литература
- Как възприемате България
Карикатура: Bulgaria.indymedia.org Няма реалност. Има само начин, по който възприемате това, което наричате реалност. Ето резултати от проучването „Кой и как възприема България?”:
Първо попитали бейове и аги, като Златев, Божков, Минев, Фотев и други техни колеги. Оказало се, че за тях България е много специална дойна крава. Само я доят, без да я хранят. Е, случвало се от време на време да се сдърпат помежду си за цицка, но в крайна сметка винаги успявали да се договорят кой, кога и откъде да смуче. – Учените си записали отговора и отишли при башибозуците:
Попитали Борисов, Станишев, Доган, Сидеров, Сакснезнамкойси, министри, депутати… Как възприемат България? – Като кошер. – Дружно отговорила сюрията. – Пчеличките мъкнат медеца. Трупат на пити, а ние го отмъкваме. За да не се усетят, ги обгазяваме. Пускаме им дим. Прилагаме им всевъзможни изпитани техники за отвличане на вниманието. Разделяме ги, насъскваме ги едни срещу други. Оглавяваме вече разделените им групи. Симулираме, че и ние се мразим и се караме. Плюем се пред тях, а всъщност сме се разбрали да се редуваме. Днес един ще грабне питата с мед, утре – втори, после – трети…и т.н. Дезорганизираните, напълно объркани пчели изобщо не вдяват къде изчезват данъците им. Разбира се, част от медеца носим на бейовете и агите. Те са ни назначили на тая сладка работа. Заслужават хората, а и ако решат по всяко време, могат да ни сменят с някой друг. Кандидати за башибозуци, колкото щеш.
Друга част от лакомството гледаме да остане и за еничарите. Юнаците в тоги са от изключително значение за бейовете, агите и за нас. От една страна са част от информационния дим. И те непрекъснато обещават справедливост на пчелите. Аха-аха да хванат кой им краде меда. Ако някоя пчеличка не се е поддала на номерата ни, не се е изплашила, прогледнала е и тръгва да буни другите пчели. Тогава еничарите се намесват. Изваждат непокорната пчела от кошера и я тикват в друг с дебели решетки и малки прозорчета. А най-смешното е, че оформят наказателната акция „в името на пчелите”. Ха-ха-ха, как ви звучи? „В името на бейове, аги, башибозуци и в наше собствено еничарско име”? Та така възприемаме България. – Записали си учените и този отговор.
Отишли при безродните и им задали същия въпрос: Кривосъдниците прихнали – Като банкомат, който винаги е пълен с пари. При това не ни трябват нито кредитни карти, нито пин-кодове. Имаме си тоги. Достатъчно е да се грижим за интересите на бейовете, агите и башибозука. Те от своя страна се грижат за нас. Записали са в Конституцията: „Еничарите не носят отговорност за ‘грешките’ си”.
– Да-а-а, почесали се по главите учените. Интересни отговори: Дойна крава, кошер, пълен с мед и перпетуум банкомат. Я да попитаме как възприемат България хората, които протестират по улиците: – Амии как? Като възрастната жена, ровеща в кофата за боклук. Като просещия дядо на ъгъла. Всъщност – като окупирана държава. Всички признаци за това са налице: Прогонени са два милиона български граждани. Унищожени образователна, здравна и социална системи. Армия няма. Огромен репресивен апарат (полиция и магистрати), най-много на глава от населението в цяла Европа. Срината икономика, смазваща безработица. Унизително ниски доходи. Монополите се гаврят с народа. Тотална корупция. Окупаторите – бейове, аги, башибозуци и еничари вилнеят вече 24 години.
Но за нас тя е и в прегръдката на любимия човек, в грижите на родителите ни и в нашите обещания към децата ни. В необяснимия трепет на сърцата и в готовността ни да я защитим. В решимостта ни да я освободим от окупаторите.
А вие, вие как възприемате България?
.
Ивайло Зартов,
5 юли 2013 г.
- Дейвид Балдачи: Среща с ваши журналисти ме накара да се замисля за България
Интервю на Соня Каникова за Дойче Веле, публикувано в Lira.bg
.
Той е българин. Името му е Мечо и човек би могъл да си помисли, че този мъж притежава едва ли не свръхестествени способности. Един ден ще го познават по целия свят. Защото е „произведение“ на прочутия Дейвид Балдачи.
Американецът Дейвид Балдачи е световноизвестен. Автор е на общо 25 романа, като всички са били бестселъри. Трилърите му са преведени на 45 езика в над 80 страни.
А преди броени месеци излезе и най-новата му книга, в която има силна българска връзка. Кореспондентка на „Дойче Веле“ във Вашингтон Соня Каникова се срещна с американския автор и научи интересни подробности за неговия български герой.
Сред най-известните книги на Балдачи са романите му за Клуб “Кемъл” с основен герой Оливър Стоун, както и трилърите с разследващата двойка Шон Кинг и Мишел Максуел. А през 2011 година Балдачи въведе своя нов герой – агент Джон Пулър. Той е централна фигура и в най-новия трилър на Балдачи “Забравените”, който се появи в края на миналата година.
Пулър е почти като Супермен. Прескача планини и пропасти и оцелява при всевъзможни взривове. Но в “Забравените” го засенчва един мъж от България. Той се казва Мечо, по-висок и по-як е от Пулър и е в състояние да преплува цели океани (без преувеличение). Хубавото е, че и двамата мегагерои са на страната на добрите – с общи усилия те смазват безмилостните трафиканти на хора, отвлекли сестрата на Мечо – Рада.
Защо точно българин?
Спирам дотук. Няма да разказвам цялата книга, за да не разваля изненадата. А и все пак поводът за разговора ми с Балдачи са най-вече Мечо и България. Откъде идва идеята за “Забравените” и защо американският автор решава да избере българин за централен герой? “Идеята за книгата се роди по време на полет над Източното крайбрежие. Летяхме много ниско и видяхме множество нефтени платформи. По някои от тях щъкаха хора, но други бяха очевидно изоставени. И внезапно ми хрумна, че тези платформи биха могли да послужат за място на действие в някой от бъдещите ми трилъри. Става дума за огромни съоръжения, които никой не използва. Разположени са в отдалечени места, а нощем са направо невидими. Помислих си колко лесно могат да бъдат използвани като база за контрабанда на стоки или хора. Така се роди идеята за романа “Забравените”, така започна всичко”, споделя Балдачи.
А как се появи българската връзка? На този въпрос авторът отговаря така: “Преди около година ме интервюира екип български журналисти*. Те дойдоха в офиса ми и прекарахме много приятно. За “Забравените” се нуждаех от нещо различно. Не ми се използваха добре познати места, трябваше ми район, в който да има малки и усамотени селца и градчета, а такива се срещат често в България. Казах си, че именно по такива отдалечени места младите хора лесно се превръщат в плячка за трафикантите на хора, които ги примамват с лъжливи обещания за добра работа някъде в чужбина. А и срещата с българските журналисти ме накара да се замисля за България. Знам, че там моите книги са много популярни. Освен това исках да изградя герой, който да е преживял много, който да е един изключително жилав и издръжлив човек.”
Едно смайващо съвпадение
А дали Балдачи е имал прототип за българина Мечо? Срещал ли е подобен човек или го е измислил изцяло? “Повечето черти на Мечо са измислени, разказва писателят. Например неговата изключителна физика. Чертите на характера му – кураж, издръжливост – съм “заел” от различни хора, които съм срещал през годините. Освен това исках да е човек с много силен дух, защото в романа той извършва неща, които са почти свръхчовешки. Така че, Мечо е продукт на моето въображение, но притежава и черти, заети от реални личности”, казва авторът. А името Мечо? Откъде идва то? “Ами, харесва ми името Мечо, много подхожда на неговото телосложение”, отговаря Балдачи.
И това ако не е съвпадение! Разказвам на Балдачи, че неговият Мечо прилича поразително на реален бивш български рейнджър, когото познавам, и който, подобно на героя от трилъра, е прекарал доста време в Ирак. А негов колега пък носи тъкмо прякора Мечо – и той е мъжага с внушителна физика. Балдачи се смее от сърце. Обещавам му, че някой ден ще го запозная с тези „неизмислени” българи.
Мечо и Боримечката
Споделям с автора, че описанията му на България ми напомнят за една друга, по-стара епоха. В главата ми блуждаят картини от “Под игото”, а Мечо се слива с Боримечката, но Балдачи е много разговорлив и аз така и не успявам да го попитам дали е чувал за този роман.
Разговорът ни се насочва пак към Мечо от “Забравените” – една свръхположителна фигура с почти свръхестествени способности. Какво мислят читателите за него, как коментират те този тъй нетрадиционен герой? “Да, имаше много коментари – по електронната поща, в рецензии. И трябва да ви кажа, че читателите го обожават”, казва Балдачи и добавя: “За тях Мечо е дори по-завладяващ от Джон Пулър – защото жертва всичко, за да се пребори със злото и да спаси сестра си. Тази абсолютна саможертва е наистина възхитителна – още повече като се има предвид, че това качество се среща все по-рядко. Днес хората се интересуват главно от себе си и се борят само за своите си интереси. Мечо е различен и именно поради това коментарите за него са много положителни”, споделя Балдачи.
След като Мечо е толкова популярен, можем ли да очакваме да го срещнем отново? “Никога не казвам “никога”. Но засега нямам планове да го върна на сцената. Горкият човек, едва оцеля в тази книга, трябва да му дам малко почивка”, казва Балдачи през смях и обещава, че някой ден ще посети родината на своя Мечо.
“Забравените”- тук
Книгите на Балдачи – тук
- Звездите на ДОПГ срещу България
Каликатура: Gabrovonews.bg Футболен мач. Отборът на звездите на ДОПГ (Държавна Организирана Престъпна Група) срещу сборен отбор на България. Стадионът е с размери 111 000 кв. км. Не се играе по приетите в цял свят правила на ФИФА, ФАФА, ПУФА и ПИФА. Тук важат само наши, родни, български правила. Мачът се играе 24 години. Ето ги и съставите на двете единайсеторки през 2013 г:
На вратата на звездите е майсторът на поемането на всевъзможни топки – Станишев. Плеймейкър – комбинативният Доган. Централен нападател – поврътливият до безумие Борисов. На дясното крило е Цеко Минев, известен с разните си спускания и великолепен слалом. Лявото крило е поверено на острия Сидеров, който буквално подлудява защитниците на противника с набезите си. В центъра на отбраната е стабилният Божков – Черепа. До него са хладнокръвният Местан и хитрият Георги Гергов. Тримата помагат на голохващача да опази вратата си суха. Без точно фиксирана позиция, натоварен с офанзивни и дефанзивни функции, с № 6 апартамента на фланелката е Цветан Цветанов. Около него са виртуозите в тупането на топката Цацаров и Велчев.
Треньорът на звездите на ДОПГ – Вальо Златев разполага и с многомилиардна резервна скамейка. Яне Янев, Валери Симеонов, Иван Костов, Гигов, Батков, Банев, Ганчев, Фотев, Дърмонски, Прокопиев… До тях, готови да влязат по всяко време в игра, са ВСС, ВКП, ВКС, МВР и ДАНС.
Сборният отбор на България е съставен от пенсионери, инвалиди, безработни, деца и младежи. Има и няколко играчи, които все още имат работа. Екипите им са захабени, номерата им почти не се виждат, но напоследък са с висок боен дух и се забелязва оживление в редиците им. Треньори нямат.
Собственик на отбора на звездите на ДОПГ е руско-американо-френско-немско-английски консорциум. Треньорът и играчите също притежават акции.
Съдийската тройка… чакайте, нещо става! Тъкмо щях да ви съобщя имената на тримата съдии и на терена нахлуха маскирани, въоръжени до зъби мъже. На гърбовете им се виждат надписиГД „Фасул”. Качулатите проснаха на земята реферите, щракнаха им белезници. От резервната скамейка на ДОПГ изскочи Роман Василев и с пистолет в ръка се приближи до тръшнатите:
– Ти си абсолютен престъпник – крещеше човечето с пистолета. След това униформените фасуладжии ги отмъкнаха до тъч линията и ги разстреляха. Ами сега? Спокойно, всичко е според правилата на играта. Ето, обявяват името на новия Главен рефер – Пеевски. Страничните съдии са облечени в черни, къси панталонки и тениски. Както си му е редът, в ръцете си държат къси автомати.
Отборите се подреждат. Следва изпълнение на химните. Звездите на ДОПГ с ръце в джобовете пеят: „Мъни, мъни, мъни” – супер хит на АББА, като добавят обилно орнаментика, чалга фалцети и гюбеци. Сборният отбор на България пее „Мила Родино”. Без музика, само туптящи сърца и рукнали сълзи. Тишина, най-после всичко е готово за първата свирка. Толкова е тихо, че чак се чува къркоренето на стомасите на 7-милионната публика. Притаяваме дъх. Чакаме…
Свиииррр…… Но… това е последният съдийски сигнал! Мач няма! Резултатът е много на нищо за отбора на звездите на ДОПГ. Всички се разотиват. От сборния отбор на България се чува: „Следващият път ще пеем „Боят настана…”.
.
Ивайло Зартов,
27 юни 2013 г.
- Пий едно кафе пред парламента
.
Пий едно кафе пред парламента!
После там на воля изкрещи!
Сто до теб ще креснат на момента
и площадът шумен ще трещи…Пий едно кафе пред парламента!
Тръпката е бунт и кофеин.
Вдигат недоволните процента.
В София подухва вятър син.Пий едно кафе пред парламента!
Кучето с усмивка разходи!
Щом си впечатлил и президента
всеки ден в протестите бъди!Пий едно кафе пред парламента!
Друг го плаща! Гълтай го на екс!
Скоро ще настъпи хепиенда –
с новичкия изборен кодекс!Пий едно кафе пред парламента!
Нес, еспресо, якобс, чаромат!
Може пък да видиш диригента,
който маха с пръчица отзад.Пий едно кафе пред парламента!
Гражданската доблест покажи!
Заклейми лукавия с абсента,
който депутатите държи!Пий едно кафе пред парламента!
Но помни, че идва ден и час –
първа, втора, трета или ента
пак да си е дяволската власт….
Ясен Ведрин
- Желание
..
.
.
.
Как искам днес
Да се моля на всички вери
И за всички нас
За да се чуе общия ни глас
От най-Всевишния
Че имаме нужда
От помощ неотложна
Да намерим пътя
Към Истината
Обречена да потъне
В траура на човечността
Че много време изтече
С глава навели на гърдите
И в очакване на спасение
С Надежда и Вяра
Пред безответните порти
На смирението
.
Хабил Курт
- Плачът на смирната
„Аз съм страж на ония горе
и без подкуп няма да ги предам…“Хр. Смирненски
.
Напълни се земята родна
с князе и принцове навред.
Чеда, родени в преизподня –
белязани с печат проклет.Те бяха някога сред масите –
плебеи с искрени сърца.
Защитници на сиромасите
и босоногите деца.Пред плебса късаха си дрехите
и биеха с юмрук гърди.
„Напред, на Дон Кихот с доспехите!
Напред за славни свободи!“А щом вратите им отвори
жадуваният парламент,
изскочи дяволът отгоре,
държейки чашка със абсент.Погледна ги с усмивка гнусна
и рече думички със плам.
„Без откуп няма да ви пусна
във политическия храм!Очите искам и ушите!
Накрая – вашите сърца!
Но бързо! И да не решите
да ми въртите номерца!“Спогледаха се гузно клетите.
„Говори ни самият бог!
Е, вярно, паднал от Небето,
но затова пък – свят широк!И щом това си е традиция –
каквото трябва ще дадем!
Било под форма на петиция,
било под форма на калем!“Тъй – слепи, глухи, безсърдечни
князете тръгнаха напред.
Видяха се добре облечени.
И сигурни – с имунитет.Напълниха земята ширна
князе с продадени души!
О, Христо! Плаче твойта смирна!
Дано Христос я утеши!.
Ясен Ведрин
- Търси се министър на вентилационното прожектиране
Станишев и Орешарски с бодра крачка към светлото бъдеще. Снимка: Мanager.bg От щаб квартирата на БСП и ДПС се изхлузи новина. Спешно се търси експерт по вентилационно прожектиране. На учудените и нищо неразбиращи журналисти разяснения даде лично Сергей Станишев. Той извади от пазвата си два огромни стълба, заби ги насред жълтите павета и разпери ръце към тях:
– Ето, вижте! Това са два от основните стълбове на правителството на Орешарски: „Възстановяване на демократичната държавност” и „Социална справедливост и солидарност”.
Умълчаха се микрофоните, увиснаха им кабелите. Гледат единия стълб, гледат другия, гледат Сергей и мълчат. По едно време една плаха, кльощавичка журналистка пророни:
– Не разбрах… Бихте ли обяснили. Какво общо има това, че търсите експерт по вентилационно прожектиране с двата стълба?
– Има, има много общо! Слушайте внимателно! Решихме, вместо да намалим броя на министерствата, да ги увеличим. Така се борим срещу безработицата, ще създадем нови работни места. Иначе казано – възстановяваме държавността! Нали забелязахте, новите работни места ще са на държавната хранилка. За да не ме питате излишно, изпреварвам въпроса ви за демократичността. Идеята за ново министерство я подложихме на гласуване между нас си и демократично си я гласувахме. Така че, ето ви първият стълб – „Възстановяване на демократичната държавност”. Със създаването на министерство на вентилационното прожектиране неизбежно ще се подобрят показателите в сферата на социалната справедливост. Новоназначените ще са все наши хора. Роднини, от партийните централи, приятели… Тържество на социалната справедливост, откъдето и да го погледнете. И всички те, солидарно с колегите си от другите министерства, ще получават заплати и ще се радват на бонуси. Ето ви и вторият стълб…
Докато Сергей обясняваше всичко това, към насъбралите се хора, журналисти и политици се примъкна и самият новоизбран премиер, влачейки със себе си още един стълб. Станишев подскочи от радост, пъргаво подхвана третия стълб и го заби до другите два.
– Ето ви го и „развитието”! Няма нужда да ви обяснявам как, защо, какво и кога ще се развива… От всичко досега трябва да ви е станало ясно, че развитието е сигурно.
Отново настъпи неловка тишина. Всички стояха като замръзнали, изправени пред чистата форма на гениалността. Само едно малко дете дърпаше нервно майка си за ръката. Тя се наведе към него:
– Кажи, Мама! Искаш ли да станеш министър?
– Искам!
– Хайде тогава да слушкаш, да си изяждаш закуската и като пораснеш ще станеш министър на вентилационното прожектиране.
– Иха, супер! А какво е това? Какво ще работя?
– Как какво? То си е ясно, ще вентилираш по цял ден и чат-пат ще прожектираш. Отговорна работа е това. Много важна и полезна!
Ивайло Зартов,
30 май 2013 г.
- Питам се
Мислех, че съм пораснал –
лъжи и съмнения да изгоря.
А детински още мисля,
с кого, какво да правя?И разпъвам се на кръста,
с кървяща рана,
от себе си издълбана!
На други болка да нанеса…Защо ли?… Не мога!
Аз съм с отворени обятия,
готов да прегърна света!
Дори когато врагът се смее
и перото ми сълзи лее!И винаги питам се:
Няма ли кой да ме разбере?
Да види в мен вечното момче,
към синевата вило
своето земно стебло!Хабил Курт
- Слепец
Не намерих покой. Не успях
да се кротна край топла камина.
Все на чужди огнища се грях.
Своя пристан сред бури подминах.Не достигнах желания бряг!
Все пустини откривах – безводни.
Гоних вятъра с кучешки впряг,
в обещани земи, но безплодни.Не преспах във постеля една.
Все сирени в очите ми плуват.
Тя, без ключ беше мойта врата
Самодиви със мене танцуват.Триста чизми смених. Ядох хляб
от трапези на знатни велможи.
Бях безсмъртен, безумец и сляп
щом да кажа ”Обичам“ не можех.Цяла вечност вървях. Не разбрах!
Мойто щастие било до мене…
Днес изплащам най-стария грях:
Да скърбя за пропуснато време..
Боби Кастеелс
- „Рицарско звание“ за Сибиле Левичаров
Сибиле Левичаров Това, което преди една година ѝ се изплъзна на косъм, сега е факт – германската писателка с български корени Сибиле Левичаров получава най-престижната германска литературна награда на името на Георг Бюхнер.
Това е поредното отличие за 59-годишната писателка. Досега тя е печелила такива авторитетни награди като „Ингеборг Бахман“, „Хайнрих фон Клайст“, „Мари-Луизе Кашниц“ и наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Последното ѝ произведение е романът „Блуменберг“, посветен на философа Ханс Блуменберг.
„Със своята неизчерпаема енергия на наблюдател, фантазия на разказвач и с езиковавата си изобретателност Левичаров взривява границите на делничната ни реалност“, четем в аргументацията на журито. С наградата германската Академия за език и литература в Дармщат отличава подчертано индивидуалния авторски стил на писателката, която вече е неоспорима величина в естетическите и обществено-критични дебати в Германия. Книгите на Левичаров са фантастични, но и безкомпромисни портрети на особняци и индивидуалисти, чиято субективност се противопоставя на целия свят, пише вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Наградата „Бюхнер“ е „рицарско звание“ за авторката, която жъне неизменно признание в литературата, но често е и оспорвана заради острия ѝ, хаплив език, отбелязва изданието.
Романът „Апостолов“ й донесе шумно признание Заклинателката на България
През 2009 г. Левичаров спечели наградата на Лайпцигския панаир на книгата с романа „Апостолов“, преведен същата година на български език от Любомир Илиев (изд. Атлантис-КЛ).
Този роман поляризира мненията на литературните критици в Германия и разбуни духовете в България. В саркастично-ироничния си разказ за едно пътуване след дълго отсъствие авторката изразява депресивната си антипатия към една страна, носеща географското име България, в която всичко е „тъпо и лошо“ и която е била непоправимо съсипана от комунизма.
В интервю за Дойче Веле Сибиле Левичаров защити по-късно злъчния си тон с уговорката, че литературата има право да преувеличава. За България обаче тя не може да бъде оптимистка, тъй като – по нейните думи – в тази страна „най-ужасното от съветския период е съчетано и допълнено с най-грозното от Запада“.
Наградата Бюхнер е дотирана с 50 000 евро и ще бъде връчена на тазгодишната й носителка на 26 октомври в Дармщат. Сред лауреатите на отличието се нареждат литературни величини като Гюнтер Грас, Петер Хандке, Мартин Валзер и Криста Волф. Миналата година наградата беше присъдена на писателката Фелиситас Хопе.
.
Е. Лилов, Дойче Веле
- Силните
Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат..
Веселина Атанасова
- Пожелай си щастие
Снимка: Bulpete.wordpress.com Трима приятели решили да излязат в морето за риба. Единият намерил лодка, вторият – пари за гориво, третият – мрежа. Договорили се, каквото хванат, да делят на три. Цял ден хвърляли, вадили мрежата и нищо. Явно кризата била ударила и морските дълбини. Издърпали за последно – гледат златна рибка. Тъкмо тръгнали с нож да я режат на три, за да си я поделят, и тя им проговорила:
– Върнете ме обратно в морето и аз ще ви изпълня по едно желание.
Спогледали се приятелите. Улов – никакъв, Рибката – малка… Пуснали я.
– Хайде, казвайте какво искате?
Първият си пожелал да е много богат, да има къщи, апартаменти, земи, коли, пари… Бил убеден, че имайки всички тези неща, ще бъде щастлив. Вторият поискал също богатство, от всичко по много, но освен това си пожелал и слава. Искало му се да бъде като рок–звезда или известен футболист. Такава била неговата представа за щастие. Третият помолил златната рибка да му даде отсрочка една година, да си помисли какво да си пожелае. Тя се съгласила, изпълнила желанията на първите двама, а с третия се разбрали да се видят след 12 месеца.
Дните си отминавали, месеците се изтъркулили. Събрали се отново тримата приятели. Бедният заразпитвал другите двама как са, доволни ли са, щастливи ли са? Те започнали да му се хвалят как живеят, колко са богати. Дълго му изброявали какви благини имат. Изреждали, нареждали, фукали се. По едно време той ги прекъснал:
– Добре, добре, разбрах как живеете, какво имате. Но така и не ми отговорихте щастливи ли сте? Първият поприглушил децибелите:
– Ами, какво да ти кажа. Мислех си, че в това е щастието. Да имам всичко, да съм богат. Живеем в прекрасна къща, возим се в лимузини. И аз, и жена ми, децата ги возят на училище. Но през стъклото всеки ден виждам по улиците просяци, бездомни хора. Непрекъснато слушам по новините за мизерия, бедност, нищета. Хората се самоубиват от безизходицата. Ние си имаме всичко, но се наложи да назнача охрана и непрекъснато да я увеличавам. Така, както е тръгнало, ще трябва да наема цяла армия, за да се пазим. Имам чувството, че живеем под обсада. Няма спокойствие.
– Точно така е! – включи се в разговора и вторият приятел – И при мен е същото. И слава си имам, и много пари, всичко си имам. Но някак не мога да се почувствам щастлив. Не мога да се отпусна и да дишам спокойно. Толкова много мъка, толкова много болка около нас, че ме свива сърцето. Други богаташи ме съветват да си взема семейството и да се преселим в някоя нормална държава да живеем. Не знам какво да правя…
Замислил се третият приятел. На уречения ден отишъл при златната рибка. Тя го чакала:
– Реши ли какво искаш? Казвай!
– Виж, златна рибке, и аз искам да съм богат. Но едновременно с това искам в държавата, в която живея, да няма толкова много бедни и нещастни хора. Нека в моята родина всички да живеят така, сякаш сме в някоя от тъй наречените „бели” държави.
Речено – сторено. На брега вече го чакал нов автомобил. Качил се рибарят и потеглил към новата си къща. По пътя гледа и не вярва на очите си: Чисти улици, спретнати къщи, усмихнати хора. Прибрал се в къщи, включил телевизора. По новините разказват, как под силен граждански натиск на всички политици, участвали в прехода – грабеж било забранено да са част от властта. Как под същия натиск корумпираните магистрати били заставени да осъдят доскорошните си господари – олигарси и местни феодали. Как им отнели награбените фабрики, заводи, плажове, гори… и ги върнали в държавната хазна. Тоест на истинския собственик – данъкоплатците. Разказвали по новините как шайката разбойници, откраднали държавата, си получили заслуженото. Самите журналисти – сякаш преродени, имали вид на свободни хора, а не на роби на властимащите. Нямало вече самоубийства. Новите избранници на народа управлявали не като предходните алчни, самозабравили се паразити. Имали обеца на ухото – какво ги чака, ако стъпят накриво. Прокурори и съдии били принудени да служат на правосъдието. Много от кривосъдниците се озовали задълго там, където им е мястото – в затвора. Думи като законност и справедливост придобили смисъл. Държавата вече не била най-корумпираната и най-бедната. Напротив – сочели я за пример. Ниска безработица, високи доходи.
Звъннало се на вратата. Бившият рибар отворил. С грейнали лица влезли приятелите му:
– Видя ли какво стана? Ти ли го направи? Какво си пожела от златната рибка?
– Пожелах това, което ви липсваше на вас. Да живеете сред смели и свободни хора.
.
Ивайло Зартов
(Централен софийски затвор, 24 април 2013 г.)
- За петата ракия или колко е хубав животът
Георги Бърдаров, Public-republic.com
Ей, тази история никога няма да ми омръзне да я разказвам. Може би защото в един ден стигнах края на света, изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав животът.
Тя историята е простичка и, разбира се, започва с една налудничава идея, дошла след няколко питиета в одимена софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 година, когато, след порядъчен запой, решихме да направим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка спортна маздичка, посред лятото в най-големите жеги, се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични приключения.
Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици посред мегданите на села, излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.
Първата вечер замръкнахме край хижа „Гоце Делчев”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в бивши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, но, виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет:
Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1.50 лв.
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0.50 ст.
Теляк – 0.50 ст. (извинаваме се, в отпуск е!)На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме как градът притихва посред лай на псета и детски викове. Но в крайна сметка стигнахме до края на света!
Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме, защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш до края на света!
Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица, и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на „Патриарх Евтимий” и „Синчец”, хващате, разбира се, по „Синчец”, оттам леко завивате по „Трудолюбие”, излизате от Арда и стигате до … Гудьовица.
Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, защото е в края на България, след него е само телената гранична мрежа и защото пътят странно свършва точно в центъра на селото пред входа на единствения смесен магазин.
Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въпроса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне рамене и ще ви отвърне: „Ами защото свърши лимонадата!”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим края на света, получаваме в отговор: „Ааааа, не, не сме накрая, след нас има още…” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!” И се смеят – топло, напевно, по родопски.
В крайна сметка любопитството надделява и решаваме да проверим занасят ли ни или всичките си университетски познания трябва да пратим в някое кошче за разделно събиране на отпадъци…
Тръгваме по нещо, което някога може и да е било път, но сега е само камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегите трева. Японската ни градска госпожица пълзи уплашено нагоре по хълма. Слънцето вече прежуря, макар да е само 10 сутринта. Жужат насекоми и ухае на мащерка. Ах, как само ухае на мащерка, иде ти зарежеш всичко и да се излегнеш гол в нея, забил поглед в томителната синева на родопското небе.
След около 40 минути пълзене по баира и след последния възможен завой на родната ни България пред нас изниква стара, но бяла като сняг табела:
Някъде тук вече сме готови да повярваме в чудеса или да си скъсаме дипломите. Оставаме японската госпожица на сянка и бавно влизаме в Гоздьовица.
Село Гоздьовица някога е било голямо, хубаво родопско село, ако се съди по къщите. По-скоро по остатъците от тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, изправени като исполини каменни постройки.
Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, женели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от тази прах е пониквал животът чрез десетките плодни дръвчета, които сега са прорасли насред изоставените дворове и изкорубените каменни останки.
Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила. Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с присъствието си, изсъхват в тиха самота.
Още по-тъжно е като бутнеш една от висящите на косъм върху пантите, жаловито скърцащи врати и пристъпиш в тези някогашни домове. Сякаш страшно бедствие е прекършило всичко отведнъж и людете панически са побегнали. По прашасалите дървени дюшемета се търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които сякаш довчера някой е приготвял любимото имам баялдъ. Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани дрехи, детски обувчици, листа от ученически тетрадки, писма, които може би никога не са достигнали адресатите си. Неизказани мисли, несподелена болка, неизживени мечти…
Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и мъката на тези къщи, но в една от тях намираме пожълтял лист, ситно изписан с почти ученически почерк. Възстановявам го по памет, защото дори и той изчезна…
„Мили мамо и тате, пиша ви, но не знам дали някога ще прочетете тези редове… Аз съм добре, вече две години съм в Америка. Нямаше как да се сбогуваме…, знаете как беше… или трябваше да побегна бързо, без да се обръщам назад, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме заедно, заедно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си представите колко безкраен е океанът и колко е син… Мислех, че умираме, че никога повече няма да видя земя, че никога няма да мога да ви поискам прошка. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкова странна, всичко е толкова различно и голямо, а хората са същите и се усмихват по същия начин.
В началото бе много трудно, спяхме където сварим, после с Метин се разделихме, накрая си намерих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, ама знаете, аз съм свикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, събирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко…
Само когато завали
и мъката с дъжда изтича
си спомням колко ме боли
и колко много ви обичам…Прощавайте, прощавайте…
Ваш обичан син:
Саид Метков5 IV 1967 г., Сакраменто – САЩ”
Излизаме навън. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо ни е влязло в очите. А небето е толкова дълбоко синьо, толкова хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме се. Чува се само жуженето на насекомите, в далечината пръхти магаре. Очакваме всеки момент да изскочи отнейде призрак.
Призрак не изскача, но от обвит в бръшляни портик изневиделица се появява жизнен, 75-годишен старец. Съзира ни, отстъпва крачка назад, прикляка, удря се с длани по коленете и звучно извиква:
– А, хора!
Тук ние също отстъпваме крачка назад от странната му реакция, но, без да ни обръща внимание, старецът продължава:
– А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и се хваща за главата.
– Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва! Тук от три години никой не е дошел! Те децата вече не идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте, ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал!
Ние вече сме се запознали с него и шумно възроптаваме:
– Аааа, бай Стоиле, ние сме съвсем за малко, щракваме с апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата…Това последното увисва във въздуха, защото бай Стоил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик. След минутка все така чевръсто се връща с продълговата дървена маса, която слага насред улицата. Разбира се, това някога е било улица, сега са камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегата трева. И поставя каквото Бог дал.
А Бог дал тая сутрин – прясно издоено млекце, пчелен медец … и една изпотена, с търклящи се по гладката й повърхност капки бутилчица, пълна с огненозлатиста течност. Разбира се, домашна ракийка.
– Аааа, бай Стоиле, недей така, молим те! Не можем да пием ракия! Та само 10 часа е, ако започнем от сутринта, къде ще му излезе края…
Но той е невъзмутим:
– Оооо, я стига глупости. Слънцето знаеш ли кога е изгряло…Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я си пийнете и не му мислете!И като в приказка от незнайно колко нощи около масата се появяват шест дървени стола, които почти закуцукват между камъните, и шест стъклени филджана. Които бай Стоил мигом пълни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно:
– Наздраве! – и гаврътва своята ракийка на екс. След това изпръхтява доволен – Аааааааааах! – и забърсва с опакото на ръкава навлажнените си устни.Придобили малко смелост, и ние наквасваме прежаднелите си от жегата гърла, и … тук, знаете ли, започва същността на историята!
Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо специално, трудно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати!
Тя е като първата любов, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и умове, които никога не си почиват. Те непрекъснато смятат колко си спечелил, колко си загубил, колко още трябва да спечелиш. Първата ракия сваля оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички онези хора, които са се настанили удобно в главата ти и с които по цял ден спориш и се караш наум, на които по цял ден доказваш, че си прав и те, мамка му, никога не са съгласни с теб.
Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлина цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката. И някак си неусетно, но напълно естествено, както допреди миг си се дърпал, поднасяш празното филджандже на бай Стоил и той го пълни отново.
А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като откровение, за втората ракия могат да се напишат трактати!
След втората ракия се отпускаш на стола – отначало с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина, готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в лицето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш с пълни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш как животът бавно се завръща в теб.
А бай Стоил разказва – а той умее да разказва, ах, как само умее да разказва!
Бай Стоил е като препълнена двесталитрова бъчва, която само чака да се отпуши канелката и историите сами да потекат. Разказва за селото – за неговото начало, за неговия край, за хората, които са оставили следи по същите тези камънаци, дето седим сега с него. За това, как са минавали булките с менците и как мъжете са правили вино, как се е вило хорото от мегдана чак до хоризонта. За това, как някога е кипял животът и как постепенно хората са се превърнали в птици, които са забравили обратния път към гнездата си. И как накрая са останали само 6 души – четирима мюсюлмани и двама християни.
Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш, ти го преживяваш заедно с бай Стоил!
Само между две ракии изтече повече от половин век от живота на селото. Само между две ракии се родихме и умряхме с него. Само между две ракии преминаха покрай нас стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъжни, с щастливи лица, с подпухнали от безсъние очи. С белези от наган по телата, с рани от насилие по душите. Говорят, смеят се, разказват, оплакват се, крещят, псуват, пеят и вървят без да спират, на тумби, по двойки, по единици.
Точно в този момент покрай нас, сякаш от нищото, изниква друг енергичен старец. Среден на ръст, с късо сетренце и навити над лактите ръкави, с тънък, но добре поддържан мустак. Той само ни кимва студено и някак си странно, с плавна походка се изгубва в маранята.
– Салим – веднага ни обяснява бай Стоил. – С него не си говорим от 40 години.
– Как така не си говорите?
– Абе то дълга история, знаеш ли…
– Ами не, разкажи!
– Много е дълга тя, нашата история…
– Нищо де, не бързаме за никъде – странно, вече наистина не бързаме за никъде. Времето сякаш спря своя ход, облегна се с юмруче на съседния комин и въздъхна с облекчение.– Ами на така, едно време, преди един наниз години, и двамата бяхме влюбени в Айшето. Е да, ама Айшето избра мен, и оттогава той не ми говори. Еееех… – бай Стоил изстрелва една храчка на камъните и забърсва с опакото на ръкава. – После животът изтече и Айшето се пренесе в по-добрия свят, хората отлетяха, децата ни забравиха… останахме само шест живинки тук.
– Ама знаеш ли какво стана преди три години? Преди три години получих нещо като удар. Посред зима, в най-големия студ. И Салим се емна – посред нощ, сред виелицата, през преспите, до Гудьовица, намери лекаря… спаси ми живота! Като оздравях и се върнах в селото, се събрахме с него, напихме се, поплакахме си, простихме си… И оттогава пак не си говорим.
Тук бай Стоил пуска една попържня и налива третата ракия.
Третата ракия, ех, третата ракия е откраднат миг от вечността! За третата ракия могат да се напишат трактати!
Третата ракия е като везна. На едното й блюдо лекомислено се поклаща доброто ти настроение, цялата ти веселост, усещането, че можеш да повдигнеш планини, желанието да се съблечеш гол и да тичаш по поляната отсреща. На другото блюдо е промъкващата се като крадец в душата ти тъга. Неее, не точно тъга, по-скоро спомена от всички пропуснати шансове в живота, от всички провали. Едва доловима болка, подобно повей на северняка в чудна майска нощ.
И двете везни се люлеят и балансират помежду си. Точно както се люлее всичко вътре в стомаха ти и се чуди откъде да излезе. Точно както се люлеят пред очите ти къщите, комините, камъните, тротоарите. Точно както се люлеят птиците в безметежния си полет.
В този момент по улицата се задава пъргава, много нисичка и спретната старица с шарена забрадка на главата. Крачките са ситни, но походката бърза и уверена. Тя ни поздравява усмихнато, но като се изравнява с масата, прецежда през тази усмивка едно тънко, но звучно:
– Пияници…- и подминава в посока към центъра.
– Фатмето! Телефонистката ни. – пояснява бай Стоил.
– Искаш да кажеш, че някога е била телефонистка?…
– Не, сега е телефонистка.
– Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие сте само шест човека на кръст, забравени от всички…– Анджък де, телефонът ни е единствената връзка със света. Запазихме го в някогашното кметство. И сега Фатмето всеки ден, седем дни в седмицата, ходи между 10 и 14 да дежури на телефона. Де да знаеш, някой може да ни се обади…
Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме веднага защо. Загрубелите ни градски душички, свикнали да възприемат всичко с мнителност, не схващат, мамка му, защо. Но тишината обхваща телата ни, като дива лоза каменните дувари на къщята. И изведнъж, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става едновременно тъжно до сълзи и мило, топло някак си, сякаш сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме наум, че ще вземем номера и ще се обадим…Прощавай бай Стоиле, не се обадихме…
– Виж, за табелката даваме дежурства веднъж седмично – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устните му усмивка продължава той.
– Как така давате дежурства?
– Ами ей така, всяка неделя един от нас е дежурен, ходи и мие табелата.
– Миете табелата???
– Ами да, не видяхте ли колко е белинка?
– Да де, ама… – и това „ама“ увисва във въздуха, както много други изтървани реплики и недоизказани мисли в този чуден родопски ден в края на България и края на света…– Обаче знамето го перем само веднъж месечно!
– Знамето? – тук вече можем да се закълнем, че бай Стоил добродушно ни взима на подбив.– Да, знамето, дето е до бившето кметство. Събираме се тържествено веднъж месечно, сваляме го, перем го и пак тържествено го качваме на пилона. Така де, може да сме в края на България, ама нали и ние сме българи, нали сме живи…
Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по неговите магични истории и ни налива четвъртата ракия.
Четвъртата ракия, ех, четвъртата ракия… Четвъртата ракия е като потапяне в котел с ледено студена вода, като скок в бездната, като раздиращ стон; за четвъртата ракия могат да се напишат трактати!
Четвъртата ракия има способността да обръща колата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта бие в слепоочията ти и ти си на границата между живота и смъртта…
С четвъртата ракия в душата ти нахлуват всички твои неуспехи. Провалите ти се зъбят подобно кървясали псета. Несполучливите ти любови се смеят като зли вещици и те сочат с пръст. Всички хора, които са те предали, недооценили, забравили, се нареждат в шпалир и пляскат с метални длани, и най-тъжното – всички онези, които ти сам си предал. С четвъртата ракия идва самосъжалението, а с него вървят, като верни другари, и сълзите.
Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и потекат, когато бай Стоил те спасява с предложението:
– Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа кое-що, да видите знамето…
Ние, доволни, тръгваме след него. Клатим се малко, ама то е от жегата, много горещ тоя август, да му се не види, колко непривично горещ се оказа! Подминаваме грохналите къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От време на време се чува дъждосвирец, а от малка купчина със сено изскача сънена котка.
Нееее, вече не ни е тъжно, някак си хармонията се е завърнала в нас. Ставаме все по-нетленни, все повече едно цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези, които са ги поставяли някога. Не, не ни е тъжно, сигурни сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем за тяхната Гоздьовица.
Стигаме центъра на селото. И той е обрасъл с бурени и пожълтяла от жегата трева. И тук, до сградата на някогашното кметство, наистина виждаме ръждясал пилон, на чийто връх се вее българският трибагреник, а встрани от него – странна каменна постройка. Тя също е изоставена, макар да е запазила непокътнато каменното си скеле отвън. Прилича на религиозен храм, но е трудно да се прецени дали е било църква или джамия. Обръщаме се към бай Стоил:
– Бай Стоиле, а това какво е?
– Храмът! – лаконично отвръща той.
– Ахааа, ама църква или джамия?
– Ами, храмът! – повдига очудено рамене.
– Да де, но кой се моли вътре – вие, християните, или те, мюсюлманите?Тук бай Стоил ни поглежда така, сякаш сме му задали въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко, пуска една попържня и отвръща:
– Ами всички се молим вътре, къде да се делим???Пристъпяме в това „вътре“. Там няма нищо – няма икони, няма стенописи, няма свещници и канделабри, няма имената на Мохамед или флорални мотиви. Няма нищо.
Не, има! Има дух, има много, ама много дух. От простите каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през някогашното прозорче в горния край се процежда сноп слънчева светлина, а в теб се прокрадва усещането, че някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се усмихва с бисерно сини очи. И от твоите очи все пак прокапва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не е от прахоляка…
Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в реалността – отново на масата, там при бутилката и магичните му истории. Някой междувременно е донесъл баница. В стара поочукана тава, загърната с вестник и престилка отгоре. Всички ни се радват тук, и живите и мъртвите, и християните и мюсюлманите. Бай Стоил разгръща престилката, къса вестника и начупва баницата с грубите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му вени. Кокалчета му побеляват от напъна.
Баницата ухае чудесно. На сирене, на дом, на уют. Отхапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айранец. За миг разговорите замират, само преглъщането издава, че сме живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил отново напълва филджанджетата – петата ракия!
Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката между между ада и рая, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!
На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на хората колко е хубав животът. Защото животът наистина е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от тялото, издига се над всичко тленно, рее се като птица между облаци и синева. Откриваш най-ценното – радостта да си истински свободен. Припомняш си какво е да летиш… И точно тук, може би от ракията, може би от жегата, в главата ти се появява един безумен въпрос и ти го задаваш гласно:
– Абе бай Стоиле, вие тука не се ли карате помежду си заради религията?
– В смисъл как?
– Ами така, християни и мюсюлмани. Цял свят е пропищял, навсякъде се бият, колят…Навсякъде делят Бог и си доказват кой е по-истинският Бог!
Бай Стоил те поглежда отново така, сякаш си му задал въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.
– Абе ти луд ли си? Защо да се караме? Какво да делим? Ти знаеш ли как са основани тия две села?
– Не знам, откъде да знам…
– Е как не знаеш, нали си учен човек? – бай Стоил става леко агресивен, явно съм го жегнал с моя въпрос.
– Ами учен съм, ама не знам…– Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти разкажа.
Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, единият в долната махала, другият в горната. После дошли турците и ето на, единият мюсюлманин, другият християнин… Ама си остават братя, нали така? И продължили да си помагат, както винаги са си помагали. И ние така винаги сме били заедно и сме си помагали. – Бай Стоил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се появяват сълзи. А очите му са толкова бистри, като на малко дете. Обгръща ни с топлия си поглед, махва с ръка към къщата – Чакайте сега да ви покажа нещо. Я елате, елате с мен да видите нещо…
Незнайно как след пет ракии, но бай Стоил рипва пъргаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние доста по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му също е буренясал, стъпалата към къщата са очукани и подпетени. Пътеката между нея и дувара се губи, а около самия дувар се е увил къпинак. Едно весело, добродушно магаренце, с провиснало досами земята тумбаче си навира ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на нещо като височинка и от нея се открива поглед към Гърция, към Гудьовица и полето помежду им. Бай Стоил поставя длани над очите си, посочва ширналото се напред по хълмовете поле и казва:
– Виждате ли онова там?
Всъщност ни сочи едно бяло, почти правоъгълно място, което поразително прилича на гробище. Ама защо ще ни показва гробището?
– Знаеш ли какво е това?
– Не знам, откъде мога да знам!
– Ами гробето!
– Гробето? Вашето или тяхното?
– Нашето – и бай Стоил очертава един кръг с двете си ръце.
– Аха, на Гоздьовица значи!
– Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.
– Искаш да кажеш, че там заедно…
– Да.
– Християни и мюсюлмани?– Точно това искам да кажа. Знаеш ли колко малко земя имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И защо, нали всички сме едно. Накъдето и да ходим, каквото и да правим, накрая всички пътища се съединяват. Когато си отиде християнин, дохожда попа, когато мюсюлманин – имама, но се събираме всички заедно да изпратим поредната душичка, пренесла се да ни чака горе!
Тук вече преставам да слушам, преставам да мисля.
Усещам как кръгът се е затворил и съм се прибрал у дома. Всичко е един съвършен кръг, без начало и без край. Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху някой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме на тревата…Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозрачен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани, гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата как ме гъделичка по босите крака. Поглеждам се и онемявам – та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чувам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Стоил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерно сини очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се все сила по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда, рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със сигурност….
Снимки: Илия Илиев
- Приказка за малкия Борко и трите му баби
Имало едно време едно малко момче, което си нямало баща. Или по-точно имало, но той бил далече и не си спомнял за него.Това малко момче имало млада и красива майка, но тя била като някакъв рядък и скъп дар – идвала само от време на време.
Малкото момче си нямало дори дядо, който да му покаже как точно да падат, стават и да се държат мъжете. Дядото, на когото приличал, бил вече на небето; а другият бил баща на бащата, който го бил забравил – и не можело да се очаква от един много далечен баща близък дядо.
Но какво все пак имало малкото момче, може би ще попитате – кого все пак имало? Ще ви кажем. Имало три баби, които да се грижат за него. Едната му била баба по права линия, втората – по съребрена, а третата му била прабаба. Тези три баби били всеки ден неговото семейство.
Един ден малкият Борко (така се казвало момчето) отишъл в гората с една от своите баби и докато си вървял между дърветата, кой знае защо се сетил точно там да попита: „Защо си нямам татко?“. Какво можела да каже бабата, какво да излъже… Казала му, че той си има баща, който е голям и силен, и един ден малкият Борко ще стане като него. „Висок и красив като ей онова борче, виждаш ли го, което, преди да порасне, е било като теб мъничко…“
За майка си малкият Борис не питал често. Но когато му липсвала, правел двойно повече бели. Това бил неговият начин да си отмъсти на околния свят за онези най-важни хора и/или неща, без чието присъствие никой малък човек не може да бъде сигурен, че не са го предали.
Малкият човек си имал и една приятелка, момиченце, което живеело в съседния двор. Момиченцето било щуро и палаво като Борко, и било на неговата възраст. Борко не обичал да гледа детски филмчета, в които героите са момичета. И ако можел да избира пред Цвети (така се казвало момиченцето) и някое момчешко приятелство, сигурно би предпочел момчешкото. Но когато един ден друга негова баба го завела на едно място, където учели децата да танцуват, малкият Борко се хванал здраво за ръчичката на съседската си приятелка, защото само нея познавал сред всички останали деца. Така, както се хващал за присъствието на някоя от бабите си сред непознати, така се хванал и за малката Цвети. Покрай нея се престрашил да затанцува с останалите на една от първите публични сцени в живота си.
После, когато се покланяли, едно по-голямо момче му казало: „Не трябва да се покланяш така, като момичетата. Момчетата го правим по друг начин, не виждаш ли?“. А малкият Борис просто гледал как Цвети се покланя и направил като нея. После му дали детски потури и риза, а на Цвети дали сукманче – и на един празник така, пременени в народни носии, те зарадвали публиката от родители, баби и дядовци. Борко получил награди, почерпили го с торта, а на всичко отгоре сред публиката били не само майката и бащата на Цвети, но и неговата – най-красивата и желана от нечие детско сърце майка…
А после какво станало може би ще попитате? После дошъл понеделник и майка му пак си отишла. И пак се заредили дните, в които неговите баби се редували да му бъдат и баща, и майка; да го учат как да се пази от колите, как да пресича улиците, как да се облича, как да се храни, как да правиш пиш… Той знаел, че поне една от тях винаги ще е край него във всеки миг от деня и нощта, в които едно дете пораства.
Не знаем обаче края на приказката, не можем да я ви доразкажем. Дори основният разказвач не знае какво ще се случи по-нататък. Но ако поне някоя от трите баби на момчето живее достатъчно, за да види как малкият Борис е пораснал като младо борче в гората, тя може би ще му разкаже не тази история, а друга, която не е за деца.
Мариана Христова
- Усмихвай се, Станишка
На 12 май 2013 г. се проведе операция „Супернаглите”. Самите участници в нея обаче си я наричат, ей така за благозвучие, „избори”. Още не бяха приключили последните стъкмистики – и се появи бившият вътрешен министър Румен Петков с искане за оставката на Станишев. Сергей отвърна, че това са дребни политически интриги, че не му било сега времето. Дребни, дребни… колко да са дребни? Подскочиха членовете и симпатизантите на столетницата:– Еех, Румене, Румене – завайкаха се червените редици. Какви са тия глупости сега? Какво толкова не му харесваш на наш Серго? Момчето се старае. Каква вина има, че толкоз може?
Шест пъти подред губи избори Станишев. Е, и? Голям праз! Все някой ден ще спечели. Нека тренира, нека се учи. Никак, ама никак не е красиво точно сега да си подава оставката. Мистър „Чистичък”, нали така му викаха американците, ще остане на поста си. Той е мъж, даже мъжага и никога няма да напусне и да избяга, като мишка. Ами на кого ще остави невръстните социални милионери, дето сучат около него? Няма кой друг да се грижи за тях. Ще осиротеят, милите. Не, не, не бива така да се напада един виден специалист по „ролята на шинелите, униформите, такетата и бомбетата в Съветската армия”. Не бива. Не е шега това.
От Хохегер, през Моника, та чак до Бойковите министерства го обичат. А и защо все искате да го махате след като изгуби поредните избори? Това нарочно ли го правите? Оставяте го да се наака и го почвате. Защо никога не повдигате гилотината преди да оцапа пейзажа? Защо винаги преди избори се пеят едни и същи частушки?– Сега не е времето да се делим… Сега не трябва да се цепим… Сега трябва да се обединим… Да сме всички заедно… Е-е-е, добре де. Преди изборите не може да си тръгне Сергейчо, след изборите – пак не му давате, защото идвали нови избори. Ама какво искате от него, бре? Ще го подлудите. Я го вижте! От нерви е започнал да яде без да се контролира. Няколко размера по-големи гащи му ушиха, ама и те са му опнати, като трико на гимнастичка. Бузките му на цепелини замязаха. Ще му докарате някой инфаркт накрая. Американската посланичка на крака му отиде да го види, да му измери кръвното.
А пък в БСП-то разни Руменовци, Татянки и други „поразяващи” усти тръбят по медиите:
– Не сме доволни от Станишев, да си ходи! – да си ходи, ама като опре до гласуване вътре в самата партия, същите тия Татянки гласуват точно обратното – да не си тръгва Серго. Да си остане, че без него не можем. Луда работа. Обичат го Станишката, той е направо мечта за всички политически противници. Трудно могат да си представят по-способен от него. Да не използваш потенциала на столетницата, да не съумееш да спечелиш избори, дори когато основният политически опонент се е самоунищожил, чрез серия от идиотизми.
За това се иска талант. Надарено момче е Серго, умно, интелигентно. А и, я го вижте как хубаво се усмихва пред камерите. Нека се смее, нека ни радва. Усмихвай се, Станишка!Ивайло Зартов,
14 май 2013 г.
- Комшийско доверие и признателност
Снимка: Снимка: Живко Ангелов, Bulgaria1989.wordpress.com Лятото на 1989 година. Годината на срамната „голяма екскурзия“. Невръстни деца, немощни старци, дори и хора, умствени изостанали, бяха принуждавани да напускат родните си места и да поемат път – незнаен и труден. Режимът ги хулеше, измисляйки най-долни сравнения. Обвиняваше ги в нечестност, в изменничество…
И моето село със своите скромни 600 гърла само преди месец от отварянето на южната граница, в един майски ден беше намерило куража да въстане срещу етническото почистване и на соцнационализма.
………………..
Непрестанно колони от хора и машини поемаха посоката югоизток. Всеки ден и час една и съща картина: плачещи съседи, българи и турци. Хора, расли на една и съща земя, делили скръб и радост. Разменяха си подаръци, но без да си казват ‚сбогом‘, сякаш знаеха за предстоящата есента промяна.
Натрупаните с години с пот блага оставаха на произвола. Със скромни бохчи поемаха пътя на изгнаника.
Бе дошъл и редът на моето семейство. И ние получихме „любезната покана“ за екскурзия. С наближаването на уречения час и в повече ставаха изпращачите ни, и с това – човешките ридания…
По едно време на прага на къщата се появи приятелят ми бате Борис от съседното село. Имаше по няколко прякора. За мен бе известен с прякора – Борис Бързия. Сякаш за да ме опровергае, набързо започна да се прощава с всички ни. Преди да ме прегърне, леко сложих ръката си на рамото му и го издърпах малко встрани. Предложих му да приеме като дар някои-други вещи от покъщнината, тъй и тъй оставаха на произвола. След чутото с присъщата му бързина се освободи от мен и заставяйки лице в лице с мен рече: „Приятелю, сгреши! Може ли да приема това, като знам как е спечелено! Как ще гледам чужда мъка в къщата си и да се радвам на чужд честен труд?!“. Изведнъж ми стана съвсем горещо, но само след миг тъжното ми сърце се изпълни с радост. Исках да викна с цялото си гърло: „Хей, хора, оставете управниците, вижте нашите комшии какво мислят за нас! Как ни съчувстват!?“. Вече бях в прегръдките на бате Борис… А как ми се искаше да прегърна всичките хора, мислещи като него…
И така, ние се вслушахме в нашите чисти комшийски сърца. Те не ни излъгаха. Тези, които искаха да строят стена между нас, не майстори, а чираци останаха на човечността!
Хабил Курт,
из книгата „Любов, мъка и раздяла“, издадена през 2004 г.
- Такава любов
Такава любов! Сигурно мечтал съм – да ме разкъсва и да ме боли, но сладка да е болката. Екстаз ли е или не? Прегръщам те и се пали сърцето ми – Такава любов ли съм искал?
Да отлитам като птиците и пак да се връщам, да съм като цветовете – година след година раждат се, възкръсват в налети от слънцето плодове.
Такава любов! Да те изричам – благословена, чиста, в нощите да те сънувам, през деня да си сила, понесла света на крилете си.
Хиляди пъти горях на кладите, но към теб протягам ръце – изнемощели дори да са, пак за теб ще ги вдигна.
Такава любов! Душата ми ще те иска, очите ми ще те търсят, сълзите без стон ще говорят.
Такава любов! Тревите меки ще докосвам и заедно с тях и теб.
Да живея ли или не, да е утрото и нощта, да са пътищата непребродени, да е радост и тъга.
Такава любов! Ухание се заражда, разнася и търси те. Облаци, моля ви, станете ми коне. През необятното проводете ме и пак ме върнете.
Такава любов! Душата ми ще те намери, защото не може докрай сама да се скита.
Нури Джурин
- Държава на три магистрали…
.
∙ Държава: България
∙ Географско положение и граници: На три магистрали
∙ Население: Предимно в чужбина
∙ Малцинство: българско
∙ Официален език: английски, 1-во ниво
∙ Гъстота на населението: предимно по избори и по Нова година
∙ Градско население: 100% до доказване на противното
∙ Основен поминък: протести, покупко-продажба на коли втора ръка, кебапчета, гласове и чесън от Китай
∙ Валута: лев, глас или мерцедес
∙ Форма на управление: тригонометрична
∙ Мерна единица: комшията
∙ Култура и традиции: салфетки, митове и легенди
.
Нина Янева
Карикатура: Фейсбук - България за децата ни
С объркани хора, скована от страх,
в ръцете на шепа човешки бездария…
Погледнах в очите й днес и видях –
това не е моята малка България!Годините – зли. А пък залъкът сух
засяда в гръдта ми, тежи и изгаря я.
Животът – безплътен, подобно на дух…
Не искам! Не искам такава България!Да бягам? Не мога! Ще скитам сама
под чужди небета, до кокал разнищена…
Погребах баща си във тази земя
и тук са ми хлябът, солта и огнището!И дърпам синджира! До болка! До вик!
Помнете Кубрат и завета му, стария!
Душите ни – знаме! Сърцата ни – щик!
Да имат децата ни своя България!.
Ники Комедвенска
- Овцете и Господ
Случило се така, че Господ бил в много ведро настроение. Решил да си направи експеримент. На малко територия да струпа големи благини. Взел той с божествената си десница от най-хубавите плажове, сложил до тях топло, не много солено море. Подредил разкошни планини с изумрудени езера. Напълнил вековни гори с дивеч, плодове и билки. Подредил и няколко равнини с почва – директен внос от Рая. Химикалка да бучнеш, химикалчици ще поникнат. Останал много доволен от резултата: Райско кътче на земята.
Тъкмо се замислил кого да засели и нещо се разсеял. Гребнал няколко милиона овце. С тях, както си му е редът, имало кучета и овчари. Само че кучетата не били пазачи на стадото, а били зли псета. Хапели, ръфали, разкъсвали овцете безогледно. Овчарите и те не били добри стопани. Изобщо не се грижели за стадото. Само стрижели и доили овцете, при това непрекъснато. Чобаните били патологично алчни. Под неистовите им „грижи”, за 23 години стадото намаляло от 9 на 7 милиона. Подпирали се по цял ден чорбаджиите на гегите и само умували какво още да издоят… Вече били напъхали в потурите си плажове, гори, земи…
Периодично гегаджиите устройвали постановки, които за благозвучие наричали „избори”. За целта намятали различни на цвят ямурлуци. Червени, сини, сиви, жълти… Но под тях били все същите нагли геги. Облъчените овце всеки път си намирали оправдания и гласували срещу себе си. Една част от тях прозрели, че фалшивите овчари и кучетата ги лъжат и отказали да участват в театъра. Но системата била така измислена, че гласовете на негласувалите автоматично да се разпределят за ямурлуците и потурите им натежавали още повече.
Положението станало нетърпимо. Прогледналите овце се чудели какво да правят. От време на време се чувало по някое единично блеене, но псетата веднага прегризвали гърлото на осмелилата се да писне овца. Чудели се какво да правят, чудели се и решили да пратят делегация при дядо Боже, да му обърнат внимание, че е допуснал грешка и да го помолят за помощ.
Отишли те при Господ, оплакали му се. Погледнал Той изпосталелите им голи скелети и казал:
-Така, така. Сега като се замисля, може и да няма грешка. Нали знаете, че неведоми са пътищата Господни. Я се вижте! Вие сте милиони! Мъчителите ви са две шепи геги и толкова псета. Само че, заради вашите страх и глупост ви имат, както си искат. Разделят ви, настройват ви едни срещу други, манипулират ви. Отклоняват вниманието ви, само и само да не се досетите къде са истинските ви проблеми. И поединично ви изяждат. Нарочно не ви хранят и не се грижат за вас, за да се превърне собственото ви оцеляване в единствена цел. За 3-4 сухи тревички сте готови да предадете и себе си. Какво сте ми се разблеяли тука! Я се връщайте обратно, сами се оправяйте. Или ще измрете като овце, защото сте си такива. Или ще се сетите, че като се обедините може да се справите и с най-злите псета и господарите им.
Хайде беж, и да ви видя! Овце ли сте, какво ли сте?
.
Ивайло Зартов,
28 април 2013 г.
