литература
- Шести литературен сборник – обръщаме се към Вас
.
Приятели, за пореден път се обръщаме към Вас, за да издадем нова книга.
Това ще е шести пореден сборник с разкази и стихотворения на български автори от различни страни и континенти!
След „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула” (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019) и “Възвръщенци” (2020), вече се подготвя новата книга.
Петте издадени досега книги И този път разчитаме на всички, които обичат литературата и родния език, да се включат в общото и безкористно дело. Защото тези, които са участвали в издаването на предишните сборници, знаят – книгите ни са напълно безплатни и те, освен че могат да се намерят без пари в «Български книжици», могат да бъдат изтеглени и онлайн от всяка точка на света, от безплатната книжарница към сайта Eurochicago.com.
Припомняме Ви, че на кориците на сборниците са изписани имената на хората, които даряват средства за общото дело, а всеки, дарил дори и един лев, ще бъде отбелязан на страниците на Еврочикаго и ще получи информация за представянето на бъдещата книга. През годините, освен в София, сборниците са били представяни и в други градове в страната и по света – Чикаго, Велико Търново, Прага, Пловдив, Скопие, Кишинев, Пазарджик, Бяла. А екземпляри от тях се съхраняват не само в българските библиотеки, но и във Вашингтон, в Конгресната библиотека.
Инициативата, освен с безплатното разпространение на книгите, е уникална с това, че обединява автори, читатели и спомоществуватели, живеещи в различни страни, около едно народополезно дело, за развитието на българската литература и култура.
Включете се и Вие!
Hали най-голямата радост е общата!Възможните начини на спонсорство са следните:
.
1. През системата за онлайн разплащане ПейПал (PayPal), с банкова карта или с кредитна карта:
Чрез защитената страница на PayPal може да направите дарение с кредитна или дебитна банкова карта, или чрез Вашия личен PayPal акаунт, като изпратите пари на имейл: [email protected] . Средствата ще постъпят в ПейПал сметката на идейния вдъхновител на сборниците и основен спомоществувател на първите три от тях, д-р Виктор Хинов.
.
За да изпратите пари през ПейПал, може да използвате някои от посочените по-долу начини:
а) чрез линка:
https://www.paypal.com/donate?hosted_button_id=KPBNPB8JQW3VG
‘
б) чрез бутона:‘
в) чрез QR code
.
2. По банков път в България:
На банковата сметка на Мариана Христова (редактор на сборника):
BIC: CECBBGSF
IBAN BG78 CECB 9790 10C7 5735 00
Central Cooperative Bank (Централна кооперативна банка)Повече подробности за бъдещата книга може да научите ТУК.
И накрая Ви напомняме, че може да откриете и изтеглите досегашните пет сборника от нашата безплатна онлайн книжарница с адрес:
http://books.eurochicago.com/thank-you/
.
- Курбанът на бай Миле
.
Разказ от Златка Колева
Илюстрация: Vesel55.blog.bg Ангелът на смъртта отиде на гости у Миле Клисаря и къщите изпукаха от дълбоката въздишка на селото. Отдъхнаха си всички, защураха се насам-натам, да приведат в ред земните си работи преди да се отправят към отвъдното. От много време и повече нещо мореше хората и те предаваха Богу дух надве-натри, без да могат да се поопомнят и да стегнат багаж за последния си път. Само Миле знаел кой кога ще умре, вътрешен човек бил – разправяха старците – с Душегубеца въртял алъш-вериш и трупал капитал за небесното царство. Криви бяха хорските приказки, но Миле не спореше, ни една душа не беше погубена, осторожен беше Ангелът и право носеше душите, сновеше нагоре-надолу, докато каталяса от мъка и той и спря в колибата на Клисаря. Другарувал беше с него, откакто Миле се помнеше като малко момче пред попската порта. Баща нямаше, а майка му се поболя от хорски одумки: „Бягай – рече тя, – при дяда си попа, там кора хляб все ще има за тебе“; рече и свърши… И тъй Миле се привърза към камбаната, него караха да я бие, върза се с въжето й за оня свят и често виждаше да слизат по него ангели, едни даваха живот, други взимаха.
Леко и небрежно течеше времето и тъй неусетно измени хода си, че се завъртя и кривна от пътя си, дядо поп изчезна безследно, продъни се някъде в кривиците му, кривна и камбанарията и от голямата черква остана малко черкве. „Не питай – рече Ангелът, – не питай що е тъй, Миле, ами изправи светилището, право го вдигни, право да ходят хората, криво да не мислят.“ Изгърби се клисарят, преви се под думата на Ангела, пости и плака, как ли не го моли да почака още малко, да отложи жетвата, морът да ги подмине. Ами, не му е дошло времето, улисани са всички, преливат от пусто в празно, на баир лозе садят, грозде от тръни чакат. Пък като се поправи времето и хората ще изправят думата си, пък тогава отвесно ще вдигнат камбанарията, право нагоре да сочи куполът, че и ангелите право да слизат, да не се мъчат и те по кривата черква. Всичко ще се нареди – и попче ще си доведат, ще го грабнат още от семинарията, булка ще му намерят, да мете и премита храма, да хортува благо на бабите. Даже курбан ще заколят, най-ваклото агне ще гътнат, агне без недостатък, всички да ядат, да се наситят, че и на Бога ще сипят, дето се вика, знаят си те и ред, и закон Божий, ама, нейсе!
Едно мислеха, друго ги залюля. Люшна ги време безпътно. Изпогубиха се хората, не виждаха вече камбаната. Само бай Миле стърчеше под нея, обесен на въжето й, и викаше по цял ден, колкото му глас държи: „Днес да се готви еди-кой-си!“, викаше и удряше, а камбаната дрънчеше на месинг, от по три лева килото. „Еди-кой-си“ като чуеше името си, бързаше да се поумие отгоре-отгоре, вадеше новия кат, скътан за умрело, и търчеше към гробището с китка босилек. Други пък, дето не хващаха вяра, че връзка има в чрезвичайните събития, тъй си пътуваха нагоре със земната кир, цъклеха се по стоборите със зейнал поглед, убедително втренчени в тукашния мир. Викаше Миле по цял ден, дрънчеше онова ми ти камбанище, а вечер, щом слезеше от въжето, увещаваше Ангела: „Ела ми гостувай дома, с курбан ще те гостя, таман сега става добитъкът…“ Склони глава Ангелът, помилва Клисаря по челото, преви се под словото му, мъчно му стана за хората. Що са хортували с Миле, що нещо изяли, изпили – никой не знае, но инак осъмна селото, скоротечно време докара сговорът им.
Изтече, ми и отмива времето, бързо засипа храм и дворове, чисто почисти леш, мръсотия, друг мирис довея отнейде, на вино, елей, на овнешка тлъстина. Плъзна мирисът през деретата, прескочи камъни и дървеса, доведе млади момци, млади юнаци с прави мисли. Плеснаха с ръце момчетата, то не бе място, то беше трапеза, ухае на дом и на Господ… „Тука – рекоха те, – бели ръкави ще вдигнем, бели къщи ще построим, а там в средата черква ще има, право нагоре ще гледа куполът, златна камбана в небето ще бие.“ Рекоха, сториха, случи се. Право изправи се времето, стигна от радост до Слънцето, оттам се спусна по купола бяла попадия, по цял ден храма редеше, с благо гощаваше хората, а заран и вечер камбаната пееше:
„Миле, помилван от ангели,
Миле, вакло агънце,
курбан ли, Миле, ще вариш
или курбан ще ставаш…“––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Емигрантски блус
Гласът на неуседналите
Илюстрация: Авторът .
Живеех в покой, но ми липсваше нещо
и често за родната стряха се сещах –
нали там ме чакаха близките хора
и детският спомен за първа изгора…И тръгнах: летище, паспорт и билет,
контрола и пълен докрай самолет.
После бяла мъгла аероплана обгърна
и колко се радвах, че щях да се върна!През няколко часа на слънчев покой,
надежди, мечти и съмнения рой
у мен като купове звездни изгряха.
– И ето, че зърнах те, о родна стряха!…Отново ме срещна ти в добата нощна,
посрещна ме хладно, с прегръдка немощна.
Ти казваш – добре си, но нямам утеха –
свалена от теб е поредната дреха
от шепа мъжаги във скъпи костюми.
Те вместо на дело, обичат те с думи…
И сълзите твои на злато обръщат,
и вместо с воал, със ярем те загръщат.Но пак си прекрасна, макар и ранена –
красива си даже във вехта премена.
Духът ти сломен е, но още си жива
и знам, че надеждата в теб не изстива.
Промяна бленуваш – и ето, аз ида
и исках усмихната днес да те видя.
И, както преди, да танцуваме блус –
на плажа, с целувки солени на вкус…Приемам я тази прегръдка немощна
за блудния син насред добата нощна.
Мен трябват ми само тез няколко мига:
прегръдка, целувка и… толкоз ми стига.
Но и пулса ти искам сега да го чуя,
тече ли кръвта там, с горещата струя?!
И пазиш ли спомена още за нас –
за тез, неприелите чуждата власт?!
За тези, които поеха натам,
където доскоро свободата бе храм……
Аз после потеглих към старата къща,
където щастливите дни се завръщат,
но никой не тичаше с топката в двора,
не чувах да шепнат и влюбени хора…
Там, в къщата празна елхата не свети,
а вредом сноват в тъмен тон силуети.
Романтика сякаш му липсва на мрака
и никой пред киното днес не ме чака…
Защо ли ме носи насам сантиментът?!
Какво още искам от „старата лента“?!
Усмивките в нея размиха се в жълто –
на тяхното място тъгата нахълта…Но вино налейте ми, днес ще ликувам
и своето детство сега ще празнувам!
Отново тук Коледа бяла ще срещам
и майчина ласка над мен ще усещам.
Навън ще замръквам, звезди ще броя
и близо до огъня тихо ще спя,
а щом пак изгрее над мен пролетта,
ще стана аз същата луда глава!
До късно ще тичам след топката в двора,
ще чувам как шепнат си влюбени хора
и сам ще се влюбя по детски, в захлас,
в красиво момиче от по-горния клас.И джинсите никой не ще ми отнеме –
забранения символ на нашето време.
Момчетата с дълги коси на хипари,
пияни от блус и от звън на китари.
Богати и бедни, ний все бяхме равни,
почти кръвни братя, макар своенравни.
И водехме битки за футбол и дами –
мъже на петнайсет, но вече големи,
които смутено пред киното в мрака
с цигара в ръка две момичета чакат.…
Ала виждам, героите вече са стари –
животът ги смила, косите им шари…
Те всички отново са равни и днес –
обаче, духът им скован е от стрес…
Аз срещнах съсед, беше рок-музикант –
обичан от всички, изгряващ талант!
И, пеейки, сякаш запалваше с огън –
той бе наш кумир и целунат от Бога.
Мечтаеше лодка моторна да има
и с нея да стигне до брат си във Лима.
Не щеш ли, похвалил се как ще пътува
и казал, че няма за тук да тъгува…
Наскоро след туй за властта станал лош,
свободния порив му срязали с нож…
В морето бил хванат и тикнат в затвора –
лежал три години край Стара Загора…Когато го срещнах, аз едва го познах…
Прочетох в очите му болка и страх.
Словата му вече не хвърлят искри,
и песен в гърдите му днес не звучи…
Едва се придвижва, скован от артрита –
за помощ чиновници ходил да пита.
Решили, че нямал на пенсия право –
от заем на заем – закъсал го здраво…
Парите не стигат, животът изтича,
а родната стряха на глад го обрича…Прегърнах го силно, за спомен го снимах –
говорихме пак за далечната Лима
и седнахме после да пийнем (по две)
в кварталното сгушено бар-кафене.
Послушахме „Purple“ и „Диана Експрес“,
ала пак не прие обичаен мой жест…
(да почерпя поисках, но отказа ми той…
такъв е приятелят мой, стар герой –
човек на достойнството, рок-музикант,
на честта кавалер и погубен талант…)
Запали цигара, после в мене се вгледа
и ручейче бликна към скулата бледа,
а щом го погледнах и аз във очите,
потъна там детството мое с мечтите…Затова, пак летище, паспорт и билет –
контрола и пълен докрай самолет!…
Издигна ме боингът отново в простора,
погледнах към родната стряха и двора,
в небето турбините път начертаха,
а моят приятел отдолу ми махна…
Помахах и аз, рекох: „Дръж се, човече!“,
после струйка по скулата моя потече.Така го запомних – нагоре погледнал,
усмихващ се тъжно и вече уседнал…
Сетне бяла мъгла самолета обгърна,
а аз си повтарях, че пак ще се върна..
Фил Бандов
Аерогара София, Терминал 2,
2021 г.––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Сън ли бе?
Илюстрация: Vilamulher.com.br .
Хоризонтът с гребенче разресва
на облак меките къдрици.
Зад тях намига слънце весело.
Утро е. Къде са птиците?
Политнали с любов едно към друго,
ятата в нас са, до зори будували.
Стаено под ресниците учудване –
случи ли се или сме сънували?Сън било е. Погледни реката!
Понесла снощи стенещи талази,
яростно, от бряг към бряг се мяташе.
Сега ги гали с пръстчета атлазени.
Тревите нощни, кожата прогарящи,
тласкали телата в танц неистов,
сега постеля – кадифена и отмаряща,
с капчици роса, като мъниста.Защо изпръхналите устни още страдат,
нали отпратихме далеч сланите зли?
В съня навярно – страстно, безпощадно
целувани, до изнемога, са били…
Открехвам ги и утолявам с росно цвете
жаждата, останала по тях.
Залюляваш се, разнежена, в ръцете ми…
Господи, обичам този смях!Людмил Нешев
–––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
- Следлетен, топъл калдъръм…
Илюстрация: Авторът .
Следлетен, топъл калдъръм,
отгоре птицата,
чимширът и морето –
дете, високият черковен звън,
параклисът, свещицата в сърцето му.Неделен дим,
прозрачна мараня;
невидна ладия над пяната танцува,
сияйно по гердана на брега
и тъжно, щом брегът от теб отплува.Изгрява заливът със синя диадема,
по пладне вятър в пясъка искри,
там, паднали от свода на Едема,
запяват ангелите
в мъхните скалии шепнат дълго в блесналите пръски
за солна влага и за мед,
за сбъднати небесни ласки
и за перата
с вятърния креп.Гори небе над пенните вълни,
догаря слънчев шепот над асмите,
а в утрин
птицата блести
по бреговете, стигнали скалите си.Следлетен, топъл калдъръм,
предесента, смокинята, детето;
животът – крехкият ни сън
и някъде
– свещицата в сърцето му.Васил Славов
–––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
- Дяволски райска история
.
Разказ от Красимир Бачков
Приказният залив Болата. Снимка: Еxperience.bg Ще ви разкажа една тъжна история, случила се на хиляди километри от родината. Беше преди повече от десет години, в Чарлстън, Южна Каролина, САЩ. Нелепо останах без работа за около три месеца. Разполагах само с четиридесет и два долара през това време. Уж бях отишъл да работя, за да спечеля пари, а затъвах всеки ден в дългове за ток, вода и квартира. Делях една стая с руснак, на име Игор. Пет години по-млад от мен, той работеше вече четвърта година тук. Беше сменил доста места и професии, но напоследък беше личен секретар на една еврейка от руски произход, на име Елза. Всъщност, Игор беше станал любовник на Елза, а тя го използваше да обикаля всички емигранти, устроени от нея незаконно на работа. Тя държеше неформалния пазар на труда в Чарлстън и печелеше от всеки работник добър процент от заработеното от него. По-рано Игор работеше като помощник сервитьор в ресторанта и допълнително в пералнята на най-големия хотел в града. Събираха му се около шестнадесет часа работа на ден. Пестеше всеки цент, защото искаше, като се върне в Петербург, да открие няколко салона за красота. Казваше, че това било сигурен и чист бизнес. Двамата деляхме една стая. Дюшеците, на които спяхме направо на пода, бяха един до друг, както и винаги готовите ни за път чанти. С Игор се разбирахме, но не бяхме приятели. По характер той беше мълчалив и хладен, докато аз бях емоционален и бъбрив.
Напоследък руснакът ме дразнеше всяка вечер. Прибираше се с тузарското „БМВ“ на Елза, с което обикаляше работните места на нейните хора, и сядаше на дюшека. Вадеше тлъста пачка долари и демонстративно започваше да ги брои. Понякога изкарваше до петстотин долара на ден. За месец припечелваше сума, доста по-голяма от заплатите на повечето американци. Всеки от нас си готвеше сам в кухнята. Огромният хладилник беше пълен с бутилки водка, шампанско и бира, собственост на Игор. Доволен от спечеленото, руснакът си наливаше някакво питие, като не забравяше и мен, разбира се. Той беше наясно, че съм останал без средства, но не предлагаше да ме устрои някъде на работа, макар да имаше тази възможност. От някаква безсмислена гордост, аз не го молех за това. Опитвах да се справя сам, но без познати и с лошия си английски не успявах. Така се докарах дотам, че с последните си долари купих килограм краве масло, пет килограма брашно, торба картофи и опаковка с някакви мексикански чушки. Един ден влязох в ролята на шеф – готвач и с подръчните продукти сготвих огромна тенджера картофена яхния. Приготвих и прости содени питки, вместо хляб. Храната трябваше да ми стигне поне за седмица, но едва ли щях да мога да я изям. Благодарение на мексиканските чушлета, яхнията стана люта като отрова. Вечерта Игор се прибра без колата, доволно почерпен. Беше катастрофирал и оставил „БМВ“-то в сервиз. В приповдигнато настроение, той извади от една торба бурканче черен хайвер и го размаха пред носа ми:
– Истински руски, черен хайвер, Христо! Най-доброто мезе за водка и шампанско! Водчица ще ти налея, разбира се, но от хайвера ще ти дам само едно зрънце, да опиташ!
– Разкарай се с глупавия си хайвер! – отрязах го и си сипах чиния гореща яхния.
От алкохола, види се, Игор беше изгладнял. Той си препече няколко филийки хляб и ги намаза с хайвер. Седнали на една маса, всеки ядеше от своята храна. Аз не поглеждах към чашата с водка, защото от лютата манджа устата и стомахът ми изгаряха. Само чиста водица щеше да угаси тоя пожар. И уж хайверът беше голям деликатес, но ароматът на яхнията изглежда се оказа по-привлекателен за руснака.
– Ако искаш – предложи Игор, – да ти дам филийка с чер хайвер, срещу малко от твоята яхния!
Мълчаливо отказах. Това го амбицира и мизата стигна до три филийки с чер хайвер, срещу чиния яхния. Станах и му сипах пълна чиния от гозбата ми. Опитал я, той се опари и гаврътна пълна чаша водка:
– Ти не разбираш каква великолепна манджа си сготвил! – с пълна уста ме похвали руснакът – Баба ми, като бях малък, готвеше така!
– Всичко българско е прекрасно! – невъзмутимо се изфуках, гледайки го сърдито.
– Знам! Имам познати, които са идвали на почивка на Черно море! Плажовете ви, казват, са хубави!
– Не са само плажовете! Няма планини, толкова красиви – нито в Европа, нито другаде по света, като нашите! Там и въздухът е чист, и водата е като магия! Веднъж дишаш ли наш въздух и пийнеш ли вода от планински ручей, винаги искаш да се върнеш отново там!
Игор неусетно беше излапал яхнията и пресушил сам цяла бутилка водка. Той плъзна по масата бурканчето с останалия хайвер към мен и отиде при хладилника. Върна се с бутилка шампанско. Наля в две чаши и след като се чукнахме и отпихме, предложи:
– Разкажи за твоята България! (Произнасяше „х“ вместо „г“ и се получаваше Бълхария.) Ако с думи ме убедиш, че е толкова хубава, ще платя вместо теб наема ти за месеца! А, ако ме изкушиш да дойда някой ден в родината ти, още утре ще те устроя на работа! Съгласен ли си?
Естествено, приех. Руснакът беше доста пиян, но предложението му си струваше, стига да не го забравеше до следващия ден. Без да мисля много, започнах:
– Виждал ли си истинска жена?
Той смешно разпери ръце:
– Че какви са жените, които виждаме всеки ден? Фалшиви ли?
– Истинската жена е с много бяла кожа на лунички, червена коса и зелени очи!
– Така изглеждаше котаракът ми в Петербург, на име Рижко!
– Червената коса на една истинска жена е точно като цвета на скалите край най-красивия черноморски залив – Болата! Това е малък залив откъм север, до нос Калиакра. Дъгата на плажа опасва плитка вода, която се нагрява бързо от слънцето. Още в края на април човек може да ходи на плаж там. Откъм сушата се провира малка рекичка, с удивително чиста вода. Тя е обградена с тръстика и се влива в залива. На фона на червените скали, небето е тъй синьо, все едно е рисувано от дете! Нито Сейшелите, Бали, Хавай, Малдивите или остров Пукет могат да се сравняват с тази малка черноморска перла! Трябва да стъпиш на нагретия от слънцето пясък, да се гмурнеш в бистрата вода, за да разбереш, защо живееш на този свят!
– Добре! Убеди ме! Утре ти плащам наема за квартирата! А как ще ме излъжеш да посетя България? – завъртя дяволито очи руснакът.
– Няма нужда да те лъжа! Само ще те заведа в Родопите, най-българската планина у нас!
Рила напомня на Алпите, а Пирин е като част от Кордилерите! Стара планина е самобитно българска, но в Родопа има нещо вълшебно, като от приказките! Там потоците са пълни с пъстърва, а тревата е тъй свежо зелена, че ти се иска сам да я захрупаш! Има толкова чиста енергия в дърветата и скалите, че се зареждаш за месеци напред! Родопа е планината на всички богове! Ако искаш, всеки ден ще ти разказвам за едно място в България, без да ми дължиш нищо!Игор се усмихна блажено, кимна и преди да заспи, запита:
– И тогава, какво по дяволите, правиш тук?
Още на другия ден станах супервайзър в една фирма за партита на открито, с негова помощ. Всяка вечер след работа му разказвах за родината си. Той също като дете ме очакваше, за да слуша за чудните, приказни места, в една далечна, непозната за него страна.
Дали повлиян от моите разкази, или от любопитство, две години след като се завърнах в България, той ми се обади, да го посрещна. Уж дойде само за малко, а остана до днес. Намери си българка за жена и изпълни мечтата си. Направи верига от салони за красота, в един от черноморските ни градове. Понякога, без никакъв повод, ми се обажда и се срещаме. Пита ме за други красиви места из страната и след като му разкажа, задължително ми подава увита в хартия бутилка. Винаги е скъпо и изтънчено питие. Когато го питам, защо носи тези бутилки, след като и без това ще споделя, каквото знам, той отвръща:
– Няма как да ти се издължа за това, че ме доведе в рая на земята! Бутилка с хубаво питие само ще те накара да забравиш, че животът е тъй кратък и не стига да се насладиш на всички тези красоти!
Приемам подаръка и се усмихвам тъжно. Не за друго, а защото не мога да разбера как тази китна земя ни привлича тъй дяволски силно към себе си.
.
- Завръщането на Пенелопа
.
На Дочакалия
На края на усилен ден, по здрач
в дома ще се завърне Пенелопа.
Пред свидния, сиротен къщен праг
смирено на вратите ще потропа.И Одисей ще я прегърне пак,
моретата на страстите пребродил.
След толкова съблазни, знае как
циклопа на душата си да води.През нощите, угаснали без плам,
през мигове и черни, и мечтани,
те – мъжките сълзи, изплакал сам –
в Итака ще превърнат любовта й.Рада Капралова
––––––––––––––––––––––––––––
* Из книгата „Завръщане на Пенелопа“ (2014). Още от същата авторка – вж. тук.
.
- „Пробуждане“ – отзив за събитие в Чикаго
Случи се. Събитието на Салона за българска култура и духовност в Чикаго с предизвикателното име „ПРОБУЖДАНЕ“. Защо предизвикателно? Защото в него е вложено силно послание. Ако пожелаем да го открием.
На 5 юни 2021 г. в Културен център „Българика“ – Маунт Проспект, Илинойс, се срещнаха очи в очи, душа в душа организаторите на този своеобразен спектакъл-откровение с представители на българската общност в Чикаго, уважили събитието на Салона.
Разочаровани нямаше. Това изразиха и двете страни на финала. Едно загадъчно пътешествие към пробуждането, провокирано от мелодията на любимото за поколения българи детско радиопредаване „Добро утро, деца“, завършваща с гласа на петлето, през звън и тиктакане на часовник, когато не очакваш да ги чуеш, или утринна песен на птички и мелодичното кукане на кукувичка. А между тези закачки – думи. Пълни с размисли, чувства, послания. Будещи думи. Понякога парещи. Провокиращи. Разтърсващи. Отключващи въпроси, които молят за отговор – душата. Думи, проникващи толкова дълбоко, че няма как да не оставят диря. Така, някак неусетно, душата пробужда вродения си стремеж към истините. Заключени истини. И забравени. Но те напират, търсят път да стигнат до нас. Чрез думите – като посредник, мост, по който опитват да се изявят.
Такива бяха пътеките, нарисувани чрез думи в авторските стихове и импресии на Калина Томова и Михаил Цветански. А етюдът “Писмо от душата“ представен от Дарина Проданова и Кирил Манасиев, по текст на Калина Томова, вдъхна живот, страст и загадъчна мистичност в куклата, която така упорито търсеше душата си…
Думи, светлини, звънчета, усещане за други измерения и странното чувство за нещо много ценно, което притежава всеки от нас – любовта, извираща от сърцето. Пробуждане за силата, която притежаваме – чрез любовта да променим живота си.
Събитието завърши, но разговорът продължи и след финала. С много откровения, споделени впечатления и удовлетвореност – от провокацията към пробуждане, постигната чрез словото.
Салон за българска култура и духовност – Чикаго предвижда и занапред нови интересни срещи с българската общност.Калина Томова
Илюстрация: Авторката .
КОЛКО Е ХУБАВО ДА СИ ЖИВ
Михаил ЦветанскиКолко е хубаво да си жив…
и да дишаш, да дишаш, да дишаш,
и да слушаш щурец гласовит
как в дъбравата стихове пише…Колко е хубаво да си жив…
Да говориш със всички дървета.
Да се смееш на вятър игрив,
пеперуди създал от цветчета.Колко е хубаво да си жив…
със калинки да пускаш мечтите.
И със устрем – по детски красив,
да ловиш от надежда звездите.Колко е хубаво да си жив…
и към някого с радост да тичаш.
Да усещаш, че днес си щастлив,
щом сърцето ти просто обича…ПРОБУЖДАНЕ
Калина ТомоваЗвън на Вселена. И тишина.
В тъмното – отблясък на лъч. Пустота….
Аромат на безкрай. Разтърсваща тръпка.
Въпроси, родени от нищото…
Експлозия. Вик. Светлина.
Лъч от Централното Слънце пробива Всемира…
Вибрации, разкъсващи времето.
Злото трепери от ужас. И пада в нозете си – ранено до смърт.
Светлината разбива матрицата…
Ухае на чиста любов.
Сърцата, отключени, долавят промяна. И запяват в камбанен екстаз.
Пробуждане…
Въпрос и рисунка на отговор.
Космична промяна.
Земята – спасена.
Душата, пречистена от вековни заблуди, разпознава свободния танц….
- Доброта
Илюстрация: Getupandgoals.bg .
Искам да съм мъничък вълшебник,
за да мога с пръчица в ръка
да създам магически учебник,
който се нарича „Доброта“!Чудните си листи щом разтвори,
да го чуят чак накрай света!
Да научи всеки да говори
светлия език на обичта!Вместо бомби, да летят балони!
Хората да имат хляб, подслон…
На закуска да ядем бонбони,
на вечеря сладолед – цял тон!Да си имат малките дечица
мама, татко, братчета, сестри…
Радостта да пее като птица!
Вместо сълзи, да блестят звезди!Искам да съм мъничък вълшебник,
за да мога с пръчица в ръка
да създам магически учебник,
който се нарича „Доброта“!Нора Гаджева
.
- Село с гара
.
Разказ от Ангел Колев
Илюстрация: Dariknews.bg „Гара ако няма в селото, село няма!“
Моят дядо все пита. Какъвто и спор да завърже с другоселец, в един момент чак се повдига на пръсти, източва шия към събеседника си и пита: “Минава ли влак през вашето село?… А гара имате ли, дето да спира влака?”. Чака. И като получи отрицателен отговор, пуска отгоре гилотината: “Това вашето никакво село не е.” И на лицето му грейва снизходителна усмивка.
Дядо Михал е името на дядо. Всички така му викат. И по-старите набори и те така – дядо Михал. Това, като бях по-малък, не можех да си го обясня. После разбрах откъде е това уважение. От работата му. Разнасяше закуски и лимонада покрай спрелите влакове.
Пръв идва на перона. Знае разписанието, нарами двете препълнени догоре кошници и, така натоварен, ситни бързо-бързо през пепелта на късата уличка от нас към гарата. С тези две кошници със закуски, които приготвяше всеки ден, за да са пресни, хранеше къщата. Лимонадата я вземаше на по-ниски цени от лимонададжийницата в другия край на селото. Тропосваше по няколко пъти на ден своя до болка познат маршрут. С тая своя гара винаги излизаше победител в споровете. С когото и да се счепка, тя му беше като затъкнат в пояса пищов.Веднъж спорът се въртеше около зайците, дето беше завъдил в старата кирпичена къща отзад. С каква трева най-бързо наддават, на какви килограми са най-крехки, кожите им стават ли за терлици. Не могат да се надвикат и двамата и в най-разгорещения момент, дядо изстрелва в упор: “А гара имате ли?…”. И оня чешит, доскоро наперен, пред очите ни се смалява, вдън земя се проваля.
Това със зайците беше някаква временна мода за дядо. Преди тях пък бяха бубите. “Златна мина!” – хвалеше се той наляво и надясно. Докато едно лято не ги удари градушка. А модата на градушката в тоя край беше перманентна. Затова и Яворов, землякът, беше написал поемата. Едрите ледени парчета се стовариха като чук върху бухналите къдрави клони на черниците край къщите, помляха всичко, де срещнаха по пътя си. И отидоха, та се не видяха и бубите, и дядовото злато.
Веднъж Стоян Мъжкарето, който караше международен камион из цяла Европа, ги запали по жабите. Пълно е и селото, и полето им с жаби. А в италийските ресторанти, става дума за Италия, ама той се правеше на интересен и точно така им каза – италийските – жабешките бутчета били голям деликатес. Жельо Михайлов, Ванчо Мангъра – все още в зародиша си новата бизнес класа (после същите тези ще изкласят!), която щеше да се появи много по-късно, към края на века, дори започнаха проучвания, потърсиха връзка с няколко ресторанта в града за доставките, ама и от това нищо не излезе.
Дядо ми, нали сирак, нали беден, гол като пушка, през целия си многострадален живот все искаше да си има нещо свое, та затова все се захващаше с нови и нови предизвикателства. И очите му чак светлееха в дните на възраждащото се ново начало. После бързо, както пламваха, така и угасваха, помръкваха от несъстоялото се и този, и всеки следващ път икономическо Възраждане. И се хвърляше от едно нещо към друго, все опитваше. Така и не проби на световния пазар. Причината може би се криеше и в това, че в това захвърлено насред равнината село, така и нищичко не се чу за НЕПА. Ама и това му стигаше, дето децата му не ходеха гладни.
Друг път, когато, а-а да загуби поредния спор с един пристигнал за сватба на роднини другоселец чак от Северна България, не помня за какво беше, комай за пчелите. Беше развъдил три кошера. Ама и с тях не сколаса. Както си жужаха безметежно в главата му, един ден изчезнаха. Дал ги на друг, много бъцкава излязла тази работата, много грижи за нищо, я напълниш два буркана, я не. Ама го казваше за оправдание, защото се беше провалил. Пък аз мисля, много фина за неговите възлести ръце, издължени от кошниците, с причукани пръсти и белези, останали му от стария занаят на младини – коларството. Извивал колелета за каруци, обувал ги с железни обръчи, чиракувал, останал кръгъл сирак още като дете. Ама това било много отдавна. Не спечелил нищо и бързо загърбил неблагодарния и тежък занаят.
Тъкмо спорът с оня другоселец, северняка, клонял към равен резултат, дядо отново се хванал за своята известна хитрост – гарата. Оня обаче бил не по-малко чепат от него, дори не мигал от плюнките на дядо право в очите му. “Гара?… Каква гара ти е в главата? В нашите Дъбници нефт вадим!” Наобиколилите ги свидетели, все нашенци, се спихнали като надувни играчки. Дядо също се стъписал. Ама като се огледал и видял каква мощна подкрепа е зад него, бързо се съвзел и отново минал в настъпление, нищо че дори и войник не е ходил, заради туберкулозата на младини. Ударил противника в гръб. „Вие – рекъл, – тоя нефт пиете ли го, готвите ли го, или храните добитъка с него?…“ И заел кръгова отбрана, зачакал. А оня нищо не отговорил, само махнал с досада с ръка и си тръгнал. Така се разделили, без победител. Ама нали дядо Михал си е наш човек, присъдили победата на него.И понеже гарата му беше повече от къщата, той прекарваше по-голямата част от деня си там. Влаковете по онова време бяха начесто. И бързите, и те спираха – голямо уважение! Ръцете му се откъсваха от препълнените кошници, без крака оставаше от шетането край спрелия влак. А очите му все в лъскавите копчета и фуражките на служителите от железниците. Мерак му беше и на него за тези униформи. Сънуваше се понякога, издокаран от главата до петите в тях, а всички наоколо го гледат с почит и преклонение. Спират се до него и му кимат уважително с глава. И куртката с лъскавите копчета и фуражката, всичко си е на мястото и му стоят съвсем по мярка. Кой ще го прати него, кръглия сирак, в железничарското училище в града? И се примиряваше само със сънищата. Красиви, възторжени! Зареждаха го…
С тях, с униформените служители, той спор не захващаше, изчакваше търпеливо всеки удобен момент да ги заговори. Ама така, че и другите да го видят. Имаше един съсед, частник – мръсна дума по онова време, все го подкачаше: “Миале, какво се въртиш около Нейко (спирач беше, през една къща от тяхната) – като калайджия?”
“Фашист!” – срязваше го дядо и го смразяваше с презрителен поглед.
Дръг път един фукара от съседно село, посадено като тяхното насред равнината, го зачекнал: „Човек по-далече да стои от вашите моми. Още очите и врата не са си измили сутрин – и бягат на гарата. За влака – първа севда. Фръцкат се по перона наляво-надясно, сякаш си нямат друга работа. Чакай си ти двора сутрин да пометат, хляб да замесят, на кокошките казалджа да хвърлят. Пепеляк, курешки навсякъде, чисто място не можеш намери да стъпиш, все на някоя нечистотия ще налетиш. Повлекани.“
Тази обида истински го рани, заседна дълбоко в душата му. Дълго време не можа да я забрави, сетеше ли се за тази приказка, помръкваше, смълчаваше се, дълго дума не отронваше. Цяла неделя му беше криво. После лека-полека си възвърна гордостта и ентусиазма от своята работа на гарата.
ХОДЕНЕТО ЗА РИБА с дядо Михал беше истински, да го кажа ритуал. Още от предния ден въздухът около нашата стара кирпичена къща се изпълваше с особен трепет и вълнение. Новата беше още в план, а тухлите и керемидите, развъдници на оси, мишки и други, колкото полезни, толкова и вредни животинки, бяха струпани отпред, досами улицата. Една истинска, древнобългарска крепост, нашия Царевец, детският ни Царевец. Около крепостта се водеха предимно военни битки. С часове я обсаждахме, бранехме, превземахме и отстъпвахме. Понякога така се вживявахме в игрите, че някои от воините се оттегляха от бойното поле с тежки, според нашата квалификация, рани. Цялата тумба се юрвахме към лечебницата, където героите постъпваха за кратко амбулаторно лечение. Фелдшерът Живко ни беше свикнал, за него това бяха рутинни операции. Кислородна вода, риванол, марли и йод бяха достатъчен лек за ранения, който с горда осанка преминаваше през шпалира от чакащи го отвън, помирили се вече победители и победени.
Всички тези битки, обаче, в деня преди риболова се отменяха. Животът на общността, населяваща тесните, с нисък таван и измазан с глина от кирпич гьол под стаички, ставаше по-динамичен, по своему напрегнат. Цялата шетня се подчиняваше на подготовката за утрешния излет. Без шляене и целенасочено, всеки получаваше задачки, за които беше отговорен. Предната вечер лампите се гасяха рано. Ставането беше определено за четири рано сутрин. Чакаше ни дълъг преход до каналите, които водеха началото от язовирите и голямата река – водната каскада, която заливаше обширните оризови полета – традиционна култура за района. Богатите водни ресурси се използваха и за напояване на зеленчуковите блокове в низината, без което едва ли можеше да се очаква добра реколта.
Цялата къща се разбутваше в тъмни зори, всеки имаше своя задача – и тези, които щяха да участват в риболова днес, и жените, които трябваше да приготвят дрехи, храна за мъжката риболовна дружина. От нашата къща бяхме само аз, баща ми и дядо Михал; двете ми малки братчета не ги будехме, за тях баба казваше: “Нека поспят, малки са още за силното слънце и дългото шетане из полето.” А аз се подсмихвах самодоволно на жалостивите звуци, които издаваха, притеснени от макар и надигналия се лек шум в необичайния час. Всичко се вършеше с шепот и стъпване на пръсти из тъмните стаи. Опитвахме се да пазим тишина, да не ги събудим, ама все някое канче ще издрънчи и ще създаде суматоха.
Главният рибар се казваше Трифон. Знаеха го всички в селото, но малко бяха хората, удостоени с неговото внимание да поведе лично рибарска дружина през полето. Той беше нещо като рибешкия генерал. Със себе си водеше двама свои помощници, нещо като адютанти – всеки един от тях със свои специфични задължения. Единият беше Пеню, доста порасло на бой момче, най-голямото дете на Дорковите. От тяхната къща, последна в селото, започваха поляните. В тази скромна, с нисък покрив кирпичена къща – основен строителен материал за времето, почти всяка година проплакваше по едно новородено. Пет или шест братчета и сестричета тичаха на воля, огласяйки по цял ден със звънките си като камбанки гласчета Дорковото имение, което се сливаше без граници с полето. По едно време дори спряха да ги броят, появата на новородено в този дом, който сякаш беше разтегателен, не се считаше вече за новина. И хората просто спряха да отбелязват новорождението в махленските хроники. Точно на кое число бяха спрели старите Доркови, осигуряващи значим прираст на населението в селцето, никой не можеше да каже с точност. Колкото – толкова. И никой не спореше.
Петела, вторият личен “телохранител” на Трифката, така и не чух никога истинското му име, беше местният Робин Худ. Той не се разделяше със своя богат арсенал. Стреляше с всевъзможни оръжия, ръчна изработка. Лъкове – две или три модификации, прашки – също толкова, копия – късо и дълго, според случая на дивеча. Никоя животинка не можеше да се изплъзне от точното му око, стига само да я вземе на равна мушка. Бяха добавили към прякора му “Петела” и “Поразяващата ръка”, съвсем заслужено, заради стрелковите му умения с лично изработените от него оръжия. Защо обаче бяха избрали това “Петела”, така и не се разбра. Най-вероятно някоя забавна случка от детството. Но това бяха незначителни подробности, които историята беше подминала. Петел и толкова.
Петима юнаци, както ни именуваше дядо, това беше съставът на нашата дружина. Себе си и естествено страшията Трифон, той определяше като най-важните в риболова. И понеже стана дума за Петела, нека да изясня, че много често ние, освен пълните торби с прясно уловени шарани, каракуда, червеноперки, се прибирахме и с ловен трофей, благодарение на нашия Робин Худ. Заек, гургулица и дори някоя по-доверчива яребица или пъдпъдък.
Ловът траеше до обяд. Напече ли, прибирахме такъмите и тръгвахме обратно за селото. В най-големите полски жеги. Решение вземаше Трифката. Той, кажеше ли нещо, думата му на две не ставаше. И днес се чудя откъде идеше това огромно уважение към дребния човек, който, от приклякания и снишавания в шаварите на речните брегове и канали, не беше пораснал. Но никой не смееше да коментира неговия ръст.
Понякога, без да вечеряме даже, веднага след бързата баня на открито на терасата се оттегляхме с дядо за почивка в най-хладната стая в задната част на къщата с прозорци откъм съседите, покрити с няколко ката големи бели листи. Те опираха в зашумените черници, храна за бубите, пазеха хладината в стаята, която съм запомнил и с недовършения таван. За толкова им бяха стигнали парите на дядови. Приличаше ми на скривалище, по-скоро на селска колиба край бостана – тайнствена, встрани от другите стаи. Дядо и аз се ползвахме с предимството да заемаме тази стая.
Преди това, обаче, баба слагаше очилата, вземаше най-тънката игла и се заемаше с трънчетата, които ме бяха поразили през деня. Плюнчеше пръсти и като разтриваше мястото, най-вече на петите ми, изкусно и с голямо търпение, изчопляше внимателно остриетата, заседнали в ходилата ми. Най-тежки бяха пораженията от бабини зъби – малки зелени или светлокафяви топчици с доста остри иглички на всички страни, които раняваха до кръв. Винаги се питах защо точно бабини зъби! Докато един ден отговорът не просветли детското ми съзнание. Бабини, защото истински зъби имаше само баба ми. Дядо отдавна беше с изкуствено чейне и отгоре, и отдолу. По-късно такъв смях падаше като разказвах за това свое откритие!
След добър улов цялата къщата се умирисваше на пържена риба. Баба залепваше за печката, а тиганът – за ръцете й. Наближи ли обяд или вечеря, дядо се разпореждаше: “Хващай тигана за ушите, няма по-сладко нещо от прясната риба!”. И баба пържеше.
Спомням си и друг драматичен случай, когато някой беше изпуснал горния, по-големия и най-рибния язовир в землището. В него напролет хвърляха разсад. Презарибяваха го с неизродени шарани. Да има за Никулден. За тези месеци ставаха най-сладки, не много тлъсти. Хранеха ги. След като приключиха с търговията, изпускаха водата, де що се е оплела риба в подмолите, в шаварите и прораслите храсти около бреговете му, в останалата, макар и на дъното вода – събираха я с кошове, изгребваха тинята и я изнасяха на брега. После дезинфекцираха с някакъв много слаб разтвор срещу вредните паразити и почистваха дъното за новия рибен сезон.
Защо драматичен ли? Тогава се беше случила голяма суша и в ТКЗС-то решили да изпуснат повечко вода от язовира за нивите. Ама вадарят нещо се разсеял, не затворил навреме шлюзовете и рибата прескочила през зейналите отвори, увлечена от бързата струя. Каналите завряха от риба. Не само това, ами водата излязла от ниските им брегове и заля кажи-речи цялото поле, барабар с поотрасналите вече лъскави парчета шарани. Като се научили за това, всичко живо, мало и голямо се втурнало към местата на разлива и започнали да пълнят щедро кошници, чували, легени – кой каквото сварил да грабне.
Дядо след тази голяма злополука няколко дни ходеше навъсен като облак. Не го свърташе на едно място. Само мърмореше, гневеше се, искаше разправа с оня нехранимайко вадаря. Никой в къщи не смееше да го попита за каквото и да било, токова страшен беше видът му. И дори ако някое от децата, които така и не разбраха какво се е случило и защо дядо е толкова сърдит, се опиташе да каже нещо весело или да го попита нещо, баба го гушкаше силно в скута си, да заглуши гласчето му. С дългата си от груб плат рокля и пристегнатата около кръста тъмна престилка – нито веднъж не я видях без нея – тя ми приличаше на квачка, разперила криле над пиленцата си, подплашена от внезапно появила се тъмна сянка на двора.
УДАВНИКЪТ СЪМ ГО СЪНУВАЛ, преди да се удави. Едни водни талази, едни преплетени коренища, едни водорасли, не можеш да мръднеш. Той обаче успя да се спаси, да изплува. Събуди се и това го спаси. Ама Димо така и не се събуди.
Спорили кой ще преплува горния язовир, най-голямата вода в района, и пръв ще пипне корията край Балталъка. Така и не могли да решат спора с приказки и накрая се хвърлили в изстиналата след големите дъждове – рядкост по техните места – вдигала се вода. И то след като бай Стоил, пазачът на бостана, ги почерпил с диня. Свършили му били някаква работа преди това и той им рекъл: „Сядайте сега пред колибата и яжте на корем.“ Така им казал. Всички до най-дребните подробности от оня злокобен ден си спомняли дълго след това; всеки път намирали и спасение за бежанеца Димо, ама тогава, когато най-трябвало, така и не успели. Нищо вече не можело да върне Бежанеца при живите; преселници били техните от католишките села. И той като всички тях – на гости при баба и дядо за лятната ваканция. Ето ти тебе една ваканция. „Как ще оживяват старците сега след този случай?“ – нареждаше тихо на себе си баба му и току го придърпа към себе си. Дядо Михал не казваше нищо. Мълчеше. Не поглеждаше никого. На вид ербап в спорове и препирни, се оказа жалостив човек в това нещастие. Не посмя дори дори да отиде до къщата на удавеното, макар да беше в тяхната махала.
Две мухи се бият под оризовата хартия, закриваща прежурящото слънце в подредена стая на осъдените души – близките на удавника. Защо тази дума е окупирала съзнанието ми? И в разговорите на другите все ставаше дума за удавника. Не може ли просто да се каже Димо, или само Бежанеца, както са казвали и преди този кошмарен и страшен ден. Шестокласникът Димо от града, какъвто съм и аз. Нямам смелост да приближа ковчега, не зная дали само от страх – страх си ме беше да видя лицето му, или и от нещо друго, без да мога да определя за себе си точно какво ще е то. Толкова ми е особено, че ми иде, ако мога ей така изведнъж да се изпаря, да се превърна в облак и да се издигна високо-високо в небето. Нищо не мисля, не мога да мисля, но като че ли не искам да мисля в такъв час, когато цялото село е сковано от непреодолима мъка и печал. Сякаш е изпепелено до последната си керемида. Има ли някой вина за случилото се? Тази мисъл мобилизира последните ми съпротивителни сили и аз се измъквам от душната стая, и изскачам без колебание навън. Прекосявам без да се обръщам малкото дворче пред къщата на Бежанците и изхвръквам на замрялата улица.
ТАРТОР НА КОМПАНИЯТА, която се събираше при Сивен, местната кръчма, без значение от сезона – лете или зиме, и независимо от метеорологичната прогноза – беше Коджа Фитка. Пиша го с главни букви, защото той фигурираше в макар и неофициалните списъци на селото точно под това име. Никой не знаеше как беше записан Фитката в официалните книжа на кметството за гражданското състояние на всеки живущ тук. Така си остана той до края – Коджа Фитка. Негова беше последната дума, без значение за какво е ставало въпрос. Местните проблеми ли се обсъждат от изцяло мъжката компания в кръчмата, или международното положение, Фитката ще се произнесе експертно накрая, след като всички са изказали мнение, и с това ще се сложи точка. Само да отбележа, че заведението, което Сивен стопанисваше и се намираше съвсем близо до гордостта на селото – гарата, грееше вече с новото си име “Бирария”. И още нещо. Фитката произнасяше тази дума, необяснимо защо с трептящо “р”. Така си беше решил. С френско “р”. Иначе нищо ново не беше добавено във вътрешното обзавеждане на пивницата – това пък е старото име. Дървени маси, олекотени дървени столове от по-ново поколение, високата кръгла тежка метална печка, която не си знаеше годините. За нея някои дори твърдяха, че е отпреди Девети, демек от царско време. И все същата позната публика, която се събираше тук и зиме, и лете, и през всичките други сезони. Но, както е казано – името прави човека, така името прави и кръчмата, сиреч и нашето село вече е по новата мода. Беше се произнесъл в първите дни след промяната Фитката и сложи точка на спора има ли някаква файда за селото новото название, или няма. И все така с ентусиазъм вдигаше патрончето; това бяха малки стъклени шишенца, в които се измерваха стоте гроздова с анасон. Мъжете тук друго не пият. Да кажа и за Фитката. Селският зевзек може да се опише в щрих така: дългуч като маркуч; ни се води, ни се кара; ръце, крака поразкривени, леко усукани; главата му килната на една страна и издадена леко напред, бучната небрежно в изпъкналия му гръден кош, с щръкнали несъразмерни уши и увиснала долна устна, от което комай идеше и прякорът му Фитка. И смехът му, с който се заливаше след всяко свое остроумие, наблюдавайки внимателно реакциите на другите – същинско пуешко хълцане.
В редките случаи, когато трябваше да купя лимонада за вкъщи, минавах край Сивен и преди да вляза още, спирах пред големите, неизвестно от кога немити прозорци на бирарията, от което гледката беше доста размазана, и търсех да видя вътре ли е Фитката. И само при вида му се смеех на глас. Толкова ми беше забавен. После, докато чичо Сивен ми слагаше звънтящите соденчета с лимонадата, стоях сериозен и съсредоточен. Как да се засмея пред токова големи хора? Ами ако ме видят и решат, че нещо им се присмивам! Едва сдържах да не се изкикотя като допреди малко, пред витрините. После, като излезех, си се смеех на воля, почти докато стигна у нас. Минавах и край телчарника на леля Донка, също наша по-далечна роднина. Тук роднините са безчет и днес не мога да ги изброя всичките, а за някои дори и не съм чувал.
На най-главната стена на варосаното здание на стопанската постройка, откъм улицата, имаше изографисан цветен съветския герб, с чука и сърпа. Чудех се, защо точно този герб. Отговарях си сам. Защото това са инструменти, без които не може селската работа. Виж, съветското знаме липсваше. Сега си мисля, това ще е от недоглеждане на отговорника за украсата и нагледната агитация в ТКЗС…БАБА МИ, когато бяхме насаме и когато ставаше дума за дядо, казваше “гони го Миаля”, ама с топлина, която идваше отвътре й. И с подчертано уважение. Изпълняваше всичките му желания. Без дори да са адресирани до нея и без дори името да си е чула в това, което казваше. Макар и рядко, понякога се прибираше разстроен от гарата, сигурно някой го е ядосал с каприза си, или не е успял да продаде достатъчно закуски, и доста заповеднически се разпореждаше. Тя го слушаше внимателно, без да се противи, без да му възразява; тихо и смирено си вършеше своята работа. И това го стопляше, душата му се отпускаше, отдалечаваше го от несвършващите му проблеми. Това тя го умееше повече от всички.
Някои от влаковете бяха толкова начесто, че той не си правеше труда да се прибира. Отбиваше се при Сивен. Сядаше открая на компанията, по-близо до вратата, заслушваше се понякога в разговорите, почти без да се намесва. Почиваше си, преговаряше си наум репликите, с които привличаше вниманието на пътниците от влака, на които така и никога да не можа да угоди напълно. Въпреки старанието и усърдието. Ама, такъв му е занаятът!
Баба си говореше с животинките, които населяваха неголемия ни, но подреден, спретнат по мерките на селото двор. Той беше разделен от новата къща на две части – предна, с цветната градина, със зидана с камък и тухла ограда, върху която хвърляше сянка лозницата и къщичката за кучето-пазач; и същинския селски двор със заграденото за пилетата и зайците обширно място, да не се изкушават от зеленчуковата градина и да не подяждат челядта. Тук вирееха всякакви култури, от които се прибираха по две-три реколти на сезон, според времето им. Имаше и няколко плодни дръвчета, които обаче така и не се приспособиха към капризите на времето в равнината и все оставаха изненадани я с късна слана, я с градобийна градушка. Само дюлите проявяваха характер и успяваха да запазят плода си – жълтите, светещи на слънцето, с подути мъхести коремчета плодове.
Имаше си явни предпочитания към прасето. Все си намираше работа покрай кочината в най-отдалечената част на задния двор, ама заради него беше това. Да го нагледа. Да не му е топло в летните жеги. Тогава бяха нашите ваканции и ние, тримата братя, се качвахме с майка на влака и поемахме към село. Селото с гара – най-голямото му достойнство, на която дори спираха и бързите влакове за морето, и тази негова популярност беше изписана на всички ни – мало и голямо – на челата. Отпускът на баща ми беше кратък.
Старият очукан чайник, нов никога не си купиха, издаваше намеренията на поредния й рейд сред животните в двора. Спираше до ниската дървена оградка – дядо майстореше всякакви чудесии, в помощ на стопанството покрай къщата и вътре по стаите, сковал беше и това съоръжение. Ще погледне отвисоко прасето, ще се наведе бавно и ще го полее ритуално с хладката вода, като прокара гальовно ръка по розовия му оширен вече гръб. Тихо нещо ще му говори. Къпеше го като дете. Окуражаваше го. Някои от думите й засягаха в гърлото, не достигаха до мен и аз не можех да разбера какво точно му казва. Сега не мога да възстановя в паметта си всичките и доста учудващи детското ми съзнание строфи. Нейната хитрост беше непостижима. Докато да доближи нейната най-важна и последна точка, ще поспре на няколко пъти, ще се огледа театрално наоколо, сякаш търси нещо, ще се наведе и ще вдигне от земята някоя наядена от “пустите им, да опустеят дано” червеи тумбеста дюля, тръгнала си без време от дървото. Но аз знаех, че този неин умел, хитро замислен маньовър е само за да разсее подозрението на околните живи същества, че има пристрастия само и единствено към прасето. На кокошките незнайно защо се сопваше. Подхващаше ги отдалече: “Търчете, бе! Търчете!…” Те като чуеха да хлопне задната врата “се набираха” нататък, вперили малките си любопитни очички в познатата им пълна фигура. Отначало разсеяно и с нежелание, сякаш бяха залепнали за сянката, която им правеше яловата дюля в заграденото с мрежа място от двора. После постепенно усилваха крачка, докато пъргавите им, къси кокалести крачета не ударят шумно земята под тях, сякаш едри капки дъжд се сипнаха отведнъж от горе. Струпваха се плътно покрай мрежата, да не би стопанката нещо да им подхвърли. Оставаха така замръзнали с вдигнати глави, докато не ги отмине. После бавно и тромаво отново се връщаха под сянката си, като се наместваха смешно всяка на старото си място. Помнеха го. Баба не спираше да ръси неповторимите си мъдрости по техен адрес. Гласът й, на пръв поглед укоряващ и сърдит, извираше от дълбините на душата й някак меко и топло, глас на добра и грижовна стопанка: “Търчете, бе! Да не видите човек… Кат’че слънцето… животът се върти само зарад вас…”
НАЙ-ГОЛЯМА “СКИЦА”, според местното определение в пренаселената ни през лятото къща, беше голямата леля. Малката леля беше почти на моите години, изтърсакът в къщата на дядо ми, както се викаше на закъснелите бебета, което пък ми даваше кураж от време на време да я поступвам. За щяло и нещяло. Тя ми се сърдеше за своеволието и ме наказваше като ме отбягваше, ама й минаваше бързо. Но най-хубаво беше, че никога не ме издаваше. Бях най-големият в детското царство, в което растяхме свободни и независими в дългите летни месеци, макар и с неумити крака и уши. Възрастта беше голямо предимство в онова време, защото на по-големите ни разрешаваха повече неща и най-вече повече свобода.
Леля Ванче, голямата леля, беше най-веселият човек в къщата. Усмивката й – лъчезарна, заразяваща, не слизаше от лицето й. Дори си мисля, че тя беше най-веселият човек не само у нас, ами и в цялата махала, а може би и в селото, от единия до другия му край. Ама може и да съм преувеличавал. Тя също беше градска персона като нас и водеше двете си дъщери на ваканция в село. Като свършеше работата си в кухнята и с прането и нарешеше момичетата, забождаше отгоре им и по една панделка и си пускаше скромното очукано транзисторче. Панделките бяха най-големият ми дразнител. Често издебвах удобен момент да ги перна небрежно с ръка; те се килваха смешно на една страна, а момичетата веднага надаваха вик. Баба ни кореше, бързаше да ни помири. “Какво стана сега?… Защо тези крясъци?… Да не ви колят?!” Леля, обаче, никак не се трогваше от тези пресилени драми, при което моите братовчедки, макар и артистично и доста пресилено, пускаха и по някоя дребна сълза. В крайна сметка всичко отминаваше бързо, мирът и разбирателството отново се възцаряваха на двора и игрите продължаваха.
Леля Ванче знаеше целия репертоар на транзистора и често му припяваше тихичко на глас. А тръгнеха ли хората по обяд, захвърляше гумените чехли на една страна и се “хващаше” на хорото. Боса и с кърпа в ръка. Аз бях свикнал с нейните хора и вече не се свенях, както в началото. Ставаше ми леко и весело и на мене. И на другите – и на тях им ставаше леко и спокойно. Така се е запазила в спомените ми голямата леля. Дори лошата болест не попречи на вечната й, несменяема, заразяваща веселост. Иска ми се да вярвам, че с песните и хората на двора нейната болка е била по-малка. Защото много я обичах. И двете лели ги обичах много. Днес също, въпреки че едната вече я няма.
ДЯДО СЕ ПРЕМЕСТИ от гарата в училището. Превали годините и с гордост напусна своя бастион. Тежките кошници ставаха все по-тежки и по-тежки в ръцете му. Изгуби силата си, някак се смали, осанката му се изгуби. Преживяваше го, но с времето се примири. Преживяваха го сякаш и хората от селото. Отначало дори избягваха да го срещат, толкова унил им се виждаше и гледаха да свърнат в друга уличка, ако той се зададе срещу им. По-странно беше, че откакто той остави кошниците празни, гарата и тя го последва, смали се. Бързите влакове взеха да не спират, а тези, които по стара памет още спираха, оставаха за две-три минутки, колкото да слязат пътниците и да се качат новите, и бързаха нататък. Ще рече и закуски вече не можеш да предлагаш. Тяхната гара, голямата им гордост! И каскадата от канали, които хранеха полето, и те останаха в спомените. Отпървом изтъняха, после се разбягаха. Изпариха се, останаха само коритата, които постепенно се изгубиха в настъпващия треволяк, който затъкна сухите рани от миналия им живот. И рибите в тях, и те се превърнаха в сух спомен. Оризът се върна в родината си Китай, експертно твърдеше Фитката при Сивен. Той се държеше, не предаде тезгяха, само посивя като името си и леко се изгърби. И все така, както го помнеха всичките му уважаеми клиенти, наливаше с равна ръка анасонлийката от шишето. Прав ще излезе Ърнест за любимото си дайкири. Горивото на живота! В превод на нашенски, срещу упреците, че многото пиене скъсявало живота: “Заради една умирачка няма да си разваляме кефа, я!”. Ами то без ракия живот ли е? Това никой не го казва, ама всички го мислят.
Поп по щат в черквата също нямаха. Остана клисарят, ама тази длъжност се зае от жена. Тя отваряше, тя затваряше и вардеше свещите да не подпалят олтара. Отче прихождаше от друго село и много рядко.
Дядо Михал разпалваше печките в училището и биеше звънеца, докато не получи удар. После получи втори, по-силен, залежа се и така си угасна, тихо и невъзмутимо. Като въглените, които с такова старание разпалваше. А училището се смали, смали и един ден хлопна врати. Свършиха децата. Не отиде в Китай училището, като ориза, ама градските училища го изместиха.
И ДНЕС ми е пред очите. С подскачащата по детски походка, щом се зададе от завоя на тясната уличка откъм гарата; навита пружинка на механична играчка от прохождащия и тук социализъм, чийто ревностен привърженик остана до края на дните си; възслабата му, изтъняла, попрегърбена от работа и дертове фигура. От слънцето право в очите ми сякаш плува в маранята от сгорещения тракийски въздух, издига се високо, после отново се спуска плавно на земята. После съвсем изчезва. Милият ми дядо.
Чувам дрезгавия му от цигарите, на пресекулки глас: “Никакво село не сте без гара…”
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Ангел Колев е роден на 12 октомври 1950 г. Завършил е журналистика в град Лвов, Украйна, през 1974 г. Бил е редактор в различни издания в София. Публикува разкази в централния печат, негови творби са включени в литературни сборници. Има две самостоятелни книги – “99 страници от Америка” и “Това е Аляска”. От 1999 г. живее със семейството си във Филаделфия, САЩ. Създател и собственик е на литературния проект “За Буквите”, подпомага издаването на книги на съвременни български автори, организира срещи на творци в българските общности в Америка. Той е един от създателите на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, а от 2019 г. е неин президент..
- Малка магия
Илюстрация: Jenskologia.com .
Последните капки нощ се оттичат от клоните
и потъват в сянката на смокинята.
Тревата, стъпкана през нощта,
разтърсва рамене и се отлепва от тинята.Само птиците знаят кога идва утрото,
преди то самото да се е събудило…
А един слънчев лъч е открил пеперудите
и приглажда крилата им влюбено.Страховете от вчера засега ще се скрият
и светът е от слънце и надежди залят…
А една жена с радост прави малка магия –
с аромат на кафе и препечен хляб.Снежана Изворска-Ауад
–––––––––––––––––––––––––––––––––-
Снежана Изворска (след брака си с д-р Ануар Ауад – Изворска-Ауад) е родена в София през 1945 г. Завършила е българска и френска филология, работила е като редактор и преводач. Като студентка нейни стихотворения са публикувани във в. „Пулс“ и сп.“Септември“, участвала е в литературни четения. Преди 50 години пренася България със себе си в Галилейските планини в Израел. Родният й език е за нея средство за личностно оцеляване, поезията я е спасявала в трудни моменти. Възпитала е децата си да обичат българския език и родината. Двамата й сина-инженери са се върнали да живеят в България, а дъщеря й – певицата Мира Ауад, пише музика по стихотворения на майки си и ги пее на български. Първата стихосбирка на Снежана, „Лирика“ (илюстрована с нейни и на баща й рисунки), излиза през 1994 г. Нейни творби са част от антологията „Дъщерите на България по света“, която Лигата на българските писатели в САЩ и по света издаде тази година.
.
- Heartleaf Philodendron
Илюстрация: Designuspro.com Замина и му остави
цветя.
Стайни растения в саксии.
Да ги полива – така му каза –
пречиствали въздуха
и абсорбирали токсините.
Беше ги свалила от горния етаж.На масата видя разтворен
бележника – спомни си за
летните дни, когато на терасата
му поднасяше купичка
с боровинки, а после
двамата сядаха да пишат
поредната „глава“ от книгата му,
докато морето пееше
в краката им.Филодендронът
със сърцевидни листа е най-лесното
за гледане растение.Мъжът взе бастуна си
и заизкачва тежко стълбите.
Отиваше да говори
с цветята.Беше му заръчала
да ги полива.Дали щяха да издържат
до пролетта?.
Людмила Калоянова
––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Прости ни, Майко!
Илюстрация: Аzholding.com .
Прости ни, Майко, дрипава и клета,
за бащино имане неопазено!
Земята твоя бе на три морета –
днес шепа е, от хищници нагазена.Прости за поруганата история!
Забравихме свещените си корени.
Не си ти, Майко, просто територия –
родила си люде, от Бога водени!Духът ти свят, отхвърлил всяко робство,
как стене горко заедно с чедата ти!
Пред чуждите, потънали в охолство,
за къшей хляб сме свели пак челата си.Защото пръснати сме като птичета
и слепи като жертвени войници…
Но дръзват пак, пробиват сняг кокичета,
изправят се зелените редици!В сърца синовни вече са поникнали
и крепнат днес Кубратови завети.
С дела и песни, към небето литнали,
единството отново ще засвети!Рада Капралова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Рада Капралова е родена през 1958 г. в Айтос. Завършила е икономика във ВИИ „Карл Маркс“ – София, има следдипломна квалификация по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Омъжена, майка на три деца. Тежкият български „преход” я запраща далеч на юг, на брега на Бяло море, където работи и продължава да твори. Към издадените по-рано лирични книги „Върху айсберг гореща сълза” (1999 г.) и „Отговорът е любов” (2007 г.), се нареждат „Завръщане на Пенелопа” (2014 г.), „Емигрантски Декамерон“ – сатирична поезия (2016 г.) и „Родината в мен“ – стихове и разкази (2020 г.). В сърцето на Гърция, заедно с шепа родолюбци, основава Клуб на дейците на културата „Нов живец” – Атина и се включва в поддържането на творческия огън у българските емигранти. Със старата си професия – журналистиката и новото си увлечение – живописта, тя помага на събратята си по перо като редактор и илюстратор на книги. Творбите на Рада, независимо дали с перо или четка, са пропити с носталгия по красивата родна природа и с копнежа да опознае духовните тайни на живота и Вселената. Опитът в странство я учи да преодолява с усмивка горчилките на миналото и да превръща настоящето в мечтаното бъдеще. Носител е на отличия и награди за литература и живопис..
- Лилавите софийски вечери
Илюстрация: „Етюд-и-те на София“, Фейсбук .
. На Елмира
В едно друго време,
в една друга реалност,
назад през разстояния и сезони,
все още виждам онези
вълшебни софийски залези!
Небето, обградено в лилаво
в тихия летен сумрак,
който бавно се спуска
и приспива уморения ден.
И малките улички
в центъра на София –
все още тихи и с много дървета,
с изпочупени улични лампи,
но по-скъпи дори и от
пищен Парижки булевард.
И познатата кръчма квартална
с няколко маси с бели покривки,
спомен за вино в чаша кристална
лилавия залез изпраща с усмивка.
Шум от късни трамваи
и от фонтаните пред НДК,
вечерният силует на Витоша
над нощните витрини на града
и затихващият шум по „Витошка“…
Моите софийски лилави вечери
останаха там – в едно друго време,
в една друга реалност…Снежана Галчева
–––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- На българите в Чикаго
Снимка: Еврочикаго .
Далече, там зад океана,
далеч от българския род,
във вас носталгията остана
към своя български народ.Макар животът ви в чужбина,
да е спокоен и красив,
обичате я таз родина
и скъп е всеки спомен жив.Издигнахте до небесата
в Чикаго българския флаг.
Прославихте и там страната –
на родолюбието е знак.Културата ни там посяхте,
във необятния простор
и нашите хора играхте
на чуден български фолклор.България сега ви кани,
върнете се във някой ден.
Тук винаги ще сте желани.
Това е поздравът от мен.Братой Диков
–––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук.
.
- Австралия
Илюстрация: Вg.topworldtraveling.com .
Бях забравила да се усмихвам.
И цветовете на белия ден.
И душата ми, птица притихнала,
студуваше нейде далече от мен.Бях забравила внезапния изблик
на детска глъч в домашен уют,
„добър ден“ на случайния пътник
като полъх от нежния юг.Не сънувам ли? Дъжд от усмивки
завалява след звучното „хай“.
Боже, кому ли съм толкова близка,
та далечният остров ме знай?Кой ли господ благосклонно събрал е
ловци на щастие от целия свят?
Не Вавилон, това е Австралия,
където омраза и гняв не растат.И неусетно и мойта усмивка
бано разтапя у мене леда.
Ще намеря ли в теб, материко,
лек за мойте строшени крила?Станка Николова
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Станка Николова е родена през 1944 г. в с. Ивански, Шуменска област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е в сферата на образованието и културата в Разград. Била е и секретар на Дружеството на писателите в Разград. Има издадени четири стихосбирки – „Спасена тишина “ (1999), „Когато лятото отмине“ (2005), „Водно огледало „(2017) и“ В прегръдката на залеза“ (2019). Живее в Пърт, Австралия, от 2009 г., където доста преди нея отиват двете й дъщери. Член е на Съюза на свободните писатели в България.
.
- Защото толкова те обичам!
Илюстрация: Rodnoto.bg Толкова те обичам, но ти никога няма да разбереш това. Защото аз преминавам, а ти ще останеш. Аз съм прашинка, а ти си скала. Някога, много отдавна, се отчупих от теб и се разломих дума по дума в дългия хоризонт, по който си тръгнах. Опитах да те забравя. Всичко, което ме свързваше с теб се размота като нишка от гаснеща, съскаща мълния – ссспомен, ссслънце и сссън. Цветовете ти се свлякоха и покриха грижовно твоите звуци, твърди и ръбести като камъни. Не разбрах дали ме замеряше с тях да ме боли за из път или просто искаше да ме убиеш. Но такава е понякога любовта – нищо не иска, а всичко ти взема. Подарява вселени в замяна на най-ценния миг. Нямаш ли този миг, нищо нямаш.
Тръгнах си точно тогава, в мига, когато ти ми разказваше приказка. На двора, пред къщата на момичето, разцъфнала една круша. Момчето вързало люлка на нея и така залюляло девойката, че тя отлетяла право в прегръдките на Слънцето. Светела горе в небето Слънчовата невеста, а момчето изгоряло от мъка и се превърнало в пръст.
Тръгнах си. Не исках да зная какво е било по-нататък. Нали всичките нас в крайна сметка ни поглъща пръстта? Исках да продължа без знание за живота. Да го усетя. Да го формирам по своя калъп, да му наложа своята мярка. Защото любовта е и егоизъм – търсиш се в другия и, ако той е по-голям от душата ти – бягаш. Невъзможно е малко да помества голямо. Трябва си равенство. Малкото за малко мечтае. Многото – за още по-много.
Само едно не разбирах тогава. Защо толкова те обичам? Никое завършено следствие не може да обгърне своята необозрима причина. Никой път не брои пътеките, които са го съставили.
Станах пътека. Криво се лутах и преминавах през скали от мълчание. Над мен се раздираха светкавици от присмех, валяха укоряващи дъждове. Имаше и кал от безразлични потоци. Спирах сред прѝпечни петънца от съчувствие. Продължавах. Отдалечаването е помъдряване. Само тогава разбираш какво си избрал да изгубиш, колко си готов да дадеш и как да останеш сам с товар от любов, който ще носиш до края на дните си. Тегоба е. Ти ме научи на тази дума.
После се срещнах с чуждия. Той не разказваше приказки. Изговаряше точни фрази с ясни значения. Знаеше перфектното място на паузите, интонационните възклицания, точките. Твърдеше, че ме обича, защото съм била подходяща. Никога не попита дали го обичам и аз. Имаше ли значение? Важното бе, че аз бях подходяща. Ти никога не си ми казвал това. Просто ме обгръщаше. Проникваше в мен, ласкаво, властно, грубо и нежно. Караше ме да кънтя и да шептя. Силно да любя и мразя.
Чуждият ми обясни, че крайностите са опасни. Че равнината е по-сигурна от върха. Че хоризонтите са илюзии. Че тъпченето на едно място поддържа добра форма в живота, а дългото вървене води само до смърт.
Въведе ме в учтивостта. Няколко думи от него срещу няколко думи от мен. Размяна на звуци с елегантен акцент. Моите мисли нямаха значение. Отекваха нощем в съня ми – гняв и горест. Безмълвие. Ти ме научи на тези думи. Но как да ги разменя с теб? Подарено назад не се връща.
А чуждият настояваше за още размени. Благодарности срещу правила. Негово за негово. Моето си оставаше мое.
Продължавах тайно да те обичам. Той не се интересуваше от това. Напредвах в утъпкани стъпки. Добър ден, приятно прекарване, довиждане, добро утро, оу. Безвремие, безстрастие, комплимент. Премерено усилие, после уикенд. Лесно ми беше с чуждия. Той изискваше малко от мен. Обичаше ме дотук.
Никога не го попитах защо е толкова самодостатъчен. Защо не понечва да ме удави във вулканични емоции, мелодични възклицания и овъглена мъдрост? Защо не ме иска постоянно и алчно, както ме искаш ти? Защо той понякога ме оставя на мира, а ти ме преследваш насън и наяве – горещ, непреклонен, страстен, ненаситен, убийствен и възкресяващ? Защо той е от – до, а ти си безкраят?
Изобщо не съм подозирала колко безпомощен, всъщност, е чуждият. Живях с него години, а ми трябваше миг, за да осъзная това.
Веднъж той дойде и ми каза, че там, в края на красивите къщи с кокетни дворове, имало дива градина. Неокосена, крива, тревясала. Над нея дъждовете гърмели, когато пропадали в своенравната, неопитомена земя, а слънцето жарело, вместо само да свети. Там обитавала непозната и неизвестна белокоса жена, която никой не разбирал. Но нали, все пак, трябвало да се знае какво иска тя, за да й бъде доставено и после да се иска от нея в замяна? Само че тя не разбирала чуждия. Не я разбирал и той. Затова ме и питал, останало ли е нещо в мене от теб? Нещо скътано, непроменено и неподменено? Нещо недадено. Да му го дам да го ползва в тази неприятна история.
Тръгнах до него. Навлязох в зеленото на дивия двор, после раздвижих ресните от злато, които се спускаха право от продъненото платно на небето върху косите на онази жена. Сякаш Слънцето беше оставило остарялата си смъртна невеста, долу в ниското, върху потъпканата памет на пръстта. Ти ме научи да виждам така. Другият, чуждият, ми описа картината като грозна реалност.
Наведох се над Белокосата и я попитах иска ли нещо от мен или него. Като чужда я питах. А тя ми отвърна, че искала своето си. Теб. Ако те зная, разбира се. Ако още те помня. Ако не ми се посвиди да те споделя. Защото толкова те обичала, но сама вече не можела да те завърне.
Застанах до нея и започнах шепнешком:
„Отче наш, ти, Който си на Небето…“
Гласът ми се извиси и възкръсна:
„Да се свети Твоето Име, да дойде Твоето Царство…“
Очите ми видяха света:
„Да бъде Твоята Воля, както на Небето, така и на Земята…“
Завалях:
„Насъщния ни хляб дай ни днес …“
И тогава ти се върна. Както винаги си се връщал. Необуздано. Не по канона, а свише:
„И опрости дълговете ми, тъй както никой друг не може да ми ги опрости!
И давай ми още от себе си, защото ти имаш, а аз нямам.
Ти си щедрият, а аз просещата.
Ти си Словото, а аз само един твой звук.
Откънтявам и заглъхвам.
И няма как да ме има, ако ти не ме спасиш –
мой, единствен, горещ и багрен
български език!
И още, направи така,
че да те чуват и чуждите,
да те говорят и пишат своите,
да те знаят децата ти
и да те носят със себе си
от нине во присно
и во веки веков!
Амин!“
Над главата ми разцъфна една пролетна круша. В клоните й се изви вихрушка и разлюля бял аромат. Сякаш душата ми се разтвори и невидимо полетя нагоре. А аз останах долу, на земята, за да зачевам твоето семе и да раждам разлистено слово. Докато стана на пръст. Защото толкова те обичам!
Здравка Владова-Момчева,
22 май 2021 г.
Лондон, Великобритания.
- Самодивски танц
Илюстрация: Lira.bg .
Завръщам се с годините назад
за срещата ми с първото момиче.
Да беше юли, щях да бъда млад,
но есента до голо се съблича.Светът е непонятно предвидим,
изстрелва се в различни измерения.
Да беше сняг, че в него да горим,
но в Тропика е дяволски студено.Изтривам всички минали следи
и в пясъка на времето се сливам.
Да беше вчера, че да си простим,
но утре ще ме погнат самодивите…Михаил Кръстанов
–––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
- Отбих се от пътя…
Илюстрация: Skudelnica.ru .
Отбих се от пътя,
да попитам двойката лебеди
с какво е запълнено
пространството помежду им –
с диво око, разтварящо се в кръгове,
с цветове небесни,
с пулсиращи отражения
на крайбрежните тръстики
или със сърцевидната сянка на единия,
докато другата – отстрани –
напразно пърха да се измъкне…Свежа Дачева
––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Утре
Илюстрация: Нighviewart.com .
Утре ще бъда
другав ръцете ти
ще се изкъпя
устните ти ще поръся
със сладка сол
песента ти ще изпея
с тих гласутре ще бъда
ние сме
утреДарина Шнайдер
––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
