница в него. Впрочем, това е проблем само за по-възрастното поколение – младите вече три години учат български като основен чужд език и общо взето се оправят.

  Страната е залята от испански, френски и немски емигранти, работещи основно в туризма и строителството.

  Главният офис на „Майкрософт” е преместен в Правец, а Бил Гейтс обича да отдъхва на пейката до паметника на Тодор Живков. На пазара се появява новият “Windows Bay Ganyo””, който работи само с гласови команди на български. Например, за рестарт се използва: „Abe az shto ne ti…”

  В знак на добра воля и желание за бъдещо сътрудничество, от всички европейски затвори са освободени лежащите там българи, въпреки че никой не е молил за това. Цялата тази пасмина пристига на летище София и директно е изпратена в Белене – по това време вече известен курорт. Осъдените денем прекарват времето си на спа-процедури, а вечер в казиното. „Амнистия” се смята за неприлична дума и никой не я използва.

  2016 г.

  „ЦСКА” и „Левски” за пореден път отказват поканата за участие в Шампионската лига – пари не им трябват, а и ги мързи да тичат. БФС тегли жребий кой да представя страната (никой не иска), пада се на „Калиакра” и те проклинат лошия си късмет.

  След месец спортните медии по света се възхищават на подвига на „Реал” – Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши наравно на свой терен със звездната селекция на българския клуб.

  Откупената обратно от държавата БТК на свой ред купува Дойче Телеком и още няколко големи оператори. В знак на уважение към славното минало целият чуждестранен мениджмънт е задължен да ползва само стационарни телефони.
  Започват снимките на „Батман -5” – „СуперЛюбо”.

  На границата са заловени първите американски и японски емигранти.

  2017 г.

  Като първа световна икономическа сила България осъзнава своя дълг пред човечеството и почва да се меси във всички регионални конфликти. Понеже – нали помните – отдавна няма армия, просто изпраща свои представители да декларират, че ако вие не…, ще спрем инвестициите у вас. Обикновено след подобно изявление враждуващите страни почват да се прегръщат и отварят бутилка с гроздова.

  Тъй като страната разполага с огромен фонд за исторически изследвания и спонсорира кого ли не, скоро всеки ученик в Европа е твърдо убеден, че България е спечелила сама Втората световна война срещу съюза на Германия, СССР, САЩ , Япония и останалите, въпреки че подло са били бомбардирани с атомно оръжие малките сливенски селца Хирошимово и Нагазаково. Все още се спори обаче дали Наполеон е бил роден в Плевен, или само коренът му е български.

  Водени от носталгията, известни наши финансисти – като Жоро Сороса например – си играят с икономиките на Великобритания или Италия, и понеже им е в кръвта, почти ги докарват до фалит. Но когато местните започнат да палят парламентите, ние поемаме разходите и всички са доволни.

  България извежда двадесети пореден сателит в космоса, за да могат и членовете на експедицията ни в Антактида да гледат мача „ЦСКА” – „Левски”.

  11.09.2018 г.

  Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи, се насочват към двата най-големи мола в София…

  А още не сме изхарчили и половината от златото…

   

  ––––––––––––––––––––––––

  * Текстът е публикуван в блога Тimurcommandos.blogspot.com през септември 2009 г., но и днес не е изгубил своя ироничен заряд.
  

   

• Властта като Дориан Грей

  .

  Властта отдавна не чете поети!
  И нищичко във рими не чете!
  На нея дай й рози и конфети,
  та само в апетити да расте!

  Властта, за жалост, мъката не чува.
  Ослушва се за химни и амвон.
  От болката народна се лекува
  единствено с поклони пред Мамон.

  Властта не иска тежкото да носи.
  Самата тя достатъчно тежи.
  Притиснат ли я в ъгъла с въпроси
  изплъзва се с премерени лъжи.

  Властта яде и все не се насища.
  И с вакуум засмуква всеки грош.
  След себе си оставя пепелища,
  но пак си пази всичкия разкош.

  Властта е като камък безсърдечна.
  Медуза – всеки жив да вкамени.
  Изменчива и винаги далечна.
  Виновна… Без осъдени вини.

  Властта е пропаст. В пъклото пропада.
  Жесток портрет на някой лъскав Грей…
  И даже да те лъже, че е млада,
  не я приемай никога… Недей!

  .

  Ясен Ведрин

• Бай Иван от село Умньово

  

  Бай Иван от с. Умньово построил в двора си гараж. Вдигнал нова ограда на мястото на старата, и външната тоалетна оправил. Седнал под навеса да се почерпят с бригадата за хубавата работа, дето я свършили. Ударили по няколко ракии, мезнали и някой от компанията отворил приказка за протестите:

  – То хубаво са излезли хората против крадливите политици. Мамицата им мръсна. И аз съм да ги махаме всичките, ама откъде да ги вземем тия, дето няма да крадат и лъжат?

  – А, де? Хахахах – засмял се бай Иван – А, бе ееей! Ние с вас сега за какво се черпим?

  – Е, как за какво? За гаража, оградата, кенефа.

  – Тъй де. Правилно. Ама я си спомнете как стана всичко? Първо реших какво искам. Как да изглежда. Защо ми е. Сметнах колко ще струва. Намерих кой да го направи. Работници, майстори, че даже и архитект. За един пиклив гараж колко главоболия имах, ама накрая стана така, както го искам.

  – Добре де, това го знаем… накъде биеш? Какво искаш да кажеш?

  – Какво, какво… Всичко се получи при мен, защото освен, че знаех какво искам, подбрах и качествени материали. Намерих добри изпълнители. Парите ги бях сметнал точно.

   – Знаем, знаем, какво си го заповтарял? – прекъснал го един нетърпеливец – ти кажи за протестите, как да се променят нещата към по-добро?

  – Трай бе, нали затова разправям. Тия неща, дето ви ги изброих, са задължителни, без тях не може. Ама я си спомнете аз къде бях през цялото време? Да не би да ви оставих без да ви контролирам? А? Аааа…? Сетихте ли се? Непрекъснато проверявах как върви, по план ли е всичко. Ако трябва нещо да се свърши допълнително, да се измени, винаги бях на линия. Не ви висях над главите, но през определени периоди проверявах как вървят нещата. Има ли, няма ли нужда от нещо. Разбрахте ли? То за един кенеф трябва контрол, пък те цяла държава оставили на самотек. Който и да си изберем, каквито и да сложим да ни управляват, не им ли даваме задачи ние и не ги ли контролираме как работят, пиши го бегало. Нищо няма да излезе. Я си спомнете, 24 години все едно и също. Избират се там някакви хубавци за депутати, после те си правят правителство, назначават си министри и започват да работят. Ама какво вършат никой не знае. Народът задачи не им е дал. Никой не им е казал какво конкретно искаме, как го искаме, колко сме готови да платим… и всичко останало, да не ви го повтарям пак. Убавците сами си избират какво да правят. На нас ни хвърлят в очите общи приказки, ала-бала обещания. И толкоз. А пък за контрол изобщо да не говорим. Никой нито се сеща, нито пък знае какво точно да прави. Ето сега пак имахме избори. Бутнахме мутрата, дето ни лъга, че щяло да има справедливост и назначихме предишните крадци на власт. Старите майстори, изпедепцаните тарикати. Сега народът се усети и тях да бута… Хубаво, ама какво от туй?

  То за един гараж акъл трябва, за да го вдигнеш. Как да вдигнеш цяла държава без акъл? Кенеф ли ще е, гараж ли ще е, ограда ли, държава ли, план трябва, точни сметки и контрол.

  Аре наздраве за кенефа!

  .

  Ивайло Зартов,

  11 юли 2013 г.

• Без свян душата ми ликува…

  .

  *    *    *

  Без свян душата ми ликува,
  без свян
  и знам, че този свят си струва
  служебното усилие да дишаш,
  дори когато на пейзажа,
  дори когато на пейзажа
  си излишен.

   

  *   *   *

  Като костюм е подреден животът ми
  и на врата ми
  е увиснала прискърбно като вратовръзка
  семейната ни връзка,
  така че нощем лягам до бедрата ти с усърдие –
  прилично е да се обичаме
  и се обичаме
  прилично –
  до пълно безразличие.

   

  *   *   *

  Прекрасна
  като циганското лято си отиваш,
  като изпусната в реката шапка
  и като себе си.

  Обсебени,
  един към друг
  мъжете те прехвърлят с блеснали очи
  и всички те обичат за походката, за тялото
  и за момента.

  Но никой
  не прескача своя поглед
  и не посяга над оградата му ниска,
  а ти вървиш – от себе си по-истинска.

  Отиваш си…

  Каква си хубава! Да можех да поема риска
  да съм до теб – такава светла, непоискана.

   

  Детелин Вълков

  (1957-2012)

• Неспирност

  

  Шепот отнякъде долитащ! Неспирен е сякаш.

  Душата ми раздира – нужна си ми.

  Невинността притегляща – Искам да горя и в ръцете ти да притихвам. Да знам колко много ми липсваш!

  Спирайки дъха – молба едничка. Молитва отвътре – тъгата ми прогони, самотата изпепели.

  Да чувам гласа ти! Любов и копнеж.

  Просторите ще гледам, ще те диря, ще те диря.

  Жажда си – и в съня ми река от чистота събирана.

  Някъде звездопади има и улиците към тебе водят – светлините трептят и подсказващ е денят.

  Да те докосна – само туй искам и давам всичко.

  Неспирност и кръговрата винаги да те има.

   

  Нури Джурин

• Заспало божество

   

  Заспало божество не се събужда.
  Витае то в мъртвешкия си сън.
  Не го вълнува болка или нужда,
  ни хорските протести – там, отвън.

  Тъй дребни и презрени са душите,
  събрали се край знатния палат.
  Подвикват го, но глухи са ушите
  на сит търбух, доволен от рахат.

  Ще станеш ли, о идоле излъскан,
  да би разтъркал гордите очи –
  народът, от мизерията блъскан
  под твоите прозорци днес бучи.

  Едната си най-сигурна заплата
  да би със ден работен оправдал.
  Не трепва божеството! Спи в палата!
  И хърка своя истински провал!

  Идете си! То явно, че не чува
  или му е омразен буден глас.
  А може би със страшен яд ви псува
  и вижда шепа лумпени във вас.

  Народна мъка толкоз му е чужда,
  че няма смисъл ничий шум отвън.
  Заспало божество не се събужда.
  Витае то в мъртвешкия си сън.

  .

  Ясен Ведрин

• <<
• 1
...
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
• 72
• 73
• 74
...
• 77
• >>