Всичко от литература

литература

• Стари спомени

  Стихотворения от Вичо Вичев

  

  .

  СТАРИ СПОМЕНИ

  Припомням си от детството нивята
  с угарите, със зрелите жита,
  и жаркото, измъченото лято,
  в което птици даже не летят.

  Баща ми, впрегнал старата кобила,
  преди зори ме вдига – и на крак!
  Очите се затварят, нямам сила,
  а нивата и днес ни чака пак.

  Преди да съмне трябва да сме вече
  започнали усилния си труд
  и връщаме се чак по късна вечер,
  без думи да сменим един със друг.

  Горчиво е във гърлото от мъка,
  а всеки мускул от умора спи,
  кръвта по вените стаено млъква,
  едва прекрачиш прага и заспиш.

  Така изтичаше нерадостното лято
  и идваше безшумно есента;
  подгонени от есенния вятър,
  прехвърчаха съсухрени листа.

  Излитаха сами една след друга
  годините от детските ми дни,
  по черната, по грапавата угар
  узряваха и мойте младини.

  И после… в ареста, под влажните тавани,
  във карцера на стария затвор,
  повяхна много бързо младостта ми,
  жадувала за волност и простор.

  Прегърбила се майка ми от мъка
  и плакала край сивите стени,
  а старият така си и издъхнал
  на нивата, без син да го смени…

  .

  

  .

  ДУХОВНА НИЩЕТА

  Вий искате сред вас да се разлея
  При вас да се присламча
  Да избледнея
  Победен
  Да загася пожара разискрен
  Да заживуркам като вас –
  И нощ, и ден
  Кротичък
  Смирен…

  Добре!
  Почакайте ме някой ден –
  Обезверен
  Когато
  Душата ми ще се отвърне
  И от мен
  Когато тя –
  Душата – гладна
  Жадна
  Ненаситна
  В неустоим пожар ще изгори!…

  Тогаз отново ще се върна,
  При вас – „почтените“ – почтен
  При вас – смирените – смирен
  И аз отново ще се върна
  При вас, без спомена, без Нея
  При вас напълно прероден
  С вълните зли на СУХОВЕЯ –
  Без спомена – без Нея…
  Прероден!

  .

  

  .

  СЪМНЕНИЯ

  Материята,
  която виждаме,
  ще се превърне в антиматерия,
  а времето – във антивреме.
  Тогава –
  едва ли някой ще познае
  себе си,
  когато срещне антисебе си пред себе си.
  Но пак ще има материя,
  макар да я наричат
  антиматерия…
  И пак ще има време,
  макар да го наричат
  антивреме,
  но без човек,
  а може би с
  античовек?…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Вичо Донев Вичев е роден през 1921 г. в гр. Айтос. Завършил е Военноморското училище „Никола Вапцаров“ във Варна. Работил е във Военноморския флот, където стига до капитан I ранг. По-късно преподава във ВМУ „Вапцаров“. След това се връща в Български морски флот като капитан на най-големия български пътнически кораб „Варна“. Преди 9-ти септември 1944 г. е лежал в затвора по политически причини. След 10-ти ноември 1989 г. му предлагат да стане собственик на няколко хотела в курорта „Златни пясъци“, което той категорично отказва, защото смята, че няма право да присвоява нещо, което е принадлежало на всички, на народа. Освен морски офицер, преподавател и капитан на пътнически кораб, Вичо Вичев е и поет, чието творчество е почти непознато, въпреки че негови стихотворения са били публикувани в български вестници. Почива от масивен инфаркт през 1998 г.

  .

• Близост

  

  .

  Вратата е отворена, а теб те няма…
  Чакалите се спускат гладни от баира.
  Приижда нощ – студена и голяма,
  и сънищата плаха топлина събират.

  А някой по прозореца ми ядно блъска.
  Дали е звяр, безплътен демон странен?
  Или навън ридае твоето отсъствие,
  и във вселената отваря звездна рана…?

  Вратата е отворена. Защо не влизаш?
  Не зная вълците ли, вятърът ли стене.
  Усещам, че си тук, че някъде наблизо
  покълва твоят пулс във мъжките ми вени…

  Но няма светлина. Камината едничка
  опитва този свят отчаяно да стопли.
  А в огъня ревнив – една последна сричка,
  изгарят моите съмнения и вопли…

  Вратата е отворена… Искри студени
  летят към небесата тъмни и далечни.
  Във тази нощ звездите сякаш са ранени
  и към земята падат топли и човечни…

   

  Пламен Григоров

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Пламен Григоров е роден през 1956 г. Работил е във вестниците “Българска армия”, “Експрес”, “Денят” “Репортер 7”, “Нощен труд” и др. Автор е на стихосбирките “Не късай мрака”, “Адвента”, “Небесен корен”, “Омагьосано пладне”, “Полудяло небе”, “Подпис в небето”, “Душа на мисълта” и „Бели клади”. Написал е стотици статии и десетки книги, между които: “До оня свят и обратно”, ”Ангели над Дойран”, „Кажи ми добра дума” “Българските спецсили”, “Свръхчовекът от Подземната академия на КГБ”, “Нибиру и психотронната война”, “Командосите от СОБТ”, “В огледалото на неведомото”, “Алфа и Вимпел – спецназът на ФСБ”, “Подземните градове”, “Третото око” и др. Автор е и на романите “Мирис на враг” и “Вдовицата на Бога”. Член e на Съюза на българските писатели.

   

• Любовта се пие до дъно

  

  .

  Любовта се пие до дъно. До връх.
  Без условности. Без условия.
  И така – до последния дъх.
  Инак, приятели, за какво ви е?

  Някакви заместители,
  дето само на тъмно виреят.
  Неусетно ще се наситим
  и еснафски ще заживеем.

  Няма да има светла лудост.
  Няма да има нежен взрив.
  Няма да има помен от чудо.
  А тогава защо да съм жив?

   

  Николай Гюлев

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Авторът е роден в Гюмюрджина, Беломорска Тракия, израснал е в Кърджали, където прави първите си поетически опити. Живее в Пловдив от 1970 г. до смъртта си. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, работил е като журналист в централни и местни издания. Автор е на 13 стихосбирки, първата от които, „Някъде в нас е светлината“, излиза през 1970 г., а последната, „И все пак“ – през 2014 г. Книгата му „Небесен огън“, излязла през 1986-та, е обявена с. г. за най-четената стихосбирка, наред с книги на Екатерина Ненчева, Недялко Йорданов и Първан Стефанов. Стихосбирката му „Убежище“ е отличена от Дружеството на писателите в Пловдив за най-добра поетична книга за 2001 г. Носител е на Национална литературни награда от Яворовите дни в Поморие. Дългогодишен член на дружеството на писателите и ръководител на литературен клуб „Младост“ в Пловдив. Негови творби са превеждани на унгарски, руски, турски и молдовски езици. Преводач на руски поети в антологията „Бели нощи над Нева“ и на романа „Носач на вода“ на латвийката Илзе Идране.

• Приказка една…

  Първата в света официално обявена фалшива новина

  (Мотивация от и в памет на Стивън Хокинг)

  Разказ от Граф Хаджи

  В пространство Х се появиха „Революционни промени“. На 31 декември 2xx0 година в 23.59 часа се преустанови функционирането на т. нар. Политически партии, Парламент, Президент, Премиер и т. н. Започнаха да функционират само „Управленчески инсинуации“. Служителите на Институциите се подбираха, съгласно техните генетични заложби, установени с ДНК-тест. На 10-годишна възраст всеки жител на планетата осъществяваше ДНК-тест и се знаеха и класифицираха възможностите му да участва в Управлението на планетата.

  Назначаването на всеки жител на планетата на управленчески пост става вече по-интелигентна програма. От 1 януари 2xx1 година в света има само две направления: Промишлено и Финансово. Промишленото управление се ръководи от двама брата близнаци. Единият живее на Запад, а другият – на Изток. Те непрекъснато се карат, кой е роден първи, защото при раждането майка им забравила да отбележи с химикал, кой е роден първи.

  Един ден, един обикновен човек им казал: “Не е важно кой е роден първи, важно е кой ще умре последен“. Те благодарили на човека за умния съвет и го попитали: „А сега… за какво да се караме?“. Умният човек им предложил периодично да се срещат и да се договорят за какво да се карат.

  Така и направили. Започнали да се срещат периодично, да ядат и да пият, и да се договорят. И така до ден днешен…

  Приказка една зная за света,
  умните дела ще тържествуват… ура!!!

  Честита Новата 2xx2 година!

  

• „Синият гарван“ Цветан Бошев

  Из новата книга на ЦВЕТАН БОШЕВ

  „СИН ГАРВАН ВЪН ОТ НЯКОГАШЕН ДОМ“

  
  

   

  ДЕГРАДИРАЛ АГНОСТИК

  Над чаша отрова със знание
  вече надвисвам години, ексик
  ти, с него съм в пререканиe,
  щото си падам парче агностик.

  Ща не ща, ще иззобя и тая чорбица,
  още мама ме молеше да не се опиням,
  като на възрожденски мост магарица,
  а да я сърбам прилежно в соцтинята.

  Сега в свободата, с корен и върше,
  респективно вбити в хумуса и в небето,
  такава накрая май ще я свърша –
  закъсняла угода и послушание клето.

  И тъй като вече съвсем дъртясал
  ми е през оня какво е редно,
  най-много от знание да грипясам,
  на изхода сритал верую ниедно.

   

   

  ПАТРИОТАРСКИ
  ИЗБОРИ

  Най-сетне промяна! Ура! Стана още по-същото…
  Народът перн`ат е вече в превапцан кафез;
  друга ръка щедро ще хвърля просото насъщно –
  не лява, а дясна в хранилката наша от днес.

  Ще чуруликаме, ще пълним отрадно гушки
  с антибиотици нови срещу жив ретробацил;
  не с ножки птицегадателите ще ни мушкат,
  а на шишчета тънки ще ни връткат на грил.

  И във форма на рало, насилено незадружно ято
  ще литнем към питомен запад, в краен случай на юг…
  Ох, как забравих – в изборни резултати пресято,
  перцето ми порна екватора и ви мами в небето тук.

   

   

  О, ЗАМБЕЗИ!..

  От дънер овлажнен Замбези тръгва
  и много скоро влачи галерите със роби,
  като банани; на дълбина и широта обръгва
  и хипопотамите малеят до микроби.

  А аз, търговецът на бисери от черна пот,
  тактувам на веслата плясъчната болка,
  съвсем богоподобен на самия Саваот,
  с колонизаторска тарелка – ореолка.

  Пищят из трюмовете стреснати жени,
  примърдват телеса за донаситие;
  който слезе долу олабва жилини,
  получил свое женствено покритие.

  Пърхат дечица – най-безправни граждани,
  кои греблата ще поемат в розови си длани.
  Така Замбези служи с телeса осаждени,
  в игото – апотеоз, вменено им от лани.

  И слончета със своите пръскалки тихи
  до хоризонта пренапълват пълноводието;
  пиша на кърмата кълбета романтични ст`ихи
  на папируси, изджустрени по древни моди.

   

   

  НАДЕЖДА

  Да се пресегнеш в гъстата мъгла,
  до несъзримост на ръцете си…
  Да добараш вихрено кьорпе на циганската люлка,
  над дизела пухтящ в световъртежа…
  На акулата въобразена да бръкнеш под изящните хриле,
  кога прехвърча връз пръски океански
  в огледален въздух да жажди плът невинна…
  Ти ли си това или си хрисимият пич,
  в кръжец от гъжавото многолюдие,
  с лакти обръча разпъващо
  на така наречената ти монада?
  На нея майната си теглил изотдавна.
  Тогаз какво? Невидими багажи опаковай
  за бивак по-сгоден, някъде изпомежду
  огъзена зора и фугасни парчетии слънце
  в непрошнорувана тъма всегдашна,
  за която казват, че е неясната материя,
  та дано у нея прозорче просветлее,
  като дюкянче на Родари без перденца.

   

   

  * * *

  Светът без дяволите-изкусители
  е като без мерудия постна супа,
  но не ща за сътрапезници-съжители
  даже и авери от кръвната си група.

  Животни – да, но само хрисими,
  щот зверовете са си наши хора.
  И ще загубя лична независимост,
  съм ли в българската диаспора.

  Затуй ще гоня реализация в Аляска
  или в Сибир съседен, на блесна за щука;
  глобалният топлик не ще ме стряска
  и от Ким Чен Ун-чо няма да ми пука.

  И любовничка не ще подиря за утеха
  в минутите за отдих да ми мъргазува,
  макар че от свлечената нейна дреха
  дяволче-хранителче в окото плува.

   

   

  * * *

  Тя няма да се върне, а пък аз
  щом Татък тръгна ще се необятя
  в подирбата й в горен Алкатраз,
  без стени сред океан от сестро-братя.

  Ще й подсвирна нашия сигнал
  с окаяна надежда да го чуе,
  току-виж в ушната й мида спрял,
  но най-вероятно ще е всуе.

  Ще таралясвам своя жалък плач
  по млечни пътища размити
  и ще се пържа на небесен сач,
  чиито въглени ще са звездите.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Цветан Бошев (литературен псевдоним на Цветан Борисов Цветанов) е роден през 1949 г. в Търговище. Завършил е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е като металург, радиопрограмен ръководител, репортер, редактор, водещ на новините и автор на документални филми в БНТ. От доста години живее в Йоханесбург, Южна Африка. Автор е на стихосбирките „Господ в плевника” (1998), „Перо от човек” (2010), „Нашата пасмина” (2012), „Любвоежбина” (2012), „Син гарван вън от някогашен дом“ (2018). Последната му книга е качена в pdf формат и може да прочете в онлайн книжарницата на Еврочикаго.

  .

   

• Прелюдия към царството на мрака

  

  Това се случило във времената, когато Шейтанът все още живеел в подземията си. Разправят, че древните ходели прави, на два крака.

  Ся, малко ми е трудно да си обясня как са запазвали равновесие, но всички вие знаете за хилядите картини по стените, останали от тези времена, и на тях това наистина се вижда.

  Затруднявам се и да разбера – как някой може да е стъпил здраво на два крака и как, изправен, да развива различни дейности в тази позиция?

  Разправят още, че древните били почти равностойни на Шейтана. Можели дори да си записват мислите. Записаните мисли можели да се улавят от разстояние от всички останали древни. Невъзможно ми е да си обясня как е ставало това, но наистина са го правели.

  Представяте ли си каква сила е това?

  После… После Шейтанът измислил парите и нещата се пообъркали.

  Хората започнали да броят само парите, изродили се и загубили дарбата си да четат мислите един на друг.

  За това навярно спомогнал и фактът, че всички отворили едни усти и започнали да говорят, на кой каквото му скимне. Всеки си мислел, че говори най-умните неща и останалите са длъжни да го слушат. Постепенно земята се напълнила с говорещи, които никой не слушал.

  Тогава Шейтанът все още не отвеждал децата на Запад, за да използва телата им с обещания за много пари, а те оставали да живеят при родителите си.

  Така лека-полека мястото се обезлюдило, с помощта на слугите на Шейтана, които той пуснал навсякъде, благодарение на парите, които им давал.

  Все повече деца заминавали и все повече от останалите старци измирали.

  Та, така се е появил Адът на Земята – мястото, което Нечестивецът разчисти за изчадията си.

   

  Хасан Ефраимов

• Ваз пролете сам се разшенила. Стихове от Сашо Сариев

  

  Сашо Сариев е автор, непознат за широката публика, част от чието творчество вече представихме на читателите (вж. тук), публикувайки няколко от неговите истории. Сашо пише и стихове, някои от които са в стистистиката на народните песни, но са негови собствени, авторски творби. В тази публикация може да се види част от поетичното творчество на Сариев.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  ВАЗ ПРОЛЕТЕ САМ СА РАЗШЕНИЛА

  16 февруари 2016 г.

  ВАЗ ПРОЛЕТЕ БЕХ СА РАЗШЕНИЛА,
  НА ЛИВАДКАНА РАНКУ БЕХ ОТИШЛА!
  КИЧИЦИ ДА НАБЕРАМ ЛИБЕ ДА СИ ДОЧЕКАМ,
  АГА МИ ЛИБЕ МИНЕ С НЕГВЕН БИЛЮК
  С ДЮЗЕНЬ ЧЕНВЕ,
  С КИЧИЦА ДА ГУ ЗАКИЧЕМ, САС ЗДРАВИЦЕ ДА ГУ ПРЕВУДЕМ.
  ТА СИ МИ РОСНА СИТНА РОСИЦА,
  АГА АРНИСА ВАЗ ДУПАРАН СА ЗУНКЕ САРПИЧНА ЕЛЕНДИСА.
  ТУГАЙ СИ НА ЗУНКЕ ПРИДУМАХ ЗАДУМАХ ЗАПЕХ.
  ЗУНКЕЛЕ, ЗУНКЕ ШЕРАНА КАМАТНА,
  ЩЕШ ЛИ МИ, ЗУНКЕ, ДА КАЖЕШ,
  ДЕНЕС ЛИБЕ УТ ТУВ ЛИ ШЕ МИНЕ?
  ИЕ ША СА ВИСОЧКУ ДА ПОКАЧЕМ,
  МЕНЕ УТ ДЕЛЕЧКУ ДА ВИДЕ.
  АГА МИ БЛИЗКУ НАБЛИЖИ,
  ПРИЗ КОРСТАС ДА МА ПРИФАТИ,
  В СРАДЕ ЛИВАДАСА ДА МА ЗАВЕДЕ,
  НА ДАБАН МОЙСА СНАЖКА ДА ВАЗПРЕ!
  КУПРИНЕНУ ЕЛЕЧЕ ДА МИ ВАЗБЕРЕ,
  ВАРКАЗУНЧЕ ДА МИ ОТВЪРЖЕ.
  КАРВАНКУВЕ ДА СВАЛЕМ,
  НА СЛАНЧИЦЕ ДА ГИ ТУРЕМ,
  РОСАНА ДА ИМ УБЕРЕ.
  ТА СЕТНЕ УТ ТУВ СУХКА ДА СИ ТАРНАМ,
  СУХКА ОЩЕ… РАЗШЕНЕНА…

  .

  

  КУТРИ САМ ИЕ

  11 март 2016 г.

  Мене ма майка рудила пуд БЕЛАНА АНТАШЕ в рекана.
  В КРАПКУ ми ЛЮЛКЕ варзала, низ два бука ЧЕТАЛНАТИ.
  С БАКАР ут КАЙНАКАН е БИСТРА вода дунела, та ма УМИЛА, умила още ПУВИЛА.
  С десна си РАКА мене залюлела, с другана рака е огань НАКЛАЛА.
  Че ми е и ЗАВЕТЬ СТОРИЛА, да ма ни ТУРМИ ТУРМАНА.
  ЛЕТВА ми песне запела, запела още ЗАНАРЕДАЛА.
  Расти ми, расти, ЗЛАТАН син, ГУЛЕМКУ КОПЕЛЧЕ да станеш.
  ДУР два ми АРШИНЕ височку, височку още черночку.
  Приз ДЕНЬОН хи СУРКУ пиле ПРИПЕВАЛУ, НАЩЕС хи ДЖУРКАЛЬЧЕ ДЖУРКАЛУ.
  Расти ми, расти, синольо, ага ми ГУЛЕМКУ нарастеш, с УЙКУТИ нах УВАНА да идеш, УВЧЕРЧЕ ДА ТА КАЛЕСА, равнички три гудини.
  На третана гудина ЕГРЕК увчици да ми дукараш, та и с увчицине БАРАБАР и млада НЕВЕСТА.

  .

  

  ЗИМНА ПРИКАЗКА

  17 декември 2013 г.

  Ех, шейна! С коне игриви!
  Сякаш красотата сама ги влече.
  Развяват гриви през пъртината бяла,
  под звуците на не едно звънче.

  Пей, коларю, Коледна песен запей,
  пей за младост отминала вече,
  и нека се чуе в бялата шир – надалече.

  Помниш ли как прилегнал на капрата зиме,
  препусках с конският впряг…? Ех, забравил съм вече.
  Забравих дори и твоето име.

  Но отде имах тази осанка,
  та уговарях момите аз сам
  и в руслото на моята талянка,
  изгаряха от любов с огън и плам.

  Но всичко свърши, конете отдавна умряха,
  оредя моят буен перчем,
  обезлюди се и моята стряха.
  А шейната прогнила замлъкна съвсем.

  .

  

  ПОВИКАЙ МЕ ПРЕЗ АПРИЛ

  16 април 2014 г.

  Повикай ме рано на сутринта,
  да посрещнем заедно деня.
  Ще се изгубим в люлякова гора,
  там нейде ще потърсим любовта.

  Ти ще слушаш как славеят възпява утринта,
  аз ще ти разказвам за моята зла беда.
  Букет от люляк ще ти набера,
  синчец в косата ти ще забода.

  Порив пролетен в теб ще посадя,
  а той в сърцето ти ще разцъфти любовта.
  Ще литнеш като всяка волна птичка,
  през уханната цъфнала горичка.

  Времето лети, то никога не спира,
  то отнася радост и мечти от всемира.
  Без да подозира, че във всяка душа,
  пролетният порив никога не умира.

   

  

  ЮЛСКА СЕНКЕ В РОДОПИТЕ

  4 юли 2014 г.

  Саид си на Фатма думаше:
  Хайде си, Фатме, да идем.
  нах нашну месту в рекана,
  в рекана зад барчинкана.

  Тарнали ми са двамина,
  стигнали са по планина.
  Нашли са ливадка зелена,
  с бистра вода студена.

  Саид си на Фатме вели:
  Свали си, Фатме, либадие,
  сенчица да си направим.
  сланцену да на ни изгури.

  Свалила й Фатма либадие,
  станала сенке мутинка.
  Свалила й Фатма карване,
  леснали бели бажеци,
  сенкена й още рехавка.

  Свалила й Фатма аленко елeче,
  сенкена й още шерана.
  Свалилай Фатма ризка копринена,
  ройнала биски розави кабальки.
  сенкена тамань натаманена,
  с анна ми дупка на варан.

  Свалила й Фатма гашкуве,
  сенкена са й натакмила.
  Ам си са еце усрамила,
  та си на Саид продума:
  Хайде са, Саид, посбарзай,
  пуд сенкеса да легнем,
  мене йот очи да скриеш…

  .

  Творби и илюстрации:

  Сашо Сариев

• Представяне в София на нова книга на Генадий Велчев

  Велин Георгиев и Генадий Велчев 

  канят приятели и ценители на поезията на

  ПОЕТИЧНА ВЕЧЕР

  с „КНИГАТА СЪС СТИХОВЕ“ на Генадий Велчев

  

  Място на събитието:

  „ФАЙТОНА“

  къща-музей „Димитър Благоев“
  София, ул. „Лайош Кошут“ 34

  Дата на събитието:
  

  9 ноември 2018 г., петък,
  от 18.00 часа местно време

  Водещ: Велин Георгиев

  .

• Анно пумаче е тарнало на училище. Истории на Сашо Сариев

  

  Сашо Сариев е самобитен автор, поет и разказвач на истории, които трудно могат да ви оставят безучастни. Роден е през октомври 1953 г. в едно помашко село. Учил е в Пловдив, живее в Асеновград. Той не обича да говори за себе си, да разказва за живота си, но неговото самобитно творчество, част от което е написано на родопски диалект, казва достатъчно и за самия автор. Сашо споделя свои творби с приятелите си във Фейсбук, но неговото творчество е непознато за широката публика. Какви истории пише Сариев, за какво и как разказва негово перо, можете да се види в тази публикация. Скоро, в друга публикация, нашето издание, което не за първи път представя в литературната си рубрика непознати за читателите автори, ще представи и поетични творби на Сашо Сариев.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  АННО ПУМАЧЕ Е ТАРНАЛУ НА УЧИЛИЩЕ

  17 септември 2015 г.

  Та, гудината ше да била 1959-1960, та оти ни са знае точната гудина, по-натак ше стане белли. Парвуту училище в махала Ряката било уткрито приз айсе гудини, а те са били парвите ученици, пак то са находалу в каща, дену людене си живовали, а класнана одае е била на вторен кат. Та, збрали тугава дицана от кашлине – махалине и са тарнала на училище. Убаву, ама нашну пумаче ни са гу пурукала нах училищену, пак негвине другарчета ут махалана дену са били увчерчета кату лету, тарнали и ката день на пать за училищену, миновали приз дворан на нашну пумаче. А то е жвалу при ана и деду му, оти било устаналу сираче.

  Тугава адин день то са мерекландисалу и утишло нах училищену с дицана ваннаш, зам да види кина е айнва училище. И ага даскален гу пупитал: „Ти на колку си гудини, копельче?“, то рекло: „Ни знам“; та айтувань трева да ви кажем, че то гальба е било на 6 г. и некав месец. „Ами ищеш ли да учиш?“ Пак то малчелу, ама си личелу, че му е било мерак. Тугава даскален рекал: „Яла утре и донеси 2 лава за учебници и ше си ученик.“ То за зарадвалу еце и тарчешкум утишло у дума му, ка казалу на ана му, кина рекал даскален. Убаву, ама ут каде да найде тя 2 лв.? Тугава нашну пумаче са разплакалу, пак на ана му сарце ни давалу да гледа детену да плаче, станала и утишла, та зела на заем парине ут нехин брат ут Караминискана махала. И анай нашну пумаче тарлу на училище, след 20 дене по-назать ут другине дица. И айтува да ви кажем, чи ду сига то не е знаелу ниту кина е кинига, ниту татрадка, камо ли нещу другу ут сичкине рабути, дену треват за писане и учене.

  И анай без да знае нищичку, без да знае кина е приказка дори, стана най-добрият ученик и мина за втору оделение с успех отличен – 5,65. Ката лето пасеше животните, а есен тарнуваше на училище, немаше чента, кинигине носеше в турбичка, чак в четварту уделение му зеха чента – ученическа. Немаше си дрипи, дуизносваше айнакива на уйцине, пак те беха врить пузакарпени. А пак нели нашну пумаче бе най-вазприемчиву, треваше в трету уделение да каже стихотворениету „Жив е той, жив е“, и то на 24-ти май, в селуну дену ше са празнува, на сцена пред камара народ.

  Приз денен дицана са набрали китки – кинкилишки и са тарнали нах селуну ут сички махали, барабар сaс сичкине люде. Нашну пумаче сaс закарпени пантолькуве са пукачилу на сценана, дену била направена ут даски и четуна, и кина да са разбере…! То ни можелу да са види ут хорана, оти та не била сторена за дица, а за гулеми люде. И пумачену, а да са пуварне, ама некав чилек гу спрел, пуразстранил упреш нега будацине и анай то казалу стихотворениену. И ага сваршил, сичкине люде пумаци пляскали, оти за парви пать чували некои да казва толкова длегу стихотворение на изус.

  А след това му дали награда транзистор, който и в момента си го пазел, оти бил от парвите такива произведени в България. И нали е бил природно талантливу копельче, зелу да учи сичку ут радиуну, та заповнел и цали хора на тугавашнине свирачи. Ималу дарба музикална, тананикал хората на дицана, а те му давали стутинки, затва имал гулем мерак да му купет акордрон, ама ут каде пари в айнва време? И анай си устанал саму меракан, а по-сетне, чак приз 1973 г., си купил не акордрон, а китара, и сам сa научил да свири и пее.

  Но да са варнеме в училищену и да ви кажем как нашну пумаче, в трету ли било или четварту уделение, е скрилу топката на даскален. Адин ден то удрилу ано дете момиче, оти му рекло „Вашлю“, пак та са уплакала на даскален и тугава за наказание в часан пу аритметика гу наказал и гу накарал да напише на даскана цалата таблица от 1 до 10. Убаву, ама ду айно день ни кутро дете ни е било научилу таблицата с умнoжениену, ниту и нашну пумаче. То зелу да писва, пак даскален седел на столан и си четел кинига, и ни пуглевал кам нега. Нашну пумаче знаелу таблицана саму ду 5 горе-долу. И тугава кина да направи, си рекло: „Ами то, ага, примерну 2 пу 2 е 4, то 3 пу 2 е 6, оти турваме още 2 към 4…“ – и анай нашну пумаче написалу цалана таблица не с умнужение, ами със събиране. И ага сваршил, даскален проверил и ни вервал на очине си.

  Убаву, ама ималу анна грешка не съзнателна, нашну пумаче написал, чи 5 по 8 е 80, и тугава той го пупитал колко е 5 по 8, а нашен умник малчи, оти ни знае в мументан, а даскален пак гу пита сащуну: „Колку е, бе?…“ Нашен малчи… И даскален ни знаел кина станва, ама си пумислил, чи детену му е сардиту, затва ни дума и му рекло…! „Седай и друг пать да ни удриваш мумиче…!“… И анай нашну пумаче надхитрил даскален, коину и не разбрал номеран.

  Е, за сига стига толкува, пак друг пат ше ви расправем как нашну пумаче нарисувалу барс като истински и как в 4-ти клас е утишло чак в с. Душанци – Пирдопско, и как учило там – ходило пеша до училището 8 км от горскостопански обект с „куфарите'“ до селото и било единственото пумаче в цалуто училище.

  .

  

  ИСТОРИЯТА НА МОЯТА УСМИВКА

  13 декември 2013 г.

  В него ден през 1962-ра, в края на август ще да е било, реших да тръгна и да отида „при Господ“ а бях само на 9. Това мое хрумване беше се зародило по-отдавна, благодарение на приказките, разправяни от баба ми, при която живеех. Немотията и тежкият ми живот – без родители, ме накараха да направя тази отчаяна постъпка. Един ден, когато нямаше никой в къщи, взех една торбичка, сложих в нея половин ръжен хляб, една манерка с айран и тръгнах. За целта трябваше да отида на една скала, която се наричаше по нашему Равнен камен или още Дюс-кая. Скалата се намираше на около 5-6 км от нас, но понеже бях ходил там десетки пъти, знаех точно къде се намира. Но тук трябва да спомена, че ние живеехме почти в гората – махала „Реката“ и пътят беше само през гора.

  Стигнах до скалата, но тъй като се бях залисвал по пътя да бера дренки и лешници, беше станало вече обяд, нямах часовник, но познавах по слънцето. Седнах на ръба и се загледах надолу, чудейки се какво да правя, а височината е около 40-50 метра и, ако човек идва от север, въобще няма да разбере, че тук има скала. Затова и сигурно се нарича Равен камък. Помня, че когато тук се събирахме доста деца, никой не смееше да отиде до ръба на скалата, освен мен. И, както се разглеждах в далечината, забелязах човек, тръгнах към него и, когато го наближих, разбрах, че е доста възрастен, с вехти дрехи и с брада. Срещнахме се, но нищо не казах от притеснение, продължих още няколко метра и седнах, понеже наблизо имаше кайнак с малко вода, той също седна, но на около 20 метра от мен.

  Бях огладнял и реших да хапна, извадих хляба и започнах да ям. Но, когато погледнах към човека, видях, че ме гледаше и сякаш преглъщаше нещо, а всъщност пред него нямаше нищо за ядене. Погледите ни се срещнаха, но той мигом се обърна настрани. Но този поглед ме прониза и нещо вътрешно ми каза – гладен е я няма нищо за ядене. Тогава аз станах, отчупих от хляба и му го занесох, той го взе, но нищо не каза, аз също… Само ме погледна и се усмихна, а ръцете му трепереха. Върнах се на мястото си, пак го погледнах, той отхапваше от хляба, като държеше едната си ръка под другата, сякаш не искаше и троха да падне на земята. Ядяхме така мълчешком, поглеждайки се един друг. След това изкарах манерката, пих и пак погледнах към него, той едва преглъщаше хляба. Тогава аз пак станах и му занесох манерката. Той ме погледна, усмихна се и отпи няколко глътки, но така, сякаш пиеше нещо много ценно. Поседяхме още известно време така, без да си кажем и дума. Дори реших да отида до кайнака, за да си напълня манерката, но в него имаше само малко вода с тиня и няколко жаби, а наоколо нямаше друго място с вода, и то на доста километри.

  И тъкмо, когато се обърнах, за да си тръгвам, той се приближи до мен, погледна към тинята, а после към мен, усмихна се пак и бръкна в джоба си, извади една монета, хвана ръката ми, сложи монетата в нея и ми затвори пръстите. Аз също се усмихнах, а той ме прегърна и, когато ме пусна, го погледнах в очите, а от тях капеха сълзи. В онзи момент всичко в мен се преобърна, недоумявах какво става. Той си тръгна, бършейки сълзите си, без да продума; аз също си тръгнах, но разбрах, че и моите очи са насълзени, и то без да съм го искал.

  Когато се отдалечих, отворих ръката си и видях, че държа в нея жълта монета, но такава досега не бях виждал. Прибрах се вечерта, но бях толкова щастлив, че влизайки и смеейки се с глас, влетях у нас. Баба ми, както си беше разтревожена, веднага ме попита: „Къде ходи и защо се смееш бе, ханзърино?“, а аз отговорих без да се замислям: „Ходих при бог, ядохме с него и ми даде това“ – подавайки й монетата. Тя я взе и като я обръщаше ту на едната, ту на другата страна, ме погледна и попита: „Намери ли я бе, кой ще ти даде такава пара, знаеш ли, че тя е златна…?“ Аз само цъкнах с език и нищо. „Казвай откъде е тази пара?“ – викна и дядо и му я показах. И той също ме пита, а аз същото си казвам, и като разказах цялата случка от игла до конец, ме оставиха на мира. И понеже бях много уморен, си легнах и веднага заспах, след което и не разбрах какво стана с монетата. Само помня, че на другия ден ми купиха гуменки, каквито дотогава не бях и сънувал дори. А тях много години наред ги свързвах с „Господ'“ в съзнанието си.

  А, след като пораснах, разбрах кой и какъв е бил този човек. Първо, не е бил от България. Второ, не е знаел български. Трето, дошъл е в тази местност и с карта намерил съкровище – глинена купа, събираща около 30 монети, в една малка пещера, в която дори бях влизал, намира се на около 1 км от Равния камък. Но тъй като човекът дошъл инкогнито по тази непозната местност и, от дългото търсене, останал без храна и вода, едва ли не аз съм се оказал спасител, така да го наречем. Та, именно тогава той може би е разбрал цената на хляба и златото, и затова се е разплакал. Също така разбрах, че е имал син, който е починал на моята възраст. Затова и после е отишъл на Инихан, където е направил курбан.

  Това е краят на тази история, но знам, че именно оттогава започнах да се усмихвам все повече и повече.

  .

  

  НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

  5 май 2018 г.

  …А някой помни ли, когато тръпката беше истинска – реална?

  Когато, за да докажеш на някого, че го харесваш, трябва просто да му се усмихнеш.
  А, за да се запознаем, едно „Здравей“ и да подадеш ръка, а не да изпращаме покани за приятелство във Фейсбук.

  Как се превърна тръпката в статус, а човекът – в профил?!

  „Колко е важно да имаш търпение, без да настояваш.
  Да имаш надежда, без да имаш очаквания“.

  Прекрасно…! Но ще добавя – само човек с далновидно мислене може да постъпи именно така. И в този контекст, един абзац от емблематична песен: „Аз те чакам за среща, аз те чакам, но моля те, ти да минеш по другият бряг…“

  А що се касае за чакането, реката и брега… – ето я и случката, която остави един незабравим спомен в съзнанието ми.

  Годината е 1968-ма, Пловдив, където живеех и учих (в Дом за деца…!!!), месец май (красив, разцъфнал и уханен е брегът на р. Марица). Отивам да се подстрижа в салон „Ана май“, където практикуваха момичета от самото училище, а ние се ползвахме там с привилегии, демек безплатно, но помня, че плащахме някаква символична сума от 5 или 20 стотинки.

  Подстригва ме красива девойка, с една или две години по-голяма от мен, и се разбира, че не е от Пловдив. И когато погледите ни се срещнаха… но в огледалото…! нещо се случи… Онова, което се случва в такива мигове, но без думи. Е, вече сте се сетили, само дето не можете да разберете чувството и руменината по лицата ни. А тя с усмивка ме попита: „Искаш ли да ти направя една нова прическа?“. „Да…“ – отвърнах аз, усмихнат, но като ням, който току-що е проговорил. И, така подстриган, си тръгнах, но с такава прическа, която със своята оригиналност може би беше единствена по рода си по онова време.

  Трябва да е било събота, понеже на следния ден сме на брега на Марица с бандата и играем Джамини. Така се наричаше играта с топчета по онова време, която беше на мода. В един момент до нас дойдоха три момичета и седнаха на една пейка; ние сме залисани в играта и не им обръщаме внимание. Изведнъж едната от тях извика: „Ей, момче… с прическата… Ела за малко!“. Естествено, ставаше въпрос за мен, отидох и… да, същото момиче, което ме подстрига, но ме посочва на приятелките си и, смеейки се, казва: „Ето, тази прическа му я направих аз“. И естествено, на мен пак ми порозовяха ушите… опс, бузите да кажа, а в сърцето ми – и то май. Но мен ме викнаха да продължим играта, понеже без мен те не можеха да играят. Погледнахме се с момичето, казахме си нещо, но без думи… и се върнах при бандата. Но какво се случи след това, защо аз доста недели ходих до брега и до тази пейка, разхождайки се там, с надежда да срещна или видя на този или на другия бряг… кого? Но не би, съдбата май беше решила нещо друго да направи с нас.

  И внимание..! Годината е 1978-ма.  („Пак ще се срешнем след десет години…“) Работя вече пак в Пловдив. Но него ден, пак май месец и същата майска картина, настроение, ухание и прочие… а стига, бе. Отивам да се снимам, костюмиран, вратовръзка… бла-бла, грозничък, ама фатам око (като си взимах снимките, видях, че фотажийката ме беше трапосала на витрината за реклама… ха-ха-ха), но това между другото. И оттам, кой дявол ме накара, реших да отида до дома, където бях живял, и отидох, видях и т.н. Но бях се поуморил, понеже вървях все пеша, та тръгнах към брега, а той е на стотина метра от тази сграда. Отидох и, сядайки на една пейка, спомените мигновено нахлуха в главата ми. Запалих си цигара и, съзерцавайки околната красота, не разбрах как до мен изведнъж застана едно момиче, с думите: „Може ли огънчето?“. Но тъй като тя се беше приближила откъм гърба ми, нямах време да я огледам, още повече да се познаем на мига… Щраквам запалката и се вглеждаме един в друг…! И, о, Боже – почти едновременно промълвихме едно и също… „Вие да не би да сте…?“ Отговор и от двама ни… „Да…“. Леле мале… не може да бъде.

  Скочих като ужилен, с разтуптяно сърце подадох ръка и казах: „Здравей“, а тя беше станала още по-красива и, усмихвайки се, ми отвърна: „Не мога да повярвам…“. И така седнахме, и след дълъг разговор, който няма да описвам, на следната вечер бяхме на среща-вечеря, в ресторанта „Фонтаните“, в парка „Борисовата градина“, където беше едно прекрасно и неповторимо място за такава “вечеря“, понеже фонтаните работеха с музикално оформление. След това… след това…!!! Хайде да го оставим за някои друг път…

  .

  
  

  ФУРКА ШЕРАНА ПИСАНА

  5 април 2018 г.

   

  Тази случка, която искам да разкажа, е от онези, за които казваме, че са от тежки, изстрадани години. А годината е 1962-ра или 1963-та – време, когато все още в махала „Реката“, село Мостово, нямаше и помен от настъпващата цивилизованост. Нямаше пътища, електричество, лекар, училища, магазини дори и радио. Но живееха хора сърцати, със своите неволи, и никога не се оплакваха. Многолюдни семейства с по четири-пет деца, а и повече дори.

  Та, такова едно семейство беше и семейството на башу Адем и Адемица. Ще назовавам така имената, понеже обръщенията по този край бяха по този начин. Въпросното семейство имаше четирима сина и една дъщеря – Араджеп, Себире, Бекир, Сюлейман и Руфать. А случката, която съм започнал да разказвам, се беше случила със Сюлейман. Височко, черноочко копельче, с буен алаброс, около 23-годишно. Весело момче овчарче, а и беше се понаучило да свири на акордеон.

  Та, по онова време се разраства и така познатия ни начин за припечелване на някои лев – гурбет. И почти нямаше къща, от която по един или двама да не са били на Страндже – като се имаше предвид някъде далеч по планините, така се назоваваше горбетен, та макар това да ставаше и в Средна гора – Пирдоп или в Стара планина – Ловеч. И така, след привършване на лятната работа, през късната есен се заминаваше на гурбет.

  А през онази година братята на Алиосман, с няколко братовчеда, са се намирали в Ловешкото горско стопанство, близо до връх Ботев. Затова и той решава да замине за там, но по-късно. Но тук ще трябва да спомена и един съществен момент, който е в основата на разказа ми, по-точно на заглавието. Сюлейман тъкмо бил сгоден-заглавен за едно момиче от селото (така се наричаше по-голямото село, с много къщи на едно място, а реката беше като махала, намираща се на 4-5 километра от него), която се казваше Сабрие. А това е станало на една мае или на байрам, не се знае с точност. И преди да замине за Ловеч, Сюлейман дава една резбована фурка, която сам е изработил, на моята баба, която да я предаде на главеницата си. Но поради това, че рядко се ходи до селото, а и баба ми си беше доста болнава, фурката се е намирала все още у нея. А Сюлейман кога е заминал, ноември или декември, и това не знам, но е престоял там няколко седмици.

  И, точно преди Нова година, решил да тръгне сам през билото до друга група гурбетчии от „Реката“, най-вероятно на мохабет. Сам с акордеона си. И се случва ужасна картина – тръгва лавина и помита всичко пред себе си. Сюлейман загива, дълбоко притиснат под снега. По онова време как са го издирвали и дали въобще е имало такива служби, не знам. Но зимата минава, идва пролетта, а момчето все още не беше намерено. Тогава съвсем случайно един овчар вижда, в едно дере в снега, капака на куфара на акордеона и кичур коса.

  И така, в него ден се намирахме в местността Чирешките, ей по това време, месец април. Аз и дядо ми орем тарла, а под нас Адем и Адемица също орат. И по едно време две-три деца от махалата тичат в далечината и рукат…: „Ингьоооо…, давай миждета, нашли са Сюлмана“ – понеже на тях не е било казано, че са го намерили мъртъв, по съображение. А след тях идва човек и носи страшната вест, казва им на тях как стоят нещата, а аз отдалече разбрах какво е станало, понеже виждах Адемица да се търкаля по земята. Плачеше, като си скубеше косата, и, търкаляйки се, се спря чак на брега. Всички помръкнахме и какво стана оттам насетне, не си спомням нищо, понеже съм бил едва на 9 годинки.

  Минават години и чак през 1975-та, в една зимна вечер, влязох в стаята на майка ми, а тя предеше и плачеше, като тихо пееше „Гори ми, гори, исойкьо, да ми изгориш“. Тогава именно ми разказа за фурката, на която предеше. А по време на случката майка ми се е намирала в Пирдоп. Но, след случилото се, дарът няма как да бъде даден нали – и баба ми след години я дава на майка ми.

  И така завършва тази история, като фурката доживява чак до 2010-та, когато си стоеше на гредите в избата. Докато един ден, при разчистване, падна върху нея цял сандък и стана на парченца. Но запазих едно от тези парченца, което все още си стои на гредата, криейки в себе си един жален спомен.

   

  Творби и илюстрации:

  Сашо Сариев

• Болен за прегръщане

  Разказ от Дарина Проданова 

  

  (По истински случай)

  Снегът се забиваше с някаква скрита злоба в палтото ми. Вятърът, хладно съпричастен към него, брулеше косата и ръцете ми. Бургас през късен декември, 1997-ма. Нямах шапка, нито ръкавици – в бързината ги бях забравила. Огледах се за такси. Обикновено гарата бе пълна с такива, но сега нямаше нито едно. Почти тичешком се озовах на спирката на 12, но тя бе празна – явно автобусът току-що бе минал. Понечих да търся телефон, но в този момент се зададе празно такси. Замахах неистово, без малко не се препънах в големия си куфар. Така и не разбрах как успях да го домъкна за секунди до спирката. Таксито едва ме забеляза. Натоварих се на задната седалка, трудно помествайки и куфара. Шофьорът ме гледаше безизразно и дори не помръдна. Успокоих се, че това е просто един таксиметров шофьор – не трябва да ми прави впечатление.

  – За къде? – попита ме той сухо.

  – Ъ-ъ-ъ… болницата – отвърнах бързо.

  Не виждах нищо – само снега и напиращите си сълзи. Шофьорът се извърна към мен.

  – Kоя болница бе, госпожа?

  Макар че си бях обещала да не се нервирам, избухнах:

  – Как коя?… Главната! Първа поликлиника… И моля ви, по-бързо!

  Отново получих неодобрителен поглед. Залепих се за прозореца и замълчах.

  Дори не се радвах, че виждам отново Бургас. Не изпитвах и вълнение, че съм у дома. Моят град ми се стори странно враждебен – сякаш си отмъщаваше, че съм го напуснала. Натрупаният сняг бе превърнал дърветата в непреклонни старчески бради, а улиците – в намръщени лица. Загледах се в предната седалка. Имах най-тъжния повод за завръщане – да видя баща си за последно.

  От месец беше в кома и аз трябваше да науча за това по интернет. Брат ми нямал нито лев да ми се обади. Пристигнах веднага, щом успях да си уредя билет. Пътувах два дни. Молех се татко да ме дочака.

  Таксито попадна в задръстване. Снегът яростно трополеше по прозорците, сякаш искаше да ни затрупа.

  – Не може ли по-бързо? – запротестирах. Усетих, че ръцете ми още треперят от студа.

  – Eee, ама всички много бързате! – отбеляза мъдро таксиджията и се извърна отново към мен. – Не виждате ли каква виелица е навън?

  За пръв път го погледнах. Беше около петдесетте, но изглеждаше отлично запазен. Лицето му бе също запазено, но празно. В миг си представих татко и тясното му, усмихнато лице с дълбоки, сини очи.

  – От бързане докъде ще стигнем?! – продължи шофьорът. По-скоро мърмореше на себе си.  – До гроба!

  Подкосиха ми се краката.

  – Ама вие не разбирате ли, че идвам отдалеч?… Спешно е!…

  Той замълча. Изгледа ме тъпо. Погледна отново куфара и в очите му светна нещо лукаво. Изглежда бе забелязал етикета от Чикагското летище.

  – Ама моля ви се, не се нервирайте… – заизвинява се неловко. – Ей сега ще стигнем. Eтo, вече сме на две пресечки. А вие… ммм… как ще платите?

  Гледах го слисано. Не можех да повярвам. Не, това не можеше да бъде тази България, по която бях тъгувала шест месеца, 24 часа на ден. Това не можеше да бъде моята страна, нито моят град… нито хората в моя град. Изглежда бях забравила всичко това… Опитах се да задавя внезапната гневна болка, която ме разкъса.

  – Ще си получите парите, не се безпокойте – надявах се да забележи буреносния ми поглед.

  Отворих портмонето си. Имах само валута. Не бях помислила за това. Извадих пет доларова банкнота – по-малка нямах – и му я подадох. Той вече паркираше. Взе банкнотата мигновено. Как му се искаше да се изпаря в този момент… Погледна цифровия екран – сметка – 2 лева. Нямаше как – затърси бавно за ресто. Аз не го дочаках. Измъкнах куфара с последни сили и изхвърчах навън.

  Още не бях се обадила на брат ми. Исках първо да видя татко. Не можех да чакам. Исках да го прегърна… просто да го пипна, да усети моята топлина… Да усети, че отново съм тук…

  ***

  Когато получихме зелена карта година преди това, аз не исках и да чуя за чужбина. Не бях влюбена в България. Подир всичко преживяно след 1989-та, нямах в себе си дори капка идеализъм. Но сякаш все още вярвах в родината, в съдбата да бъдеш българин. Не можех да си представя живот извън България, дом на хиляди километри разстояние, град, в който да ги няма приятелите ми, баща ми. Татко бе сам, не можех просто да го оставя и да се пренеса отвъд океана. Мъжът ми обаче бе твърдо „за“:

  – Какво да чакаме още – да ни разбие апартамента някоя мутра ли?… Всяка сутрин се събуждам и се чудя дали колата е още долу… И дали е цяла… Разбери, това вече не ти е дом…

  Синът ми също настояваше да заминем. Можех ли да откажа на едно 17-годишно момче по-добро бъдеще? Заминахме. Знаех, че на татко му е мъчно, но не каза нито дума. Изпрати ни с усмивка. Още помня последните му думи:

  – И да не се притесняваш зарад мен, Пете… Аз шъ съ управя.

  Америка не оправда очакванията ни. Мъжът ми от инженер на летището се прехвърли в ресторантския бизнес – миеше чинии за минимална заплата. Аз също не успях да се вредя с моите две професии – история на изкуството и международни отношения. Но добрият ми английски от гимназията някак ме уреди в малко преводаческо бюро. Що-годе се справяхме – с 12 часови работни дни. Квартирата ни бе по-малка и от скромния ни бургаски апартамент.

  С американците не се спогаждахме – бяха студено-учтиви, със стъклени погледи. Започнах да се гордея с това колко сме умни и отзивчиви ние, българите. И това ми мина – след няколко несполучливи приятелства с моите чикагски сънародници.

  Умирах за България. За моите приятели. Всички хубави спомени изплуваха пред мен като примамлив наркотик и ме връщаха назад. Липсваше ми всяка улица, всеки камък… Ровех се в старите си снимки. Струваше ми се, че щом се върна, ще забравя всичко лошо. Татко също не излизаше от мислите ми. Започна да ме гризе отвътре – защо го оставих…?

  Не бяхме стояли и шест месеца в Чикаго, когато получих новината. Баща ми получил втори удар и сега бил в кома. Лекарите не давали надежда.

  Изпаднах в шок. Не знаех за първия удар. Бил отдавна, нашите го скрили от нас; и брат ми сега научил. Забравих за България. Сега само татко беше в мислите ми – не можех да си намеря място. Брат ми почти плачеше по телефона:

  – Како, ако знаеш к’во ми е… Ама ти недей… Няма смисъл да идваш. Те вече го чакат всеки момент…

  Заминах след шест дни. Знаех какво означаваше това – можех да загубя зелената карта. Още не бяхме ги получили по пощата; ако се заядяха с мен на летището, можех да си остана в България. Но не ме интересуваше. Бях загубила желание за всичко. Просто исках да видя баща си.

  Проклинах Америка и всички зелени карти, издадени някога за българи. Изпитвах благодарност, че здравеопазването все още е безплатно у нас – в Америка цените бяха космически. Познавах добри лекари в Бургас – надявах се татко да е в ръцете на един от тях.

  ***

  Вече бях на стълбите в болницата. На информация нямаха данни за баща ми. Пратиха ме в регистратурата на новото отделение. Изтръпнах. Но нямах време дори да се ядосам. Затъркалях се с куфара по коридори и етажи, и под злобните погледи на сестрите. Не бях ходила в „новата болница“ – видя ми се като безкраен лабиринт. Лъхна ме познатата миризма на лекарства и хлорни препарати, и за пръв път се зачудих как болните я понасят дни наред. Някаква старша ме спря:

  – Госпожо, тук не може с куфари. Как ви пуснаха така?

  – Ами аз…

  – Не ме интересува. Ако всички идваха с чанти и куфари, ние как ще си вършим работата?

  – Моля ви, сестра, много бързам…

  – Върнете се и оставете куфара на съхранение в информация.

  – Сестра, баща ми е в кома!… – почти извиках и се изопнах срещу нея.

  Тя ме изгледа полуучудено и хладнокръвно. Нещо сякаш й подсказа, че трябва да се дръпне, но все още стоеше като закована. Хората покрай мен се заобръщаха.

  – Пуснете жената да мине, не виждате ли, че е спешно! – обади се възрастен господин.
  Сестрата се вгледа в куфара ми – „Чикаго – Лондон – София“. Мълчаливо ми направи път с ръце на кръста. Чух как измърмори след мен:

  – Тия от чужбина си мислят, че всичко може тук. Ха!

  Не се обърнах. Опитах се да забравя какво съм чула. Мислех за татко.

  Озовах се пред регистратурата – опашка от трима. Погледнах си часовника – беше минал само половин час, откакто слязох на гарата. Стори ми се цяла вечност. Нещо ми трепна отвътре. Прередих тримата.

  – Извинете, много ви моля…

  – Госпожо, изчакайте си реда, ако обичате – търпеливо ме подкани младата сестра на гишето.

  – Ако може само да ме изслушате… баща ми…

  – Ще ви изслушам, когато ви дойде редът, госпожо! – любезно и студено процеди тя, без да вдигне поглед. Обзе ме жестоко безразличие.

  – Но той е в кома…! – избухнах. – Не знаят къде е!… Искам да го видя!… Идвам чак от Америка…

  Тя ме погледна за първи път. Тримата преди мен се бяха отдръпнали. Лицето й не излъчваше нито грам състрадание – като че ли се озлоби още повече. Извади дебела папка.

  – Име?

  – Йордан Иванов Драганов. В кома е от месец… Бях на информация, но…

  – Момент да проверя.

  – …Пратиха ме при вас… кажете ми къде е, в коя стая е?

  Тя разлистваше книгата. Не отрони дума. Вместо това се изправи с телефон в ръка и се отправи към един закрит ъгъл. Сърцето ми лудо заби. Успях да дочуя част от разговора:

  – Да… aкo може да дойдете, д-р Спасов… Да… Ами според данните той е… Да… чак от Америка, нали разбирате…

  След минута сестрата се върна и нервно въздъхна:

  – Д-р Спасов е отговорен за баща ви. Той ей сега ще дойде. Следващият по ред, моля!

  Изпитах съжаление към нея – изглеждаше твърде млада за бездушието си. В същия миг изпитах облекчение – най-после ще ме заведат при татко. Вече виждах неговата стая. Виждах затворените му очи, добрите му ръце, отпуснати на белия чаршаф, малкото му слабовато тяло, закотвено на болничното легло – неподвижно, но в очакване. Лицето му, по което ще се разлее моята милувка. И може би ще се събуди…

  ***

  Д-р Спасов ме гледаше изпитателно, още докато вървеше към мен. По някакво чудо се разпознахме взаимно – не бях го виждала преди. Той се усмихна криво, хвана ме под ръка и ме поведе:

  – Вижте… госпожа… Драганова… Вие наистина ли идвате от Америка…?

  Причерня ми.

  – Кажете ми, жив ли е… кажете ми, докторе…

  Той пусна ръката ми, прокара пръсти през косата си и ме погледна виновно:

  – Съжалявам. Той почина вчера сутринта.

  – Това не е възможно… Господи… не!

  Докторът отново ме бе хванал под ръка. Отърсих се.

  – Пуснете ме да го видя! Къде е той?

  – Госпожо… страхувам се, че това не е възможно. Вероятно вече е прехвърлен в моргата.

  Загубих и последните си задръжки:

  – Искам да го видя! Не разбирате ли какво значи това за мен! Къде е главният лекар?

  – Госпожо… моля ви, не настоявайте…

  – Пуснете ме! Дори не сте сигурни къде е! Как не ви е срам?…

  Той се замисли. Лицето му придоби особен израз:

  – Вижте, аз може и да мога да уредя това… Но и вие ще трябва да ми помогнете… разбирате ли?…

  Не разбирах. Двете ми висши и многото книги, които бях изчела, не помогнаха. Взирах се в него и не можех да проумея за какво ми намеква.

  – Вижте, госпожо Драганова… и ние тук имаме семейства да храним…

  Полудях. Щях да го убия. Съзнанието ми отказваше да повярва, че това е възможно. Хукнах да търся главния лекар. Напразно – бил в отпуска. Върнах се и заплаших сестрата от регистратурата, че я очаква съд, ако не ме пуснат да видя баща си. Тя като че ли ми повярва. Каза ми да дойда на другата сутрин – щяла да уреди нещо. Тръгнах си.
  Обадих се на брат ми да ме посрещне с колата. Той не знаеше за татко – дори не му бяха казали. Прекарахме вечерта на свещи, до иконата в неговата стая. Той не спря да пуши. Бе смазан.

  – Мамицата им…! Видя ли каква е родината ни? Пет пари не дава за тия, които дадоха живота си за нея. Животеца си дадоха, животеца…

  Брат ми гледаше злобно. Не бях го виждала такъв. Не се и опитах да го успокоя. Запуших и аз. Не бях пушила от 10 години.

  Баща ми беше работил 25 години като военен и 20 години в „Нефтохим“. Имаше седем операции от херния. Работеше неуморно, макар прехвърлил петдесетте; вярваше безпределно в комунизма. Дори, когато комунизмът падна, той някак вярваше в България, в нейното бъдеще, в хората. Беше наивен като дете – не забелязваше хорската злоба. След пенсионирането не издържа вкъщи, отиде да продава вестници – не искал да бъде излишен.

  С брат ми свършихме цигарите – той отиде за нови. Отпуснах се на дивана и затворих очи. Не разбирах какъв е смисълът от всичко това. Само плачех. Татко не ме бе дочакал.
  На другата сутрин бяхме в поликлиниката в шест. Чакахме час и половина. Сестрата най-после се появи с разрешително за посещение в моргата. Подписано от д-р Спасов – по чудо – безплатно. В моргата чакахме още час. Брат ми не издържа, вдигна им скандал. Една сестра най-после ни приближи:

  – Г-жа Драганова?

  – Да…

  – М-хм… Кой ви прати тук?

  – Ами… от болницата… Ето, имаме разрешително…

  Тя го погледна изпод вежди и изсумтя:

  – Ами аз не знам кой не си върши работата, както трябва, но баща ви не е тука.

  Причерня ми. Стори ми се, че всичко това е някаква нелепа шега, скроена от д-р Спасов и младата сестра. Изпитах истинска омраза. Не подозирах, че мога да мразя така.

  – Как не е тук…? Какво искате да кажете…? – бях в пълно недоумение.

  – Ами така. Няма го. Няма човек с такова име, постъпил при нас през последните 48 часа.

  – Пуснете ме да го видя!…

  Брат ми ме стисна за лакътя.

  – Госпожо, баща ви не е тук! – повиши глас сестрата.

  Нямах сили да споря. Брат ми ме издърпа навън и тръгнахме обратно с колата. Навън отново бе виелица.

  В болницата лекарите се стъписаха, като ме съзряха. Добре ме познаваха вече. Брат ми настоя:

  – Остави на мен, како.

  Отиде директно при младата сестра и явно я заплаши – тя видимо почервеня:

  – Не може да бъде… Казахме ви, че е в моргата…

  – Сестра… телевизията и радиото ще бъдат тук този следобед, ако не намерите баща ми! Ясно ли е?… – извика брат ми гръмогласно.

  Гледаше сестрата непреклонно. Всички наоколо го чуха. Хората се споглеждаха в недоумение. Възрастна жена от опашката, която брат ми бе прередил, се обади:

  – Какво става тука, бе момче?…

  Сестрата взе инициативата в свои ръце:

  – Вие не се грижете за проблемите на другите, госпожа. Те докторите са за това.

  – Те добре се погрижиха за баща ми…! – изфуча брат ми. Имах усещането, че ще я удари.
  Не знаех откъде бе измислил тази телевизия. Бях толкова смазана, че дори не можех да си представя да хукна натам. Младата обаче явно си го представи. След десет минути се появи дебела сестра и ни махна да я последваме. Беше ми писнало да ми казват тъмните истини по тъмните коридори. От кого се криеха?… Обявих, че не мърдам оттам. Тя започна плахо:

  – Съжалявам много за вас, госпожа. Тялото на баща ви е още тук… Но не можете да го видите. В момента го приготвят за моргата.

  Почти изкрещях:

  – Но той е починал преди два дни!…

  – Ами… станала е някаква грешка, госпожа… трябвало е да го отведат в моргата по-рано, но…

  – Аз… аз… искам да го видя…

  ***

  Трябва да съм изгубила свяст. Когато се събудих, бях вече у брат ми. Той седеше до мен на дивана и се опитваше да не плаче. Прегърнах го.

  Останах дълго в Бургас. Не чувствах нищо. Не говорех. Усещах само една тъпа болка, срам и безпомощност. Брат ми започна да пие. Вечер се разхождах край морето – надявах се то да измие срама. Но то бе студено – по-студено от всякога.

  Бях минала хиляди километри, за да видя баща си; прелетях Атлантика и половин Европа. И закъснях – с един ден. Мисълта, че баща ми е лежал в някаква задна болнична стая цели два дни, в някакъв мръсен ъгъл – сам, забравен от всички, уби малкото невинност, останала в мен. Не исках да чувам повече нищо.

  Когато летях отново към Чикаго месец след това, си мислех що е това родина. И се питах дали някога ще я имам.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Хоро над Тирол

  

  Началото на октомври е най-красивият есенен период в Алпите. Тук ти се струва, че все още е лято, поради непреходните зелени багри на високите склонове. Единствено долу, в подножието на планините, дето са селата на Южен Тирол, шарките вече са преминали в други тонове и ти подсказват, че зимата иде.

  Онзи ден току-що бях изпратил залеза, а огънят край мене бавно се разгаряше. В такива моменти обикновено махвам с ръка към залязващия “чичо Райко”, както старите шопи шеговито му викаха на Слънцето. Чудният аромат на боровата смола и едрите звезди над мен ме караха да продължа да седя отвън, въпреки настъпващата студена вечер. След като светлото си отиде, неволно извърнах глава на югоизток, където Катценкопф и десетките други върхове бяха окъпани в последните розови лъчи на отиващия си ден. Там някъде, далеко зад тях, Рила, Пирин и Родопите вече заспиваха…

  Постепенно в ума ми се върна една любима и позабравена от детството ми картина, която нахлу у мен с неподозирана сила, незнайно откъде. Сетих се за зимните вечери край огъня в къщата ни, която беше на една от най-старите и централни улици в София. И днес още усещам миризмата на прясно разцепените дърва, които дядо ми носеше от мазето. Печката и камината бяха зареждани още в ранни зори, защото, по думите на дядо: “Стане ли саатот десет, денот веке е минал”. Времето ми от Архангеловден, та чак до Трифон Зарезан през февруари, беше наситено с много игри в снега, приказки, смях и песни край огъня.

  Загледан в танцуващите червени езици по тавана, аз слушах разказите за несгодите и радостите на отминали дни. В съзнанието ми винаги ще останат да звучат емоцията и заряда на вечерите сред македонските българи, тяхната неразрушима памет и безмерната любов, с която те разказваха за изгубените си родни места и близки хора. Заспивах с приказките за юнаците и красивите девойки от Охрида, Кукуш, Струга и Битоля. В съня си виждах лодките по Бялото море и безбройните стада из тучните поля край Вардара, чувах плисъка на вълните под наколните рибарски къщурки на Дойранското езеро. Будех се с песните за цар Самуил и Крали Марко. Немеех в захлас от разказите за страшните комити из Пирина, Ениджевардарско и Осогово.

  Не мога да забравя и съботите, когато през зимата ходехме да се пързаляме в Западния парк на едно наклонено място, кой знае защо наречено Льош, където се събираха млади и стари ентусиасти, правещи първите си стъпки в ските. Но повечето от нас идваха с шейни, найлони и кънки, а екстремните часове сред снега продължаваха до вечерта… Спомням си още как по онова време четирите сезона се редуваха в строга последователност. През март снеговете се топяха под напора на засилващото се слънце, а водите весело шуртяха по улуците и канавките на павираната София. Следваше магично-красивата пролет, с цветовете и аромата на хилядите трендафили, с уханието на люляците и черниците, които красяха дворовете на почти всяка софийска къща, с пеенето на птиците и с веселите детски викове, идещи от сенчестите улици.

  Лятото пък обичахме да играем на криеница в гората край ж.п. прелеза, до малкия и винаги препълнен летен ресторант, наричан “Километъра”, дето бе накрая на Западния парк. Наоколо можеше да ритаме топка на воля по зелените и добре окосени тревни площи, а навред се разнасяше смесеният мирис на кебапчета, мастика и мента. Звъняха чаши от редуващите се наздравици в ресторанта. От време на време изсвирваше локомотив и по релсите пред нас тежко-тежко преминаваше дългата влакова нишка. Поляните ечаха от детска глъчка… Западният парк бе нашата зелена крепост.

  Именно из тези места дядо ми често ме вземаше със себе си на разходка, тъй като често се отбиваше там, при свои роднини. Ако сте стар софиянец, няма как да не знаете на кое място му викат Гевгелийския квартал. Допреди 40 години това все още беше един много тих район, със своите малки, но подредени дворчета, с тесни, но чисти улички и с прекрасни малки поляни покрай влаковата линия, разделяща Западния парк от Гевгелийския квартал.

  Било е, значи, някъде през 70-те на миналия век, когато през една неделя дядо ми ме бе завел за пореден път на “Гайдата”. Така старите македонци условно наричаха мястото около една каменна чешма с осмоъгълно корито в Западния парк, където дядо обичаше да се среща с негови приятели от младините. Още от началото на ХХ век, македонските бежанци, живеещи в София, имаха традицията да се събират в неделя на приказка край чешмата, която бе в средата на парковата алея, пресичаща днес парка наполовина и свързваща бул. “Сливница” и бул. “Царица Йоана”. Там се стичаха главно възрастни, беловласи мъже, ходещи бавно с ръце, сключени зад гърба си, и държащи навити на руло вестници или жълти броеници от кехлибар. Достолепното им излъчване ме караше да изпитвам респект особено към онези от тях, с които дядо ми се заговаряше. И повечето бяха едри и високи, широкоплещести мъже, каквито днес рядко ще срещнеш в България, дори и сред по-младите.

  Като потомък на българи от Македония, аз имах уникалната възможност ежедневно да слушам и да попивам много от историите и песните, които възрастните споделяха. Разсмиваха ме и с разни забавни истории, но понякога ставаха много сериозни. Тонът им се променяше, когато в темите им се появяваха думите “Автономия”, “Егея”, “Македония”, “Америка”, “Съюза”… Аз не разбирах почти нищо от това, за което си говореха, но подозирах, че е нещо важно, защото очите им се изпълваха с влага, а гласът им затреперваше.

  Сетих се и за незабравимата среща на дядо ми с неговия най-добър приятел от младежките години, чичо Глигор, от Лерин. Казвахме му “чичо”, но той всъщност беше връстник на дядо ми. Още като млад бе заминал за Америка и за последно се беше виждал с дядо ми в края на 30-те години на миналия век….

  За часа, мястото и деня на срещата се бяха разбрали чрез коледни картички, които двамата редовно си пращаха повече от 50 години. Когато наближихме чешмата, дядо ми ме държеше за ръка, но изведнъж се спря, пусна ме и почти се затича към един гологлав, висок мъж с очила, с мустаци и с карирано сако, който също се завтече към нас, захвърляйки бомбето си на земята. Двамата се прегърнаха и така останаха почти пет минути – мълчаха, гледаха се и сълзите им течаха с детска искреност… Най-накрая конвулсиите в гърдите им попреминаха и аз завинаги запомних следните фрази:

  – Е, на тая чешма се разделихме, тука се и собрахме! Ей, дженабет ниеден! – викаше през смях и сълзи дядо ми.

  – Бехме живи пак да се видиме, чекай да се прекръстум – гледаше нагоре чичо Глигор и се кръстеше. – Истото момче си, как шо си на кадрото!

  Край тях бързо се събраха и други хора, започнаха да ги тупат по рамената и с любопитство да гледат госта от Америка, който бе дошъл в родината си след толкоз години… Не можеха да се наприказват, питаха се взаимно за един или за друг общ приятел, или за все още неръждясала стара любов. А после чичо Глигор черпеше наред с цигари и отговаряше с охота на въпросите на любопитните. Самият той също пушеше или по-скоро само държеше вечно димящата си пура „White Owl“. Осанката му бе висока и леко прегърбена, а проницателните му очи ту гледаха изпитателно, ту се смееха зад лъскавите рамки на очилата му. Тънкият му прошарен и добре подържан мустак, пуснат по самата му горна устна, му придаваше изискано и едновременно хитро изражение. Истински прототип на Шон Конъри! Речта му бе бавна, но изпълнена с много патос и придружаващи я убедителни жестове, а характерният му кукушко-воденски диалект я правеше хем жива, хем игрива:

  – Има, как да нема! Во Америка има сичко, шо сакаш! И олио даже има! – редеше ги чичо Глигор и леко смигваше на дядо ми. – Но да ти кажам най-важното: има хем ред, хем слобода! Слушай сега шо станало преди време:

  Дошел един нашенец во Америка и както слезнал от параходот, разперил ръце, па току викнал: „Ееей, най-после сум во слободна страна!“ Да, ама като ги разперил тия ръце, го пернал през лицето на един полицай… Полицайот нищо му не рекъл, но го извадил тефтерот, па написал: „10 долара глоба“ и му го дал тоя кетап на нашиот човек. Оня се фанал за глаавта и викнал: „Лелееее…. оти бре ?! (а тогава тия 10 долара биле много пара…) Нали е слободна страна?! А полицайот му рекъл: „Оти страната е слободна, ама тука си има ред и закони!“

  Спомням си също така как по едно време чичо Глигор заклати недоверчиво глава и почна да се пали по повод на дефицита на стоки, който тогава цареше из България:

  – Немаше ги едно време тия опашки во София! Никакви опашки – ни за леп , ни за месо! Сичко имаше за яденье и за пиенье. Шо е това сега?! Три годин чекал брат ми ред да купел цветен телевизор… Айде мори, бегай…

  Дядо ми леко се усмихваше под мустак, но правеше с очи недвусмислена мимика към приятеля си, като гледаше да го отдели от спора, в който се опитваха да го вкарат някои. Защото на тези срещи идваха не само добронамерени хора и дядо ми отлично знаеше това.

  – Кажи ми, бай Глигоре – ти какъв се викаш сега: българин ли, македонец ли или американец?! – питаше го заядливо един дребосък на средна възраст, с вид на квартален доносчик. Той имаше въгленово-черни и лукави очи, чиято зеница не се виждаше. Бях го запомнил добре, тъй като се подвизаваше на всякакви обществени прояви из централната част на София. Носеше платнена шапка с козирка, с надпис “Спорт Тото 2”.

  Двуметровият чичо Глигор ядосано го погледна отвисоко над очилата си и аха да се сопне на дребосъка за провокативния му въпрос, но видя отсреща дядо ми, който му направи скрит жест и тогава той смени подхода:

  – Как ти е името, бре момче? Аз не помня да се познаваме, а ти вече ми знаеш името…

  – Евтим Спиров – представи се човекът с шапката и подаде ръка.

  Чичо Глигор не я пое, а вместо това запали отново пурата, бавно намести очилата си и продължи:

  – Шо да ти кажам, Евтимчо…. Телото ми е во Америка, душата ми е тука! А ако съм американец или македонец, то не сум ли и българин? А ти каков се викаше по деда – Спиров или Спировски?! Чакай, да не сбърках – не каза ли Спирич? Или беше Спирос?! – захапваше го на свой ред чичо Глигор.

  Дребосъкът не се смути от контравъпроса и тъкмо се канеше да продължи да човърка темата, когато дядо ми се приближи до двамата и обърна очи към Евтимчо. Без да казва нищо, дядо ми го погледна много сериозно, а после повдигна показалеца си нагоре, след което постави леко ръка на рамото му. Оня се опита да се усмихне, след това измънка нещо и веднага се шмугна някъде из навалицата. Повече не го видях да идва на “Гайдата”.

  Останах изумен и едновременно възхитен от начина, по който дядо успя да въздейства на нахалния заядливко! После научих, че дори и провокаторите в ония времена внимавали с темата “македонски въпрос” и не рискували да бъркат надълбоко в тези незатворени български рани… А типове като този бяха отлично запознати с чувствата и с неписаните закони на хората от Гевгелийския квартал и нямаха особено желание да ги нарушават.

  По време на тези родови срещи не минаваше и без шеги. Понякога, по адрес на някой младеж се пускаха и подобни солени лафове:

  – Шо стана с твоето момиче, бре, Благо? Ке има ли сватба или да?

  – Ами да, как нема да има!…

  – Ке има, ама гледай да не стане като оня, който тръгнал с кума си да вземат булката: “Куме, шо ке правиме, ако не ни я дадат булката? А кумът му рекъл: “Абе, ако не ни я дадат, арно! Ама шо ке правиме, ако ни я дадат…” – и се заливаха от смях по адрес на кандидат-жениха.

  След смеха идеше ред и на хорото. Малко преди обяд отнейде изсвирваше гайда. Тази традиция бе започнала още в началото на ХХ век, когато прокудените родове от бежанци, настанени край Западния парк в София, се събирали на неделните си срещи в парка. Поради гъстата растителност и тогавашната липса на достатъчно алеи, те се ориентирали за събора по звука на гайдата. Оттогава гевгелийци така наричаха това място – “Гайдата”, а на хорото идваха да се хващат стотици хора от цяла София…

  Помня тогава, че както ги гледах скупчени на различни групи от по 7-8 души, старите мъже, чувайки гайдата, изведнъж се събраха в общ кръг около въпросната чешма и се хванаха на комитско хоро. Отнейде започна да бумти и тъпан. Хорото беше бавно, но с доста усукани стъпки и изискваше повишено внимание, особено за начинаещи като мене. Аз знаех, че само мъжете трябва да се хващат на първото хоро, но много исках да подражавам на гордата им осанка и на войствените им подвиквания. Ловях се за тях, но обикновено бърках крачките и често отнасях мъмрене или, най-малкото, ядосани погледи. Спомням си даже как разгневеният дедо Кръсте ме нарече “ашлак” и замахна да ме цапне с бастуна си отзад, но вместо мене, уцели играещия до мен дедо Томе и после двамата се скараха. Аз използвах момента и набързо се скрих засрамен сред зяпачите. Оттогава реших никога повече да не играя хоро.

  Но човек не трябва да се зарича.

  ***

  Постепенно картината ми от детството избледня. Над Тирол се беше стъмнило. Отворих очи и пред мен отново се показаха заспиващите Алпи. Една продължителна въздишка се изтръгна от устата ми и се смеси с песента на вятъра от север. Той вероятно я понесе със себе си и мислено им пожелах да минат над София и да достигнат до Черното море. Усетих, че очите ми се замрежиха и една тънко ручейче проблясна за кратко по лявата ми буза. Въпреки това се опитах да скрия от себе си тези сакрални нотки на духа. След дългите години в странство научих, че тъгата и носталгията са като лютата ракия – знаеш, че ще те изгори отвътре и ще те напие, но въпреки това жадно я поглъщаш… Затова доскоро считах, че емоциите са нещо, което само може да навреди на целеустремения човек… Но този път бе различно.

  Жълтите езичета на огъня танцуваха все още и се превръщаха в мечове, като хвърляха по дърветата наоколо странни сенки. Тези сенки понякога ми приличаха на неясни мъжки силуети, наметнати с ямурлуци… Мина ми през ума, че вероятно в такъв момент, замръквайки някога нависоко в планините над Калофер, Ботев е създал стиха “Балканът пее хайдушка песен…” .

  В този миг една мощна вълна от смесени чувства нахлу у мен като северния вятър и заедно с това в главата ми зазвуча и една стара македонска песен. В нея се пееше за това как млади комити начело с войводата им се събират, за да отмъстят за отвлечена девойка… Споменът за тази песен така удари върху струните на поръждясалата ми носталгия, че чак настръхнах като бодлите на околните ниски храсти. После почти се затичах към джипа, който бе паркиран на възвишението край къщата. Трескаво отворих жабката, измъкнах диска с въпросната песен и го включих. Сетне разтворих и четирите врати така, че музиката да се чува навсякъде и хвърлих още две големи цепеници в огъня. Лумнаха хиляди искри. Над смълчаните върхове се понесе гласът на Румяна Попова…

  Отворих и една бутилка със силна и много стара карловска анасонлийка, която мой български приятел от Канада ми я бе донесъл при едно свое гостуване. Той вярваше, че същата ракия го бе спасила през зимата на 1990 година в Лабрадор, където сякъл дърва, но стъпил на капан за вълци… Разказа ми, че веднага промил раната си с ракията и вярваше, че така избегнал почти сигурна смърт от бяс…

  А сега въпросната анасонлийка напълни гласа ми със сила, за която не бях подозирал, че имам. Викнах и запях… Пеех, разперил ръце сред алпийските тъмни хребети. Писнаха гайдата и зурлите. Рязко се завъртях в кръг около лумналия наново огън и заиграх онова бавно и тежко комитско хоро, на което като дете се бях хващал в Западния парк. В ръката ми вместо сабя заблестя и дългият алпийски пикет, който неотлъчно е закачен на колана ми. Накрая и гласът ми последва искрите, като се извиси до небето с едно мощно “Ихаааааа!!!”…

  Ехото се заблъска между скалите като обезумяло и после потъна от срам някъде из урвите… Продължих да играя, като от време на време прикляквах и подвиквах рязко, чувствайки как духът ми се носи все по на югоизток… Звездите над мен премигваха учудени и имах усещането, че ме чуват. Северният вятър и той се поспря, затиши се и сега само песента ми пореше небето. Искрите от огъня се гонеха около мен, опитвайки се да се настигнат една друга. Музиката продължаваше, а аз не спрях да пея и да играя, дори и след като тя свърши. Кръвта ми кипеше, но не толкоз от огъня или от обилната глътка ракия, колкото от невероятната сила на позабравената емоция. Измина поне час и умората едва тогава се появи. Най-накрая отпуснах ръцете си надолу, а пикетът сам се търколи настрана, като острието му звънна о камъните с подобаващ финален акорд….

  Отново настана тишина. Планината като че ли си отдъхна след края на песента. Тукашните върхари все още не бяха чували такава. Песните из тези места са весели и оптимистични, у тях няма и следа от борба, кръв, клетви, войводи и комити… Вдигнах глава и загледах звездите, а те все така примигваха с малките си сини очички. На изток хребетите се бяха вече слели с мрака и погледът ми губеше посоката. Далече над хоризонта на запад едва се мъждееше една тънка светла ивица. Слънцето отдавна вече светеше някъде при моя приятел, над Лабрадор. А тук в Тирол нощта искаше своето.

  Изведнъж изпращя клонка някъде зад мене. Почти едновременно с това усетих и нечие присъствие зад гърба си. Косата ми инстинктивно се изправи като четина на вълк. Извърнах се рязко, като първата ми мисъл бе да потърся пикета си. Тогава съзрях три човешки фигури, на не повече от седем метра от мястото, където бях наклал огъня си. Бяха двама мъже и една жена, която с две ръце се бе хванала за лакътя на мъжа до нея. Те ме гледаха изумено, с известна тревога и се опитваха да се усмихнат. Успях много трудно да овладея първоначалната вълна на изненада, която ме заля за миг. Разбрах, че са ме наблюдавали скришом от няколко минути и малко се ядосах. Но тук в Алпите, както казах, се пее само за хубави и приятни неща, а човек през годините свиква да е приветлив с всекиго.

  Затова и пикетът остана да си лежи върху камъните, а аз заговорих неочакваните ми гости. Оказа се, че мъжът и жената са австрийско семейство, а с тях бе и един италианец, облечен в яке от тиролската “Планинска служба”. Двойката давала дежурство наоколо заедно с техен колега от град Тренто, който им гостувал за вечерта. Те видели в тъмното проблясъците от огъня и чули силните ми викове, като решили че някой е в беда и вика за помощ. И тръгнали да ме търсят. Ориентирали се по музиката и светлината на огъня…

  Спогледахме се за секунда-две и после всички се смяхме от сърце. Поканих ги да седнат край огъня и им налях по чашка от карловската. Разправиха ми какво са си помислили, когато накрая ме открили – дългокос и брадясал мъжага, разперил ръце над скалите и играещ около огъня като същински шаман. Първоначално здравата се изплашили, виждайки отдалеч как размахвам острието над огъня. Защото тука няма ни комити, ни шамани – тук всичко е предвидимо и балансирано, дори и песните. Но това, което видели у танцуващия с пикета, ги бе стреснало не на шега. Те дори признаха, че са имали идеята изобщо да не ме “тревожат”, тъй като не били докрай убедени, че “шаманът” нямало да бъде агресивен…

  Нямаше смисъл да се опитвам да им обяснявам какво ме е отприщило сам да играя хоро около огъня, да пея с пълно гърло и да въртя пикета над главата си – нямаше да могат да ме разберат… Впрочем, те го отдадоха най-вече на ракията, която щедро реших да споделя с тях.

  Извадих от запасите си и един блутвурст (нещо като нашенската кървавица), а към него отрязах и няколко хубави парчета домашен бекон, като ги наредих върху нажежените камъни край огъня. Скоро ароматът на печеното месо се смеси с мириса на хвойновите храсти. В очите на уморените ми гости се появиха радостни пламъчета, които бяха и сигурен белег за изгряващото помежду ни доверие. Разказвах им за славните векове на България, за това, че Черното ни море се нарича още и Гостоприемно море, че азбуката ни е сред най-старите в света, както и за великата култура на древната ни Тракия. Зададоха ми много въпроси, като ме учудиха и с познанията си за българските оперни гласове и за златните ни съкровища. Беше изумителна нощ, прекарана с неочаквани гости, които се оказаха прекрасни и добродушни хора, изминали пеша повече от километър планински път в нощни условия, за да спасяват мнимия бедстващ…

  Така дочакахме сутринта край огъня, сред смях и сладка приказка. Разделих се с моите гости, които си тръгнаха с обещания да идват тук всяка година на тази дата.
  От изток отново порозовя – скоро “чичо Райко” пак щеше да се покаже, а мене ме чакаше дълъг ден. Трябваше да поспя поне малко. Погледнах отново звездите над мен – сега вече те сияеха много по-ярко отпреди, а величието на многомилионния им хор ме покри с невидимото наметало на космическия покой. Легнах си, като продължих да ги гледам, но само след миг алпийският въздух ме пренесе в царството на Морфей. Там отново сънувах България. Някъде свиреше гайда.

   

  Ф. Филипов – Бандов

  Южен Тирол, 2018

• Стъпки

  Стихове от Дарина Проданова

  

   

  СТЪПКИ

  Тези стъпки, тихите, безгласните
  съдържат всичко друго. И думите
  и жълтите павета, и очите ти, неясните. Ръцете ми,
  безкрайни, неразлистени притискат въздуха, пак
  древно поетичен. Довчера
  бяхме само песен, скитаща
  по сънните артерии, тревожна. А днес
  минути нескончаеми все още искат, искат
  още.

  Наистина, наистина съм тук. И цялата. И тишината
  с теб не ми тежи. Защо? Когато утре пак ще стана
  бяла, безминутна, бягаща. На сто вълни
  ще се разбия, утрото
  на сто да преживея. Угаснало, отново ще ме грее
  в земята във която стъпките
  на нашите мечти ще се докоснат, само
  за да потреперят
  от капка вечност в лунната мъгла.

   

  *    *    *

  Нощем бреговете пеят, пеят.
  Нощем даже птиците сънуват онзи сън –
  който ние двама, крачещи,
  oтричаме, за да достигнем.
  Нощем цяла се разливам над града,
  за да попия тишината в себе си
  като замлъкнала камбана
  в спомена за звън.

  Нощем всичко е като игра.
  Закотвена, не мога да отплувам
  нито към теб, нито към себе си.
  А как зове морето и пристанището
  ме отпраща. Цяла вечност
  морето ме е тласкало към теб.

  Нощем си тъй близо до съня ми,
  че само с поглед мога да докосна
  душата ти. Сред водорасли и
  крила от сол. До сутринта остават само
  шепа пясък в пазвата и спомени,
  които чакат да се сбъднат.

   

  *    *    *

  Обичам хората, които
  Изяждат шоколада с обвивката
  Измислят вселени под завивките
  И тичат срещу хоризонта
  Но не с надежда да го стигнат
  А защото тичането им подхожда.

  Обичам хората, които
  Трептят от полъха на вятър
  Който за другите е просто бриз
  Които светят в тъмното
  Където никой не е бил.
  От вътрешни неизречени стонове
  И несломени желания,
  Тайно цъфтят.

  Обичам хората
  Които с един замах преоткриват
  Началото и края на вселената
  Не бързат те…
  Но като вихър
  Могат да те подминат.
  И докато разбереш
  Че тук били са
  Останал си без дъх… без себе си дори.

  Обичам хората, които
  Не са по-високи от слънцето.
  Ала се реят високо над житото….
  И върхове планински не броят
  Нито браздите по челото ти
  А тихо край тебе присядат
  За да не залиташ сам
  По чуждите простори….

  Но най-вече… най-вече обичам
  Хората
  Които се прокрадват в теб небрежно
  Като пеперуди
  Почти изящно, с писани крила
  Изписват името ти, както никога
  Политат с твоето въображение нанякъде
  Наникъде ще тръгнеш ти със тях.

  И без да искаш, ти си само
  Спомен от царството предишно
  Което слепешката
  Си обитавал.
  Издуват се и твоите платна.
  Ракети с грохот се изтръгват от земята.
  И гаснат всичките слънца. Защото ти

  Си слънцето сега.

   

  Дарина Проданова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Безименната

  Откъси от романа „БЕЗИМЕННАТА“ на Ибрахим Бялев

  

  – Утре ще дойдеш ли с мен в училището? Ще те запозная с моя живот, с моите мечти, с моето бъдеще и всичко онова, което ме прикова към това място, забравено от Бога.

  – Да, разбира се! Трябва ли да питаш подобни въпроси? Знаеш, че всичко, свързано с теб, ме интересува и до лудост вълнува. Само ми кажи в колко трябва да бъда готова, останалото го остави на мене.

  – Аз обикновено ставам в пет сутринта и полагам определени грижи за любимците в двора. След това се къпя и в седем и трийсет излизам от къщи.

  – Разбрахме се, в седем и трийсет ще те чакам пред портата на къщата, с разтворени обятия, пълни с много несподелена любов!

  – Но само това, искам да те предупредя, че няма да ти е никак лесно измежду тези десетки вулкани, които горят от любопитство и желание да научат нещо ново от забързания ни живот.

  – Аз съм готова на всичко! Просто искам да им бъда от полза и да им се раздам до основа. Да почувстват какво е това живот, любов, нежност и красота…

  – Моля те, не се раздавай до толкова, че за мен какво ще остане?

  След тази закачка и двамата избухнаха в щастлив смях, идващ от недрата на душите им. Този смях бе дочут от жена му, която го поля с горчиви болезнени сълзи, породени някъде дълбоко от сърцето й. Тези сълзи я накараха да помисли по-подробно за войната, която водеше за своята любов, и да направи план, който щеше да я отведе до победата.

  Свекървата също дочу този щастлив смях и с мъжкия си, строг тон, се провикна към Азиз:

  – Ела, сине, за малко при мен!

  След тази, почти генералска заповед, Азиз пред нея застана покорно и смирено, но на лицето му все още цъфтеше оная щастлива усмивка, която не красеше само лицето му, а и мъжката му, влюбена до уши душа.

  – Слушай, сине, в тази къща така не трябва да продължава. Всичко трябва да дойде на мястото си. Не искам между две джамии да останеш без намаз*. Затова през деня, на която пред вратата оставиш своите терлици, тя трябва да се подготви да спиш с нея. Това ти ще го решаваш, а те ще трябва да се съгласят и изпълняват. Така е най-редно, сърцето ти която покаже, нея ще белязваш. В противен случай в тази къща хузур** няма да остане. Ще патиш ти, ще патят и те, и най-вече и аз самата.

  – Добре, мила майко! Досега, каквото си казала, това е било в тази къща! Така ще е и занапред! Ти само не тормози изстрадалата си душа с мен, че достатъчно други проблеми си имаш.

  На сутринта Безименната точно в седем и трийсет, облечена в бяла ризка и къса черна пола, го чакаше на двора. Двете горни копчета на ризата бяха разкопчани и издаваха безброй тайни, прикрити под останалите копчета. Азиз като я видя, като малко дете й се зарадва, защото тази сутрин тя приличаше на зората, която бе огряла живота. Приближи се до нея и я целуна по челото, защото на двора можеше да я целуне само там. Хвана я плътно и копнежно за ръката, и поеха пътя за училището, който преминаваше през калния площад. Шушуканията долитаха до тях от всяка стряха и порта, но те си бяха запушили плътно ушите за тях, и с бързи крачки вървяха по своя път, осиян само с бели мечти.

  На площада пак ги посрещна ходжата на селото, но този път нищо не им каза, само наведе глава и се отправи за джамията, която в момента се престрояваше с допълнителни помещения. В училищния двор ги посрещнаха стотици любопитни погледи и овации, както по бялата разкопчана ризка, така и по черната къса пола, която прикриваше само най-важната част от дългите, стройни бели крака на Безименната. Така между тези погледи и овации, хванати за ръце, двамата влюбени влязоха в учителската стая. Безимената надълго и нашироко бе представена на аудиторията, която продължи със своите овации. Звънецът би и всички учители заминаха по класните си стаи. Тогава Азиз я попита дали е готова да се срещне с онова, което го заробило в този кът на рая. Безименната му отговори само с едно решително кимване и една широка, благородна усмивка, която се срещаше рядко по този край.

  Пръв в стаята влезе Азиз. Поздрави учениците и им пожела приятна и ползотворна седмица. След като те седнаха по местата си, той потърси тяхното съгласие да ги запознае със своя гост. Последва едно гръмко “Да!“ и той я покани да влезе в стаята. Всички ученици пак станаха на крака и почти в един глас я поздравиха с “Добре дошла!“. Само синът на кмета не стана от мястото си и не я поздрави. Този път Безименната почувства, че не е прозрачна, че я има и е част от тях. Учениците насядаха по местата си, а Азиз взе думата и им заобяснява как и кога се е запознал с нея, като накратко разказа и нейната биография.

  – Драги ученици, давам думата на нея и на вас! Можете да я питате, каквото си искате! Сигурен съм, че тя е в състояние да отговори на всички ваши въпроси.

  – Тогава да говорим за секса – дочу се подигравателен глас от дъното на стаята. Момчетата избухнаха в силен смях, а момичетата се спогледаха озадачено и с недоумение, какъв отговор ще последва.

  – Добра тема за начало. Но какво по-точно те интересува за секса? Това е доста обширна тема.

  – Какво е това секс? Само това искам да зная – продължи с нахалството си синът на кмета.

  – Секс е съвкупление на два различни органа.

  – Ръката също е орган, нали, госпожо? След този въпрос момчетата пак избухнаха в смях.

  – Бихте ли са представили? Как се казвате?

  – Аз съм синът на кмета! – продължи с удивление пълничкото момче.

  – А имате ли име? Как ти викат в къщи, на улицата, в училище?

  – Навсякъде ми викат “Синът на кмета!“. Колко гордо звучи, нали?

  Но в класната стая никой вече не се смееше.

  – А ако някой ден баща ти не спечели изборите, тогава как ще ти викат?

  – Е, това вече няма как да стане! Защото баща ми ако не е, това село ще опустее! Пък и не знаеш баща ми каква личност е и какво е направил за това село! Пък и няма кой да го замести…

  – Вече има и това със сигурност ще съм аз.

  – Слушай, госпожо, теб не те искат в селото, ти си тръгнала да питаш за Ходжовата къща! По-добре ти си кажи името, за да блесне истината пред всички, че не си от “нашите“, а от другото стадо.

  – Аз от кое стадо съм, само моят Бог знае. А вие на мен ми викайте Безименната! С това име ще съм пред вас до края на живота си. Защото само в това име ме припознахте и с това име ще ме запомните.

  На следващия ден кметът на селото като развихрен бик нахълта в учителската стая и се развика на Азиз:

  – Само това не беше ставало в това село и това стана. Станал си известен, Азизе. Заради тебе идват журналисти чак от столицата, а от партията ми още отсега ме предупреждават, че ако не внимавам в картинката, щели да ме разжалват. Ха сега кажи ми, какво да направя? Какво да ги лъжа тези хора, а дали и ще ми повярват?

  – Господин кмете, за тебе лъжата не би трябвало да е проблем. Поне в тази сфера си ненадминат в селото. Но този път, моля те, не лъжи, а кажи самата истина. Ако ти не го сториш, аз ще го сторя. Ако аз не го сторя, тя сто процента ще го направи, защото досега не съм я видял да лъже.

  – Кога и в какво съм лъгал, господин Азизе? Засрами се. Засрами се от това, че си учител. Но от теб това може да се очаква. Цяло село, та дори и околията, видя какви ги вършиш, а обвиняваш мен във вина и лъжа.

  – Къде са четирите мостове, които си построил? Къде са билковите цехове, които щяха да създадат поминък на съселяните ни? Да редя ли още? По данните в централата, всички улици на селото са асфалтирани, а той, площадът ни, все още е в кал до колене. Греховете ти пред този народ са големи, господин кмете. Ще дойде някой ден, когато ще отговаряш за тях. Сега, моля ти се, напусни стаята ни и ни остави да си отдъхнем на спокойствие, че пак работа ни чака.

  – Ще напусна, разбира се. Ще напусна и още сега заминавам за столицата. Ти да му мислиш, че каквато я си надробил, такава досега е нямало в околията…

  След тези гръмки обвинения кметът тръшна вратата след себе си и напусна стаята, Но не след дълго пак се върна и заяви още по-гръмко:

  – Пък и щяла да кандидатства за кмет! Къде се е чуло и видяло дивото да изгони питомното? Къде? Аз за това село живота съм си пропилял, живота…

  Но Азиз съвсем спокойно мина покрай него и с бавни крачки се запъти за класната стая, която за него беше всичко онова, за което си заслужаваше да живее.

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Намаз – молитва (от перс. نماز, namāz)

  ** Хузур – спокойствие, мир, блаженство (от турски, huzur )

  

  …Къщата на Азиз, откакто влезна Безименната, изцяло се промени. Осветиха се почти всички кътчета по нея. Застлаха се нови черги на миндера и по цялата къща. През ден се миеха прозорците и калдъръма не само по двора, а и по улицата. Засадиха се нови свежи цвета, всички дръвчета и асми се подрязаха. В тази къща вече не липсваха смехът и музиката, които понякога се чуваха дори и от улицата. Комшиите от любопитство, на големи тълпи заприиждаха на гости и все с пълни ръце. Една стая на долния етаж, от която се отвори изход към улицата, се беше превърнала в занималня, в която Безименната помагаше на по-буйните и трудолюбиви деца. Дори и свекървата вече не беше същата, а някак още по-майчина и закрилница, още по-внимателна и грижовна. Особено, откакто научи, че новата й снаха е бременна, за нея вече нямаше нито покой, нито пък знаеше кога е ден или нощ.

  Така една нощ на вратата им се почука продължително и силно. Азиз скочи на крака и почти на себе си каза: „Дано да е на добро, ишалла“. Почти тичешком отиде да отвори тежката дъбова порта. Но за негова изненада, зад нея стояха ходжата и кметът на селото, придружени от още десетина видни съселяни, които водеха с тях и жените си. Домакинът беше толкова изненадан от гледката, че забрави да ги покани да влязат.

  – Приемаш ли гости, даскале? – провикна се кметът.

  – Да, разбира се! Къщата ми е отворена за всеки! Но на какво дължа това ваше внимание? – продължаваше да врачува Азиз.

  – Нека да влезнем, пък тогава, де! Не става така от вратата и за краката! – продължи да хитрува кметът. Азиз направи крачка встрани и се здрависа с всичките си гости. Къщата му беше доста обширна, спокойно можеше да побере няколко дузини гости наведнъж. Мъжете се настаниха от едната страна на гостната, а жените – от другата. Така бяха свикнали още от младини, когато се събираха на вечерни, пищни седенки. На които седенки се решаваха доста любовни съдби. Ходжата и кметът, както винаги пак заеха централно място в стаята, но този път вниманието не беше отправено към тях, а към новата снаха, на която все още никой не й знаеше името. Фатима и Безименната сервираха кафето, заедно с различни плодове. Запалиха се тютюни, придружени от женски смях и мъжко надвикване. По едно време свекървата взе думата и попита кмета на какво дължат това тяхно внимание. Но вместо кмета, думата взе ходжата.

  – Ние в селото сме едно цяло семейство. Пък и със стария (свекъра) много се уважавахме. Нека Аллах дженет* да му определи! До последният си дъх с всички сили се бореше за благото, както за семейството си, така и за селото. Ако питате мене, той е единственият човек в селото, за който не мога да си спомня нито една лоша дума или дело. Затова ние, заедно с кмета и тук присъстващите, решихме в негова памет да направим онова, което, ако той беше жив, щеше да го направи още от първия ден. С други думи, ние тук сме дошли да венчаем младоженците и, ако искат разбира се, можем да им вдигнем и голяма сватба.

  Азиз не вярваше на ушите си и стоеше като вкаменен. Така изминаха няколко минути в мълчание и в очакване на неговия отговор, защото в помашките къщи беше прието решенията да се взимат от мъжете. Свекървата не можа повече да търпи и наруши мълчанието със своя заповеднически глас:

  – Ходжа ефенди, поне да ни бяхте дали хабер, за да се подготвим за този ритуал. Това сега на какво прилича? Пък и добре знаете, че снахата ни е от друга вяра! Тя може би ще поиска ритуалът да се състои по техен обичай!

  – Вайде, кога се е видяло и чуло по нашите къщи кокошка да пее? А? Нима забрави за шериата**, който преподавам в джамията? А там гласи, че всеки, прекрачил прага на мюсюлманин, трябва да спазва неговите закони.

  – Ходжа ефенди, ела на себе си. За какъв шериат говориш, за какви пет лева? Пък и не забравяй с кого си имаш работа, че още доста време ще те боли главата от мен. Нима това село не е част от тази държава и в тази държава няма свои светски закони? Не е ли така, кмете? Кажи нещо, защо мълчиш? Нима не знаеш законите в тази държава, или и ти си тръгнал по пътя на шериата? – каза Азис, почти бесен, който продължаваше да търси изход от ситуацията.

  – Зная, Азизе! Зная! А те са, че тричленният брак е забранен. Не ме карай сега да ти редя точки и алинеи. Познавам те що за твърда глава си, та затова този път добре си научих урока. Затова този път си мълча, за да можеш чрез шериата да се сдобриш със селото. Чрез него да си измиеш лицето и пак с горда глава да застанеш между нас, както в джамията, така и в кафенето, и в кметството…

  – Слушайте, братя, разберете го, без нейно съгласие аз не мога да направя нищо. Защото и във вярата, и в любовта се престъпва по желание, а не със сила и власт, ни най-малко пък по принуда. Всичко останало очаквайте от мен, но не и това.

  – Знам, че ти е трудно, сине, но това е положението тук, при нас. Традициите и вярата нас ни крепят, пазят и закрилят. Така е било от панти века, така ще е и занапред. Смирението е майка на мира и разбирателството. Затова смири глава и се съгласи, че в противен случай ще те отлъчим от стадото.

  – Вие или сте луди, или сте оглупели като този старец, който не знае какво говори – почти с отчаян глас проплака Азиз. Безименната, откакто го познаваше, за първи път го видя в паника и отчаяние, за първи път с покосени крака и ограбено сърце…

  – Кажете какво трябва да сторя и ще го направя! –  прекъсна ги Безименната. По този начин тя тутакси спечели сърцата не само на жените, ами и на мъжете, та дори и на кмета, и най-вече и на ходжата.

  – Ето, на това се казва смела и покорна жена! Браво, момиче! Браво! – развълнуван този път, продължи кметът.

  – Сигурна ли си в това? Моля те, помисли добре. Че след тези стъпки ти няма да си онова, което си сега. Ще се превърнеш в онова, което те искат, а то не е…

  – Ще го направя! За теб и отрова бих изпила! Искам само едно – до старини да съм с теб. Останалото няма никакво значение.

  – Тогава нека жените да те приготвят за обреда! – провикна се пак ходжата. А жените сякаш това и чакаха, наскачаха като ужилени от местата си и поканиха булката да ги последва на горния етаж. Не след дълго, облечена в прекрасна родопска носия, низ стълбите заслиза Безименната. И този път тя грееше като ясно майско слънце. Никой никога досега не беше виждал по-хубава от нея в тази премяна. Срамежливостта й пък й предаваше обаяние, което я извисяваше като някакво божествено същество. С бавни и плахи стъпки се приближи до своя Азиз, който през това време се беше облякъл подходящо за церемонията. Хвана го за ръката, приседнаха пред ходжата на колене и зачакаха неговите наставления за церемонията. Ходжата подаде и на двамата в ръцете по един коран и запя няколко дови*** от него. След това накара Безименната да си избере едно име, подходящо според шериата.

  – Името нека ми бъде Безименната. С това име ме посрещнахте и с него искам да ме наричате!

  Но ходжата на този отговор се възмути до небесата.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Джаннат (Дженет) – едно от имената на рая в исляма.  (Джа́ннат, араб. جنّة‎  – градини) – в ислямската есхатология означава райска градина, в която след Съдния ден (киямат) ще пребивават вечно праведниците. За обозначаване на рая се употребяват също думите ан-на’им (благодат), аль-фирдаус (рай) и др. 

  ** Шериат (Шариат) – съвкупност от правови, морални и религиозни норми на исляма (на арабски: شريعة – пряк, правилен). 

  *** Дови (дуи) – молитви.

  .

• Как да обикна Хайделберг

  Стихове от Генка Петрова

  

  .

  КАК ДА ОБИКНА ХАЙДЕЛБЕРГ

  На всички майки,
  които си имат своя Хайделберг

  Хайделберг ми отне момичето.
  Рокличките му се ветреят слънчеви
  по улиците на Хайделберг.
  Стъпките му изкачват старините
  на Хайделберг.
  Стените на Хайделберг
  попиват смеха на момичето ми,
  което тъгува за мене, но обича Хайделберг.
  Хайделберг обича гласа на момичето ми,
  който е така различен на езика на Хайделберг,
  но Хайделберг не мисли така.
  Защото не знае как се смее с друг глас момичето ми
  в България,
  на друг език звучат стъпките му, на роден език,
  и рокличките му говорят
  с вятъра по улиците на България така,
  че не мога да не си помисля:
  моето момиче затопля климата на България,
  дори шантавият октомври на 2010-та,
  вкочанясал от студ, става по-мек
  от гласа на момичето ми,
  изключва парното, реотановите печки,
  печките „циганска любов“ изгася,
  когато момичето ми е през октомври в България,
  където само след няколко дни,
  преди шепа години се роди момичето ми,
  когато невидяна орисница го ориса:
  То ще обича България, но отдалече… от Хайделберг.
  Иди, че не вярвай на приказки за орисници…
  Бих обикнала Хайделберг,
  почти колкото момичето ми го обича.
  Но има една тишина,
  която така тежи върху пианото на момичето ми
  в стаята му,
  че не мога да отворя вратата на път за Хайделберг,
  в стаята на момичето ми, пълна с пианото,
  с мълчанието му и с далечното, изнемощяло от път ехо,
  от гласа на моето момиче, което заспива и се събужда
  в Хайделберг, с Хайделберг.
  Как да обикна Хайделберг,
  чийто език не зная и не искам да зная,
  но пък Хайделберг не знае що е тишина в стая с пиано,
  в която е отраснало моето момиче…
  Каква тежина от мълчание върху капака на това пиано
  се опитва да го почупи…
  Едва го удържам тоя капак, прискрипал душата ми.
  Как да обичам Хайделберг, отнел момичето ми.
  Как да не обичам Хайделберг, щом момичето ми го обича.

   

  МОИТЕ БЕБЕТА І
  ИЛИ ДРУГОТО ИМЕ НА ЛЮБОВТА

  Моите бебета още не ме разпознават.
  Стъпили са с розови крачета в мислите ми
  и боксуват безпомощни –
  ни напред, ни назад.
  Същински магаренца на мост.
  Същински ангелчета от свитата на Господ.
  Говоря им всяка вечер,
  че е време да ме събудят
  с един телефонен звън,
  който ще завърти стаята на 180 градуса
  с гласа на мама и тати:
  – Тръгнахме!…
  Но те не искат да го направят.
  Глупавичките те, мислят,
  че животът е в хармония,
  когато стаята не се върти на 180 градуса.
  И си кротуват моите бебета.
  И си мълчат.
  А аз въртя мислите си
  в тенджери,
  в перални,
  в бебешки колички,
  в розови и сини ританки.
  Мислите ми стават
  все по-розови,
  все по-сини.
  Влизам с тях
  в кантати от бебешки смях,
  в симфонии от бебешки плач.
  Чувам ги
  как извиват своето соло
  в една софийска гарсониера на Лозенец,
  в едно ателие на Дианабад.
  Моите бебета са солисти
  на  м о я т а  формация „Чакам бебе“.
  Затова са така напористи,
  така гласовити,
  така именити…
  Същински Робертино Лорети на младини,
  същинска Симона от Мюзик Айдъл 3.
  Моите бебета растат в мислите ми
  така буйно,
  така истински…
  Всяка сутрин им сипвам
  все повече мляко в чашките,
  проходилката им съм изнесла отдавна
  на тавана.
  Вървим заедно с моите бебета
  ръка в ръчичка.
  Краченцата им подтичват
  след мечтите ми,
  мечтите на баба с тънки токчета,
  с бяла рокля
  и розови очила.
  Мечти до мечтите на дядо
  с кученце и кола,
  готова да припали със 120 км в час
  към София и момчетата,
  към София и бебетата.
  Магистралите за мечти са така широки.
  Трафикът е непозната дума.
  Светофари не са нужни.
  И дупки няма по тях.
  Моите бебета издуват мислите ми.
  Мислите ми отдавна са с наднормено тегло.
  Не искам да ги подлагам на диета.
  С тях съм все по-млада,
  все по-красива.
  все по-смислена.
  Само дето искам
  стаята, в която заспивам с тях,
  ден по-скоро да се завърти на 180 градуса.
  Слънцето да пробие тишината.
  Тишината да проговори на чист български,
  на чист бебешки:
  Тръгнахме!

   

  МОИТЕ БЕБЕТА ІІ

  Моите бебета ще са солисти
  в Хора на бабините внучета.
  Още не са чували за Гена Димитрова,
  Райна Кабаиванска, Валя Балканска,
  но баба ще им разкаже за звездите на България.
  Звездите на България
  са толкова големи, ярки
  и познати на Големия свят,
  че заслепяват граничните КПП-та
  на Гюешево, Кула и Капитан Андреево,
  прелитат без визи и лични карти
  в Мирозданието, където човеците души дават
  за Дездемона и Тоска на Гена,
  за Мадам Бътерфлай на Райна,
  за „Излял е Дельо хайдутин“ на Валя…
  Хубаво им е на звездите на България
  в Големия свят.
  А на България й е все едно без тях,
  защото си има Азис, Мишо Шамара,
  Влади Въргала, Глория, Мария и пр., и пр.
  Не, че й е хубаво на цяла България с кича
  на другата България, но мълчи и си слуша
  у дома
  Гена Димитрова,
  Райна Кабаиванска,
  Валя Балканска и пр., и пр.
  Записва бебетата си в Хора на бабините внучета
  и си мечтае за нов Ренесанс в България.
  Но не Ренесанс в имената на улици, паметни плочи
  и музеи с имената на Гена, Райна и Валя,
  а Ренесанс в душите,
  които да се събуждат, да оздравяват и да припяват
  с гласовете на Мирозданието,
  с гласовете на истинския Живот,
  за които мълчи България,
  заглушена от чалга, куршуми и финикийски знаци в кеш.
  Докато се сбъднат мечтите на истинската България,
  Хорът на бабините внучета ще се преселва
  в Канада, Маями, Уелс, Барселона…
  Все повече и повече. И още повече…
  А бабите ще прощават, до вчера сърдити…
  Ще благославят филиалите на България
  по големия свят,
  където ще се раждат бабини внучета,
  без спомен
  за баба,
  за бяла спретната къщурка
  с две липи отпред…
  Защото майчина милувка те ще сещат
  на хиляди левги разстояние,
  на 20-часови полети над океана…
  Да, същият океан,
  непознаващ България, бабите на България
  и оредяващия Хор на бабините внучета.
  А бабите ще умират от чакане на Ренесанса
  в тази дълбока провинция на света, България,
  заглушена от кич, куршуми и чалга.
  Ще умират бабите,
  изстрадали пътя към Рая,
  по съвместителство хванали диригентската палка
  пред Хора на бабините внучета,
  защото и някои от по-младите баби-диригенти
  ще са тръгнали към филиалите на България по света.
  Светът, полудял от носталгия,
  ще пее песните на България, песните за България
  всяка вечер по Скайпа на
  България, Канада, Маями, Уелс, Барселона…
  И моите внучета ще са солисти в живота,
  който се опитвам да опознавам, приемам, обичам.
  Всяка вечер ще ми казват, че ще свикна,
  както свикнах със Скайпа – хакерка на сто години,
  с бяла рокля като германка на море в България,
  с бял панталон и боди, с гривна на глезена от Swarovski,
  (подарък от снаха ми – пътница за Канада),
  с книгата на Джон Кехоу под ръка
  „Подсъзнанието може всичко“.
  Точно този Кехоу ще обърка всичко,
  защото „Мила Родино…“ ще звучи фалшиво
  в Канада, Маями, Уелс, Барселона.
  А без песен живот ли ще е Животът!

  Този истински спомен
  от нов тип,
  който не се обръща при повикване,
  не кашля подозрително,
  не се задавя в сълзи…
  Този спомен
  току дерайлира.
  И настава една суматоха…
  Бременна е самотата на моя град
  със спомен за живот
  с децата ни.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Генка Петрова е родена през 1952 г. в Добрич. Завършила е Българска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на девет поетични книги: “Хубав си, дяволе” (1991), “Продиктувано от звездите” (1992), “Спомен за живот” (1995), “Отсрочен апокалипсис” (1999), “Внезапни думи” (2000), “Обичам думите за тебе” (2002), “Докоснати антени” (2002; по есета, разкази и дневници на Николай Хайтов, в памет на писателя), “България – объркана приказка. Задочен разговор с Хайтов” (2007), “Любовни преселения” (2010). Съставител и редактор на литературния сборник “Пътека за утре. Добруджанци за Николай Хайтов” (2003). Участва в Антология “Сто години любов. Българска любовна лирика” (2000). Нейни стихове са публикувани в сп. “Пламък”, “Везни”, “Знаци”, “Антимовски хан”, в.“Сега”, “Новият пулс”, “Словото днес”, “Кил” и др. Освен стихове, пише и литературна критика и публицистика. Работи като преподавател по български език и литература в родния си град. Ръководител е на литературен клуб “Н. Хайтов”.

  .

• Погледът на душата

  Разказ от Ибрахим Бялев

  

  В стаята на свобода се ширеха тишината и тъгата. Бяха притеснявани само от звуците на дъждовните капки, които се спускаха от стряхата на дървения таван. Техните звуци напомняха, че има живот, а където има живот, има и надежда… Но тях едва ли някой ги слушаше или им се любуваше…

  Погледът и вниманието ми, както винаги, бяха насочени надолу по небосклона, където криволичеше пътят, по който си бяха заминали с уговорката – да е за малко. Но вече години изминаха, а никой не се завръщаше. Понякога се питам дали има по-пуст път в света от този?

  До прозореца си бях поставил дървения стол, който бях пригодил и за спане, и доста вечери осъмвах на него. Мислех, че с него сме едно цяло. Когато се прибирах в къщи, най-напред отивах при него, сядах и впервах погледа си в далечината. От там се виждаше най-добре пътят, по който щяха да се завърнат…

  Така се нижеха дните и нощите – в едно очакване и надежда, за едно по-хубаво време, когато ще има глъч и смях, а защо не и плач от болка в коляното…?

  „– Ела, сине, ела да видя! Не плачи де, какво толкова е станало? Една капка кръв и си се уплашил, а когато отидеш войник, как ще си? Не забравяй, че този свят е за смелите, няма място в него за слабите и страхливците! Колко пъти ти казах да не тичаш след кокошките, петелът е техният защитник… Не му се сърди сега на него, той си е свършил добре работата, опазил си е тайфата, и ти, когато пораснеш, ще пазиш своите рожби от неприятели…

  – Заповядай, набрах ги за тебе, защото много те обичам! Сега на мене какво ще ми дадеш?

  – Ела да видим откъде си ги набрал, пък тогава ще видим какво ще ти дам, дали плесници или стотинки! Ела де, защо бягаш, пак си обрал цветята ми, нали?…“

  Спомените ми бяха почти целия живот. Понякога говорех с тях. Много често ме хващаше срам, че обещавах да бъда по-старателен и търпелив, пък каквото ще да се случва в живота.

  Сърцето пак ме подканваше да си подготвя необходимите неща за последното тържество в живота ми. А аз го притисках няколко пъти, сякаш му казвах: „Стой ти там мирно, сега не му е времето, нека да ги видя още един път, пък тогава, тогава…“

  Албумът беше най-четената книга в живота ми. Често го взимах в ръцете си, а той говореше ли, говореше, с всички подробности… Ето тази, третата снимка, когато съм се родил, черно-бялата, почти е избледняла, но споменът ми я оцветяваше, а плачът му е все още в мен, попит е от душата ми, сякаш е днес…

  Откъм дерето до чешмата взе да се вдига дим, а това означаваше, че циганката пак беше дошла, за да калайдисва.

  Взех двете тенджери , посъбрах малко боб, пастърма, и още някои неща, които можеха да са нужни на калайджийката.

  Когато бях вече при нея, видях, че не бяхме сами, а имаше и малко момче, на около пет години. Момчето плачеше със сълзи на очите, а тя вместо да го успокоява, го налагаше със шамари…

  – Защо го биеш, какво е направил? – попитах я сопнато.

  – Нищо не е направил! Какво може да направи едно петгодишно момче? – отговори ми още по-сопнато циганката.

  – Защо го биеш тогава? – я попитах. – Какво искаш от детето? – Настоявах да узная защо това дете ядеше бой.

  – Гладно е, не е яло нищо! Казвам му, че няма, ама не разбира от дума, а аз трябва да работя, иначе как ще има…? – продължаваше да обяснява циганката, но беше толкова ядосана, че продължи на цигански, като си мислеше, че я разбирам.

  – Вземи тези тенджери, а аз след малко ще се върна да ги взема!

  Оставих тенджерите и се запътих обратно за вкъщи. Събрах някои неща за ядене на момчето. Видя ми се доста оръфано и затова реших да му занеса и някои дрехи, останали от детето ми, които ги пазех в гардероба, за да ги галя от време на време… Пък и миризмата му все още стоеше върху тях. Когато отварях гардероба, винаги от него излизаха стотици спомени, все едно, че тях бях затворил там, а не дрехите…

  Така стана и този път. Ето неговата фланелка, небесно-синя като очите му, сякаш бяха взети от небето, а засмееше ли се, сякаш изгряваше слънце на лицето му… Черните панталони – изгладени така, че винаги да имат ръб… А обувките му… Когато ги купихме, от радост първата нощ спа с тях…

  Взех ризката на карета, чорапите и черното сако. Помирисах ги до насита, сгънах ги старателно в една чанта, взех и останалия багаж, и потеглих към чешмата.

  Мислите ми възвърнаха спомените, когато го обличах с тези дрехи за празника. Бързаше да се покаже на приятелите си, а пък аз исках да остане при мен, за да се радвам на русите му къдрици, които сякаш бяха взети от снежните върхове на планината…

  – Донесох ви нещо за ядене! Нахрани момчето, за да не плаче от глад! Тези неща не са хубави! Къде е баща му, не работи ли нещо? Как може такива работи?

  Видях, че циганката, обръщайки се към мене, държеше в устата си цигара, която пушеше охотно.

  – Ха така, за цигари пари имаш, а за храна нямаш! Засрами се, засрами се…

  – Това ми го даде комшията ти, преди малко дето мина! Поисках му една цигара, а той ми даде цялата кутия…

  – Не говори много, а вземи и нахрани детето! – А то все още плачеше.

  Тя взе чантата, седна на земята, взе детето в скута си и започна да го храни и да му говори нещо на цигански. Като всяка една майка беше нежна с него. Гледах и не вярвах на очите си. Допреди малко го налагаше с шамари, а сега сякаш не беше тя, а някоя друга жена.

  – Много хубав народ сте вие, бе ага! Дори да поискам и душата ви, и нея на драго сърце май ще си я дадете, а?… – благодареше ми циганката и продължи да обяснява колко хубав народ сме били, а може би заради тези няколко хапки храна, които бяха дошли точно навреме и я бяха разчувствали толкова много.

  – Вземи и тези дрехи, бяха на сина ми, вече няма да му станат, твоето момче е имало късмет, облечи го, че времето е доста хладно!

  Тя взе чантата и започна да облича детето, а аз очаквах да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка, че сияеше цялата, а след като си облече рожбата, се провикна в захлас:

  – Ето това е, видя ли какъв човек стана? Винаги съм казвала, че дрехите правят човека, а то си е така…

  Но аз бях поразен от гледката. На мястото на сина ми, аз виждах нещо съвсем друго…

  – Не! Дрехите не правят човека, а животът прави човека или просто го разваля…

  Но бях сигурен, че и душата е важна. Зависи с какви очи ще погледнеш човека…

  .

• Детелин Вълков, из „На мухата не й пука, че ще дойде зимата“

  

  Публикуваните тук творби са част от цикъла стихотворения на поета, журналиста, редактора и преводача Детелин Вълков “На мухата не й пука, че ще дойде зимата”. Първата публикация на този цикъл е в Public Republic, по-късно цикълът е бил публикуван и в сайт за поета Иван Методиев, в рубриката „Другите за него“.

  Детелин Вълков е роден на 6 октомври 1957 г., умира на 5 юли 2012 г. Завършил е Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Оперативен журналист в различни телевизии, вестници, списания. Публикувал е поезия, проза, хумор в много печатни издания, бил е сценарист на телевизионни предавания. В различни периоди от живота си е работил и като строител, чугунолеяр, общ работник, златар, гробар, учител, началник-склад за строителни материали.

  Автор е на книгите „Вселената“ (1996), „Общност и общество“ (1996), „Кой кой е в ‘Илиада’ и ‘Одисея’“ (1999), детските повести „Момо“ (2004, издадена само в Гърция от издателство „Кедрос“) и „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“ (2007), и др. Преводач на поезия и проза от английски и руски на редица автори, включително и на няколко обемни книги. За съжаление, не издава приживе нито една своя стихосбирка. Негова поетична книга не е издавана и след смъртта му.

  Още творби от Детелин Вълков – вж. тук и тук. Още за него и трагичния му край – тук и тук.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Из „На мухата не й пука, че ще дойде зимата“

  .

  ***

  Иван Методиев –
  един някакъв си поет –
  отиде да лови риба,
  а Бог го издърпа с въдицата си.
  Е, Иване,
  трябваше ли да си тръгнеш,
  за да припомниш на другите
  колко си им необходим?
  На мухата не й пука, че ще дойде зимата.

  .

  ***

  В края на някоя зима
  ще се превърна на врабче, което
  се събужда премръзнало на клона
  и не се сеща
  било ли е вече лятото
  или утре – най-много вдругиден –
  ще идва.

  .

  ***

  Интересува ли се червеят в ябълката
  от мнението ми за Вселената
  Ако в ръката ми е ножът
  Да
  Не
  ако ябълката гние безметежно под дървото

  .

  ***

  Буда казва
  А кой го чува

  .

  ***

  Кредиторите ми са повече
  отколкото врабчетата
  по дървото отсреща
  Къде ми е чувството за
  безотговорност

  .

  ***

  Между другото,
  помниш ли, че някога бяхме
  други

   

  ***
  В арабското цифрописане нулата
  е като точка –
  песъчинка от пустинята,
  която като мен почти я няма –
  без значение за вятъра, камилите, гущерите, случайните оазиси, бедуините, конете им,
  ивицата на хоризонта и останалите неща, които така или иначе се случват.

  .

  ***

  Задъхан конник пои коня си на кладенеца

  .

  ***

  Песъчинката – май –
  дори не се разпада –
  нула в безмилиардието на Вселената.

  .

  Остатък

  Две стърготини,
  залепнали върху длетото, с което ме
  стругуват.

  .

  ***

  Понеже е зима,
  снежинките няма как да не падат
  върху нослето ти,
  сине

  .

  ***

  Циганин –
  пристигам и си отивам по средата на чувствата.
  Тя помни началото им,
  а аз края.

  .

  ***

  В лятното слънцестоене
  на мухата не й пука,
  че ще дойде зимата.

  .

  ***

  Отборна победа за тандема на твоето и моето Аз –
  срещу нас

  .

  ***

  Камъкът никога не заспива –
  буден,
  той векове оплаква
  сълзата си вкаменена.

  .

  ***

  Стомахът боли.
  Лекарят казва, че е язва.
  Глупости, докторе.
  Самотата боли
  и ме наказва.

  .

• Розови бикини

  Из сборника с разкази на Невена Паскалева „Игрите на града“ (изд. „Весела Люцканова“, 2018)

  

  Сергия след сергия. Наредени от двете ми страни като панаирджийски палатки. Вървя в тясното пространство между тях, блъскам се в хората, седемнайсетгодишно момиче с тъмни къдрици, вдигнати на кок и ефирна лятна рокля. И как грациозно пристъпвам на високите си токове, като балерина съм. Около мен всички пуфтят, пот се лее от лицата им, бършат чела с длани, спират се да поемат дъх – но аз не. Аз съм същинска Анна Павлова.
  Тази ли е? Не, това е досадната сергия с кабели, бушони и трийсет вида батерии. Отдалеч мирише на метал, а чичката е един такъв все намусен, самият той прилича на кабел.

  Издължен, сив, нагънат по краищата, потънал в прах.

  Тази? Не, тук са детските играчки. Вълшебните пластмасови кукли и камиончета, в които със сестра ми се взирахме облещени като малки. Помня как спирахме тук, протягахме ръце към шарените предмети, но всеки път жадните ни пръсти се блъскаха в невидима стъклена стена. Въздъхвам и поклащам глава: минало.

  Тази? Не, тук са пижамите, провесени на евтини закачалки като бостански плашила. Огромни размери – всеки път, като ги гледам, се сещам за разказа на Робърт Шекли „Поради липса на работа“, в който един шивач стъкмява великански премени за оживелите кошмари. Не я обичам тази сергия. Не мога да допусна, че някога в живота си, дори и след петдесет години, ще имам нужда от нея.

  Внезапно потен дебел мъж се отърква в мен. Направил го е неволно, просто няма откъде да мине, но аз потръпвам и смръщвам нос. Свивам рамене, избързвам напред и ето я – лъсва пред мен! Моят Ханаан, моята Обетована земя!

  Продавачката е леко закръглена, с бяло лице и червени бузи. Усмихва ми се. Познава ме отдавна и разперва ръце като щедра майка. Между ръцете й – редове със съкровища. Фини дантели, лъскава ликра и памук, ефирен тюл. Черно, бяло, синьо, червено, розово. Очите ми попиват гледката, както прегладняло коте гледа купичка с мляко. За първи път и аз, заедно с хората около мен, започвам да се задъхвам и потя.

  – Ето тези искам – гласът ми потреперва. Пръстите ми докосват чифт дантелени бикини в бледорозово. Със сатенена панделка в средата.

  – Два лева – казва тя с неизменната си усмивка. Поемам трепетно покупката. Знам, че точно след месец бикините ще са избелели и ще са развалили формата си, но това е без значение, защото сега са нови. И си струват всяка стотинка.

  По-късно вечерта, в квартал Кършияка, в ателието на приятеля ми, сред купища недовършени платна и остър мирис на масло и разредител за бои, розовата дантела искри на светлината на лампата. Крис се усмихва и проследява извивката на корема ми с изящната си, силна ръка.

  – Ама, че си сладка! Бонбонче направо! Откъде го купуваш това готино бельо?

  – Тайна! – измърквам. Той вдига лице към мен – осемнайсетгодишен, с чиста, загоряла от дните в Несебър кожа, широки рамене и трептящи мускули. Леко е брадясал, а очите му са зелени като пейзажите, които рисува. Казал ми е, че един ден картините му ще са окачени в Лувъра. Вярвам му. Той може да постигне всичко.

  ***

  Дали картините му вече са стигнали до Париж? Изобщо рисува ли ги все още? И дали жената, с която е сега, му позира, легнала полугола върху купища възглавници, както правех някога аз?

  Десет години по-късно си задавам тези въпроси, докато се преобличам в тясната ми квартира на улица „Богомил“, втренчена в сатенената строгост под дрехите си. От три години живея тук. Дипломирах се и сега работя в 68-ма Бригада за специални операции. Преподавател и преводач. Приятна, добре платена служба. Не се оплаквам.

  Често, когато съм свободна през деня, се разхождам по улица „Капитан Райчо“. Това решавам да направя и сега. Сергиите отдавна ги няма. Вървя и се любувам на равните плочки, на широкия, чист тротоар. От лявата ми страна се редят красиво подрязани широколистни дървета. Отдясно – нови, лъскави административни сгради, пицария „Верди“, магазин „ДМ“, две аптеки. Ето го и новият светофар, пиукащ предупредително на червена светлина – изчаквам накъсаната аларма да премине в протяжен вой, който цели да подскаже на незрящите, че вече могат да тръгват, и пресичам „Петко Д. Петков“. Заедно с десетки други хора се озовавам пред „Гранда“ – луксозния мол в центъра, който преди няколко години замени биташките сергии. И направи Пловдив изящен като порцеланова чаша за кафе, лек и удобен за префинените ръце на туристите.

  Влизам вътре. Качвам се на втория етаж. Вървя уверено – двайсет и седем годишна жена, с костюм и високи токчета. Е, глезените малко ме понаболяват от обувките и очите ми се подути от работата пред монитора до среднощ, но все пак успявам да държа раменете си изправени. Вървя спокойно, разминавайки се със загледани във витрините посетители, докато стигам до „Нов силует“ – магазин за луксозно българско бельо. Влизам вътре. Оглеждам бавно рафтовете. В този магазин съм по-често, отколкото в тоалетната, но въпреки това продавачката ме зяпа като пришълец от Марс. Острите й, лакирани в червено нокти натискат унесено клавишите на телефона й.

  Избирам най-скъпите бикини. Три чифта, от чист памук и фина черна дантела. Като за пред изисканото око на адвокат. Плащам четиридесет и пет лева. Продавачката ми ги слага в лъскава фирмена торбичка. Запътвам се към вкъщи.

  Адвокатът идва точно в седем. На всяка среща е такъв – заковава секундата. Тази е петата ни подред. Влиза, без да си събуе обувките. Би трябвало да е привлекателен с черния си костюм, жълтата вратовръзка и пригладената назад гъста черна коса, но в този миг натрапчивата му елегантност ме стряска. С дългото си тяло и скосените рамене внезапно ми заприличва на прилеп, готвещ се да отлети. С жертва между зъбите.

  Преглъщам и оправям нервно един паднал кичур коса.

  – Ела, да пийнем – казвам, – взех хубаво вино.

  Пием, хапваме френско Бри, а той оглежда всичко около себе си. Коментира размерите на жилището, стила на обзавеждане, начина, по който съм наредила чиниите в мивката. Обсъжда качествата на виното, което пием. Започва да ми разказва за пивоварните, в които е бил. В селата Езе, Венген, Савока. След един час разговорът вече страшно ми е дотегнал. Непрестанно го докосвам по лакътя, стремя се да уловя очите му, да му подскажа по всякакъв начин, че в момента не ме интересуват гастрономическите му екскурзии, а дали той е Мъжът. Мъжът, който най-сетне да запълни бездънната празнота, която Крис е оставил в живота ми.

  В спалнята свалям дрехите си и излагам пред очите му изисканата хладина на черната дантела. Постарала съм се до крайност да отговоря на вкусовите му предпочитания и следя с надежда лицето му. Едно потрепване на клепачите му, една усмивка, едно възклицание на одобрение – само това ми трябва. Адвокатът също ме гледа. Отваря уста и аз примирам в очакване. Но той казва само:

  – Да дръпнем ли пердетата, че не е хубаво да ни гледат от съседните апартаменти? А?

  Два часа по-късно вече съм сама. Взимам търкалящата се на пода черна дантела и отивам в килера. Хвърлям смачканото бельо в малък плетен кош. Взирам се в него, осветен от бледото сияние на лампата. Пълен е с бикини, носени само по веднъж. Черни, бели, червени, бежови. Прекрасни материи и кройки. Скъпа, фина изработка. Но винаги, винаги с неподходящия цвят.

  Зная, че купя ли си цвета, който наистина искам, животът ми ще се нареди. Ей така, изведнъж. Като по магия.

  Но вече ме е страх да нося розово.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Невена Паскалева е родена през 1979 г. в Пловдив. Завършила е магистратура по британска и американска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее в Солун, Гърция, и работи като преводач. Печелила е няколко конкурса за кратък разказ, между които конкурса „Рашко Сугарев“ през 2002 г. Има участие в обща стихосбирка на литературния клуб „Елит“ (1998), в българската антология „Ведри Хоризонти“ (2006), с разказа „Пътуване във времето“, и в алманаха „Детски истории“ (2015), с поредицата „Приказки за Боби“. Публикуваният тук разказ „Розови бикини“ е част от нейната книга „Игрите на града“, излязла тази година.

• Заспивай като дъжд на тротоара…

  Посвещавам това стихотворение на всички, които вярват, че като общество и личности ние трябва да отделяме специално място в сърцето за „лудостта“ на тези, които обичаме. А пък на тези, които ни обичат, даже им харесват лудостите ни.

  

  .

  Заспивай като дъжд на тротоара
  Безименен и мокър от мечти
  Дори да не откриеш в тишината
  Защо вселената след взрив мълчи

  Прегръщай като странник от мъглата
  Завърнал се във първия си дом
  И нека не заподозре тълпата
  Че в теб са влизали със взлом

  Откривай песъчинките в тревата
  Прибирай ги за черни дни
  Те светят в тъмното по-ярко от зората
  Затуй морето нощем тъй трепти

  Бъди като молитва непоискана
  И като тайна, неразкрита истина
  От себе си ти нищо не изисквай
  Освен да си безкрая на света

  На лудостта все пак не се прекланяй
  Но лудостта на другите от прага ти
  не връщай
  Защото най-невидимото наказание
  Е лудостта ти да остане
  Непрегръщана

   

  Дарина Проданова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Дарина Проданова е родена и израснала в Бургас. Завършила е ГПАЕ „Гео Милев“ в родния си град и English literature в Northwestern University. От 20 години живее в емиграция. Дарина е човек с много таланти и отворено към хората сърце. Занимава се с писане, любителски филми, фотография, любителски театър, свири на цигулка. Създател е на първия български куклен театър в Чикаго. През 2013 г. участва в продуцирането на първата си драматична пиеса „Попитай ме утре: Надежда“. От 2013 г. до 2018 г. води кръжоци по куклен театър и детско театрално майсторство в две български училища в Чикаго. Догодина се подготвя да издаде няколко свои книги, в които ще намерят място няколко нови пиеси, поезия, разкази, детски театрални сценарии и приказки за възрастни. Много обича децата, които са нейно вдъхновение през целия й живот.

  .

• Чистачки

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Най-накрая бях реших да сменя чистачките на колата. Цяло лято карах с накъсани, но след като дойде есента… В интерес на истината, бяха се скъсали още зимата, ама много не си го сложих на сърце. Като завее и зафучи в Добруджа зимата, като ми легне на една страна оня ми ти Северняк, като подбере снега чак от Сибир и го набива баш на моето стъкло. Въртя чистачките, но скоро се образува една ледена маса по тях, която дори не чисти, а гумата на перата накъсва безпощадно. Много добруджанци зимата не си и изкарват колите, стоят по гаражите и чакат пролетта, защото солта, дето я хвърляли по пътя, разяждала ламарината. Бе, мамито й и ламарина…

  – Че аз в студа като не карам, кога ще карам? – изричам винаги и пердаша наред със снегорините. Мен лятото не ми трябва кола – тук биричка, там мастичка и, докато се усетя, съм стигнал у дома с колелото.

  Позасуетих се малко как да ги изкарам, защото едната голяма, а другата малка. Така ги правят вече, за да не можеш да си вземеш друг комплект, а само на марката. Накрая ги издърпах и те взеха, че изщракаха и излязоха. Спрях пред първия магазин. Да, ама човекът си сложил обедна почивка. Разбрах го по табелата. Дрънчах по вратата, ама файда йок. Изпсувах и подкарах към друг магазин. Още докато влязох през вратата, разбрах, че продавачът иска проблем с мен.

  „Никога не отказвам битка, дори когато съм сигурен, че ще загубя“ – изрекох си наум и застанах пред щанда. Е, щеше да си получи проблема.

  Оня, един такъв съсел, увиснал пред някакъв монитор, намества си очилата, кьори се сякаш разбира нещо и се прави на важен. Дори не подозира, колко съм ги виждат таквиз като него.

  – Добър ден, господине – ми изрече отдалеч и затвори пасианса, с който се мъчеше. – Какво ще желаете?

  – Чистачки.

  – Чистачки?

  – Да, чистачки.

  – За автомобил?

  – Не, за комбайн.

  – Как за комбайн?

  – Ей, де съм го паркирал – винаги срязвам много питащите. Че много ясно, за кола. Да сте виждали комбайни да бръмчат из града? А и спрях пред прозореца му и той прекрасно ме видя, докато слизах от колата.

  – Шегата ви беше неуместна, господине.

  – Въпросът ви щото беше много уместен.

  – Но да се подигравате така с мен?

  – Карам колата, подобно на комбайн вече.

  – Защо?

  – Защото ми омръзна да плащам глоби. Кой, дето ме види, и прави снимки. Храсталаците се напълнили с папараци и щракат на поразия.

  – Марка?

  – Не ща марка, дай ми гьотмарка.

  – Питам за марката на колата ви.

  – За какво ви е марката на колата ми? Просто ми дайте чистачки.

  – Господине, трябва да проверя в каталога. За всяка марка чистачките са с различна големина и закопчаване.

  – Нали ви казах, че искам гьотмарка.

  – 76 лева, господине – изрече ми накрая съселът, след като 10 минути се рови в компютъра.

  – Мамито им и чистачки! Да не са златни?

  – Защо не си купите „Москвич“?

  – Добра идея, вместо да дам тези пари за чистачки. Предните бях си ги купил от „Кауфланд“ за 8 лева и ме изкараха 3 години.

  – Купувате чистачки от хипермаркет за такава кола?

  – Че ти не си ли купуваш манджа оттам?

  Дръпнах му едни майни, блъснах вратата и се отправих към следващия магазин. Хайде де, човекът иска днес да продаде едни чистачки на баламурник като мен и да си изкара гюнделика. Ще стане, ама да прецака Андрешко като мен – в шестък.

  Влязох в следващия магазин и о, чудо. Пред мен стоеше неземна красавица.

  – Здравейте, господине – поздрави ме още от вратата. – Заповядайте.

  – Здравей, красавице. Имаш ли такива чистачки? – изрекох и блъснах старите йорнеци на масата.

  – Имам всякакви, господине.

  – Ей, това е отговор. А…, ще ми иска 76 лева за чистачки. Нещастник.

  – Кой? Съселът ли?

  При тези думи и двамата едновременно се засмяхме.

  – Вижте, господине, изтръгнали сте перата, а щипките са останали на рамената – забеляза веднага красавицата. – Дайте да отидем до колата ви и да свалим и щипките.

  – Ми, те така си излязоха.

  – Защото сте ги изтръгнали. Неизползваеми са вече.

  Отидохме до колата и красавицата с много фин жест натисна щипките отстрани и ги изкара.

  – Брех, мамито му – не се стърпях. – И идея си нямах, че излизат така.

  16 лева струваха чистачките на красавицата. Понеже бяха различни размери двете пера, измери ги с рулетка, отиде до рафта и ми донесе новите две чистачки в отделни кутийки.

  – Няма смисъл да купувате марка, господине – ми изрече. – Всички издържат по година-две, с тази нашата зима.

  Отвори кутийките красавицата и отвътре изпопадаха десетки видове щипки, подходящи за всяка една кола. Братята китайци бяха помислили и за това.

  Платих и понечих да взема новите пера.

  – Момент, господине – задържа ме тогава красавицата. – Аз ще ги закача на колата ви.

  Стоях отстрани и гледах. За пръв път виждах жена, която да е така на ти с техниката.

  – Нещо друго да желаете, господине? – обърна се след това към мен с чаровна усмивка.

  – Всъщност… – засуетих се и аз. Не исках да си тръгвам още. – Чистачките ми и не пръскат.

  – Отворете предния капак.

  – Нямам копче.

  – Как така нямате копче?

  – Ми, ето на дистанционното имам копче за вратите, за багажника, но за предния капак нямам.

  – Ама, господине, отваря се отвътре, от тази ръчка – усмихна се тя, отвори вратата на колата, пресегна се и дръпна ръчката на капака. Той леко изщрака и се надигна.

  Винаги е добре да се правите на по-глупав, отколкото сте, пред една дама. Запомнете го от мен – винаги помага.

  – Ама, никога ли не сте го отваряли?

  – За какво ми е? Тя, колата, си върви и така.

  Красавицата отиде до магазина и се върна скоро с една тубичка течност за чистачки.

  – Нямате течност в резервоара, господине – усмихна ми се, наливайки от течността. – Я пръснете сега.

  – Пикае накриво едната – забелязах, когато повдигнах ръчката за водата и тя пръсна настрани.

  – Момент, господине.

  Красавицата бръкна в джоба си и изкара една малко отверчица, почовърка около дюзите на чистачките и после се обърна към мен:

  – Я пробвайте сега.

  – Ехе, като момчешка пишка – захилих се и аз.

  – Някакви други проблеми, господине?

  – Да, една лампичка ми свети постоянно на таблото, какичката от компютъра ми говори някакви неща, на неразбираем език.

  Без подкана красавицата се качи в колата и натисна ключа на стартера.

  – Изгоряла ви е едната лампичка на осветлението на регистрационния ви номер, господине – обърна се отново към мен с чаровната си усмивка. – Компютърът ви го казва и го изписва на таблото.

  – Брех, мамито му… Не ми пречи.

  – Не ви пречи, но плачете за акт.

  – Без това днес още не са ме глобили.

  Точно две минути отне на красавицата да подмени лампичката. Пустият му компютър най-накрая млъкна, а го търпях три години.

  – Имате златни ръце, госпожо.

  – Госпожица…

  – Ох, пардон, госпожице. Аз щото малко бях под стрес.

  – Каквото пипна и светва.

  – Виждам! Слушай, красавице… – не се стърпях тогава. – А случайно масло не сменяте ли при вас?

  – Мога, но ми трябва канал, а тук нямам. Скоро ще си направя и сервиз, и може би тогава. А кога е сменено вашето масло?

  – Че де да знам аз. Тя, колата, си върви и аз…

  Влязох в магазина, за да платя.

  – Всичко това е подарък от магазина – усмихна ми се тогава красавицата. – Отворих този магазин скоро и се радвам на всеки нов клиент.

  – Хубав е. Гледам и кафе-машина имате.

  – Да, искате ли да ви направя кафе? Ама вие май бързахте.

  – Че за къде да бързам? То, от бързане…

  Е, по време на кафето вече я омаях. Точно толкова време ми трябва, за да стане една жена моя.

  – За колата трябва да се грижите като за жена – обясняваше ми красавицата, докато сърбаше от чудесното кафе. И кафето й беше прекрасно като всичко нейно.

  – Аз, като нямам жена… – направих се отново на по-смотан, отколкото съм всъщност.

  – Никога ли не сте имали?

  – Имах седем, ама мислех, че те трябва да се грижат за мен. Накрая всички си тръгваха, нарамили покъщнината ми.

  – Ужас…

  – А, не е ужас. Аз се радвам, че се отървах с толкоз… Е, аз да си ходя вече – изправих се накрая с огромно нежелание.

  – Ако мога с още нещо да ви помогна?

  – Всъщност, знаете ли? От бойлера ме бие ток. Докато се изкъпя, и косата ми станала на таралеж. Ето, дори после си стои така.

  – Но как?

  – Така, как? Пробвах дори с кондиционер за коса, ала не помага.

  – Но това е опасно, господине.

  – Опасно, ама… И от печката ме бие ток. Докато си забъркам едни яйца и те, моите, вече…

  – Ох, ужас…

  – Ужас, ама и от тостера ме бие ток. Реша да си направя препечени филийки, а те подскачат, подскачам и аз.

  – Но, господине…

  – Та си мислех… Дали не може да ги погледнете с тези вашите, златните ръце?

  – Ама, вие сериозно ли?

  – За какво ми е да се шегувам с вас? Ще си платя, каквото и да ми струва.

  – Нямам нужда от пари.

  – Е, от каквото имате нужда, тогава. Не съм стиснат. Ще запаля и барбекюто.

  – Навън вече е студено.

  – Барбекюто ми е закрито. Външна и вътрешна топлоизолация, троен стъклопакет. Навън вали, а вътре…

  – Прекрасно! Винаги съм мечтала да седя близо до дъжда. Той да си вали, а аз на топличко.

  – Да не сте поетеса.

  – Не.

  – Слава Богу. Ще метна и едни пържоли.

  – Аз съм вегетарианка.

  – Ох, и аз, но щях да ги метна заради вас. Моркови на скара, тиквички, пипер, стават чудесни. Имам и ракийка.

  – Аз пия узо.

  – Какво съвпадение, и аз.

  – Но аз съм на работа в момента.

  – Е, след работа. Ще мина да ви взема.

  – Няма нужда. Аз с „Купър“-чето. Стига ми. Малко е мъничка, ама…

  – То, в този живот по-мънинкото е по-скъпо, госпожице, а и вие сте фина дама.

  – Така ли мислите?

  – Не само го мисля. Колкото по-малка е една… кола, исках да кажа, толкова е по-скъпа.

  Ох, бягам. Трябва да запаля барбекюто, че да направи хубава жар. Аз самият отдавна вече съм целият в жар – чакам красавицата със златни ръце, дето, каквото пипне, и светва. Поне докато ме разбере, какъв ми е слаб ангелът. Да, тези чистачки толкова бързо се накъсват. Ще дойде ден и ще вляза в друг магазин, там ще има друга красавица и безкрайният цикъл, съставен от седемте ме напуснали, ще се повтори отново, докато станат 10 или 20. Но дотогава…

  Послеслов:

  Оттогава живея с моята красавица. За чистачки повече не ми се е налагало да ходя. Каквото има за подмяна – нейна работа е.

  – Мило, остави ми утре колата си, трябва да й сменя маслото в сервиза – изрича ми вечер. – Вземи моето „Купър“-че.

  – Да бе, не мога да се обърна в нея, че да пръдна.

  – Правиш го в моята кола?

  – Е, нали прозорецът е отворен, заради цигарата ми.

  – Пушиш в моята кола?

  Но ми прощава. Прощава ми за всичко, а и аз вече гледам да няма за какво.

  Вечер чехлите ми обърнати, застанала до вратата и ме чака усмихната.

  – Мило, направих салатка за теб и за мен. За нас… Узото е изстудено…

  Дрехите, изгладени и подредени в гардероба. Дори и потниците и слиповете. Чорапите наредени като аптекарски шишета.

  – Мило, какво да направя още за теб? – изрича в ухото ми вечер в леглото.

  – Че какво да направиш още? – отвръщам и аз. – И това, което правиш, не заслужавам. Благодаря всеки ден на Всевишния, че те има и си в моя живот. Искам само време и здраве, за да можем да изхарчим парите, които изкарваме. Да си седим в Рая, нашия двор, който сами си създадохме, и да забравим за всички несгоди по света.

  Седем пъти… Седем пъти се опитвах да давам, а накрая се появи тази, която не иска нищо, а само дава. Какво повече да искам от живота?

  Вече и на работа толкова ходя. Какво ме интересува мен, на коя е закъснял месечният цикъл? Спя до късно, когато се събудя, излизам по чехли на двора и дълго пия кафе. После плувам в басейна, лете и зиме. За какво иначе да се харчат парите, ако не за жената, която дава всичко за вас?

  – Знаеш ли, мило – прегръща ме вечер. – Благодаря, че ме допусна в твоя живот. Толкова дълго си чакал да почукат на вратата ти, а тя дори не е била заключена. Благодаря, че ме прие в твоя вълшебен свят. Като бях малка се влюбвах в писатели. Четях си някоя книжка и се замислях за човека, който е написал това. Сега вече знам! Ти не живееш в този свят. Обикаляш някъде с героите си, а дори не забелязваш, че те бие ток от бойлера. Аз ще съм с теб в този твой свят, каквото и да стане. Може бури да зафучат, дори земята да се преобърне, но какво ни засяга това нас, в нашия си свят?

  Какво повече да добавя?

  .

• Денят, в който човек осиротява…

  

  .

  Денят, в който човек осиротява
  и никога вече не е същият,
  е черна дупка във всеки следващ годишен календар,
  тази зейнала черна паст засмуква жертвата си
  и я запокитва в най-мрачното място на вселената,
  а там я смазва с неописуема тъга,
  човек ослепява от болка,
  дави се в сълзите си,
  безпомощен като дете,
  подхвърлено пред нечий негостоприемен праг,
  и по някое време от дълбините на миналото
  долита светлината,
  и един ангелски глас прошепва:
  Стани, не плачи,
  аз съм тук сега и завинаги,
  аз съм ритъмът на сърцето ти,
  светлината в очите ти
  и началото бяло на пътя,
  аз съм шепот в листата
  и росата в тревите,
  аз съм снопът лъчи,
  който те буди в неделя,
  не плачи и живей,
  дишай с пълни гърди,
  продължи да изкачваш върха си,
  ще те чакам в най-белите млечни мъгли,
  ще те чакам във края на пътя…

  25 септември, моята черна дупка следва.
  Обичам те, мамо!

   

  Румяна Симова,

  Уелингтън, Нова Зеландия

• <<
• 1
...
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
...
• 75
• >>