Всичко от литература

литература

• Наследството

  Разказ от Георги Ников

  

  Преди време се видях на улицата с един мой познат. Несъмнено човек разумен, благороден и с благ характер. Поне според моите представи тогава за него. Отдавна не се бяхме срещали, но преди бяхме добри приятели. Имахме сходни характери. Аз употребявах алкохол, а той не. Той се опитваше да пише разкази, но аз не. Той пушеше цигари, а аз не понасях тютюна. После той престана да пише разкази и да пуши тютюн. А аз пропуших, прописах разкази и съвсем се пропих. Поради това сходство на характерите, си и допаднахме един на друг.

  – Здравей, скъпи приятелю! – започна отдалече той, щом ме съзря. – Как си със здравето? – Но по-скоро ми кажи, как е със здравето вуйчо ти? От когото на времето ми беше казал, че очакваш да получиш голямо наследство. Кажи ми само как е? Добре ли е? Жив ли е, здрав ли е? Питам те по този странен начин, тъй като, ако съдя по себе си, знам, че твоето здраве е обратно пропорционално свързано с неговото.

  – Не е добре със здравето, защото почина – отвърнах му.

  – О! Моите най-искрени съболезнования! – изрази чувствата си той.

  – Благодаря за съболезнованията, но не беше необходимо! – Да не забравяме, че аз получих наследството му – скастрих го.

  – Въобще не става въпрос за вуйчо ти! – грубо ми отвърна. – А за теб са моите съболезнования. За това, че си получил неговото наследство. Защото, драги мой, не знам дали знаеш, но и аз малко преди теб получих наследство, само че от чичо си – и, откакто го получих, с мен започнаха да се случват неприятности и само ужасни неща. Като например това, че в джоба си в момента не разполагам с пукната пара.

  – Разкажи ми подробно, какви са тези неприятности и тези ужасни неща, които са те споходили, след като си получил наследството от твоя роднина – помолих го. За да се предпазя от всевъзможни неразумни действия, а и да си взема поука от него.

  – Добре! – съгласи се моят познат. Взе един фас от паважа, запали го – и като дръпна два пъти от него, започна да разказва: – Добре си спомням, като че ли днеска да беше – как една седмица преди да си отиде от този свят, чичо ми ме извика по телефона при себе си – и, когато отидох при него, той ми каза: „Вчера си гледах на карти и върху поп спатия изтеглих асо пика; от което веднага разбрах, че ще умра точно след седем дни. Така че, племеннико, ти ще получиш моето наследство – но не бързай да се радваш. Защото, след като го получиш, то ще остави върху теб белег до края на дните ти. Ти ще станеш надменен и бездушен, ще откажеш милостиня на един крайно нуждаещ се човек. Ще пропилееш наследството ми в безсмислени и ненужни неща – а не в нещо, което е градивно. И за това аз те проклинам в строфи, тук и сега: Теб да те прокълне едно дете, да умреш накрая, от студ и глад, и в нищета!“

  „От какъв ли зъл дух или зъл гений е трябвало да бъде обладан този човек – чичо му. Та да може да произнесе такова тежко проклятие – и въобще да измисли такъв тежък стих?!“ – помислих си.

  – Трябва да те уведомя, скъпи приятелю, че чичо ми въобще не беше обикновен човек – продължи разказа си той. – А по-скоро беше зъл магьосник. – Беше известен в своите среди като вещ гадател. Като човек, който може да прави и да разваля всякакви магии. Умело гледаше на карти, лееше куршуми против уроки. А прокълнеше ли някого, не е имало начин това негово проклятие да не се сбъдне. Бях забравил за тези негови думи, когато една седмица по-късно ми се обадиха от една нотариална кантора. За да ме уведомят, че чичо ми е починал внезапно и да ме помолят да се явя при тях, за да уредя всички формалности по неговото погребение, както и по придобиване на наследството му. Бил блъснат от трамвай номер две – точно на последната му спирка, в района на Централния гробищен парк. Както и да е! – продължи да разказва моят приятел. – Погребах на две, на три чичо си. И два дни по-късно, на Бъдни вечер, стоях вече пред един ресторант – „Рибни вир“ се наричаше – с неговото наследство в джоба си. Проявих си характера веднага, понеже по стар навик си поръчах двойни коняци, със забърсване на масата. За тези, които не знаят как се поръчват, ще им кажа следното: двойните коняци, със забърсване на масата, се поръчват от сервитьорката, когато тя пристигне да ви вземе поръчката – за да не ви бият някъде, много деликатно – по следния начин: „Младо момиче – три двойни коняка, със забърсване на масата, моля ви – тъй като без това е твърде зацапана.” При което сервитьорката, „младото момиче”, се просва върху нея – като, опряла заоблените си гърди на плота й, старателно я забърсва – напред-назад, назад-напред, извивайки като змия кръшното си тяло. В такива случаи човек се чувства като неандерталец. По този начин си поръчах два двойни коняка, със забърсване на масата – продължи разказа си той. – А, когато ги изпих, си поръчах две бутилки отлежало червено вино, от това, което е с оловен печат, като гаранция за произхода му. А заедно с тях си поръчах и едно печено прасенце, бях забравил какъв ден е тогава – че е Бъдни вечер. Хапвам аз от печеното прасенце, скъпи приятелю. Поливам го с отлежало вино – от по сто и двадесет лева бутилката – и една и съща натрапчива мисъл непрекъснато ми се върти в главата: „Беден, беден бях – а сега вече съм богат, богат!”. И още: „Чичо, чичо… колко навреме си отиде от този свят, чичо!“. Не щеш ли, точно тогава пред мен се появи едно дете – помоли ме да купя за един лев от него – коледни свещи, за хляб на болната му майка. Отказах му под предлог, че не разполагам с дребни пари. Детето се разплака, като същевременно ме прокълна по същия начин, както ме беше предупредил моят роднина. „Дано и ти, чичо, един ден да нямаш пари, за да си купиш хляб – и да умреш накрая, от студ и глад, и в нищета!“ – След което избяга навън.

  Тук моят приятел прекъсна разказа си и ме помоли да му дам един метален лев. След като му го дадох, се обърна към мен:

  – Знаеш ли?! – наближава отново Коледа. И сега аз по цял ден се скитам около това злополучно заведение – „Рибни вир” – където отказах милостиня на един крайно нуждаещ се човек. С надежда отново да срещна същото дете. Тогава, с този метален лев, който ти ми даде, ще купя от него забравените някога от мен коледни свещи. Може би тогава то ще развали магията си върху мен и ще ми прости.

  Наведе тъжно глава и си тръгна, като започна да рецитира написано по този повод от него стихотворение, наречено „Бъдни вечер“.

  Без пукната пара, на Бъдни вечер – вечерта,
  обзет от тягостна тъга –
  отидох в центъра на каменния град,
  за да потърся може би човешка топлина.

  Вървях унил по празнично притихналите улици,
  когато чух трогателна молба.

  Вий, вярващите! –
  Унесени тази свята нощ в пир, пред Бога!

  На Бъдни вечер, едно дете – светец,
  без детство – с надежда в сините очи,
  ме молеше да купя коледни свещи,
  за хляб на болната му майка.

  На Бъдни вечер вечерта, не купих коледни свещи.
  Дете, прости ми! – но тогава аз нямах пукната пара…

  Сега самотен се скитам из стъкленият град,
  с надежда от това дете да купя –
  забравените някога от мен коледни свещи.
  Може би тогава то ще ми прости!

  Моят познат се беше отдалечил от мен, но до последния момент аз продължавах да чувам стиховете му.

  Повече не го срещнах. Но той бе станал отново предишният тих и скромен човек – такъв, какъвто винаги съм познавал. И беше се върнал отново от прозата към строфите си.

  .

• Холера

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Аз по време на холера. И никаква надежда да бъда вечно млада в умиращия свят.

  За холерата знаех това, което пишеше в учебника по история на Средновековието. Не обичах часовете по история, защото учителката ни олицетворяваше средновековната инквизиция. Наричахме я Холерата. Тя не само беше строга и скучна, но имаше и една голяма, неприятна, черна брадавица на носа. Приличаше на сестра на Баба Яга.

  Когато срещах непознати думи в детството, се допитвах до баба – моят жив тълковен речник в онова време, лишено от Гугъл. Тя знаеше всичко, което занимаваше тогава моя ум. Баба беше просветена жена, със своя изстрадана и синтезирана житейска мъдрост. Питам я аз един ден, какво точно е холера. Тя спира за миг да меси хляба и, без да ме поглежда, казва с въздишка: “Чумата да я ръгне, дано.” – И продължи да върти майсторски тестото в ръцете. Разбрах, че холерата е нещо страшно, и я свързах с грозната пъпка върху носа на моята учителка.

  На 19 години заминах да следвам в Прага и никаква холера не ме вълнуваше. Преди да отпътувам, надписах няколко пощенски плика с тамошния ми адрес с латински букви, залепих на всеки един от тях необходимата марка и ги оставих тайно на баба, за да ми пише писма, когато се затъжи за мен или има да ми съобщи нещо важно. И до ден днешен – тя в отвъдното, аз тук на земята – не сме престанали да си споделяме радости и мъки, по начин, който е само наш, защото онези пликове отдавна свършиха, а и адресите ни днес не се изписват с букви.

  Беше месец ноември, началото на зимата. Аз съм в Прага отскоро и се мъча да науча езика. Получавам първото си писмо от баба. То е кратко: “Баща ти е в болницата. Какво е решил Господ, не знам.” Толкова. Не споменава нито от какво е болен, нито какво да правя аз. За първи път влизам тогава в католически храм, чиито врати бяха широко отворени. В наша черква бях влизала само в детството и то тайно, заедно с баба. По онова време у нас това беше забранено. Изправена пред разпятието на Христос в католическия храм, осъзнах, че не знам как да отправя молитва. Това беше работа на баба и тя се молеше за всички ни. Паднах на колене и горестно заплаках. Мястото на Бог в душата ми беше празно.

  С татко много се обичахме. Аз бях неговото момиче. Носих и името на майка му. Исках да се помоля, но не знаех какви слова се изричат. След малко, като по чудо, сякаш мама ме милваше и бършеше сълзите ми. Така правеше в детството, когато се наранявах и много ме болеше. Не беше мама. Това идеше от Него. Почувствах Го. Много по-късно щях да разбера, че Той е един за всички и е навсякъде. Случвало се е да се моля и в джамия, и в синагога, и сред пясъците на Сахара. Той винаги беше там. “Аз изповядам религията на Любовта, по който и път да минат камилите.“ (Ибн ал-Араби) – И щях да запомня тази проста мъдрост за цял живот.

  Поех на път с влака за София още същата вечер. Когато си купувах билета, на гишето ме предупредиха, че на югославската граница сигурно ще ме свалят, защото в цяла Югославия е обявена епидемия от холера. Нищо не можеше да ме спре. В главата ми като горещи въглени пареха думите на баба: “Какво е решил Господ, не знам.” Трябваше да изпреваря Господ.

  Във влака почти нямаше пътници. През нощта тайно се вмъкнах във вагона, на който имаше табела “София“. Щом стигнахме югославската граница, откачиха няколко вагона, а тези, които щяха да преминат през Югославия празни и транзит, заключиха. Никой не откри, че съм се спотаила в едно купе. Зазорявяше се. Като железен призрак влакът преминаваше през села и градове, които гледах от прозореца на купето. Бяха пусти, сиви, страшни. Вагонът не се отопляваше и аз седях, вкочанена от студ. Нямах нито храна, нито вода, а щях да водя битка на живот и смърт с Господ.

  Стисках очи и се мъчех да заспя. По някое време съм задремала. Пробуждаше ме само човъркането като свредел на една вледенена мисъл в главата ми: “Дано да видя татко жив.” В един момент пак отварям очи и срещу мен седи жена, безмълвна и цялата в черно. Реших, че от глад халюцинирам, и се мъчех да стискам клепачите си, за да изгоня призрака. След малко ги отварям, но жената пак е там. Усещам, че хем ми е страшно, защото не знам по какъв мистериозен начин непознатата е попаднала срещу мен в купето, хем ми е утешително, че не съм сама. От баба пак знам, че явили ти се в просъница жена в черно, това е Богородица. Искам да я заговоря, но не излиза звук от мен. И тогава с ужас забелязвам голямата черна брадавица на лицето й. Облива ме топла пот. Срещу мене стоеше Холерата. Да избягам не мога, но се сещам за баба и казвам наум: ”Чумата да те ръгне, дано!“. От това ми става още по-страшно. Мисля си, ако дойде и чумата при нас, тук вече ще стане ад. Исках, а не знаех как да се моля на Бог. В душата ми бяха насаждали безбожие.

  Неочаквано усетих светла мисъл и започнах да се моля по човешки на Холерата. Стискам очи и повтарям: “Моля те, трябва да стигна при баща ми. Помогни ми. Ти можеш да вземаш животи, но и да не вземаш. Пощади ме, моля те.” Какво ли още не изричах в молитвата си, отправена към образа на смъртта. По едно време се улавям, че повтарям: „Обичам те, обичам те…“. Времето сякаш е спряло, само влакът върви. Студ, глад, жажда и страх са ме стиснали за гърлото. Излизам от този кошмар, когато пристигам на българската граница и виждам български униформи. Поглеждам към Холерата. На лицето й, като по чудо, няма черна брадавица! От мястото й струи едва забележима светлина и полека изчезва нагоре. “Богородица се явява в черно” – сещам се за баба. Ще минат много години, ще прочета много книги, животът ще ме среща с просветени люде и аз ще осъзная, че любовта може да трансформира злото в добро. Достатъчно е да го изречем в молитвата си, защото тя е любов към всичко около нас и точно тази любов превръща черните и гнойни душевни циреи в светлина, и ни учи, че лошото понякога идва за добро. Разбрах това, след като баба се беше преселила в Рая. Тя ми остави от нейната мъдрост само толкова, колкото е трябвало. Другото трябваше сама да откривам.

  Някъде около полунощ пристигам на софийската гара. В този час влак за моя град има само пътнически. Това значи вместо два часа, че ще пътувам четири. Нямам друг избор. В купето съм пак сама, но е топло. Не четири часа, четири години пътувах. Пристигам рано сутринта. Градът е безлюден, студен и мрачен – като днешна визитна картичка на град под карантина на Ковид-19. Жива душа няма, няма и такси. По време на социализма такситата бяха две или три за целия град. Влизам в телефонната кабинка на гарата, за да позвъня в къщи и да разбера, в коя болница е баща ми. И тук силите ме напускат окончателно. Забравям домашния ни телефонния номер. Тръгвам пеша по безлюдните улици. Някъде по средата между гарата и дома ни е болницата на ВМИ. Не знам от какво е болен татко и в кое отделение да го търся. Започвам подред и го откривам в кардиологията.

  Заставам със свито сърце пред затворената врата на неговата стая. Надничам през квадратното прозорче. Виждам мама, седнала на стол до него и се моли. Влизам, а тя ме поглежда така уплашено, сякаш съм Холерата. Близките ни се уговорили да не ми съобщават, защото знаеха, че Югославия е в епидемия и пътуването през нея е невъзможно. Това не се отнасяше за баба. Тя е чула сърцето си, когато ми е изпратила писмото. Влиза лекуващият лекар и ми казва да се простя с баща ми, защото времето му изтича. Татко е в безсъзнание от няколко часа, но все още диша. Мама стои мълчалива и гали ръката му. Отстъпва ми мястото на стола до леглото и бърше сълзите си.

  И тогава я видях. Холерата! Стои изправена до леглото на татко в черните си одежди. Помислих, че пак халюцинирам от умора и притеснение, и разтърках очи. ”Богородица винаги ни се явява в черно” – ме успокоява баба от одвъдното. Не! Това беше моята „приятелка” Холерата. На лицето й нямаше черна брадавица. Илъчваше светлина. Погалих татко и след минута чуваме слабия му глас: “Ти какво правиш тук! Нали отиде да учиш?“

  Всички се споглеждаме. Влизат и други лекари и ни извеждат от стаята. Господ беше удължил земното време на татко, но аз знаех, че го върна любовта ми, тази любов, която може да омилостиви и холерата. Любов, която ни е дадена свише от Бога.

  Оттогава, каквото и зло да ме сполети, не казвам: “Да го ръгне, чумата“, а се опитвам да проумея защо е дошло, какво иска от мен. Смирявам се с присъствието му, докато то си свърши работата, за която е изпратено. Когато Божията промисъл се осъществи, злото си маха черната пъпка от лицето и става добро, защото това е смисълът – лошото да се превърне в добро, на лошото – да отговорим с любов. Когато и ние се самозабравяме и ставаме зли, Господ с любов се мъчи да ни вразуми. Ако не го разберем и отвърнем лице от Него, той ни изпраща самото злото, за да се борим с него и да отстраним гнойната пъпка. И тогава то се трасформира в СВЕТЛИНА за нашия разум.

  “Не знам, дъще, за какво си дошла да се молиш отдалече, но от мен едно да знаеш: Не се оплаквай на Господ, колкото и да ти е тежко. Каквото и да ти се случва, все е от Него. Много грижи си има Той, защото ние, хората, сме неблагодарни. Не му създавай нови тревоги. Той най-добре знае от кое колко да ни даде. Не ще Той ум да му даваме. Понякога ще ни прати и нещо, което не ни е по сърце, но така Той изпитва благодарността ни. Той е наш Отец и всичко от него е за добро, а ние не всякога го разбираме. Помоли се само да ти даде от любовта му. Нищо друго на нас людете не ни трябва. Когато Господ те обича, лошо няма да ти прати. Господ е това!“

  Това ми каза баба Сава от с. Глубочица преди много време и ме научи как да се моля, където и да се намирам:

  “Боже, дари ме с любовта си, според Твоята воля. Амин!”

  .

  Лето 2020-то, сл. Хр.
  Банско

  .

• Кифла

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Помолих шефа за боб чорба. Изгледа ме с презрение и попита:

  – Друго?

  – Хляб, моля.

  Даде ми парче. Беше четвъртинка. Хубав, мек хляб.

  Заведението се казваше „Цър-мър“.

  Взех си порцията и я занесох до масата. Малко разлях. Докато почиствах със салфетката, видях донякъде, че там имаше кост от пиле и малко парче от черен дроб, пържен. Избутах ги и започнах да се храня.

  Шефът ме изгледа отзад. Улавям погледи от известно време, може би откакто окьоравях, това е като алтернативна сетивност или нещо такова.

  Всички му викат така на оня дебелак зад шубера, той е шеф само на бараката си, но говореха, че върти и проститутки около тоя бизнес. Не ми се вярваше. Тук имаше само бълхи и хлебарки, доколкото изобщо можех да ги различа от останалите неща на масата.

  До мен в съседство седнаха двама полицаи и си поръчаха по мешана скара. Стана на секундата. Докато ги гледах как мезят с люти чушлета, съжалих, че не помолих и аз. Можеше пък да ми дадат. Беше късно. Пък и шефът не предложи чушле, нахално щеше да е от моя страна.

  – Кога ще дойде кифлата? – попита единият. Беше висок и носеше пагон.

  – Още е заета – отговори другият. Нисък и без пагон беше. Намигна, докато си гледаше часовника: – С клиент е. Половин час още. Най-много четирийсет минути. После е наша.

  Слънцето проникваше в ниското заведение като крадец – сновеше по масите и търсеше място да се завре, та да остане нещо и за него. Гладно слънце. Кучешко.

  Върнах паницата, благодарих и си тръгнах.

  Чух смях зад гърба си.

  Беше обедно време.

  По това време никой в „Цър-мър“ не се хранеше с боб яхния. Тая манджа беше от вчера. Или от завчера. Ама вкусна.

  Почти никой, де. Но го предлагаха в менюто. За безработни беше или за такива, които имат какво да кажат, но предпочитат да го смелят в устата си, вместо да го изрекат. Бяхме трима-четирима в квартала, знаехме се, но не дружахме от срам.

  – Ехей! Чш! – чух зад себе си. Беше един от полицаите в заведението, този нисичкият. Устата му беше мазна.

  Изпънах се. Нищо не съм направил. Но никога не се знае. Сетих се, че не съм платил данъка на къщата на село. Вече три години, откакто я наследих. Срутена е вече, но може сто лева да са се насъбрали. Като нищо. А ако има и теч от чешмата… Да не дава Господ. ВиК-то не си поплюват. Може и в затвора да ме пратят. Това не е голяма беля, за затвора, де. „Лошото е – викам си, – че като изляза, ако ме пуснат – пак ще ги дължа тия пари. С лихвите.“

  – Ето ти – подхвърли ми нещо. То иззвъня на асфалта, отърколи се по плочките и застана в някаква пролука между тях. Не виждам надалече. Мисля, че беше монета.

  – Не е моя, благодаря. Аз такова…

  Обясних, че ми дават обяд без пари. Не точно даром – на вересия, да речем. Нали съм чиновник. Пък и… още ми е рано за пенсия. Да бях пенсионер, да взема подаръка, но не бива. Само дето сега работа няма и затова. Временно съм на издръжка на „Цър-мър“. Образованието ми пречи да се устроя в живота. Какво може да работи един бивш директор в министерство? Езиците ми за какво са? Чичо Гугъл вече може да преведе всеки текст. Непригоден съм. Поясних, че не съм дал нито стотинка за боба и хляба, така че няма как да получа ресто, защото…

  – Това не е ресто, бре, плъх смотан – рече весело оня. – Иди да си купиш кифла. За вечеря.

  И се изсмя.

  Чух го да говори с шефа зад шубера нещо от сорта: „Колко ти плащат от социалното за тия нещастници? – Нищо и половина – по шейсет лева на ден. – А ти колко кяриш? – Най-много по трийсет, трийсет и нещо. Писна ми да им давам. Не си струва. – Айде бе, стига си се оплаквал! Ясен си ми. Дай тогава по една лимонада, скръндзо! За сметка на оня кьоравец, дето лази като глуа кучка по земята. Хе-хе! Глей го само! И диша, мирише плочките! Ама че скапан старец! Директор-хрътка! Ха-ха! И ей, шефе, внимавай какво слагаш вътре в шишето, дебелако. Да не си сипал лимонада, бъди бдителен! – Окей, ясно, началство. Двойно ще е!“

  Пак същият смях.

  Потърсих с длани паричката на земята, не си бях взел очилата. Трудно е, прашно е да опипваш плочките, а пък и те напукани, трошливи, между тях всякакви боклуци, кабелчета или счупени дрънкулки ти се струват подобни на това, което търсиш. Слънцето ми помогна. Отражението му светна, проблясна металът. Намерих я. Монетата.

  Половин хляб си купих. Да ме прощава началството – с него мога да изкарам три дена. С една кифла – трудно.

  Не вярвам да ме арестуват за това. Не. Освен ако и кифладжията не работи за тях. Кой знае. Чак пък… не, не вярвам.

  .

• Чистачът

  Новела от Георги Ников

  

  „Няма невъзможни неща.“

  ЧИСТАЧЪТ. Политически трилър от миналото

   

  Хронология на дейността на един необикновен чистач

  Всичко се случи и започна на кръстовището на Орлов мост, когато автомобилът марка „Опел“, купен с долари от „Кореком“, се вряза с пълна сила сред тълпата от хора на пешеходната пътека. Така загуби живота си, загина прегазен на място млад човек, на име Андрей, един младеж на двадесет година, чиито родители бяха обикновени работници. А беше през пролетта на хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Една седмица по-късно, Камен и приятелят му от студентските години Георги Ставрев, в един прекрасен майски ден, в любимото им заведение „Синьото“, намиращо се близо до Националното радио, на няколко чаши наливна бира с пържени картофи, обсъдиха с подробности нелепата кончина на младежа.

  – Извършителят на това пътно-транспортно произшествие, убиецът, отново се е измъкнал, без да получи наказанието, което му се подобава – доложи Камен и продължи: – За всичко това има и свидетелства, но извършителят е отрекъл показанията. Оспорил е и резултата от алкохолната проба, когато се е явил с адвоката си на следващата сутрин пред съответните разследващи органи. Много е ясно, че чак на другата сутрин той вече е бил трезв „като корнишон“, в кавички разбира се. Така накрая, съответният районен съд е отсъдил в полза на човека, прегазил на кръстовището момчето, и му е постановил само шест месеца условна присъда, с подписка. Това е пълно безобразие!

  Жоро го попита какви са причините за това снизходително решение.

  – Както обикновено, са комплексни, системни и са няколко на брой – продължи неговият близък съратник. – Като това например, че убиецът, прегазил в пияно състояние момчето, и съдията, постановил леката присъда, членуват в една масонска организация.

  В началното училище, още като малки, те седяха на един чин. После завършиха един и същи университет – Историко-филологическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски “, в една и съща година, със златни медали. По-късно завършиха и школата на МВР в Симеоново в столицата, отново с отличие. Те бяха единствени синове на родителите си, като техните бащи се оказаха потърпевши във връзка със случилото се около преврата на Горуня, през шестдесетте години на миналия век. Бяха участвали активно на страната на метежниците. Тогава, след Априлския пленум, през хиляда деветстотин петдесет и шеста година, бащите им, които са се оказали верни на старата власт, на Антон Югов и на Вълко Червенков, заемащи високи длъжности по тяхно време, са били низвергнати напълно от новоизбраната власт и са прекарали живота си, почти до края на дните си в концентрационни лагери. След скоропостижната им смърт новата власт е реабилитирала техните синове, взела ги е под закрила, под пълна юрисдикция и е започнала да ги обучава.

  Камен и Жоро бяха прекарали юношеските си години за сметка на държавата, на пълен пансион в Пионерския дворец, в какъвто комунистите бяха превърнали по онова време Семинарията, бившето духовно училище в столицата. Там те се бяха осъзнали напълно като личности. И никога нямаше да забравят руския изтребител „Миг-15“, монтиран в двора на Семинарията, като един не подлежащ на съмнение символ на пълен атеизъм. И в някогашната семинария, вместо духовни лица, сега бяха подготвяни най-верни и твърдолинейни последователи на комунистическата идея, каквито бяха Камен и Жоро, и другите техни връстници. За да ги обучава в бойни изкуства, беше нает учител по таекуондо от Северна Корея. Двамата се разбраха да се видят след няколко дни, за да решат какво ще предприемат занапред по този случай.

  Срещнаха се седмица по-късно в една мансарда, на последния етаж в сградата на Студентския дом, на площад „Народно събрание“. Двамата бяха завеждащ и помощник-завеждащ на отдел „Стопанско разузнаване и връзки с неформалните общности“ в Комитета за държавен и народен контрол в столицата. Когато те влязоха в една от стаите на мансардата, Жоро доложи на своя другар:

  – Състоя се извънреден, неформален, а аз бих казал и таен съвет на членовете на Централния комитет на нашата комунистическа партия, на който присъстваха само половината от редовните му членове. Тези, които са и по-смелите. Затова съм призван от тях, но под сурдинка, да те уведомя за решенията, които бяха взети на това съвещание, тъй като те ще те касаят накрая персонално. Всички там присъстващи членове, до един смятат, че в страната ни се извършва систематична, целенасочена подмяна на властта. Тази на комунистическата партия. Извън нея, във всички сфери на живота, се е установил някакъв непонятен либерален свят, където се шири корупция. Там се генерират крупни финансови средства, които позволяват да се формира дребната буржоазия и тя е в разцвет.

  Камен го допълни по този повод:

  – А някакъв тарикат, родом от Стара Загора, е намерил начин да внесе четиридесет и осем чисто нови дизелови „Мерцедес“-а. И ги е пуснал да се конкурират като таксиметрови автомобили, с внесените с държавни средства от Русия за тази цел, чисто нови дизелови автомобили марка „Волга“.

  Жоро му даде знак, че знае за този случай. Прекъсна го, за да може да продължи:

  – Ето защо е нужно този тип да бъде ликвидиран. Това е окончателното становище на всички членове на Централния комитет на партията, които са имали смелостта да присъстват на това провело се неформално съвещание. Трябва да бъдат ликвидирани също и двамата убийци, които са прегазили с автомобилите си двете деца. Това са случаят с Андрей, прегазеното момче на кръстовището на Орлов мост, от пиян, самозабравил се председател на АПК; и случаят с момичето на пет години, прегазено на друго пешеходно кръстовище в гр. Севлиево, също от самозабравил се индивид, за съжаление, обаче, член на нашата комунистическа партия, напразно сметнал себе си за недосегаем. И трябва да стане така, че да се получи обществен отзвук, някакво обществено достояние. На хората трябва да се покаже, че когато съдебната система е корумпирана от тези, които искат по този начин да избегнат правосъдие, винаги ще се намери начин те да бъдат наказани. Чувството за справедливост е необходимо да се възвърне в нацията ни.

  – Как ще стане това? – попита го Камен.

  – Имаме достатъчно верни и добре подготвени за това хора, какъвто си ти например – уверено му отвърна Жоро.

  – Колко човека ще бъдем тези, които ще се заемат да свършат тази трудна работа? – поинтересува се отново Камен.

  – Само аз и ти, само двамата ще бъдем! – отговори му емоционално неговият приятел. – На практика, на терен, ще бъдеш само ти, а аз ще бъда координаторът, този, който ще ти осигури всякаква логистична подкрепа. Както и политическа.

  Камен му опонира:

  – И в какво ще се състои моята длъжностна характеристика!? Все пак, желая да бъда осведомен!

  – Чистач. – Обикновен чистач ще бъдеш – каза само Жоро. Той постави на бюрото една напълно нова тухла единица, произведена от керамичните заводи в гр. Горна Оряховица. – Това ще е твоето оръдие на труда. Другото ще е метлата. Не се допускат никакви огнестрелни и хладни оръжия в бъдещата ти дейност.

  Камен само се усмихна. След това отиде до кухненския бокс, за да донесе няколко студени бири. Когато се върна обратно с бирите в ръце, неговият приятел Жоро поиска да му подаде отварачка, но той го възпря. След това Камен взе една бира, а с пръстите на дясната ръка, най-отгоре с показалеца и палеца си, я стисна здраво за гърлото. Малко след това капачката подаде, изви се силно, отскочи нагоре и бирата се отвори – без отварачка. Само благодарение на силните пръсти на твърдата като дъска ръка на Камен. На масата остана да лежи прегънатата на две бирена капачка.

  Жоро отвори своята бира по същия начин. След като си изпиха бирите си, Камен отиде до чешмата, напълни догоре празното бирено шише с вода, стисна го здраво, а с коравата длан на другата си ръка го удари отгоре така силно, че се създаде вакуум. Дъното на бутилката цялото се отлепи и водата в нея се разля на пода. Ако се счупеше цялата бутилка, опитът се зачиташе като неуспешен. Уроците, които те двамата получиха навремето от учителя им по таекуондо от Северна Корея, даваха и тук своя плодотворен резултат. Камен, както и Жоро, бяха от тези съвсем малко хора, които можеха само с двата пръста на едната си ръка да убият друг човек.

  – Значи, моята длъжностна характеристика ще бъде тази на чистач. Чистач… така ли?! – зададе риторичен въпрос Камен. – Чистачът. Прозвището, с което той по-късно щеше да стане известен. След което вече попита Жоро по същество: – Имаме ли отнякъде необходимата политическа подкрепа?

  – Да се каже чак подкрепа, е трудно! Но все пак ще имаме съдействието на един от най-влиятелните членове на Политбюро на нашата комунистическа партия. Този, който отговаря за младежта и спорта в държавата. Под негово ръководство се намира Българският ловно-рибарски съюз, където членуват триста хиляди човека. Те до един са въоръжени с пушки. С малки изключения, всички са членове на комунистическата партия – увери го Жоро, като добави: – От всичко той най-много ненавижда дамските квартети, изпълнителите на джазова музика и хомосексуалистите. Да не дава Господ те да са от армията! Но харесва народната музика.

  През пролетта на същата година най-големият свързочен полк в държавата, директно подчинен на КСВ – Командване на сухопътни войски и на Варшавски договор, провеждаше своето учение в района на село Кортен, в Югоизточна България. Районът беше изпълнен със свързочна техника. На една поляна в края на гората имаше група войници, които се забавляваха. Те бяха образували кръг, а в една кална локва пред тях се въргаляше един човек, облечен в сив цивилен костюм. Мъжът, облечен в цивилния костюм, от всичко на света най-много обичаше да се напива до пълна безпаметност, в присъствието на нисшия армейски състав – сержанти, редови войници и старшини. Той беше и човекът, който осигуряваше политическа подкрепа на Чистача и неговия началник Жоро, и беше един от най-влиятелните членове на Политическото бюро на Българската комунистическа партия. Под негово ръководство в страната бяха Българският ловно-рибарски съюз, Комитетът за държавен и народен контрол и Димитровският комсомолски младежки съюз.

  През лятото на 1973-та година всеки един непредубеден наблюдател можеше целодневно да забележи в градинката пред заведението „Кристал“ в столицата, където е лобното място на Стефан Стамболов, един чистач. Той се открояваше сред преминаващите минувачи с високия си ръст от сто деветдесет и четири сантиметра и с факта, че работеше изключително сам. Метеше там паважа на градинката с една голяма метла, от сутрин до късна вечер. Носеше син работен костюм, а на гърба на костюма беше изписано „Чистач“. След работа, вечер, имаше време да се преоблече, за да може да изпие един коняк в бистрото на „Кристал“, или отиваше до мансардата в Студентския дом, за да се срещне с Жоро. В един студен, но слънчев есенен ден, рано сутринта, Чистачът проведе разговор по телефона с члена на политбюро, който по цели шест месеца от годината прекарваше времето си на лов из саваните на Африка. В момента беше в едно малко селище, някъде из равнините на Източна Етиопия. Разликата между двете часови зони не беше голяма. От него Чистачът получи подробна инструкция.

  На следващата сутрин той отиде да работи отново в градинката пред „Кристал“, или пред ЦДНА – Централен дом на Българската армия, от другата страна на булевард „Руски“. Беше неделен ден и той метеше паважа в югоизточния край на градинката, там имаше построен обществен писоар. Чистачът точно изхвърляше в чувала, поставен на четири колела, събраната от него шума, когато долу на входа на тоалетната се показаха двама военни, с чин армейски капитани. Те бяха облечени в празничните си военни униформи, бяха еднакви на ръст и здраво се бяха хванали за ръцете, както е прието при всички влюбени. С ръста си от сто деветдесет и четири сантиметра, като черен облак Камен се спусна бързо по стълбите и с големите си, корави длани им нанесе жесток побой. Тридесет секунди по-късно те двамата бяха вече мъртви.

  Четири дни по-късно Камен и неговият началник Жоро, на работен обяд в любимия им ресторант-панорама, на последния, шести етаж на гранд хотел „София“, подробно обсъдиха действията на Камен. Жоро рутинно отбеляза:

  – Починалите са с чин капитани от сухопътните войски на армията. Работили са в един и същ отдел в Централния дом на народната армия, на булевард „Руски“. В Генералния щаб на сухопътни войски са в пълна паника. Също и сред ръководството на ЦДНА. Отзвукът е – нещо нечувано! Намерени са мъртви двама капитани, които се е оказало, че са с хомосексуални наклонности. Търси се техният убиец, който ги е ликвидирал от ревност. Техен любовник. Третият в този любовен триъгълник. Той също е хомосексуален тип, притежаващ армейски висш чин. Кой е той?! В армията го търсят навсякъде усилено. И от военна полиция, и от прокуратурата. Настанал е лов на вещици! Хванат ли го, моментално ще бъде уволнен и ще бъде изпратен, както подобава, в психиатрична клиника, откъдето дълго време няма да излезе.

  Камен се усмихна само, като каза:

  – Надявам се, че мен няма да ме потърсят.

  Жоро добави още:

  – Причината за смъртта на двамата любовници е счупване на ребро в областта на лявото предсърдие, което е прекъснало притока на кръв по главната артерия към сърцето. Това са данни от аутопсията. И те са еднакви и за двамата капитани!

  През хиляда деветстотин седемдесет и трета година, а и десет години по-късно, до морето пътуваха общо четири – само нощни, експресни влакови композиции. Две композиции „Диана“ експрес и експрес „Слънчев бряг“ – до Бургас, до Южното Черноморие; и експрес „Чайка“ и експрес „Златни пясъци“ – до Северното Черноморие, до Варна. Експрес „Дунав“ пътуваше до Русе.

  Този ден експресният влак до Русе беше композиран с осем луксозни вагона. Един ресторант, три вагона с по шест места в купе, само от първа класа, два спални вагона и два кушет-вагона. Влакът тръгваше от Централна гара в столицата в единадесет часа вечерта и трябваше да пристигне в шест часа и петнадесет минути сутринта на следващия ден в Русе. Камен си купи два билета за спален вагон и си запази всичките места в купето. След това отиде да вечеря във вагон-ресторанта. Понеже не беше свикнал да се храни на такива места, той се учуди на високата цена на водката. Три лева. Това беше страшно много. Когато преустановиха да взимат поръчките му, той се отби и намери време да си поговори с шафнера на спалния им вагон. После се върна в купето си и, необезпокояван от никого, подремна за няколко часа.

  На единствената спирка в Горна Оряховица се прехвърли на среднощния експрес, техен влак-близнак, който пристигна там от гр. Варна. И в шест часа сутринта се озова отново в столицата, вместо на железопътната гара в Русе. И, понеже беше първо число на месец юли, посети централата на Българския ловно-рибарски съюз на булевард „Витоша“, за да си вземе заплатата. Членът на Политбюро и негов покровител се беше постарал тя да не е малка за работата, която вършеше. И да я получава редовно от подчиненото му дружество.

  На следващия ден Жоро го извика при себе си, за да му съобщи, че предишния ден са намерили трупа на човек на железопътната линия, малко след гарата на гр. Враца, по посока към Горна Оряховица. Той или е паднал сам, или от някого е бил изхвърлен от среднощния експрес за Русе. Жоро каза:

  – Мъртвият е известен на властта като крупна фигура, един от председателите на Български кооперативен съюз в страната. Той е човекът, който е намерил начин да внесе четиридесет и осем чисто нови дизелови „Мерцедес“-а и ги е пуснал да се конкурират като таксиметрови автомобили, с внесените от държавата за тази цел от Русия автомобили марка „Волга“. Изключително ерудиран мъж, с добри обноски и със собствена харизма.

  – Защо ме информира? Нали е мъртъв! – отговори му Камен.

  След като прегази на Орлов мост с колата си момчето, не получи за това справедлива присъда и изтече срокът за пробацията му, председателят на един от най-големите Аграрно-промишлени комплекси в Югозападна България и член на голяма масонска ложа, се премести да работи в столицата. Понеже беше член на Български земеделски народен съюз, негови другари по партийна линия го назначиха на висока длъжност в Министерство на земеделието. По онова време БЗНС имаха квота в управлението на държавата. Вечерта, след края на работния си ден, той обичаше да се нахрани вкусно в някое заведение. Но винаги сам. Такъв ресторант беше „Стадион“. В началото и в края на осемдесетте години на двадесети век се смяташе, че той притежава най-добрата скара в София. Беше разположен на ъгъла, където улица „Граф Игнатиев“ с трамвайните си линии пресича по-големия от нея булевард „Патриарх Евтимий“.

  Понеже беше петък, в края на работния ден тази вечер Калоян, в качеството си сега на началник сектор в Министерство на земеделието, си поръча по служебния телефон резервирано място в любимото си заведение. Когато пристигна, всички места бяха вече заети. Заведоха го до неговото. Поднесоха му аперитива с ордьовъра. Той попита сервитьорката Ани, дали освен салата „Снежанка“, има нещо друго да му поднесе за през вечерта.

  – Честна дума – отвърна му тя, – нямам време даже и да погледна, дали има листче.

  Сервитьорката му донесе една нова кутия цигари „Слънце“. Той я отвори и извади листчето отвътре – подобни листчета се предлагаха на клиентите и в други питейни заведения – като култовата пивница „Феята“, бистрото при „Царевец“, бистро „Капри“, сладкарница „Орион“ и много други. Прочете на глас какво пишеше на него:

  – Мая! Съвсем скромно и срамежливо момиче. Трети курс студентка в консерваторията. Търси приятелство с чаровен, улегнал мъж, който да я въведе в живота. Обича да посещава скъпи заведения. Поради което, много моля, приносителят на това листче да разполага поне с шестдесет лева у себе си, преди да се запознае с мене. – Следваше телефонен номер.

  – Е… – пошегува се Калоян. – Винаги нося много пъти по толкова пари у себе си. Той попита Ани: – Познаваш ли новото момиче?

  – Честна дума, въобще не знам за какво става въпрос. Нали не си въобразяваш, че ние от заведението ги поставяме тези листчета в кутиите от цигари „Слънце“ – отговори му културно тя. Това не й попречи след малко да му каже: – Предишното момиче, Дора, те търси отвън!

  Когато излезе, той не успя да я види, а забеляза един непознат човек – Чистача. Много висок на ръст мъж, напълно непознат на него. Това беше последното нещо, което видя човекът, който прегази с личния си автомобил момчето, наречено Андрей, на кръстовището на Орлов мост в столицата. Но не беше имал късмет да лежи в затвора за това свое деяние. Понеже определени хора – тези тридесет човека от Централния комитет на комунистическата партия, притежаващи власт по това време – го бяха нарочили. Както се очакваше, Андрей беше овъзмезден напълно.

  През лятото на хиляда деветстотин седемдесет и трета година, сред членовете на една ловна дружина от района на гр. Севлиево, се случи неприятен инцидент с фатален изход. От близко разстояние бе застрелян със сачми за едър дивеч един от нейните членове. Останалите от дружината се чудеха как това се е случило. Те до един се кълняха, че са стреляли само по преминаващото там наблизо диво прасе. И, че е изключено да е произведен случаен изстрел. Не се разбра каква е истината. Но така загуба живота си секретарят на Окръжния комитет на комунистическата партия от гр. Севлиево, който прегази с автомобила си едно невинно дете, на пет години, момиче, и за това свое деяние не лежа в затвора. Това беше първият, но и последен случай, при който Чистачът – Камен използва огнестрелно оръжие, пушка със сачми.

  Когато два месеца по-късно Жоро го покани заедно да вечерят в ресторант „ЦУМ“, на последния етаж на едноименния магазин в столицата, Камен беше учуден от това, което му каза той тогава:

  – Интересни неща са започнали да се случват в провинцията – каза Жоро. – Когато съответните съдилища по места, поради липса на компетенция, или според теория за конспирации против държавата, отново са тръгнали да издават леки присъди, съответните извършители на престъпленията, подсъдимите, са изказали своето изключително желание да лежат в затвора в пълния състав, както е предвидено за това в Наказателния кодекс. По този странен начин завърши своя изказ Жоро. – За това е виновна твоята пропаганда и пропагандата на члена на Политическото бюро на партията.

  – Не съм виновен аз – отвърна му неговият приятел Камен.

  ***

  – Чистачът се е завърнал – това коментираха някои осведомени хора, след като се установи, че убийствата в градинката пред „Кристал“, в среднощния експрес за Русе и в заведението „Стадион“ в столицата, са политически и са извършени от ръката на професионален убиец, специално нает за тази цел от властите. Това се случи седем години по-късно, в средата на хиляда деветстотин и осемдесета година. След случая, когато бе прострелян със сачми за едър дивеч един член на ловна дружина от района на Севлиево, или по-точно това беше секретарят на Окръжния комитет на комунистическата партия от същия град, Чистачът преустанови дейността си в страната. Във връзка с този случай се получиха брожения в Централния комитет на партията и противниците на Чистача сега бяха повече от тези, които безрезервно го подкрепяха.

  Той напусна столичния град и се установи да живее за известно време в провинцията. Премести се да работи като политически офицер, който се грижи за лоялността на пасажерите на круизните кораби от типа „Ракета“, които пътуваха по река Дунав – до Будапеща и до Виена. По това време българските власти от всичко най-много преследваха невъзвращенците, които искаха да напуснат страната, и те правеха всичко възможно, за да ги ограничат в това начинание. Чистачът напълно споделяше тези чувства и, докато той беше на власт като офицер, специално назначен да отговаря за политическото здраве на пътниците на тези круизни кораби, трима от тях не се върнаха в родината си – но и не достигнаха до крайната си дестинация, до Виена. Те безследно изчезнаха от живота на своите роднини.

  Чистачът се върна в столицата окончателно точно на деветнадесети юни същата година – или седем години след като я беше напуснал. Три дни по-късно двамата – той и Жоро, неговия пряк началник – обстойно разговаряха в служебната им квартира, находяща се в сградата на Студентския дом на пл. „Народно събрание“, относно неговото политическо бъдеще. На Камен му беше казано да не се занимава повече с политика, да се съсредоточи върху решаване на проблемите с криминалния контингент, както и да се погрижи за себе си.

  И той го направи, но по свое усмотрение. Премести се от градинката пред заведението „Кристал“, да почиства с метлата си градинката пред хотел „Рила“, в центъра на столицата. Тогава това беше хотелът на властите и той я почистваше – градинката пред хотела – от осем и тридесет сутринта до седемнадесет и тридесет следобед – така старателно, че много от хората му повярваха напълно. Свикваха с този висок сто деветдесет и четири сантиметра мъж, чистач – разговаряха с него, черпеха го с цигари – стараеха се да бъдат приятели с него. Без да се натрапва излишно, Чистачът не отбягваше такива случайни запознанства и срещи – защото такъв бе преди и стилът му на работа, по круизните кораби. Понеже почистваше и от другата страна, около района, където се намираше и главната централа на веригата магазини на „Кореком“, в които всичко се търгуваше в долари – сега беше облечен в сив работен костюм. На гърдите му беше изписано пак „Чистач“, а на гърба – абревиатурата „Кореком“.

  Един следобед, след като отиде да си вземе баничка, той се отби до една аптека наблизо – от другата страна на трамвайните линии на ул. „Граф Игнатиев“. Беше лято, но на опашката се беше наредила млада жена, която бе изцяло облечена в скъпо, кожено палто, струващо две-три хиляди лева – страшно много пари по това време. Като приключи и се отдалечи от гишето, тя разтвори коженото си палто така, че показа на Чистача, че отдолу е напълно гола. С това доказа, че го е разпознала. Той си каза: „Отслабнала е Дора!“. След това излезе навън и започна да разговаря с нея, като по този начин получи и необходимите му сведения. Същата вечер се прибра в квартирата си малко по-късно.

  В онези времена, или двадесет година преди да настъпи края на двадесети век, в София имаше два киносалона, където, според битуващото обществено мнение се смяташе, че те са средища на хора с хомосексуални наклонности. Такива именно бяха киносалоните на филмотечно кино „Култура“, на пл. „Славейков“, и филмотечно кино „Дружба“, находящо се на бул. „Патриарх Евтимий“. На Камен му беше дадено право да се облагодетелства, където е възможно, като се захване същевременно да разнищва и проблемите на криминалния контингент в страната – благодатна почва за този, който обаче го може. Неслучайно той беше и заместник-началник на отдела за връзки с неформалните общности (да се разбира от криминалния сектор) на Комитета за държавен и народен контрол в столицата. Това беше политически орган, с който трябваше да се съобразяват дори и членовете на Политическото бюро на комунистическата партия в държавата.

  Това желание, да съчетае полезното с работата си, го доведе един хубав ден пред кино „Дружба“ в столицата. Чистачът даде от себе си всичко възможно, за да продаде единия от двата свободни билета точно на малкия, симпатичен мъж на неопределена възраст, който започна да се навърта около него, за да търси свободни билети. Двамата заедно влязоха в киното, филмът започна. Някъде към средата харизматичният малък мъж, с части от тялото си – къде с крак, къде с ръка – доказа на Камен, че е с хомосексуални наклонности и има известни аспирации към него. Чистачът го изведе навън и там му нанесе жесток, но дозиран побой – така, че да го остави жив. Дора го беше информирала навреме, че този дребен мъж с хомосексуалните си прояви е успял да завлече и да измами много хора от неговия бранш, и така неслучайно е станал притежател на три имота в идеалния център на София – две къщи с големи дворове и един апартамент.

  Три дни подред след това Чистачът посещаваше малкия мъж, ‚‚своя клиент’’ в болница „Пирогов“, и му носеше букети с цветя и свежи цитрусови плодове, които през тези години се откриваха трудно. Един подобен показен магазин се намираше тогава в приземния етаж на Министерство на външната търговия, срещу централата на „Кореком “, до хотел „Рила“, и там можеха да пазаруват и други хора, не само притежатели на карти на Комитета за държавен и народен контрол. Поради това внимание, а вероятно и поради обстоятелствата, че такива хора с хомосексуална ориентация се подчиняват винаги на по-силния пол (че дори се влюбват в своите насилница) – но де факто Камен придоби от него, от този мъж с хомосексуални наклонности, когото наби така хубаво, къща с добре поддържан двор, находяща се на култовата улица „Мизия“ в центъра на столицата – там, където тя пресича бул. „Клемент Готвалд“ – при Перловска река, до Военна академия „Георги Сава Раковски“.

  Два месеца, по-късно, по нареждане на Жоро, негов пряк началник, Чистачът се зае да разрешава друг криминален проблем – с така наречената цветарска мафия, тази, която върлуваше по гробищните паркове, рушеше там паметниците и се занимаваше с кражба на цветя. Точно на църковния празник Черешова задушница същата година, късно вечерта, Камен се озова в района на Централния софийски гробищен парк. За да се мине време, той се притаи в една от големите семейни гробници. Някъде около два часа през нощта той излезе навън и отново се оказа сам – срещу организираната престъпна група, която се занимаваше с кражба в промишлени количества на цветята, които хората оставяха на гробовете в памет на своите роднини – и по този начин мафията ги лишаваше от тяхната духовна утеха. На следващия ден, по съответни канали откраднатите цветя се продаваха от тези престъпници на друго място, на дребно или на едро. Например в района на гробищният парк, при „Бакърена фабрика“, или пък обратно, и така по няколко пъти, като се печелеха големи суми пари. Ето защо това се превърна в голям обществен проблем и, след като Камен го предотврати, се получи положителен отзвук в страната.

  Мафиотската група се състоеше от петима души и те вече бяха натоварили един цял камион с откраднатите цветя, когато Чистачът излезе навън от семейната гробница и като черна сянка, подобно на призрак, ги нападна в гръб – настана жесток бой. По-късно, след известно време, той и неговия началник Жоро – в любимото им заведение, ресторант-панорама, на последния, шести етаж на Гранд хотел „София’’ – направиха подробен разбор на случилото се. Жоро каза:

  – Разбита е голяма мафиотска банда, която в продължение на дълги години е тероризирала с дейността си съвкупното столично население, както и цялата управа на Централния гробищен парк. До този момент държавата е била безсилна да се справи с тях, докато не се намесихме ние с теб двамата! Трима от членовете на бандата са вече мъртви, а останалите двама са влезли за дълго в болница и те няма да могат да се възстановят физически до края на дните си – завърши доклада си Жоро. Камен само го допълни:

  – Но този път и на самия мен не ми беше лесно!

  Това не му попречи след този случай, на следващия ден, да отиде да мете отново в градинката пред хотел „Рила“ и като някакъв паяк да чака, дали няма да се отвори нова работа.

  В края на осемдесетте години на миналия век в държавата, от всички игри на щастие, най-голяма зависимост се получаваше при залагания, свързани именно с игра на табла, както и залагания при играта на шах, колкото и това да е чудно. Най-разпространени тези залагания бяха в градове като Русе, особено много във Варна, София и Пловдив. Залагаха се недвижими имоти, къщи, ниви, вили, апартаменти и др. Цели семейства, ведно с възрастните хора, оставаха без покрив над главите си. При пълен банкрут, най-много самоубили се участници при залагания, свързани с играта на шах, имаше в района на Варна – нали се говори, че тя е културна столица на България. Това беше и въпрос на лична чест – при залаганията, свързани с тази древна игра, тъй като без това, според злите езици на околните хора, се говореше, че участниците в игри на шах са могли спокойно да покрият всички критерии, за да станат и републикански шампиони.

  Турнирите бяха добре организирани, но твърде потайни, провеждаха се в късните часове на деня, обикновено в някое мазе, таван, мансарда. В добрите, класическите случаи, присъстваха по един секундант, от страна на всеки участник в партията, един платен нотариус и един служебен съдия, който се грижеше за пускане на часовника, например. Ценните книжа, документи и заверени нотариални актове винаги се оставяха на масата. В много случаи те се разиграваха само при една-единствена партия шах, и дотам се достигаше. Чистачът участва по повод на своите задължения на заместник-началник на отдел „Връзки с неформални общности“ на Комитета за държавен и народен контрол, именно в едно подобно разиграване при игра на шах, което се проведе в заведението „Мизия“, в една малка стая, която участниците в залагането бяха наели от управителя. Култовата механа се намираше на другия край на едноименната улица „Мизия“, там, където тя пресича улица „Цар Иван Асен II“ – близо до кино „Влайкова“. В тази механа се сервираха, в началото на осемдесетте години на миналия век, стерилизирани кисели краставички безплатно във вторник и четвъртък, а в пивницата „Волга, Волга!“, която се намираше на ъгъла, където сега се пресичат булевардите „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“ – през всички останали дни от седмицата.

  Сервитьорката Дора – тази същата, позната ни от аптеката до градинката пред хотел „Рила“ – тъкмо сервира безплатни порции с кисели краставички и кана вино, когато единият от опонентите в партията шах се обади:

  – Ти печелиш загуба! – засмя се той ехидно и посегна за документите.

  – Да, но не! Тъй като преди това ти падна флагът и времето ти свърши! – отвърна му Чистачът и бързо прибра нотариалните актове от масата.

  Той си припомни случая с „румънците“, от които при игра на покер в хотел „Славянска беседа“ – бистрото и ресторанта, които се намират на един и същ етаж, спечели повече от две хиляди долара. Тогава в настъпилото меле, когато те го нападнаха, той се би сам, кама за кама, наравно с тях и ги победи, но в последния момент единият от „румънците“, го наръга с ножа си. Откараха го, Камен беше тогава с пробойна рана в областта на лицето, в интензивното отделение на болница „Пирогов“ – и го положиха да легне там. Но преди да дойдат да поискат личните му документи, той успя да избяга от болницата. Понеже и без това двете хиляди долара все още бяха в горния джоб на коженото му яке – а никой не иска да се разделя с такива пари. Оттогава белегът остана на лицето му.

  Така че, сега неговите „опоненти“, в лицето на двамата секунданти по шах, наемния нотариус и служебния съдия, нямаха никакъв шанс против него, обиграния в битки Чистач. Човекът, който още на младини е бил обучен по таекуондо, в бившата Семинария, тогава Пионерски дворец, от учител, специално нает от Северна Корея. В настъпилата суматоха и бой след като приключи играта, той се справи с тях лесно и по този начин спечели поне няколко неща – разби групата за залагания, която значително се беше обогатила от дейността си, като същевременно придоби от тях обширен апартамент, находящ се на небезизвестната тогава улица „Малко Търново“ – най-късата улица в държавата, около шестдесет метра, състояща се само от стъпала. Това не попречи на друга група от негови противници да го вкара, по-късно, почти едва ли не в моргата.

  Това се случи по следния начин: той договори парите, доларите, с които уж по-евтино следваше да им купи на тях, на групата, чисто нов автомобил от магазина на „Кореком“ на улица „Орион“. Взе парите от тях: 5248 – пет хиляди двеста и четиридесет и осем долара – и влезе вътре да плати. Магазинът имаше само един изход – и, когато излезе от него, Чистачът подаде надлежно на групата квитанцията от платената сума, за да отидат да си приберат колата; и си тръгна доволен, с договорената комисионна. Но в него на практика оставаха много повече пари – тъй като на касиерката той даде само петдесет и два долара и четиридесет и осем цента, като взе нещо дребно, малък аксесоар. Естествено, че тя тогава му издаде касова бележка за сума от 52,48, като разликата между 5248 долара и 52,48 долара и броени цента от бележката, се оказа в неговите дълбоки джобове. Но групата, макар и късно – го усети все пак, и накрая успя да го стигне“, в края на улицата „Орион“ – и те бяха осем човека – но той се би с тях! Работата е работа… тя не е жалила никого. Не и него – Чистача! Човека, който по това време се противопоставяше на терен на тях.

  След този случай Камен остана за известно време да се лекува в дома си, находящ се на най-малката улица, където Дора се грижеше за него. А, когато се оправи, той се отби до централата на Български ловно-рибарски съюз, находящ се на бул. „Витоша“ в столицата, близо до кино „Млада гвардия“, за да си вземе заплатата от над две хиляди лева, което си бяха страшно много пари по това време. Членът на Политическото бюро на комунистическата партия се грижеше винаги тези пари да не са малко, за работата, която той вършеше – включително, че можеше да пострада – и да получава заплатата си редовно.

  В този порядък минаваше работният ден за Камен – Чистача, месец след месец. Работа, работа на терен! Беше вече през пролетта на хиляда деветстотин осемдесет и девета година, когато, по важен въпрос, неговият началник Жоро го извика при себе си. Той му го информира за следното:

  – В края на годината ще настъпят кардинални промени в държавата – нашите противници ще се опитат да надигнат глава, ще се опитат да се противопоставят на нас, да ни ограничат. Затова ти трябва да се върнеш да работиш отново за нас, на политическото поприще. Ето каква е твоята конкретна задача – продължи да докладва Жоро. – В държавата е пристигнал кораб, натоварен с изключително скъпа и ценна за производството японска ламарина, за няколко стотин милиона долара, която е необходима за нашата отбранителна промишленост, за да може да произведе военни изделия през следващите две години. Корабът е акостирал в едно пристанище, започнали са да го разтоварват и по-късно материалът, японската ламарина от него е изчезнала! – завърши своя изказ неговият пряк началник.

  От това, което той му докладва, Камен разбра следното: „Пристигнал е кораб, натоварен с ценна японска ламарина, в залива Алепу, в големия Бургаски залив – на 6 километра на юг от Созопол. Като уникален природен феномен, заливът Алепу е затворен обект и се охранява от гранична полиция – от военните. Скъпата японска ламарина, така необходима за военно-промишленото производство през следващите две години, са я натоварили от кораба на моторни шалани*, които са отплавали нагоре по река Ропотамо – дотам, докъдето реката е плавателна. Откъдето, натоварена на тежък транспорт, с камиони, ламарината е трябвало да достигне до военните заводи в Сопот и в Карлово. И, въпреки че са я натоварили в забранения залив на Алепу, на моторни шалани, наети от военните, във военното пристанище в Атия – тя е изчезнала. Японска ламарина с тегло 36 хиляди тона – цял един кораб! – е изчезнала, някъде в субтропичната джунгла на река Ропотамо.“

  Чистачът увери своя началник Жоро, че ще доведе този казус до благоприятен завършек. И това се случи – но много след след хиляда деветстотин осемдесет и девета година – защото Камен и Жоро не се отказаха никога от своята работа, въпреки че вече не бяха на власт. Някои не успяха да осребрят своите милиони, да им се порадват, но други хора ги преразпределиха – Чистачът и други като него!

   

  * Шалани – вид плоскодънни баржи

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Георги Ников е роден през 1956 г. в София, в семейството на медицински работници. Завършил е 31-ва гимназия в София и „Икономика и организация на материално техническото снабдяване в пласментно снабдителна организация“ във ВИНС – Варна. Работил е в ръководството на ПСО „Стройснаб“ в София, в Държавна инспекция за ефективно използване на материалните ресурси към Министерство на снабдяването, в Данъчна служба – Кремиковци. Живее в Своге. Пише поезия и проза. Негови творби са публикувани във в. “ Пулс „, „Новият пулс“, в. „България Сега“ – Чикаго, в литературни алманаси. Член е на Творчески клуб „Полет“ – Своге. 

  .

• Стихотворение на Ивайло Диманов „вирусно“ покорява българския нет

  
  Злободневно стихотворение на поета Ивайло Диманов*, приятел на Еврочикаго и добре познат на любителите на българската поезия в САЩ (вж. линк), само за няколко часа бе споделено «вирусно» стотици пъти във Фейсбук. Публикуваме актуалното стихотворение «Родина», защото сме убедени, че голяма част от нас обичат България действително дори напук.

  Авторът, който е известен с това, че е изпял много от своите стихове, написа на своята страница в социалната мрежа: «Всеки може да си пее тази песен с мелодията на „Високи сини планини…„»

   

  
  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  * Ивайло Диманов е известен български журналист, писател и бард. Роден е в София през 1956 г., автор на 12 книги с поезия, разкази, театрална критика. Превеждан е на английски, френски, италиански, сръбски, украински, турски, шведски и руски. Носител е на множество национални и международни литературни отличия, между които най-престижната награда за поезия „Димчо Дебелянов”, Яворовия приз „В полите на Витоша”, Националното литературно отличие „Николай Хайтов”, наградите „Джагаров”, „Биньо Иванов” и много други. Ивайло Диманов е обявен за журналист на годината през 2008 г. Имал е безброй концерти със свои авторски песни и поезия в различни градове на България, в Чехия, Румъния, Сърбия, Италия, Австрия, Словакия, Украйна, Русия, Франция, Англия, Южна Корея, Гърция, Швеция, Белгия, Канада и САЩ. Пял е с Ал Бано и Ромина Пауър, с незабравимия Окуджава. Пише некомерсиална музика по свои стихове и неговите клипове в YouTube имат хиляди почитатели. Има издаден самостоятелен албум с авторски песни «Наздраве, Самота!», с който през 2018 г. поетът представи България на Международния фестивал на поезията в легендарната консерватория «Санта Чечилия» в Рим. Миналата година той спечели Голямата награда за цялостно творчество в Националния фестивал на авторската песен в София. Само преди месец, на 6 март 2020 г., Издателска къща “Клепсидра” представи в София последната стихосбирка на поета “Танцувай с мен, Самота”, посветена на неговата майка.

  .

• Културната еволюция – тайната на нашия успех като вид

  В книгата „Тайната на нашия успех“ (The Secret of Our Success) увлекателно е обяснено как нашата културна еволюция ни помогна през вековете да се развием и да просперираме.

  Йозеф Хенрих – автор на интересния труд – ни доказва с убедителни примери, че тайната на нашия успех се крие не във вродената ни интелигентност, а в нашия „колективен мозък“ – в способността на човешките групи да се свързват социално и да се учат една от друга през поколенията.

  По-долу препубликуваме от сайта „Война и мир“ превода от английски на Георги Драганов на подробния отзив за книгата на Scott Alexander (slatestarcodex.com).

  

  I.

  Културата е тайната на успеха на човечеството – звучи като възможно най-кухата теза. Тайната на нашия успех на антрополога Йозеф Хенрих (Joseph Henrich), въпреки това, успява да е невероятна книга.

  Хенрих иска да обори (или поне да изясни) популярната гледна точка, че хората са успешни като вид само заради интелекта си. Според тази гледна точка, ние сме достатъчно умни, за да изобретим добри инструменти, които ни позволяват да оцелеем и да се адаптираме в непознати среди.

  Противно на тези теории: ние всъщност не можем да правим това. Хенрих превежда читателя през множество истории на европейски изследователи, изоставени в непознати среди. Тези изследователи най-често умирали от глад. И те умирали от глад насред безкрайно много храна. Някои от тях са били в арктически земи, които инуитите (група от ескимоските народи) считали за най-богатите си места за лов. Други били в джунгли, заобиколени от ядивни растения и животни. Една особено злополучна група била в Алабама и хората от нея биха загинали, ако преди това не са били заловени и поробени от местните индианци.

  Тези изследователи имали множество предимства пред нашите предци хоминиди. Като за начало, техните изследователски групи били съставени изцяло от силни млади мъже в пика на своята сила, без нуждата да поддържат жени, деца или старци. Често те били подбирани заради своето образование и интелигентност. Мнозина били от Викторианска Англия, една от най-успешните цивилизации в историята, пълна с гении като Дарвин и Галтон. Повечето от тях имали предишен опит с оцеляване в дивата природа. Но въпреки големите им мозъци, когато са изправени пред задачата, за която уж нашите големи мозъци са еволюирали – намирането на начин да ловуват и да събират храна в дива среда – те се провалят катастрофално.

  Не е и изненадващо, че те са се проваляли. Ловът и събирането на храна всъщност са наистина трудни дейности. Ето описанието на Хенрих как инуитите ловят тюлени:

  Първо трябва да откриете техните дупки за дишане в леда. Важно е околността около дупката да са покрити със сняг – иначе тюлените ще ви чуят и ще изчезнат. Тогава отваряте дупката, помирисвате я, за да се уверите, че още се ползва (кой от нас знае как миришат тюлените?) и след това преценявате каква е формата на дупката, използвайки специално извита част от рога на северния елен карибу. Дупката след това се покрива със сняг, с изключение на малка дупка на върха, върху която е сложен индикатор. Ако тюленът влезе в дупката, индикаторът се раздвижва и ти трябва да удариш на сляпо с харпуна си дупката с цялото си тегло. Харпунът ти трябва да е около 1,5 метра дълъг с чупещ се връх, вързан с тежка плитка от въже от сухожилие. Можете да вземете сухожилието от споменатото преди карибу, което сте свалили с лъка си, направен от донесено от морето дърво.

  Задното острие на харпуна се прави от изключително здрава кост на полярна мечка (да, трябва да знаеш как да убиваш полярни мечки. Най-добре е да ги хванеш, докато спят в бърлогите си). Щом си забил главата на харпуна в тюлена, започва борба с него, докато го изкараш на леда, където го довършваш със споменатото преди това острие от меча кост.

  Сега вече имаш тюлен, но трябва да го сготвиш. За съжаление на тази географска ширина няма никакви дървета, а донесените от морето съчки са прекалено рядко срещани и ценни, за да бъдат ползвани често за огън. За да имаш стабилен огън, трябва да издълбаеш лампа от талк (знаеш ли как изглежда талкът?), да направиш малко масло за лампата от мас и да измайсториш фитил от определен вид мъх. Ще имаш нужда и от вода. Повечето лед е замразена солена вода, така че ползването ѝ за пиене ще те дехидратира още по-бързо. Ако обаче ползваш стар морски лед, който е загубил повечето от солта си, ще може да го стопиш за вода за готвенето. Естествено, ще трябва да откриеш и идентифицираш стария морски лед по цвета и текстурата му. За да го разтопиш, ще трябва да си подсигурил достатъчно масло за лампата си от талк.
  Не е изненадващо, че изоставените изследователи не са могли да се сетят за всичко това. По-изненадващо е, че инуитите са успели. И въпреки че Арктика е необичайно враждебно място за хората, Хенрих ясно посочва, че подобни техники за лов и събирачество с такова ниво на сложност са стандартни навсякъде.

  Ето как индианците от Тиера дел Фуего, Аржентина, правят стрели:

  За жителите на Фуего направата на една стрела изисква процес с 14 стъпки, който включва седем различни инструмента за работа с шест различни материала. Ето някои от стъпките:

  – Процесът започва като бъде избрано дървото за тялото на стрелата, което най-често идва от чаура, гъст вечнозелен храст. Въпреки че е силно и леко, това дърво не е интуитивният избор, тъй като кривите му клони изискват продължително изправяне (защо просто не започнеш с по-прави клони?).

  – Дървото бива затоплено, изправено със зъбите на занаятчията, и накрая довършено със стъргало. Тогава, използвайки предварително затоплен и прорязан камък, тялото на стрелата бива натиснато в жлебовете на камъка и местено напред-назад, като е притискано надолу с парче лисича кожа. Лисичата кожа бива импрегнирана с прах, което я подготвя за етапа на полиране (знаеш ли защо трябва да бъде точно лисича кожа?).

  – Частици смола, събрани от брега, биват сдъвкани и смесени с пепел (а ако не включим пепелта?).

  – Сместа след това бива наложена върху двата края на нагрятото тяло на стрелата, което след това трябва да бъде покрито със слой бяла глина. (Ами червена глина? Трябва ли да я затоплим?). Това подготвя краищата за перото и върха.

  – Две пера биват използвани, за предпочитание от гъска (защо не птичи пера?).

  – Десничарите-стрелци трябва да ползват пера от лявото крило на птицата и обратното за левичарите. (Това има ли значение изобщо?)

  – Перата биват залепени за тялото, използвайки сухожилие от гърба на гуанако, след като са изгладени и изтънени с вода и слюнка (защо не сухожилие от лисицата, която трябваше да убия за нейната кожа?).

  Следва острието на стрелата, което трябва да бъде изработено и след това прикачено към тялото на стрелата. И естествено да имаме и лъка, колчана и уменията за стрелба с лък. Но няма да продължавам, защото мисля, че схванахте идеята.

  Откъде ловците-събирачи знаят как да правят всичко това? Най-често го обобщаваме с култура. Как се е формирала? Не чрез някой умен инуит или човек от Фуего, който е измислил всичко. Ако това беше така, умните европейски изследователи би трябвало също да могат да го измислят.

  Очевидният отговор е културна еволюция, но Хенрих не се справя по-добре от другите, за да извади мистерията от тази фраза. Трябва да са се включвали проба и грешка, и по-малко успешните групи/хора са имитирали техниките на по-успешните. Но това наистина ли е задоволително обяснение?

  Открих главата за езика като полезно припомняне, че ние вече практически приемаме нещо такова за истина. Как е бил измислен езикът? Особено ме интересува въпросът, заради моя кратък опит с conlanging общности – хора, които се опитват да създадат свои езици като хоби или като част от фантастичен свят, както Толкин е направил с елфския език. Повечето хора се справят изключително зле с това. Техните езици или са неизползваеми, или са точни копия на английския. Само хора (като Толкин), които вече имат години формално обучение по лингвистика, могат да свършат приемлива работа. И вие ми казвате, че оригиналните езици са били измислени от пещерни хора? Със сигурност не е имало комитет от прото индоевропейски номади, които са гласували дали да имат инфлексиращ или аглутиниращ език. Със сигурност никой не е изтичал от пещерата си, крещейки „Еврика!“, след като е открил възклицанието. Ние просто някак приемаме, че пещерните хора са работили наистина здраво върху комуникацията един с друг и накрая езикът – все още едно от най-сложните и впечатляващи постижения на човечеството – просто се е случил.

  (По същия начин се чувствам и към биологичната еволюция – как еволюираш окото си по метода на пробата и грешката? Чел съм статии, които спекулират върху точния процес и те имат много добри основания, но все още не се чувствам доволен от това – О, разбира се, че това ще стане! В някакъв момент просто трябва да приемеш, че еволюцията е по-умна от теб и по-умна, отколкото може да очакваш да е възможно.)

  Приемането на създаването на културата като вторично за този тип мистериозен процес, Хенрих се обръща към предаването ѝ. Ако създаването на култура става с определено темпо, тогава от вярността на предаването на културата зависи дали дадено общество напредва, стагнира или запада.

  За Хенрих хората са започнали да бъдат нещо повече от просто поредния вид маймуни, когато сме започнали да предаваме култура с висока степен на вярност. Някои антрополози говорят за хипотезата за Макиавелианска интелигентност – хипотезата, че хората са еволюирали да имат големи мозъци, за да могат да успеят при социалните маневри и за да изкачват йерархиите на доминация. Хенрих контрира това със своята хипотеза за културна интелигентност – хората са развили големи мозъци, за да могат да поддържат неща като техниките за ловене на тюлени на инуитите. Всичко, което ни отделя от маймуните, е част от еволюционния пакет, създаден, за да ни помага да поддържаме такава култура, за използваме такъв вид култура или да се приспособим към новите възможности, които този вид култура ни дава.

  II.

  Тайната ни дава много примери за свързани с културата адаптации и не всички те са в мозъка.

  Нашите храносмилателни трактове да еволюирали заедно с нашите култури. Нещо повече, те са еволюирали, за да бъдат необичайно малки:

  Нашите усти са с големината на устите на маймуната саймир – вид, който тежи по-малко от килограм и половина. Шимпанзетата могат да отварят устите си два пъти повече от нас и могат да държат значителни количества храна, натъпкани между устните и големите си зъби. Ние също така имаме мънички челюстни мускули, които достигат едва до под ушите ни. Челюстните мускули на другите примати достигат до върха на главите им, където те в някои случаи дори се захващат за централно костно било. Нашите стомаси са малки, имайки едва една трета от повърхностната площ, която можем да очакваме за примати с нашата големина, и нашите дебели черва са прекалено късо, бидейки едва 60% от очакваната им маса.

  Сравнени с други животни, ние имаме толкова атрофирали храносмилателни трактове, че не би трябвало да можем да живеем. Какво ни спасява? Всички наши техники за преработка на храната, особено готвенето, но също така рязането, изплакването, варенето и кисненето. Ние сме свършили голяма част от работата на храносмилането още преди храната да влезе в устите ни. Нашата култура ни учи как да правим това, както с общи насоки като – дръж нещата над огъня, за да ги изпечеш и със специфични насоки като – това растение трябва да бъде киснато във вода 24 часа, за да бъдат изхвърлени токсините. Всяка култура има свое собствено познание за готвенето, свързано с местните растения и животни. Честа причина за смъртта на европейските изследователи е било готвенето на неща по начини, които не отключват никаква част от хранителните вещества, и така те умират от глад, докато са изглеждали добре нахранени.

  Огънят е особено важна иновация за обработка на храната и тя се предава изцяло културно. Хенрих е донякъде груб в настояването си за това. Той препоръчва на читателите си да излязат навън и да опитат да запалят огън. Дори дава някои полезни съвети – има замесен кремък, при някои хора работи търкането на две пръчки и т.н. Той предсказва – и историите, които съм чувал от злополучни туристи, потвърждават, че вие няма да можете да направите това, въпреки вашето IQ, което надвишава с много това на нашите човекоподобни предци. Всъщност, някои групи (най-вече аборигените от Тасмания) изглежда са загубили способността да палят огън и никога не са я открили наново. Запалването на огън е било открито малко на брой пъти, може би дори един и оттогава насам се предава културно.

  Но не става дума само за нарязването на неща или за печенето им. Традиционните техники за обработка на храна могат да бъдат произволно сложни. Процесът по никстамализация на царевицата, който е нужен, за предотврати недостиг на витамини, включва накисването на царевица в разтвор, съдържащ смлени изгорени миди. Древните мексиканци открили това и живели от царевица напълно спокойно в продължение на хилядолетия. Когато конкистадорите завладели тези земи, те игнорирали този процес и директно яли царевицата. В продължение на четиристотин години европейците и американците яли неникстамилизирана царевица. Според официалните данни за този период, три милиона американци развили витаминозен недостиг, свързан с царевицата, и около сто хиляди починали. Чак през 1937 г. западни учени открили за кои витамини става дума и открили индустриална версия на никстамализацията, която направила царевицата безопасна. Американците от началото на 20 век били много по-умни и имали множество предимства пред древните мексиканци. Но културата на древните мексиканци уцелила точния начин, който отнел на западните хора векове, за да го повторят.

  Нашите ръце и крайници също са еволюирали съвместно с нашите култури. Ние сме се подобрили драстично в някои области – след епохи на използване на инструменти, нашите ръце надвишават многократно тези на другите маймуни по отношение на изяществото. В други случаи ние сме развили системи, които вече не са нужни – ние сме много по-слаби от всяка друга маймуна. Хенрих описва цирков номер от 1940 г., при който водещият предизвиква силни мъже от публиката да излезнат и се борят с невръстно шимпанзе. Шимпанзето е вързано, с маска на лицето, за да не хапе и носи меки ръкавици, за да не драска с ноктите си. Никой човек не издържал повече от пет секунди. Нашият общ прародител с другите маймуни ставал все по-слаб и повече сме разчитали на изкуствени оръжия, за да имаме предимство.

  Дори нашите потни жлези са еволюирали заедно с културата. Човеците са успешни ловци с постоянството си – те не могат да бягат толкова бързо като газелите, но могат да продължат да тичат по-дълго от газелите (и почти всяко друго животно). Защо сме еволюирали в тази ниша? Тайната е нашата способност да носим вода. Всяко общество на ловци-събирачи е открило своя собствена техника за носене на вода, обикновено някакъв вид воден мех. Това позволява на хората да имат охлаждаща система, базирана на изпотяване, което им позволило да могат да тичат, колкото дълго им трябва.

  III.

  Но повечето от нашите различия с другите маймуни наистина са в мозъка. Но те просто не са там, където бихте очаквали.

  Томасело et al тестват малки човешки деца спрямо маймуни, със серия от тип традиционни IQ въпроси. Резултатите са учудващи – в области като памет, логика и пространствено разсъждение, трите вида се справят приблизително еднакво. Но в умението да учат от друг, хората побеждават убедително и двата вида маймуни:

  
  Спомнете си, че Хенрих смята, че културата се акумулира чрез случайни мутации. Хората нямат контрол върху това колко култура бива генерирана. Те имат повече контрол върху това каква част от нея бива предадена на следващото поколение. Ако 100% от нея бъде предадена, тогава с натрупването на все повече мутации културата става все по-добра. Ако по-малко от 100% биват предадени, то тогава в някакъв момент, то в някакъв момент събраната нова култура и старата култура попадат в равновесие, и обществото се стабилизира на по-високо или по-ниско технологично ниво. Това означава, че предаването на култура към следващото поколение е основно човешко умение. Човешкият мозък е оптимизиран, за да може това да работи, колкото се може по-добре.

  Човешките деца са обсебени от това да учат неща постоянно. И те не учат неща на случаен принцип. Изглежда, че има пристрастия в културното учене, т.е. има свободни места в съзнанието на детето, които те знаят, че трябва да запълнят със знание, и които те преференциално търсят как да ги запълнят с нужното им познание.

  Едно такова свободно място е за езикът. Човешките деца естествено слушат речта (още от утробата). Те естествено подбират фонемите, които могат да създадат, и да различат тези, които са в местния език. И те естествено разбират как да говорят и да разбират какво хората казват, въпреки че ученето на език е трудно дори за умни възрастни.

  Друго празно място в ума им е за животните. В свят, в който мегафауната е останала само в зоологическите градини, ние все още учим децата на азбуката с Л като лъв и М като мечка, и децата все още четат детски книжки с Г-н Жабок и Г-жа Змия, Кума Лиса и т.н. Хенрих предполага, че също, както младият мозък е програмиран да иска да учи език, така е и програмиран да иска да учи за местните животни (като може би обсесията на малките момчета към коли и други превозни средства е развитие на това – автобусите и влаковете са най-близкото нещо до местна мегафауна, която повечето от тях някога ще срещнат!).

  Друго място е за растенията. За да видите тази система в действие, нека да погледнем как малките деца реагират на непознати растения. Растенията изобилстват с бодливи тръни, вредни масла, жилещи части и опасни токсини, като всичко това генетично се е развило, за да пречи на животни като нас от това да се занимаваме с тях. Предвид широкото географско местообитание на нашия вид и разнообразна употреба на растения като храни, лекарства и строителни материали, ние трябва да сме подготвени да учим за растенията и да избягваме опасностите от тях. За да изследват тази идея в лабораторни условия, психолозите Ани Върц (Annie Wertz) и Керън Уин (Karen Wynn) дават на деца на възраст между 8 и 18 месеца възможност да докоснат непознати растения (босилек и магданоз) и предмети, включително непознати предмети и често срещани такива, като дървени лъжици и малки лампи.

  Резултатите били изумителни. Независимо от възрастта, много от децата изцяло отказват да докоснат растенията. Когато все пак ги докоснали, те чакали значително повече, отколкото с предметите. Нещо повече, дори при непознатите предмети, децата не показвали това силно нежелание, както към растенията. Това подсказва, че много преди да достигнат една година децата могат да различат растенията от другите предмети и са настроени по-предпазливо.

  Но как преодоляват тази консервативна склонност към растенията?

  Отговорът е, че децата зорко следят какво правят другите хора с растенията и са склонни да докоснат или ядат растения, които други хора вече са пипали или яли. Всъщност, щом един път им бъде дадена зелена светлина чрез културното учене, те изведнъж са заинтересувани в яденето на растения. За да изследват това, Ани и Керън показват на децата модели (хора), които вземат плодове от растения и също така вземат подобни на плодове неща и предмети, със сходна големина и форма като растението. Моделите слагат както плодовете, така и подобните на плод предмети в устите си. След това на децата се дава избор да изберат истинския плод (взет от растението) или подобните на плод неща (от предмети). В над 75% от случаите децата избират плода, не подобните на плод неща, тъй като са получили зелена светлина чрез културно учене.

  Като допълнителна проверка, на децата са показани модели, които слагат плодовете или подобните на плодове неща зад ушите си (а не в устите си). В този случай децата избирали по равно плодовете и подобните на плодове неща. Изглежда, че растенията са най-интересни, ако можем да ги ядем, но само ако имаме някакви насоки от културното учене, че те не са токсични.

  След като Ани за пръв път ми сподели за своята работа, когато посетих Йейлския университет през 2013 г., аз се прибрах вкъщи, за да го тествам върху моя шестмесечен син, Джош. Джош изглеждаше така, сякаш много лесно може да преобърне сериозните емпирични данни на Ани, тъй като той веднага вземаше каквото му дадеш и бързо го пъхаше в устата си. Разположен удобно в ръцете на майка си, аз първо предложих на Джош пластмасово кубче, което той не бе виждал преди това. Той с най-голямо удоволствие го взе и го напъха в устата си без никакво колебание. После му предложих стрък рукола. Той бързо я хвана, но направи пауза, погледна с любопитна неувереност към нея и после бавно я остави да падне от ръката му, докато се обръщаше да гушне майка си.

  Струва си да се отбележи колко богата е психологията тук. Децата не просто трябва да разберат, че растенията са различни от предметите със сходен размер, форма и цвят, но те трябва да създадат категории за видовете растения, като босилек и магданоз, и да различават яденето от простото пипане. Няма да им помогне да кодифицират наблюдението си за някой, ядящ босилек, че растенията могат да се ядат, тъй като това може да ги накара да изядат отровни растения, заедно с босилек. Но също така няма да им помогне ако направят прекалено тесния извод от наблюдението, че точно този стрък босилек може да се яде, тъй като точно този стрък вече е изяден от човека, който наблюдават.

  Това се включва в по-общия феномен на разбиране на това какво става за ядене. Повечето западни хора научават, че насекомите не стават за ядене. Някои азиатци научават, че те стават. Това се усеща по-дълбоко от това някой просто да ти каже, че насекомите не стават за ядене, и вие да му повярвате. Когато бях в Тайланд, моят гид ми предложи гигантски скакалец, казвайки ми, че е страшно вкусен. Повярвах му, когато ми каза, че е безопасен да се яде. Повярвах му дори, когато каза, че на него вкусът му харесва. В крайна сметка, моите привички победиха и аз не ядох от скакалеца. Изглежда има някакъв процес, при който мозъкът на детето научава какво е и какво не е ядливо в региона, и след това кодира тези настройки срещу бъдещи промени.

  Друга част е за половите роли. Вече всички сме чували историите за прогресивните хора, които се опитват да отгледат децата си без каквото и да е предпочитание, или дори наличие на пол. Техните провали понякога се вземат за доказателство, че полът е вроден. Но не може да е толкова просто – някои модерни полови роли, като момичета = са розово облечени са далеч от очевидни или универсални. Вместо това изглежда сякаш децата имат програмирано място, в което попадат половите роли, работят усилено, за да разберат какви са местните полови роли (дори ако техните родители се опитват да ги объркат), и след това се хващат за тях и не ги пускат.

  Според хипотезата за културна интелигентност, хората живеят в задължителна симбиоза с културата. Мозък без асоциирана култура е непълен и не особено полезен. Затова мозъкът на детето е адаптиран да търси важните аспекти на местната култура от раждането и да ги запълни в подходящите им ниши, за да стане цялостен.

  IV.

  Следващата част от книгата обсъжда ученето след детството. То играе важна роля в обществата на ловци-събирачи.

  Въпреки че ловците достигат пика на силата и скоростта си през 20-те си години, индивидуалният успех при лова се достига чак около 30-годишна възраст, тъй като успехът зависи повече от похвата и рафинираните умения, отколкото от физическите възможности.

  Тази част от книгата има смисъл най-вече в контекста на примери като стратегията за лов на тюлени на инуитите, която показва точно колко сложно и трудно е да се занимаваш с лов и събирачество. Животът на член на примитивно племе изисква майсторство на множество сложни технологии и умения. И разликата между добрия ловец и посредствения ловец може да е разликата между висок статут (и добри възможности за размножение) и нисък статус. Или дори между живота и смъртта. Ловците-събирачи наистина искат да научат основите на своя начин на живот чрез лов и събиране и изучаването им е наистина трудно. Тяхната евристика е:

  Учи се от хора, които са добри в нещо и/или са уважавани в обществото.

  Все по-масовата практика в рекламата от десетилетия известни хора да рекламират официално и неофициално, чрез т.нар. guerrilla marketing продукти и услуги, може би има своето обяснение в културната еволюция.

  Ако още не сте чели за разликата между йерархиите на доминантност и престиж, вижте публикацията (линк) в блога на Кевин Симлър (Kevin Simler) по темата. Хората се страхуват и се подчиняват на авторитетни фигури като крале и вождове, но те отдават друг вид респект (престиж) на хора, които изглежда, че са добри в нещо. И тъй като е трудно да разберем кой е добър в неща (може ли начинаещ музикант, който иска да учи музика, да различи добър изпълнител от някой сред най-добрите в света?), повечето хора използват евристиката да уважават хората, които други хора уважават. Щом прецениш, че някой заслужава уважание, сериозно допускаш възможността да го копираш в… ами във всичко.

  За да разберем престижа като социален феномен е изключително важно да разберем, че често е трудно да разберем какво точно прави хората успешни. В съвременните общества успехът на баскетболна звезда в NBA може да се корени в:

  (1) интензивни тренировки извън сезона;
  (2) предпочитания на спортни обувки;
  (3) график на спане;
  (4) молитва преди игра;
  (5) специални витамини;
  (6) любов към яденето на моркови.

  Всяко едно или всички тези точки биха могли да повишат успеха му. Наивния млад учещ се не може да направи връзката между практиките на индивида и неговия успех. Като следствие от това учещите се често копират техните избрани модели по-широко, в множество насоки. Естествено, учещите се може да поставят по-голям акцент върху области, които по някаква причина изглеждат по-свързани с успеха на модела. Това копиране честно включва личните навици на модела или стила му, както и неговите цели и мотивации, тъй като те може да са свързани с успеха му. Тази евристика „При съмнение, копирай!„ е една от причините успехът в една област да води до влияние в редица области.

  Изключителния обхват на одобрение на продукти и услуги от знаменитости показва силата на престижа. Например звездата на NBA Леброн Джеймс, който отиде да играе при професионалистите директно от гимназията, получава милиони, за да рекламира State Farm Insurance. Въпреки завидния му баскетболен талант, не е ясно защо г-н Джеймс е квалифициран да препоръчва застрахователна компания. По същия начин Майкъл Джордан носеше бельо Hanes, а Тайгър Уудс кара коли Буици. Бийонсе пък пие Пепси (поне в рекламите). Каква е връзката между музикален талант и захарните напитки?

  И последно, докато новите медицински открития и обществените образователни кампании едва успяват постепенно да променят отношението на жените към превантивната медицина, една-единствена статия на Анджелина Джоли в The New York Times, описваща решението ѝ да си направи превантивно двойна мастектомия след като разбира, че има дефектния ген BRCA1, води до наплив в клиниките от Великобритания до Нова Зеландия от жени, искащи да си направят генетични тестове за рак на гърдата. Така, нежеланият страничен ефект от еволюцията, престижът се превръща в нещо, струващо милиони, и представлява силен и използван непълноценно инструмент за публичното здраве.

  Естествено, това създава риск от каскаден престиж, при който някой ирелевантен фактор (Хенрих споменава звездите от риалити шоутата) изстрелва някого към славата, всички говорят за него и стигаме до дефиницията на Мъдъридж за знаменитост: някой известен с това, че е известен.

  Част от това има логика, ако се върнем към еволюционните му корени и си представим как наблюдаваме най-добрия ловец в племето, за да научим каква е неговата тайна или да бъдем добри с него с надеждата, че ще ни вземе под крилото си и ще ни научи на занаят.

  Ако всичко това е вярно, не би ли трябвало обществените образователни кампании, които наемат за лица знаменитости, да са изключително успешни? А това не винаги е така. Не се ли провалят те толкова често, колкото и успяват, независимо колко успешен баскетболист говори пред учениците, че победителите не вземат наркотици?

  Учете се от хора, които са като вас! Ако си мъж, вероятно е лоша идея да учиш мода от наблюдаване на жени. Ако си прислужник, вероятно е лоша идея да учиш правилата на етикета, наблюдавайки как се държи кралят. Хората са естествено предразположени да се учат от хората, които са по-сходни с тях самите.

  Хенрих свързва това с редица изследвания, показващи, че черните ученици се учат най-добре от черен учител, ученичките от учителки и т.н.

  Учете се от стари хора. Хората са почти уникални сред животните с наличието на менопауза. Повечето животни продължават да се размножават, докато умрат. Защо еволюцията е поискала хората да остават живи без да се възпроизвеждат?

  Защото старите хора вече са научили местната култура и могат да я предадат на другите. Ние живеем в бързо променящ се свят, в който един стар човек вероятно е изостанал. Но през по-голямата част от историята промяната се случва изключително бавно и старите хора са имали възможност да прекарат цял живот, събирайки приложими познания.

  Понякога важни събития се случват само веднъж на поколение. Хенрих разказва историята за австралийско племе аборигени, които били изправени пред голяма суша. Никой не знаел какво да прави, освен Паралджи, най-старият мъж на племето. Той бил преживял миналата голяма суша и си спомнял къде неговите старейшини му били казали да намери водни извори за такъв краен случай.

  Същата динамика изглежда се развива и при други видове. През 1993 г. тежка суша удря Танзания, което води до смъртта на 20% от африканските слончета, от обща популация от 200 животни. Тази популация включвала в себе си 21 различни семейства, всяко от което водено от един матриарх (слоница). Тези 21 слонски семейства са разделени на три клана и всеки клан обитава една и съща територия по време на мокрия сезон (и следователно се познават взаимно). Изследователите на тези слонове анализират оцеляването на малките слончета и откриват, че семействата, водени от по-стари матриарси, имат по-малко смъртност на малки слончета по време на сушата.

  Нещо повече, два от трите слонски клана неочаквано напуснали природния парк по време на сушата, вероятно за да търсят вода, и двата имали по-високи проценти на оцелели от клана, който останал. Така се случва, че тези сериозни суши се получават около веднъж на всеки четири до пет десетилетия, и последната такава била през 1960-те. След това бракониерството през 70-те, за съжаление, избило много от слоновете, които биха били достатъчно стари през 1993 г., за да си спомнят живота през 1960 г., това подсказва, че точно както Паралджи в австралийската пустиня, те може да са си спомнили какво да правят по време на сериозна суша и са завели групите си към последните останали водни запаси. Матриархът на клана, останал в парка, бил по млад и роден през 1960 г., и следователно бил прекалено малък, за да си спомни последната сериозна суша.

  Като цяло по-възрастните матриарси-слоници имат голямо значение за техните семейства. Тези семейства, които са ръководени от по-възрастни матриарси, се справят много по-добре в идентифицирането и избягването на хищници (лъвове и хора), избягване на вътрешни конфликти и разпознаване на призивите на други слонове. Например, при един вид полеви експерименти, изследователите пуснали запис на лъвски рев, както от мъжки, така и от женски лъвове, както и от единичен лъв, и от три лъва. За слоновете мъжките лъвове са много по-опасни от женските и, естествено, три лъва винаги са по-опасни от един. Всички слонове като цяло взели повече отбранителни мерки, когато чули три лъва спрямо един. Но само старите матриарси ясно разпознали увеличената опасност от мъжки спрямо женски лъвове и отговорили на тази заплаха със слонски защитни маневри.

  V.

  Бях вдъхновен да прочета тази книга от ревюто на Scholar’s Stage. Мразя да съм неоригинален, но след като прочетох цялата книга, не мога да не се съглася, че трите секции, които Танър цитира – за гадаенето, за маниоката и за табутата на акулите – са най-добрите и най-интересните.

  За гадаенето. Когато са на лов за северния елен карибу, събирачите от племето наскапи в Лабрадор, Канада, трябва да изберат къде да отидат. Здравият разум може да подсказва човек да отиде там, където е имал успех преди, или където приятели или съседи наскоро са видели карибу.

  Само че тази ситуация е като [играта на съвпадащи стотинки]. Карибу се опитват да не съвпаднат, а ловците се опитват да съвпаднат. Тоест, ловците искат да съвпадат с мястото на карибу, докато карибу иска да не съвпадне, за да не бъде застрелян и изяден. Ако ловецът покаже някакъв предразсъдък към предишни места, където той или други са виждали карибу, тогава карибу може да се възползва (да оцелява по-добре) като избягва тези места (където преди е виждал хора). Следователно най-добрата стратегия за лов изисква рандомизиране.

  Може ли културната еволюция да компенсира за нашите когнитивни неадекватности? Традиционно ловците от племето наскапи са решавали къде да ловуват, използвайки гадаене, и са вярвали, че раменните кости на карибу могат да посочат пътя към успеха. За да започне ритуалът, раменната кост се нагрява над горещи въглени по начин, който кара да се появят модел от пукнатини и изгорени петна. Тези модели след това биват разчетени като вид карта, която се държи в предварително определена ориентация. Моделът на пукнатините са били (вероятно) практически случайни от гледна точна на местата за ловуване, тъй като резултатите са зависели от редица детайли за костта, огъня, околната температура и процесът по затопляне. Следователно, тези ритуали на гадаене може да са били грубо устройство за рандомизация, което е помагало на ловците да избягват собствените си предразсъдъци по вземане на решения.

  И това не е някаква неизвестна, изолирана практика и други случаи на гадаене дават още доказателства. В Индонезия, племето канту от остров Калимантан използва гадаене по птици (augurium е латинската дума за тази практика, откъдето идва титлата и името Август, бел. прев.), за да изберат местата за техните земеделски земи. Географът Майкъл Доу (Michael Dove) твърди, че два фактора карат земеделците да вземат решения за обработка на определени парцели земя, които са твърде рискови. Първо, екологичните модели на племето канту включват Грешката на комарджията и това ги кара да очакват, че наводнения е по-малко вероятно да се случат на същото място след голямо наводнение (което не е вярно). Второ, канту обръщат внимание на успеха на другите и копират изборите на успешните домакинства. Това означава, че ако един от техните съседи е имал добра реколта в една област дадена година, мнозина други ще искат да засеят нивите си на следваща година там. За да намалят риска, който бива носен от този вид когнитивни пристрастия и при вземане на решения, канту разчитат на система от птичи гадания, които ефективно рандомизират техния избор за засяване на ниви, което им помага да избегнат катастрофални загуби на реколтата. Резултатите от гадаенето зависят не само от виждането на определен вид птица на определено място, но и от това какъв вид песен пее птицата (един вид може да бъде благоприятен, а друг неблагоприятен).

  Моделирането по птичи гадания подкрепя възгледа, че това е културна адаптация. Системата изглежда е еволюирала и се е разпространила в този регион от XVII век, когато започва култивирането на ориза. В това има логика, тъй като култивирането на ориза изглежда е най-позитивно повлияно от рандомиринето на разположенията на нивите. Възможно е, с навлизането на ориза, няколко земеделеца да са започнали да ползват появите на птици като индикация за благоприятни места за посеви. Средностатистически, в продължение на цял живот, тези земеделци са се справяли по-добре – били са по-успешни – от земеделците, които са разчитали на Грешката на комарджията или с копиране на настоящето поведение на други.

  Независимо какъв е бил процесът, в рамките на 400 години система за гадаене по птиците се е разпространила из земеделското население на този регион на Борнео. Въпреки това тя видно отсъства или не е развита сред местните групи, занимаващи се със събиране на храна от дивата природа и наскоро приелите оризовото земеделие, както и сред поселенията в северно Борнео, които разчитат на напояване. Така гадаеното по птиците се е разпространила в онези региони, където е било най-адаптивно.

  Скот Арънсън (Scott Aaronson, компютърен теоретик, бел. прев.) е писал за това колко е лесно да се предскажат хората, които се опитват да бъдат случайни:

  В един курс, който водех в университета Бъркли, проведох един експеримент, за който написах проста малка програма, която дава на хората да напишат f или d, и да предскаже кой клавиш ще натиснат след това. Всъщност е много лесно да се напише програма, която ще направи правилното предсказание в около 70% от случаите. Повечето хора не знаят наистина как да пишат случайно. Те ще имат прекалено много редувания и така нататък. Ще има всякакъв вид модели, така че просто трябва да направим някакъв вид пробабилистичен модел. Дори много груб такъв ще свърши работа. Предизвиквах хората да опитат това и програмата имаше процент правилни предсказания в между 70% и 80% от случаите. Тогава открихме един студент, при когото програмата предсказваше в точно 50% от случаите. Попитахме го каква е тайната му и той отговори, че просто ползвам свободната си воля и не мисли.

  Но да бъдем наистина случайни е важно при преследване на смесени теоретични стратегии от теорията на игрите. Възгледът на Хенрих е, че гадаенето е решило този проблем ефективно.

  Припомням си как римляните са ползвали гадаенето по птиците, за да решават къде и кога да нападат. Това винаги ми се е струвало налудничаво – генералите ще рискуват животите на хиляди войници заради това, че са видели странна птица по-рано сутринта? Но войната е класически пример за това, че една случайна стратегия може да е полезна. Ако решаваш дали да нападнеш левия или десния фланг на врага е важно врагът да не може да предскаже твоето решение и да прати най-добрите си защитници там. Ако си като цяло предсказуем – и Скот Арънсън твърди, че си – тогава аутсорсването на това решение на странни птици може да е най-доброто решение.

  И накрая идва и маниоката. Това е грудково растение, родом от Америка, съдържа цианид и ако ядеш прекалено много от него ще получиш цианидно натравяне.
  Хенрих пише: В Америките, където маниоката за пръв път е доместицирана, обществата, които са разчитали на по-киселите ѝ варианти в продължение на хилядолетия не показват следи от хронични натравяния с цианид. В колумбийската част на Амазония например, местните тукано използват многостепенна, многодневна техника за обработка, която включва белене, нарязване и настъргване и в крайна сметка измиване на корените, за да се разделят фибрите, нишестето и течността. Веднъж разделена, течността се вари на напитка, но фибрите и нишестето задължително стоят след това още два дни, когато вече могат да бъдат изпечени и изядени.

  Такива техники за обработка са жизненоважни в много части на Амазония, където другите култури са трудни за отглеждане и често не са продуктивни. Въпреки това, въпреки полезността ѝ, на един човек ще му е трудно да разбере техниката на детоксикация. Вземете предвид ситуацията от гледната точка на малките деца и юношите, които изучават техниката. Те биха видели рядко, ако не и никога, някой да получи цианидно натравяне защото техниката работи добре. И дори и обработките да са били неефективни, такива случаи на гуша (подут врат) или неврологичните проблеми да са били чести, все пак би било трудно да се види връзката между тези хронични болести и яденето на маниока. Повечето хора биха били в позиция да са яли маниока в продължение на години без видими ефекти. Видовете маниока с ниско съдържание на цианид често се варят, но само варенето не е достатъчно, за да предотврати хроничните последствие от по-горчивите видове. Варенето обаче премахва или намалява горчивия вкус и предотвратява острите симптоми (например диария, стомашни проблеми и повръщане).

  Така че ако някой направи нещото, продиктувано му от здравия разум и просто свари силно цианидната маниока, всичко ще изглежда наред. Тъй като задачата с много части да се приготви маниоката е дълга, трудоемка и скучна, да се придържаш към нея изглежда контраинтуитивно. Жените от племето тукано прекарват около четвърт от времето си в това да детоксикират маниоката, така че това е скъпа техника в краткосрочен план. Сега сметнете какви биха били последствията ако някоя разчитаща на себе си майка тукано реши да премахне някои от наглед ненужните стъпки от обработката на нейната горчива маниока. Тя може критично да оцени процедурата, предадена ѝ от по-ранните поколения и да стигне до извода, че целта на процедурата е да премахне горчивия вкус. Тя може да експериментира с алтернативни процедури като махне някои от по-трудоемките или времеемки стъпки. Приемайки тази по-лесна процедура, тя ще може да има повече време за други дейности като например грижа за децата си. Разбира се, години или десетилетия по-късно нейното семейство ще започне да развива симптомите на хронично цианидно натравяне.

  Така нежеланието на тази майка да приеме вярата в практиките, предадени ѝ от по-ранните поколение ще доведе до болест и ранна смърт за членовете на нейното семейство. Личното учените не се отплаща тук и интуицията подвежда. Проблемът е, че стъпките в тази процедура са непрозрачни за каузалността – един човек не може веднага да разбере техните функции, взаимоотношения или важност. Непрозрачността за каузалността на множество културни адаптации има голямо влияние върху нашата психология.

  Почакайте. Може би греша за обработката на маниоката. Може би е всъщност доста лесно за индивид да разкрие процесите по детоксификация на маниоката? За щастие историята ни е дала тестови случай. В началото на XVII век португалците пренасят маниока от южна Америка в западна Африка за пръв път. Те обаче не пренасят дълголетните местни традиции за обработка или основния ангажимент да се използват тези техники. Тъй като е лесна за засяване и дава високи добиви в неплодородни или склонни към засушаване региони, маниоката се разпространява бързо из Африка и става основна храна за множество поселения. Технологиите за обработка обаче не били лесно или постоянно регенерирани. Дори след векове, хроничните натравяния с цианид остават сериозен здравен проблем в Африка. Детайлни проучвания на местните техники за приготвяне показват, че високи нива цианид често остават и че много хора имат нива на цианид в кръвта или урината си, които още не са се проявили в симптоми. На някои места изобщо няма обработка или понякога обработката всъщност увеличава цианидното съдържание. От положителната страна, някои африкански групи са успели наистина културно да еволюират изключително успешни техники за обработка, но тези техники се разпространяват много бавно.
  Рационалистите винаги се чудят: как така хората не са по-рационални? Как така може да докажеш хиляда пъти, че нещо е глупаво, ползвайки Факти и Логика, и въпреки това хората да продължават да го правят?

  Хенрих подсказва отговор: практически през цялата история ползването на разум би те убило.

  Разумният човек би открил, че няма начин оракулските кости точно да предскажат бъдещето. Той би се отказал от гадаенето, би се провалил в лова и вероятно би умрял от глад.

  Разумният човек би запитал всички защо губят толкова много време в приготовление на маниоката. Когато му кажат защото винаги сме правили така, той не би бил доволен от този отговор. Той би направил някакви експерименти и би открил по-лесен процес, който работи точно толкова добре. Той би спестил много време и може би би убедил всички свои приятели да ползват новия и по-лесен метод. 20 години по-късно те биха се разболели и умрели по начин, който причинно-следствено е толкова отдалечен от решението им да променят метода за обработка на маниока, че никой не би могъл никога да свърже двете неща.

  Хенрих дискутира табутата върху бременността във Фиджи. На бременните жени се забранява да ядат акули. Естествено, тези акули съдържат химикали, които могат да причинят увреждания на плода. Жените не са знаели наистина защо не ядат акулите, но когато антрополозите са настояли да разберат причината, те в крайна сметка решили, че иначе бебетата им ще се родят с кожа на акула, вместо с човешка. Що се отнася до обяснения, това не е задоволително. Как така още могат да ядат други риби? Не се ли притесняват, че децата им може да имат хриле? Дори най-беглият досег до биологията не доказва ли, че този механизъм не струва? Но ако някоя иконоборчески настроена, умна и независима жена от Фиджи стигне до тези изводи, тя би нарушила табуто и детето ѝ би имало деформации.

  Когато е дала разум на хората, еволюцията е поела голям риск. Със сигурност тя е искала да има някакъв друг начин, някакъв път, по който да ни направи с достатъчно големи мозъци, за да можем да разбираме традицията, но не прекалено големи, за да я поставяме под въпрос. Може би е търсила за дизайн на мозък като това и не е могла да го открие. Затова е останала тази тиктакаща бомба с часовник, тази маймуна, която непрекъснато е можела да се самоубеждава в глупави и вероятно фатални идеи.

  Тук също културата идва на помощ. Една от най-важните части на всяка култура – по-важна от техниките за лов на тюлени, по-важна от технологиите за преработка на кореноплодни – са техниките, които подсигуряват това никой да не поставя под въпрос традициите. Като например вярването, че всеки, който не е конформист вероятно е вещица и трябва да бъде прогонен, иначе може да доведе до гибелни последствия за всички. Или вярата в Бог, който е постановил определени странни диетични забрани и ще те мъчи завинаги ако не си съгласен. Или приказките, в които принц моли магьосник за помощ и магьосникът му казва: Ще можеш да имаш завинаги всичко, което поискаш, но никога не трябва да кимаш с глава на язовец И един ден принцът кимнал с глава на язовец и цялата му империя пропаднала. Поуката от приказката е, че винаги трябва да се подчиняваме на странни съвети, които не разбираме.

  В края на тази книга има чудовище. Хората са еволюирали, за да предават култура с висока точност. И една от най-големите заплахи за предаването на култура с висока точност е Разумът. Нашите деди са живеели в Епистемичния Ад, в който те е трябвало непрекъснато да разчитат на непрозрачни за причинност процеси, с обяснения, които просто не биха могли да бъдат верни, и ако са ги поставяли под съмнение, те са можели да умрат. Исторически Разумът е бил злодеят в човешката история, корозивна сила, която подмамва хората надалеч от адаптивното им поведение към избори, които звучаха добре тогава.

  Защо хората са толкова зле в разсъжденията? По същата причина, поради която са неспособни в това да оставят отровни паяци да се разхождат по лицата им, без да се паникьосат. И двете умения са всъщност лоши идеи и заради това повечето опитали ги са умрели в процеса. Така еволюцията е махнала тези гени от популацията и успешните култури са ги стигматизирали достатъчно, за да създадат на хората интернализиран страх дори да опитат.

  VI.

  Тази книга приляга да е до Seeing Like A State (непревеждан икономически труд на американския антрополог Джеймс Скот) и творчеството на Гилбърт Честъртън в опита да обоснове традицията и да се аргументира в полза на органично еволюирали институции спрямо планирани отгоре-надолу институции. Какъв уникален принос има това към канона?

  Първо, тя е много по-специфично антропологична / палеоантропологично силна от другите две.

  Второ, тя има много по-ясен фокус. Честъртън е имал само най-беглата идея, че това, за което е писал, е културна еволюция, а Скот е съвсем малко по-ясен. Смятам, че Хенрих е единственият от тримата, който ползва термина и щом го чуете, той очевидно е правилната рамка.

  Трето, обяснението за това как традициите съдържат мета-традицията на защитата ни спрямо Разума и усещане защо това е важно за нас.

  И четвърто, може би днес не е моментът, в който наистина искаме уникални допълнения. Може би все още сме в момента, в който трябва това да ни бъде набивано в главата с още и още примери. Изкушението винаги е да кажем: Да, няколко прости неща като табутата срещу ядене на отровни растения може да са остатък от културната еволюция, но очевидно в момента сме в етап, в който знаем кои традиции са важни и кои са случайна лудост и можем рационално да задържим важните и да изхвърлим боклука. И тогава някой посочва, че всъщност гадаенето с кости е една от важните традиции и че ако си бил по-умен и си се опитал да го премахнеш, твоята цивилизация ще започне да упада.

  Може би просто трябва да продължим да четем книги на подобна тематика докато тази гледна точна наистина попие и започнем да се притесняваме наистина.“

  Четете този текст на Английски език (link)

  .

• Карантинно

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  – Докторе… Чакай, бе! Докторе…

  Беше отново баба Гица. Че и кой друг да е, освен нея, по време на тази карантина? То, през останалото време няма хора, че сега. Затова и не ми пречи, че центърът е пуст. Най-накрая свобода, няма коли, няма навалици. Така, както съм свикнал. Дали няма вариант да продължи вечно? Като се замисля, някои хора реват, че България опустявала. Ама, нека бе. Нека опустее. Аз не се оплаквам. Нека идат да се блъскат, прилъгани от Шейтана.

  Баба Гица отново бе подпетила галошите, бързаше и ги суркаше по земята.

  – Леко, ще се пребиеш – не се стърпях.

  – Ох, докторе… Да се пребия, че да се отърват.

  – Кой да се отърве сега пък?

  – Всички, кой? Не виждаш ли, на всички моята пенсия им е виновна. А бе, докторе, чакай да те питам.

  – Ади, питай.

  – А бе, докторе, ти защо пак с това пусто колело, бе?

  – Ти остави колелото, ами ти защо обикаляш по сокаците? Нали знаеш, че е забранено да се излиза?

  – И к’во ще ми направят? Помниш, как го запуках оново палицайче с бастуната по главата. Хайде де, ще ми казва той на мене къде да ходя и къде да не ходя.

  – Ще те глобят.

  – Ха… Че какво ще ми глобят на мене, бе докторе? Дъртата ми… ли ще глобят?

  – Бабо Гицо…

  – Аз пари нямам! Да не ми дават пенсия, че да си я вземат. Само тази котура имам.

  Баба Гица се обърна назад и показа схлупената си къщурка.

  – В нея се родих, в нея ще умра. Да знаеш, докторе, пукна ли аз, след мен ще се свлече и тя. Цял живот работа, а в една котура се родих и в нея умирам. И какво ще ми вземат?

  – Не говори така.

  – Ще ме арестуват ли? Ха… Ми, нека! Закуската ти закуска, обяд, както си му е тертипът, първо, второ, десерт. Вечерята ти вечеря. Пък ще има и на кого две приказки да кажа. Щели да ме арестуват! Ми, да ме арестуват и повече да не ме пуснат. Ама, чак пък такива баламурници не са.

  Като се замислих, така си беше. Баба Гица нямаше нищо, затова и нищо не можеха да й направят. За да ти направят нещо, трябва да ти вземат нещо, ама като нямаш… Беше най-свободният човек на света. Независима от всички зависимости, оковали с веригите си нашето ежедневие.

  Изведнъж започнах да й завиждам. Ех, ако бях като нея, такава майна щях да дръпна на всички. Дори на целия свят!

  – Докторе, а бе какво смятат да правят тия амсалаци, бе? – обади се отново баба Гица и ме изкара от унеса.

  – Кои амсалаци?

  – Ми те, всички са амсалаци вече, бе докторе.

  – То, за тебе, всички са амсалаци!

  – Ми, не са ли, бе докторе?

  – Така е! – съгласих се отново. Нямаше какво да й опонирам.

  – Като свърши тая пуста карантия, дъртата ми… ли ще ядат?

  – Бабо Гицо…

  – Гледай каква пролет се е белнала, а те са се наврели в панелките си. Ни картофец да боднат, малко бобец, лучец… Страх ги е да не умрат! Сякаш са дошли да векуват на този свят. Пък и не умират, нали виждам. Викам, барем мен да вземе пустата корона, ама на… Чакай да ти кажа, докторе… Като бях млада… Ама, едно хубаво докторче, напето като теб. „Ела да ти хакна“ – вика…

  – Бабо Гицо…

  – Ама, чакай бе, докторе. И ти с това твое мръсно подсъзнание… не ме оставяш дори да довърша. Искаше да ми хака БЦЖ ваксина.

  – Ми, така кажи.

  – Да кажа, ама не ме оставяш.

  – И ти какво направи?

  – Ми, отидох, какво да направя друго? Човекът иска да хака, аз ще се правя на интересна. Като обръснах бедрото, докторе, ама така едно хубаво се излъсках. Контричка ударих даже. Влизам от вратата и веднага надигам полата.

  – БЦЖ се прави на ръката.

  – Ти ще кажеш! Не ми обяснявай ти на мене. Моето докторче го хакаше отзад.

  – Бабо Гицо…

  – Ми, в дупето, бе докторе. Сякаш не знаеш как се хака…

  – Казах ти, че БЦЖ се прави в ръката.

  – Знаеш ли колко БЦЖ-та ми хакна моето докторче и все отзад?

  – Бабо Гицо…

  – Да ти кажа, докторе… Така ми завиждаха приятелките. „За БЦЖ-то ли?“ – питаха като се запътя при докторчето. Та, след толкова БЦЖ-та, докторе, мен да ме хване корона?

  – Ох, бабо Гицо… Иначе и за БЦЖ-то знаеш!

  – Ама, много време мина! Викам, да не намалее ефектът. Ти нямаш ли БЦЖ-та, бе докторе?

  – Нямам!

  – Да ми хакнеш така…

  – Бабо Гицо… Казах ти, че нямам.

  – Ти пък нищо нямаш! Да се чуди човек, как ги залъгваш тези шафрантии, дето ги водиш? То, и едно БЦЖ като нямаш…

  – Нещо друго ще казваш ли?

  – Ще казвам, що да не казвам? То, без това, освен с тебе и с кучето ти, няма с кого да си хортувам. Ама, кучето ти, и то проклето като теб. Две думи не казва. А, докторе…

  – Какво?

  – Туй новото момиче, дето го домъкна…

  – Не е момиче, а ми е жена!

  – Жена е, виждам! Добре, че не мъкнеш поне джендъри.

  – Бабо Гицо…

  – Много хубаво момиче, да знаеш.

  – Знам!

  – Това поне не го изтървай. Така, една мусакичка да ти наготви… Усмихвай му се, и докторе…

  – Какво?

  – Знам, че нямаш, ама хакай редовно БЦЖ-то, ама не в ръката.

  – Ох, бабо Гицо…

  – А, и докторе…

  – Какво пак?

  – Не се бой, засадила съм цялата градина. От глад няма да умрем. Ти как ми помагаш, ще помогна и аз, ако трябва.

  – Че откъде намери толкоз семе?

  – Как откъде, бе докторе. Новата ти жена ми даде. Тази коя поред ти е, бе докторе?

  – Тя пък откъде има семе?

  – Два чувала картофи ми домъкна, докторе. Гледаш го, уж едно такова слабичко, а…

  – Откъде ти ги домъкна тези картофи?

  – Как откъде, бе докторе. От килера ти.

  – Ужас! Бях ги купил за кризата.

  – Е, ще си купиш пак. Бълха те ухапала! Ми, казах, че нямам семе за картофи, и то горкото, веднага: „Чакай, ние имаме“.

  – Ужас!

  – И лук ми даде.

  – Кажи, че не ти е дала и боба.

  – Е, къде без бобец, бе докторе? Той, българинът, ако не хапне бобец, с малко кисело зеле и ряпа… Така, да се изпърди едно хубаво зимата. Да му се раздвижат червата!

  – Ох, бабо Гицо, да ти е сладко. Тръгвам!

  – Ти пък все тръгваш! Вместо да хакнеш едно хубаво БЦЖ, че да не се разболява момичето…

  Качих се на колелото, оставяйки баба Гица далеч зад мен, и веднага се заредиха пустите и неизорани дворове, въпреки прекрасната пролет, ширнала се навред.

  – Ей, хора – усетих глас в себе си. Идеше ми да крещя. – Сейте си дворовете, хора. Картофец боднете, малко бобец, лучец… Къде без бобец? Той, българинът, като не хапне бобец, с малко кисело зеле и ряпа… Така, да се изпърди едно хубаво зимата. Да му се раздвижат червата! Ей, хора, сейте… Сейте… Иначе… Иначе, тя карантината ще свърши, ама ще ядете на баба Гица дъртата…

  .

• Останете си вкъщи

  .

  Разказ от Мариана Христова

  

  Госпожа К. живееше в малка къща в покрайнините на града. Тя имаше деца и пораснали внуци, които не живееха с нея и които навестяваше от време на време, и те я навестяваха. Имаше и съседки, с които се виждаше почти ежедневно. Както и квартирант, мъж около петдесетте, очукан достатъчно от живота, който бе наел малка стаичка в приземния етаж на къщата й.

  Преди да дойде това чудо с коронавируса, госпожа К., макар и вече минала седемдесетте, не се задържаше толкова в къщата си. Тя често отиваше при роднините си, оставаше понякога при тях за ден-два; обикаляше и магазините в търсене на по-евтини продукти, които мъкнеше после към дома с препълнена чанта-количка.

  И при квартиранта си слизаше често, в малката стаичка, където си приказваха и тя го поучаваше за едно-друго, както е присъщо на възрастните хора. Защото децата си бе по-трудно да поучава и защото тях не ги виждаше всеки ден.

  Но, откакто светът влезе в спиралата на тази пандемия и държавата, която й даваше малко над 200 лв. пенсия, влезе там също, госпожа К. се промени. Тя се изолира в дома си, спазвайки стриктно всички препоръки на правителството и националния щаб за борба с вируса. Всеки ден от екрана на телевизора й звучаха поредните заповеди и мерки за борба със заразата, завършващи с бодрия призив на ТВ водещи, не останали си по къщите, „Останете си вкъщи!“. То и какво друго можеше да прави една пенсионерка в това извънредно положение, освен да си стои вкъщи, да свърши някоя домакинска работа, да гледа телевизия и да отива, макар и възможно по-рядко, до най-близкия магазин?

  Госпожа К. престана да кани съседки в дома си и да ходи по техните къщи. С децата и внуците се чуваха по телефона. И те й казваха също колко важно е за възрастен човек като нея да ограничи максимално всичките си контакти. Тя си уши предпазна маска за лице (в аптеките маски нямаше), въоръжи се и с дезифектанти, гумени ръкавици и пр. Понякога излизаше на двора с маската и от разстояние си казваше по няколко думи с някоя съседка. А, когато трябваше да й даде парите за наем, ток и пр., квартирантът почукваше на прозореца й, тя го отваряше и така, внимателно, от разстояние, посягаше за парите. Поръчваше му понякога и да й купи продукти или лекарства, и после по същия начин те стигаха до нея през прозореца.

  Квартирантът, от своя страна, изобщо не се прашеше от страховития вирус. Не го интересуваха ни маски, ни опасности, ни съблюдаване на социална дистанция. Това, което го плашеше и измъчваше все повече, с всеки нов ден в извънредно положение, бе собственото му печално дередже. Защото фирмичката – магазин за вещи втора употреба, в която работеше, бе една от многото, пуснала кепенци, поради мерките на правителството за борба с Covid-19. И квартирантът бе останал без работа.

  Със собственика на фирмата се познаваха отдавна – не беше лош човек, напротив, нито алчен, но двамата му работници, един от които беше нашият герой, работеха при него без трудови договори. Ако имаше договори, осигуровки и пр., плюс разходите за наем за помещение, режийни и пр., дребният бизнес на собственика вероятно нямаше да издържи, доста преди настаналото извънредно положение. А, когато то настъпи и клиенти вече нямаше, на собственика му останаха не приходи, а само разходите за наем, за издръжка на семейството и децата, както и – от човешка солидарност – някакви, макар и дребни пари, за двамата души, с които работеше. Нищо, че работа вече нямаше.

  Не се знаеше, обаче, докога щеше да издържи тази солидарност на собственика към квартиранта на госпожа К. В страна, в която и преди, и след обявеното извънредно положение, нямаше никаква съпричастност на управляващите към бедния, изтерзан народ, кой се интересува от някакъв си наемник без трудов договор, осигуровки към държавата, без никакво имущество и дом?

  Квартирантът на госпожа К., въпреки че нямаше вече защо, продължи да става всеки ден по обичая си рано. Той се качваше в градския транспорт, свалян понякога от контрольорите, понеже нямаше пари за билети, и обикаляше после пеша с часове улиците на града. Отиваше и до затворения офис на фирмата, където се виждаха понякога със собственика. Отбиваше се и при други свои познати, търсеше изход от създалото се положение. Но работа нямаше и трудно можеше да се намери в настанилата се повсеместна стагнация. Или, ако имаше, тя беше само в криминалния сектор. А квартирантът не искаше все пак да стига дотам, въпреки че и такива мисли му минаваха през главата. Дори не можеше да се пътува вън от града, да се отиде в друг град, да се направи някой опит за търговийка, да се продаде нещо на някой битпазар. Нищо не беше същото. Работеха само магазини за хранителни продукти, аптеки и банки. А в магазините не даваха разбира се нито хляб, нито цигари, нито каквото и да било друго без пари. В банки пък нямаше въобще защо да влиза. Те не бяха за такива като него.

  Квартирантът се опитваше криво-ляво да събере, въпреки всичко, нужните пари за прехрана, да плати и наема за стаичката, в която живееше, за да не остане без покрив над главата. Той се опита веднъж-дваж да спомене на хазайката си, че работа няма и пари за наем също, но тя и без друго непрекъснато повтаряше, че пенсията й е малка, че токът е скъп, че електрическата печка в стаята му (която той пускаше само нощем) харчи много.

  Една вечер, докато квартирантът за пореден път си броеше стотинките, а хазайката му бе прекарала поредния си ден в гледане на сериали и новини за коронавируса, тя се почувства толкова зле, че реши да вика Бърза помощ. „Сигурно съм го хванала проклетия вирус – помисли си тя. – Не мога да дишам…“. Хазайката звънна на 112, чукна и на пода, за да викне квартиранта си, на когото каза после през прозореца, че й е зле. Квартирантът предложи да й помогне, с каквото може, но тя му каза да не влиза.

  Бърза помощ дойде сравнително бързо. Докторът видя, че жената няма никакви симптоми за коронавирус, а се е уплашила дотолкова, че е обострила свои старчески болежки, и й постави някаква инжекция. Госпожа К. се успокои, но за ден-два. После пак, общувайки само с телевизионния екран, превзет от новините за опасния вирус, тя продължи да се задъхва и тревожи.

  Квартирантът и той продължи по същия начин. След още седмица-две безполезно търсене на средства за препитание, се озова в компанията на стари познати, които го почерпиха с няколко чашки. И, като нямаха с какво друго да му помогнат, бидейки от неговата черга, дадоха му бутилка с домашна ракия. Квартирантът излезе от дома на познатите си, залитайки, и – в разрез с всички мерки и ограничения, наложени от правителството – седна на пейка в близкия парк.

  Беше вече тъмно, нямаше хора, всичко наоколо беше пусто. Нямаше и кьорав полицай, който да го глоби с 5000 лева за нарушаване на Закона за извънредното положение. Но и да имаше някой да го глоби, как ли щеше тази държава да вземе 5000 лева от несретник, нямащ и пет лева, скътани настрана? Мъжът отвори бутилката, отпи няколко глътки, запали последната си цигара и погледът му потъна в нищото. Уж беше вечер април, а беше студено, зимата упорито не искаше да си тръгва…

  През туй време, някъде накрая на града, госпожа К., изпълнила всички предохранителни мерки да не си отиде от коронавирус, се строполи на пода от инсулт. Дали от поредните новини за нарастващите жертви на вируса, дали от застоялия живот, дали от възрастта или от всичко, взето заедно, кръвното й скочи рязко и един кръвоносен съд се спука в мозъка й. Нямаше кой да се обади на 112, да уведоми роднините й. Нямаше кой да отвори вратата й и да я намери навреме.

  Квартирантът прегърна бутилката и полегна на студената пейка, където неусетно заспа. Над него мина един ангел, събиращ душите, претегли добрите и лошите му дела, поколеба се за миг и реши да остави душата му в тялото до сутринта. Ако тялото издържи… Имаше по-спешен случай, който зовеше ангела към малка къща в края на града. Там, пред невиждащите погледи на премиера, министъра на здравеопазването и генерала-хирург, окупирали и този път новините, една тотално изолирана старица се гърчеше, на метър от телефона и заключената врата. От екрана на телевизора продължаваше да се чува „Останете си вкъщи“.

  .

• Докосването

  Разказ от Боби Кастеелс

  

  Брад изключи машинално климатика и изгаси осветлението в кабинета си. Денят мина като всеки друг – под знака на рутината, която, колкото и да ненавиждаше, се беше настанила трайно в ежедневието му. Придаваше на действията му автоматизъм – стряскащ и досаден. На улицата го посрещна задушен въздухq примесен с клаксони и обичайния шум на големия град в края на работния ден. Навъсеното и мрачно небе, надвиснало току над покривите на Монако, не предвещаваше нищо добро. Набързо облече коженото си яке в движение и посегна да отключи мотора на паркинга, когато внезапно небето се разтвори и едри капки дъжд забарабаниха по паважа. Присветна зловещо и миг след това силен тътен разтърси простора, разсипа се над сградите и завибрира в стъклата. Ръката на Брад увисна. Нямаше никакво желания да се прибира още веднъж в такова време – мокър до кости с мотора по магистралата, сред безумците с огромните тирове, които изпитваха удоволствие да обливат мотористите, минавайки на скорост през дъждовните локви. Не и днес. Може би друг път, но не и днес.

  Дълбоко някъде в гърдите му лежеше зараждащо се безпричинно безпокойство и някакъв неопределен копнеж. Да, именно копнеж, неясен, болезнен и далечен. Но по какво, не можеше да намери отговор? Приличаше  на сценична треска пред дълго пътуване за никъде.  Усмихна се насила и отърси неканените мисли. Строгостта на работата и рутинните задължения смазваха безмилостно скритата под кожата на рокера чувствителна и ранима натура. Не се отучи да мечтае, използваше обедните си почивки да се затвори в кабинета сред спуснатите щори и с притворени клепачи да отпътува в мислите си там, където го води сърцето. В един свят на почти материални илюзии, с които пътуването изглеждаше триизмерно и го обливаше с приятно усещане за пълнота. Обичаше тези мигове на усамотение, които никой не можеше да му отнеме. И никой не подозираше за тях, никой в обкръжението му. Обичайно, стъпил здраво на земята, изпълняваше семейните си задължения без ропот, нито претенции. Като робот, програмиран и безотказен. Така и подобаваше на мъж, надхвърлил шейсетте, с две големи дъщери и една изумителна малка фея на шест. Вървеше бавно към спирката на автобуса и отново автоматично мисълта му бе взела най-правилното решение. Отдавна не беше го правил… Двайсетте  километра преход с градския транспорт му се виждаха неприемливо изпитание в друго време, но днес бе не само единственото, но и желано решение.

  Автобусът, полупразен, потегли веднага. Брад се настани в средата до прозореца и се загледа с интерес навън. Сега щеше да обърне внимание на детайли, които му убягваха, когато шофираше. Мокрите улици се смесваха с неоните и причудливите им отблясъци го отпратиха почти мигновено в неговия въображаемо красив и бленуван свят. На всяка следваща спирка автобусът се пълнеше. Само мястото до него остана празно. На четвъртата спирка се открояваше самотна фигура с каска в ръка и кожен костюм, полепнал плътно по забележителни форми. Естетът и мъжът в него реагираха адекватно, а и гледката си заслужаваше. Пищна коса с цвят на зрял кестен обгръщаше раменете на жената и, въпреки кожените дрехи, можеше с лекота да се отгатне овалът на възхитителни рамене. Приплъзна поглед по изящните и безкрайни крака на непознатата фигура. Автоматично определи възрастта й между 45-50 години и Бог беше свидетел, че това негово творение излъчваше такова обаяние на фона на бледата светлина на отиващия си ден, че Брад почувства внезапен прилив на жега, зараждаща се в стомаха, вливайки в кръвта му прилив на адреналин.

  Тя се качи, а погледът й попадна естествено на единственото свободно място, като по чудо останало празно именно до него. Брад се размърда неспокойно и леко се премести по-плътно до прозореца – безмълвна покана от куртоазия. Дамата се усмихна, забелязала жеста, и се настани елегантно. Парфюмът й моментално се разля в чувствителните ноздри на Бред и той безапелационно разпозна натрапчивия сладникав аромат на „Шалимар“. Това му дойде в повече, защото познаваше аромата до болка. Аромат, който не можеше да забрави, ползваше го покойната му съпруга приживе и го обожаваше. Действаше като естествен афродизиак. Студена вадичка пот се плъзна от вдлъбнатината между гърдите му и се спусна към стомаха. Непознатата го гледаше с огромните си очи, а погледа й… той, Брад, четеше като на книга в него. Там имаше някаква необятна савана, прегоряла от жажда, докъдето можеше да проникне навътре в нея, Брад виждаше онази позната нему безнадеждност от ежедневието, която струеше като гейзер от дълбокия поглед на тази жена.

  Хипнотизиран, не откъсваше поглед от нея, а в очите им се зараждаше взаимно и непреодолимо привличане. Магнетична сила го прикова и подчини волята му. Никога преди с такава внезапна интензивност не беше пламвала страстта във вените… и беше взаимно, можеше да се закълне във всички светии, защото тя просто постави ръка на коляното му и светът се разтвори като мастило в чаша вода. Ръката й, пареща го прониза до мозъка и направи късо съединение. Вече не бяха в автобуса, а някъде под небето на южен плаж сред безлюдна лагуна. Здраво вплетени ръце преливаха енергиите им и докосваха всеки неврон на подсъзнанието. Пълзяха в кръвния поток и се вливаха струйно в сърдечния ритъм. Ако божественото се състоеше именно в това усещане, Брад не искаше повече да се връща в реалността. Това бе повече от секс, това бе повече от сливане… беше като докосване от ангел и цялото му същество прие това като причастие. Разтърсващото и изгарящо усещане изтръгна от дълбините на неговата мъжественост цялата сила на всички неизживяни мигове и онази могъща като цунами страст, скрита в копнежите сред миговете на усамотение. Една огромна вълна от блаженство се разля по тялото, лекота, която изпълваше пространството със светлина и уют… и нейните очи, прегърна го с неподозирана нежност и той знаеше, че тя му принадлежи – без думи, без клетви, без обещания. Тя беше вечността, за която копнееше толкова силно, и нейния неподозиран покой го люлееше в обятията на тази любов от едно едничко докосване, за което си заслужаваше това невероятно пътуване.

  На последната спирка на автобуса шофьорът се опита да събуди усмихнатия и озарен в съня си мъж, подпрял глава на стъклото с поглед, вперен някъде в пространството, с изражение на безкрайно щастлив дух. Но дръпна стъписан ръката си от изстиващата плът.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от съшия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Коронавирус и молитви

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Ся, вие си ме знаете, че на всяко гърне съм похлупак!

  Наред с всичките неща, които върша, аз наглеждам и мюсюлманската общност в града.

  Тази длъжност ми бе вменена от самия Ердоган, когато ме покани на вечеря в двореца си в Анкара, със съдействието на самия ни Премиер. Знаете какви са приятели. Викам си: „К’во иска сега пък и тоя?“, а то…

  Естествено, че не се оплаквам. Заплатата, която получавам, премахва необходимостта от това да работя и, разбира се, да пиша и книги цял живот.

  Тези дни получих десетки оплаквания, че ходжата нещо не си вършел работата.

  Викам си: „Коронавирус има, нормално е. Може пък да го е страх човека. А и не е добра идея да се събират много хора на едно място, та било то и с цел молитва.“

  Обаче, когато продължиха оплакванията, не се стърпях и го привиках.

  Дойде ходжата, един такъв сконфузен. Явно знаеше добре какви ги върши – или по-скоро какви не ги върши. Чинно свали каскета си и през цялото време не спря да го върти и стиска в ръце. То, сега всички вече носят каскет, откак се появи Гешев.

  – Ходжа ефенди – почнах го така, отдалеч. – Нещо не си ходел на сутрешни молитви.

  – Ти, чунким, си идвал – заби ме оня на момента и аз разбрах, че ме очакват трудни времена.

  – Слушай, ходжа ефенди… – не се стърпях. – Знаеш ме, че сутрин…

  – Ти и на вечерни не идваш – продължи обаче най-нагло нашият.

  – Ходжа ефенди – веднага сложих край на своеволията му. – Ти ли ме привика или аз теб?

  – Ти ме привика, доктор бей.

  – Нека все пак да не го забравяме! Знаеш, че като реша… И на обедни молитви не си ходел – продължих със задоволство, когато най-накрая го поставих на място.

  – Не ходя, ага – клекна покорно нашият.

  Аз това и чаках.

  – И на икиндия не си ходел, а и на ятсъ.

  – Не ходя, доктор бей.

  – Е, хората идвали да се помолят, а ходжа, който да поведе молитвата – няма.

  – Ми, да идват! Аз какво да направя?

  – Моля?

  – Аз какво да направя, викам.

  – Слушай, ходжа… Има много млади и надъхани момчета. Без това си и на възраст вече. Знаеш, че си тук с моята благословия.

  – Да ме прибира короната, че да се отървете.

  – Не драматизирай!

  – Няма да им чета повече на тия… на тия…

  – Слушай, ходжа… Не говори така за хората.

  – Нищо не съм казал.

  – Да, ама щеше да кажеш.

  – Щях, ама не съм.

  – Че каква е разликата?

  Ходжата отново завъртя каскета в ръцете си така, че той направи цял оборот. Чудя се – как и не го разкъса?

  – Искам още от утре…

  – Какво?

  – Да си вършиш задълженията, какво. Това, че съм добър, не значи, че…

  – Сега ще ти обясня, ага.

  – Няма какво да ми обясняваш.

  – Е, нали ме питаш.

  Всъщност… Човекът беше прав – след като го питах, беше редно и да чуя, защо не ходи на служба и не води молитвите. Нещо, за което получаваше и заплата.

  – Ага… – започна нашият и спря.

  – Какво?

  – Ага…

  – Нещо друго ще кажеш ли?

  – Ще кажа, ага.

  – Давай тогава.

  – Ми, почвам аз молитвата…

  – И…

  – Ама, да ти кажа… Така, с желание го правя. Подхващам айетите отдалеч… Преди това се изкашлям, пооправям си гласа… По някое време почвам да виждам дори отвъдното, това, което е оттатък нашия свят…

  – Не преигравай, ходжа.

  – Не преигравам, ага. Или поне аз така го усещам.

  – И…

  – И… Тъкмо да се докосна до Всевишния, ага, и…

  – Кажи, какво де?

  – Нали това се опитвам да кажа.

  – Само се опитваш.

  – И изведнъж звънва телефон.

  – Ужас! Ама и в джамията ли?

  – До, по средата на молитвата. И, на всичкото отгоре, оня спира да се моли и отговаря. „Не мога да говоря сега, на молитва съм“ – изрича. А иди и води молитва след това. Че аз забравям дори, докъде съм стигнал.

  – Е, що го търпиш това?

  – Не го търпя. Казах им десетки пъти да ги изключват тези телефони преди молитва. „Обиждате самия Аллах“ – дори ги заплаших.

  – И…

  – Ефект никакъв. Някои дори се изхитриха да влизат със слушалки. Че какво ще чуят от молитвата?

  – Ужас.

  – Не стига това, а като свърши молитвата, нали знаеш, че трябва да кажа няколко слова, а те вече награбили телефоните си и сякаш има кой да те чуе.

  – Ужас.

  – Ужас, ама аз намерих решение.

  – Така ли! Какво?

  – „Още един път ако звънне телефонът на някого, ще му го навра в…“ – изрекох преди молитвата.

  – Ходжа ефенди…

  – Какво друго предлагаш, ага?

  – И свърши ли работа?

  – Ох-о-о… И още как.

  Бръкнах незабележимо в джоба си и веднага изключих звука на телефона си. С ходжата шега не биваше. Пипаше с твърда ръка.

  – Не може да заплашваш хората по този начин, ходжа ефенди – продължих с неохота след това. От самочувствието ми не бе останала и следа.

  – Що пък да не мога? Те как влизат в Божия дом с телефони? Ама, да му е звъннал телефонът на някого след това? Значи страх от Бога нямат, но от… всички ги е страх.

  – Ужас.

  – Та си викам: „Защо да ходя на молитви? Така или инак нямат страх от Аллах.“ По-добре да сложим бръснаря на входа, знаеш го какъв е корав и пръстите му едни дебели, и който наруши някоя от Десетте Божи заповеди, да го хваща там, да го надупва и…

  – Ходжа ефенди…

  – Ще настъпи мир, ага. Помни ми думата.

  – Не може да предлагаш подобни неща.

  – Що да не мога? Искаме ли мир или не искаме?

  – Искаме.

  – Искаме ли да се спазват законите?

  – Искаме.

  – Предлагам решение само.

  – Все пак, не може да не ходиш на молитва. Получаваш заплата.

  – Спокойно, ага. Минах на дистанционно.

  – Моля?

  – На дистанционна молитва минах, викам.

  – Как така, дистанционна молитва? Ама, зачита ли се така?

  – Е, училищата как могат, а аз да не мога?

  – С училищата е друго.

  – Що пък да е друго? Направих група. Натискам копчето на телефона и заставам пред тях. Така водя молитвите. Не съм се отказал от задълженията си. Знаеш, има коронавирус. А и телефоните им да послужат за нещо.

  – Е, какво да кажа друго? Явно се справяш добре, ходжа ефенди. В крак си с обстановката и съвременните тенденции.

  – Да, ама…

  – Какво има още?

  – Ханъмите им, ага…

  – Какво ханъмите им пък сега?

  – По време на молитва минават по баджаци пред камерата.

  – Оф…

  – Ми, разсейвам се, ага. Ей, на… Снощи един айет го прочетох три пъти и накрая пак не бях сигурен, че съм го изчел.

  – Оф, ходжа… Бъктъм от тебе! На колко години си? Не те ли е срам да гледаш ханъмите?

  – Аз каква вина имам, ага? Те сами минават пред камерите, а някои даже застават отпред, усмихват се и ми махат. И аз душа нося.

  – Оф, ходжа… Отивай и прави нещо там. Каквото решиш.

  – Няма ли да се караш?

  – За какво да ти се карам? Справяш се отлично. Само гледай да няма оплаквания.

  Ми, какво да се прави? Такива времена настанаха с този коронавирус.

  .

• Българските общности в Западните Балкани. Том I – Албания

  Излязоха от печат първите бройки на том първи „АЛБАНИЯ“, от изследването на доц. д-р СПАС ТАШЕВ „БЪЛГАРСКИТЕ ОБЩНОСТИ В ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ. Политически процеси и етнодемографски последици (1913-2019)“. Целият тираж на том първи ще е наличен до три седмици. Книгата се издава от изд. „Орбел“, с подкрепата на българския евродепутат Андрей Ковачев. Тя е без корична цена и ще се разпространява безплатно.

  

  Предисловие от автора

  В изследването се проследяват политическите процеси и тяхното влияние върху етнодемографското развитие на историческите български общности в Западните Балкани през периода от 1913 г. до наши дни. Първият том е посветен на българите в Албания.

  Изказвам специални благодарности на Ахмед Бала, Бануш Кочи, Гентиан Кочи, Димитри Пандовски, Ервис Талури, Ерлин Аго, Йордан Симов, Фисник Ходжа, Хаджи Пируши, Яни Николаи др., които ми оказаха съдействие за намирането на статистически данни и друга информация, намерила място в тази публикация.

  Книгата се издава със спомоществователството на д-р Андрей Ковачев – член на Европейския парламент от Групата на ЕНП. Книгата не е предназначена за продажба.

  

  Из предговора към книгата на д-р Андрей Ковачев

  Преди да пристъпи към същността на изложението си, доцент д-р Спас Ташев ни запознава с живота на българите в тези земи през Средновековието и през Възраждането и тяхното участие в редица обществени процеси. Много от нашите сънародници там се включват активно в албанското националноосвободително движение, което допринася за постигане на независимостта на Албания през 1913 г.

  В анализите си на етнодемографките процеси в Албания между двете световни войни, както и през епохата на комунизма, изпъква ролята на политическите фактори върху участта на българите. Особено място е отделено на политиката на българската държава и българските институции спрямо това население. На проведената през 1932 г. Втора балканска конференция е постигнат сериозен напредък на българско-
  албанските отношения. В заключителния протокол на форума, в чл. 1, е записано, че се „признава съществуването на българско малцинство в Албания“. Но, както пише в спомените си последния водач на освободителното движение на българите в Македония Иван Михайлов, Югославия и Гърция подлагат на силен натиск правителството на Албания да не прилага решенията на конференцията в частта ѝ за признаване на българското малцинство в страната. В това време в Югославия се издават „научни“ трудове на сръбски автори, които твърдят, че българите мюсюлмани в Голо Бърдо са сърби мюсюлмани, че са „наша кръв в Южна Сърбия“; районът е описан като „сръбски предел“.

  Неизвестни за широката общественост, и в същото време са много силни представените в книгата аргументи в защита на историческата истина за българския характер на населението в Източна Албания след Втората световна война, когато Вардарска Македония е обособена като самостоятелна политическа единица в СФРЮ. По решение на Коминтерна, освен в рамките на Р. Македония, на македонизация са подложени и българите в Албания. Следи от този безумен процес намираме в трудовете на редица скопски учени, които, опирайки се на предишни демографски проучвания, най-нагло фалшифицират съществуващите документи чрез заменянето на етнонима „българи“ с „македонци“. В помощ на югокомунистическите денационализатори на българите в Македония, в наши дни се явяват някои руски учени, които не са скъсали с възприетите по времето на СССР разбирания, произтичащи от решението на Коминтерна за налагането на македонски език и етнос.

  Монографията на доцент д-р Спас Ташев е първото пълноценно етнодемографско изследване, посветено на българите в Албания, което с научни средства доказва принадлежността на българоезичното население в Албания към българския етнос. Особено силни аргументи в защита на неговата теза са султантският ферман от 28 февруари 1870 г. за създаване на Българската екзархия. След извършения плебисцит в Македония възникват Скопската, Охридската и Битолската български епархии, в чиито диоцези влизат Голо Бърдо, Мала Преспа и с. Върбник. През 1918 г. Франция и Австро-Унгария в качеството си на върховни военновременни суверени провеждат преброяване на населението в администрираните от тях албански области. Резултатите показват, че населението в тези райони, в това число и българите
  мюсюлмани, се декларира като българско.

  

  Някои коментари от първите читатели на книгата

  Мирослав Тенев:

  „Изключително ценно издание, което всеки българин трябва да прочете!
  Издадена с помощта на българският евродепутат от групата на ГЕРБ/ЕНП д-р Андрей Ковачев, който има голям принос за признаването на българското малцинство в Албания.
  Благодаря на Спас Ташев за бързата реакция, вече имам изданието на pdf, очаквам го и на хартиен носител за библиотеката.
  С интерес ще следя за следващите издания от поредицата!“

  Георги Анадолов:

  „Ето начина да разкъсаме забвението на това кои сме ние и къде са нашите братя и сестри.
  Как очакваме те да се съхранят, ако ние не ги припознаваме?
  Поздравления към Спас Ташев за неимоверния труд и усилия, които влага за съхранение на българщината, там, където е най-трудно, извън пределите на майка България!“

  .

  Том I „АЛБАНИЯ“ може да бъде изтеглен в pdf формат от ТУК.

  .

   

• На баба

  Разказ от Диана Стефанова

  

  Това пубертета и критическата сега ги измислиха! – твърдеше баба. – Ние едно време нямахме такива работи!

  – Как така сте нямали!? Имали сте, но не сте знаели какво е. – обяснявам й аз.

  – Не ми се вярва… – не отстъпва тя. – Ако съм имала, щях да знам.

  – Бабо, това не е болест, а са различни състояния. Например като си растяла, не си ли усещала промени в настроението, страх, гняв, невъзможност да се справиш с живота?

  – Не си спомням такова нещо. От 10-годишна готвех за всички – точа, меся и пека хляб, докато другите са на нивата, и гледах най-малкия си брат. Не съм имала време да мисля какво ми е. Ставам, изпращам мамини и почвам да шетам, че като си дойдат уморени, къщата да е чиста и манджата да е готова.

  – Ами критическата? И там ли нищо не си усетила?

  – Там какво става?

  – Да ти е напрегнато, да си нервна, да те обливат топли вълни?

  – Че аз откъде да знам? Като ми е топло – ми е топло! Като ме ядосват – се ядосвам! То цял ден си навън и работиш, откъде да ми дойде на акъла топло ли ми е, студено ли ми е? Има работа и трябва да се свърши, и толкоз! Вие сега много време имате и се чудите какво да ви е. Аз нали ги гледам сега на село: млади мъже и жени – навън светло, те се затворили. Гледат филми и не правят нищо. От 3 часа следобед почват да се прибират, сериали да гледат. Слънцето високо горе на небето – те пред телевизора. Работа навън нямат ли? Защо си губят времето, не знам. Много телевизия гледат, пък неграмотни.

  – Е, чак пък неграмотни…

  – Ами никой от тях не знае каква луна е днес, например.

  – Това защо им е?

  – Луната е важна. По нея много неща са разбират – какво ще е времето, кога е хубаво да сееш, кога се налива класът на нивата. Всеки трябва да знае каква луна е – пълни ли се месечината или се изпразва, и в колко часа изгрява и залязва слънцето.

  – Това е било важно преди, бабо. Сега други неща са по-важни.

  – И какви са те?

  – Ами да си образован, да имаш хубава работа, да печелиш пари…

  – За образованието съм съгласна. Трябва да се учи! Ама и за там труд се иска.

  – А и сега времената са различни – няма работа, парите са малко и на всички им е трудно…

  – Аз съм на 100 години и не помня да е било лесно – и война е било, и глад е било, и болести. Изселиха ни от родните къщи и ни докараха тука. Мъжете заминаха на фронта. В цяло село само жени, деца и старци. Ние тук, у нас, бяхме останали четири жени – аз, свекърва ми и двете момичета – майка ти и леля ти. Аз сея, аз жъна, аз вършея, продавам и купувам зърно, вземам кредити от лихвари, че и от банка, и купувам земя. Свекърва ми гледа децата и двора. После тука, като беше гладът 50-те години, деца умираха, защото нямаше какво да ядат… ама сега гладни били, пари нямали. Ами нямат – няма и да имат! Защото не работят. На село, за да си гладен, трябва много да те мързи и нищо да не правиш! Сега всички искат да имат, ама нищо да не правят. То така не става!

  Баба така и не се убеди, че и преди е имало пубертет, критическа и депресия (това последното така и не го разбра какво е и как се хваща). За нея лекарството за всички тези „работи” беше трудът. Тя ставаше по изгрев и цял ден работеше. Вечер, като влезеше в къщи, се прекръстваше и казваше: „Благодаря ти, Боже, че мръкна!”. Защото, докато е светло, тя работи и не се прибира.

  Зимата плетеше чорапи, чепкаше и предеше вълна, и шиеше. Всяко лято слагаше стан и тъчеше. Боядисваше изпреденото, насноваваха с дядо основата и баба, като една вълшебница оплиташе и комбинираше цветове. Можех да я гледам с часове и само чаках да стане, за да седна аз и най-често да объркам всичко. И досега понякога чувам музиката на стана. Има нещо вълшебно в тъкането – в ритмичността на шума, в тишината между ударите на бърдото, в движението на совалката, в цветовете и тихото пеене на баба.

  Такава си остана. Все нещо работеше. Като се прибирах на село – и все я виждах или да мете, или да варосва дръвчета. Накрая, когато не можеше вече да държи мотика изправена, копаеше седнала. Покопае малко около себе си, пък се премести, и така… Вече беше много възрастна и като я видех с бастун в едната ръка и метла в другата, й казвах: „Бабо, стига си работила! Почивай си вече!”, а тя неизменно ми отговаряше: „Когато спра да работя, и ще умра! Там ще си почивам!”. После се замисляше…

  – Чудна работа! Стара съм и ми ред да умирам, а пак ми е свиден животът. Що така? Господ сигурно го е направил тъй – все да ти се живее.

  Понякога я заварвах седнала на стълбите пред къщи и я питах:

  – Какво правиш, бабо? А тя с лека усмивка ми отговаря:

  – Чакам да умра!

  – Да седна до тебе, да чакаме двете?

  – Седни, ама стой по-далеч! – отговаря и продължава да се усмихва, видимо доволна от шегата. Умееше да се шегува със смъртта. Преди 100-тния й рожден ден й разказвам какво предстои и кой ще дойде – роднини, журналисти, телевизия, хора от кметството и кое как ще се случи. Тя ме слуша с нарастваща тревога и притеснение, и казва:

  – Ааа, много страшно ми се вижда всичко… Аз дали няма да мога да умра дотогава? Като казах „умиране”, нали знаеш къде са ми дрехите за погребението? – подхваща темата за пореден път и пак става сериозна.

  – Знам, бабо!

  – Ще извикаш, който съм ти казала, да ме изкъпят и да ме облекат. И да не забравиш най-важното – като умра няма да плачете! Чу ли? Аз не съм умряла преждевременно, а защото ми е дошъл редът. Изживяла съм си живота. За такива като мене не се реве! Реве се за млади хора, дето си отиват без време. Няма какво да ти е мъчно! Е, ще останеш около ковчега през нощта, че няма кой друг, но няма да плачеш! И да не те е страх! Те, умрелите, не са страшни, страшни са живите! От тях да трябва да се пазиш! После, когато ме заровят, няма да ме мислиш – ще пееш, ще танцуваш, ще се радваш; и без черни дрехи, че така съм ги омразила. Цял живот все черно нося. Чу ли?! Да не забравиш какво съм поръчала! Няма да плачеш!

  Не стана точно така, но… поне успях да се сбогувам с нея, да й подържа ръката, преди да умре, и съм сигурна, че знаеше, че съм там, защото ме стискаше силно и шепнеше името ми… Винаги се е страхувала да не умре сама…

  Не знам дали сега баба си почива. Малко се съмнявам… сигурно е организирала всички ангели и дяволи, и им е намерила работа, че да не ги хваща критическата или депресията… каквото и да са тези „работи“.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  Диана Стефанова е родена в гр. Добрич, израснала е в с. Паскалево, Добричка област. Завършила е ветеринарен техникум в родния си град и „Публична администрация“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи в Добрич като журналист. Автор и на литературни текстове.
  

  .

• Покана към приятелите на писаното слово

  Редакцията на българския медиен портал Еврочикаго разпространява следващото обръщение.

  

  .

  КЪМ СЪМИШЛЕНИЦИТЕ

  Приятели, за пореден път се обръщаме към Вас, за да издадем нова книга. Това ще е пети поред сборник с разкази и стихотворения на български автори от различни страни и континенти!

  След „Черга пъстроцветна“ (2016), „Часовниковата кула” (2017), „Читател до поискване“ (2018) и „Хоро над Тирол“ (2019) вече се подготвя новата книга.

  И този път разчитаме на всички, които обичат литературата и родния език, да се включат в общото и безкористно дело. Защото тези, които са участвали в издаването на предишните сборници, знаят – книгите ни са напълно безплатни и те, освен че могат да се намерят без пари в «Български книжици», могат да бъдат изтеглени и онлайн от всяка точка на света, от безплатната книжарница към сайта Eurochicago.com.

  Припомняме Ви, че на кориците на сборниците са изписани имената на хората, които даряват средства за общото дело, а всеки, дарил дори и един лев, ще бъде отбелязан на страниците на Еврочикаго и ще получи информация за представянето на бъдещата книга. През годините, освен в София, сборниците са били представяни и в други градове в страната и по света – Чикаго, Велико Търново, Прага, Пловдив, Скопие, Кишинев, Пазарджик, Бяла. А екземпляри от тях се съхраняват не само в български библиотеки, но във Вашингтон в Конгресната библиотека.

  Инициативата, освен с безплатното разпространение на книгите, е уникална с това, че обединява автори, читатели и спомоществуватели, живеещи в различни страни, около едно народополезно дело, за развитието на българската литература и култура.

  Включете се и Вие!

  Ето какво е написал по повод предстоящото издание нашият добър приятел (и спонсор на книгите) Виктор Хинов – линк. Прочетете думите му и Ви очакваме в общото дело – нали най-голямата радост е общата!

   

  Възможните начини на спонсорство са следните:

  1.) Чрез краудфъндинг платформата Gofundme.com на адрес:

  https://www.gofundme.com/f/donate-to-our-fifth-free-book

  Средствата ще постъпят в сметките на нашия екип, като от тях ще се извадят 2.9% за трансфера. (Внимание: При попълване на полетата не е нужно да отбелязвате тип!)

   

  2.) По банков път:

  На банковата сметка на Мариана Христова (редактор):

  BIC:    CECBBGSF
  IBAN    BG78 CECB 9790 10C7 5735 00
  Central Cooperative Bank  (Централна кооперативна банка)

  .

  3.) През системата за онлайн разплащане ПейПал (PayPal):

  Чрез защитената страница на PayPal може да направите дарение с кредитна или банкова карта, или чрез Вашия личен PayPal акаунт.

  Като изпратите пари на имейл: [email protected] , средствата ще постъпят в ПейПал сметката на идейния вдъхновител на сборниците д-р Виктор Хинов.

   

  И накрая ви напомняме, че може да откриете и изтеглите досегашните четири сборника от нашата безплатна онлайн книжарница с адрес:
  http://books.eurochicago.com/thank-you/

   

   

  .

• В. Хинов: Не всичко е за пари. Най-хубавите неща на този свят са безплатни!

  „Тате, искам да стана писателка – ми каза дъщерята след завършване на гимназия. – Ще уча специалност творческо писане.”

  Навъдиха се разни специалности в последно време, не знаеш да се смееш ли или да плачеш.

  „Дъще, ако искаш да пишеш – пиши. Публикувай си книгите в електронен вариант, а ако искаш да ги отпечатим, не е трудно. Технологиите в наше време правят книгоиздаването лесно. Важното е да имаш какво да кажеш на хората и да можеш да го направиш така, че те да искат да го чуят. Ако пишеш от сърце и имаш дарба на разказвач, ти си писател. Ако нямаш дарба, няма как да те научат на нея. Ще те научат на граматика, литературни прийоми и ще изучаваш другите писатели. Ти и сега четеш много и имаш златно сърце. Не си губи времето. Просто сядай, пиши и публикувай.“

  Оказа се чудесен съвет. Дъщеря ми разбира се трябваше да се опита по своя начин, но след една година учене си смени специалността и сега е млада лекарка с два публикувани романа.

  Много от нас имат нужда да изразят себе си чрез изкуство и голяма част изпитват притеснение да го правят. Все пак има професионални писатели, художници, музиканти. Има министерство на културата, изкуствоведи, литератори и какво ли още не. Не може така. Ред си има! Как тъй ще се изразяваш без санкциите на съответните органи? Как така ще пишеш без литературно образование, без диплома, без да си професионалист – писател?

  Е, аз го правя. Дъщеря ми – също. Хиляди хора пишат ей така, без да имат никакво специално разрешение за това. Понякога се престрашават да публикуват в интернет пространството, на своите странички.

  Големите издателски къщи обикновено не обръщат внимание на тези публикации. Те са професионалисти и знаят от какво може и от какво не може да се направят пари. Пари се правят от вече доказали се автори или от писатели, на които им се създава ореол на гениалност, с помощта на професионални рекламни кампании.

  Няма по-добър начин да унищожиш един писател от този да се заеме с него голяма издателска къща. Къщата започва да се грижи за своята инвестиция, да създава на писателя някакъв образ – често нямащ нищо общо или твърде малко общо с действителността. Идва момент, в който писателят става жертва на образа, създаден за него. Дарбата му на разказвач е укротена, дресирана и превърната в машинка за пари.

  Ние в Еврочикаго сме неизтребени идеалисти. Медийният ни портал се поддържа с доброволен труд. Всеки може да публикува при нас своето мнение или свои литературни творби, ако наистина има какво да каже с тях. Преди пет години в разговор между нас възникна идеята да публикуваме безплатни сборници с разкази и стихове. Решихме да не са творби на няколко автори или на 20-30. А колкото повече, толкова по-добре. И от колкото повече различни точки на света, където има пишещи и четящи на български. При това, книгата просто трябваше да остане безплатна. А и представяте ли си ужаса от задачата да разделиш евентуален доход от литературен сборник между седемдесет автора примерно?

  Решихме да финансираме издаването на сборниците с пожертвования. Първите сборници се издадоха основно със средства на един от нас и с други, по-малки дарения. Но още оттогава започна това спомоществувателство от група съмишленици на идеята. Тази група е много интересна. Това са хора, които може да нямат произведения във сборниците, не познават лично повечето от авторите, чиито творби влизат в тях, не работят за Еврочикаго. Ние просто помолихме за тази помощ и тя дойде. Помолихме искрено и те развързаха кесиите си, кой с колкото душа му пожела. И това още от първата книга, когато не се знаеше дали тя ще излезе, както и дали не сме някакви поредни мошеници, измислили поредната измама за собствено облагодетелстване.

  Минаха четири години и ето, чудото ставаше всеки път.

  

  Четвъртата книга, излязла от печат миналата година, беше финансирана изцяло с малки дарения на сънародници от три континента. Ние от екипа сме дали примерно толкова, колкото и всички други, а групата на даващите се увеличи неимоверно. След четири издадени сборника все повече хора разбираха, че в това, което правим, няма грам търговски интерес. Нещо повече. За предстоящия пети сборник имахме предложения за финансиране от “големи” спонсори. Предложенията бяха отправени с най-добри намерения, но ние ги отклонихме.

  Моля писателите – участници в сборника да не ни се сърдят. Да, разбира се, с “по-сериозно” спонсорство може да издадем по-луксозно издание, в по-голям тираж и да направим по-бляскаво представяне на книгата. Това, което ни спря, е, че така може да се убие душата на идеята. Няма друго такова издание по света, което да излиза само и единствено с волни пожертвования на българи от различни страни и континенти, да се раздава безплатно и да включва толкова много автори между кориците си. Може изданието да е евтино като средства, и представянето му да е в някое читалище или в книжарница, но няма точно такова „Просякинче“ в цялата Българска литература.

  Днес Ви каним да участвате с нас за поредна година в това единствено по рода си начинание – „Просякинчето“ (вж. линк). Дайте ни само, ако душата Ви го поиска. Дайте за него толкова, колкото можете. Ние ще го издадем за поредна година. В него ще срещнете множество български автори, които живеят и пишат по цял свят. Там си дават среща известни писатели с такива, които виждат първото си произведение на хартия. Там шофьорът на камьон от Чикаго публикува рамо до рамо с писателка на свободна практика от Гърция и учител по рисуване от Варна. Едно е общото между тях. Пишат на български и техните творби са важни за нас. Точно така. Толкова ни е „прост“ изборът. Харесва ни – върви. Не ни харесва – не. Тъй като не печелим нищо от цялата тази работа, то и изборът ни е пределно честен. Всъщност, не. Печелим и трябва да си го признаем – страхотно чувство е да си част от съдбата на „Просякинчето“. То ни е като дъщеря. Обичаме си го и си му се радваме като на наше детенце. Виж колко ни е пораснала тази година, колко е хубава, умна, сърдечна. Виж колко хора са дошли за рождения й ден, какви автори и какви дарители само… Един човек, който дава десет лева, отделени от залъка си, струва колкото хиляди търгаши, опитващи се да се откупят и да успокоят съвестта си. Ето такива “спонсори” търсим – истински, към такива хора се обръщаме – с големи души.

  Ще Ви разкажа още нещо. При последното ми идване в България разговарях в едно такси с таксиметровия шофьор. По едно време той произнесе следната фраза: “Е, то е ясно, че всичко е за пари.” Жегна ме тази фраза. Мразя я! Винаги протестирам, споря и доказвам, че това не е вярно. И винаги ме гледат като леко смахнат. Този път обаче имах кратък и безапелационен отговор. Носех със себе си няколко книжки на “Просякинчето”. Просто му подадох една и му я надписах на заглавната страница.

  “Не всичко е за пари. Най-хубавите неща на този свят са безплатни!”

   

  Виктор Хинов

  .

• Слуга

  

  .

  Без значение – гладен ли, сит ли,
  следвам своята светла дъга –
  да загърбя помпозните титли
  с най-презряната дума „слуга“.

  Тя е вехта. Лишена от блясък.
  Като дреха от шаячен плат.
  Със съдбата в пустинния пясък
  на отшелник от целия свят.

  Тя нозете смирено измива
  и с молитва прощава греха.
  Уж е мъртва, но толкова жива.
  И за гладния пак е троха.

  Тази дума съкровища сбира
  не по банки и каси навред.
  Тя оттатък Голгота се взира.
  Не почита трезор с водосвет.

  Тя готова е свята да пази
  своя жребий пред съдник Пилат.
  Не помръква от хорски омрази.
  Не шушука във царски палат.

  Претърпява бичуване, злоба,
  даже сплетен венец от бодли.
  Няма страх от ковчега и гроба,
  нито ужас от смъртни стрели.

  Тази дума не иска корона.
  Не мечтае за почит и власт.
  Само с четири остри пирона
  я даряват в предсмъртния час.

  И дори да я следвам едничък
  в този свят, титулуван от бяс –
  пак Спасителят с Дух ме зарича:
  „В теб самия царувал съм Аз!“

  Че слугата е образ на Царя,
  Който в грешния свят се яви.
  Да цели от Любов, да изгаря,
  и разпънат – за вас да кърви!

  Без значение – гладен ли, сит ли,
  следвай Мене по пътя трънлив.
  Не човешката слава и титли,
  но Духът Ми направи те жив…“

  (Бакърена паничка)

   

  Ясен Ведрин

  .

• Сезонът на мъглата

  Стихове от Николай Дялков

  

  Илюстрация: Сhitalnya.ru

  .

  СЕЗОНЪТ НА МЪГЛАТА

  Дали защото имаше мъгла
  и утрото събуди се сърдито,
  не чух кога си казала: Ела!
  Шептяла си. А може би очите ти
  са давали към мене знак: Ела!
  Очите ти говорят сутрин тихо.
  А аз, потънал в сляпата мъгла,
  те мярнах. После облаци те скриха.
  Дали защото имаше мъгла,
  напук на всички, тръгнах аз към тебе.
  Но ти като в купа сено – игла,
  изчезна. И останах непотребен.
  Мъглата е сезон на любовта –
  един към друг вървяли сме сред всички,
  минавайки странично от целта.
  И двама сме. А всъщност сме самички.

   

   

  ПЪРТИНА

  .       В памет на баща ми

  Сивеят косите на дните.
  Без цвят. И без есенен блясък.
  Търкулват се облаци крити
  в тъгата на зимния крясък.
  

  Заскубва си ангел крилете,
  и трупа поля и пътеки.
  В кошарата огънят свети –
  в лицата с отблясъци меки.
  

  Небето вечерно беснее.
  Хляб-къшей за утре остава
  във тази… почти одисея,
  в дълбока сакарска дъбрава.

  Зората е с преспи до кръста.
  Баща ми, най-млад сред мъжете,
  подканя ги. Трима се кръстят.
  И страх във очите им свети…
  

  Вън вятър надува фаготи
  и зимата хали размята.
  След татко ми ловната рота,
  до залез върви към нивята.
  

  А в селото чака се чудо.
  И чудото, Господи, става!
  Баща ми, най-младият, лудият,
  дружината ловна спасява.
  

  И днес щом бял ангел застели
  перата си, даже за кратко,
  знам – горе, по бели къдели,
  пак пори пъртината татко!

   

   

  ДЕЦА НА ЛЯТОТО

  Дали защото зов е сутринта,
  надипляна от песен гургулича,
  или защото нощем през плета
  един щурец в душата ми наднича?

  Дали защото падаща звезда
  посява в мен жита и слънчогледи,
  или защото нейде над града
  блести дъга през сянката му бледа?

  Дали защото всичко е море
  и аз като река към него тръгвам,
  или защото няма кой да спре
  на бриза песента – да ме подлъгва?

  Дали защото юлското сено,
  несбрано вън, на детство ми ухае,
  или защото кленът е пано,
  с измислени от Бог бои?… Не зная.

  Но падне ли в краката ни нощта
  и палне ли небето тихи свещи,
  си мисля, че е лято любовта,
  а ние сме децата му горещи!

  И аз съм луд по твоето море,
  а ти прегръщаш юлските ми нощи.

   

  –––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

• Политикът Хасан

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Докато беше малко циганче, Хасан се занимаваше с дребни кражби, събиране на старо и ново желязо (откъдето, каквото падне), не ходеше на училище и все още нямаше прякор. И какъв прякор изобщо, на малкия, сополив разбойник, който се къпеше главно през лятото, във Варненското езеро? Щом навърши тринадесет години, той се квалифицира в крадене на стари коли, от паркингите пред жилищните кооперации. Беше се сдобил с кон и подобие на каруца, на която с помощта на още двама негови побратими, качваха занемарените превозни средства. След това премина на грабежи във вилната зона, а когато стана петнайсетгодишен, кръвта му закипя и усети нужда от жена. Поради липса на подходящ обект, той изнасили десетгодишната си братовчедка, а тя взе, че забременя. За да не се разправя с роднините, Хасан купи един стар „Опел“ и, макар да нямаше книжка, стигна някак с него до Столипиново. Беше чувал, че каквато и беля да си сторил, там ще те скрият и погрижат за теб.

  Така и стана! Приюти го местния ходжа и след няколко дни го прати в Пазарджик, да се учи на мюсюлманска религия. Там Хасан се изучи така, че никой вече не можеше да му налага закони, правила или човешки норми. Той се провъзгласи първо за мюсюлманин, после за турчин и накрая за джихадист. Реши, че България е тясна за него, и отиде в Германия. Събра се с няколко отрепки от Афганистан и започнаха да създават безредици, да крадат и нападат немските жени и деца. Един ден полицията го залови и, вместо да го вкара в затвора, го екстрадира обратно в родината.

  Тук той се завърна със самочувствието на герой. Започна да лъже за подвизите си по Швабско и местните цигани му се прекланяха. Закономерно стана член на ДПС и се издигна много в политиката. Дойде ден, в който Хасан влезе в общината, като представител на ромската общност в града. Дадоха му кабинет, държавен телефон и голяма заплата. Хасан започна да дава интервюта по радиа и телевизии, започна да съветва кмета и общинарите, какво е нужно да правят, за да живеят по-добре циганите, без да работят и спазват законите, разбира се. Превърна се в голяма политическа фигура, снабди се с фалшива диплома за висше образование и с редовна шофьорска книжка. Купи си скъпо, крадено „БМВ“ и паркираше, където си поиска, защото на предното стъкло бе поставил картата си от общината. От всички изискваше да се обръщат към него с „политикът“ Хасан.

  Един ден видя малко, сополиво циганче, да му тараши колата. Успя да го хване и веднага звънна на кварталния цигански бос в града. Щом той дойде, си поговориха, а малкото цигане отговори на всички зададени въпроси. Оказа се, че е незаконният син на Хасан, от изнасилената някога негова братовчедка. Кръгът на съдбата се затвори. Една топла вълна заля гърдите на Хасан. Почувствал се горд, той заяви на всеослушание:

  – Ей, няма да пропаднем ние, циганите, да знаете! Щом е такъв малък, а краде като депутатин, ще се издигне моят син! Ще стигне и надмине баща си, стига да има все още за крадене…! Я ела моето момче, да ти покажа кабинета си! Да видиш и един ден да станеш президент на таз държава! Те българи вече не останаха, трябва да вземаме в наши ръце всичко! Нали в една стара циганска приказка е казано: „Лява ръка – десен джоб!“. Да знаеш, че трябва много да крадеш и лъжеш, за да се издигнеш и станеш политик като мен! Така се успява в България, друг път няма…!

  .

• Алхимия

  Стихове от Боян Ангелов

  

  .

  АЛХИМИЯ

  На късната обвързаност в затвора
  ноември
  с листопада се сбогува.
  Тежи ми, че не мога да говоря
  за теб и за това,
  че те сънувам…
  Че си за мене въздуха, по който
  рисувам думи и чертая
  знаци…
  Гнети ме
  есенното безпокойство
  и мръзнат
  оголелите акации.
  Съзнавам, че е късно
  да погледна
  очите ти, в които ще усетя
  една надежда,
  може би последна
  и път, ефирен като битието.
  Възвърнем ли на верността ни зноя,
  в откъслека на ден здрачен и зимен,
  прегърнал те,
  ще шепна,
  че е моя
  възможността
  отново да те имам.

   

   

  РАЗДЕЛЕНИЕ

  Смрачаването не е здрач,
  нито е още нощ същинска.
  Като разкайващ се палач,
  отдалечил страха от риска,
  смутено месецът пълзи
  от облак в облак и не смята
  лицето си да отрази
  в просъниците на водата.

  А ние сме на този фон
  илюзии одушевени;
  капризи, търсещи подслон
  сред мрака на недостроени,
  обeзлюдени градове…
  Добила профила на свещи,
  разделя ни нощта на две:
  измамници и потърпевши.

   

   

  С ЛИЦЕ ОТ ОБЛАК

  Пътеката е също път,
  но по-интимен.
  Тревогите ще се поспрат,
  ще ги отминем.
  Като смокинови листа
  се зеленеят
  отломъците на скръбта,
  но не умеят
  пророческите светлини
  да омагьосат.
  Разделяйки очите ни,
  които носят
  и вътрешния ипостас
  на същността ни,
  ще се вселят в един от нас,
  протегнал длани
  към плаващия демиург
  с лице от облак.
  Подрежда ни един до друг
  земята обла.
  Пътеката ще се вплете
  в шосе безлико.
  Да бъде възрастно дете
  не иска никой.

   

   

  НЕДЕЛЯ

  Пак ще е неделя – ден безгрижен,
  ден за дрямка и разходки кучи.
  Сигурно ще дойде някой ближен,
  но вратата кой ли ще отключи?

  Безразлично ще се утаява
  лудо вино в стогодишна бъчва.
  А вината с дреха кестенява
  помъдряло вино ще поръчва.

  Дрехите й как да разпознаем –
  станали са стогодишни дрипи!
  Къщите, отдадени под наем,
  са хладнеещи стереотипи.

  Порти с некролози, с катинари
  ръждавеещи и разкривени.
  Лазят върху тленните дувари
  на асмите възлестите вени.

  Няма я стопанката, възлезе
  по лъчи смрачени и смали се
  сянката й като безполезен
  и лишен от пустослови смисъл.

  Пак неделята ще изтънява
  в аксиомите неоспорими,
  че ще се пилеем като плява
  в сянката
  на идващите зими.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Боян Ангелов е роден през 1955 г. в гр. Панагюрище. Автор е на 28 стихосбирки на български език. Негови поетични творби са превеждани на английски, немски, френски, италиански, испански, руски, хинди, китайски, сръбски, словашки, чешки, полски, хърватсски, украински, японски, арабски, турски, гръцки, шведски и др. От края на 2012 г. е директор на издателство „Български писател“. Председател е на Съюза на българските писатели и на Агенция „София прес“.

  .

• Страхът и свободата

  

  .

  Хванаха се за ръка
  страхът и свободата.

  Страхът в черни дрехи,
  свободата – гола.

  – Пусни ме страх,
  освободи ме!

  – Страх ме е – отвърна той.

  Отряза си ръката свободата,
  полетя в светлия безкрай.

   

  Тодор Христов

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Кемането

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Моята история за кемането* започна с млада даскалица, която се домъкна в Делиорманското ми село в един есенен ден. Есенен, есенен, но понякога дори есенните дни са горещи, тук, при нас, и в този ден, мнозина амуджи се препотиха, зърнали малкия пищял на даскалицата.

  Домъкна я синът на кмета Кирчо, макар че ходжата постоянно му разправяше:

  – Кирчо, не го пращай туй улавото в града да учи, че голяма беля ще домъкне на главите ни.

  Зададе се с пуфтене автобусът от завоя, сред облаци от мръсен пушек, каран от Дели Яхя, а половината село се нареди за да види кой ще слезе от него. Спря автобусът и дълго време… нищо. После, по едно време се показа само едно нежно краче.

  Бръснарят припадна, пък и така му се удаваше възможност да надзърне дори под полата, а на ходжата устните му се раздвижиха, четейки силна молитва против нежни крачета и запръскаха слюнка във всички посоки.

  Следващото, което видях, бе една колосана пола на разноцветни квадратчета, а над нея разположенo най-засмяното лице на света и… ох, без малко да забравя – с най-русата коса по тези краища на страната.

  Магазинерът Ристо веднага притича и подаде ръка, с нежна извивка в китката, изричайки под мазния си мустак:

  – Мадам…

  Слезе даскалицата, а на мегдана аз разбрах как ще изглежда светът, когато дните, отредени му, някой ден свършат.

  Дълго време никой не се обади и сякаш… дори двигателят на мръсния автобус бе замрял в този ден..

  – А, тя има и кемане, бе – наруши някой мълчанието, а всички ние се загледахме дали от автобуса няма да слезе и някоя мечка с огромна тока на носа.

  Дядо разправяше, че като бил още малък, с баща си отишли да секат дърва в Лонгоза. Сваляли ги в равното с биволи, защото другите животни не издържали. Та, тогава дошъл един копанарин и ги питал, дали наоколо не са виждали мечка със своето малко. Забъркал малко трици с вино копанаринът и зачакал. Когато нищо не подозиращите животни заспали пияни, копанаринът пристъпил и, както още е пияно малкото, нахлузил тока на носа му.

  То, така… нахлузят ли ти веднъж тока на носа, цял живот ще вървиш след кемането, ще танцуваш и дори ще се правиш, че ти е хубаво, че иначе…

  – Не е кемане, а цигулка – направи се на умен и магазинерът Ристо пред простолюдието, а мустакът му се изви нагоре, сякаш в кресчендо.

  – Че то, не е ли същото? – заби го на момента бръснарят и Ристо реши за по-благоразумно да млъкне, познавайки острия му като бръснач език.

  Тогава, в Делиормана, на селския мегдан за пръв път се докоснах до света, който е оттатък нашия.

  Даскалицата отвори калъфа, който носеше в ръка, изкара кемането, подпря го на брадичката си и проплака с най-тъжните звуци на света, за чието съществуване дори не подозирах.

  Да, аз се родих под звуците на кемането – отпреди него нямам спомени. Всичко е само празнота.

  – Мамито… – не се сдържа и попът – Уж, конски косми, навити на лъка, а така жално вият.

  Да, под звуците на кемането гъските, плуващи в селския гьол, се превърнаха в красиви лебеди, носещи се по Женевското езеро. Магаретата, пасящи на ливадата, изглеждаха като прекрасни газели, навеждащи глави из зелените морави на двореца Белведере. Бодилите дори… Превърнаха се в прекрасни рози, разцъфтели из Версайските дворци.

  После пораснах… Ходих по много места в този грешен свят. Звукът на кемането бе навсякъде с мен. Дори съм сигурен – ако го нямаше, аз нямаше да съм това, което съм днес.

  Наскоро, победен, аз се върнах в моя роден край. В селската кръчма, сред облаци от цигарен дим, седяха няколко старци.

  – Вино – развиках се. – Аз черпя!

  Приседнах на мръсна маса. Знаете ли? Само тя ме е чакала да се завърна след моето детство. Никой друг не ме разпозна. И… кемането…

  – Катина… – обади се и мръсен селяк, полужив, полуумрял вече. – Катина… Я… Надуй кемането, Катина.

  – Трябва да прибера козите – чу се и глас на старица, някъде в дъното.

  – Бе, мамито им и кози – подскочи пияницата. – Те, децата ни… че…

  Отново видях Женева, Белведере и Версай… В селската кръчма. Те са там… разположени на върха на лъка на старицата Катина. Който не вярва, да иде и да провери.

  И вече знам… сигурен съм… Аз ще бъда това, което съм бил, под звуците на кемането.

  Докато някой ден…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Кемане – 1. Остаряло наименование за цигулка. 2. Старинен турски струkен народен инструмент, с различни разновидности, в зависимост от местността и от формата. Срещани други наименования са Кабак, Камане, Иклиг, Рабаб. Коренът на думата е в наименованието на струнен инструмент KEMA (kemane, kemona, kyaman), роднина на понтийските лири, който се използва все по-рядко. В Турция и Иран наричат Кемане европейската цигулка, настроена по необичаен начин „ла-ла-ре-ре“.

  .

• <<
• 1
...
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
...
• 75
• >>