Всичко от литература

литература

• Ахан

  .

  Разказ от Симеон Коев

  

  Ахан беше на 12 години и живееше в селце, само на 15 часа, изкачвайки се и вървейки нормално от Катманду. В Непал има бързи потоци, които се превръщат в буйни, тъмни реки по време на мусоните, когато вали всеки ден. Красивите и чисти езера се намират по-високо, затова, когато случайно намери преди три години едно езерце, той го почувства като нещо свое, обикна го като своя дълбока тайна и започна все по-често да го посещава. Водата му беше синя, въпреки че не беше дълбоко, но най-много му харесваше, че беше чисто като сълза.

  Децата в Непал са безгрижни и родителите освен, че ги обичат, не им се бъркат много в живота. Всички си мислеха, че когато Ахан го няма, то той се подготвя за шерп – професия, за която много непалски деца мечтаят.

  Ахан реши, като истински шерп, да стане посред нощ и да отиде преди изгрев слънце на своето езеро. Измъкна се незабелязано и, само с помощта на лунната светлина, забърза нагоре по планинския масив.

  Стоеше безмълвен и наблюдаваше как светът се променя бързо покрай него, как от тъмните петна започват да се очертават красивите и познати скали, и рехавата растителност. Когато стигна езерцето, погледна водата и се запита, дали това тъмносиньото пред него е синята вода, която той знаеше?

  Не можа да си отговори на въпроса, защото в този момент първият розов лъч на слънцето се показа над скалата. Ахан отново погледна езерото и се втрещи. Беше се получила някаква магия, защото розовите лъчи, стигайки синята повърхност, се отразяваха и пристигаха при него на талази, но нямаше помен нито от розовия цвят на слънцето, нито от синия цвят на водата. Това, което виждаха очите му, беше някакъв непознат цвят, който не беше виждал никога преди. Ако трябваше да го нарече по някакъв начин, щеше простичко да каже:
  „Много светъл, със зелен отенък цвят, пълен с живот“.

  Защото през няколкото секунди, докато го наблюдаваше, той чувстваше, че се изпълва с доброта, с радост, даже и със сила. Видя се някак отстрани, но това не беше Ахан, както, когато се виждаше от огледалото и миг след това съжаляваше, че има криви зъби, грозни уши и неподходящ нос, и всичко това правеше лицето му смешно. Беше някакво ново определение за самия него.

  Това беше едно същество, на което се възлагаха огромни надежди. Не знаеше от кого, но знаеше, че го гледат в този миг хиляди очи с любов – и, както той се радваше на някое красиво цвете, така сега и на него някой му се радва. Почувства се много значим, и не само това. Почувства, че някой трепери над него така, както майка му трепереше, когато беше болен, и нито за миг не заспиваше, докато температурата му не спаднеше и той не започнеше отново да диша бавно и уверено.

  Ахан не стана шерп. Стана търговец на платове, някак много странно и бързо. Зареждаше около 20 магазина в Катманду, но бързото му прогресиране се дължеше на лесното усвояване на езиците и познанието му за цветовете. В началото, когато се запознаваха с него, шефовете на производствените фирми изричаха снизходително:

  – Някакъв си непалец проявява интерес към нашите платове.

  Но само след няколко месеца със затаен дъх попиваха всяка негова дума, като например:

  – Тази година навсякъде по света ще има мир, затова не залагайте на тъмните цветове. Даже аз бих наблегнал на розовото, което е цветът на радостта.

  Само миг след като излезеше, директорът вдигаше телефона и нареждаше:

  – Изберете 25 нюанса на розовото и увеличете двойно производството!

  Ахан беше ходил много пъти до Пакистан, Индия, Китай и дори няколко пъти до Южна Корея и Япония, но никога до Тибет, с който Непал граничеше. И, когато веднъж присъстваше на разговор, как в някакъв стар манастир има изписани сцени преди стотици години, а цветовете си стояли все така същите, той реши да си даде почивка и да посети този манастир.

  Разглеждаше стенописите и подсъзнателно търсеше един цвят. Вече 26 години го търсеше, както в каталозите на фирмите, с които работеше, така и десетките пъти, посрещайки изгрева на своето езерце, но никога не го видя отново.

  Беше изучил цветовете и знаеше техния скрит смисъл. Знаеше, че цветовете способстват и носят на тези, които ги харесват, определени блага.

  Сините оттенъци носеха чистота и мир.

  Червените – любов и живот.

  Жълтите – разумност.

  Оранжевите – мъдрост и здраве.

  Виолетовите – сила.

  Зелените – благословение и израстване.

  Но този цвят, който срещна на 12-годишна възраст, сред планината, никога след това повече не го видя.

  Така разсъждавайки, се беше доближил до една разнородна групичка от туристи, която беше наобиколила един възрастен монах, облечен в оранжево. Монахът нещо обясняваше, но в един момент млъкна, обърна се и се вгледа в него. Гледаше го няколко секунди съсредоточено, така, че и туристите се обърнаха по неговия поглед и започнах да го гледат.

  – Ти ли си Ахан? – попита монахът на хинди, защото може би нямаше нито един индиец.

  – Да, аз съм! – учудено отвърна.

  – Каквото и да търсиш, знай, че то е вътре в тебе. Ако имаш белия цвят, ти имаш всички цветове.

  Две прости изречения, но точно те му трябваха.

  Никога не беше целувал ръка на монах, но сега му се прииска. Туристите гледаха с изненада насълзените му очи и се питаха, какво ли се случва.

  Може би и те като него ще търсят отговорите дълго и далеч от себе си.

  Но все някога ще стигнат дотам, че да знаят, че всички отговори се намират в нас самите.

  Само трябва да се научим да слушаме внимателно нашата душа.

  .

• Той, човекът…

  

  .

  Той, човекът,

  живее между нищото и нещото.

  Винаги умислен,

  упорито търсещ нещо,

  приличащо на нищо.

   

  Владимир Стан

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
  

  .

• Трябва да се съхраним

  Из предстоящата за издаване книга
  на Мария Герасова „Размисъл„

  

  Да, красив е животът, но времето, времето… Накъде сме тръгнали и вървим ли, вървим. Вървим към бъдещето. А то къде е? Можем ли да си отговорим на този въпрос? Навярно не. Но отговорът е един. Там, където е нашето вечно пристанище. Там, откъдето няма да се върнем в това си тяло.

  Сега живеем на Земята, която ни дава своите блага. Дава ни, нали? А какво й даваме ние? Оголихме я цялата. Изсякохме горите й, пресушихме езерата й, натровихме я с нашата нечиста мисъл и действия. А какви са нашите дейсвия? Войни, бунтове, убийства, грабежи, катастрофи, наркомания и още, още…

  И като отговор на всичко това, разбунтувахме природата. Тя ни отвръща със същото. Ние я унищожаваме и тя ни причинява същото. Ето ти примерът: Гръм паднал някъде и убил човек. Някой се подхлъзнал и се удавил в язовира. Наводнения, пожари градушки… Нима това не са следствия от нашите действия! Натровихме въздуха около нас. Вече не можем да дишаме. Замисляме ли се накъде отиваме? И пак стигаме до: Да променим съзнанието си, и то незабавно! Да мислим преди да предприемем всяко действие. И най-вече за добро. А какво значи за добро?

  Отговорът е: Да не пречим на другите. Да се научим да мислим правилно. Любовта и Истината да станат наша градивна единица, и да станем еталон на подражание, на който всеки да се възхищава и да се замисли. Ето, това ни е нужно. Нима тази ПАНДЕМИЯ не е следствие на нашите мисли и дела? Тя е един материализиран вирус, който ни дебне на всяка крачка. Всява Страх и Ужас у нас. Страхът, който се таи в нас, за да не ни сполети най-лошото. Да си отидем от този свят. Светът е един с хилядите му обитатели. Едните видими, другите невидими за нашето око. Но трябва да преобразим този свят.

  Ние сами решаваме. Дали да живеем в този кошмар или в СВЕТЛИНА? Ако ли не, ние се самоунищожаваме и загиваме. Животът и здравето са най-скъпи и трябва да ги съхраним!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Мария Герасова е родена в Казанлък. Живее в Пловдив. Издател и главен редактор на международен електронен вестник „Сияние“. Председател на Съюз „Духовно възраждане – България“. Член на Съюза на независимите български писател и на Съюза на българските  журналисти – Европрес. Пише стихове, проза, сатира, сценарии, пиеси, хумор, духовна литература. Издала е книгите “Истините за живота“ – част първа, “Нерешеният ребус“, „Грешен свят“, сборник с разкази „Съвременен човек“, „Кайлас. Градът на Светлината“, „Моят живот, мое верую“, “Новото учение БВС“, Национален алманах на литературните творци ‘2019. Има публикации в местната, националната и задграничната преса, в сайтовете „Откровения“ и „Спиралата“. Била е сътрудник на Радио Пловдив, както и член на Клуба на здравните работници, „Весели пера“ и „Младост“. Пише под собственото си име и с псевдомите Весела Будилкова и Мари Шуан.

  .

• Над Ню Йорк

  

  .

  Над Ню Йорк небето не гасне.
  Не му трябват звезди,
  неони си има — безброй.
  Прекосяват асфалта съдби —
  дъга от пъстри съцветия.

  Тази сутрин, след схватка,
  завършила с бой,
  блести още не засъхнала локва кръв.
  И в нея
  се ражда денят.

  Ти си пръв
  на реда за кроасани.
  Стъпките ти не виждат кръвта,
  вървиш — свободата е стръв,
  а за някои — страдание.

  Тя те води по чужди следи,
  нагодил си обувките —
  чакат извървени от едни,
  а от други — незапочнати пътища.

  Делиш измерения от тротоарни абсурди,
  с чуждоземни очи,
  пълни с възторг и мъничко хаос,
  с плаха надежда,
  че си отчупил парче от света,
  и в джоба прибрал си го тайно,
  до парче кроасан,
  до билет от метрото
  и до карта на Манхатън, защото
  ще се върнеш някой ден —
  дали наяве,
  дали насън…

  Ти няма да си същият,
  а навън пак ще гъмжи от илюзии.
  Но вече знаеш,
  как да не падаш в капан от заблуди —
  този град е град на абсурди.

  И ставаш Алиса в огледалния свят,
  в измислена приказка за някакъв град.
  Реалност,
  измислица,
  в която светът е дошъл на парад.

   

  Юлия Дивизиева

  2015 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Юлия Дивизиева живее в София. Завършила е Библиография и Кинопедагогика. Работи като редактор и рецензент. Пише поезия и проза. Автор е на книгите: „Кукувича прежда” – разкази /2015/; „Полутон, полусянка” – поезия /2016/; „Двайсет и пети кадър” – повести и разкази /2017/; “И малките неща” – поезия /2018/; “Ана от острова” – роман /2019/, издадени от издателство „Факел”. И на книгата за деца „Заза и Фин“ /2020/ на ИК „Знаци“. Под печат е новият ѝ сборник с разкази и есета „Хора, птици и ангели“. Публикувала е в различни електронни и печатни издания. Има участие в сборници и алманаси. Член е на СБП и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

  .

• Саламандър

  

  .

  Свободата е църква –
  ситна стъпка към Бога,
  не е градски мегдан, не е мандра.
  Невредим, на борбата
  през адския огън
  той премина,
  досущ саламандър.

  Сякаш в тази минута,
  от кръвта осветена,
  заредена с мълчание свято,
  всички негови четници
  караулите сменят
  и целуват земята,
  и целуват земята…

   

  Ивайло Терзийски

  2 юни 2020 г.

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от събия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук
  

  .

• Джон Уилмот, „Осакатеният сваляч“

  ОСАКАТЕНИЯТ СВАЛЯЧ

  от Джон Уилмот, граф на Рочестър

  (1647-1680)

  

   

  The Maimed Debauchee

  By John Wilmot, Earl of Rochester

  Превод от английски: Сергей Бояджиев

   

  Тъй както стар, но храбър адмирал,
  лишен от сила, но все още смел,
  в миг вражеска флотилия съзрял,
  на близък хълм позиция заел,

  сам гледа със загрижено лице
  как се развива трескавият бой,
  атака чака старото сърце,
  с предишна слава се изпълва той.

  Щом време импотентно наближи
  и щом се падне лошият късмет,
  изхвърлен от играта, сам лежи
  на скучен бряг, с приличие проклет.

  О, болката ми нека облекчи
  на битките ви сладостния шум
  и буря във виното да бучи,
  със залп шеги да стреля моя ум.

  И белезите ми да не смутят
  бойците млади, чест са те за мен,
  новаците напред да полетят,
  а спомени ще топлят моя ден.

  Ако глупак бохемите добри
  нападне изведнъж с морал студен,
  от разкази кръвта му ще заври,
  за мен, когато бях въоръжен.

  Ще чуй за прелъстените жени,
  дори и със съпрузи у дома,
  с прозорци и врати в развалини,
  нападах ги по светло и в тъма.

  С безпомощен, лъстив авторитет,
  аз флиртове ще зяпам отдалеч
  и винаги ще дам добър съвет,
  за друго щом като не ставам веч.

  .

  ––––––––––––––––––––––––

  * Бел. ред.:
  

  Джон Уилмот (1647 -1680), 2-ри граф на Рочестър, е един от най-значимите английски поети от епохата на Реставрацията. Известен е като оригинален и силен сатирик, и като автор на лирични текстове. Поезията му е била подложена на цензура през Викторианската епоха. От 20-те години на ХХ век насам тя се радва на внимание и възраждане.

  Сергей Бояджиев е български емигрант – лекар, поет, преводач, наш съвременник, който живее във Великобритания. Друг превод на Сергей Бояджиев, както и негови авторски творби, могат да се видят тук и тук.
  

  Стихотворението „Осакатеният сваляч“ в оригинал може да се види тук – The Disabled Debauchee.

  .

• You’re beautiful, oh forest mine

  

  You’re beautiful, oh forest mine

  Lyuben Karavelov

   

  You’re beautiful, oh forest mine,
  So youthful is your scent
  But why the hearts for you that pine
  You fill with such lament?

  And all who cast their eyes on you
  They will forever cry
  That in your shade and in your dew
  They can not sweetly die.

  And all who don’t have time to spend,
  Who have to go away
  Will not forget you to the end,
  Will always want to stay.

  A wall of green your secret screens
  Your oaks and your beech trees
  And all your flowers, all your streams,
  The fattened lambs, the bees,

  The luscious grass, the peony smart,
  Your deep and shady cool –
  They like a bullet pierce my heart
  And by some crystal pool

  My heart that is forever keen
  To shed some joyful tears
  Beholding leaves of baby green
  And how all nature cheers

  Is crying when the gleeful spring
  Sad old age sends away,
  Is crying when the new life springs
  And over us holds sway.

   

  Translation from Bulgarian to English:

  Sergey Boyadjiev

  –––––––––––––––––––––––––––

  Editor’s note:

  Lyuben Karavelov (1834-1879) is a Bulgarian poet, writer, encyclopedist, journalist, ethnographer; national hero, fighter for the liberation of Bulgaria from Ottoman rule.

  Sergey Boyadzhiev is a Bulgarian doctor, poet, writer and translator, our contemporary. He lives in Great Britain. His poems in Bulgarian can be seen here.
  

  .

• Непредвиден дъжд

  .

  Стихове от Георги Константинов

  

  .

  НЕПРЕДВИДЕН ДЪЖД

  Този дъжд
  не е просто
  течаща вода.
  Това са сълзите
  на подранилия юни,
  разбрал, че си отива пролетта.
  Това е поздрав
  от просторното море,
  потупал града по рамената
  с милиони
  дребни капки.
  Това е щедро пръскане
  със светена вода
  пред твоите и
  моите стъпки
  от някой ангел невидим –
  като небесен благослов…

  А може би това е нашата
  непредвидена любов,
  дошла да прошуми
  и да си отиде.

   

   

  ПЛАНИНСКИ СПЕКТАКЪЛ

  Тя кръжеше плавно над скалите.
  Щом видя ме –
  стори два-три лупинга…
  Нищо чудно!
  И на птицата и трябват зрители,
  както на артиста – публика.

   

   

  ЗА ЛЮБОВТА – НАКРАТКО

  Тя възпира всяка твоя наглост.
  Заличава всяка мисъл зла.
  И човекът, който не е ангел,
  придобива
  ангелски крила.

   

  Май 2020 г.

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Дявол на върха на игла

  Разказ от Георги Стойков

  

  Защо ли си мисля, че каквото си наумя, се получава? Може би е така, защото като затворя очи, мислите ми се материализират. Е, не мога да ги пипна, но всичко е така реално, че понякога се обърквам от нереалните неща в реалното, а пък тази реалност обърква всичките ми възприятия, откачена работа. Днес отново забърках един микс от нереални реалности, но знае ли човек кога ще му се усмихне щастието?…

  Още малко, още малко, стискам зъби и с последни сили се покатервам на една бръчка. Провирам се между две мигли, заставам на края на клепача, а пред мен огромното бяло море на окото разлива в душата ми еуфория на чувствата и усещам как кръвта започва да ври във вените ми. По средата на морето, кафявото заискри като звездно небе и ме примамва с блясъка си. Свел съм поглед надолу. Не е прилично да зяпам медицинската сестра, докато ми взима кръв. Е, за разлика от всичките ми недостатъци, фантазията може да ме превърне в „малечко“ и, необезпокояван от никого, да обследвам човека срещу мен. Да гледам отблизо очите на жената, да ровя в косите й, да вдъхвам приятния женски аромат. После да сляза до устните й. Да Ви кажа, когато си малък, ги виждаш като разорана нива, изобщо не могат да те въодушевят, а колко са сладки, когато ги целуваш…? Тогава е съвсем друго нещо. О-о, една целувка може да те накара да полетиш, а може и в затвор да те вкара. Говоря за оня затвор, когато те пренебрегват и заключваш душата си. Страшно е в този затвор, много е страшно, трудно е измъкването от него.

  – Господине, добре ли сте? – приятният женски глас на медицинската сестрата ме кара бързо да скоча от нейния клепач обратно в тялото си. Гледам я в очите. Отблизо те приличат на бурно море, а сега от метър разстояние са сякаш огромен космос, който ме поглъща и разбълбуква още повече кръвта във вените ми. – Но какво става с тази ваша кръв? Такова чудо досега не съм видяла, та тя ври!

  Очите й се разширяват. Кичурче руса коса надвисва над тях и те стават още по-красиви. Боже, а зъбите й едни бели, хубави като портали, с извити арки за душевния ми мир. Ох, как да не премина под тях? Ще се смаля и ще премина.

  – Но, господине, какво е това изражение от Вас? – Поглеждам я изненадан. Тонът й е като на класна, хванала те да преписваш на контролно. Изтръпвам.

  – Какво изражение? – питам, но вече съм сигурен, че тя е прочела всичко в очите ми, а те, глупавите, си записват каквото им прошепнат чувствата и забравят да го изтрият.

  Неловкото мълчание се възцарява в лабораторията, надвисва над мен и медицинската сестра като тъмен облак, в който проблясват светкавици, а мислите ми като гръмоотвод искат да ги прихванат. Изложих се. Искам гръм да ме удари. Изведнъж усещам нежната й ръка върху моята.

  – Спокойно, всичко ще се оправи, не се притеснявайте! – Милувката, спокойният й глас ме размекват. Струва ми се, че вече ще се разтеча като пихтия на пода.

  Тя изважда от вената иглата с контейнера, в който няма кръв, пълен е с пяна.

  – Дайте другата ръка! – нарежда ми заповеднически, докато напипва с пръст вената, и ме бодва бързо. Изохквам от болка:

  – Но защо?

  – Извинявайте! – казва ми и вади иглата от вената, слага памук със спирт и ми заповядва: – Натискайте! Извадих дяволчето.

  – Кое дяволче извадихте? – питам учуден и притискам памука с пръст на мястото на убождането.

  – Ето това, виждате ли го, на върха на иглата? – показва ми иглата и усмивка озарява лицето й. – Виждате ли го колко е малко, а знаете ли какви поразии може да направи, ако си остане вътре във Вас? Извинете, ще Ви попитам, имахте ли намерение да ми кажете нещо днес като дойдохте при мен или просто сте си такъв, да зяпате нахално жените?

  – Да, исках да Ви поканя на кафе, но… – Взирам се, да си призная честно, не виждам никакъв дявол на върха на иглата, но какво мога да кажа, съгласявам се. Разбирам, че тя ми дава урок. А понеже аз съм голям професор по всички въпроси, за успокоение дръпвам една от моите лекции за човешките отношения, която изглежда горе-долу в този вид: Интересни същества сме ние, хората. Иска ни се, но не знаем как да си го вземем. Взимаме го, но не знаем как да благодарим. Благодарим, но отново не вярваме. Все търсим вината в някого другиго, а като го посочим с пръст, се успокояваме. Но има моменти, когато нас посочват. Тогава…?

  – Дяволчето е виновно – засмива се сестрата. – Дяволът може само да обърква нещата, нали затова е дявол. И затова го вадя с иглата. – Приятна усмивка грейва на лицето й. – След два часа елате да си вземете резултата и не си въобразявайте някои неща, моля Ви!

  Тръгвам с наведена глава към вратата. Преди да я отворя, сестрата ме спира.

  – Така ли ще си тръгнете, без да ми кажете нищо?

  Обръщам се.

  – Извинете ме за всички неудобства, които Ви създадох днес, но мога ли да послушам сърцето си и да Ви попитам нещо? – някак си като с половин уста виновно проговарям.

  – Послушайте го! – дяволитото пламъче, което присвятква в очите й, сякаш ми казва: „Ще дойде, ще дойде!“

  – След работа Ви каня да пием по кафе, ще приемете ли? – Пот пропълзява по гърба ми, а една мисъл се завърта като конска муха вътре в мен: „Ами, ако откаже?“

  – След два часа като дойдете за резултатите ще Ви отговоря, ще трябва да премисля, това е неочаквано за мен – накланя непринудено глава към едното си рамо сестрата, после се усмихва загадъчно. – Защо така посърнахте, та два часа не са два века? Без дяволчето във Вас това време ще мине много бързо. Хайде доскоро! И горе главата, млади човече, животът е прекрасен!

  Гледам сестрата с широко отворени очи. С такъв глас го казва, че чак аурата й засиява с необикновена виолетова светлина. Откъсвам си едно парче и го слагам във вътрешния джоб, до сърцето. Ако знаете как весело затуптя то? Така ще мога да изчакам търпеливо и най-после да поставя реалните си мисли в реалния живот.

  – Доскоро! – махвам с ръка и излизам обнадежден от лабораторията.

   

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Молитва за България

  Стихове от Димитър Христов

  

   

  МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ

  Боже, дай на България слънчеви дни,
  дай на децата ни бъдеще светло –
  вярата в нас и след нас да кълни,
  както пшеницата расне в полето.

  Боже, дай ни надежда, залък хляб, щипка сол,
  дай ни мъдрост и сила, глъбина и простори –
  да забравим омраза, завист, гняв и разкол,
  да надмогнем, пречистени, своята горест.

  Боже, дай ни нелек, но достоен живот,
  дай на вси простосмъртни искрицата вечност,
  дай на целия български праведен род
  висота, красота, доброта и сърдечност…

  Боже наш, нечестивите ти накажи,
  а страдалците горди духом подкрепяй,
  развенчавай притворства, коварства, лъжи…
  И до храма да стигат всички пътеки.

  Боже, дай на България и на света
  бъдеще ведро, мир, благоденствие –
  нека ни води благовестта,
  за да възкръснем след всяко пришествие.

  Отче наш, любовта ни навек съхрани,
  възвиси съвестта, идеалите святи –
  Боже, дай на България слънчеви дни,
  НЕКА БЪДЕМ НА ДУХ И НА ВЯРА БОГАТИ!

   

   

  ЛЮБИМА

  На А. Б.

  Аз те обичам повече от себе си,
  готов съм вместо тебе да умра.
  Бих предизвикал смут,
  скандал,
  безредици,
  ако не те докосна и не те съзра.

  Без теб не зная как да оцелявам…
  Раздялата би разрушила в миг
  хармонията,
  нежността,
  представата,
  че любовта превръща мрака във светлик.

  Ако не съществуваш, аз ще те измисля,
  ако изчезнеш, ще те пресъздам
  единствена,
  от мен дори
  по-истинска.
  Аз богомолец съм – Ти – моят храм.

  И любовта ни – любовта е сън божествен,
  ранимо щастие, което в нас боли,
  цъфти
  напролет
  като майски кестен,
  за да разпука с ядка острите бодли…

  Аз те обичам повече от себе си
  и знам, че времето ще приюти
  безсмъртието
  свято
  на вселената
  в прегръдката ни страстна – Аз и Ти.

   

  –––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Албум със стихове на българи в Украйна

  .

  ДУШАТА БЪЛГАРСКА – ДУМА И МИГ
  

  „Идеята на този албум е да събира тук стиховете на нашите украински поети, които мислят и пишат на родния си български език, като тези стихове да бъдат допълнени с моите снимки по темата.“ – пише нашият сънародник Александър Барон, който е роден и израснал в Украйна.

  Албумът на Барон във Фейсбук – ТУК

  

  ТАМ, В СКУТА НА ТАТЕ

  Мариана Иванова Чепразова

  Там, в скута на тате,
  най-топлото място е там,
  където живее думата „щастие“,
  където да плача не ме е срам.

  Ухае на родно, в скута на тате,
  и сила със сигурност нося от там.
  От там съм пораснала и съм богата…
  Обичам те, тате, обичаш ме, знам!

  15.04.2020 г.
  Одеса, Украйна

  * Авторката е родена в с. Горо́днє (старо име Чийшия). Живее в Одеса.

  

  * * *

  Марианна Иванова Чепразова

  Назад, из детските баири,
  по кална улица към стар дувар,
  откъснатото куче от синджиря
  пак се завърна в дома стар.

  А портите, съвсем поовехтели,
  запяха стара песен на субат.
  Стените, цепнати, отдавна не видели
  киреч, мълчаха сякаш от инат.

  Семейната икона избеляла,
  във ъгъла оставена сама,
  от паяжина май се не видяла,
  напомняше за стари времена.

  Софрата, милата, изтъркана и стара,
  трикрака, боса, суха от покой,
  опряна беше нейде до дувара
  и пазеше следи от овча лой.

  И кучето, застанало на прага,
  с очи, забулени от старост и мъгла,
  погледна към звездите плахо,
  излая към небето от тъга.

  

  СТАРАТА КЪЩА

  Анна Митева (Анна Чолак)

  Старата къща –
  тя не е една.
  Съдбата й също:
  до края – сама.
  Дали се събуди
  потомъкът млад?
  Остават ни само
  надежди и мечти
  с рамо до рамо
  помагай и ти!

  * Авторката е родена в с. Виноградовка (старо име Чумлекиой), Тарутински район на Одеска област.

  

  * * *

  Алиса Стериополо

  Родена съм в Украйна, обичам тоз народ,
  но мисля за България, през целия живот.
  Обичам аз Балканите и Царевеца-град,
  там всичко ми е мило, прекрасно е за мен.
  И Христо Ботев също, поетът, там роден.
  Макар че цял живот живея във Украйна,
  но моето сърце живее във България.

  * Авторката е родена в с. Ровное (старо име Купоран), Тарутински район на Одеска област.

  

  ПОЖАР

  Антонина Узун

  Гори съборът… Горят душите..
  Ехтят молитви… Горят свещи…
  Гори съборът… Защо – не питай,
  а редом с него се помоли.

  Гори съборът – светиня, символ
  на буден, жив български дух…
  Дали сега той ще застине??
  Как ще стои този град над Ялпуг?

  Дали ще остане с българско име?
  Или ще секне с последния звън?
  Или, напротив, ще станем по-силни,
  отново си спомняйки онзи свят ден,

  когато открит бе съборът, издигнат
  с десетките хиляди силни мъже!
  Дано тази жертва така я приемем,
  Дано си протегнем взаимно ръце
  и станем по-силни!

  26.01.2012 г.,
  Одеса, Украйна
  

  .

• Милуш

  Разказ от Иван Христов

  

  Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължаваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато извиваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.

  Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците – овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му даваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.

  Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави… В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв, какъвто си го спомняше – висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.

  Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица припада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и отваря дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето – това му е на устата. “Овчарлъкът, синко, е тънка работа… – казва той. – Трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пладнишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.” Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш, едничкия син.

  Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. Направиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша, колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място. Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.

  Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.

  – Отивам – казва – да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете…

  – Щом е такава работата, то върви със здраве – съгласи се Милуш.

  Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и преживяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пукане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча навън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. “Дръж, Перчо!” – викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и останалите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.

  После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.

  На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в селото. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.

  На един такъв празник Милуш се глави за Севда – работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задържи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани…

  Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очите на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее.

  В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с разплакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.

  – Да хапнеш малко, Милуш – тихо продума тя, като едва скриваше сълзите си.

  Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:

  – Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните… Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете… – като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.

  На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.

  След обед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с ръце, облегнати на пармаците, гледаше натам, откъдето като бял облак се разточи стадото. Разстоянието не е много – половин хвърлей на пушка. Очите на Милуш блясват, заиграва сърцето му в болните гърди. Той вижда добре. Най-напред върви еркичът и води стадото. На врата му се разлюлява най-големият чан. След него с равна крачка вървят другите два еркича. Чановете им бият като камбани – бодро и тържествено. След тях с бърз ход вървят кочовете, които разлюляват на шиите си тревожно каба-чановете. След кочовете като широка река се люлее и точи стадото. Тук-там подскачат бели агънца около майките си и блеят.

  Кучетата лаят отстрани. Най-отзад върви Ташо и размята гегата. Тази музика залива като вълна нивите и ливадите. Цялата земя кънти. Песента на чановете се люлее на талази и ехото я отнася надалече. Пред очите на Милуш се залюляват светли кръгове, люлеят се чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее…

  Същият ден Милуш излезе сам отвън на двора. Болката като че ли го напусна. След малко Севда го намери край градината, опрян на оградата. Тя се приближи до него и тръпки я побиха. Севда погледна с въздишка, прегърна го, като че ли искаше да го задържи. Но Милуш все повече и повече изстиваше. Очите му бяха полуотворени и сякаш гледаха към Голо бърдо. Тогава тя скочи като луда, вдигна престилката към очите си, заплака и със задавен глас завика по двора.

   

  ––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Английска слива

  Стихове от Сергей Бояджиев

  

  .

  ЕТИКА

  На Докинс* книга се продава –
  строг атеист и биолог
  и страстно той ни убеждава,
  разбира се, че няма Бог.

  И дава примери различни
  за еволюция, подбор;
  как организмите себични
  по-слабите обръщат в тор.

  И как бактерий паразитен
  отравя подло благ микроб
  и за белтъци ненаситен,
  сега на друг копае гроб.

  И вирусът микроскопичен
  е агресивен паразит
  и кода собствен генетичен
  изстрелва, в клетката забит.

  И ни превзема зла „Корона“
  и люта треска ни тресе,
  прекъсва изведнъж купона
  и може да ни отнесе.

  Та той дори не е бактерий,
  а молекули без морал,
  за еволюция критерий
  единствен – кой кого изял.

  Дори прекрасните корали,
  с токсични, злобни пипала,
  когато нощем сме заспали,
  започват яростна война.

  А ето котката красива –
  за спорт, не само за храна,
  подмята с нокти мишка жива
  и няма чувство за вина.

  С рогата пръчове се кюскат
  до смърт – за някоя коза,
  и вълците към тях препускат,
  и рони крокодил сълза.

  И равнодушната природа
  не знае ни добро, ни зло,
  а само собствена изгода,
  зачерква минало-било.

  Човекът, същество етично,
  е вечно гладен за месо,
  убива хладно, методично –
  привет на теб, Жан-Жак Русо!

  ––––––––-

  * Ричард Докинс е известен английски биолог и атеист,
  автор на популярни книги за еволюцията.

   

  .

  РОДНИНИ

  В едно селце край Варна аз видях
  как гордо се разхождаха без страх
  чедата горски, дивите глигани –
  тях никой не ги гледа, не ги храни,
  но затова пък никой не ги коли,
  живеят според своята си воля.

  Вървяха тежко, като господари,
  а не като крадливи, плахи твари,
  свинята-майка умно до пазара
  семейството си весело докара,
  топуркаха след нея три прасенца
  с опашчици и светкащи оченца;

  тя хранеше ги с пъпеш и домат,
  а пък глиганът черен и зъбат
  на стража пред сергията стоеше,
  и тъй предупредително грухтеше,
  че с малко страх внезапно осъзнах:
  не те са ни на гости – ний на тях!

  О, доблестни, великолепни свини,
  о, наши близки, истински роднини,
  с проблемите се справяте отлично,
  а сходството ни братско, генетично
  е към деветдесет и шест процента –
  останалите четири са мента!

   

  .

  ФЕРОМОНИ

  Феромони, феромони
  според вашите закони
  хитра химия ни гони –
  тя пришпорва чувства „лични”
  и възторзи романтични.

  Дамата се появява,
  изведнъж ме покорява
  и решавам аз, че с нея
  иска ми се да живея.

  В нея също нещо става
  и внезапно осъзнава
  колко много я привличам,
  колко много ме обича,
  колко съм добър, способен –
  на идеала съм подобен!

  Молекулите приятни,
  молекули ароматни
  в нас програмата омайна
  завъртяват много тайно
  и умът се заблуждава,
  че съзнателно решава,

  че избира си живота –
  влачи радостно хомота
  и възпява Дулсинея,
  вижда съвършенство в нея,
  без да знай – в парфюм подмолен
  той е влюбен и доволен.

  Вие, скрити феромони,
  сте шпиони на нагони,
  ключ към сложната програма,
  код на сладката измама
  и без вас… любов май няма!

   

  .

  АНГЛИЙСКА СЛИВА

  Под дъжд студен и облаци оловни,
  протягаш клоните си тъжно и любовно,
  английска слива в скъпата градина –
  уж у дома, а винаги в чужбина.

  Под сини сливи сладостни израстнах,
  аз имах лято дълго и прекрасно,
  край Осъма, в Казачево и Сливек,
  сред песни на гугутка и на гривек.

  А някой теб напразно е пренесъл,
  костилката ти в Англия донесъл,
  в очакване на сливи сочни, сладки –
  в поляната ми окосена, гладка,

  отчаяна ти корените впиваш
  и някак оцеляваш, не загиваш.
  През юли вече твойте клонки щедри
  превиват се от плодовете едри,

  отвънка сини, лъскави и чисти,
  отвътре и безвкусни, и воднисти.
  Все пак ги ям, другарко нежна, мила –
  мъглата твойте вейки е покрила,

  тук лято, есен са едно и също
  и облакът безкраен те обгръща,
  търпиш ти вятър, леден дъжд във мрака,
  снагата ти студена пролет чака,

  пак с бели цветове да се закичиш
  и трогнат, аз все пак да те обичам.

   

  .

  НА ПРОЩАВАНЕ

  Не искам костите ми жалки
  да ровят с метри и писалки,
  да ги сглобяват фактолози
  и даже палеонтолози.
  От страсти щом съм изцеден,
  ще бъда бързо изгорен
  и в Черното море обично
  ще се разтворя аз химично,
  и ще последвам моя брат
  в нашия подводен свят.
  Сергей е прах, вода солена
  и морска светлина зелена!
  И в царството на Посейдон
  прахът ще стане на планктон,
  а него миди ще го глътнат,
  тях разни риби ще гаврътнат,
  а тях пък ще погълне звер –
  кефал, лаврак или лефер,
  след туй лефера хищен, вкусен,
  опечен от готвач изкусен,
  ще го похапне нежна дама,
  със тънко кръстче, с остро рамо
  и аз ще се напъхам в нея,
  отново ще си поживея!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Сергей Бояджиев е роден е през 1952 г. в София, в семейство на лекари-преподаватели. Осми клас завършва в Източна Германия, а девети – в Алжир. Завършил е столичната Френска гимназия, след което Медицина. Работил е като психиатър в болницата в Карлуково и в Медицинска академия – София. През 1983 г. д-р Бояджиев заминава за Етиопия, където работи няколко години, включително като консултант в болница за прокажени; работил е и за Червения кръст. През 1993 г. заминава уж за малко за Лондон, по покана на английски професор, но остава във Великобритания, заедно с децата си. Работил е и на малък шотландски остров в Атлантическия океан. Той пише стихове, разкази и фейлетони още от ученик. В България има издадени две стихосбирки, втората от които се нарича „Връщане няма“. Предстои издаването на негова книга с фейлетони и писма. Публикуваните тук стихотворения са от поетичния цикъл на автора „Биологични“.

   

  .

• Из дневника на един тулуп-маргинал

  

  Отворих едното си око и гледам – осем и трийсе. Викам си: Безбожно рано е. Сега върви Мутафчийски, а на него се подигравам вечер, като се приберат от работа чиновничките, които са влюбени в него. Обърнах се на другата страна и се търкалях до 10.30, когато чух телефона да пиука на тагване. С досада го взех да видя откъде се включва Бойко този път. Беше в джипката и нареждаше някакъв обвиняем, на когото нямало да се обяснява. Почудих се кой от всичките е. Викам, сигур Цветан Василев се е включил от Белград да ни каже как сърбите протестират там.

  А, врътнах фийда и видях, че Черепа хвърлил някакви трохи от голямата пита с компромати, с които разполага срещу правителството, вероятно. Даже припомнил миналото на Бойко. Ясно! За това е ядосан премиерът, но пък няма изненадани от народа, че Влади се е срещал с Черепа. И Влади не е изненадан. Даже този път каза, че знае, че се е срещал, защото други работи все не знае.

  Детето извика от другата стая, че е гладно.

  Викам му: Напиши едно писмо на Сачева, че майка ти е маргинал, и ако не отпусне пари, ще звъннеш на норвежците да дойдат да те вземат. Обади се и в общината да те включат към „топъл обяд“. А, звънял си значи? Кога, викаш? След две седмици щели да те включат. Звънни тогава на Ангелкова за ваучер за почивка, че иначе ще ни го дадат през ноември да ходим на Слънчака. Естествено, че нямам пари за почивка. Ще го продадем на някой чиновник, който има отпуск.

  Ох, сега пък щели да пренасочват пари от европрограми „Наука и образование“ и „Околна среда“ към иновации и конкурентноспособност. Браво! Скоро всички ще са тъпи и болни, но пък ще имат работа на МРЗ.

  Сега мисля да изхейтя Ангелкова за изолаторите в хотелите, които иска.

  Ще й напиша да почне от премиера, че заради неговите приказки детето мисли, че имам Майбах, Ламборджини и багер, и ги крия в бетонния възел, който съм купила чрез едната офшорка на Бахамите.

  Естествено, че нямам кафе, и, почесвайки се, реших спонтанно да ида да пия бира, понеже и без това стана обяд, а и отвориха кръчмите, и там да добия вдъхновение за следващия хейт, който ще бъде за това как Бойко учи световните лидери на мерки и те му се обаждат по 5 пъти на ден по телефона, да се консултират с него.

  Ох, сега пък излязло и разследване на Антикорупционния фонд за далаверата с фурмите.
  Нито една фурма не стигна до нас, тулупите-маргинали…

  О, в „Дневник“ пишат, че Варненското езеро е замърсено с фекалии от август 2019-та и никой не е казал на хората. За там ще припомня великата мисъл на премиера, че въздушните маси се движат, и ще обясня, че и с водата е така. Течения разни носят смрад към Варненския фар и заведенията на пристанището. Там собствениците на кръчми трябва да раздават очила със сини стъкла на клиентите и щипки за нос.

  Браво! Днес отметнах доста хейт.

  Детето намерило някакви 10 лв. в сакото ми от абитуриентската и хапнало.

  Страхотен тулуп-маргинал ще излезе от него, защото му публикували писмото до Сачева в сайтовете за маргинали.

  Лягам си спокойна, понеже утре ще предложа на премиера, да пусне първо ваучери за отпуски преди ваучерите за почивка, и така до следващия ден…

   

  Стела Николова

  .

• Смертию смерть поправ

  Разказ от Йото Пацов

  

  „Бог не е Бог на мъртвите, а на живите, защото у Него всички са живи.”

  [Лука, 20:38]

  Гръм падна в къщата на Станчеви. Умря Васко.

  Вяра не и се хващаше на Невена – нито когато го докараха с линейката на общинската болница, нито когато, отрупан с цветя и завит с одеялата, които тя беше скътала за сватбата му, лежеше в дъсчения ковчег в гостната. Всичко в къщата беше за него – и холната гарнитура, и секциите, книгите и сервизите в тях, бабините ракли с черги, килими, одеяла, и с оная торба, в която от време оно чакаха първата му брачна нощ кенарени чаршафи… Всичко беше за него – и самата къща, и имотът, и животът им… Само Васко го нямаше.

  Стоян от онзи ден потъмня и се смъкна, не можеше човек в очите да погледне, речаха ли му „добър ден“ на улицата, гледаше, като че ли са го напсували. Той беше последният от Станчови с мъжка рожба, на всичките трима други братя, все по-големи от него, все с женска челяд, единствена надежда беше синът му Васко да окачи на стената портрета на дедо Станчо, прадедо му, на който личаха май само мустаците и опълченското лъвче на калпака. И да продължи рода им, името им да се не затрие.

  Дойдоха на погребението тежки от мъка, насядаха около ковчега. Стаята се смрачи от тъмните им костюми и небръснатите им лица, от очите им без светлик и без живот. „Как така бе, Стояне, как така бе, братко!“ – питаха провисналите им рамене, а Стоян, мокър от сълзи, като от вира изваден, на пресекулки шепнеше клетви към себе си и молеше Васко да стане от сандъка, та да легне той… „Може ли род да стане за векове, та да се затрие за минута, кажи бе, Боже!“ – галеше челото на покойния най-големият от четиримата, Данчо, прихванал през раменете Невена с другата ръка. А Невена, изплакала сълзите си, се тресеше ситно и мърдаше окървавените си от хапане устни в безкраен безмълвен монолог към мъртвия си син…

  Този ден сбра пак живота на Станчеви, върза го на възел и го сложи в гърдите им, вместо сърце. Започна с ясен изгрев, с ведра сутрин, каквато отива на средата на септември. Всеки си хвана пътя – Стоян към бензиностанцията, Невена – към детската градина, Васко с „балканчето“ – към автосервиза на Тодор Цалов, където се бе хванал да работи като монтьор, колкото да не си губи времето, докато чака повиквателна за казармата. Запали и отпраши по улицата към площада, мина пред читалището и съвета, по нанагорнището покрай училището към края на селото. Там, на кръстовището пред гробищата, до чешмата, в тъмната сянка на кипарисите – локва, разгазена от овцете кал. Не се намери никой да каже как е станало – „балканчето“ насред пътя, Васко – до каменната стена на чешмата, свил се на дясната си страна като да си почине – завинаги…

  Заровиха го в гроба на дядо му, пред хората приказваха кметът на селото, негов другар от гимназията в Луковит, попът. Васко не беше кръстен, когато се роди в селото и поп нямаше, само един клисар да бие камбаната при пожар и смърт. И затова Данчо, големия брат, каза на попа – опело и кръщене в едно да направиш, чу ли? Не стана ясно какво пя, но каза – всички ние сме чеда Божии, за нашите грехове Иисус отиде на кръста, всеки с кръста си, за да сме като Него, който смертию смерт поправ, прости, Господи, раба Божи Васко, дарувай го с милост, за да бъде в светлината и нине, и присно, и во веки веков, амин.

  А за Невена и Стоян животът се мръкна…

  Но не стана като с други в селото. Нито Стоян се хвана за чашата, нито Невена си скри очите зад черна шамия. Имаше нейни другарки, пак към четиридесетте, загубили рожба и се зачернили без време, сбабичосани вече, пречупени, оставили живота да изтече от тях, заедно със сълзите им. Сълзите си тя криеше, те бяха само за в гробищата, където тревата полека пожълтяваше около кафявата могила на Васковия гроб. Вървеше с изправен гръб, гледаше хората в очите, работата си гледаше с още по-голяма стръв от преди, като че ли на чуждите дечурлига в групата беше прехвърлила цялата грижа и цялото внимание, които бяха останали в майчиното й сърце. А за това, че вечер, откак се прибереше от детската градина и свареше Стоян да седи в тъмното в кухнята, и двамата се гледаха, хранеха и лягаха като че ли мъката беше зашила устата им, никой не знаеше. Смъртта беше в къщата им, една вечер Невена се опита да прогони тъмнилото и запали всички лампи, увеличи радиото, пусна за пръв пьт телевизора… Но й стана страшно и съвестно, усети как тъмното не изчезна, а само се сви под сърцето й, и остави нещата така – да си се оттекът без думи в полумрака на потъналата в скръб къща. Животът вървеше, както преди, само дето радостта й лежеше под камъка на дедо Васил Станчев, а мъката й си беше винаги с нея, разделена със Стоян, но не намаляла от това…

  И имаше още нещо, което хем я плашеше, хем я караше вечер, като си легне, да стиска клепачи в нетърпеливо усилие сънят да дойде по-бързо. Сутрин не си спомняше почти нищо – някакво ласкаво присъствие, усещане за любов и топлина, стремеж за докосване до нещо, отделено от нея с някаква пулсираща мьтнобяла пелена, в която се долавяха блещукания като от кристалчетата в строшено парче мрамор.

  Докато една нощ – беше след втората събота, в която прави деветини на Васко, пелената се разстъпи в нещо като коридор, и тя се опита да пристъпи в него, въпреки страха си, но още ненаправила и крачка, и се вцепени от изненада – към нея от бялата мъгла пристъпваше пъргаво, засмян и с протегнати ръце, синът й, Васко. „Ами нали си мъртав бе, сине!“ – искаше да каже тя, но сълзите я задавиха, протегна и тя ръце, та го прегърна и го притисна до сърцето си. Мина й през ума, че щом са се срещнали, сигурно и тя вече е умряла, и затова шепнеше прималяла от щастие в ухото на сина си: „Слава Богу, сбрахме се, сине, слава Богу…“. А той я целуна още веднъж, отдръпна се, както я държеше за ръцете, та я погледна в очите, все така засмян, и каза онази дума, която тя мислеше, че завинаги е погребала под камъка на дедо Васил:

  – Мале… Не плачи, мале. Бях щастлив с вас с татко, и сега съм щастлив. Бях жив – и сега съм жив, нали виждаш?

  Тези думи, както и всичко останало, което си говориха, Невена си спомни сутринта, когато се събуди сред усуканите си завивки. А в съня си стоеше пред своя покоен син и не вярваше на щастието си, знаеше, че е невъзможно, убеждаваше себе си, че това е само видение, породено от голямата й мъка. А той се смееше на тези й мисли, като да ги изказваше тя на глас, и й разправяше колко много хора е видял тук, с колко се е сприятелил, как са го завели в една потънала в цветя къща, бяла, голяма, с големи прозорци, с хубава наредба, как им е казал, че тя е много голяма за него, като разбрал, че само той ще живее там. А те му казали, че няма да е задълго, и май че ще е така, защото се запознал и с едно момиче, ама много хубаво момиче, Валя, и тя наскоро починала, и двамата много се харесали, и са неразделни, и той е много щастлив, да не плачат за него, да не го жалат, защото му е мъчно и съвестно да ги гледа потънали в скръб, а той да е толкова щастлив. Това е дошъл да й каже, и още, за да му повярват, иска да идат с татко му при родителите на Валя, те са от Кутино, Врачанско, къщата им е до пощата, в центъра, лесно ще ги намерят, майка й се казва Цеца, а татко й е Владо Зарков, работи на тежките машини в кариерата, та да се запознаят…

  Нищо не каза Невена на Стоян, изпрати го на работа като всеки ден, отиде и тя в детската градина, но пред очите й беше все Васко, какъвто го бе видяла в съня си – хубав, ведър, здрав. Усещаше все още ръцете му в своите и гледаше дланите си, като че ли можеха да запазят отпечатък от безплътното докосване. А вечерта едва дочака Стоян да се прибере, накара го да седне на масата пред нея и му разказа всичко, едно през друго, задъхано, със страх да не я прекъсне с присмех или невяра, защото се боеше да не би случилото се да изчезне завинаги…

  Очакваше, че ще й каже, че така превъртат хората, но той я изслуша внимателно, попита пак за името на селото, стана, та намери пътната карта на България и й посочи къде е Кутино – до синята нишка на някаква рекичка, в зеленото между две жълти възвишения. После се обади на сменника си да поеме работата за утре, обади се и на директорката на градината, че с Невена се налага спешно да заминат за София, припали москвича в гаража и го изчисти, докато Невена извади от гардероба и оглади дрехите, с които бяха на погребението. И сутринта тръгнаха.

  Намериха селото лесно, свърнаха от магистралата по разбит път покрай весел поток, потънал във върби, и само след три километра видяха табелата, и зад нея – сиромашко балканско селце, грейнало със златото на есенните овошки и пълните с кехлибарен кукуруз кошове. Пътят ги изведе пред съвета и пощата, и до нея – жълта двуетажна къща, пълна с хризантеми и божури градина, а на вратата, от некролога, им се усмихваше момиче с дълга чуплива коса, закачливи очи и ослепителна усмивка. Невена усети буцата в гърлото си, чак тук разбра, че още не е повярвала на съня си, и може би, за да повярва, прочете на глас замъглените от сълзите й думи: „Смъртта.. в разцвета… непрежалимата… Валентина Владимирова Заркова“.

  Стоян бутна вратницата и двамата пристъпиха в двора сред цветята, без да знаят какво ще кажат на хората и как ще ги срещнат те. Спряха се пред вратата на къщата, без да смеят да потропат, но тя се отвори, като че ли дребната млада жена в черно пред тях ги беше чакала. Зад гърба й – мрачен мъж, който протегна ръка към Стоян:

  – Сигурно сте на Васко родителите. Добре дошли. То не е за вярване, ама добре сте дошли. Право ни каза Валето, че днеска ще дойдете. Добре сте дошли…

  Заплакаха жените, като се прегърнаха, захлипаха като една, мъжете си стиснаха ръцете и дълго не ги пускаха, като се гледаха в очите, накрая бащата на Валето преглътна буцата в гърлото си и на пресекулки каза:

  – Аз съм Владо, на Валето таткото. А това е майка й, Цецка, влизайте, влизайте…. – пристъпи… и като пак погледна в очите Стоян, тихо, като че езикът му залепна, добави: – Свате…

  После цял ден жените не можаха да се наприказват. Разказваха си първо сънищата – коя как е сънувала детето си, в какво е било облечено, какво е разправяло. Валя през миналата нощ казала на майка си, че с Васко вече са решили да се женят на Архангеловден, и ще е добре и родителите им да празнуват сватбата им, та да се съберат на тоя ден. Пресметнаха кога се пада – седмица и нещо дотогава, и се условиха да се съберат в дома на Невена и Стоян.

  И никого да не канят – нали ги знаеш хората, за такова нещо и в лудница могат да ги пратят. Разбраха се коя какво ще приготви и за гробищата, и за трапезата, мъжете опитаха и виното, и ракията, която беше донесъл Стоян, после слязоха в избата да проберат от кое вино да наточи за сватбата.

  А когато на Рангелова задушница раздадоха на гробищата и на съседите за Бог да прости, Невена и Стоян започнаха шетнята у тях, та да приготвят всичко за гостите, а Владо и Цеца на другата сутрин натовариха жигулата с каквото си бяха намислили и тръгнаха за Ъглен.

  Сложиха празничната трапеза в лятната кухня, вътре в двора, да ги не гледат хората, сложиха портретите на Валя и на Васко един до друг, но вече без черния креп, а между две вази с бели хризантеми, насред масата рангеловия хляб, този път с две хванати за ръка фигурки, наречени на двамата млади, ракията и виното, купите със салатите и мезетата, пръстения гювеч с овнешкото, панерчето с грозде, круши и ябълки, другите селски есенни благини… И, когато наляха чашите с ракия, Стоян се изправи, изправиха се и Невена и Цеца, и Владо, и Стоян каза това, което цяла нощ бе мислил, вторачен в тавана на спалнята:

  – То ни е за наздраве, ни е за помен нашата… Ама нека пием за децата, дано е верно, че са весели и щастливи, да се сберът, да се обичат и почитат, да им е пълна къщата и сърцата, а пък ние, каквото даде Господ, криво-ляво да прекараме този живот, да направим тук, каквото можем и за каквото сме пратени, та като ни дойде часът и на нас, да се сберем с тях, както му е редът…

  И като помълча, донади:

  – И като ни проводи свети Рангел при тях, дано с внуци да ни срещнат, миличките…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Йото Пацов е роден през 1949 г. в София. Следвал в СУ „Св. Климент Охридски”, завършил Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специализирал във Факултета по журналистика на Московския държавен университет. Публикувал свои стихохове, репортажи във в. „Септемврийче”, сп. „Родна реч”, в. „Средношколско знаме”. Работил като журналист в централния печат. Участвал със свои творби сборници и антологии като „Българска ловна антология“, „Горска христоматия“,  „Трифон Кунев – стихове“, „Българските герои по фронтовете на Първата световна война“, годишния алманах на СБП в САЩ и по света „Любослов”, сп. „Пламък”, „Антимовския хан”, „Знаци” и др. Кореспондент на чуждестранни медии, вкл. и военен кореспондент в Албания, Хърватска, Босна и Херцоговина, Молдова, Украйна и др. Пръв чуждестранен журналист, проникнал в зоната на Чернобилската катастрофа 20 дни след взрива. Съставител и автор на учебник за ловци „Ловът в България“, „Горска христоматия” и др. Бил е преподавател и секретар на Пловдивската духовна семинария, възстановил вестника на семинарията „Светлоструй”. Член на СБП, СБЖ, БЛРС, Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Литературен кръг „Смисъл”. Автор на книгите “Петелът кълве звездите”, “Пръчка от леска”, “Лъжикерван”, “Учителите”, “Великите учители”, “Перо от гарван”, “Единаци”, “Петелът кълве звездите”,“Мравучки”, “Чудото с българина“ – мистични сказания”, „Фараонът на лисиците“, „Очила за канибали”, „Еписто”. Негови разкази са превеждани на руски, украински, турски, арабски, френски и др. езици.

  .

• Като всичко на този свят

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  .

  Прибирам се тази вечер и още от вратата дъщеря ми:

  – Татко…!

  – Какво?

  – Целият си зачервен!

  – Е, и?

  – Да не си болен?

  Докато обясня, че цял ден съм работил на слънце в градината, се оказах с термометър под мишницата.

  37,9 градуса показа пущината и тогава вече настана паниката.

  Изведнъж се изправих срещу най-модерния термометър на света. Ей така, целят ти се в челото и…

  38,9 отчете последният писък на технологията.

  Паника ли казах? Не, паниката започна след това.

  – Татко, ти си болен!

  – Да, бе!

  – Навярно е Ковид!

  – Е, и?

  – Боли ли те някъде?

  – Не!

  – Сигурен ли си?

  – Да.

  – Кашлица?

  – Не.

  – Хрема?

  – Не.

  – Гърло боли ли те?

  – Не.

  – Световъртеж?

  – Добре, признавам си. Не трябваше да пия последната водка.

  – Пил си водка?

  – Е, и?

  – Ресторантите са затворени!

  – Да, ама къщите не са.

  – Събирал си се с хора?

  – Единият си беше живо говедо.

  – Татко, навярно си бил и без маска!

  – Пробвай да пиеш водка с маска.

  – Ох, ужасен си. Колко пъти да ти казвам да не се срещаш с никого и да не ходиш без маска?

  Докато се усетя, зет ми довтаса с трети термометър. Отново последен писък на технологиите.
  Да, ама той показа 35,4.

  – Хипотермия! – отбеляза като лекар.

  – Е, нали бях с хипертермия! – не се въздържах и аз.

  Заровиха из чекмеджетата и тогава намериха четвърти термометър, но и той не им помогна много. Според него бях с 34,9.

  – Казах, че е с хипотермия – изкефи се зет ми, доволен, че е уцелил диагнозата.

  – Хипертермия! – не отстъпи и дъщеря ми, прицелвайки се отново в челото ми. – А…

  – Какво?

  – 42 градуса!

  – Да не съм умрял? – притесних се и аз, вече не на шега. – Белтъците ми трябва да са се денатурирали!

  Последваха още десетки замервания, според които температурата ми се движеше между 32 и 46 градуса – все състояния, несъвместими с живота.

  – Е, поне не е отрицателна – опитах се да ги успокоя, но не хвана дикиш.

  – Бе, ще ви пикам и на термометрите – не се стърпях накрая, грабнах кутията с цигари и излязох навън. Зоро веднага се прикотка близо до мен и започна да ме ближе.

  – Недей, моето момче, че съм с Ковид – предупредих и него, но той не ми обърна внимание.

  – Докторе, имаш ли малко брашно, че ми се прияде грис? – чу се и гласът на баба Гица през плета.

  – Ти някога ще слезеш ли от този плет? – не се стърпях при вида й. – Изчакай до утре.

  – Що да чакам до утре, бе докторе? На мен сега ми се прияде.

  – То, на теб все нещо ти се прияжда.

  – А, на младини и…

  – Бабо Гицо… Ще ядеш направо жито.

  – Да не е умрял Мутафчийски? Да ти кажа, докторе… Онази вечер го сънувах.

  – Че какво има да му сънуваш и на него?

  – Та, умрял – викаш, – човечецът!

  – Той не, ама аз ще се гътна.

  – Как така, бе докторе?

  – Така, как?

  – Какво ти има, бе докторе?

  – Корона.

  – Ха-ха-ха… Тя, короната, като те види и…

  – Какво?

  – Тебе топ не може да те събори, бе докторе. Нали видях, какво се случи предната вечер на онази кадъна.

  – Каква кадъна?

  – Бяхте забравили да пуснете пердетата, докторе. Ама, говорехте на вашия си език и не можах да чуя нищо.

  – Ох, бабо Гицо… Нямаш ли живачен термометър?

  – Имам.

  – Наистина?

  – Да, идвай.

  – Една ракийка, докторе? – предложи баба Гица, като влязохме в дома й.

  – Защо не? Аз пих вече, ама… Така или инак, умирам.

  – Който ни мрази, под нас да лази – изрече баба Гица и вдигна наздравица. После отвори едно чекмедже и извади истински живачен термометър. Не бях виждал такъв поне от 10 години.

  – Чакай да го поизтрия малко, че на младини мерех базална температура с него и си го пъхах в… – изцепи се баба Гица.

  36,4 показа живачният термометър. Пробвах десетки пъти, но като закова на тази стойност и не мръдна.

  – Колкото и да го пъхаш, все толкоз ще е – ухили се и моята приятелка между наздравиците и после донади: – Можеш да останеш да спиш и тука, докторе. Мен не ме е страх от коронавирус.

  – Да ви пикам на ментаците – псувах, докато се прибирах. – Човек не може една температура да си замери вече. Правите се на по-свети и от папата, а… И на коронавируса ви пикам. Всъщност… Да затрива всичко, че… Ама… и коронавирусът ви се оказа ментак, като всички вас. Като всичко на този свят!

  .

• Лунна въртележка

  

  .

  Животът – лунна въртележка
  върти ме като спънат кон.
  Върти ме като черна пешка –
  танцьор без маска на пилон.

  В ключалката ми нощем стърже
  оная кучка-самота,
  която като рилски кърлеж
  клечи пред моята врата.

  Все още жив. Във тъмнината,
  все още жив във своя ад,
  играя шах със самотата
  и дъвча хляб и шоколад.

  Камината догаря бавно…
  Часовникът от ярост спрял,
  минути, часове отдавна
  по ъглите е разпилял.

  Секунди, часове, минути
  от мойто детство без късмет,
  люляно във приспивни скути
  със бял гаврошовски каскет.

  Животът – лунна въртележка,
  върти ме като спънат кон.
  Върти ме, като черна пешка,
  облечен във прозрачна дрешка,
  танцьор без маска – на пилон!

   

  Райчо Котев

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  Райчо Котев е роден през 1947 г. в с. Рельoво, Самоковско. По-късно родителите му се преместват да живеят в София, където той завършва основно и средно образовани, както и Далекосъобщителна техника в полувисш институт „А. Стоянов“. Работил е в Софийски телефонни и телеграфни станции, в Комбинат за полуцелулоза и картон – гара Искър и в „Софийска вода“. Понастоящем е пенсионер. Живее в Нови хан. Макар че професионалната му дейност е била далеч от литературата, той е свързан с нея – и като автор, и като читател. Част от неговите творби са събрани в стихосбирките му „В края на безкрайността“ (2014) и „Вик в нощта“ (2018).

  .

• Дебелянов на гръцки в Антология на българската поезия

  Както нашето издание вече писа (вж. тук), на 24 май ще излезе Антология на българската поезия, преведена на гръцки от бивши и настоящи ученици на БНУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Атина. Ето какво пише за това двуезично издание директорът на училището Мими Ничева:

  

  „Във връзка с отбелязването на патронния празник на училището и на Деня на славянската писменост и българската просвета култура, БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Атина, създаде сборник с преводи на българска поезия на 18 автори.

  Книгата е реализация на желанието на училището да запознаят своите гръцки приятели с част от българската поезия.

  Преводите са дело на настоящи и бивши възпитаници на неделното училище, под редакцията на К. Марицас, и имат за цел да продължат изграждането на моста на приятелските отношения между българския и гръцкия народ.

  Сборникът се оказва твърде навременен, защото се появява и в годината на отбелязването на 140 г. от установяването на гръцко-българските дипломатически отношения, а оскъдно представената сред гръцките читатели българска художествена литература има необходимост да стане достояние на гръцката общественост.

  В структурно отношение сборникът е разделен на три основни компонента (снимка и биография на автор, български текст на творбата и превод  на гръцки език), които се оформят в завършена хронологически и исторически последователност, отразяваща литературното развитие на поезията през годините; последователност, подчинена на желанието на преводачите да представят не само един обзор на българската поезия на гръцки език, но успоредно с това да представят тази поезия като част от общия европейски литературен процес, подбирайки имена и заглавия, отразяващи европейските литературни тенденции в българското книжовно наследство.“

  –––––––-

  Ето и част от съдържанието на Антологията. Сред 18-те поети, включени в нея, е Димчо Дебелянов. Неговите емблематични творби „Помниш ли, помниш ли тихия двор…“, „Да се завърнеш в бащината къща“ и „Сиротна песен“ са преведени на гръцки от Николай Георгиев и Калин Стоянов.
  

  

  Димчо Дебелянов
  (1887 – 1916)

  Димчо Дебелянов (Динчо Дебелянов), български поет, класик на националната литература, е роден на 28.08.1887 в град Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. От 1896 г. живее със семейството си в Пловдив, където завършва Мъжката гимназия, а от 1904 г. – в София. Печата от 1906 г., но приживе не успява да издаде книга. Учи право, а по-късно в Историко-филологическия факултет в СУ “Свети Климент Охридски”. Загива като подпоручик по време на Първата световна война на 02.10. 1916 г. в сражение с англичаните до Горно Караджово (днес Моноклисия), погребан в Демир Хисар. Костите му са пренесени в родния му град през 1931 г.

   

  Ντίμτσο Ντεμπελιάνοβ
  (1887 – 1916)

  Ο Ντίμτσο Ντεμπελιάνοβ (Ντίντσο Ντεμπελιάνοβ), ποιητής, κλασικός της λογοτεχνίας, γεννήθηκε την 28η Αυγούστου 1887 στην π. Κοπρίβστιτσα στην οικογένεια του Βέλιου Ντεμπελιάνοβ και Τσάνα Ηλιέβα Στάιτσινα. Από το 1896 ζούσε μαζί με την οικογένειά του στο Πλόβντιβ, όπου αποφοίτησε από το Γυμνάσιο Αρρένων, και από το 1904 στη Σόφια. Έγραφε από το 1906, αλλά εν ζωή δεν δημοσίευσε κανένα βιβλίο. Σπούδασε νομικά και αργότερα γράφτηκε στη Σχολή “Ιστορίας και Φιλολογίας” του Πανεπιστημίουμιο της Σόφιας “Αγίου Κλιμέντιου Όχριντσκι”. Σκοτώθηκε ως υπολοχαγός στον Πρώτο Παγκόσμιο Πόλεμο την 2α Οκτωβρίου 1916 σε μάχη με τους Βρετανούς κοντά στο χ. Γκόρνο Καραντζόβο (σήμερα Μονοκκλησιά) ενταφιάστηκε στο χ. Ντεμίρ Χισάρ. Τα οστά του μεταφέρθησαν στην πόλη, όπου γεννήθηκε, το 1931.

   

  Помниш ли, помниш ли тихия двор…

  Помниш ли, помниш ли тихия двор,
  тихия дом в белоцветните вишни? –
  Αх, не проблясвайте в моя затвор,
  жалби далечни и спомени лишни –
  аз съм заключеник в мрачен затвор,
  жалби далечни и спомени лишни,
  моята стража е моят позор,
  моята казън са дните предишни!

  Помниш ли, помниш ли в тихия двор
  шъпот и смях в белоцветните вишни? –
  Ах, не пробуждайте светлия хор,
  хорът на ангели в дните предишни –
  аз съм заключеник в мрачен затвор,
  жалби далечни и спомени лишни,
  сън е бил, сън е бил тихия двор,
  сън са били белоцветните вишни!

   

  Θυμάσαι, θυμάσαι την ήσυχη αυλή…

  Θυμάσαι, θυμάσαι την ήσυχη αυλή,
  το ήσυχο σπίτι με τις λευκόχρωμες βυσσινιές; –
  Аχ, μην αστράψετε στην δική μου φυλακή,
  μακρυνά παράπονα και αναμνήσεις περιττές –
  εγώ ‘μαι κλειδωμένος σε μαύρη φυλακή,
  μακρυνά παράπονα και αναμνήσεις περιττές –
  η δική μου φρουρά είναι η δική μου ντροπή,
  η δική μου καταδίκη είναι οι μέρες οι απόμακρες!

  Θυμάσαι, θυμάσαι στην ήσυχη αυλή,
  ψίθυροι και γέλιας στις λευκοχρωμες βυσσινιές; –
  Αχ, μην ξυπνήσετε την χορωδία την φωτεινή,
  την χορωδία των αγγέλων στις μέρες τις απόμακρες –
  εγώ ‘μαι κλειδωμένος σε μαύρη φυλακή,
  μακρυνά παράπονα και αναμνήσεις περιττές –
  όνειρο ήταν, όνειρο ήταν η ήσυχη αυλή,
  όνειρο ήσαν και οι λευκόχρωμες βυσσινιές!

   

  Превод: Николай Георгиев
  Μετάφραση: Νικολάι Γκεοργκίεβ

   

  Да се завърнеш в бащината къща

  Да се завърнеш в бащината къща,
  когато вечерта смирено гасне
  и тихи пазви тиха нощ разгръща
  да приласкае скръбни и нещастни.
  Кат бреме хвърлил черната умора,
  що безутешни дни ти завещаха –
  ти с плахи стъпки да събудиш в двора
  пред гостенин очакван радост плаха.

  Да те присрещне старата на прага
  и сложил чело на безсилно рамо,
  да чезнеш в нейната усмивка блага
  и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
  Смирено влязъл в стаята позната,
  последна твоя пристан и заслона,
  да шъпнеш тихи думи в тишината,
  впил морен поглед в старата икона:
  аз дойдох да дочакам мирен заник,
  че мойто слънце своя път измина…

  О, скрити вопли на печален странник,
  напразно спомнил майка и родина!

   

  Να γυρίσεις στο πατρικό σπιτάκι

  Να γυρίσεις στο πατρικό σπιτάκι,
  όταν σβύνει ταπεινά η βραδυά
  κι ήσυχους κόρφους ανοίγει η ήσυχη νύχτα
  να σαγηνέψει θλιμμένα κορμιά.
  Σαν ζυγό πετώντας την μαύρη κούραση,
  που απαρηγόρητες ημέρες σου την κληροδότησαν –
  εσύ με βήματα δειλά θε να ξυπνήσεις στην αυλή
  δειλή χαρά μπροστά σε ξένο που περίμεναν.

  Θα σε αντικρίσει η γριά στον περίβολο
  και ακουμπώντας το κεφάλι σε λευκά μαλλιά,
  θα χάνεσαι στο γέλιο της το αγαθό
  και για πολύ θα λέγεις και θα λέγεις: μαμά, μαμά…
  Μπήκες ταπεινά στη γνωστή σκεπή,
  τελευταίο σου λιμάνι και καταφύγιο,
  να ψιθυρίζεις λέξεις σιωπηλές μέσ’ στη σιωπή,
  καρφώνοντας το βλέμμα στο εικονοστάσιο:
  εγώ ήρθα για να αναμείνω δύση ήρεμη,
  επειδή ο ήλιος μου τον δρόμο του πια διάβηκε…

  Ο, δάκρυα κρυφά ενός πανάθλιου ταξιδευτή,
  που μητέρα και πατρίδα μάταια θυμήθηκε!

   

  Превод: Николай Георгиев
  Μετάφραση: Νικολάι Γκεωργκίεβ

   

  Сиротна песен

  Ако загина на война,
  жал никого не ще попари —
  изгубих майка, а жена
  не найдох, нямам и другари.

  Ала сърце ми не скърби —
  приневолен живя сирака
  и за утеха, може би,
  смъртта в победа ще дочака.

  Познавам своя път нерад,
  богатствата ми са у мене,
  че аз съм с горести богат
  и с радости несподелени.

  Ще си отида от света —
  тъй както съм дошъл бездомен,
  спокоен като песента,
  навяваща ненужен спомен.

   

  Ορφανό τραγούδι

  Αν σκοτωθώ απ’ εχθρικά πυρά,
  λύπη δεν θα αισθανθεί κανείς —
  έχασα μητέρα, ενώ κυρά
  δεν βρήκα, φίλος μου κανείς.

  Αλλ’ η καρδιά μου δεν θρηνεί —
  αδηκιμένο έζησε το ορφανό
  και για παρηγοριά, αυτή μπορεί,
  στην νίκη να ζητά τον θάνατο.

  Γνωρίζω το στρατί μου άχαρο,
  τα πλούτη μου εντός μου είναι,
  ότι είμαι πλούσιος στο βάσανο
  και με χαρά μονήρη.

  Θα φύγω απ’ τη ζήση τούτη —
  έτσι όπως έχω έρθει άστεγος,
  ήρεμος σαν το τραγούδι,
  θυμίζοντας το άχρηστο.

   

  Превод: Калин Стоянов
  Μετάφραση: Καλίν Στογιάνοβ

  .

• Антология на българската поезия, преведена на гръцки от българи в Атина

  

  На 24 май т.г. ще излезе от печат антология на българската поезия, преведена на гръцки език от бивши и настоящи ученици на Българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Атина – съобщиха от Посолството на Р. Гърция в Р. България. Антологията е под редакцията на Константинос Марицас. В двуезичното издание са включени 18 поети.

  

  „Целта на изданието е по-нататъшното засилване на вече изключително добрите отношения между двете страни и е посветено на навършването на 140 години от сключването на дипломатически отношения между Гърция и България“ – пишат от гръцкото посолство в София.

  .

• Смъртта на знахаря

  Разказ от Мюмюн Тахир

  

  Няма доказателства, че е заради момиче, но за какво друго може да е, след като със сигурност не е за пари. Колкото до катадневните разправии за поддържане на влиянието, между знахарите Делиахмет и Караали, те и така си тлеели, затова решаваме, че причината за това остро – и последно – спречкване е най-хубавото момиче на селото. Колкото и да не съм убедителен, ще се съгласите, че единствено женската хубост си заслужава смъртта, още повече на такъв знаменит човек като знахаря Караали.

  На ъгъла на мегдана и горната улица, която води към гробището, някога е било прочутото кафене на Шекер Али – и не само защото е единствено в селата наоколо, а и с майсторлъка на стопанина му. Пред неговите захаросани топки, сусам-краваи, тригуни и саралии сладкарите немеели, а баклавите му били ненадминати – нито делиорманските, нито станимашките, нито измирските можели да се сравняват със сладостта им. Шекер Али никога не ги покривал – така си стояли открито в тавите, защото пчелите от срам ги заобикаляли.

  С пролетното затопляне Шекер Али още по ранина слагал под големия явор пред кафенето две-три дървени маси, препасвал бяла престилка, грабвал дилафа и стъквал огъня под пълния с пясък тас. В нажежения пясък варял знаменитото си кафе “с дупка в средата” – кафе пиели само мъжете. На масата имало дървена кутийка рафинат на бучки, но с всяка чашка Шекер Али поднасял и по един локум на клечка.

  Тук под стволестия явор станало последното спречкване между двамата знахари. Няма да го преразказвам, ще спомена само, че от дума на дума Караали и Делиахмет събрали половината село. Работата опряла вече до чест – казал ли е единият на другия не каквото трябва, или обратното, не се знае. Знае се, че онова, което последвало, в днешно време наричаме дуел.

  Дуелът бил истински и безпощаден. Нямало вече накъде. Възправени един срещу друг, наобиколени от неволните си секунданти, макар и разгорещени, двамата със сдържан гняв уговорили за последно условията. Споразумели се като мъже, още повече, че и този път опрели до занаята си и до необходимостта даже в такива критични моменти да пазят професионалната чест и достойнство.

  За оръжие на възмездието избрали церовете. Караали дълго и внимателно шетал из диплите на яркия си пояс, после се обърнал гърбом, сипал от някакви торбички нещо в едно парцалче и се обърнал към Делиахмет. Предупредил го, както се полага:

  – Най-лошият цяр е това, трепе на място от едно пипане и трепе начаса. Казвам ти, Делиахмет ага, откажи се или го пипни. Ако си мъж – отвори парцалчето и го пипни, ако не си – жив си тръгвай!

  Делиахмет, който през цялото време иронично наблюдавал ту тайнството поведение на Караали, ту напрегнатите сеирджии наоколо, запитал:

  – Трепе, викаш, а? На място и само от едно пипане, така ли?

  – Така! Докосвай и мри, или жив се махай – и в двата случая губиш. – И като разгърнал парцалчето, протегнал го.

  Без да трепне и с мигла, Делиахмет сторил крачка, втренчил се в очите на съперника и потопил пръстите на дясната си ръка в цяра.

  На околните им се сторило, че чули удар на голяма камбана от много далече. А Делиахмет се олюлял, разтърсило го като папур на вятър, посинял и краката му се подгънали – започнал да се вкаменява толкова бързо, че едва успял да мушне лявата си ръка в козинявата торба. Караали стоял насреща му, вкопал яки нозе и със стиснати устни, като да се борел с него – и аха да го повали, когато Делиахмет изведнъж поел шумно въздух и кихнал така силно, че наоколо се разлетели яворови шумки. После взел да се окопитва: треперенето престанало, потта изсъхнала по страните му и полека си възвърнал нормалния цвят. След малко съвсем се изправил, гребнал стиска цяр от парцалчето, стрил го с пръсти и като го подушил, рекъл:

  – Така е, Караали ага, прав си – това може да утрепе всеки с едно пипане, ама Делиахмет не е всеки. Прибирай си го сега, да не стане зян някоя овца, пък се готви за реда си! – Извадил лявата ръка от торбата, навил тъмния ръкав до лакътя и пак я мушнал вътре.

  Погледът на Караали опустял, той завил парцалчето, натикал го надве-натри в пояса и се отпуснал пред Делиахмет.

  Голата ръка шавала в торбата, отвътре се чуло хрускане, пукот и звуци като от стриване или скърцане на конски зъби.

  – А сега, ага, ако ти е слабо сърцето, не гледай! – И Делиахмет извадил бавно ръката – разнесли се уплашени възклицания: месото по ръката го нямало, така се било стопило, че се четели всички кокали, виждали се тънките стави на пръстите, а в дупката от дъгата на лъчевата кост висяла отпусната, бяла като варосана кожа. Нито жили, нито вени. Хората потресени не откъсвали очи от ръката, а знахарят спокойно спуснал ръкава, свалил козинявата торба от рамото си и я окачил на явора.

  – Това, що е вътре в торбата – обърнал се той към Караали, – и аз не знам какво е. Знам едно: то не убива с пипане, а само с гледане. Пипането не е страшно – сам видя по ръката ми. Затова ти повтарям: не съм видял, но знам, че който го види, това ще е последното му гледане на тоя свят. Твой ред е – можеш да видиш, а можеш и да живееш, както дума дадохме. Ще ти река само, че и в трите случая ти губиш. Затуй ти оставям торбата, окачена на тоя чеп – три деня ти е срокът. На четвъртия ще дойда да си я прибера, защото, каквото и да избереш – все ще си загубил, отсега ми е известно. Така че ни ще те следя, ни човек ще оставя да те наблюдава – сам се оправяй!

  Няма да ви занимавам какво му било на Караали през тия три дни. Вечерта донесъл овчарски ямурлук и едно чердже от къщи, постлал го до стената на кафенето и се завил с ямурлука. Така го заварил заранта Шекер Али, когато дошъл да отваря дюкяна. Взел главата си в шепи и опрял гръб на стената, седял Караали, впил поглед в окачената торба, и току изпъшквал.

  Шекер Али напръскал калдъръма и попремел, извадил масата със столовете и поканил знахаря на сефте кафе. Нищо не го питал, оня му отговарял с пъшкане и все към торбата поглеждал.

  Не се решил да я отвори и на втория ден, но му хрумнало да си чете на кафе. След първото поръчал второ, после трето – врътвал палец вътре, обръщал ги и едва изчакал да се стече утайката, нетърпеливо започвал да я гадае…На осмата чашка не издържал, захлупил глава на масата и се разридал.

  Преди да затвори вечерта, Шекер Али теглил чертата на тринайсет чашки. Преди лягане рекъл на жена си да му донесе леген студена вода, потопил отеклите си крака и се замислил.

  – Тънее му сянката на Караалито, брей! – рекъл по едно време, – гледаш го – ербап човек, учен, а таи. Таман набере сили да погледне в тая торба, страхът го катурне и му ги изпие. Дали няма вяра в себе си, дали друго – знае ли човек? Божи работи са тия, небесни и не са за прости хора като нас.

  Сутринта отдалече видял, че от Караали пред дюкяна му нямало и следа. Торбата на Делиахмет висяла на явора. Караали се прибрал в къщи. Вечерта спешно проводил да викнат ходжата – когато той дошъл, вече било късно.

  Караали си разчистил сметките с тоя свят.

  Тласкани от любопитство, на връщане от погребението мъжете забързали към явора.

  – И какво ще казваме сега, като ни питат хората? – произнесъл пътем на глас ходжата онова, което всички в тоя миг си мислели, – от какво все пак умря тоя човек? От един поглед умря – ще кажем. – Да, ама как ще е умрял от поглед, като изобщо не е отварял торбата… Чакайте бе! – спрял внезапно ходжата и другите също спрели, – ако беше надникнал, щеше да умре от гледане, нали? Да, ама се уплаши и си спести гледането вътре, затова умря от гледането отвънка… Бре, да му се не види, ами че точно това нали рече и Делиахмет: ако погледне – умира и това е едната сигурна загуба; ако не погледне… пак умира – ето ти втората сигурна загуба… Каква ли пък ще е третата?

  Стигнали тъкмо, когато Делиахмет плащал кафето на Шекер Али и се изправил да тръгва. Не ги и погледнал, отишъл до дървото, откачил козинявата торба и като навил левия ръкав, бръкнал вътре.

  Видели, че стопената му ръка сякаш не била се топила пред очите им – здрава и силна мъжка ръка като преди. Когато разтворил дланта, всички мигом отвърнали очи, но Делиахмет рекъл високо:

  – Не бойте се, гледайте и се не бойте!

  Един по един се погледнали – там червенеело нещо на едри трохи, като от печена кал.

  – Керемида, проста керемида и нищо повече! – Делиахмет изтръснал червеникавите трохи в корена на явора, кимнал за довиждане и с козинявата торба през рамо се отдалечил.

  Делиахмет изчакал да се прибере тютюна и тогава вдигнал сватбата. Сбъднала се и третата предсказана загуба на Караали.

  Месеци наред преди да отвори кафенето, Шекер Али оглеждал със стаена тревога дървото, в чиито корени Делиахмет изсипал керемидените трохи. После минало време и той забравил. После забравили и него.
  После дълго след това се появила болест по яворите и де, що имало яворово дърво по света, било съсипано и убито.

  Яворовото дърво пред някогашното кафене на Шекер Али се извисява могъщо и непоклатимо. Болестта го заобиколи мълчешката. То и сега е там, само тротоарът е облечен в керемидени на цвят плочи и стволът му е ограден. Под разперените клони има пластмасови маси и столове, лете в сянката на явора е прохладно и приятно. Когато се връщам на село, винаги се отбивам на чаша кафе. Сядам на масата до вратата, където е седял Караали в деня, когато е изпил тринайсет чашки кафе и всяка от тях му е предсказала едно и също.

  Гледам широкото потъмняло стъбло и се чудя на какво ми прилича чепа, където е висяла окачена козинявата торба на Делиахмет.

  Сухият, избелял и лъснат от времето чеп прилича досущ на кост от човешка ръка, която се мъчи да излезе от ствола на дървото…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мюмюн Тахир е роден през 1957 г. Започнал като учител и редактор в Кърджали, през дългия си творчески път той работи като редактор, зав.-отдел, зам. главен и гл. редактор на вестник, началник-сектор в Министерството на културата, директор на академичното списание „Орфеева лира”, университетски преподавател.
  Проф. Мюмюн Тахир е доктор по философия. Защитил дисертация по философия на историята в Института за философски изследвания на БАН. Автор на над 30 научни и художествени книги, като „Културна интеграция и междуетническо сътрудничество“; „Животът заедно“; „Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция“; „Към интегрираща идентичност“; Времена и културно общуване; „Политико-философски речник“ (в съавторство); „Аксиология и сигурност“; „Етнодемография и култура на сигурността“; „Неолиберално общество и междукултурно общуване“, „Славеят на Родопите“; „Стряха с много гнезда“; „Тревожен оптимизъм“; „Преминаване“; „Земя за обетоване“; „Бране на диви пчели“; „Когато пътят беше граница“; „Високо, зелено и нежно“; „Приказки за деня и нощта“; „Азбуките на вечността“, „Пътеки във времето“ и др.
  Тахир е носител на годишна литературна награда на СБП /2002/, почетна грамота на СБП, „Златното перо“ на СБЖ, „Златен век“ на Министерството на културата, „Златна книга“ на Съвета на европейската научна и културна общност, награда за публицистика на област Кърджали, националната награда за разказ „Всички сме деца на майката земя“, национални литературни награди „Дядо Йоцо гледа“ и „Николай Хайтов“, награда за белетристика „Георги Братанов“.

  .

• <<
• 1
...
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
...
• 75
• >>