Всичко от литература

литература

• Съвременната БГ литература за деца и младежи. Събитие във Флоренция

  .

  От 30 ноември до 1 декември 2024 г. във Флоренция, Италия, ще се проведе Втори литературен салон на съвременната българска литература за деца и младежи. Събитието се организира от Културна асоциация „Паралел 43“ и Българско училище „Асен и Илия Пейкови“ – Рим и Флоренция, със съдействието на Министерството на образованието и науката на Р България и Община Флоренция.

  Литературният салон ще бъде открит от 14:00 часа местно време на 30 ноември, в Biblioteca delle Oblate (Via dell’ Oriuolo, 24, Sala conferenze Sibilla Aleramo), с привествия и поздравителни адреси.

  Форумът включва три сесии, начерени съответно: „Чета с очи, чета с уши, чета със сърце: визии на/за съвременната българска литература за деца и младежи“, „Българската литература за деца и младежи: норми и отклонения“ и „Дидактическа работилница“.

  По време на първата сесия ученици от БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Флоренция ще представят българска литература в превод на италиански. По време на втората сесия ще бъде представен проектът „Българската литература за деца и юноши – XX и XXI век“ на Института за литература към БАН. Събитието включва и туристическа обиколка, както и Ателие за ученици, родители и учители.

  Цялата програма на Втория литературен салон тук:

  ПРОГРАМА САЛОН

  .

• Приятелките на Вяра

  .

  Разказ от Людмила Андровска

  Когато съпругът й почина, изведнъж разбра колко много приятелки има… До този момент изобщо не бе подозирала. Боледуването му бе дълго и тежко, продължи с години, а последните две го приковаха на инвалидна количка. Сутрин, преди да оправи тоалета му, трябваше да го вдигне и да го сложи на стола с колелцата. Пъхваше ръце под мишниците му, сплиташе пръсти на гърба му, а той обвиваше своите около врата й и с общите усилия на двамата се преместваше върху количката. Гърбът и кръстът я боляха, след време й казаха да си купи широк колан за дископатии и вече ходеше само с него, защото непрекъснато й се налагаше да го вдига и премества.

  Приятелките й живееха в съседните блокове. Не бяха точно приятелки. Бяха съседи, от първите, заселили се на малката уличка. Правеха си дребни услуги – ако на някоя й свърши солта или олиото, когато магазините наоколо вече са затворени, винаги можеше да поиска от комшийката. Понякога се събираха, пийваха по нещо и водеха неангажиращи разговори.

  После мъжете на съседките й си отидоха един по един от различни болести и те останаха вдовици. Докато съпрузите им боледуваха, тя се обаждаше, предлагаше им помощта си, пазаруваше, тичаше при тях, когато я повикаха…

  – Ах, Верче, Верче, какво щях да правя без теб… – възклицаваше всяка от трите.

  Мразеше да й викат „Верче“. Името й беше Вяра и тя си го обичаше. Такъв хубав символ имаше в него…

  Сега положението беше друго. Няколко пъти ги бе молила да идват и да й помагат сутрин при вдигането на Петър, но и трите й отказаха. Едната имала херния, другата – коксартроза, третата я болели ръцете…

  Знаеше какво правят сутрин… Спяха до късно, после ставаха и се мотаеха до обяд по нощници, гледаха турските сериали и в малки, кукленски тенджерки, си готвеха манджи, колкото за един обяд – сами жени, с отраснали деца, поели по своя път, без мъже, които да им висят на главите (по техните думи). По обедно време си наливаха първата водка. Вяра не обичаше водка, наричаше я „питието на алкохолика“ – спирт с вода, без цвят, без вкус, и най-важното – без мирис. Така никога околните нямаше да усетят, че някой е обърнал три-четири чашки. След няколко питиета и краткото хапване лягаха за следобедна дрямка. И трите ставаха към пет и половина следобед, към шест часа се запътваха към кварталния магазин и се нареждаха на голямата опашка от прибиращи се от работа уморени мъже и жени. Там се срещаха и с другите пенсионери от махалата. Ослушваха се и чуеха ли някой да направи и най-малката забележка, започваха скандал. Това беше най-голямото им развлечение за деня.

  – Не разбирам защо не пазарувате в по-ранен час – казваше им понякога. – Пенсионерки сте, времето ви е свободно… Трябва ли да правите навалица и да пречите на хора, които цял ден са работили и бързат да се приберат.

  И трите се разсмиваха.

  – Това е най-големият ни купон за деня – веднъж през смях й отговори Ружа. – Както са нервни, само малко да ги бъзикнеш и пламва пожар… Ха-ха-ха…

  Вяра ги бе изгледала с недоумение.

  – О, и ти скоро ще дойдеш на нашата… – вметна Зорка. – И твоят май се е запътил към оня свят… – добави злъчно.

  Тя онемя от злорадството в гласа й. Защо беше тази злоба и завист… След като останаха без мъжете си, Петър ги канеше в дома им с повод и без повод, само и само да не бъдат самотни. Те се кискаха, флиртуваха с него, но Вяра не им обръщаше внимание. А сега… какво повече искаха…

  И тя за дълго време спря да ги търси. Но в един момент не можеше без помощ. Нямаше на кого другиго да се обади – и двамата й синове живееха и работеха в чужбина – Явор беше в Ирландия, Ясен – в Щатите, а дъщеря й непрекъснато пътуваше в командировки. Докато момчетата й се ожениха и всеки от тях имаше по две деца, щерката обичаше свободния си живот и категорично отказваше да се задоми.

  – Няма да отглеждам никого и да се превръщам в слугиня! – категорично заявяваше тя.

  – Не може да останеш сама – разтревожена й казваше Вяра.

  – Не съм сама, имам племенници – отвръщаше й със смях.

  Майка й само въздъхваше и поклащаше глава. Познаваше тази упоритост, като млада и тя беше същата. Ожени се рано, роди три деца едно след друго и доказа, че може да ги отгледа, да завърши университет и да изгради кариера, каквато рядко правеха жените.

  Хвана телефона и набра номера на дъщеря си. Тъкмо щеше да затвори след продължителното звънене, и чу сънения й глас.

  – Извинявай, събудих те – каза виновно.

  – Няма проблем, просто се прибрах късно – отвърна Яна. – Какво има?

  – Баща ти падна от леглото и не мога да го вдигна – потрепери гласът й.

  – Веднага идвам – разсънена извика щерка й и затвори.

  Колкото и да беше отслабнал, мъжът й бе натежал като скала. И двете се предадоха и седнаха на леглото запъхтени, а той ги гледаше виновно от пода.

  – Да се обадим на още някого – предложи Яна.

  – Няма на кого – поклати глава Вяра.

  – Тогава ще звънна на приятеля ми.

  – Имаш приятел?

  – А защо да нямам?

  – Не си ми казала – прозвуча укор в гласа на майка й.

  – Ох, майко, защо трябва да ти казвам…

  Иво дойде след около половин час и тримата заедно успяха да вдигнат Петър. Настаниха го в инвалидната количка и го закараха в банята. Вяра оправи сутрешния му тоалет сама, за да не се притеснява той. После всички седнаха в кухнята да закусят. Говореха и се смееха, а Вяра бе щастлива, защото съпругът й от много време не се беше смял. Той явно бе харесал Иво, а и младият мъж проявяваше симпатия към него. Намериха си и общи теми за разговор. Преди да си тръгне, Иво се обади на своя близка и взе телефонния номер на жената, която се бе грижила за умиращата й майка до последно.

  – Казва се Донка и е пенсионирана медицинска сестра – поясни той. – Колежката ми беше много доволна, а и не взима безбожно скъпо.

  Вяра вече си поотдъхна. Възрастната болногледачка беше добра и внимателна. Идваше рано сутрин, за да й помогне при вдигането, но преди това го разтриваше с електрическа крушка.

  – Така най-добре се раздвижват кръвта и лимфата – обясни й първия път, като видя учудването й.

  Вяра вече имаше време да излиза на пазар. Приятелките й забелязаха промяната и не се сдържаха от язвителни забележки.

  – Къде хукна ма, Верче? – подвикна една сутрин след нея Ружа от прозореца. – Пешо да не е ритнал камбаната…

  Вяра стисна зъби и забърза крачка. Искаше й се да се върне, да се качи до апартамента на Ружа, да ритне вратата и да връхлети вътре. И да я хване за косите, и да блъска главата й в стената, да блъска, да блъска…

  Сепна се и се ужаси от себе си. Какво ставаше с нея, запита се и едва не се разплака.

  Прибра се разтреперана.

  Донка веднага усети, че нещо я е разстроило, и отиде при нея в кухнята. Петър бе заспал и спокойно можеше да го остави сам.

  – Какво се е случило? – попита и приседна срещу нея.

  Вяра само поклати глава.

  – Да направя ли чай? – скочи жената, включи електрическата кана и сложи пакетчетата по чашите.

  Постави по една димяща чаша пред всяка от тях и седна отново.

  Вяра отпи от ароматната течност и се почувства малко по-добре. Можеше да й каже всичко, бяха се сближили и си споделяха болките. Донка бе останала вдовица още като млада и, улисана в грижите за децата си, не бе успяла да се задоми отново. В действителност не бе пожелала.

  – Не можех да си представя как ще доведа друг мъж при дъщерите си – беше й споделила, – освен това са момичета, другият като нищо можеше да им посегне…

  Вяра я беше погледнала с недоумение.

  – Не знаеш колко такива случаи има – бе поклатила глава болногледачката. – Много от тях минаваха през отделението, в което работех…

  Сега Вяра й разказа с треперещ глас за случилото се.

  – Това е само началото – въздъхна Донка. – Бъди силна… – Тя замълча и се замисли. След малко проговори: – Трябва да се обадиш на синовете си…

  Вяра сепнато вдигна очи към нея, после ги сведе.

  – Да си организират нещата и до седмица-две да пристигнат тук. И да си вземат около месец отпуска…

  – Толкова ли е зле? – попита я, като се страхуваше да я погледне.
  – Познавам признаците – промълви Донка и сложи дланта си върху ръката й. – Прекарвай повече време с него. Аз ще бъда тук и ще чакам да ме извикаш, когато имаш нужда.

  Малкият й син пристигна след седмица, заедно със снахата и децата. Все пак бяха в Европа и нямаше проблем. Големият, обаче, чакаше всеки момент да му излезе американското гражданство – на него и на жена му. Нямаха документи, а само някакви временни карти, с които не можеха да напускат страната.

  Така на погребението Вяра беше с дъщеря си, Иво, Явор, снахата и внуците. Бяха застанали от двете й страни и я подкрепяха. Всичко минаваше през нея като насън. Дори не бе забелязала, че плътно зад тях стояха Ружа, Зорка и Цанка, плачещи на висок глас, докато демонстративно бършеха сълзите си. После, в залата след опелото, трите си наливаха от червеното вино и обръщаха чаша след чаша. Стресна я високият им смях, озърна се уплашено, в този момент Зорка я хвана подръка и я дръпна при тях. Ружа се увеси от другата й страна, а Цанка я прегърна.

  – Имаме страхотна идея – започна Зорка, като хлъцна. – Твоят апартамент е с три спални, много по-голям от жилищата ни. Затова ще дойдем да живеем при теб, а нашите ще ги дадем под наем…

  – Знаеш ли колко пари ще имаме тогава? – вдигна пръст Ружа. – Ще си живеем като царици…

  – Всяка от нас ще бъде в отделна спалня – добави Цанка, – а ти ще си в хола… Да можеш да си гледаш телевизия по всяко време… Найс, а? – и я погледна с влажен поглед. Явно се възхищаваше не само на идеята им, а и на жаргона, който бе подочула от подрастващите.

  Вяра бе онемяла. В този момент усети как една ръка обгръща раменете й.

  – Аз съм на свободен наем и ще се преместя при майка ми – чу гласа на дъщеря си. – Не е сега моментът да говорим за това, но повече не повдигайте този въпрос! Вие правете с вашите жилища каквото решите, а ние ще решим за нашето.

  Яна я поведе по-далече, а от другата й страна я подхвана Донка. Докато се отдалечаваха, болногледачката не се сдържа, обърна се към трите жени и процеди:

  – Не ви е срам!

  Явор и Иво отидоха до Ружа, Зорка и Цанка, взеха чашите от ръцете им и ги хванаха за лактите.

  – Хайде, дами, време е да си ходите! – тихо, но категорично каза Явор.

  – Насам, моля – добави Иво и ги поведоха към вратата.

  Изведоха ги навън и изчакаха да видят, че се отдалечават достатъчно.

  – Не трябва да оставяме майка ви сама – обърна се Иво към брата на Яна.

  Явор въздъхна:

  – Ще бъдем при нея до края на месеца, но повече не мога…

  – Не се притеснявай – рече Иво. – Ние сме тук.

  – Благодаря ти – кимна Явор и двамата мъже си стиснаха ръцете.

  След заминаването на сина й и семейството му, Вяра помоли Яна и Иво да я оставят известно време сама.

  Още на следващия ден по телефона й позвъни един съсед с молба да ползва хладилника й.

  – Знам, че имате голям фризер, заклахме прасе и събрахме в нашия едва половината. А ти вече няма какво да държиш в твоя…

  Разтреперана, Вяра затвори телефона и се разплака…

  След около седмица й се обади нейна бивша колежка. Тинка бе дошла като студентка от някакво далечно село и беше успяла да ожени за себе си свой състудент с апартамент на пъпа на София.

  – Ако знаете майка му колко беше против – не спираше да се хвали с успешния си брак тя, когато постъпи на работа при тях. – Била съм селянка! То пък софиянки сте едни… А аз съм честна точно защото съм от село!

  Всички се споглеждаха, но никой нищо не й казваше. Скоро след това започнаха клюки и интриги – нещо, което дотогава в малкия им колектив никога не го бе имало. И тъй като Вяра беше ръководителят на научната група, най-много сплетни се понесоха по неин адрес. В началото колегите ги игнорираха, но постепенно започнаха да се поддават. И Вяра разбра, че хората обичат да вярват на лошите неща… Явно така самите те се чувстваха добри… Не знаеше как да се справи с тази ситуация, но всичко се реши от само себе си. Назначиха й заместничка – млада жена, току-що завършила, съпруга на депутат. Тинка веднага се увъртя около нея и скоро бяха първи приятелки. Е, Тинка беше искала това място за себе си, но скоро стана ясно, че приятелството бе, за да опознае врага отвътре… Клеветите, които беше разпространявала за Вяра, бяха като комплименти в сравнение с това, което се носеше за новодошлата, и то в подробности. Обаче депутатшата се усети бързо и за кратко време Тинка остана безработна. От време на време се обаждаше на Вяра, за да й се оплаква и да иска услуги. Вяра я отбиваше внимателно и не я допускаше до себе си, като се чудеше с какви очи я търси…

  Сега Тинка изказа съболезнованията си и добави:

  – Ах, Верче, вече и двете сме вдовици… Как хубаво ще си другаруваме заедно…

  – Извинявай, но нямам време за теб – макар и любезно, я отряза и си помисли: „Трябваше да те разкарам доста по-отдавна“…

  После се засмя на себе си – какви изрази бе започнала да употребява…

  Времето минаваше, сезоните направиха пълен кръг, но тя продължаваше да държи на усамотението си. Яна и Иво идваха да я виждат, ала Вяра бързаше да ги отпрати. И потъваше в спомените си… Болката от загубата на Петър не намаляваше, но бе започнала да свиква с нея.
  Един ден, по обяд, на вратата се позвъни. Отвори бързо, като се чудеше защо Яна не влиза направо… Остана изумена, като видя втория съпруг на Люба – приятелка от университета, с която поддържаха връзка до смъртта й. Беше си отишла от скоротечен рак, толкова бързо, че приятелите бяха разбрали месеци след погребението. Когато научи, Вяра се обади на дъщеря й да изкаже съболезнованията си и узна, че момичето веднага бе изгонило втория мъж на майка си.

  – Мама скоро след сватбата разбра какъв използвач е и приживе прехвърли всичко на мен – имоти, пари… всичко. Но вече беше болна и нямаше сили за развод…

  – Справила си се – каза Вяра. – Ако имаш нужда от помощ, каквато и да е, винаги можеш да ми се обаждаш…

  – Благодаря, лельо Вяра – отвърна младата жена. – И ти можеш да разчиташ на мен.

  А сега вторият съпруг стоеше на вратата с букет цветя и напираше да влезе в дома й. Използва изненадата й и бързо се промуши покрай нея.

  – Мммм, как хубаво мирише – огледа се той и се отправи към кухнята.

  Тя го последва, като едва сдържаше раздразнението си.

  Той вече бе взел голям буркан и наливаше вода за букета. Сложи го на масата и погледна сервираната чиния.

  – О, кюфтета! – възкликна. – Обожавам ги…

  – В сряда винаги правя кюфтета – измърмори Вяра в объркването си.

  Той се настани на стола срещу нейния и заяви:

  – Не съм обядвал, едва сега разбрах за Петър и бързах да дойда да видя как си…

  – Как да съм – отвърна тя и постави пред него чиния с три кюфтета и печени картофи за гарнитура.

  – Имаш ли вино? – запита той и понечи да се изправи. – Веднага ще изтичам да взема…

  – Не пия – спря го тя. – Особено през деня…

  Изтърпя го, докато се нахрани, после каза, че има час при лекар и трябва да се приготвя. Той предложи да я закара, но му отказа и го изтика към вратата. След като я тракна зад гърба му, завъртя ключа и въздъхна. После се върна в кухнята и изхвърли букета му в кофата за боклук.
  След седмица той пак позвъни на вратата. Тя първо погледна през шпионката и като го видя, реши да не отваря. Но той не спираше да звъни и по едно време се провикна:

  – Знам, че си там…

  Тя отвори, за да не предизвиква любопитството на съседите. Той се шмугна покрай нея и се отправи направо към кухнята. Сложи бутилка вино на масата и възмутено погледна купичката с постна супа.

  – Нали в сряда правеше кюфтета?! – едва не й се скара.

  – Вече не правя – отвърна тя. – И нямам време за обяд, отивам при лекаря си… – тонът й беше категоричен.

  Той стоеше изненадан.

  – Добре – рече накрая, – ще изпием тази бутилка друг път, а сега ще те закарам!

  – Изчакай ме навън – примири се тя.

  Чакаше я прав до колата и й отвори вратата. Докато се качваше, успя да мерне трите си съседки да надничат иззад пердетата на прозорците си. Видяха, че ги е забелязала, и бързо се скриха.

  Тръгнаха и тя му обясни накъде да кара. Пътуваха в мълчание, като пристигнаха пред поликлиниката, той спря и понечи да слезе, но тя се измъкна бързо от мястото си, отвори чантата си, извади бутилката вино и я постави на седалката, на която бе седяла до преди миг.

  – Ето ти виното и повече не ме безпокой, за да не викам полиция – и тресна вратата на колата.

  Поликлиниката беше до кварталния парк. Тя се помота вътре известно време, качи се до третия етаж и надникна през прозореца – колата му я нямаше.

  Излезе и се отправи към парка. Не бе идвала тук от години. Беше настоявала да води Петър с инвалидната количка, но той упорито отказваше – не искаше да го виждат безпомощен.
  Обиколи езерото и се отправи към бирарията с маси под дърветата, където толкова обичаха да посядат двамата. Мерна една отдалечена масичка в дъното под върбата и се запъти към нея. Наближи я и видя, че в момента някакъв мъж се кани да седне. Забеляза я и лицето му се смръщи. Усети някаква съпротива в него, която като че я блъсна назад. Тя спря, очите й се насълзиха, обърна се и си тръгна. Дори не се огледа, бе видяла, че всички други маси са заети. А и вече нямаше желание да остава там.

  Все още не й се прибираше и пак се отправи към езерото. Вървеше бавно, поспираше от време на време и се любуваше на патиците и на малките им. Тук-таме във водата имаше и лилии, преливаха от бяло, през розово, до бледовиолетово. А слънцето хвърляше златисти отблясъци във водата около тях. Толкова много красота…

  В този момент се блъсна в някого и отскочи сепнато. Беше същият мъж от масичката под върбата.

  Той също отстъпи назад и двамата измърмориха в един глас:

  – Извинете…

  Обърнаха се и всеки пое обратно по пътя, от който бе дошъл.

  От другата страна на езерото отново го видя да върви насреща й. И той я забеляза и спря. Тя се обърна и се отдалечи с бързи крачки. Явно трябваше да се прибира.

  – Извинете – чу глас зад себе си след малко.

  Спря и се обърна. Беше мъжът. Смутено пристъпваше от крак на крак и се чудеше как да продължи.

  – Не исках да съм груб – каза тихо. – Обидих ви неволно…

  – Не, всичко е наред – рече Вяра. – Просто желаех да съм сама…

  – Аз също – отвърна той и замълча за миг, после добави: – Преди време изгубих съпругата си… Не исках да общувам с други хора…

  – Разбирам – прошепна тя и очите й се навлажниха.

  Направи няколко крачки и забеляза, че и той тръгна до нея.

  – А не ме оставят на мира – продължи, като човек, който дълго не е говорил. – Самотни съседки ми носят ядене… Приятелки на жена ми звънят по телефона… А като не вдигна, идват на вратата…

  – Познато – кимна тя. – Не знам как да се справя…

  Вече вървяха покрай езерото един до друг.

  – Знаете ли как! – оживи се той. – Преди време прочетох какво правят англичаните и оттогава го прилагам. Успешно е…

  Тя го погледна с любопитство.

  – Когато се звънне на вратата, англичанката взима мантото и чадъра си, и едва тогава отваря… Ако е някой навлек, казва „Съжалявам, но точно излизам“… Ако е приятел – „Тъкмо се прибирам“…

  Вяра се разсмя и неговият смях я последва.

  Хората, с които се разминаваха, ги поглеждаха учудено, после се засмиваха и те – толкова мила, весела възрастна двойка…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Пазител на вечност

  .

  Стихове от Йордан Атанасов

  .

  АФИШ

  На Атанас Далчев

  Разнасям афишите – чужди послания,
  а своите нося навити в душата.
  Затуй са невидими моите рани.

  Аз всеки ден Божи пътувам със вятъра.
  Лепило и четка – до крайната улица.
  Край гъби рекламни, кина и театри.

  Край хора работни, цветя и улуци.
  Ще нося покани, додето ме има.
  Додето със синя небесна каруца

  дъждът ме настигне внезапно и мине
  през мене. Подобно афиш ще се смъкна
  от стълба на времето. И ще замина.

   

  РЕКА

  На сал, по средата си, в талвега.
  Съзерцаваш, което тече и се движи –
  вятър в косата, в ушите, в тръстиките.
  Конче с крилца ще премине –
  съвършен хеликоптер, въздуха стриже.
  С нови подмоли и завои – реката е.
  И рибката златна в ръката ти – друга,
  макар да подскача, играе,
  тя не пита за твойте желания…

  Замръкваш
  и виждаш небесния син похлупак
  със реката на Млечния път –
  там някаква мелница
  върти галактичните камъни.
  Ще сънуваш безкрайно как
  Салът на времето
  бавно те носи
  по Талвега жив на Вселената.

   

  ПАЗИТЕЛ НА ВЕЧНОСТ

  Копая тревата, говоря на мама…
  Отдолу е, само два метра делят ни.
  Копая и скубя със зъби
  безсмъртния троскот на Мизия –
  пазител на вечност.

  Говоря, над гроба зелен коленичил,
  и зная, че мама ме чува –
  потрепват листата чемширени …
  Разбирам заръките мъдри с кръвта си
  и с гените нейни – във мен.
  Под нейната снимка
  издялах в гранита и моята дата.
  А другата дата – ще сложи синът ми…

  Копая тревата, говоря със мама –
  два метра делят ни.
  Копая безсмъртния български троскот –
  пазител на кости…
  И вечност.

   

  БРАУНШВАЙГ

  От малък приказки запомних и истории:
  херцози, готика, жени неуморни
  и, естествено, руси – с бузи червени.
  Очите им сини били, душите – неверни…
  Мит от войната или спомен – нетраен,
  но със очите си видял е брат ми
  разрухата, войната и края й;
  пленените германци, от страх замаяни;
  освободителите – горди и наперени
  дарявали на дамите
  първичното – любов… и консерви,
  а после – шоколад или цигари „Камел“.

  …Тук хвърлял семето си Градинарят,
  баща ми, гастарбайтер български.
  Тук съм проплакал аз с глас варварски.
  А мама, сепната, повтаряла дълго:
  Йордан го напишете в кръщелното…
  Градчето, спретнато днес по германски,
  работи здраво, без да се цeпи и мръщи.
  Няма залитания и идеи мегаломански.
  И само в събота семействата литват
  на въздух крайградски – с пастите и бирата…
  И пеят те с децата – почти ювелирно,
  любовни песни – с маршови ритми…

   

  НЯКОГА

  Някога – смел и наивен,
  комсомолките гледах
  право в очите
  (други момичета нямаше).
  Възпявах… избирах.
  И лъжех красиво…
  Но любех по няколко…

  Мечтаех да съм космонавт,
  спортист или пък защитник
  на бедните – в Африка…
  Бях пумпал
  в ръцете на някой невидим играч.
  Или пластелин в работилницата
  на Бога.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Йордан Атанасов е роден през 1943 г. в Брауншвайг, Германия. Завършил е икономика и журналистика. Председател е на НЧ „Даскал Петър Иванов – 1988” – Стара Загора, гл. редактор на в. „Литературен глас”, редактор в сп. „Птици в нощта“. Автор на 18 поетични книги. Първата му книга „Токов удар“ излиза през 1988 г. Автор е и на романа „Хамовото семе” (в две издания – 2011 и 2017) и на сборника „Пясъчни видения“ (2014 г.). Съставител и издател на три поетични антологии за Стара Загора и една за с. Драганово, Великотърновско. Последните му книги „Необясним захлас“ (2018), „Срички за врабец“ (2019), „Пазител на вечност“ (2021) и „Машина“ (2023) излизат с подкрепата на Министерство на културата. Носител е на литературната награда „Николай Лилиев“ на Община Стара Загора; плакет и грамота от областния управител; грамота и плакет на Съюза на българските писатели; награди от национални литературни конкурси. Член на СБП и СБЖ. Превеждан е на френски, немски, гръцки, руски, унгарски и испански езици.

  .

• За „Американски триптих“ на Людмила Калоянова

  .

  Отзив за романа „Американски триптих“ (изд. „Жанет 45“, 2024)

  .

  

  .

  ЗА ПРАВОТО НА ИЗБОР И КОПНЕЖА ЗА ЩАСТИЕ

  В романа „Американски триптих“ на Людмила Калоянова се задават болезнени въпроси, чийто отговори не могат да бъдат еднозначни.

  Това е роман, който навлиза дълбоко в същността на емигрантския живот много точно и задълбочено, защото самата авторка е част от този живот. Четейки за трогателната история на няколко поколения емигранти в Америка, ние се запознаваме с лутанията, болките и копнежите на емигрантската душа, с въпроса, който не спира да ги терзае: “Какво спечелихме и какво загубихме?“

  Главният герой Крис не спира да търси истината и смисъла на риска, който са предприели неговите предшественици, истината за тези хора, които, както пише в романа, „се бяха сблъскали с тъмнината и предизвикателствата на неизвестното и ги бяха преодолели на цена, за която знаеха само те. Бяха издигнали домове и отгледали деца в дивата територия между оцеляване и претопяване или пълно унищожение. Какво можеше да изкупи „прегрешението“ им да напуснат родина и близки?“

  И тук възниква въпросът, дали това е „прегрешение“ или право на избор на свободния човек. Провинение ли е спрямо рода, спрямо близките или е опит да им бъде помогнато, защото знаем, че голяма част от емигрантите издържат близките си в Родината, пращайки им част от припечеленото с много труд.

  И още нещо, което е доста съществено, наистина ли е доброволно това емигриране или обстоятелствата го подготвят и насърчават, като например непоносими икономически или политически условия, в които е принуден да живее човекът, решил да предприеме трудната крачка към емигранството. И какви са последствията, как те се отразяват на душевното и емоционално състояние на хората, тръгнали да търсят щастието си далеч от Родината.

  Докато четях романа, в съзнанието ми изплува едно от стихотворенията на Христо Фотев, посветено на баща му. Както знаем, те са преселници от Истанбул, живели в бежанската махала на Бургас. В това си стихотворение поетът много емоционално пресъздава душевното състояние на хората откъснали се от родния край.

  „О, старите говореха особено.
  Живееха, по-точно, не живееха –
  безшумно съществуваха с дърветата
  с конете и ралата и каруците.
  Навярно са забравили от бързане,
  уплаха и безумие душите си
  в далечните невероятни краища
  с далечни и ухаещи названия.“

  Разбира се, съдбата на бежанците е още по-жестока, защото те са принудени да бягат и да изоставят родните си домове, за да спасят живота и свободата си. Но даже и доброволно да си решил да тръгнеш, ти неволно забравяш една частица от душата си в родните места, които в един момент се превръщат за емигранта в далечни краища „с ухаещи названия“, за които душата му копнее.

  Този копнеж се предава и на следващите поколения и те, подобно на Крис, главният герой на романа, се опитват да си отговорят на въпроса: кой съм аз?

  Въпросите в мислите на Крис не дават покой на душата му. Героят се опитва да намери себе си, своята идентичност. Пита се дали е американец от български произход или българин с гръцко потекло, който живее в Америка. Той поставя и още един труден въпрос. Имат ли право родителите да обричат децата си на емигрантски живот, без да им се дава право на избор, как това се отразява на психиката на тези деца.

  Въпросите с трудни, а понякога невъзможни отговори не спират да се трупат в романа. Като например кога Родината майка се превръща в мащеха, в правото си ли сме да прекрачим прага, за да потърсим своето щастие другаде.

  Авторката се опитва да примири много от тези наглед непримирими въпроси и отговори. Чрез своята героиня Филипа, тя произнася опрощаващите думи:

  „Понякога майката може да се превърне в истинска мащеха, ако не е в състояние да подхранва изконните нужди на децата си. Тогава си заслужава да прекрачим прага и напуснем дома си, за да намерим своето истинско аз. И пак ще обичаме майка си, но вече няма да я мразим, а ще я разбираме и оценяваме по-добре, от дълбочината на новата си идентичност.“

  Романът „Американски триптих“ не е просто разказ за историята на рода на Крис и неговите предшественици, това е историята на хиляди българи емигранти и техните близки, разпъвани между копнежа за щастие и по-добър живот и отговорността към близки и Родина, между желанието да се реят свободно сред просторите на широкия свят и корените, които ги теглят към родното място. Това е роман, който заслужава да бъде прочетен.

  Поздравления за Людмила Калоянова за честното и интелигентно поставяне на някои парливи и вълнуващи българското общество въпроси.

  Пожелавам успех на книгата и нестихващо вдъхновение на талантливата авторка!

   

  Мина Кръстева

  .

• „Морето ми каза“ на Бойка Николас. Представяне в София

  .

  Писателка Бойка Николас, която от години дели времето си между Испания и България, е издала нова книга – „Морето ми каза“. Софийската премиера на „Морето ми каза“ ще бъде на 7 ноември 2024 г., от 19 часа местно време, в Галерия „София Прес“ (ул. “Славянска“ 29).

  .

  ЗА АВТОРКАТА

  

  Бойка Николова (с псевдоним Бойка Николас) е родена през 1968 г. в София. От малка пише поезия и проза. Завършила е Испанска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистърска специалност по Литературна критика и Испано-американска литература. Владее еднакво добре испански и български език, говори освен това още три езика. Издала е досега четири свои книги – „Методът БОП – Благодаря, Обичам, Прощавам“, „Проклятие или Господ има други планове за теб“, „Обичам се“ и „Морето ми каза“. Член е на СБП. Председател е на „Испано-българска асоциация за интеграция и развитие“ (Asociación Hispano-búlgara para la integración y el desarollo) – НПО за хуманитарни каузи, социална интеграция на хора в неравностойно положение и международно сътрудничество.

  .

  ЗА КНИГАТА

  Според авторката, „Морето ми каза“ съдържа послание за човечеството. Тя споделя, че много от идеите й се явяват насън, а пророчеството, отразено в „Морето ми каза“, е стигнало до нея, докато е съзерцавала морето на един испански бряг. Това послание не преставало да звучи в ушите й, докато не е успяла да го запише.

  .

  

  За Бойка Николас са важни „невидимото видимо“ и „паралелната реалност“, както тя я нарича. И която е една от основните теми и в предишните нейни книги.

  Финалното послание, което авторката отправя в „Морето ми каза“, се съдържа в „Послеслова към читателите“ и е свързано със запазването на човешката душа във времената, в които живеем.

  .

• „Ахав“ и „Строфи на кръвта“ на Васил Славов. Представяния в родината

   

  Излязлата тази година нова поетична книга „АХАВ“ (изд. „Факел“) на нашия сънародник в САЩ Васил Славов, както и излязлата миналата година стихосбирка „СТРОФИ НА КРЪВТА“ (ИК „Знаци“), бяха представени наскоро, с учасието на самия автор, в София, Пазарджик, Бургас и Сливен.

  .

  

  

  

  Моменти от представянето на „Ахав“ и „Строфи на кръвта“ в София. Снимки: Владимир Дворецки

  Тези представяния на последните две книги на Васил Славов в родината, породили вдъхновена, интересна, приятелска атмосфера, се състояха в София с участието на проф. Станислав Памукчиев, д-р Любомир Канов, Румен Леонидов, Стойчо Стоянов, Димитър Бочев, Валентина Радинска; в Пазарджик – на Никола Иванов, д-р Елисавета Георгиева, Хари Харалампиев; в Бургас – на Румяна Емануилиду, Живка Иванова; в Сливен – на Росица Петрова, Веселина Селарска, Деньо Динев, сем. Аспарух Панови. 

  .

  

  

  Моменти от представянето на двете книги в Пазарджик

  Събитията в четирите изброени града бяха уважени разбира се и от редица други приятели, читатели и ценители на творчеството на Васил Славов.

  .

  

  Следва текст на Никола Иванов за „АХАВ“ на Васил Славов. (Текстът е прочетен на събитието в Пазарджик.)

  .

  

  .

  ВИСОКА ПОЕЗИЯ

  За книгата „АХАВ“ на Васил Славов
  (стихотворения, изд. „Факел“, 2024 г., редактор Румен Леонидов)

  Васил Славов живее със семейството си в Питсбърг, Пенсилвания. Той емигрира веднага след промените през 1989 година. Син е на писателя Атанас Славов. Заедно с поетите Георги Белев и Любомир Николов създават най-стойностната българска литература в Америка. И тримата пишат предимно на български език. За съжаление, Георги Белев почина.

  Новата стихосбирка на Васил Славов „АХАВ“ е поредното потвърждение, че той категорично е част от „Балната зала“ на съвременната българска поезия и литература. Неговите стихове са сред най-доброто, сътворено в българската национална лирика през последните десетилетия. Той съвсем не е сред шумните, пробивни автори, които непрекъснато напомнят агресивно за себе си. Защото несъмнено е много талантлив, а надарените са несигурни в сътвореното и винаги се съмняват. Сигурни са само бездарните. За него Борис Христов споделя: „Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник, приведен над Пътя, по който върви и отминава… Човекът“.

  За всеки поет и творец е особено важно да има свой личен Път в литературата, който неизменно да следва. Такъв е именно Васил Славов, той е поет с биография. Това е дълбок и драматичен поет, който се интересува от най-сложните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на Битието, включително за Смъртта и Смисъла. Каквато и тема да го занимава, той търси същността. Споменът играе силна роля при него. Изумително фина е неговата чувствителност. Той твори и предпочита да живее в самота и тишина, защото интуитивно разбира, че в тишината и самотата по-силно отеква и се усещат болката и тъгата:

  Колко наранима е самотата.
  Дори в белия сняг, който се опитва да надникне в нас.
  Самотата не принадлежи на самотните.
  Самотата принадлежи на тези, които преминават през
  изпитанието си.

  Лириката на Васил Славов излъчва духовност и хуманизъм, съчувствие и състрадание към унизените и оскърбените от живота и съдбата:

  Човек и дрипав куфар, димна вечер,
  под стола кучето от път пребито;
  стени без цвят,
  дъхти на дъжд,
  от най-високото светкавицата слита.

  Което се допълва от картината в „Пътека“:

  Далечен спомен и тъга
  и пристанът, забравен чака
  човека, тръгнал към дома,
  загубен в сенките и в мрака.

  В това ни убеждава цялата му поезия. Светът не е станал привлекателно място за живеене, неуютен е светът за човека. Затова в стиховете му преобладават дъжд, сняг, мъгли, духат ветрове, птиците не цвъркат с весели трели. Ето какво е за него Поезията, Творчеството в „Може би“:

  Може би –
  Молитвата е тихият ни опит да докоснем Творителя си.
  Може би –
  Поезията е опитът на Бог да осмисли Творението си.

  В стиховете на Васил Славов ще открием един високо културен, деликатен и раним творец. Като мото към стихотворенията си той използва стихове и мисли на творци като Къмингс, Мелвил, Борис Христов, Сеферис, Хенри Милър, Константин Павлов, Христо Фотев, Конрад, Фокнър, Керуак, Вутимски, Елиът, Дилан Томас… Класическият му и свободен стих са модерни и безупречни. Специално ще отбележа и картините на великолепния художник Станислав Памукчиев, с които е илюстрирана книгата.

  Изборът на творческо и житейско поведение на Васил Савов е: „да бъда ням… И бях.“ В сборника няма да открием неубедително и излишно стихотворение. Извън каквото и да е съмнение срещаме един автентичен, физиономичен и различим поетичен свят, който оставя трайна диря у интелигентния читател. Ще завърша с великолепното класическо стихотворение „Ням“, с което започва стихосбирката:

  Аз чувам вече стъпките на тишината,
  притулните й стъпки на сърне –
  как падат, падат, с цялото небе,
  аз зная кой до облака ме чака.

  Далеко друмникът в тъгата си ще спре,
  ще бъде светло и ще бъде тихо,
  душа с душата ще пише стиха,
  а времето от вятъра си ще се отрече.

  Аз виждам как по мен расте трева,
  как белите й стръкове ме преболяват,
  как странната вечерня изтънява
  и как за пътя ни се готви обичта.

  Това е Поезията!

  .

  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Приложените снимки от представянията на двете книги в Пазарджик и в Сливен са изпратени на Васил Славов, като не са посочени техните автори. Затова те не са посочени и в тази публикация.

  .

• Представяне в Русе на „Британски пътешественици за България“

  .

  На 23 октомври 2024 г. (сряда), от 18 часа местно време, в Регионалния исторически музей в гр. Русе ще бъде представена книгата на Найджъл Мидълмис „Британски пътешественици за България”. Сборникът с пътеписи е преведен на български език от Миглена Парашкевова.

  Ето какво пишат за книгата организаторите на събитието:

  „Представянето на книгата „Британски пътешественици за България” ще включва откъси и изображения от 188-те страници с пътеписи, създавани в период от пет века. Те са издирвани и събирани от книги в някои от най-големите библиотеки във Великобритания, като Бодлеанската библиотека в Оксфорд, Лондонската библиотека и Британския музей. Текстовете представят увлекателна панорама на видяното от пътешествениците по време на приключенстването им в тази рядко посещавана и „екзотична” част на Европа между 1585 г. и 1939 г.

  Найджъл Мидълмис през целия си живот е възторжен почитател на България. Познанството започва още през 1972 г., когато със съпругата му Приска са назначени за учители в Английска гимназия „Гео Милев” в Русе. Те са силно впечатлени както от способностите и успехите на учениците си, така и от благородството и всеотдайността на своите колеги. След завръщането си в Обединеното кралство през 1975 г. Найджъл е редактор на списанието на Британско-българското дружество и се присъединява към благотворителната организация „Приятели на България”. През 1989 г. заедно с Приска започват да набират в Лондон средства за нуждаещи се сираци от България чрез концерти в двореца „Фулъм“, църквата „Св. Дънстън“ в Лондон и в посолството на България. Заедно със свой приятел, д-р Брайън Скип, Найджъл издирва в Бодлеанската библиотека в Оксфорд, в Лондонската библиотека и в Британския музей многобройни разкази от първо лице на британски пътешественици, посетили в отминали векове България, които впоследствие редактира и преработва, за да се появи тази книга.

  Приходите от продажбата на книгата са в подкрепа на ученическия театър и театралното изкуство в Английската гимназия в Русе. Найджъл е съсобственик на къща на река Дунав, в близост до Русе, и с удоволствие учи български език.

  Преводачът на книгата Миглена Парашкевова е възпитаник на Английска езикова гимназия „Гео Милев”- Русе и е в числото на учениците на Приска и Найджъл Мидълмис в България. Това е причината тя да пожелае да подкрепи благотворителната инициатива на Найджъл Мидълмис с това издание да се набират средства за талантливи ученици от Гимназията, като от своя страна направи благотворително превода ú на български език, за да се разшири читателската аудитория. Миглена е дългогодишен професионален преводач в най-разнообразни сфери, а в последните десетина години се занимава най-вече с преводи в областта на музейното дело, културата и социалните дейности. Сред организациите, с които е работила, са Британският ноу-хау фонд, британските благотворителни организации „Спасете децата” и „Надежда и домове за децата”, Националният исторически музей, Институтът за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН, Русенският регионален исторически музей и много други.

  Според мнението на читатели: „Книгата е чудесна, изключително любопитна, пълна с най-невероятни детайли и наблюдения. Чете се на един дъх!… Още по-достойна за уважение е каузата, в чието име е създадено и се разпространява това издание: да подпомогне финансово сегашните ученици в АЕГ „Гео Милев“ – Русе да изразят творческата си енергия в сценични изкуства. Така че, купувайки книгата, всъщност подкрепяте тази кауза и участвате в нея…“

  Long story short, заповядайте на тази среща, поканете и приятели, споделете информацията/линка за нея с контактите си. Предварително Ви благодарим и Ви очакваме в сряда в музея!“

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

• Есен

  .

  Разказ от бъдещ сборник на Васил Славов*

  Mожеше да се слезе до двора. На двора имаше пейка. На пейката имаше слънце. Това бе красив софийски квартал. Понякога на пейката имаше много слънце и бе много хубаво. Просто трябваше да слезе по стълбите.

  Не винаги имаше някой, който да й помогне. А тя не искаше да безпокои никого. Хората са толкова заети сега.

  Можеше да хване с ръка дървеното перило, да направи завоя на втория етаж, сетне завоя на първия етаж. После перилото свършваше. До входа имаше няколко метра, но тя не можеше да стигне до там. Бе опитала и бе паднала. Нарани се. Бе останал страх.

  Не, не би безпокоила никого…

  – Някой да ми помогне да сложим перило, разбира се, аз ще си платя. Просто една дъсчица, може би по-дълга. Бих искала да излизам навън. Когато времето е хубаво.

  Приятелите й я изслушваха. Тя имаше много приятели, всички я обичаха и идваха да споделят с нея болките и радостите си. Говореха повече за болки и по-малко за радости. Тя бе търпелива… Приятелите й споделяха с нея. Приятелите й нямаха време за друго. Близките й бяха далеко. Не искаше да признае пред себе си, че синът й я бе изоставил. А синът й я бе изоставил.

  .

  

  .

  Мина година… Тя си купи стол, който слагаше на терасата в кухнята, за да се радва на пролетното, на лятното, на есенното слънце. Но това бе само за час, после идваха сенки. А долу, на двора, слънцето бе живо, живо още много дълго…

  В един ранноесенен следобед, когато София още дишаше лятото си, на вратата се позвъни. Тя отвори.

  – Кой сте вие, не познавам гласа ви, познавам ли ви?

  Чу смях. Смях от едно далечно детство…

  – Савата съм, Етке, гонихме с теб, Буба, Митко светулки на „Изгрева“. Вчера дойдох, взех мерки, долу на стълбите, нека първо свършим работа, пък после ще ми направиш чай. Не си се променила, Етке…

  Усети усмивката в гласа му.

  – Светулки, казваш…

  За последен път бе видяла Савата… не си спомни кога. Той бе останал на „Изгрева“. Нейният път беше друг. Бе чул и бе дошъл…

  В края на деня Савата й помогна да слезе до новото перило. Крачка, две. Чувстваше се стабилна. Крачка, две… Вече можеше да стига до пейката.

  – Благодаря ти, Сава, подари ми слънце ти.

  Савата бе замълчал. Тя не можеше да види очите му. Усмихна се и му махна с ръка.

  Някъде високо, далеко – бавно догасваше светулката на следобедното слънце…

  – Ако прогледна отново, каза ми, ще гледам само очите на хората…

  Умориха се дъждовете ти.
  Тръгваш си и една тънка надежда (за святост)
  кади по ръба на загубената светлина.

  Тихо е. Страшно.
  И ми казваш, докато те храня с вода:
  „Музиката, музиката звучи добре, нали, сине.“

  .

  

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел. ред.: Заглавието на бъдещия сборник е „Софийски разкази“.
  Снимките в публикацията са от личния архив на автора.

  .

• Фентъзи романът „Изпитанието на Розара“ на Никола Чалъков издаден в САЩ

  .

  Фентъзи романът „Изпитанието на Розара“ на Никола Чалъков излезе от печат в САЩ, под заглавие Rozara`s Trial. Книгата е публикувана от американското издателство Of Metal and Magic Publishing, съобщава платформата „Амазон“.

  Авторът на романа е и преводач на английския текст. През 2022 г. разказът „Изгнаникът“ на Никола Чалъков, също в негов превод, беше публикуван на английски език във фентъзи антологията Fable of Redemption Reclaimed на американското издателство Of Metal and Magic Publishing.

  Още с излизането си на българския пазар, романът „Изпитанието на Розара“ впечатли читатели и литературни критици. Вълнуващ фентъзи трилър, книгата се утвърди като един от най-успешните български фентъзи романи. Поради големия читателски интерес и многото положителни отзиви, издателство „Слънце“ предлага и второ издание на „Изпитанието на Розара“.

  Висока оценка за книгата даде и писателката Здравка Евтимова: „Когато прочетох книгата, си помислих – в този човек, който я е написал, има такава съкровищница от хрумвания, такива неочаквани обрати на въображението, че си пожелах романът да е началото на десетки други. Виждам у автора освен богато въображение и умение да създава герои, да ги развива и по един много фин, много естествен начин да ги оставя да демонстрират своите качества, заедно с умението му да създава острота в сюжета. И всичко това да бъде облечено в един красив език. Все знаци, че пред този писател има много големи възможности за развитие, има силно бъдеще.“

  Ето и сюжетът на романа накратко. Младата Розара е неопитна и незряла, но изпълнена с решимост. Изпратена е в малкия град Дитрум, за да разреши проблем от магическо естество. Ако се провали, ще бъде прокудена от Кръга на лунната светлина и връзката й с магията ще бъде прекъсната. Изпитанието, за което се е готвила, се превръща в начало на безмилостно преследване, в което някои се борят за власт, а други за оцеляването си. Предателства, кръв, приятелства и една нова любов бележат пътя й.

  Никола Чалъков е роден в София през 1981 г. Завършил е висше образование в Нов български университет – английска и френска филология; магистър по американистика и британистика. Магистър по национална сигурност от Академията на МВР. Превежда професионално от английски и френски език.Като писател неговите творчески интереси са фокусирани върху фентъзи прозата. Чалъков е автор на два романа – „Железният скиптър“ (2000) и „Изпитанието на Розара“ (изд. „Парадокс“, 2019), и на сборник с разкази „Кръгът на лунната светлина“ (изд. „Парадокс“, 2021). През 2021 г. авторът е номиниран за наградата на Националния литературен конкурс „Албена 2021“ за разказа „Магическа дарба“.

  Източник: БТА

  .

• Нация

  .

  Днес много се говори за нации.

  Идва ми наум една история, разказана ми от мой познат, фамилен лекар в САЩ.
  Идва при него пациентка на деветдесет и кусур години. Стара еврейка, преживяла концентрационен лагер. В процеса на прегледа моят приятел я пита дали има проблеми с уринирането, което на английски звучи така: “До ю хев проблемс уит юринейшън?”.

  Бабата погледнала моя приятел с ненавист и просъскала: “Ай до нот хев проблемс уит ани нейшън!” (Нямам проблеми с никоя нация!)

  Страшна история е тази. История за забравени днес времена, в които хората са избивани само заради думата нация и смисъла, който е влаган в нея. Как става така, че човек да се нарече българин или руснак, или американец, или македонец или германец? Нима българите не се делим на шопи, макета, къдрави и мокри власи, морски, балканджии и какви ли още не? Нима германците не са баварци, швардвалдци и маса други различни какви? Какво е нация? Та тази дума не е даже славянска. Латинска дума е, което ми подсказва кои народи стоят в основата на тази идея.

  Ние, славяните, имаме думата Род. Ясна и близка на всеки човек е тази дума. В английския има две думи, които може да ползвате, вместо род – “фемили” и “пипъл”. И двете не отразяват пълното значение на думата Род. Поне не и за мен – славянин по рождение и възпитание. Род – това е селският събор, род – това е мерата, на която са опънати дъсчени маси, на открит огън се пекат агнета, а около масите са насядали братя, сестри първи, втори, трети, четвърти братовчеди и братовчедки, родители и прародители на цялото това меле. Множество деца тичат около масите, играят си по тревата, бият се и се сдобряват, и всичките тези хора знаят, че те са Род, Рода, Кръвчица. Че са едно.

  Нация. Какво е то? Парче замя, обиколено с гранични стълбове, гражданство, жителство, плащане на данъци, служба в армията, война, смърт, пушечно месо, герой, който погребват с националния флаг, до крайност обезличен паметник – национален символ, в който и майката не би познала детето си. Тази страна…

  Заради думата нация днес на изток от Днепър, братя, братовчеди, родители и деца се избиват, измъчват осакатяват, умират. Родове се срещат на бойното поле, вместо на селския мегдан. Утре същото може да стане по бреговете на Вардара, сред долините на Апалачите, на остров Тайван. А в Газа, а в Африка? Навсякъде Нация, нация, нация, нация…

  Що за дума е тази? От Бога ли е дошла или от Дявола? Род е дума Божия. Бог е събирач. Бог е рода, кръвчица ние е, през светата Дева и Иисус с нас, хората, се е сродил той. Не с еврейската нация, а със всички нас.

  Есен идва отново. Есен. Време на жълтото, кафявото, червеното, розовото, оранжевото. Време на виното, време на луканките. Време на дългите маси и пукащите в огъня цепеници. Време на ябълки, тикви и грозде. Есента е тук. Тя е хубава, зряла жена с кестенява коса, кафяви очи, в които се крие тъга по отиващото си лято, мъдростта на майката, отгледала и изпратила по света децата си, и любовта на съпругата, всеопрощаваща, всеразблраща и вечна, която тя дарява на някого. Може би на мен… Тя ме води за ръка, спокойна, мъдра и прекрасна. Води ме, а наоколо се застудява. Аз искам да съм по-близко, да се стопля от нейната топлина. Тя ми разказва за децата, за внуците, а аз си спомням за татко и ми става мъчно. Тя се опитва да ме разсмее с усмивката на внука.

  Напред ни чака зимата. Всичките ни чака зимата. Не слушайте рогатия. Няма вечен живот на тази земя. Тя е разкъсана от граници, разделена на нации, разтърсвана от взривове, поливана с кръв на невинни.

  Вечният живот е там, на мерата. На дългите дъсчени маси е седнал Бог, Иисус с всичките му апостоли, и ние със свети Георги се пием вино и се тупаме по раменете – нали сме адаши. Той ми показва копието, с което е промушил ламята, а аз на него изработения от мен лък. Наоколо е целият ни Род. И татко, и дядовците, и бабите, и вуйчо, и чичо, и всичките седем милиарда наши роднини са седнали днес на мерата. Има ядене, пиене, веселба и любов за всички, защото знаете ли какво ми каза свети Георги?

  Каза ми, че с копието си е промушил нацията, а после я съсякал с меча и от смрадното и тяло излетели демоните на страха, завистта, користта и ненаситността. На грозните им тела са били татуирани имената на световните корпорации, а в лапите си носели душите на директорите им. Светията ги заточил в пъкъла, където им е мястото, и дошъл на събора.

  „Евала, адаш!“ – му казах и се чукнахме с пълни чаши младо вино.

  Нали сме си Род!

  .

  Виктор Хинов

  .

• И ще забравиш всяко зло, когато спре дъждът…

  .

  * * *

  И ще забравиш всяко зло,
  когато спре дъждът
  и слънцето докосне
  връх от хребета;
  и ще потеглиш пак,
  но не по стръмен път,
  над урви
  и повличащи усоища.

  И ще се питаш пак:
  защо живях,
  на пресекулки
  дишайки на сцената,
  като зрънце,
  попаднало сред камънак
  и носещо сърцето
  на вселената?

  Водата ще проправи път
  за друг живот,
  през рухнали
  надежди и съмнения;
  и може би отново
  ще си бряг
  за лутащи се без посока
  скръбни хора.

  .

  Мариана Христова

  .

• Представяне в Чикаго на книга на Снежана Галчева

  .

  На 20 октомври 2024 г., от 16:30 до 18:30 часа, в Културен център „Българика“ (1120 S Elmhurst Rd, Mount Prospect, IL 60056), ще бъде представена книгата на Снежана Галчева „Отразена светлина“.

  Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салонът за българска култура и духовност в Чикаго канят всички желаещи на представянето на книгата.

  В „Отразена светлина“ с автор Снежана Галчева са събрани интервюта и рецензии на книги от български автори. Сред които са творците на Чикаго – Калина Томова, Василен Васевски, Михаил Цветански, Елка Бърдарова, Наско Гелев, художничката Снежана Стоянова, лютиерите Антоанета Чавдарова, Стефка Шуманова и Елка Русков – Лас Вегас.

  „Присъстващите ще имат възможност да проведат диалог с авторите, един открит разговор с хора, които имат какво да кажат. Идеята за създаването на книга като тази е да се прави мост, освен между различните хора и изкуства, но и да скъсява разстояния. Тя събира различните изкуства и обхваща пространствата на духовните и физическите светове.“ – пишат организаторите на събитието.

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

• Представяне в София на „С гръб към морето“ на Елена Пеева-Никифоридис

   

  На 15 октомври 2024 г., от 17:30 часа местно време, в София ще бъде представена книгата „С ГРЪБ КЪМ МОРЕТО“ (изд. „Факел“, 2023) на нашата сънародничка в Гърция Елена Пеева-Никифоридис. Мястото на събитието е книжарница и галерия „НБУ в ЦЕНТЪРа“ (ул. „Георги С. Раковски“ № 191 Б).

  .

  

  .

  ЗА КНИГАТА

  Сборникът „С гръб към морето“ съдържа 9 новели, разказващи на читателя причудливи истории, които сякаш морските вълни са изхвърлили на брега. Това са истории за хора от различни краища на света, събрани в една лодка насред морската шир, или по един или друг начин свързани с морето. То свързва сушите, но така ли е и с хората, свърза ли и тях? Стават ли по-човеци или не? Стилът е лек, често ироничен и увлекателно ни пренася в света на преживяното и въобръжението на авторката, чието творчество неведнъж е намирало място и в литературната рубрика на Еврочикаго.

  .

  ЗА АВТОРКАТА

  .

  

  .

  Елена Пеева (по-късно Пеева-Никифоридис) е родена във Велинград. Завършила е Юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по Международно право. Владее пет езика. От десетилятия живее в Солун, Гърция, където я отвежда нейният съпруг. През 2011 г. Елена получава в Марсилия, Франция, Специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ (асоцииран член на ЮНЕСКО). В България са издадени книгите й „Коледно реване“ (2013), „Книга за Ангел“ (2015), „Откачени съботи“ и „С гръб към морето“ (2023). Нейни творби са част от сборниците „EXILS“, „С море в сърцето“ (2016, 2018), „Морето“ (2017), „Род и родова памет“, „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата (2022). Както и от престижната „Антология на балканската проза“ (Гърция, 2020).

  .

• Събирачи на охлюви в дивата джунгла

  .

  Разказ от Георги Ников

  Мото: Всичко е възможно.

  1. Архонт. Щом се доближи до насипа на железопътната линия, Максимилиан забави хода си и без да се колебае започна да събира охлювите, които, подмамени от летния дъжд, бяха изпълзели от храстите на ниската, наситено зелена джунгла. Той добре виждаше железопътната линия, която в права линия, насред джунглата се простираше на цели три километра, чак до миньорското селище накрая. Оттам, от единственият магазин в цялата област, трябваше да купи една дузина консерви, нарязан тютюн, цигари и още бутилки коняк и уиски – от тях колкото се може повече.

  Максим съзнаваше абсурда на ситуацията, в която беше изпаднал поради факта, че в момента неговите помисли не бяха чисти. Заради това той не беше сигурен дали ще успее да премине през зоната на железопътната бариера. Просто старият Архонт нямаше да му позволи да го направи, защото преди да се отправи на този труден и рискован път се беше скарал с Рая – негова законна съпруга. Той не само се беше скарал с нея – той я наби жестоко, като преди това обвини жена си в прелюбодеяние, а накрая я заключи в склада за дърва. Максимилиан беше чувал от други заселници, че Архонт има изумителните умения да чете мислите на хората. Старият Архонт, вече на преклонна възраст, не беше някакъв обикновен възрастен човек – защото беше от рода на хищните динозаври, от рода на Царозаврите. Други пък твърдяха, че той е от рода на Тиранозаврите Рекс, техни първи братовчеди.

  От дълго време човечеството бе водило война с тези два рода на хищните динозаври, с променлив успех. Докато накрая не изобретиха усъвършенствана пушка с пет заряда и оптически мерник. Те бяха сигурни в своя краен успех, но тогава техните противници от рода на Царозаврите развиха биологичните си способности, като добиха телепатични умения. В резултат на това започнаха безпогрешно да откриват (след като можеха да четат мислите им) местоположението на въоръжените с пушки хора и тогава започнаха да ги унищожават безпощадно. Спечелили по този начин битката, хищните динозаври – Царозаврите и техните братовчеди – Тиранозаврите Рекс разположиха, образно казано, нещо като окупационни сили около селищата на заселниците. Двама от представителите на тези окупатори в областта, където живееше Максим, заедно с други като него, бяха именно те – Архонт от вида на Царозаврите и неговият полубрат (от друг баща) – Тиранозавърът, на име Михаил.

  Прелезът беше „вратата”, през която трябваше да премине всеки един от заселниците поне един път на ден, или на два дни. Един път, за да отиде до магазина, за да си вземе задължително нещо – или пък тези, които бяха миньори, трябваше да пътуват с единствения изправен локомотив в областта, за да отидат до калаената мина на работа.

  А номера със събирането на охлюви го измисли една млада жена от селището на миньорите. Тя вярваше, че събраните на едно място охлюви могат да предават емоциите си на надарените с телепатични способности Царозаври, Архонт и брат му Майкъл. Това е трябвало да послужи за хората като входен билет пред тях.

  Максимилиан се изкачи на железопътния прелез и започна да се оглежда. От Царозавъра Архонт нямаше и следа, никъде не се забелязваше. Отново погледна зад себе си – и тогава го видя: огромния хищен динозавър стоеше на броени метри от него. Беше излязъл наблизо, от група високи евкалиптови дървета, които до този момент бяха го скривали от погледа му. Високият шест метра Архонт стоеше с гръб към него – отправил поглед някъде далеч оттук, към самия безкрай на хълмистата джунгла. Тесен в раменете, с огромна глава, подобна на кофа на багер, която бе по-широка от раменете му, а челюстите му имаха някаква дебела, вълнообразна линия, като че ли се усмихва. Имаше широк таз и още по-огромни и несъразмерно големи спрямо останалото тяло крака. Подпрял се на късата си опашка, дебела в основата – той така беше скръстил отпред малките си, закърнели ръце, че приличаше на властен, добре охранен чорбаджия, който е излязъл да види нивите си с узряло жито. Архонт се намираше така близо до него и беше толкова висок, че несъзнателно Максим седна върху железопътния насип, за да може да го види целия. Той се изправи на краката си, които трепереха, и започна да се отдалечава от това опасно място. Успя да вдигне железопътната бариера и се отправи към дрезината, която се намираше съвсем наблизо. Сети се да отвори кутията със събраните от него охлюви, бръкна в нея и внимателно започна да ги вади оттам. Като някакъв грижовен сеяч, с отмерени движения започна да им възвръща свободата, като ги хвърляше леко, насред гъстата, зелена растителност на джунглата. Като всеки път им говореше:

  – Хайде, мили мои, веднъж ви спасих живота, сега ви връщам и свободата – за това помогнете ми да премина без проблем покрай Архонт!

  – Мъррр – започна да ръмжи доволен огромният царозавър, разбрал, че Максимилиан възвръща свободата на охлювите. Това не беше точно „мъррр“, а по-скоро беше нещо като далечен гръм от лятна буря, от който на човек можеше да му настръхнат косите от ужас. Максимилиан се намираше само на няколко метра от моторната дрезина, но в последния момент се спъна в един остър камък… За да не падне на земята, той се подпря на нея с едната си ръка. Когато се изправи отново, все още стискаше в другата си ръка един охлюв, но когато разтвори пръстите си, видя, че го е смачкал. Той изпусна смачканата му черупка на земята и започна несъзнателно да размазва с длан слузта по лицето и главата си. Изведнъж го обзе безумна мисъл: „Ами, ако жена ми Рая е успяла да излезе извън бараката за дърва! И сега стои пред тълпата, по средата на селския площад – къса от дрехите си, кълне ме и ме проклина, че съм я смазал от бой. И като доказателство показва подутото си и насинено око!”

  Максим си представи емоционално тази грозна картина, той почти я видя.

  – ААУУУ! – на мига изрева страшно царозавърът Архонт, отново разгадал, благодарение на телепатичните си способности, тази негова грозна мисъл, предадена на Максим от смачкания от него охлюв.

  Това не беше рев, това беше продължителен, силен и могъщ писък, който можеше да се изтръгне само от разгневеното сърце на огромен жив организъм. Беше по-силен от рева на параходна сирена.

  Обезумял от страх, Максим се хвърли върху дрезината и видя как царозавърът бавно се обърна към него. Без да бърза особено, Архонт започна да превежда могъщото си тяло във вертикално положение – за да го нападне. Сега се крепеше само върху двата си огромни крака, а масивната му глава, гърбът и опашката му образуваха една линия. Отначало бавно направи няколко крачки – но после вече се носеше към него, подобно на набиращ скорост експресен влак. Максимилиан с всички сили натисна лоста на дрезината, за да потегли, а после напрегнато го натисна още веднъж. Някой добросъвестно преди това беше смазал с грес колелата й – и дрезината скоро набра скорост. Но Архонт бързо я догонваше. За да се отдалечи по-бързо от него, Максим трябваше да включи мотора й. Опита се веднъж – два пъти, но безуспешно. Накрая успя да го включи. Сега дрезината се носеше със скорост от четиридесет мили в час – но Архонт неизменно се приближаваше, развил скорост от четиридесет и пет мили в час. Гибелта му беше неминуема:

  – ААУУУ! – пищеше Царозавърът. Уплашен, Максим закри с две ръце главата си. Съзнанието и мислите в главата му започнаха да излъчват ужас: „Помощ, помощ! – помогнете ми! Помощ, махнете ме от тук!“ – стенеше обърканото му съзнание, в опит да намери някакъв изход за спасение.

  2. Майкъл.

  – И какво се случи след това? – попита го Виктор, негов приятел и по душа, и по чаша.

  – Нали ти казах вече, казвам го още веднъж! – отвърна му неговият приятел Максимилиан. – Изведнъж се появи отнякъде Михаил, Майкъл – братът на Архонт и се нахвърли върху него. Михаил се оказа по-едър от брат си и в последвалата борба между двамата той успя да се справи с него. Уби брат си Архонт! Когато се върнах с направените вече от мен покупки от миньорския град, го заварих да седи до трупа му. И от висотата на своите седем метра той беше отправил поглед към джунглата, някъде далеч оттук. Въобще не ми обърна внимание, даже и не се помръдна, когато минавах с покупките покрай него. Стоеше като истукан пред трупа на брат си Архонт – довърши разказа си Максим.

  – Тиранозавърът Майкъл е велик! Много по-добър е от брат си Архонт – извика на висок глас Виктор и обърна на един дъх чашата си, пълна с двеста грама силен джин.

  – Майкъл наистина е велик – повтори след него Максимилиан, – защото ми спаси живота. Но охлювът е по-велик дори и от него, могъщия Тиранозавър Рекс. Защото малко преди да се върна от миньорския град, за да премина пак покрай него, аз се сетих изведнъж за нещо, спрях се, обзет от съмнение, и отворих капака на кутията с охлювите. Вътре, на дъното й, видях да стои един-единствен охлюв, значително по-едър от останалите си събратя. Бях забравил да го освободя – направих го с огромно облекчение. Това ми спаси живота, защото чак тогава се осмелих да премина покрай Майкъл, за да се прибера в селото. Мога да си представя какво щеше да стане с мен, ако го бях оставил охлюва, забравен на дъното на кутията. Тогава Майкъл, след като разбере, че охлювът се намира в плен, щеше да ме погуби, вместо да ме спаси.

  Виктор реши да го попита:

  – Значи, ти смяташ, че тези силни емоционални мисли, които са те връхлетели, когато старият Архонт се е приближил до теб с намерение да те убие, а именно: „Помощ, помощ, помогнете ми! Помощ, махнете ме оттук!“, не са били твои мисли? А това е било емоционалното състояние на този единствен охлюв, който е стоял заключен на дъното на кутията и е искал да излезе навън? И, че Майкъл е прочел тези „мисли“ на охлюва, доколкото може да се говори за мисли при тях, като зов за помощ. И тогава той е тръгнал да се бори с Архонт, за да спаси този охлюв от гибел, а не теб самия! Мислиш ли, че това е истина?!

  – Убеден съм, че е така! – потвърди Максим и продължи. – Да не забравяме, че охлювите са едни от най-древните живи същества, които обитават в момента нашата планета. Природата нямаше да ги съхранява така дълго, ако те не бяха уникални. Според мен, съществува емоционална връзка между тях и Царозаврите. Колкото пъти съм ги събирал охлювите, за да им спасявам живота от лъчите на тропическото слънце, и след това съм ги освобождавал насред зелената пустош – толкова пъти съм пропъждал от себе си всякакви зли мисли, освобождавал съм съзнанието си напълно от всички тегоби. Нито веднъж не съм посегнал да бия жена си след това.

  Виктор реши да провокира своя другар:

  – Да не забравяме и за този охлюв, на когото ти счупи черупката и на практика го погуби.

  – Точно така! – сети се Максим. За да ми отмъсти, преди да умре, той предаде своята отрицателна енергия и на Архонт – и така го накара да ме нападне, за да ме убие.

  Той продължи:

  – Но не бива да се осланяме на безкрайната доброта и лоялност на Майкъл, който уби Архонт. Не трябва всеки път да го провокираме с надеждата, че безопасно и без проблем ще бъдем допуснати от него да пазаруваме от миньорското селище. Ето защо, предлагам следното: отсега нататък жителите на селото всеки ден, между 14 часа и 16 часа, когато лъчите на тропическото слънце са най-изпепеляващи, ще излизат навън, за да ги събират охлювите. След това ритуално ще им подаряваме живота, като ги връщаме отново насред лоното на вечнозелената джунгла. Така ще можем да умилостивим самия Майкъл и други подобни като него. Жителите на селото ще започнат да наричат себе си „Събирачи на охлюви в дивата джунгла.” И оттук насетне, ако вместо с освободено съзнание, между нас все още съществуват хора, които са крадци, убийци, подпалвачи, изнасилвачи и прочие – то тогава останалите жители ще ги накарат да напуснат селото ни.

  Виктор се заинтересува:

  – А кой ще бъде съдникът за това?

  Максимилиан му отговори, без да се двоуми:

  – Аз се наемам да бъда съдникът! С твоята помощ и с помощта на твоите петима здрави братя – по такъв начин ние ще раздаваме правосъдие на всички. И знаеш ли какво ще казваме на провинилите се: „Притежавате престъпно съзнание, следователно утре ще напуснете селото ни – ще отидете в дивата джунгла и повече никой няма да се връща оттам.“

  ***

  Много години след това, жителите на миньорския град говореха помежду си, че са били настъпили мрачните тоталитарни времена на управлението на Виктор, Максимилиан и другите от тяхната шайка.

  .

• Престъпления против избирателното право

  .

  Автор: Алеко Константинов (1863-1897)

  Коментарии на чл. 128, 131, 133, 134 и 135 от Наказателния кодекс

  Член 128. Който със сила или заплашване възпрепятствува на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някои от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.

  Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно от само себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкувание, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата сила се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и проявена в известно действие; също тъй под думата заплашване трябва да разбираме застрашавание, заканвание, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или с жандармерия, с насочени напред щикове – това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашвание, ако войската или жандармерията си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава, освен да се заюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Огражданието на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно, какво чудо храброст е в състояние да развие балканският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепителното доказателство.

  Член 131. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го не упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.
  Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.

  И този член е също тъй ясен, както и предидущият. Запретява се да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига само да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитирание:

  Господин Старши:
  – Недобори нали имате?
  Селяните-избиратели:
  – Дал Господ, господин Старши.
  – Пътя нали не сте го направили?
  – Епа, не могохме.
  – Знаете ли какво ще рече екзекуция?
  – Слушали сме, да пази Бог…
  – Как вий мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да разкъртя някому зъбите?
  – Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.
  – След това, кажете: симпатизирате ли ми?
  – Кое кайш?
  – Обичате ли ме?
  – Тебе ли?… Иска ли питане… Обичаме те…
  – Е, като ме обичате, сещате ли се кого трябва да изберете?
  – Ете, както кажеш, твоя милост.
  – Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете…

  Този начин на агитирание, понеже не е съпрежен с подкуп или с обещание на материални облаги, носи названието агитация чрез морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем, защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.

  Член 133. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.
  Бъде ли това извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години.

  Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да се избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможно да се осуети или преиначи резултатът на станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, че за да се избегнат погрешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.

  Член 134. Който, при каквито и да е избори влиза с оръжие или държи оръдие за нанисание побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.

  Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова, нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата влиза. Който влиза с оръжие, се наказва, значи – argumentum а contrario, – който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателят се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин днес пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само „да държат оръдия за нанисание побой“, сиреч да ги държат постоянно в ръцете си; и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джобовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но… dura lex sed lex!

  Както видяхме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място – може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.

  Член 135. Който гласува или пък се яви да гласува под чуждо име при избори, назначени по разпореждание на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца.

  Наказанието, предвидено в този член, не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропомазанието им дават по няколко свои имена. Тъй например, един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.

  „Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия…“

  Коментариите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.

  „Или пък, откато е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия.“

  От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се яви и гласува в разни околии, а следователно, който гласува в няколко околни без да се яви – не подлежи на наказание. От друга страна трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне, например в Босилеград, и да се яви след пладне да гласува в Акадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едва ли ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото от тази страна общественият ред е гарантиран.

  Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, предвид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. „Знаме“ да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментарии.

  10 ноември 1896 г.

  С почитание Въса Пъцова,
  родом от Белгия

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  * Алековият фейлетон „Престъпления против избирателното право“ е писан в навечерието на изборите за IX Обикновено народно събрание (произведени на 17 ноември 1896 г.) и публикуван за първи път във в. „Знаме“ на 13 ноември 1896 г. Подготовката на изборите за IX Обикновено народно събрание е била съпроводена с големи насилия върху населението, за които говорят многобройните дописки до в. „Знаме“ от Пещера, Никопол, Рахово, Шумен, Трявна, Ловеч и др. Поради насилията, извършени от полицията, жандармерията и разни шайки, IX Обикновено народно събрание е било наречено IX Полицейско народно събрание.
  От: „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2 (изд. „Български писател“, С., 1974) и webstage.bg.

  .

• За „По мярка на духа“ на Атанас Капралов

  .

  ИСТИНИТЕ ТЪРСЯТ СВЕТЛИНА…

  Литературата е отражение на вечността… докосната от интелекта в отредените му от безкрайното време мигове. А поезията можем да оприличим на полет в извисените небесни бездни – ту лазурни от галещите слънчеви лъчи, ту смръщени от хапещата паст на ненужни облаци. Но във всичките й „годишни сезони“: тематични, идейни, емоционални, философско-съзерцателни и пр., има морални центрове. В тях пулсират историческото наследство, родовата памет, пъстрата шевица на народопсихологията и фолклора. И разбира се – връзката между минало и бъдеще в дълбините на подсъзнанието, с корени, впити в реализма на настоящето. Без досега с тях хоризонтът на лирическите опити остава стеснен, маниерен, салонно-пейзажен, обезсмислен и пуст. А роякът от автори, печатащи подобни недомислици всеки ден, е предварително осъден на забвение. Още повече, че без никакво преувеличение днес дните са барутни и взривоопасни. Младата кръв на страната изтича зад граница, оставащите тук се лутат в разрастващата се демографска пустош. В очакване на биологичния финал сред официализирана нищета и лепкава апатия. Все по-властно, в контекста на ХХI век, тътнат Вазовите послания от стихотворението „Де е България“. И наистина – къде е тя днес в съвременната ни поетична продукция?

  Можем да твърдим, че с много редки изключения, предимно като поглед назад във вековете, тя практически не съществува. Заедно с темата за липсващия национален идеал и повиците святата й икона да възкръсне из мертвих като равна сред равни ней държави. За щастие, стават чудеса. Защото все още в нашата поезия битуват и пишат автори, съзнаващи до дън душа значението на понятието „българин“. За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това призвание и напъхали се в евроатлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото, ако не и пръв, веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество претендирам да познавам. За първото издание на стихосбирката му „По мярка на духа“ бях писал, че тя извежда на нов, по-висок творчески етап своя създател. И едновременно с това илюстрира поетичния му генезис, изградил го като един от най-мащабните, четени и търсени, ако не и най-убедителният в тематичните си послания автор. Лице и символ на съвременната българска литература в нейния граждански, морален и етичен кодекс. С произведения, така потребни на нашия читател в потока от безконтролно книгоиздаване и всякакви литературни чудатости. Последва второ издание на сборника, а няма съмнение, че ще се родят под перото му още такива значими произведения, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си насоченост като него прилича на древен апологет. Понесъл сред тълпите от зрящи слепци непреходни за човека истини: за правото на самоопределение като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното блато на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделение между идеала и сития търбух; за любовните трепети и доброто, което на финала винаги побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите поколения:

  И ако те бележат с кръст
  ще е безименен,
  защото
  ти вече ще си само пръст.
  Пръст,
  бременна с безброй животи.

  Пръст,
  лакома като смъртта.
  Пръст,
  за която днес загина.
  Пръст от безкрая на света
  с цвят,
  вкус
  и мирис на родина. („Безименният“)

  Лирическият герой на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревожност огнена комета, която от космическите висини се втурва към земната твърд, разпръсквайки безброй въпроси. Те носят в същността си християнската нравственост от дълбока древност, непроменена в отронващите се между пръстите столетия и все така търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е смъртта, ако не вид свобода за ново прераждане? Щом една риза ни е достатъчна защо, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света свой завършек и как да опазим родината от тях? Защо търпим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и защо не ги запратим в небитието? Оглушително питащият – словотворецът, е зъл добряк, който не винаги получава задоволителни ответи. Още повече пък – благосклонно разбиране от висшестоящите. Потомците на Юда предпочитат вместо „осанна“ да го навикват с галещото ушите им „разпни го!“ Ударите под кръста не престават, ала и волята му стоманено не се пречупва:

  Въпроси, въпроси…
  Безброй бумеранги
  при мен се завръщат
  и ничком ме просват…
  Но все не замлъквам аз –
  дръзка камбанка,
  кънтяща досадно в ухото
  на Господ. („Въпроси“)

  Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия делничен друм, по който вървим. Тя е и дълбоко съзидателна във философско аналитичния си контекст, защото изрича истините такива, каквито са: без проклятие към грубата им, нелицеприятна същност и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние –несъвършени, гротескни подобия на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко щастие за себе си и за обичните човеци – предци, съвременници, деца… Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, заради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от автора, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих. Себеотдава им се. Дарява им личното си „аз“ в изтощителния, но благороден стремеж да ги въздигне до струните на душата си. На идеите си, на въжделенията си и на убедеността си, че все някога тленните създания ще могат да докоснат с длан синевата над себе си. Ала все пак:

  Деня посрещам с чувство за вина…
  Отколе искам слънцето да влита
  в човеците с еднаква светлина…
  Но някой все краде на друг лъчите.

  Виновен влизам в делника си строг…
  Поти ме по сизифовски копнежът
  да се домогна
  до върха висок…
  Но рухвам пак под своя камък тежък. („Вини“)

  В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три основни идейни и морално-естетически компонента – за гражданската съвест на човечеството с акцент върху съдбата на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието „личност“ – едновременно покорител на космичните селения и изгубен, обезличаван от делнични обстоятелства в безброя на сивата тълпа. За близките хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия финал, след който няма нищо. Или може би, освен кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е създаденото от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като духовен водач на привидно безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност между всекидневния хляб и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към ближния ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени нарочно грешчици и грехове. А още: за раждащата се яростна готовност колективният протестен юмрук да се стовари в мазните физиономии на власт имащите. Гнила купчина от непотребници, спъваща полета на обединените поколения към манната небесна – безсмъртието…

  Големият поет ли?
  За разстрел е!
  В покорните той инжектира смелост,
  властта продажна диагностицира
  и свойта смърт пред нея имитира.

  Големият поет ли?
  Нямам думи!
  Едни и същи плащат му куршума
  и паметника:
  той – за да прости, а
  те – от позора уж да се измият. („Големият поет“)

  Още много може да се говори – не, да се дискутира! – върху създаваното от Наско Капралов. Можем безкрай да се възторгваме спонтанно и неприкрито пред стиховете му (примерите в текста са заимствани от второто издание на сборника „По мярка на духа“, изд. „Летера“, Пловдив, 2023 г.), но те трябва да се четат с разума и сърцето. Стиховете му са неговото публично оръжие – вряща лава от съвест и себеотрицание, помитаща пред себе си идеологическите капани. Той самият е пример за човечност и доблест, от които с право можем да се поучим, а книгите му – манифест от истини и съвети за гражданска съвест, които да следваме безрезервно. Поетът е истинско явление за литературата ни, която да се гордее с него тук, в диаспората и въобще по света. Да го следваме и да го ценим! Другото, негативното, драги наши съвременници, е от лукаваго… А ние искаме верните стойности на дарения ни живот, нали?

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  СТИХОВЕ НА АТАНАС КАПРАЛОВ

  РОДИНАТА

  Насън я виждам преродена.
  Свободна.
  Втурната напред…
  Уви! –
  от вирус повалена,
  родината душа бере.

  С небе помътено…
  Излишна,
  топи се милата…
  Без вик…
  И няма кой да й предпише
  магичен антибиотик.

  Не вият в нейната посока
  линейките…
  По навик стар –
  отвсякъде наместо доктор
  на помощ пращат й
  гробар…

  Но твърде рано е за гроба!
  Напразно гарвани кръжат…
  С юмруче в нейната утроба
  пак някой блъска,
  търси път.

  И вместо да скимти за милост,
  тя,
  с гръд раздрана,
  в кръв и пот –
  напряга сетните си сили
  да се повтори
  в друг живот:

  Не като днес –
  болнава, боса.
  И не в живот –
  за срам и мъст.
  А в горд живот,
  през който носи
  с надежда своя вечен кръст.

   

  СПОМЕН ЗА УТРЕ

  Страхувам се, че някой ден
  и аз ще остарея.
  А ти едничка ще си с мен
  по тихата алея.

  Представям си с бастунче как
  годините ще пъдим
  от свойте пясъчни крака,
  макар че сме осъдени…

  Навярно някъде пред нас
  ще светят кипариси.
  Какво ли ще си мисля аз?
  Какво ли ще си мислиш?…

  Дано сме толкова добри,
  че просто се усмихнем,
  преди зелените искри
  да ни засипят тихо…

  И ще възкръснем след мига,
  когато свърши всичко –
  в далечен спомен…
  …Отсега!
  Обичам те, обичам…

   

  ДЪЛГ

  Там горе –
  лешояд кръжи…
  Там долу –
  червеят причаква те…
  Присъда е да бъдеш жив,
  щом живите са за оплакване.

  А ти си
  в дълг
  към този свят:
  да смъкваш на лъжата пудрата,
  на алчността да пращаш глад,
  да целиш пошлостта по мутрата…

  Макар облъскан сам до смърт,
  ще къташ къшея на бедния,
  пред слабия ще стъпкваш път
  и вярваш:
  пръв
  ще е
  последният!

  Духът ти горд ще продължи
  в повторна плът
  след звездно скитане…
  Присъда е да бъдеш жив,
  но…
  все пак е за предпочитане!

   

  ВЪЛЧА РОДИНА

  Твойта родна страна е превзета
  от безродници…
  И ни да рипаш
  по Балкана с озъбена чета,
  ни да траеш с народа си дрипав!

  Ако плюеш в крадците преяли,
  кален дъжд върху теб ще се ръси.
  Даже публично да се запалиш,
  не властта ще раниш,
  а рода си.

  А презреш ли честта си на рицар
  и по расо в молитви се проснеш –
  би спасил само свойта душица,
  врат превил пред житейската пошлост.

  Тя навред победи!
  Тя се кълчи
  от екрани,
  трапези,
  трибуни…
  И какво ти остава:
  по вълчи
  да завиеш от Странджа до Дунав.

  Не че някой ще чуе зова ти:
  стига само вълчица да мине
  и с език да те лизне по пътя
  в твойта
  утрешна
  вълча
  родина.

   

  БЕЗИМЕННИЯТ

  Страхливците са там отзад –
  те ще живеят сто години…
  А ти си в бомбения ад
  с присъда ясна –
  да загинеш.

  Като дивак, загубил ум,
  пълзиш и стреляш,
  псуваш,
  храчиш…
  Но смъртоносният куршум
  да те пожали?
  Няма начин.

  Той блъсва твоето чело̀
  със скоростта на тишината
  и ти,
  чуплив като стъкло,
  се разпиляваш по земята.

  Войната свършва в този миг
  за теб.
  Без орден за заслуги.
  Без почести…
  Просто – войник,
  заровен с хилядите други.

  И ако те бележат с кръст
  ще е безименен,
  защото
  ти вече ще си само пръст.
  Пръст,
  бременна с безброй животи.

  Пръст,
  лакома като смъртта.
  Пръст,
  за която днес загина.
  Пръст от безкрая на света
  с цвят,
  вкус
  и мирис на родина.

   

  БАЛАДА ЗА ЛУДИТЕ СЪЛЗИ

  На баща ми

  Щом в кацата ширата спре да циври
  с душа на недолюбена жена –
  разбирам,
  че премръзналите джибри
  ги чака смърт без мъжка топлина.

  Тогава с моя татко –
  старши лекар –
  пак стъкваме спасителния план…
  И живналата смъртница полека
  дъха си връща в сгретия казан.

  Тя по тръбата горе като кучка
  аха-аха навън да изпълзи!
  Но тясно е –
  до скръндзавия чучур
  долазват само злите й сълзи.

  Такива –
  хем отчаяни,
  хем гневни –
  като сълзи от родовата пръст…
  Отпием ли ги –
  ту за либе ревнем,
  ту мерим с Крали Марко своя ръст…

  И хванали се на хоро по мъжки,
  с баща ми в кръг ни врътва лудостта:
  мен – с колко глътки злото да натръшкам,
  а него – да е с мама след смъртта.

   

  МАМА БДИ

  Понякога захвърлям своя кръст,
  превит надве от грижи и умора.
  Но се изправям тутакси в цял ръст,
  защото мама бди за мен отгоре.

  Понякога ме режат глад и студ –
  плътта ми сякаш рухва в адска яма.
  Но ето –
  имам хляб днес.
  И уют!
  Защото бди за мен отгоре мама.

  Понякога сърцето е пред взрив:
  От клетви.
  От предателства.
  От драми.
  Но влиза в ритъм пулсът милостив,
  защото бди за мен отгоре мама.

  Понякога се гърчи застрашен
  човекът в мен.
  Миг лудост – и го няма!
  Но пърха той,
  ликува той спасен,
  защото горе бди за него мама.

  Понякога от болки и беди
  не виждам утре…
  Свят,
  висиш на косъм!
  Но няма страшно –
  мама горе бди
  и на самия Господ вяра носи.

   

  СВЕТОВЕ

  Тоя свят прекалява със шегите си плоски:
  грубияни те учат на красиви обноски,

  мъжество ти преливат импотентни влечуги,
  тържествуват безличия с твойте лични заслуги.

  Тоя свят омерзява със коварствата свои:
  щом си честен – доносник те наричат копои,

  вечно „дръжте крадеца!“ най-крадливите викат,
  подлеци за предателство съдят тебе –
  стоика…

  И какво ти остава?
  Пред съда със насмешка
  да признаеш вината си – ти си тук по погрешка.

  По погрешка на тоя свят съществуваш –
  на т о я.
  И прицелен в безкрая –
  да политнеш към с в о я…

   

  МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

  Дрипава е моята родина –
  с мършава снага,
  с очи кахърни…
  Но това съвсем не е причина
  аз от нея днес да се отвърна.

  Не, че вчера царствена била е –
  що сатрапи помни,
  що яреми!…
  Божем е очаквала накрая
  ангел чер душата й да вземе.

  С китката за чест, за чисто име
  крила се е в пещери,
  по чуки…
  И родата българска я има –
  даже Левски от гръдта й сука.

  Сетне от самата преизподня
  той в небето
  всички нас
  прицели:
  ред е да сме живи и свободни,
  вместо да сме живи оскотели!…

  Прекипяла от възторг нахалост,
  вярата ни днес Балкан си вдига –
  гърбом синевата е подпряла,
  но я свличат
  рани от вериги…

  А пък аз за кой ли път осъмвам
  с тихата молитва:
  Майко свята,
  викам твойто вчера –
  път по тъмно,
  твойто утре –
  стъпка в светлината!

  .

• Представяне в София на „Американски триптих“

   

  На 3 октомври 2024 г., от 18.30 часа местно време, в Книжен център „Гринуич“ в София (бул. „Витоша“ 37), ще бъде представена новата книга „Американски триптих“ на нашата сънародничка в САЩ Людмила Калоянова. Авторката ще бъде на събитието.

  Книгата ще представи Димитър Христов, с участието на Георги Цанков
  и музикалното оформлениение на Петко Славов.

  „Американски триптих“ е книга за незарасналите в нас рани и възможното или невъзможно изкупление. История за вината и покаянието, за изгубената и намерена идентичност, разказана на фона на съдбата на три поколения емигранти в Америка. Роман, в който търсенето на Черната Мадона – икона, изчезнала преди повече от столетие от малко градче на Черно море – се превръща в проникновен разказ за докосващата сила на любовта и взаимното опрощение.
  Трансформирането на носталгията в креативен процес за възкресяване на миналото, постоянната отвореност на наратива към варианти и възможности за постигане на решения очертават достойнствата и приносите на „Американски триптих“ в потока на съвременната българска литература.“ – Здравка Владова-Момчева

  „Има емигранти, които обичат родината повече от тези, които живеят в нея!“ Съждението е отрезвяващ акцент в романа на Людмила Калоянова „Американски триптих“, но то може да бъде осмислено като представителен слоган на българската участ след падането на Берлинската стена.“ – Людмил Тодоров

  Събитието във Фейсбук ТУК

  Книгата вече бе представена в Созопол, а освен представянето в София на 3 октомври, предстои представяне на „Американски триптих“ и в Бургас. Там датата е 16 октомври.

  .

• Д-р Борис Младенов и неговата книга „Лилия“

   

  ЗА СЕМЕЙСТВОТО И ЛЮБОВТА – СЪРДЕЧНО…

  От печат излезе стихосбирката на Борис Младенов / Young „Лилия – историята на една любов в стихове“. Сидни – София – 2024 г. Тя е дело на „ИД Принт“ ООД, а поводът за създаването й са 60-те години брачен живот, който авторът има със своята любима – името на която носи книгата. Живеещият в Австралия поет, лекар по професия, не е непознат за българския читател. Негови творби се появяват епизодично в периодичния ни печат, могат да бъдат намерени и издадените в родината книги, част от които са: „Еротични сонети“, „Ехо от близкото минало“ – стихове и сонети, „Старчески напеви“ – сонети, „Вълнения“ – стихове, сонети и преводи, „Мисли, надживели вековете“ – четиристишия, „I call Australia home” – на бълг. език – сонети, „Две сенки бяхме“ – сонети, „Мигове“ – сонети, „Рапсодия в бяло“ – стихове и сонети, „Дребни радости човешки“ – сонети, „Закъсняла младост“ –сонети, „Носталгия в залеза“ – сонети, „Вий ставате мъже“ – сонети, „С лира и слушалка“ – стихове и сонети, „Лирични откровения“ – сонети, „Живот под карантина“ – сонети, „Престъпление без наказание“ – сонети, „Благословена старост“ – сонети, „Фамилно дърво“ – проза и др.

  „Лилия“ е красиво продължение на създаденото от вече пенсионирания лекар-хематолог, член на Съюза на лекарите писатели в България. С какво всъщност ни впечатлява сборникът, в който стиховете са създавани в различно време и на различни места, но основно в Сидни?

  Той насочва вниманието на съвременния читател към позабравените днес, а понякога и съзнателно неглижирани в уж модерния начин на живот, стародавни семейни ценности: тази красива мозайка от интимни и морални багри, високо ценена от предците ни през векове, години и исторически превратности. Става дума за споделената, осъзната любов, проверена в спокойни дни и в трусовете на съдбата; за взаимната привързаност и общите усилия в изграждането на новите поколения; за себеотдаването и жертвоготовността; за преплетените със смирение една в друга длани, спокойно очакващи старостта и неумолимия тленен финал на съществуването. Любовта в семейството е песен и за доверието между двама души, обречени един на друг и изписали върху пергамента на живота своето християнско послание за обич, доброта, отстъпчивост, единомислие, откритост в мислите и чувствата… Всички тези черти, даряващи с топлота иконата на българското семейство нине и присно, са втъкани в новата книга на Борис Младенов. Която, макар и обемна в проекцията на отлетелите години, се чете увлекателно и на един дъх. В стиховете си д-р Младенов споделя радостта си от здравата спойка между него и обичаната жена. Изтъква благодарната си преданост към нея и сякаш в редовете отново диша възрожденската чистота и свенливост между двама млади, бъдещи съпрузи. Отброяващи отредените им години пред олтара на семейния култ, правещ ги достойни членове на обществото и пример за деца и внуци. Но Борис Младенов не морализаторства, не се дава за пример и повод за нечие подражание. По страниците пълнокръвно диша реалността на битието, споделените чувства са осезаеми и пулсират нетърпеливо, а понякога и скритата закачка весело приковава читателското внимание:

  Затворен в древни времена
  духът ми спеше в бронзов съд;
  девойка скромна и добра
  съда откри в затънтен кът.
  С наивитета на дете
  тя плахо го подритна с крак,
  но любопитство я обзе
  и дръпна прашния капак.
  Освободен от своя плен
  аз ръст изправих със замах,
  прегърнах я и в миг блажен
  с вековна жад я обладах.

  И оттогава досега
  съпруга скъпа ми е тя!

  Днес темата за семейството – за българското семейство и неговите непреходни ценности, все по-рядко се среща в произведенията на нашите автори. Тя сякаш е заключена в прашния килер за неща, изживели времето си. Вехта и неактуална, заедно с темата за порутеното и охлузено, обезлюдено село. За безмилостната демографска катастрофа, възцаряваща безизходна тишина и отчаяние над някога кипящи от жизненост родни краища. За несекващата поради това принудителна емиграция на фона на официалната демагогия, че сънародниците ни – вече трето и четвърто поколение, родени зад граница, щели уж да се върнат. За загърбените да умират без време от мизерия и болести пенсионери и работещи бедни. За страшната бездна между имащи и нямащи, която у нас никога няма да се запълни, и още за какво ли не. Вместо нея, непорасли за антагонистичното битие авторчета, гледащи си пъпа, ни занимават с джендаризъм, евроатлантически шменти капели, идеи за смяна на половете – който, когато и какъвто ще да става, с преклонение пред чужди, съмнителни политически хрумки и естетическа констипация, нека не изреждаме повече. България отдавна вече няма свой национален идеал, а проверените ценности от миналото време, в мир и барутни години, са изхвърлени на бунището. Затова такива книги като „Лилия“ на д-р Борис Младенов са свежа глътка поетична жива вода, призвана да трепне нещо мило в душите ни. Нека я разтворим с доверие и зная, убеден съм, че я прелистваме пак и пак…

   

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Борис Младенов е роден през 1939 г. в с. Лехчево, Монтанско. Завършва гимназия в Михайловград и Медицина във Висшия медицински институт (сега Медицинска академия) в София. Три години работи като лекар в Михайловград и Берковица. Приет за асистент в специалността „Пропедевтика по вътрешни болести“ при ВМИ – София, след това в новооткритата Клиника по хематология в Медицинска академия. Има признати специалности по вътрешни болести и клинична хематология. През 1991 г. емигрира със семейството си в гр. Сидни, Австралия. След издържан изпит по английски език и приравнителен изпит по медицина работи в три реномирани австралийски болници като лекар-хематолог. Понастоящем е пенсионер. Стихове пише от ранна детска възраст. Като ученик в гимназията участва в литературен кръжок. Като студент по Медицина е публикувал стихове във в. „Медик“. След пенсионирането си в Австралия събира всичко написано до този момент и започва да публикува стихосбирки в България в малки бройки за близки и приятели, като продължава по-интензивно да пише.

   

  ИЗ КНИГАТА „ЛИЛИЯ“ НА Д-Р БОРИС МЛАДЕНОВ

  „ПОСЛЕСЛОВ

  Есента на 1959 година. Първият „учебен“ ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време. Нищо не можеше да помрачи щастието ни от факта, че сме приети медицина, и едва ли някой имаше нещо против бригадата, която щеше да трае цял месец. Лекарската професия все още се ползваше с голям авторитет, частната практика я правеше много атрактивна и аз се чувствах на Седмото небе, когато престъпих прага на Медицински институт и влязох във вече препълнения с щастливи лица на студенти медици двор. Намерих името си в списъка – Първи поток, 7-ма студентска група. Нямаше никакви означения на групите и започнах на слуки да търся колегите от 7-ма група сред нестройното множество. „Седма група?… Някой от седма група?…“ Докато се промъквах така и повтарях въпроса си, най-сетне чух отнякъде зад мен нежно гласче, което каза: „Аз съм от седма група“. Обърнах се и видях лъчезарно усмихваща се красива колежка, която мило се представи: „Аз съм Лили“. „А аз съм Борис.“ Така се запознахме и продължихме да разговаряме непринудено, сякаш бяхме дългогодишни познати. Можех ли тогава да предвидя, че тази среща е съдбовна и от този момент сме предопределени един за друг, и ще останем неразделни до края на живота ни!

  На 18-ти септември 2024 година празнуваме Диамантен юбилей – 60 години щастлив семеен живот!

  СЪДБА!“

   

  По пътища неведоми поех
  да търся нежната си половина;
  години в мрак се лутах без успех,
  докато юношеството ми мина.
  С девойки умни, хубави дружах,
  но сякаш пазен от върховна сила,
  не се обвързах с никоя от тях –
  съдбата друго бе ми отредила.
  Напътстваше ме тя като маяк
  по пътя към спасителния бряг
  и ме преведе чист и свят през мрака

  към Нея в Алмаматерния храм –
  единствената, истинската там
  намерих с любовта си да ме чака.

  Ти спомняш ли си онзи първи ден,
  когато двама с теб се запознахме?
  Той бе ни от съдбата отреден,
  но чак след дълго време го разбрахме.
  Съвсем не подозирахме тогаз,
  че таз случайна среща бе съдбовна
  и че потайно ще разпали в нас
  от този миг една искра любовна.
  През следването ни един до друг
  останахме така неосъзнати,
  че аз съм бъдещият ти съпруг.
  А половин век сватбените дати

  празнуване до старини пределни,
  все още влюбени и неразделни!

  Разхождаме се ний…
  Денят преваля.
  Залязва бавно слънцето зад нас,
  от хоризонта го дели копраля –
  остава му най-малко още час.
  В косите ти, поръсени с жарава,
  лъчите му плетат златист венец,
  а ласкаво ги роши и развява
  полъхнал от морето лек ветрец.
  Да можеше, той щеше да ти каже,
  че като него бих желал така
  да те погаля, а не смея даже
  да те докосна с пръст, не ли с ръка.
  Но сенките ни все по-дълги стават –
  прегръщат се, в любов се обясняват.

  Понякога самият аз се питам,
  как бракът ни докрая устоя

  и всеки път във послеслов отчитам,
  не всичко бе късмет и по съдба.
  На мене и на моята съпруга
  семейството ни главно се крепи
  и наша е основната заслуга,
  че пак сме заедно на старини.
  И ако трябва в този свят тщестлавен
  причините в едно да обобщя,
  ще кажа с още влюбено сърце,

  че всеки беше в брака равноправен,
  и имаше възможност, свобода
  да бъде онова, което е!

  Сега, когато с теб сме остарели,
  с износени от времето сърца,
  със морна плът и страсти закърнели,
  се питам сам, какво е любовта.
  Каква е тази неизменна сила,
  която в късни старини дори,
  в солиден брак така ни е споила,
  че само гробът ще ни раздели?
  Животът бе за нас сурова школа,
  научи ни как дребните неща
  един с друг да делим и да ценим…

  В тях е секретът, тайната парола,
  с която любовта ни преуспя
  и бе на щастието синоним.

  Зад хоризонта нейде в маранята
  залязва слънцето на моя ден;
  приятно, леко ми е на душата,
  изпращам го в безкрая с дух смирен.
  В живота преживях моменти тежки,
  премеждия… Но съм все още жив.
  И без провали, и без груби грешки
  съм истински доволен и щастлив.
  За нищо не тъжа, не съжалявам.
  Мечтите си с успехи увенчах.
  И в трезви мисли днес се убеждавам,
  че твоята любов сред всички тях,

  с която бях от Бог благословен,
  бе най-великият успех за мен!

  Старице мила, бурята утихна.
  Ела да се разходим до брега!
  През облака небето се усмихна
  и слънцето отново заблестя.
  Красиви са вълните с бяла пяна,
  подобно буйни гриви на коне;
  връхлитат по гърба на океана,
  а той под тях бушува и реве.
  И силует на кораб в маранята,
  като черупка мятан и люлян,
  лети насам след дълга одисея…

  Тъй нас ни люшка цял живот съдбата,
  като вълни на бурен океан
  и ни на тоз далечен бряг довея!

  Епилог

  Да беше предпочела някой друг
  в кръга край нас неверен и лъжовен,
  дали би бил по-предан, по-грижовен,
  и по-добър от мен като съпруг.
  Не претендирам, че бях образцов,
  човек съм с всички слабости и грешки,
  но плътно бдях над теб в минути тежки
  и те обсипвах с моята любов.
  От всичко, нужно за една жена,
  ти дадох в двойна доза безусловно
  и бях готов през всеки миг дословно,
  за теб, за любовта ти да умра.

  И цял живот те „носих на ръце“,
  и пазих като „писано яйце“!!!

  .

• За „Море от мечти“ на Мари Робес

  .

  В дебютния си роман „Море от мечти“ (изд. „Сатвалайф“, 2024) Мари Робес описва България през погледа на двама чужденци. Действието се развива в Созопол, Несебър, река Велека, селца в Струмската долина, Балчик, Албена, Родопите, Пловдив, крепостта Калиакра. Освен двамата чужденци, сред героите в романа е и Камен – възрастен български таксиметров шофьор, някогашен учител, който не се отказва от мечтата си, въпреки тежестта на битието.

  Романът поставя вечни въпроси: Как да водиш смислен живот? Как да дръзнеш и да осъществиш мечта? И да свържеш мечтата с обичта към родината. Не са спестени и сериозни теми – за мъжделеенето на духа, за обезлюдените села, за унищожаването на земята, за грабежа на златните ни залежи. Неусетно научаваме къде са лети камбаните, които възвестяват Освобождението на България; откъде се виждат Родопите, Рила и Пирин едновременно; кое цвете символизира силата на българския дух и не се среща другаде по света.

  „Надявам се „Море от мечти“ да вдъхнови българи в чужбина да се върнат обратно. Както и хора от България да не заминават навън“ – пише авторката.

  „Третото ми дете се роди тук. През четирите дни, когато бях в родилното отделение, не се роди друго дете. И усетих, че България изчезва. Трябваше да направя нещо. Да опиша Балкана и морето така, че повече млади хора да се влюбят в родината. Така, както я обичам аз…“ – споделя още Мари Робес.

  Тя разпространява романа си безплатно по български библиотеки в чужбина. Наскоро е изпратила тази книга на Културен център „Магура“ – Чикаго.

  Преди „Море от мечти“ Мари Робес е написала две книги за интериорен дизайн, издадени в Германия и Китай.

  .

• Тъжните очи на вълка

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  Откакто Ловеца отстреля вълчицата и малките й, вълкът рухна. Изведнъж остаря с няколко години. Козината му се прошари от кафеникаво-сиво до бяло.

  Виеше от болка вечер срещу луната и й разказваше за своята мъка. Тя мълчаливо го изслушваше и отиваше да разказва на звездите колко лоши са хората.

  През деня слънцето изгряваше и дните продължаваха монотонно да следват хода на времето. Всичко живо в природата се надпреварваше да живее. Само за вълка времето беше спряло.

  Благой изкара коня от обора, подсвирна на кучетата и натовари на каруцата вълчите кожи. Имаше и няколко лисичи.

  Днес щеше да е добър пазар. Доволно потри ръце той. С парите щеше да изкара няколко месеца.
  До следващия лов.

  След случката с вълчицата и малките й, глутницата определи вълка за свой водач. От съпричастност и уважение. Там важаха строги правила. Посегнат ли на някого от „техните“, отмъщението е непредвидимо.

  Благой влезе в къщата и хвърли кесията на масата. Взе котленката от печката и си поля на ръцете в един леген. Избърса ги в кърпата, която висеше на въже над печката, поглади брадата си, сви си тютюн и седна да си брои парите.

  – Ще купя брашно, захар, няколко малки варелчета с олио. Все пак зима идва, трябва да се запася с продукти. Дърва – бол. Все пак живея в гората. Месо – все ще си отстрелям дивеч. Ще остане за ром и за уиски дори… – мърмореше си Благой под носа и прехвърляше сметките по тефтера.

  Стана да си запали печката, но му бяха привършили сухите вършини. Наметна ватенката и излезе до сайвана. Кучетата се разлаяха, бяха гладни.

  Ето какво пропусна. Да пише към продуктите и храна за кучетата.

  Влезе вътре, сложи една тенджера на печката с вода. Докато се разгаряха дървата, изсипа един пакет кокали с малко месо по тях. Сети се, че не беше ял, и отстрани на плочата си препече няколко филии хляб.

  Извади едно парче сланина от долапа, от съседната стая, където съхраняваше продуктите си на студено. Беше тъмно, а газовата лампа не донесе със себе си – и тъкмо да се насочи към рафта, да си вземе бутилка вино, усети странно присъствие. На прозореца срещу него, в тъмнината, светеха две очи. Те спокойно го наблюдаваха. Като че ли го изучаваха.

  Ловеца се стресна. Рядко се случваше да изпита страх, а и нямаше нужда – той беше човекът с пушката, който отсрелваше дивите животни. Или поне така си мислеше. Като има огнестрелно оръжие, все едно беше шефът на планината.

  Беше самонадеян и нагъл и живееше в свой затворен свят, високо в една хижа в планината. Беше такъв егоист, че смяташе, че всичко му принадлежи.

  Погледна отново към прозореца – очите в тъмното ги нямаше.

  „Объркал съм се в тъмното“ – помисли си той и отиде да си обърне филиите на печката. Наряза си сланина, обърна една чаша вино, засука мустаците и разбърка кокалите в тенджерата. Надроби няколко филии хляб и изсипа помията в котленката на кучетата. Бяха 5, но бяха гладни като за 100 кучета.

  Щяха да изядат и Благой. Толкова бяха зли и кръвожадни.

  Но бяха и добри пазачи.

  Той тъкмо се обърна да влиза в къщата и пак усети странното присъствие. Вторачи се в тъмнината пред него, обиколи с поглед гората. Нямаше огради и всяко животно можеше да влезе.

  И тогава съзря отново двете очи. Долу, в ниското, до едно дърво. Те го наблюдаха. Отново спокойно и настоятелно.

  „Или е лисица, или е вълк“ – помисли си Благой. И се запъти да вземе пушката.

  Кучетата лакомо довършваха помията и стопанинът им се разкрещя:

  – Нищо не става от вас! Имаме неканен гост, а вие даже и не го усетихте. Напразно ви храня – тюхкаше се Ловецът. –  Най-добре и вас да ви продам за кожи.

  Взе пушката и, докато излезе, чу кучетата да лаят:

  – А, сетихте се…

  И тръгна към дървото.

  Очите ги нямаше там.

  На следващата сутрин, беше паднала гъста мъгла. Благой стана, уми се, сложи джезвето с кафе и си сви тютюн.

  Погледна мрачното време навън. Не му се излизаше, но трябваше да отиде до селото. Взе списъка с продуктите. Изкара коня с каручката, подсвирна на кучетата и бавно потегли.

  В селото никой не го обичаше. Всички го отбягваха. Не само заради това, че убиваше животни, а и по принцип си беше много опак и дръпнат човек. С никого не общуваше, а и никой не изпитваше желание да общува с него.

  Взе си, каквото му трябваше, и се запъти към единствената кръчма в селото. Беше по обяд, не беше ял от сутринта, гаврътна набързо чаша ром да се сгрее, реши, че в хижата ще си прави обяд, и потегли. По обратния път мъглата още не се беше вдигнала.

  Бавно трополеше каручката нагоре по черния път. Даже птиците не се обаждаха. Толкова мрачен и студен ден беше.

  Позагърна се Благой с вълненото одеяло над ватенката.

  – Айде дий, върви, мършо ниедна, че замръзнах – провикна се той на коня.

  Конят, старичък, толкова му чинеха силите и каручката му беше тежка за влачене. Едвам се тътреше. Благой се беше одремал от рома, нали не беше ял и го хвана. Минаваха през дерето, на другия завой беше къщата… когато го нападна глутницата…

  Начело беше вълкът с бялата козина. Тази бяла козина, която за една една нощ смени цвета си от кафеникаво-сиво.

  Вълците са задружни, когато са заедно. Когато трябва да подкрепят някого от своите. Когато трябва да подкрепят своя водач.

  На коня не сториха нищо. От уплах той понечи да тръгне по-бързо, но каручката се прекатури и той безпомощно се обърна заедно с нея.

  Ловецът като че ли изтрезня и стреснато протегна ръка към пушката. Един от вълците, обаче, силно го захапа за ръката. Пушката гръмна веднъж във въздуха.

  Нямаше кой да го чуе и да му се притече на помощ.

  И да беше чул някой изстрела, щяха да решат, че пак стреля по дивите животни. И без това никой не го обичаше!

  „Край! Дотук бях!“ – пробягна бърза мисъл в главата на Благой.

  – Да става, каквото ще! – изпсува той, докато вълкът го хапеше до кокал.

  Другите вълци се бяха наредили в кръг. Като обръч, от който няма измъкване.
  Тук Ловецът щеше да срещне смъртта си.

  Хриптеше от болка. Парчета месо от тялото му бяха разхвърляни край него.

  Вълкът продължаваше яростно да го хапе.

  Другите вълци злобно ръмжаха. Кръв оплиска поляната.

  Поляната, на която Благой застреля вълчицата и малките й.

  Бяха се излегнали на слънчице, когато ги видя.

  Майката закачливо и гальовно захапваше ту едното, ту другото, ближеше ги по главичките, а те се бутаха на бозките й да цокат.

  Таткото вълк беше на лов. Той се грижеше за прехраната и сигурността на семейството си. Живееха по-високо в планината, далече от хорските очи, но в този ден майката и малките слязоха в ниското. Слънцето блестеше, беше топъл ден, никаква опасност не предвещаваше… Вълчицата и децата x блажено се припичаха…

  И само далечното ехо отброи 6 пушечни изстрела.
  1, 2, 3, 4, 5 – за малките вълчета и 6-ти за майката.

  Понеже Ловеца беше хладнокръвен убиец, сърцето му не трепна. Той не знаеше за стадното чувство при животните.

  Не знаеше за правилата в глутницата и за привързаността между животните. Не знаеше какво означава семейството за тях…

  Благой почти изпадна в несвяст от загубата на кръв. Цялото му тяло беше изпохапано.

  Тогава от глутницата се отдели вълкcj с бялата козина. Бавно се приближи към Ловеца.
  Погледна го тъжно в очите.

  Благой не реагира. Хриптеше тихо. Течаха последните му секунди…

  Вълкът продължи спокойно да го наблюдава. Като че ли го изучаваше.

  Благой трудно отвори очи. Срещна погледа на вълка. Страшна сцена беше запечатана в него.

  Видя себе си, как вдига пушката и застрелва вълчицата и малките й на поляната.

  Видя как после ги събра в два чувала и ги хвърли отзад на каручката.

  Но не видя таткото вълк, който наблюдаваше всичкото това…

  Той тъкмо беше наловувал обяд за семейството си и се прибираше при вълчицата си и децата им…

  Стоеше на високото на една скала, когато видя как Ловеца убиваше семейството му…

  Благой погледна в очите на вълка.

  Изтръпна!

  Той не предполагаше, че в очите на един вълк може да види толкова голяма болка.

  Не съзнаваше, че като убива животни, им причинява болка. Нали смяташе себе си за шефа на планината.

  А и нямаше собствено семейство, не знаеше какво е чувството на привързаност. Стреляше навред, без да му трепне сърцето.

  Вълкът доближи главата си по-близо. Ловеца усещаше дъхът му в лицето си. Вълкът съсредоточено наблюдаваше реакцията на Ловеца.

  Благой разбра, че в този момент ще умре!

  Погледна в очите на вълка и съзря болка. Вълкът тъжно го погледна и в очите му се появиха сълзи.

  Те бавно се стекоха по козината на бузите му…

  Вълкът бавно се обърна и си тръгна.

  Като по негласна заповед и всичките останали вълци от глутницата се обърнаха и тръгнаха след своя водач.

  Ловеца се шашна, всичко го болеше и с мъка наблюдаваше сцената.

  Той не разбра, че получи своят урок по човечност.

  Урок по човечност, който получи от едни животни.

  Животни, за които стадното чувство и семейството бяха на първо място.

  Животни, които той убиваше.

  Животни… които, обаче, не убиха него…

  ***

  След няколко години…

  Хижата в планината се огласяше от женски смях и детска глъч.

  Един силен мъж цепеше дърва на двора и радостно подвикваше на кучетата.

  В планината цареше спокойствие.

  Една вълча глутница беше допринесла за това спокойствие.

  Там вече никой не убиваше животни. Животните си живееха необезпокоявани и спокойно създаваха поколения.

  – Хайде, влизайте, обядът е готов! – подвикна жената на мъжа си и децата си.

  Благой остави брадвата, избърса с ръкав запотеното си лице, погледна усмихнат към семейството си, пожела приятен обяд и на кучетата, обърна погледа си към небето, слънцето разпръскваше топлите си лъчи, погледът му се премести към скалите във високото, съзря бавно вървящата вълча глутница и водача им…

  Вълкът с тъжните очи…

  Чиято вълчица и малки вълчета беше убил навремето, когато беше лош човек…

  Благой оттогава се промени.

  След като глутницата и водачът й го помилваха и не го убиха… той като че ли „прогледна“… И стана добър човек…

  Благой вече не беше Ловеца. Започна по-често да слиза до селото и да разговаря с хората. Те забелязаха промяната у него. Всички започнаха се държат добре с него. Не мина много време и срещна една добра жена. Тя се съгласи да живее с него в хижата, в планината.

  Роди му две дечица.

  Щастието на Благой щеше да е пълно, ако, обаче, не го мъчеше съвестта.

  Като се върнеше назад и си спомняше лошия период от живота си и какъв жесток човек беше, му идваше да си сложи край на живота сам.

  Толкова болка и мъка беше причинил на горките животни…

  Толкова болка и мъка причини и на вълка с тъжните очи, като отне вълчицата му и децата им…

  Жена му подвикна от къщата:

  – Хайде, че обядът изстива!

  Децата припряно се настаняваха на масата. Ухаеше на вкусна и топла храна. Тъкмо Благой да влезе вътре и погледът му отново се плъзна към високите скали в планината.

  Глутницата вълци бавно си проправяха път през дърветата.

  Водачът им с бялата козина вървеше най-отпред. До него радостно подскачаше млад вълк, до който плавно се придвижваше една стройна вълчица. А около тях подтичваха три малки вълчета…

  Младият вълк беше едно от вълчетата, което оцеля при кървавата сцена на поляната. Просто се беше изгубил в гората и това го спаси.

  Водачът близна леко по муцуната сина си, погледна към вълчицата му и децата им, огледа вещо цялата глутница, погледът му се спусна в ниското на планината, съзря хижата, видя радостта на хората да са заедно и тежко въздъхна.

  Откакто Ловеца застреля вълчицата му и другите му деца, той не погледна друга вълчица!
  Остана верен на своята вълчица!

  Видя Благой, който тъкмо се канеше да влиза на обяд. И Благой видя вълка. Същия вълк, чието семейство той погуби. Същия вълк, на когото отне щастието да бъде съпруг и баща.

  А в момента Благой беше добър съпруг и баща. Благодарение на същия вълк, който преди години пощади живота му. Още не можеше да се начуди и да проумее постъпката на вълка.

  „Между нас, хората, цари голяма злоба. Око за око, зъб за зъб… – мислеше си Благой. – Но при животните това не съществува. Животните са по-добри от хората. Има какво да научим от тях. Самият аз съм жив пример за това. Вместо да ме убие, както аз погубих семейството му, вълкът ме пощади. Дори ми даде ценен урок! Благодарение на него се промених. Благодарение на него станах добър човек, имам съпруга и деца и помен няма от предишния човек, който бях…“

  Жената на Благой отново подвикна, че е време за обяд.

  Благой погледна към глутницата в планината и им помаха с ръка.

  Вълкът с бялата козина видя това.

  Спря се. Учуди се. Погледна го спокойно и клекна на задните си лапи. Разстоянието не им пречеше да забелязват жестовете си.

  Цялата глутница спря. Синът му, вълчицата му и вълчетата им също.

  Всички впериха поглед надолу в ниското, към Благой.

  Животните имат интуиция да усещат кога хората са добри и кога лоши.

  След като Благой им махна с ръка за поздрав, всички се наредиха вкупом един до друг и по сигнал на водача им, започнаха да вият.

  Но не злобно или лошо. Не дори и тъжно.

  Те пееха. Пееха песен за живота. За живота и приятелството, за прошката и надеждата, за обичта и верността…

  Благой се заслуша. Вятърът понесе песента им през планината.

  После вълкът погледна мъжа с тъжните си очи и стана от мястото си. Всички вълци се наредиха в колона и бавно продължиха пътя си през планината.

  Те повече нямаше да се срещнат. Преплитат се пътища, животът си тече и никой не знае един път прилича ли си с друг. Всички пътища са толкова различни. Едни са гладки и улегнали, други са трънливи и недостъпни. Като хората!

  Човек с човек няма да намериш еднакъв.

  Но животните… Животните винаги са едни и същи. Те винаги носят доброта в себе си. И ни я показват.

  Ако имаме сърце, да я почувстваме!

  И ако имаме душа, да я усетим!

  И най-важното, ако имаме очи да я видим навреме!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
...
• 77
• >>