литература
- Писмо от края на света 7
.
Писма 1, 3, 4, 6 – вж. тук, тук, тук, тук.
Писмо седмо
Здравей, сине!
Аз от малък се интересувам откъде съм дошъл на този свят. Може би и ти един ден ще си зададеш този въпрос. Не всички това ги вълнува. Някои хора просто казват: „Аз съм тук. Дай да ям!“.
Аз често си задавам въпроса защо има толкова много разкази за това къде отиваме след смъртта, но почти няма никакви истории за това къде сме били преди да се родим. Струва ми се, че след смъртта отиваме там, където сме били преди да се родим.
Може би, когато човек се роди и дойде на този свят оттам, той получава възможност да живее като смъртен с понятието за край на всичко. Това понятие дава неописуем вкус на живота. Та всеки момент е единствен и неповторим. Той никога няма да се върне. Милиони, милиарди, трилиони такива моменти се навързват в това, което наричаме живот, а после след смъртта ти остава цяла една вечност да си припомняш всеки един от тези моменти.
За мен адът е, когато не си посмял. Не си посмял да кажеш, да отидеш, да помислиш, да направиш, да живееш. Знаеш ли какво е най-честото оправдание на злодеите? – „Аз нямах избор.“
Човек винаги има избор, ако живее истински. Ако се отказваш от избора си, то ти се отказваш и да живееш. Изборът може да е правилен или неправилен, но винаги го има. Човек може да следва душата си, а може да се уплаши да го направи. Това е вечният избор.
Сине, душата ни никога няма да ни поведе към злото. Когато човек убива даже и друг човек, следвайки душата си, то той може да бъде осъден от правосъдието човешко, но няма да бъде осъден от правосъдието Божие. Правосъдието Божие осъжда само тези, които казват: „Аз нямах избор“. Това означава, че те са знаели, че постъпват лошо, но не са пожелали даже да видят възможността да постъпят добре. Били са затворили очите си за душата си. Ако човек постъпи лошо, въпреки душата си, то той после се разкайва силно вътре в себе си. Тогава Божието правосъдие не го съди. Човекът знае, че е имал избор и се е уплашил да избере доброто. Това се нарича съвест. Съвестта води до разкаяние, до искрено разкаяние. Човекът цяла вечност ще се разкайва и след смъртта заради минутната си слабост, но той поне е видял, че е имал избор.
За този, който живее с думите „Аз нямам избор“, няма спасение. Неговата душа не съществува за него, той не живее, а само се движи бездушно и безсъзнателно, подобно на амеба, която реагира на болка, светлина, топлина или храна.Заради душата ни, сине, си струва да изпитваме болка, да сме гладни, да ни е тъмно и студено. Струва си, защото душата е живот вечен и светлина, и топлина, и храна, и безопасност, сама по себе си.
Душата винаги те зове към добро. Да правиш добро на този свят е много трудно, сине. Злото е бързо, злото е силно, злото дава моментална награда, злото е ефективно и доходно като бизнеса. Злото те прави силен и известен в този свят. По това ще го познаеш. Погледни, сине, наоколо. Тези, имената на които звучат отвсякъде, тези, за които всички говорят, тези, които притежават най-големите богатства, те са хората без души, живеещи без избор, във вечен страх от смъртта. Смъртта за тях е истинска, изчезването – реалност, нищото – вечно. А за мен? А за теб?
Аз се страхувам, сине. А какво, ако са прави те – тези без избор? Ако ние идваме от нищото и отиваме в нищото?
Но аз си спомням, сине. Спомням си за моето детство, за моето семейство, което ме заобиколи с любов, грижи и разбиране, даде ми възможност да порасна, да стана Човек. Защо им е било да го правят? Защо просто не са ме оставили на улицата и не са преследвали своите интереси? Та аз съм бил неудобство, делили са с мен жилището си, храната си, дрехи са ми купували, време съм им отнемал. Направили са го, защото са имали избор и са следвали душите си. Друго обяснение нямам. Всеки един от нас се ражда и израства, благодарение на хората с души. Всяко едно добро на този свят, колкото и слабо, бавно и неефективно да е, то е следствие на душите на хората.
Сине, ако няма нищо преди да се родим и няма нищо след като умрем, ако няма душа и няма Бог, то ние трябва да ги измислим, защото утре няма да има и хора.
Днес ние живеем в период на неверие. Хората игнорират душите си, обръщат гръб на Бог. За много от тях тези неща на съществуват. Те нямат избор. Погледни ги. Те трябва да носят определени дрехи, да живеят в определени къщи, да ходят на почивки с определена честота, да имат определено количество пари в банката и за тези цели те трябва да правят нещо отвратително за техните души. Затова те живеят с мисълта, че нямат избор, живеят като роби, като затворници. То е защото душите им са затворени. Затова те пият много, ползват наркотици, извършват безмислени злодеяния, преяждат. Те правят всичко това, за да запълнят празнотата в себе си. Празнотата оставена от нещо, което те самите твърдят, че го няма.
Пожелавам ти, сине, винаги да имаш избор! Избирай, сине, винаги трудните и стръмни пътечки и остави широките и равни пътища за слабите духом.
Ние днес влизаме в криза. Хората се стремят да запазят богатствата си. Купуват злато и имоти с надеждата да остават поне нещичко за стари години. Кризите, сине, са благо. Те идват във време на неверие, за да превърнат богатствата в прах. Кризите са необходими, за да покажат колко временно е всичко земно и колко вечен и неизменен е духът на човек. Аз няма да ти оставям пари или имоти, и без това всичко това ще се обезмисли след година-две. Аз ти оставам душата и вярата си. Те са вечни и неизменни. Дръж се за тях, синко, и ще видиш как след време хората ще обърнат гръб на злото и ще почнат отново да строят истински, полезни неща. Усмивки ще се появят пак на лицата, хората ще заприказват приятелски един с друг и ще престанат да заключват вратите и душите си. Аз знам. Аз израстнах в един такъв свят. Той ще се върне, сине, и всичко ще бъде наред.
Вярвай!
.
Витор Хинов
Индианаполис, САЩ
.
- Жоро Павето и скритите му таланти
Из предстоящия да излезе сборник с разкази на Йордан Стоянов
„Жоро Павето и Пернишкият Риголето“По онова време, някъде средата на седемдесетте години на миналия век, в затвора заедно с моя парков приятел е пребивавал и може би най-екзотичният престъпник на НР България, прословутият нападател и изнасилвач на жени, известен като Жоро Павето*. Като библиотекар Калата имал възможност често да контактува с него. Жоро Павето всъщност се казвал Милчо, бил много любознателен и обичал да комуникират. Глухоням по рождение, той все пак ползвал няколко думи и са провеждали, макар и ограничени, разговори. В началото на Калата му било много трудно да разбере какво иска да каже, защото едвам промучавал по някаква неясна сричка или дума. Владеел само езика на глухонемите. Но с времето са започнали да се разбират доста по-добре и дори да си приказват. Постепенно Жоро му споделил доста неща. В затвора бил назначен като дърводелец, каквато е била професията му и в цивилизацията. Винаги бил много любезен и любознателен, често се отбивал в библиотеката. В началото едвам можел да напише без грешка само името си. С голямо търпение се научил да чете доста по-добре, а не само да срича като първокласник и да пише с по-малко правописни грешки в едно изречение. Винаги имал пари и често го черпел с вафли, локум или други лакомства от затворническата лавка. Постепенно Жоро, благодарен, че библиотекарят му помагал да напредне с четенето и писането, му споделял за някои от тарикатските си трикове, чрез които забогатявал. Необичайно доброто разположение към Павето се дължало особено на факта, че той го подхранвал, бил му доставчик за сладки неща. Така взаимно си помагали един на друг в едно миролюбиво, гастрономическо-културно сътрудничество. Благодарен за вафлените пирове, му запазвал вестник „Футбол“, който Павето много харесвал. Бил голям почитател на футбола и по-конкретно на отбора „Левски“. Понякога му давал и вестник „Стършел“, който Жоро наричал „Сата-рата“ (Сатирата). Постепенно Жоро му споделил как забогатява. В дърводелната имал почти неограничен достъп до чист, 100-градусов индустриален спирт. Измислил си схема за кражба на стратегически ценния за повечето “пансионери” в “Учреждението” продукт – базов алкохол. Изхитрил се да изнася всеки ден чист спирт, който наливал в един маркуч, запушен с коркови тапи от двата му края. Самия маркуч си връзвал на кръста, под панталона. Така успявал да минава на обиска на вратата на дърводелната. Всеки ден изнасял по около 250-300 грама чист спирт. Разреждал го с чешмяна вода, в съотношение 60% вода и 40% спирт, и плячката скачала на над половин литър, за радост на съкилийците му, неустоими почитатели на твърдия алкохол. Жоро го продавал на мераклиите на твърда, фиксирана цена, по два лева за малко шотче, както им казват днес на „старобългарски“ език. За онова време, когато една бутилка водка “Столичная” струваше 1,73 лв., два лева са били много пари. Търсенето на ценния дефицитен продукт вдигал цената му до безумие. Но и гафът не закъснял. Един ден, точно на ежедневния, рутинен ръчен обиск, при излизане от дърводелната, проверяващият го надзирател го потупал по-силно по кръста и едната от тапите на маркуча, пълен със спирт, се отпушила. Алкохолът изтекъл в гащите на Павето, все едно се е напикал. Размирисало пред надзирателите, но вместо на урина, на чист спирт. Оттогава контрабандата на чист спирт секнала, а контрабандиста пратили на самотни размисли и страсти в карцера за една седмица. Докато измисли следващата схема, парите на Жоро Павето секнали. Разказал как в началото, след като го арестували, дълго време се инатял и отказвал да признае за деянията си. Следствието се забавило и от затрудненията по комуникирането с него, защото се е водел легално за глухоням по рождение. Той имал някакъв, макар и много слаб слух, но се правел на напълно глух и уж не разбирал следователите. Те извадили голям късмет, защото не тяхното умение в разпитите, а футболната запалянковщина на Жоро им помогнала повече. Павето бил пристрастен левскар. Случило се така, че през месец ноември 1968 г. предстояло голямото дерби, футболен мач между “Левски” и ЦСКА. Изключителният футболен запалянко Жоро се размекнал и чрез преводача на езика на глухонемите, предложил на следователите следната сделка: Пълни самопризнания, срещу гледане на един футболен мач на живо, на стадиона. Обещал им, че ако го пуснат да изгледа дерби срещата на живо на националния стадион “Васил Левски“, веднага след мача ще направи пълни самопризнания. Предложение, достойно по дързостта си за холивудски филм с Пол Нюман и Роберт Редфорд. Да не забравяме за кое време става дума – 1968 година. Когато беше пълно мъртвило и тотален тупик на всякакви човешки права. Много е странен и останал напълно неизвестен фактът, че следователите се съгласили. Явно заради голямата публичност на случая, ръчкани от началствата, следователите са бързали да приключат успешно следствието. След колебания, координиране и допитване до най-висши инстанции, до тогавашния министър на вътрешните работи ген. А. Солаков, който откликнал положително, от следователския екип използвали ситуацията и се съгласили с тази крайно необичайна за тогавашните мрачни години сделка. Само двама-трима човека, самият Жоро Павето и по някаква случайност и хроникьорът на този скромен разказ знаем за този полукомичен случай. Той става известен след десетилетия, в момента, в който и вие ще прочетете тези редове. Завели Павето, разбира се плътно придружен и заобиколен от трима мастити милиционери, за да изгледа дербито на живо. Така престъпникът с много гъвкав ум, нашият криминален герой Жоро Павето, си уредил предварителен промоционален бонус, преди да посети „Учреждението“. Най-възторжено успял да изгледа на живо на стадиона голямото дерби. Милиционерите се смилили и дори му купили пакетче семки, за да му е пълна идилията. Което за ония мракобесни времена си е мега прецедент. На всичкото отгоре страстният запалянко извадил и абсолютен, до уникалност късмет. “Левски” направо смазал ЦСКА със 7:2! Видял е на живо как незабравимият и непрежалимият ни Георги Аспарухов – Гунди (точно тогава съм служил в полка на Гунди, в поделение 50130, където самият той е бил войник, десет години преди мен!) лично е вкарал цели три гола на ЦСКА. Мачът се е състоял на 17 ноември 1968 г. на стадион “Васил Левски“, пред 55 хиляди зрители, между които и люпещият сладко семки, заловеният престъпник и бъдещ квартирант на “Учреждението” Жоро Павето! Кой знае за този факт днес? Ако се абстрахираме от тежките престъпления, които е извършил, можем да го похвалим за неговия брилянтен и оригинален усет към сделки с правосъдието. Павето е видял на живо девет гола. Ако съдим по броя на головете, които “Левски“ е вкарал на ЦСКА, чисто статистически погледнато, правосъдието му е дало средно малко под три години на всеки вкаран от “Левски” гол – общо 20 години пансион. След мача запаления левскар достойно и джентълменски удържал да думата си. Направил пълни самопризнания за всичките си, общо 6 нападения и насилвания, но не признал за убийството, в което са го обвинявали. Което е напълно вероятно и възможно и да не е извършил. Защото, както вече споменах, следователите се опитали да му лепнат всички подобни престъпления, извършени за последните две години в София и околностите. Няма физически или теоретически логичен възможен начин всичките да са извършени само от един човек. И цели две години в голяма София да е безчинствал само един-единствен престъпник изнасилвач! Въпреки това са го удостоили с традиционните за онези години, дежурни 20 години. Въобще, по онова весело време, правосъдието никак не са си поплювали, били са доста щедри на раздаването на годините. А и на смъртни присъди никак не са се скъпели.
Милчо Миланов – Жоро Павето е излежал точно 13 години и 8 месеца от двадесетгодишната си присъда. През 1982 г. е бил освободен за примерно поведение, по преценка на ръководството, затова, че напълно се е самопревъзпитал. Днес би трябвало да е на около 77 лазарника.
В разказа „Затворническият фестивал на свободните изкуства“ в настоящия сборник отново главен герой е Жоро Павето. Той се оказва един неизчерпаем иноватор и изобретател на разни трикове и начини да подобри финансовия си статут и личния си комфорт.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Б.а.: Жоро Павето – или по-точно Милчо Миланов е роден през 1948 г. в село Ракита, Плевенски окръг. Работел е в София, като дърводелец в “Тих труд” – предприятие, специализирано за глухонеми. За повече от една година Жоро Павето, с бушуващи хормони, обиден, озлобен и отчаян от това, че не може да си намери приятелка, спорадично на няколко пъти вечер е проследявал жени по тъмните улички на крайните софийски квартали и им е посягал престъпно. Понеже не са го заловили веднага, всички неразкрити престъпления на сексуална база, опити за изнасилване, преследване на жени и момичета в период за около две години са били приписани по време на процеса на Жоро Павето. Хванали са го на място през февруари 1968 г. Осъден е на закрит за публика процес на 20 години, за едно непризнато от него убийство и 6 изнасилвания, за които си е признал. Влязъл е в затвора през 1969 г., почти 5 години преди Калоян, и е излязъл дълго време след него, някъде през 1982 г. Близо 14 години на държавна издръжка…
.
- Съжителите
.
Много хора минават, поглеждат, но не смеят да ме питат. Казах само на малката ми дъщеря и на една приятелка, която преди да забие за Германско, минава да изпием по чаша вино. Та сега ще кажа и на всички други… с риск да ме вземат за наивник.
Къщата я купих в едно селце преди 6 години и оттогава съм се надявал лястовици да си направят гнездо под стряхата.
Аз бях от щастливите деца, които имаха селце, а също така и от най-щастливите, които имаха чудесни баба и дядо. Израствах, усещайки конфронтацията на мъжката и женската енергия, чрез които дядо ми ме учеше да псувам, а баба ми ме обличаше в светли дрешки и ме водеше всяка неделя на черква (сега се казва църква). Ако не сте виждали или сте забравили усмихнатите физиономии на истинските хора, ще се опитам да ви подсетя. Сега всички полека-лека станахме търговци и се усмихваме, за да изглеждаме добре.
А някога не беше така. Някога усмивките идваха само, когато радостта навлезеше в сърцата на хората. Баба ми и дядо ми бяха винаги изпълнени с радост и това по някакъв начин ми го предадоха и на мен, та чак в гимназията си наложих да прикривам радостта от живота. Защото е нетипично всички да са сериозни, а аз съм се хилнал като пъпеш сред дини.
Та, радостта от живота ми я придаваха тихичко, тайничко и с постоянство.
– О, виждаш ли тази пчеличка? Тя събира с кошничка медец, за да има за малките пчелички. Виждаш ли щъркела отсреща…? Сега той търси храна, за да нахрани малките щъркелчета…
Но най-много се радваха на лястовиците. Тогава в нашето селце се казваха „лястовички”. Къщата ни беше на повече от 200 години и два пъти беше горяла, последния път при руско-турската война. Лястовиците по някакъв начин знаеха това, не искаха да рискуват и си правеха гнезда не под стряхата, а в дама, където нощуваха овцете, козите, кокошките, пуйките и патките. Някога във всяка къща ги имаше тези животни, барабар с кочина за прасенце, а в много къщи се гледаха и крави. Та, баба ми или дядо ми ме вземаха на ръце и влизахме, да ми покажат гнездото с малките лястовици. Родителите на малките бяха спокойни и знаеха, че нищо лошо няма да им се случи, но за всеки случай ни наблюдаваха, кръжейки около нас. Тогава баба ми казваше:
– Запомни, лястовиците си правят гнездата само при добри хора. Никога не избират да живеят при лоши хора. И никога, ама никога не трябва да им се развалят гнездата, защото това е грехота.
Трябваше да минат няколко години, за да разбера и осмисля думата „грехота”.
Най ми беше хубаво, когато сутрин, като се събуждах, се озовавах в един шарен и многообразен свят, изпълнен с всякакви звуци – от тихото шепнене на баба ми, която ми правеше мекици, до празничното цвърчене на врабците и тук-таме се чуваше веселият писък и на лястовиците.
Та сега всяка година, като стане 22 март, все поглеждам към небето или се ослушвам да чуя онзи радостен писък. Тази година беше различна. Стана 22-ри, 23-ти… и започнах да си мисля, че може нещо да се е случило. Я болест, я буря… Та това са 11 000 км! И изведнъж на 26-ти ги чух. В следващия момент и ги видях.
Цвърчаха радостно на техния език, че най-после са пристигнали. Сигурно ужасно изморени, но това, че бяха пристигнали, им даваше сили и радост. Май никой, освен мен, не ги забеляза.
Но и те ме забелязаха, че ги гледам. Направиха няколко кръгчета и ме наблюдаваха. А аз, както бях тръгнал с някакъв лезгар да садя нещо, го хвърлих на тревата и влязох в старата къща, която използвам за склад, и започнах да тършувам. След 5 минути намерих това, което търсех – една бака с бял фасаген и валяк с дълга дръжка. Започнах да боядисвам фасадата на по-новата пристройка, защото лястовиците обичат белия цвят. Боядисах половината стена и на другия ден повторих, но те нямаха никакъв интерес и така си стои стената оттогава – боядисана на половина.
Помислих си, че и тази година няма да искат да съжителстваме, но стана нещо интересно. Преди двадесетина дни видях една двойка, която започна да ме навестява. Даже няколко пъти, като влизах в стаята, ги виждах вътре, кацнали на корниза. Явно бяха ги изгонили отнякъде и си търсеха друго място. Наблюдаваха ме! Искаха вътре, а не вън, но нямаше как там, защото заключвам вратата.
Зачудих се и реших! Счупих едно малко прозорче на старата къща, така че да могат да влизат и излизат, когато поискат. Важното е да си отгледат тази година рожбите, а догодина ще му мисля.
Те ме разбраха и започнаха. Стотици полети – и всеки път носеха в малките си човчици я капчица кал, я сламка… А когато са много изморени от полетите и топлината, кацат на един кабел и започват да пеят! Ей това ми се искаше да се случи. Сядам на стол и ги гледам и слушам. Дошли са от 11 000 километра, не в самолет, а носени само от техните малки крилца. Дошли са да ми гостуват и това много ме радва. Те са най-милите ми гости. Обичам ги и те явно го усещат, защото когато минавам на по-малко от метър от тях, те остават и не се страхуват.
Може би тука трябва да завърша,но ще кажа няколко думи, за два случая, на които съм свидетел.Преди години ходехме да играем често тенис на корт в един близък до Търново градец, защото в Търново нямаше кортове. Някакви хора купиха кортовете и направиха едно хотелче до тях с басейн и със заведение. Лястовиците си бяха набелязали стряхата на хотела и започнаха да си правят 6-7 гнезда. И изведнъж, както играехме, поглеждам – и какво да видя? Единият от собствениците, як българин, висок почти 2 метра и тежащ 150 килограма, истински Боримечков, хванал една сопа и разваля лястовичите гнезда. Не обърнах никакво внимание на топката, която летеше към мен, и тръгнах на секундата към него. Когато бях на 5 метра извиках, не помня защо толкова ядосано:
– Спри се! Не знаеш какво си навличаш!
Той се зачуди за миг какво да ме прави, зашото толкова сила имаше в този човек, че можеше трима като мене да ги пусне в месомелачка. Но моите наблюдения ми показваха, че е добродушко, както повечето едри хора. Оставаше да се разбере дали ще се спре, или ще прави това, което иска в своя имот. Е, спря се! Остави сопата настрана, но беше развалил вече половината гнезда. Това бяха единствените думи, които му казах. След 4 месеца, беше краят на есента, чух зловещ слух, който се оказа верен. Той бил в болницата и, след една среща с жена си, се хвърлил от втория етаж, и умрял! Хора са падали от 9 етажа и са оживявали, а той от втория етаж! Отдавам го на голямото му тегло, не на това, че лястовичите гнезда и те бяха на втория етаж, но знае ли човек?
И още един случай, с риск да ви омръзна.
Тръгнахме с жената за море и си мислехме, че някъде по път ще хапнем. Стигнахме едни крайпътни заведения, някъде при разклона за Шивачево. Влязохме, а на вратата лястовици си бяха направили гнездо. Хората, ако се повдигнат с ръка, могат да го пипнат. Вътре хора, хора… пълно с народ. Решихме, че ще се чака, и затова продължихме. Знаех още едно заведение, което беше на около 40 км от морето. Стигнахме го и спряхме, но гледам на паркинга, освен нашата кола, друга няма. Влизайки вътре, видях белезите, оставени от развалените лястовичи гнезда. Имаше едно младо и мило мимиче, което попитах защо са развалили гнездата.
– Собственикът ги развали, за да е чисто!
– Кажете му, че голяма глупост е направил! Затова нямате никакви клиенти! И лястовиците ги няма, но и хората ги няма!
Та, много хора не смеят да ме попитат защо стената ми е боядисана наполовина и защо прозорчето на старата ми къща е счупено. Сега вече се досещат.
Лястовиците са благословение и проклятие!
От нас зависи, изборът си е наш!
.
Симеон Коев
.
- Звездна тишина
.
Когато в сънища среднощни плувам,
съзирам – само за момент –
момичета, които нявга не целунах
и горди кораби,
отплавали без мен…За миг се виждам във събития могъщи –
с илюзия да променя света….
А всъщност, съм си мигал вкъщи,
докато други
са си леели кръвта.Не грабнах меч. Не следвах дръзко знаме.
Дори един подлец
не вразумих с юмрук…
А пък светът край мен е бъкан със измами.
И любовта към ближния
изглежда празен звук.Добър съм може би…
Но в много добрини ме няма.
И моят стих се губи сред алчност и война.Остава само
мойта болка глухоняма –
когато се събудя в звездна тишина.Георги Константинов
юни, 2024 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Из предстояща да излезе стихосбирка на автора „Несгъваем човек“.
Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук..
- Поетика на катарзиса. Нова книга на Васил Славов
.
Излезе от печат новият поетичен сборник на нашия сънародник в САЩ Васил Славов „АХАВ“ (изд. „Факел“, 2024). Рисунката на корицата, както и рисунките вътре в книгата, са на Станислав Памукчиев. „АХАВ“ може да се намери в книжарниците на „Хеликон“, „Български книжици“ и „Сиела“.
.
Васил Славов. Снимка: Личен архив Ето какво пише за автора, неговата поезия и за „Ахав“ Румен Леонидов:
Васил Славов е градски поет, поет без родeн край, но пък с родна столица. Не е дишал пейзажите на крайните квартали, не се е вслушвал в махленските им разправии, опознавал е света около себе си в зелените пелени на Витоша, губел се е в сънищата на млечните й мъгли. Но не само по своя произход поезията на Славов е различима, а най-вече заради интелектуалната й свръхчувствителност и болезнена разсъдъчност. В нея има сподавена недоизказаност и същевременно остро навлизане във вечните теми, в тайнствата на словесата, във видимата им и невидима материалност.
Поетиката на Славов е поетика на катарзиса, на пречистването на съвестта, на обновеното доверие към живота, на превъзходството на вътрешния свят пред външния. Това е изкуството на изпитанията: да не се поддадеш на мрачните предчувствия, искащи да те превърнат в „Звяр“, да не се озовеш в „Следверие“-то, където хленчат бедните духом, да си част от състраданието на мислещото човечество. В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“. Тук биваме облъхнати от светлоструйна драматична изповедност, от изобилието на словоцветието, застиваме в размисъл пред гибелната съдбовност на безподобната му лирика. И в тази книга авторът е строг към обострената си чувствителност, и както винаги, много прецизен към всяка промисъл. Васил премина през дългия, кръстов път на приношението и опрощението, за да застане до най-надарените поети на своето поколение, но с неподражаем силует, с различен, магнетичен профил и с респектираща модерна душевност. Той осъзнава това. За нас остава да проумеем поетическото му познание. И да се доверим на смисъла и надсмислите на мъжествената му поезия.
.
.
А ето и някои от творбите, поместени в сборника:
.
ХРАМ
С червено в окото
слънцето реже.
Змията с качулката – под камъка скрита.
На кактуса свещникът
кади в маранята.
Стъпка да мине – пали кибрита.Напукани хълмове
търсят водата,
вятърът вие в скалите вкован.
Запалена птица
губи небето
и пада в праха пред белия храм.Храмът варосан,
светен преди време,
капакът му златен в зноя стърчи.
В стомаха му кух –
амвон и пътека,
Свещеникът – в сянка, с бодливи очи.Пее стопанинът.
армадило приглася,
метроном кататонен ритъма мери.
Вярващите тук са,
охранени, потни,
скупчени кротко пред кованите двери.Посреща ги той,
гласът му замахва,
до дъно,
докрай греха ще накаже
и познали тогава
на Господ словата
ще поемат овчиците Нощната стража.Хвърля свещеникът
сухи думи на кладата,
алена тога огънят слага,
кучите зъби
върха си показват.
Примките вече възлите стягат.Змията нахлузва
качулката тежка
и съска в небето – живота изпраща.
А в храма за сеч
вие тълпата.
Нагоре пълзи тризъбец под плаща.Паството вие,
изпуснало дирята.
Разпнато в пламъци, за прошка врещи.
А в отвъдното Бог
гледа с усмивка,
махва с презрение и запушва уши..
ПЪТ
„I dont know where I am and I dont reckon I know the way back to where I want to go, he thought. But at least the boat has stopped long enough to give me a chance to turn it around.“
William Faulkner
До гущера – камък,
отгоре – мъток,
небцето проскърцва като на кладенец връвите,
пътеката – ситна и в ситност плете
на клека разбунен косите и кървите.Привечер ли падна или падна небето –
червено, догризано като отровната ябълка;
отдавна изсъхна сълзата на пътника,
човешката пот,
на бизончето вадата.Бодили бесуват и вият кълбото,
а то остри нокът, профучава към хребета,
отдето се виждат живота отминал,
двуколката стара,
на тревищата чергата.Мъжът удря огън и огънят тръгва,
нагоре фучи, лесносухо паливото.
Мъжът от години като самецa мълчи,
ще стигне си мисли,
но… отмина му силата.И върви и се спъва, и веят се дрипите –
знамената прохулни, дето вятъра гъне,
голо е тялото, ребрата – четат се,
тръгва, залита…
крак в крак ще препъне.Да се връща – къде ли? Да полита – оловно е!
А си спомня как страшно изхлузи се стремето –
още миг, още ден, ще свие коляно…
ще приседне под облака,
ще продъхне до времето.Пред очите му прах, русло на пътека,
тънкостеблена тя – сякаш изтъркала дирята –
проплъзнала суха като змията под съчките,
клъвнала стръвно
на преболяното сивото.И догонва мигът мига по-предишен,
драска остро в очите – далечна светкавица –
а мъжът е забравил на мечтата подслона,
споменът губи следа… гони дъх,
колебае се.Къде ли отиде и тази спътница сянката,
която го следваше като мършаво куче
и му хапеше глезена щом без време заспиваше,
и на вярност, на ярост
и на кръв го научи.И не знае мъжът къде е земята,
която – жива ли, мъртва ли – остави зад хребета
и се сливат в едно хоризонтите паднали,
дорастват в кора –
издължава се белегът.И проравя човекът червената сгур,
крехкомека овън, с ядна лава в сърцето
и се чуди на вятъра как пренесе безмълвие,
без око да слепи,
без да скърши нозете.Горе… пладнето сякаш пак догаря на кладата.
Петното му жълто на златица прилича.
Далеко – животно прописка от болка
и просветна от кръв
зъбът на лисицата.А той гали камъка, а камъкът – рони се.
Планината се свърши и предвечният спомен
ще поеме нататък, колко още остана,
чаша вино и жито,
а за мъртвите – помен.Каквото било е, пак такова ще бъде,
където бе белег – ще са рани по китките.
Друмища някакви, морави залези…
онзи бесен контур,
дето все бодеше зениците.И пак в себе си тичаш… Преплита се времето.
Идва и краят на небето догалено,
ще просвирят ребрата –
арфови струни
и всичко ще е толкова ярко и алено…И ще седне мъжът сам в червената пръст,
забравил за Юдите, за душите им низки,
за надежда, за детство, за хвърлени думи…
за огледалата в небето,
огледално опръскани.И ще вдигне ухо, за да чуе безмълвие,
и ще хвърли око – за да срещне безвидното.
Пък каквото покажат денят и нощта –
срещна хора, обича ги;
още помни ги, милите.Гущерът стърже. Удря пороят.
Заветно до дивост…
Тежко, кърваво плато.
А мъжът, сам на лодката, вдига греблото
и отплува към полета на библейското ято..
.
ИЗБОР
Избрах да бъда ням… И бях.
Далеч – зад другата вода –
на двора си с тревите си мълчах,
докосвах струните на паметта.Защо не вдигнах тежкото копито,
защо не блъснах старото небе?
Защо запазих думите, езика…
стиха, на който строфите плете.Застанал днес пред залезната къща,
си спомням дългия, прогнилен път.
Как все отивах си и се завръщах
без стъпки в стъпките да спрат.Така бе писано… Това е всичко.
Остана драската на някаква тъга
по тези тихи, съкровени притчи,
които не успях да пренеса.СЕГА, КОГАТО ЕСЕНТА ДОЙДЕ
Сега, когато есента дойде
и тихо от сълзите ти дъжди,
смирен, падни на колене –
благодари за миналите дни;затова, че бе обичан и обича,
че някой в пътя ти се спря,
за залеза и за едно обричане,
което даде и което отстоя,за тези, стъпвали пред теб,
които те направиха по-силен
и пред които даде свят обет,
и се опита, а оттук – да видим,за твоите приятели – до края,
светци и синове на богове,
които пратиха писма от рая,
загубени из други светове;за тази твоя дива планина,
с която все се гледахте в очите
и образът и нивга не изтля,
където и да падаха звездите ти.Сега, когато есента дойде
и тихо от сълзите ти дъжди,
готов за път към нови светове,
на този свят с любов благодари..
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Син е на писателя Атанас Славов. Завършил е „Английска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Живее в Питсбърг, Пенсилвания. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания в САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), „Звяр“ (2014), „Следверие“ (2017), „Ням“ (2021), „Ахав“ (2024); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Книгата му „Звяр“ е отличена със съпътстваща награда в националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2016), а „Следверие“ – с националната награда за поезия „Дамян Дамянов“(2018); има и други награди. Негови творби са част от сборниците с разкази и стихове на български автори от различни страни „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата“ (2022).
.
- Писмо от края на света 6
.
Писма 1, 3, 4 – вж. тук, тук, тук.
Днес, сине, искам да ти поговоря за Бог. Хич не ми е лесно това. Аз, сине, съм роден и израснал в страна, която искаше да строи комунизма. Комунизмът е такова устройство на обществото, където…
Ето, написах го и дълбоко се замислих. Не искам да повтарям стари фрази и лозунги. Ние с теб сме дядо и внук и между нас всичко трябва да е честно. Комунизмът за някои беше вяра. Такива бяха твоите прапрадядо, прадядо и така възпитаха и мен. Те вярваха, че хората могат да живеят без да се мамят и използват, без да се ограбват и бият, да живеят в справедливост, която е добра за всички, да живеят един за друг, а не един въпреки друг.
Комунизмът е вяра. Поне за славяните това е така. Ние, славяните, не можем без вяра. Достоевски е казал: „Човек без вяра е двукрако говедо“. Никой човек не може без да вярва да запази човешкото в себе си.
Комунизмът беше вяра – и като всяка една друга вяра той се бореше с всички други вери за право да притежава Истината. Затова аз израстнах атеист – невярващ в Бог. Аз вярвах в доброто и справедливостта, вярвах в любовта и приятелството, но аз не вярвах в Бог, а в Човек, което е на практика едно и също, защото Бог е в човека и Човекът е в Бог. Човекът, в който вярвах, беше човек на науката и техниката. Чрез познанието той овладяваше света и го подчиняваше на своята воля, караше го да му служи. Човек, както винаги през милионите години от своята история, искаше да достигне Бог, но допусна грешка. Вместо да издига себе си и да остави Бог на мира, той започна с това, че „свали“ Бог на земята и го „унищожи“.
Аз съм доктор – човек на знанието. Израстнах с мисълта, че е смешно модерен човек, човек на науката да вярва в Бог. Днес знам, че модерният човек е човек на дявола, а човекът на науката е човек на Бог. Каквото и да изучаваме, сине, ако го учим достатъчно задълбочено, ние ще усетим духа на Създателя в него. Всяко нещо на този свят е построено на принципа на любовта. Да, да, повярвай ми. Даже и в човешкият бъбрек има огромна Любов. Просто трябва да изучиш всички тъкани, съдове, нерви, клетки, молекули, атоми, йони, протони и неутрони и да си представиш как всичко това работи заедно, за да очиства човешката кръв, за да ти стане ясно, че в основата на бъбрека е Любовта. Ти можеш да изучиш всичко за бъбрека, но пак ще остане непознато и то ще бъде много повече от изученото. Вярата, сине, ни дава криле, с които можем да прехвръкнем над морето от неизвестните неща, от нещата, които ние не знаем и не можем да си обясним, и да достигнем другия бряг. Там, на чудесен, тих слънчев бряг седи Бог, който за мен прилича на моя татко – твоят прадядо Васил. Той дялка една дървена клонка с джобното си ножче, а морският бриз си играе с косата му. Той вдига очи, вижда ме, усмихва се и ме прегръща. После сядаме заедно на пясъка. Той продължава да дялка, аз му разказвам за себе си, за баба ти, за майка ти и леля ти, за теб и е толкова спокойно и хубаво….
Вярвай, Сине! Бъди Човек!
.
Виктор Хинов
.
- Втори Фестивал на българската художествена литература в Хамбург
.
BULGARISCHER FRAUEN- UND
FAMILIEN-CLUB HAMBURG (BFFCH) e.V.КУЛТУРНО ДРУЖЕСТВО
„КЛУБ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖЕНИ И СЕМЕЙСТВА В ХАМБУРГ“ е.V.ОРГАНИЗИРА
.
ВТОРИ ФЕСТИВАЛ
на българската художествена литература в Хамбург
.
13.07.2024 г.
от 14.30 часа
CAFE CHARADE WINTERHUDE
Dorotheenstraße 174
22299 Hamburg
с подкрепата на български автори,
Изпълнителната агенция на българите в чужбина
и Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина.
Приемаме заявки за участие на интересуващи се автори,
читатели, актьори и обичащи художествено слово
ДО 30 ЮНИ 2024 г. на [email protected]
Фестивалът е на български език.
Летен Хамбург Ви очаква.
ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОГРАМА
Ще бъдат представени:
наградените автори в издание ‘2024
на Ежегодния литературен конкурс за авторско художествено майсторство
на българите в Хамбург;издадени и предоставени книги от:
• автори: проф. Златимир Коларов (България), Василен Васевски, Снежана Галчева и Калина Томова (САЩ), Михаил Михайлов (Танзания), Мария Стайкова и Виктория Забуковец (Австралия), Таня Иванова, Андрей Андреев, Мария Шандуркова, Нина Тошич, Росица Копукова, издадени в България и други.
• издателство „Anthea“ (Берлин): автори Георги Бърдаров, Анджела Димчева, Детлев Щайн и други.
Ще бъдат изложени още художествена литература и списания
на немски, испански, английски и други езици, на различни издателства.Четения. Творчески обсъждания. Подаръци.
Размяна на литература.
Участието във Фестивала е безплатно.
Благодарим на авторите, че много от тях предоставиха безвъзмездно свои издадени произведения на български език по емейл или книги, които ще разгледаме, и че предоставиха наградни материали за Фестивала. Благодарим много на Изпълнителната агенция на българите в чужбина и на Конфедерацията на българските културни организации дейни в чужбина, че подкрепиха с книги и наградни материали Фестивала, българската литература и българите в Хамбург.
Средства за пребиваване на авторите в Хамбург за съжаление не можем за осигурим. За помощ при осигуряване на квартира и да се чувствате добре в Хамбург Ви каним в топла приятелска атмосфера.
ЖЕЛАЕМ ВИ ПРИЯТНИ ЧАСОВЕ С ИНТЕРЕСНО ЧЕТИВО,
ВДЪХНОВЕНИЕ И ОБИЧ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК!.
ВFFCH e.V.
Група „Литература“ОРГАНИЗАТОР НА ФЕСТИВАЛА
Д-р Емилия Юкер
mредседател.
- Тъжното перчемче на върбата
.
Където бедността провлича крак,
печатите й никнат като гъби.
По двора, по разсъхнатия праг –
бледнее всичко някак и се губи.Каква ти радост, щом се шири страх
за днеска и за утре, и за после.
Да си го кажем, даже да е грях:
кошмар си е, щом нямането гост е.И ето го в мизерния си двор
човечецът със сгърбеното конче.
Върбицата посечена от гръм
със сетни сили вейнала перчемче.Прането на провисналия тел
опира във проскубаните храсти.
Мизерно-мулти.
Мулти-милионер.
Ей, време е света ни да порасне….
Людмила Билярска
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Още от същата авторка –
вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук..
- Връчване в София на награди от „Изящното перо“ – 2024
.
Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина и Салон за българска култура и духовност – Чикаго организират официално връчване на грамотите и наградите на лауерати от литературния конкурс „Изящното перо“ – 2024.
Ще бъде представен и сборника с интервюта и рецензии на Снежана Галчева „Отразена светлина“.
Модератор на събитието, което ще се състои в София на 22 юни 2024 г., събота, от 16 часа местно време, е Димитър Христов. Мястото е НДК (пл. „България“ 1), Литературен клуб „Перото“.
.
- Писмо от края на света
.
Здравей, сине,
Тази идея да ти пиша писмо е от прапрадядо ти Йордан. Той като стана на седемдесет години реши, че ще е хубаво да напише нещичко на своите наследници – нас. Ти си ми първият внук. Пръв си не само по това. Ти си пръв – роден в Америка. Даже не зная дали ще можеш да говориш на български, когато пораснеш. Дали ще можеш да четеш и пишеш на кирилица, за да можеш да ми прочетеш писмото. Разбира се компютърът може да ти го преведе, но компютърният превод е като изкуствения интелект – пълният костюм на голия цар. Дали и тази приказка ще знаеш, сине? Ако съм жив, ще се опитам да ти я разкажа.
А сега да започна. Знаеш ли, сине, защо ми се струва, че е добре да ти пиша директно и точно сега, когато си още на два месеца? То е, защото на моите години човек научава някои и други неща. Едно от нещата, които научих е, че човешката памет е много странно нещо. Тя се различава от компютърната памет по същия начин, по който компютърните програми, които се продават под името искустевен интелект, се отличават от човешкото мислене. Ако компютърната памет сляпо запаметява всичко поставено в нея и ни го подава след години абсолютно непроменено, точно както го е запаметила, човешката памет живее много по-интересен и разнообразен живот. Тя запаметява някои неща и напълно игнорира други, които се случват с нея и пред нея. По неведоми пътища и поради неведоми причини, паметта ни запаметява само отделни кадри от филма, наречен живот. В главата ни тези отделни снимки веднага започват да се трансформират и подреждат по най-своеобразен начин и след години подадената на съзнанието памет може съществено да се различава от тази, която оригинално е записана. Тя понякога може да е напълно противоположна на станалите събития. Работата е там, че хората често си измислят памет. Ето ти например, сине, надявам се, че знаеш за науката История. Тази наука твърди, че тя представя обективно миналото на човечеството. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. От Историята знаем за Троянската война. Историята е научила за тази война от произведението „Илиада“ на древния писател Омир. Според историята, която преподават в училище, Троянската война е станала заради приказно хубава жена и завършила с пълна победа на Елините над Троянците. Ако учиш история в Университета, ще разбереш, че и троянците са били елини и са вярвали в същите богове, и че най-вероятно войната е била грабителска, водена за богатствата на Троя и гоподстващата й роля в търговията на древния свят. Колкото повече учиш история, толкова повече разбираш, че тя е като лука – обвита в слой след слой най-различни истории, които отразяват мнението на този или онзи човек. Част от хората, които си дават мнението за дадено събитие, са негови съвременници, но най-често историите се създават от хора, живели много години след като събитието вече се е случило, и които просто преразказват така, както на тях им харесва, историите на тези преди тях.
Ето ти, например, си вече голям и си чул безброй истории от безброй хора. Някои истории си прочел, други са ти разказани, трети – показани на екран или каквото ползвате там в бъдещето, за да гледате картинки. Зад всяка една история стои човек, който я разказва така, както на него му е приятно и полезно. Ние, хората, сме разказвачи. Ние нямаме памет, но имаме истории.
И така, сине. Ето и аз искам да ти разкажа история за днес. След време аз може да променя тази история и, ако ме питаш, да ти разкажа нещо съвсем различно. Това, което ти разказжам днес, е това, което ми прави най-голямо впечатление от околния свят; това, което ме тревожи; това, което ме боли; това, което ме радва, моите надежди и терзания. Нека аз бъда твоите очи за днешния свят, в който ти идваш.
Ти, сине, идваш днес в един неспокоен свят. Всичко, в което вярвахме като деца и младежи, се разсипа на пух и прах. Всичко се оказа лъжа и измама. Даже и самата лъжа се оказа лъжа, само че още по-голяма. Някои лъжи станаха истини, за да бъдат после низвергнати пак в лъжи. Както виждаш, сине, много сме уплашени и объркани днес, през месец юни 2024 година.
Ние сме в необявена война, за която се плаща включително и с парите на международния фонд за мир. Ето пример за лъжа. Фондът за мир трябва да плаща за мир, а не за оръжие. Излиза, че когато сме събирали пари в този фонд, сме подготвяли вопйна, а не мир. Чудя се дали, за да има мир, не трябва да се разпилеят фондовете от всякакъв сорт и вид, за да няма големи чували с пари, с които да се купуват после патрони, снаряди, бомби и какви ли не средства за мир, както го разбират днес някои хора.
А войната, която водим, е необявена, защото официално не сме във война, назависимо че по бойните полета има наши машини, управлявани от наши войници, с помощта на наши сателити в космоса. Всеки ден стотици американци вдигат в небето хиляди дронове, работят с хиляди сателити и пращат милиони бомби, които убиват стотици хиляди хора, но ние – Америка не сме във война. Разбира се, че е лъжа, синко, но безбройно много хора тук вярват в тази лъжа, защото така е по-спокойно.
Мисля си, синко, как стигнахме дотук. Знаеш ли, това не е първият път, когато нещата са стигали до тази точка в живота ми. Първият път беше през 1990 година, когато завършвах медицина в Софийската Медицинска академия. Аз, сине, имах спокойно и весело детство, което ти пожелавам и на теб. Учех в хубави, светли училища, ходех всяко лято на море и всяка зима на планина на почивка. Можех да плувам, да карам ски, да карам колело, да пускам хвърчило и да забивам джобно ножче в дърво. Имах и весели приятели. Беше чудесно детство. 1990-та обаче всичко промени. Юношеските ми години минаха с усещането, че ще има промяна. Прекалено много станаха кражбите в администрациятя, прекалено много станаха лъжите, несправедливостите се множаха и ние, младите хора, се възмущавахме и искахме по-добър и справедлив свят. Вместо това настъпи разруха. Намаляха храните, тока взеха да го изключват, транспортът не работеше и тълпи побеснели активисти се биеха безскрупулно за власт. Това продължи около десетина години, много активисти бяха убити, след което нещата се стабилизираха. Мен по това време вече ме нямаше в България. Аз емигрирах в Америка и строях живота си тук. Тогава животът в Америка беше спокоен, подреден, безопасен и до голяма степен справедлив. Това ни помогна с баба ти да живеем в хубава, голяма и светла къща, да отгледаме майка ти и леля ти и да ги изучим да станат докторка и инженерка.
Последните десет години, обаче, започна да се натрупва едно мрачно предчувствие. Едно усещане, че богатите са прекалено и несправедливо богати и се ползват незаслужено с облаги в обществото, а бедните са несправедливо бедни и обществото ги натиска още повече надолу в тяхната бедност. Едно предчуствие за назряваща промяна.
Този път промяната дойде с епидемията на ковид, за който и до днес не се знае дали не е вирус, изработен в лаборатории и нарочно пуснат сред хората. По време на тази епидемия администрацията направо полудя. Започна да прави неща, немислими дотогава. Затваряха хората по домовете, насила ги караха да носят маски, насила ги караха да се ваксинират. Наказанията, поне в Америка, не бяха със затвор или разстрел, но човек можеше да си загуби работата за несъгласие с насилието на администрацията. Най-малкото беше порицаван, като глупав и вреден за обществото човек. Хората бяха наплашени и обезчовечени. Отне им се правото на собствено мнение, както това се прави в армията. Администраторите напечатиха много пари без всякакво покритие и ги раздадоха предимно на себе си и в по-малка степен на хората. Хората тези пари ги изядоха и изпиха, а администраторите накупиха с тях земи и къщи – и правилно постъпиха, защото, като следствие на безумното печатане на пари, всичко поскъпна неимоверно. Нещата струваха два до три пъти повече, отколкото бяха преди епидемията. Богатите забогатяха още повече, а бедните обедняха, нарушавайки и без това крехкото равновесия в обществото.
Опивайки се да се спаси от справедливо разследване и наказание за извършеното, администрацията вкара Америка в необявена война и ето ни днес. На прага сме на трета световна атомна война. Администрацията и медиите говорят несвързани глупости, лъжат и крадат, като че ли светът ще свърши утре, и той наистина може да свърши утре. Това е за днес, сине. Ще ти пиша пак. Утре…
.
Виктор Хинов
.
- Премиера в София на „Разкази от този и онзи свят“
.
На 29 май, от 16 часа местно време, в София ще бъде представена книгата на Красимир Бачков и Виктор Хинов „Разкази от този и онзи свят“.
Сборникът, издаден от изд. „Български писател“, ще бъде представен в рамките на тазгодишния Пролетен панаир на книгата, в градинката пред Националния дворец на културата. Мястото на събитието е литературната сцена на панаира.
Ще има рецитал и свободен разговор с авторите. Водещ: Анжела Димчева.
И двамата автори са добре познати на нашето издание. И освен приятели помежду си, са и наши автори и приятели. И ще се съберат в София – единият, пристигнал от Индианаполис, САЩ, а другият – от Варна.
„Този“ и „онзи свят“ в заглавието на общата им книга са метафори за родината и чужбина. И част от света на съвременното българско слово е събран в техните истории, послания и въобръжение.
Желаем Ви успех, приятели!
Успех на събитиего и много читатели на Вашата книга!
.
- Асмата
.
Рано сутрин старият емигрант посрещаше рождения си ден сам на терасата, с чаша червен чай. Терасата беше най-хубавото място в къщата. Гледаше към малко езеро. По отсрещния бряг на езерото растяха мощни кленове и дъбове, а на отсамния излизаха задните дворове на съседите му. Неговият двор беше единственият с асма. Преди години една от къщите я купиха турци и си поканиха родителите на гости. Старият турчин с интерес се спря при асмата и с помощта на сина си, който превеждаше на английски, започна да обяснява как е най-добре тя да бъде подрязвана и насочвана.
Старият емигрант имаше нужда от съвет както за асмата, така и за доматите, чушките, ябълковото дърво и всичко друго, което беше насадил в градината си. Той бе израстнал в София и не разбираше много от селска работа.
Беше пролет и задният му двор беше обсебен от трескава дейност. Малки птички сновяха напред-назад, строейки гнезда, търсейки червейчета, впускайки се в любовни игри или спасявайки се от кръжащите високо в небето соколи. Тази трескава дейност напомни на стария емигрант ранните му години в чужбина. Тогава по същия начин трескаво сновеше малката емигрантска колония новопристигнали. Поредният тектоничен геополитически трус бе одрусал яко България. Младежта се разхвърча по света като листенцата на джанковите цветчета под напора на позакъсняла мартенска снежна виелица.
Тогава всички бяха много заети. Търсеха работа, раждаха и гледаха деца, ходеха на училище, започваха отначало, търсеха да продължат старите си кариери, учеха език, женеха се и се развеждаха, сприятеляваха се и се караха. Животът кипеше, събиранията им бяха шумни и весели.
Постепенно всяко листенце си намери мястото. Неговата не беше нито най-голямата, нито най-хубавата къща с градинка, но той си я обичаше и беше убеден, че по-хубава къща и градинка за него няма никъде по света. Та той беше пипнал всичко с ръцете си и за всичко беше платил с труд и пот. Днес той не чувстваше, че е в чужбина. Той си беше вкъщи. Отгледал бе две чудесни деца, растеше внуче. Каква ти тук чужбина.
Когато се прибираше в България, беше на гости. Не съвсем чужбина. Все пак говореше езика, имаше роднини и приятели, но все пак това не беше неговата България, останала далеч в миналото. Не разбираше грубостта и прагматизма на днешния български живот. Смяташе, че това е нещо привнесено, нехарактерно за България. Мислеше си, че това е криворазбрана западна култура. Може би. Може би българите не разбираха, че двуличието е основна характеристика на цивилизования свят. Сънародниците му не умееха, както хората на запад, да се усмихват искрено на хора, които не уважават, не умееха да живеят с две лица – едното за навънка, а другото само за себе си. Те разбираха от култура на социален Дарвинизъм, култура на силата и конкуренцията без правила, но им липсваше този финес, който описва О’Хенри. Така да измамиш човека, че той да остане доволен, че ти е дал парите си и след години пак да те търси, за да го измамиш отново. Не, в своята откровеност българите стигаха до арогантност и злоба, без да разбират, че показвайки тези качества, само си затварят възможността да продължат да печелят. Българите бяха достатъчно умни, подли, жестоки и силни, но им липсваше истински западен прагматизъм. В западната култура всичко, ама наистина всичко, се принася в жертва на успеха. На изток успехът е цел, на запад е Бог. На изток човек иска да грабне успеха и да му се наслади, на запад човек е роб на собствения си успех.
Старият емигрант беше постигнал чудесно семейство, хубава къща и прекрасен заден двор. Днес, на рожденият си ден, той се наслаждаваше на успеха си. Това е неговият успех. Друг не му е необходим.
Не му трябва асмата на турчина някъде в Анадола. Ще пие вино от своята си асма. Което може, ще научи и ще си прави свое вино. Ще си го пие с приятели и никога няма да ругае виното, което други хора правят от други асма. Тя, асмата, е паразитно растение по природа. Емигрантско растение е тя. Тя вирее на най-песъчливи и бедни почви. Асмата расте питомна под грижите на човешка ръка, а ако човек спре да се грижи за нея, бързо подивява и си тръгва. Неговата асма беше като него самия. Растеше във всички възможни посоки, защото той я оставяше да прави това. Той в живота си също растеше във всички възможни посоки. Всичко му се искаше да опита, всяко предизвикателство искаше да приеме. Днес, обаче, беше хубава сутрин. Той и асмата пиеха чай. Той на терасата, асмата в двора. Той пиеше червен китайски чай, а асмата – соковете на пролетната земя. В листата на асмата малки птичета правеха гнезда. В главата му малки птиченца – мисли щъкаха насам натам. Някой някъде записа, че той е станал една година по-стар. Асмата просто пусна още един корен…
.
Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
.
- Йени чери V
.
Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов
Части I, II, III и IV – вж. тук, тук и тук и тук.
Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите. Повечето твърдяха, че е търговец, щом е дошъл по техния край с четири конски каруци товар, но бе всеобщо мнението, че е някакъв беглец и не му е чиста работата. Най-големият подръжник на това убеждение отново беше берберинът, който, уморен от бръсненето цял ден на въшливи амуджи, вечер даваше поле за изява на въображението си, което граници не признаваше.
– Тоя, ако не е някой от везирите на самия султан… ей ме, на… – кълнеше се между две кафета. – Местото е ветровито! Най-лесният начин да си загубиш главата е да станеш везир на султана. А не му харесало нещо, а… И нашият накъде? Усетил е нещата и дим да го няма. И къде? Естествено там, където свършва вярата. Накрая на света. За да запази главата на раменете си.
– Много млад ми се чини за везир – апострофираше го друг.
– Млад, ама те, везирите, не живеят много – не спираше берберинът.
– Тогава ще ни донесе на главите беда нечувана – донаждаше и трети. – Ако султанът разбере, че е тук… Аскерът и… Иди и разправяй после, че…
– Аллах… Аллах… – обаждаше се и ходжата. – Още малко и горкия човечец ще го изкарате… По всичко личи, че е почтен и с труд си е изкарал всяко едно акче.
– Ходжа, ти откак гризна алтъните…
Да, откак получи изтинска жълтица, затова че записа в кютюка сделката между новодошлия и имама, ходжата бе станал най-големия му защитник.
– Аз винаги говоря истината… – не се предаваше той. – Ето, да е изтървал служба в джамията? Не е! И, да ви кажа честно, притеснявам се в негово присъствие да чета Светата книга. Тоя знае повече от мен, така да знаете.
– Че то, преди… Каквото и да ни четеш, лягахме, ставахме… – хилеше се вече и берберинът, понеже се падаше и малко зевзек. – Че ние откъде да знаем, че пише така в Книгата? Може пък да не е било така.
– Аллах… Аллах…
– Че ти може да си ни чел съвсем друго или пък дори да не знаеш да четеш; и ние, ахмаците…
– Може и шехзаде дори да е – намесваше се в разговора и друг. – Знаете какво се случва с тях, когато новият султан се възкачи на трона.
– Да, ама не съм чувал скоро да е имало нов султан. Този си управлява от…
– Той е кетхюда… – обади се изведнъж и кехаята, който досега само бе мълчал и слушал разговора.
Изведнъж се възцари тишина, след като всички млъкнаха, като че ли по зададен знак. Дълго никой не се обади, а всички само се споглеждаха, сякаш мъчейки се да осъзнаят току-що чутите думи.
– Аллах… Аллах… – само успя да промълви накрая ходжата, ей така, колкото да каже нещо, а и тази дума винаги му вършеше работа, когато не знаеше какво да каже.
– Султански кетхюда! – продължи след малко кехаята, изведнъж почувствал се най-важният в разговора.
– Кетхюда…? Кетхюда на султана…? – разнесе се шепот из одаята. Никой не смееше дори да изрече на глас чутото от устата на кехаята. Всеизвестно бе, че не е здравословно да имаш взимане-даване с хора от властта. Колкото си по-далеч, толкова по-добре. А сега да дойде истински кетхюда на султана… Това можеше да предвещава само беди и смърт. По всяко време можеше дори да си дръпне ятгана от ножницата и… Даже децата знаеха, че султански кетхюда няма да е дошъл току така. Навярно в пояса си носеше истински султански пръстен, показването на който беше достатъчно всички да паднат в краката му, да почнат да целуват крачолите на шалварите му и да му се подчинят безпрекословно. Кетхюдата бе очите и ушите на султана. Отвори ли уста, самите слова на Господаря на световете виждаха бял свят. Той бе самата воля на султана. Нещо повече – кетхюдата беше дългата ръка на султана и все едно самият падишах.
– Той, ако беше кетхюда, навярно щяха да го придружават няколко десетки бинбашии с бюлюците си – не се съгласи, обаче, този път берберинът. – А може дори и паша с цялата си орда.
– За какво ли е дошъл?
(Следва.)
.
- Писателски мост Чикаго – Бургас
ПИСАТЕЛЯТ РОМАНИСТ ДОБРИ КАРАБОНЕВ – ГОСТ НА БУРГАСКА ПИСАТЕЛСКА ОБЩНОСТ
Срещата ще се проведе на 4 юни т.г. в Дома на писателя в Бургас, с подкрепата на Творчески съюз „Творци без граници“.
Водещи: Невена Проданова и Райна Недялкова-Качулкова.
Вход свободен.
Всяко пътуване е изпълнено с много очакване и нетърпение. Творчеството на Добри Карабонев не е просто пътуване. То е приключение, изпълнено с много срещи, емоции и неочаквани обрати.
Добри Карабонев е роден през 1947 г. в София. Завършва училище и работи като полиграфист в продължение на тридесет и три години. Повлиян от тази среда, започва да помества свои разкази, очерци и есета в българските вестници, излизащи по времето на социализма: „Народна младеж”. „Литературен фронт”, „Поглед” и други. Освен зараждащата се склонност към писане, Добри има и друго свое хоби. Това е театърът. Като член на театралната трупа в Театъра на транспорта – София, играе до заминаването си за Америка. В Чикаго създава първия български театър зад океана. Наричат го „Театър АПОСТОЛИ”. Започва да пише и първите си пиеси. Комедията „Баджанаци в Америка”, драмата „Карин” – по истински случай, комедиите „Нашенки”, „Шопи” и няколко детски пиеси. Като кореспондент на вестник „България” – Чикаго отразява събитията в българската общност. Вестникът публикува негови разкази, помества и първия му роман, написан в Америка – “Да намериш себе си”. През май 2013 г. излиза от печат вторият му роман „Шампанско и сълзи”. Следват романите “Вероника – светицата от Чикаго”, “Кръчмето – роман и избрани разкази” и “Невероятен обрат”. Последните два романа са под редакцията на Райна Недялкова-Качулкова, с подкрепата на Творчески съюз “Творци без граници”.Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Представяне в София на книга на Иван Миглев
.
На 16 май 2024 г. бе представена новата книга на нашия приятел и съмишленик, писателя Иван Миглев – „Почти влюбени разкази“, събрала истории на български емигранти в Палма де Майорка, Испания, написани през 2010 г.
.
.
Рецензията на редактора на творбата Цвета Попова бе представена от Емил Миланов, а актрисата Снежана Малковска развълнува събралите се приятели и почитатели на автора с една от историите от сборника с разкази, наречена „Сродни души“.
.
.
Срещата с писателя се проведе за първи път в новото обиталище на Дружество „Родолюбец“, любезно предоставено за срещи и прояви от Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, на ул. „Урвич“ 1-3 в София.
.
.
Срещата бе и първа съвместна проява на литературния клуб и театралната формация при Дружеството.
.
.
Дружество „Родолюбец“
Снимки: Анастасия Стеблетска
.
- Конкурс за авторска приказка „Имаш само това, което си дал“
.
Творческа къща „Щъркелите“ обявява Международен ученически конкурс за авторска приказка по избрана картина от Виртуалната галерия за детско и младежко творчество „ПАСТЕЛКО“. Темата е „Имаш само това, което си дал“.
Конкурсът е посветен на добротворството и способността ни да споделяме с любов и щедрост нашите духовни, емоционални, интелектуални и материални притежания. В него могат да участват всички деца и младежи до 10 до 18-годишна възраст, от всички страни по света. Творбите трябва да са оригинални и е недопустимо участието им в други конкурси.
Материалите да се изпращат в електронен вид, на e-mail: [email protected].
Регламентът може да видите на адрес:
https://pastelko.storks.biz/news/mezhdunaroden-konkurs-imash-samo-tova-koeto-si-dal/
Краен срок: 15 юни 2024 г.
.
Маргарита Друмева,
Творческа къща „Щъркелите“
.
- Среща с творчеството на Иван Радоев в Център „Българика“
.
Салон за българска култура и духовност – Чикаго и Културен център „Българика“ организират днес, на 11 май (когато се чества по църковния календар паметта на Светите братя Кирил и Методий) събитие, свързано творчеството на Иван Радоев. Ето какво пишат организаторите:
Заповядайте на среща с личността и творчеството на големия български драматург и поет Иван Радоев (1927 – 1994).
Нека си припомним точно защо той е един от най-значимите ни драматурзи и защо никога няма да бъде забравен!
Очаквайте поезия, театър и още нещо…
Вход свободен.
Събота, 11 май, 2024 – 12:00 ч. – 14:00 ч.
Център „Българика“
Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Симеон Гаспаров представя своя книга в София
На 18 май 2024 г., от 18:30 часа местно време, в Patches Blues Bar/Блус барът на Кръпките в София (бул. „Прага“ 23) ще се състои представянето на книгата на нашия сънародник и приятел в Чикаго Симеон Гаспаров „Ефектът на езерото – упражнение по рокендрол откровения“ (изд. „Ерго“, 2023). Книгата е сборник с есета, разкази, пътеписи, интервюта и стихове.
Мони Гаспаров ще пристигне в България на 12 май и ще остане до края на месеца. Той очаква с нетърпение срещите със сънародници, приятели и почитатели.
.
Симеон Гаспаров. Снимка: Личен архив Ето как е представен авторът в сайта на изд. „Ерго“:
„Симеон Гаспаров е роден в гр. София на 24 декември 1965 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1991 г. и мастър програма в сферата на свободните науки на Чикагския университет през 2003 г. Автор е на стихосбирката „Театър на неабсурда“ (1992, „Гуторанов и син“) и на романите „Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин“ (2010, Сиела) и „Бизони край Дунава“ (2013, „Пергамент“).
Работил е като журналист във вестниците „Ритъм“, „Подкрепа“, „Новинар“, „Труд“ и списание „Клуб Z“. Негови публикации са излизали във в. „Дейли Хералд“, „Нортуест Хералд“ в САЩ, публикува и поезия във в. „Хърватско слово“, Хърватия. През 1997 г. заминава за Чикаго, САЩ. Сътрудничи на множество български печатни и електронни медии. През 2017-2021 г. е кореспондент на БТВ в Чикаго. Понастоящем работи като кореспондент от Съединените щати за БНТ.“
.
Снимка: Симеон Гаспаров Отзив за „Ефектът на езерото – упражнение по рокендрол откровения“ в „Български книжици“:
„Някак неусетно човечеството се озова в епохата на илюзиите. Дори обективната действителност е изопачена от алгоритми и гримирана от предразсъдъци. За наше щастие все още съществуват рицари на истината като Симеон Гаспаров, които не спират да питат, търсят, чувстват, просвещават и творят. Неподправен хуманист и виртуозен автор, той притежава рядката способност да дарява без усилие гласа си на читателя. Гарантирам ви, че вие няма да прочетете тази книга – вие ще я вдишате като кислород. Всяка тема, докосната от майсторското му перо, ще ви обогати и ще ви помогне да откриете нови неочаквани пространства и пейзажи както извън себе си, така и в самите вас. Между тези две корици е това, от което в момента има нужда целият свят – светлина, човещина, истина, добрина… и онзи безценен кислород, от който се страхува епохата на илюзиите. Приятно дишане!” – Иво Иванов
.
Снимка: Симеон Гаспаров А ето какво пише и самият автор по повод книгата и представянето й в София:
„Скъпи приятели, “Ефектът на езерото – упражнения по рокендрол откровения“ вече е на пазара. Благодаря на хората и читателите, които ми се обаждат. Благодаря и на вас, че бяхте с мен през всичкото това време. С нетърпение очаквам да се видим на 18 май в блус бара на Васко Кръпката Patches Blues Bar в 18:30 часа.
„Ефектът на езерото“ е сборник от есета, разкази, пътеписи, интервюта и малко поезия. Вие познавате моята работа като журналист, но в тази книга искам да я почувствате. Корицата на книгата е в синьо – като небето, като езерото, в синьо като тъгата. Тя е едно счупено огледало, в което се оглежда един счупен свят. Но не и изгубен свят! И това е нашият свят.
Много благодаря на поета художник Иво Рафаилов за корицата, Мартин Христов, издателство „Ерго“, на моя стар и много, много близък приятел от Канзас – Иво Иванов, на редактора ми Петър Тушков, на поета и журналист Владислав Христов (Влади е човекът, който ме накара да я направя тази книга) и на всички вас! Благодаря и на Васко Кръпката, че ни покани да представим книгата в неговия блус бар – The Patches Blues bar.“
.
Желаем успех на Мони Гаспаров, на поредната му книга и на събитието в София.
.
- Отличени в детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“ – 2024
.
Изпълнителната агенция за българите в чужбина обяви класирането на участниците в 28-ото издание на детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“ – 2024, чието тема бе „Моят корен български“.
В конкурса, в трите възрастови групи, са участвали общо 352 литературни творби на българчета от 18 държави – Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Канада, Кипър, Румъния, САЩ, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Франция, Шотландия и Чехия.
Ето какво пише по повод това издание на конкурса Лили Спасова:
„С голямо вълнение и радост съобщавам, че отличените участници в 28-то издание на литературния конкурс „Стефан Гечев“ вече са обявени. Честито на всички млади хора, които подходиха отговорно и творчески. Благодаря на всички участници и на техните страхотни учители, родители, баби и дядовци, които допринесоха с действие и подкрепа те да разгърнат тази така красива и пропита от истории и проява на знание за родния край и корена български тема. Повярвайте, ако можехме да има награди за всеки участник, то щеше да има. За мен всеки написал творба за конкурса „Стефан Гечев“ е победител. Честито! Честито! Честито! Уверявам Ви, че Комисията ни в състав д-р Лилия Старева, д-р Маргарита Братанова и аз изкарахме доста безсънни нощи в четене, точкуване и класиране. Благодаря ВИ, скъпи участници!“
.
Следва обявеното в сайта на ИАБЧ класиране на участниците в конкурса:
Класиране на участниците в 28-ото издание на детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“, организиран от Изпълнителната агенция за българите в чужбина. На 26 април 2024 г. в сградата на Агенцията, бул. „Дондуков“ 2 А, комисия в състав:
Д-р Лилия Старева – фолклорист и писател;
Д-р Маргарита Братанова – филолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“;
Лили Спасова – писател, координатор на конкурса „Стефан Гечев“.През тази година темата е МОЯТ КОРЕН БЪЛГАРСКИ, посветена на корена български и родния ни край, който с невидимата нишка на обичта ни завръща в България. Комисията прегледа общо 352 литературни творби от 18 държави – Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Канада, Кипър, Румъния, САЩ, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Франция, Шотландия и Чешка Република.
Комисията отличава с Почетен плакет и златна грамота за принос в съхраняването на българския език, култура и традиции и отлично представяне на възпитаниците от село Вайсал, към Българо-украинския културно образователен център „МЕДИА“, в категория „Приказка“ в тазгодишното издание на литературния конкурс „Стефан Гечев“.
За отделните възрастови категории се присъждат общо 56 награди.
.
ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 6 ДО 10 ГОДИНИ
Гран при, категория „Приказка“ – Иван Пелтек, 6 г., с. Вайсал, Болградски район, Одеска област, Украйна, Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, за творбата „Защо нашата къща е най-добрата?“
Специална награда за най-малък участник – Елена Костова, 5 г., Образователен и културен център „Св. Климент Охридски“, гр. Вашингтон, САЩ, за творбата „България“
.
Категория „ПОЕЗИЯ“
Първа награда
София Димитрова, 8 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Корените си обичам“
Втора награда
Александър Жеков, 7 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Моята мечта“
Цветелина Тодорова, 3 клас, Училище „Златен век“, Нюрнберг, Германия, за стихотворението „Родино моя“
Трета награда
Виктория Милчева, 10 г., Училище „Българче“, Лондон, Великобритания, за стихотворение-есе „Триумфът на розата“
Анастасия Станкова, 10 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Българските корени“
Грамота и медал за поощрение и отлично представяне се присъжда на Лора Горанова, 10 г., Българско училище „Азбукарче“, Глазгоу, Шотландия, за стихотворението „В България“.
Категория „ПРОЗА“
Първа награда
Гергана Ненкова, 9 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място“
Северина Маринова, 10 г., 5 клас, БНУ „Васил Левски“, Атина, Гърция, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Втора награда
Василий Бошков, 7 г., с. Калчева, „Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Теодор Терзиев, 7 г., БУ „Иван Вазов“, Париж, Франция, за творбата „Моята вълшебна зима“
Трета награда
Кристиян Исус Акоста, 10 г., БНУ „Родолюбие“, Неапол, Италия, за творбата „Искам да знам за България“
Калияна Веселинова, 9 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Моят български корен – какво ме връща в България“
Грамоти и медали за поощрение и отлично представяне се присъждат на:
Александър Тер, 8 г., Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, град Одеса, Украйна, за творбата „Какво ме връща в България?“
Александра Гулева, 12 г., Българо-австрийско училище за занимания в свободното време „Св. Св. Кирил и Методий“, Виена, Австрия, за творбата „Моите корени български“
Комисията присъди за първа възрастова група 16 награди.
.
ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 11 ДО 14 ГОДИНИ
Категория „ПОЕЗИЯ“
Гран при, категория „Поезия“, Дейв-Стивън Ерон, 11 г., БУ „Родна реч омайна“, Париж, Франция за стихотворението „Какво ме връща в теб, Родино?“
Първа награда
Олег Танасогло, 13 г., ПУ Гимназия, село Кирсово, АТО Гагаузия, Република Молдова
Мартин Миленов Даянов, 13 г., БНУ „Абагар“, филиал Нетуно, Италия, за стихотворението „ Обич си, Българийо“
Втора награда
Преслав Ангелов, 11 г., БСУ „Д-р Петър Берон“, град Прага, Чешка Република, за стихотворението „Що е щастие?“
Виктория Волкова, 11 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „ Лазарки от Пандъклий“
Трета награда
Маргарита Герги, 14 г., Теоретичен лицей „О. Панов“, град Тараклия, Република Молдова, за стихотворението „Аз обичам България“
Рафаел Христов, 14 г., БНУ „Букваран“, Великобритания, за стихотворението „Какво ме връща в България“
.
Категория „ПРОЗА“
Гран при – категория „Проза“ се присъжда на Борис Будай, 14 г., Българско училище за роден език, град Будапеща, Унгария, за творбата „Какво знам за българските си корени“.
Първа награда
Закариа Хаифалла, 12 г., Българско училище в Никозия към Български културен център „Кирил и Методий“ в Кипър, за творбата „Селото, в което липите разказват приказки (или мястото, откъдето е моят род)“
Стефан Ступак, 14 г., БУ „Иван Вазов“, Париж, Франция, към студио по журналистика и творческо писане, за творбата „Гласове“
Батист Домусчиев, 11 г., Българско училище „Христо Ботев“, град Страсбург, Франция, за творбата „Още една-две мечти“
Втора награда
Ралица Димова, 13 г., БНУ „Св. Седмочисленици“, Тарагона, Испания – за творбата „Трявна – мой блян, моя свидна любов“
Екатерина Буньов, 12 г., Гимназиално училище №2 „Нестор Опреан“, Съниколау Маре, Румъния, за творба /есе по народна песен/
Теодор Михалев, 14 г., Българско училище „Св. св. Кирил и Методий“, Лос Анджелис, САЩ, за творбата „Истински герой“
Трета награда
Калоян Константинов, 14 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Лора Тодорова, 12 г., БНУ „Букваран“, Честър, Великобритания, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени (град Сандански – перлата на Пирин планина)
Виктория Богдева, 13 г., „ОЗ „Болградската гимназия“ „Г.С. Раковски“, Украйна, за творбата „Какво знам за българските си корени“
Грамоти и медали за отлично представяне се присъждат на следните участници:
Ангел Шишков, 13 г., БНУ „Родна реч“, Бремен, Германия, за творбата „Една история от моя семеен албум“
Изабел Пачеманова, 12 г., БУ „Боян Мага“, Лондон, Великобритания, за творбата „Какво знам за родовите си корени“
Любо Маджаров, 12 г., Българското училище в Берлин, Германия, за творбата „Самоков – мил, скъп и обичан роден край“
Теодора Тасев, 13 г., ОУ „Братство“, село Звонци, Република Сърбия, за творбата „Моят корен български: отражение на идентичността в село Ракита, община Бабушница“
Александра Пауновски, 14 г., Неделно българско училище, град Оденсе, Дания, за творбата „Моят български корен“
Иван Димитров, 14 г., ПБНУ „Св. Ив. Рилски“ – Хатива/Енгера, Испания, за творбата „Моят български корен“
Комисията присъди за втора възрастова група 23 награди.
.
ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 15 ДО 18 ГОДИНИ
Категория „ПОЕЗИЯ“
Гран при – Дарина Генова, 15 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Поуката на мама“
Първа награда
Евелина Кирова, 16 г., ТЛ „О. Панов“, Тараклия, Република Молдова, за стихотворението „Моите български корени“
Втора награда
Елица Желязкова, 15 г., Българо-австрийско училище „Проф. Иван Шишманов“, град Виена, Австрия, за стихотворението „Азбучно“
Трета награда не се присъжда.
.
Категория „ПРОЗА“
Гран при за категория „Проза“ – Мартин Тодоров, 15 г., БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Истанбул, Турция
Първа награда
Ния Рихтер, 15 г., БНУ „Аз съм българче“, Бремен, Германия, за творбата „За мен България е моят род“
Елена Вучарова, 17 г., БУ „Пейо Яворов“, Милано, Италия за творбата „Моят род – силната армия, която вижда в тъмното“
Девора Константинова, 16 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Какво ме връща в България?“
Втора награда
Наталия Михова, 18 г., Теоретичен лицей „Христо Ботев“, с. Валя Пержей, Република Молдова, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени (Из историята на моето семейство“
Паола Китанова, 16 г., БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, Истанбул, Турция
Данаил Сотиров, 15 г., БНУ „Аз съм българче“, Бремен, Германия, за творбата „ Из страниците на моя род: Георги Сенара“
Трета награда
Даниел Герги, 17 г., Теоретичен лицей „Иван Вазов“, гр. Тараклия, Република Молдова, за творбата „Какво ме връща в България?“
Георги Стефанов, 15 г., Българско училище за роден език, Будапеща, Унгария, за творбата „Какво ме връща в България“
Петър Андонов, 12 клас, Български гимназиален курс, Ниагара, Канада, за творбата „Защо бих се върнал в България“
Поощрителни награди:
Зорница Христова, 17 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени?“
Неда Пенева, 12 клас, Българско училище в Единбург, за творбата „Ябланица – моят корен български“
Джесика Сотирова, 16 г., БНУ „Родолюбие“, Неапол, Италия, за творбата „Да си наследница на Славейковата Гергана“
Грета Бентс, 16 г., БНУ „Родна реч“, гр. Бремен, Германия, за творбата „Петко Милев – Страшника“
Комисията присъди общо за трета възрастова група 17 награди.
.
- Човек, дошъл от София…
.
Писателят Тодор Костадинов, който е на турне в САЩ, представи на 12 април в Ню Йорк и на 13 април във Филаделфия книгите си „Софийско жителство“, „Ничия: Трите начина на Мариана“ и „Разкази против забрава. Анти-некролози“. Гостуването на Костадинов в САЩ и представянето на негови книги пред сънародници е организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
.
Ето какво пише авторът, който всъщност е роден в Сунгурларе и животът му е свързан с Пловдив, за вълнуващата среща във Филаделфия:
.
Тодор Костадинов по време на събитието ЧОВЕК, ДОШЪЛ ОТ СОФИЯ
Как се завъртя животът! Навремето, като дойдеше някой от Америка в България, всички се събираха да го слушат. Сега стана обратното. За срещата пристигнаха хора от 30, 50, дори и от 80-100 км.
.
.
„Човекът е дошъл от София, трябва да…“;
„Аз ще донеса…“;
„Идваме, приготвила съм…“ – дочувах през деня от телефона на Ангел….
.
Около 30 души се събраха за срещата в Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джърси и Делауеър, привлечени и обединени от неизчерпаемата енергия на Ангел Колев, президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
.
В огромния, прекрасен дом на Албена и Божидар Бакалови на брега на Скулкил ривър, гостната напомняше на зала в читалище, а чинно насядал в нея – българският културен елит на Филаделфия. Книгите не стигнаха за всички…
.
О, Боже, как да им благодаря???
.
.
Снимки: ФБ профил на Тодор Костадинов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
А ето какво пише за гостуването на Тодор Костадинов в Ню Йорк Генералното ни консулство в Ню Йорк:
.
.
Генералното консулство на Р България в Ню Йорк бе домакин на среща с писателя Тодор Костадинов. Събитието бе организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света, по инициатива на президента й Ангел Колев.
.
.
Авторът на “Софийско жителство”, „Трите начина на Мариана. Пловдивски разкази“, „Разкази против забрава. Анти-некролози“ разказа за необикновения си творчески път и книгите си.
Дискусията бе фасилитирана от Ангел Колев, а отбраната публика бе приветствана от генералния консул Ангел Ангелов.
.
.
Тодор Костадинов е благодарил и за това вълнуващо събитие със следните редове:
Благодаря на българската държава, че ме прие в дома си в Ню Йорк като писател и почерпи с руйно вино в моя чест. Доживях, макар и на 65 години…
.
.
Благодаря на генералния консул Ангел Ангелов, на Ангел и Мария Колеви, Деси и Анри Киселенко, Дани, Ели, Ани! Вие направихте да се почувствам в Генералното Консулство в Ню Йорк като у дома си! Да тръгнеш от Сунгурларе и да стигнеш до Ню Йорк… Всяка крачка си струваше.
.
.
* „Софийско жителство“
* „Ничия. Трите начина на Мариана“
* „Разкази против забрава. Анти-некролози“Приятно четене!
Благодаря на всички българи в Америка! Обичам Ви!
.
Ангел Колев и Тодор Костадинов Снимки: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк
.
