Всичко от литература

литература

• Наследството

  Разказ от Мария Генчева

  

  Леля Радка почина тази нощ. Както всяка сутрин, съседката Мира й донесла млякото и я намерила кротко заспала. Компютърът й бил включен и на екрана светел контактът на Хели, Радкината дъщеря, която работеше в Ню Йорк.

  Хели беше строителен инженер, като майка си, в една мултинационална компания и работеше по целия свят. Но където и да беше, точно в 17:00 часа българско време се усмихваше от скайпа на майка си. Леля Радка впиваше жадно очи в лицето на дъщеря си, за да открие някаква умора, тъга, следа от неприятност – просто гледаше с майчини очи. Хели оживено разказваше за деня, за своите си строежи: знаеше, че майка й се интересува от стария си занаят. Леля Радка слушаше за съвсем други мащаби, нови технологии… – един друг свят. Сухата й възлеста ръка галеше едрата плетка на покривката от миналия век, докато попиваше поредната история. Сякаш ръката й докосваше някакъв сензор и на екрана, вместо красивата уверена жена, виждаше едно малко момиче, което реве с всичка сила, докато тя непохватно се опитва да върже панделка около кичурчето на главата му, а Петър – млад и хубав, и се смее на усилията. Как няма да е с панделка, нали снимка ще си правим! После – ученичка с дебели плитки, любопитно ровеща в багажа й, когато се връщаше от Либия или Нигерия, а тя, с почерняло от африканското слънце лице, се смее, защото подаръкът е скрит много надълбоко. Търсенето е по-хубаво от намирането, моето момиче. След това – абитуриентка, студентка… Тръгна по своя си път. Да търси… А той я отведе далече…

  Петър си отиде преди пет години, внезапно, просто й го изтръгнаха. Тя притихна… останаха й само скайпът и Сузи – петгодишната персийка, която Хели й подари, за да не е самотна. Двете се гледаха, често надвечер хората, които минаваха под прозореца й, ги виждаха заедно… Леля Радка живееше на първия етаж в една малка кооперация в центъра, на малка улица с едни такива големи, ароматни липи. Кооперацийката е била нова през шейсетте години на миналия век, но се държеше. Беше построена от строители за строители и си личеше. Нито мазилката бе изронена, нито дограмите – изкорубени. И така… минават хората под прозореца и виждат една достолепна жена с прошарен кок и свежо лице, гушнала сива пухкава котка, и някакво спокойствие се излъчваше от тази картина, невидимо като радиовълни, но когато те докоснат, просто забравяш за всичко по-бързо от котешка прозявка.

  И така – до тази нощ, когато леля Радка тихо пое по онзи дълъг път, от който няма завръщане… Мира взе нещата в свои ръце, свърза се по скайпа с Хели…

  „Чакайте ме!“ – каза бързо тя и прекъсна връзката. След два дена едно такси доведе Хели с грамадна чанта, вързана с черна панделка коса и подути от плач очи. Всичко си мина, както му е редът, само през нощта Мира от горния етаж чуваше глухите ридания на Хели. Лампата свети цяла нощ…

  На другия ден една строга и делова Хели започна да приключва живота си тук. Ходене по администрации, документи, делови срещи…

  След няколко дена, докато пиеха сутрешното си кафе, Мира плахо попита:

  – А котето?…

  – Ще става американка. Нали тя ми остана от мама – усмихна се за първи път Хели. – Лельо Мира, отдавна исках да ти кажа, че без теб мама не би оцеляла сама. Толкова съм ти благодарна.

  – Хели, майка ти беше интересна жена, докрай беше толкова отворена към света, от всичко се интересуваше… Когато си пиехме кафето, все имаше разни истории – минали, днешни…– И някак гордо каза: – Бяхме приятелки. – А след това промълви: – Без нея Мартинчо, внучето, нямаше да оживее. Ние откъде…

  Делникът ги похлупи и разговорът тръгна в друга посока.

  – Виждам, че си разтребвала тук. Не си спала.

  – Опитах се да прибера всичко от мама – снимки, писма, спомени… Другото днес ще го вземат… Има такива фирми…

  – А апартаментът…?

  – Мама ми е дала наставления – между това да се обличам, за да не настина, и да не се тревожа от преходни неща, тя се разпореди и за него. Вече го продадох. Семейството, което го купи, идва утре. Много мили хора, учители. Ще ги харесаш…

  Мира слушаше вцепенена. Толкова бързо… Но се окопити:

  – Е, наистина по-лесно е да прехвърлиш парите в Америка.

  – Но аз не ги вземам. Мама ми каза да ги преведа на Фонда за лечение на деца, дори ми беше оставила листче с банковата сметка.

  Мира някак се смути – това надминаваше дори нейната представа за доброта. Хели се усмихна:

  – Такава е, такава беше майка – довърши тя без усмивка.

  А животът си течеше. Дойде време за сбогуване.

  – Лельо Мира, още веднъж ти благодаря за всичко. А това е от майка ми.

  Тя й подаде дебел плик. Мира малко стреснато го взе, машинално го отвори и очите й станаха големи-големи… Вътре имаше банкноти от по 100 долара, много банкноти…

  – Не, Хели, благодаря ти, но не мога да ги взема. Аз… обичах майка ти.

  – Не, не, лельо Мира… Тези пари са на майка ми. Тя ти ги оставя точно като на приятелка…

  Двете жени се прегърнаха. Хели взе специалната чанта, в която важната Сузи беше разстлала разкошния си пух, и се шмугна в таксито.

  …То я отнасяше към летището, Хели плачеше безгласно, скътала една тайна – единствената, която не можа да сподели с майка си: една дългоочаквана тайна за един малък Петърчо, който си растеше спокойно под сърцето й и на когото сигурно майка й се усмихваше от Рая.

  На другия ден новите собственици на апартамента се нанесоха.

  …Мина време. И пак надвечер хората, когато минаваха по малката уличка с липите, виждаха на първия етаж пет-шестгодишно къдрокосо момиченце, гушнало хубавко тигрово коте, и усещаха познатите радиовълни…

  Светът си беше на мястото.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мария Генчева е родена и живее във Варна. Завършила е Икономическия университет в родния си град със специализация „Реклама”. Работила е като редактор, копи-райтер в Предприятие „Реклама” и като журналист във в. „Белослав” – до 1989 г. След това като редактор в рекламна агенция и издателство, популяризиращо културно-историческото наследство на България, което е издало над 40 представителни албума на Варна и на други общини. Пише къси разкази. Подготвя за печат детска книжка с работно заглавие „Истории с опашки”. Автор е в сайта culturespace.bg.

  .

• „Мечка страх“, премиера в София

  На 5 февруари т.г., вторник, от 18.30 ч. местно време, в камерната зала на Младежки  театър „Николай Бинев“ в София ще бъде представена последната книга на Марин Бодаков „Мечка страх“. 

  

  Зад книгата стоят две издателства – „Фабер“ и Издателство за поезия ДА. Художник е Кирил Златков, който за трети път работи върху стихосбирка на Бодаков.

  За „Мечка страх“ ще говорят Надежда Радулова, проф. Александър Шурбанов и Стефан Иванов. Стихотворения ще изпълнят младият актьор Иван Станчев и самият автор.

  Марин Бодаков е автор на седем поетични книги, между които „Наивно изкуство“ (ИК „Жанет 45“, 2011), „Северна тетрадка“ (Издателство за поезия ДА, 2013) и „Битката за теб“ (Издателство за поезия ДА, 2016). Той е литературен редактор на вестник „Култура“ и на неговия наследник вестник „К“. Преподавател по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Съдружник в издателство за детска образователна книжнина „Точица“.

  Нашето издание, част от чиито литературни сборници с творби на български автори от различни страни са били представяни от Марин в София и във Велико Търново, желае успех на „Мечка страх“.

  .

• Малко небе за двама

  Този кратък разказ е за Станимир и Цвета, моите Фейсбук приятели, с които така и не успях да се срещна, но вече загубих единия от тях… Всичко в разказа е измислено от мен, само дето тях действително ги има, дори и след като Цвети е вече на небето. Поклон пред паметта на тази добра жена!

  Авторът

  

  Когато се срещнаха, двамата бяха на средна възраст и без особени идеали спрямо отсрещния пол. Нели бе живяла бурно, интересно и сред общност на артисти, художници и писатели. Крум бе обикновен строителен работник. Той имаше брак и дъщеря от първата си жена, но след развода бе тъй огорчен от лъжите и изневерите на половинката си, че си хвана чукалата и отиде да работи в чужбина. Там, на един концерт, се запознаха с Нели. Още щом я видя, той я хареса. В очите й светеше живец, какъвто рядко се срещаше у хората. Тя бе емоционална, жизнерадостна и непрекъснато се шегуваше. Той бе сериозен като старо дърво, на което могат да намерят подслон много беззащитни птички. На концерта в залата се случиха един до друг и когато излизаха, тя непринудено запита:

  – Ще пием ли по бира, да отпуснем малко страстите?

  – Ще ми е приятно! – отвърна той, доволен, че тя взе нещата в свои ръце.

  Двамата седнаха в една бирария и си поръчаха свежо пиво с прясно изпечени фъстъци. Хрупаха лакомо фъстъците и дърдореха, сякаш се знаеха от сто години. Бирата бе чудесна и, когато заведението затвори, двамата тръгнаха да се разхождат из стария европейски град. Скиториха из пустите улици почти до сутринта. Едва на раздяла, Крум плахо целуна Нели, а тя простичко каза:

  – Не сме ли вече твърде пораснали, за да губим време? Кажи къде отиваме! При теб или при мен?

  Двамата заживяха заедно тъй лесно и естествено, сякаш цял живот бяха чакали момента да се срещнат. Нели обичаше да си угажда и понякога приготвяше страшно вкусни гозби, а Крум всеки ден бързаше да свърши работа, за да се върне при нея. Понякога тя хващаше главата му с ръце и я накланяше наляво-надясно. После го целуваше и се гушваше в него. И на двамата не им трябваше много, за да се чувстват щастливи. Бяха заедно, а това май им стигаше. Така неусетно отминаваха годините.

  Една събота, излезли на разходка край реката, седнаха на пролетната трева и тя отпусна глава в скута му. Този ден бе необичайно мълчалива и тиха. Загледа се в облаците на небето и запита:

  – Нали, като идем там горе, ще бъдем пак заедно? Не бих издържала в това огромно небе, ако те няма до мен!

  Той внимателно я изгледа. Напоследък му се струваше променена. Край очите и имаше тъмни кръгове и бе сякаш по-бледа от обикновено. Запита какво има и тя му призна за болестта. Крум стисна зъби и пое дълбоко въздух. В никакъв случай нямаше да я загуби, каквото и да казваха докторите. Небето над тях изведнъж отесня и се смали.

  Месеци наред двамата се бориха, всеки по своему с коварната болест. На Крум не му бе по-леко, макар да боледуваше тя. И макар да знаеше за евентуалния край, той все пак го свари неподготвен. Всъщност, никой няма как да е подготвен за смъртта. Когато Крум видя очите на Нели угаснали, той разбра, че всичко е свършило. Бе загубил най-милия и добър човек, когото изобщо познаваше. Бе загубил половинката си, при това по-живата и истинска част от себе си.

  След погребението той ходеше като робот, без да усеща нещата наоколо. Не му се ядеше, не искаше да пие и всичко бе загубило смисъла си. Животът му бе празен и, ако не бе малодушно, би я последвал без много да се замисля.

  Един ден отиде на брега на реката, където Нели му бе съобщила за първи път за болестта. Седна, а после се отпусна на тревата и загледа небето над себе си. На пръв поглед нищо не се бе променило. Само дето огромното, безкрайно пусто небе сега бе влязло в душата му. Самотата виеше в него, връзваше на възли всеки спомен и му причиняваше болка, по-страшна от физическата. Той затаяваше дъх и я чакаше да отмине. Знаеше, че вече няма да допусне никого толкова близо до себе си, защото истинската любов е неповторима. За нея не бяха нужни много думи и обяснения, тя бе като слънцето, което топлеше и осветяваше дните ни безкористно и щедро, тя само даваше и никога не искаше нещо.

  Докато се чудеше какво да прави с безкрайното самотно небе, Крум дочу тихо гласа на Нели:

  – Не тъгувай, мили! Времето на земята отлита като миг! Няма да разбереш как отново ще бъдем заедно! Аз тук съм добре и пазя нашето малко късче небе! Ще те пазя отгоре, докато и твоята душа долети! След това ще имаме цялата вечност…

   

  Красимир Бачков

• Заслон в планината

  

   

  Тук някой е почистил печката –
  Дърва е подредил, кибрит и сол оставил.
  Изгубени души ли са били,
  последни бедстващи,
  или са само преминаващи под светлото небе,
  сред времето, в което се разтваряме?
  Наивен ще е всякакъв въпрос
  къде са отпътували нататък – в личните си бездни,
  в какъв ненужен преход
  лъщят сребристите им кости в чужди спомени.
  Излишно ще е илюзорното издигане
  в бита на атмосферното море –
  хронична загуба ще е,
  щом в блатните ни блокови квартали
  ще светят жълтите очи на наште кухни.

  Когато тръгвам, не искам да забравя,
  какво ще им оставя на изморените ръце
  и на очите със сломени хоризонти –
  дърва, кибрит и сол.
  Когато тръгна.

   

  Филип Кабакян

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Филип Кабакян е роден през 1958 г. в Сливен. Завършил е Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и е преподавател е по български език и литература. Публикувал е стихотворения в редица периодични издания. Негови творби са номинирани и награждавани на национални конкурси, сред които „Усин Керим“, „Биньо Иванов“, „Яворови дни“. Автор е на стихосбирките „Юфка и нафора” (2008) и „Гнездо за книжни лястовици” (2016).

  .

• Недей разплаква никога жена

  Стихове от Добромир Радев

  

  .

  НЕДЕЙ РАЗПЛАКВА НИКОГА ЖЕНА

  Недей разплаква никога жена!
  Че, казват, Господ й брои сълзите…
  Ти обич дай й. Нежна при това.
  И тя ще ти осмисли дните…

  Недей разплаква никога жена,
  че те самите мили са създания.
  Макар понякога да бъдат за беля,
  причината за нашите страдания…

  Недей разплаква никога жена!
  Красиво цвете просто подари й.
  И винаги с усмивка на уста,
  грешките нейни ти прости й…

  Недей разплаква никога жена!
  Люби я с трепет, страст и нежност!
  Шепни й влюбените си слова.
  И тя ще бъде твоя цяла вечност…

  Недей разплаква никога жена!
  Че, казват, Господ й брои сълзите…
  Посрещай я с усмивка в утринта,
  а нощем я целувай сред звездите…

   

   

  НИЕ ВСИЧКИ ГИ ВИЖДАМЕ

  Ние всички ги виждаме тия малки деца,
  дето блудно се скитат по улици пусти!
  Уж вечно усмихнати, но в очите тъга!
  Уж гледаме с жал! Но се дърпаме гнусно!

  Ние всички уж жалим за тях! И какво?
  На думи сме силни, но делата ги няма!
  На думи е лесно, но да правиш добро
  се иска сърце… Да обичаш за двама!

  С тъга във очите се скитат навред!
  На гости се чувстват в свойта родина!
  За тях щастие значи един сладолед!
  Легло за тях значи – пейка в градина!

  Къде сме ний, питам? Къде сме сега?
  Защо допуснахме да се стигне до тука?
  Това бе немислимо преди трийсет лета!
  Но май че на никой за това не му пука!

  Ние всички ги виждаме тия малки деца!
  Пораснали бързо с живота учител!
  Но, въпреки всичко и те имат сърца!
  Какво са виновни, че нямат родител?

   

   

  ОТНОВО

  Отново стоя, отново те чакам,
  пред чаша горещо кафе.
  Отново въпроси току си задавам.
  Ще дойдеш ли ти или не?

  Отново тъгата при мен е на гости
  и гледа ме с укор сега.
  Отново нещастие, болка ми носи
  и стегнала мойта душа.

  Отново цигара си паля с надежда
  и казвам: „И утре е ден…“
  Отново съдбата с усмивка поглежда,
  отново играе си с мен.

  Отново мечтите си тръгват от мене.
  Мойте прекрасни мечти.
  Отново пак няма кой да ги вземе,
  ще скитат се вечно сами.

  Отново стоя, отново пак чакам.
  Какво ли? И аз май не знам!
  Изпивам кафето, запалвам цигара
  и тръгвам нанякъде сам.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Добромир Радев е роден през 1972 г. в гр. Русе. Има средно специално образование. Живее във Варна, работи във Военноморския флот. Пише стихове от дете, но досега не е издавал своя стихосбирка. 

  .

• У. Мередит. Две маски, намерени в България

  Във връзка със 100 години от рождението на големия американски поет Уилям Мередит (William Morris Meredith, 1919-2007), публикуване негови стихове. Стиховете са в превод на Красин Химирски, с когото Меридит се е познавал лично.

  

  .

  ДВЕ МАСКИ, НАМЕРЕНИ В БЪЛГАРИЯ

  .                                                  На Кольо Севов

  Когато е ваел човешкия образ,
  Творецът навярно е имал модели
  като онези маски под музейния кристал.
  След шест хилядолетия некрополен сън
  ги срещам северно от Варна,
  под златни диадеми, в златни украшения,
  безплътни, сред човешки прах погребани.
  Антични заблудени воини или богове? –
  Забулен е в тайна отговорът.
  Очите им – слънца ковани –
  и бръчките по глинената кожа
  издават мекотата на ръката,
  която вдъхна на Адам живот.
  Във погледа им грее негасима дързост,
  тъгата на епохите не ги засенчи.
  На времето трагизма те не разгадават
  по нашите надвесени лица.
  „От глина сме и злато“ – мъдро маските мълвят
  и озаряват върволицата на вековете.

   

   

  РОДИТЕЛИ

  Какво ли е да се почувстваш ангел,
  или по-скоро катерица – по-земна твар.

  Когато в детството си рано лягахме,
  те плашеха ни с тъмнината.

  Предълго глезеха ни, та от приятели
  превърнаха ни в свои антиподи.

  Но неизбежно идва ден, когато
  с невръстното си детство се прощаваме.

  Челата им бразди на времето резецът;
  гнетят ги мирис, кашлица, куп недъзи.

  И странно е, че още ни обичат,
  и отговаряме на обичта им с обич.

  Необяснимо, фантастично е
  как дръзнали са да ни създадат.

  В живота им внимателно се вглеждаме
  и мислим се на повече способни.

  И всичко продължава твърде дълго.
  Животът им е низ от грешки.

  И най-голяма е, че умират
  и тайната със себе си отнасят

  как сме дошли от морските вълни
  и как от нищо са ни сътворили.

  Отива си и брънката последна,
  която с тях ни свързва.

  Мамо, тате, ридаем в паяжината от бръчки
  пред изумените деца и внуци.

   

   

  ПРЕД СТРАННИ СЪБИТИЯ

  Угаснат ли звездите, а нe съмне,
  насила подменят ли книгите на мъдростта
  и връхлетят на враг безумен ордите,
  опасно стане ли да се говори даже,
  какво да правя аз, къде да ида?
  Горяха доблести мъже по-ярко от звезди,
  бледнее паметта на летописите дори.
  Омразата ми към врага коварен се развихря –
  на моя бог това лице единствено познавам.

  .

• Отиват си…

  Поговорих си по телефона с приятеля ми Виктор Хинов. Той в Америка, а аз тук. За нищо съществено не приказвахме, просто се чухме за кратко. Нямам брат или сестра, но него го чувствам малко повече от роднина! Не за друго, а защото ме зарежда с човещина…! След разговора написах това стихотворение, което му посвещавам като най-малкото, което мога да сторя в знак на благодарност, че… го има!

  

  .

  ОТИВАТ СИ…

  Гледам хората край мен и ми е страшно.
  В тях не виждам грам човещина.
  От мечтите в детството ми прашно
  днес висят прекършени крила.

  Няма вече приказни герои,
  а принцесите със огнени очи,
  дето щяха някой ден да бъдат мои,
  тръгнаха си, яхнали метли.

  И отиват си прогонени орлите,
  в този тъй бъхлив, кокоши свят.
  Чашите остават недопити,
  а душите мрат от глад.

  И те питам – Мислиш ли човече,
  че без обич може да си жив?
  Този свят без обич е обречен,
  а без доброта е просто див…!

   

  Красимир Бачков

  Варна, 8.01.2019 г.

• Януарска нощ

  

  .

  Януари – звездите високо горят

  и градът се събужда – различен

  като мене навярно и други не спят

  в този час за любов нетипичен.

   

  Доживяхме и тази година – Амин!

  Подарени от Бога години…

  Пак е същият свят и просторът е син

  и дано – нови сто да изминат.

   

  Да се будим – така без причина

  с ясен поглед и луди копнежи,

  за живот – неизгребана мина

  и за обич – безкрайни залежи,

   

  за очи, във които да плуваме

  по-желани от въздуха нужен,

  да се сбъдва – което сънуваме

  и да бъдат мечтите обслужени.

   

  Януарската нощ – е дълбока

  в чаша вино Токайско искри,

  предизвиквам съдбата стоока

  и ще резна стоте й глави…

   

  Боби Кастеелс

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Кой как посреща Коледа

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Баба Станка омеси содена питка, свари малко бобец и наточи баница. Нареди ошав от сушени ябълки и сливи в една паница, притури и няколко мандарини, купени от кварталното магазинче. Наряза кисело зеле в синията и го поръси с червен пипер. Застели масата с домашно бродирана покривка и се сви на леглото. Вече можеше да чака идването на внучето си. Бръкна под възглавницата, където бе скътала спестените от няколко месеца двадесет лева. Щеше да му ги даде, като я сурвака. Макар предварително, детето спазваше обичая, защото Нова година посрещаха на друго място. Беше затоплила малката стая с печката на дърва, която глухо бумтеше и караше стария алуминиев чайник да изпуска пара и да фучи. Обикновено пестеше дървата, но сега трябваше да е топло за скъпите й гости. Както всяка година, на Бъдни вечер при нея пристигаха синът й, заедно с жена си и малкият му син. Внуците от първият брак на сина й бяха пораснали и отдавна не се сещаха за баба си. Докато седеше на леглото, баба Станка се връщаше назад във времето и си спомняше най-хубавите моменти от изминалите празници. От време на време лека усмивка стопляше пожълтялото й от старостта лице, а понякога сякаш болка преминаваше през очите й. Тя погледна към прозореца и видя, че тъмнината вече го бе покрила. Надигна се и с леко куцане отиде до салончето, за да светне лампата отвън. Като пристигнеха нейните, трябваше да им е светло…

  .

  * * *

  Масруф махна с ръка на Яшо и той прескочи оградата. Преди час кучето на Болярина беше изяло наденицата, пълна с отрова, и вече не се чуваше по двора. Вече се стъмни достатъчно, затова Яшо се спусна като привидение и отвори голямата порта. Дърпайки количката, Масруф се насочи към кочината, в задния край, встрани от кокошарника. Още по обяд Яшо бе излял достатъчно смес от ракия и вино на прасетата. Сега от кочината се чуваше само глухо сумтене. Двамата отвориха вратата и се вмъкнаха в кочината. Голямата свиня се бе проснала на едната си страна и само изпъшкваше от време на време. Двете й останали малки прасета се бяха сгушили едно в друго, до зурлата й. Масруф хвана задните крака на свинята, а Яшо преметна здраво въже през врата й. Двамата дръпнаха силно и повлякоха животното към вратата. С доста усилия успяха да го прехвърлят върху количката и побързаха да напуснат мястото на грабежа. Излезли на улицата, те бяха посрещнати от Сабрито, който помогна да бутат по-бързо количката към спрения в края на улицата „Москвич“. Тримата натикаха свинята в багажника на колата, от което той увисна и престилките зад гумите опряха в земята. Сабрито запали и старата кола потегли с ръмжене. Масруф удари с длан гърба на Яшо и рече:

  – Видя ли колко съм тарикат, брате? Болярина дори не се усети какво става!

  – Можехме и него да натоварим на количката, без да разбере! – ухили се Яшо. – Сега като й теглим ножа на свинкята, ще посрещнем Коледа и ние!

  .

  * * *

  В хотелския комплекс се влизаше след строга проверка на входа. Двама охранители, облечени в черно, спираха всеки и след като се убедяха, че е поканен, го пускаха. В големия ресторант вече се бяха събрали доста хора. Висока до тавана елха бе отрупана с гирлянди и играчки. На две дълги, успоредни една на друга маси, бяха поставени големи подноси, с цели изпечени прасенца. Между тях в дълги тави бяха опънати есетри и моруни, украсени встрани с лимони и разни зеленчуци. В изящни кристални купи бе сложен червен и черен хайвер, а до тях лъщяха изпотени шампаниери, в които чакаше изстудена водка „Белуга“. В единия край на ресторанта се беше събрала групичка от няколко мъже, с гузни, нечисти очи. Те разговаряха припряно, усмихваха се фалшиво и непрекъснато се оглеждаха. Всеки от тях бърникаше в един или повече телефони, обаждаше се, нареждаше нещо и надменно следеше какво впечатление прави на околните. По едно време дебел, мустакат мъж изпъшка като спукана гума:

  – Момчета, шефът идва! Тръгвайте, да го посрещнем!

  Всички край него изведнъж промениха физиономиите си. На лицата им се изписаха сервилни, покорни изражения и те вкупом се засилиха към входа. Останалите в ресторанта ги последваха, леко отдалечени и респектирани от идването на важната особа. Без да спират на входа на комплекса, пред ресторанта се извиха два джипа и една дълга лимузина между тях. И трите коли бяха черни и със затъмнени стъкла. Вратите се отвориха и оттам изскочиха яки мъже, облечени в тъмни кожени шуби. Под шубата на първия блесна автомат, но той го намести под мишницата и отвори вратата на лимузината. Оттам с мъка се измъкна дебел, ниско остриган мъж и бавно се насочи към ресторанта. Мустакатият се втурна към него и вместо да се ръкува, сведе глава и му целуна ръка:

  – Чакаме те като Господ, Кръстник! След теб вече може да идва и Коледа!

  След него всички наоколо се изредиха да целуват ръка. Само по-голямата група отзад пристъпяше плахо и не смееше да доближи до величието. Той разтвори уста в нещо като усмивка и изръмжа:

  – Влизайте в ресторанта! К’во сте ме зяпнали? – обърна се към един от охранителите и заповяда: – Мето, я донеси чувала с подаръците!

  Когато шефът се настани в трон от дърво, кожа и инкрустирани ценности по него, всички в залата го заобиколиха. Той развърза гърлото на чувала и бръкна вътре. Извади няколко пачки с едри банкноти и ги хвърли над главите на хората. Те заподскачаха и започнаха да ловят парите. Шефът хвърляше, а хората се боричкаха, за да грабнат възможно повече банкноти. Само охраната седеше неподвижна и с презрение наблюдаваше блъскащите се и лазещи хора.

  – Може да извикате и Дядо Коледа! – с широк жест махна шефът. – И на него ще дам подарък… ако е заслужил! Вие имате ли заслуги, момчета?

  – Разбира се, шефе! Да живее партията! – вкупом креснаха всички.

  .

  * * *

  Вечерта Коледата мина покрай баба Станка, надникна през прозорчето на малката й стаичка и тъжно се усмихна.

  След това се спря в циганската махала, където Яшо, вече пиян, напсува друг циганин, който режеше прасето с него. Другият циганин, също пиян, само късо замахна и ножът му изкорми Яшо. Коледата поклати глава и побърза да се махне от там.

  Щом наближи комплекса, Коледата не бе допусната да приближи от охраната.

  .

• Пътуващият човек

  Стихове от Магдалена Шумарова

  

  .

  ПЪТУВАЩИЯТ ЧОВЕК

  Светът е станал дом за бездомните.
  Но защо сме хукнали по света,
  като се връщаме все същите?
  И все търсим обратния път
  към дома си…
  И моето сърце стана
  дом за бездомните…

  Тесен е пътят и трънлив,
  този, дето води към спасение.
  Нека всеки поема Кръста си
  като един малък Христос…

  И аз пътувам като Одисей,
  но не по света, а към себе си!
  Пътуващ човек.
  Никой не го познава отвътре,
  никой не го разбира.

  Пътувам, за да открия мястото
  на своето покаяние.
  Не осъждам никого,
  на никой не се гневя.

  Ще изпия горчивата чаша –
  търся място за своето покаяние.
  Ще се покая,
  не искам да отнеса товара.

  Светът е дом за бездомните
  и аз ще избягам от него.

  Сега и завинаги.

   

   

  АКО

  Животът е просто една спирка
  по пътя към смъртта…
  Защото всеки човек е машина с определен ритъм.
  корабокрушенец, изпаднал от кораба на живите…

  А може би животът е просто един оброк
  оброк между майстор и калфа –
  кой от двамата ще нарисува по-хубаво слънце?
  Оброк между двама корабокрушенци,
  чия болка е по-силна
  и тръпка,
  която ме кара да допра лицето си до нейното…

  Но…
  Това красиво лице,
  макар и близко до мене,
  се отдръпна…
  И аз реших:
  Ако щастието на човека
  е тази страшна болка,
  която изпитвам сега,
  едва ли си струва трудът да оцелявам!

   

  Магдалена Шумарова

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Феята на облаците

  

  Имало едно време една Фея на облаците, която се родила в едно село на края на света като обикновено наглед момиченце. Когато била дете, Феята на облаците танцувала с вятъра и се носела в облаците, но й било трудно да ходи по земята. Когато пораснала, Феята на облаците продължила да танцува с вятъра, да гледа света през облаците и да помага на хората с всякакви чудновати вълшебства. Защото за това се била родила тя и това било нейното предназначение. Но и като възрастна Феята на облаците не можела да стои здраво на краката си, често се спъвала, падала и губела, и никой нито знаел, нито можел да знае защо се случва това. А Феята можела да помага на хората най-вече от висотата на крехките бели облаци, на които се носела, въпреки земното притегляне. Не и когато, с кръста на човешката си форма, ходела и се спъвала по земята.

  Феята на облаците живеела във време, когато вече никой не вярвал във феи, вълшебства и пр. измислени чудеса. И дори да вярвал някой в чудеса и вълшебници, те били едни такива добре пресметнати, режисирани и рекламни. Дори и за чудесата имало регламенти и ценоразписи, кое чудо колко може да трае, кой може да си го позволи и колко ще му струва. Феята на облаците не вярвала в подобни пресметнати чудеса, те били срам за занаята и за тайната гилдия на вълшебниците, която въпреки всичко все още не била напълно изтребена от стоящи здраво на краката си подражатели и всевъзможни мошеници и факири.

  Един ден Феята на облаците, която все по-трудно стигала до тях, защото все по-трудно й било да оцелее, докато стъпвала по земята, се обърнала към неколцина от своите земни приятели да й помогнат да пусне един голям, цветен балон, пълен с думи, който да потанцува с вятъра и облаците. Той й бил нужен, за да помогне на уморените й, невидими криле да се вдигнат.

  „Защо ти е този балон? – казал един от земните й приятели. – От такива балони няма никаква полза.“ „Е, пускай го, като искаш – казал друг. – Но защо ме занимаваш с това?“. „Иди при търговците на балони и при разносвачите на думи, които имат сметка от подобни неща“ – казал трети. Четвърти пък въобще не разбрал за какво точно стана дума. Пети бил зает с къде по-важни неща от някакъв си цветен балон. Шести й се разсърдил, че балонът, който искала да пусне, не съдържал точно такива думи, каквито той би искал да съдържа. Седми я насърчил, макар че и той не направил нищо. „Пусни балона – казал й. – А, ако ти е трудно, потърси помощ свише.“

  Никой не знаел, че Феята на облаците е фея, тя била обикновена наглед жена, от която се очаквало отдавна да се е научила да стъпва здраво по земята. И нейните земни приятели, и те не знаели това. Те даже малко й се ядосвали, че е някак си не съвсем благонадеждна, това ги разочаровало и ги карало леко да я презират.

  Феята на облаците се натъжила. Тя знаела, че ако стои твърде дълго само на земята, земното притегляне за нея ще стане много по-голямо, отколкото дори хората, които не се били родили вълшебници, могат да понесат. Това била цената да си Фея на облаците, която може да променя света, когато се издигне в облаците и всичката земна прах и кал нямат власт над вълшебствата, което е намислила. Знаела също, че крехките й крила са вече прокъсани от многото издигания, падания и въздействия на тайни и явни стихии, които била понесла през живота си. Знаела, че всеки дар свише е и товар, повод за завист или причина за наказание. Феята на облаците не можела да пусне сама балона с разноцветни думи. Тя можела само да го напълни.

  Наближавал краят на поредната земна година, когато Феята на облаците се отказала да се бори със земното притегляне. То вече било толкова голямо за нея, че тя не гледала вече към облаците, не искала да създава балони и й било все по-трудно да помага на хората. Тя не можела дори да подари и съвсем обикновени, не вълшебни подаръци за Коледа, на две близки на сърцето й деца, които вярвали, че митичен Белобрад старец тръгва всяка година от Лапландия и ще донесе подаръци и за тях. Тя разбира се знаела, че Дядо Коледа не съществува още от времето, когато богатият отвън и отвътре Никола от град Мир в Ликия престанал да ходи по земята и се преселил в отвъдното. Знаела и, че Дядо Коледа може и да не дойде при децата, ако техните близки не стъпват достатъчно здраво на земята, за да им купят подаръците, които пожелаят.

  Феята на облаците била обикновено момиче, което, както и Спасителят, се родило в бедност и носело кръст от небесна мая. Но дори Спасителят не успял да научи хората да не убиват това, което не разбират, и да не предават това, което не бива да се предава. Камо ли една такава обикновена, изгубена фея, която понякога, само понякога, може да прави чудеса.

   

  Мариана Христова

• Монката

  Разказ от Георги Гълъбов

  

  Бяха го осиновили бездетни възрастни хора и никога не криеха тази “малка подробност”. От него искаха да бъде послушно, възпитано дете, добър ученик и естествено да ги “гледа”, когато му дойде времето. Това се повтаряше често и миризливото, подгизнало сирене, и сухият хляб, които му даваха да яде, засядаше в гърлото му. От малък го пращаха да чака по километричните опашки, да пали печката, да рине снега и му се караха, задето краката му растели толкова бързо. Износваше протритите дрехи на по-големички деца от квартала. Трябваше да гризе от дребните маслини, които майка му понякога слагаше на масата, защото не бил “бивол”, да ги яде наведнъж. Шамарите, с които го награждаваха често, отдавна бяха престанали да го плашат. Мечтаеше да порасне по-скоро и да се махне от мазето с влажните, подпухнали стени, наречено “дом “.

  Децата, които в ранната си възраст са доста жестоки по природа, го смятаха едва ли не за боксов чувал и често, събрани на малка групичка, го ритаха, блъскаха с рамене в гърдите или го шляпваха по врата, избухвайки в престорено неудържим смях. Лека-полека се научи да се брани и юмруците му скоро започнаха да вдъхват страх сред малките злосторници. Това не остана незабелязано от управата на училището и главата му често лъсваше свежо остригана за наказание. Единствено учителката по физическо възпитание виждаше нещо обещаващо в това дете и един ден след часовете го заведе в залата по бокс.

  Тук Монката намери дома си. Тренираше по-усърдно от всички други, излизаше за крос без да го подканят, дори в дъждовно време и в снега през зимата. Скоро и резултатите не закъсняха. Стана най-добър сред децата в неговата категория в София, след това и юношески шампион на България. Зачести и времето, прекарано по лагер-школи, което според него си беше чист курорт. Майка му, живяла с години във влажния сутерен, си отиде набързо от някакъв мартенски грип. Баща му, съкрушен от мъка, се отдаде на алкохола, загуби работата си като счетоводител и бе принуден да стане бояджия. След работа се замъкваше в кръчмата, където Монката го намираше почти всяка вечер здраво “гипсиран”. Разни хора започнаха да го търсят, защото им взимал пари в предплата, боядисвал една стена и не се връщал повече. Обстановката стана непосилна за Монката. Беше едва на шестнадесет години, но трябваше да поеме грижата по баща си, домакинството, училището, тренировките. Понякога, връщайки се от състезания, намираше “стария”, спящ с дрехите на голия дюшек, празни бутилки по земята, неизмити чинии и рояци хлебарки по тях. Съседите, с които деляха кухнята и тоалетната в сутерена, се сърдеха, защото през времето, когато не бил вкъщи, баща му не спазвал уговорката да мие общите помещения два пъти седмично.

  Тогава Монката се захващаше с чистене и скоро стаята добиваше предишния си скромен, но подреден вид. Парите за храна, както винаги, не достигаха. Той започна да довършва работата на баща си, за което му плащаха остатъка от договорената сума. Често изкарваше по някой лев, пренасяйки кюмура на хора от квартала, връщайки шишета и буркани, или метални отпадъци.

  Вече беше достигнал последния клас в гимназията и доста износената му куртка се пръскаше по шевовете, поради необикновено широкия му гръб. Тъмнокестенявата коса, сините очи и спортната му фигура го правеха много интересен за представителките на “нежния пол”, особено след като снимката му на европейски юношески шампион се появи във вестниците. Постоянно го канеха да рокясва на купони, на които рядко ходеше, заради многобройните си задължения. Въпреки това се намeриха една или две “девойки”, които се хвалеха, че го познавали “по-отблизо”, за което другите им завиждаха. На снимката му с шампионската купа, сложена на таблото с отличниците пред учителската стая, някоя почитателка беше написала с лилаво мастило “Сладура”.

  Никой не подозираше за стаената в сърцето му мъка от липсата на семейство, от липсата на бащина опора и майчина любов, без които беше израсъл. Тайно се надяваше, че някой ден може да срещне родната си майка и фантазираше как това се случва. От години носеше мрежите с покупки на възрастните хора от квартала и се стараеше да бъде полезен с каквото може. Бабите, седнали на приказка на пейка в кварталната градинка, си шушукаха, че това момче е истински ангел или “Ризови имаха голям късмет с това дете!”.
  Децата често викаха бате Мони за арбитър, когато се развихреше някой спор помежду им и решението му беше закон за тях. Често ги усмиряваше, когато се биеха за глупости.

  Веднъж стана свидетел на онази детска жестокост, от която така често бе страдал самият той. Няколко хлапаци, сигурни в превъзходството си, заливайки се от смях, подритваха по земята ученическата чанта на едно изплашено, по-малко от тях момче. Един дори го биеше с направения на възел край на шала си. Малкият се разрева неудържимо, което още повече развесели мъчителите му, и кой знае как щеше да завърши всичко това, ако не се беше намесил Монката. Ухото на онзи с “боздугана” изпращя в ръката му и за секунда ги събра накуп.

  – Защо биете братовчед ми, бе пичове? – Той не познаваше малкия, но реши да ги сплаши.

  – Ако науча, че сте го тормозили пак, ще ви потурча, да знаете!

  Хлапаците, стъписани, мълчаха, едва сега разбрали сериозността на грешката си – бяха разсърдили бате Мони, заради този маляк. От този ден нататък никой не дръзваше да бие маляка, страхувайки се да не би да ги “натопи” на братовчед си.

  След матурата го взеха в спортна рота, където се отдаде изцяло на тренировките. За него боксът беше призвание. Надарен с перфектна физика, непоколебимо желание за успех и добър треньор, той скоро спечели националната титла в полутежка категория за мъже. Заедно с титлата и многобройните си победи в различни турнири, той можа да спести малка сума, с която си купи едно таванско помещение в центъра на София. За пръв път в живота си имаше собствен дом. Нанесоха се с баща му в новото жилище, но сърцето на стария човек не издържа да изкачва седемте етажа до тавана и скоро го намериха, издъхнал на стълбището от масивен сърдечен удар. Сега Монката наистина остана сам.

  След като се уволни, бай Иван, треньорът му, го назначи за общ работник към залата и това му осигуряваше прехраната между лагер-школите. Изкарваше по малко пари след турнири в чужбина, откъдето носеше по някой и друг чифт дънки или интересни фланелки, за които постоянно го врънкаха “приятели”. Бояджийският занаят, наследен от баща му, носеше по някой и друг лев, но от тренировки за това не му оставаше много време.

  Един ден се случи нещо, което изцяло промени бъдещето му. Беше най-обикновен делничен ден, като много други, през който освен няколкото часа в залата, на ринга, въжето, боксовия чувал и кроса в парка, нямаше планувано нищо интересно. И все пак съдбата се беше погрижила това да бъде преломният ден в живота му. Тичаше по една тиха алея сред боровете, когато чу писък на жена, боричкане и шум от удари. Това не беше шум от хлапаци, които често си играеха в горичката и правеха всевъзможна гюрултия, това беше вик на смъртно изплашен човек. Нещо лошо се случваше само на няколко метра от него и не можеше да го подмине. С няколко скока се отзова на мястото, откъдето бе чул ужасяващия вик за помощ. Там, на земята, се мяташе полуголото телце на младо момиче. Разкъсани дрехи и спортен сак се търкаляха в краката на няколко млади мъже, които я бяха повалили на земята. Един запушваше устата й с ръка, други двама държаха широко разтворени краката на жертвата. Четвъртият, гадно ухилен, с вече свалени под коленете панталони, тъкмо разкъсваше бельото й, когато юмрукът на Монката се стовари върху брадата му. Онзи падна на земята, без да издаде нито звук. Ритникът, който намери единия, държащ левия крак на момичето, го отхвърли скимтящ от болка в храстите, където се намери и другият, след като железният юмрук на изневиделица появилия се спасител го повали. Всичко това трая няколко секунди, но беше достатъчно за четвъртия да избяга.

  Монката се наведе да вдигне момичето от земята, когато един от повалените се изправи зад него и заби нож дълбоко между ребрата му. Острието се счупи и остана забито в тялото му. Това даде възможност и на останалите да избягат.

  Момичето, треперещо от току-що преживяното, гледаше с ужас как спасителят й бавно се свлича на земята, мъчейки се да диша. Кръв обилно се стичаше от него. На виковете й за помощ се отзова наблизо минаваща двойка и не след дълго екип на “Бърза помощ” ги отведе в “Пирогов”. Тежко раненият млад човек бе сложен на операционната маса в много критично състояние. Изгубил бе голямо количество кръв, защото ножът беше пронизал белия му дроб.

  Прегледаха и момичето за контузии, получени при опита за изнасилване. Родителите й, повикани по телефона, пристигнаха изплашени, но се поуспокоиха като разбраха, че най-лошото за детето им се е разминало само с няколко синини по тялото и едно затворено око. Хора от милицията взеха показания от нея, но се наложи да отиде с тях обратно в гората, придружена и от родителите си, за да разгледат мястото на произшествието. Там, не след дълго, бе открита и дръжката на счупения нож, откъдето бяха свалени отпечатъци.

  По спортната екипировка и бинтованите юмруци за следователя от милицията не бе трудно да разбере, че пострадалият е боксьор от ЦСКА и малко след това бай Иван също пристигна в болницата. От него момичето научи, че спасителят й няма семейство и всъщност треньорът е най-близкият му човек.

  Операцията на Монката трая шест часа. Острието на ножа бе преминало между ребрата, разкъсало мускулите на гръдния кош, проникнало през плеврата и разкъсало част от белия дроб.

  След три дни, когато отвори очи, видя момичето, седнало до леглото му. Отокът по лицето й беше доста лилав и окото полузатворено, но такива контузии самият той беше имал много пъти на ринга и знаеше, че след седмица ще са минало. Опита се да й каже нещо, но тръбата в гърлото му пречеше да говори. Щастлива усмивка грейна на лицето й, виждайки го в съзнание. Излезе от стаята и след минута се върна заедно с дежурната сестра, която след като му зададе няколко въпроса, доведе реаниматора.

  – Доволен съм от прогреса и състоянието на пациента, сега ще клампираме торакалния дрен и след рентгеновата снимка на белия дроб, ако всичко е наред, може да се извадят дренът и ендотрахеалната тръба. После пациентът да се преведе в отделението.

  – Симеоне, – в гласа на доктора се прокрадна закачлива нотка – благодарение на изключителното ти физическо състояние се възстановяваш много бързо. Явно и компанията ти допринася за това! – Закачката му накара момичето да се изчерви.

  Докторът беше прав и не след дълго Монката бе настанен в отделението, в стая с още пет, наскоро оперирани пациенти. За разлика от другите, заедно с него в стаята дойде и момичето, което накара всички да се спогледат, не разбирайки защо е тя там.

  Монката, освободен от неприятните тръби в гърлото си, й направи знак да се наведе над него:

  – Как се казваш? – можа да изшепти с мъка.

  – Светла, Светла Боева. – Имаше много приятен тембър на гласа и цялата сияеше, когато му отговори.

  – Защо си тук? – едва можа да изшепти, пренебрегвайки отново болката.

  – Как защо? Ти ми спаси живота и за малко да загубиш своя, сега е мой ред да направя нещо за тебе.

  Светла се оказа на седемнадесет години, майстор на спорта по земна гимнастика. Живеела в „Лозенец” и след тренировките на стадиона винаги минавала за по-пряко през боровата гора. Явно това не е останало незабелязано и онези, които я бяха нападнали, са го планували.

  Скоро, след като дойде в съзнание, Монката трябваше да отговаря на въпросите на следовател от милицията. Стана ясно, че на първия, когото беше ударил, бе избил горните предни зъби. А това било ужасно, защото потърпевшият бил син на много влиятелен другар от Президиума на партията. Изведнъж нещата се промениха и Светла трябваше да обяснява защо е ходила през гората сама и дали не е искала да бъде нападната и по този “романтичен” начин да оправдае загубата на девствеността си. Гинекологът, който я прегледа веднага след произшествието, не пожела да промени констатацията, че девойката е девствена, което се оказа пагубно за бъдещата му кариера.

  Монката беше изписан след няколко дни, но ходеше на превръзки два пъти в седмицата. Светла идваше при него всеки ден след училище, пазаруваше, приготвяше му храна и за пръв път на масата му се появи хубава чиста покривка и ваза с люляк. В аскетичния му скромен живот, който водеше, това момиче внесе топлота и уют. Все по-често ги виждаха заедно, щастливи, хванали се за ръка. Трудно можеше да се намери по-привлекателна двойка. Тя, нежна и грациозна, с фигура, каквато древните скулптури са превъплъщавали в бял мрамор. И до нея той, строен, с необикновено широки рамене, излъчващ сила и увереност.

  Съдебният процес срещу четиримата млади мъже, чиято вина бе доказана, някак си започна да се протака, документи също изчезнаха от папките в съда. Монката се оправи донякъде и започна отново тренировките, но не можа да достигне нивото си от преди. Бай Иван застаря и се опита да му предаде треньорското си място, но не се получи, защото за това трябваше да бъде човек с пагони и партийна принадлежност, а той ги нямаше.
  Светла завърши гимназия и влезе във ВИФ. Родителите й не искаха тя да си губи времето с човек като Монката и й забраниха да се среща с него. Но когато тя категорично отказа да се подчини на волята им, я заплашиха, че ще се откажат от нея и ще я лишат от наследство. Естествено, това не я изплаши и тя се нанесе при Монката в таванското апартаментче.

  От този ден двамата живееха само един за друг. Рядко се среща толкова пълна хармония между двама души. Той беше мечтал през целия си живот да има семейство, любящ другар в живота, сродна душа, и го получи по най-невероятния начин. Докато тя бе намерила този мъжествен, красив и всеотдаен човек, готов да даде живота си за нея.
  Светла завърши ВИФ и започна работа като учител по физическо възпитание в едно училище. Монката намери работа като „бригадирски” в предприятие, което извършваше ремонти на обществени сгради, и не след дълго стана технически ръководител.

  В това време светът започна да се променя. СССР, който държеше под властта си източната половина на Европа, разреши да бъде разрушена Берлинската стена и двете Германии се обединиха. Тогава и в другите страни от Източния блок започнаха процеси на „демократизиране”. По улиците на София многохилядни тълпи от ликуващи хора, които до вчера бяха манифестирали пред мавзолея, сега скандираха “Свобода” и “Демокрация”. Хората се надяваха на промени. И промените не закъсняха. Всеки можеше да получи така недостижимия преди задграничен паспорт, отменено бе софийското жителство. Хиляди се втурнаха да си пробват късмета по света. Хиляди се преселиха в така недостижимата София. Хилядите изгнили стари “Лади” бяха заменени с хиляди изгнили стари коли от Западна Европа и тротоарите станаха паркинги. Хиляди просяци се настаниха по улиците. Хиляди бивши “активни борци” получиха обратно неизвестни досега имоти, а някои получиха и милиони, с които изкупиха фабрики, хотели, търговски централи, многоетажни кооперации. Хиляди се ровеха в кофите за боклук, а хиляди ги гледаха с безразличие от новите си мерцедеси, аудита и бе-ем-вета.

  Светла и Монката също ходеха да скандират “свобода” и “демокрация”, също се надяваха. Монката загуби работата си, когато фирмата, в която работеше, бе приватизирана и неговата изключителна честност не се хареса на новия собственик. Светла разви хронична бъбречна недостатъчност и се нуждаеше от постоянна хемодиализа, чакайки донор за трансплантация. Малкото пари, които бяха спестили, бързо се стопяваха. Монката, почти обезумял от тревога, бе готов да започне търговия с горива за изолираната от Запада Югославия, но Светла го спря. А там хората правеха пари!

  Категорично му забрани да търси помощ и от родителите й. Една вечер ги извикаха в “Пирогов” – бяха намерили подходящ донор. Докато траеше операцията, Монката чакаше в коридора. След като я преместиха в реанимацията, я гледаше през стъклената врата, защото вътре имаше няколко пациенти и не пускаха никакви посетители. Надяваше се скоро новият бъбрек да започне да функционира и да я преместят в отделението. За жалост, организмът й не прие трансплантирания орган и изведнъж състоянието й се влоши. През вратата ги видя как загрижени се суетят около нея и я местят обратно в операционната, където извадиха трансплантирания бъбрек. От този ден нататък се налагаше да я води ежедневно на хемодиализа. Беше отслабнала с килограми, кожата й доби сивкаво землист цвят и той я носеше на ръце до таванското им жилище. Оставяше я сама само за малко, докато пазаруваше, или да изкара набързо някой лев. Наблизо, пред едно мутренско заведение, където се излагаха на показ престижните коли на неизвестно как забогателите им собственици, бате Мони изкарваше прехраната на семейството. Като бивш спортист му имаха доверие, даваха му ключовете от колите си, а той им ги връщаше измити, почистени и лъскави. За всяко измиване му плащаха на ръка. Един дори се спазари да му плаща на месец, като трябваше да чисти колата му по два пъти в седмицата.

  Когато оперираха Светла, Монката прекара почти седмица по коридорите на “Пирогов” и не можа да отиде при мутрите. Тогава онзи, дето трябваше да му плати за месеца, отказа. Монката му обясни, че иска да му се плати само за извършената работа. Онзи, подпийнал вече, реши да се покаже пред наизлезлите от заведението приятели, неочаквано замахна да го удари с юмрук в лицето, но Мони се отдръпна светкавично с леко извиване в кръста. Онзи посегна отново, но ударът му бе отбегнат със същата лекота. Насъбралите се зяпачи започнаха да се смеят, намирайки цялата история за много забавна. Това вбеси Къртицата (така го наричаха приятелите му) и взе да се бърка за оръжие. Нещата изведнъж станаха сериозни. Насъбралите се виждаха нелепостта на ситуацията и няколко от по-близките приятели на Къртицата го отведоха обратно в заведението, където след още еднo-две питиета онзи се успокои.

  – Бате Мони, какво става, защо се “пени” този глупак? – попита го един от клиентите му, който винаги след почистване на колата оставяше щедър бакшиш. – Защо не го смаза?

  – Приятелче, в безизходица съм. Светла, жена ми, едва преживя неуспешна трансплантация на бъбрек и сега събирам пари да я водя в Пакистан за повторна операция. Ипотекирал съм жилището и ми трябват още малко пари, за да тръгнем. Ако го наплескам, онзи ще ме съди и ще я загубя за глупости. – Гласът му потрепери от вълнение.

  – Бате Мони – “клиентът“ му извади един свитък стотачки от джоба си – тук са пет хиляди лева, с които ще си помогнеш!

  – В никой случай! Аз подаяния не приемам!

  – Бате Мони, това не е подаяние, аз съм ти длъжник. Надали помниш, но преди много години ти помогна на едно хлапе, когато го биеха на улицата няколко малки гадове. Ти им каза, че хлапето ти е братовчед и от този ден нататък никой не смееше да го пипне, страхувайки се да не би да ги “натопи” пред братовчед си. Това хлапе бях аз! Сега ти имаш нужда, а аз съм в състояние да ти помогна. Моля те, не ми отказвай!

  – Добре, ще ги взема. Спасяваш живота на най-близкия ми човек! Но при условие, че са заем, който ще ти върна при първа възможност. Как се казваш? – Монката прие парите, стискайки ръката на “клиента”.

  – Бате Мони, няма да ти кажа името си, защото ако ми върнеш парите, ще ме обидиш!

  Само след две седмици Светла получи трансплантация в Пакистан, която се оказа абсолютно сполучлива, и месец по-късно можеше сама да изкачва стълбите до таванското им жилище. Лицето й доби предишната си руменина и Мони видимо сияеше до нея. Започнаха да ходят по няколко пъти в седмицата на Витоша, което укрепна здравето й още повече.

  След няколко посещения в шведското посолство получиха визи да емигрират там. Настаниха ги в просторен, панорамен апартамент в Стокхолм. Там все още помнеха младия боксьор от България, който стана европейски шампион за юноши именно в техния град. И сега с готовност го назначиха за втори помощник-треньор на националния им отбор. Светла също намери работа като треньор по художествена гимнастика. Шведският език се оказа доста странен, но го усвоиха бързо. Английският, с който и двамата си служеха добре, се оказа много полезен, тъй като там беше втори официален език.

  Един слънчев летен ден Светла, уж случайно, го попита би ли имал нещо против да поставят розови тапети в една от спалните. Веселите пламъчета в очите я издаваха, че крие нещо хубаво.

  – Това пък защо? – надигна глава Монката от програмата с тренировките за отбора.

  – Ами-и… – гласът й му се стори наистина странен – ще си имаме бебе!

  Той онемя от приятната изненада. Скочи, вдигна я като играчка в здравите си ръце. Покри лицето й с целувки. После внимателно я остави на земята и изхвърча от апартамента. От терасата тя го видя как тичешком пресече улицата и влезе в малкия католически параклис отсреща. Намери го там, на колене пред олтара, сълзи се стичаха по лицето му. Никога не бе го виждала да плаче.

  – Светле, има Бог, има Бог!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Георги Гълъбов е роден в София през 1946 г. В корените на родословното му дърво се преплитат съдбите на висши български офицери и австрийски аристократи. Емигрира от България още в началото на 70-те години на миналия век. Живял е и е работил в Австрия и в Южна Африка, преди да се установи в Австралия. Завършил е техническо образование в България, институт по маркетинг и мениджмънт в ЮАР и бизнес колеж в Австралия. Плод на неговото перо е стихосбирката “Прекършено крило”, издадена през 1997 г. и повторно – през 2015 г. Сборникът от сентенции и афоризми “Сентенции”, публикуван през 2015 г. на четири езика, е плод на житейския му опит и мъдрост, които авторът споделя със своите читатели. През 2018 г. излезе от печат и сборникът му с разкази „Дива страст“.

  .

• Белият амур

  Разказ от Рада Добриянова

  

  Има няколко дни през април, когато торлаците ококорват очи в Дунава, прилепят уши до транзисторните приемници и замечтано слушат гласа на информатора за нивото на реката в сантиметри: Комарно. Покачване – шест, Оряхово – седем… На седем изключват апаратите, ровят в дрешника – поизтупват винтягите, нахлузват гумени галоши, запретват ръкавите на дебеловезани пуловери, нарамват сопи, вили и гребла и, така въоръжени, тържествено поемат надолу към острова. По пътя викат ортаци: “Айде, Глигоре–е–е–е, бързо дойди, че рибето наскочи!“. Глигор търка очи, суети се минута-две, пък грабва и той вилата от обора. Едро крачи след групата забързани мъже, по едно време се чуква по главата, па се повръща: “Йовке, подай чувала ма, че го заборавих! Чуеш ли, мътните да те вземат!“ Йовка бърза със зеблото, тръска го в движение, да изпаднат осилите, и му го тика в ръцете: „Ама и ти си един рибарин, хич риба да не хванеш, чувал требва да носиш!“. Глигор суче мустаци и се подсмихва: „Ти оджака пали, тесто замесвай, че отеловото мезе иска…“. Тичат торлаците надолу, при реката, под върболака връзват саловете, децата късат коприва и тъпчат с нея торбите – цари оживление като пред сватба. Глигор шляпа в тинята, вперил взор в зелената гърбица на острова, сребристи отблясъци му се привиждат, някой го тупва по рамото:

  – Шараните танцуват лебедовия си танц, а? – Водолаза се смее над главата му.

  Глигор не разбира тоя език, ама и той се засмива, щото го е страх от Водолаза. Нямаше едно време чудатости из този край. Всичко си беше просто: реколта си отглеждаха хората, добитък пасяха, покрай реката много–много не се навъртаха, имаше си лодкари и рибари, а другите си бяха селяни, както навътре в равнината. Българинът с риба никога не се е препитавал, ловил я е по Никулден, че то рибата храна ли е? А сега консерви редят – по двеста–триста буркана затварят и от сортове отбират: това е маринована чига, онова осолен шаран, другото амур с доматен сос…

  – Откъде дойде тази мода, не знам – диви се Глигор и наблюдава с крайчеца на окото си здравата снага на Водолаза – лопатестите му ръце притискат удължения калъф с харпуна, очите шарят по селските гугли, сини пламъчета изпускат, в устата дими запалена цигара. – Как вони само тая пущина, червата да ти изсъхнат, ама нали е софиянец, може файда някаква да знае, не ги разбираме ние всички работи… Водолазе, идваш ли оттатък?

  Водолаза не отговаря, дъвче черната цигара, гледа реката, после хваща по течението бавно и отмерено като общински земемер на нива. „Чуден човек“ – казва си на ума Глигор и дава начален старт на сала с източена букова върлина.

  Островът разделя Дунава на два ръкава – торлашки и влашки. Само че не се знае отсамният ли е торлашкият, или отвъдният. Торлаците викат: „Отсамният е наш“, ония пък викат: „Оттатъшният е ваш“. Единствено в тия дни спорът за ръкава се забравя. Всички хукват към острова – реката е набъбнала като тесто из нощви, потопила е мочура и тръстиките и се е разляла чак до короните на младите върби. Островът се е смалил наполовина, а живинките – зайци, глигани, патици и други хвъркати – са избягали към вътрешността. То, ако не беше пролетно време, да нарамиш двуцевката, и дивечът сам ще се нашари между сачмите, но нали е забранено. Бракониери обаче се навъртат. Нощем горският ги дебне – те дебнат дивото, Антим дебне тях – пък кой когото… Глигор също е ловец, но срещу закона не ще той да рита.

  Водолаза спира, връзва колана, изтегля харпуна (пурата още драще езика му), окачва дрехите на сухия кавак и хвърля бърз поглед наоколо. Познава това местенце: „Завчера ми избяга, приятелю, но сега…“ Тръстиките като усойни вещици шумят, люшкани от вятъра, и също повтарят: „Но сега, но сега…“ Водолаза нагазва тинестата почва – лепкавата кал обвива прасците му, тука няма пиявици като в тресавищата, ала натрапчивото усещане за нещо лазещо по петите не го напуща. Винаги е така в началото. После водата изцяла поглъща острия му син взор, отгръща един пласт, втори, трети… Реката е многопластова, също като паметта – горният пласт е видимият, огледално-петролен, осеян с безформени мазутни петна. Шлепове, корабчета, сухи тръни и клонак браздят течението й, но всичките те не развихрят фантазията на човека, нито я тласкат към неочаквани решения. Следват долните слоеве… Те са друго – тайнствената им и мътна тъмнина крие изненадващ подводен живот, чудноват и опасен.

  „Опасен“ – мислено повтаря Водолаза, като не спира да примамва белия амур. Тогава работеше в затворено помещение на три метра дълбочина – заваряваше повреден клапан. Работеше пипнешком в тъмния квадрат на резервоара, познаваше обстановката и най–вече знаеше сигурността на ръцете си. Когато всичко бе готово и вече прибираше инструментите в гумен сак, вместо да се насочи към кръглия отвор на изхода, той замахна с крака и всмукателната помпа едва не захапа коляното му. Ако не беше толкова опитен, сигурно завинаги щеше да изчезне в небитието, увлечен от могъщата стихия. Но Водолаза беше прекарал по–голямата част от живота си в „Язовири и каскади“ и познаваше всички „мокри“ места на България. Бързо сгъна тяло в кълбо, обърна се един път, после втори и с една–единствена маневра изтласка глава към тесния отвор. Елетромонтьорът Митко и релейчикът Стан го подхванаха под мишниците, но нито един от двамата не разчете в непроницаемите зеници на Водолаза страшното премеждие.

  Единствена Галя би разбрала, но Галя беше в София, още се колебаеше между кариерата на преподавателка в Алианса и тази на обикновена провинциална учителка. Остави я да размисли и сама да реши. Разменяха си писма, главно за Стоян. Галя скоро му беше изпратила снимка: Стоянчо декламира стихотворение по време на училищен патронен празник. „Колко много е заприличал на майка си“ – помисли той и парлива тръпка пробягна по тялото му. „Галя…“– гласно прошепнаха устните, а ръката му нежно се плъзна по извитата дръжка на харпуна. Точно в този миг само за частица от секундата водата се разклати, образува светло кръгче и отново всичко замря.

  „Знаех, че ще дойдеш…“ Белият амур ловко се стрелна по дъното, после право нагоре, перката му подплисна вода – Водолаза го дебнеше с пневматичния лък, но не бързаше да натисне спусъка… Със стремителни плавни движения рибата предпазливо разузнаваше стръвта. Едва когато амурът изви туловище и слюденият му корем лъсна вертикално към стрелата, той удари. Чу как със съскащ звук острият метал прониза мекото й тяло. Освирепялото животно се гърчеше около стрелата, опъваше на пресекулки връвта, Водолаза пък обтягаше с мускулести ръце към себе си… Това беше унищожителна битка, в която на едната страна се беше съсредоточил нападателят, а на другата – обреченият.

  Всичко стана много бързо и безшумно и победата на Водолаза над огромния амур беше така знаменита, както при всяко човешко сражение, където чрез смъртта се изкупваше една честна борба за живот. Именно честната борба бе онова, което харесваше Водолаза в подводния риболов. А селяните дупчат шараните с вилите на разлива, удрят ги със секирчета и топори, пълнят торбите и се надлъгват: „Митре, такъ–ъ–ъва риба фанах, Иване, инакъв шаран упущих…“. Смелата борба обичаше Водолаза; „Другото – викаше си той – е готованство!“ С огромно усилие успя да придърпа амура, мушна дебелата корда между хрилете и ги обвърза. След това освободи скобата – рибата пърхаше като ранена яребица, удряше косматите му бедра, сплеснатата й глава се извръщаше към дълбокото – там, в безмълвния мрак, напразно я мамеше великият зов на свободата… Щом уви добре ликото около хрилете й, Водолаза заклещи рибата с крака и, развеселен от добрия улов, си затананика. Натикваше с ръка стрелата отново в калъфа, когато внезапно белият амур се отскубна от въжето и мигновено драсна кървава дъга във водата. С едно сръчно гмуркане Водолаза достигна раненото животно, грабна го като дете с двете си ръце и със силен замах го изпрати на брега. То направи няколко хаотични отскока и се усмири. Под все още хладните пролетни лъчи издутото му тяло блестеше като огромна сребърна лъжица върху току–що наболата трева.

  Торлаците пъплеха по кривия път, превити от тежестта на чувалите, и дръдреха след петите си окаляни сечива. Някои попрепили се клатушкаха, преплитаха крака и езици. Децата надничаха в торбите, дърпаха за опашките лъскавите хлъзгави риби и победоносно тичаха напред към къщите като вестоносци на голям празник. Жените излизаха със запретнати ръкави по стоборите, засмени и нагиздени, провождаха с очи тоя голям мъжки отряд и всяка таеше някакво неясно и магично заклинание в душата, сякаш в мъжовия й чувал непременно ще припърха и една малка златна рибка, дето вълшебството й носи берекет на дома.

  Гледа Водолаза това множество, преметнал тоягата с белия амур на широката си плещ, сините му очи ходят от стопанка на стопанка, заглеждат се в сърмените цветя по престилките и гледат уж свъсено, пък сини пламъчета се смеят в тях. Глигор мъкне товара – изкормил е рибата, натъпкал я е с коприва, да не остарее по пътя, че престои ли час–два, това не е никаква прясна риба, така го е учил старият торлак. Водолаза го застига, разтърсва пред смаяния старец огънатия прът с плячката и без да вади от устата си димилото, пояснява:

  – Над петнайсе кила ще да е… От месец го дебна да ми падне… Утре пристига жена ми. И синът. На тях съм го нарекъл.

  Глигор цъка с език и се засмива, а с ръката отпъжда лютивия дим, ама в същото време и се почесва по тила, да не разбере Водолаза, че го дразни. „Чуден човек – мисли си той. – Все сам се тътрузи, приказка не обелва, а виж… жена имал, че и син… Чуден човек…“

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Безколедна Коледа

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  Обичам Коледа. Рожденият ми ден е само мой празник, а Рождество е за всички. Още щом започнат да пожълтяват листата по дърветата, усещам тихите й стъпки. Всяка капчица есенен дъжд и паднал на земята кестен ми нашепват, че тя наближава и една скрита в мен радост се събужда.

  Тази година Коледа не беше коледна. Термометърът скочи като ужилен до 15 градуса. Цъфнаха сякаш напук и теменужките, а редно беше първи да са кокичетата. Коледно подредените витрини стояха някак екзотично и даже малко нелепо. На самата Коледа слънцето пекна като на Великден. Ни сняг, ни вятър, а бяхме на Балкана, в Копривщица. Разхождах се по калдъръмите, радвах се на изписаните възрожденски къщи, но не открих празнично настроение, нито коледна атмосфера. И хората се бяха изпокрили по домовете, вместо да се срещат по мегдана на раздумка, както правеха някога. Само местният луд седеше на стъпалото пред един затворен дюкян за сувенири и дълбаеше маниакално една дъска с джобно ножче. Пред него важно се разхождаха три котки и един оскубан петел, сякаш се интересуваха какво ще се пръкне от дървото. Всъщност бяха гладни и се надяваха на трохи хляб от дрипавата торба на приятеля им.

  В кафето отсреща гореше камина. Наредените по дървената поличка медни джезвета и бурканчета с бялото сладко чакаха посетители. Но тази Коледа беше пуста. Малко по-нагоре на улицата беше отворил кепенци местният антиквар. Изтегнал се на припек, той търсеше отговори на въпросите си в един дебел вестник, със стара дата.

  Зарадвах се, че поне черквата е отворена. Познавах се с отчето от времето, когато на Коледа той минаваше и благославяше трапезата в къщите. Тогава той канеше на празника в храма църковен хор от бесарабски студенти по Богослов, които го огласяха с ангелските си гласове. Песнопението създаваше настроение и прикриваше мизерията на зле поддържаната църква. Позлатените одежди на попа не компенсираха, а контрастираха на бедността и смирението. Той беше хубавец, в цветущо здраве, приятел на вечната младост и руйното вино. Разказваха се какви ли не истории за него и местните булки. Нямаше значение дали са верни или измислени. По онова време черквата беше пълна с хора, които с присъствието си прикриваха донякъде олющените стенописи. Гореше високата чугунена печка, горяха и стотици свещи за живи и умрели. Сега там заварих само две бабички, които си хортуваха за неща извън черковните дела и коледните празници. Обсъждаха ниските пенсии. Попът го нямаше. Сигурно някъде се беше запил. По свещниците догаряха само четири-пет свещи. “Що за празник?” – си помислих.

  Седнах на един стол и се помолих за Коледа. Молих се да я има, да е снежна и свята, да е красива и магическа, да е като в детството – истинска, макар и измислена. Запалих свещица и излязох навън. Слънцето ли беше виновно, че грееше, когато не му е времето, или снегът, който беше забравил, че е Коледа, но нещо се сви в гърлото ми. Циганче продаваше пред входа сурвачки. Бяха грозни, направени по цигански – разноцветни станиолови ленти, увити около дрянова пръчка и със залепени по нея всякакви изкуствени цветя. Боже, защо сме си занемарили празника и сме го оставили в ръцете на циганите!? Макар и наричани вече роми, делата им са си цигански. Ето, и сега ни радват по своему – с кич за два лева. Къде са истинските сурвачки като моята, която пазя от години? Тя е нагиздена с пуканки, кравайчета и шарена домашна вълна.

  Питам се какво опазва тук ЮНЕСКО? Къщите, калдъръма или традициите? Но последните вече ги няма. С малка надежда тръгнах към пазара. Няколко жени, наредени около дървени сергии, създаваха илюзията за коледен базар. Продаваха билки, домашно приготвени сладка от горски плодове и тиква, ръкавици и вълнени чорапи, плетени, както казваше баба ми, „от немай къде“, без желание и усет за красота, нещо, с което се е славила в миналото копривщенлийката, когато е изработвала гайтани за цялата Османска империя. Наоколо лежаха надиплени карета с българска бродерия, извадени от някой стар сандък, пожълтели и овехтели от времето и мъката по стопанката, която отдавна е напуснала този свят, а тях оставила да ги подмятат по пазара. Друго циганче предлагаше същите сурвачки, но беше дигнало цената на два и петдесет. На сергията до него имаше турски одеяла с алени гюлове, бельо и гумени галоши. Не липсваше и традиционното евтино вино в пластмасови бутилки за вода. Върхът на този коледен “мол“ беше едно заклано и зверски разфасовано прасе. Собственикът – и той разфасован от живота и изпитото вино, приканваше хората да видят отрязаната свинска глава с изплезения език и се хвалеше, че такава сланина вече е рядкост. Свинята била порода “Бяла българка“, която е на изчезване (понеже няма организация, подобна на гореспоменатата, за да я опази – б.а.). Местните хора цъкат с език, но нямат левчета да си купят от това изчезващо чудо. Ще си отидат и те един ден, без да са я опитали. А слънцето пече ли, пече…

  Кой е свързал Коледа с прасета и пуйки, аз не знам. Но има и още по-страшно – седемте постни ястия. Тежко ти, ако не си смогнал да ги приготвиш за Бъдни вечер. “Ама това е непростим грях. Трябва обезателно да са седем, иначе годината ще донесе нещастие.“ Вместо да се радвам на празника, започвам да се притеснявам и да чакам коледното наказание и затова, че не съм постила, въпреки че повечето са го правили, за да отслабнат или пък постят фанатично само на святата вечеря. Спомням си за баба и за Коледите при нея. Тя не постеше, а беше вярваща. Вярваше в доброто начало на празника. От нея знам, че коледната софра трябва да е скромна, а не само постна: „Бобец, ошаф и Христова питка стигат – казваше тя. – Ако наредим повече ястия, та макар и постни, не сме богоугодни, а чревоугодни.“ Не върви да кажеш “постна трапеза“, а как хубаво звучи – “постна софра“. Около софрата всички са равни. Както земята е кръгла и свързва своите човеци, така и тя свързва цялата рода. „А царете – продължаваше баба – сядат на трапези. От едната страна седи господарят, а от другата – раята. Трапезата изисква понякога и трон, а на софрата той не приляга. Нито едното, нито другото е българска дума, но софрата е по-благочестиво, защото не обижда Господа.“

  Ето така баба ми си обясняваше света около нея и нямаше никакви противоречия. В бабините Коледи имаше винаги сняг, скромна и блага вечеря, жар в огнището, тихи разговори, подаръци, купени с малко пари, но с много любов и обезателно красиви, нови ръкавички, изплетени от ръцете й. ЮНЕСКО това нито го знае, нито някога ще го усети, за да го съхранява и опазва. И циганчетата не го усещат, затова ще продължават да навързват лъскавите станиоли по дряна и да го продават за два лева. И Коледа полека-лека ще стане празник за два лева. Ще пазаруваме скъпи и прескъпи подаръци, на трапезите ще подредим не седем, а седемнайсет постни ястия, повечето купени от супера. Колкото по-постно ще става на душите ни, толкова повече ще се сурвакаме с бездуховни лъскотии и ще търсим причината за липсващото коледно настроение в слънцето, което грее по никое време, или ще се сърдим на синоптиците, че не са предвидили сняг, когато трябва. Ще снимаме и дебелата снага на “бялата българка“, докато още я има.

  Свечеряваше се, но аз продължих разходката си. По продължение на цялата улица не видях комин да пуши. Във всяка къща останал да живее по един човек, я вдовец, я вдовица. Прозорците – и те тъмни. Отвън къщите боядисани и нашарени, а душите на самотните стопани – надраскани. Децата им се запилели по гурбет и чакат кога ще наследят бащинията, за да я продадат, или просто са я оставили да се срути, проядена от времето и мъките на последния обитател.

  Бъдни вечер е. Събрали сме все приятели около голяма дървена маса. В ъгъла гори камина. Още малко и пуйката ще е готова. Изведнъж вратата се отваря и влиза стопанинът на къщата, в която сме отседнали. Заедно с него влизат и десетина яки мъже от ловната дружинка, с ловджийски дрехи и такъми по тях. Въодушевени са от лова, от виното и се присъединяват към нашата компания, жадни да разкажат за вълка, който днес са уцелили. Ние им предлагаме от пуйката, а те говорят за едно диво прасе, което им се изплъзнало и не успели да застрелят.

  Разговорът се завърта около това, кое е по-вкусно и здравословно – пуйката на масата или прасето в гората. Така естествено стигнахме до жълъдите и ползата от тях. Прасетата нямали стомашни проблеми, понеже се хранили с жълъди (това казвали американците, защото те знаят всичко). Били полезни и за хората, най-вече за хемороидите. И като се завъртя един разговор на връх Коледа, от печената пуйка до войнишките спомени и патилата от хемороидите. Нямаше спиране. Всеки имаше какво да сподели на тази тема, в тази нощ. Забравиха за ловджийските истории и се вкопчиха за хемороидите. Като ги гледах как са угоени и пияни, ми приличаха на диви прасета, лишени от дажбата жълъди. И точно това ме накара да пиша за тази безколедна Коледа. Не знам дали Господ ни лиши от белотата на снега, за да се вгледаме в сивотата на душата ни, или ние сами си направихме празника един такъв – никакъв?

  Излязох да се разходя на чист въздух. Минах покрай магазин за хранителни стоки. Беше вече затворен, но осветен отвътре. На тезгяха се издигаше камара от непродадени Христови питки. Баба не даваше троха да падне на земята от тях. Щом са приготвени, трябва да се изядат. Грехота било. Замислих се какво ще правят с тези, които не са стигнали тази вечер до някоя трапеза. Добре, че баба не е между живите. Тя ни учеше първия залък да го поставим под възглавницата, за да сънуваме какъв знак ще ни прати Богородица от царството небесно. Точно на Бъдни вечер баба сънувала дядо, преди още да го познава и да я поиска за жена. Подарил й в съня сребърни гривни. Било на бедност, но понеже Господ й го показал през святата нощ, тя го приела, макар и сиромах.

  Колко много коледни пожелания бяха заключени в магазина, като в склад за ненужни вещи. Оплакваме се, че понякога Господ ни забравя и не ни праща благословията си. А дали и той не се обижда, че сме оставили в тази свята нощ гладни хора? Стана ми мъчно за нераздадената божия благословия. Върнах се в къщи, отчупих комат от питката, завих в станиол десет лева, пъхнах ги в топлия хляб и потърсих лудия на мегдана. Намерих го в кафето, където пиеше чай с двама местни самотници. Оставих парчето питка до чашата му с чай и си тръгнах. Изведнъж се обърнах и го видях навън. Ронеше от нея и я споделяше с котките и петела. Те весело подскачаха около него. Не ми хареса, че дава от Христовата питка на животинките. После се сетих за фабричните питки в магазина, заключени с катинар. Тях нямаше да ги изядат дори и псетата, а Господ е отговорен за всяка жива душа.

  Прибирам се в притихналата къща. Всички са сити и спят. Пуйката е изядена, виното изпито и Коледа е оставена сама на себе си. Кандилото пред иконата все още мъжди. Тихо е. Тиха нощ, свята нощ. Дали ще минат коледарите? Не се чуват нито смеховете им, нито стъпките им. Ще дойдат утре, след като се наспят, за да съберат пари за компютърни игри, които ще ги отвлекат от реалния свят и ще ги отведат в този на безумието: свят без празници, без мисли, свят, който постепенно ни лишава от истинската Коледа. Останала сама в мрака на празника, говорих тихо на себе си: “Боже, нека следващата Коледа бъде истинска, нека има сняг и ухание на хляб, нека има пуканки по сурвачките и Коледа да бъде коледна.”

  Чу ме само пламъчето на кандилото, което трептеше с последни сили. После фитилът леко изсъска и то угасна. Беше тихо и тъмно. Погледнах през прозореца. Зорница се опитваше да разкъса нощния мрак. Засия някаква тайнствена светлина. Излязох навън и се вслушах в шепота на тишината. Откъм Балкана задуха лек ветрец. Зад високата копривщенска порта дочух стъпки и тих говор. Някой почука плахо и запя: „Ой, Коледо, мой Коледо, родило се боже чедо…“. Бяха коледарите! Песента им възвести Рождество!

  .

• Миг

  

  .

  МИГ

  Защо е кратък всеки миг,
  даряващ ни с божествен полъх?!
  Нима душата няма вик,
  чрез който да зове и моли?!

  Съзрях лика ти като в сън.
  Ти бе реална, но далечна –
  гласът ти бе камбанен звън,
  усмивката – наслада вечна!

  Прочетох мислите ти чисти.
  Прегърнах тон от твойта струна.
  И устните ти златолистни
  аз тайно, със очи целунах…

  .

  

  .

  СИРЕНА

  Попитах те тихо за твоето име,
  а ти ми отвърна „Не знам”…
  С целувки солени лицето покри ми
  и рече: „Не те ли е срам!”…

  С ръка нарисувах на пясъка цвете,
  под него написах „За теб”.
  (Нали все цветя подаряват мъжете,
  дори сред пустиня и степ.)

  Ти после повика вълна белокоса
  и цветето тя ми изтри.
  А сетне целуна нозете ти боси,
  обгърна ги, после се скри…

  Под бледия месец танцува ти гола,
  а той те погледна смутен.
  Светулка в косата ти бе се забола,
  ревнуваща тайно от мен.

  Поисках за миг да докосна гръдта ти,
  но облак луната изпи.
  И буйният вятър надви песента ти,
  а ти сред нощта се стопи.

   

  Фил Бандов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Фил Бандов е роден и израснал в София, потомък е на македонски българи. От дълги години живее в областта Южен Тирол, Австрия. Изследовател, публицист, поет, писател. Автор на книгата ”Омар Хаям, 100 избрани рубаи”, както и на две собствени стихосбирки. Носител на първа награда за поезия от Литературния конкурс „Изящното перо“ – Чикаго ‘2017.

  .

• Северен акварел

  Стихове от Рада Добриянова

  

  .

  АНА

  Една жена с копринено кимоно,
  подарено й на чайна церемония
  в небостъргача „Малахит“ в Шанхай,
  стои изправена в траверсите на релси,
  с крака, остъргани от макадама,
  крещи да спре стрелата–влак към нея,
  но шеферите–кучета пробили са мъглата
  и лаят им захапва вече части от лицето й,
  цивилният стрелочник свири
  отклонение в посоката,
  насочва в проходен тунел,
  но знае той, че изходът задънен е
  от къща, пушеща извън закона.
  Каренина, ти носиш странно име,
  но твоето легло вселенно е застлано.
  Обувките ти ще са окачени на прозореца,
  ти нямаш нищо, не ги глобявай да живеят.
  Дори надрасканите си гърди от рани
  не усещаш.
  Ти нямаш нищо.
  Приеми в стаята си
  всичките неродени детски очи,
  осъдени за ненавременност.
  И напиши писмата си с нож.
  Днес писмата са неточни,
  ала има някаква прогноза снощна
  за скоростта на светлината –
  макар и вече да е ретро мода…
  Денят се казва Ана и се повтаря със заекване.
  Ана Ана Ана Ана….

   

   

  ВСЕ ТАКА…

  Не бях аз на Пикасо
  синята жена,
  не ме възпя Флоренция,
  не се родих египтянка,
  по розовия друм в Ефес,
  не вкусих дори капка от езика ти
  през устните вълнисти,
  давещи съня…
  Ръцете ми единствени върху пианото
  сновяха черно–бяла голота:
  вода,
  избликнала на гладно.
  Все така обичам те.
  Все така, любов.
  И картината гори в здрача.
  В цветовете разтопени
  пърхат лястовици две
  в светла обща сигнатура.

   

   

  И САМО ЕХОТО

  е моята неразгадана тайна
  по пътя, който следвам по сандали,
  защото всички други мои дрехи
  са прозрачно–голи и нетрайни.
  Гола е дори открито съвестта ми,
  когато се завръщам
  в родната ми стара къща…
  Тя някога била е топла чак до бяло,
  лястовичките са я нашарили в черно–бяло,
  тъй стройна и нарядна
  идваше в съня ми,
  щом в редки интервали
  късно в нея се завръщах.
  И чужда бе като мечта на друг,
  но аз отново бях детето в гръстите,
  преди на баба ми през пръстите
  денят да се обърне в начало.
  И помня как Бог дойде при нас
  постави сирене и качамак върху синията
  и още – магарешки инат добави у децата.
  Ехото напява: Дай комат на другите;
  питаше ме ясно: Как ти беше името?
  Аз не знам приятел по–добър от ехото,
  то напомня ми за всички друми незаети
  там, където пътникът се чувства леко
  и си връща детство под хипноза
  в топла стара бяла къща… боса.

   

   

  EПИТАФИЯ

  Мислейки за Величко Добриянов

  Капката под чашата с вода –
  като отронена сълза от бор,
  като душа в запален спомен,
  като пейзаж в прозореца отворен,
  като съня, в който те съзрях,
  почти за миг – отново! И преди…
  Тази капка не прелива,
  тя въобще не е H и 2 и О.
  Някъде зареяхме се диво,
  тичаше към нас дете, и две…
  Хората облекли бяха дрехи на добри,
  не бръмчаха, а отваряха ни път
  магистралните коли.
  Всичко беше истинско като шемет в театър,
  докато декорът се върти.
  В мистерията на мрака
  (ти видя!)
  растяха буйно моите коси.
  И все очаквах…
  Капката под чашата с вода попи:
  в хартиена салфетка,
  в покривката с мелнишки лози,
  в червояда на дървото старо –
  като видричка плашлива – скри се!
  Хей, ела сега да се натичаме!
  Ела, да кажем на залеза и двама:
  “Гуд” и “Бай!”
  Оттук нататък животът става безграничен
  и аз узнавам с изненада Кой си ти.

   

   

  СЕВЕРЕН АКВАРЕЛ

  Снегът – син балтон.
  Кучешки впряг.
  Посока: Йоокмоок.
  Полярен вятър звъни.
  Самски рибари в шейни
  улов през дупки от лед
  са събрали.
  Пари бял залез силните
  мъжки очи.
  Планина с обли била
  като пудинг
  езерата завива с твърда кора.
  Докога
  мушици от слюда ще летят презглава? –
  В стремената еленови светят.
  Пет мъже се завръщат.
  Утре заран рибарите ще разгръщат
  “рьодинга” жив на пазара:
  ще прииждат там много жени
  и деца с везани пъстри манта.
  Най-младата песен ще дръпне
  надалече,
  най-дръзката с добър мъж
  ще си тръгне довечера.
  А зад кошовете празни
  ще заспиват
  дванадесет хъски красиви.
  Те като хората в сънища чезнат –
  с глух вой все да търкалят
  на Полярния кръг колелото небесно,
  докато изгревът ябълков
  благо
  не разбуди отново животинския
  лагер.
  Дива земя.
  Кучешки тропот.
  Самски рибари.
  Снежен Бог.
  Тръгване в пет
  от Йоокмоок.

  * Рьодинг – вид риба сьомга

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Вързопче

  Из новия сборник с разкази на Владимир Георгиев „МРАВКА НА ПЕРВАЗА“ (ИК „Труд“, София, 2018)

  

  ВЪРЗОПЧЕ

  – Това е всичко, което имам.

  Подаде вързопчето, ръката му трепереше, очите – сини и бели като небе, плуваха, сърцето спря да почине, а спомените му свършиха пътя си.

  Никой не взе вързопчето.

  – Вземи го ти, сине.

  Пресегна се към ръката на мъжа до печката. Той беше висок, строг, леко начумерен. Лекар. Не си беше идвал от двайсет години. Трябва да е станал добър лекар. Иначе няма да го търпят в чужбина. Само ние тук търпим некадърниците, не само лекарите.

  Но за какво ли ще му послужи това вързопче?

  Замисли се. Синът му вероятно нямаше нужда от съдържанието на вързопчето.

  – Тогава ти, дъще.

  Дъщерята стоеше в ъгъла. Там обичаше да стои винаги. Дори, когато се омъжи и си идваше чат-пат вкъщи вече не като мома, не като щерка, а като зряла съпруга, пак там си стоеше. В ъгъла. Като майка си.

  – Защо все стоиш в ъгъла ? – попита веднъж жената, като видя и щерката до нея. – Научи и детето така.

  Съпругата му не отговори. Тя рядко му отговаряше. А и той не обичаше да я разпитва. Всеки може да бъде такъв, какъвто поиска. И да постъпва както намери за добре. Стига да не пречи на другите. Щом в ъгъла се чувства добре, там да стои. Сигурно да не й духа от прозореца. Няма иначе защо да е.

  И какво да прави сега? Никой не го ще това вързопче.

  – Жено, ще го вземеш ли? – попита съпругата. – Знаеш ли какво има вътре? Моля те, вземи го. Поне ти да поживееш още малко.

  Тя рядко му отговаряше. А и той не обичаше да настоява. Всеки може да постъпва, както намери за добре. Жена му не искаше вързопчето.

  Реши се на най-нежелания вариант.

  – Добре, на теб го давам. Ти ще го вземеш, нали? – попита сянката на плешивия ухилен чичка, който стоеше насреща му и го гледаше презрително с кръглите си мазни очички. – Ти си алчен. Обичаш да ти дават. Колкото повече имаш, толкова повече искаш. Все не ти стига. Не можеш да откажеш.

  Плешивият се зарадва. Пристъпи бързо и хищно, обаче силна кашлица изведнъж го разтресе – от главата до петите. Не можеше и крачка да направи, задъха се, чак се запени. От цигарите ли, подагра ли имаше – кой знае, обаче целият се изчерви. Краката му се вкочаниха, ръцете му стискаха гърлото, сякаш се страхуваше, че душата му ще избяга през устата към небето и той ще остане съвсем сам с парите си. Не знаеше, че душата му отдавна го е напуснала, много преди да издъхне.

  – Днес никой няма нужда от мен – така си каза дядото, събрал цялото си имущество за из път. И понеже неговият път все се разминаваше с житейския, малко беше вързопчето, почти безсъдържателно, леко, кой знае какво дребно нещо беше скътал там, да го запомнят все някак. Учуди се: – Щом и единственият ми приятел, дето го мъчи подаграта десет години преди да умре, не иска наследството ми, съвсем съм го закъсал.

  Никого нямаше в стаята. Жена му – при дъщерята, сина – в чужбина, приятелят – в гроба. Всеки беше намерил мястото си в своя ъгъл: там – където не му духаше, където можеше да бъде себе си в живота или в смъртта.

  – А аз стоя на водораздела и току протягам ръка – ту към живота, ту към смъртта – тюхкаше се дядото. – И никой не ми я иска тая ръка. Отсреща – никой. И нищо. Ни за добро, ни за зло. Това вързопче, и то като мен ненужно се оказа. Има в него семена. Да ги посадят. Това имам. Сигурно ако бях спастрил парици, щяха да дойдат. И приятелят ми, и той щеше да се надигне от гроба и да се довлече. Нямаше да кашля, нямаше да пази душата си, санким приживе успя да я опази, та сега ли… Ама нямам парици. Само семена.

  – Това ли било бе, тате? – нахлу първо щерката в стаята, разчорлена, току-що слязла от влака. Майка й – до нея. Хубава съпруга имаше, макар и позастаряла вече. Момичето на нея се беше метнало, красавица. – А пък аз си мислех, че искаш да се разделяме! Затова не исках да идвам. И мама така.

  Поизбистри се небето, бялото в очите се отдръпна и синият поглед на стареца просветна. А като видя подир тях и сина си – уж без облаци, а влага се събра в ъглите на очите му и само чакаше удобен миг да потече съм семената.

  – Синко! Сине! – съвсем се разтрепераха ръцете му. – Благодаря, Боже! Доживях!

  Целуваше ръцете на сина си като просяк и не криеше сълзите си. Сърцето му спря да си почине, а спомените търсеха път да се върнат по-скоро.

  Уж строг, уж начумерен, но синът му също се разчувства, прегърна баща си, заговори му нещо, поседнаха.

  Някъде из ъглите на стаичката примърда сянката на неговия приятел, пошава малко и се скри. Той имаше най-много нужда от съдържанието на вързопчето – тези семена можеха да го върнат към живота, да покълне наново чрез тях. А не успяваше да ги вземе. Всеки път, колчем изпъваше пръстите си към вързопчето, кашлицата го връхлиташе и той интуитивно запушваше устата си от страх да не избяга душата му и той да остане съвсем сам с парите, които беше натрупал.

  И ето, стояха във вързопа на живота всички – старец, старица до него, дъщеря и син, като семена на времето, заедно за последно. И заедно завинаги.

  .

• Кръговрат

  Стихове от Светла Кьосева

  

  .

  КРЪГОВРАТ

  Бледнеят багрите, утихва
  след хукналото лято есента.

  Спокойно вятърът те милва,
  с прохлада се намята утринта.

  Не рухват светове, не лумват
  пожарища с желания и мъст,

  полягат листите в тревата
  и се заслушват в помнещата пръст.

  От тишината натежало
  кръжи опразнено небе

  без птици, отлетели в стари,
  неизживени светове.

   

   

  СКАЛАТА НА ФЕИТЕ

  Думите се гонят.
  И неразчетените знаци
  на душите
  се вплитат в джунглата
  от телефонни кабели.
  Вселената набъбва
  с гласове
  и разстоянията
  стават неизбродни.
  И зъзнене. Мъгла.
  Планински феи
  стоят
  на чудната скала,
  в която
  се е вкаменило
  лято.
  Нехайно и завинаги.

   

   

  ТИХО, ТИХО…

  Тихо, тихо.
  В дланта ми плахо птица спря.
  Надникна еднооко в мен.
  Така стоим
  в сезона на големите
  и чакаме:
  да отлети,
  уплашена от детски смях
  или да стихне
  в самотата на страха ни
  посребрен.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Светла Кьосева е родена в Димитровград през 1955 г. От средата на 90-те години живее в Будапеща, Унгария. Завършила е История и Философия в СУ „Св. Климент Охридски”, както и Управление на образованието в Будапещенския университет. Била е учител в България, както и учител в Българо-унгарското езиково училище „Хр. Ботев” в Будапеща. По-късно става директор на Българското училище по роден език в Будапеща. Редактор на българското предаване по Унгарското радио. Главен редактор на българо-унгарското списание за култура и обществен живот „Хемус”. Преводач на съвременна унгарска поезия и проза. Нейни стихове са публикувани в български и в унгарски периодични издания. Първата й самостоятелна стихосбирка „Водоравно и отвесно“ /1996/ излиза онлайн в сайта „Словото“. Председател на Фондация “Про скола булгарика”. Експерт на Българското републиканско самоуправление по въпросите на образованието, член на Комитета за малцинствата при Министерството на културата и образованието на Унгария. Носител на редица престижни отличия и награди за своята многостранна просветителска, културна и преводаческа дейност. 

• Не се страхувам

  

  .

  Не се страхувам от смъртта
  и, че един ден аз ще си замина.
  Страхувам се за всички недовършени неща,
  за които времето не стига.

  Не се страхувам, че ще бъдеш сам –
  в безсънните ти нощи ще дохождам.
  Страхувам се за оня светъл блян,
  който да достигнем с теб не можем.

  Не се страхувам. Времето ще спре,
  някой ще постави точка.
  Ще изчезнат всички страхове.
  На хоризонта слънце ще прохожда…

   

  Райна Недялкова-Качулкова

  ––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Настроение

  

  .

  Безсънни нощи.
  Пълнолуние.
  Небе безмълвно.
  Пустота.

  Душата – гола.
  Празнодумие.
  Крещяща болка.
  Самота.

  Врата без изход.
  Нямо бродене
  от пусто в празно –
  до безкрай.

  Издирван смисъл.
  Преоформяне.
  Потайна капка
  от сълза.

  Море безводно.
  Стрък – фантазия.
  Уханно цвете –
  на екран.

  Любов на книга.
  И отдаване
  на сън – наслада…
  Тишина.

   

  Калина Томова

  –––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
...
• 75
• >>