Всичко от литература

литература

• Пепел и патос

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  „Хатай (Антакия) осем пъти е разрушаван досега от земетресения…“ – декламира спикерът с патос в гласа. Мама е надула телевизора, а аз само минавам. След това той изброява хронологично през кои години се е случило това от древността, или от тогаз, откогато има летоброене, та до днес. „Колкото си спомнят поне“ – мисля си аз язвително, защото навярно има още 80 пъти, когато още е нямало история и никой не помни.

  „Но Антакия винаги се е възраждала! Изправяла се е като птицата Феникс от пепелта и е ставала по-красива отпреди – продължава спикерът. – Ще се изправи и сега! Хатай ще пребъде! Ще дойде ден, нас няма да ни има, но той ще стои там в цялата си прелест.“ Гласът му вече е в кресчендо. Наистина, никой не може да се хвали на този свят толкова, колкото българите и турците. Няма никаква разлика, да ви кажа. В България ми писна от българските националисти, а като отида там, винаги налитам на турските националисти. Ама, как пък толкоз велики народи наоколо, бе?

  – Ей, няма никаква разлика между вас – подпичквам ги винаги. – Сякаш една майка ви е раждала. – Ала те не се усещат, а само се сърдят.

  – А бе, как живеете сред тези българи? – изцепи се и един дори веднъж. Бяхме на брега на Босфора, а аз вече бях ударил няколко огнени питиета.

  – Що? Вие как живеете сред кюрдите? – поставих го веднага на място. Ама да се е обадил повече?

  – Бе, мамито… – не се въздържах и сега и засякох водещия. Напоследък имам нулева толерантност към глупостта. Това е така, откак се върнах от оня свят. Но мама ме чула.

  – Що псуваш пак? – пое веднага и тя. – Напоследък само вървиш и навсякъде псуваш. Така ли съм те възпитала?

  – 80 пъти е разрушаван градът, ама те продължават… – поех и аз.

  – Не 80, а 8 – поправи ме мама. – Прави им чест! Да не би да искаш да се откажат? И не е 80, а само 8 пъти.

  – Моля…? Ти пък откъде знаеш?

  – Знам аз.

  – Знаеш ти! Така каза спикерът ли?

  – Не се заяждай!

  – Дали 8 или 80, значението какво е?

  – Е… не знам – присви крилца и тя като поразмисли малко.

  – 8 пъти е разрушаван градът, мамо, а те продължават да лъжат. Крадат от цимента, бетона, желязото, строят с морски пясък, хакат тухли в бетона на колоните. И се хвалят, че мюсюлмани били. Ама аз…

  – Какво?

  – Предпочитам да живея сред немюсюлмани, че поне лъжат по-малко от тях.

  – Не богохулствай!

  – То, тъй… като не ви хареса нещо и веднага намесвате Бога, ама те лъжат и Бог.

  – Ох…

  – Знаят, че живеят върху разлом, а вдигнали по 100 етажа. Имал един декар място човекът и го разделил на 10. Продал парцелите на десет души, а всеки от тях е построил небостъргач. Не стига това, а е и крал! Място за тротоар не оставили, мамо. Не можеш да се разминеш с един човек. Така ли е?

  – Е… земята е скъпа, знаеш.

  – Алчността ги погуби, мамо. Парите ги погубиха и затова не ги съжалявам.

  – Не говори така, Аллах…

  – Не намесвай Аллах! Той няма нищо общо с човешката глупост. Тези, които загинаха… Оставили са си родните места пусти и се наврели в този дирник.

  – Не говори така.

  – Що пък да не говоря? Ама и тука ще удари! Ще затрие и Истанбул! Къде ще бягате тогава?

  – Е, няма ли да ни приютиш?

  – Ще ви приютя, ако оцелеете! То няма къде да се избяга! Всичко е застроено. Накъдето и да погледнеш, всеки момент може да падне върху тебе. Ти знаеш ли…?

  – Какво?

  – Черно море е било езеро…

  – Как езеро?

  – Така, как? Нямало е Босфор. Водата е стигала до високите канари, горе на Балчик. Водил съм те там.

  – Ти пък…

  – Токите, дето са връзвали корабите, още стоят горе и после…

  – Какво?

  – При едно земетресение земята се разцепила и хлътнала. Било е като края на света. Тогава се е образувал Босфорът, а водата изтекла към Мраморно море.

  – Ужас!

  – Ужас, ама сега се радваш на гледките около Босфора, нали?

  – Нали щеше да излизаш?

  – Да.

  Тръгнах, а преди очите ми бяха гледки, от които не можех да се отърва.

  – Златният рог ще почервенее… Златният рог ще почервенее… – повтарях си го. Бях го виждал толкова пъти в сънищата си.

  – Вечният град… няма да остане на никого! – не успявах да избягам от мислите си. – Понеже…

  Понеже не успяха да си го разделят… Аллах и Господ ще си го приберат.

  .

• Да се закичим с мартеници

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  .

  В детството си имах три баби – баба Венета, баба Марта и баба Яга. Моята баба Венета ми разказваше за другите две най-различни истории: „Внимавай да не ме ядосаш, че току-виж долетяла баба Яга на метлата“ – казваше тя, щом вършех някои детски щуротии.

  Баба Яга никога не я бях виждала, но знаех, че е гърбава, с голям нос, на който има черна брадавица, и влачи на гърба си стари, разпокъсани дрипи. Направо страшилище, яхнало голяма, летяща метла. Тя понякога крадяла и деца. Знаех, че моята баба Венета с нейните добри сини очи, снежно бяла коса и блага усмивка, никога няма да ме даде на баба Яга и че това са само празни думи. А какви питки умееше да меси! Ако се разболеех, ръцете й отнемаха от мен всяка болка, щом ме погалеше. От никаква баба Яга не се страхувах.

  Спомням си как баба усукваше мартенички и какво ми е разказвала за баба Марта. Тя не можела да смогне с мартенички за всичките деца, та затова й помагала. В един голям панер цяла година се събираха остатъци от кълбета с червена и бяла прежда. „Мартениците – казваше баба, – се усукват само наляво“. И до ден-днешен не знам защо е така, но тя е знаела. Сега разбирам за колко много неща съм пропуснала да я питам. Баба Венета с такава любов разказваше за баба Марта, та аз си въобразих, че те двете са сестри. По всичко си приличаха – добри, усмихнати, с бяла коса и препасани с шарени престилки. Веднъж попитах къде живее баба Марта. „Високо в планината, на Синьото езеро, заедно със самодивите – рече баба. – Цяла година мартеници усуква, та да зарадва всяко дете с мартеница под възглавницата за здраве.“

  Никога не я видях тази баба Марта. Тя все бързала, а аз все се успивах. На първи март баба ме събуждаше с думите: „Хайде, ставай, поспаланке. Пак не успя да видиш баба ти Марта. Като фортуна бързаше, че много деца я чакали. Я погледни, дали ти е оставила нещо под възглавницата?“ – Разбира се, че имах мартеничка там. Тя винаги беше една и съща, като тези, които усукваше и баба Венета. Баба ми я връзваше на лявата ръка, защото е близо до сърцето, и наричаше да съм бяла и червена, здрава и засмяна. Прегръщах я и я целувах за благодарност. Тя ми подаряваше и нейни варианти на мартеници: изплетени от ръцете й червени терлички, обточени с бял конец, или шал на бели и червени райета, а на едно мое бяло детско одеяло беше навързала червени ресни. Много обичах да се завивам с него, но когато ми окъся, то изчезна, а баба каза, че го е изпратила на самодивите при Синьото езеро.

  Веднъж попитах баба, дали е ходила на Синьото езеро. Тя ми отговори, че ще отиде, но още не е дошло времето. Исках, като дойде това време, да ме вземе със себе си и да видя самодивите. Тя ме погали по главата и каза: „Сама ще ида там, но понякога ще присядам до теб в съня ти и ще ти разказвам за Синьото езеро. Не можем да отидем заедно, защото така е устроен светът. Ще идвам и да видя, дали усукваш мартенички за децата и внуците ти.“ Тогава си мислех, че това време е много, много далече.

  Баба отдавна я няма, а „това време“ вече е тук. На първи март все още намирам мартеница меланж, която предната вечер съм усукала наляво и сама съм я поставила под възглавницата ми. Сънувам често оня голям панер, в който цяла година се заделяха бели и червени вълнени прежди. Баба никога не правеше мартеници от жива, непредена вълна: „Такава – казваше тя, – носят животните. Хората трябва да я облагородят и с ръцете си да махнат дивото от нея.“ Беше ми интересно да гледам баба как преде. Прикрепяше хурката към престилката и закачаше на нея къделя с жива прежда. Наплюнчваше двата пръста, изтегляше тънка нишка, която майсторски връзваше на вретеното и го завърташе, казвайки: „Слушай, слушай как пее вретеното…“ Аз нищо не чувах, а тя продължаваше: „…пее, за да не се нарани вълната, докато се усуче и стане здрава. И да помниш, че се преде вечер, защото по месечина вретеното е най-работливо.“ „Врели-некипели“ – мислех си аз. Единственото, което чувах, беше приятното пукане на цепениците в печката, а баба слушаше песента на вретеното, която не достигаше до мен. Знаех, че за да чуя песента, първо трябва да се науча да преда. Не се научих, въпреки че опитах. Мислех, че ще ми е излишно в живота. „Ех, чедо, чедо, ще забравите един ден да предете и мартениците не ще да са благословени, защото, докато пее вретеното, аз наричам за добро и здраве.“

  Днес, като видя да се предлагат „арт“ мартеници от жива вълна, се сещам, че такава тя е по животните и никога не посягам към тях. Пазарът е залят от кич мартеници. Конците вече не са вълнени и по тях висят пластмасови лодки, котви, птици, патета, кокошки, кокичета, минзухари, слонове и гущери, гайди, хурки, вретена, сушени чушки, бобови зърна и герои от американските анимационни филми, заедно с целия антураж екзотични динозаври, ракети, самолети и даже икони!!! И в този буламач от простотии и невежество, се е загубила първичната идея за любимата на всички деца Баба Марта.

  Баба ме учеше да си пожелая нещо и да скрия мартеницата под камък. Щом дойдели щъркелите, те взимали мартеницата и я носили на баба Марта. Аз тайно проверявах под камъка и тя в един момент наистина изчезваше. Дали са били щъркелите, не знам, но вярвах. През цялото това време се взирах често в небето, в очакване на щъркелите, и си повтарях желанието. Да съзерцаваш на пролет небето и да очакваш нещо хубаво, е прекрасно.

  Чувала съм по този повод хората да казват, че са си „мушнали“ или „затиснали“ мартеницата под камък. Други ходят на реката и я „хвърлят“, когато й минело времето. Ние, децата от нашата махала, ходехме и си пускахме мартениците по течението на реката, защото бабите ни казваха, че мартеницата ще отнесе по водата болестите далече от нас. Не малко хора „окичват“ някое дърво с мартеници – оКИЧват, като да е ромска булка или лазарка. Стоят си тези оКИЧени мартеници понякога и целогодишно – грозни, проскубани и прашни. И щъркелите не ги искат. Да, и баба връзваше мартеница на някой клон, но само на овощно дърво и с пожелание да народи много плод.

  Днешните баби не са дори далечни братовчедки с баба Марта. За Синьото езеро не са и чували. Да предат не могат и не знаят защо мартеницата трябва да се усуква наляво. Те се срамуват и от белите си коси, поради което ги боядисват в някой цвят на дъгата. Обличат се „модерно“, с неподходящи за възрастта им дрехи втора употреба, и се изживяват като абитуриентки. Вместо метла, те яхват някакъв стар джип, взимат внучето със себе си и му купуват една шепа китайски мартенички за пет лева. После сядат в McDonald’s да се почерпят с поредния измислен сандвич. Провеждат безконечни и безсмислени телефонни разговори и не им остава време да вдигнат взор към небето. Щъркели ли летят, гарги ли прелитат – все им е тая. Една по една, като баба Яга на метлата, тези баби отлитат безследно от детството.

  На този ден баба ми Венера месеше и печеше питка. Още гореща я увиваше в кърпа и казваше, че първо трябва да отиде чак на Синьото езеро и после да се върне при нас, благословена от баба Марта. Ядяхме я поръсена само с чубрица и такава тя остана като незабравим спомен.

  Нищо не може да промени нещата, защото изчезне ли истинската песен на един празник, изчезват в небитието хармонията и мъдростта, които той носи на хората.

  .

• Пристануша

  .

  (Спомен от младостта)

  Разказ от Станка Димитрова

  На брат ми

  Есен е. Ранна есен. Кърската работа току-що е приключила. Всичко е пожънато и овършано. Кой на хармана сред големия просторен двор с коня и диканята, кой на модерната вършачка, дошла от града, но всичко вече е прибрано, хлябът е осигурен. Отдъхват си стари и млади от тежкия непосилен труд! Няма жътва, няма вършитба! Старите се завръщат пак при огнището със своите вкусни домашни гозби, а младите, младите, очите им все навън гледат и за „довечера“ мислят – ще дойде ли тя или той на седянката? Мислят, а сърцето тупти, изгаря и чака!

  Младост! Прекрасна младост с много романтика и пламтящи надежди, изгарящи младежката душа!

  Отново е есен и започват седенките. Там се срещат младите – по хора и по кладенци, и по седенките, хей там до плета, на пътя… само по-бързо да се стъмни!

  И тази вечер ще има седянка. Ето, запален е вече огънят от най-чевръстата девойка и дружките й, там на пътя… Хвърлят сухи съчки, те пламват и лумва силен, висок огън – кани всички моми от близките къщи. Не минава много време и кой с хурка и бяла къделя, кой с кълбо прежда, кой каквото хванал набърже, а мисълта трепти, изгаря: „Ще дойде ли той?“.

  Извисява се кръшен смях нависоко, за да се чуе, че на пътя има седянка. Там са малките и големи моми, малките пеят и високо се смеят, а по-големите, вече за женене, тръпнат в очакване – кога ще дойдат ергените и кой при коя ще седне? А те не се бавят много. Хванати за рамене, също пеят своите песни и застават до огъня, а после „до всяка мома и момък“, както се пее в народните песни.

  Глъч, смях и песни огласят до късно нощта, защото има много седенки – във всяка махала. Ехти селото от младежка радост!

  Случва се някой момък да грабне своята любима и да бягат…

  – Пристануша – казват старите.

  Не я давал баща й, но кой слуша…

  * * *

  Замислена до огнището, Пена чака сина си да се върне от седянката и да й разкаже кой при коя мома е седнал.

  – А ти седна ли при Еленка, сине? – пита го.

  Тя си е харесала вече снаха и чака отговор.

  – Никой не седна тази вечер, мамо, при никоя мома. Всички бяха много хубави, при коя да седна?

  – При Еленка, сине, при нея, че е много хубава и от добър род – а ти какво, срам ли те е? Ти седни, седни при нея утре вечер…

  Минава време и майката не трае, причаква девойчето само на кладенеца и започва:

  – Ти, Еленке, вземи го моя Добри, вземи го, че е добър и е на занаят в града. Вземи го, той те иска! Вземи го, че в града ще отидеш с него и гражданка ще станеш, а не някого тук от село – и кошът с говежди тор от гърба ти да не слезе… Чу ли, вземи го, много те иска, все за теб говори…

  Така с жар „сватува“ майката, че и тя иска това девойче. Бърза да не го вземе друг, да не я дадат на друг ерген. На сина си всяка вечер напомня да седне на седянката до нея.

  Минават дните, летят, бързат!

  Но не било писано от седянката да я вземе, а от кладенеца по бял ден! Казва й само: „Ще дойдеш ли?“ и горещо стиска ръката й! Тя оставя стомната и, хванати за ръце, хукват към неговата къща…

  На пътя някой вижда двамата млади и гръмва с пушка – сигнал, че мома бяга с момък!

  – Пристануша, пристануша! – ехти селото.

  Дворът се изпълва с хора – млади и стари.

  А другарите му ги скриват в стаята, запъват вратата и никого не пускат, пазят ги!

  – Щом се искат, щом сърцата им горят един за друг, така да бъде!

  А на двора хоро се вие. Смях и радост, че обичта победи!

  Пристануша! Понякога от хорото, друг път от седянката, а те от кладенеца!

  Хора, времена, традиции – отминали, незабравими… Прекрасна младост, непобедима, чаровна!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Станка Добрева Димитрова е родена в гр. Ямбол. Дългогодишен учител по български език и литература, както и по руски език. Отгледала деца и внуци, след пенсионирането си отново се връща към преподаването в малките балкански селца Сини рид, Припек и Добра поляна. За тях, както и за другите места, където е преподавала, пише в първата си книга „Училище родно“. Книгата съдържа стихотворения, разкази и очерци, повечето свързани със семейството или професията й.

  .

• „Сънувал съм живота си, живеел съм в съня си“. За поезията на Георги Рупчев

  .

  Публикуваният по-долу текст, посветен на поетичното творчество на Георги Рупчев, е част от поредицата на литературния критик Никола Иванов „Подреждане на „Балната зала“ – за най-добрите български поети, писатели и литератори от последните 70-80 години. Друг тест от тази поредица – за поезията на Борис Христов – може да се види тук.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  „Сънувал съм живота си, живеел съм в съня си“

  В неголямото по обем поетично творчество на Георги Рупчев срещаме един много талантлив, раним, дълбоко чувствителен, самобитен и съдбовен поет. Откриваме творец с богат вътрешен свят, с особена индивидуална специфична и различима чувствителност. Неговата поезия е полифонична, защото макар да извежда един основен акцент в творбите си, винаги го допълва с варианти и нюанси. Стихът му е обтекаем, но с откроен център на чувствата и посланията. Ценността на неговата лирика е в стремежа към систематизация на душевния опит, в цялостното универсално лирическо познание. В поезията му вибрира сляпата болка. В неговата лирика можем да усетим свободна ритмова и римова конструкция, което говори за многопластовост на наблюденията на лирическия говорител. При Георги Рупчев като че ли има емоционално помнене от предраждането, живеенето под похлупак не е конкретно, затворените пространства са универсални във времето, въздухът не достига, мечтаната свобода я няма. Неговото несъгласие не е плакатно, външно, защото е универсално. Едно негово интервю ще ни помогне в разбирането на поезията му. Поетът говори за „дълго наслагани мълчания”, споделя, че за него поезията „е най-истинското вслушване в себе си.” При Георги Рупчев очевидно има вътрешно-психилогически предпоставки в усещането му за света и живота. Поезията му често е изпълнена с тежки и мрачни пространства на затворения в прегради и ограничения човек.

  В поезията на Георги Рупчев се открояват неговите тревожни размисли за човека и неговата съдба. Тъжно, тягостно и нерадостно е в лириката му. Стиховете му са изпълнени с тъга, болка и безнадеждност от безсмисления живот на хората във времето. Поетът се интересува най-вече от великата човешка душа. Той е в безизходна тъга на самотник. Това е новият човек на времето с много тъги и унили радости. Със сърцето си той усеща примката на живота, несвободата, живеенето под диктата на чужда воля. Затова търси причините и ги открива в недуховността на времето, сред които като главна виждаше атеизма, безбожието, в което живееха хората. Атеизмът е в основата на стихотворението „Обожаване”, в безбожието и безверието поетът съзира главната причина за злото в живота на хората. Страшен и разрушителен е атеизмът, той премахва моралните спирачки и позволява да се разпасва злото, за човека няма бариери през злото, отсъства мисълта за неизбежното възмездие. Камбаната кънти за 12-я час на човека:

  От „Невски” бие шест. Гърми
  камбаната и осветени,
  кубетата стърчат сами
  над съботното суетене.

  Самотен е църковният храм на България, камбаната зове хората да се опомнят докато е време, защото наближава апокалипсисът, Страшният съд.

  В „Спомен за пристанище” властват летен пек, скука, пустота:

  …а докерите все тъй сандъците си влачеха,
  моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

  Същата блатна нерадостна картина откриваме и в „Улични котки”:

  Колите политат – как бързо пролазват! –
  фокусират дъждовната оптика.
  Над парка е легнал замислено залезът
  като труп на прегазена котка.

  И слънцето е износено и унило в поезията на Георги Рупчев, целият живот на лирическия му герой е пропилян безцелно:

  Те стоят – и от колко ли време стоят –
  между щайгите с ябълки, между саксиите
  и от колко ли време във въздуха те се топят
  както захар се стапя във вряла ракия.

  Става старата, скрива прозявка в юмрук
  и след нея увисва пердето заклатено.
  После дядката внася един подир друг
  двата стола – и бавно затваря вратата.

  И така е ден след ден. Животът е уподобен на тресавище в едноименното стихотворение. Човекът живее в несвобода, в клетка:

  Видяхме хората, които можеха да спират болката,
  но всичко бе решено предварително. И скоро тръгнахме.
  Като минавахме край площада, бе вече крайно време.
  Нататък пътя свършваше, звучеше ми съвсем познато.

  Безизходицата е тотална. В центъра на „Зоната” е безнадеждният живот на българина в онова време. В стихотворението откриваме Борис-Христовски нотки:

  …и тресе ни нас всичките тука живота,
  под небитието ни захлупен.

  В тази творба се откроява и социалната тема:

  Оградени сме с грижи, но грижи човешки:
  и ни пазят, и идват да видят какво ни е,
  и ни пращат храна, за дечицата – дрешки…

  Неговата поезия е „проява на инстинкта за неприспособимост”, който е много силен и решаващ при творец като Георги Рупчев. Несъгласието му със света е по принцип, то е извън социалните и идеологически системи, извън конкретното време и място, защото е универсална позиция, то е несъгласие въобще. Неговата поезия е на разбягващите се времена. Социума при него е универсален, водеща при него е интуицията, която го насочва опипом като слепец към най-важното в универсален смисъл. Стихотворението завършва с упрека към хората заради примирението и нежеланието да се съпротивляват на статуквото:

  И не питаме вече къде да се денем.
  Все едно. Само чакаме. Чакаме само.

  Унилият, безцелен, застоял и безсмислен живот, животът по инерция е в центъра на „Градчето”. Неизбежни са асоциациите с живота по време на застоя. Не можем напълно да игнорираме факта, че голямата част от стиховете на Георги Рупчев са сътворени в годините на безперспективност и безвремието е сред централните теми в поезията му. Безвремието е назовано директно в редица творби („Тресавище”, „Голямата земя”, „Превъртане на световете” и други) „Обучени сме как да се умира” – драматично споделя поетът. Великолепно е сравнението:

  А женица с черна кърпа покрай черквата мете
  и една до друга те се сгърбват като майка и дете.

  Градчето е сравнено с карцер, къщите са със спуснати резета, всички са се затворили в домовете си, които са се превърнали в затворнически килии. Толкова тъга и безнадеждност се усеща от това стихотворение, че лирическият герой достига до отчаяние. Поетът като с камера фокусира и най-малките движения на персонажите – слепецът, който „продава дъвки, семки и игли”, ровещият безцелно в пясъка човек, площадът се „кандилка” безцелно, както се кандилка животът, в който пребивава лирическия герой, без да го изживее, слънцето „остъргва болката като с ренде”. Така ще изтлеят лирическият герой и хората, няма движение, всичко е застой, страшна е тази картина: „залежала се е бедна, болна пладнешка нега/ и като машина шевна трака тъпата тъга”. Това настроение продължава и в „Панаир”:

  Спрял и прашен, фиатът блажено почива.
  Ние също блажени почиваме. (Най-подир.)
  Панаирът ни души,
  подскача край нас
  и скимти приветливо.
  А в душите ни –
  по панаир.
  И стоим – нажежени, нескопосани,
  онемели
  един от друг.

  Дори любовните желания са някак си унили, по-скоро автоматизирани. Хората не са способни да изживеят дори любовта („Емилия”). И молбата към Бог е унила, уморена, изречена по инерция.

  Много въздействащо е „Отсъствие”:

  По стълбището, след това клочът. Накрая
  се вмъкваш в старата си стая.
  Смълчаните, понапрашени мебели
  отдавна са привикнали без тебе.
  За тялото леглото е забравило,
  забравила е за дланта ти бравата.
  Нахално стъпките разместват
  непреживените от тебе месеци
  и щом постихне радостта в началото,
  започваш гузно.
  Да се подчиняваш.

  Завръщането в родния дом след дълго отсъствие не донася радост на лирическия герой, защото отново го обзема рутината, животът започва да си тече по старому, нищо не се е променило, дори вещите са отчуждени от стопанина, забравен е от родния си дом.

  Семейството в „Превъртане на световете” също е живяло по инерция и така изтлява. Интериорът е неподвижен, всичко лъха на застояло, на мухъл, прашасало, непочистено. Страшно е мълчанието:

  Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
  мълчи градът, а също и безкрая.
  Мълчание, което е забравил в бързината
  напусналият наемател.

  Кънти въпросът: Кой е виновен!? Георги Рупчев споделя: „Поезията, която ме интересува, е някакво привличане към неясните неща, към не съвсем разгадаемото, неопределимото. Това са по-скоро психологически пространства, които трябва да бъдат избродени.”

  В „Магазин” лирическият герой е безразличен към материалното, той наблюдава със съжаление материалната суматоха и втурналите се купувачи в магазина:

  Нагоре и надолу подсвиркват и отнасят,
  шегуват се набързо, измерват и се карат.
  Разрошени женици край тракащите каси
  купуват и продават на шести февруари.

  Червени петолевки и сини десетачки,
  изтъркани и нови, се скриват в чекмеджето
  и гордо се разхождат сред смаяни чистачки
  нахакани момчета, момичета с пакети.

  Асоциативно се налага сравнението с великолепните стихотворения „Пейзаж”, „Демокрация”, „Тирада”, „Фрагмент” и други на Иван Динков. В „Пренасяне”, на фона на типичната банална битова картина, се прокрадва упрекът, че заради бита човекът пренебрегва духовността.

  Интериорът е упрек за отсъствието на духовност, защото последни са натоварени снимките, в които са съхранени мигове от духовни преживявания. Скучен е битът, скучно е ежедневието. Стиховете излъчват унилост, застоялост, неподвижност. Празен е животът заради сивото битово ежедневие („Двамата”). Зов за духовност е „Успокояване”:

  Музиканте мой,
  мой добър самарянино,
  дух лисичи,
  душичко,
  живота раздухай,
  ние тук като морски кокошки сме свряни,
  а при тебе е хубаво, топло и сухо.
  И отново свисти вечерта – като мотриса,
  и в трамвая последен посрещаме новия петък…

  В творбата става дума за човешката греховност. Китарата като строго лисиче надушва греховете ни. Акцентът в „Пришълци” е срамът заради греховността. Хората не смеят да вдигнат погледи от срам, те са с „атеистични гръбнаци”.

  В „Стереомузика” става дума за дяволското у човека, което никак не е малко, за дявола, който иска да съблазни човека и да завладее душата му:

  В такива дни – след упокоя и упойката –
  усещаш как челото охладнява,
  от болестта как се превръщаш в болка
  и от човек
  как ставаш
  дявол.

  В стихотворението е вплетена притчата колко дявола могат да се съберат на върха на иглата, на притчата е построена творбата. Лирическият герой се наблюдава от страни. Сюрреалистичните картини усилват художественото въздействие на стихотворението. Казанът с катрана този път е предназначен за дявола. Поетът се е превъплътил в дявола, станал е човекът-дявол, който трябва да се прости с живота и дяволът очаква да вземе душата му.

  „Войската на победените” е отрицание на войната, която обезчовечава човека. Апокалиптичните сюрреалистични картини са силно въздействащи. Инстинктът и жаждата за живот вземат превес и всеки е готов сам егоистично да се спасява, загърбвайки добродетели като братство и другарство, съчувствие и взаимопомощ:

  На съмване те мълком поеха поотделно –
  победоносната войска – войска от победени.

  Провираха се бавно през храсталаци и коприви,
  освирепели, примирени, ала живи. Живи. Живи!

  Какво че ги отминаха фанфарите победни?
  И мир да е, все някому убийците ще са потребни.

  Те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.
  От тишина и глина измазан бе пейзажът.

  В поезията си Георги Рупчев постоянно копае надолу, дори облаците и хоризонтът прихлупват земята. „Под всяко море спи Сахара”, споделя поетът. Дълбаенето надолу продължава и в „Начало на мемоари”. Дори Христос е обезверен и отчаян. Лирическият герой е неверник, защото не съзира надежда за промяна към Добро и Светлина. Минорни са настроенията в поезията на Георги Рупчев („Нощ в ми”). Всичко преживяно като че ли е било кошмарен сън. Лирическият герой е анонимен, без памет и минало, сив, безинтересен, защото вместо да живее, той вегетира.

  Целият свят е една „ми минорна мегаентропия”. Майката на поета е нощта. Всъщност средищен образ в поезията на Георги Рупчев е образът на нощта. Този образ е разгърнат в творби като „Смяна на нощната стража”, „Силните на нощта”, „Пътят нататък”:

  О, майко Нощ,
  О, моя родна майко, мъстта за живи и за зрящи чуй!
  Четиринадесет-петнадесет годишни, вече впримчени,
  допускани до малките мистерии, но не и до Големите
  застанали встрани от пътя, гърбом, нямаше измъкване,
  живеехме сред митове, които още не съзнавахме,
  но ни владееха. Захвърлени в епохата на имената,
  в училищния хор и в хоровите декламации участвахме,
  поднасяхме цветя по празниците, ръкопляскахме
  и ни забравиха. Долавяхме вселенската инвазия,
  …………………………………………………………………………..
  …Такава самота –
  да слушаш беззащитно как се движиш в себе си,
  когато имаш да наваксваш близо три хилядолетия.
  Съдбата вече ни отбягваше, нима това ни беше съдено?

  Нощта е символ на безизходност. Асоциативно си припомняме Гео Милев и неговата поема „Септември”. В „Пътят нататък” за сетен път се убеждаваме във впечатляващата способност на Георги Рупчев да напуска конкретното и да го универсализира.

  Универсално, а не локализирано и конкретизирано във времето, пространството и социума, е недоволството въобще от света, в който живеем в „Голямата земя“:

  Все по-малко оставаме,
  а не сме и очаквали инак.
  Инак все повече ставаме,
  а така и очаквахме.
  Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни –
  каквито ни скимне
  в тази празна, голяма, безмълвна земя,
  където оставаме.

  „Целият простор изпълнен е от мрака на тревите”, горчиво споделя поетът. Лирическият герой търси ханаанската земя, но го няма Едем. „Безмълвно”, „вглъбени” са ключови думи в стихотворението, „всеки умира сам в себе си”, светът е „празна земя на миражи”:

  Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
  от притаените езици,
  от глъхнещите знаци,
  от жестовете, чиито смисъл заличен е вече
  край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

  Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
  Непостижим е Раят, но трябва отчаяно да го търсим.

  Лирическият герой на Георги Рупчев съзира изход евентуално в емиграцията. Повече от ясен е намекът в „Хелмут Бергер”:

  По парапетите – врабци… Защо не отлетите в странство?
  Сега не струва пукнат грош безсилното ви постоянство.
  Край калните подметки и палта мотае се живота ни.
  По улиците тропаме
  и шляем се безропотно.

  Страхът, робската психика са се настанили в хорските души, които поетът нарича „мързеливи”. Апелира към активни действия за промяна на статуквото, което е удобно на властта. Хората изживяват мечтите си в киносалона със западните филми, но и това не променя ситуацията на безнадеждност. Съдбата на опиталия да се измъкне през границата е трагична, защото завършва със смъртта на простреляния 16-годишен беглец, устремен към свободата („На границата”). „Самотни и честити” съхнат хората в „Привличане”. Човекът живее постоянно в една „полуусещана опасност”, т. е. във вечен страх. Причината е в неверието на човека, че нещо зависи от него, че може да промени нещо:

  А небето пилееше точни чугунени удари
  върху нас, върху нашите евтини ереси
  и стояхме объркани там, уморени от чудото,
  неповярвали в него и в себе си.

  Така преминава целият човешки живот до смъртта, погребението е финалът. Докато човекът не повярва в себе си и в чудото на промяната, ще тлее, вместо да живее, или си мисли, че живее. Покорният безсмислен живот е акцентът и в „Церемонията”:

  И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме безкрайно
  седим и ставаме – достойни, първородни,
  посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
  Това усещане за безнадеждност е много силно и в „Зоната”:
  …и тресе ни всички тука живота,
  под небитието ни захлупен.
  …………………………………………..
  И не питаме вече къде да се денем.
  Все едно. Само чакаме. Чакаме само.

  В тази творба откриваме и социални моменти, но най страшно е отчаянието и апатията, водещи до несъпротивление на злото.

  В „17 май заранта” SOS е отчаян зов за спасението на човека, за промяната на живота му в застоя. Човекът е обхванат от безразличие, от нежелание за съпротива, той не трябва да допусне да бъде сломен. В „Поруганието” поетът отчаяно споделя:

  Да, ние преживяваме, в живуркането запокитени,
  каквото дойде, срещаме –
  добро ли, зло ли е.

  Сравнението с Ботевото „Добро ли, зло ли насреща иде” е естествено. Отсъства каквото и да е желание у лирическия герой да определи, вникне и оразличи доброто от злото. Поетът продължава:

  …животът е недостоверен
  …………………………………..
  и триумфално съобщаваме
  Последните Известия
  за Края на Света…

  Този безличен свят е обречен. В стиховете властва статика, живот по инерция, анонимен, безперспективен. В „Излизаш” нищо не се променя, рефренът е „Ти тръгваш пак и пътят ти е същият”. И неизбежно лирическият герой достига до мисълта за самоубийство като изход, защото не съзира надежда за промяна.

  За наркоманията става дума в „Изгаряне на хашиш”. Това не е само проблем на българина, а универсален световен проблем. Светът е „отчаян и трескав/ свят под наем”. Животът не се живее, всичко се движи по инерция, по навик. Безпътицата, липсата на надежда е причина хората да намират утеха в хашиша, в опиата, за да не забелязват скапаната действителност. Всичко е покрито с ръжда.

  „Среща с баща ми в седем и половина” е универсално обобщение за съдбата на децата на разпадналите се семейства, за бащинството, за вечното отсъствие на родителя. Лирическият герой е „изтървано дете на разведени”, приятелите му са все „калпави”, това е махалата, която се отнася с презрение към тези деца.

  Заглавията на творбите на Георги Рупчев са показателни за атмосферата в тях. Много силна творба е „Балада за празния бар”. В следващ вариант стихотворението има заглавие „Чувството за бавно изчезване”. И тази промяна е показателна за поетичното светоусещане на автора. Поетът вижда себе си и хората като „призраци”, а дансингът е сравнен и оприличен на вдовец, защото никой не танцува. Хората са анонимни, магнетофонът отброява „нашите и без това броени дни”, светлините на прожекторите се „сгромолясват”, незащитените тела са като „кубчета лед”:

  Може би сме опитни зайци
  с програмиран живот и смърт.

  – изстенва поетът и си отговаря:

  А какви сме? И ние
  не знаем това.

  Това усещане за безличност, за анонимност, за ничийство, за безполезност, за ненужност е много откроено в поезията на Георги Рупчев:

  Оттегля се пространството
  и изоставен в неговите тайни,
  един след друг напускам себе си,
  един след друг се връщам друг
  при мене.

  Лирическият Аз няма възможност да бъде себе си, всичко е предопределено извън неговата воля: „всичко бе решено предварително”. Или:

  И като стока в магазин – излизаме от мода.

  („Хелмут Бергер”)

  …не мога да ви кажа кой съм,
  Не зная откъде съм,
  всъщност това няма значение.

  („Смъртта на Тибалт”)

  „Смъртта на Тибалт”, заедно с останалите му поеми, е сред най-представителните и силни творби на Георги Рупчев, но поетът споделя, че не е достигнал до нея изведнъж, а поемата е своеобразно обобщение на предишното му творчество. Поетът е достигнал до същностни поетични и философски прозрения и зрялост:

  …на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
  на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
  на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.

  Оксиморонът усилва неимоверно въздействието на стиховете. Кънти заканата в „Стъписване”, търпението е на предела, на изчерпване:

  И стояхме така – покорни, мълчаливи,
  вбили копита в необузданата твърд.
  Тази вечер ще бъдем такива.
  за последен и първи път.

  Стихотворението „Къщата” е посветено на Димчо Дебелянов и паметника на неговата майка. Но и в тази творба се налага общата тоналност и усещането за разпадането на пространствата, за бавно изчезване, за безвремие. Георги Рупчев обобщава универсално, че „поетът не умира, него го убиват”. Дебелянов е духовният баща, а творбата е дълбок поклон на поета пред предтечата.
  Макар че някаква надежда все пак се прокрадва в „На пътя, някъде”, която е „Далече/ в далечните слънчеви мрежи/ далеко”. Отчайващо дълго ще е пътуването до светлината, човешкият живот е недостатъчно време за това пътуване. Но все пак си струва да се опита, макар за идващите след нас. Вратата към светлината все пак е отворена, остава да прекрачим прага към добротата, светлината и свободата. „Зовът на реките” е жажда за идентичност, за собствена физионамичност и личност, за лично Аз, за уникалност и Свобода. Георги Рупчев отправя посланието, че когато си решен да си свободен, дори с камък на шията в реката ще намериш изход:

  …рекох: „Аз съм си
  Аз!”
  И се измъкнах от тинята.

  Колкото и време да си престоял на дъното, можеш да намериш сили да се измъкнеш, да изплуваш:

  Често така боледува пространството,
  без реките да спират.
  Чувам ги,
  чувам как бият водите си,
  чувам
  как нататък ме теглят.

  Георги Рупчев споделя: „Поезията е език на неясното, за неясни неща. Поезията е нещо неопределено, което неопределимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на вселената.” Той дълбае в подсъзнателното, всичко при него преминава през подсъзнателното, където не може да се говори директно. Външните обстоятелства, провокирали поетичните реакции са само повод за стиховете. При него всичко е тръпнещо и смътно.

  Като всеки истински талант Георги Рупчев настоява за автентичност и собствена първородност (както и на поколението си):

  Ние, седящите там,
  като попукани глинени бюстове важни –
  поколение:
  синове без бащи
  и бащи на синчета нераждани…

  Беше кратко.

  Влезе Мария. Тя каза: „Снощи починал татко.”

  Иначе Георги Рупчев споделя, че в творческо отношение се чувства по-близък с Александър Вутимски и поетите от 40-те години на ХХ век в националната ни поезия. Споменава още имената на Иван Пейчев и Валери Петров. Можем с известни условности да добавим Далчев и Борис Христов. Между неговата поезия и тяхната се наблюдава известно творческо сходство.

  Поезията на Георги Рупчев е силна, дълбока, физиономична. Тя се вписва в драматично-трагичната традиция в националната ни лирика, която е най-плодоносна за българската поезия и основна за нея. Докосванията му до конкретното винаги предизвикват нравствен и социален спазъм. Неговата поезия е пример за абсолютното съчетание между личното, драматичната му индивидуална съдба, автобиографичното, дори като физическо ограничение в пребиваването в бита и интуитивното усещане на всеки значим творец на съпротивление към съществуващото битие извън ясното и конкретното. С цялата си поезия той ни убеждава, че трябва да се осланяме на интуицията както при създаването на изкуството, така и при неговото тълкуване. Повечето от неговите стихове са писани през втората половина на 70-те и 80-те години на миналия век. Георги Рупчев бе и остана верен на себе си и не изневери на таланта си с конюнктурни стихове. Показа как локалното, значимият поет превръща в универсално. Усещаше, че светът далеч не е станал добро място за живеене и има още дълъг път, който човечеството трябва да извърви, за да се доближи до идеала. Той не промени хуманистичната си позиция, начина си на писане, стилистиката си, разбирането си за мисията на поезията и изкуството. През целия си творчески път Георги Рупчев не намери пристан за неспокойния си дух.

  .

  Никола Иванов

  .

• Сега, когато есента дойде

  .

  Сега, когато есента дойде
  и тихо от сълзите ти дъжди,
  смирен, падни на колене –
  благодари за миналите дни;

  затова, че бе обичан и обича,
  затова, че някой в пътя ти се спря,
  за залеза и за едно обричане,
  което даде и което отстоя,

  за тези, стъпвали пред теб,
  които те направиха по-силен,
  и пред които даде свят обет,
  и се опита, а оттук – да видим,

  за твоите приятели – до края,
  светци и синове на богове,
  които пратиха писма от рая,
  загубени из други светове,

  за тази твоя дива планина,
  с която все се гледахте в очите
  и образът и нивга не изтля,
  където и да падаха звездите ти.

  Сега, когато есента дойде
  и тихо от сълзите ти дъжди,
  готов за път към нови светове,
  на този свят с любов благодари.

   

  Васил Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от съшия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Кафка и поп Васил

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  .

  Напоследък баба ми все по-често, с повод и без повод се оплакваше, че ще си тръгне от „белото видело“, без да е видяла Прага. Не, че беше видяла останалия свят, но Прага й беше заседнала като буца на гърлото още от младини. Дядо ми я е водил до Стамбул на пазар. Оттам беше донесла дървени налъми за баня, толкова красиви, че никога не ги използвала по предназначение, въпреки че в града, в който живееше, имаше хамам с минерална топла вода. Често ги показваше на гостите, дошли на мохабет и турско кафе. Те цъкаха с език и галеха стамбулския налъм, сякаш е реликва от турското робство. Баба ходила заедно с дядо и два пъти до Битоля. Първият път били канени на сватба. Тя цял живот хвалеше даровете, които раздавали – кърпи, нощници, забрадки – всичко от ръчно тъкан, копринен кенар и обточени със сърма. Заради тази сърма дядо завел баба още веднъж в Битоля. Нямаше каре, покривка, възглавница, престилка, якичка или маншет, които да не бяха украсени с малко сърма. Спомням си как за една Коледа тя ми изплете вълнени ръкавички с един пръст и отгоре избродира звездичка от златна сърма. Колко беше тази сърма, кога свършиха чилетата и тя спря да се появява по ръкоделията на баба, така и не разбрах.

  Освен в Стамбул и Битоля, дядо ми ходил и два пъти, но сам, в Прага. Подпитвала го баба деликатно, но никога не получила отговор, какво го е карало да се качи на трена и да замине за Прага. Не й даваше мира и фактът, че дядо много прецизно подбирал дрехите, които слагал в куфара за това пътуване. Ами за Европа е заминавал, няма да тръгне с потури и червен пояс. Бил е търговец и се е движел в подобаващо общество. И всеки път като се връщал, носел в къщи един и същи армаган – кристална кана за вода. Червената си я спомням смътно. Тя някак бързо изчезна. Бялата все още е тук, но без дръжка и затова се ползва за ваза.

  Когато съобщих на баба, че заминавам да следвам в Прага, тя много се зарадва, прекръсти се и си пожела, дано я види някога тази Прага. Беше толкова горда, сякаш нея бяха назначили за български посланик там. Изпращах й много пощенски картички, носих й подаръци и сладкиши, разказвах й за този уникален град, наречен „златен“, а тя ме съветваше понякога да влизам и в тамошните черкви, нищо че са католически. Накрая на нашия разговор баба тихо въздъхваше:
  „Така и ще си ме прибере Господ, без да я видя тази Прага. Не ми е било писано“ – успокояваше се сама.

  Годините се търкаляха като валчести камъни, понесени от пороя на живота. Баба все още се държеше и походката й беше напета. Предстоеше ми да замина служебно за три дни до Прага. Предложих да заминем заедно. След малко тя излезе, набра няколко гергини от двора, сложи ги в кристалната ваза и каза, че ще си помисли до сутринта. Когато се събудих видях, че на леглото си беше приготвила най-новите дрехи, както някога е правил дядо. Уредих формалностите. Пътуването със самолет не се оказа проблем. Настанихме се в малък хотел на Мала Страна. От прозореца се виждаше златна Прага в цялото й величие. Баба придърпа един стол до прозореца, седна на него и дълго гледа, а накрая каза:

  – Като Цариград е.

  „Така да е“ – помислих си аз и не възразих.

  Работата си свърших още първия ден и имахме на разположение останалите два дни за разходки. Черпихме се в прочутите чешки цукрарни (сладкарници) и баба за първи път изневери на любимото си реване. Хванати под ръка обикаляхме живописните пражки улички. Беше топла, златна есен. Щом минахме по Карловия мост, свихме по пътя за хотела, който минаваше пред катедралата „Свети Микулаш“ („Свети Никола“). През отворения параден вход долиташе отвътре изпълнение на орган. Предложех на баба да влезем в католическия храм и да чуем месата. Тук е мястото да кажа, че баба беше вярваща, но не и фанатично религиозна. Библията знаеше почти наизуст. Имаше свое лично мнение и обяснение за Господните дела на земята. Влязохме и тя седна смирена на първото свободно място. През целия път на връщане до хотела мълчеше.
  Вечерта се приготви за сън, каза си молитвата, прекръсти се и едва тогава каза тихо, сякаш на себе си:

  – Сега разбрах защо дядо ти е идвал в Прага и си е вземал най-новите дрехи. Сигурно е било заради черквите и музиката. – После си пожелахме лека нощ и всяка от нас потъна в мислите си.

  Баба беше намерила отговора на въпроса, който човъркаше душата й дори и след като дядо ни напусна от този свят. Сигурно са я измъчвали и други подозрения, които никога не си позволи да сподели.

  Аз се опитах със затворени очи да си представя как дядо влиза в „Свети Микулаш“ и слуша орган. Той самият е свирил отлично на мандолина. Дори в просъница го чух да казва: „Ех, сега и моята Венета да беше тук и да чуе как свирят в европейските черкви.“ После, като в мъгла, го видях да купува поредната кристална кана, да се качва на трена и да пътува към своята Венета. Обичаше я много и последната дума, която изрече, беше името й. И там някъде, сред напевното тракане на коловозите, сънят ме отнесе далече от онова време…

  Оставаше ни само един последен ден в Прага. Сетих се за една малка книжарница, от която винаги си купувах чешки книги на добра цена. Трябваше само да прекосим малко вътрешно площадче. В средата му беше монтирана огромна метална глава, без лице. Докато прекосявахме пространството, се чу силно тракане. Главата, която явно се състоеше от безброй метално-огледални парчета, сега се размърда, отделните парчета гръмко се блъскаха и въртяха и не след дълго се появи образ. Кафка!

  – Кой е този? – попита баба.

  – Кафка – рекох аз. – Голям чешки писател.

  Баба беше интелигентна жена и няколко години е учила децата в началните класове. Четеше много, предимно руска класическа литература. Не се учудих, че попита – като кой руски писател е голям. Нейният критерии за „голям“ бяха руските класици, а аз не бях чела Кафка. Когато дойдох да следвам в Прага, последното, което ме интересуваше, беше Кафка. Опитах се да прочета нещо за обща култура, но не се получи. Мисля, че романът се казваше „Америка“. Бегъл поглед върху биографията и първите няколко страници ми разкриха един объркан човек – малко чех, повече немец, най вече евреин и на всичко отгоре туберкулозен. Песимизъм на една блуждаеща душа, която търси себе си, но може би не там, където трябва. Нямах нужда от това. Бях дошла в Прага млада, пълна с ентусиазъм, усмихната и заредена с любов към света, към града и живота. Кафка ми дойде в повече и го забравих. Не така беше с „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек, която и до ден днешен, щом ме хванат „карастанчовите“, си я препрочитам и всичко си идва на място.

  – Не знам, бабо. Не съм го чела този Кафка. Казват, че е голям. Завършил е моя университет, ако това ти говори нещо. – Докато водихме този разговор, главата се размърда отново. След поредното дрънчене образът на Кафка изчезна. Баба се прекръсти и каза:

  – Дано не се върти и така в гроба. Какъвто и да е бил, е грехота.

  Към края на разходката влязохме в магазин за сувенири, за да си купим нещо за спомен. Предлагаха се тениски с образа на Кафка, чаши с неговия лик, значки и разни кристални изделия. Неочаквано баба поиска да й купя тениска с Кафка, и то с най-голям размер.

  – За какво ти е? – попитах аз учудена.

  – Всяко нещо с времето си – отговори мъдро тя.

  Купих тениската и на следващия ден се завърнахме в България. Минаха няколко години от онези три дни в Прага. Веднъж баба отключи в мое присъствие две чекмеджета на стария бюфет. В първото ми показа всичко, което си бе приготвила за погребението. Най-отгоре бе един покров, обшит с битолска сърма само в единия край. За повече не е стигнало. В другото чекмедже грижливо бе сгъната тениската с образа на Кафка.

  – Занесох още тогава фланелката на поп Васил в нашата черква, с молба да прочете заупокойна молитва на този нещастник. – Не можах да повярвам на думите, които изрече. – Това е грехота – продължи тя, – на умрял човек да му правят такъв паметник! Да му лопат частите и да се върти като улав за вечни времена. Все едно да сменя паметника от гроба на дядо ти с три валчести камъка от реката, да ги сложа един върху друг и те да се въртят като ветропоказател, кога задуха. Само и само, защото той отиваше до Прага без мен. Всеки си има кусури и грехове, ама това не значи да ги наказваме хората с такива паметници. – Аз пък от тези приказки разбрах, че дълбоко в себе си баба не беше простила на дядо.

  – Ама, бабо, каква заупокойна в християнска черква? Нали ти казах, че е бил евреин. Това спомена ли го на поп Васил?

  – И той отначало се дръпна, че бил евреин. „И какво от това – рекох. – Ако беше мюсюлманин, щях да отида при Мехмед ходжа. А евреинът е нещо като християнин. Я прочети внимателно Библията и ще видиш, колко много евреи има в нея. Лутат се насам-натам, преследват ги, бягат, крият се, търсят си и те Бога А този няма да го намери, ако не му прочетеш заупокойната.“ Така и стана. Като отидеш пак в Прага, да занесеш тениската на гроба на човека. Точка по въпроса! – рече баба и заключи чекмеджето.

  Оттогава изтече много време. Баба ни напусна без упрек, че не е видяла Прага с дядо. Ходих няколко пъти до Прага и не пропусках меса в „Свети Микулаш“. И до Америка ходих, но „Америка“ на Кафка така и не прочетох. А тениската изчезна някъде заедно с гиздавите цариградски налъми. Някои неща самото време тихомълком заличава и след това иди ги търси.

  .

  

  .

• Тя изпрати Левски до бесилото

  .

  Откъс от романа на Неда Антонова

  „Първият след Бога“ 

   (ИК „Хермес“, 2021; първо издание – „Факел“, 2017)

  .

  

  .

  Дяконът беше затворен в килия на втория етаж на казармата. Пред вратата стоеше часовой, а долу на входа – други двама. Докторът продума нещо на турски, заптието му подаде ключ и отстъпи встрани.

  – Бог да е с тебе, момиче…

  Широка стая с висок таван и два прозореца с железни решетки. Легло, маса с кана на нея и леген под масата. Арестантът спеше, покрит с войнишки шинел. Видях раната на главата му, вече позаздравяла, покрита с кафява коричка. Наведох се над него и изглежда съм го опарила с дъх, щом той се сепна, отвори очи…

  – Лютиче…

  Така ме наричаше. Защото съм била руса.

  – …ти пак дойде… всеки ден идваш…

  Гледаше ме, но не мисля, че говореше на мене. Докторът ме беше предупредил, че поради раната Дяконът понякога бълнува…

  – Тук съм…

  Надигна се на лакът и чак тогава ме видя. И скочи толкова бързо, като че беше разбуден от изстрел.

  – Тук си… ти… седни. Седни… Виж, имам стол за гости…

  Засмя се. Същият, какъвто го помня.

  Взе ръцете ми и започна да ги гали с пръсти, като че пробваше кожата им на дебелина и гладкост… Прокара показалеца си по едната, после по другата вежда… започна да пише нещо по челото…

  – Ще ме обесят, лютиче…

  – Не говори така…

  – Но по-добре бесило, отколкото да изгния незнаен в каторга… Поне ще умра в България и гроба ми всеки ще го знае…

  – Тебе и сега всички те знаят…

  – Предадоха ме… най-близките ми съмишленици… онези, дето съм ги заклевал в кръст и огън…Всичките. Само един ми остана верен…

  – Кой? Ще го намеря… където и да е… Какво да му кажа?

  – Кажи му, че го обичам!

  – А името му… чакай, имам лист и молив… напиши го… всичко, което искаш да му кажеш…

  Той сложи листа на коляното си и надраска нещо, после погали написаното, както се гали заспало дете.

  Влезе лекарят. Приведен, уж усмихнат, а брадичката му трепери…

  – Мило момиче… да не изморяваме Дякона…

  – За какво да си пестя силите, докторе?!

  – За да застанеш под бесилото така, както си стигнал до него, Левски ефенди… Даже никой да не те види, времето ще бъде там и ще гледа… А времето не само помни, но и припомня…

  Докторът ми даде знак да го следвам и си тръгна на пръсти.

  – Постой, лютиче… още малко постой…

  Прегърна ме така силно, като че искаше да ме вмести в себе си. Косата му миришеше на йод, а целувките му бяха кратки и твърди, като докосване на печат. Белязваше ме. През решетката блесна слабото зимно слънце. Той като че за пръв път го виждаше. Зарадва му се, посочи го с ръка.

  – Виж… и слънцето също…

  Рязко ме откъсна от гърдите си, придърпа ме да застана до него – двамата рамо до рамо – като пред съд или пред олтар… Очите му ме огряваха с онази богова светлина, дето съм я виждала да струи само от иконите на Иисус. И запя високо и силно като в катедрала…

  – Венчается рабиня Божия Евгения рабу Божему Василу… венчается раб Божий Васил рабине Божей Евгении… во имя Отца и Сина, и Святого духа… Амин…

  Там, на ръба между живота и смъртта… един миг, в който щях да остана заключена до края на живота си.

  – Защо, Василе…?

  – За да сме заедно Горе, Евгения…

  И пак. Притиснати, двамата с общ дъх, с общ пулс… невинни като току-що сътворени… Той прегръщаше живота, аз прегръщах смъртта.

  Обесиха го на 6 февруари 1873 година, вторник, пазарния ден на град София…

  Остана ми само онази бележка – до неговия най-верен приятел…

  На кого да я дам?! Нямаше ни име, ни адрес…

  Разгънах я.

  „НАРОДЕ МИЛИ !!!!”

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ЗА КНИГАТА. Отзиви за „Първият след Бога”

  Борислав Гърдев:

  Познавам и ценя творчеството на Неда Антонова. Тя е ерудиран и талантлив творец, умеещ мъдро и смело да разнищва тайните на нашата история, избирайки за свои героини жени, които или не са особено популярни, или са направо неизвестни за широката читателска аудитория.
  Обяснимо е, защо очаквах с интерес появата на „Любовта и смъртта на първия след Бога“ (2017). Прочетох романа на един дъх и веднага се съгласих с мнението на неговия издател Румен Леонидов, че „Васил Левски не е убиец“ и че „Нейните (авторски – б.м.) открития са логически и исторически защитени и са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга“.
  С четири задачи се е справила успешно авторката на „Първият след Бога“.
  Тя разкрива вдъхновено и убедително образа на Евгения Боярова – голямата тайна любов на Дякона, експонира катарзиса и изкуплението в примитивната душа на лъжесвидетеля Вутьо Ветьов, заради когото Апостолът увисва на бесилото, доказва вещо, че Левски не е престъпник и дори според османското законодателство не може да получи смъртна присъда, ако и да е евангелски отдаден на своето дело, но получава такъв вердикт, заради заплахата, която представлява за двете съседни империи – Османската и Руската и най-важното – представя обективно точно ролята на Иванчо Хаджипенчович като най-важния член на софийската следствена комисия.
  С много наслоения и втълпени митове е трябвало да се справя авторката. Успяла е, защото е не само талантлива и с мисия в литературата, а и тъй като цени правдата – колкото горчива и неудобна да е тя, като в нейно име е готова храбро да брани своето възхитително концептуално мислене.
  Харесва ми умението й да регистрира осъзнаването на човешкото падение, угризенията, с които се сблъсква грешникът, желанието и в най-отблъскващия индивид да открие пробуждането на съвестта и амбицията да се превъзмогнат греховете, ако е нужно на най-високата цена.

  Румен Леонидов:

  „Първият след Бога” е роман за Васил Левски, за неизвестни страни от съдебния процес срещу него и за обречената му любов към една жена. Това е разказ за българския апостол, възправил се съвършено сам срещу интересите на две империи – османската поробителка и бъдещата руска освободителка. Вече 144 години историците ни не дават отговор на следните питания: защо Дяконът е осъден на смърт за убийство и присъдата е основата на показанията на един единствен свидетел! Защо още в началото на следствието великият везир е поискал от следствената комисия Левски непременно да бъде обесен! Защо руският граф Игнатиев е толкова доволен, че бърза да телеграфира в Петербург, докладвайки за „щастливия изход на Софийската афера”! Васил Левски не е убиец! Това не само твърди, но и доказва писателката Неда Антонова. Нейните открития са логически и исторически защитени. И са мното майсторски въплътени в тази много чиста и много свята книга.

  .

  

  ЗА АВТОРКАТА

  Неда Антонова е от Плевенския край. От 1989 г. живее със семейството си в Търговище. Висшето си образование е завършила в Санкт Петербург. Работила е в сп. ”Отечество” и във Военно издателство. Автор е на над 20 романа, повече от които със сюжети от българската история: четирилогията „Памет” – „Войната свърши в четвъртък”, „Не умирай вместо мен”, ”Приют за щастливи”, „Ангела”; поредицата за велики личности от нашето Възраждане: „Безмълвие – греховната младост на Паисий Хилендарски”, „Първият след Бога – любовта и смъртта на Васил Левски”, „Баладата – любовта на Ботев и Венета”, „Царица Елеонора Българска”, ”Съвършената Преподобна Стойна”; есеистичната „Пепел от мислеща тръстика” и излязлата наскоро „Елегия – когато баща ти е цар”. От литературните награди, с които е отличавана, Неда Антонова най-високо цени наградата „Златен меч”, на която е единствената жена носител.

  .

• Лебедова песен

  .

  Прекрасни бяха утрините ни, любими –
  окъпани в сребро на езерна вода.
  Дърветата в мъгла – почти неразличими,
  и бисерни блестяха капките роса.

  А езерото горско – ласкав дом ни беше,
  в чертозите на свят от твоите крила.
  И нощем слушах как сърцето ти туптеше
  до моето, когато гушне ни сънят.

  И светла беше семплата ни моногамност –
  присмиваха се птиците с беззлобен смях.
  Но още грозно пате, аз по тебе пламнах,
  безпаметно обичах те, за теб живях…

  Проклет да бъде онзи час, когато
  разпери в грациозен полет чифт крила
  и, сипейки с пера дъга от водно злато,
  в небето с мощен мах, прекрасен, полетя.

  И гръмна гръм, и лавна куче отдалече.
  Ти падна сред тръстиките. Умря светът.
  Прекършената шия не помръдна вече.
  Животът срути се, с безжизнената плът.

  Сега остана ми, любими, да се вдигна,
  в небето, горе. Да се вдигна на възбог,
  криле да сложа, падайки да те достигна,
  последна песен да изпея… Песен от любов.

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Юрганите

  .

  Разказ от Юлия Дивизиева

  от „Ключ за синя врата“ („Факел“, 2022)

  .

  Чакахме циганките, юрганджийки – майка и дъщеря. Щяха да дойдат и да останат два-три дена. Само те можели да ушият свестен юрган.

  Баба разтреби под сайванта, постла сено на дебел пласт, върху него – нови черги, че тук щяло да се работи. Това повече ми приличаше на игра, но като я гледах колко е сериозна, реших да не й досаждам с въпросите си.

  В сайванта отдавна нямаше животни. Дядо беше продал кобилата, а след като той си замина, баба се раздели и с катъра.

  Не можех да си представя какво им е специалното на циганките, че така им се угаждаше. А сеното и чергите, защо са?! Но откъде време да ми се обяснява…

  Баба се запретна да готви, да меси, а мен изпрати на селската чешма с дамаджаната – оттам водата била по-пивка.

  Към обяд всичко беше готово. Излязохме пред портата, седнахме на дъската, пригодена за пейка, и зачакахме.

  – Тези циганки са майсторки, шият най-добрите юргани – топлят и са меки, и са леки. Ако го купиш от магазина, нищо не струва. Кой знае с какъв пълнеж ще е!

  – Бабо, как се шие юрган?

  – Трудно… Един човек не стига. Всичко на ръка се прави. Какъв юрган имахме ние с дядо ти, с вълна пълнен! Като легнеш и се завиеш с него, ти става топло, топло. Дядо ти все отмяташе неговия край. А аз се долепях до гърба му и сънувах едни сънища, та чак до заранта. Хубав юрган беше, червен, атлазен – на божури и ромбове. Със здрави шевове. А чаршафосаш ли го, му оставаше прозорче в средата като сърце. Да ти е драго да се завиваш!

  – Къде е този юрган, бабо?

  – Сложих го на дядо ти, да не му е студено на оня свят и оттогава карам с купешкия, а той нищо не струва. С дреб са го напълнили. Не те завива, а стърчи и студенее. Ти него топлиш, не той – тебе. – И тя замълча.

  “Пак започна баба да ги разправя едни, да й се чудиш.” — си мисля, но не се обаждам.

  – Цял живот лежиш на дюшек от дреб, завиваш се с дреб, душата ти на дреб, е айде стига толкова! Затова събрах вълна за нов, купих копринен атлаз за лицево, а за отдолу – бял американ и обадих на циганките, да дойдат.

  – Новият юрган дали ще те стопли, бабо?

  – Ще го ушият те, но знам ли дали ще ме сгрее, като го няма дядо ти…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• „По релсите“ на Невена Митрополитска. Представяне в Монреал

   

  На 12 март т.г. в Монреал ще бъде представена книгата на Невена Митрополитска „По релсите“. Ето какво се казва в съобщение за събитието:

   

  Неделя, 12 март 2023 г., от 0:00 ч. UTC+02

  Монреалско представяне на романа „По релсите“

  1191, Boul. Sauve Est, Montreal, QC, Canada, Quebec

  Каним Ви сърдечно в сградата на българската църква „Св. Йоан Рилски“ в Монреал (в залата зад сцената) на представянето на романа „По релсите“ от Невена Митрополитска.

  Водещ: Десислава Инджева
  Вход свободен.

  Романът е носител на наградата „Перото“ за проза от 2022 г. и е номиниран за наградата „Хеликон“ за същата година.

  Старица се взира в миналото си – в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-а, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната й внучка – емигрантка в Канада, се бори с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще им послужат? Това е историята на едно семейство – в нея има война, преследване и раздяла, но също воля за живот и любов.

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  

  .

• Вратата на нечий друг дом

  .

  Стихове от Жанет Тенева

   

  * * *

  Как да съединя думите на тази история,
  която пристига с нощните новини
  и разказва историята на романа на снега,
  разказана през погледа
  на съседите на главните персонажи.

  Как да протегна ръка
  и да обхвана снега,
  когато не искам да го изплаша,
  нито да го разсмея,
  а да се срещна с неговите създатели.

  Как да съединя думите на тези истории…

   

  * * *

  Гледам през лупата
  на едни стари обувки,
  които нося с всички дрехи.

  Смея се с тях
  и изпращам на гарата,
  преди да сервират
  студените супи в нощния влак,
  и се спъвам на празника,
  и започвам с нови килими новия старт,

  но едва, когато ме покани
  вратата на нечий друг дом,
  съм готова да скривам в джоба си
  едно по едно парчетата от вехтошарството си.

   

  * * *

  На Кенджи Мидзогучи
  и Андрей Тарковски

  Да можех да престана да завиждам,
  че тясната пътека на терора
  замлъкна във вашите бели пъзели.

  Да можех да успея да се излекувам
  от спиращия дъх, от скърцащия вятър,
  от празните консерви на презрението си.

  Да можех да замахна, да ви стигна.
  Сияйните чадъри на примирието ви
  да се посипят заедно със моята история.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Жанет Тенева е родена в Стара Загора. Живее в Берлин. Завършила е „Международни отношения“ в Университета за национално и световно стопанство в София. Работи в областта на образователния софтуер, специализиран за висше образование и корпоративно обучение. Ангажирана е и със защитата на пациенти с редки заболявания. Изкушена е от изящната словесност. Все още не е издала своя книга.
  

  .

• Елхата

  .

  Разказ от Георги Ников

  .

  Моят приятел Иван се отби при мен и ме помоли да разкажа приказка на сина му. Каза ми, че синът му бил сигурен, че аз съм написал вече поне една приказка, и затова ме моли да му я разкажа.

  След няколко дни отидох и разказах на Андрей, сина на моя приятел Иван, тази приказка:

  .

  Мото: Трябва да сме Човеци!

  1. Момчето на име Андрей

  Тази сутрин момчето отвори очите си рано, настъпил беше дългоочакваният празник – Коледа и днес трябваше да се украси елхата. Тя още не беше купена – но следобед, когато в града шейните щяха да прокарват с плазовете си удобни пъртини в снега, дядо му, старият Асен, щеше да отиде до най-добрия си приятел Димитър, за да поиска от него пари на заем, и след това да я вземе от пазара.

  Момчето се казваше Андрей и живееше с дядо си в малък град, разположен по северните склонове на величествени планини, където през четирите зимни месеца на годината непрекъснато валеше сняг.

  Когато погледна през прозореца, момчето се учуди на големите преспи навън. Помисли си: „Нима само за една нощ може да е наваляло толкова много сняг?!“

  И наистина – от снега през улицата не можеха да се видят къщите на съседите им, нито дуварите в техните градини, нито дори покривите. Само димът от комините и светлините на прозорците напомняха, че тук живеят хора.

  Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора оповести с гонга си осем часа, Андрей се облече и изтича на двора. Навън придоби чувството, че се намира на дъното на океан, който беше изпълнен не със солена вода, а с милиарди снежинки, които се рееха свободно из въздуха, без да изпитат желание да докоснат земята.

  Започна да крещи с пълен глас:

  – Вали сняг! Колко е красива зимата!

  И тогава помисли, че е оглушал, защото не можа да чуе гласа си. Не можеше да чува стъпките си в снега, нито конските впрягове, преминаващи като феерични снежни вихрушки, безмълвно по тяхната улица – долавяше само звъна на техните камбанки накрая. Толкова големи бяха станали
  през изминалата нощ снежните преспи навън.

  „Настъпила е бяла тишина!“ – каза си отново наум Андрей.

  Той направи на двора един снежен човек, а след това се прибра вкъщи, за да се преоблече и да се стопли.

  Когато махагоновият часовник в дъното на коридора отмери с махалото си девет часа, той отиде в трапезарията, за да помогне на дядо си да разпалят камината. След като закусиха се свиха пред нея. Там старият Асен с един горещ въглен запали лулата си и след това разказа на Андрей историята на града.

  Преди много години градът се беше прочул не само с дългата си и снежна зима. Той е бил известен тогава по света и с шоколадовата си фабрика, най-голямата на Балканския полуостров, с градския си площад, със сергиите за детски играчки и тази за часовници, с цирка, със стрелбището си и с виенското си колело, с приюта за бездомни деца и с ледената си пързалка през зимата.

  Градът се бил прочул тогава и със своите жители – бохеми.

  Както през лятото жителите на града се събирали около виенското колело, за да се веселят, така през зимата те отивали на ледената пързалка. По-малките се пързаляли на нея, кои с ученическите си чанти, кои с кънките си, като са я обикаляли винаги обратно на часовниковата стрелка. През това време по-големите, както и техните родители, са стояли встрани, за да ги наблюдават. Повечето са ядели захарен памук и са дъвчели тиквени семки, други пък са се
  замеряли един с друг с блокчета шоколад и с бонбони, взети от шоколадовата фабрика, които предварително са били обвити в конфети. Трети просто клюкарствали помежду си или колективно обсъждали последните настъпили в града събития, които са били отразени на страниците на местния общински вестник – „През изминалата седмица“.

  Асен разказа на внука си Андрей и историята за тримата неразделни приятели: самият той, Димитър и Аксения. Като малки те били неразделни – през зимата заедно отивали на ледената пързалка, за да се забавляват. По-късно, когато пораснали, дълго време Аксения не можела да направи своя избор, за кого от двамата приятели да се омъжи. Много трудно накрая решила да се събере с по-умерения като характер Асен.

  Веднага след тяхната сватба Димитър заминал да странства в чужбина – върнал се в града, когато вече бил богат.

  Няма я вече ледената пързалка, не съществува и виенското колело, нито приютът за безпризорни деца, който се е намирал в края на тяхната улица. А жителите на града без тях вече не са същите.

  2. Елхата

  Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора отмери тринадесет часа, старият Асен тръгна да посети своя приятел Димитър, за да вземе от него пари на заем, за да може да купи елхата. Шейните с конските си екипажи бяха прекарали удобни пъртини в града и той скоро стигна до дома на своя най-близък приятел. Двамата изиграха няколко партии шах, както и карти, и Асен взе от Димитър пари на заем. Скоро след това се отправи към пазара, за да купи елхата.

  По това време на пазара се бяха събрали много хора. Мнозина от тях се бяха скупчили около кукления театър, за да наблюдават представлението с куклите. Асен се присъедини към тях и, когато то свърши, той отиде да гледа изявите на гълтачите на саби и огън.

  След това се отправи към стрелбището. Точно в този момент един войник в отпуска, който беше облечен в лятна униформа, понеже току-що се беше върнал от странство в топлите страни, се опитваше за кой ли път да спечели една сребърна писалка със златен писец. При всеки изстрел със собствената си карабина, войникът успяваше да улучи конеца, за който писалката беше вързана – но конецът се въртеше заедно с нея, без да се скъса – и по този начин той не можеше да я спечели. Възникна спор, повечето от присъстващите – тези, които бяха по-млади, застанаха на страната на войника, като започнаха да твърдят, че писалката е спечелена от него. Другите – тези, които бяха и по-възрастни, застанаха на страната на съдържателя на стрелбището. Те твърдяха точно обратното, че войникът не е изпълнил залога, понеже конецът трябва да бъде скъсан. Накрая, при последния си изстрел, войникът уцели конеца, така че той се скъса, и по този начин успя да спечели писалката със златния писец.

  От стрелбището Асен отиде при сергията с часовниците. Имаше богат избор от всякакви видове часовници. Бяха изложени часовници, чийто произход беше от всички краища на света. Някои от тях бяха толкова големи, че представляваха малки готически кули. Те можеха да изумят всеки един човек със сложността на механиката си, както и с изяществото на своята дърворезба. Голямо разнообразие имаше и от стенни часовници, имаше часовници, които бяха истинско произведение на часовникарските, ювелирните и златарските науки. Някои от тях бяха големи, колкото човешки нокът, а други пък богато украсени с диаманти. Асен купи за вкъщи един стенен часовник с твърде сложен механизъм, а след това се отби при сергията, на която се предлагаха механични играчки от всякакъв вид. Имаше механични играчки и кукли, каквито човек не можеше да си ги представи, без да ги е видял. Асен купи за подарък на Андрей една механична играчка с множество зъбчати колела по нея, със самонавиващ се механизъм, която играчка при навиване на ключа можеше да разпери крилете си така, че сама да се рее из въздуха.

  Накрая отиде на пазара за елхи. Оттам купи за вкъщи една много добре разклонена елха и тръгна, за да се прибере в дома си. Но се подхлъзна без да иска на един заледен участък от пътя, падна, удари си главата в един голям камък и замря. Той беше изпаднал в безсъзнание.

  Около него се събраха много хора. Някои от тях – тези, които бяха по-бедни, а бяха и по-млади, застанаха на страната на припадналия на снега човек. Те сочеха за виновни общинските власти, тъй като не бяха изчистили от леда градския площад; други от тях – тези, които бяха по-богати, а и бяха и по-възрастни, обвиняваха за случилото се самия Асен:

  – Сам си е виновен, че се подхлъзна! Нали го видях, как сам тръгна да се пързаля по един заледен улей на пътното платно, като че ли е малко дете! – викаше превъзбуден, на висок глас, един собственик на месарски магазин, като размахваше войнствено във въздуха сатъра си, сякаш искаше да съсече някого с него.

  От тълпата с хора, които бяха станали свидетели, се намери един фелдшер – медик, който помогна на стария Асен да се съвземе и да дойде в съзнание, като му направи изкуствено дишане. След което хората около него постепенно започнаха да се разотиват. При Асен за известно време остана само фелдшерът, за да му помогне да се възстанови напълно.

  3. Играчките за елха

  Когато дядо му излезе от дома им и тръгна към пазара, младият Андрей се облече в новите си дрехи и отиде в салона на първия етаж, където щеше да се постави коледната елха. Разтвори големия скрин, който се намираше под високия еркерен прозорец, извади от него всички играчки, с които трябваше да бъде украсена празничната елха, и започна да ги подрежда.

  Имаше голямо разнообразие от коледни играчки, тъй като те бяха събирани в продължение на години от няколко поколения хора в тяхното семейство. Там се съхраняваха: големи, обвити в станиол орехи, боядисани със сребърен лак шишарки, надиплени причудливо книжни фенери и разноцветни гирлянди. Още: различни по цвят и по големина стъклени топки във всички цветове на дъгата, които бяха толкова крехки и изящни, че се чупеха само ако бъдат стиснати леко с два пръста.

  Там можеха да се намерят различни по размер дървени играчки – някои по-големи, други по-малки. Имаше над сто на брой оловни войника, няколко на брой елена Рудолф, както и още различни Дядомразовци и Снежанки. В едно отделение на скрина се съхраняваха механичните играчки. Нямаха брой опаковките с коледни свещи и пакетите с бенгалски огън.

  Андрей избра една механична играчка, подарена му за рождения ден през изминалата година, с множество зъбчати колела и сложни механизми по нея. Нави й пружината с един ключ и по този начин я приведе в действие. Играчката се завъртя бързо около себе си, разтвори механичните
  си криле, извиси се над пода и започна да се рее във въздуха. Накрая се издигна толкова високо в салона, че се удари в най-горната част на еркерния прозорец и се счупи.

  Андрей прибра счупената си играчка за ремонт и тогава отиде в другия край на салона, където съсредоточи вниманието си върху изложените на стените му портрети на някои негови роднини.

  Започна да ги разглежда внимателно. Спря се пред портрета на баба си Аксения, която е била съпругата на дядо му Асен – но си е отишла от този свят, още като е била твърде млада, поради което младият Андрей нямаше никакъв спомен за нея. Само беше чувал от дядо си Асен, че Аксения е притежавала и способностите да владее силата на окултните науки. Портретът на Аксения беше в цял ръст – и Андрей беше удивен от красотата й и от нейната младост.

  На картината, където беше изобразена в цял ръст, тя беше протегнала ръцете си така, сякаш искаше да каже на света:

  – Хей, живот! Здравей!

  Но най-запленен беше Андрей от очите й – тя имаше големи, тъмносиньо-зелени очи и на портрета те изглеждаха като живи.

  След като се съвзе и възстанови силите си, старият Асен се прибра с елхата в дома си. Намери младия Андрей заспал в салона, пред портрета на баба си Аксения.

  Той държеше в ръката си една румена, свежа ябълка.

  По-късно със съвместни усилия те украсиха хубавата елха и, както винаги, заедно прекараха Бъдни вечер. Но те не бяха сами – невидимото присъствие на Аксения съпътстваше разговора им.

  .

• Рехабилитация на куклена актриса

  .

  Казваше ми: „Куклата е жива!
  Трябва търпеливо да повтаряш
  колко е добричка и красива.
  И ще почне… да ти отговаря!

  Трябва и косите й да сплиташ,
  ето, виж венчето на главата.
  Лесно е момиченце, опитай –
  движиш й ръцете и краката.

  Пееш всяка нощ приспивни песни,
  сутрин пак със песен да я будиш!
  Ако твойте мисли са чудесни,
  куклата ти ще повярва в чудо.“

  После… я намерихме на пода.
  (Пазеше онази със косата.)

  Оттогава аз съм кукловода.
  Движа й ръцете и краката.

  .

  Камелия Кондова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук. 

  .

• Санторини – 3

   

  Части първа и втора – вж. тук и тук.

  .

  21 август, сряда…

  Днес е денят на истинската почивка… Групата е взела решение да обяви бойкот на моята културно-масова дейност и да се отдаде на чревоугодничество, коктейли и плаж…

  Излюпваме се мързеливо, закусваме в същото темпо и се екипираме да се слеем с множеството… Разучили сме, че най-посещаваните плажове са Периса и Периволос и там тече дневният купон… „Като ша е гарга, да е рошава“- е рекъл мъдрият български народ…

  Меткаме се на вярната „Киа“, настройваме техниката и след петнайсет минути сме там. Джипиесът „по навик“ ни е докарал до ръба на скала, под която плажът е на двеста метра под прав ъгъл… Не можем да летим и обръщаме принудително… Решаваме да отсвирим техниката и да се доверим на познатия ни „нюх“… Следва яко тръскане по прашна урва с милиони дупки и прах, без никакви индикации за асфалт… „Киа“-та бръмчи като дърводелска резачка… Всеки се държи, където свари, пресмята наум пломби и бъбреци, но нюхът си е нюх и зад редки, дребни храсталаци изниква истински асфалтов път… Изхвърчаме на платното с двоен тулуп и след сто метра сме на плажа…

  Тук говорим за една километрична плажна ивица с черен пясък, която условно е разделена на няколко части. Лудницата е пълна, сигурно целият остров, освен „ония“ по археологическите разкопки, са тук…

  Обикаляме цялата ивица от край до край, защото заведенията са много и разнообразието на цените за чадър и шезлонги варира от 0 до 20 евро… Всичко подлежи на пазар… Това й харесвам на Гърция-та, че изключая супер-маркетите, навсякъде можеш да се пазариш до откат… След най-различни трикове и примамки от седящите пред заведенията „викачи“, се спираме на едно с хубави, големи шезлонги, които са безплатни в случай, че завършим плажа в прилежащия ресторант… Опъваме снаги, поръчват се някакви „яки“ мохита и бира, а аз се глезотя… Обичам само „Маргарита“, защото не е сладка, но на малко места я правят добре… Честно казано, кефът е тотален и без коктейл, и аз предремвам сладко под чадъра на лекия морски бриз… Носът ми надушва познат аромат, отварям мързеливо едното око и виждам изпотена „Маргарита“ на масичката до мен… Лигите ми текват… Ей, тия роднини (сестра ми) винаги знаят от какво имаш нужда, преди да си се усетил… Разочарованието, обаче, е пълно – тоз’ коктейл го е правил барман с тотално биполярно разстройство и прилича на сапунена вода за мехури, поне на вкус, де…

  Мацките след дълги пазари за цената се отдават на водни спортове, мен ме мързи и Иван ми прави утешителен масаж… Часът наближава шест и е време за храна… Вече им ядохме попарата с „Маргарита“-та и не рискуваме с храната… Един съвет от мен (като врял и кипял барман): заведение, което не умее да прави коктейли, едва ли умее да „готви“…

  Въпросът е: как да се измъкнем?! Сестра ми плаща поръчката и, докато сервитьорът е унесен в свалки, ние нахлузваме дрехите и всеки хуква в различна посока, освен Иван, който се „жертва“ и трябва да вземе колата от паркинга на ресторанта… Набутваме се в тоалетната на съседното заведение и се ослушваме за вой и сирени… Такива няма, атмосферата е лежерна, никой не ни гони да ни трови с вечеря, качваме се в „калинката“ и отлитаме… Днес е денят на „Йоргарас“, джипиесът „по чудо“ го открива от раз и сядаме на чудната му тераса на ръба на кратера… Хапваме и си пийваме чутовно, сред порции смях и черни клюки…

  Обратно в хотела и познатата вече програма, из Фира и нейните потайности…

  22 август, четвъртък…

  Е, т’ва е… Последен ден на вълшебния остров… Закуска, събираме багажа и го сваляме при хостесата, защото ще направим последен сувенирен набег на града, преди да се отправим към Ия… Аз обаче все още имам платени билети за няколко музея… Единият е с находките от Акротири, другият – исторически… Сърце не ми дава да „изгорят“ и затова извличам Иван почти насила, и тръгваме пеш към музея… Останалите „тая попара вече са я яли“ и ме осведомяват, че ще ме чакат на кафе… Музеят е много интересен – всички фрески, картини, домакински съдове и отливки от мебели са там… Обикалям с познатия телешки ентусиазъм и разглеждам всяко гърне с вещината на оценител от Сотбис… Завързвам разговор с 80-годишна жена – археоложка и започваме приятно професионално бъбрене с интересни и нови неща за мен… Сакрални мигове, докато не съзирам киселата физиономия на Иван… Имам прозрение, че Лара Крофт четири дни подред му дойде в повече… Набързо се сбогувам с историчката и, въпреки нацупените ми гримаси, напускам моята „шоколадова фабрика“…

  C’est la vie – както казват французите, не можеш да имаш всичко… През втория музей минаваме в галоп, но там, така или иначе, няма какво да се види…

  Сядаме за кафе с гледка, от която ти спира дъхът… Сервитьорът е дядка с вид на шафнер от спален вагон, много сериозен… Униформата му прилича на онези от социализма и изглежда като излязъл от Ориент-експрес в нашенски вариант… Не носи на майтап – твърд като бастун, но „фредо“-то е невероятно и напълно си заслужава времето… След кафето правим бърз пазар с дребни подаръци, аз купувам сапуни и кремове от вулканична пепел, гъба-водорасло и съм доволна като прасе в кочина, защото съм много екологична…

  Натоварваме колата с багажа или по-скоро я натъпкваме, докато клекне, и тръгваме… След малко сме в Ия, в градчето с кола не става и я зарязваме на паркинг… За да се добереш до Ия, се изкачваш по един стръмен наклон, а аз през цялото време се чудя, какво правят хората с двигателни проблеми…

  Всъщност, Ия представлява една тясна улица на ръба на Калдерата, цялата в магазини, хотели и заведения, които се простират от единия до другия край на селището. Всичко останало изглежда като достроявано около нея… Прочетох, че къщите са два типа – едните са „моряшките
  къщи“, строени от екипажите на търговските кораби в миналото… Издълбани са в скалата, като пещери, и имат иззидана предна стена с прозорци и врата… Другите са „капитанските къщи“ – построени по всички правила на градежа, като за капитани… Светът не се променил много… Повечето стаи са с малък басейн и аз онемявам при вида на толкова гьола едновременно…
  Няма да си кривя душата, красотата е усмъртителна… Или красотата, или ходенето на 40° ще ви усмъртят, така че защо не красотата?!

  Жегата е неописуема, листо не помръдва, а на калдъръма можеш да опържиш яйце…
  Останалите са големи ентусиасти и се стремят да не пропуснат всяка тухла и църква (те със сигурност са двайсет), а междувременно мен ме налазва сериозен проблем… Новите ми джапанко-сандали се пързалят… Ама, като ви казвам пързаляне, няма такъв филм… предизвикват ми натрапчиво изпотяване на стъпалата и се лашкам като пиян хамалин в жегата… Положението е нетърпимо, особено на места с лек наклон, където или ми изхвърчат до колената, увисвайки на каишките си, или предната каишка се забива между двата ми пръста в стъпалата и аз заоравам напечения калдъръм с „френски педикюр“, в зависимост от посоката на наклона… Осъзнавам каква жалка картинка съм отстрани и цялото ми настроение се спихва на мига…

  Иван внимателно наблюдава ръкомаханията ми в стил мистър Бийн и имам тягостното чувство, че умира от смях, но иначе е сериозен като армейски генерал…

  Изтрещявам и си казвам: „Дотук с цирка“… Егото ми е сериозно пострадало и от гледката на заливащи се от смях, дребни япончета… и преди да са посегнали към телефоните, за да ме увековечат за японския фолклор, им се изплезвам злобно и се врътвам, завихряйки озона около себе си… Отдалечавам се с ледено самообладание (или поне така си въобразявам), предимно буксувам на място, но му хващам цаката и със ситните приплъзгания на японска гейша се понасям към кафе-сладкарница „Мелениос“…

  Прочела съм, че е абсолютния топ в тортения бизнес и трябва да се посети обезателно от любителите на сладко… Аз не съм, но рязко му ставам фен… Останалите явно не са наясно с „живота ми на ръба“ и звънят настойчиво да ме проверят…

  Аз вече съм се проснала на терасата на „Мелениос“ като прани гащи и събирам сили да се завлека до тоалетната… Изчаквам останалите, обявявам, че отивам да си избирам сладко, и хлътвам в тъмния коридор… Идеята ми е да си кача крачката в мивката, да ги измия и подсуша, и отново да си върна великолепието… Мивката е във формата на бисерна мида и е почти толкова голяма. С невероятни усилия уцелвам този модернистичен уникат, когато вътре хлътват две чуждоземки… Говорят английски и се пищисват, като ме виждат нагазила в черупката… Изчервявам се леко при вида на едната, която ме „избикаля“ с гръб, плътно залепен за стената (май изглеждам странно), но след това поглеждам в краката на втората и там виждам кацнали маратонки, с размерите на презокеански кораб… Гледката е толкова покъртителна, че аз избухвам в истеричен смях и не мога да спра… Девойката е втрещена, ситуацията напомня комедиен филм и това само усилва истеричния ми вой… Не мога да поема дъх, искам да спра… не става… отчаяно
  жестикулирам в опит да се изясня…

  Приятелката й излиза от кабинката, вижда положението и с изопнати физиономии двете изхвърчат навън… Аз си домивам и другия крак, наплисквам се с вода за свежест и с бай-ганьовска невъзмутимост отивам да си избера торта… Пред витрината попадам на ужасените западнячки и кръстосваме погледи… Аз им се усмихвам заговорнически, а те окончателно се изнасят от „сладкия рай“… Не им било писано…

  Качвам се небрежно на терасата… Сега вървя като гръцка богиня, но на никого не му дреме… Наблъскваме се със сладко, на мен ми засяда като камък… Решаваме за противовес да отидем да проучим къде е мястото, на което ще посрещнем Санторинския залез…

  Улицата е същата, жегата също, само че вървим в обратна посока…

  Стигаме до венецианска крепост, чиито руини привечер се окупират от туристите, в очакване на залеза… От крепостта започват двеста и не знам колко си стъпала, които водят до пристанището долу, където сме решили да вечеряме… Въпреки че сме се натъпкали със сладко, това ни е единственият времеви прозорец до полета… Положението с джапанко-сандалите отново е същото, заради което останалите ме убеждават, че нямам шанс да се свлека по стръмните стълби, пълни с хора и магарета – и решаваме с Иван да се върнем да вземем колата до пристанището, за да можем привечер да я ползваме обратно до крепостта… Уличката е тясна, блъскам се между хората и витрините и с мъка се крепя права… Шампионките по фигурно пързаляне могат само да ми дишат прахта, но в един момент се предавам, свалям „модерните“ уреди за мъчения и зашляпвам боса по нажежените камъни… Старая се да изглеждам непринудена, въпреки че петите ми цвърчат… Давам си вид, че го правя за удоволствие, но не виждам последователи…

  Стигаме до стръмния път, а там всичко е покрито с нещо като гипсов прах… Иван минава тактически отпред – та, ако се изтъркалям внезапно, да не помета нищо неподозиращите туристи… Краката ми се напудрят със ситната прах и се обувам – ура, имам сцепление… Качваме се на колата и слизаме на пристанището, там място за паркиране няма, но аз съм толкова изцедена от усилията да остана права, че жално измолвам Иван да спре най-отпред на пристанището… „Киа“-та е малка и я завира до кофите; изваждам куфарите, измивам се с бутилка минерална вода, сменям кънките… и слагам край на мъките…

  .

  

  .

  По пътека, издълбана в скалите, отиваме до ресторантите в залива, останалите са пристигнали и сядаме в „Таверната на Катина“ (още едно място с много добри отзиви в нета)… Впрочем, напълно заслужени… Сервират рибена супа (какавя), приготвя се в момента с риба, избрана от богатата им витрина… Омари, октоподи, риби, скариди, каравиди… каквото ти душа поиска… „Какавята“ е супата на гръцките рибари и в оригиналната рецепта се приготвя с няколко вида риба, дребни скариди или каравиди, зехтин, картофи, лук, лимони и морска вода… Бульонът е гъст и невероятно ароматен, вкусът – незабравим…

  На съседна маса сяда възрастен дядка (най-вероятно американец), с много по-млада от него, красива девойка от азиатски тип… Ние започваме наддаванията, какво ще си поръчат и залогът пада на омара… В началото го карат лежерно със салата и калмари… Ние сме разочаровани… После стават и изчезват в посока на кухнята, след малко се връщат и отново сядат… Десет минути по-късно тържествено им изнасят най-големия омар, който съм виждала… Разделят им го на две и го сервират… Респектът ни към азиатската мадама рязко се покачва и си тръгваме доволни… Зер с тоя дядка, пък и без омар – смятам, разбирате… – щеше да е истинска любов…

  Качваме се на колата, която като по чудо все още си стои в забранената зона на пристанището, и се връщаме обратно пред Ия… Тия хора паяци нямат ли?!…

  За няколко часа са се събрали стотици коли и няма къде да се паркира… Иван отива да търси, а ние хукваме към крепостта… Тя вече е обсадена от туристи и няма място игла да хвърлиш… Намираме си едно на каменен парапет до стъпалата и го обкрачваме като греда, и контрираме с краката… Ужасно е неудобно със заврян камък отзад, но други варианти няма… Навсякъде около нас се чува чужда реч. Застъпени са езиците на цялото земно кълбо… Точно до нас има симпатична гей-група, която в началото говори на английски, а после минават на турски и френски… Явно гей-интернационали… Рускиня с дъщеря си седят прави до мен, припяват мелодично на руски и се опитват да ми скрият гледката, но след „културното ми окашляне“ се усещат и се дърпат встрани… Азиатци с фотоапарати дебнат всяка промяна в цвета на небосклона… Хората чакат търпеливо, говорят тихо и някаква особена, доброжелателна светлина озарява лицата им… Слънцето клони към своя заник, синьото небе постепенно се опушва в пурпурно-лилави отенъци… Те стават все по-ярки и за част от минутата изглежда сякаш огромният златен диск потъва в пожар от цветове и сияния, създадени от четката на Бог…

  Сещам се за древните египтяни и техния Бог-слънце Ра… Той всяка сутрин се появявал на ладията си и осветявал цялата земя, а вечер се спускал в подземното царство, където се борел с тъмните сили, за да изгрее отново на другия ден… Мисля си за ужаса, който са изпитвали всяка вечер, не знаейки дали Ра ще победи или е изчезнал завинаги в бездната на непрогледния мрак… Около мен дружно ръкопляскат и изведнъж ми светва:

  Щом хора от всички раси, националности, полове и предпочитания са способни часове наред търпеливо да изчакат просто в името на Красотата, значи все още има надежда за света…

  В продължение на минути се чува единствено безкрайното щракане на стотиците „пазители на спомени“… Имам чувството, че съм част от секта или тайно братство…

  После тихо се разотиваме, все едно напускаме храм, и всеки един от нас отнася парченце залез в душата си…

  Време е за летището, търсим Иван и „калинката“, а те се оказват на километър извън града, притихнали до тъмното шосе… След двайсетина минути сме на летището, търсим място да паркираме колата (както ни обясняват от фирмата) – „отключена и с ключа под черджето“… Място няма и след повторен разговор се оказва, че извън летището имало някаква нива със спрени коли, и „да я зарежем отворена там“…

  Тези гърци са царе, заклевам се…

  Самолетът е с час закъснение и се наливаме с бири, да убием времето… Този път билетите е взела сестра ми и сме с места, прайорити и снак…

  Звучеше ми много яко, докато не ни наблъскаха като овце в един рейс, до който се влачихме пеш, и после един през друг се покатерихме в самолета… Нашата група заема местата на отличниците (най-отпред) и аз съм супер спокойна – вероятно бирата и умората вече си казват думата… Стюардът е копие на куклата Кен, размахва наляво-надясно маска и спасителна риза и косъм не трепва по лакирания му перчем… Никой не обръща внимание и той претупва набързо представлението… Гасят лампите и излитаме… По средата на полета светлините грейват и куклата Кен с женствен глас ни извиква по имена… Вдигаме ръка като първокласници и пред очите на всички пасажери ни поднасят опакована бисквитка, която е нашата ВИП-награда… Изглежда толкова комично-нищожна, че от притеснение отказвам…

  Под нас земята се покрива с милиони светлини, различават се главните пътни артерии на Атина… Вече летим толкова ниско, че виждаме хората зад осветените прозорци… Самолетът плавно завива и с нежен допир се докосва до земята… Вози ни още няколко минути по дългите като булеварди писти и спира… Качваме се в рейса…

  Самолетът бавно потъва в мрака зад нас… Миризмата на топъл асфалт и керосин ме връщат в реалността и усещам как огромна, грапава буца засяда в пресъхналото ми гърло… Махвам за последно на бялата птица, нахлузвам слънчевите очила, да не ме помислят за ревлива дрисла, и патетично измрънквам на себе си: „Сбогом, Санторини… Сбогом, лято…“.

  .

  

  .

  Текст и снимки:

  Екатерина Трифонова

  .

• Николай Терзийски гостува в „Глаголницата“

   

  На 12 февруари, неделя, от 21:00 до 22:15 ч. UTC+02, гост на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл ще бъде Николай Терзийски. Ето какво пишат организаторите за събитието:

  Срещаме се с Николай Терзийски, за да си поговорим за любовните истории (история) в „Звезди под клепачите“. Но не само. Ще поразсъждаваме върху любовното общуване с думите, върху процеса, в който историите са самоизмислят, създават една друга. Не знаем в каква по-точно посока ще поеме разговорът. Но се надяваме да тръгне в онази, която е вярната за момента.

  Разбира се, ще предоставим възможност и на участниците в срещата да зададат своите въпроси. Това също носи своите неочакваности. Но в това е и очарованието на всяка една жива среща.

  Линк към събитието ще публикуваме на 11 февруари.

  Очакваме Ви!

  .

  За автора:

  Николай Терзийски (1983) е роден в Смолян. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, има и магистърска степен от Философския факултет на университета. Първият му роман „Отлъчване” (2017) е носител на голямата награда от конкурса за дебютна литература „Южна пролет” в категория „Проза”. Втората му книга „Хроники на неведомото” (2019) е номинирана за „Роман на годината ‘2020“ – Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. „Звезди под клепачите” е третият му роман.

  Източник: janet45.com

  .

  За романа:

  Романът „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски е опора в мигове на болезнено колебание, дали да простим на някого, или да го осъдим. Ще открием истини за хората под българското небе, за пропастите по пътя им, които те превръщат в свобода и страст, за техните изпълнени с труд, пречки и упорство дни. Този роман ни е особено нужен, когато сме решили да напуснем най-важния за нас човек, но всичко – нашата кръв, въздухът в дробовете ни, часовете, които разсичат сърцата надве, крещят: „Върни се!“. Този роман на Николай Терзийски е необходим днес и сега, за да не се превърне животът ни в единствения възможен влак към истината, който сме изтървали. В тази книга има мъдрост и искрящ талант. Има надежда. Това е роман за времето и неговото най-красиво, най-страшно и същевременно най-щастливо измерение – любовта. Николай Терзийски е създал притча за безсмъртието, стигнал е сърцевината на тайната. Сред всичко на света само любовта е в състояние да създава вечност.
  ~ Здравка Евтимова

  …

  „Звезди под клепачите“ е внимателно и прецизно изграден роман, с онази характерна „сферична“ постройка, която отличава предишните книги на автора. Повествованието съставя плътни паралелни структури, които в хода на действието се разгръщат като цялостни светове. Това е разказ, който захапва опашката си и се самосъздава пред очите на читателя.
  Отделните светове в романа на Николай Терзийски имат свой собствен облик – свой предметен свят, своя логика на развитие, своя атмосфера. Нещо повече: всеки от тях съдържа в себе си ярко изразени образи.
  Това, с което „Звезди под клепачите“ изпъква, е един особен емоционален заряд, който идва от усещането за преживяното и лично преосмисленото. Tози роман е един от най-добрите текстове в българската литература в последно време.
  ~ Борис Минков
  …

  Трябва много внимателно да следим развитието на Николай Терзийски. Мисля, че в българската литература се е появило перо, което тепърва ще бъде сред строителите на облика й. Николай Терзийски има потенциала да се превърне в един от тези, които през идните десетилетия ще влязат в учебниците.
  ~ Силвия Недкова

  Източник: janet45.com

  .

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

• Санторини – 2

  .

  Част първа – вж. тук.

  20 август, вторник… Часът е 9.30.

  Днес е големият ден за мен… Всъщност, цялото това пътуване беше водено от странната ми пристрастеност като дете към археологията… Вечно прекопавах дворове и могили за заровени съкровища… Още помня в детската градина, как накарах групата да прекопаем двора с лопатки – и, когато бясната „другарка“ поиска обяснение, аз се изтъпанчих гордо отпред и й обявих, че имам стара карта за пиратско съкровище… Не помня какво ми беше наказанието, защото ми се случваше често, но дворът на детската градина с месеци приличаше на разорана къртичина…

  Е, археолог не станах, но голямата страст си остана… Бях чела още преди години за открития древен град, засипан от вулканична пепел в югозападната част на острова… Акротири… Градът е от медната епоха и е един от най-древните, откривани в Европа. Запазен е много добре, защото е бил консервиран при изригването на вулкана. В последно време има големи разпри между учените-археолози, защото доста от тях позиционират там не какво да е, а древна Атлантида… Изчела съм цялата налична информация в нета и вече точа лиги като кучето на Павлов…

  Останалата част от групата не изглежда особено ентусиазирана и аз бързам да им повдигна духа с информация от рода на: „Ще видите най-старата вътрешна тоалетна чиния, откривана до днес“… – гледат с явно недоумение на телешкия ми възторг от „тоалетна чиния“ и „канализация“, но са свикнали да се вълнувам от най-различни откачени проекти… Нямам търпение, сложила съм археоложката капела, очилата и нервнича при всяко забавяне… След ожесточена борба с джипиеса и след като три пъти минаваме покрай обекта, най-сетне сме там… Малко изкачване и сме пред нещо като огромна палата, под която се съхраняват досега разкритите разкопки.

  

  Влизам със затаен дъх и съм много развълнувана… Почти очаквам някой древен атлантидец в златотъкана роба да ме плесне по челото… Вместо това един чоплещ носа си гръцки младеж ни проверява с досада билетите и ни посочва откъде да тръгнем… В началото има умален макет на града, за да добием някаква представа за разположението. Около него са се скупчили групи, но езиците са френски и италиански… Сещам се почти с умиление за моята „приятелка“ – екскурзоводката, която бърбореше поне и на английски, но уви…

  

  Вървя напред и се старая да чета всички табелки, за да се ориентирам, но тук наистина си трябва човек, който знае къде-какво се случва, защото самостоятелната ми обиколка прилича на настървено тичане на зиг-заг на развълнуван английски пойнтер, надушил пъдпъдък… Виждам една лелка, която седи с табелка на ревера, слагам си ангелската усмивка, изтънявам гласа си до девически фалцет и любезно започвам да я засипвам с въпроси, които да ме изстрелят право в целта.

  

  Лелката е точна, явно й харесва вниманието ми и започва да ми разяснява… Аз обаче съм нетърпелива да разбера – къде точно е тоалетната чиния, но изчаквам кратката лекция, за да не изглеждам като водена от нездрав интерес…

  – Нещо тука такова бях прочела за една тоалетна… – мотолевя уж срамежливо аз и ровя с върха на сандала в прахта…

  – А, да… – оживява се тя, със светнали очи (явно не съм единствената зарибена).

  – Ще се върнете надясно, после наляво и на площад „еди кой си“ (ще кажеш, че сме в Париж), ще видите двуетажната къща в центъра, тя е тази с тоалетната…

  

  Почти нямам време да изкажа благодарността си, защото съм захапала следа, и излитам от място като „Карлсон, който живееше на покрива“… Ето на, там съм, точно пред къщата с тоалетната… Човек ще рече, че ще видя летяща чиния… Притихвам възторжено, но не… не виждам никаква тоалетна, защото не знам къде да гледам, а и според моя каръшки късмет си знам, че докато търся, няма да се появи нито една англоезична група.

  

  Пред огромни монитори в далечината виждам скупчени хора и отчаяна се отправям натам… На единия върви компютърна възстановка на града, направена като анимация, но, забележете, с китайски субтитри… Отивам на другия и там „о, богове“, субтитрите са на руски… Изблъсквам всички, които по мое мнение не са чак такива профита като мен, изглеждам внимателно филма за древния град, сърцето ми пърха от емоции, защото и „канализацията“, и „тоалетната“ са достойно застъпени в него… И ето ме, най-накрая щастлива… Връщам се на другия монитор, където филмът вече върви с гръцки субове, и го извъртам още веднъж, за да затвърдя знанията…

  

  След това се впускам в бясно препускане нагоре-надолу, завирам се във всички дупки и прозорци на къщи, където можеш да се завреш, без да те изхвърли охраната, опипвам всички делви, до които треперещите ми ръце могат да се докопат, заради огражденията, и се чувствам като дете, получило неочаквано захарен памук от неизвестен благодетел… Наистина е грандиозно да видиш двуетажни къщи с бани и тоалетни, които по нищо не отстъпват на днешните, с уникални фрески по стените (тях видях по-късно в музея), с кухненска посуда, която изключая, че е глинена, прилича досущ на днешната… И всичко това, отдалечено на 6000 години от деня, в който аз стоя и съзерцавам туй чудо…

  

  Почти като в сън се отправям към вратата, когато дочувам английски, групата току-що е пристигнала и екскурзоводката обяснява подробно „нещата“… Тамън се присламчвам като джебчия, когато с крайчеца на окото забелязвам, че на мното хора търпението е окончателно изчерпано и едва ли ще издържат да направя още една обиколка с групата… Не искам да злоупотребявам и, с натежало от горест сърце, нахлупвам археоложката капела и се изнизвам с унила физиономия… А иначе можех да прекарам тук целия ден, ако не и цялата почивка… Отвън има магазинчета със сувенири, купувам си няколко, влизам в препирни с двамата гърци, продаващи сериозни книги с огромен, снимков материал за разкопките, но на цената на цветен телевизор… Нещо пазарът не върви, сделка няма и потегляме…

  

  Следващата ни дестинация е „Червеният плаж“, взел името си от особения цвят на скалите и пясъка. Тук, за да паркираш, трябва да си бог, защото колите са буквално една връз друга, но аз настоявам Иван да тропне колата пред кофите и да се понасяме… Знаехме, че има около петнайсетминутен преход пеша дотам… Стълпотворението е ужасно и не можеш да се разминеш от народ… Имам чувството, че сме на първомайска манифестация и всички вървим като стадо павиани в крак… Стигаме до едно уширение на пътя и се спираме да изчакаме Иван, който вероятно все още паркира…

  Плажът е пред нас и след няколкоминутно съвещание решаваме, че не сме очаровани и ще търсим други забележителности… Не пропускаме да направим хиляда селфита в минута, защото е важно за историята… Иван идва, тамън паркирал, и му обявяваме, че отиваме да търсим някакъв ресторант „Йоргарас“, препоръчан ни от познат грък на сестра ми, според когото бил „сууупер“…

  

  Слагаме отново Гугъла, но той днес явно не е на наша страна – и след като ни поразкършва напред-назад из околността, ни стоварва на крайбрежна ивица с много таверни… Обикаляме всичките, но „Йоргарас“ никакъв го няма и, в момент на вдъхновение, сестра ми съзира стръмни стълби нагоре и уверено започва да ги катери… Часът е около 15.00, жегата – непоносима, стъпалата – освен че са поне двеста, са извънредно високи, което е смърт за моя скъсан менискус… Убедена съм, че тоя човечец няма начин да си е построил таверната на върха на всичките тези стъпала, но се влача геройски, „изкачвайки Шипка“ на един крак, щото си щадя менискуса… Не спирам да мрънкам под носа си, че „Йоргарас“ можеше да си направи заведението на Хималаите със същия успех, и криво-ляво се добирам до върха, лазейки… Тамън се поздравявам за успешното изкачване и оцелялото коляно – и сестра ми пристига в лек тръс, и заявява, че там „Йоргарас“ няма и нещо й се е бъгнала програмата на Айфона… Знаех си… Не искате да знаете за ругатните на всички езици, които се сещах и сипех наум… Айде са, двеста стъпала надолу и пак сначале… Слизайки, се заглеждам в табелата на съседната таверна – „Пещерата на Николас“ и се сещам, че бях прочела много суперлативи за нея от гърци (а аз им се доверявам, когато става дума за храна), и тя си беше част от предварителната ни програма…

  

  Щастлива съм като на Коледа и се мятам на една свободна маса, точно до водата… В движение поръчвам една малка наливна бира, за да отмия спомена за Еверест…

  Храната наистина е невероятна… Имат всякакви морски и местни деликатеси… Узото и ципурото се леят като вода, а аз преоткривам значението на израза „ледена бира“.

  След малко всички пъшкаме като „бански говеда“ и определено трябва да се раздвижим нанякъде… Следваща спирка: Влихада-beach… голям плаж с тъмен пясък и широка плажна ивица, шезлонгите са безплатни след 18.00 часа… Така че сме тамън навреме… Проскаме се на два двойни шезлонга с размерите на футбално игрище и след разхлаждащо къпане и фредо-капучино, посрещаме залеза на слънцето…

  

  Отново на конете, прибираме се – душ, чисти дрехи и към центъра…

  Харесва ми това невероятно, пъстроцветно стълпотворение от раси, езици, нрави и лято… Мога с часове да обикалям и да зяпам разнородната тълпа… Сядаме в готин коктейл-бар със страхотна музика, пускана от мацка DJ, коктейлите са супер, гледката – божествена… Точно под нас са скъпи апартаменти, със собствени басейни на терасите… Пием си коктейлите и зяпаме как млада двойка си прави селфита из басейна и разни други неща (навярно са младоженци); на съседната тераса малки деца шляпат и скачат с възгласи във водата… Чувството е, че сме на първа линия в лятно кино; и всичко е едновременно прекрасно и някак сюрреалистично…

  

  Часът минава един, плащаме и ставаме… Излизайки, на последната маса виждаме няколко готини лелки с дизайнерски капели, като богати американки… Какво е учудването като ги чуваме да си подхвърлят закачки на български и гръмогласно да се смеят… Аз съм доволна, че има и такива…

  

  Мацките ще ходят на дискотека, а аз съм хвърлила тежки клетви, че кракът ми в нощен бар няма да стъпи, щото всяка вечер е там, а сега съм на почивка… С Иван бавно крачим по малките сокаци, които са пълни с народ, все едно е обедно време, и минаваме покрай един много як бар с готина музика и отворени врати… Точно подминавам и виждам четири афроамериканки с невероятно красиви лица и коси, всяка една тежаща поне 120 кила… Облечени са коя с шорти, коя с минижуп или панталон, но при всички един елемент от облеклото е ушит от еднакъв плат, с еднакъв десен. Приличат ми на някакъв много як джаз-квартет и крачат с невероятно самочувствие и достойнство… Аз съм забравила напълно върлите закани и като омагьосана се залепвам за тях, когато, почти прекрачила вратата, се сещам, че Иван е някъде на улицата и не мога просто ей така да престъпя решението си за въздържание от нощен живот…

  

  Завъртвам се на пети и настигам Иван, без да отварям и дума, че бях на път да прегреша…

  „Офффф, да го… значи, т’ва пусто женско достойнство, без него още щях да се търкалям на бара“…

  

  (Следва.)

  Текст и снимки:

  Екатерина Трифонова

  .

• Санторини

   

  Санторини – 1 част

  Откога се каня да седна и да напиша и аз един пътепис за Санторини… Не, че вече не са изписани томове, но Санторини е въпрос на вътрешно възприятие и при всеки е различно…

  .

  

  .

  18 август, неделя… часът е 18.30 – и, според всички сметки, аз вече трябваше да дишам санторински въздух… Вместо това самолетът е закотвен на пистата повече от час, притеснението ми от предстоящия полет е ударило червено и краченцата в бели чорапки с изути маратонки на арабина до мен не правят нещата по-лесни… Най-накрая летим… Аз в средата, подрастваща тийнейджърка, чоплеща бадеми до прозореца, и хъркащия арабин с чорапите до пътеката… Общо взето, мозъкът ми е в мъгла и се старая да премахна зловещата си физиономия, но съм почти убедена, че приличам на озъбен плъх, приклещен в капан… Тамън започвам да се поуспокоявам и… въздух… аз се старая да дишам на пресекулки в предистерично състояние и чакам индикациите за последния ми полет към земята… Слава Богу, след пет минути положението се нормализира и аз гледам дъвчещата ядки малолетка като хипнотизирана… Сигурно си помисли, че съм гладна, защото ми предложи, съжалително… Самолетът се спуска и едни десет минути лети около острова почти над морето, след което с рязък завой, скърцане и притреперване със звучно тупване се заковава на пистата, като простреляна гарга… Слаба усмивка се плъзва по побелялата ми уста, „благодаря Богу“ и вече съм готова за приключения…

  Човекът с колата ни чака с табела, при което сестра ми благоразумно се отделя от нас и отива да подпише документите, защото за куфарите, които влачим за петте дена, ще ни трябва като минимум микробус и не искаме да се вижда, как ще ги натъпчем в малката като сапунерка „Киа“… Глътваме коремите, куфарите стърчат, вратата на багажника се блъска на всяка дупка, но потегляме…

  Първите впечатления са за много камънак, прах и липса на растителност покрай пътя… Стигаме във Фира – столичния град и имам чувството, че целият свят изненадващо се е изтърсил на острова, барабар с нас…

  

  Откриваме с джипиеса адреса, стоварваме багажа на средата на улицата – като спираме целия трафик, но вече сме тук…

  Настаняваме се… леки, незадушевни, приятелски препирни, кой е с по-добрата гледка, душ и излизаме… Центърът е на двеста метра, кола не върши никаква работа вътре в града, така че за всички ентусиасти да е ясно – на Санторини се ходи много… много и пеш…

  По малките улички към центъра навсякъде има туристически офиси и, въпреки че часът е единайсет, всичко работи на макс… Влизаме в едно и питаме за екскурзиите с корабче до вулкана… На едно място са 30, на друго – на друго 25 евро, с вечеря или без, и най-накрая си стискаме ръцете за 10.30 на другата сутрин… с някакво подобие на пиратска фрегата…

  

  Вечеряме в крайморски ресторант, препоръчан ни от хостесата, на петнайсетина минути от Фира… Храната е разкошна и вкусна… там ходят местните, а ние сме с претенции, защото пристигаме от гръцката столица на морските деликатеси – Халкида… Познавачи сме и с нас шега не бива…

  19 август, часът е 8.30… Всички сме на крак, чакаме да ни сервират закуската и сме екипирани и въодушевени…

  

  Отиваме пеш до лифта и след 5 минути сме на пристанището, където поне час чакаме да дойде нашата пиратска яхта…

  Натоварват ни и след петнайсетина минути сме на Вулкана…

  Гръцкоговорящите сме има-няма десетина човека, така че цялата информация се лее от екскурзоводката на английски, френски и италиански… За нас, ако остане време… Дочувам, че разстоянието до върха е седемстотин метра, и си викам: „Нищо работа“, но, както впоследствие разбрах, това явно се отнася за височината на вулкана… Слизаме и тръгваме по тясната пътека, в началото нещата изглеждат търпими и аз гордо крача с „алпинистка“ закалка… След първото възвишение се появява второ, след това трето и от първоначалния ми комсомолски плам не е останало нищо… Влача се като пребито псе с изплезен от жега език, по малки и големи, черни вулканични камъни…

  

  Псувам наум екскурзоводката и седемстотинте й метри и се моля преизподнята да има край… Оказва се, че има… но има и последен напън по една стръмна урва, където камъните се свличат барабар с теб, и общо взето системата е две напред, една назад… Иван ме издърпва като куфар на трудните места и разгеле… на върха сме… Аз на момента забравям за умората, жегата и прахта и въодушевено се вра между скупчените групи, защото съм дошла да видя действащ вулкан, пушеци и лава и с нищо по-малко няма да си тръгна…

  

  Вамирам екскурзоводката, която вече е свършила официалната част и бръщолеви съвети за ресторанти и магазини… Решавам да се включа:

  – А за нас, на гръцки, нищо ли няма да обясните? – яхвам метлата аз… Бясна съм, щото може и да знам английски, ама съм в Гърция и чувствам, че съм си в правото да ми говорят на гръцки… –
  – Аз действащ вулкан така и не видях, та ако може да сте така любезна да ни обясните къде е? -продължавам да настоявам, уж възпитано…

  – Ама аз обяснявах досега на групата – като не разбирате езици, да сте казали! – озъбва ми се тя… Явно вече се заяждаме…

  – Вижте, следващия път предупреждавайте, че в Гърция трябва да говорим чужди езици, за да посетим екскурзията ви!? – не се предавам аз…

  – Ами върнете се до ей онзи хълм и там ще видите кратера и пушека, който излиза от пукнатините… Само че трябва да бързате, защото корабът ни чака…

  

  Вече съм истински бясна, събирам останалите блеещи от нашата групичка и хукваме да ударим едно селфи пред демонския пушек… Той пък един пушек, ако запалите един конус черно, ще се разпуши и разсмърди повече… Как да е, снимаме дръгливите напъни на най-големия морски вулкан в света и удовлетворени поемаме надолу…

  Обратният път е по-лесен и чак сега гледката, която се простира пред нас, ни възнаграждава за трите кофи пот и пепел по краката…

  

  Чувството, че си покорил върха на света, се засилва от синевата на небето, сляло се с морето някъде далеч в безбрежността на хоризонта… Туристическите корабчета се стрелкат като гларуси около снагите на огромните круизни кораби… Напомнят ми грозното патенце, което срамежливо танцува около красивия бял лебед… И някак просто чувстваш, че ТИ, именно ТИ си създателят на този момент и тази картина… почти като Бог…

  

  Вече сме долу и естествено всички нас чакат, но аз отмъстително ситня като прима-балерина на Большой, щото ще дразня максимално… Не, че тя е впечатлена… такива като мен среща ежедневно, но трябва да се защити балканския патриотизъм… Сакън, в Британския музей или в Лувъра, кой говори на български или гръцки?!?

  Отново сме на кораба… Екскурзоводката явно в знак на помирение ми съобщава, че след малко стигаме при „вулканичната кал“ и, ако имаме намерение да се къпем, е време да сложим банските…

  

  Изглежда доста по-лесно, отколкото е всъщност… Има здраво вълнение и аз с моряшка походка се понасям по стръмните стъпала към тоалетната…

  Тя е с размерите на кибритена кутийка и висока точно толкова, така че възможностите са две – или сядаш на цокалото, или се сгъваш в кръста с присвити колена… И ето ме – сгъната в кръста, пиратската черупка се люлее във всички посоки, опитвам се да запазя равновесие на един крак, изхлузвайки полепналия потен клин, и се моля някоя вълна да не ме прати върху опиканата тоалетна до мен…

  Нахлузвам банския със скърцащи зъби, слагам чиста риза и сламена шапка и изгребвам – като пиян тираджия до палубата…

  Навсякъде около мен седят спокойни европейци и японци, тук-там по някой американец, за които моята екзистенциална криза в трюма изглежда нереална… Виждам калното море отдалеко, там вече са спрени два големи кораба, така че ние се нареждаме на трета линия… Свалят дървения парапет отляво и скачаме… В началото си мислех да изпраскам някой високотехничен скок, но като видях, че всички го дават хаирлийската, не рискувам и се пльосвам по гъз… Водата е леденостудена и в първия момент направо ми секва дъхът… След няколко загребвания усещам благотворната й свежест върху прегрялото ми тяло и се отправям към калните води…

  

  Още стотина метра и водата става топла, като в центъра на вулканичната кал; усещането е, че си в джакузи… Освен гадния, жълт цвят на водата, за който прочетох, че съдържа редки минерали, извиращи от недрата на Земята (изключително благотворни за кожата), самата вода е някак мазна и лепкава… Разминавам се с две французойки, които са наплескали жълт нанос на лицето си като маскаq и се двоумя дали да не последвам примера им.. Pа щастие, не го правя, защото – както по-късно разбирамq от жълтата пета на крака ми… измиване няма… Цяла седмица я търках с какво ли не, безрезултатно… Връщаме се на кораба и след посещение на близкото малко островче за обяд с ужасна храна (предназначена за преминаващи туристи) и панорамна разходка около острова с много снимки, виждам пристанището на Фира пред себе си…

  

  Собствениците на магаренца веднага наобикалят чужденците и на цената на билета за лифта – 6 евро, им предлагат да яхнат магаренцата за безкрайните стъпала догоре… Както с гордост забелязвам, хората са информирани за борбата на природозащитните организации за забраната на тази ужасна практика и мълчаливо подминават собствениците… Иван решава да се изкачи пеш, за което може би после горчиво съжалява, заради смрадта и наслоената магарешка тор по стъпалата, а ние се мятаме на лифта и след пет минути сме горе…

  

  Душ, чисти дрехи и сме отново на линия, обикалящи безкрайните малки сокаци, пълни с магазини, кафенета, барове и местенца за хапване… Цените на дрехите са като в Париж, така че за пазаруване и дума не може да става (е, аз все пак не се въздържах), и сядаме в един от многото коктейл-барове на ръба на калдерата (кратера), за коктейл „Маргарита“ за мен и невероятна, светлинна феерия… просто неземен разкош от цветове…

  

  Вечеря в улично мезедополио, с различни санторински мезета и хубаво бяло вино… Виното, дори и наливното, навсякъде в Санторини ми хареса… Имат добре-развита винена индустрия и вината им са първокласни.

  

  (Следва.)

  .

  Текст и снимки:

  Екатерина Трифонова

  септември 2019 г.

  .

• Цървули

  .

  Разказ от Вехлиджан Ахмедова

  .

  Дядо Ахмед бе старец на преклонна вече възраст. Раменете му бяха се свлекли от тежестта на изминалите години, а старото шаячено палто висеше на тях като чул, покрит върху чучело, което стърчи насред селски бостан. Дълбоки бразди бе чертал животът с безжалостна ръка по лицето му и всяка една от тях криеше в дълбините си своя история – по една за всяка от четирите рожби, които бе погребал в земята черна, друга – за къртовския селски труд по нивите на кооператива, трета – за името, което му взеха, и много други, които вече бе погребал нейде из дълбините на спомените си…

  Седем деца бяха му се народили през годините, от които бяха останали живи само трима сина. Най-малкият – Исин бе останал да живее при него с жена си и двете си дъщери. Къщата – кирпичена постройка не бе от големите, но бе приютявала много челяд, комшии и рода. Беше последната къща, с която завършваше селото. Отдалеч изглеждаше като мома, останала сама насред нивята, разтворила ръце за прегръдка, а ризата й се белееше и раздуваше от вятъра.

  Стъпала, направени от дялан камък, водеха до верандата й, откъдето човешкият взор достигаше напред към съседното село Кючук бунар (дн. Мали Извор); наляво проследяваше пътя, криволичещ из пшеничените ниви, опасани с пояси от млади дървета; вдясно се виждаха покривите на другите селски същи, които изглеждаха като калпаци на млади момци, а малко встрани, в близост до зеленината на пояса на село Кара Аптуллах (дн. Божан), се бяха сгушили селските гробища, където един до друг, по братски, лежаха и християни, и мюсюлмани.

  В двора на къщата клони виеше високо и многолетно черничево дърво, под което дядо Ахмед бе намерил жилата на сладък извор и бе го сътворил в бунар, откъдето често невестите и младите моми идваха да си налеят вода. На същите клони лете той завързваше една дъска, която покриваше с тъкана черга, за да послужи за люлка на внучките и децата от махалата.

  Всяка заран дядо Ахмед отваряше очи и казваше на Всевишния:

  – Пак не ме искаш… Даряваш ми още ден да походя из селото си, да погледам полята и пъстрите им килими, да чуя как зрее хлябът по пшеничените ниви… – И благодареше, отворил длани към небето.

  Сетне се надигаше с въздишка, породена от болежките по снагата си, навиваше на руло стария, кърпен дюшек, шит от стара аба, и го опираше о стената. Туй бе леглото му години наред. Надяваше потурите, слагаше шитата на ръка от баба Айше раирана риза с небесен цвят и се отправяше към верандата.

  Сядаше на трикракото си дървено столче, палеше цигара „Слънце“ и жадно всмукваше от нея. Тютюневият дим се разстилаше пред очите му, образувайки в началото гъсти кълбета, които после бързо се разсейваха и отваряха кръгозора му.

  Погледът му се рееше волно и обгръщаше далечината на хоризонта. От изток слънцето бавно, но сигурно простираше лъчи, обагряйки цялото небе в кървавочервено, а росата къпеше всичко наоколо. Раждаше се новият ден.

  – Досущ като човешкия живот – мислеше си дядо Ахмед. – И той се ражда с кръв и болка, а после… после зависи от вятъра, къде го е отвял и колко листа от дървото му е обрулил…

  Щом се насладеше на утринната приказка, дядо Ахмед хапваше обичайната попара, след което туряше калпака и го опасваше с дълго платно; отиваше до сайванта и откачаше от един гвоздей, забит на стената, своите цървули. Сядаше на земята и, мърморейки нещо под побелелия си мустак, започваше да навива вървите им, след което тръгваше на обичайния си обход из селото.

  Вървеше леко приведен напред, с ръце, заключени отзад на кръста си; спираше тук и
  там, гледаше, любуваше, а друг път – псуваше…

  Често, когато видеше из нивата до къщата си трактор или комбайн, отиваше дотам и завързваше разговор с работниците. Интересно му беше как се променяше светът, механизираше се, растеше…

  – Едно време – думаше той, – всичко съм правил с ей тия две ръце. Орали сме на ръка, сели сме на ръка, жънали и вършали сме пак на ръка. Какво знаете вие, сегашната младеж? Всичко ви е лесно. Ако някой имаше вол, беше късметлия, а конят беше чорбаджийско дело.

  – Сега времената са други, дядо Ахмед. Ей на, виж, ние сме с гумени галоши, а ти все още с цървули ходиш – с насмешка му отвръщаха те.

  Тъй минаваха дните из селския живот – младите на работа в ТКЗС-то и заводите, а
  дядо Ахмед – на раздумка по комшии, на помощ при своя дългогодишен приятел – дядо Ботю или просто мереше сокаците на селото със своите цървули. Само през зимата ги сваляше и ги закачаше под сайванта. А то къде ли можеше да иде из преспите?

  И, щом пукнеше пролетта, дядо Ахмед поемаше отново по обичайните си задължения. Това му бе останало само като утеха; усещаше, че дните са му преброени.

  Един ден дядо Ахмед изненада всички. Беше заменил кожените цървули с гумени, от онези, модерните, дето ги даваха от ТКЗС-то, продаваха във всички железарски, та и в селския смесен магазин.

  – Дядо Ахмед, къде остави цървулите? Да не ги продаде? Ето, сега и ти си модерен – шегуваха се комшии и съселяни.

  – Ударих тото – отвръщаше им дядо Ахмед.

  Всички мислеха, че дядо Ахмед наистина е хвърлил цървулите завинаги, че е приел новото и съвременното, въпреки че все още носеше своя калпак и своите потури, за които казваше, че са му наследство.

  Веднъж, в един от онези знойни летни дни, в които маранята се стелеше като огнена покривка ниско долу над земята, а слънцето прижуряше неистово, в дома на дядо Ахмед дойде един от комбайнерите, които прибираха хляба на селото по близката нива, намираща се до дома му.

  – Дядо Ахмед, дядо Ахмед, дошъл съм да си налея вода от кладенеца, че изгоряхме в тая жега – рече той.

  – Налей си, налей, чоджум. Арно е слънцето ни, благодат е това. Как иначе ще зрее хлябът народен? – отвърна дядо Ахмед.

  Младият мъж, гол до кръста и с шапка на главата, направена от вестник, пусна кофата в дълбините на кладенеца. Дъното й се удари във водата и тя забълбука, което значеше, че се пълни. Сетне заиздърпа бавно въжето, навивайки го около кладенчовата макара. Водата бе студена и кристално чиста. Утоли жаждата си, изми почернялото си от слънце лице и наля в стъклените бутилки, които носеше със себе си. Облегна се на ствола на черничевото дърво и се загледа… Изведнъж погледът му се спря на вратата на Дядоахмедовата къща. Над нея, под стряхата, закачени на един ръждив пирон, висяха цървулите му – кърпени и протрити.

  – Ти още ли ги държиш тези цървули, дядо Ахмед? – попита той.

  – Да, още. Докато съм жив, ще са там. После… да става, каквото ще – рече дядо Ахмед.

  – Виж какви нови гумени си имаш. От новото поколение са, модерни. Защо са ти тези вехтории?

  Дядо Ахмед се замисли, погледна в очите младия мъж и рече:

  – За да не забравям откъде съм тръгнал, чоджум! Никой не знае къде ще стигне, с какво и как. Дали ще го посрещнат като чирак или като чорбаджия, дали ще се изкачи на високо или не, дали ще изгради палат или ще живее в кирпичена колиба като мен – това няма никакво значение. Всичко губи своя смисъл, ако забравиш пътя, който си извървял, обувките, с които си бил. Дървото расте и извива клони до небето, когато корените са му здраво впити в земята… Никога не забравяй откъде си тръгнал, защото животът е колело и не се знае къде ще спре…

  Двамата мъже стояха, облегнати на ствола на черничевото дърво, и всеки един от тях мислеше за своето време – единият за кожените цървули, а другият – за гумените…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  https://www.facebook.com/vehlican.ahmedova/posts/pfbid0gXQaWh7W5VUBfxE3xjrVWtjWTMGUzDN1gAcmcDQUrtUckBx9cPcaCbm1R7NrQN7ml

• В неделя

  .

  В неделя Бог си почива от сторените дела
  и ми хрумва една мисъл красива – в неделя Бог е жена.
  Родила е всичко наоколо и сега в леглото спи,
  и като сняг са дълбоки белите й коси.

  Измила е къщата и свети къщата от чистота,
  и в къщата слиза небето, защото Бог е жена.
  В неделя и само в неделя тя може да спи до обяд –
  ушила е и е изпрела дрехите на този свят.

  Изпрала е всичките ризи на всичките свои мъже
  и е сресала буйните гриви на ветрове и коне.
  Сготвила е храна – от снощи – и е омесила хляб,
  и сега спи още и още – в неделя Господ е слаб.

  В неделя Господ е хубав – като заспала жена.
  А сега – тихо, ни дума, ни думичка за това,
  ни дума за Бог и жената… В неделя Бог е жена.
  Следобед ще изведе децата да се търкалят в снега.

  .

  Николай Милчев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Велина Минкова гостува в „Глаголницата“

  .

  В „Глаголницата“ тази неделя, 22 януари, посрещаме Велина Минкова.

  За какво се разказва в книга със заглавие „Доклад на зелената амеба за химическия молив“? Доклад? Зелена амеба? А „бразилски храст“? За тези неща, но и за творческото писане изобщо, ще разговоряме с писателката и преводачка Велина Минкова.

  Велина има изградена своя техника за писането на разкази, свързани с пътуване. Сред последните й ангажименти за 2022-ра година е точно един такъв курс под домакинството на Фондация „Елизабет Костова“. Ще попитаме и за преподаването. Как се изгражда такава методика?

  Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015) и на два сборника с разкази – Red Shorts (на английски език, „Колибри“, 2001) и „Бразилски храст“ („Колибри“, 2018). Живее в Париж, където пише и превежда художествена литература на български, английски и френски.

  „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, както и „Бразилски храст“ могат да бъдат закупени в електронен формат тук и тук.

  Един от нейните кратки разкази – „Сватба“ е достъпен ТУК.

  Линк към срещата – в навечерието на събитието.

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“

  .

• <<
• 1
...
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
...
• 77
• >>