Всичко от литература

литература

• Камбаните на Нотр Дам

  

  .

  Днес е време, когато се свършва земята.
  Падат куполи, кули, звезди, Нотр Дам.
  Овъгленият ден ветровете намята
  и напред продължава, останал без храм.

  Може би са въстанали малките ъгли,
  плитчините воюват със своите дъна.
  И в очите на Господ, невръстни и кръгли,
  всички кули човешки са птичи зърна.

  Може би от дълбоките свои устои
  проговаря най-тихият, страшният глас:
  „Катедралният връх е от камъни голи.
  А пък живите камъни – те са във вас“.

  Ако мъртвият камък е толкова крехък,
  колко трябва да лумне и живият зид?
  Капка сол, песъчинка на мъртва утеха,
  капиляр, който, пукнат, в сърцето пълзи?

  И когато да свършиш е толкова лесно –
  просто тръгваш напред и живееш без храм,
  опазете камбаните. Те са небесни.
  Опазете камбаните на Нотр Дам.

   

  Петя Цонева

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Змеят

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Всички в града говореха за Змея.

  Мнозина го бяха виждали – едни в сънищата си, други във въображението, ала никой наяве. Мълвата за него се разпространяваше от къща на къща и от уста на уста. Майките прибираха децата си рано, още преди слънцето да залезе. Страхуваха се да не би Змеят да ги подлъже с нещо и да ги отведе в гората. Змейовете правели така – споделяха уплашените хора: първо залъгвали малки или големи с разни неща, а после, когато успявали да ги прикоткат, хващали ги за дрехите и ги повличали към гората. Там ги изпичали на бавен огън и ги изяждали.

  Такава била съдбата на всяка жертва на змейовете.

  А този Змей, който сега се беше настанил нейде из покрайнините на града, понякога дори не изпичал нещастниците. Живи ги изяждал, особено когато бил гладен.

  А той все бил гладен. И фабриките в града промениха работното време така, че работниците да се прибират по светло от работа. Градският транспорт спираше работа един час преди смрачаване. Всички мислеха, че Змеят огладнява вечер и затова залостваха вратите си, запердяваха прозорците и гледаха да ползват по-малко светлина, та да ги подмине злото.

  – Моите и двете вече ги няма – плачеше сутрин жена на опашката за закуски. – Бяха хубави момчета.

  – Знам ги – утешаваше я, доколкото можеше, нейна приятелка. Носеше платнена чанта и не знаеше какви думи да подбере, за да изрази съчувствието си. – И здрави, и умни.

  Всички се събираха около плачещата и я докосваха – сякаш да отнемат късче от мъката, да поемат малко от тежестта, заседнала в сърцето й. А съдържателят на павилиона за закуски отвори подвижната врата, излезе иззад рафта и донесе в ръце две топли кифли, увити в амбалажна хартия: „За момчетата. Да има. Може пък да се върнат.” А жената ревеше, та се късаше, извита на кравай от болка, не смееше да докосне кифлите.

  Такива картини често се случваше да се видят в града. Всяко трето или четвърто семейство беше изгубило я дете, я родственик, я баща или майка.

  Змеят върлуваше вече тридесет години. И никой не можеше да види кога прави злодеянията си, кога приижда с тежкото си, люспесто тяло и причаква жертвите си. Всички знаеха, че го има, а не можеха да го видят.

  – Аз набарам ли го, с голи ръце ще го убия! – крещеше от мъка осиротял баща, стискаше юмруци като топузи и кършеше пръсти: – Ей така ще го хвана… после ще го завъртя и…

  – Глупости говориш! – изтръгна го от отчаянието му силният глас на негов приятел. Двамата седяха в кръчмата и се наливаха с бира от сутринта, без видима причина. Те си знаеха причината май, но не говореха за нея; срещу нея говореха. – Сам не можеш го надви, човече. Аз ще ти дойда помощ. Двама по-може да го обърнем това чудовище!

  – Благодаря ти, друже! – едра сълза капна върху сивите, неизгладени дрехи на бащата. – Хич няма и да се пазя, да знаеш. Ако ще и мене да разкъса с острите си зъби, ако иска на парчета да ме надроби – ще го удрям и ще го млатя, докато силиците ми не угаснат и кръвта ми не изтече, казвам ти. Мамицата му мръсна!

  Бирата се лееше в кръчмата като едрия дъжд от очите на мъжете, всички свиваха пръсти и размахваха ръцете си като боздугани, заканваха се:

  – Никаква прошка! Само да го пипнем! – После се чудеха и недоумяваха: – Откъде дойде тоя звяр, дяволите да го вземат? Защо точно в нашия град пристигна? Няма ли за него други места, свят широк – а само нас мъчи, вече цели трийсет години, без бъдеще останахме, без мечти, без здраве! Да не е черна магия това чудо, а? Уф… Вдън земя да потъне дано!

  Така говореха един през други бедните хорица в този град и тайно се надяваха най-накрая да видят сметката на Змея, да го причакат зад някой ъгъл и да го пребият с камъни и с боздуганите си.

  Годините минаваха, млади хора в градчето почти не останаха и всичко си вървеше по старому – тъжно, ден след ден, година след година надеждата да хванат и убият Змея започна да угасва, мъжете в кръчмата станаха старци, бирата вече не се лееше, фабриките затвориха врати – нямаше кой да работи в тях, жените се забрадиха в черно, изгубиха надежда децата си някога отново живи да видят или като по чудо да изскочат от гората…

  Пред павилиона за закуски жената, която преди години плачеше и се вайкаше за двете си момчета, вече е старица – очите й са сухи и черни, излели мъката на душата по хлътналите вади на страните, набръчкани и напукани. Тя говори със себе си, шепне:

  – Не беше Змей това, ние така го нарекохме. От страх. Чума ни тръшна, лошотията дойде и не си тръгна. Това беше. Немотията и лошотията прогониха децата. Нямаше никакъв Змей.

  До нея още две баби тихо кимат, и те с черни забрадки.

  Дядото, който преди трийсетина години щеше да удря и да млати Змея, седи в кръчмата, а верният му другар до него е подпрял брада на бастуна си и отпива чат-пат от лимонадата на масата малки глътки, колкото да навлажни устните си, залепнали и онемели от мъка. От време на време се чува по една тежка въздишка и после пак настава някакво неловко, виновно мълчание. Те така разговарят. За едно и също мислят: „Не беше това Змей. Ние бяхме. Ние ги изгонихме, ние убихме младите. Да не са луди при нас да останат? Свят – голям, шарен, весел, бодър. А тука, тука само умирачка има: злоба, инатлък, кражби, зулуми, простотии, мизерия… И те какво, горките? Хванаха гората, до гуша им е дошло. Ееех. Дано поне да са живи и здрави децата, където и да са. Дай Боже!” И току се кръстят един подир друг, без дума да продумат.

  .

• Дори да няма врата

  

   

  Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.
  По широкия път на тревите си идвам при теб.
  Подранило е тази година планинското лято
  и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.

  Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма
  и е станала синя прашинка от синьо небе.
  Но на нашата всяка сълза е оптична измама
  и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.

  Аз се местя. Заменям си всички централни адреси
  за квартира във някой блажено затънтен квартал.
  Каня банда загубени каузи на тайна трапеза
  и ги черпя направо с дъжда, първоточен и бял.

  Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина –
  може би е защото говоря понякога с Бог.
  Ти разбираш, защото живееш във къща с градина
  върху светлия облак, заспал в небосвода висок.

  А светът си е същият – само че още по-ничий
  и съседките още по-често ми искат цветя.
  Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
  и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.

  Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
  Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
  Вечността е отдавна неделно забавена крачка
  и със времето – днешното – вече сме станали квит.

  По земя сме наравно. Но после сека през звездите
  като пух, като звън, като обич, към други места.
  Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
  Отвори ми. Дори и да няма такава врата.

   

  Петя Цонева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петя Цонева е родена в гр. Габрово. Завършила е „Приложна лингвистика“ (английски и френски език), „Конферентен превод“ и „Британистика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където работи като преподавател. Там тя защитава докторантура и доцентура в областта на английската литература. Лауреат е на множество национални конкурси за поезия, сред които „В полите на Витоша“, „Яворови дни“, „Добромир Тонев“, „Пролет моя“, „С море в сърцето – Царево“, в които печели първи места. Има второ място от конкурса „Биньо Иванов“, трето – от „Николай Лилиев“ и отличие в „Дора Габе“. Публикувала е в „Литературен вестник“, „Литературен глас“, „Литературен свят“, сп. „Птици в нощта“, сп. „Везни“, алманах „Романтика“, електронните формати Writecraft, „Тетрадката“, „Откровения“. Автор е на двуезичната стихосбирка „С крило на земята“, издателство на СУ, която е носител на Априловската награда за 2010 г. През ноември 2018 г. излиза и англоезичната й книга с критически анализи Negotiating Borderlines in Four Contemporary Migrant Writers from the Middle East („Договаряне на граници в творчеството на четирима съвременни писатели-мигранти от Близкия Изток“), публикувана от издателство „Кеймбридж Сколарс“. Втората й стихосбирка „Дори да няма врата“ (2019) печели конкурс на Фондация „Буквите“ и участва в двойна премиера, заедно с книгата „A Capella“ на Елица Кръстева.

  .

• Другата България и AББА

  .

  Самолетът плавно наближаваше летището на тази непозната земя. Градът отдолу бе полутъмен – с редуващи се огромни пространства от светлина и тъмнина. Очевидно си личеше, че има още много да расте икономически. Някъде там долу ясно се виждаше границата на огромната вода и земята.

  Чужденецът беше чувал много за тази непозната и екзотична територия на континента от приятелите си, като всички го убеждаваха, че там е много, много красиво – и въпреки катаклизмите, които е преживяло населението, то е наследило и развило невероятната си култура, особено в музикално отношение, а и храната била уникална.

  Самолетът кацна и не след дълго хората се изнизаха от него, като повечето убедено знаеха накъде да тръгнат. За него беше по-трудно – трябваше да се ориентира за колата под наем и въпреки че повечето надписи бяха на английски – знаци точни нямаше. След дълго лутане и питане, където успя да намери някой служител, най-накрая попадна на дълъг коридор, който го водеше към целта. Вярно, че беше късно през нощта, но повечето летища, които познаваше, бяха пълни с готови да те упътят усмихнати служители. Тук не беше така.

  Пред гишетата с Рент-а-Кар имаше доста хора, но не и пред неговата компания. Гишето бе празно. Огледа се… След малко един накуцващ служител, виждайки колко е объркан, му каза: ”Ааа, тези май са на горния етаж”. Защо хем имаше гише долу, хем Работещото беше другаде, без указания беше неясно. Качи се с ескалатора и да… Другото гише бе там. И пред него имаше огромна опашка, защото предвидливо бяха отворили само едно гише??! Толкова. Тук е така. Наложи се да почака 40-50 минути, а дъщеря му, която беше с него, примирено седна на пода и се вторачи в телефона си.

  Дойде и неговият ред. Откриха му резервацията, но когато всичко бе готово, започнаха с шикалкавения да се опитат да му продадат още ненужни опции към колата. Беше подготвен и въпреки че на всичко каза не, когато стигнаха до: “Ама на тази територия е по-иначе, има нов закон, според който застраховка от другаде не важи, трябва само от тук да я купиш“ – се предаде. Бяха го предупредили, че тук е така и всеки прави, лъже и гледа да открадне, както може, но със законите, особено касаещи застраховки – всяка заповед е предпоследна. Плати, въпреки че знаеше, че го лъжат.

  Voulez-vous (ah-ha)
  Take it now or leave it (ah-ha)
  Now it’s all we get (ah-ha)
  Nothing promised, no regrets

  Отиде до колата и леко се стъписа. За пръв път виждаше толкова очукана от всички страни рента-а-кар. Отделно бяха му дали и по-малка, от това, което бе заявил, но само като си помисли, че трябва да чака още 30-40 минути на опашка, за да се разправя, се отказа. Направи снимки отвсякъде, каза го на пропуска и отпраши към хотела.

  Хотелът беше приличен за цената и местоположението; само, докато стигне до него, беше свидетел на позабравени практики – каране паралелно в две платна, изпреварване отдясно през аварийната лента, рязка смяна на платната… Но… Важното е, че се наспаха, отпочинаха, а на сутринта закуси и, докато дъщеря му спеше, излезе да намери магазин, че му трябваше вода и малко запаси за пътуванията през деня.

  Магазинът бе съвсем наблизо и го посрещна с една редица хора, просещи пари. Явно това бе обичайна гледка за района, защото никой от служителите вътре не си и правеше труда да защити реномето на магазина.
  „Gimme! Gimme! Gimme!…“ Шмугна се покрай тях с неприятно чувство, защото в неговата родина беше се нагледал на такива. И обикновено бяха все хорa не, които нямаха, а които ги мързеше повечко.

  Върна се в хотела с покупките и, докато още се приготвяха да напуснат, на вратата се почука. Мургава леличка, на слабо познат език едновременно ги поздрави и подкани да напускат. Явно щяха да чистят. За пръв път му се случваше. Обикновено хотелите са много толерантни и 15-20 минути след CheckOut не са проблем. Камо ли 5 минути преди това. Но явно тук е така.

  Качиха се на колата и тръгнаха. Тъкмо се беше обадил неговия приятел Robert, емигрант тук от много време, че ще ги чака, като им даде напътствия откъде да минат, въпреки GPS-а на телефона.

  Природата беше приказна… Пролетното време, напълнено с утринна мараня, и зелено до неузнаваемост изпълваше всичко наоколо. Слънцето отдавна се беше показало над хоризонта и сега хем бе топло, хем усмихнато облачно така, че да ти е кеф да караш на пуснат прозорец. А най-хубавото от всичко бе, че дъщеря му, влюбена в АББА, реши да придружи пътуването с тях. От детството си помнеше най-хубавите мигове в семейството и онези вечери, когато баща му, прилепен и с огромна наслада, пускаше ABBA или Frankie Miller на малкия касетофон. Сега същата любов към прекрасната им музика виждаше на една ръка разстояние.

  ….I have a dream, a song to sing
  To help me cope with anything…

  Минаваха през много различни райони. Улиците, макар и добре поддържани, бяха далеч от перфектното. Но най-необичайното беше наоколо. Непрекъснато се редуваха скъпи къщи с пълни съборетини; лъскави коли се разминаваха с гаражи, от който стърчаха всякакви трошки, а около тях беше като гробище за авточасти. И всичко това на показ – загрозяваше прекрасната природа. Като в пълен противовес на нея.

  А тя, горката, се бе отблагодарила, богато и пребогато на жителите на тази земя – огромни зелени поля, вода в изобилие; дървета навсякъде, а по оголените части си личеше, че земята е чернозем или поне кафява плодородна почва – нищо общо с онази в Аризона, Невада, Холандия, Калифорния, дори в Каролините. Каквото засадиш – тук поникваше. Като се добави топлият климат, близостта до големите реки и огромният воден басейн наблизо – идеално за земеделие и животновъдство.

  

  Но много площи бяха необработени. За 3 часа път видя едва 2-3 трактора, от онези, червените, които добре помнеше, и толкова. Нямаше ги хората на полето, не личеше някой да се бе загрижил да превърне тази земя от богатство в Богатство.

  След малко мярна щъркел. Сподели го с дъщеря си и двамата се засмяха. Те си знаеха защо.

  Пътят се виеше – мостове, завои, коли, каращи бавно, каращи бързо, изпреварващи, забавящи ненужно… Хората тук бяха различни. Пресякоха и Голямата река – онази, която столетия захранваше с вода, риба, транспорт най-големите градове и територии на континента.

  Но изведнъж забеляза още нещо, рядко срещано – на пътя, покрай пътя – маса и на нея продаваха плодове – приличаха на… дини. И Там, където живееше, всичко бе в магазините, не на пътя. Знаеше, че има такива места, където продават покрай пътя в Азия, но рядко бе виждал.

  Личеше си, че земята е много плодородна, но неоценена. Навсякъде другаде подобни природа би била ознаменувана с палати, приказни дворци, усмихнати хора, търсещи бъдещето, а тук бе… какафония. Хубаво и грозно, старо и ново, кич и лъскавост… Някой много искаше да бъде модерен и богат, но явно само 10% от него знаеха как.

  … So I must leave, I’ll have to go
  To Las Vegas or Monaco
  And win a fortune in a game
  My life will never be the same…

   

  Беше чувал, а и от историята знаеше, че на тази зема допреди 150 години хората са били роби – изтезавани и принуждавани да работят в полза на други. Изнасилвания, убийства и продажби на хора не са били рядкост. И въпреки това, дори и тогава те са давали продукция, захранваща една трета от континента. И въпреки това, след освобождението на тези хора, каквито и експерименти да са правени последните 100 години, тази прекрасна земя продължаваше да се слави с най-ниската си работна заплата, в сравнение с другите райони, висока престъпност, ниска производителност и за съжаление – слабо развити модерни технологични центрове.

  Защо..?? Робската психика, наследена отпреди толкова години, ли бе причината? Нали всички бяха вече равни? Нали толкова много програми, насърчения, пък..?

  Напоследък нелегалните емигранти и те създаваха политически проблем в района… – използвани от политическите партии за разменна монета или по-скоро за лост за гласуване на желани закони, тези нелегални имигранти носеха много въпроси. И той бе емигрант, но легален… и знаеше и двете страни на монетата.

  На пътя им се изпречи магазин. Продаваха всичко – от храни до домашни потреби. Спря колата. Трябваше да намери подарък, защото домакинята имаше рожден ден, а той знаеше, че на гости без подарък не се ходи. Особено пък при жена. Влезе в магазина и затърси цветя. Обикновени цветя – рязан цвят – хубав букет му трябваше. Но нямаше… Попита, защото видя изкуствени цветя от пластмаса и хартия, но не и естествени. Не можеше да повярва – при тази плодородна земя, на която сняг се задържаше максимум два дни в годината, да няма цветя. В Холандия, Белгия и Аризона, при далеч по-безумни условия, отглеждаха и продаваха цвят, тук – тази страна на зеленината, розите, красивите дървета – в магазина не предлагаха цветя. Но алкохол имаше. И цигари. В изобилие. Успя да намери поне един розов храст – сред забутаните в края на магазина земеделски сечива – и го купи.

  Продължиха. Скоро стигнаха до крайната цел. Къщата на Robert, естествено бе украсена с български знамена, икони и прекрасни, автентични български сервизи и съдове. Домакинът и съпругата му не пропуснаха да му покажат най-хубавото наоколо.

  Отидоха до крайната цел и се върнаха… Стъмни се…

  …Tonight the Super Trouper lights are gonna find me
  Shining like the sun
  (Sup-p-per Troup-p-per)
  Smiling, having fun…

  Вечерта бързо стигнаха до хотела. Бързаха, защото той беше малко необичаен – чекирането в него завършване едва в 22:00. Такива глезотии като 24-часов сървис, въпреки че имаха около 100 стаи, не бяха познати.. Успяха да стигнат половин час преди крайния срок. И… затворено. “Моля, ако пристигнете по-късно, обадете ни се на …“ Обади се…

  – Ооо, съжаляваме. Ние сме затворени вече…
  – Ама как, какво да правим с дъщеря ми?
  – Елате утре!
  – Ама, как? Аз имам резервация с вас за днес?!
  – Ами обадете се на който ви я е продал и я канцелирайте.

  Кратко, съдържателно, ясно… Беше предупреден, че може да очаква всичко. Тук е така. Наложи се за 10-15 минути да намери и резервира друг хотел. Добре, че имаше. Е, на по-висока цена, но поне щяха да имат къде да спят…

  Сети се за една случка, на някакъв идиот, дето на Нова година, въпреки че бил предупреден, че някаква планинска хижа нямало да работи, той цъфнал неканен и на всичкото отгоре вдигнал огромен скандал… Но – друго място, друго време, други хора…

  

  Настаниха се в новия хотел, а след това той отскочи за храна. Намери най-близкото бързо хранене и влезе. Предлагаха автентична местна кухня. Влезе, но… Защо всички маси бяха празни, а столовете бяха с вдигнати крака..? По земята се мотаеха хартии, на единия барплот – кофа с мръсна вода и някакви парцали…

  – Ама, господине, защо влизате…? Не виждате ли, че е затворено? – Дето имаше една приказка: “Чукам, влизам, то затворено…“

  – Е, виждам, ама продавате през прозореца… Мислех, че работите.

  – Добре, айде, дайте поръчката…

  Приготвиха я набързо, начумерено, без особено да се мъчат да си слагат ръкавици или каквото и да е… Вече му беше все едно. Само този ден да свърши по-бързо…

  Прибра се в хотела, вечеряха и заспаха.. На сутринта стана и отидоха с дъщеря си да закусят. Качи се в асансьора, а, когато вратата му се затвори, се опули. На нея, от вътрешната страна, грозно с отверка или ключ, някой бе изчегъртал грозно някакъв надпис с 3-4 букви… На фона на изключително чистия, ремонтиран съвсем наскоро хотел, това изглеждаше отвратително. Такива неща бяха обичайни за асансьорите в неговата родина, но тук – за пръв път виждаше. След това отиде до т.нар. бизнес център – в 8:30 всички столове бяха с вдигнати нагоре крака, явно се чистеше, а на компютъра гордо висеше табелка… “Не работи”. Стана му смешно, тъжно и познато…

  

  През деня обиколиха центъра на най-големия град. Бе уникално красиво – старинна архитектура, запазена, опияняващо автентична, се редуваше с туристи или пиещи на улицата. Барове и алкохол на всеки 20-50 метра; музика, която се опитваше да напомни доброто старо време, но когато се възпроизвеждаше от седнали на тротоара, зле облечени “музиканти”, тропащи с пръчки върху празни кофи за боклук и тенджери, изглеждаше доста нелепо. Но пък бе повод да се изпросят малко “мъни” от минаващите.

  …Sing a new song, Chiquitita
  Try once more like you did before…

  

  * * *

  …Събуди се от внезапна светлина и някакъв глас. Беше сънувал, че дъщеря му спи на рамото му, а те пътуват в самолет и слушат АББА. Огледа се, но гласът продължаваше да говори. Заслуша се и чу ясно: ”Уважаеми пътници, благодарим Ви, че пътувахте с нас от Ню Орлеанс до Денвър. Очакваме Ви отново”. Оставаха няколко минути до кацането и той, Чужденецът на този американски континент, с тъга си помисли – колко са еднакви хората по света, как само няколко дни в Луизиана го върнаха толкова много към познати неща…

  

  И не, не беше сън – дъщеря му наистина спеше на рамото му и всеки баща на тийнейджърка може да Ви каже, че по-голяма чест и щастие от това няма.

  …You are the Dancing Queen, young and sweet, only seventeen…

   

  Снимки: Авторът (Андрей Ненов)

• Баба Семка

  

  Това е история за древни времена. История от мрачното комунистическо минало, когато нямаше компютри, телефоните бяха глупави, часовниците тиктакаха, телевизорните имаха екрани с размер на айпад, а самите телевизори бяха с размер на халадилник. Халадилниците, както и телевизорите и телефоните, бяха лукс, колите рядкост, улиците празни, градинките зелени и свободното време безкрайно.

  Предполагам, че поради всичко това, на нас, малчуганите от квартала, не ни оставаше нищо друго, освен да си играем един с друг. Бяхме толкова нецивилизовани, че даже си говорехме директно, гледайки се в очите. Не си спомням някога с някого от квартала да съм се бил, било за момиче, било просто ей така, за да докажа, кой е алфата или омегата, или както и да я обясняват сега безсмислената жестокост между децата. Всеки божи ден излизах на двора и там обикновено срещах или Дъката, или Краси, Ники, Вили, Милен или Пендо. С тях понякога играехме на фунийки, понякога ходехме на кино на поредния филм с Гойко Митич, но най-много време изкарвахме в двора между блоковете, люпейки семки и разказвайки си разни истории. Една вечер успях да разкажа на Дъката цяла книга, която бях прочел наскоро преди това – казваше се „Драконите на Луалаба“. Той ме слушаше в захлас и нито веднъж не ме прекъсна. Не мисля, че е било заради способностите ми на разказвач. По-скоро е било заради семките на баба Семка.

  Така и никога и не научих името на тази жена. Сигурно отдавна вече е починала, но в паметта ми тя остана жива. Ако говорим за мрачното комунистическо минало, то най-мрачният ми спомен от този период беше образът на баба Семка. Тя живееше в една стара къща. Тази къща с още две други образуваше нещо като островче в растящия чисто нов квартал от модерни за времето си блокове от късносоциалистическия период. Тези три къщи бяха свързани помежду си така, че се образуваше вътрешен двор, в който можеше да се влезе през тъмна каменна арка, приличаща на тунел. И точно в този тунел излизаше вратата на бабасемкината къща. Ние чукахме на вратата, озъртайки се наоколо с туптящи сърца, стискайки с мокри пръстчета заветните пет стотинки. Толкова струваше баба Семка да ти сипе в джобчето семки, гребвайки ги с една стара дървена поставка за варени яйца. Носеше се слух, предполагам пуснат от предишните квартални гамени, че баба Семка я наблюдава милицията и че тя продава семки нелегално, и че сигурно е от „бившите“. За бившите се споменаваше рядко, шепнешком, като за нещо тъмно, срамно и грозно. Да, баба Семка беше тъмна фигура. Не си я спомням да се е усмихвала някога. Не се отпускаше да разговаря с нас, не мисля, че имаше деца или внуци. Поне аз никога не съм ги виждал. Всичко ставаше, както ако днес купуваш марихуана. Бързо и мълчаливо. Даваш петте стотинки и получаваш чашка семки. Никакви излишни приказки. Никакви „Как си?“, „Какво правиш?“, „Поздрави на родителите“. Тя не те познава и ти не я познаваш. Всеки си тръгва по пътя. Ти излизаш на слънце в двора с приятелите, а баба Семка потъва във вечният полумрак на малката си, стара къщичка.

  По-будните другари от ОФ-организацията понякога се заканваха да затворят това гнездо на порока – баба Семка, но за щастие се залисваха в нескончаеми събрания и организиране на доброволни дружинки, и така и никога не го направиха, така че ние си люпехме семки на воля, покривайки целия двор с шлюпки.

  Какви семки бяха само! Едри, идеално изпечени, добре осолени. Истинско удоволствие. Не можеш да се сдържиш и идваш за още и още. Нямате представа какъв кеф е в горещ юнски ден да седиш някъде на сянка, да люпиш слънчогледови семки и да си приказваш с приятелите за нищо и за всичко. Целият ми житейски опит показва, че само разговорите, от които нищо не запомняш, имат значение. Всички останали са просто разклащане на въздуха.

  Тогава не го разбирах, но сега знам, че арката на баба Семка, с прилежащите къщи и дворчето, беше машина на времето. Това беше една останка от едно друго минало. Не мрачното комунистическо, но мрачното царско. Изглежда за официална България не съществува светло минало, само светло бъдеще, което с времето преминава в мрачно минало. От мрачното византийско през мрачното гръцко, мрачното турско и впоследствие мрачното царско, до мрачното комунистическо минало. Днес България с ентусиазъм гради своето бъдещо, мрачно демократрично минало. Това е официалната версия. Другата, неофициалната, предавана шепнешком от уста на уста през всички времена е, че миналото не е било чак толкова мрачно и по-скоро настоящето е нещо сбъркано, а бъдещето неясно.

  Аз имах светло минало. Единствената мрачна част от това минало беше всъщност едно уникално островче на стара София, където една стара баба печеше чудесни семки за всички деца от кватрала, жените се грижеха за китните си градинки, мъжете понякога цепеха дърва и деряха агнета в дворовете си – и не, че не пиеха бира и ракия, но го правеха много по-рядко от сега, защото си имаха по-важни работи за вършене. В тези дворчета всеки винаги беше добре дошъл и никой не си заключваше вратите и душата.

  Единственото нещо, което правеше това островче мрачно, е непонятното и досега за мен желание на българина задължително да оплюе всичко минало, преди да се захване със строежа на настоящето си.

  А какво ще кажете да спрем да плашим децата си с миналото, да оценим хубавото в настоящето и да оставим бъдещето на внуците да си го градят, както на тях им харесва?

  Баба Семка печеше страхотни семки, а днес по кварталните ресторантчета в България правят много готини картофки по селски и сервират жива бира. Има и днес много слънчеви дни през лятото, и днес има малчугани. Те точно днес градят своето светло минало. Нека не ги разубеждаваме. Поостарели сме, приятели, затова всичко ни пречи и на душите ни е мрачно понякога. На мен като ми докривее, се връщам под тъмната арка, стиснал пет стотинки в ръка, чукам плахо на вратата и баба Семка ми отваря. Подавам стотинките и ето – цяла чашка прясно опечени, едри семки се изсипва в джоба ми, а на слънчевия двор ме чакат приятелите и цялото време на света е наше!

   

  Виктор Хинов

  Индианаполис, САЩ

• За душата, корена и събирача на зърна

  На 21-ви март в Литературния музей в София се състоя премиерата на антологията „Българското слово на литературния глобус“, представяща с биографични данни, стихове и художествени текстове български автори, живеещи в чужбина. Изданието е подкрепено финансово от Министерство на културата и реализирано от издателство „Satori“ на Бойко Беленски, със съдействието на Литературния музей и директора Атанас Капралов. Съставител на антологията е литературният критик Георги Н. Николов.

  

  Премиерата определям като нетрадиционна и нестандартна – изтъкнати поети и писатели, живеещи в България, споделиха впечатления от книгата и четоха по едно свое стихотворение и по едно на автор от чужбина. Прехвърлянето от България до далечни, разнопосочни точки по света и обратно, на фона на българското слово, създаде неповторим чар на вечерта. Тогава ми дойде идеята за невидимите нишки, които свързват корена с душата и събирача на зърна, от които покълва по едно литературно цвете, но не можах да я споделя с присъстващите, поради липсата на време. Правя го сега в писмен вид.

  Събирането на автори от българската диаспора по света не „под един покрив“, както ми нашепва поривът ми към клишета, а „между две корици“ е отколешна идея на Георги – споделял я многократно с мен. Всеки път ми правеше силно впечатление пристрастеността и отдадеността на темата за българските писатели и поети от чужбина, за смисъла да се издирят, творбите им да се анализират и текстовете да се рецензират, за да заемат своето достойно място в българския литературен фонд. Мисля си и допълвам неговите думи – творчеството на българските писатели и поети от чужбина, паралелът на съдбата им тук и там, отразена в техните творби, е неразорана нива за любители и професионалисти – автори и най-вече за критици, които следят глобално литературните процеси у нас и по света. Всички ние – пишещи и съответните звена на различните културни институции – сме отговорни пред авторите ни от чужбина, особено сега, когато сме свидетели за отродяването на много българи не само в чужбина, но, за съжаление, и в страната, колкото и редки да са те, а в творбите от антологията лъха непомрачен български дух, национална гордост и стаени като полъх носталгия и болка.

  Всички те – авторите от чужбина – са опазили и съхранили за своите наследници българската душевност и българския дух, което не само е достойно, но и величаво, но ненатрапливо и скромно, далеч от блясъка на подвига, пропито с искреност, откровение и красота. Това са онези невидими, силни нишки, които държат здраво корена с душата, където и да е по света, нишките, които ние трябва да укрепим, а Георги Н. Николов издири с усърдието и страстта на самотен мореплавател – откривател на острови и континенти, и предаде с антологията не само на българската литературна общност, но изобщо на страната. Така с радостта от отпечатването, нишките станаха по-здрави – споделиха я лично с мен някои от авторите, включени в книгата. Затова нарекох Георги „Събирача на зърна“, от които растат цветя. В първия момент повикът ми към клишета ме тласна към сравнението със златотърсач, който промива пясък, за да открие в тинята две-три зрънца от злато, но го отхвърлих, защото, колкото и да е ценно, златото е мъртво, а зърното е живо – от него покълва цвете, понякога и троскот, но това е друга тема…

  По повод троскота – предната вечер, посветена на украинския поет и преводач Виктор Мелник, Христо Славов подчерта голямата разлика между книга и литература: книги – много, литература – малко. Безспорно не всички текстове в антологията са на високо литературно ниво, някои са семпли, в сравнение с други, но и те имат място в сборника – подчерта поетесата Свежа Дачева, която от години живее в Швеция, защото – обоснова се тя, докато разговаряхме по телефона от двете страни на континента (тя в Швеция, аз в България), и най-слабата творба разглежда живота и съдбата на хората в страната и чужбина от различен ъгъл, далечен и непознат за живеещия в България наш съвременник, капсулиран в балканското си битие на изолация, обсебен от балканските си страсти да оцелее, дори с цената на чужди сълзи. Тя ми подсказа този друг, страничен, нестандартен прочит на текстовете в книгата и се съгласих с нея, защото стойността на една книга не се измерва само с майсторството и виртуозността на автора, а най-вече с посланията и внушенията, другото са дарба, умение и метод.

  В този смисъл „Събирачът на зърна“ Георги Н. Николов събра седемдесет и едно зърна, разпръснати в двайсет и три страни от пет континента, за тяхна гордост и наша радост, че нишките на тези души с корена са здрави и от тях покълват български цветя.

   

  Златимир Коларов

• Красавицата и звярът

  А всъщност как било…

  

  Имало едно време двама влюбени. Една красавица и един момък. Всеки път, когато момъкът направел нещо неугодно на момата, тя започнала да му вика: “Звяр”. А на него това му харесвало. Колкото по-ядосана му била момата, толкова повече му харесвала. Затова и взел, че даже започнал леко да бъде като звяр с нея.

  Но с времето започнал да забелязва, че започва да губи човешкия си образ. Една сутрин видял в огледалото, че веждите му са станали рунтави – като на звяр. След няколко седмици цялото му лице придобило зверски облик. А най-накрая крайниците му и тялото му последвали тази участ.

  Докато не се събудил в един студен зимен ден като огромен, пихтиест, пръхнещ звяр. Когато се видял такъв, той счупил огледалото, избягал от любимата си красавица и тръгнал да се скита по белия свят без мома, без човешки облик… но и без огледало.

  Всеки, който го видел на пътя си, бягал от него. А момите се изпокривали още щом чуели от хорските уста, че той приближава към селото им.

  За него се носели какви ли не слухове. Че бил глътнал любимата си на един залък. Че бил изподрал кожата й до кръв. Че бил си направил брада от отскубнатата й коса. И никой не смеел да премери сили, нито да седне на една маса с това привидение, същество, което имало конски крака, бивни зъби и черни, всепоглъщащи очи.

  Затова и звярът се скрил далече далече от хорските лица – вдън гори тилилейски. А там често не се навъртали ни грозни, ни красиви моми.

  Минали години. И един ден в гората се изгубила девойка, чийто кон бил нападнат от глутница вълци. Самата тя била ранена и куцала и с двата крака. Когато видяла страшилището да се приближава към нея, тя вярвала, че е настъпил нейният край. Затворила очи и чакала да бъде разкъсана и изядена.

  Но вместо това, звярът я занесъл на ръце в бърлогата си и привързал раните й. Тя плахо му благодарила, а той й рекъл:

  – Не ми благодари. Аз те спасих само защото ми трябваш.

  – За какво съм ти притрябвала? – попитала тя.

  – За да ми разказваш приказки.

  – Как така… приказки?!

  – Така! И когато ти свършат приказките, ще те разкъсам! – тропнал с крак Звярът, изпуфтял и се врътнал на другата страна да спи.

  Девойката била толкова изумена, че цяла нощ не мигнала. От страх ли, от шок ли, или от странно вълнение, клепачите й сякаш загубили способност да се спускат над очите й.

  След цяла нощ бдение, на сутринта най-после се унесла и спала три дни и три нощи. Когато се събудила, видяла с голяма изненада, че Звярът е с вчесана грива, вратовръзка и изрязани нокти, и е седнал хрисим в очакване.

  И така започнал сезонът на приказките. Всеки ден момата, която между другото не била кой знае каква красавица, му разказвала по една приказка, от която очите му се разширявали от вълнение, започвал да хълца и да бърше пот от подобието си на лице. В края на последната приказка, която тя знаела, момата забелязала с крайчеца на окото си, че сякаш сълза се спуснала от лявото око на Звяра. След като завършила приказката, тя се навела към бузата му и изпила сълзата. Звярът подскочил, разпуфтял се, но момата не се изплашила, затворила очи и чакала какво ще последва.

  – Защо ме пипаш?? Никой не може да ме докосва! – изкрещял Звярът в ухото й.

  – Защо? – попитала тихо тя.

  – Как защо? Защото съм Звярът!

  – Кой, ти ли?

  – Аз!

  – Ти… не си никакъв звяр… Искаш ли да ти покажа?

  Звярът надигнал очи. Момичето извадило огледало от джоба си.

  – Виждаш ли това? Това е най-обикновено огледало. Ти няма да се гледаш в него. Ще се гледаш само в моите очи. Така ще виждаш, което аз виждам в теб…

  – А ти какво виждаш в мен?

  – Едно дете… Това беше последната ми приказка за теб. Нямам повече. Но ако искаш да не бъдеш звяр, можеш да ме задържиш при себе си… и да се оглеждаш в очите ми. А ако ме разкъсаш, тогава…

  – Приемам! – изгрухтял Звярът.

  Некрасивата мома и Звярът заживели много щастливо заедно. Измисляли заедно приказки, пътували през гори и планини, и Звярът я пазел от опасностите на пътя, а тя го развеселявала. Когато той затворел очите си, чувал звънкия й смях и в тези моменти той отново се чувствал човек.

  Но външно си останал звяр чак до края на дните си.

  Защото първата любов може да те превърне в звяр… но последната е по-мъдра… Нейната единствена мисия… е да обикне звяра в теб. Без той да се превърне обратно в принц.

   

  Дарина Проданова

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Бай Ганьо Йорданов

  Откъс от книгата на Божидар Чеков „ТРЕТИЯТ СВЕТИЛНИК” („Дунав прес“, 2002) – за началото на политическата кариера на АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ

  

  Беше някъде в началото на лятото през 1990 година. Почти всеки ден ми звъняха от София. През пролуката на тоталитарната система все повече хора се заглеждаха към нас, българите от Запада, които не бяха „с посолството“. Една вечер ми се обади „дясната ръка“ на господин Кюркчиев – Стефан Савов.

  – Утре заминава за Париж един наш „голям“ демократ. Канен е от американските републиканци на конгрес в Калифорния. Много ви моля да го посрещнете и упътите.

  В уречения час се наредих между посрещачите на летище „Орли“. Веднага разпознах „големия“ демократ: нисък, дебел, с брадичка „а ла Ленин“.

  – Сашо се казвам, Сашо Йорданов, представи се непринудено запъхтелият се и потен председател на една от най-новоизникналите политически формации, миниатюрната Радикалдемократическа партия.

  До него висок рус младеж също ми подаде ръка, без да каже нищо. Седнал до мен в колата, Йорданов се въртеше като пумпал и ме обсипваше с въпроси къде ще ходим, какво ще правим, как да намерим хотела му, да не се загубим някъде…

  Не можех да си представя просто вземане от южната аерогара „Орли“ на такъв знатен антикомунист и стоварването му на северната „Роаси“, откъдето излиташе самолетът за Америка. Подготвил бях, както му се полага, малка програма.

  Първо се отбихме вкъщи. Гостите стояха дълго по средата на салона и си шушукаха нещо. После Йорданов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми подаде едно шишенце с ракия, на което половината съдържание липсваше. Благодарих му и прибрах шишенцето в бара на салона. Оттам извадих бутилка „Шивас“. Над главата ми висеше двуметрово огледало. Когато се изправях, зърнах изкривеното от разочарование лице на Йорданов. Той вероятно беше помислил, че съм си прибрал пиенето и толкоз. Когато видя, че пълня чашите с уиски, маститият депутат се отпусна усмихнат.

  – Животът ни мина! Нищо не видяхме, нищо! – изпъшка той, като се оглеждаше.

  Опитах се да го попитам за бъдещите промени, за новите закони, връщането на земята, за частната собственост.

  Йорданов продължаваше да пъшка за живота, който си бил минал, и да се оглежда настоятелно. Когато чашите се изпразниха, поведох гостите из града. Минахме покрай Айфеловата кула, парижката „Света Богородица“ и спряхме в един ресторант до Елисейските полета.

  – Какво се яде тука? – попита ме той, а русото момче продължаваше да мълчи.

  Избрах за всички ни лангуста. За пиене поръчах бяло вино.

  – Какво е това и как се яде? – попита Йорданов.

  – Много лесно – казах. – Това са големи океански раци. Ядат се само опашката и щипките.

  Депутатът остана във възторг от ястието, най-вече поради чесновия сос, с който беше полято.

  По едно време извади пачка вестници и ми ги подаде. По това време той беше главният редактор на вестник „Век 21“.

  – Русото момче с теб може би е журналист? – попитах аз.

  – Не бе, той ми е бодигард – отвърна Йорданов, без да се притеснява от факта, че хранех неговия телохранител с лангуста, в името на бъдещата победа на демокрацията.

  Късно през нощта ги закарах до хотела, който се намираше на повече от 50 километра от Париж. Валеше като из ведро. Капнал от умора, с голяма мъка намерих хотела.

  Йорданов ме задърпа:

  – Ела да им кажеш, че всичко е платено от американците – размахваше той билетите пред носа на служителката на рецепцията.

  – Ние много добре го знаем – отвърна спокойно жената. – Какъв ви е проблемът?

  На връщане от Калифорния Йорданов ми се обади:

  – Много важни неща имам да ти казвам. Идвай да се видим!

  Българският депутат сияеше от невероятния успех на американското си пътешествие.

  – Гледай какво става тука – похвали се той и ми показа една снимка, на която позираше в компанията на пенсиониралия се вече Роналд Рейгън. – Освен с него се запознах с един арабски принц, братовчед на най-големия собственик на петролни извори в Близкия изток. Уредих снабдяването на България с петрол от Персийския залив. Спираме доставките от Русия!

  Слушах го с едно ухо и търсех място за паркиране, понеже гостите искаха да пазаруват.

  – А бе ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът. – Защо тогава караш „Опел“, а не „Мерцедес“?

  – Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти, като председател на Радикалдемократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?

  – Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов без грам притеснение.

  На сбогуване видният политик за сетен път ми предложи услугите си за всичко, от което бих имал нужда в България.

  – Само ела и ще видиш кой е Александър Йорданов!

  – Това, което ме интересува, е да бъда публикуван – споделих аз.

  – Нямаш проблем, пращай материалите на Самуел Леви във „Век 21“, всичко ще излезе!

  Самуел Леви се държа с уважение към мен. Пратих му 45 неща. Излязоха две.
  Тогава започна гладната стачка на 39-те срещу Конституцията. С нескрита гордост научих, че моите познати Стефан Савов и Александър Йорданов са между стачкуващите.
  Закон, който делеше българите на граждани от чужбина и на граждани от България, който държеше сметка за месторождението и местоживеенето, беше антидемократичен и отслабваше българското общество, защото се противопоставяше на обединението му.
  Стегнах си куфара, купих билет за самолет и полетях към София, за да подкрепя стачкуващите.

  За Самуел Леви взех една електронно-сметачна машина, а за Александър Йорданов сложих в рамка 40 на 60 см цветна репродукция на Хартата за правата на човека от 1789 година, основа на всички съвременни демократични конституции.

  Намерих лесно редакцията на „Век 21“ на гърба на хотел „Рила“. Атмосферата нямаше нищо общо с моята представа за революционна треска.

  Журналистките се караха за глупости и никой не ми обърна внимание, въпреки че мъкнех от Франция за тях най-важния документ за демокрацията.

  Намерих Леви, който притеснен ми посочи бюрото на главния редактор. Аз подпрях тържествено документа до стената и тръгнах към парламента. От палатка на палатка открих бързо Александър Йорданов.

  – К’во прайш тука? Бегай във Варна, там съм ти запазил места в „Ривиерата“ по 50 долара леглото! Само казваш, че аз те пращам, и готово.

  Говорейки, той се повдигаше на пръсти, за да види нещо през рамото ми.

  Явно моето присъствие не представляваше особен интерес за „неговата борба“.

  Йорданов ме избута леко и тръгна зад мен:

  – Айде чао, тая е американска журналистка – каза той, намигайки към една жена с фотоапарат и касетофон.

  След това, след като си пое дълбоко въздух, Йорданов се изпъчи артистично пред нея и интервюто започна.

  Бавно се отдалечих от площада „Александър Невски“. Качих се в редакцията на вестник „Век 21“. Журналистките продължаваха да се разправят за глупости.

  Влязох в кабинета на главния редактор, взех си рамката с Хартата за правата на човека и си я върнах във Франция.

  P.S. През ноември 1992 година Александър Йорданов е избран за председател на Народното събране. Един месец след това събитие Андрей Луканов е освободен от ареста и впоследствие оневинен. Съвпадението със сигурност е случайно.

   

  Източник: Youcomments.com

• Делиорманска пролет

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  На баща ми

  В Делиормана се случи моята случка. В одаята на Кьор Мемиш. Гаазия бе, загубил едно око за имането на султана. И какво да прави едноок? То, май и другото толкоз виждаше. Нива ли да изоре? Или пък дърва да насече? Препитаваше се с тази одая. Кафенце ще предложи, лятото пък шербетец хладен. Пътник-странник ще прюти, с лучец и каквото дал Аллах ще нагости. Лятото бе трудно, но зимъска зафучи ли, що амуджи* имаше из селото, при него бяха. Животните дори не наглеждаха, а и тях на децата оставяха, че да се научат на работа така, хайлязите им с хайлязи.

  През една вечер започна всичко. Уж пролет чакаха, а то… Като завя и зафуча, та чак да спре забрави. Бурите удариха една подир друга, сняг и преспи затрупаха, колкото човешки бой, а да грейне слънце сякаш не му идваше и наум.

  – Брех… Брех… Брех… – изричаха амуджите един през друг. – Сякаш няма да спре. Дали не е дошъл краят на света?

  – Ходжа, какво пише в календара? – питаха и други.

  – То… календар… – оправдаваше се и ходжата, прихванал оредялата си брада. – Какво да пише в един календар? Пролет трябва да е.

  – Да не си объркал нещо дните, ходжа?

  – Е, как ще ги объркам? Драскам всеки ден чертичка. Това е. Да речеш да съм пропуснал някоя и друга – не. Тя, и ходжовица, да са свети земите й небесни, всяка вечер ме питаше: „Ти чертата дръпна ли днес, ходжа ефенди?“. „Бе, ще я дръпна някой ден аз чертата, ама да видим кога ще е“ – изричах, ама на… Такава е била волята на Всевишния – мене пощади, а нея прибра.

  – Да са свети земите й небесни, ходжа ефенди.

  – Да са свети…

  – Да са свети земите…

  – Амин…

  На централно място беят се бе подпрял, опънат на миндера. Идваше и той понякога. Цяла зима в конака стои ли се? А тук приказка ще чуе, друг лъжа ще изрече. После спор ще почне – и така неусетно как времето отлетяло. Много-много на бея не смееха да се обаждат амуджите, затова той повече мълчеше, че да не развали моабета. А и какъв бей е тоя, който за щяло и не щяло устата си ако отваря? Ще поизчака малко, нека пък несретниците поспорят, па накрая ще изрече дума тежка и по миндера даже ще удари. Така вървеше по тези земи.

  – Брех, дърво и камък от студ се пукат – въздъхна някой.

  – На кехаята… снощи кучето умряло – поде друг.

  – Ама от студ ли?

  – Че от какво друго?

  – Брех… Куче от студ да умре! Къде се е чуло и видяло такова нещо.

  – То, куче, куче, ама и то душа носи. Живинка…

  – Значи затова старите хора са казали „кучешки студ“.

  – А бе, той не го и хранеше добичето като хората, пезевенкът му с пезевенк. Аз така знам – удари ли студ, хляб от кучето няма да късканиш. Ще му даваш, ако трябва и двойна дажба. Нека се ояде животинчето, мазнинка да върже.

  – Тъй, тъй, то кучето мазнинката го пази.

  – Е, не само. Кожухчето… Гледаш го уж мокро като кокошка, а пухчето отдолу сухо.

  Отстрани, до вратата, приседнал на крайчеца на миндера, ей тъй, колкото с едната кълка на меко, а с другата върху студената рогозка, седеше налбант Емин. Роден нещастник, окъсан, дрипав. Лятото поизкарваше по някой грош. Я на бея конете ще подкове, я келяво магаре. Но зимата и кафето на просия сърбаше. Седеше налбант Емин, ама един такъв умислен. Ще рече човек, че доксан докуз** гемии е имал и всичките до една се затрили по чужди морета. От време на време надаваше ухо към нещо, изречено от бея, може пък човекът да го извикаше да подкове някой кон в конюшнята. После отново забиваше глава, точно там, където се срещаха рогозката и миндера. Приказваха амуджите, надлъгваха се, а нашият така и глава не повдигна.

  – Е, налбант Емин, кажи нещо и ти де – подсети го някой по едно време. – Цяла нощ и дума не си обелил.

  След тези думи налбантинът сякаш се стресна. Аха и да проговори. В цялата одая настана тишина в очакване на думите му. Дори беят застина с филджана кафе, допрян до устните, забравяйки да сръбне.

  – К’во да кажа? – промълви, вместо това, налбантът. Гласът му изкънтя сякаш така, издълбоко, като че ли идващ от някаква сянка, вселена в тялото му.

  – Е, как какво да кажеш? Няма ли какво да кажеш?

  – Имам, как да нямам, но само мъка. То, беднякът и да го хванеш, да го разрежеш, ей тъй, едно хубаво да му отвориш гърдите, да погледнеш в дъното на самата му душа, и какво? И там само мъка. В мъка сме се родили на този свят и в мъка ще си заминем. Тя, мъката, за нас е дадена.

  – Едно кафе ще пийнеш ли, налбант Емин, аз черпя – обади се и беят.

  – Че що да не пия? Отказва ли се на бей?

  – А пък като се разтопи снегът ще ми подковеш конете. Ама искам едно хубаво да ги подковеш. Със златни подкови искам, да знаеш. Като ги чуят отдалече, да казват, на бея конете идват, със златните подкови, звънтят като камбанки.

  – Ще ти ги подкова, бей ефенди. Само да цъфне веднъж дрянът.

  – Че той дрянът цъфна, бе. Ей, кога беше? Преди бурята ходих до гората и навсякъде дрянът разцъфтял – обади се и някой друг.

  – Цъфнал той, ама да го питам аз за какво е цъфнал. Ей, на, щъркелът ми трябва да пристигне тази нощ, а навън вижте какво е.

  Настана суматоха в одаята. При споменаването на щъркела всички се обадиха в един глас. Имаше си щъркел налбант Емин. Гнездото бе в двора му, на една висока акация. Уж акациите не живеели по много, а откак се помнеше, дървото си беше все там, а и по времето на баща му, на дядо му, а и навярно преди това. От години щъркелът пристигаше все в един и същи ден. Дъжд, сняг, бури не гледаше. Пропеят ли трети петли, клюнът му затракваше от гнездото, изплетено от сухи клонки. Излизаше тогава налбант Емин и дълго му се радваше и говореше:

  – Ей, душичка… душичка… Пристигна ли? Пообиколи, а? Ама пак тук се върна. Ходи, де ходи, ама ей, като оня баир няма, нали? И гьолът… Нашият гьол. Може да е някакъв никакъв си гьол… Живо блато, всичко в кал, ама наслои ли се веднъж калта по човката ти… После в каквито и води да я плакнеш, все тука ще те влече.

  Повече не заспиваше налбант Емин. Седеше под дървото, докато зарята на слънцето не озари хоризонта. После запалваше огъня, правеше едно джезве кафе и присядаше на сундурмата***. Щъркелът и той стоеше на гнездото и го гледаше, без да мръдне. Разказваше му за далечните земи, през които бе прелетял. Сърбаше от ароматното кафе налбант Емин и изведнъж пред очите му се зареждаха чудни картини. Виждаше голям град, с минарета, достигащи до облаците, кораби, големи колкото Голямата каршия, люшкащи се върху бурните вълни. А мизерията… Мизерията отлиташе, сякаш ометена от последните зимни ветрове.

  Имаха си някакъв език, непонятен за останалите, който владееха само двамата. Изпиваше си кафето налбант Емин, но продължаваше да седи на сундурмата. Щъркелът изтракваше само веднъж като дойде. После започваше да обикаля по цял ден. Отлиташе и скоро се връщаше със съчки, стърчащи от големия му клюн. Дълго се майстореше. Подбутваше тук, придърпваше там и след това, като оправи гнездото, заставаше на него и по цял ден мълчаливо се взираше на юг. Накрая, някой ден се задаваше ято в далечината, разтваряше криле тогава щъркът и посрещаше своята половинка далеч над селото. Дълго кръжаха над Голямата каршия, носейки се на огромните си криле. Кръговете ставаха все по-малки и все по-ниски. Накрая двойката кацаше на гнездото, вплитаха шии и дълго тракаха с дългите си клюнове:

  – Трака-трак, трака-трак, трака-трак…

  – А бе, какъв щъркел сънуваш и ти в тази буря? – обади се ядосан някой. – Куче да вържеш навън, няма да стои, а ти… Ей, на, прибрал съм кучето в плевнята.

  – А, в тази зима да дойде щъркел… – обади се и друг.

  Един през друг, надвиквайки се, всички си казаха мнението. Мълчаха само беят и налбант Емин. Беят бе вперил очи в налбанта и го гледаше без да мигне.

  – Моят щърк ще дойде – повдигна накрая глава налбантът. – Вали, гърми, трещи, ще дойде. Така е било винаги. И така ще бъде. По времето на баща ми е идвал. Преди това и по времето на дядо. Той разправяше, че и по времето на дядо му е идвал все на тази дата. Моят щърк ще дойде. Не може да не дойде.

  Дълго се надвикваха амуджите. Одаята замяза на разбунен кошер. Няколко души подкрепиха налбанта, но бяха достатъчно убедени в думите му, че да спорят наравно с останалите.

  – Тихо… – обади се по някое време беят. – Какво сте се развикали, бетер ханъми. Млъкнете…

  Възцари се тишина. Беят повдигна филджана и бавно и шумно сръбна от кафето си.

  – То, така, да приказва само празни приказки всеки може – обърна се след това към налбант Емин. – Щял да дойде… щял да дойде и това е. Друго не знаеш. Но един мъж трябва и да застава зад думите си. Навън виелица, дърво и камък се пукат, а ти с твоя щърк само си чешеш езика. Ти, налбант Емин, готов ли си да застанеш зад думите си, подобно истински мъж?

  Чак тогава налбант Емин отново повдигна глава и погледна бея.

  – Винаги съм стоял зад думите си, бей ефенди – изрече с тъжен глас. – И всички тези хора могат да ти го потвърдят. Аз по вятъра не плюя. И плюнката си не ближа. Може да съм беден и дрипав. Да няма какво да ям, но думата ми не тежи по-малко от твоята. И аз никога, бей ефенди, не съм ставал пабуч на ничий крак.

  – Така ли? Тогава… Залагам 100 декара земя, че щъркът ти няма да дойде – изтърси беят и злобно се усмихна.

  Сякаш бомба падна в одаята. Амуджите отново започнаха да се надвикват един през друг.

  – Тихо… Тихо казах – развика се и беят на свой ред. – Моята дума също на две не става, налбант Емин.

  – Бих заложил, но къде у мене 100 декара, бей ефенди?

  – Щом нямаш земя… Ще заложиш жена си. Загубиш ли, идва в моя харем. Спечелиш ли, взимаш земята.

  Изведнъж се възцари гробна тишина. Бе хвърлил око на жената на налбанта, проклетникът. Въртеше се, сучеше се и все покрай тях минаваше, за да я зърне. То, тъй… какво остава друго да му вземеш на бедняка? Но и душата му да вземе богаташът, все малко ще му се струва. Откакто я зърна, загуби мира и покоя си беят. Сънуваше вечер как тънката й снага се кърши пред очите му. Събуждаше се, целият плувнал в пот. Отваряше очи, въртеше се в леглото и повече не успяваше да мигне. А сега изведнъж съдбата я пращаше в неговите ръце. Къде ти щъркел в тази виелица?

  – Ако не дойде щъркът… За какво ми е на мене жена, бей ефенди? – продума накрая налбант Емин. – И животът ми не ми е потребен. Той, беднякът, заради едната пролет живее. И пролет като няма… Съгласен съм.

  Беят стана и с лукава усмивка се приближи до налбант Емин.

  – Договорихме се – изрече. – И всички тези мъже са ни свидетели.

  Подаде си десницата, изчаквайки и налбантът да направи същото. Той също стана, подаде си ръката и после си ги стиснаха. Ходжата веднага извади кютука, наплюнчи калема и записа сделката.

  – Кьор Мемиш, кафе за всички. Аз черпя за нова невеста – извиси се гласа на бея над всички.

  Разтича се кафеджията. Не стига другото, а и малко куц беше с единия крак, но и другият не го държеше кой знае колко. Заприиждаха филджани, поставени в подноси. Амуджите ги взимаха в ръка и дълго ги въртяха в шепите си. После се навеждаха и шумно засърбваха. Очертаваше се тежка нощ. Едва ли някой щеше да заспи тази вечер, в очакване на развръзката.

  – Налбант Емин, сърбай, сърбай – хилеше се от време на време беят. – Какво? Да не би шекерът ти да е малко? На, сложи си още една бучка. Не се стискай, де, аз черпя.

  Започваше задружен смях. Тези, които бяха по-ачъкгьоз, започнаха открито да се подиграват на налбанта.

  – Една жена имаше в ръцете си и тя отиде курбан, налбант Емин – провикваха се.

  – Ти не можа да я заплодиш, ама виж беят сега какво ще направи – обаждаха се и други.

  – Най-много до жътва ще е надула корема.

  – Неверници… как говорите така за моята ханъма – развика се и беят.

  После отново се обърна към налбант Емин, след възцарилата се тишина, и настоятелно го подкани:

  – Сложи си шекерче, де. Друго като няма в този живот, поне да е сладък.

  Пропяха първи петли. Всички нададоха уши и се заслушаха. Някои дори си позволиха да отворят вратата и да надникнат навън, но бързо се повърнаха назад.

  После ходжата тихо зачете от неговите дълги молитви. Всички млъкнаха и се заслушаха в монотонното му пеене. Мълчеше и налбант Емин, забил глава в крайчеца на миндера. А навън зимната виелица ставаше все по-силна. Вееше, фучеше, заплашвайки да отнесе одаята с керемидите барабар. Кьор Мемиш, усетил далаверата от големия оборот, хвърляше дърва в камината, без да се стиска, но кой знае какъв ефект нямаше.
  Пропяха втори петли. Ходжата привърши с молитвата си.

  – Не са хубави тези неща, бей ефенди – обърна се по някое време към бея. – То, животинките, по волята на Всевишния идват. Той им казва кога да тръгнат, кога да пристигнат. Той ги води по пътя. Как иначе? Човек да е, ще го обърка, няма да го намери, а то, хайванчетата… Да речеш, че е до съседното село, а то… Ей, на буря… И тя е творение на Всевишния. И ние… Не са хубави тези работи, дето ги правиш.

  – Ти да мълчиш там – тросна му се накрая беят.

  – Бе, то, аз ще млъкна, ама да вземеш така жената на бедняка. Всевишният вижда…

  Възцари се тишина. Никой повече не смееше да диша дори. Чуваше се само воят на делиорманската виелица. Такава, каквато е само по тези земи. Понякога жестока, дори смъртоносна. Затрупваща всичко, превръщаща душите на хората в студени и безжизнени камъни. Камъни, на които после им е трудно да уловят дори топлината на слънцето. Тогава, как да я уловят в себеподобните, носещи същите камъни, вместо душа?

  – Трябва да пропеят вече – обади се някой. – Трети петли.

  Всички наостриха уши.

  – А бе, вятърът понамаля сякаш или на мен така ми се струва – прошепна ходжата.

  Никой не му отвърна.

  И тогава, изведнъж, в промеждутъка на два порива на вятъра се чу:

  – Трака-трак, трака-трак, трака-трак…

  Налбант Емин подскочи от мястото си. С една крачка стигна до вратата и я отвори. Отначало не се видя нищо. Само огромен облак сняг нахлу в одаята. После… Всички зърнаха щърка, строполен безжизнен на прага.

  – О, Всевишни… – проплака ходжата и вдигна ръце към небето в молитва. Всички веднага го последваха.

  Налбант Емин награби щърка и хукна към камината.

  – Махнете се… Махнете се – крещеше само. – Махнете се от огъня.

  Положи щърка на земята. Целият бе вкочанен. Виждаше се само една огромна ледена топка. Крилете му бяха залепнали за тялото, целите във висулки. Как е летял? И идея си няма. Навярно наистина е дело на Всевишния.

  – Ти се прибра… Прибра се… Душичка – шептеше налбант Емин, прегърнал щърка. -Сълзите му течаха, подобно две реки. – Прибра се у дома. Студът, снегът, виелицата… не успяха да ти попречат в порива ти към дома. Не успяха да те прекършат.

  По едно време някой извика. Беят беше припаднал.

  Дойде пролетта. Слънцето грейна, цветя разцъфтяха. Бурите утихнаха и поеха на север. Щъркелите на налбант Емин се разтракаха в гнездото си. Беят домъкна кадията от Шумен. Кютюкът му беше пълен със задължения на налбант Емин. Беят ги плати и запази земите си.

  – Той толкоз пари не е виждал през живота си – роптаеха селяните. – Пък уж ги бил взел назаем.

  – Единият е бей, другият кадия – обаждаше се втори – Султански хора.

  – Да речеш да им кажеш нещо… И какво?

  – Ще пратят аскера. Камък върху камък няма да остане.

  – Така е дошло и така ще си замине.

  По някое време беят изведнъж се поболя. Легна и повече не стана. Цяло лято виковете му се носеха из селото, за ужас на селяните.

  – Така умират не сторилите хаир през живота си – обикаляше селото и твърдеше ходжата. – Така умират тези, продали се на Шейтана и прегърнали харама.

  Помина се накрая беят и отърва и себе си, а и цялото село. На погребението му отиде само ходжата. Никой друг не искаше да се докосне до харама.

  – Очите му ги нямаше – твърдеше после ходжата. – Само две дупки. Сякаш избодени от човки.

  Тръгна погребалната церемония, а над селото се чуваше само:

  – Трака-трак, трака-трак, трака-трак…

  Послеслов

  Израснах в двора на дядо, под гнездото на щъркелите, които долитаха всяка пролет. И по времето на баща ми са идвали, а и по времето на дядо. Дядо разправяше, че и по времето на дядо му било така.

  – И какво станало после? – питаха ме децата като бях малък.

  – Изкълвали му очите – отговарях. – Всяка вечер са ходели до стаята му и са кълвели очите му. Затова е викал така.

  – И как в тъмното?

  – Че той, в бурята долетял щъркът.

  Минаха години. Животът ми наближава вече своя край. Това е историята, която ще оставя на моите деца. За щъркелите, продължаващи да долитат. Не признаващи бури и студ – Щъркелите на Делиормана. И над тази земя ще продължи да се чува:

  – Трака-трак, трака-трак, трака-трак…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Амуджа, мн. амуджи и амуджалар – 1. братовчед; 2. чичо, байо

  ** Доксан-докус – деветдесет и девет; прен. голямо количество

  *** Сундурма – чардак

  .

• Женски времена

  

  .

  ЖЕНСКИ ВРЕМЕНА

  На майка ми

  На жените часът търкулѝ се.
  На жените часът е сега.
  Като хляб остарял и възкисел,
  като мярка за женска тъга.

  И стърчат в мойто село вдовици –
  верни стражи на стария дом.
  Във очите им – крясък на птици.
  А усмивките – кражба със взлом.

  Те дървата така ще нацепят,
  че кюмбето ще пее в нощта…
  Без минутка на нежност и трепет.
  Без момент за любими неща.

  Ще развият прилежно бушона,
  всички крушки сами ще сменят.
  Няма даже сълза да проронят.
  Може мъжки да псуват от яд.

  Ще развържат единствено само
  на душата си възела строг,
  щом на топлото бабино рамо
  легне внук, сякаш легнал е Бог!

  Че часът им нечакан настъпи.
  Вечер стенат стените без мъж.
  На жените сълзите са скъпи.
  И разказват нашир и надлъж,

  как във моето село жените
  овдовеят ли, нямат предел.

  Но… броят си вдовиците дните,
  като дни преди чакан разстрел…

   

   

  ТЪЖНИТЕ ОЧИ НА ЛЕЛЯ СТАНА

  В тъжните очи на леля Стана
  сбран, блести лъжовният ни свят.
  Малка тя на своя мъж пристанала.
  Той пък се оженил на инат.

  Три деца изгледала самичка.
  Той бил все на карти и на лов.
  После като малки кукувички
  хвръкнали децата. По любов.

  Нейният пропил се. И се гътнал.
  Скрила тя във черно рамене.
  После ги зачакала. На пътя –
  своите деца. Едно поне.

  Свила си душата на тепсия.
  Да, но още имала сърце,
  имала снага, и тънка шия.
  Само дето нямала ръце –

  мъжки, та дърва да й нацепят,
  скършената вратня да сковат.
  После да я сграбчат в яки шепи –
  в женските й нощи да сноват.

  Бързо я чумосали жените.
  Бранели мъжете си със страх.
  Клетвите прошарили косите й,
  Смазал я нестореният грях.

  Днес виси красива леля Стана,
  в кухнята, на старото въже.
  Свети само в погледа й сбрана
  болка, че светът е за мъже.

   

   

  НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО

  Наточи ми
  от виното, мамо!
  Напълни
  остарялата бъклица!
  Та задуха ли
  вятър през рамо,
  да не казваш,
  че вече си пътница!

  Да усетиш
  в ръцете си още,
  как от вятъра
  виното пее,
  както някога,
  в късните нощи.
  Че животът
  докрай се живее.

  Под навеса
  с гръбнака си чамов
  разсипи.
  Аз до теб ще приседна.
  Ще запея
  със виното, мамо…
  Както с татко
  ти пях за последно.

   

  Николай Дялков

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Безсмъртниците

  

  .

  И аз на Господата
  казвам – да, Ботев
  остарял е – горе
  на Балкана – главата
  му е побеляла
  от снега – и сняг му чисти
  на върха – на челото
  му лютата му рана,
  по мярка са му и крилата
  бели на билата –
  да стане и да ги размаха
  поетът неумиращ
  на борбата. Орелът
  се върти над София
  и над България –
  Ако погледнеш
  зимата – със вдигната глава
  снега – ще видиш – жив е –
  Стария. България
  е с много върхове –
  не са изчезнали
  орлите на България.
  Високо са орловите гнезда
  за писарушките, които
  на бюрата си гнездят
  и със челцата си кълват –
  висок и остарял е всеки
  връх – и чакат неговата смърт –
  на вярваща в безсмъртните
  България.

   

  Генадий Велчев

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук. 

  .

• На Сирни заговезни

  

  .

  Защото винаги и всичко прощаваме,
  сега децата ни са в чужбина.
  А ние ще има да даваме
  и след смъртта си много години.

  Прошка се дава и взема, когато
  поне малко сме смирили душата си.
  А ние мразим дори в червата
  съседа, колегата и даже брата си!

  Прощаваме щедро дори на мюфтията
  и на тия, дето крадоха здравата.
  А нас прости, Господи, простотията,
  че си затрихме държавата!

   

  Красимир Бачков

• Злато

  

  .

  ЗЛАТО

  На дъщеричката ми Петя

  И някой ден не ще те питам
  какво си ти за мен.
  Отлита времето, отлита,
  расте от ден на ден.

  Растат годините, растат,
  животът ти порасна.
  И не е същият светът,
  а ти си по-прекрасна

  дори от най-красивите ти дни
  на детството щастливо,
  когато златни бъднини
  за теб мечтаех си красиво.

  И няма да те питам вече
  какво си ти за мен,
  когато си далеч, далече,
  и аз от теб отдалечен.

  Защото знам, че и до края
  ще бъдеш златното момиче,
  което – безпределно зная
  до болка ще обичам.

  И както грее дълго лято,
  макар от времето да потъмнява –
  у мен ще светиш като злато,
  а то все злато си остава!

  .

  

  .

  ЗИМЕН ПРОЗОРЕЦ

  Бели хора накъде ли
  в утрото вървят;
  бели пътища къде ли
  ще ги отведат?

  С бели мисли, с мисли бели
  всеки в своя божи път,
  без да знае никой где ли
  пътищата ни ще спрат.

  Знаем само, че в безкрая,
  в тайните предели
  ще отидем в миг незнаен
  бели побелели…

   

  Петър Андасаров

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Петър Андасаров е роден през 1937 г. в с. Елешница, Разложко. От 1971 г. живее в София. Завършил е Учителския институт „Св. Иван Рилски” в гр. Станке Димитров (Дупница) и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е председател на литературния клуб „Димчо Дебелянов” в Дупница. Автор е на повече от 30 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Негови стихове са превеждени на руски, белоруски, чешки, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски, арабски и на езика дари.

  .

• Не ми се спи, така не ми се спи

  

  .

  НЕ МИ СЕ СПИ, ТАКА НЕ МИ СЕ СПИ

  Не ми се спи, така не ми се спи!
  Да те сънувам вече никак не умея…
  А времето рисува без бои –
  директно върху спомена вилнее.

  И избледняват твоите черти,
  макар че често ме болят отвътре.
  Неказаните думи трополят
  в тъгата на безсънното ми утро…

  Мълчанието дали ще си простим?
  Трънлива е пътеката към рая!
  Засядат ми предишните вини,
  а Бог по прошката ще ни познае!

  Не ми се спи! Така не ми се спи…

  .

  СЪМНА СЕ ВЕЧЕ

  Съмна се вече след толкова мрак!
  Съмна се вътре в душата.
  И ще поникне от тънкия злак
  нова надежда нататък…

  Ще се разтворят онези тъги
  в обич, която лекува.
  Повече няма така да боли
  всичко, което си струва…

  Ще се огледам отново в Очи,
  носещи светла утеха.

  Господи, вдигам се. Ето! Прости!
  Тръгвам по Твойта пътека!

   

  Румяна Попова-Бакърджиева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Румяна Попова-Бакърджиева е родена и живее в София. Завършила е Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Стихове пише от ученическите си години. Има публикации в Алманах „Нова българска литература”, в сборниците „Всичко за майка ми” и „На изповед пред Дякона” , както и в Антология с християнска лирика „Небе за земята”. През 2018 г. излиза първата й самостоятелна стихосбирка „Коричка вяра”.

  .

• Честита Баба Марта!

  

   

  ВЪЗХВАЛА НА КОКИЧЕТО

  Скочи из свойта зима ти!
  Взриви я с тънкото си тяло.
  Включи ме в скока си, расти
  зелено и до болка бяло…

  Расти не утре, а сега!
  В снега с атаки поривисти.
  Вдигни ме строго из снега
  с тризъбеца на свойте листи!

  Преди най-първата трева,
  в часа на тая зима дива,
  учи ме как леда с глава
  сияйно нежна се разбива.

  Единствено – расти сега!
  Сега вдигни се ти веднага!
  Ти срещу моята тъга
  скочи със блясъка
  на шпага!

   

  Христо Фотев

• Да уловиш безкрая

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Най-после към обяд заваля. Дъждът се сипеше ситно и мижаво, сякаш на небето му се свидеше тази тъй дълго чакана от хората влага. Безкрайната добруджанска равнина посивя и някак отесня пред погледа на Велико. Той подбра овцете и ги прислони в близкия пояс. Мръсната, белезникава вълна на животните провисна и лека пара задимя над гърбовете им. Двете кучета се излегнаха в шумата и само тихият ромон на дъжда изпълваше тишината наоколо. Есента отиваше към края си, една суха и ялова есен, през която дори лозята не узряха. Овчарят бръкна във вътрешния джоб на ватенката и извади малко транзисторче „Шарп“. На гърба му бе закрепена плоска батерия от четири волта и половина, за да работи по-дълго. Потърси хубава музика и я намери на вълните на „Хоризонт“. Благодарение на малкото апаратче самотните му дни на полето ставаха поносими, а понякога дори приятни.

  С програмите на радиото беше свикнал от времето, когато все още бе инж. Янев. Пет години работи с още трима колеги в едно проектантско бюро и първата им работа сутринта бе да пуснат радиото. Добре се разбираше с колегите и работата им вървеше добре, но… понякога за един ден, като в приказките, можеш да се превърнеш от инженер в овчар. Стават такива неща, ако късметът ти тръгне срещу теб. При Велико се получи точно така. Оказа се още, че годеницата му вече не го предпочита пред хазяина си. Последният, макар и доста възрастен, бе състоятелен човек и можеше да я осигури за цял живот, докато инж. Янев сега бе просто безработен.

  Вторият удар дойде съвсем ненадейно, от страна на майка му. Мълчаливата изсушена женица, която цял живот не се бе оплаквала дори от хрема, легна и за два дни угасна. С помощта на няколко съседки я погреба и на третия ден, когато остана сам в малката кухня, разбра колко много е значела за него майка му. Всяка вещ наоколо носеше нейното присъствие, толкова близко и добро, че да си у дома, без да вижда свитата й фигурка и да чува тихия й глас, просто не издържаше. Излизаше навън и по цял ден бродеше из града, станал му изведнъж чужд и неприятен. Не бе изминал и месец, когато се появи ненадейно сестра му с мъжа си. На погребението те не дойдоха, макар да ги извести, а сега пристигнаха с претенции за наследствен дял. Настояваха да продадат скромната къщурка – всичко останало от родителите им – и Велико не възрази. Беше се пречупил неусетно, за пръв път се намираше в безизходица, съвсем сам и отчаян.

  С парите от неговия дял закупи дворно място от половин декар в едно близко село. Криво-ляво издигна малка барака с дълъг сайвант до нея. Купи двайсет овце и се запиля по къра да ги пасе. Ръцете му загрубяха и привикнаха към неблагодарния селски труд. Сега му беше безразлично всичко, свързано с хорската суета. Живееше примитивно, почти без удоволствия, не общуваше с никого от селото и се чувстваше стар, макар скоро да мина четиридесетте.

  Откъм черния път край пояса се дочу виене на автомобилен двигател. След малко бързо премина някаква жълта кола, като на места се поднасяше и пръскаше кал от локвите. После пак се спусна безмълвието на равнината. Музиката по програмата свърши и започнаха новините. Велико угаси транзистора и го прибра. Приседна до едно дърво и затвори очи. Представи си голяма бяла вана, пълна с гореща вода, как се потапя в нея и оставя всичкия студ и мръсотия вън, далеч от себе си. Събереше ли пари, първото нещо, което щеше да си купи, беше ваната. А щом му омръзнеха еднообразието и мръсният му живот, можеше лесно и почти безболезнено да се спаси пак във ваната, но малко под повърхността на водата. Откакто се бе превърнал в неудачник, и такива мисли му минаваха през главата.

  Встрани се чу шляпане на стъпки и Велико се огледа. По коларския път, с натежали от кал крака и обувки в ръце, вървеше млада жена. Тя съзря овчаря и тръгна към него. Косата й бе разчорлена, лицето зачервено от усилията, но въпреки раздърпания си вид, тя будеше някаква необяснима симпатия. Застана пред Велико и малко грубо запита:

  — Знаеш ли каква съм аз? — по лицето й личаха размазани следи от сълзи, а в чистия въздух се долавяше лека миризма на алкохол. Явно бе пияна, но не чак толкова, че да не се държи. Велико се надигна и мълчаливо повдигна рамене.

  — Аз съм курва, бе! Най-долната курва съм, мой човек! — гласът й бе пресипнал и наистина звучеше вулгарно. Повтори декларацията няколко пъти и се свлече на земята. Раменете й се затресоха в глухо ридание. Велико понечи да я вдигне, но щом я докосна, се отдръпна като опарен. Топлото и меко тяло на жената го зашемети, и върна забравени и неутолени отдавна желания. Засрамен от себе си, той стоеше безмълвен и не можеше да свали очи от леко разголената гръд на жената. Тя забеляза погледа му и рязко дръпна бялата си копринена риза. Освободени, изскочиха гърдите й и тя се разкрещя истерично:

  — Хайде бе, какво чакаш? Яхай курвата, прост овчар такъв! На крака съм ти дошла! Давай, днес бутам на аванта!

  Стомахът му се сви на топка. Той преглътна с усилие и пристъпи към нея. Късо замахна и я зашлеви през лицето:

  — Я се вземи в ръце! Ти курва не си, щом сама го казваш! И се закопчай, че и аз съм мъж! Нищо, че съм овчар!

  Тя го изгледа по-скоро учудена, отколкото уплашена, и очите й леко се избистриха. Изправи се и си закопча ризата. Усмихна му се накриво:

  — Да, ама си прост все пак! Друг на твоето място не би изтървал келепира!

  — Да ти пикая на келепира! — намуси се Велико.

  — Що бе, не ме ли харесваш? — иронично го изгледа тя. — Жена ти да не е Клаудия Шифър случайно?

  — Нямам жена аз! Сам съм! — като оправдание прозвуча отговорът му.

  — По-добре си! На тоя свят най-добре е да си сам!

  — Не си права!

  — Вярно, да си сам и богат е по-хубаво, отколкото да си само сам.

  Замълчаха. Случайността бе пресякла пътя на двамата неудачници и сега им гледаше сеира. Жената постоя малко права, после пак седна в шумата. Заразказва спокойно своята банална история, от обезчестяването й на дванадесет години до днешното й изгонване насред полето от „онова животно с много пари“, което бе минало с жълтата кола преди малко. Велико я изслуша мълчаливо и на свой ред с няколко думи й разказа за себе си. За пръв път споделяше болката си с друг човек и от това му ставаше някак по-леко. Двамата се гледаха, открили обект за съчувствие пред себе си, докато жената не попита:

  — Имаш ли нещо за ядене? Днес съм на пет-шест цигари от сутринта, без да броя изпитите водки!

  Велико извъртя торбичката, преметната на гърба му, пред себе си и бръкна. Освен шишето с вода, му бе останал само един къшей хляб. Смути се от собствената си нищета и горчиво се усмихна:

  — Това е! Нали ти казах, че я карам ей тъй.

  Понечи да върне хляба в торбата, но тя го спря.

  — Чакай! Като бях малка, от дядо съм чувала да казва, че никой не е по-голям от хляба. Дай го!

  Той й подаде малкото парче хляб. Жената без погнуса отхапа и започна да дъвче. Май й се услади, защото лапна и трохите накрая. Двете кучета неусетно се бяха присламчили и лакомо я гледаха. Тя им се усмихна и подвикна:

  — Няма за вас! Изядох го всичкия!

  — Чудно, как не те залаяха? — забеляза Велико.

  — Що се чудиш! Аз съм кучка, а те кучета! Своята ли да лаят?

  — Е, ти пак! — намръщи се овчарят.

  — От себе си не можеш да избягаш! — примирено сведе глава тя. Овцете нещо се сбутаха и Велико размаха сопата срещу им. Жената се надигна и взе в една ръка калните си обувки. Погледна го топло и рече:

  — Благодаря ти за хляба! Сега ми е по-добре!

  — Няма нищо! — отвърна овчарят.

  — Ако искаш, можем да го направим? — предложи тя отново и като видя как я изгледа той, добави: — Аз това имам — това давам!

  — Върви си! — изпрати я той. Жената бавно тръгна, но като излезе на пътя спря и извика:

  — Утре ще съжаляваш, че си ме изпуснал!

  — Бягай, бягай! — изръмжа Велико и се извърна. Овцете се бяха пръснали и той тръгна да ги забира. Дъждът кротко продължаваше да наслоява своята мътна пелена над равнината. Имаше нещо в тая широка земя, което го караше да се държи и чака всеки следващ ден, ако не с надежда за нещо по-добро, то поне с любопитството на обречените да живеят. Времето и разстоянието тук не значеха нищо, както бяха без значение нещата, които можеше да изгуби или спечели от една безпътна жена. Дъждът нямаше да спре до вечерта, затова овчарят бавно подкара стадото назад към селото. Щеше да се прибере в бараката и да си легне. Можеше да си представи бялата вана с гореща вода, а в нея — жената, която бе срещнал днес. Въпреки всичко тя си оставаше жена и кой знае защо, по нещо много приличаше на равнината — тъй близко и тъй далеч от него, тъй желана, но недостигната в крайна сметка.

  — Ей, проклет чикиджия! — чу зад гърба си Велико. Бавно се обърна. Жената го бе настигнала и сега го гледаше с нажежени очи, настръхнала като ядосана котка:

  — Ти какво си мислиш, бе?! Че си нещо повече от мен ли?

  Овчарят стоеше и не реагираше. Жената продължи вбесена:

  — Същият боклук си бе, овчар с овчар такъв! Чобан смотан! Аз поне удоволствие мога да направя на някого, а ти и за това не ставаш! — Малката й фигурка в този момент никак не изглеждаше безпомощна, а напротив – с тия размахани в ръцете обувки, като нищо можеше и да го цапне в яда си. Велико се отдръпна леко назад, а тя не спираше да бълва обвинения:

  — Ти си една отрепка бе! Отказал се от себе си и сам се съжалява! Мъж ми било това! При това – инженер! — захили се иронично тя. — Пък пасе овце! Ти си най-голямата овца в стадото бе! Тебе трябва някой да те срита отзад, за да се събудиш! Разбра ли?!

  Тихият дъждец мокреше зачервеното й лице, стичаше се на едри капки върху ризата й като я прилепваше до тялото, подчертаваше предизвикателно формите й. Велико пристъпи към нея и обхвана с длани лицето й. Дори не бе мечтал да държи в шепите си безкрая на равнината, заедно с една жена.

  Сега го имаше, значи трябваше само да го задържи.

  .

• Апел

  На моя приятел Кольо Беев

  

  .

  Убийците на Левски са известни.
  Проклехме ги – те оживяха пак.
  Укриха се зад лозунги и песни,
  строиха се зад родния байрак.

  Те сложиха служебни ръкавели
  и маски със почтен държавен вид
  и ни убиват днес, но не в разстрели,
  а тихо и по начин деловит.

  Убиват ни със бедност и умора,
  докарват ни до лудост, до инфаркт
  и със сърцето честно на народа
  хазартно те играят на билярд.

  Със нас те нямат общо мило-драго
  и тяхната патриотарска сган,
  за свойто лично помиярско благо,
  продава днес и родния Балкан.

  Свободни уж – живеем в ново робство,
  под игото на български аги.
  Със турското то няма нищо общо,
  но точно като него ни тежи.

  Тежи ни финикийската истерия,
  тежи ни този незаслужен хал.
  Боли ни, че търпимата мизерия
  е днешният обществен идеал.

  Момчета, вярата крепи душата,
  но розата се пази със бодил.
  Спомнете си за чистата и свята
  република на Дякона Васил.

  Пазете си омразата, момчета!
  Да се сплетем като бодлива тел.
  Поп Кръстьо е събрал голяма чета
  и ни избива тихо, без разстрел.

   

  Ивайло Балабанов

  –––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Човекът от другата страна на улицата

  

  .

  Той е толкова сам – като заек под ято от ястреби.
  Между зъбите му хрущи страх вместо хляб.
  Той живее от вчера до утре. Усмихва се в сряда.
  Ахилесово зее дупка на левия му чорап.

  Той си има легло. И понякога даже заспива.
  Има мнение твърдо като твърд алкохол.
  Той си има тъга. Вечер често си я пребива
  от любов. И защото в супата няма сол.

  Той е малък. Сам е сложил намордник
  да го пази от него самия. И от хищния свят.
  Ръмжи безопасно. И гледа под вежди отровно.
  Той е възрастен, зъл, изтормозен хлапак.

  Той е сам. Подивял като куцо прогонено куче..
  И прегърбен, сякаш носи в гърдите си тежко сърце.
  Този малък човек е захвърлена в нищото купчина
  от невяра, необич, немисъл и немити ръце.

   

  Силвия Недкова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Силвия Недкова е родена през 1967 г. в Пловдив, живее в София. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише литературна критика и поезия. Работи като отговорен редактор в списание. Публикувала е стихове в поетичния сборник „Време за камъни“ (изд. „Атеа“, 2013), в сп. „Жената днес“ и в електронни издания. Носител на първа награда от Международния литературен конкурс „Лирични гласове“ – 2017.

  .

• Лъки

  Разказ от Мария Генчева

  

  То беше само на шест месеца и вече познаваше тъжната действителност в приюта за кучета. Приютът се намираше в края на града и в него, освен всичко друго, беше много самотно. Един ден дойде семейство с момиченце на около шест годинки, с две кестеняви опашки.

  – Днес имам рожден ден – каза гордо то на пазача и всички тръгнаха покрай клетките. В една от тях забелязаха черно-бяло кученце, рошаво и свито. Като усети присъствието им, то стана и неохотно се приближи към решетката. Погледна без надежда момиченцето, но внезапно всички се стреснаха от вика й:

  – Мамо, това е! Виж му само очите! Искам го.

  Бяха донесли специална чанта, сложиха вътре кученцето и се прибраха вкъщи.

  То радост, то къпане, игри, специални храни, разходки и много, много гушкане. Катя, така се казваше момиченцето, отскоро учеше английски и кръсти кученцето Лъки.

  – То ни е късметът, мамо!

  След две години Лъки, който излезе малтийска болонка и, както казваше ветеринарят, плюс още две-три породи, крачеше важно сутрин, воден гордо от стопанката си на разходка в близката градинка.

  Но един ден Катя се върна от разходка сама. Майка й едва разбра от хлипащото момиченце какво се е случило… Едни момчета…

  Оттогава положението стана трагично. Лъки го нямаше. Разлепиха листовки. Откриха профил във Фейсбук. Баща й дори се обади в полицията. Унила и мрачна, Катя не стъпваше в градинката, където често се чуваше кучешка врява.

  Мина година. Лъки го нямаше.

  – Татко – нерешително каза Катя, – а можем ли да обявим награда?

  Баща й се замисли, в тези трудни времена и малко пари да отделиш за такова нещо, се усеща. Той понечи да отговори и тогава погледна Катя. Срещна широко отворените и очи, пълни с надежда и сълзи.

  – 1000 лева – отсече баща й.

  И пак дните тръгнаха празни. Не, че нямаше желаещи за хилядата лева…

  ***
  Един пролетен ден… Катя вървеше бавно към училището. То беше на съседна улица, а тя пък минаваше покрай градинката с кучетата. Чуваше се весела глъчка. Катя се загледа мрачно и като че ли краката и сами я заведоха там. Майки, деца, кучета, игри. Изведнъж едно рошаво, неособено чисто куче се приближи към нея. Тя инстинктивно се отдръпна, все пак беше улично и непознато. И тогава кучето вдигна глава и я погледна. Тези очи!

  – Лъки – извика Катя и кучето се намери в прегръдките й. Времето спря. Нататък не е за описване…

  Вечерта радостта в къщата на Катя беше вече поутихнала. Лъки спеше и Катя се приближи към баща си

  – Ами сега, татко, кой ще вземе наградата?

  – Ти, моето момиче, ти го откри.

  Катя замислено каза:

  – Аз мисля, че наградата заслужава Лъки, защото той ни откри.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Притча за смеха

  

  .

  Когато Господ създаде Земята, той я напълни с всякакви видове животни.

  Малки, големи и огромни.

  Такива, които пълзяха, които плуваха или летяха, или даже вървяха.

  Страхливи или безстрашни.

  Умни или глуповати.

  Грозни или красиви.

  Злобни или доверчиви.

  Наблюдаваше ги Господ и откри, че всички те търсеха Радостта, и не само това, но търсеха и начин да я покажат пред света. Някои като вълците я показваха като въртяха по определен начин опашката си. Някои като рибите, в пристъп на радост изскачаха от водата, а други видове изразяваха това чувство като скачаха във водата и я плискаха навсякъде.

  Само Човекът стоеше тъжен и самотен. Гледаше го Господ и се чудеше, защо само този уж най-съвършен вид е толкова умъчнен и защо е недоволен от Живота.

  – Аз знам какво трябва да се направи! – До Господ се беше приближил най-довереният му Ангел.

  – Какво предлагаш?

  – Ако не искаш да е тъжен, подари му Смеха!

  – Ако го направя, след време той ще се възгордее, защото на нито един друг вид не съм дал този дар.

  – Така е, но по-добре да не е тъжен, защото тъгата ще убива красотата на този прекрасен свят, който създаде.

  – Така да бъде, нека Човекът има дара на Смеха.

  В началото, когато получи Смеха, всичко беше наред. Човекът се смееше и радваше, и целият свят стана по-красив. Но после постепенно Човекът превърна смеха в надсмиване.

  Надсмиваше се на пропастите и построи мостове.

  Надсмиваше се на океаните и построи кораби.

  Надсмиваше се на Луната и отиде да я посети.

  Това не направи прекрасния свят още по-красив. Напротив, Човекът все повече загрозяваше всичко в него, защото се помисли за уникален и всемогъщ.

  Надсмиваше на всичко, което беше създал Господ.

  Надсмиваше над чистите реки и ги превърна в мътни и отровни.

  Надсмиваше над вековните гори, изсече ги и ги превърна в пустинни площи.

  Надсмиваше над красивите животни и ги превърна в роби, които му служеха за храна и забавление.

  И когато вече нямаше над какво да се надсмива, Човекът се погледна в огледалото.
  Беше сериозен за първи път от много, много време.

  Но от огледалото го гледаше един чужд и грозен образ, който се надсмиваше на Човека и неговата глупост.

   

  Симеон Коев

• <<
• 1
...
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
...
• 75
• >>