Всичко от литература

литература

• На вашето внимание: „БУРГАС. Сантиментални истории“

  Част от „историите” в тази книга са публикувани в: www.morskivestnik.com, www.nessebar-news.com, www.eurochicago.com, електронно списание „Литературен свят“, елeктронно списание LiterNet, www.fakel.bg, вестник „Черно море”, вестник „Десант”, вестник „Народно дело”, вестник „Черноморски фар”.

  © Георги ЧАЛДЪКОВ, автор

   

   

                                                      ПРОЛОГ

  Идеите идват и си отиват. Историите остават.
  Насим Талеб, „Черният лебед“

  На 4 февруари 2011 г. в Бургаската художествена галерия „Петко Задгорски“ бе представена „История на Бургас“, написана от професор Иван Карайотов, Стоян Райчински и Митко Иванов. Така „Бургас – есенни сънища“ (Динко Хаджидинев), „Загадъчният град“ (Митко Иванов), „Магията БургаЗЪ“ (Катя Стоянова), „Пътуващият град“ (Иван Бубалов) изплува „от древността“ и заедно с „Вечното пристанище“ (Иван Карайотов, Петя Кияшкина, Константин Господинов), „Остров Света Анастасия“ (Иван Карайотов) и „Големият залив“ (Стефан Апостолов) достигна „средата на ХХ век“. В своето слово професор Карайотов говори за уникалната история на Бургас. Дано всеки от нас е взел и съхранил частици от бургаската уникалност. В тази книга с 50 982 думи разказвам сантиментални истории за Бургас от средата на ХХ век до началото на второто десетилетие на ХХI век.

   

  –––––––––––––––––––––––––––

  Цялата книга може да се изтегли и прочете оттук:

  БУРГАС. Сантиментални истории BURGAS. Santimentalni istorii

  Еврочикаго

• (Л)афоризми
  Джони Пенков

  из „Краят на една незапочната любов”  (С., 2001)

   

  

  Човешките отношения не са за пред хората.

  Любимата ми ме напусна. Сега няма кой да ми пречи да я обичам.

  Предлагам да се извършва финансова ревизия на всяка война. Тогава хората действително ще разберат кой е спечелил и кой е изгубил.

  Има любов от пръв поглед, това е късмет. Но по-често има отегчение от пръв поглед.

  Истинските любовници разголват душата на жената. Аз съм по-повърхностен и се задоволявам само с тялото.

  Не може да обичаш силно и да си запазиш достойнството. Така е и с любовта към Партията.

  Алкохолът и партията не прощават никому.

  Когато един мъж започне да не обръща внимание на жените, започва да не обръща внимание и на себе си.

  Народите узнават цялата истина за една власт години, след като тя слезе от сцената. Иди тогава я гони.

  Парите се изкарват трудно, а се харчат лесно. Ето защо не е рентабилно да се занимаваме с изкарване на пари.

  Напих се, после повърнах. Ех, младини…

  Не са модни вече гънките на мозъка, а гънките на врата.

  Минавах под твоя балкон случайно. Като по чудо се появи ти, мила. Погледнах те за секунда и разбрах – какъв късмет, че се отървах.

  Не ме е срам, красавице, че живея с трохи от твоята любов. Срах ме е да не вземеш да ми я посветиш цялата.

  Може човек да поумнее, но трябва да знае, че го прави на своя отговорност.

   

• Кратка история на Македония 🙂

  Преди няколко седмици Стефан Командарев ни показа от мобилния си телефон трейлъра на някакъв македонски филм, а пък ние от благодарност му показахме няколко литра червено вино от Ивайловград и свинско джоланче на фурна. Бяхме се събрали в нашата ложа или, както е познато на ограничен кръг абсолютно деградирали чревоугодници – „Кратуните” – малко заведение недалеч от съдебната палата, докоснато от божествено вдъхновение и благословено с гениален готвач.

  – Кръчмарю клет! – повика го Батко. – Ела да видиш нещо.

  Всъщност „Кръчмарю клет” не е случаен зов. Наскоро съдържателят на „Кратуните” официално беше получил клубни атрибути. Всеки член на Клуб „Алкохол” си има титла и зов, които са различни. Например Батко е „Генерален секретар на Клуба”, а аз съм „Лорд извратител на словото”, но се зовем помежду си с „байно” или в особено тържествени случаи – с „байно льо”. Съдържателят (и готвач) на „Кратуните” получи пък титлата „Странджата” и правото да бъде зован от членовете на Клуба със зова „Кръчмарю клет”.

  – Ела да видиш какъв филм са направили македонците!

  Филмът беше скъпо направен, сигурно бюджетът му е бил половината от брутния вътрешен продукт на Македония. Сниман много професионално, в хубави картинки разказваше за Втората световна война, българската армия и македонската съпротива, сведена до дискретно показване на среден пръст от волен футболист, който уж прави нацисткия поздрав (il salute romano). Нещата добиваха допълнителна тегавина от обстоятелството, че филмът разказваше за футболни мачове, а това далеч не е най-вълнуващата тема, поне за нас. Мръсните български нацисти във филма с помощта на оста Рим-Берлин-Токио наредили някакви мачове така, че „Левски” да бие съответния отбор от Скопие, който, разбира се, е много по-силен. Това било направено, защото треньорът му бил евреин, а пък гадовете не можели да допуснат отбор, трениран от евреин да победи фашисткия „Левски” от София. После българските нацисти радостно изселвали вардарски евреи в концлагерите. Нещо такова.

  – Хм!… – каза Странджата, който по принцип е пестелив на думи.

  – Съпротива казваш. И кой е оглавявал тази съпротива? Александър Македонски ли? – попита Милен и си бодна от салатата с веяни свински гърди, праз и червен пипер.

  – Всеки може да е бил – обясни Батко: – и Наполеон, и Чингиз хан, и Юлий Цезар. Те нали са македонци…

  – Аз пък все ги бъркам всичките тези тракийци, добруджанци, граовци, македонци, шопи и какви ли не още – призна си Светльо Каубоя, който не е никакъв каубой, а е рекламист, но пък много обича коне, има си и си ги гледа в своето ранчо недалеч от София.

  – Е, не си прав – каза Милен. – Казваме „Александър Македонски”, а не „Александър Шопски” или „Александър Добруджански”.

  – „Александър Македонски” не беше ли Оперетата?

  – Не, тя е „Стефан Македонски”, но той пък е от Сливен.

  – Както и да е – вдигна ръка Батко, за да прекъсне този разговор, който застрашително поемаше в нездрава посока. – Аз понеже имам роднини в Охрид, чувствам македонския въпрос много близък.

  – Той, този въпрос – поклати глава Странджата – си има много лесен отговор.

  – Освен това чувствам – продължи Батко, като се направи че не е чул забележката на Странджата, – че съдбата ми е отредила призвание, че иска да оставя нещо на македонците и това нещо да бъде кратка история на Македония, която малките македончета да учат в училище и чрез нея да укрепват националната си гордост.

  Сигурно и преди е ставало дума, че по образование Батко е историк и следователно Съдбата съвсем правилно се беше обърнала именно към него, а не, да речем, към мен, Милен или, не дай, Боже, към Командарев. Батко умее да провижда назад в хилядолетията, да извлича от тях факти и да ги превръща в истини единствено с острието на своята блестяща мисъл. И ето го сега: оглозга едно попрепечено агнешко котлетче, избърса си устата със салфетка, отпи голяма глътка червено вино и започна в академичен стил:

  – В началото Боже Саваодовски създава небето и земята и казва: „Нека биде светлина и нека изникне земјата со зеленило!”. Речено-сторено. Светът вече е налице и започва историята на дните му. Тази история първоначално се развива криво-ляво добре. Не след дълго обаче тлеещи латентни тенденции довеждат до кризата в град Вавилон (старото име на Битоля), където нещата се объркват така, че хората се разделят на такива, които заявяват, че са македонци, и на инакви, които не признават, че са македонци. Това принуждава Боже Саваодовски да коригира хода на историята, като затрие всички, които твърдят, че не са македонци. Решава да залее творението си с много вода и да издави всичко живо. За да оцелеят обаче македонците, съобщава намеренията си на Гьорче Ноевски и му дава инструкции как да построи големия ковчег, станал известен по-късно с името „Ноевски ковчег”. Гьорче Ноевски има трима сина – Люпче, Перо и Гоце. След потопа те се пръскат по света, като Люпче се заселва в Европа, Перо отива в Азия и там дава началото на македонския клон, който изобретява барута и хартията, а пък Гоце ражда всички негри и индианци, които в по-късни векове македонците на Люпче и Перо ще открият по географски начин и ще ги цивилизоват.

  Обаче някъде в тъмните хилядолетия между сътворението на света и изобретяването на Интернет се случва важно историческо събитие. Неясно откъде се появяват другите народи и започват да се ползват от културните достижения на македонците и да крадат историята им. Така например, пияните от черна бира англичани започват да твърдят, че Райчо Панте-Генчовски и той бил англичанин, и дори извращават името му на Ричард Плантагенет – Лъвското сърце, а датчаните приписват на някакъв свой принц думите на македонската народна песен от Прилепско „Да бидеш или да не бидеш: еве у што е въпросот”.

  – Всъщност – каза Милен и си сипа малка чашка кафява смокинова ракия, – именно македонската култура е тази, която запалва просветителския факел на каменната ера.

  – Точно така – веднага се присъедини към него Батко, сипвайки си и той от смокиновата ракия, а пък и другите си сипаха, с изключение на мен, който си налях крушова. – Както преди време съобщиха македонските медии, археологическа находка доказва, че македонският език е съществувал и то в писмена форма преди 77 000 години. Вероятно той е тласнал маймуночовеците по пътя на прогреса. За съжаление, тази писменост после изчезва за известно време, за да я открият дявол знае откъде Кирил и Методий и да си я припишат.

  Батко направи кратка пауза, за да отиде до бара, откъдето се върна с бутилка „Хенеси” и голяма тумбеста чаша. Сипа си, завъртя няколко пъти чашата в отворената си длан, за да се освободят ароматите, после отпи и продължи:

  – След каменната ера идва бронзовата и в Египет построяват пирамидите, които и до днес изумяват с математическата точност, с която единият им ръб е ориентиран към звездата Сириус, а другият – към Скопие. Тайното египетско познание вдъхновява античността, която после пък разпалва Ренесанса след кратко средновековно прекъсване, настъпило по причина че Македонската империя, неправилно и клеветнически наричана Римска, пада под ударите дивите македонски племена от север. Империята се разцепва на две: Западна Македонска, наричана „Свещена” като и всичко македонско, и Източна Македонска, наричана за удобство Византия, по името на античния македонски град Бизанциум. Именно нея хищните кръстоносци опитват да затрият, но македонският цар Калоян обърква сметките им. И ето че идват турците. Тук трябва да отворим една скоба, за да подчертаем дебело, че турците и гърците не са македонци. Турците не са, защото не могат всички да бъдат, а пък гърците не са, защото ако бяха, то тогава и Александър Македонски щеше да е грък, а пък той не е. Българите само частично не са македонци с изключение на някои от монарсите си, които са. Както и да е, Османската империя и тя на свой ред си отива и Балканите преоткриват националната държава, открита от македонците още преди 77 000 години и още тогава наречена МАКЕДОНИА, изписано с кирилица от дясно на ляво на онзи археологически камък, за който вече стана дума. През следващия век новите национални държави се отдават на подлости и машинации, в резултат от които Македония се свежда до нещо с население колкото София с тази разлика, че половината от това население са албанци, турци и цигани.

  – Пука им на македонците! – махна с ръка Милен и си сипа коняк в чашата от червено вино, с което предизвика вълна на потрес и погнуса в цялата компания. – За хиляда – хиляда и петстотин години националните държави ще отмрат и всичко ще си дойде на мястото. А какво са 1500 години на фона на македонския континуитет от 77 000!

  – Важното е че през цялото това време не са изгубили чувството си за историчност, което е било еднакво остро и в годините преди началото на каменната ера, и в наши дни, както личи от историческия филм за футбола и войната, с който започна целият този разговор – каза Светльо и поиска сметката.

  Докато Странджата я приготви и донесе, изпихме по едно малко уиски с малка бира и приготвихме недовършената гарафа с червено вино за из път. Платихме и излязохме на улицата. Стефан се подхлъзна на една замръзнала локва, но ние ловко го уловихме и го спасихме от позорно и болезнено падане. Хванати така под ръка, образувахме нещо като южнославянско хоро и запречили целия тротоар, някак си естествено запяхме: „Що ми е мило, мило и драго во Струга града, мамо, дюкян да имам”.

  – Ех, да имах сега да ви снимам отнякъде! – залитна режисьорът Стефан. – Да се видите на какво приличате. И дали изобщо приличате на нещо…

   

  Източник:  c2h5oh.org
  

• Некво никво

  Разказ от Иво Сиромахов

   

  Над мрачните панелни блокове на «Люлин» падаше здрач. Йорданка Т. дояде филията с лютеница и написа във фейсбук: 4ao az otiwam na nekfo parti. Трима души лайкнаха статуса й.

  Йорданка Т. отвори гардероба и започна да се накурвя. Прашките прозираха под белия панталон, сутиенът подпираше толкова мощно гърдите й, че те всеки момент щяха да изскочат под напора му. Гримът й беше агресивен, като на евтина проститутка.

  Йорданка Т. не искаше да е евтина проститутка.
  Тя искаше да е известна.
  Искаше жълтите вестници да пишат за нея.
  Искаше Благой Георгиев да й вика «здрасти», като я види.
  Искаше, като отиде на чалготека, Азис да я поздрави по микрофона. Да каже: следващата песен е специален поздрав за Дани. Не за Йорданка, а за Дани.
  Йорданка Т. не харесваше името си. Смяташе го за селско. С такова име как ще пробиеш в хайлайфа…

  Йорданка Т. искаше да е част от хайлайфа.
  Тя не искаше да работи, защото знаеше, че с работа в България няма да прокопсаш. Родителите й цял живот са блъскали от сутрин до вечер. И кво? Нищо. Майка й няма пари за едни ботуши, ебаси.
  Йорданка Т. не искаше и да учи, щото за кво да учи? В хайлайфа никой няма да те пита колко е седем по девет.

  Йорданка Т. беше заслепена от блясъка на известните. Веднъж видя на живо една от Златките и се разтрепери от вълнение. Искам и аз да съм като нея, шепнеше, искам и аз да съм като нея…
  Друг път видя Валери Божинов, който играеше кючек с други изтъкнати спортни деятели. Боже, колко е сладичък, помисли си Йорданка Т. и цяла вечер не свали поглед от него. По едно време й се стори, че и той я погледна и копнеещото й люлинско сърчице радостно се разтупка.
  Йорданка Т. не беше общувала лично с никой от българския хайлайф и нямаше как да знае, че зад лъскавите фасади се крият човешки развалини. Тежките им парфюми не можеха да подтиснат натрапчивата миризма на цървули.

  Йорданка Т. си даваше сметка, че може да влезе в тия среди единствено по полов път. Знаеше, че вагината й е ценен актив. И че ако извади късмет, би могла да я продаде на добра цена.
  Йорданка Т. имаше много модели за подражание. Тя гледаше всички риалити програми, в които плътта среща капитала – «Милионер търси жена», «Курви търсят спонсор», «Зоофил търси козичка»…
  Тези предавания й създаваха усещането, че на пазара има голямо търсене на свежа плът, но това беше илюзия. Истината бе, че предлагането на срамни устни надвишава многократно свободните капитали в мъжките портфейли.

  Йорданка Т. не искаше много от живота – стигаше й някой да я измъкне от спарените люлински панели и да й купи малко апартаментче в центъра. Малък автомобил, за да ходи с него на фризьор и двеста-триста лева на ден, да си харчи в мола.
  Обаче все не попадаше на точния човек.
  Първото й гадже я биеше, второто го вкараха в затвора за продажба на наркотици, третото изчука всичките й приятелки.
  Не броеше авантюрите за по една нощ. Те бяха по-скоро за имидж и не й носеха почти никакви финансови постъпления.

  Йорданка Т. се качи на таксито й му каза да кара към Син Сити. Бакшишът я изгледа с неприкритата омраза на човек, който знае, че никога няма да чука такава жена. «Мама ви дееба, курвенска», помисли си.
  Йорданка Т. слeзe пред заведението и се заизкачва по стълбите. Стори й се, че единият мъж от охраната й кимна. Но всъщност кимването не беше за нея, а за жената, която вървеше зад нея – известна шивачка, която настояваше непременно да я наричат «дизайнерка». Прическата на шивачката беше потресаваща – приличаше на щраус, който току-що е преживял яростна атака от цяло ято грабливи птици.

  Йорданка Т. застана до бара, поръча си натурален сок и се заоглежда. Дали пък някой няма да ме почерпи? Погледът й шареше по вип-сепаретата. В тях разпускаха няколко провалени футболисти, един висш полицай, един наркотрафикант и двама депутати. Но Йорданка Т. беше закъсняла – около компанията на известните вече танцуваха няколко почерпени момичета и навираха бюстовете си в лицата на виповете. Миришеше на тестостерон и банкноти.
  «Налазили са ги курвите», помисли си Йорданка Т. и се ядоса. Днес щеше да се прибере без трофей.

  Допи си сока и си тръгна.
  Калта пред блока стигаше до средата на изящните й прасци. Бездомен помияр изръмжа зад контейнера за боклук.
  Йорданка Т. се прибра вкъщи и се загледа в безутешния пейзаж зад прозореца. Отвори хладилника и извади започнатото бурканче с лютеница. Намаза си една филия и я захапа.
  Не чувстваше нито тъга, нито разочарование.
  Само усещане за пустота.
  Некво никво.

   

  Източник:  Ivosiromahov.com
  

• Цоглавец

  Разказ от Любомир Николов

   

  Като войник служех в едно секретно поделение. Няма да кажа кое, не ме питайте. Секретно е. Ротното куче имаше проказа. Всички имахме алергии, чешехме се по цял ден. Поделението беше на един хълм с лош вятър. За да сложат ракетите бяха разровили старо гробище. Нищо не бе наред. Трима войника бяха дъвкали татул. Вече не бяха същите. Началството ги бе оставило да се разхождат увити в чаршафи дни наред. Всички виждахме привидения.

  Помня първия път, когато ме изпратиха караул – старите войници се кискаха как ще изкарам цяла вечер с оня “цоглавец”. „Какъв е?” – питам ефрейтора. „Ами цоглавец – едър такъв един, говори като прадядо ти и нищо няма да му разбереш. Все едно, че е дошъл направо от Първото българско царство”.

  Застъпих на поста, където пазехме ракетния погреб. Тръгнах с едно почитание към стария войник и намерих Илиан, така се казваше, прилепил ухо към погреба, слухти като огромен палаш и бакенбардите му стърчат. Направи ми знак да мълча. Помълчах, той слухтя известно време, въртя очи във всички посоки и после каза:

  – Не се чуват веке ич.

  – Кои не се чуват?

  – Вампирете.

  – Че има ли тук вампири? – питам го и страхопочитанието ми се обръща на подозрителност.

  – Секъде има вампире. Ама тука са коджа, щото земъта е дълбана.

  – Защо е дълбана? – питам. Вярно е, че не му разбирам всичко.

  – Земъта е разтурена, кога са ровили за ракетите. Вампирете си сакат дупката. Нема да се кортулисат лесно.

  – А, ясно. А ти защо така приказваш?

  – Секогаш така съм приказвал. Бех сирак, та ме отгледа дедъ ми. Он е офчар и я се с него съм ходил. Много е убаво да си офчар – меташ един япанджак, сфириш на офците на кефал и одиш – казва и погледа му се рее по отсрещните хълмове.

  Сигур сака да е офца.

  – Ти вампир виждал ли си? – питам го.

  – У село имаше един вампир. Вечер кога се стоката разтура, он срещне коньето и яане конь. И препуща, а нищо не се вижда на коньо. Един кон го спънааме и пуцааме по вапиро деке падна отпред. Нищо се не виде, само крвища останаа.

  – Виждал ли си ги тия нашите вампири?

  – Не сам. Сал сам ги чул. Ако ги видим, ке пуцам.

  Такива ги разправяше Илиан, гледа те отгоре, гласът му идва като от пещера, по-стар с двеста години, а говори врели-некипели. Редовно се падах с него наряд. Пазехме свръхмодерната ракета, а той се ослушваше за вампирите. Мислех си, че сме страшна бойна единица.

  – Илиане, що ти викат цоглавец?

  – От сам едар. Я не сам баш цоглавец. Цоглавците са артък хора, дето ги напраил Господ. Господ първо направил миниците, ама не му аресале, после направил цоглавците. Биле големи, стигали небото. Посред челото имали едно око, кат яйце на кокошка. Ама не видели добре какво става долу на земъта и се суревали, га минат през капинак, и измреле. Цогловците капинака ги изтрипал. После Господ напраил средните ора – кат нас.

  Седим си по цели нощи с Илиан, мълчим и се чешем. Алергията ни мъчи. Нещо тропа из хангара. Като погледнем е празно, няма никой, ама се тропа. По едно време пристигна тоя, дето беше дъвкал татул. Увит в белия чаршаф, ни парола казва, ни нищо. „Стой – викаме – Никодиме”, а той не спира. Пускаме го да дойде при нас. Ами, ние ако се трепем помежду си, кой ще трепе вампирите. Не е добре момчето.

  – Стреляйте, стреляйте в крака, че да се отърва и да ида в болница – казва с трепереща устна. Като болните от морфея има виолетови екземи по долната устна.

  – Защо така? – питаме.

  – Вампирите вървят по мене и викат: скочи от камъка да се утрепеш. Скачай. Скачай! Така ми викат  – казва Никодим и се завива с чаршафа, че трепери.

  – На мене нищо не ми викат, ама онзи ден ме спънаха – сещам се, защото си беше вярно.

  – Не е арна тая работа – заключва Илиан.

  Седим тримата и се чешем. Може да не е алергия, може пък да е от нерви.

  – Мене ми хортуват, вампирете, да ида, да отвора артелната и да ям. Га бех малак, много ядех. Готвиле са ми гъшчица цала, и я па нема-нема и я лапнем набързо – казва  Илиан блажено. – Много ядех и дедъ ми сакаше да ме даде зет некъде. Сгодеваха ме седем пати, да се махна от кащи и да не ям повеке, ма шест пати бегах от годежа, а на седмия се сгодих, оти аресах булчето.

  – Как е булчето, а? – питам го.

  – Арно е булчето, арно. Еднаж сам уморен и викам: “Ела ми сипи чорбица, да

  кусна некоя лъжичка”. А она вика: “Сипи си ти, че кравата иде.” И я като наведух тенджурата напреко и й се откина дръшката, расипа се чорбъта и ми изгори едната нога. “Олеле!” – викам. Она като чу, дотърча тутак. Па като виде расипана чорба и строшената тенджура, докачи машите, па по глава, по врат и ме истласка на улицата. И я си поплаках. И минава еден аркадаш и пита: “Оти ревеш?” И я му разправих. А он вика: “Арно е булчето, оти ти дава да плачеш. Моята кога ме бие, не дава ми да кръкнъ, се вика: “Млъчи! Млъчи! И удря с машете дето завърне.”

  Цяла вечер за неговото булче си говорим, а Никодим мълчи, потънал в депресия.

  След няколко дни Никодим скочи от камъка и си счупи крака. Командирът при тоя инцидент го изпрати дисцип, защото нарочно искал да си строши крака. Не разбра тоя началник, че Никодим живота си искаше да строши, защото така му говореха вампирите.

  – Повеке така се не деяни, ке ги избием вампирете – каза Илиан и мълча дни наред.

  После, после вече не е за разправяне. Илиан повикал една бабичка от неговото село да му каже как се мамят вампирите. Тя му дошла на свиждане, седнали, както си му е редът, и бабата му дала една бохчичка вътре с две торбета – едната с бахур и кървавица от неговото булче, другата с една смес, на която никой вампир не може да устои. Сместа се разбърква с малко биволско млекце, както ми разправяше после Илиан, и се оставя кога е пълен месеца в една дупка. Кога се съберат вампирите в дупката, се мета едно запалено кандило с тамян и се вика три пъти “Господ да ви убие!”. И това взе, та свърши работа. Не се разбра дали вампирите умряха от тамяна или щото гръмна ракетата, ама изчезнаха и се не видяха. Илиан с оня бъркоч подмамил вампирите в погреба, че нали там най-много обичаха да се събират, и като се събрали, хвърлил запаленото кандило. Кандилото тляло, тляло и запалило шумките, а те подпалили ракетата. Като тресна оня железен погреб, се разтрепера целият хълм. И се нагря земята. Който беше бос си изгори краката, а който беше с кубинките, му се стопиха гумите. На някои им пламнаха косите, но умрели нямаше.

  Командира на поделението, щото беше баджанак с министъра, му телеграфира, че конверсията в нашето поделение сме я започнали успешно и е унищожена първата ракета; и министъра му каза “Браво!”. И после и на министъра му казаха “Браво!”. Илиан при това положение не можеха да го накажат, а го произведоха ефрейтор. Ей така тръгна конверсията, един цоглавец я отпочна, но не мога да кажа в кое поделение. Секретно е.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Любомир Николов е роден през 1961 г. в гр. София. Завършил е Психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е във Варшавския университет.

  Сборникът му с разкази „Въжеиграчът Карой” („Сиела“, 2009) е номиниран за наградата „Хеликон”.  Носител е на наградата „Чудомир” за 2008 г. и на други литературни награди. Книги на Любомир Николов са публикувани в Амазон, Барнс & Нобел и Кобо.

   

• Среща на гара Подвик

  Разказ от  Вили Димова

  …Тръгнахме през нощта. Пътувахме с влак. Беше тъмно и студено. Толкова беше студено, че можехме да правим ледени фигурки с дъха си.

  Спряхме на малка гаричка. Трябваше да изчакаме друг влак, за да продължим нататък. Наближаваше утрото. Вътре в гаричката беше топло. Огънят пръскаше светлина чак до вратата. В стаята нямаше никой. Беше така чисто и уютно, че ми се прииска да се сгуша до прозореца. Първите слънчеви лъчи пробягаха по върховете на елите, наблизо бе връх Българка. Полите на планината стигаха чак дотук и сякаш гората бе красива по краищата им дантела.

  Наблизо се обади куче. Вратата се отвори и влезе стопанинът. Бил на сутрешната си обиколка. Поздрави ни с добре дошли и ни почерпи с топло кафе и препечен хляб. Оттегли се настрани, за да не ни безпокои и да прекараме времето си тук, както намерим за добре.

  Той седна до прозореца и, унесен в мълчание, се пренесе някъде. После задържа дъха си, като че да съхрани мига, и се върна в реалността. Вдигна очи, спря погледа си на мен и попита:

  – Как е пътуването? Забравиха да спират влаковете тук, правят го  само като закъсат. Пътуващите влизат в гаричката, за да се стоплят. А като си тръгват толкова бързат, че забравят и вратата да затворят.

  – А защо не им кажеш?

  – Да кажа?! Тук чистото се вижда и топлото се усеща, нали…?

  –  В една книга прочетох, че хората, за да се разбират, трябва да направят крачка един към друг.

  –  Прочела си го, казваш… Прочете ли как се казва гаричката?

  –  Подвик. Почти като подвиг.

  –   Почти. Но не е.

  –   А аз си мислeх за Япония, докато пътувахме. Искал ли си да идеш в Япония? Япония беше разтърсена от земетресения. Много хора си отидоха. За нас сякаш времето в Япония е спряло, замряло е в заличените сгради, квартали, брегове, а то продължава да тече. Толкова е тревожно…

  –  В Япония ме питаш дали бих отишъл. Аз да те попитам нещо: в такава ситуация българите какво биха направили един за друг?

  –  Не знам. Но в България днес сякаш се живее между забравата и самозабравата. Чудя се дали въобще избираме как да живеем.

  –  И с дъщеря ми все това си говорим. Тя пише книга за свободната воля. Казах й: „Дъще, ако разумът може да отсее, ще те разберат”.

  –  Земята се променя. Случайно ли е това, което се случва?

  –  А как се променя човечеството?

  –  Има много трагедии, а със смъртта в България сякаш се свиква. Като че ли нищо не се е случило.

  –  Изглежда се приема като нещо безобидно.

  –  Смърт, която може да е причинена от една човешка грешка, от човешко недоглеждане и безхаберие.

  –  Нима човешкият живот тук не струва нищо?

  –  Аз си мисля и за друго: дали не свикнахме някой друг да носи отговорност вместо нас.

  – Друг да избира вместо теб? Какъв ли избор ще имаш тогава?

  Навън се чу свирка. Влакът всеки момент щеше да потегли.

  –––––––––––––

  ВИЗИТКА

  Вили Димова е родена в гр. Карлово. Тя е филолог по образование. Работила е като редактор в Нова българска телевизия. В момента работи като PR на Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите в Пловдив.

   

• Къде е Рим

   

  Щом обичаш, всичко е истинско 
  и ти е под ръка: 
  слънчоглед,
  обърнат на изток, 
  вливаща се в море река.

  Астрономът в обсерваторията 
  зяпа през телескоп. 
  Но звездите ги няма горе;
  те са паднали в твоя джоб.

  Виж, цветята на януари 
  са разцъфнали като грях: 
  рози,
  далии,
  минзухари. 
  И пчелите жужат сред тях.

  Затова ни пронизва болка:
  блясва жило,
  щом капе мед.
  Любовта има собствена воля – 
  хем разхвърля,
  хем внася ред.

  Но сред славните си отломки 
  тя възкръсва,
  подобно Рим, 
  за да каже,
  че който помни, 
  ще остане незабравим.

  Ти не чуваш ли тази песен?
  Любовта няма своя вина. 
  Тя е само до гpях естествена –
  като страх 
  от височина.

   

   

  Славимир Генчев,

  Slavimirgenchev1953.blog.bg
  

• David’s Child

   

                                                                                           By  Lyubomir Nikolov

   

  I was roaming the basements near the Arts Academy, looking for David. From the depths of smelly holes pretending to be shops, chubby saleswomen shrugged me off. ”Oh, David isn’t here. Nobody has seen him since that woman butchered his canvasses.“, said one. ”Who knows, he may even be dead“, opinionated another. Nobody knew a thing.

  I was searching for David because a friend of mine wished to buy his paintings with the cross-eyed child. The very ones Sonya destroyed with a knife. Everyone here knew the story – every painter, everyone who sheltered in the basements, every saleswoman’s lover had heard it and passed it along further. During the second day after David’s exhibition opened, Sonya had sneaked into the gallery and cut to pieces the paintings with the cross-eyed child. It was their child with David, as she said. Most of the paintings were of her and the child. Sonya hugging the baby, or breastfeeding him, or pulling his hair, and even holding the child upside down by his feet. The baby was about a year and a half old, intelligent, with sharp, penetrating eyes. Eyes like fish-hooks – biting, drilling, never letting go. But the baby was cross-eyed. Just a little bit cross-eyed, Sonya thought, but in David’s paintings there was a horribly cross-eyed child, painted without a trace of love, coldly, as if it was a still-life composition, say, a carcass of a rabbit next to a bottle of Burgundy in a basket. When Sonya saw the old gallery guard napping on his chair, she ripped the paintings with a scalpel and ran away. The guard did not noticed.

  The next day David went to the gallery and started stitching up the remains. He sewed them coarsely with a needle and tread, the way one repairs an old sack, not a painting. Now the baby looked even worse – more like a patient after brain surgery. The coarse stitches made mother and child ugly and painful, like people going through terrible suffering, broken down, beaten beggars. The visitors detain longer in front of restored paintings. People asked who the child was, they were strangely attracted. Determined to prevent new damage, David appointed additional security. He instructed the guards by showing the paintings to them: they had to watch out for the woman depicted. Had to remember her face, so as to be able to recognize her if she came again. Then the stupidest guard asked: ”And the kid? Are we to watch out for the kid too?“

  ”What a douchebag!“, snapped David, ”The baby barely walks yet and isn’t mine.“

   

  Vesselin Vesselinov, C. Hasbrouck, translated

   

  ——————–––––

  Feet biographical information for Lubomir Nikolov

  Lyubomir P. Nikolov lives and writes in Sofia, Bulgaria. His publications include a non-fiction book on psychology, a collection of short stories in Bulgarian (2010) and in English („David’s Child“, 2011), and various appearances in Bulgarian anthologies and magazines, both SF and mainstream. Among his literary awards are a second place in a national short story competition (2006), the 2008 Chudomir Award for humorous prose, and a nomination for the Helikon Bookstore Chain Award for his Bulgarian collection (2010).

   

• Хомър влиза в Рим

  Разказ от Любомир Николов

   

  Епископ Алехандро Молина пристигна в София, възхити се на силуета на Витоша, опита местната кухня, преспа в канцеларията си няколко нощи, посетен от дребни духове, предлагащи ефимерни изкушения, и бързо разбра, че това вероятно ще е най-трудното му назначение. Искаше да се отърси от тежестта на годините и търсеше бъдещето си по върховете на катедралите. Искаше като диша въздухът да го зарежда; искаше като прегръща хора, те да отвръщат искрено; искаше като благославя, някой да види радост в очите му. Искаше ръцете, усмивките и позите да са истински. Епископ Алехандро Молина четеше мислите и като някой чел много книги все по-добре виждаше от какво са направени. Не му харесваше техния субстрат.

  Първото нещо, което направи в новата си канцелария, бе да окачи платното „Влизане на Иисус в Брюксел”. Харесваше тази картина. Напомняше му с помпозния си размер и стотици лица пред колко много хора се изправя, и колко очи го гледат в неговото поприще на духовник. Намираше колко странни са разбиранията на хората за идването на Иисус и изобщо за Божиите дела. Виждаше, че художникът бе нарисувал себе си като Иисус и тая дребна суета го забавляваше. Тази картина бе негов съветник. При всяко ново назначение му даваше съвет как да се справи.

  Още бе чужденец в града. Познаваше добре само шофьора си Игнат, Игнасио, както го наричаше свойски, и той пришълец като него. Прекарваха по цели дни заедно. Игнат, които не блестеше с находчивост, нито с интелект, по-своему му стана близък. Светът на Игнат бе с диаметър десет стъпки и всеки проблем там можеше да бъде решен с дребен подкуп, подмазване или непристойна ругатня. Игнат не се различаваше от месното население. И той беше от паството.

  Епископ Молина не се чувстваше сигурен в града; тукашния дипломатически номер не го пазеше. Доста по-скъпи коли от неговата го притискаха, засичаха, караха го да подскача на задната седалка и да открехва предпазливо перденцето, очаквайки най-лошото, но не, нищо страшно не се случваше. „Всичко е под контрол”, успокояваше го Игнат. „Ако това е контрол, не знам какво ще стане, ако излезем от контрол?”, питаше риторично Алехандро и това наистина разсмиваше шофьора, който с необяснимо задоволство започваше да повтаря: „Ще стане страшно! Да.”

  „Защо е това напрежение между хората, Игнасио?” – питаше го епископът.

  „Какво напрежение, всичко е нормално” – отвръщаше Игнат и натискаше клаксона безспирно. Спираше и потегляше внезапно, от което фигурата на Девата, закачена за огледалото, се удряше в предното стъкло. Жестикулираше и заплашваше всички, които се изпречваха на пътя му с Божия гняв.

  Епископ Молина имаше нужда от малко почивка; мразеше калта на живота, напрежението от нестихващата борба между миряните, правещи това, без каквато и да е принуда. Бе избрал кариерата на духовник, защото епископията, тази защитена територия, се доближаваше най-добре до разбиранията му за ред, спокойствие и разбира се – разкош – изобилие от цветя, кристали, музика, приятни разговори и душевна приповдигнатост. Аристократичната му кръв имаше чувствителни сетива. Калните струйки обаче си пробиваха път до най-неочаквани места и Алехандро Молина откриваше с учудване, че Църквата не е перфектно убежище. Напоследък не се чувстваше добре. Опитваше се да се съсредоточи върху обширната си документация и не можеше.

  Една двумесечна кореспонденцията с L’Osservatore Romano, вестника на Ватикана, го тревожеше особено много. Бе на години и бе свикнал да има ясно мнение по въпросите. Осланяше се, ако не на опита си, то поне на познанията си в тълкуването на текстове. Въпросът от кореспонденцията не му даваше мира. Трябваше да даде мнение дали Хомър Симпсън е добър католик. За първи път трябваше да се произнесе за едно фиктивно същество, за един анимационен герой. Той бил един от най-влиятелните характери по телевизията, така че било важно да се види въпроса от всички страни. От вестника чакаха тълкувания.

  Трябваше да се съсредоточи и да изгледа поредицата. Започна да гледа епизод след епизод. Хомър беше дебел, мързелив, груб, непохватен и невежа, но искрено привързан към семейството си. И докато първите качества не пречеха , то последното бе силно желателно за един добър католик. Хомър продаваше душата си за един донът, но това е метафорично казано, прецени Алехандро и няма отношение към въпроса. Драстичната глупост на Хомър никога не оставаше без последствия и това би било добре, ако Алехандро се съгласеше да го допусне в лоното на Църквата. Фигуративно казано. За сега Алехандро не бързаше да реши.

  В двора на катедралата работници вдигаха шум. Бяха повикали фирма за реставрация на гаргойлите. Работниците чистеха прахта от зъбите им без никакъв страх. В средновековието биха поискали двойна надница за тази прокълната работа. В главата му се забиваха рефрени от радиото на работниците. Чуваше думите, но не разбираше смисъла. Беше някаква неразбираема за него романтика. Последните дни шумът от работата навън го изнервяше, а и не бе само това. Реалните хора му пречеха да разсъждава за измислените.

  Питаше се дали – по същата логика и при новото приближаване на майката Църква към децата й – трябва да даде мнение също за Чубака, Йода, Карлсон, Емил от Льонеберя или пък за свирача от Хамелин. Последният разбира се не беше добър католик. Бе освободил града с музиката си, от напастта на плъховете, но след като не му платили, една нощ засвирил чудна мелодия и всички деца от града тръгнали след него и повече не се върнали. А не бяха ли точно филмчетата, които отвличаха децата от родителите им? В този момент – помисли си – милиони сополиви деца по света киснеха пред телевизорите и вместо Библии в ръцете, държаха дистанционни. Изведнъж задачата му придоби особена важност. Може ли рисуваните същества, занимаващи умовете на толкоз много хора, да бъдат измерени и класифицирани?

  Бе роден в малко селце – Куарт де Поблет, наистина четвърт село, и още на дванайсет бе наясно кой е католик и кой не. Сега на шестдесет и пет не можеше да каже Хомър какъв е. Опита се да гледа на него като на жив човек. Хомър Симпсън бе глава на семейство и много от грешките му можеха да бъдат простени. Настояваше всички да се молят преди ядене. Ходеше на службите и много от репликите му говореха, че мисли за религията. Веднъж каза на Мардж: „Ние трябва да изберем друга религия. Всяка седмица побъркваме Господ все повече и повече”. Друг път се помоли: „Господи… боговете бяха добри с мен. За първи път в живота ми всичко е абсолютно перфектно, нещата са точно така, както трябва да бъдат. Така че, ето я сделката: Ти замразяваш всичко както си е, а аз няма да искам нищо повече. Ако това е О.К., моля те, не ми давай абсолютно никакъв знак!”

  „Да се пазариш с Господ – помисли се епископ Молина – е все пак някаква форма на религиозност, макар и не най-чистата“.

  Търсеше някаква дълбочина в това лице като пъпеш с посадени два косъма, взираше се в очите като гъши яйца – и в този двумерен образ не виждаше отговор на болезнения въпрос. Често му убягваше и логиката на героя с мозък колкото грахово зърно. Ако го сложеха във филм с кокошки, вероятно кокошките щяха да го надхитрят – сигурен бе епископът. Та той не бе от мистичните същества, до които човек не може да се приближи, а може само да ги разгадава. Това, което правеше Хомър, можеше само да се обобщи и от ежедневните му брътвежи да се извади някаква обща нагласа. Имаше ли в нея стремление към нещо по-висше? Вярата разбира се не се измерва с интелекта – не забравяше Молина – и точно заради това подопечният му герой ставаше една още по-трудна загадка.

  Един ден, мислейки за по-възвишени неща от Хомър, погледът му блуждаеше по брюкселската тълпа от любимата му картина и видя две лица, които приличаха на Хомър и Игнат. Бяха близо едно до друго и все едно си приказваха приятелски. „Странно – помисли си Алехандро – ако Игнат и Хомър седнат на чаша бира, биха станали близки приятели”. Представи си ги двамата да си угаждат, така посветени на сетивата, мъдри със своите полумъдрости, роби на коремите си. Нима картината искаше пак да му подскаже нещо?

  От L’Osservatore Romano настояваха до седмица да имат окончателното мнение на епископа и да дадат ясен отговор на читателите си дали Хомър Симпсън е католик. Наскоро Хомър и цялото му семейство получили звезда на алеята на славата в Холивуд.

  Това са си техни светци, каза си Алехандро, на шоу бизнеса. Трябва ли да ги пуснем при нас?

  Алехандро преценяваше последните събития с хладен разум, доколкото можеше, защото сега не ставаше дума за една проста кореспонденция, а за него самия, за способността му правилно да преценява –  и виждаше, че трябва спешно да направи нещо. Та нали, ако той не можеше да се ориентира в света, то тогава не можеше да дава и никакви наставления на никого. А това бе самата същност на дейността му.

  Започна да гледа отново някои серии. В празния ум на Хомър от време на време просветваха правилни мисли. Съветвайки се с разума си, Хомър чуваше глас свише, който му даваше двусмислени съвети, понякога с катастрофални последици. Не сме ли всички така, ако се погледнем отстрани, каза си Алехандро. Тогава му хрумна, че може да даде мнение, само ако намери образа на Хомър в някой жив човек. Започна да му търси аналог. Оглеждаше внимателно хората, които познаваше, и понеже те бяха една шепа, не можеше да се освободи от натрапващата се прилика между Хомър и Игнат. Тези двамата бяха като братя. Коефициента на интелигентност на Хомър беше 55 и на Игнат също. Нима Игнат не завиждаше непрестанно на съседите си, точно като Хомър? Не бе ли и той един самороден брилянт на глупостта, така необходима на човечеството, както и мъдростта. Нима радостта да общува с Игнат не се дължеше точно на потресаващата му, безконтролна глупост, на очарователната му посредственост.

  Църквата в края на краищата е общността на хората и Алехандро винаги бе гледал на Игнат като на подопечен католик.

  Алехандро се усети, че започна да търси оправдания за Хомър. Да, коефициент на интелигентност 55 не е много, но Хомър пиеше, бе изложен на радиация в ядрената централа, където работеше, и имаше забит флумастер в предния лоб. Хомър бе умствено увреден. Една вечер Алехандро изгледа епизода, в който отстраниха флумастера от мозъка на Хомър и неговата интелигентност стана 105. Това, както и в реалния живот, доведе Хомър до нови неприятности и той стана нещастен. Поиска пак да бъде предишния човек. Чак след като му поставиха флумастера обратно, се почувства щастлив. „Не е ли така с много от нас? – запита се отново Алехандро. – Не бе ли подобен и случаят с Игнат?”

  Игнат имаше огромен липом на челото. Издатината бе колкото яйце на пъдпъдък и приличаше на поникващ рог. Не може един епископ да има шофьор с рог, реши Алехандро и плати за козметична операция. Липомът бе отстранен от челото на Игнат. От този момент нататък Игнат често му се оплакваше, че не бил същият човек, гледал се в огледалото и не можел да се познае.

  Сутринта, когато Игнат отново подхвана тази тема, сочейки челото си, Алехандро му се скара:

  – Не е богоугодно да се оплакваш. Та ти си католик. Не бъди като Хомър – и продължи, ободрен от яснотата в разума си – Хомър е католик. Хомър Симпсън влиза в Рим!

  Остави нищо не разбиращия Игнат и седна да напише отговора до  L’Osservatore Romano.

   

  ––––––––

  ВИЗИТКА

  Любомир Павлов Николов е роден през 1961 г. в гр. София. Завършил  е психология в СУ „Климент Охридски“. Специализирал е във Варшавския Университет.

  Сборникът му с разкази „Въжеиграчът Карой” (Сиела, 2009)  бе номиниран за наградата „Хеликон”.  Носител е на наградата „Чудомир” за 2008 г. и на други литературни награди. Книги на Любомир Николов са публикувани в Amazon и Barnes & Noble.

   

• „Makedonija“, story

                                                                                                   By Miroslav Penkov

   

  I was born just twenty years after we got rid of the Turks. 1898. So yes, this makes me seventy-one. And yes, I’m grumpy. I’m mean. I smell like all old men do. I am a walking pain, hips, shoulders, knees and elbows. I lie awake at night. I call my daughter by my grandson’s name and I remember the day I met my wife much better than yesterday, or today. August 2, I think. 1969. Last night I pissed my bed and who knows what joy tonight will bring? I am in no way original or new. Although I might be jealous of a man who’s sixty years dead.

  I found his letters to my wife, from long before she knew me, when she was still sixteen. It was a silly find, one that belongs in romance novels, not in real life and old age. I dropped her box of jewelry. The lid flew to the side and the door of a secret compartment popped loose at the bottom. Inside lay a small booklet, a diary in letters.

  I can’t imagine ever writing the kind of letters a woman would preserve for sixty years. I wish it was not that man but I who’d known Nora, back when she was closer to a beginning than an end. Such is the simple truth— we’re ending. And I don’t want to end. I want to live forever. Reborn in a young man’s body and with a young man’s mind. But not my body and not my mind. I want to live again as someone who holds no memory of me. I want to be that other man.

  *   *   *

  For eight years now we’ve lived in this nursing home, a few kilometers away fromSofia, at the foot of theVitoshaMountains. The view is nice, the air is fresh. It’s not so much that I don’t like it here. It’s more that I really hate it. The view and the air, the food, the water, the way they treat us like we’re all dying. The fact that we are all dying. But I suppose, if I’m honest to myself, which I rarely am, I should be glad we’re where we are. It was hard to take care of Nora on my own, after her stroke. We left the apartment to our daughter, recently married, already pregnant, packed up and settled down in prison.

  Since then each day is like the one before. Six thirty we wake up for medication. We eat breakfast in the cafeteria — thin slices of buttered bread with three black olives, a sliver of yellow cheese, some linden tea. Dear God, I remember eating better during the Balkan War. I sit amidst a sea of trembling chins and shaking fingers and listen to the knocking of olive pits on metal plates. I talk to no one and no one talks to me. I’ve managed to earn this much. Then, after breakfast, I wheel Nora up to the gym. I watch her struggle to make a fist, to hold a rubber ball. I watch the nurses massage her withered arm and leg. I watch their supple arms and legs.

  The second stroke left half of Nora paralyzed, and all of her mute. Most nurses — some doctors, even — regard her as mentally challenged. She’s far from that. I’m sure that in her mind all words ring clear, but they roll out disjoined, like baby talk. Sometimes I wish she’d keep the jabber to herself. Sometimes I am embarrassed by the way the nurses look at her, or me. It’s obvious by now she won’t miraculously learn to speak again. That part of her brain is ruined, the fuse has blown. So why can’t she keep quiet? She manages to say my name and Buryana’s, and if I do my best to vex her, sometimes she manages a curse. The rest is babble.

  She babbles as I roll her back to our room or, if the day allows it, out in the garden, where we walk in circles. I like the garden only when the flowers bloom. All other times the earth is damp and black, and I cannot resist the ugly thoughts. When we’re tired we sit down on a bench and fall asleep, shoulder against shoulder, with the sun upon our faces, and to anyone looking, I’m sure we are a lovely sight.

  Then lunch. Then the siesta. Our daughter comes to visit once a week, and sometimes she brings our grandson along. But lately, with all the trouble she’s had at home, she visits daily. She is awful company, my daughter. We leave little Pavel with his grandma, so she won’t get upset, and in the garden Buryana talks of how her husband is chasing after another woman. Dear Buryana, I, too, might get upset. But here I sit on the bench and listen, because I am your father. I have no way of helping, no word of sensible advice. Hang in there, fighter. You’ll be all right. Words mean so little, and I’m too worn out for deeds.

  *   *   *

  I am asleep and disconnected from what has been or is. Then I’m awake. It seems that someone has dropped a tray outside. The wind rattles the gutters, the trees creak and Nora breathes too loudly. I close my eyes. But what if someone drops another tray? What if Nora coughs or snores? I lie, anticipating sounds that might never sound, yet all the same keep me awake. It thunders over the mountain.

  I put on my robe and sit by the window in Nora’s wheelchair. I switch on the small radio. Quiet music pours out of the speaker, and I listen in the blue of the night, until a voice comes up to read the late-night news. The Communist Party is great again, more jobs for the people, less poverty. Our magnificent Bulgarian wrestlers have earned us more gold. Good night, comrades, be safe in your sleep.

  Dear God, I won’t be safe. There is no sleep. And I’m so very tired of the comrades, their all-encompassing belief in bright  future days that somehow I’ve started to suspect might never come. I turn the dial until I find the muffled sound of a foreign station. Romanian, it seems. Then Greek. Then British. The voices crackle and buzz, because the Party is distorting the transmissions, but at least at night the voices are strong enough to hear. I listen to the English and all the words sound like a single long word to me, a word devoid of history and meaning, completely free. At night, the air is thicker, and one foreign sound drags after itself another and they converge into a river, which flows freely from land to land.

  I travel with this river. But even so, how can I resist the current of my worries? I think of Buryana. How will she pay the bills, divorced and with a little child? How will Pavel grow up a man without a father? And then my eyes seek Nora, who snores lightly on her back. I watch her face, her wrinkled skin, her crooked lips, and I can’t help but think that she is pretty, still. A man ought to be able to undress his wife from all the years until she lies before him naked in youth again. Which makes me wonder if she ever lay naked for that other man, the one who wrote the letters. If he cupped her left breast in his palm. But it is Nora’s breast, and wasn’t he a man? Of course he cupped it.

  I reach for the jewelry box and pry the bottom open. I take the little notebook and weigh it in my palm. Someone has scribbled on the cover — Dear Miss Nora, Mr. Peyo Spasov, in his last hour, asked us to mail this book to you. This is as far as I can read now. Mr. Peyo Spasov. It’s hard to think of a more ordinary name. He must have been a peasant, uneducated, ignorant and simple-minded. He must have earned his bread by plowing fields, by chopping wood and herding sheep. Most likely he spoke with a lisp, or stuttered. Most likely he walked hunched over from all the work.

  It suddenly strikes me I’ve just described myself. Of course, I hate this other man, but what if he was not a peasant like me? What if he was a doctor’s son? I turn to the first letter and read.

  My dearest darling Nora. I’m freezing and my fingers hurt, but I don’t want to think of such things. I’m writing you a letter. We’re crossing the Pirin Mountains and tomorrow, if God decides, we will be in Macedonia. The Turks . . .

  My dearest darling. I shove the notebook in the box and hurry back to bed. Under the blankets I shiver and listen to imaginary sounds. I can’t afford to read about this man. There is a chance, however slim, that he isn’t what I need him to be.

  Part Two

  “So she’s kept a few old letters, big deal.” Buryana takes off her sunglasses. Her eyes are red and puffy and she blinks while they adjust to the afternoon sun. We sit out in the garden, on a bench farthest from all other benches, but not far enough from the sound of the cripples who drag their feet and canes and walkers across the pebbly lanes.

  “ ‘Big deal’?” I say.

  “Big deal,” she says again, and I’m terrified by how calcified she has become, consumed by her failing marriage.

  “You ought to read those letters,” she says. “They might help the boredom go away. And read them to Mother. Why not? It’ll bring her at least some joy.”

  Some joy! And so I say, “I won’t take love advice from you.” I mean it as a joke, of course, but Buryana is in no mood for joking. And soon I wish I’d kept my mouth shut, because from that point on it’s all about her husband and that other woman, a colleague of his from school, like him a literature teacher.

  She says, “Yesterday, I followed him out of the apartment. He met her in a café and bought her a garash cake. He got himself some water, obviously he had no money for more, and while she ate her cake, he talked and talked for an hour.”

  “You think he talked of you?” I say. She starts to cry.

  “The worst part is,” she says sobbing, “this other woman isn’t even pretty. Why would he leave me for a woman less pretty than me? So what if I think that a grown man writing poetry is stupid? So what if I don’t like to read? That doesn’t make me a bad wife, does it?”

  I put my arm around her shoulder and let her have her cry.

  “This is a valid question,” I say. A valid question. What’s wrong with me? And while she sobs my thoughts drift and I imagine little Pavel, upstairs with Nora. They must be laughing, happy, both unsuspecting.

  “You ought to talk to him,” I say, and gather her hair in my palm, away from the wetness of her face. “You can’t keep spying on him like this. It isn’t right.”

  She straightens up. “I won’t take love advice from you,” she says.

  *   *   *

  It’s night again. It could be yesterday’s, or tomorrow’s. A night four years back. They’re all the same. I sit in Nora’s wheelchair and listen to the world. I see beyond the walls, not with my eyes, but with my ears. I see the nurses, in their office, boiling coffee. The water bubbles. I hear needles clicking; someone is knitting socks. I hear the benches, the trees, the mountain. Each thing possesses a noise unique, and, like a bat, I drink the noise of all things, dead and living alike. My palate has grown a taste for sound.

  I hear my grandson sleeping in his bed, my daughter talking to her husband. I hear my wife’s dreams, sweet to her, but tasting of wormwood to me. No doubt she dreams of Mr. Peyo Spasov. And so it strikes me as only fair that I too should be allowed to sample the noise he’s left behind. I take the notebook and read his messy writing.

  February 5, 1905

  My dearest darling Nora. I’m freezing and my fingers hurt, but I don’t want to think of such things. I’m writing you a letter. We’re crossing the Pirin Mountains and tomorrow, if God decides, we will be in Macedonia. The Turks have all the main passages guarded, so we had to find a new way through. Two of my friends slipped on ice, and were lost. The first one, Mityu, was leading the donkey with the supplies, and the donkey slipped and dragged him off the cliffs. So now we’re hungry, spending the night sheltered between some rocks. The snow has begun to fall. Dearest Nora, I miss you. I wish I was by your side now. But you know how things are — a man can’t stay put, knowing that in Macedonia the Turks are slaughtering our brothers, trying to keep them under the fez. I told you then and I tell you now— if men like me don’t go to liberate the brothers, no one will. The Rus sians helped us be free. It’s now our turn to help. I love you, Nora, but there are things before which even love must bow. I know with time you’ll understand and forgive. Draw the knife, cock the pistol. That’s what our captain, the Voivode, says. I wish you could meet him. He has only one eye, but a hungrier eye you’ve never seen. He lost the other in the Liberation war. He fought on the Shipka Pass, 1877, the Voivode. Can you believe that? He says the Turks were vicious then, but now, he says, we can take them. Of course it won’t be easy. The Voivode says I have no father, I have no mother. My father is the mountain, my mother is the shotgun. All those back home you loved, he says, bid them farewell. It’s for your brothers’ blood we spill our own. But I can’t say farewell, dearest Nora. And I can’t hold the pencil any more. I’m cold. And please forgive.

  Love, Peyo.

  Love, Peyo . . . Why did I read these words? I vow not to envy or fear this man. Instead, I kiss my wife’s good hand and kiss her lips, as if to mark her. She’s mine now and has been for a lifetime, and that is that. I listen to the nurses down the hall, I listen to the benches and the trees. But in the moonlight my pillow is a rock, and so I lie beside this rock and so the snow begins to fall. I hear the rustle of every flake on my face, the chill spreads through my traitor knees and elbows. The Voivode lost an eye in the Liberation war. My God, what an awful thing to put in a love letter. I’ve seen men with their eyes gouged out. Men close to me, barefooted, with wrists tied together behind their backs. Hanged on the village square for everyone to see. As I lie in bed, eyes shut tightly, I still hear the rope creaking when the bodies sway, and I can hear the sound the bodies make swaying.

  Part Three

  I was born a year after my brother. When I was twelve Mother bore another boy, but it died a baby. Two years after that she had twin girls. We lived in my grandfather’s house and worked his land. Our grandpa was a lazy man, the laziest I’ve known, but had his reasons. He sat out on the threshold from dusk till after dawn and smoked hashish. He’d let me sit beside him and told me stories of the Turkish times. All through his youth he’d served a Turkish bey, and that bey had broken his back with work enough for seven lifetimes. So now, in freedom, Grandpa refused to do as much as wipe his ass. That’s what he’d say. “I have your father to wipe my ass,” he’d say, and hit the smoke. He drew maps of Bulgariain the dust, enormous as it had been more than five centuries ago, before the Turks had taken over our land. He’d draw a circle around the North and say “This is called Moesia. This is where we live, free at last, thanks to the Russian brothers.” Then he’d circle the South. “This is Thrace. It stayed part of the Turkish empirefor seven years after the North was freed, but now we are one, united. And this,” he’d say and circle farther south, “is Macedonia. Home to Bulgarians, but still under the fez.” He’d brush fingers along the lines and watch the circles for a long time, put arrows where he thought the Russians should invade and crosses where battles should be waged. Then he’d spit in the dust and draw the rest of Europe and circle it, and circle Africa and Asia. “One day, siné, all these continents will be Bulgarian again. And maybe the seas.” Again he’d hit the smoke and sometimes he’d let me take a drag, too, because a little herb, he’d say, never hurt a child.

  And now, in bed, I suddenly long to fill up my lungs with all that burning so that my head gets light and empty. Instead, I fill up with memories of things long gone the way a gourd fills up with water from rain.

  Our father was a bitter man, having to kiss his in-law’s hand before each meal. Father beat us plenty with his chestnut stick and I remember him happy on a single day in 1905, when we celebrated twenty years since the North had been united with the South. He sat me down with my brother, poured each a mortar  of red wine and made us drink to the bottom, like men. He told us that when next we got our Macedoniaback he’d fill the mortars up with rakia.

  Father was lost in the Balkan war, seven years after. I’d like to think he fell nearEdirne, a heroic death, but I won’t blame him if he just chose not to return. I hope he rests in peace. When Grandpa died, it fell to me and Brother to care for the women. We worked the fields of others, cut hay, herded the village sheep. And everyone spoke of a new war, bigger than the Balkan, and that war, too, at last, reached our village. Men with guns set up camp on the square, recruiting soldiers. They said all boys of such and such age had to enlist. They said if we helpedGermanywin, the Germans would let us take back the land that Serbs, and Greeks, and Romanians had stolen from us after the Balkan wars. The Germans would even let us takeMacedoniaback from the Turks and be complete once and for all. Our mother wept and kissed my hands and then my brother’s. She said, “I can’t lose both my sons in this war. But I can’t let you hide and shame our blood.” She sent the twins to milk two sheep, then put a copper of milk before me and one before my brother. Whoever drank his copper first would get to stay home and run the house. The other would go to war. I drank as though I’d never drink again. I chugged. I quaffed. I inhaled that milk. When I was done, I saw my brother had barely touched lips to his.

  Dear God. Why now? Have I no other worries? I lie and I remember and listen to the falling snow from this old and foolish letter. I feel the cold of the mountain and see my brother holding that copper still full of liquid snow. For heaven’s sake, Brother. Drink.

  *   *   *

  After breakfast I help Nora put on her robe — the limp arm first, then the good one. I comb her hair and I talk to her like this: Did you sleep well, my dear? Did you have good dreams? Did you dream of me? I dreamed of crossing mountains and fighting Turks.

  She looks confused. I help her to her feet. She smiles. Is this a loving smile? Or is she simply grateful for the help? We start slowly down the hallway, two cripples who use one another as crutches. We make a circle in the yard and then sit on a bench.

  I say, “I never was a tactful man,” and pull the little book of letters from my woolen jacket. I lay it on her knees. “I know about all this,” I say. “I know that he loved you and that you loved him, too. This was before my time, of course, but God, Nora, I wish you’d told me. Why did you never tell me? At seventy-one, I’m not supposed to envy the dead.”

  I try to smile, but Nora’s eyes are on the letters. She brushes the cover with a finger and it just now occurs to me that since her first stroke she hasn’t held this book; that most likely, she’d reconciled with the thought of never reading his words again.

  Why not? I turn the pages and clear my throat. Let this dead lover of my wife’s come to existence once more, for her sake, if only for a day. Let me, her husband, lend him my living lips.

  February 6, 1905

  My dear, lovely Nora. Today as we waded through knee-deep snow along the Bulgarian ridge of the Pirin Mountains we saw smoke rising from behind a boulder. We drew out our pistols, ready to spill some Turkish blood, but instead found a man and his woman, huddled by a tiny flame. They’d torn the man’s shirt and burned strips of it to get warm. His nose was broken and the blood had turned black from the cold. The woman’s face had been cut by a knife. I took my cloak and gave it to her for a while. Please forgive. The Voivode had us build a proper fire and boil some tea and while we waited for the water the man told us their story. They came from the other side of the border, these two, from some village in Macedonia. They had a small house there, a little boy of five. Two days ago a band of komiti, Bulgarians like us who’d gone to fight for Macedonia’s freedom, passed through the village. Maybe afraid to anger the komiti, maybe out of kindness, these good people sheltered them in their house.

  The komiti slept, ate, drank (maybe a little too much), gathered strength and were ready to go on their way when, out of nowhere, a poterya, a pursuit party, arrived in the village. No doubt some local coward had betrayed our brothers. There was much shooting and much blood, Nora, that’s what the man told us. When the Turks were finished, they dragged the komiti out in the yard, already dead, mind you, and chopped their heads off just for show. Impaled them on sticks for everyone to see. Then they took these two people’s boy and promised to turn him Turk, so when he grew up he’d come back for the

  Do you see now, Nora, why I’ve left you? Why, instead of your breast, it’s stones and frozen mud and that cur the mountain that my head has to rest on? I curse the Turks, and the traitors, and all the cowards back home who choose their women before their brothers.

  And with them I curse myself, Nora. I wish I, too, was a coward.

  It’s hard for me to finish the letter, and then, after I’m done, we sit in silence. I’d really like to see Nora’s reaction, but all the same I find no strength to look her in the eye. I’ve always been good at looking away.

  Part Four

  Our daughter comes to visit in the afternoon. Pavel is trotting behind her. He hangs on my neck and gives me a kiss. “Dyadka, how goes it?”

  “Don’t call your Grandpa ‘dyadka,’ ” Buryana scolds him. “It’s disrespectful.”

  He runs to kiss his grandma.

  “Dyadka,” I call him back to my side. “Come show me those muscles of yours.” Proudly he flexes his tiny arm. “Like steel,” he says. And then he tells me to flex my arm. “Like jelly!” He jumps on my bed, shoes still on, and bounces off the squeaking springs.

  Nora, like me, is smiling. But Buryana tells Pavel to go tell his grandma a fairy tale he’s learned and drops beside me on the bed. She brushes the blanket and smooths it down. She nods at her mother. “You think we can talk?”

  “As deaf as a grouse, that one,” I say, “while I myself . . . I’m the ears of this world.”

  “Please, Father. I’m not in the mood.”

  That’s a surprise, I think. And hush now. I, too, want to hear the fairy tale. But she goes on.

  “I followed your advice and spoke with him,” she says. She keeps on talking softly, and for once my mind gives up on sound. I suddenly remember how, as a little girl, she loved to ride her bike along the narrow sidewalk curb, despite my word against it. I’d make her promise me she wouldn’t perform such risky stunts and she would say, “I promise, taté!” and only then I’d let her take out the bike. One day she stood at the doorway with a bloodied chin. She looked at me, fighting the tears as hard as she could.

  “I’m fine, you see,” she tried to say. “No big deal, that fall.” I held her, kissed her, and only then did she give in to them.

  She is like this now, telling me about her husband. So many years later, my mouth fills up once more with that taste — Buryana’s blood and tears.

  “What did I tell you, just now?” she suddenly says. “Are you listening at all?”

  “Of course I am. You spoke with your husband. He said he needed time to think.”

  “To think!” she says. “So I’ve decided we’re staying here tonight. And maybe tomorrow.”

  I take a moment to think it over. This is such a little room, and even Nora’s breathing floods it to the brim with noise at night. And now — two more people breathing, and tossing, and those creaking springs. This means no sleep, I know. Which means remembering the past. But what’s an old dyadka like me supposed to do? And so I call the nurse and after a little fussing she brings two extra cots.

  *   *   *

  Dinner is done, the sun is setting, and while our daughter readies Nora for bed, I grab Pavel by the hand and lead him outside. A few old men are still nesting on the benches and I say, “Pavka, am I like them? Dried up and ugly.”

  “You are like them,” he says, “except not ugly.”

  “I wish I was a kid again. But I don’t suppose you understand.”

  “I wish I was an old man.” He takes a silent breath. “I’ve noticed, dyadka, that when old men speak, the young ones listen. And no one listens to a kid. But if I was old, I’d talk to my dad.”

  We come by a tree whose branches are heavy with sparrows.

  “I hate these things,” I say. “So loud with their chirping.”

  We gather some pebbles and throw them, one by one, at the birds. They rise above us black and noisy. But once I’m out of breath, the birds return to their branches.

  “Let’s throw more stones,” I say.

  “It’s pointless, dyadka. They’ll come back as soon as we’re gone.”

  I pick up some pebbles and pile them in his palms. “Come on,” I say.

  *   *   *

  It’s time to sleep and in his cot Pavel starts singing. I’m surprised he hasn’t lost this habit of lulling himself to sleep. His voice is soft and thin and clear. I roll over and smile at my wife. She smiles back.

  “Dyado, I can’t sleep. Tell me a story.”

  Of course you can’t, my child. My blood is yours and blood is ageless.

  Buryana is trying to hush him, but I sit up in bed and flip the night lamp on. I take out the booklet of letters and say, “This is the story of a komita. He died fighting the Turks.”

  “All right! A rebel story.”

  Nora doesn’t try to stop me. Buryana turns in her cot to hear better. I read and they listen. I can’t know what each of them

  is thinking, but we’re connected through the dusty words. “And then?” Pavel says every time I stop to catch some air. “What happens after that? And then?” But halfway through the story, his breathing evens out and he’s asleep.

  My wife’s lover, Mr. Peyo Spasov, has finally made it to Macedonia. Crossing the mountain pass, they have lost another friend  to an avalanche. Peyo has barely survived himself, digging his fellows out of the snow. Now, when the komiti reach a village, nobody offers them shelter. With knives and guns they persuade the people, for whose sake they have come to die, to take them in. The komiti spend the night in a small hut, by the fire. Their goal is to join a larger group of revolutionaries next day and take part in a massive uprising against the Turks which will ignite at once all over Macedonia. The land will be free at last. They don’t know if the other komiti are waiting, or even alive.

  Outside, the dogs begin to bark. The men sneak up to the window, and in the moonlight, they see a peasant pointing in their direction. Soon Turkish soldiers gather outside the hedge. The Turks light up torches, toss them to set the thatched roof aflame. The komiti open fire. The Turks return it. While the flames are spreading, with the butts of their guns the men inside hammer their way through the back wall, built from mud, straw and cow dung, and manage to sink into the dark unseen. They run up the slope, then find shelter by a heap of rocks. They’re cold and it starts to snow again. Down below them the dogs are barking. Torches flicker and fly one roof to another, and one after the other, the thatched roofs burn. The komiti listen to women crying, afraid to make the slightest noise. They find no strength, the cowards, to go down and meet the Turks in battle. When the torches drown in night, like rats the komiti flee.

  I set the little book aside and flip the lamp to darkness. They are asleep, quietly, softly. It’s wrong to envy your own grandchild. But still I do. I envy Nora, too. No one has ever written to me like this. But I no longer envy that other man. Because, like me, he proved himself a coward, and though I know it’s wrong, this gives me peace.

  I go to check on Pavel. He’s pushed the blanket away, and I tuck him in. Then I tuck in my daughter, my wife. I sit by the window. At seventy-one you can’t expect to hear a story, any story, and take it as it is. At my age a story stirs up a vortex that sucks into its eye more stories, and spits out still more. I must remember what I must.

  *   *   *

  My brother came back from the war without a scratch. We never spoke of what he’d seen or done. I was ashamed to ask, and he was ashamed to say. We’d lost the war, of course, like all other recent wars, which was regrettable, since we never really lost our battles; we just picked the wrong allies. Or rather, our soldiers never lost their battles. Because what did I know? I herded sheep. So Brother joined me, up on the hills. We’d round the sheep at night and lock them in the pen, boil milk in a cauldron, make hominy and eat in silence while around us the mountain grew restless with barking dogs, with bells ringing from other pens. Sometimes the quiet inside me would weigh me down so much, I’d get up and yell at the top of my lungs. Eheeeeeee. And then my brother would yell the shepherd yell. Eheeeeeee. And from another hill we’d hear another shepherd and then another, and we would yell, like children, in the night.

  It was shearing time, I remember, the spring of 1923. We’d shorn half of the herd and were just laying the fleece under an awning. The dogs barked and down the slope we saw a group of men, tiny at first, and then we saw they carried rifles.

  We called the dogs off and waited. The men stood before us, six or seven in shepherd cloaks, hoods over their heads. But these were no shepherds. I could feel it. They held us in their sights and told us to lift our arms. I did, of course. But Brother watched

  them and chewed a straw. He asked if they were lost. One said, “We’ve come to take some lambs, some milk and cheese. We have a bunch of hungry comrades in the woods.” He waved his rifle at me. “Go choose the lambs.”

  “We have no lambs for your comrades,” Brother said. A man stepped forward and with the stock of his rifle smacked him across the face. But when he spoke it was a woman’s voice we heard, and when the hood came down, a woman’s face we saw. She spat down on Brother, who lay in blood and straw. She asked him if he reckoned they did all this for plea sure. If they enjoyed living in dugouts, like dogs. She said they fought for the people, for brotherhood, equality and freedom . . . “You’re very pretty,” Brother said and coughed up some blood. “I’ll make you my wife, I think.” The woman laughed. “Go get the lambs,” she told me. Her comrades tied Brother up. I boiled milk while they slaughtered a lamb and speared it over the fire. They stayed with us that night, talking of how it was the working people who ought to rule. They spoke of change. That September, they said, there would be an uprising. Thousands of comrades would join to overthrow the tsarist regime. The centuries-old wrath of the slave, they called it, would be unleashed at last. I suppose they weren’t bad people — just hungry and foolish. The woman sat down beside my brother and gave him milk to drink. I begged them to let him loose, but she said she liked him better, tied so.

  It poured that night. I took a brand from the fire, stepped over the sleeping comrades, and went out of the hut to see if the fleece was getting wet under the awning. My brother and that woman lay naked on the heap of wool, smoking. The rain seeped through the thatched roof and in the light from the brand their bodies glistened.

  “I’ll go with them now,” my brother told me in the morning.

  And so he did. They gunned him down in August. I was back in our village then. Policemen banged on our gates and rounded up me and Mother, my sisters, the neighbors. The whole village was goaded on to the square.

  They’d set up a gallows and on the gallows hung men and women, together.

  “These here are partisan rebels,” said the police. “Communists we shot in the woods. Some are, no doubt, from your village, your sons and daughters. Give us their names and we might let you bury them in peace.”

  We formed a line and, one by one, walked by the corpses. It made no sense to hang people already shot. But it made for a terrible display.

  “You know this one? And how about this one, you know her?”

  And then it was my turn to stand before the gallows. I held my eyes shut as hard as I could and there was nothing in the world then besides the sound of creaking rope.

  Part Five

  It’s Saturday morning and Buryana begins to dress her mother.

  “Let me do it,” I say. “I can’t skip a day.”

  For lunch we eat chicken with rice, and Buryana tells me to ease up on the salt. For eight years nobody has told me such a thing and it feels strange, but I obey. For dessert we get yogurt with sugar and Pavel eats my cup as well. His mother tells him to ease up on the sugar and we laugh. It’s not really funny, but we laugh anyway. A nurse brings Pavel an apple and he thanks her, though I can see he’s disappointed.

  We let him do his homework in our room and walk a few slow circles in the yard. Buryana keeps quiet, and I, too, have no idea what to say. We find Pavel reading from the book of letters. “Grandma,” he’s saying, “who did you love more? Grandpa or the komita?”

  I catch myself waiting for her answer. It seems that Buryana, too, is waiting. Of course she loved the komita more — he must have been her sweetheart, her first big love. Most likely, I’ve come to think, they were engaged. Most likely, they made plans

  together, imagined a little house, a pair of children. She wouldn’t keep his diary for so many years otherwise. And then, with their love peaking, he was killed. I know that much without yet having read the end. At first she felt betrayed. He’d put some strange ideals, brotherhood and freedom, before his love for her. She hated him for that. But then one morning, almost a year after his death, the postman brought a package with foreign stamps. She read the diary, still hating him. She read it every day. She learned each letter by heart, and with the months her hatred thinned, and in the end his death turned their love ideal, doomed not to die. Yes, that’s what I’ve come to think now. Their love was foolish, childish, sugar- sweet, the kind of love that, if you are lucky to lose it, flares up like a thatched roof but burns as long as you live. While our love . . . I am her husband, she is my wife.

  But then, as if to pull me out of my own mind, Nora takes my hand and holds it. I kiss her hand. “Let’s read,” I say. I almost shout it, suddenly with a light and empty head. I take the little book.

  The komiti reach their meeting destination, the village of Crni Brod. The sun is already setting behind the mountains. The village is very quiet. A man comes forward to meet them. The komiti ask him, “Are the Voivodes here?” “Yes, the captains are here, the man answers, they’re waiting in my house.” “And you’re not lying?” the komiti ask. “I swear by my children,” the man says, and crosses himself three times. He leads them through the village. Black ropes of smoke unwind from the chimneys and the iced roofs blaze with dying sun. The snow crunches under their boots. Nothing stirs.

  They arrive at the house. The man pushes the gates open and the Voivode along with two others follow inside. Then suddenly a shell hisses in the snow and Peyo falls, wounded in the thigh. Around him the komiti thrash about like fleas on a white sheet.

  They’ve been betrayed.

  Somehow, without firing a single shot, Peyo limps away. His blood is gushing out. He collapses outside a house, conscious long enough to feel two hands pull him inside.

  We sit. It seems that a long time passes without any sound. I go through my drawer until I find an old pack of Arda from the days when I still smoked. I push the window open and light a cigarette and once again no one protests. The taste is awful — stale — and damp. When I’m finished I light a second. I watch my wife’s reflection in the glass. I wonder if I have brought up things that should be left buried. But I want to read the end. I know she wants to hear it.

  The Turks have butchered all the komiti, some defiant peasants have sheltered Peyo, but his wound is going septic. I see him clearly now, in my own bed, writing hectically, trying to lock all these events onto paper while he still has some strength. His eyes are black, shiny with fever, and his lips glisten with the fat from the rooster soup the peasants have fed him. But no soup can help. He is kissing death in the mouth.

  I turn the final page and read what appears to be a rebel song.

  I got no father, I got no mother,

  Father to scorn me,

  Mother to mourn me,

  My father — the mountain.

  My mother— the shotgun.

  “That’s it,” I say, “there’s no more writing.”

  Pavel jumps off his cot to grab his apple. He polishes it on his shirt and takes a bite. He offers some to his mother, to Nora, to me. But neither of us speaks.

  Then a nurse knocks on the door. “You have a visitor,” she says.

  *   *   *

  Quiet, we sit, while out in the yard Buryana is talking to her husband, deciding their life. I can’t see them from here — they’ve moved away from the window, under the trees.

  “Why can’t I talk to father?” Pavel asks. He sets the half-eaten apple on the ledge and picks up the booklet. “I’ll memorize this poem for school, then. I’m bored.”

  “Pavka, stay with your grandma. I’ll be right back.”

  I limp as fast as I can down the hallway and I’m close to the exit when Buryana walks in. She wipes her cheeks. “It’s finished,” she says. “He’s moved out of the apartment. Which is good news for you, I guess. Four in a room . . .” She fakes a laugh and I hold

  her in my arms, for the first time in many years. I kiss her forehead, eyes and nose.

  “Go back to your child.”

  Her husband is still sitting on a bench, face in his palms. I startle him, sitting down. I’m old, I think to myself. I’m ancient. When I speak, the young ones listen. But what do you say to a man whose love for a woman is stronger than the love for his own son, for his own blood? Nothing will make this man regret.

  I lean back on the bench and cross my legs, regardless of how much pain this brings me. I smooth the creases of my pants.

  “‘I got no father,’” I say, “ ‘I got no mother. Father to scorn me, Mother to mourn me. My father — the mountain. My mother — the shotgun.’ ” He’s puzzled, I can tell, biting his lip. Blood rushes to his face. These words make little sense to him, old rebel words of loyalty and courage, and yet they clasp his windpipe in a fist.

  *   *   *

  Once Buryana and Pavel are gone, I tell Nora all that’s happened.  I spare her nothing. There should be no secrets between us now.

  “She is a strong woman,” I say, “our daughter. She’ll be all right.” I don’t know what else to say. I look at the little booklet on my desk, while with effort Nora pushes herself off the bed. Her hip gives a pop, the springs a creak. I rush to help her, but she shakes her head. No, no, she wants to say. I can do this myself. Let me, myself. She picks the booklet up, and in an instant it is alive. Its dusty body trembles from the touch. A sparrow, which shakes its feathers free of dew. A man’s heart, which beats itself to life again. A hand she leads away, ungracious, horrible, horrific. I watch her drag her withered foot across the room and lay the booklet in its box. She lowers the box in a drawer and slides the drawer shut. Her face is calm. Farewell, old boy, it says, old love.

  I wonder if the rebel’s grave is still there, in that Macedonian village. And if we went there, would we find it? An empty plan starts to take shape. What if I pulled some strings? There are one or two old comrades who can help us out. What if they loaned us a car, stamped our passports? We’ll take Buryana and Pavel with us.

  I lower the half-eaten apple from the ledge and flip it in my hand. How calm your face, Nora, I want to say, how even your breaths. Teach me to breathe like you. To wave my palm and turn the raging surf to glass.

  Instead I call her name. Slowly, she limps over and eases down beside me. “I’ve never told you this,” I say. “We never buried Brother. That was a lie. We never took him off the rope. I’d heard rumors, stories from people in our mountain, of how when mothers recognized their gunned-down children the tsarists pulled them aside and shot them on the spot. And so I told Mother, ‘I beseech you in your daughters’ blood, keep walking. Don’t say a word.’ And Mother was so shocked then she stood before my brother and didn’t even reach to touch his feet. We walked right past.”

  I know that this will never be, but still I say, “Let’s go toMacedonia. Let’s find the grave. I’ll borrow a car.” I want to say more, but I don’t. She watches me. She takes my hand and now my hand, too, trembles with hers. I see in the apple the marks of Pavel’s teeth and, in the brown flesh, a tiny tooth. I show it to Nora and it takes her eyes a moment to recognize what it is they see. Or so I think.

  But then she nods without surprise, as if this is just what she expected. Isn’t it good to be so young, she wants to tell me, that  you can lose a tooth and not even notice?

   

  Source:  Fivechapters.com

   

• Чаровникът

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  Рожденото му име бе Димитър. В повечето случаи го знаеха като Мито или го наричаха с колоритното име Чаровникът. Той разбира се не си знаеше прякора и когато случайно го чуеше не можеше да се досети за кого ставаше на въпрос.
  Беше интересна личност, винаги ухилена с една чаровна усмивка от почернели, изпочупени, кариесни зъби, добре брадясал, постоянно захапал димяща цигара. Носеше синя, избеляла от слънцето бейзболна шапка със стърчаща назад бандажна опашка. На краката му се ширеха удобно полускъсани сандали нахлузени на босо. Бе обут с тричетвърти небесно син дънков панталон, от крачолите на който стърчаха слаби, като царевични стебла, космати крака. Облеклото му завършваше от ярко червена тениска без ръкави, украсена със син английски надпис- „BOY“.
  Чаровникът беше постоянно безработен. Кой ли би го взел на работа? Причината бе в това, че беше нещо не в ред с психиката. Виждаха го да ходи насам-натам ухилен, да си говори сам, да спира минувачите и да проси цигари. Обикаляше битака до железопътната гара. Вършеше дребни хамалски услуги на сергийните търговци. Викаха го да пренесе кашон със стока, или да изхвърли боклука, или пък за нещо друго, за което предприемчивия търговец не би желал да губи ценно време. За отплата му даваха дребни стотинки, колкото за няколко цигари или за една бира. Това май му беше цялата дневна надница.
  Вечер, стискайки пестеливо стотинките, той сядаше под сенника на павилиона на Данчо, провикваше се към собственика и си поръчваше студена бира „Леденика“ и няколко цигари. Ако ли пък парите бяха повечко, то бирата биваше заменяна със сто грама ментелива ракия, която изпиваше на бавни сладостни глъдки.
  В случай, че около него се оказваше компания, то стограмката се повтаряше, разбира се за сметка на компаньона му. Мито, каквито и кусури да му вменяваха, умееше да си изпросва желаната благинка, която му се родеше в съзнанието и към която в дадения момент го теглеше душата.
  Живееше далеч, в един от крайните квартали на града. Дори говореха, че живеел в близкото до града село. Впрочем близките села вече ги водеха за крайни градски квартали.
  Сутрин някакъв услужлив таксиметров шофьор се смиляваше и го извозваше безплатно до железопътната гара, тоест близо до „работното“ му място. Накрая, за да бъде удоволствието пълно, шофьора го черпеше и с цигара. На такива хора естествено се правят отстъпки.
  Вечер обаче, Чаровникът палваше дежурната цигара, бутваше я между обраслите с косми устни, притваряше лявото око за да се запази от дима и опъваше дълга крачка в посока към дома. Чакаха го час и половина ходене пеша, докато слънцето се скриеше зад високата Врачанска планина.
  Спомням си един колоритен израз от младостта – „ляв мигач“. Така един мой познат наричаше хората с психични отклонения. С една дума, погледнато от всякъде и казано просташки шаблонно, Мито си беше напълно един оригинален „ляв мигач“.
  Това лято се оказа доста дъждовно. След честите летни бури и дъждове дойдоха непоносими жеги. Де що имаше човек с високо кръвно, мина през кардиологията на общинската болница. Имаше обаче един човек на който жегата не влияеше. Това бе нашият чаровник – Мито. В най-горещите часове на денонощието той захапваше запален фас и тръгваше по гаровия площад в известна само нему посока. Търговците се чудеха на топлинната му издръжливост. Гълъби припадаха от жегите на мраморните плочки, бездомната хайка от кучета се свираше на сянка под автомагистралния подлез, На Чаровника обаче не му пукаше. Разхождаше се бавно по целия битак с кацнала на лицето щастлива усмивка.
  Рано тая сутрин, майка му усмихната го информира, че днес имал рожден ден. Този факт допълнително внасе ведри нотки в и без това повдигнатото му настроение. Не можеше да се стърпи да не се похвали на своите приятели -сергийните търговци за важната същност на това събитие.
  Най-напред мина край „братовчедката“. Тя бе продавачка на плодове и зеленчуци. Имаше лют нрав, особено към купувачите които и пипаха стоката. Овикваше всеки който подминеше безразлично сергията и. В повечето случаи се обръщаше към клиентите с прозвището „братовчед“ с едничката цел да ги предразположи да купуват. Към Чаровника имаше специални симпатии, защото той не спираше да и се усмихва. От всички човешки емоционални жестове тя най-обичаше усмивката.
  – Ей, Мите!
  – Йес! – отговаряше Чаровника.
  – Ела да палнем по един тютюн, бе!
  – Йес, лейди! О’Кей! – това бяха трите английски думички които беше научил от продавачите и които използваше с повод и без повод. Те обаче галеха ухото на „братовчедката“ като нежно щараусово перо, защото като всяка жена и тя харесваше комплиментите.
  – Лейди, няма ли да черпиш една дълга, от ония дето миришат на мента?
  – Как ли пък не, бе братчед! При тая криза за цигари те са цяло богатство. Много си ми усмихнат днес, бе братчед?
  – Лейди, лейденце… О-о’ йес! Днес ми е рожден ден! Дай още една бе пиленце, да си я бодна на лявото ушенце… О-о-о… Йес!
  – Да не лъжеш бе, магаре такова! На колко ставаш?
  – Па не знам, ма лейденце! Мама ми го рече тая заран, ама пропусна да каже на колко години ставам!
  – И ти забрави да питаш!? Тпру ама наистина си големо магаре.
  -…. !
  – Ами избери си една праскова тогава. Да кажеш на Жоро-конкуренцията, че не съм скръндза, нали?
  Конкуренцията- Жоро беше заел втората сергия за плодове и зеленчук на десетина метра от братовчедката. Той непрекъснато я дразнеше с приказки и подмятки. За да привлече купувачи намаляше цените с по една две стотинки в сравнение с тези на братовчедката. И въпреки, че стоката му бе по-калпава от нейната то с конкурентните цени и с мазния си предразполагащ глас обираше каймака на търговията. Той непрекъснато слухтеше за да чуе разговора и с купувачите и като забележеше колебание в тяхното поведение мигом ги примамваше към себе си. Това я вбесяваше, но не можеше да му стори нищо освен да го кълне и фучи. Все пак той беше мъж а тя жена, а съдбата на жената на тоя свят е винаги по- тежката.
  – Хей, Мите! Мите бе! Ела насам към мен, бе! – провикна се към него Жоро.
  – Йес! О’кей!
  – Дръж бе приятел, нали имаш днес рожден ден. Чух аз чу-у-ух! Вземи тоя портокал! А сега пренеси тия кашони до колата, хей там! Помогни де!
  – Йес!
  – Чу ли? Адашът имал контрабандни цигари, от ония с ментола.
  – Сериозно?!
  – Няма по-сериозно нещо от това, обаче има и един сериозен проблем. В момента върви хайка за контрабандистите на цигари. Ако те видят, че вземаш от него кутия с контрабандни – изгърмявате и двамата.
  – Мен от куките не ме е страх!
  – Не те е страх, ама не си ял бой в кауша.
  – Не бой се! Йес!
  – Хей го на, излиза да разхожда кучката. Знаеш ли какво е на английски „лънч“?
  – Кво е „лънч“?
  – Това е времето в ранния следобяд когато англичаните си пият чая, а гувернантите разхождат кучетата им. Та Адаша след малко ще направи един лънч, а ти можеш да го издебнеш и да му поискаш една кутия с ментол. Събра ли стотинки за кутия? Само два и трийсет е кутията, забележи!
  – Само два и трийсет, ли?! О-о-о йес!
  Чаровникът имаше една отчаяна луда страст- тютюнопушенето. Той можеше да живее без хляб, но без цигари не можеше. Кльощавата му фигура красноречиво го подчертаваше. И сега, чувайки за евтините цигари, той сякаш пощръкля. Опипа развълнувано джоба си и с огорчение констатира, че и при най-доброто желание не можеше да събере така нужните два лева и трийсет стотинки.
  – Егати!
  Това беше импулсивната му, чисто човешка реакция на жалкия факт. Подсмръкна нервно и се почеса по тила. В един миг, забелязал Адаша на търговеца, искрицата надежда пламна буйно и той се разбърза припряно към него.
  Оня го съзря, намали ход, отпусна повода на булонката и се провикна:
  – О-о-о-о, Мите! Стари приятелю! Накъде си повлякъл клефара? – кой ли вече не го познаваше на тоя битак….
  – Йес! Ше знаеш мой човек, че днес ми е рожден ден!
  – Сериозно?! Да не лъжеш пак за да чопнеш цигари?
  – О’Кей е мой човек! Днес ми е рожден ден, ше знаеш! Момчето чу, че продаваш евтини цигари? Кажи бе пич? О,йес?
  – Има, има, само за приятели. Два и трийсет е пакета! Искаш ли?
  – Абе, чакай да ти кажа нещо. Нали знеш… Нали? Ама само това е… Кво ше кайш. Една кутия, а?
  – Малко са Мите, малко са! Тука няма и един лев, бе приятел!
  – Е-е-е-! Нали сме приятели, бе пич. Мен ме знаеш. Довечера ти давам още един лев и точка. О йес?!
  – Не става, Мите, не става… Какво ще се лъжем. Пипнеш ли пара и моментално на минутката я изпиваш. Нали се знаем кой какъв е и какви са му навиците.
  – Е-е-е, хайде де…! Дай ръка! Да плеснем по мъжки длан, хей така! Виж, като приятели! О’йес!
  – Е, добре де, добре… Аз тебе само с цигари не мога да те издържам. Дръж, ама ги крии и не се хвали, че изгърмяваме и двамата. Контрабандни са!
  – О’Кей, йес, о’йес, йес,йес!….
  Чаровникът пое пакета с трепереща ръка, разкъса мигом опаковката и с още по-треперещи пръсти извади една папироса и я забучи между небръснатите си устни. Смукна, хей така за проба, още незапалената цигара и се ухили с една безметежна и чаровна усмивка. Всичките му кариесни зъби лъснаха от щастие и оформиха допълнително оригинална визия на слабото му изпито лице.
  – Как да не ти даде човек цигари, бе Мите. Само с тая усмивка ще те вземат за холивудски филм, бе братле…
  – Йес! О’йес!
  Той понечи да прегърне и целуне щедрия си дарител, но оня предвидливо придърпа към себе си булонката. Тя, незнайно защо, съзряла внезапна опасност за сигурността на стопанина си, тутаски се разлая лудо по натрапника. Единственият реален изход за него бе отстъплението.
  Слънцето, през тоя горещ ден, бе виснало точно над гаровия площад и бе напекло мраморните плочи до бяло. Самото ходене по тях би коствало на ходещия един чифт изгорели подметки на обувките. Нямаше жива душа наоколо. Нямаше и влакове. Сякаш железопътното разписание бе отменено поради нечовешката жега. В оклюмалите листа на липите чирикаха някакви омаломощени врабци с прималял от жегата глас. Локвата от нощния дъжд отдавна бе пресъхнала. Поради тая причина те нямаше къде да потопят човки за да си осигурят така нужната животоспасяваща течност.
  Чат пат през подлеза профучаваше по някой тежкотоварен камион. Той вдигаше ситен като брашно сив прах който в маранята проникваше навсякъде, а сетне бавно се стелваше по напечените брезенти на сергиите.
  Братовчедката бе извадила отнякъде някакво китайско счупено ветрило. Махаше нервно с него и безуспешно се мъчеше да се охлади. Иванчо, от сергията с батериите беше привлякал платнена чанта с топла бира. Надигаше жадно тъмните бутилки към пресъхналата си уста. Едва ли топлата бира би го разхладила, точно обратното. Жаждата би пламнала с нова сила, но илюзията си е илюзия.
  Владо, търговецът на спални комплекти, триеше с мокра кърпа изпотения си врат. В един миг бръкна в горния джоб на лятната фланелка, извади блистера с валидол и налапа една голяма таблетка. Сърцето му биеше лудо до пръсване. Кръвното го мъчеше жестоко и трябваше да вземе нужните мерки.
  Тая обедна жега обаче не правеше никакво сериозно впечатление на Чаровника. Той се фръцна с лекотата на индийски йога, пална така жадуваната цигара, монтира дежурната усмивка на небръснатата си физиономия и тръгна с бавна и нехайна крачка към павилиона на Данчо. Там, в стария български хладилник, имаше винаги добре изстудена бира. В тоя изгарящ от жега ден, това питие бе единственото спасение за всички истински мъже. Излишно е да споменавам, че Чаровника се смяташе точно за такъв.
  В един щастлив момент, примигвайки с лявото око, той започна да си говори сам. Който и да го чуеше не би могъл да разбере темата на разсъжденията му. Той сам не си я разбираше, обаче продължаваше да си говори. Майка му бе казала, че днес има рожден ден и досега всичко му вървеше на късмет. Всеки го черпеше. Получаваше всичко което си поиска. Какво по- хубаво от това? Та нали това е щастието за един човек, да се сбъднат всичките му красиви мечти пък макар и да са най-обикновени. Ех, колко е хубав понякога тоя живот! Просто е едно огромно О’Кей!
  – О-о-о-о! Егати! О-о-о-! Йес! Ама, О’йес!… – този почти смислен възглас на Чаровника бе породен от една съвсем щастлива гледка, явила се точно пред входа на железопътната гара.
  Той спря, потъркя намигащото си око, свали димящата цигара, после пак я забучи на старото място и приклекна. Пред него се диплеше една малка полусгъната синя банкнота. Някой бързащ пътник беше я изпуснал неволно при отваряне на портмонето си. Досега явно никой не я бе забелязал. Щастието да я види се бе паднало единствено на Чаровника. Това тъй рядко събитие бе спряло неволно дъха му. Късметът му се бе усмихнал точно на рождения ден. Много рядко неговата ръката бе докосвала банкноти, може би само около Коледа или Великден, когато търговците щедро разпускаха кесиите си за несретници като него.
  – Йес! Йес!
  Протегна ръка съвсем бавничко сякаш се боеше да не се опари или щастливата хартийка да не пламне от докосването му. Взе я. Повъртя я в едната си ръка, потърка я в бузата си за да усети, че е реална, помириса я, а сетне оглеждайки се страхливо я бутна в джоба на дънките. Съвсем бавно и нерешително тръгна към павилиона на Данчо. Последният го посрещна още от вратата.
  – Ела тук на сянка, бе Мите. Ще слънчасаш по тая жега. Събра ли парички за една бира?
  – О, йес! – ухили се Чаровника. Бръкна в джоба извади полусмачканата банкнота и я сложи на тезгяха.
  – Охо-о-о! Та ти днес си цял милионер, бе Мите! Кой ли щедър твой приятел си е развързал кесията? Цели два лева! Какво ще пиеш, бирица? А може би една анасонлийка? Не! В тая жега пие ли се ракия? И то без мезе?! За мезе обаче нама да стигнат…
  – Йес! Ракийка! Без мезе!
  – Няма проблем! Сядай хей там в дъното до телевизора. Хем ще чуеш и новата песен на Малина. Яко дъни мацката! Я виж каква е надарена! Виж де!
  – Йес! Супер!
  Чаровникът надигна изпотената от студ чаша с анасонлийка. Ливна половината от съдържанието и в гърлото си, примлясна, после бръкна в другия джоб на дънките, извади кутията с ментолови цигари и я протегна към Данчо.
  – О-хо-о-о! Днес ти наистина си на голям кяр. Дай една да запаля и аз!
  – Имам рожден ден!
  – Сериозно? Е-е-е, това е съвсем важен повод за черпелък. Да си жив и здрав, Мите и дано се ожениш скоро за едно хубаво маце като тая, виж я, виж-Малина.
  – Йес!
  – Къде чу тия купешки приказки, бе Мите. Кажи нещо българско де, та да ми се напълни душата да те слушам.
  – Българско! Ега ти!
  След един час Чаровникът си тръгна за дома. Беше изпил още една анасонлийка която пък бе съществения подарък от Данчо за рождения му ден. Колкото и да не му вървеше в търговията, той съвсем не желаеше да го мислят за стиснат. С голямо удоволствие и щедрост той прежали част от личния си алкохол за тоя усмихнат и щастлив мъж когото всички на гаровия битак наричаха, Чаровника. Нямаше търговец на който да не му е драго когато Мито му се усмихнеше с широката си неподражаема усмивка, гарнирана с два реда полуизгнили, изпочупени, кариесни зъби. Те придаваха някакъв неповторим чар на тоя човек. Дали пък, както казваха някои, би успял като актьор в далечния американски Холивуд? Би било интересно да се опита.
  Слънцето клонеше към заник. Чаровникът вървеше на запад към златния залез с неподражаемата лекота на индийски йога. Той спираше, пляскаше с ръце, вдигаше очи към синьо-лилавото вечерно небе и изричаше някакви свои неразбираеми думи които едва ли сам осмисляше. После тръгваше отново…
  Удивителното бе, че дори сега когато силите му бяха удвоени от изпития алкохол не можеше да постигне вървеж в права линия. Стъпваше напред с единия крак. Другият обаче при най-голямо старание не можеше да попадне на мястото което бе предвидил. Странно! И всички кучета към които доближаваше подвиваха опашка и побягваха уплашено. Съвсем странно нещо! Някоя злобна бабичка би казала, че е пиян на мотика. Истинският мъж обаче би отсякъл: „Не! Човекът само се е почерпил, имал е повод за това. Всичко друго е от жегата!“

  ® Алекс Болдин *

  * Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

• <<
• 1
...
• 72
• 73
• 74
• 75
• 76
• 77