литература
- Художникът
- Златотърсачът от Калофер
.
Разказ от Георги Ников
.
Приятно му бе на водача на стадото да стъпва по дъното на потока, осеяно със златоносен пясък, и да отърква в него рогата си – а, когато изстрелът проехтя в клисурата, той прекоси потока и начело на стадото си бързо се скри зад високите скали. От дълго време златотърсачът се мъчеше да улучи едрия водач, но всеки път неуспешно – макар че винаги го заварваше да пие вода на това място.
Златотърсачът се засели в клисурата, намираща се високо по склоновете на планината, наречена Апалачи, в Северна Америка преди три лета, когато бе на двадесет и една години. Нарече я „Долината на дивите рози“, заради изобилието от див розов храст, с който обичаха да се хранят дивите кози. Купи я от властите в най-близкия град с парите от продажбата на имотите си в Европа.
Коренът на младия човек бе от стар род на потомствени градинари от град Калофер, намиращ се далече оттук – на Балканския полуостров, по склоновете на планината, наречена там Балкана. А защо се пресели в Америка, той сам си знаеше. Първоначалното му намерение беше да се отдаде на градинарството – но временно започна да се занимава с търсачество и добив на злато и с лов и с риболов. Но, както сам се убеди, неуспешно – не бе в състояние да повали едрия дивеч и досега не бе открил злато.
Извива се в кръста тънкото тяло на младия човек, свисти във въздуха копачът, здраво го държат ръцете му и острата му част се впива все по-дълбоко в каменистата почва. Множат се изкопаните дупки, стават все по-дълбоки, нагоре по хълма, така че отдалече той прилича, като че ли е бомбардиран от някой дреднаут*. Като не е в състояние да открие златоносната жила, младежът отново ги засипва с пръст и на тяхно място засажда вече култивирани от него рози. И така, в този порядък, шест дни през седмицата, с изключение на неделния ден. Тогава слиза по урвата и посещава единствения магазин в близкия град, за да пазарува.
Неусетно, все по-често започна да се застоява при Натали, собственичката на магазина – момиче, приблизително на неговата възраст. Двамата говорят помежду си за много и различни неща. Той – за неговата къща на село, за двете големи зеленчукови градини и колко трудно се обработват, за розовите им насаждения. Но повече се стреми да говори за неговата долина, как вместо да открие в нея златната руда, на хълма е започнал да насажда маслодаен розов цвят. И, че в момента строи къща и, когато я завърши, ще я помоли да му пристане и двамата с нея да създадат семейство. Разказва й за това, че в неговата родина животът го е научил как да отглежда зеленчуци и да произвежда розово масло, а не как се добива злато. Дълго още й говори, че ако не открие златната жила, скоро ще запретне ръкави и, вместо да си губи напразно времето, ще построи розоварна, за да добива розово масло, което на борсата по цена не пада по-долу от цената на благородния метал.
Натали си спомня за родния й град Бордо в областта Нормандия във Франция – спомня си за вятърната мелница и чифлика, горе високо на хълма над Атлантическия океан. Разказва за лозовите им насаждения, пак там – по целия хълм. Говори за лов на сардини в Бискайския залив през есента и колко е добре тогава човек да притежава хубаво бяло вино в избата си. Но най-много обича да споменава за ябълковата им градина, за люлките, които са връзвали през пролетта, както и за голямата стая в тяхната къща, пълна целогодишно с дъхави, едри ябълка.
Златотърсачът не пропуска и да повтори, че в неговия роден град Калофер хората го смятат вече за стар ерген, на когото е дошло времето да се ожени. Като малки бебета той започна всяка неделя да пренася от града ябълкови фиданки до долината и да ги засажда най-грижливо около къщата си.
На другата пролет той я покани тя да го посети, за да се запознае с ябълковата му градина. В уречения час Натали, красива като Нефертити влезе в долината, през „естествената й врата“. А там, наблизо, буен поток от една висока скала правеше единадесетметров скок, в нещо като вир, който беше издълбан в скалите. Залязващото слънце надничаше към водопада и там се образуваше дъга. Натали премина през нея, като си помисли: „Виждам го много добре и смятам, че той ме е очаквал от дълго време!“. Златотърсачът от Калофер също си каза: „Идва тъкмо навреме и роклята й е прекрасна!“. Скоро тя се отзова до него.
– Добре си дошла в моята долина с ябълковата градина! – махна той с ръка към цъфналите ябълкови дървета и й се усмихна.
– Виждам как си се постарал с градината, Джордж – върна му усмивката тя. – Но мисля, че по-скоро трябва да я наречем „Долината на дивия козел, който има златни рога“! – Натали звънко се засмя и посочи с ръката си водача на стадото, който беше нагазил в потока тук, пред тях. Рогата му изцяло бяха в наситен златист цвят.
Джордж само я прегърна през кръста и след това я въведе вътре в къщата, за да й покаже новата уредба. Козелът също се усмихваше – но по негов начин.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Дреднаут (остар.) – 1. голям военен брониран кораб с далекобойни оръдия; 2. безстрашен човек.
Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Небе
.
Стихове от Борис Колев
.
НЕБЕ
Бурно, тихо, топло,
мразовито, тъмнозвездно
или синьоясновито,
видимо и не,люлка е Небето,
крие от човека
безброй галактични светове…Какво си ти, какво съм аз,
какво сме ние,
жителите земни?Божии, живи,
космически прашинки
от безкрайното Небе….
.
ПОМЕН
Минават дни,
търкалят се години,
бледнеят снимки, белеем
със спомените живи
на ближните отвъдни.И ако трябва, нека поменът
за мъртвия да бъде
само капчица вода,но не каква да е,
а най-чистата –
на спомена сълза..
.
19 АВГУСТ
С умивката на светлината,
в одежди бели,
на 19 август край Рилските
свещени езера,те сбират се
на паневритмията с песента,
слънцето посрещат
на Учителя с любовта…Едно той от следовниците иска:
с нея всеки да живее,
с вяра Божия да огрява
ближната душа….
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Борис Иванов Колев е роден през 1952 г. в кв. Требич, София. Има висше икономическо образование, специалност „Икономика на промишлеността“. Работил е в сферата на селското стопанство, промишлеността и търговията. През 1998 г. претърпява катастрофа, след която се извършва и духовна трансформация на личността му. Започва да пише поезия в първите години на 21 век. През 2003 г. излиза книгата му „Моята изповед“. Публикуваните тук творби са от стихосбирката „Небесни размисли“, излязла през 2009 г.
.
- Представяне на „Строфи на кръвта“ в София, Сливен и Бургас
Българският писател и поет Васил Славов, който живее в Питсбърг, Пенсилвания, ще представи тази есен новата си книга – автобиографичния роман „Строфи на кръвта“ в три града в България.
Представянето на книгата в София ще бъде в Алеята на книгата на 8 и 9 септември (на щанда на ИК „Знаци“, шатра 44, и в Литературния кът на изложението);
в Сливен – на 11 октомври в Регионална библиотека „Сава Доброплодни“;
в Бургас – на 17 октомври, в Център за съвременно изкуство и регионална библиотека.
За повече информация – вж. приложеня афиш.
.
- Момичето на света
.
На голямата българска шахматистка Нургюл Салимова,
с пожелание скоро да стане световна шампионка..
Просто необяснимо чувство е това
да пиша за Нургюл в нейния дом –
с останалата от нея химикалка нова –
с разтреперена ръка и бързешком.Бързам, за да не изпусна новините,
за да мога да наблюдавам на живо
всеки поразителен нюанс в игрите
и поредното нейно нападение красиво.Тя с всяка шахматна фигура танцува
и ни въвежда в мислени лабиринти;
в погледа й гласът на сърцето се чува,
обзет от приказни вълнения скрити.Всеки неин точен ход е като усмивка,
която е светъл поздрав към всички нас;
ето тази усмивка ни прави щастливи
и ние от удивление изпадаме в транс.Усещам как ме отбягват стиховете,
а в ушите ми бурни овации кънтят;
защото Нургюл, любимото ни дете,
вече е момичето на този голям свят..
Ахмет Емин Атасой
21 август 2023 г.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
- Случаен сън
.
Сънувах те…
А нямах намерение.
Прости ми!
Случайно изключение.
Изгубени следи…
неволно закъснение.
Оставих отпреди,
наяве отражение.
Поспри се!
Без пренебрежение
Почакай малко!
Създаде настроение.
Върви сега!
Загадъчно въображение
Ще чакам!
Трепетно вълнение..
Мария Желева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Мария Желева е родена през 1979 г. в София. Възпитана с идеали за доброта и скромност, тя обичала да живее като мечтателка за големия свят и хората в него. Проявява певчески умения и участва в детски вокален хор като пее и пред публика. По-късно започва да пише стихове. След като завършва средното си образование в София, заминава да живее в Италия. След няколко години се връща в България и започва по-сериозно да се занимава с писане. Издава и първата си самостоятелна стихосбирка, наречена „Моята душа – Моята поезия“.
.
.
.
- По следите на вятъра…
.
Снежана Галчева за книгата на Райна Манджукова „Луксът да бъдеш себе си“
В последните десет години съм благословена от Бог да се срещам и събеседвам с много и различни хора – творци, общественици, личности, посветили живота си на избрана професия, или хора, обгърнати от любов, с вяра, че като частица от великото цяло на сътворението са част от вселенската хармония.
Срещата ми с Райна Манджукова бе едно от приятните изненади, защото човек с нейните ангажименти и мащаби на общуване не винаги успява веднага да изгради мостове, заредени с енергията на чисто човешкото присъствие. Тя не само ги изгради, но и вгради в основите им една светлина, много по-здрава от камък. Усетих дълбочината в нейната душа, защото, колкото повече се потъва в потайностите на пътеките й, толкова повече човек осъзнава, че тези пътеки отвеждат някъде далече и нависоко. И това се потвърди, когато разтворих стихосбирката на Райна „Луксът да бъдеш себе си“, с личното послание, че „да бъдеш себе си е ИЗБОР“. И всяка страница на това поетично откровение говори за нейния избор, всяка дума е наситена с неговия смисъл, всеки звук е стон, музика, картина… И цена, която тя заплаща – цената на мечтата…
„Луксът да бъдеш себе си“ (2022), издание на „ИНФО Дизайн ООД“, с художник Александър Телалим, съдържа четири цикъла: „Толкова е лесно“, „Когато приказката свърши“, „Копринена невъзможност“, „Сънувам диадемата“. Макар и отделните заглавия да носят различни послания, през тях като обща свързваща нишка преминава нейното възприятие към света, към хората и ценностите, които изграждат човека и го карат да търси отговори дълбоко в себе си, високо при звездите или в грохота на природните стихии. Поезията й е чувствена и изтънчена, с царственото достолепие на жена, осъзнала силата си на съзидател. Стихът й е свободен, неограничен от рими, с една хармонична ритмичност, която дава усещане за музика, картина и звук. В подбора на думите тя е особено взискателна, с благоговейно преклонение, защото в тях е затворена енергията на мисълта й. Затова е готова да ги „завие измръзнали с последната си кръпка нежност, да ги нахрани с капка кръв от нараненото сърце“, защото Думите са й последната утеха и „куршум последен в револвера…“
.
Снимка: Личен архив на Райна Манджукова Макар и с описателна детайлност, авторката създава усещането за абстрактност при внушаването на чувствата, които я вълнуват. Тя ги затваря в щрих, но ги изпълва със съдържание, което отвежда читателя към размисъл, към търсене на пътища и посоки, към себеоткриване. И заедно с това толкова по човешки искрено и по женски чувствено.
„Пресичам на червено…
На отсрещния тротоар
ме чака глътката любов.
А зелено може и да не светне…“(“Светофар“)
Авторката усеща динамиката на времето и сякаш съумява да разтегне мига, за да побере в него всичко, което иска да изживее концентрирано и задъхано.
„Три дни,
откраднати от Съдбата.
Или подарени от Бог.“(“Три дни“)
И отново за избора – личния, истинския, независещ от обстоятелства и хора.
„Принцесата си има всичко:
Вълшебен замък и креватче с балдахин,
Придворни дами с изкуствени усмивки…
Но тя си иска Звяра.“Или Андерсеновата русалка:
„Но малката русалка е щастлива
да ходи по горещи остриета
със обгорените от обич стъпала“.(“Малката русалка“)
В стихотворението „Молба“ авторката ни кара да усетим философията й за не-притежанието. Тя отправя горещата си молитва към Твореца за награда да й даде „нищо никого никога“. Тя е достигнала до дълбоката същност на познанието, че в нищото се съдържа всичко и сетивата й са отворени, за да усети това. И накрая завършва молитвата си:
„Господи,
ако съм грешница,
накажи ме с
нищо,
никого,
но
завинаги.“Макар и родена далеч от пределите на България, авторката носи в душата си паметта за своята принадлежност към нея, припознава „в звуците на песента, която слушам права/ стоновете на онези ослепени воини/ и спрялото сърце на Самуила,/ и на Кубрат последната въздишка/… и галактическата песен,/ как е излел Дельо хайдутин“ (“Признание“). Тя усеща пулса на „голямото сърце на малката земя“, което тупти тревожно, и чува как „вековната гора шепти легенди за славно минало“. Но заедно с това споделя тревогата си, че „голямото сърце на малката земя е наранено, а само моята любов не стига тази болка да успокоя“. (“Голямото сърце на малката земя“). Райна живее и диша с пулса на България, но душата й е разпъната на кръст, защото като незараснала рана в нея е скътала и един друг спомен – този от детството:
„За кой ли път пропуснах гроздобера
и виното отново се наля…
Да, моят дом е тук.
Тук имам всичко и съм щастлива
Но на баща ми виното…
Горчиво е.
За всичко
с лихвите съм си
платила
Цената е –
пропуснатият гроздобер.“(„Цената“)
Женската изтънченост и сила дават на Райна Манджукова енергията да отстоява правото си на избор да бъде себе си. Тя го следва с усмивка, която понякога скрива сълзите. С достолепие и изправена глава, които да й сочат посоката, когато загуби пътя. А нейната посока е само напред – по следите на вятъра.
Чикаго, 12 август 2023 г.
.
- Дъга в небесната поляна
.
Обичам неочакваният дъжд,
отронен от въздишката на лято.
Почукне плахо, плисне изведнъж –
докато търся пръски по стъклото.Красиво е, когато се смрачи,
току в цвета на изкласило пладне.
И бурята а-ха да се сниши,
потегля, доловила, че е жадна…Замирам пред внезапната дъга,
извила гръб в небесната поляна.
Докато питаш: в тази сухина
отде се взе? И ето, че я няма.Обичам изненадите във цвят
да ме задъхат с бързина и хубост.
Гравюри в кръговратния живот.
Без тях мигът ни и петак не струва..
Людмила Билярска
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Цената
.
За кой ли път пропуснах гроздобера
и виното отново се наля,
и черни са до лактите ръцете на баща ми…А мен ме нямаше
Отново не видях
как, крачоли запретнал, тъпче грозде,
ширата се излива в поцинкованата кофа,
а майка ми със тебешир
чертички отбелязва върху старата ни бъчва.Пропуснах го, не бях при тях
Да, моят дом е тук,
тук имам всичко и съм (може би?) щастлива,
но на баща ми виното… Горчиво е.
За всичко с лихвите съм си платила.
Цената е – пропуснатият гроздобер..
Райна Манджукова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Райна Манджукова (по баща Бурлакова) е бесарабска българка, родена в с. Кайраклия (днес Лошчиновка) в украинската част на Бесарабия. Следвала е в Държавния педагогически институт в Измаил, Украйна, завършила е СУ „Св. Климент Охридски“. Автор и водещ на известното ТВ предаване „Облаче ле бяло“, ръководител на Изпълнителна агенция за българите в чужбина, съучредител на Асоциацията на българските училища в чужбина и на Център на бесарабските българи в България. Автор на публицистичния сборник „Кръстопътища български“ (2009) и на „Луксът да бъдеш себе си“ (2022). В съавторство с проф. Пламен Павлов издават „История на България – енциклопедия за малки и пораснали деца“ (2011). Съставител и редактор на поетични сборници на други автори. Публикуваното тук стихотворение е от книгата „Луксът да бъдеш себе си“.
.
- Сърдита поетична животопис. За „Строфи на кръвта“ на Васил Славов
.
Димитър Христов за новата книга на Васил Славов „Строфи на кръвта“ (ИК „Знаци“, Бургас, 2023 г.)
Васил Славов се утвърди в българската поезия през последните десетилетия с отстояване на дръзкия си и специфичен стил, с експериментаторските си умения да борави с поетическото слово, с метриката и с нюансите на многопластовата метафоричност. А неговите белетристични умения респектират с динамиката на изказа и внушенията, с ерудитските препратки и позовавания, с острото светоусещане за справедливост и жажда за човещина, за красота и хармония. Новата му книга „Строфи на кръвта“ е наситена с много сюжети и епизоди, споени от една емигрантска съдба, орисана от пристрастеност към родното и рода, към детството и прекъснатите нишки на роднинство и приятелство, на реализация – житейска и творческа.
Тези двеста страници на книгата четох бавно, с наслада и с неистова обич и възмущение. Обич към детайлно ярките персонажи и пейзажи в паметта на нашето поколение от София и възмущение от ударите на съдбата (разбирай: политическата диктатура и интелектуалната несъвместимост) върху инакомислещите (разбирай: нормално мислещите). Книгата изследва модела на остракиране и омаловажаване на значима част от няколко генерации българи, която не само че не се приспособява към сполетелите ги идеологически и икономически промени, а има и смелостта да опонира гневно, често пъти с цената на живота си.
Едно от определенията на самият автор за „Строфи на кръвта“ е:
„Тридесет и три годишно емигрантство и едно посягане към Витоша и сенките й. Автобиографичен роман с елементи на документална проза. Сюжет – като пребродване. Америка, репери на света, търсене, което не успява да назове себе си. Опит да продължа (разбира се в друг тон и с друга палитра) писаното от Атанас Славов в книгата му „С трева обрасли“. Родът е „revisited”, сенките са пренесени – второ – трето поколение емигранти. С българския си език, с българския си сън, с българските си стихове. С тази отговорност пред предците и „кръвта“, които могат, трябва и ще бъдат пренесени. Поетични разсичания. Просеки на за(въз)връщане.“ Това самоопределение е много важно, защото опитът да се щрихира жанрово такъв текст, може да ни отклони от основното, че поетът, белетристът, преводачът Васил Славов ни прави съпричастни на дълбоко драматични, поетични и, колкото лични, толкова и епохални промени в битието на човека и човечеството. Четейки, осъзнаваме, че в животоописанието на образи, епизоди, пейзажи – градски и природни, стълкновения на идеи и хора, с езика на прозата, със сетивата на поета, с ерудицията на преводача, отделният човек носи в себе си белезите, конфликтите и страстите на
планетата. Тази остра сетивност е резултат и на постоянното състояние на духовно израстване-борба за оцеляване-бягство-завръщане-бягство и т. н., все с цел за преследване и опазване на истинските цивилизационни ценности. Неистовото състояние на Аза произхожда от това, че личността е поставена постоянно в предела на тревогата, в дни и години на съдбовен избор, в търсене на изход и в сблъсък с нерешими проблеми. А те са нерешими, защото духовно извисеният човек носи не само своя товар, а и тегобите на рода, на поколението, на всички хора. Затова са болезнени загубите на приятели и съмишленици, на съкровени семейни и творчески
тайни. А споделянето им с читателя се превръща в драматична изповед и самосъд. Но лирическите, есеистическите, сатирическите отклонения в текста стоплят и вдъхват увереност, че богатата чувствителност е възможност да не се подчиниш на алиенацията и уравниловката, на равнодушието и еснафлъка.Днес този тип сърдити писатели не са като сърдитите млади от миналото. Днес това са зрели, препатили стоици, които се изправят пред злото и воюват срещу всички негови форми. Те не само констатират и страдат от антихуманната реалност, те се борят, те се жертват и на тях не им е достатъчен пасивният бунт. Те са сърдити и на себе си и могат да се самобичуват, а техните бягства и завръщания не са слабост, а начин за разширяване на траекторията, за изостряне на рецепторите, за преосмисляне на спомените. В София, в Ню Йорк или в Париж те избират свободата, макар да казват: „Свободата – право на Избор? Избор, след който, лишен от всякакъв избор, започваш изкачване за отстояването му.“ За да стигнат до извода, че емиграцията на България е раната и богатството й.
И все пак, неосъщественото завръщане не води до митологизиране на емигрантския живот, на американската мечта. Тъкмо обратното, В. Славов споделя както своите трудности и преживелици в САЩ, така и мъчнотиите, и несретата на българските емигранти, особено на онези, които имат талант и изяви в литературата, изобразителното изкуство, музиката… И тук сърдитите зрели хора могат да си служат със самоирония и сарказъм, да разкриват дълго премълчавани и неудобни истини, да разделят носталгията по родината от принудата да напуснат, да потърсят спасение. А да си изкарваш прехраната и да си се посветил на изкуството е върховно изпитание и достоен пример за разглезените обгрижвани „колеги“.
Сърдитите зрели хора са сърдити на себе си и на света, защото са самовзискателни и дорасли за един по-хуманен, по толерантен, по-креативен свят.
Това е едно от основните послания в „Строфи на кръвта“ от Васил Славов.
.
- Еджял
Разказ от Хасан Ефраимов
.
Не помня кога забелязах за пръв път къщата. Стана веднага след като изоставих колата и се метнах на колело, но точният момент ми се губи. Чак тогава осъзнах, че градът не се състои само от движещи се метални кутии и нахални пешеходци, които се чудят как да се хвърлят на предния капак на колата ти. В същия този момент усетих и миризмите и ароматите на града. Не знаехте, че всяка улица си има собствен дъх, нали?
Алеите на парка ухаят на тъга и самота. Там са нещастниците, избягали от света. Търсят утеха в сенките на дърветата. Пейките миришат на млади момичета и целувки, обещаващи безкрайност. Пейките са местата, където младите момичета губят своята невинност, усещайки впития в устата им влажен език на момъка, треперещ от страст. Но по тях има и миризма на смърт. Ето възрастната жена, приседнала на зелената пейка… Целувките лека-полека са привършили, останал е само споменът за тях. Ох, защо е толкова несправедлив този свят? Защо идва ден и моминските букли се превръщат в преплетени храсталаци, затрупани от този бял и непрощаващ снежец? По плочките на центъра пък се носи аромат на кафе от околните кафенета, ухание на печени фъстъци, на дюнери и още десетки лакомства, обещаващи ненаситна страст. По страничните улички се усеща излъчването на старите и влажни къщи, прахолякът на времето, полегнал над алеите на градинките и носещ се над старите огради и… Ох…
Музика се носеше от тази стара къща. Такава, която плаче да бъде бутната с фадрома, да се натовари на мръсен самосвал и да замине на бунището на времето. Къща, която, колкото и да ремонтирате, винаги ще си остане стара, и от ден на ден разходите, свързани с нея, ще се увеличават. Някога може и да е имала боя, но сега беше по-скоро безцветна. Да, някога беше имала и покрив. Навярно е сияела с цвета на червените си керемиди. Но сега по-скоро покривът беше се огънал и малко дори свлякъл на една страна, а от мъховете и лишеите върху циглите едва ли на на някого щеше да се удаде възможност да предположи, че някога наистина са имали цвят. Винаги съм казвал, че не е редно къщите да остават след собствениците си. Никой и нищо не заслужава подобна зла участ. Поминат ли се хазяите – и къщата е обречена на смърт, разруха и забвение. Да, може и да преживее още някоя и друга година, ако някой смее да нарече живот съществуването без любимите хора, но после неминуемо потъва в забвението на миналото. Там, където й е мястото. Да, такава е къщата – тя винаги е за едноживотно ползване, но винаги надживява стопаните си.
– Каква музика да се носи от такава къща-баба? – усмихнах се и отминах.
Да, чуваше се някакъв нявгашен шлагер, който вече беше стар още в моето детство. „Грамофон!“ – предположих, улавяйки познатото пращене, преплетено в нотите на песента. Така можеше да звучи само стара плоча, протрита хиляди и дори милиони пъти от иглата на грамофона, и нищо друго. Надраскана и на места дори издълбана, където каналите и улеите се развалят и иглата винаги прескача на това място, или започва едно безкрайно повторение на отделна дума, или фраза, като в транс, като песен от нощните кошмари, като… Изведнъж долових колко съм бил ощетен, изоставяйки старите винилови плочи и наслаждавайки се на стерео звука на компютъра. Музиката, с която израстваш, се впива във вените ти и ти си неспособен повече да възприемеш каквато и да е друга. Осъзнах това добре. Бяха времена… Ех… Чакахме с нетърпение да излезе поредната плоча на своя любимец, а той понякога прескачаше дори и година-две. А сега? Музиката на целия свят е само на разстояние един клик с мишката на компютъра. Ами, няма нищо интересно и вълнуващо в това. Аз поне вече знам наизуст цялата музика, сътворена някога на този свят.
Ta… След това застудя, падна еднометров сняг и аз слязох от колелото, и се наложи отново да се кача на колата. Не знам колко време не минах покрай къщата. Бях сигурен, че покривът й най-накрая се е предал под тежестта на лавините сняг, струпали се отгоре й. Дори не знам защо ми мина тази идея. Някой от вас знае ли, по какви причини летят различни мисли в главите на хората?
По някое време зимата започна да отстъпва на южния повей и аз отново се метнах на колелото. Какво бе учудването ми, обаче, когато още отдалеч видях запазения покрив на старата къща, а когато я наближих, отново ме посрещна звукът на стара песен. Този път спрях колелото и се заслушах. Трелите достигаха до слуха ми на пресекулки, ту по-слаби, ту усилени от южняка, който беше задухал. За миг забравих настоящето, в което се намирах, и се пренесох сякаш векове назад. Поне това беше усещането, което изневиделица ме връхлетя. Почувствах се стар и немощен, прекършен под тежестта на годините, паднали отгоре ми подобно на лавините, тормозещи покрива на старата къща. В един момент песента свърши и след кратка пауза започна нова. Тогава, подобно на огромно цунами ме удари музиката, на която танцувах с момичето, в което незнайно как се влюбих за пръв път. И ох, Боже… Усетих отново тънката й и трепереща снага, в която се бях впил. Нищо не бе в състояние тогава да я вземе от прегръдката ми. Бях готов и на бой и дори на смърт, ако ще срещу мен да бе се изправил целият свят. Със следващия повей на южняка в ноздрите ми връхлетя и ароматът на момичето. Дори си нямах на идея, че още го помня. Слушах песента, а неволно пуснал колелото се улових, че се нося в транс с ритъма на музиката. Скоро усетих влажни дири по бузите си от реките, потекли незнайно как от очите ми. Краката ми се подкосиха и неволно приседнах на бордюра.
Стотици пъти после минавах по този път. Случваше се да е сутрин, по обяд, вечер и дори в полунощ. Музиката неизменно продължаваше да свири. Стара, останала от едно време, такава, каквато едва ли някой вече някъде слушаше. Не знаехте, че и песните остаряват, нали?
– Бе, мамито… Тия никога ли не спят? – дори се усетих да изричам веднъж.
Няма да крия от вас – през нощта чаках с нетърпение да се съмне и да мина отново пред къщата. През деня в главата ми звучеше непрекъснато песента, която бях чул сутринта. Дори се улових, че постепенно започнах да се отдалечавам от реалността и от рутинната си дейност, приклещен някъде из безкрайните лабиринти на спомените, пораждани от старата музика. Гледах всеки ден към къщата, но така и не видях хора из двора или такива, които да влизат или излизат. Нощем се взирах и в прозорците й, но те несъмнено оставаха тъмни. Един ден с изненада установих, че в къщата не влизат никакви кабели от електропреносната мрежа. Тогава повече не останаха никакви съмнения в мен и осъзнах, че се намирам в голяма беда. Съдбата отново ми кроеше поредния си номер. Някой ако знае, как може да свири грамофон без електричество? Аз поне не знаех нито тогава, нито пък сега.
Един ден видях възрастна двойка да седи на пейката пред къщата. Спрях колелото и учтиво поздравих.
– Знаете ли кой живее в тази къща? – попитах уж неволно, така по време на разговора, който поведохме.
И двамата възрастни като по дадена команда извърнаха глави назад към старата къща.
– Никой, младежо – изрече като в просъница старицата. – Отдавна никой.
Старецът само си позволи да въздъхне дълбоко.
– Как така никой? – не скрих учудването си.
– Празна е! Необитаема! Очевидно е.
– Тогава… музиката…
– Каква музика?
– Тази, която се носи от къщата.
– Не се носи никаква музика, млади човече.
– Нима не я чувате?
– Няма никаква музика.
Благодарих и тръгнах. Нямах повече работа с тях. Бях научил, каквото ме интересува. Или, по-скоро, не бях научил абсолютно нищо. Разговорът с възрастната двойка не бе ми помогнал с нищо и дори напротив – още повече бе преплел и без това обърканите мисли в главата ми.
Тогава и за пръв път се появи в мен желанието да вляза в къщата. Обещах си го, макар че знаех, че не трябва да го правя. За който не знае, аз съм като магнит за неприятностите. А, ако има нещо, което не отговаря на човешките закони и норми, или е нещо ненормално или дори свръхестествено, непременно идваше ден и то ме намираше.
Дълго време избягвах да изпълня решението си. Знаех прекрасно, че отговорите, които ще намеря в старата къща, невъзвратимо ще променят живота ми, но желанието беше по-силно от мен. Нещо, на което не можеш да противостоиш, а и не искаш да противостоиш. Пък и никога през живота си не съм бягал от отговорите, независимо колко горчиви са те. „Кръв, предопределена да потече, не остава във вените“ – казваше често баба, когато бях малък, в подобни случаи, когато не успяваше да ме откаже от нещо. И друга дума използваше и тя беше „Еджял“.
Еджял е непреведима или трудно преведима на български дума. Но тя е основна в живота на билингвите като мен. Мислиш на един, а говориш на друг език. Кога на какъв език ще се появят мисли в главата ти, едва ли някой може да ти каже. Във всеки един момент намираш точната дума от съответния език, която е най-подходяща за дадения случай. Синоними тука не вървят. И да ги използваш, вече няма да е същото. Всъщност, може да се преведе, но не с една дума, а с много обяснения. Еджял е краят на живота, времето на смъртта, моментът, който рано или късно настъпва за всяко живо същество. Еджял е предопределен от Аллах, фаталната съдба да умрем. Той, ако е рекъл, живата твар ще умре. Ако е рекъл, няма да умре. Някой ден „Всяка твар смъртта ще вкуси“. Еджял е предписан на всеки по различен начин. Като дойде еджял, ще умрем, ако не е дошъл, каквото и да правим, няма да умрем. Той не може да се определя кога да се случи, не може и да се избегне по никакъв начин. Еджял е предеопределеността, крайният момент, точката на земния път, към които всички вървим неизменно цял живот. Еджял е приклекнал някъде в бъдещето и ни дебне в подла засада, и някой ден всеки ще го срещне. Не, той не седи кротко там, а ни привлича със сила, на която няма как да противостоиш.
Не знам защо, но аз бях убеден, че зад стените на къщата, в тъмнината на стаите ме дебне моят еджял и затова така непреодолимо ме теглеше към себе си. Дните минаваха, а убеждението ми се увеличаваше. Отлагах постоянно срещата, но знаех прекрасно, че не е в моите сили и възможности да избегна тази среща, и тя щеше да се състои. Знаех го, както и знаех, че еджял е една от основните категории в суфизма, който познавах отлично, но в един момент…
Накрая, „Ако е дошъл моят еджял, нека да се срещнем“ – изрекох една вечер и се насочих безстрашно към къщата. Всъщност, бях пил доста. Ако бях трезвен, навярно щях да подмина отново. Беше към полунощ и наоколо не се виждаше жива душа.„Часът на таласъмите и злите сили“ – опита се да проговори в мен разумът, но бързо го прогоних. Ако моят еджял беше предопределен да е от таласъм, нямаше да се удавя, и той щеше да ме намери в точния момент и нито секунда по-късно. Или… аз щях да го намеря. Направо да полудееш.
„Поне да бях трезвен – за последно се опита да проговори съвестта ми. – Така да се явя пиян пред Създателя…“
Винаги съм искал да съм пиян, когато умирам. Тогава, гарантирам, че смъртта ще е като поредната игра на живота. Всъщност… Животът и смъртта са двете страни на един медал. Когато ти се падне ези, ти се раждаш в този свят. Турата те води от другата страна, умираш тук, ала всъщност ти се раждаш там.
Портичката… Чудно! Беше отворена. Бутнах я и тя с проскърцване поддаде.
– Чакала си ме, а? – направих се и на остроумен.
Прекрачих в буренясалия двор, а сянката ми ме следваше непрестанно. Плъзна се по чимшира, неподстригван отдавна, и после се закачи на отсрещната стена.
„Дали сянката остава в този свят след срещата с еджял? – мина за момент през главата ми. – Или ни следва неотлъчно, дори когато вече сме лишени и от тяло?“
Пред мен се оказаха две ниски стъпалца и аз ги преодолях, опипвайки ги отначало с крак. Някаква метална кутия издрънча под петата ми в среднощния мрак като едва не ме събори.
– Бе, мамито… – изсумтях и я ритнах с крак. Звукът на метала се разнесе в среднощния час, но на никого това не направи впечатление.
Клон от трендафила, подивял без близостта на хора, се стовари върху главата ми, но го отстраних с ръка и продължих напраед. Нещо топло и мокро потече по дланта ми, след срещата с жестоките бодли на храста, но само изпсувах отново. Намирах се в онази степен на алкохолно опиянение, когато и змей да се изпречи на пътя ми, само би съжалил жестоко. След това навярно щяха да го наричат змеица – естествено ако успееше да се измъкне жив. Когато съм лош, съм подъл докрай.
Дълго стоях пред входната врата в двора. Моментът, когато все още можеш да се откажеш, но не искаш да го направиш, не можеш да го направиш. Защото… Защото, повърнеш ли се назад дори за миг, ти повече няма да си ти, а страхливец някакъв, пъзльо. Човек без достойнство и чест. Да… Онази неописуема сила, която дава мощ и на най-глупавите, и на тези, които винаги успяват… Ох… то май е същото.Сянката ми продължаваше да пада пред мен, но в момента бе неподвижна, сякаш чудеща се, дали да продължи или да се повърне посрамена и тя.
– Ся… Остава и сянката ми да решава вместо мен – изрекох и бутнах вратата.
– Бе, мамито… – не се и стърпях, когато тя поддаде. Бях сигурен, че точно в този момент ще е заключена и аз ще се върна назад, горд от това, че отново не съм се уплашил, продължил съм напред, ама…
Сянката ми се плъзна по проскърцващата врата и сякаш влезе преди мен. То, така… Повечето хора не струват дори наполовината на сянката си, но цял живот съм се старал да не съм от тях. Последвах я и изведнъж в лицето ме удари миризма на застоял въздух. Такъв, който навремето е бил свеж и ухаещ на цветовете на трендафила в двора, а сега неизменно остарял и дори останал в този свят по някакви правила, необясними от никого.
Музиката продължаваше да се носи дори в този късен час и, който и да беше в къщата, едва ли имаше някакъв шанс да ме усети. Навярно щеше да зърне сянката ми в даден момент и да се уплаши и да закрещи, а вестниците утре щяха да гръмнат с новината, че лекар, правещ се на писател, влязъл в чужд дом, защото видите ли, чувал музика, за която никой и не подозирал. Ала той знаел, че там някъде на втория етаж, сред разхвърляните грамофонни плочи, седи еджял, с коси, посивели от вековния прахоляк, и го чака да дойде. А, иди и обяснявай после! Аз поне едва ли щях да успея, след като винаги започвах с „мамито“. Ако го напишех, можеше и да успея донякъде, но с думи…
Ботушът ми изтупа по първото стъпало. Кълбо прахоляк, спотайващ се навярно от основаването на света, вдигна вълшебни дъги на лунната светлина, за по-сигурно, усука ги десетки пъти, превъртя ги и се стовари върху ноздрите ми.
Напреднах нагоре по дървеното стълбище, а то изстена под безпощадните ми ботуши, сякаш оплакващо се от вероломното нарушение на вековния му покой.
– Все още можеш да се откажеш, глупако – изрекох си десетки пъти. – Никой няма да те нарече страхливец. Дори няма да разбере. Смъртта… Дали боли, когато умираш?
После се сетих как съм умирал не веднъж, а три пъти, но в комата това не се брои. Там болка няма, както и спомени, и страх, и… Няма нищо! Но си спомних и как умрях още веднъж след това, задавен от собствената си храчка. Опитвах се да поема въздух, но гърдите ми стояха застинали, някъде там между живота и смъртта. Гледах в очите зет ми и сестра ми, които в един момент скочиха почти едновременно. Зет ми ме прегърна и започна да стиска гърдите ми, а сестра ми с все сили духаше в устата ми. Не болеше… „Значи така изглежда смъртта“ – си помислих и спрях да се съпротивлявам. Болката дойде от първото дихание, а преди това бе ме обхванало всемирно успокоение.
С тези мисли преодолях стълбите, а след като те завиха, изведоха ме на някаква площадка. Посегнах към джоба си за запалка и чак тогава се усетих, че вече не пушех. Пред себе си ясно видях три врати. Очите ми бяха привикнали към тъмнината и вече виждах ясно. Посегнах и бутнах средната врата, която беше открехната и зад която идваха звуците на старинната музика.
Първото, което видях, бе луната, която ме удари в очите. Лъчите й избухнаха подобно на хиляди вулкани в зениците ми и, след като болката поутихна, зърнах силует, седящ на лунната светлина.
И тогава я познах!Беше същата, както я помнех. Детското й лице с неизменната усмивка и сякаш малко наивният поглед, буклите на начупената й коса, които падаха по страните й и които тя отмяташе с небрежен жест на лявата ръка и поклащане на малката си главичка. Познах тънката снага, която бях прегръщал хиляди пъти, усетих отново трепета, стаен във всяка една фибра на мускулите. Долових още веднъж нежния полъх на дъха й, ухаещ на ментови бонбони, и дори вкуса й, обещаващ вечност. Допрях се отново до кожата й, пареща от адреналина, нахлул във вените й, и онази руменина по бузите, приличаща на заревото на хиляди утринни слънца.
– Ти… – Опитах се да прошепна, ала думите увиснаха залепнали по устните ми.
Със сетни сили се доближих и я прегърнах.
– Ти… – Усетих лицето си мокро от двете страни, а гласът ми затрептя, накъсан от чувствата, нахлули така ненадейно. – Толкова те търсих… Душата си изплаках… Защо ме остави така?
Не знам колко време стоях така.
– Толкова много те обичах!
– Ти… Ти беше моят еджял – прошепна тя.
Стаята се завъртя в безкраен водовъртеж и после, когато очертанията отново заеха местата си… Лицето й изведнъж сякаш помръкна. Детската усмивка някак си се сви и чувството от изненадата отново се изписа в погледа й. Очите й, невярващи се взряха в мен и сякаш не питаха нищо, а просто бяха обърнати натам, където няма нищо. Нещо топло се стече по ръката ми и полепна по студения метал, озовал се ненадейно как в дланта ми.
– Какво? Какво ти стана? – усетих се да изричам, както тогава.
Взех я в обятията си, а топлата течност се стичаше и попиваше по дрехите ми.
– Толкова… Толкова съжалявам. Не исках… – промълвих отново.
– Нищо! Няма нищо! – отвърна тя с най-неповторимия глас на света.
– Страдах толкова много… Живях ли после? Не… По-скоро умирах бавно. Толкова много съжалявам.
– Нищо! Няма нищо! Нищо не е станало.
– Исках… Исках да дойда там, при теб, ала не знаех как ще ме посрещнеш. Никой не заслужава да изживее това, което изживях аз. По-скоро бях сянка в света на живите.
– Всичко свърши вече.
– Толкова много те обичах.
– Аз… Аз съм твоят еджял.
И тогава ме прегърна отново. Така, както го правеше навремето, страстно и силно. Така, както може да прегръща само човек, който обича. Така, както може да те прегърне само еджял. Или да прегърнеш ти своя собствен еджял. Любовта и смъртта, които всъщност са едно и също. Както изгревът и залезът. Като студът и топлината… Светлината и тъмнината. Детето и немощния старец, в който се превръщаш неумолимо някой ден. Двете страни на медала, сътворен от отсамното и това, което е оттатък.
Аз прегърнах моя еджял, който всъщност винаги е бил любовта, без която никой не може да живее. Еджял, долитащ от миналото, винаги на крилете на музика, звучаща от стар грамофон. Надзъртаща от протрити албуми, пълни с избелели снимки. Срещаща те по пътя в най-неподходящия момент или идваща като избавление.
Да, смъртта не боли! Та, как би ти причинила болка любовта ти, която толкова много те обича? Как би ти причинил болка твоят собствен еджял?
.
- Цената на вълшебните мостове. Калина Томова в София
.
Мигове от лиричното пътешествие с Калина Томова
по вълшебния мост между София и Чикаго11 август 2023 г., Клуб „Журналист“ на СБЖ, София
.
.
Цената на вълшебните мостове
Как се съграждат вълшебни мостове? Отнема време. И изпитания. Изисква силата да не се предадеш дори тогава, когато всички пътища са отрязани. Този мост може да е и начин за оцеляване, като връзка с родното, макар въображаема. Мостовете, за които говоря, не са просто физическа връзка между два свята, между тук и там. Вълшебството е в това Вие и аз да минем по един и същи мост. А не всеки механично и самотно да сменя своето тук и своето там.
.
.
Вълшебството е да се намерим. Така, както аз сега съм тук. Минала съм по моста между двата свята към Вас. Но този мост ще бъде вълшебен, само ако и Вие направите крачка по него към мен. Това може да стане чрез книгите ми, в разговор, в разменени мисли. Даниел попита каква е цената. Цената е да споделиш себе си. Да се откриеш.
.
.
Ето, моят живот в Америка е дълъг път от несигурни стъпки. Неутъпкан, непознат, криещ много засади. Но извървян, въпреки всичко. И е стигнал до места, които са изглеждали невъзможни.
Стъпка след стъпка човек опознава себе си и вади на показ това, което притежава. Което винаги е било в него и е чакало мига на изява. Така най-кратко бих описала 16-те години живот в Америка.
.
.
Научих се да бъда смела, да обичам това, от което се страхувам, да показвам на другите моста, по който да стигнат до мен. А това изисква доста смелост в света, в който живеем. Свят, който съди и критикува. Свят, който, въпреки глобализацията, е все по-разделен. Вълшебството на моста е в това да ни събира.
.
.
Благодаря на Ивайло Диманов за поканата и съдействието да поднесем словесния „Танц върху пясъчната нишка“.
Благодаря и на всички, уважили събитието.
.
.
Снимки: ФБ профил на авторката
.
- Събитие в София „Танц върху пясъчната нишка“
.
Лирично пътешествие с Калина Томова
по вълшебния мост между София и Чикаго11 август, петък, от 19 часа местно време, в Клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти в София (ул. „Граф Игнатиев“ 4)
Среща с авторката на романа „Тайната на сребърната нишка“, аудиокнигата „Усмивката на светлината“, сборника „Рисунки върху пясъка“ и стихосбирката „Танц на душите“.
Калина Томова и Ивайло Диманов – журналист, поет и бард са подготвили един нестандартен „Танц върху сребърната нишка“. Пътешествие в измеренията на словото и духа.
Калина Томова живее в Чикаго, САЩ от 2008 г. Името й е познато сред българската общност с отразяване на обществени и културни събития и литературни четения. Кореспондент на в. „България сега“ (2008-2013); съосновател на Литературен клуб „Българско слово“ (2009-2010); секретар на Съюза на Българските писатели в САЩ и по света (2010-2013), преименуван през 2019 г. в Лига на българските писатели в САЩ и по света, където от декември 2020 г. е в УС; вицепрезидент на Салона за българска култура и духовност; член на Борда на директорите на Детско студио „Телевизионери“.
Има авторска страница на Фейсбук, публикации в електронните сайтове „Еврочикаго“, „Литературен свят“, „Факел“, в. „България сега“, в сборниците „Слово и багри от САЩ и света“, „Любослов“, „Българско слово на литературния глобус“, „55 + български автори в САЩ и Канада“, “Черга пъстроцветна“, “Читател до поискване“, „Дъщерите на България по света“, „Нестинарството – живият въглен на българския дух“.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
- Отлетели птици
.
Някъде далеч остана любовта,
мина като пролет с дъхави цветя,
мъничко, за кратко се поспря при мен
като лъч, пронизал облачния ден.Но макар набързо да ме посети,
дойдоха навеки с нея още три –
моят мъж, децата – щастие безкрай,
ходих по земята, но живях във рай!Минаха години, текоха реки,
с тях пребродих много земни ширини,
но поеха мойте син и дъщеря,
всеки да се търси щастие в света.А по мен паднаха есенни мъгли,
сиви и студени ветрове, слани
и като онази, снопчето трева,
прежълтяла слама, мокра от дъжда,люшкам се, извивам, олюлявам стан
и отпор им давам аз едвам, едвам.
Откъде дойдоха толкова на куп
та ме тъй сковаха и станах на труп?Може би обрат ще дойде и при мен,
малка вероятност за в далечен ден –
пак да се усмихна, пак да заблестя,
сгушена до теб с пречистена душа.Може би напролет, може с топлина
някога отново да се съживя.
Обич ли ще бъде, въобще не знам,
но я предусещам, идва тя насам.Знам, че слънце бяло идва след дъжда
и че пролет стопля ледена земя,
и че всяко зло е като за добро –
тъй нареждат вси от времето онò.Нека за такива, много като мен,
има лъч надежда в утрешния ден!
Отлетели птици, пръснати ята,
Боже, събери Ти в птичите гнезда…Красимира Стойнова
Из “В два континента”
.
- Притча за преследвания
.
Обезумял, пресече хоризонтите преследваният,
сподирян
от ловци и лай на кучета.
Човекът, който трябва да умре, е моят брат –
захвърленият в лагерите на смъртта,
обреченият на изгаряне, осъденият на разстрел,
ала часът на неговата смърт не е ударил.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Ако сърцата ви крещят за справедливост –
не го издавайте, витае в паметта му ужаса
и се сменяват преследвачите,
сменяват се,
сменяват се палачите,
чертите на тираните – не се смекчават.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Отново нещо страшно се повтаря.
Светът отново се изпълва с ярост.
Преследваният бяга.
Преследваният ще потъне в ален здрач.
Високи жерави от плач..
Иван Здравков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
- Броди
В София човек отива да се разходи и да подиша въздух до кварталната градинка или близкия парк. В Плевен си имат Кайлъка, във Варна – Морската градина.
Във Фишерс, Индиана, жилищните квартали са едновременно и паркове, и градини. Задните дворове на къщите са изпъстрени с цветни, а в случаите с къщи на емигранти от изтока – и със зеленчукови градини. Трябва да сме справедливи обаче. Сред родените в САЩ също има не малко ентусиасти на градинарството, особенно в Индиана – фермерски щат.
Тротоарите покрай къщите са равни и чисти и стават и за колоездене, а и по шосето не минават много коли, тъй като това са вътрешни за квартала улици.
Така беше в квартала на моето детство в София. Къщички, в които живееха приятелите ми, зелени дворчета и спокойни улички, по които рядко минаваха коли. Там можехме да караме колела, да играем на футбол или топчета.
Тук, във Фишерс, ако трябва да разходя себе си или кучето, просто излизам на улицата и тръгвам покрай къщата на руснаците, подминавам къщата на ъгъла, която по някакви причини вечно се продава, и продължавам нататък. Там от едната страна живее един рокер с жена си и кучето си. Той кара Харлей, има страхотен черен камион и коси тревата си с тракторче. Сложил си е ограда, която е правена от фирма, обозначена със странното за днешно време съкращение ККК.
От другата страна на улицата живее едно семейство, където малката ми дъщеря помагаше по математика на тяхната дъщеричка, когато беше в училище. Майка й е медицинска сестра и много не й върви с мъжете. Личи си по това, че те вечно се сменят. Освен това с тях живее и баща й, дядото на момиченцето. Дядото има навика да си паркира камиона на улицата, защото гаражът им е вечно пълен с разни болкуци. Това създава затруднения на хората, които правят завоя покрай къщата им, когато се прибират у дома. Законът обаче позволява да се паркира на улицата и го търпим. Не съм чул някой да му е спукал гума или откраднал чистачки.
По-нататък се върви през един квартал, който наричаме пенсионерският. Той е пенсионерски, защото там хората са по-възрастни и не се занимават с градините и дворовете си. Те плащат месечна такса и с това се занимава фирма по поддръжка на ландшафта.
От техния квартал се свива покрай Ким. Те с мъжа й обичат градинарството и кучетата и винаги слагат паничка с бисквитки за кучета пред градината си. Аз ползвам тяхната купичка да тренирам кучето си да не взима от чужди хора и места храна. Ким и мъжът й винаги се радват на кучето ни, когато ни срещнат.
По-нататък по тяхната улица живее Броди. Той е висок, към седемдесетгодишен мъж, с калифорнийски тен и лице на уестърн герой. Броди обича старите коли и двата кипариса пред дома му. Гаражът на Броди е винаги отворен през лятото и в него винаги, когато не е на работа, Броди работи над поредния Понтияк, Форд, Кадилак или Шевролет от времето на Елвис Пресли.
В гаража свири музика от шейсетте, а в хладилника на Броди винаги има студена бира за него и минаващите покрай къщата му съседи. Ей така, както си вървиш из квартала в горещ летен ден, и още отдалеч чуваш „Хотел Калифорния“ на Игълс. Заобикаляш единия от огромните кипариси, за които в квартала се знае, че са „децата“ на Броди, и виждаш Броди, заврял се под капака на някакъв Крайслер от времето, когато си се родил. Колата е толкова дълга, че Броди трябва да я пакира напряко на двойния гараж, за да се събере цялата вътре. Крайслерът е кабриолет, никелиран, розово-червен, с кожени седалки. Кой знае дали не е каран от самият Крал на рокендрола.– Здрасти, Броди! – казвам.
– Привет, докторе – отговаря Броди. Искаш ли една бира?
Докато пием бира, Броди пуши и ми разказва. Повече ми разказва за Крайслера. Много малко за себе си.
Аз за повечето неща се досещам. Труден и бурен живот в Калифорния, много надежди, много рок, алкохол и наркотици. Няма деца, които да се интересуват от него. Жените от миналото му са се интересували предимно от детските, докато децата им са били малки, а днес е останала единствено тази, която е намерил в Индиана, в тихото си пристанище.
Той почиства витрини на магазини и ресторанти. Собствен бизнас. Изкарва достатъчно, за да се отдаде на хобито си – старите коли.
Намира ги по хамбари и полета, ръждясали и забравени, с изгнили гуми, напукани никел и боя, отдавна замлъкнали двигатели. Докарва ги в гаража си и там под звуците на „Хотел Калифорния“ те се раждат отново.
Отново заблестяват с причудливите си, ослепително ярки цветове и двигателите им изръмжават с този непостижим за съвременните возила гърлен звук на осемцилиндров двигател.
Броди слага най-цветната си риза с къс ръкав, тъмни очила и се настанява на кожените седалки. Обикаля квартала, за да се увери, че колата е в идеална форма. После я продава на някого и търси поредния стар, забравен от всички приятел, за да го върне към живота, съживявайки с него и част от себе си.
***
Броди умря през Ковида. „Сърцето му просто е спряло“ – каза жената, която живееше с него.
Гаражът се затвори завинаги, музиката спря и само двата могъщи кипариса се поклащат на летния бриз и тихичко си пеят „Хотел Калифорния“.
.
Виктор Хинов
.
- Селска скука
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Към обяд слънцето заседна между двата зъба на „Пръчовите скали“ и разпиля жарта си над селото. Баба Кета смени черната си забрадка с бяла и погледна през листата на мушкатото. На двора кокошките се бяха скрили на сянка под магарешката каручка, а магарето Доко надничаше от обора, с провиснали като на заек уши. Старицата сложи една в друга изрязаните до бяло динени кори и излезе от къщата. Петелът Кондьо я видя, плесна с криле и скочи от стобора, където се бе качил. Започна ситно да кътка кокошките, поглеждайки с едно око какво носи стопанката му. Баба Кета подхвърли една от корите към него и го чумоса:
– Къш, разбойнико! По цял ден дириш с кого да се биеш! Одъртя, но не миряса! Още малко да завие зелето в градината и ще напълня тенджерата с тебе!
Гледайки я умно, петелът изкърка сърдито, сякаш разбрал заплахите на бабата. Той клъвна динената кора и, усетил сладкия сок, повдигна глава като да пие. Кокошките дойдоха при него и закълваха една подир друга. Приближила до магарето, бабата му подаде динена кора. Доко издаде бърни напред и внимателно придърпа кората от ръката й. Сряза я с големите си зъби и лакомо захрупа. Останалите две кори баба Кета сложи в каменното коритце по средата на двора. Откъм оградата гъсокът Жуч изкряка силно и с разперени криле затича към нея. Пристигнал пръв, лакомо загриза едната кора, като издаваше доволни звуци. Последваха го двете гъски и петте малки патенца, все още жълти и пухкави като плюшени играчки. И докато старицата се радваше на животинките си, сред тихата селска идилия се разнесе остър електронен звук. Баба Кета бръкна в джоба на престилката си и извади мобилния телефон, подарен от внука. Тя натисна зеленото копче и сложи малкия апарат до ухото, с което чуваше по-добре. Отсреща запитаха:
– Ало! Баба Кета ли е на телефона?
– Амчи кой друг? – тросна се старицата.
– Обажда се майор Петров от полицията! Имаме информация, че днес при теб ще дойде един телефонен измамник! Ще ти се обади, че внук ти катастрофирал и убил човек! Да го спасиш от затвора трябва да събереш, колкото пари имаш, и да му ги дадеш! Чуваш ли ме, бабо?
– Чуя…!
– Ти му дай парите, а ние след това ще го арестуваме! Разбра ли?
– Аз пари нямам! Пенцията ми малка и едва стига да преживея!
Отсреща замълчаха, после наредиха:
– Не може да не си заделила някой лев за погребение! Извади ги и му ги дай! Ние после ще ти върнем парите, а него ще вкараме в затвора!
Бабата облиза сухите си устни и поклати глава:
– Ще му ги дам, как няма да ги дам..! Ей сега тръгвам..!
– Чакай да ти се обадят, бабо! Приготви парите и после лесно! Ние си знаем работата!
– Вие знаете вашата, а аз моята!
Старицата затвори телефона и влезе в къщата. Отвори вратата на малката гостна стая и приближи до раклата, останала още от нейната баба. Боядисаното в кафяво дърво бе посипано с малки дупчици от дървояд. Тя вдигна капака и извади увита в сива мушама двуцевка. Преди да почине, дядо Марко ходеше на лов в близката гора и оръжието бе старателно изчистено. Понякога старицата ходеше с него и се бе научила да стреля. Тогава телефонът отново иззвъня.
– Ало, бабо! – разтревожен мъжки глас обясни накратко ситуацията и нареди бабата да събере пари за внук си.
– Добре! Не е ли по-добре да оставя парите под големия камък до селската чешма! – предложи тя.
– И така става! – съгласиха се отсреща. – Гледай след един час парите да са там!
– Добре!
В ленена кърпа тя сгъна една стара тетрадка на две и върза краищата на кърпата. Взе пушката и тръгна към чешмата. През това време се обади мнимият полицай и тя го успокои, че изпълнява точно нарежданията.
– За парите не се бой, бабо! – увери я „майор Петров“. – Ще ти ги върнем до стотинка!
Точно срещу селската чешма, до брега на пресъхналато корито на малката река, имаше една крива върба, с провиснали до земята клони. Там баба Кета подпря пушката и отиде до големия камък. Мушна кърпата с тетрадката в нея и се върна при върбата. Вдигна ударника на пушката и зачака. Не след дълго, откъм Делчов рид се зададе мъжка фигура. Човекът вървеше припряно, като се оглеждаше непрекъснато. Щом стигна до камъка, той се наведе да прибере парите. Между клоните на върбата изтрещя изстрел и гащите на мъжа цъфнаха, поразени от заредената английска сол.
– Уаааааууу….! – изврещя непознатият и се хвана за задника.
Втори изстрел го накара да побегне, без да докосне кърпата под камъка. Нагоре към гората той бягаше като заек, подхвърляйки тяло ту на една, ту на друга страна. Старицата внимателно извади гилзите от двете цеви и презареди пушката. След това отиде до камъка и си прибра кърпата.
Едва надвечер телефонът и пак иззвъня.
– Ало, бабче! – звънна гласът на внук й Тони. – Как я караш на село? Сигурно ти е скучно сама?
– Бивам, момчето ми! Има грижовни хора, дето не ме оставят да скучая!
– С двама приятели мислим да минем в края на седмицата край теб! Ще ходим на палатка оттатък скалите! Искаш ли да ти донеса нещо от града?
– Ами, ако има от онези меките локумки, дето майка ти донесе последния път! – отвърна старицата.
– Дадено! Ще ти взема цяла чанта от тях!
– А в кой ден точно ще дойдете?
– Мислим да е петък! При теб ще сме някъде по обяд!
– Добре, моето момче! Ще ви чакам!
Внукът затвори телефона, а старицата излезе отново на двора. Видяла Кондьо качен на стобора, тя поклати заканително глава:
– Няма да дочакаш зелето, разбойнико! В петък ще те сготвя с пресни картофи!
И докато петелът се чудеше, доколко сериозна е заплахата на бабата, тя измърмори:
– Ако имаше как, щях да сготвя и тия пладнешки крадци, ама не става…! Няма полиция, няма закон, няма държава! Скучно било, а? Ех, да ми паднете, такова театро ще заиграете, че и на вас ще ви хареса! Гиди хаирсъзи проклети…
Тя взе глава лук и започна да я реже в една малка паничка. От лука или нещо друго, по сухото й лице се плъзнаха две сълзи, събраха се в едно под брадичката и капнаха.
.
- Първи Фестивал на българската художествена литература в Хамбург
Какво прави една книга любима?
– Ако Ви харесва, да я предадете нататък. –казва известният Курт Хейман от Хамбург. Тази негова мисъл е още от 1928 г.
С идеална цел за представяне на българските автори от чужбина (и от България) се организира Първият Фестивал на българската художествена литература в Хамбург. Целта за организаторите на Фестивала е да се представя художествен български език и в чуждоезична среда в Северна Германия, да се запазва българският език и да се подпомага общуванего между автори и издатели.
Организатори на Фестивала са Културното дружество „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“ (Bulgarischer Frauen-und Familien-Club Hamburg (BFFCH) e.V.), неговата група „Литература“ и семейство Емилия и Манфред Юкер. Клубът участва тази година в Програма за подпомагане на българските дружества в чужбина.
.
.
Фестивалът на българската художествена литература е първи опит в събирането на автори заедно, за по-добро подпомагане на тяхната презентация и продължение на търсения за организирано представяне на българската художествена литература в Хамбург, в немските литературни форуми в града.
Литературната дейност на Клуба е от 2006 г., с поставяне началото на Ежегодния литературен фестивал в Хамбург, по инициатива на д-р Емилия Юкер, под егидата на Иван Михайлов – геолог и писател, който с дарения на много свои книги и участия подкрепи идеята и Конкурсът се провежда ежегодно. За неговото развитие през годините оттогава досега имат голяма заслуга Емилия Юкер, филолозите Марина Маринова и Милена Дубик, членовете на Клуба за обществено оценяване и редица български критици, които подпомагат с оценки, мнения и предложения.
Тазгодишното издание на Литературния конкурс ще връчи наградите си на 7 октомври в Хамбург, в Културния дом „Хамбург Хаус“ в престижния централен квартал в Епендолф, където има възможност за престижна за града културна дейност.
.
В забележителната културна институция Хамбург-хаус се проведе и Първият фестивал на българската художествена литература в Хамбург. Свои презентации направиха:
Андрей Андреев от Антверпен, Белгия;
Бойко Богданов от Хановер, Германия;
Елена Пирин от Хамбург, Германия;
Марина Ортоломеус от Берлин, Германия;
Таня Иванова от Испания.
Пианистката Дарина Проданова, която дойде от Хановер, изпълни с високопрофесионално майсторство музикални авторски произведения на театралния режисьор и поет Бойко Богданов. Бяха изпълнени също и други произведения.
Забележителна бе атмосферата, уважението и сътрудничеството между авторите. Осъществи се и размяната на книги между тях, проведоха се часове на разговори между посетители и автори.
Издателство „Лунна светлина“ представи свои книги, между които най-новата – „Език мой“, част трета. В нея са представени двадесет и четири автори, между които авторите от Хамбург – Христина Въчева и Емилия Юкер. Г-жа Христина Въчева бе отличена от издателството. Най-голямата награда на „Лунна светлина“ получи д-р Емилия Юкер за картината й „Азбуката е за тези, които я обичат“ и стихотворението „Химн на българската култура“ (написано по случай обединението на български културни дейци по света – основаването на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина).
.
.
Издателство „Антеа“ – Берлин (Маргарита Щайн) бе представено на Фестивала с редица книги на немски език.
На Фестивала в зала бяха изложени книги на много български автори на художествена литература и на издателства, които през годините от 2006-а досега са изпращали и предоставяли литерататура, от многобройните наградени в Литературния фестивал и много други.
Българското училище в Хамбург помогна в разпространението на информация и обяви за Фестивала сред учители и ученици. Активно се представиха членове и поддържници на Културното дружество „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“.
Станиела К., Радост Хр., Таньо, Ангел В., Пламен П. и Бранимир Г., Маринела Ф., Христо Ф. и други от Културното дружество подкрепиха с организационна дейност Фестивала и Културното дружество.
Присъстваха интересуващи се гости от Хамбург и Берлин. Фестивалът присъди грамоти за участие в поставянето основите на Фестивал на българската художествена литература в Хамбург на авторите, които презентираха своите книги и се ангажираха с колективния авторски колегиален дух на служба за обществото (А. Андреев, Бойко Богданов, Е. Пирин, М. Бартоломеус, Т. Иванова).
Благодарственост бе изказана на сем. Юкер (д-р Емилия Юкер и проф. д-р Юкер), за инициативата и реализацията на форума. Българското посолство в Берлин също прие идеята за литературна дейност в Хамбург.
Поздрави с благодарност към всички автори, чиито книги бяха изложени на Фестивала.
.
Културно дружество „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“
.
- In Memoriam Кольо Николов
На 16 юли т.г. в Лос Анджелис е починал големият, но останал, за съжаление, не добре познат за широката читателска аудитория, писател и емигрант Кольо Николов. Той е може би българският Милан Кундера, заслужаващ не по-малко признание, което не получи приживе.
„Така няма да си спомнят и за нас, колкото и да се правим на безсмъртни. Ще изчезнем като стари магазини за куфари, без да сме успели да оставим звезда на тротоара, по който нови и нови копелдаци на скейтбордове ще продължат да препускат със страшна скорост и да превръщат падналите цветове на джакарандите от сълзи в младо пурпурно вино.“ – Кольо Николов
––––––––––––––––––––––––––––––
Кольо Николов е роден на 25 май 1941 г. в с. Крумово, Пловдивско. Първият му сборник с разкази „Облаци от бяла светлина“ излиза през 1966 г. Следват „Влог в швейцарската банка“ (1969) и „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ (1970), „Страшно красиви, страхотно добри“ (1987).
Работил е във вестниците „Народна младеж“ и „Студентска трибуна“, както и в БНР и БНТ. През 1976 г. заедно със съпругата си, актрисата Виолета Павлова, заминава на екскурзия в Италия, откъдето някак си успяват да стигнат до Ню Йорк. Там писателят се препитава с всякаква нискоквалифицирана работа. Продължава да пише, изпраща ръкописите си и на издателства, но не получава отговори. Пише писма и на Джеръм Селинджър, Рей Бредбъри, Кърт Вонегът, Джон Чийвър. Отговарят му Бредбъри, с когото по-късно стават приятели, и Вонегът.През 80-те години, при гостуването на българска писателска делегация в Ню Йорк, Кольо Николов се запознава с Любомир Левчев. И договаря с него връщането си в България, без последиците, характерни за тогавашните невъзвръщенци. Левчев успява да уреди някак си това. В родината Николов продължава да пише и много от написаното от него в емиграция е издадено в книгите „Хотел „Паръдайс“ (1982), „Кой какъв е в Ню Йорк“ (1982), „Кадифе в разбити улици“ (1984), „Вън от Бродуей“ (1986), „Кейбъл рум“ (1986). Работи в Кукления театър в София.
След политическите промени в страната, последвали 10 ноември 1989 г., Николов заминава отново за САЩ. През 90-те години живее във Вирджиния, по-късно отива в Лос Анджелис. Препитава се отново с всякаква работа – продавач в дрогерии, пощальон, бензинджия. Последните си години прекарва в Калифорния. Преди 2021 г. изд. „Жанет 45“ издава забележителния му сборник с разкази „Котаракът на Рей Бредбъри“.
.
Кольо Николов с Рей Бредбъри, 2000 г. Снимка: Личен архив /сп. „Факел“ Ето какво написа на стената си във Фейсбук, след узнаването на тъжната вест за кончината на Кольо Николов, литературният критик и преводач, доц. Георги Цанков:
Тази вечер пристигна поредната черна вест – на 16 юли в болница в Лос Анджелис е напуснал грешния свят Белетристът Кольо Николов. Сега ще Ви припомня огромното значение за литературата ни на твореца, от който винаги сме се нуждаели. Уж от съвсем млад следях и шедьоврите в нашата литература, но залягах повече на световната мъдрост – учех почти наизуст Томас Ман, Херман Хесе, Стайнбек… Трябва да си призная, че ме хвана срам от съпругата ми Зоя, когато тя сподели, че сред съучениците й във Френската гимназия книгата на Кольо Николов „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ се разпространявала наравно със „Зайко, бягай“ на Ъпдайк, романа с първата по-хард секс-сцена, преведена у нас (в нашия клас си го предавахме от ръка на ръка в междучасията) – по онова време учениците четяхме адски много, а Зоя дори си е запазила дебелите читателски дневници).
Аз опознах белетриста доста по-късно, когато очите ми се отвориха за „Портрет на моя двойник“ от Георги Марков, за „Времето на героя“ от Васил Попов, за „Свирепо настроение“ на Радичков… Той беше жестоко нападнат от фанатични критици и обвинен, че е баща на така наречената „инфантилна литература“. Написах голяма статия във вестник “Пулс“ – тя утвърждаваше приноса на белетристи като Кольо Николов, Янко Станоев, Владимир Зарев, Георги Величков, Росен Босев, покойния Димо Димовски… Възприемах техните художествени открития като безценни, тъй като дръзко върнаха в обръщение зачеркнати десетилетия теми – за любовта, за свободата, за самотата и за приятелството, за предателството и за ненетоварената с идеологически фалшификати надежда. Все по-ясно осъзнавах, че младият Кольо Николов е от породата на Милан Кундера и на Бохумил Храбъл, на Василий Аксьонов, ако щете, донякъде и на Йежи Анджеевски…
През 1976 година белетристът замина със съпругата си, актрисата Виолета Павлова (тя грееше във филма с Владимир Смирнов „Сбогом, приятели“ – един от хитовете през онези години), и дълго скита по белия свят. Сменяше какви ли не професии, за да осигури прехраната на семейството си. По необясними причини през 80-те години Любомир Левчев успя да ги върне от Ню Йорк и се заредиха книгите от американския цикъл: Хотел „Парадайс“, „Кейбъл Рум“, „Кой кой е в Ню Йорк“, „Кадифе в разбити улици“. След политическите промени Николов внезапно отново запраши отвъд Океана. В Лос Анджелис е бил какъв ли не – пощальон, обслужващ бензоколонка (сипвал е гориво и в колата на Брат Пит!), случват му се чудеса – дори печели хиляди долари от лотарията…
„Да прекосиш цяла Америка от изток на запад заедно със сина си и неговата майка си е цяло пътешествие – и то заслужава описание в отделна книга. Но трябва да напомня пак, че не бях журналист в командировка, нито богат екскурзиант. Не бях Стайнбек от пътешествията му с Чарли, по-скоро една от трите гневни мравки, потеглили на запад със собствените си крака, с боси ходилца по прашни и зимни пътища, без да знаят какво ги очаква, с празни кошници в ръце. Красивите изгреви и залези, ветровете, яркото слънце и неочакваните торнада изпълваха сърцата ни с първичен възторг, но ги караха и да се свиват уплашено в обяснима тревога за утрешния ден.“
Така започва една от най-забележителните книги, които съм чел през живота си – „Котаракът на Рей Бредбъри“, „100 разказа за Лос Анджелис“. Дължим я на непрежалимата Нери Терзиева, на обичащия от все сърце приятеля си Кольо страхотен поет и мислител Йордан Велчев – благодарение на тяхната настойчивост, издателство „Жанет 45“ реши да ни поднесе изповедите на мълчалия цели 30 години писател. Дълбоко съм убеден, че „Котаракът“ не отстъпва по нищо на знаменитата антология със 100 разказа на Рей Бредбъри, геният, с когото Николов общува до смъртта му, нито пък на „60-те разказа“ на Дино Будзати. Многоликият град на ангелите оживява пред очите ни с всичките си огромни противоречия, а заедно с него и бурната епоха на белетриста, в която той никога не е бил просто наблюдател, а винаги е активен участник. Благодарностите ми са и към талантливата редакторка на тома, писателката и блогърката Антония Апостолова, към никога не свеждащия безпомощно глава Манол Пейков и към Красимир Лозанов, младите капитани на „Жанет 45“, които оцениха до достойнство шеметния талант на „бачо им Кольо“, а също и на нарисувалия великолепната корица художник Христо Гочев. Никак не е шега да се опиташ да погълнеш грамада от почти 800 страници с разкази.
Но с Кольо Николов съвсем не е така – започнеш ли, няма как да оставиш тома. Вероятно наистина става дума за разкази, а аз възприемам текста като пълноводен роман, в който има от всичко по много: има го бунтарството на Буковски и на Гинзбърг, има я красотата и лекотата на Фицджералд, има го двойникът на Георги Марков, има ги дори – в съвсем различни одежди – „тенците“ на Радичков, има ги и „марсианските хроники“ на Бредбъри, но над всичко това тържествува раблезианското пиршество на словото на самия Кольо Николов. На едно място той представя своята „великолепна седморка“ – Ърскин Колдуел, Джеръм Дейвид Селинджър, Рей Бредбъри, Джон Чивър, Кърт Вонегът, Уилям Сароян и Тенеси Уилямс. Учудвам се, че името на Джон Ъпдайк, авторът на „Двойките“ и на тетралогията за Заека го няма. Историята започва с поредицата писма до „небесните повелители“ от седморката, които обаче разсъждават „по американски“, убедени са, че всеки сам трябва да си носи кръста. „Колко български писатели бяхме като цветето – нежно, с тъжен поглед към света, узряло, а затворено… обречено да не полети с белия си пух над земята, чак до звездите, за които не смеехме и да мечтаем.“ Нещо подобно изповядваше и младият Аксьонов.
Кольо Николов, въпреки всичките си усилия, не успява да публикува в Меката на издателския бизнес, но това не го прави по-малко значим. „Холивуд – и той като София. Всеки голям филм си има и малко филмче, често незаснето на лента. И режисьор, и оператор, и всякаква кинаджийска сган – никой не ги познава, но и те дошли да се покажат, ако не под големите прожектори, то поне в кръга на настолната режисьорска лампа или уж дискретна свещ.“
Предпочитам „малкото филмче“ на Кольо Николов пред пищните суперпродукции, в които техническите ефекти скриват човешките лица: от спомените за приятелите и за „обикновения социализъм“ до красивата легенда за Йордан Вълчев и за Радой Ралин, та към срещите по улиците на Града на ангелите със знаменитости и с обикновени хора и до потрисащия разказ за болестта, агонията и смъртта на съпругата му, Кольо Николов ни разкрива „несънувани гледки“. Той е измамно лековат и уж повърхностен, но тъжната му равносметка сграбчва зажаднелите ни за правдивост души: „Така няма да си спомнят и за нас, колкото и да се правим на безсмъртни. Ще изчезнем като стари магазини за куфари, без да сме успели да оставим звезда на тротоара, по който нови и нови копелдаци на скейтбордове ще продължат да препускат със страшна скорост и да превръщат падналите цветове на джакарандите от сълзи в младо пурпурно вино.“
Цъфтежът на джакарандите обикновено е в края на пролетта. Цветовете им са събрани в съцветия на върха на младите и гъвкави клончета, които увисват под тежестта им. И аз като Николов все повече се опитвам да повярвам на новите копелдаци, които не са натоварени с нашите грехове и страхове. Стига да не ги унифицират фанатиците на „новоезика“, те биха могли да променят света. Макар че ще е ужасно трудно да се преборят с могъществото на фамилиите, които управляват нашия живот. Но никога не бива да забравяме, че изповедното слово на Кольо Николов не попадна на празно място. Отворих сайта „Книжен пазар“ и поръчах всичките му стари книги, изгубили се при многобройните ми премествания от дом в дом. Необходими ми бяха, за да възстановя неговия „празник на духа“, истинска панацея срещу пандемии и срещу всевъзможни политически и кичозни манипулации, особено срещу кървави имперски войни…
Моля Ви, прочетете „Котаракът на Рей Бредбъри“ – заради „непосилната лекота на битието“, която малцина успяват да изразят така талантливо. Не е случайно, че Милан Кундера и Кольо Николов напуснаха този абсурден свят почти едновременно, съпроводени от побратима им Янко Станоев – те сякаш искат да ни кажат, че „чипът“ е все по-сбъркан и надеждата е да прегърнем човечността и непримиримостта към злото, която ни завещаха.
Пътуването ти към звездите ще е съпроводено с обичта на всички нас, които никога няма да те забравим! И ще се постараем да разкажем за мъдростта ти на младите!
ПП. За наш срам не открих никъде хубава снимка на писателя. Затова ще го изпратя с корицата на „Котаракът на Рей Бредбъри“!
.
.
- Сватбите на бате Васил
Разказ от Николай Милчев*
Бате Васил се женеше всяка година за около десетина дена – някъде от десети докъм двайсети август. А не се беше женил никога.
Как ставаше тази работа, не знам, но той се женеше всяка година за Дафина – голямата си любов от младини.
Дафина отдавна живееше във Варна, имаше си и мъж, и деца и си идваше на село само по веднъж в годината – от десети до двайсети август.
Сватба нямаше. Така, както не беше станала някога, преди много време, така не ставаше и сега. Но аз чувствах, усещах с кожата си, че бате Васил се жени.
Първо – спираше да души с нос над хлябовете, които продаваше. Беше продавач на фурната и докато подаваше врелите кръгли хлябове, си бърчеше носа и вдишваше толкова дълбоко мириса на изпечената кора, че съм си мислел, че ще припадне или ще му прилошее. А той само замираше за миг, отлепяше се от земята и после спускаше хлябовете в торбите на хората.
Друг важен белег за наближаващата сватба беше начинът, по който слагаше хляба в торбите. Винаги доближаваше долната страна на кръглите същества една до друга, отъркваше ги за секунди, после бавно ги залепяше, сякаш са едно цяло, и чак тогава ги пускаше.
Сега беше нехаен по отношение на този любовен хлебен ритуал и бързаше с продаването. За сметка на това триеше ръцете си една в друга и макар че беше лято и хлябът пареше, сякаш искаше да ги сгрее.
Имаше навик да ходи с престилката, с която продаваше хляб, и до къщата си, и из селото, а сега я мяташе на един стол и я забравяше. На мястото на престилката идваше зеленото яке.
Бате Васил имаше зелено платнено яке с цип, който леко подрънкваше и проблясваше на слънцето. Сложеше ли това яке, времето на сватбата приближаваше. Лято, жега, а бате Васил със зелено яке, сякаш самият той се е запролетил.Между другото, в Гложене вечер винаги излиза силен вятър и без връхна дреха направо си замръзваш, но това зелено яке не беше да му пази студ, а да го жени.
По онова време мъж да се бръсне вкъщи сам, беше срамота. Трябваше задължително да ходиш на бръснар, да те видят, че си човек на място, и да приказваш с други мъже в бръснарницата.
Бръснар в Гложене идваше само в понеделник и в четвъртък и това никога не е било проблем за бате Васил, но сега отиваше направо в Тетевен, защото нямаше време да чака.Ако само можехте да го видите как слиза от рейса! Не продавачът на хляб, не шейсетгодишният стар ерген, не най-големият рибар на селото, нито пазителят на хорските тайни, ами самият крал на любовта пристигаше на спирката. Да се бръсне в Тетевен отиваше бате Васил, а се връщаше женихът на света.
Много беше обичал той Дафина. Като ви казвам много, значи много. Работата вървяла на добре, но техните му преправили – така се казваше – преправили, не му дали да я вземе за булка, щото пеела по ресторанти и бирарии. Кой ще ти даде да се ожениш за певачка.
Не съм сигурен дали ви е известно, но балканджийските майки са като гъби печурки. Не се виждат много-много в тревата, ниски са, но иначе са много серт. Хем са печурки, хем са серт. А за синовете си тези майки и сватби преправят, и още какво ли не. Печурки са майките – могат да нахранят синовете си, но стане ли дума за снахи, работата е страшна. По нашия край е така.
И майката на бате Васил се метнала на мренè, дето се вика, и не му дала да се ожени за Дафина, щото е певачка. Преправила му.Бате Васил си гасил фасове в ръката, рязнал се с брадва по ходилото на десния крак, изпил кило и половина сливова ракия за един следобед – едва не умрял, един месец се крил по дупките и пещерите над Вита, но сватба нямало. И така останал цял живот ерген. Цял живот ерген, ама се женеше всяка година от десети до двайсети август.
Слезеше ли от рейса – бръснат и със зеленото яке, идваше номерът с обувките. Точно защото се беше резнал нарочно от любовна мъка по ходилото на десния крак, обуваше чешките обувки.
– Боли ме кракè, Николайчо – казваше той, – нали се осакатих, и освен чешки обувки други не обувам.
Обуваше той и други обувки, и с подпетени галоши ходеше нагоре-надолу, но дойдеше ли Дафина в село, изскачаха чешките обувки.
– Чешките обуща са екстра, изобщо не ми убиват кракè!
В Гложене екат и на крака му викат кракè.
И бате Васил вадеше не един чифт, ами три еднакви чифта.
– Аз така си купувам обуща – по три чифта и само чешки, иначе кракè ме скъсва.
Той така си купуваше и само френски такъми за риба – марка „Костенурка“, кукички – само „Орлов нокът“, четеше само списание „БТА паралели“, пушеше само цигари БТ с твърда кутия. И обичаше само Дафина.
Тези десетина августовски дни той не приличаше на себе си изобщо. Лицето му се избистряше и веничките му просто показваха как тече кръвта през тях. Косата му ставаше на вълни и лимби, устните му, иначе лилави, порозовяваха и той главно спираше да ходи по земята. Каквото и да правеше, знаех, че седи пред къщата на Дафина и я чака. През цялото време усещах, че е там.
Аз, честно казано, тази Дафина не я видях никога. По-точно мернах непозната жена в селото няколко пъти, но така и не съм сигурен, че е тя. Мисля си, че е тя, но може и да е друга. Запомнил съм само, че докато я гледах в гръб, ми приличаше на чайка, каквито в Балкана няма и каквито бях виждал само по телевизора. Но като знаех, че живее във Варна, може и чайка да беше станала.
Къде са се срещали, къде са се женили и какво изобщо е ставало, не съм сигурен. Бате Васил никога не казваше нищо. Той беше пазителят на тайните на селото и от неговата уста можеха да се чуят само приказки за топъл фурнаджийски хляб, за кленове и мрени във Вита и за чешки обувки.
И все пак, няма начин да не са се женили всяка година. Иначе защо аз точно в нощите от десети до двайсети август винаги сънувах сватбарска музика? Сънувам сватбарска музика, а нищо – абсолютно нищо от свирнята не се чува.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Из книгата „От сутрин до вечер“.
.
