литература
- „Боинг“ за САЩ
Понеже тук пари не се намериха
и няма да ги има занапред,
днес моят син замина за Америка –
с еднопосочен – в джоба си, билет.Ската във сака ризи – две, изгладени.
И обеща, че в САЩ ще ги пере.
Щял да си купи в Тексас нефтен кладенец,
та с мама да живеем по-добре.Но как да стане? – фраш е със отворковци,
които стържат кацата със мед,
а ние – под тоягата със моркова –
със дружна песен пак вървим напред.Нас – до един! – Държавата изклати ни.
Изплю ни се – в добрите сърчица.
И в „Боинг”-ите – птици неизпратени,
да пази Господ нашите деца!Валери Станков,
14 май 2013 г.
- Дж. Асандж: “България е осъдена на революция”
Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде
.
Сhergar, Neverojatno.wordpress.com
.
Ексклузивно интервю с Джулиан Асандж бе разпространено в българското медийно пространство, в което той пророкува, че в България ще се развият процеси, подобни на отминалата неотдавна арабска пролет.
– Г-н Асандж, наблюдавате ли това, което се случва в България през последните месеци?
– Да, разбира се. България е приковала вниманието ми и не само моето. Процесите в България се следят от множество анализатори по целия свят. Много е вероятно да се окаже, че точно от България ще тръгнат процеси, подобни на арабската пролет неотдавна – процеси, които ще се разпространят и в останалата част от Европа.
– Вие и преди сте прогнозирали, че очаквате следващите революции от типа на арабските да се случат именно в страните от бившия социалистически блок. Но защо залагате, че ще тръгнат именно от България, а не от Гърция например – и то след провеждането на парламентарни избори, резултатите от които се очаква да стабилизират страната?
– Изборите в България няма да променят нищо съществено относно реалността и оскъдицата, в която живее преобладаващата част от българското общество. Те просто ще дадат легитимация на борещите се за власт да ограбят каквото могат в оставащото малко време на относителна стабилност в страната. А че процесите, за които говоря, ще тръгнат именно от България нямам ни най-малко съмнение. Останалите държави, в които народното недоволство изглежда далеч по-масово, не са заплаха за системата, защото там хората се борят да не загубят това, което имат, докато българите имат толкова малко, че не могат да си позволят да загубят нищо.
Независимо кой ще спечели изборите, той няма да може, дори и да иска, да предотврати назряващите процеси, защото системата не го позволява. От момента на присъединяването си към Европейския съюз, независимостта във взимането на решения от българските политици е силно ограничена. Те трябваше да изпълняват стриктно различни критерии, социални и икономически политики, без да могат да се съобразяват с особеностите на местните условия. Това в комбинация с невижданата алчност на българските управници, с изключителната им отвореност към нечисти и лобистки сделки, доведе населението на България до крайна бедност. Прословутото търпение на българите ще изиграе лоша шега на политиците им и на цяла Европа, понеже това търпение преминава рязко в гняв, и колкото по-продължително е било то, толкова по-силен ще бъде гневът. А търпението в България продължи наистина дълго.
Българските политици нямат никакъв шанс да обърнат процесите в България, защото те не зависят от тях. Финасовата и икономическа криза, чийто край все още не се вижда и който край аз смятам, че може да стане факт едва с коренна промяна на западния модел на управление на обществото и икономиката, тази криза предполага увеличение на цените и намаляване на заетостта, а това българското население едва ли може да издържи. Вие сте част от пъзела на едно течение за световни промени, и то важна част, показателна. Защото въпреки че спазвахте всичко, което се изискваше от вас във финансово отношение, положението ви не се подобри, а напротив – изпадате в състояние на колапс. Случващото се във вашата държава показа много ясно една основна грешка на системата – не можеш да наложиш на хората еднакви правила за развитие и просперитет, ако не тръгват от една и съща позиция на развитие – както мисловна, така и икономическа. Желанието системата с нейните закони и правила да бъде наложена на всяка цена от нейните строители и философи, ако няма равенство от най-груб тип измежду всички подчинени й общества и народи, е обречено на провал.
– Какво имате предвид, като казвате „равенство от най-груб тип“?
– Ами точно това – ако искате всички да се подчиняват безропотно на вашите правила, то те трябва да мислят еднакво, да бъдат еднакви и в материално, и в духовно отношение. Да имат еднакви цели, вярвания и обичаи, еднакви условия на живот, да бъдат еднакви във всяко едно отношение. Докато управниците по света са близко до това равенство, то техните подчинени не са. Грешка бе да се смята, че е достатъчно политиците, бизнесът и така нареченото вип общество да изповядват общи принципи и да следват общи цели, за да може политиката в световен мащаб да се движи в една посока и развитието на света да се осъществява съгласно вижданията на елита. Цялата система е изградена върху низ от абсурди, в които трябва да вярват всички, но които реално облагодетелстват малцина.
– Бихте ли били по-конкретен? Кажете някой абсурд, характерен за България?
Не може да се каже, че има абсурдни принципи и политики, характерни само за една държава – на различни места те имат различни проявления и предизвикват различни изкривявания в обществото – изкривявания, които не издържат на тежестта на реалността и в резултат общественият договор се нарушава, а обществото преминава в революционен колапс. Но ето нещо, което ми направи впечатление в България и което българите чувстват на гърба си, но не проумяват в мисълта си, въпреки че то е една от причините за предстоящите сътресения. Всички вие чухте за световния скандал с излизането наяве на значителни сметки на световния елит, скътани в офшорни зони. В този скандал изплуваха имената на сериозни политици и личности от световен ранг. Разбира се, между тях има и българи, но техните имена се потулват от българските медии или се използват като компромати за постигането на политически цели. Минималната спомената сума на изнесените пари от българският елит в офшорни зони е 6 милиарда евро.
Кажете ми – получи ли гласност и развитие тази тема в българското общество – не. Защото това не е в интерес на елита, и тука идва абсурдността на ситуацията. Защото същият този елит внушава на обществото, че живее в държавата с най-ниските данъци, и че правят и са направили всичко възможно за привличане на външни инвестиции и увеличаване на растежа, докато в същото време изнасят собствените си авоари, за да спестят пари от същите тези данъци – това не е ли абсурд, наглост и безочие? Ето как ви манипулират и лъжат, ето как ви ограбват, докато ви втълпяват да търпите безропотно законите, които ви налагат. Но това, както казах, не се наблюдава само у вас, но при вас последствията от това разминаване между думи и действия е с най-пагубни последствия.
Или друг абсурд – плод на изтъкания от абсурди модел на системата, в която живеем. Как е възможно да ви агитират постоянно през медиите, чрез различните форми на реклама, да потребявате едно или друго нещо и в същото време да ви втълпяват, че за да сте конкурентоспособни, трябва да получавате ниски заплати? Няма роби – активни потребители – робът винаги произвежда за господаря си и съществува благодарение на неговата милост. Нивото на заплащането във вашата държава за огромна част от обществото е сведено дори под доходите, необходими за физическото оцеляване, а какво остава за активно потребление…
Това е цинизъм във висша степен. Системата е изградена така, че работникът винаги получава по-малко от цената на това, което произвежда, и в резултат никога не може да купи с парите, които получава, стоките, които е произвел; къде тогава отива активният потребител, каква е логиката на процеса?! В резултат на това огромна част от работещите в световен мащаб живеят в мизерни условия, докато трупащите печалба елити харчат огромни пари за прищевки и недоволстват, когато печалбите им намаляват, но никога не признават публично, че причината за това е в самата система. Могат ли да ни отговорят строителите на този неолиберален модел от кого очакват да печелят, ако едно от условията на конкуренцията е евтината работна ръка?
Целият този абсурден модел води до заграбване богатствата на света от една малка група хора. Безумната им философия стимулира нерационалното използване на световните ресурси с цел трупане на баснословна печалба за възможно най-кратко време, но печалбата сама по себе си не става за ядене и не е предпоставка за оцеляването на човечеството, на човека като разумен вид.
Можем да кажем, че техните действия са силно егоистични и в тях се водят само и единствено от желанието си да изживеят живота си в безметежност и охолство, без оглед на последствията от средствата, с които постигат това. В собствените си безумия те стигат дотам, че използват постиженията на науката и техниката не за облекчаване положението на хората, а като предпоставка за необходимост от намаляване на населението в световен мащаб, защото ако това население продължи да се умножава, те ще бъдат принудени да делят с него част от своите печалби. Нещо, което не желаят да допуснат. Съвременните технологии освобождават от необходимостта за ръчен труд огромна част от населението и ограничават силно нуждата от специалисти, и тези хора стават излишни.
– Да се върнем към България – какво точно очаквате да се случи? И защо тя е важен пъзел в движението към промяна на системата, за което споменахте?
Очаквам в най-близко бъдеще ескалация на напрежението сред населението – масови протести, прерастващи в революционни прояви, сгромолясване на държавата такава каквато е в момента, унищожаване на елита и изпадането в колапс на обществото – без да е ясно какво ще се развие от това. Дали ще се стигне до тотално унищожение или изпадане под чужда власт на населението. Важността на случващото се в България се състои в това, че резултатът от този взрив ще даде ясна представа на останалия свят за това, което го очаква, и може да послужи като катализатор за доброволни промени на системата в световен мащаб.
– Нима искате да кажете, че съдбата на българите е тяхната злочеста участ да послужи за събуждането на останалото човечество, което все още не е стигнало до тяхното състояние? Няма ли някакъв изход, гарантиращ оцеляването на българите като народ и държава?
– За съжаление сред българите не се виждат ясни идеи, към осъществяването на които обществото да се стреми след сгромолясването на настоящата система. Но дори и да ги имаше, за една отделна страна – част от този глобализиран свят – ще бъде много трудно да ги реализира, без да изпадне в изолация. Единственият изход е ако промяната започне повсеместно в целия свят, но това е особено страшно за световния елит, и ние ставаме свидетели на неистовия му стремеж да тикне народите в нова световна война, която да пусне кръв на системата и така да я стабилизира за известно време, до другата подобна криза. Единствената надежда на България е, ако успеете да задържите процесите, които напират, до изкристализирането на ясна алтернатива, борбата за осъществяването на която да се подеме ако не в световен мащаб, то поне в преобладаваща част от страните в Европа. Така че България е осъдена на революция.
- Ликуй, народе!
.
Ликуй народе! Ганьо пак е твой!
Уцели си съдбата безпогрешно.
И утре, щом от глад надигнеш вой,
спомни си за падението днешно.За факлите, с които се стопи
последната искрица, че си верен.
За скота, който иска да търпи
най-скверните дела в живота черен.За хитрия и мазен политик,
готов на килограм да те купува.
За болката от искрения вик,
която даже пукнат грош не струва.За пълния от птици терминал,
които ще отлитат надалече.
За мъката и страшната печал,
които някой „земен рай“ нарече.За мутрите, с които ще блести
едничкият ти образ за години.
За гнусното, което ще лъсти,
потъпкало завети и светини.Ликуй народе! Ганьо пак е твой!
Дори Алеко в гроба да извика.
Дари му пак съдбата си, без бой,
щом ликата намери си прилика…Ясен Ведрин
- Необятност
Толкова е тихо, а в мене крещи. Хиляди мигове търся в необятното.
В забрава искам да потъна някъде там. От Всевишният да търся и от живота милостта.
Да са устните ти, да е жаждата от пресъхналостта, да са очите ти, да са ръцете ти, да е топлината. Безмълвността на Космическата шир и силата да съм в мислите си за теб.
Да диря в битието ни на несгодата – малкото, но което е толкова много. Да е като стон в мене и акордът в ударите на сърцето – музика, сливаща две души.
Необятност, политаща – и времето. Колко ли е? Колкото е секундата, минутата, часът, денят и нощта… Приглушен съм в мига на забравата.
Любовта ли чува се и вижда се толкова надалече? Вятърът поема я и я носи.
Знам, че боли, желанието да извикам, да ме чуеш… И като късчета разпилени Обичта ще събирам – Необятност и нежност.
И по малко на глътки ще те отпивам с песента на щурците, ще те търся в житата и сред алени макове.
Вечерницата ясна за тебе ще питам. Необятност и Космическа тишина.
И ще се събуждам недоспивал, унесен в ударите на сърцето. Необятност.
Нури Джурин
- Българин, учил в Чикаго, създаде първа по рода си детска книга
.
„Голямото приключение на малкото таласъмче” на Никола Райков
може би е първата авторска приказка-игра в света
Помните ли книгите-игри? През деветдесетте години на миналия век те се превърнаха в културен феномен за страната ни и изкачиха България на първо място в света по брой на издадени книги-игри на глава от населението. Тяхната бройка е близо двеста, но никой от авторите тогава не дръзна да пробва нещо, което изглеждаше очевидно – да напише книга за най-малките.
Двадесет години по-късно Никола Райков написва първата „приказка-игра“, уникална не само за България. Според сайта gamebooks.org, който поддържа най-пълна база данни за интерактивна литература в света, четири подобни книжки са издадени на английски през далечната 1984. Те обаче са преразказ на класически приказки. „Голямото приключение на малкото таласъмче“ е може би първата авторска приказка-игра в света.
В нея най-малките, в ролята на „малкото таласъмче Таласъмчо”, имат възможността да се потопят в един приказен свят, за да намерят храна за зимата за лакомото си коремче.
Авторът обещава „близо сто начина“ да прочетете книгата и „двадесет възможни края“, както и специални съвети към родители, които искат да се включат активно.
Никола Райков* завършва информационни технологии в Чикаго, но не остава тук, връща се в родния си град Стара Загора, където живее и сега. Американския начин на живот и светоглед вероятно не са били за него.
Той е награждаван за научнофантастичните си разкази, фентъзи с български фолклорни мотиви, антиутопия и филмов сценарий.
„Голямото приключение на малкото таласъмче” е негова дебютна самостоятелна книга, написана за тригодишния му син.
Райков инвестира всичките си спестявания и се заема да реализира амбициозния си проект изцяло сам. „Исках да гарантирам най-високо качество на илюстрации, дизайн и оформление, а и никое издателство нямаше да ми позволи да пусна електронна версия на книгата си безплатно“, казва авторът, който твърди, че „вярва в свободното споделяне на информация и изкуство“. Свободна версия на книгата вече е налична онлайн на сайта prikazka-igra.com.
Освен автор на текста, Никола Райков е автор и на графичния дизайн и оформлението на книгата, а илюстрациите в нея са на художниците Джин Янг Ли, Матю Коул, Андреа Данти, Албърт Зиганшин и др.
Някои резензии на книгата я наричат „вълшебна, изобретателна и изумително детска“ и „най-необикновената книга, която ще попадне в ръцете ти“. Сред феновете на този нетрадиционен проект, скоро след появата му, вече са имена като известния автор и преводач Любомир Николов и популярната писателка на детски книги Мая Дългъчева.
.
Тук може да проследите първите няколко глави от книгата:
.
В която живее таласъмчето
Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче. Таласъмчетата си нямат имена, но всички го наричаха Таласъмчо. Таласъмчо много обичаше да разхожда лапичките си из гората, да къпе козинката си в реката и да пече опашката си на слънце, а най-много обичаше да си похапва. Похапваше боровинки, гъби и ягоди, а най харесваше къпини, с които оцапваше цялата си муцунеста муцунка. Но един ден храната свърши!
На поляната дойде старата Драконка, детска учителка, и обяви, че храната свършвала, защото сега било лято, но вече идвала есента и после зимата и храната свършвала. Така били сезоните! Малкото таласъмче не знаеше какво са сезоните, но коремчето много се притесни, че утре няма да има храна и ще остане гладно. Тогава рогцата предложиха всички да отидат на приключение, за да намерят храна за цялата зима!
Таласъмчето се разшета из дупката, в която живееше, заподрежда, ряза, чука, готви и приготви багаж за приключението. Взе си торбичката и в нея сложи едно гребенче, омагьосан ключ, парче стар хляб, въже и една ръждива стотинка. Това щеше да бъде едно невероятно приключение, каквито само приключенията могат да бъдат!
Ти таласъмче, което слушаш (или четеш) тази приказка, ще решиш какво да се случи. От твоите избори зависи какви приключения ще преживее Таласъмчо. И така, първо трябва да решиш накъде ще тръгне той:
Може да влезе в Тъмната пещера, където е чувал, че растат вълшебни гъби. Таласъмчо много обичаше гъби, а вълшебни никога не бе опитвал. (Глава Втора)
Може да се покатери по Голямата планина, където на върха растат къпини. А Таласъмчо най-много обичаше къпини! (Глава Трета)
Може да тръгне надолу покрай Дълбоката река и да стигне до къщите на хората. Те изхвърляха царевични пръчици и бонбони и бисквити и солети и какво ли още не! (Глава Четвърта)
Може да влезе в Омагьосаната гора, където се случват омагьосани неща и расте най-красивото цвете на света. А прашецът на това цвете бил невероятно вкусен. (Глава Пета)
Таласъмчо спря и се зачуди! (Ако е необходимо, прочетете изборите още веднъж.)
.
Глава Втора
В която Таласъмчо си прави опашката по-дълга
Таласъмчо живееше близко до Тъмната пещера – и Тъмната пещера живееше близко до Таласъмчо. Затова той бързо стигна до нея.
Таласъмчето не знаеше какво е пещера, но видя една дупка, същата като неговата, само че много, много по-голяма. Всъщност толкова голяма, че никак не приличаше на неговата дупка.
Любопитното носленце на Таласъмчо само влезе в пещерата, а след това и главичката и лапичките му поискаха да влязат. Той завърза въжето за опашката си и така получи една много дълга опашка. С нея се спусна в пещерата.
Вътре беше тъмно, но очичките на таласъмчетата могат да виждат в тъмното. Така Таласъмчо продължи да се промъква навътре и само опашката му от време на време трепереше от страх, защото те опашките са си такива – треперещи.
В пещерата живееха големи боцкащи шипове, които казаха на таласъмчето:
– Внимавай да не си набоцкаш лапичките!
И таласъмчето внимаваше и ги заобиколи и не си набоцка лапичките.
– Благодарим, шипове! – казаха лапичките.
А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?
Така или иначе, едната лапичка искаше да тръгне насам, а другата натам. И докато таласъмчето се чудеше коя лапичка да послуша, опашката каза, че иска да се връща обратно. Колкото повече Таласъмчо се чудеше коя лапичка да послуша, толкова повече опашката искаше да се връщат обратно.
Време е да избираш:
Таласъмчо тръгва накъдето иска лявата лапичка. (Глава Шеста)
Таласъмчо тръгва накъдето иска дясната лапичка. (Глава Седма)
Таласъмчо се връща обратно, както иска опашката, и избира някой от другите пътища:
Към Голямата планина. (Глава Трета)
Покрай Дълбоката река. (Глава Четвърта)
Или в Омагьосаната гора. (Глава Пета)
.
Глава Трета
В която има една табела
Голямата планина беше толкова голяма, че очичките не я виждаха цялата, защото бяха едни малки очички. А малките очички си имаха малко таласъмче. А пък колкото по-малко беше едно малко таласъмче, толкова по-голяма беше Голямата планина.
А там, в Голямата планина живееха много дървета, цветя и животни. Толкова много, че със сигурност бяха осем. Осем беше най, ама най-голямото число, за което Таласъмчо беше чувал. В планината живееха и някои вълшебни същества. Но те бяха малко и със сигурност не бяха осем.
Таласъмчо завърза торбичката си за една пръчка и после нарами пръчката и торбичката. А дългото въже намота и завърза около коремчето си. Така той се приготви за експедиция в Голямата планина. За една истинска и голяма експедиция – поне толкова голяма, колкото и планината.
Лапичките се изкачваха нагоре по скалите, после по поляните и склоновете. И въпреки че бяха малки лапички на голяма експедиция, те не се уморяваха лесно, защото бяха свикнали да ходят и да подскачат и да се катерят. Истински приключенски лапички.
Внезапно таласъмчето видя една голяма табела със стрелка. Таласъмчо не знаеше да чете, затова не разбра какво има на табелата, но реши, че пише „Конкурс за горска песен”. А можеше и да е написано „Опасно за малки таласъмчета” или пък „Опасно за големи таласъми”, но таласъмчето реши, че пише точно „Конкурс за горска песен”, защото то много обичаше да пее и си имаше любима песничка. А ако не сте чували песничката на Таласъмчо трябва да знаете, че тя е една изключително невероятна песен, която звучи ето така: „Аз съм таласъмче, таласъмче, таласъмче”. А после има и втори куплет, който е съвсем различен – в него се пее „Аз съм Таласъмчо, Таласъмчо, Таласъмчо”. Но, деца, ако искате да чуете и третия куплет, който беше напълно, ама напълно различен, ще трябва да почакате, защото таласъмчето спря да пее и се замисли накъде да продължи.
И така:
Дали Таласъмчо да тръгне, накъдето сочи табелата, въпреки че не може да я прочете. (Глава Тридесет и Първа)
Или да продължи да се катери нагоре по скалите към върха, където растат къпините. (Глава Двадесет и Пета)
.
Глава Четвърта
В която няма банани
Лапичките сами намериха пътя до Дълбоката река, защото обичаха да цопат в нея. Таласъмчо стигна до реката, която тук не беше дълбока, но въпреки това се казваше Дълбоката река. А на лапичките им бе горещо и поцопаха малко преди да продължат.
– Цоп, цоп, цоп – казаха лапичките.
– Цоп, цоп, цоп – отговори им реката.
А когато лапичките спряха да цопат, възголемите ушички на таласъмчето заслушаха песните на птичките. Ушичките много харесваха песни. А най-много харесваха, когато таласъмчето ги пееше, защото то пееше по-хубаво от всички птички. Или поне то смяташе така. И таласъмчето запя „Аз съм таласъмче, таласъмче, таласъмче”. После запя и вторият куплет, който беше съвсем различен – в него се пееше „Аз съм Таласъмчо, Таласъмчо, Таласъмчо”. Точно когато щеше да започне и третият куплет, който беше напълно, ама напълно различен, нослето започна да души.
Нослето винаги душеше наоколо за банани, макар че никога не намираше. То беше чувало, че носовете на други животни намират, и затова винаги душеше, въпреки че не знаеше как миришат бананите. Ето и сега, нослето подушваше различни тревички, бодлички, мушички, но нито следа от банани.
Най-накрая таласъмчето стигна до стария мост. А старият мост беше толкова стар, че се беше счупил и вече не беше мост. А тук реката беше същата река, ама не съвсем. Наистина се казваше Дълбоката река. Пътеката от тази страна свърши и Таласъмчо нямаше как да продължи по реката, без да премине оттатък. Очичките видяха едно голямо старо дърво и лапичките казаха, че могат да се покатерят на него. А рогцата пък казаха, че таласъмчето може да си построи лодка.
И така:
Таласъмчето може да опита да се покатери по клоните на дървото, защото е голям катерач – И така да пресече реката. (Глава Петнадесета)
Или да опита да си построи лодка, защото е голям лодкостроител – и с нея да премине през Дълбоката река. (Глава Шестнадесетa)
.
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Още за автора на „Голямото приключение на малкото таласъмче“
.
Никола Райков е роден на 21 юни 1981 г. в Стара Загора, където и живее сега. Завършил е висшето си образование в Чикаго, САЩ, в областта на информационните технологии, като през това време поддържа официален сайт за кинорецензии върху американското кино. Започва да публикува свои статии, разкази и повести, пише кинопрегледи за телевизия ММ. След завършването на образованието си се връща в България.Награди и признания:
2004 г. – Награда на списание „Усури“ за късия разказ „Хардуерен проблем“;
2005 г. – 2-ро място на конкурса „Таласъмия ‘2005“ за разказа „Пеперуда“, в съавторство с Димитър Стефанов;
2005 г. – Наградата „Най-добър филмов проект“ на Международния кинофестивал в Балчик.Сценарии:
2005 г. – „Влез“
Публикации:
2006 г. – „Таласъмия ‘2005“ – „Пеперуда“ (разказ, заедно с Димитър Стефанов)
2006 г. – „Списание Усури“ – „Хардуерен проблем“
2008 г. – „Секси хоризонти“ – „Изневяра“Субтитри за филми:
2002 г. – „Waking Life“
- Верен полет
Ясен ВЕДРИН
- Скалата и капчиците
Имало едно време една скала…Огромна и страшна, тя всявала ужас и внушавала непоклатимост. Скалата говорела:
– Аз съм вечна, никой и нищо не може да ме бутне. Даже не си го и помисляйте! Аз съм ви необходима. Нищо, че стенете. Мачкам ви, смазвам ви, но без мен не можете. Нямате избор. Двадесет и три години се самоизграждах. Взех всеки ваш камък, изсмуках всяка ваша прашинка. Спрях ви въздуха, вие сте роби. Търпите, мълчите и пъшкате. Безсилни сте…
Завалял дъжд. Повечето капки заоблизвали скалата, лъснали я. Радостно изсъхвали върху нея и умирали. А тя – блестяща и самоуверена, разкършила канарите си:
– Даа, точно така, слугувайте ми, подчинявайте ми се и мрете!
Но се събрали няколко непослушни капки и решили да се опълчат срещу скалата:
– Малко сме, но знаем, осъзнали сме, че причината за всичките ни беди е скалата. Също така сме наясно, че можем да я разрушим. Какво трябва да направим? Да продължим да капем, да натискаме в основата на скалата. Едновременно с това, трябва да събуждаме все повече и повече други капки. И най-важното е да се обединим. Стотици хиляди, милиони капки – в една ударна вълна!
Времето си вървяло. Упоритите капчици вършели своята работа. От време на време скалата усещала трусове в основата си, засипвала капчиците съпротива с огромни облаци от прах и камъни. Опитвала се да погребе дълбоко под себе си самата идея, че тя – великата, страшна скала, може да бъде разрушена. Но вече било късно. Процесът бил необратим. Смелите капчици ставали все повече и по-големи. Загърбили различията помежду си, убили страха в себе си и капели. Всяка капка била боец, безстрашен воин.
Един ден, както се любувала на себе си, скалата усетила нещо необичайно. Първо чула страшен тътен, след това видяла немислимото – безброй разгневени капчици летели към нея. Страшната, велика скала се паникьосала и зафъфлила:
– Ама чакайте, аз ще бъда добра, ще помисля за вас, обещавам, обещавам, обещавам… Зациклила скалата на последната дума. Грохот! Справедливата многомилионна вълна отнесла „вечната” 23-годишна скала като сламка. Капчиците-победители се събрали и решили повече никога да не допускат да се самоизгради нова скала. И заживели щастливи и свободни. На деца и внуци разказвали историята. И тя винаги започвала така:
Имало едно време една скала…
Ивайло Зартов,
12 април 2013 г.
- Копнеж за пробуждане
Разказ от Ибрахим Бялев
.
…Гледах я как си събира вещите и не можех да повярвам, че това се случва, и то след всичко, което бяхме преживели и мечтали заедно.Въпреки, че стисках зъби с всички сили, устните ми продължаваха да говорят неща, които бяха като юмрук, ударен и по мен самия.
Виждах как тя плаче вътре в себе си, избягвайки всеки допир с мен. Още отсега се затъжих за този жив поглед, който убих с един замах, а сърцето ми, спотаено там някъде в тъмнината, отсега страдаше и повтаряше:
– Моля те, не си отивай! Моля те…!
Молех се за този поглед, за силата на нейния характер и дух, молех се на Аллах да ги спаси! Дори с тази рана да живеят, но да са живи…
От врата й падна шалът, с който се беше наметнала. Този, който най-много обичаше. Пъстър и син, като цвета на очите й.
След нея всичко опустя и посивя, тя взе със себе си и топлината, и нежността. Отнесе цялата Любов…
Мечтите ми и те ми затръшнаха вратата след нея, без да се сбогуват с мен.
Какво бих могъл да направя? Бих я оковал във вериги, бих я зазидал в най-дебелите стени, бих й обещал Рая, но всичко това щеше да я убие още повече и по-бързо. В ръцете ми щеше да остане едно мъртво тяло без душа и мечти…Бях толкова силен, а сега не можех дори да помръдна, бях като закован на място. Пък и къде ли бих могъл да отида толкова жалък и ограбен?
След всичко това не можех да бъда дори и просяк, защото просякът също може да има някого, за когото да проси, да се бори и да живее.Мислите ми течаха бързо и само в една посока. Трябваше да стигна до края и то по най-бърз начин. Само това щеше да ме спаси…
Станах и започнах да търся здраво въже. Сълзите, които капеха от очите ми, ме затрудняваха. Вече не ги бършех, а ги оставих да текат спокойно по лицето ми. Поне те имаха право на това в този момент. И те като като мен сигурно са чакали края…
Поглеждайки към земята, съзрях нейния шал. Вдигнах го и ароматът му ме заля с нежност. Избързах с него сълзите си. Това сякаш ме накара да се успокоя. После заридах с всичка сила:
– Къде си, Аллах? Моля те, пази я! Пази я от всички злини на тази земя! Аз умирам, отивам си, оставям я на теб! Тя ще бъде твоят Ангел! Кажи й, че я обичам! Тя ще ти повярва, защото те обича повече от мен! Знаеш ли, Аллаше, тя има най-красивите устни на света! Тя е събрала в себе си цялата сладост и чар! Когато се засмее, ме кара да летя от щастие! Как можа да я сътвориш толкова прекрасна…
Изричах всички тези молби към Аллах, защото знаех, че е велик! Знаех, че само той ще й помогне, защото неговата обич е безкрайна. Знаех, че ще ми прости…
В този миг почувствах дъха й до мен… Беше ме обгърнала с ръцете си! Топлината и нежността й ме накараха да се осъзная. Тя ме целуваше нежно по очите, от които все още течаха сълзи. Целуваше ме силно и страстно, както всяка сутрин!
Стреснах се и скочих от леглото…
– Ти тук ли си? Кога се върна? Прости ли ми… – Благодаря ти, Аллаше, че ми я върна! Ще бъда твой роб до края на живота си!
– Какво ти е, мили? – Какво сънуваше? – Гледаше ме тя изумена и уплашена. – Разкажи ми за този сън! Наистина ли беше страшен?
- Моят глас
.
Гласът си за лъжа не бих продал.
Духът ми само Святото жадува.
И няма под небето земен дял,
за който капка вяра да си струва.Не ме възторгва алчен властелин.
Властта му намирисва на клоака.
А мъката е кацата с пелин,
която пия, стенейки от мрака.Безумец как юздите да държи
или пък да мами, че живея?
Не свършиха ли плитките лъжи
на неговата гнусна логорея?Във дребния му, жалък маскарад,
душата ми отказва да наднича.
Не ще му марширувам на парад,
където робът гръмко го обича.Отдавна го загробих. Под честта.
И в мислите ми няма да го има.
Царувай, шуте! Сладка е властта!
Дори я сподели със двама-трима!Отказвам да живея в твоя свят,
тъй както Святост гнусното презира!
За твоя рай аз плащам с моя ад,
и с думите на гневната си лира.Гласът си за лъжа не бих продал,
че той е честност, искреност, светиня!
А изборът на лепкавата кал
превръща се в тресавище от тиня…Ясен Ведрин,
- Безсмъртие
.
Представете си, че току що са ви казали, че имате само един ден живот, че утре ще умрете. Ако не се самоубиете веднага от мъка, самосъжаление, яд, че животът ви свършва и не сте успели да изпълните желанията си, да видите мечтите си осъществени. Ако издържите на този порив от безброй ако, защо, как, ох, ех, мамка му… Може би ще се опитате да изживеете този последен ден и да направите всичко това, което сте отлагали през целият си живот. Всичко, което сте считали за правилно, но поради страх, неудобство, срам, несигурност и Бог знае още колко причини все сте отлагали. Ще пробвате за този последен и единствен ден да бъдете истински.
А сега си представете, че просто никога не забравяте, че всеки ден може да е последен. Знаете го и живеете така сякаш няма утре. Всяка вечер си лягате щастлив и спокоен, не сте отложили нищо, не сте пропуснали да кажете: обичам те. Крещели сте, нарекли сте гадината гадина, вместо да подминете с мълчание. Погалили сте, не сте държали ръката си в джоба. Прегръщали сте така силно, че костите на гръдната ви клетка са изпукали. Сбили сте се заради принципите си, заради това, в което вярвате. Плакали сте. Денят е минал и вие за нищо не съжалявате. И така всеки ден, до последния, който няма да ви изненада, няма да ви завари неподготвен. Вие сте безсмъртен.
13 ноември 2011 г.
.
––––––––––-
Дарове
Бог ми прати велики дарове – самота, болка, мъка, страдание. Те са мои учители. Те са мостове, по които ще премина до други брегове. Те са отворени врати, ще вляза и ще открия други светове. Какво ще науча? Какво ще открия? Чака ли ме нещо ново там? Или като се обърна и погледна назад, ще разбера по-ясно бъдещето си. От другия бряг. От другата страна на вратата.
Самота, болка, мъка, страдание. Благодаря Ти, Господи, благодаря за милостта Ти.
6 май 2011 г.
Ивайло Зартов
- Предизборно
Прости ми, че след цял един мандат,
доведох те до просешка тояга.
Аз мога да съм само депутат!
Избирай ме! Отново и веднага!Не е за мен да бъда вън от власт.
Така обикнах жълтите павета.
Родих се във провинцията аз,
но свикнах със софийските кафета.Допадат ми луксозните коли
и в „Радисън“ уискито да пия.
За бедните най-много ме боли,
но болката стоически я крия!За мене парламентът е морал.
Закони да кова. Да побелея.
Живота си за благото отдал –
и аз от него някак да се сгрея.Да ходя, тук и там. С имунитет.
В народни въжделения. Човечен.
От залата – в поредния банкет,
с „Армани“ непринудено облечен.На хиляди да бъда светъл глас.
Присъствие, доверие и воля.
Пристигне ли предизборния час –
избирайте ме! Много ви се моля!За мене са държавните дела!
Един живот свещен – за политика!
А болката от вашите тегла
аз виждам… Не е нужно да се вика!И щом завърша новия мандат
пред теб, народе, сит ще коленича.
Аз мога да съм само депутат!
Отива ми! И много ми прилича!Ясен Ведрин
- Старинна рецепта за щастие по български
Две щипки болка, една чаена лъжичка безнадежност, една супена лъжица мизерия (духовна или материална – каквато ви се намира), един килограм надежда в светлото бъдеще. Всичко се омесва добре и се оставя да втасва 22 години.Щастлив човек!? Какво е щастието? Ако са ти казали, че ще ти отрежат двете ръце и са ти отрязали само едната, щастлив ли си? Успяваш да платиш месечната сметка за парно, ток и вода, но не знаеш с какво да нахраниш децата си. Ако в катастрофа загине само едно от децата ти, а другите останат живи, щастлив ли си? Разтегливо понятие е щастието. Когато си разпънат на кръст, в ръцете и краката ти са забити пирони, слънцето те изгаря и се намери милостива ръка, която да намокри напуканите ти устни, кое те прави щастлив – капките влага или човещината? Ами ако същата тази милозлива ръка ти беше извадила пироните, смъкнала те от кръста и превързала раните ти? И как щеше да усетиш това щастие, ако не те бяха разпънали на кръста?
Според социологически проучвания българският народ бил най-нещастен. Надали е така, просто задачата е формулирана неправилно. Зададени са погрешните въпроси. Сакатият е щастлив, че вижда, слепият се радва, че чува и може да се движи. Ах, тези социолози, кога ще се научат да задават правилните въпроси?
Да бяха питали пенсионера радва ли се, че днес е хапнал кора хляб и кисело мляко. Да попитат българските младежи щастливи ли са, че са успели да избягат зад граница от безизходицата в България. Да попитат средностатистически български родител щастлив ли е, че е успял да намери и този месец пари, за да нахрани семейството си – нищо, че е задлъжнял на всички роднини, познати и кредитни институции. Да попитат олигарсите щастливи ли са, че чрез заменки и приватизация-кражба са успели да натрупат милиони. Да попитат корумпираните държавни служители как се чувстват след поредния „подарък“. Има какво да научат социолозите.
При правилно зададени въпроси, съобразени с българската действителност, резултатите ще са вълнуващи. На целия свят щяхме да покажем, че тук в България ни тресе щастие най-малко от 10-та степен по Рихтер. Щяхме да покажем как цял един народ направо умира от щастие и затова гледа сапунени сериали, само за да види как се мъчат другите – нещастните. А има един въпрос, който би ни издигнал за вечни времена в класациите на най-щастливите народи: Щастлив ли си, че въздухът е безплатен?
Но да се върнем на рецептата. След като сместа е втасала добре, може да печете, пържите, варите, както си искате, може да си го консумирате щастието и сурово. Също така може да ползвате различни уреди – от капкомер, през лъжица, черпак или направо яжте с ръце. Щастието си е ваше, яжте си го, както си искате. Да ви е сладко.
Ивайло Зартов,
11 август 2011 г.
- Виа Долороса
Светът е Виа Долороса.
Един кошмар от повторения.
Исус от римски бич е проснат.
Кърви – за нашите съмнения.Светът е Виа Долороса.
Голгота е копнеж за клетите.
Езикът хули, омагьосан.
А Юда си брои монетите.Светът е Виа Долороса.
Грехът – ковачница за гвоздеи.
Увисва на Пилат въпросът.
Венец от тръни. Няма рози…Светът е Виа Долороса.
Ръце се мият. За приличие.
Парче от Кръста Симон носи
сред крясъци и безразличие.Светът е Виа Долороса.
Една трапеза от разпятия.
Прободен многократно, Господи –
вземи ме в Своите обятия!Ясен Ведрин
- Лъчи от Голгота
Ясен ВЕДРИН
- Мигове от шепот
Мигове от шепот. Толкова е странно и хубаво. Сякаш съм омагьосан в света на бялото, после червеното и черното са неустоими.Нашепват ми вълните, а са тъй далече – чувам ги сякаш са пред мен. Докосват пясъка с изтънченост, редуват се бяло, златисто и синьо.
И там, сам в полето – слънчогледите и те ми нашепват, дивно е. Обричам се цял – и в сърце, и в душа.
Нашепвайте ми, о, вие макове алени, посоките на света сякаш нищо са.
И на севера вечният лед ми нашепва – свирят ветровете, поглъщат ме, отдалеч ме примамват.
И планините изкачвам, без умора стигам до синевата – и тя ми нашепва: лети, лети!
И слизам долу отново, докосват ме пеперуди, прашец красота по рамото. И пак, и пак мигове от шепот.
Табуни с коне препускащи и те ми нашепват, достигат магията на Всевишния. Сякаш са ангели с невидими крила.
Цъфтят дървета и те ми нашепват за омая, за чудеса. Туй не е ли шепотът на Любовта, обгръщаща сетивата?
Колко малко ние е нужно, за да съберем миговете на шепота.
Нури Джурин
- Не на къртицата!
Ясен ВЕДРИН
- Негласуващите са неудачници и водят България към гибел
Чергар, Бъзикилийкс*
След последното заседание на изборния борд към Министерски съвет, основните политически сили излязоха с общо становище относно мотивите, последствията и ролята на негласуващите на предстоящите парламентарни избори върху съдбата на България:
”Ние, които в името на бъдещето на България, вече 23 години понасяме търпеливо и безропотно несправедливо изсипваните върху нас хули, обиди и клевети, не можем повече да търпим това безумно отношение и манипулативно тълкувание на нашите действия и заявяваме най-отговорно и твърдо, че ако има някой виновен за сегашното тежко положение на Република България, то това са негласуващите. Именно негласуващите са тези, които със своите действия саботират нашите усилия за изграждане на една просперираща държава, като рушат доверието на останалата част на обществото в безкористността на нашите усилия.
Ние твърдим, че същите тези негласуващи елементи стоят в дъното на отминалите и затихнали, слава Богу, протести, предизвикали настоящата политическа криза, която доведе до задълбочаване на икономическата и финансова такава. Ние отчитаме като огромна грешка нашето огъване пред тяхното улично безумие и подаването на оставка от страна на едно демократично избрано правителство, чиито избиратели многократно превишават по брой тези, които увлечени от сляпата страст за разрушение, се поддадоха на манипулациите на негласуващите. Считаме за наш дълг да не допуснем този нелеп прецедент да се превърне в традиция и импулс за бъдещи опити за саботиране на демократичния процес в страната.
С притеснение и внимание следим медиите и социалните мрежи, където виждаме обезпокоителни признаци за подготовка на нова атака срещу стабилността и просперитета на държавата от страна на негласуващите, чрез неприкритата заявка за подготовка на нови протести, веднага след приключването на предстоящите парламентарни избори. Смятаме, че подобни приготовления и всякакви агитации в тази насока са не само нагли и безочливи, но и могат да се окачествят като действия, целящи анархия и разпадане на държавата. Апелираме към българските граждани да си дадат ясна сметка за заплахата и значението, което ще имат едни нови протести, организирани и проведени веднага след парламентарните избори.
Какво ще представляват едни такива прояви, ако не война срещу демокрацията? Кой друг, освен някой лумпен, психопат или патологичен саморазрушаващ се елемент, би призовавал и организирал подобни прояви, точно след като трезвомислещата част от българския народ е избрала своето демократично управление? Ние окачествяваме подобни действия като държавна измяна. С какви аргументи, с какви искания, с какви очаквания тръгват лицата, стоящи зад организирането на подобни протести, ако не с безумни, разрушителни и неосъществими? С какви разумни доводи биха излезли организаторите на такива прояви срещу току-що избраното демократично правителство на България, срещу демократично избраните депутати – легитимни представители на българския народ? Как може да призоваваш българския народ за протест срещу някой, който той току-що демократично е избрал да го управлява? Това е нонсенс.
Вярваме, че българският избирател е осъзнал, че зад подобни прояви стоят не недоволни избиратели, а именно безучастните, апатични и пропаднали “граждани” на Република България. Именно те са тези, които викат срещу всеки и всичко, без да предлагат никого и нищо. Това е малцинството на негласуващите и не трябва да допускаме неговият врясък да заглуши гласа на “мълчаливото мнозинство”, както погрешно бе наречено то от служебния премиер, защото това “мълчаливо мнозинство” е не друго, а гласуващото мнозинство, което дава своя глас веднъж на четири години, чрез демократичния инструмент на изборите.
И следващият път, когато чуете или прочетете, че някой ви призовава на протести срещу демократично избрано управление, вие нямате разумно оправдание, ако се поддадете на безумието. Протестите не са нищо друго, освен война на упадъчната част от обществото срещу прогресивната. Ние твърдим, че негласуващите са сбирщина от неудачници, тикаща България към гибел. Те неуморно повтарят клишето, че всички са маскари, като не забравят обаче да изключат себе си от числото на тези “всички”. Те крещят срещу всички, срещу всяка партия, срещу всяка политическа философия, водени не от разумна мисъл, а от завист, от желание те да поемат кормилото на властта, и то с единствената цел на собственото си облагодетелстване. Те отхвърлят възможността да се включат в която и да е партия или движение или да основат сами някаква организация, партия или движение, едно защото нямат никакви ясно осмислени идеи, и второ, защото не могат да понесат мисълта, че ще трябва да делят властта си с някого. Именно заради такива като тях България е страдала 500 години под турско иго, понеже им е било все едно дали ще ги управлява султан или цар, щом не са можели самите те да излязат начело.
Те тръбят на всеослушание, че разлика между партиите няма, че всички ние сме били корумпирани, престъпници и безхаберници, че политиките ни били еднакви, точно защото виждат нас през призмата на собствените си мечти за завземане на властта. Те ни обвиняват в това, което самите те биха представлявали, ако се доберат до властта. Те мразят всеки преуспял българин, всеки честен бизнесмен, с каквито за щастие е пълна нашата родина, именно защото осъзнават, че никога не биха могли със своя ограничен умствен капацитет да бъдат на негово място. Те прикриват своя краен егоизъм зад искането за нови лица в политиката, в управлението на държавата; и когато ние извадим на преден план нашите деца, роднини, близки и приятели, техните маски падат и ние разбираме, че под нови лица те са разбирали самите себе си.
Те, негласуващите, са утайката на обществото. Притиснати от тежестта на собствената си умствена безпомощност, теглени към дъното от собствената си неудача, те искат да повлекат към гибел цялата държава. Защото не могат да приемат, че в България има щастливи, умни и преуспели хора, дължащи всичко на нашето разумно управление. Затова, ние българските политици, които преведохме България успешно през бурните времена на прехода, заявяваме още веднъж, че въпреки нашите политически различия, сме обединени в решителността си да не допуснем тази пропаднала част от обществото да диктува нашето бъдеще. И най-важното, няма да допуснем тези безумци да диктуват правилата на демократичния процес.
Призоваваме будната и интелигентна част от българското общество да се включи активно в предстоящия избирателен процес, като даде своя глас за някого от нас и ни делегира по демократичен начин правото да се разпореждаме с неговото бъдеще в близките четири години. Обещаваме, че за пореден път ние ще включим в нашите листи най-мъдрите, интелигентни и образовани граждани на Република България, които трезво и безстрастно да водят България към светлото бъдеще.
Днес, освен пред избора за кого да дадете гласа си, вие сте изправени и пред избора дали да гласувате, и този ви избор е може би по-съдбовен от другия. Изберете дали ще се присъедините към гробокопачите или към строителите на България. Ние вярваме във Вас, гласувайте за Нас.”
–––––––––––––––––––––––––––-
* Истината такава, каквато можеше да бъде
- Поетично отваряне на историята: „Ненамерени хроники“ на Георги Ангелов
„духът ми стар ще разповие забравените писмена…“
.
Стихосбирката на Георги Ангелов „Ненамерени хроники”- ИК „Хермес”, Пловдив, 2013 г., продължава оправдания интерес на автора към историята като извор на изстрадани поуки за човечеството на всички времена. Историческите факти могат да бъдат изкривявани, крити или покривани с розов пласт боя. Но истинността им – митологизирана реалност – е винаги с корени в човешкото съзнание. Оглежда се в него и днес и ще пази случилото се за безкрайното бъдеще. Дори ако хорският мравуняк, в момент на ядрено умопомрачение, реши да се самоунищожи.Георги Ангелов беседва с историята, носеща скрижали на биологична библия. Писана в грохота на войни, или в мирна съзидателност и светло просветление. Съчетана с евангелските писмена на Създателя, тя обяснява присъствието ни на планетата. Грешките ни, гордостта ни и дълбоката илюзия, че олицетворяваме всемира. Някой трябва да разказва, да спомня случилото се. Да вниква зрящо в това, което има да се случва. А най-вече: да буди заспали съвести сред руините на националното ни достойнство. Да убеждава изумени слушатели, че и ний сме дали нещо на света. Че нашият народ има градивна мисия, равнозначна с мисията на всички народи. С тези задачи Ангелов пристъпва към градежа на своите хроники:
Все някога като в магия
под светналата висина
духът ми стар ще разповие
забравените писмена.И ще почувствам всичко живо,
приел съюзницата – Смърт,
а думите ми мълчаливо
към своите ще потекат. (* * *).
„Ненамерени хроники” е изградена от две взаимно допълващи се части. Първата се фокусира върху планетата от митичния Ной. Картинно лъкатуши през пещерните обиталища, ранната античност, Христовата Голгота. В Елада на Омир, през Рим, Византия и кръстоносните походи… до европейския Ренесанс. През географското опознаване на света и Пушкинова Русия до, условно казано, прага на нашето време. Това поетично встъпление, сплав от историческа достоверност, библейска нравственост и естетически съждения, буди читателя за мащабите на времето. Властвало преди него и осенено да бъде във вечността. Всяка творба е театрална сцена, върху която се възражда миг от паметта на човечеството. В своите изначални мигове то е първичен океан от биологична магма. Разумът, доколкото съществува, обслужва единствено физическото оцеляване. Подобните на човеци същества разглеждат и „чуждия” като телесна храна – алегоричен намек, че днес се случва същото, макар в политически и социален план. Първите духовни искрици, с пещерните си рисунки, са също напомняне. Че в интелектуалния модел на личността през безброй хилядолетия винаги е заложен стремеж да остави след себе си нещо, да бъде запомнена. Проява на тих бунт срещу неизбежната тленност, отгръщаща следващата страница за нови поколения. Тази част от книгата на Ангелов може да се разглежда и като самостоятелна творба: мозайка от поетични разкази, споени в условно единство върху развитието на обществото напред. По редовете шестват имената на богове и на реално съществували люде: поети, военачалници, императори. Чрез посланията им, непряко, се докосваме и до сивата маса, макар нейният час още да не е настъпил. Защото според автора някой осенен от съдбата трябва да я води напред. Да насочва атавистичните й щения в името на държавността. И именно едно обобщеното понятие за личността, в градината на своето време, в различни епохи и исторически обстоятелства, е лирически герой на книгата. И тук откриваме градация. Над всички – военачалници, духовници, откриватели, Ангелов поставя творческата личност. Белязана с печата „луд” откакто свят светува, та до днес. В гражданската пирамида тя заема особено място и се раздвоява. Практичните се поставят в нечия услуга. Истинските дарования търпят присмех и декларативно неразбиране. Те озлобяват низшите духом още повече. Защото, осъзнавайки интелектуалната си дарба, са борбени и мислят самостоятелно. Византиецът Михаил, Франсоа Вийон, Молиер, Шекспир, Пушкин, Есенин… подлежат на ругателства или куршум. Но са осъдени на безсмъртие от своя най-верен съюзник: времето. В прашните ъгли на паметта мъждукат имената на нявгашни величия. Творческите личности горят с ярко-ароматен пламък в човешката цивилизация. Която, погледнато обективно, би била немислима без тях. Привидната ирония, с която Георги Ангелов пише за тях, още повече засилва усещането им за значимост пред „радостите” на пълния стомах, ситото доволство и еснафската изолация от всеки инакомислещ:
О, Шекспир ли? Познавам го – един
от многото драскачи на пиеси.
Бракониер. Ръкавичарски син.
Живееше със някаква метреса.
Съседи бяхме – помня го добре:
известен беше, Бог да го пожали,
със навика си често да се вре
във кръчмите на крайните квартали.
Приказваше си сам на глас. Дори
твърдеше: “В мене има други хора.”
Но виждахме, че пише за пари.
Издържал с тях и копеле, говорят.
Пиесите му? Не, не съм ги чел.
Но мисля, че и сам не ги ценеше.
Една – две гледах. Глупост без предел.
Но както казах, твърде беден беше. („Укротяване на опърничавия”).
Втората част от „Ненамерени хроники” също може да се разглежда самостоятелно. Тя се отразява във вече разказаното за света и поставя акцент върху България. Имам чувството, че след дълъг, уморителен път, авторът присяда край своето си родно огнище. Ще ни разказва тихо, но със страст, за Аспарух и Тервел. За богомилите, за чужди нахлувания в светите ни земи и за потоците пролята невинна кръв. За бранни победи и унизително робство, отхвърляно пак и пак от горди предци – Евтимий с манастирската молитва на заточеник, Паисий със слово, Волов с дарен на свободата живот… Но ще има ли слушатели? Ще има ли следовници сред читателите с твърдението, че българският род е дал много на света? Че според атонския монах „голям е той бил и пак ще да стане“? Не живеем ли във време на измамни миражи за власт и богатство? Забравяйки, че в отвъдното не отнасяме нищо друго, освен собствените си грехове?
Несъмнено да, ще има… И всеки, прочел „Ненамерени хроники”, трябва да се самоопредели: българин ли е или безродник. Може ли с нещо да помогне на страната си, вместо да я хули, тръгвайки на гурбет. Книгата на Георги Ангелов, особено във втората си част, е ново утро за спящи съвести. За хора, които още могат да се гордеят с миналото си и с дедите си. Вместо да търсят поредния телевизионен сапунен сериал. Поетът не просто възражда героиката на родовата памет. На личното „аз” за себе си и обществото, родено векове назад, за да оцелее, търсейки брод към модерно бъдеще. Той полемизира, противопоставя имена и събития на делника в днешна България. Отново бедност, разделение, отчаяние. Отново властни христопродавци се разпореждат с людските съдби – така, както с паметта на Левски в Народното събрание – някога. Страшно е:
В дома на глухонемите деца,
затрупан под снега от две недели,
разбираш по изпитите лица,
че на доброта сме обеднели.И с трън да завъртиш тук няма нищо,
което да издава, че светът
за тях се е загрижил – те са нищите,
които чака благодат отвъд. (* * *).
Да, в България царува „нов” ред. Законите са избирателно безпристрастни, човек за човека е вълк. Силните на деня могат всичко. Слабите нека мрат. Над всички в сивотата на явна безнадеждност размахва криле куха политическа реторика. Нима сме робско племе? Нима бунтът на Балканджи Йово е смешен и морално овехтял? А семейството – тясна клетка, в която млади и стари се давят във взаимна неприязън? Може би. За жалост, „снимките” от нашата действителност, намерили място по страниците, са верни. Чест прави на автора, че не смекчава циничната им реалност. Че не ни утешава с благи надежди за промяна. Връщането му в историята е опит да ни дари с мъничко гордост за дела, макар сторени не от нашите ръце. Да ни спомни, че сме потомци на гордо племе. И вместо да роним сълзи пред трудностите, да погледнем в съседните дворове. Където близки по съдба народи градят реалното си бъдеще върху костите на почитани герои. Вместо да протягат ръце за къшей към по-щастливи държави от близо и далеч. Личното достойнство според Ангелов се корени върху националното достойнство. Върху бойните знамена пред Одрин, но само там ли? А днес, в нечия политическа угода, те са дадени за храна на молците в сбутан музеен ъгъл. Кой отново ще се прежали, за да насочи гражданството към по-добър хал? Кой е новият месия, издигащ иконата на България над всичко и над всички? Къде са поетите, хората на духа? Навярно вече строят барикади?
Чужди са ми като юдаизъм
за повярвал във Христа човек
крачещите тези катаклизми,
буренясалият им хендек.Видно е, България умира.
Но вторачени във своя пъп,
те се дуелират със всемира
все едно, че той им има зъб. („Писатели”).
Ако е вярно, че в пространството и времето съществува прераждане на националната доблест, „Ненамерени хроники” илюстрират именно този феномен. В плоскостта на Ботев – Захари Стоянов – Вазов – Смирненски – Вапцаров – Пеньо Пенев и писалите след тях чувствителни и ярки пера на българската поезия. Георги Ангелов прави блестящата събитийна интерпретация в новата си книга. Уверено твърдя, че връщането на автора в миналото е вид новаторство за съвременната българска литература. Защото в днешните й образци, особено в младата поезия, темите са почти лишени от историчност. Там, като в криво огледало, се мярка една непозната, идеализирана Европа и светът такъв, какъвто биха искали да е. За тяхна жалост ще кажа, че в писаното слово чудотворно зачатие не е възможно. Истинското творчество винаги започва от реалните дадености на историята, фолклора, бащината стряха, за да се влее в днешния ден и в полета на мисълта… някъде. Дори символизмът е следствие от живия живот, макар и като негово бягство. Бих преименувал „ненамерените” хроники на Георги Ангелов на „пролетни” хроники. Защото написаното в тях е покана за събуждане на българското общество в името на страната ни. На нейния авторитет, нявгашна слава и човешки права. В името на хората по нейните полета и балкани. В името на нашите общи мечти и начинания. Далеч от ярема на чуждестранни и нашенски наглеци, оставени да дерибействат от разни политически бакали. Книгата „Ненамерени хроники” е творба, целебно оздравяваща днешния ни ден. Време беше да се роди! Отдавна беше време…
Георги Н. Николов
- Да те виждам…
..
.
.
.
Да те виждам – Само туй желая.
Утрините светли в моята душа.
Красотата ти да ме докосва.
Да те виждам – Пролетта.
Разцъфват в мен – Светове.
Живота сякаш друг е – Необходимост.
Облива ме притихналост – Пенлива река.
Да те виждам – Лятото.
Ярки светещи звезди.
Хармония вътре – Възвишеност.
Прилепващи две тела.
Да те виждам – Есента.
Натежела, вкусна – Вечерите.
Прохладата да гушат.
Да те виждам – Зимата.
Изчистена и бяла – Зараждаща.
Жажда за новото – Вечността.
Да те виждам – Само туй желая.
.
Нури Джурин
- Пази, Боже, сляпо да прогледа!
„Далече ли е, аго, Цариград?“
Тъй както виждам – доста е далеко!
Но близък се оказа оня ад,
за който ни напомняше Алеко.И дядо Петко днес да би решил
за среща пак сина си да помоли –
изпъден ще въздъхне, и немил
сред хала на житейските неволи.И не за консул по широкий свят,
но много по-наблизо да походи –
ще види някой бляскав депутат,
на който са му чужди вси несгоди.Избраник уж, но с ледно бяла кръв.
Досущ Белокръвчанин, но без корен…
Поискал с големците да е пръв,
и с горните да си царува горен.Поспри се дядо! Трепета удръж!
Не тръгвай да гориш от лоша сгледа!
Сълзите ти ще рукнат като дъжд
на тъжния ми стих по словореда.Че всеки, който стигнал би до цар,
измъкнат от мизерната си ниша,
сърцето си продава на кантар
и злият дявол в думите му диша.Вратата ще ти тръшне. Ослепял.
Безроден скот сред лъскави говеда.
Че в болката на бащината жал
не е възможно сляпо да прогледа…Ясен Ведрин
