Всичко от литература

литература

• Притичване в света на усмивките чрез „Емигрантски неволи“

  Интервю с авторката на книгата Гергана Егова-Динева

  

  Тя е българка, но е далече от България. На друг континент, с други порядки. Живее в Канада, но не се чувства канадка. Поне засега.

  Странен човек е. Различен. Играе си с грижите – на криеница, зад думи. Думи, които спасяват – от болката, от страха, от трудността – да намериш ново място под слънцето, да пуснеш нови филизи, които да те вкоренят. На чужда земя. Думи-бръсначи, думи-усмивки… Които успяват да обърнат най-обикновената, най-отегчителната, а понякога много страшна, плашеща ситуация в смях. Такава е играта. Този подход е избрала една смела млада жена – да лекува чрез хумор. Себе си, семейството си, приятелите си, а и всеки непознат, имащ куража да надникне в нейния свят. За да погледне от друг ъгъл на натрапниците с име проблеми, които постоянно атакуват живота ни. Да им се изсмее директно в очите, на глас, с пълно съзнание и без капчица угризение.

  

  Гергана Егова-Динева. Ловецът на кратки истории, поднесени с ароматни подправки от закачливост, шегички, интрижки, понякога с примес на черен хумор, за своя сметка. Няма как да останете равнодушни, намусени, сиви и скучни. Освен ако не сте ваксинирани срещу смях. Сигурно често ще припознаете себе си или свой близък, приятел, колега, познат… В ситуация, приличаща по нещо на разказаната. Или ще научите нещо ново, екзотично. Като индийски сватби в Канада. Или китайски. Може да попътувате в канадски автобус… А как бихте се почувствали като касиер в голям търговски център? Или в ролята на детегледачка в нова среда? Каквото и да бъде, ще попаднете в екстремна ситуация. И не си и помисляйте да си държите устата затворена. Трудно ще удържите усмивките.

  

  През октомври 2017 г. излиза от печат първата книга на Гергана Егова-Динева – „Емигрантски неволи“, която през май 2018 г. е представена в България – Перник, Велико Търново и София.

  

  

  Тя има и друго хоби – театъра. Скоро след пристигането си в Канада е включена в екипа на българския театър в Торонто. Първата й роля е на Демира от пиесата „Двубой“ на Иван Вазов. След две представления през април 2018 г. пред публиката на Торонто, трупата заминава на турне в България: Сливен, Бургас, София и Кюстендил. Участва в Международния фестивал за комедийни театри, сатира и пантомима „Велко Кънев“ – Тополовград, където трупата е отличена с голямата награда „Златна камила“.

  

  Това е Гергана – спонтанна в изказа си, безпощадна към ситуациите, успяваща да намери дори песъчинката смях в преживяното и да го предаде така непринудено и наивно, че се губи границата между реалността и фантазията.

  Но… всичко казано е само една гледна точка, моята. Която може би съвпада с Вашата, а може би не. Затова, нека опитам да взема вода директно от извора – с конкретни въпроси.

  

  – Всеки има мигове, когато в живота му нахлува „Вятърът на промяната“. Би ли споделила кой вятър те отвя чак до Канада? И поднесено в твой стил, какво би му казала днес?

  – Както казва дъщеря ми: „Доведоха ме накрая на света, и то само щото майка ми не знаела къде точно се намира Канада. Според нейната география, Канада е две държави след Холандия… (а баба ми твърдеше, че образователната система в България била добра)… Като се качихме в самолета в Амстердам и майка ми прочете на информационното табло, че пристигаме в Канада след 7 часа, 13 минути и 21 секунди, две стюардеси и резервният пилот едва я удържаха да не скочи в движение… Ей, корава жена… подхвърляше ги както Станка Златева подхвърля рускините на олимпиада… Обаче баща ми си го отнесе най-много, горкият… Що не ѝ бил казал четири години по-рано, че Канада е толкова далече, хич нямало да си прави труда куфари да събира и да ходи на майната си…“

  Истината е, че със съпруга ми – Николай Имрих, или както всички го наричат Имриха, много искахме да емигрираме и дълги години се опитвахме да намерим своето място под слънцето. Съпругът ми е професионален ски учител и през целия си съзнателен живот е работил извън пределите на България. По тази причина често обикаляхме Европа. Харесваше ни да пътуваме, да живеем на различни места, да се запознаваме с чужди култури и да учим чужди езици (съпругът ми говори 6 езика, а дъщеря ни – 4). Затова, когато при една случайна среща приятелка ми разказа за имигрантската програма на Канада, с Имриха не се двоумихме много. Привлече ни мултикултуризмът и добрите възможности за реализация. През септември 2012 г. подадохме документи и през юни 2016 г. кацнахме на летището в Торонто.

  

  – Животът на емигранта е сложен, повратен и достатъчно труден, особено в началото. Какви са най-драматичните ти спомени от това време? И може ли да се каже, че вече “плуваш по течението“ на „канадските води“?

  Още когато подготвяхме документите за Канада, Имриха не спираше да ми повтаря, че емиграцията не е като екскурзията. И разбира се, както за всичко останало в живота, се оказа прав. Но ние имахме щастието в Торонто да бъдем посрещнати от наши приятели – Наталия и Иван Андонови, които ни помогнаха в първите стъпки. Имахме късмета на втория ден от пристигането ни да се запознаем със семейството на Веселин и Веселина Моневи, които изиграха ключова роля за нашата адаптация и реализация в Канада. Весо, Веси и синът им Зизо ни „осиновиха“ от първата ни среща и до днес продължават да се грижат за нас и да бъдат наши добри приятели.

  Няма да кажа, че е било лесно или трудно, защото емиграцията е горчива чаша, която всеки имигрант трябва да изпие. За едни чашата е почти пълна, за други почти празна. Ще кажа само, че ние приехме емиграцията като приключение, което ни дава страхотна възможност да открием нови светове и хоризонти, и нови перспективи за по-добро бъдещо развитие. Поставихме ново начало в живота си и започнахме да градим от нулата. Всъщност, според мен, когато дойдеш в чужбина, не започваш дори от нулата. Започваш десет степени под нея и имаш много работа, преди да я достигнеш. Но е адски забавно, стига да знаеш как да го изиграеш. Защото, както обичам да казвам: „Най-хубавото на живота е, че винаги можеш да му се надсмееш“.

  – Много хора не знаят пред какви препятствия се изправя човек, попаднал в чужда страна. Или не искат да повярват. Как би изразила чрез своя нетипичен поглед върху нещата усещането на човек с изтръгнати корени?

  – Обичам България, тъгувам за нея, но не се чувствам като човек с изтръгнати корени. Всичко българско нося в сърцето си – от роднините и приятелите ми до гледката от терасата на апартамента ни в София. Когато тази година се прибрах в България след две години емиграция, целунах земята на софийското летище. Защото бях у дома. Бях щастлива. Щастлива съм и тук. Влюбих се в Канада в мига, когато стъпих на канадска земя. След една седмица престой имах усещането, че това отдавна е било моето място и ме е чакало. Нищо не ме плаши и от нищо не се страхувам, защото съпругът ми и дъщеря ми са с мен. С Ники и Синди мога да отида на края на света. Но, където и да живея, знам, че един ден ще се върна у дома, в България. Сега, обаче, е време за приключения и авантюри, защото животът е само един…

  – Каква е връзката между емигрантството и писането при теб?

  – Когато дойдохме в Канада, имахме толкова много преживявания, случки и емоции, а нямахме никакви приятели, с които да ги споделим. Затова започнах да пиша. В началото беше като част от социален експеримент, но после видях, че хората реагират на разказите ми, харесват ги и ми дадоха стимул да продължа. Абе, както ми каза един приятел, актьор и режисьор: „Получава ти се“. Мисля, че писането ми помогна да съхраня себе си и семейството си по трънливия път на емиграцията и ме научи да гледам на нещата от високо.

  – Във връзка със стила ти на писане: кой кого избра – ти него или той теб?

  – Стилът ми на писане – това съм аз. Имам един приятел, който винаги ми повтаря: “Галя, когато разказваш някоя история, ти си като 4D кино с всички симулирани ефекти и атракции.“

  – Коя е най-тъжната история, която си „обърнала“ в смешна?

  Историята, в която никой не е искал да се родя…

  – Откога пишеш и къде могат да се прочетат твои публикации?

  – Започнах да пиша, откакто дойдох в Канада. През 2017 г. излезе от печат първата ми книга „Емигрантски неволи“, която съдържа 35 кратки хумористични разказа. Публикувам на моята фейсбук страница, която носи името ми – Гергана Егова-Динева. Имам рубрика в „Български хоризонти“ – вестникът на българите в Канада. Понякога мои неща излизат на страниците на списание „Литературен свят“.

  – Би ли се наела да прокараш нов вид терапия – преработване на споделени истории от драматични в комични? Например, идва човек с проблем, който му тежи, разказва ти какво го терзае и пита как да го разреши чрез хумор – оръжието, което владееш. Би се получил двоен ефект: споделяне (изхвърляне на проблема навън) и прекодиране (от драматичен се обръща в комичен). Нещо като психотерапия чрез смях. А като краен продукт – нов разказ.

  – Защо не? Смехът, наред с плача, е начин за „презареждане батериите на тялото“. Лично аз, обаче, предпочитам да се смея, вместо да плача. Само фактът, че съм жива, е достатъчен да ме накара да се усмихвам и да виждам нещата откъм тяхната забавна страна. А, както казват психотерапевтите: „Най-доброто мерило за душевно здраве е способността да се надсмиваш над себе си с лека ирония.“. Така че, определено бих опитала със смехотерапия.

  

  – Като човек на перото и на театралната сцена, кое е по-лесно за теб: да се превъплътяваш в различните роли, пишейки или играейки? Коя е допирната точка между двете?

  – С театъра се „запознах“ благодарение на Веселин Монев. Веднъж на една вечеря у тях, докато му разказвах поредния виц, той присви очи, поклати съзаклятнически глава и рече: „Имам страхотна роля за теб в театъра. Идваш да играеш!“

  И така, без грам опит, но с голямо желание и хъс, се озовах в ролята на Демира от Вазовия „Двубой“. Благодаря на Вес, че ме хвърли в дълбокото и повярва в мен, без аз да си вярвам. Благодарение на него и професионалния актьор Георги Ряпов, който ни е колега и приятел, аз направих своя дебют и завинаги се влюбих в театъра.

  И, докато театърът е сърцето ми, то писането е душата ми. Еднакво трудно ми е и да пиша, и да играя, защото, което и от двете да правя, все нещо не ми достига и искам още, и още…

  А допирната точка между писането и играта на сцената за мен е театърът. Защото, както ми каза един приятел: „Има много театър в разказите ти“. А аз мога да допълня: „И много разкази в театъра“.

  – Любопитно ми е каква история би спретнала от няколко подадени реплики: самолет, счупено токче, изгубен билет, бизнес класа, розова шапка, непознато летище, пижама, студена вода. Наемаш ли се да ни усмихнеш извънредно?

  – С импровизираната история може да се утешите за финал след края на интервюто.

  – Какви са плановете ти занапред? Обмисляш ли идване до Чикаго? Сигурно и тук имаш вече доста почитатели? Надявам се да се увеличат и да има интерес към книгата „Емигрантски истории“ и към самата теб – един усмихнат лъч в монотонното ежедневие.

  – Да, много искам да дойда в Чикаго. И не само, за да направя представяне на книгата ми „Емигрантски неволи“. Искам да дойдем с колегите от „Отражение“ – нашия български театър в Торонто и да зарадваме българите с българска постановка. Вярвам, че това ще се случи в най-скоро време и съм сигурна, че българската общност в Чикаго ще бъде очарована от това, което ще види в „Отражение“-то.

  – И за финал, с много кратки отговори:

  – Обичам… да вдъхновявам.
  – Вълнувам се… преди всяка премиера.
  – Разстройва ме… предателството.
  – Тъгувам по… сбъднатите мечти.
  – Разсмива ме… всичко.
  – Приятелството е… завинаги. И даже още малко след това…
  – Щастлива съм… със семейството си.
  – Спомням си… всяка трудност, която ми помогна да открия себе си.
  – Мечтая за… още един живот.
  – Животът… е най-прекрасния подарък.
  – Пожелавам на читателите… да бъдат цветни и споделени.

   

  Интервюто подготви Калина Томова, Чикаго

  
  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ИМПРОВИЗИРАНА ИСТОРИЯ

  Гергана Егова-Динева

  Ще пътувам за България. Дааа, и аз много се радвам. От кой терминал летя? Хм. Ми, то на това летище има само един терминал. Къде съм? Ами… всъщност, нямам идея.

  Миналата седмица си тръгнах за България извънредно. И понеже купих билета в последния момент, имаше само едно място в бизнес класата. Скъпо място. Главния* едва го плати. Три пъти смени боята на лицето, два пъти му прилоша и един час псува. Накрая замижа и плати парите. Обаче каза, че като се прибера обратно в Торонто, ще ги връщам с лихва. Тоя па! Голем зор, че съм похарчила някакви си нам колко хиляди долара за билет. Аз на него колко съм му спестилааа! Е, че как от к’во? От чистачка, от готвачка, от детегледачка… А от ония другите работи? Малеее, цял живот не може ми се наплати… А той, вместо да е доволен, мрънка. Неорганизирана съм била, туткава съм била, все всичко в последния момент съм правила. Ако съм била планирала по-добре нещата, нямало да се наложи той да похарчи толкова грешни пари за място в бизнес класата. Ееей, не го разбирам тоя човек! Ма, то си ми приляга да пътувам там, бе! С тая глава за бизнес и това тяло за любов, за къде другаде да купя билет? А? Ама иди му го обясни… Не вдява и това е. Най-добре, вика, правиш две неща – проблеми и борчове по кредитните карти. Виждате ли какъв е заядлив? Е, как да се оправиш с такъв човек? За какво ги стиска тия пари, не знам? Викам му:

  – Абе, Имрих, любовница не издържаш, комар не играеш, по кръчми не ходиш… Дай поне аз да им видя сметката на тия твойте пари, бе!

  Ама не ще. Не дава и не дава.

  Но тоя път го прекарах. И понеже беше бизнес класа, бях се барнала с една черна рокля, бях турила една розова шапка и се бях покатерила на токчета. Красавица. Като от списание. Не готварско, бе! Не, не е и… мъжко. За модели. Само обувките ми малко не отиваха на ципа на роклята, ама Главния не даде дума да се издума да си купя други. Рече:

  – За тия кокили платих $278.49. Ще ги носиш в следващите два живота!

  Два живота с едни обувки? Тоя моя тотално изчаластри. Как два живота, бе… Че те и кучетата ще ме научат с тях… Тцъ, няма да я бъде тая. Ще счупя токчето. Не, не сега. После, че иначе ще трябва да шляпам боса из летищата. Като се връщам.
  И не стига, че Главния не купи нови обувки, ами не поиска и да плати за куфар. Затова пътувах само с ръчен багаж. Каза:

  – Вземай само пижама и четка за зъби. Всичко друго имаш в България.

  Куфар не плати, ама поне дойде да ме изпрати на летището. Преди да се разделим ми даде два листа. На единия беше напечатан билета ми, а на другия – текст на английски. Прегърна ме и каза:

  – Лек полет. Обичам те много и да знаеш, че ако се затриеш по летищата, много дълго ще страдам.

  – Какво има на този лист? – попитах аз, като игнорирах напълно думите за довиждане.

  – Ако случайно се объркаш и ти се наложи да търсиш помощ – отговори той.

  – Аха – стиснах устни в досада аз. – Ако се объркам, да ме упътят. Затова на листа пише: „Добри хора, бягам от мъжа ми, който ме малтретира. Помогнете ми да се скрия, така че никога да не ме намери!“

  Имриха се захили и ми натъпка листата в чантата, но аз бръкнах, извадих го и като го смачках на топка, го метнах в кофата. Помощ, а?… Ако се объркам… Ще види той…

  Тръгнахме към чекинга. Там Имриха поиска да ме целуне, но аз завъртях глава и го пратих на майната му. Айде де… Ще ме целува. Нали иска да се отърве от мен. Никакво целуване. Хак да му е! После му обърнах гръб и го зарязах.
  Застанах на опашката, подадох си билета на служителката, тя го погледна, после погледна мен и попита дали това беше съпругът ми. След като кимнах утвърдително, тя бързо ме пусна да мина и започна да говори по радиостанцията.
  В самолета ме настаниха най-отпред, до прозореца. Дойде капитана, представи се и попита дали имам нужда от психолог. „Психолог?“ – повторих учудено аз, а той закима енергично с глава. Гледай какво става! Хората почнаха да познават, че съм откачалка, без да си отварям устата вече. Ти да видиш…

  Отказах, благодарих и казах, че ще спя, защото бях много изморена. Не знам колко време съм спала, но по едно време усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях стюардесата да клечи до мен. Чух, че започна да ми обяснява, че сме кацнали отдавна и трябвало да слизам, щото само аз съм останала в самолета. Да съм излезела през ръкава, там щели да ме посрещнат. Казах й, че мен никой не ме чака, щото аз в Мюнхен познати нямам.

  – Какъв Мюнхен? – зачуди се стюардесата. – Ние дори не сме в Европа!

  Майко мила, лошо ми стана. Едва не припаднах. Добре, че ми лиснаха чаша студена вода, та да не сдам багажа. Като погледнах към вратата, там ме чакаха полиция, социална служба и две жени от някаква международна асоциация за защита на жените. Цяла делегация. И какво излезе? Аз да взема по погрешка да си изхвърля билета, да се наредя на грешна опашка за грешен полет и на чекинга да си покажа бележката от Имриха. О, свещена тъпота! А служителката, понеже била обучена за такива случаи, реагирала веднага и задвижила процедура. Майко, как работят тия хора!

  Сега дремя с един полицай на някакво непознато летище и чакам да ми дойде време за полета до България. Понеже е студено, съм нахлузила пижамата върху роклята. Абе, знам, че не си отиват много цветово, ама поне ми е топло. Седя и скучая, щото полицаят ми рече, че си имал достатъчно грижи, затова да не го закачам. И аз не го закачам. Само ходих да го питам дали има нещо против да си боядисам косата тука на летището, че не мога така да тръгна за България. Той сгоден мъж излезе, махна с ръка като да отпъди досадна муха и рече, че аз съм най-малкият проблем. И аз наизвадих чаршията и почнах. И тамън се боядисах наполовината и се сетих нещо. Зарязах всичко и се отърчах пак до него. Питах го дали не иска да се обади на мъжа ми да повтори, че съм малък проблем, щото от 25 години Имриха постоянно повтаря, че аз съм му най-големият проблем. Полицайчето не рачи. Даже ме изпъди. Какъв му е и на тоя проблемът, не знам… Ама и не ми дреме. Отивам да си се добоядисам, щото утре в пет ми е полетът за България. Даже, ако имам време, ще обръсна и краката. Малко не е удобно насред летището, ама… трябва. Ми тъй, де. Какво като съм на майната си? Трябва ли да се занемарявам?

  Айде, чао, и останете със здраве. Аз отивам да питам полицайчето дали случайно няма пяна за бръснене. Дано ми услужи де, че като го гледам какъв е нервак, може и да ударя на камък.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Главния – прозвище на героя-съпруг.

  .

• Оседлаване на Пегаса

  

  Имало едно време един кон, който живеел на края на световното село.

  Колко пъти го били, колко пъти го гонели и обиждали, колко пъти оставал и гладен, и жаден, не е за разправяне.

  „Ти си впрегатен кон, трябва да мъкнеш товари и да не се дърпаш и пръхтиш, когато ти слагаме юлар и капаци на очите“ – му казвали едни.

  „Ти си състезателен кон, трябва на носиш ездачи на гърба си, които да те ръгат в ребрата, за да тичаш по-бързо“ – му казвали други.

  „Ти не си никакъв кон, ти си едно инатливо магаре, което не иска да влезе в правия път“ – му казвали трети.

  Но той не бил нито едното, нито второто, нито третото.

  Бил само един кон, който можел да мъкне невидими за хората товари. Да носи на гърба си невидими небесни ездачи. Да търси наистина правия път между всичките, добре утъпкани от хората криви пътища.

  И можел да лети. И това можел. В редките случаи, когато се намирал ездач, роден на земята, който да усети тоновете на сърцето му.

  Един ден този кон, посивял и изтръпнал от всичките земни каруци, се отказал да носи невидимите небесни товари. И започнали да измират децата на фермерите. Друг ден конят, отвратен и останал без дъх от неумели жокеи, се отказал да качва невидимите небесни ездачи. И семействата на търговците се разпаднали. Накрая конят се отказал да търси и правия път между всички добре утъпкани от хората криви пътища. И светът се напълнил с магарета на високи управленски позиции.

  Той бил само един кон с невидими небесни криле. И бил пратен между хората, за да се научат да различават по-добре доброто от злото. И да летят заедно с него, ако успеят да усетят великия, скрит, недостъпен, сложен и вечен двигател, частица от който се намирала в сърцето му. Но те искали от него само това, което можели да видят. Не знаели, че крилете на Пегаса не винаги се виждат, и че, когато се впряга крилат кон или когато се оседлава, без да усетиш сърцето му, светът задължително става по-беден, празен и жалък, отколкото е.

   

  Мариана Христова

• Anadromous на Людмила Калоянова с премиера на “Аполония ‘2018”

  Наш автор, член на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, чието седалище е в Чикаго, с премиера на “Аполония ‘2018”

  

  Людмила Калоянова, която от дълги години живее и работи в Питсбърг, Пенсилвания, представи с голям успех поетичната си книга Anadromous (изд. „Захари Стоянов“, 2017) по време на празниците на изкуствата Аполония ‘2018 в Созопол. На събитието се стекоха много граждани на Созопол, почитатели на поезията и почетни гости, сред които Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондация „Аполония“, Божана Апостолова от издателска къща „Жанет 45“ и Румен Леонидов, поет и издател. В представянето на книгата участва Снежана Галчева, председател на Салона за българска култура и духовност в Чикаго, която също беше в Созопол.

  

  Премиерата се състоя в сградата на Художествената галерия и предизвика радост и ентусиазъм сред публиката, която аплодира топло авторката. Ентусиазмът беше предизвикан и от факта, че в 34-годишната история на фестивала за първи път бе представен автор, роден в Созопол.

  „Anadromous е книга за завръщането, както и опит за самоопределение, балансиращ на границата между прошката и изкуплението“ – обобщи Калоянова. Авторката сподели мисли, свързани със значението на поезията и духовното, както и способността им да заличават физическите разстояния.

  

   

  ЕМИГРАНТСКИ СТИХ

  Людмила Калоянова

  В този живот на абсурда
  и нелепите грешки,
  докато спасявахме едни,
  (може би най-вече себе си)
  убивахме други
  (може би най-вече себе си).

  Каква бе нашата вина и
  кой ще ни я дефинира –
  или и ние бяхме просто пешки
  в шахматната вселена на Всевишния,
  където съдбата уринира
  на ъгъла между Десето авеню и Четиринайста.

  Каква бе тази участ –
  отломъци от вчера
  да ни наричат „невъзвращенци“,
  а после ловко да притварят
  непроветрените си тягостни кепенци.

  Каква бе тази орис –
  докато отглеждаме децата си
  в любов и свобода,
  да жертваме бащите си и майките,
  които ни изпращаха към неизвестното
  с печал и безутешна горест.

  На таз земя за емигрантската ни болка
  няма изцерение.

  Вината си я носим и без плеядата джуджета,
  готови да ни я напомнят всеки миг.
  Затова спестете си, ако обичате,
  моралните каскади и присъдите
  на глухото домашно лицемерие!
  Щом дойде време ще приготвим от въжето
  на емигрантските си спомени бесилка.

  И пак ще стигнем свойто изкупление.

  

  И накрая, нека припомним значението на anadromous – (sea-run) fish that migrate from freshwater to the ocean and then back to freshwater to spawn /(морски) риби, които мигрират от сладководни води в океана и след това се връщат в сладководните води/.

  .

• Делиормански нощи

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  В схлупената селска къщурка лекувах баба Гена. Колко станаха вече? Загубих броя и на къщурките, и на съсухрените старици. Учил съм толкова много, за да лекувам умиращи старици в къщички, които скоро ще ги последват. И така, къщурка след къщурка, докато не остане само голо поле, докъдето видят очите.

  Всичко, което се вземе, някой ден трябва да се върне. Някога хората сме крали земя от пустошта и сега тя ще си я прибере обратно. Взел си живот назаем? Връщаш! Само не казвайте, че не сте го осъзнали досега.

  Знаете ли? В тялото на всяка красавица живее побеляла и сбръчкана старица. Ръцете й винаги са съсухрени, по кокалчетата им се чете съдбата. Толкова са отчетливи. Винаги са облечени в черно – тъгуват по любовта, която отдавна ги е напуснала. Когато вървят, са приведени на две, ситнят с малки нерешителни крачки по последния друм на живота. Да, те знаят прекрасно къде отиват. Затова много ги е страх, но не показват никога това. Свикнали са винаги да бъдат силни. Вечер само си говорят с вечността. През останалото време седят на дървената пейка пред вратника и чакат ли, чакат. Чакат пролетта, която все някога ще дойде отново, но те надали ще я посрещнат повече. Чакат южняка, с неговите аромати неземни. Чакат изгрева, но обърнат ли се назад, разбират, че отдавна залезът свети в кървавочервено над хоризонта. Чакат да се завърнат и… птиците им. Но те никога не се завръщат, веднъж отлетели.

  Да, така е! Но красавиците, омагьосани от мечтите си, не забелязват старицата, скрита под нежната им кожа, докато прелетят неусетно над живота. После… Идва ден и се взират в огледалото, и чак тогава осъзнават жестоката истина, видели най-накрая старицата, която ги гледа безпомощно оттам. Никой повече не ги търси. Те вече са без значение за този свят. Затова и всички ги напускат. Оставят ги сами да посрещнат смъртта.

  – Гошо, нехранимайко такъв – провикваше се баба Гена, докато се опитвах да й премеря кръвното. – Слизай оттам, че ще изпочупиш съдините.

  – Бабо Гено, пречиш ми. Нищо не чувам от теб – възмущавах се и аз.

  – Ох, докторе, извинявай. Мислиш, че ми е лесно със седем внучета ли? Таман единия озаптиш, другият налетял на нова беля.

  – Как е сърцето? – питах на следващия ден.

  – Че как да е? Сърце като сърце. Цъка… но боли.

  – Сърце не боли, бабо Гено. Явно е нещо друго. Дай да те чуя.

  – Че какво ще ме чуваш? Не си ли се нагледал на самотни сърца? Знам аз какво ме боли. Не ме учи ти мене, па макар и доктор да си. Мишо, не тормози Ванко. Виж се какъв си азманин. С малкото детенце ли намери да премериш сили?

  След малко баба Гена се обръщаше едно по едно към всичките си внучета. На едни се караше, други милваше. Стоях със слушалката в ръка и чаках своя ред, докато накрая, възмутен, не започвах да се карам и аз.

  Друг път я сварвах в бахчичката, награбила мотичка в немощните си длани. Я боба да прекопае, я баклата. Не пропускаше и цветенцата – тук боцнала мушкато, там – зюмбюлец.

  – За какво са ти сега и тези цветя? Сякаш не се знаеш… – правих се на лош винаги.

  – Че къща без цветя къща ли е, докторе? – отвръщаше винаги нашата. – Ей, от тези цветенца да посадите на гроба ми.

  – Аз да не съм гробар? Кажи го на попа – не оставах по-назад и аз. – Така като те гледам, всички ще ни умориш ти, каквато си проклетница.

  Зимата заварвах баба Гена, заета с дръвца. Взимаше само едно в ръка, а с другата, подпирайки се по плета, куцукаше към къщурката си. Нечути останаха увещанията на кмета да изпрати някой, който да й пренесе дърва поне до вратата, а тя после само да ги взима оттам.

  – Бабо Гено, върлува грип. Не излизай – препоръчвах тогава.

  – То, и грип като грип ли е? Да мине да ме прибере, а то, от вратника да пристъпи не посмява. Само ти го прекрачваш, докторе. Да знаеш… Урочасан е! Урочасан е да не го прекрачва никой. Дори смъртта се повръща, ужасена.

  – А бе, друга песен ще запееш ти като дойде.

  – Кого плашиш ти със смъртта, бе момче? За внучетата само се притеснявам.

  – Не ги мисли ти тях. Като ги гледам, добре се справят и сами.

  Така и сварих баба Гена една сутрин, преселена в царството небесно, а седемте й котета бяха сгушени в нея. Беше отгледала четири деца, за да умре самотна в мястото, забравено и от Бога. Внуците й растяха в далечни земи, затова бе нарекла котките си на тях. За да не е сама и за да минат по-лесно дългите зимни нощи. До пролетта, която дойде, но не и за нея.

  – Марш… – разгоних ги на момента.

  – Аз, на този живот… – изругах и десетки пъти по пътя до Здравната служба.

  Напоследък не съм добре. Все повече се заседявам нощем над бутилката със скоросмъртница. Наливам си чаша след чаша и хортувам с Луната, полегнала над баира. То, кого и да лекуваш вече? Навсякъде се е настанила пустота, както е и в моята душа. Денем се взирам по празните улици, изгорели от летния пек.

  – Гошо, нехранимайко такъв – провиквам се от време на време. – Слизай оттам, че ще изпочупиш съдините.

  – Мишо, не тормози Ванко. Виж се какъв си азманин – разкрещявам се и между две чаши.

  После се обръщам към Луната:

  – Аз, на този живот…

  Няма за света, тя продължава по небесния си път.

  Случва се и да прекаля с алкохола. Тогава се изправям и с цяло гърло се провиквам в нощта над празното село:

  – Аз на този живот…

  – Живот… живот… живот… – отговаря ми само ехото на отсрещните делиормански баири.

  .

  22.08.2018 г.

• Африканска принцеса

  Разказ от Симеон Коев

  

  Грешката ми беше, че, когато бръкнах във вазата, взех само 200 лв. Там имаше между 2 и 3 хиляди, но аз отивах само за 2-3 дни, нямаше да ходя по дискотеки и скъпи ресторанти, нямаше къде да харча повече. Бях пуснал обява във Фейса, че тръгвам след час за морето и който иска, да тръгва с мен. Багажът ми беше готов и ако не се обадеше никой последните няколко минути, щях да тръгна сам, и то натам, накъдето ме тласкаше един далечен спомен. Нямаше кой да гледа котката на единствения, който беше навит да тръгне, и той се отказа. На другия ден няколко човека ми се скараха, защо не съм им се обадил, видели Фейса след няколко часа и искали да дойдат. Искаше ми се да им кажа, че за мен това беше хвърляне на жребий, дали да тръгна за там, където ме зовеше един далечен спомен, или да не се занимавам с глупости и да направя с тях един-два плажа. Падна се първият вариант.

  И така, когато изминах към 50 км, спомените се върнаха с неподозирана сила. Беше по време на соца, бях на около 23 години, няколко човека отидохме с един „Москвич“ на море, но през нощта бяхме прекалили с алкохола така, че аз се събудих към три следобед и отидох към четири часа на плаж, и там пак съм заспал. Събудих се от някакви кавги и караници, и когато погледнах часовника, часът беше към седем; бях доста поизгорял като за втори ден и добре, че слънцето се беше скрило зад едно дърво, иначе съвсем щях да изгоря. Събуден, но неподвижен, защото изпитите бири и мастики ме държаха все още в лапите си. Това не ми пречеше да слушам спора на момчетата. Бяха 14-15 годишни и се караха, кой последен ще спи тази нощ в лодката. По-късно си отворих едното око и ги наблюдавах, без те да ме забележат. Започнаха да се обвиняват, че някои вече са спали и са загубили право. Опонираха си, че не са били наясно и не са си пожелали смислени желания. И понеже главата ми беше натежала и не ми се ставаше, полека-лека започнах да вдявам, че който спи в лодката и си намисли едно желание, то се изпълнява. Станах и тръгнах, но не знаех, че след полунощ, пак прекалил с алкохола, крачките ще ме отведат отново при синята лодка. Олюлявайки се, повърнах шумно и звучно така, че и на километър са ме чули. И когато си надигнах главата, видях, че две уплашени очички ме гледат от лодката. Приближих се и се надвесих над нея. Вътре стоеше изплашено момче.

  – Изчезвайййй, бе… фъстък! – успях да избоботя.

  Хлапетията изчезна на мига, а аз се проснах вътре в лодката.

  Когато се събудих сутринта, само помнех, че водих някакъв дълъг разговор с една жена. Нищо като спомен не остана от него, но в съзнанието ми кънтяха последните думи, последното изречение, които тя ми казваше, докато Жоро и Стефчо ме тресяха да се събудя:

  -…и не се притеснявай, още утре ще разбереш, че си приет! – Тези думи бяха единствените остатъци от един нежен женски глас, с който бяхме разговаряли с часове.

  На другия ден се прибрахме от морето и вечерта, докато ритахме мач, дотича един малчуган и запъхтян ми каза, че баща ми се обадил, имало телеграма, че съм приет във ВИНС – Варна. Това ме удари като гръм, защото изплува веднага онзи глас, а аз не вярвах да се получи, понеже успехът ми от дипломата беше нисък, иначе се справях добре с изпитите, но това беше пети или шести път, когато кандидатствах. В тази година се оказа, че за едно място в икономическите вузове е имало най-много кандидати… а аз бях приет!

  Другият спомен, който ми остана, е, че когато Стефчо и Жоро ме помъкнаха насила с тях, аз се извърнах и видях, че синята лодка беше доста стара и имаше надпис на английски „Африканска принцеса“.

  Очаквах да заваря мястото, затиснато и засипано от бетонни постройки, но не беше така. Къмпингът си беше останал съвсем същият, само няколко бунгала бяха реновирани и подновени. Единствената разлика, че бяха наслагани няколко слоя боя върху старите бунгала. Имаше някаква бариера, където оставих колата, и тръгнах да минавам през къмпинга по посока плажа, защото добре си спомнях, че лодката беше на плажа. И когато свърнах зад едно бунгало, за да хвана посоката на плажа, буквално я видях на 3-4 метра пред мене. Мястото беше на стотина метра от брега, някой я беше докарал отдавна на това място, до едно дърво, и така я беше запазил от разяждането на солената вода. Надписът все така си стоеше на английски, а човекът, който го беше измислил и писал, може би отдавна си беше заминал от този свят. Приближих се и я докоснах с треперещи пръсти. Не беше сън, не беше мираж или пиянско видение, както понякога си мислех. Беше тук пред мене, беше моята Африканска принцеса, за която си мислех, когато понякога изпаднех в дупка. Беше истинска, обляна от слънцето и чакаща да се завърна. На дъното й имаше старо и избледняло черно одеяло и същo една надуваема възглавница от 3.50 лв.

  – Какво, ще я купуваш ли? – Зад мене беше застанал як и мускулест трикрилен гардероб.

  Само по хавайски боксерки, той беше събрал всичко, което мразех в такива като него – и мускулите, с които показваше превъзходство, и татуировките, които оживяваха и при най-малкото движение, които трябваше да причинят тих ужас на събеседника, и нахалното поведение, с което показваше ясно кой доминира във всяка една ситуация. Само че аз не бях от „първосигналните“, животът ме беше сблъсквал с доста такива като него и затова тези външни белези не можеха да ме подведат. Даже напротив, той взе да ми харесва, защото имаше добри очи. Имам си една поговорка, която казвам на приятели, които ме питат – как така, там, където те не успяват, аз успявам да се навра. Тогава им казвам: „По очите им ще ги познаете“, а те си мислят, че се бъзикам с тях, но това е истината. Очите казват всичко, стига да може човек да чете.

  – Ти ли я продаваш?

  – Вече е купена! И утре заминава!

  – Закъде?

  – Не знам! Не знам и защо струва толкова много пари, но аз от утре съм свободен!

  – Охранявал си някакво старо корито?

  Сега той се жегна и впери мръсен поглед в мен!

  – Хайде, стига! Не ми се прави на света вода ненапита. За два месеца видях тука толкова чудесии, че не можеш ме заблуди. Дошъл си да спиш в нея, нали? – Въпросът му беше толкова изненадващ, че аз няма как да не съм се издал.

  – И какво от това? Не може ли? – успях само да изломотя, признавайки си!

  – Допреди седмица можеше, срещу хилядарка за десет часа максимум. И за мене беше добре, пазя и вземам процент, който шефът ми дава. Но новият собственик спа тука преди една седмица и направи на шефа предложение, на което той не можа да устои.

  – 20 хилки ли? – измислих сумата напосоки.

  – Ха-ха…. само на мене шефа ми дава толкова да я пазя, нещо да не се случи. Сумата е огромна.

  – Кой е купувачът?

  – Името не говори нищо, така казва шефът. Но е сигурен, че без да го говорят и пишат по медиите, е един от най-богатите хора.

  – Аз познавам всички богати гадове, които са крали от нашата Родина.

  Той извади телефон от задния джоб на боксерките, потърси нещо и ми показа снимка.

  – Този няма да го знаеш. Снимах всички, преди да спят в лодката. – Показа ми изображение на мъж, около четиридесет години, с малки и много хитри очички. Отнякъде ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.

  – Не го познавам. Ще бъда откровен, наистина исках да спя в лодката, но не знаех, че е станала частна собственост…

  – Шефът може да надушва такива неща, които после ще му донесат печалба. Но си закъснял. Допреди седмица плащаш хилядарка, а после десет часа, ако искаш и повръщай в нея. Сега не става.

  В този момент ми хрумна идея да я открадна. Не съм крал от 4-ти клас, когато с братовчеда откраднахме няколко книги от селската библиотека, но да крадеш лодка без колесар – не ставааа!

  После реших да му се примоля.

  Колко е интересен светът?! 20 години не се бях молил на човек, а ето сега за втори път за една седмица трябваше да се моля. Първият път ми отказаха среща, макар и за 10 минути, а сега да видим как да го направя…

  – Слушай, Тигре (имаше тату на разярен тигър на гърдите), не знаех, че събирате по 1000 лв., иначе щях да взема и повече, а кредитни карти нямам от поне две години, мразя ги! Имам само 150 лв., моля те, измисли нещо. Идвам чак от Търново за тази лодка… – Същевременно се псувах, че не взех всичките пари от вазата. – Бая път съм бил, така че остави ме да спя в тази лодка – добавих с молба в гласа.

  – Закъснял си, брат. Ако беше дошъл преди десетина дни с хилядарка в джоба, щях да те пусна до сутринта. Сега не може! Ясен ли съм?

  – И защо да не може? Лодката е тука, аз съм тука и сънят все ще дойде!

  – Ти от дума не разбираш ли? Не може! Даже и да исках, виждаш ли онова око над вратата? Шефът гледа, а може и сега да ни гледа.

  Усетих, че в сърцето му се прокрадваше вече някаква еретична мисъл. Та нали бизнесът му секваше, защо да не прибере 150 лв.? Така че пуснах всички ходове на убеждаването, извадих портфейла да му покажа, че имам само 150 лв. (вече бях заредил с 50 и горивото трябваше да ми стигне за връщане), пуснах молби, пуснах обещания и му казах, как можем да го направим така, че хем агнето цяло, хем вълкът сит. След един час той склони! Доразбрахме се, той с една метла да се прави, че чисти от паяжини входа на бунгалото, където е камерата, и да я закрие за секунда, а аз да скокна в лодката и след час, пак за секунда, да спре тока на бунгалото и аз да изляза и изчезна на 300 км оттук. Дали нещо щеше да се получи за само един час? Едва ли, но си струваше рискът, а и това беше последното купе на последния вагон. Утре сутринта би било късно и за този вариант.

  Когато скокнах вътре, бързо се настаних върху старото одеяло и веднага застанах в стойка „шава-сана“, мъчейки се да забавя дишането. След няколко минути възбудата премина, сега трябваше да се отпусна съвсем и да изчистя съзнанието си от всички мисли. Започна да се получава, но не знаех колко време е отминало, погледнех ли телефона за час и минути, всичко щеше да започне отново. След още няколко минути започнах да виждам тъмносини пулсиращи кръгове, които излизаха от мене, но някак си ме обгръщаха, като същевременно изтъняваха и се обезцветяваха, накрая губейки се в пространството….

  – О, ти дойде отново! – чух нежен, познат глас в моето съзнание!

  – Принцесо, ти ли си? – Не знам защо я нарекох така, но вероятно като продължение на един разговор отпреди няколко десетилетия.

  – Да, Принце!

  – Никога не съм бил и няма да бъда принц – отвърнах бързо, за да не губим време.

  – Бил си…

  – Това са глупости. Ако намекваш за предни животи, знам, че на всички така казват. Всички са били принцове и принцеси…

  – Бил си, но няма с какво да се гордееш. Много би се срамувал от това време. Нищо ли не си спомняш?

  – Спомням си до 4-5 клас, как, облечен като римски войник, наблюдавах небето и се ослушвах за нещо.

  – Тогава беше най-смелият римски войник. Можеше да излезеш без страх срещу десет противника. Когато дойде заповед от Цезаря, че ти начисляват да управляваш легион, ти вече беше ранен смъртоносно.

  – Объркваш ме. Не съм дошъл да искам нещо за мене, не ме интересува какво и какъв съм бил. А всъщност, имам за мен само един въпрос – дните и годините минават, а аз не съм направил нищо значимо и важно.

  – Итън…

  – Итън ли ме нарече?

  – Итън беше пастор в Америка преди 150 години. Фанатик, който говореше от името на Библията, но нямаше Любов. Веднъж едно момиченце, чиито родителите не можаха да отговорят на въпроса й, защо Христос е казал за маковото цвете, че е най-красивото нещо на този свят и по-красиво от одеждите на Соломон в неговата слава, отиде при него и го попита. Итън после всеки ден мислеше за това. Когато си отиде от този свят, всички, които го познаваха, бяха убедени, че той е постигнал много, както за себе си, така и за човечеството. Но това не беше вярно. Всичко беше лъжа и мъгла, но „въпросът за красивото“ е най-смисленото нещо, с което ти влезе пак в този свят. Ти търсиш навсякъде красивото, намираш го къде ли не… и в мъртвата, и в живата материя, и ще ти кажа, че този е най-смисленият ти живот. Всичко си има причина и следствие, скъпи ми Принце. Детенцето, с неговия въпрос, ти донесе много повече от всички книги, които беше изчел. Причина и следствие! Помниш ли, че някога ти изгони хлапето от лодката, а ето сега то не те допуска до нея.

  Нещо проблесна в съзнанието ми и сега вдянах, на кого приличат онези малки очички от снимката на богаташа, който е купил лодката. Разбира се, че на хлапето, което изгоних пиян на плажа и влязох на неговото място. Исках да попитам – кой, защо и как… колко пъти е спал и какво е поискал, но нямаше време. Времето ми на престой беше ограничено, затова трябваше да питам важни неща.

  Явно се бавех с комуникирането, затова Принцесата продължи:

  – Той си мисли, че ще има в къщата си нещо уникално и невероятно скъпо, което ще бъде само негово, но ще установи, че притежава само една стара и изтърбушена лодка.

  Бях готов с един от хилядите въпроси, които трябваше да задам:

  – Принцесо, как започна всичко с тази лодка?

  – О, стара история, на почти 100 години. Един мъж си даде всичките пари, даже взе заеми и купи тази лодка, а когато влизаше за първи път в морето, каза: „Лодке, лодке! Ти сега си всичко за мен – и дом, и съпруга, и любов, и живот. Пази ме и ми помагай, а аз ще те обичам повече от себе си.“ След такива думи, как да не му проговоря?!

  – А ти къде си сега, Принцесо?

  – Може и на другия край на Вселената да съм, но пространството и времето са относителни. Важен си сега ти, а не аз.

  – Принцесо, какво трябва да правя, за да не повтарям грешки?

  – Търси Истината и Мъдростта. Те винаги оставят знаци на тези, които ги търсят. Скоро ще намериш един знак, който ще те върне към този разговор. И продължавай да търсиш и намираш Красотата, Принце!

  – Принцесо, а…

  В този миг избухна гръм или някаква силна бомба. По-късно осмислих, че Тигъра е ритнал лодката, за да ме събуди.

  – Хей, болярчето! Събуди се, час и пет минути изминаха.

  Идеше ми да скоча и да му фрасна един между очите, но нали му бях дал дума. Когато за миг изгаси тока, аз за секунда се преместих от полезрението на камерата, както се бяхме разбрали. Извадих трите банкнотки от по 50 лв. и му ги дадох за спомен от мене. Гледаше ме с любопитство и очакваше да му споделя, дали е станало нещо.

  – Времето беше много кратко… нищо не се получи – донякъде казвах истината, защото имах хиляди въпроси, а бях задал само няколко.

  За последно погледнах към лодката. Беше все така неподвижна, тъмнината я обвиваше отвсякъде, но в нея или до нея имаше една същност, която искаше да помага на хората. Беше я повикал някакъв рибар преди сто години, а ние с нашата алчност правим така, че да изчезне.

  – Чао, Тигре!

  – Чао, болярче.

  От многото конспирация даже не си научихме имената.

  След два часа бях при едни мои приятели на брега на друг къмпинг и чак тогава видях морето. След една седмица пак отидох там, но те си тръгваха. Единият ми подаде книга и ми каза:

  – Приятелю, прочети я, много е интересна! – И ми я тикна в ръцете.

  На другия ден, като я отворих и започнах да чета „Зимата на нашето недоволство“ на Стайнбек, се оказа, че главният герой е Итън.

  „Ахааа, значи, ето на това се казва камъче или знак, който ти говори“ – си помислих.

  На следващия ден телефонът ми звънна…

  – Монка, да не си разбил някакъв катер на морето?

  – Ха-ха, защо?

  – Преди час някакви мутри караха след мене, спряха ме на едно място, снимаха ме, пращаха снимки някъде и ме питаха кой още има черен „Нисан Кашкай“ в Търново.

  – Каза ли им за мене?

  – Казах, че са поне 5-6, но не ги познавам.

  – И хубаво си направил!

  – Скъп ли беше катерът?

  – Не съм се докосвал до никакъв катер, освен до една стара и изтърбушена лодка, която не струва и 5 лева – казах, без да излъжа.

  .

  18 август 2018 г.

• Ще застанат прави

  „Когато майка и татко са избрали да осиновят мен, лекарите са ги предупредили, че има огромна вероятност да умра или да бъда физически увреден. Въпреки това, майка ми им казва: „Него си избрахме. То е нашето!“. Прогнозата на лекарите не се сбъдва!“

  Авторът

  

  .

  Докосна ли ме Господ по челото
  или орисница така ме е орисала,
  да избереш сред всички изоставени
  най-хилавото, грозно и умиращо!

  Каква е тази смелост – аз не зная!
  В очите ти да казват, че умирам… –
  каква е тази смелост, мила майко,
  да кажеш твърдо: „Него си избирам!“

  С какъв акъл решила си, женице,
  да вземеш мен пред всички здрави?!
  С каква любов, ти майчице – светице,
  роди ме от ръцете си корави!

  А толкова си мъничка и крехка…
  Не можеш даже себе си да носиш…
  Каква бе тази сила нечовешка
  с Смъртта за мене да се бориш!

  И да победиш! Доказано е! Жив съм!
  Разбира се за малко и до края,
  но аз видях какво е светлосиньо
  и как цветята на живот ухаят…

  Поклон! Поклон! Камбана ще удари,
  когато Господ призове те, мамо!
  И всички мъртви ще застанат прави,
  а най-отпред ще се усмихва татко!

   

  Емил Стоянов

• Сиромашки рай

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Така се случи, че животът на Ангел Цветин премина в малкото селце Люляк, близо до североизточната граница на държавата. Той работеше като учител по български език и литература в съседното, по-голямо село Бежанец. Постепенно, заради възможност за работа или по-добър стандарт на живот, хората се преместваха в града и селата все повече запустяваха. От училище с повече от хиляда ученика при започването си като учител, сега то се бе превърнало в средищно, където идваха с автобуси едва триста деца от околните села. От тях повече от две трети не знаеха български и не успяваха да го научат в началния курс на обучение. Пристигаха при него в прогимназията с няколко запомнени български думи, част от които бяха нецензурни. Всичко, за което го бяха агитирали през годините различните партийни и държавни функционери, се оказаха празни приказки и кухи лозунги. След година Ангел щеше да се пенсионира и, както се чуваше откъм областния град, училището щеше да бъде закрито. Това натъжаваше учителя и той ходеше из селото самотен и унил, защото не чувстваше удовлетворение от работата си. Сегашните му ученици си играеха на телефоните в час, говореха му на турски и цигански, и почти не го слушаха. Когато няколко пъти той се опита да говори с директорката на училището по този проблемен според него въпрос, тя му отвръщаше по един и същ начин:

  – К’во ти пука, колега? Нали се пенсионираш догодина? Взимай си заплатата и не си троши нервите за глупости! Те ония в столицата са пуснали държавата по пързалката още преди тридесет години, ти си седнал да се кахъриш, че няколко деца не знаели български!

  – Ама, така всичко се обезсмисля! Ние ще се затрием като нация, ако продължава така!

  Директорката го поглеждаше със съжаление и продължаваше в същия дух:

  – Кажи, в твоето село колко хора останаха и колко от тях са българи?

  Ангел свеждаше глава, сякаш бе негова вината за обезлюдяването:

  – Останаха двадесет и пет къщи, деветдесет и един души, от които само аз, жена ми и дядо Нейчо сме българи. Има пет турски семейства, а останалите са цигани. Но то навсякъде по селата е така…!

  – Така е, я! – кисело се усмихваше директорката. – Гледай си рахатлъка и не ме занимавай с неща, които нито ти, нито аз можем да променим или оправим!

  – Всичко може да се промени! – упорито прехапваше устни Ангел. – Ако вместо разбойници и крадци, за управници изберем читави хора и истински стопани! В началото на двадесети век ние, българите, също сме били едва половината от населението, но после си взехме държавата в ръце, нали?

  – Все съм виждала идеалисти, но като теб подобен никъде няма! – приключваше разговора директорката.

  И това последно лято преди да се пенсионира, Ангел излезе във ваканция омърлушен. Едва прекопа доматите, пипера и краставиците в двора си. Нямаше ищах за нищо. С часове седеше на стария, удобен фотьойл под лозата и само отпиваше от спуснатия в кладенеца да се охлажда айран. Жена му леля Жечка все плетеше елечета и терлички за внуците, които също живееха в столицата и от дъжд на вятър ги навестяваха за ден-два.

  Една събота пред къщата избуча кола и когато Ангел излезе да види кой е пристигнал, съзря мустакат, дебел мъж да се смее насреща му:

  – Здравей, даскале! Кажи сега, позна ли ме?

  Ангел повдигна несигурно вежди и призна:

  – Наистина не те помня! Кажи кой си!

  – Аз съм Бахтито, бе! Калпазанина, дето все го гонеше от час! Закачахме се с Росен – дългия, дето седеше до прозореца, на предния чин! През ден, през два все ми посочваше вратата…!

  Ангел примижа с очи и се плесна по врата:

  – Но ти беше един такъв малък, слабичък! Гледай, каква мечка си станал сега! Как бих могъл да те позная?

  – Е, пораснахме! Променихме се! Но ти си почти същият! И винаги ще съм ти благодарен за тройката, дето ми писа в края на училището! Без нея сега нямаше да имам нито средно, нито висше образование!

  Ангел опули очи:

  – Ти и висше ли си изкарал?

  – Че как! – ухили се бившият му ученик. – Записах задочно „Публична администрация“ и се дипломирах без проблем! Нали знаеш как се вземат изпитите в университета днес? Имаш ли пари, имаш взет изпит! А при мен пари бол!

  – С какво се занимаваш, че печелиш толкова?

  Преди да отговори, Бахтито извади пакет луксозни цигари, подаде на Ангел и след като той отказа, сам запали цигара. Издуха ароматния дим и завъртя ръка във въздуха:

  – По принцип съм зърнар, но имам още няколко фирми! Обработвам към сто и петдесет хиляди декара земя. Вземам под аренда земята на хората. Има за тях, остава и за мен! Не мога да се оплача!

  – Ами, добре! – кимна Ангел. – Хайде, влез в къщи и кажи, какво те води при мен!

  Бахтито вдигна ръце:

  – Няма да влизам, даскале! Дошъл съм по молба на твойта директорка! Говорихме тия дни с нея за ремонта на училището и тя ми спомена за теб!

  – Какъв ремонт? Нали говорят, че догодина ще закриват училището?

  – Тънка работа е тя! – засмя се ученикът му. – Има отпуснати милион и нещо за ремонт и трябва да се усвоят! После сградата ще ни трябва за друга цел! Та, директорката ме прати, да ти отворя очите малко!

  – В какъв смисъл?

  – Возил ли си се в „Бентли“? – посочи луксозната си кола Бахтито.

  – Не! – повдигна рамене Ангел. – Откъде такава чудесия тук, на село?

  – Е, сега ще се возиш! Тръгваш с мен за няколко дни на екскурзия! Всичко за моя сметка! Ще сме само в скъпи хотели и ресторанти! Ще видиш каймака на държавата, как се е устроил! А като се върнем, ще ти направя един малък подарък заради тройката…!

  Ангел разпери ръце:

  – Ама аз… така, не съм готов! И как тъй, за твоя сметка?

  – Я не ме разсмивай, даскале! Върви да си смениш дрехите и кажи на жена си, че към края на другата седмица се връщаме!

  Старият учител потри уморените си очи, изгледа замислено бившия си ученик и повдигна рамене:

  – Защо пък не? Животът ми мина, а нито една щуротия не съм направил досега!

  Той предупреди жена си за предстоящото пътешествие, облече единствения си нов костюм и се вмъкна смело в разкошна кола. Бахтито подкара и с неочакван интерес Ангел се остави това невероятно приключение да го води напред.

  Точно седмица по-късно, „Бентли“-то се върна обратно в село Люляк. Преди да остави Ангел в дома му, Бахтито спря пред сградата на пустото от години читалище. Срита с крак заключената входна врата и покани Ангел да влезе с него. Сградата бе стара, но здрава все още. Запазени бяха салонът, червените плюшени завеси на сцената и дори столовете за зрителите. Само в няколкото други стаи и библиотеката бяха провиснали дълги паяжини.

  – Как ти се вижда читалището? – запита Бахтито.

  – Пусто! Запуснато, като всичко на село! – въздъхна Ангел.

  – Като си толкоз ербап, направи го по-хубаво! Нали си даскал, организирай останалите хора, направи самодейност някаква! Това вече е твоят сиромашки рай, даскале!

  – Как тъй? Че то е държавна собственост!

  – Вече е частна собственост, даскале! Държава отдавна вече няма! Нали видя, какви палати има по целия бряг на морето, от край до край? А на планините? А в големите градове? Всичко вече е частна собственост, а тая съборетина е твоята награда за труда ти досега! Ето документите! Всичко съм уредил, само като ремонтираме училището, ще пратя момчетата за ден-два да постегнат малко тук!

  – Ама, как тъй, бе момче? – прошепна Ангел. – Че то тъй може ли?

  – Може, даскале! Може! В България днес всичко е възможно, ако си на власт или имаш пари!

  На другия ден намериха Ангел, обесен в читалището. Беше метнал едно въже върху релсата за завесите на сцената и висеше, стиснал все още в ръка папката с документите за собственост на своя сиромашки рай.

  .

• АД и РАЙ

  

   

  .                        *    *    *

   

  Неведоми са пътищата Божии,

  неведом е и моят жизнен път.

  Но знам едно: за нас със тебе няма място

  в хубавите ложи.

   

  Защото Господ тъй е сътворил света.

  И да! Отново бедни и богати.

  Все същото е. „Привилегировани“

  сме ти и аз.

   

  Един, напълнил гушата,

  краката клати,

  а друг очаква с празен джоб

  поредния аванс.

   

  Кажи ми, Господи, като твори, къде си гледал?

  Защо създаде този свят така несъвършен?

  А може би и Ти на някого си се подмазал,

  за да докопаш жезъла свещен.

   

  Не Ти се карам, само искам да ти кажа –

  светът отива си към своя край.

  А Ти, като създаваш друг път,

  не създавай АД и РАЙ.

   

   

   

   

  .                        *    *    *

   

  Прости ми, ако ти нанесох рана,

  какво да правя, влюбил съм се вече.

  Опитах се да те забравя, но не стана

  и срокът за забравяне изтече.

   

  Нима не помня твоите милувки,

  изпълнени с любов и топлина,

  и устните ти, мамещи и вкусни,

  каквито няма други на света…

   

  Прости, любима, нищо не е вечно,

  отчаяна бе нашата любов.

  Дели ни разстояние далечно.

  И аз потеглям сам към пътя нов.

   

   

  Станчо Божиков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Станчо Божиков е роден през 1965 г. в София. Завърил е механотехникум в родния си град. Работил е в МК „Кремиковски“, после е правил железни решетки, работил е в склад за дърва, бил е и емигрант в Италия. От няколко години води окаян живот, на крачка от клошарството и просията. И въпреки това пише стихове, някои от които поместваме тук.

  .

• Ще мине време…

  

  .

  Ще мине време, моя дъще,
  когато вече няма да ме има,
  покоят ще се вмъкне вкъщи,
  ще стане хладно, като зима…

  Ще молиш времето да върнеш,
  със спомена на мъничко момиче,
  ще искаш пак да те прегърна,
  ще помниш колко те обичах…

  В дома ни ти ще се завръщаш,
  но… няма кой врата да ти отвори,
  само тишина ще те прегръща
  и няма със кого да поговориш…

  Ще мине време, ще настане… тихо!
  Ще шуми на двора бялата бреза,
  в спомен твой ще съм усмихнат,
  в окото ще съм пареща сълза…

  Ще мине време – някога ще мине,
  минавай скъпа, пък макар и рядко,
  все още тук съм… и ме има.
  Помни, че те обичам:
  Татко.

   

  Валентин Желязков

• Вярност

  

   

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  С проплакал покрив родовата къща
  ме вика да я утеша поне,
  че от небето дядо ми се мръщи.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Без мен съпругата ми –
  стая цветна –
  ще стане мрачен сейф за мъжка чест…
  А обещах докрая да й светя.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Децата ми сами да ходят искат,
  но спъват се,
  охлузват колене
  и още в търсят в мен опора близка.

  Живот,
  не ме предавай точно днес.
  Добрите българи от хала скотски
  далече бягат.
  Гибелно.
  Без вест…
  Без мен кой да им каже,
  че народ сме?

  Дори земята ще обърне ход
  без мен –
  по знак на злото!…

  …Но тогава:
  аз просто ще умра за теб,
  живот…
  А ти и след смъртта не ме предавай!

   

  Атанас Капралов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Атанас Капралов е роден през 1958 г. в Димитровград. Завършил е Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на стихосбирките „Нежен скитник”, „Завръщане в слънцето”, „Голота”, „Дамгосан”, „Приближаване до взрива“ и на книжката за деца „Цветно чудо”. Носител е на националната литературна награда „Димчо Дебелянов” за 2008 г. Член на СБП и СБЖ. Бил е главен редактор на в. „Ориент експрес“ и директор на Драматичен театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград. Сега е директор на Националния литературен музей – София.

  .

• Подарък за Сюзън

  Разказ от Лъчезар Георгиев

  

  Бе­ше не­сек­ващ по­ток от ти­ро­ве, мик­ро­бу­си с ре­мар­ке­та, ав­то­бу­си с на­тъп­кан по зад­ни­те се­дал­ки ба­гаж. От бал­ко­на на бяла­та дву­кат­на къ­ща шо­се­то из­г­леж­да­ше ка­то ре­ка­та под мос­та – бъл­бу­ка­ща во­да, дош­ла от върховете на чу­ка­рите, за да се раз­лее в сен­чес­ти и дъл­бо­ки ви­ро­ве. Ре­ка­та-шо­се се про­ви­ра­ше край бен­зи­нос­тан­ци­я­та, чер­не­е­ше де­нем с ас­фал­то­ва­та дъ­га, раз­сяк­ла снеж­ни­те рът­ли­ни, за­би­ва­ше ос­т­ри зъ­би в хре­бе­ти­те, за да се пров­ре с дос­тойн­с­т­во към Пре­де­ла, къ­де­то снегът по вър­хо­ве­те сто­е­ше бял и ве­ли­чес­т­вен зи­ме и ле­те.

  Но­щем шу­мът на­ма­ля­ва­ше и при­зо­ри от­но­во из­бух­ва­ше ка­то сви­реп въл­чи вой. Ав­то­мо­би­ли­те се дви­же­ха през  поледицата, ро­ве­ха с гу­ми на­ва­ле­лия сняг и ве­ри­ги­те им звъ­ня­ха от­чет­ли­во в сту­да ка­то уда­ри на ко­ваш­ки чук.

  Бо­рис, кой­то от есен­та пъ­ту­ва­ше до гра­да през все­ки от ра­бот­ни­те дни, бе свик­нал с ре­ка­та-шо­се. Тя ся­каш ид­ва­ше и се връщаше във веч­ност­та; она­зи веч­ност, ко­я­то труд­но мо­же да си пред­с­та­вим, но ко­я­то е ка­то сън и смъ­тен спо­мен, ка­то приз­рач­но ви­де­ние в объ­к­но­то вре­ме. Той оби­ча­ше да ка­ра бав­но и да се нас­лаж­да­ва на пей­за­жа. Бе­ло­та­та, ка­фя­ви­те линии на то­по­ли­те, син­ка­ви­те очер­та­ния на хъл­мо­ве­те пре­ли­ва­ха в слън­че­ва­та поз­ла­та на ут­ро­то или в ба­къ­ре­ни­те цве­то­ве на за­ле­за. Ко­га­то се смра­ча­ва­ше, фа­ро­ве­те на ка­ми­о­ни­те про­ряз­ва­ха кли­су­ра­та, из­с­ка­ча­ха над ма­нас­ти­ра и кех­ли­ба­ре­ни­те им очи плъз­ва­ха по ри­до­ве­те, пос­ле мра­кът от­но­во увис­ва­ше над пла­ни­на­та, то­га­ва Бо­рис на­тис­ка­ше газ­та и ле­ко се поклащаше на за­во­и­те в ед­но с мал­кия ав­то­мо­бил. Из­пит­ва­ше усе­ща­не­то, че е в лод­ка, как­то ня­ко­га там, в ми­на­ли­те ле­та; с не­го са де­ца­та и Ася, и че­ти­ри­ма­та се из­ди­гат вър­ху пе­нес­ти­те гри­ви на въл­ни­те, смък­ват се във вне­зап­но от­кри­ли­те се праз­ни­ни и лод­ка­та про­дъл­жа­ва да се но­си все по-на­вът­ре, ся­каш пре­пус­ка по­доб­но на млад жре­бец, и вър­ху якия му запотен гръб е при­ле­пе­но ед­но хла­пе с раз­ро­ше­ни сла­ме­нору­си ко­си; то кре­щи и вя­тъ­рът свис­ти в уши­те му, и два­ма­та се но­сят все по-на­та­тък и по-на­та­тък през до­ли­на­та, в зе­ле­на­та поз­ла­та на прис­ти­га­щия из­г­рев.

  То­ва с хла­пе­то бе тол­ко­ва от­дав­на, че из­глеж­да­ше ня­как­во осо­бе­но от­ра­же­ние, ка­то в кар­ти­ни­те на мла­да­та же­на, ко­я­то бе срещ­нал през ля­то­то на ед­на от ви­ли­те. От­тук на­сет­не Бо­рис в най-не­о­чак­ва­ния мо­мент ще­ше да се връ­ща към нея, да си при­пом­ня неж­на­та из­вив­ка на ус­т­ни­те й,  ску­ли­те, треп­тя­щи в  лека ус­мив­ка, ко­си­те, ис­к­ря­щи в кес­теня­ви пла­мъ­ци, дълбокия пог­лед, ус­т­ре­мен към не­поз­на­тия мъж, спрял за мал­ко да се по­лю­бу­ва на мо­ми­че­то със ста­ти­ва.

  Су­за­не Ме­йерс или Сю­зън, как­то пред­по­чи­та­ше да я на­ри­ча Бо­рис, се бе от­де­ли­ла от гру­па­та, за да дой­де са­ма на някогашната пар­тий­на ви­ла, се­га пре­вър­на­та в хо­тел. Ан­г­лийс­ки­ят, кой­то той го­ди­ни на­ред тър­пе­ли­во изу­ча­ва­ше, неочаквано му бе по­мог­нал, a и тя го вла­де­е­ше бе­зуп­реч­но. Тях­на­та пър­ва сре­ща бе бе­ля­за­на със зна­ка на ня­как­во тайнство, и ко­га­то след ня­кол­ко дни вля­зо­ха в ста­я­та й, от­на­ча­ло той не по­вяр­ва, че всич­ко то­ва е дейс­т­ви­тел­ност.

  – Не съм го пра­ви­ла до­се­га – на­ве­де гла­ва Сю­зън. – Не зная за­що,  към теб из­пи­тах до­ве­рие, а тол­ко­ва от­с­ко­ро се познаваме…

  – Но ти си ве­че на два­де­сет и пет!

  –  Ба­ща ми е строг фла­ман­дец. Бде­ше зор­ко, и до­ка­то бях в ко­ле­жа, и пос­ле в уни­вер­си­те­та. Из­ли­зах ня­кол­ко пъ­ти тай­но с ко­ле­ги, пос­лед­ни­ят път до­ри се влю­бих, но той раз­б­ра и… След про­ва­ла на та­зи връз­ка се на­ло­жи да вля­за и в кли­ни­ка. Уж обик­но­ве­на деп­ре­сия…

  Сю­зън впе­ри очи в по­лю­лея на сте­на­та. Кри­стал­ни­те пе­ра под елек­три­чес­ка­та круш­ка из­лъч­ва­ха ме­ка сре­бър­на свет­ли­на. Тя ста­на и ги до­кос­на с ръ­ка. Чу се звън, ся­каш в бе­ло­та­та на ста­я­та вле­тя­ха зву­ци­те на де­сет­ки мал­ки кам­ба­ни. В то­зи миг вън проб­лес­на свет­ка­ви­ца. Тя про­ря­за вър­хо­ве­те на бо­ро­ве­те, ог­ря те­ра­са­та и след мал­ко про­е­ча гръм, кой­то раз­тър­си сградата. Пов­тор­но про­звън­на­ха крис­та­ли­те, Сю­зън се дръп­на уп­ла­ше­но на­зад и не­вол­но, без са­ма да раз­бе­ре, се от­пус­на в прег­ръд­ка­та му.

  То­кът вне­зап­но спря и ви­ла­та ос­та­на без ос­вет­ле­ние. Из­гас­на­ха и да­леч­ни­те свет­ли­ни в нис­ко­то, къ­де­то се бе при­та­и­ло селото.

  – Страх ме е! – Сю­зън се при­тис­на още по-сил­но. – Бо­же, как­во ста­ва?

  – По­ня­ко­га и то­ва се случ­ва у нас – зас­мя се той, пос­ле не­о­чак­ва­но я вдиг­на и я по­не­се към лег­ло­то.  – Прос­то от гра­да за по-лес­но са из­к­лю­чи­ли нап­ре­же­ни­е­то и ще пос­то­им мал­ко на тъм­но. Хай­де, от­пус­ни се!

  – Не мо­га! – приз­на си тя, бе­ше сма­я­на от вол­но­ст­та, ко­я­то той си поз­во­ля­ва­ше, но са­мо до­ба­ви ед­ва чу­то: – Всъщ­ност… се­га ми е по-доб­ре. С теб ня­как не усе­щам тол­ко­ва сил­но опас­ност­та…

  – За­що­то я ня­ма! – ка­за той и вни­ма­тел­но се от­д­ръп­на. –  Хай­де, лег­ни си спо­кой­но…

  – А ти?

  – Не се бой, тук съм. Ще стоя до теб и ще га­ля ко­си­те ти.

  И той ми­на неж­но с длан по ли­це­то й, на­ве­де се и тя усе­ти го­ре­щия огън в ус­т­ни­те му.  Дръп­на се към въз­г­лав­ни­ца­та, но пос­ле си ка­за, че мо­же да го оби­ди, и са­ма про­тег­на ръ­це. Той се на­ве­де към нея, то­га­ва ста­я­та се за­лю­ля, вън гър­ме­ше, но в уши­те му на­пи­ра­ше дру­га му­зи­ка, ко­я­то на­пъл­ни с крис­та­лен звън прос­т­ран­с­т­во­то.

  – Го­ре­що ми е! – про­мъл­ви тя и про­дъл­жи да стис­ка ръ­ка­та му.

  Стру­ва­ше й се, че всич­ко по-на­та­тък ста­ва ка­то на за­ба­вен ка­дър. Той плъз­на дла­ни под блу­за­та й, Сю­зън по­не­чи да изкрещи уп­ла­ше­но, как­то обик­но­ве­но пра­ве­ше, ко­га­то брюк­сел­с­ки­ят й при­я­тел не­пох­ват­но се мъ­че­ше да из­коп­чи от нея оно­ва, ко­е­то все­ки мъж тър­си в же­на­та. Се­га оба­че мъ­жът бе да­леч по-раз­ли­чен – мил, вни­ма­те­лен и съ­чув­с­т­ващ, ся­каш сам се из­мъч­ва­ше от ми­съл­та, че мо­же да я за­сег­не и при­тес­ни. И тя, от­пус­на­ла гла­ва, с раз­пи­ля­ни по въз­г­лав­ни­ца­та ко­си, по­доб­но на ви­де­ние в здра­ча на ста­я­та, се ос­та­ви в ръ­це­те му. Оно­ва, от ко­е­то с го­ди­ни се бе пла­ши­ла, се сто­пи. Пад­на и пос­лед­на­та прег­ра­да меж­ду два­ма­та.

  Ус­мих­вай­ки се в тъм­ни­на­та, Сю­зън наб­лю­да­ва­ше ся­каш от­с­т­ра­ни се­бе си, виж­да­ше из­ли­та­не­то на дре­хи­те, ко­и­то ка­ца­ха ка­то го­ле­ми бе­ли ле­бе­ди вър­ху по­да, и не вяр­ва­ше, че се е слу­чи­ло. В на­ча­ло­то усе­ти ня­как­ва бол­ка, но то­ва бе твър­де маловажно пред же­ла­ни­е­то да се ха­ре­са на мъ­жа до нея, кой­то зас­лу­жа­ва­ше та­зи наг­ра­да; Сю­зън ня­ма­ше как­во да му да­ри; от­да­ва­ше му не­вин­ност­та си и подо­зи­ра­ше, че това ед­ва ли е тол­ко­ва важ­но в био­гра­фи­я­та на то­зи мъж, и все пак бя­ха знак към не­го, ва­жен знак; да­но да го раз­бе­ре, да­но да не свър­ши всич­ко, да из­чез­не ма­ги­я­та, да се пре­кър­ши не­що в нея още пре­ди да е за­поч­на­ло, как­то в оня ден, ко­га­то с прок­ле­тия си при­я­тел Йо­хан мис­ле­ше, че е ста­на­ла же­на, но пи­съ­кът й – то­зи про­низ­ващ съз­на­ни­е­то вик от бол­ка го на­ка­ра да се дръп­не бър­зо от Сю­зън и да се свие ка­то ви­нов­но ку­че в ъгъ­ла.

  Ни­що по­доб­но не се слу­чи днес и тя бе изу­ме­на. Вяр­но, бо­ле­ше я, ся­каш не­що с мъ­ка се раз­къс­ва­ше в нея, но бол­ка­та бе по­носима и то­ва до­ри, кой знае за­що, за­поч­ва­ше да й ха­рес­ва. Без да си спом­ня стро­гия глас на ба­ща си, без да се се­ща за някогашните на­път­с­т­вия на по­кой­на­та си май­ка, Сю­зън раз­би­ра­ше, че же­на­та в нея е дош­ла. Тя за­я­вя­ва­ше влас­т­но сво­е­то пра­во на съ­щес­т­ву­ва­не, при­тис­ка­ше се ин­ту­и­тив­но и все по-нас­той­чи­во, ся­каш го бе­ше пра­ви­ла с Бо­рис де­сет­ки пъ­ти; извиваше се и сте­не­ше, нак­рая зак­ре­щя, но то­ва не из­п­ла­ши мъ­жа до нея и той не из­бяга в ъгъ­ла. Про­дъл­жи да мил­ва тялото й, ко­е­то й по­ма­га­ше да се ус­по­кои, да въз­дъх­не об­лек­че­но и без­сил­на да от­пус­не гла­ва. Ед­ва то­га­ва Бо­рис се на­диг­на и про­шеп­на:

  – То­ку-що ста­на го­ля­ма, Сю­зън!

  Зад би­ло­то на хъл­ма все още про­дъл­жа­ва­ше да гър­ми, свет­ка­ви­ци­те ри­су­ва­ха за миг чуд­но­ва­ти фи­гу­ри по ко­ро­ни­те на боровете, но не­бе­то се бе про­яс­ни­ло и се­га на хо­ри­зон­та блес­те­ше сре­бър­на огър­ли­ца от звез­ди. Впе­ри­ла очи на­вън, Сю­зън сли­са­но наб­лю­да­ва­ше про­мя­на­та.

  – Из­не­на­да­на си и още как, на­ли? Е, в пла­ни­на­та е та­ка, по­ня­ко­га страшно, но кра­си­во – ус­мих­на се той.

  Те­зи дни и но­щи про­дъл­жи­ха до де­ня, в кой­то тя тряб­ва­ше да за­ми­не. Бо­рис си ка­за, че по-ху­ба­во вре­ме за от­пус­ка­та му едва ли ще се слу­чи, заб­ра­вил бе за при­зов­ка­та по де­лото, за Ася и мал­ки­те, и по­ве­де Сю­зън из пла­ни­на­та. С ча­со­ве га­зе­ха из бис­т­ра­та ре­ка, ло­вя­ха ри­ба и я пе­ча­ха, но ви­ро­ве­те бя­ха плит­ки за къ­па­не и то­га­ва се ка­чи­ха на ед­на от по­чив­ни­те станции, къ­де­то има­ше плу­вен ба­се­йн.

  Бе­ше към края на ля­то­то. Не­кол­ци­на­та по­се­ти­те­ли не им об­ръ­ща­ха вни­ма­ние и не­о­без­по­ко­я­ва­ни, те плу­ва­ха до пре­ма­ла, сет­не пос­ти­ла­ха хав­ли­е­ни­те кър­пи на те­ра­са­та. От тук се виж­да­ше ця­ла­та пла­ни­на. В да­ле­чи­на­та бя­ха чу­ка­ри­те, за­би­ли пок­ри­ти със сняг вър­хо­ве ся­каш в са­ми­те об­ла­ци, по-на­до­лу очер­та­ни­я­та ста­ва­ха по-плав­ни. По­ле­га­ти­те из­вив­ки, ре­ка­та, го­рис­ти­те хре­бе­ти поз­во­ля­ва­ха на Сю­зън от­но­во да по­сег­не към ста­ти­ва. Бо­рис наб­лю­да­ва­ше спо­кой­ни­те и уве­ре­ни движения на мо­ли­ва в ръ­ка­та x и му се стру­ва­ше, че те­зи дни са наг­ра­да на про­ви­де­ни­е­то след дъл­гия кош­мар от разплавии за ета­жа от ко­о­пе­ра­ци­я­та, ко­ла­та, де­ца­та. Всичко то­ва вече бе­ше без зна­че­ние, за­що­то се бе по­я­ви­ла Сю­зън; и да бе съ­ну­вал, и да бе меч­тал, заг­ле­дан през про­зо­ре­ца в за­душ­ния ка­би­нет, ко­га­то най-сет­не ос­та­ва­ше сам без до­сад­ни­те въпроси и под­мя­та­ния на ко­ле­ги­те си, той ед­ва ли ще­ше да си пред­ста­ви, че тък­мо през то­зи ме­сец ще се по­я­ви Су­за­не Мейерс, за да про­го­ни с ма­ги­чес­ка си­ла стра­ха от са­мо­та­та, уко­ри­тел­ни­те пог­ле­ди на поз­на­ти и съ­се­ди, уп­ре­ци­те на роднини. Ето, то­ва бе сво­бо­да­та – да из­би­ра, да се рад­ва не­под­п­ра­ве­но на все­ки нов миг, да пъ­ту­ва.

  Да, да пъ­ту­ва, ма­кар че то­ва пъ­ту­ва­не ще­ше да от­ве­де об­рат­но Сю­зън в Бел­гия. Бо­рис пре­глът­на об­зе­ло­то го тя­гос­т­но чувство. От­ка­ра мо­ми­че­то до гра­да, къ­де­то тряб­ва­ше да се съ­бе­ре гру­па­та от лет­ния уни­вер­си­тет­с­ки се­ми­нар, за да по­е­ме към со­фийс­ка­та ае­ро­га­ра, ма­ха дъл­го с ръ­ка след ав­то­бу­са, а от­там на­сет­не за­ча­ка пис­ма­та й, ко­и­то до ня­кое вре­ме щя­ха да ид­ват през сед­ми­ца, по-къс­но оре­дя­ха и нак­рая спря­ха съв­сем.

  И се­га, ня­кол­ко ме­се­ца след за­ми­на­ва­не­то на Сю­зън, той про­дъл­жа­ва­ше да се втур­ва с мал­кия си ав­то­мо­бил в ре­ка­та-шо­се, с ле­ко­та се про­ви­ра­ше край ог­ром­ни­те ти­ро­ве, вър­те­ше во­ла­на, ся­каш гре­бе­ше в от­к­ри­то мо­ре, и, кой знае  за­що, му се стру­ва­ше, че то­ва го от­веж­да все по-на­вът­ре, към не­го­ва­та Сю­зън, ко­я­то бе мо­же би са­мо кра­сив сън, са­мо ед­на иг­ра на измъченото му въ­об­ра­же­ние или пък ре­ак­ция на един мъж на пра­га на че­ти­рий­сет­те. По­не ста­ри­те бя­ха до­вол­ни, вну­кът им но­се­ше хля­ба мек, храната прясна, по­ня­ко­га сла­га­ше на ма­са­та и бу­тил­ка ви­но. Ве­че не го ко­ря­ха за Ася, от­ва­ря­ха приказка за де­ца­та и Бо­рис ги ус­по­ко­я­ва­ше, че ре­дов­но ги виж­да, доб­ре са с уро­ци­те, не са ос­та­на­ли без па­ри, а ина­че в града нав­ред е скъ­по­тия. Ста­ри­те умо­ре­но кла­те­ха гла­ви – та­ка е, обър­ка се све­тът, по­не да сте здра­ви вие, мла­ди­те. А истината бе, Бо­рис спес­тя­ва­ше. Ли­ша­ва­ше се от мно­го не­ща и все­ки ме­сец об­ръ­ща­ше ле­во­ве­те в евро, после ги слагаше на влог, нека да ги има, нищо не се знае в проклетия живот, току-виж го завял вятърът на другия край на Европа…

  И та­зи ве­чер Бо­рис се при­би­ра­ше от гра­да, след ка­то бе вка­рал в бан­ков де­по­зит по­ло­ви­на­та от зап­ла­та­та си. “Ни­ма ще се пре­вър­на в  зас­та­ря­ващ скъ­пер­ник, кой­то до­ри пок­рив вече ня­ма над гла­ва­та си, но тре­пе­ри и за пос­лед­ния лев?” – мислеше си той и из­п­ре­вар­ва­ше един след друг ти­ро­ве­те. Из­мък­на се нав­ре­ме от ко­ло­на­та то­вар­ни ав­то­мо­би­ли и пристигна в се­ло­то, пре­ди да се  е здра­чи­ло.

  – Има не­що за теб, от по­ща­та го до­не­со­ха – по­срещ­на го ста­ра­та, още пре­ди да е вля­зъл.

  Бо­рис пое пли­ка с раз­т­ре­пе­ра­на ръ­ка. Ня­ма съм­не­ние, бе­ше от Сю­зън. Ка­чи се в ста­я­та си.  Разпечатаният на принтер шрифт иг­ра­е­ше пред очи­те му. За­що ли й бя­ха пот­ряб­ва­ли те­зи офи­ци­ал­нос­ти? Ос­та­ви пис­мо­то на ма­са­та и из­ле­зе на балкона. Ед­ва се­га чу шу­ма на ре­ка­та, съб­ра­ла ме­ло­ди­и­те на пла­ни­на­та – сти­хи­и­те на бу­ри­те, неж­ност­та на ме­ки­те есен­ни дни; край бен­зи­но­стан­ци­я­та из­ти­ча­ше дру­га­та ре­ка от ав­то­мо­би­ли; те пъ­ту­ва­ха забър­за­ни, ся­каш съз­на­ва­ха, че то­зи път, ма­кар и да­леч от ма­гис­т­ра­ли­те, бе не по-мал­ко ва­жен от всич­ки дру­ги важ­ни пъ­ти­ща, кои­то от­веж­дат до сър­це­то на континента; и Сю­зън бе проз­ря­ла то­ва, ко­га­то ги ри­су­ва­ше в гра­фи­ки­те и ак­ва­ре­ли­те си. Зна­чи, тя не бе заб­ра­ви­ла не­ща­та, ко­и­то във Флан­д­рия ед­ва ли мо­же­ше да усе­ти; не бе заб­ра­ви­ла, че и Бо­рис бе час­ти­ца от нес­кон­ча­е­мо­то дви­же­ние, от вечността…

  Той се вър­на и от­во­ри пли­ка. Гле­да­ше смая­но и не вяр­ва­ше на очи­те си. Пис­мо­то беше писано на компютър, в дол­ния край под­пи­сът из­да­ва­ше нер­вен мъж­ки по­черк.

  “По­чи­та­е­ми гос­по­ди­не – гла­се­ше крат­ки­ят текст, – вие на­вяр­но не зна­е­те, че де­те­то ми от­но­во е в бол­ни­ца. Ко­га­то Су­за­не чис­то­сър­деч­но си приз­на за връз­ка­та с вас, не се сдър­жах и ре­а­ги­рах твър­де ос­т­ро, без до­ри да ви поз­на­вам. Съжалявам, че я наг­ру­бих. Не вяр­вах, че пре­жи­вя­но­то от пъ­ту­ва­не­то до България тя е при­е­ла толкова се­ри­оз­но. А ето, че прок­ле­та­та деп­ре­сия, от ко­я­то тол­ко­ва се бо­ях­ме, от­но­во се по­я­ви. И тъй ка­то Сю­зън неп­ре­къс­на­то пов­та­ря име­то ви, един­с­т­ве­но­то, ко­е­то мо­га да нап­ра­вя, е да ви из­п­ра­тя чрез по­сол­с­т­во­то в Со­фия би­лет до Брюк­сел и да ви по­мо­ля да по­се­ти­те до­ма ни в Льо­вен и кли­ни­ка­та, къ­де­то тя е нас­та­не­на. Се­мейс­т­во­то ни ще по­е­ме раз­нос­ки­те по пре­би­ва­ва­не­то ви. От раз­ка­за на Су­за­не на­у­чих, че до неотдавна сте бил се­ме­ен и има­те две дъ­ще­ри. Вяр­вам, то­ва ще ви по­мог­не да раз­бе­ре­те един ба­ща…”

  –  Ще го убия! –  стис­на юм­ру­ци Бо­рис, пос­ле ре­ши, че е  без­смис­ле­но да си къ­са нер­ви­те.

  Все пак ут­ре ще из­тег­ли спес­тя­ва­ни­я­та си, до­се­га не е бил длъ­жен ни­ко­му, ня­ма и да бъ­де. Кол­ко­то до Сю­зън, тя стру­ва повече и от един са­мо­ле­тен би­лет, и от ня­кол­ко дни в бел­гийс­ки хо­тел. А за­що и да не я раз­ве­се­ли? Ще се пре­об­ле­че, как­то ня­ко­га на­дя­ва­ше ста­ри­те дре­хи на дя­до Ко­ле­да за дъ­ще­рите си, ще вле­зе в кли­ни­ка­та, пос­ле из­вед­нъж, след по­да­ръ­ка от Бъл­га­рия – и за то­ва тряб­ва да по­мис­ли, ще смък­не шап­ка­та и бра­да­та, и ще се из­п­ра­ви пред нея. За­що пък не? Ни­ма в този свят ве­че не ста­ват чу­де­са? Ни­ма Сю­зън не е ед­но го­ля­мо де­те, ко­е­то мо­же да бъ­де из­ле­ку­ва­но не с ле­кар­с­т­ва, а с не­що дру­го, трай­но и го­ля­мо, ко­е­то и два­ма­та с го­ди­ни са тър­си­ли, за да стиг­нат най-пос­ле до не­го? А сетне… каквото е рекъл Бог.

  С пис­мо­то в ръ­ка той из­ле­зе на бал­ко­на. До­лу в нис­ко­то ре­ка­та ся­каш из­под кра­ка­та му ни­же­ше веч­на­та си ме­ло­дия, отсреща към бен­зи­нос­тан­ци­я­та ти­ро­ве­те все тъй про­дъл­жа­ва­ха да се из­низ­ват към зъберите на планината и на­пом­ня­ха на во­да, ко­я­то те­че и от­ми­на­ва, и от­но­во се връ­ща, а сет­не на­но­во про­дъл­жа­ва, как­то всич­ки без­край­ни не­ща в на­шия ма­лък свят.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук.

• Неделният следобед на един даскал

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Понеже светът е голям и бая народ станахме вече, та всякакви мераци щъкат по хората. Като изключим базовите щения – да онодиш жената на комшията; да се напукаш с мръвки, като ги поливаш обилно с вино; да се отървеш от тоя проклет запек, зарад който коленете ти пукат от клечане в нужника – всеки си има свое тайно желание. Наш Койчо, например, твърди, че най му е хубаво като се събуди в неделя и излезе по гащи на двора, да подуши миризмата на мекици и топло мляко, която се носи из селото. Тогава, казва той, разбираш, че тия хора има за какво да живеят. Друг пък си мечтае да види горския вирнал петалите, а до него да лежи проклетата му сачмалийка, която той пълни с бертолетова сол и дупчи гащите на бракониерите. Аз, като малък, много исках да стана голям, а като станах голям, се пишманих и взех да си мечтая да се върна в детството. Всеки си е башка луд, нали така.

  Така или инак, всички сме петимни да завършим работната седмица, да разхлабим каиша на панталоните и издълбоко да въздъхнем – ех, неделя е. Одеве, като се излежавах в кревата, зажумял от слънцето, което се провираше през пердето, си помислих за тая дума – Неделя. Хубава дума, няма в нея ни „ъ” ни „о”, а само веселите гласни „е” и „я”. Лекокрила дума! Не е като, да речем, Четвъртък – ден, който само като го изговориш и ти настръхва перчемът.

  Различните народи различно подхождат към този ден и особено към името му. Ей на – англичаните и германците са го кръстили „Ден на слънцето”, а пък италианци, испанци и французи – „Ден на Бога”. Гърците, с тяхната дума Кириаки – и те на Бога са посветили тоя ден. Не зная до колко етимологията на думата (или пък беше ентомология?) говори за характера на отделните народи, ама май има нещо в нея, дето показва кой какъв е. Да вземем руснаците – за тях тоя ден е „Воскресение” – те са народ богобоязнен, а освен това се отнасят към смъртта с особена почит, та все чакат да възкръснат. Тъй, в чакане, минава животът им, но те не се жалват – зер очакването е един вид морков, който се петлее пред носа ти и те кара да вървиш напред. Обаче и те не са хептен прости – за тях цялата седмица е неделя!

  И какво става, като се завъртим из нашите краища? Туй българи, македонци, сърби – все Неделя му викаме. Хм. Разправят, че сме били диви балканци, ядем доматите с коловете и царевицата с кочаните. Бе, разправят те, ама май не е баш така. Неделя ще рече – не правя нищо. Точно и ясно сме определили каква е службата на деня и никакви съмнения и грешки не се допускат. Еднозначно! Англичаните с техния Съндей – бе аланкоолу, ами ако е мрачно и няма слънце, а? Ще идеш на работа ли? Веднага се вижда кой е див и прост, нали? А у нас – и да грее, и да вали – все си е Неделя, все си лежим на една кълка или тропаме с пуловете на таблата. Заковали сме го тоя ден като гвоздей на стената и на тоя гвоздей чак на Господ му е драго да си окачи шапката.

  Върти се тук, из кутренското общество, една идея, която, струва ми се, ще хване дикиш и с радост ще се приеме от целия народ. А ето каква е тя – Понеделник, който сега значи „денят след неделя” да се изписва По-неделник. Демек, още по неделен ден. То без друго в него ден кой ли работи – ближем рани, пием аспирин и си хвалим ракиите, та логиката, струва ми се, е ясна. Иде ми наум да парафразирам думите на другаря Тодор Живков – „Днес неделя, а утре – по-неделя!“. Умен човек беше, да не са му уроки.

  Мислете, хора, мислете и дайте да направим там нещо – петиция ли ще е, друго ли, ама да го осмислим тоя понеделник и да му въздадем заслуженото.

  Даскал Санди Попсандев

  .

• Едно въже стига

  Разказ от Красимир Бачков

  

  В неделя циганите докараха на дядо Матейко пет кубика дърва, а през нощта в четвъртък си ги взеха обратно от двора му. Натовариха ги на същия камион, с който му ги бяха докарали. Той гледа през прозореца как ги вдигат, без да може да стори нищо. Старецът нямаше телефон, защото бе съвсем сам и нямаше с кого да говори. Рано сутринта в петък той отиде в кметството и чинно зачака да се появи кметът. Малко преди обяд, с провлачени стъпки кметът изкачи стълбите, следван от горския надзирател Лозан. Щом ги видя, старецът стана от стола в коридора и рече:

  – Хубаво е, че сте и двамата с горския заедно! Откраднаха ми дървата, кмете! На Юксел хайманите ги взеха! Те ми ги докараха, те ги прибраха после! Взеха ми париците за нищо! Изгориха ми душицата! Цяла година заделям лев по лев от пенсията и накрая ….! – той разпери ръце безпомощно.

  Кметът се спря, извади вече мокра от пот кърпичка от джоба си и изтри врата и лицето си. Спогледаха се с Лозан, но горският отклони погледа си встрани. На никого не му се занимаваше с проблема на стареца. Кметът отключи вратата и тримата влязоха в кабинета. Дядо Матейко седна на дивана, Лозан се подпря на библиотеката, а кметът тежко се отпусна на въртящия се стол зад бюрото.

  – И к’во да те правя сега? – сключи гъстите си вежди кметът. – Знаеш, че с циганите на глава не се излиза! Ни закон спазват, ни полиция уважават! Вземи тоя лист и опиши всичко в една жалба! Не, че ще има полза, ама от мен толкоз зависи! Ще предам жалбата ти като минат полицаите следобед, но не се надявай на нищо! По-добре намери пари и си купи други дърва!

  – Откъде пари, кмете?! – скочи старецът. – Знаеш, че съм сам! Нямам близки, нямам роднини, нямам си никого на тоя свят! А без дърва няма да изкарам зимата! А ти, Лозане, що мълчиш? Направи нещо, де! Циганите крадат дървета от гората, после ги продават на нас! Вие само гледате и пръста си не мърдате за нищо! За чий грездей получавате заплати, като не си вършите работата?

  – Ти трай там! – изръмжа горският. – Много да не лаеш, че…! Хем си отървал кожата, хем много знаеш! Циганите и за по-малко бастисват…!

  – Ти с цигани ли ще ме плашиш, бе келеме! – светнаха очите на дядо Матейко. – Аз за тази държава съм се бил на фронта, копал съм, строил съм и живота съм си дал, сега вие да дерибействате! Продадохте майка си и баща си, негодници такива!

  Той хвърли на земята химикалката и листа, заплю горския, обърна се и излезе от кабинета. Горският се побара по мустака и запита:

  – Нещо за пиене намира ли ти се?

  – Уиски и мастика – отвърна кметът.

  – Налей чаша уиски, че от тоя дъртак ми загорча в устата!

  Кметът стана, отключи голямата, желязна каса и от най-долния рафт извади почти пълна бутилка уиски. Наля в две чаши и подаде едната на горския. Чукнаха се и отпиха.

  В това време дядо Матейко бързаше към дома си. Той подмина стрина Гина, без да отвърне на поздрава й, влезе в двора и се отправи към сайванта, дето по-рано връзваше магарето. Измъкна дълго, конопено въже и започна да се оглежда, къде да го закачи. Опита здравината на циментовите диреци, подпрели асмата на двора, но му се видяха слаби. Пристъпи към дюлята до оградата и единия, извит клон му хареса. Завърза въжето на него и като оформи клуп, колкото да си провре човек главата, изтупа доволно длани. Седна на ръба на циментовото корито на чешмата в двора да си почине. После се прибра в къщи.

  В късния следобед пред външната му порта спря „Нива“-та на полицията и свирна с клаксона. Дядо Матейко се показа на вратата.

  – К’во станало, бе старец? – без да слиза, запита единият от полицаите, през отвореното стъкло на джипа.

  – За вас нищо, за мен всичко! – отвърна дядо Матейко.

  – Дървата ли ти откраднаха?

  – Живота ми откраднаха! – въздъхна старецът. – Ама, откъде ще разберете вие?

  Вратата на джипката се отвори и с усилие оттам се изсули полицаят. Запаса си гащите, погали се по огромното шкембе и поклати глава:

  – Разбираме много добре ние, ама и ти трябва да ни разбереш! Всеки ден обикаляме пет села и отвсякъде се жалват за нещо от циганите! Миналата седмица баба Тодора от Кутленци я намерили обезглавена! Всички знаят кой го е сторил, но иди докажи…! Държат се те, не са като нас!

  – И ти спиш спокойно, а, господин полицай? И се храниш добре, както виждам? Ами, това можеше да бъде майка ти, бе! Каква власт сте, като с едни цигани не можете да се справите?

  Полицаят изду бузи, изпусна въздуха от тях и смотолеви:

  – Такова е дережето! Без доказателство нищо не можем да направим! Като минем утре през Мортанци, ще помоля арендатора Добри да ти подари малко дърва! Той е натрупал цяла планина в двора си. Нали все на камина си пече гъза зимъска…!

  – Аз подаяния не ща! – глухо каза старецът.

  – Стига, де! Сигурен съм, че човекът ще ти даде малко дръвца!

  – Искам си моите дърва! Тези, за които съм платил!

  – И аз искам да съм шериф в Америка, ама няма! Май и ти не знаеш какво искаш, а?

  Дядо Матейко тръгна към дюлята в двора. Щом стигна до нея, хвана клупа с въжето и леко го залюля:

  – На мен и едно въже ми стига, господин полицай! Днес съм тук, утре ме няма! Вие му мислете, как ще живеете после!

  Полицаят отвори уста, после я затвори и му обърна гръб. Качи се обратно в джипката и преди да тръгнат заплаши:

  – Мисли му, ако сториш някоя беля! И на себе си да посегнеш, пак е престъпление! Ще отговаряш, да знаеш!

  Както стоеше в средата на двора, старецът се разсмя. Джипката отдавна бе заминала, а той се тресеше от смях.

  – И пред кого ще отговарям, бе аланкоолу? Пред Бога ли? Вие му мислете, как ще отговаряте пред тия, дето са по-млади от вас, и тия, дето ще се родят занапред! Техният съд ще е най-страшен!

  В неделя пред къщата на дядо Матейко спря камион, пълен с дърва. Двама непознати мъже ги разтовариха и дори подредиха под сайванта на сушина. Старецът ги гледаше някак безразлично и вместо благодарност само кимна, щом си тръгнаха. Дървата бяха дълги, метровки и сигурно бяха дар от арендатора. След малко пред портата спряха двама от хулиганите на Юксел и единият рече:

  – Много бързо се оправи с дърва, дядка! Голям тарикат си! Искаш ли да ги режем? Малко ше платиш, само сто лева!

  Дядо Матейко се усмихна отнесено и отвори портата. Двете циганчета се спогледаха, но влязоха в двора. Той им посочи пейката пред къщата и нареди да седнат. Те се подчиниха, като въртяха дяволито очи и се чудеха на акъла му. Старецът заръча да почакат и влезе в къщата. След десетина минути той излезе, облечен в бяла риза и син панталон. Види се, това бяха най-хубавите му дрехи. В едната си ръка държеше дървено, трикрако столче. Със същата загадъчна усмивка, той посочи с ръка към дюлята:

  – Елате да видите как си отива един мъж! После правете, каквото щете с дървата! Режете, влачете… паразити такива!

  Момчетата любопитно го последваха. Когато старецът намести столчето под въжето, качи се и нахлузи клупа на мършавия си врат, едното от циганетата дръпна другото за ръката:

  – Хайде, да се махаме! После нас ше изкарат виновни!

  Другото циганче обаче не мръдна. То със знак показа, че иска да види какво ще се случи после. Дядо Матейко ги изгледа, а те отвърнаха очи от пронизващия му поглед. Както си висеше изправен, изведнъж старецът ритна столчето и увисна на клона. Тялото му конвулсивно потръпна, а момчетата хукнаха с все сили към портата.

  Цялата есен и зима никой не пипна дървата в двора на стареца. Вече през пролетта, по време на една кратка буря, светкавица тресна точно стария сайвант и дървата под него се запалиха. Всички от селото, заедно с циганите, дойдоха на пътя и наблюдаваха горящата клада. Старият циганин Юксел прошепна на ухото на един от синовете си:

  – И Господ не стана каил за тия дърва! Ше вземем шише вино от кръчмата после и ше минем да прелеем гроба на дядо Матейко! Ше се молим да ни прости, ама не знам…!

  – Какво? – облещи очи синът му.

  – Не знам вече дали сме хора…!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: Разказът е по действителен случай.

  .

• Ноктюрно

  НИКОЛАЙ КОЛЕВ – БОСИЯ

  СТАРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

  

  .

  НОКТЮРНО

  Странна беше тази
  трапеза.
  Край нея стояха Иисус
  и Мохамед.
  И немощно
  един към друг
  длани протягаха.
  Сълзите им
  капеха бавно.
  Един глас
  мълчаливо крещеше.
  Стадо овце
  се прибираха в мрака.
  У кмета
  таз вечер имаше пир
  и дърводелци работеха
  в двора.
  Внимателно гледаха
  един странен чертеж,
  на който пишеше:
  „Универсален кръст
  за многократно
  използване.
  Кръст с две лица“.
  На разсъмване
  в мъглата
  ги разпнаха.

  7.11.1990 г.
  София

   

   

  МИНИАТЮРА

  Какво представлява кларинетът?
  Едно кухо дърво
  от несъзнателен червей
  проядено,
  издаващо плачещи звуци
  при целуване.

   

   

  СЪДЪРЖАНИЕ

  В бялата книга
  на моя живот
  имаше
  само титулна страница.
  Постепенно
  книгата
  се изпълни със знаци.
  При всяка среща,
  дори и задочна,
  растеше
  и ставаше шарена.
  Веднъж,
  от скука
  я прелистих.
  Оказа се
  пълна
  с екслибриси.

  7.02.1990 г.
  София

   

   

  ИСТОРИЯ

  (Диалог между поет и комунист)

  – Какво ще стане
  ако
  по белите листи
  се появят писатели-
  екстремисти?
  И заразената кръв
  вкара
  в нашите главици
  бацила на онзи гад
  Солженицин?
  Добре би било
  да не става нищо,
  да не би злото
  да се отприщи.

  – Е, добре, хора,
  било, що било.
  Но кой сътвори
  толкова зло?…
  И налагаш със кожи
  синия гръб,
  и си казваш: Телето
  се бори със дъб!

  – Я па тоя,
  дъската му хлопа.
  Да не си мисли,
  че живее в Европа?!
  Ето, тез реплики
  са жив екстремизъм.
  Ние сме
  за демократически
  социализъм.
  А на тоз,
  който най-много
  кърви пролей,
  ще му издигнем
  бял мавзолей.

  – А на мен
  по-лошо
  от камък в жлъчката
  ми тежи,
  братко мой,
  петолъчката.
  Това е тя,
  нашата история –
  ин мемориъм, ин мемориъм…

  21.12.1989 г.
  София

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Николай Ганчев Колев, известен като Николай Колев – Босия, е български дисидент, поет и журналист; създател на първия независим синдикат в България, председател на Независимото дружество за защита правата на човека – от юни 1990 г. до юли 1992 г. Роден е през 1951 г. в Стара Загора. Завършил е Руската езикова гимназия в родния си град, следвал е Руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е почти всичко – от хамалин до поет. Лежал е няколко пъти в Старозагорския и Софийския затвори за политическа дейност преди 10 ноември 1989 г. Автор на четири книги, на вицове и епиграми за Тодор Живков, на множество публикации. 

  .

• Гурбетчии

  Разказ от Ибрахим Бялев

  

  Дългоочакваният Скайп пак позвъни, както винаги, изтрих сълзите, прогоних мъките, самотата я запратих на майната й и тогава отворих това вълшебно прозорче, което, ако не беше, сигурно и мен нямаше да ме има.

  В един глас изрекохме: „Здравей“, след това не знам защо, но се засмяхме. Беше красиво, дори много красиво, двама влюбени се докосваха с помощта на Интернет… Въпреки че в този момент не държах ръцете й, чувствах нейната топлина, дори и сърцето й, как лудо бие за мен. При нея вече беше настъпила нощта и, защото искаше да спести някое евро в повече, се лишаваше дори и от светлината. Не ми го казваше, но и двамата знаехме, че е така. А аз винаги исках да я виждам осветена, озарена, каквато беше като ангел от Бога – с доброта дарена. Понякога исках да й дам малко от моята светлина, но нямаше как. При мен тя също беше в недостиг, затова се съгласихме само светлината на монитора да осветява нашите робски лица.

  – Как ти мина денят? – С разтреперен глас докосна моето сиромашко сърце.

  – Добре мина, а твоят? – Знаех много добре, че не е минал добре, и лицето й като мръсен предател го издаваше Лицето й, което като стогодишна бъчва за вино бе попило всичката мъка, която я има за влюбените по тази земя…

  С голяма злоба псувах съдбата, но през повечето време й се сърдех и не й говорех, просто знаех, че тя е писана от по-велики хора или божества от мен. Пък и едва ли и тя беше доволна от мен – един такъв оръфан, беден… С други думи, вече бях заприличал на недопушен захвърлен фас на земята. В бащината ми Родина мнозина биха се навели ниско до земята и биха ми сторили честта, като още един път биха ми запалили душата с пламък и биха ме засмукали надълбоко в дробовете си. А тук хората дори не ме забелязваха и, ако ме забележеха, те без да ми дадат пламък, биха ме захвърлили в първия срещнат боклук.

  – Знаеш ли, днес много мислих за теб, дори и снощи в сънищата ми беше дошъл на гости, един такъв наперен и горд; дори и да нямаш своя Родина, като нашите национални герои винаги говориш все за велики неща! А аз, една такава малка, като светулка разнасям светлина от врата на врата, за да има много, много светлина в нашата тъмна Родина…

  След това настъпи едно страшно мълчание, размазано с горчиви сълзи, напомнящо на страшна смърт.

  – Ало, ало чуваш ли ме? По дяволите този Интернет, пак нещо прекъсна… Ало, ало…

  – Да, да, чувам те, а ти мен?

  – Да, да, чувам те много добре.

  – Как е времето при теб? – Умишлено избягвах темата за любов, защото заговорех ли за нея, сърцето й се изпълваше с тъга и някакъв неописуем мор я давеше за гушата, и тя не можеше да каже нито дума.

  – Защо ме питаш пак за времето, сякаш имаш тук сто декара засято лозе и няма кой да се грижи за него?

  – Не, но нали знаеш, че темата за Любовта и за Родината за нас е доста болезнена. Когато и да сме говорили за тях, ти или мълчиш, или плачеш…

  .

• Деца

  Разказ от Златимир Коларов*

  

  Пътят за гробището минаваше покрай училището. Подминаваше крайните селски къщи, виеше се като разпиляна лента към върха на хълма и свършваше пред разкривената желязна порта, облепена с некролози.

  Хванати за ръце, русокосата и чернокосата Мария гледаха от двора на училището черните смълчани шествия, предвождани от попа, които се изнизваха покрай изсветлялата училищна ограда и нагоре по баира, и потръпваха от страх. Прибираха се в клас и се заричаха никога, ама никога повече да не гледат каруцата с ковчега, теглена от двата дръгливи коня на гробаря, разплаканите близки и виещите оплаквачки, но щом чуеха тежкия звън на черковната камбана да отеква над селото, да се разлива към баира и да заглъхва в околната гора, потръпваха и, без да се споглеждат и да разменят дума, се разбираха, че няма да пропуснат и това погребение.

  Някои от съучениците им мислеха, че са братовчедки, други, че са приятелки. Те самите не знаеха какво са повече – братовчедки или приятелки? Факт е, че бяха кръстени на една и съща баба – майка на майката на русата и майка на бащата на чернокосата Мария. Още по-достоверен факт е, че бяха неразделни. В този смисъл спокойно може да се каже, че биха могли да бъдат и сестри. Нещо повече – понякога се чувстваха като един човек, толкова бяха близки. Само дето човекът имаше две лица – едното светло, другото мургаво (съответно на русокосата и на чернокосата Мария). Това незначително различие изобщо не им пречеше да се чувстват близки. Напротив, и тъй като си споделяха всяка мисъл, а всяка усещаше нещата по своя си начин, помагаше им да видят света и от другата му страна и да почувстват, че той е много по-сложен и объркан, отколкото им изглеждаше миналия ден…

  Една вечер през лятото двете лежаха по гръб на земята в двора зад къщата на дядо им и гледаха звездите.

  – Дядо каза, че животът е мръсна работа. Ти как мислиш? – попита чернокосата Мария.

  – Не знам. Щом дядо казва… – сви рамене русокосата Мария.

  Нямаше представа какво точно нещо е животът. Много вярваше на дядо си и беше готова да възприеме мнението му, въпреки че й се струваше, че животът би трябвало да е ако не нещо красиво, то нещо поне мъничко приятно, щом хората се страхуваха да го изгубят. Ако не беше така, защо трябваше да се цапат с тази мръсна работа? И защо дядо плачеше за баба, след като тя се отърва миналата зима от мръсната работа?

  – Един ден баба каза, че всички сме деца на Бога – продължи разговора тя след малко.

  – Помня. Дядо й се скара и каза, че всички сме деца на Дявола – допълни чернокосата Мария.

  – Аз съм си дете на мама и на тате… – приключи разговора русокосата Мария и се изправи. Постоя права, постоя, не й се прибираше вкъщи, отново легна на земята и се загледа в звездите.

  Около тях тревите се поклащаха едва-едва от вятъра, подухващ откъм гората, щурците жужаха като разтревожени пчели, миришеше на цветя и лавандула.

  Една падаща звезда пресече безшумно небосклона и изгасна към хълма с гробището в края на селото.

  – Пожелай си нещо! – извика русокосата Мария.

  – Пожелах си – отговори след малко чернокосата Мария.

  – Какво? – попита русокосата Мария.

  – Ако ти кажа, няма да се сбъдне – сви устни чернокосата Мария.

  – Нали нямаме тайни – намуси се русокосата Мария. Тя бе по-чувствителната и по-обидчивата от двете.

  – Да, но тази е много важна – поклати глава чернокосата Мария.

  И двете замълчаха – едната обидена, другата – решена да мълчи до гроб, на всяка цена и за нищо на света на никого и думичка да не спомене, за да не попречи на желанието й да се сбъдне.

  Вятърът позатихна и песента на щурците се усили.

  – Падаща звезда означава, че някой човек е умрял току-що – въздъхна русокосата Мария, забравила обидата.

  – Кой ти го каза?

  – Баба, като беше жива. Каза, че всеки човек си има звезда на небето. Докато е жив, звездата свети. Като умре, звездата пада и на мястото й остава черна дупка. След време на нейното място изгрява нова звезда, на някое току-що родено бебе. Затова, каза баба, звездите на небето постоянно се менят – едни изгряват, други падат и изгасват, и така, откакто свят светува, каза тя…

  – Кои ли са нашите звезди? – след малко промърмори чернокосата Мария и обходи с поглед небосклона.

  – Моята си я знам – усмихна се в мрака русокосата Мария и замълча.

  – Коя е? – надигна се на лакът чернокосата Мария и погледна в очите русата си братовчедка.

  – Кажи ми какво си пожела и ще ти кажа! – устоя на погледа й русокосата Мария.

  – Няма – смръщи се чернокосата Мария.

  – Тогава и аз няма да ти кажа, коя е моята звезда! – заинати се и русокосата Мария.

  И двете замълчаха. След малко русокосата Мария се размърда. Поначало беше по-нетърпеливата от двете и по-бързо й минаваше и обидата, и болката, и ината, и… и изобщо всичко, което я караше да се чувства недобре.

  – Искаш ли да ти кажа, коя е моята звезда? – попита тя.

  – Искам – отговори чернокосата Мария. Познаваше характера на русата си братовчедка и чакаше сама да й каже името на звездата си, без да я пита. Знаеше, че нямаше да издържи повече от няколко минути и сама щеше да поднови разговора за звездата.

  – Няма да казваш на никого!

  – Няма!

  – Обещаваш ли?

  – Обещавам!

  – Моята звезда е… – направи театрална пауза русокосата Мария и пошепна в ухото на чернокосата си братовчедка. – Зорницата.

  – А пък моята е Вечерницата – също така тихо каза чернокосата Мария в ухото на русокосата си братовчедка и двете прихнаха едновременно.

  – Зорницата и Вечерницата са една звезда – през смях промърмориха те и им стана още по-смешно…

  – Как да си я поделим? – през сълзи попита русокосата Мария.

  – Що да си я делим, тя си е нашата звезда – през сълзи отговори и чернокосата Мария. Пое си дъх и каза: – Венера е нашата звезда, завинаги. Само ти и аз ще знаем, коя е нашата звезда. И никой друг на този свят, ама никой друг няма да знае коя е тя!

  Успокоиха се и отново се разсмяха – ей така, без причина. Дълго се смяха. След това се умълчаха.

  Ветрецът полъхна откъм гората, развя тревите около тях и разроши косите им. Песента на щурците се усили. После позаглъхна и стана тихо.

  – Дядо каза, че един ден всички ще умрем – тихо, като че ли се страхуваше от гласа си, каза чернокосата Мария. – И мама, и тате, и… – не посмя да продължи. Вместо това попита – Ти как мислиш? – надигна се на лакът и погледна русата си братовчедка.

  В мрака сините й очи бяха потъмнели и изглеждаха още по-големи.

  – Ами… Щом дядо казва… Сигурно е вярно – промърмори русокосата Мария и й стана хладно.

  – Откакто баба умря, дядо все говори за смъртта. Каза, че не му се живее, че животът е най-голямата глупост, която може да се случи на човека, че всичко е било напразно, за какво се е трепал като всички ще отидем в гроба… – потръпна от хладината и чернокосата Мария и замълча.

  – Каза, че не му се живее, но нямало начин – трябвало да се живее. Знаел какво трябвало да направи, но не трябвало да го прави, заради другите. Не знам какво искаше да каже… – допълни русокосата Мария.

  – И аз не знам… – сви рамене чернокосата Мария. Замълча и след кратко колебание, попита: – Знаеш ли какво си пожелах преди малко?

  – Не знам – надигна се на лакът русокосата Мария.

  Тя бе по-любопитната и нетърпеливата от двете и сега сърцето й щеше да се пръсне от нетърпение да разбере какво си беше пожелала преди малко чернокосата й братовчедка. Чернокосата Мария я познаваше добре и нарочно замълча, за да я подразни.

  – Кажи, де! – побутна я с лакът русокосата Мария.

  – Няма да казваш на никого!

  – Няма!

  – Обещаваш ли?

  – Обещавам!

  – Пожелах си никога да не умирам, и аз, и мама, и тате, и ти, и изобщо всички… – тихо каза чернокосата Мария.

  – Щом дядо казва – пошепна русокосата Мария, – значи, че всички ще умрем…

  – Знам, но си го пожелах – подсмръкна чернокосата Мария. – И какво ще стане като умрем? – попита тя след малко и двете потръпнаха от хладината, която повя внезапно от към гората.

  – Децата ще играят в двора на училището, а ние ще ги гледаме от гробището на върха на хълма и няма да можем да помръднем… – подсмъркна и русокосата Мария.

  Така каза русокосата Мария, защото и двете не знаеха какво точно нещо са животът и смъртта, но си представяха, по-точно усещаха живота като любимата им игра на народна топка в двора на училището, а смъртта като раздрънканата каруца, слабите коне на гробаря и шествието оплаквачки и опечалени близки, упътили се, начело с попа, към върха на хълма в края на селото при гората. И на двете им стана не толкова страшно, колкото мъчно за тях самите, като си представиха как децата от класа ще играят народна топка в двора на училището, а те ще гледат отдалече, от гробището на върха, и никога, ама никога повече няма да могат да играят с тях. При тази тъжна гледка и двете едновременно се разреваха.

  – И те ще играят… – бършеше сълзите и носа си русокосата Мария.

  – И нас няма да ни има… – и чернокосата Мария бършеше сълзите и носа си.

  – Мама и тате ще плачат за нас… – през сълзи промърмори русокосата Мария и още по-силно се разплака.

  – И дядо… – допълни чернокосата Мария и се разплака с глас.

  Прегърнаха се и продължиха да плачат.

  Вятърът утихна, песента на щурците стихна, остана само дъхът на цветя и лавандула.

  Поплакаха си доста. После избърсаха очите и носовете си, въздъхнаха няколко пъти и щурците отново зажужаха като пчели, вятърът повя откъм гората, дъхът на лавандула се усили.

  – Да се прибираме, че стана късно – промърмори чернокосата Мария, изправи се и се прозя.

  – Да се прибираме, че дядо ще се сърди – и русокосата Мария се изправи, и също се прозя.

  Дядо им ги посрещна на вратата.

  – Къде се губите, бе, калпазанки! – скара им се той. – Сядайте да вечеряте! – посочи им той масата.

  – Не сме гладни – отговориха в един глас те и влязоха в тяхната си стая, съблякоха се и се мушнаха в леглото.

  – Утре ще ви водя на пикник в гората… – долетя откъм антрето дрезгавият глас на дядо им.

  – Добре, дядо – прошепнаха и двете.

  Прегърнаха се и в същия миг заспаха. Сънуваха, че играят народна топка в двора на училището, русокосата Мария от единия отбор, а чернокосата – от другия и, въпреки че хвърляха топката с всичка сила, от удара не ги болеше. И, въпреки че не беше нито изгрев, нито залез, високо над тях сияеше тяхната си звезда, която само те знаеха как се казва, и никой друг, ама абсолютно никой друг на този свят не знаеше как се казва тя. Децата около тях се боричкаха, гонеха и смееха и беше весело, ама много весело…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Интервю с автора – вж. тук.

  .

• Душа

  

  .

  Тя заспива и слуша от върха на живота
  нещо тайно за мене, нещо свое отвъд.
  И светът се подрежда и мъдро, и кротко:
  ето ти корени,
  ето ти кости,
  ето ти плът.

  Тя обича през пръсти, тя понякога плаче,
  пълноводни реки покрай нея текат.
  Носи в шепа надежда, както носи се вятър –
  ето ти зрение,
  ето ти памет,
  ето ти път.

  Най-самотният ангел стана твоят хранител.
  Светла моя душа, как ли стигна дотук?
  Бедна моя невесто, побеляла от чакане,
  ето ти залези,
  ето ти бури,
  ето ти дух.

  Утолена е всяка невидима жажда,
  всяка болка укротена е с ласка и вик.
  Бисер нежно отвътре свойта мида изяжда –
  ето ти удари,
  ето ти спомен,
  ето ти лик.

  Но човек за човека е храм и ограда,
  буря в чашата с мляко, огнище във сняг.
  Само себе си чака, който чака на прага.
  Ето ти истина,
  ето ти вино,
  ето ти хляб.

  И докрай пренаселен е самотният остров
  с приказливите зидове. Шумен подслон.
  Някой предано вика към тебе от моста:
  ето ти камъни,
  ето ти къща,
  ето ти дом.

  И така ти е чисто, и така ти е просто…
  Всяко ново начало пониква от пръст.
  Ти понечи да тръгнеш и каза ти Господ:
  ето ти раждане,
  ето ти чаша,
  ето ти кръст.

  
  Пламен Сивов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Видео с песента „Душа“. Текст и музика: Пламен Сивов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Пламен Сивов е роден през 1970 г. в Сливен. Завършил е езикова гимназия в родния си град, а след това право в Софийския университет. Специализирал е в САЩ. Публицист, преводач, редактор на списание „Мирна“ (1996-2008), главен редактор на списание „Свет“ (2009-2011), редактор и автор в портала Православие.БГ, директор на Фондация „Покров Богородичен“ от създаването й през 1994 г. Автор на десетки песни, един от основателите на Акустичния проект за нови градски песни „Точка БГ“. Носител на награди за поезия и музика. Негови стихове са публикувани в български и чуждестранни поетични антологии. Има издадени два самостоятелни музикални албума. Първата му самостоятелна стихосбирка „Държавата на другия живот“ излиза през 2016 г. Сайт на Пламен Сивов – тук.

  .

• Тъмната пазва на нощта

  

  Ся, ако обиколите добричките заведения, навсякъде ще ви кажат: „Той, докторът, е ербап момче, пие и не повръща“. Други ще отвърнат: „Този селянин ли, бе?“. „Хубаво момче, ама турче“ – ще изрекат трети. Идва ден и глупаците винаги се изпускат.

  Ако срещнете ходжата, ще се оплаче, че в джамия не съм и припарвал. Е, аз си жуля ичкията и пред него, докато той пие кафе.

  – Ходжа ефенди, гледай нататък – изричам сегиз-тогиз.

  И, когато той отправи взор към градините небесни, удрям глътка от целебната течност. За да ми е чиста съвестта, че и неговата. Винаги съм коректен докрай.

  – Един тоник – поръчвам на сервитьорките преди това. Но те знаят – видят ли ме с него, вътре да налеят джинче не пропускат.

  – Да взема и аз ли да си поръчам тоник? – мечтае си понякога нашият. – Така ти светят очите след него.

  – Сакън, ходжа ефенди.

  Естествено, като седна с попа, такива скрупули нямам, и затова го уважавам много и него, а и той жули повече от мен. Само да не се налагаше и да го нося.

  – Дядо попе, аз ги правя тези бебета, ти ги кръщаваш – изричам му понякога.

  – А… аз мога и майките да кръщавам, моето момче.

  – Ся, дядо попе…

  – И бабите мога… Кажи хвала на Бога, моето момче – подсеща ме винаги.

  Е, имал съм добри учители. Навремето, късоглед беше дядо вече, а тъкмо Шейтанът бе измислил сеир сандъка. Така викаше дядо на телевизора. Качваше се при вуйчо от време на време да позяпа какво се случва по широкия свят. Да, ама вуйчо и татко всяка вечер жулеха джанковица. Представяте ли си да го правят пред дядо? Ние, лапетиите, обикновено все бяхме дежурни на сундурмата. Видим ли, че идва дядо, веднага дотичвахме при двамата пияндурници. Нашите винаги бяха подготвени – държаха си чашите в една тепсия и като дойде дядо, я бутаха под леглото. Поздравяваше дядо, както си му е редът, придръпваше си един стол и се залепяше за телевизора. Седнеше ли той, никой повече не виждаше нищо, но сякаш ги интересуваше. Зазяпваше се дядо, наведен досущ до екрана, а пияниците зад него, сегиз-тогиз, придръпваха тепсията и удряха по някоя глътка. Приказката им постепенно ставаше все по-сладка, но дядо, заблеян по света, вкаран в дървения сандък от самия Шейтан, дори не ги чуваше. Така си вървяха нещата, само да не тръгнеха да се целуват на екрана. Тогава дядо се изнизваше лекичко. На сундурмата пускаше и по някоя псувня и повече не ги безпокоеше.

  Да, ама една вечер двама си наляха питиета, както си бяха изтипосани в сандъка. Нашите пияници не забелязали този факт, точно в този момент бяха си придърпали тепсията и надигнали чашите.

  – Брех, Шейтанът му с Шейтан – изпсува дядо по едно време. – Там пият, а миризмата тук.

  Вуйчо и татко само дето не се задавиха.

  Правеше се, че не знае, човечецът, за да не се чувстват неудобно пияниците. Ние през деня и без това го осведомявахме за пъклените им дела над тепсията.

  Всъщност, един път и аз повърнах. Точно на стълбите пред Областна управа. Пихме цяла нощ и като тръгнах да се прибирам… Но, млад бях още тогава. Добре че не съм софиянец, а селянин. Представяте ли си, пиян залян до козирката да повърна пред Министерския съвет?

  – Браво… Ербап момче – изрече, обаче, възрастен минувач. – Все съм искал да го направя и все не ме стискаше. Така и си остарях.

  Ми, луди разни из нашия град. Да му имам мераците.

  А… преди това, веднъж, мама се опитваше безуспешно да ме накара да повърна.

  – Повърни, моето момче – изричаше през плач, навирайки си пръстите в гърлото ми. – Ще ти олекне.

  Бях се разделил с голямата си любов и, естествено, това беше повод за напиване. Мислех, че ще умра тогава. Чак след време разбрах, че човек не умира толкова лесно. Когато иска, не умира. Умира, когато не иска. Когато най-много не му се живее – не умира. Доживее ли му се и изведнъж смъртта, гледаш я, на прага. И напиванията станаха безброй. Как иначе? След толкова много голяма любов в живота. Не ми беше ясно и как така ще повърнеш, и болката ще мине? Тя, болката, иде от сърцето, а повърнята от стомаха.

  Мина много време оттогава. Научих се да убивам болката, без да се налага да повръщам. Научих се и на друго. И досега, докато ми изричат красиви слова, само да гледам в очите и да не изричам нищо. Те, нещата, сами се нареждат, а мълчанието убиец жесток е. Идва ден, лъжовната уста винаги замлъква сама и не се налага да повръщаш. Научих се и да различавам лъжата. Виждам я да прозира и зад най-тежките слова. Но мълча. Не казвам нищо, за да не се налага да се напивам и после да повръщам. Някой ден си тръгвам или оставям лъжата да си тръгне сама. Трупам я, трупам… и, когато най-накрая стане способна да ходи сама и пусне крака, пускам я и аз.

  – Не съм пил, за да повръщам, мамо – изкрещях тогава. – И си махни пръстите от гърлото ми.

  Да, но тати ме хвана и ме напъха в олука на Голямата чешма с главата надолу.

  – Пикльо – крещеше през цялото време. – Знаеш ли какво си ти? Пикльо…

  Та, затова се научих да бъда мъж, дори когато най-много ме боли, защото навремето бях пикльо. Каква ти демокрация тука?

  Ох, за какво ви разправям всичко това сега? Забравих и за какво говорех. А… за красавиците.

  – Той, докторът, види ли красива жена, краката му омекват – няма да пропуснат да кажат и някои.

  И няма да са далеч от истината.

  – Не се занимавайте с мен, краката ми омекват – предупреждавам ги винаги, но онези не мирясват.

  Е, аз какво съм виновен тогава?

  Без малко да пропусна милионите на фондацията. Най-трудно ми бе да открадна първия милион. После посвикнах. Затова продавам и цветя. Левче в касичката, левче в джоба. До обяд съм спечелил за джип. Примамвам прегърбени възрастни женички, за да мога да одрусам левчето от мизерния им джоб. Ама да, разбира се – фондацията ми издава и книгите. Няма защо да си го шушукате и да ми пращате хабер. Иначе, де щях да видя аз книги? Но забравяте нещо друго – фондацията дори ми пише книгите. Де се е чуло и видяло иначе, селянин книги да пише?

  Та, свикнал съм да ме приказват. Дори се кефя като научавам толкова работи за себе си. Никога не е късно човек да се опознае. Особено, когато има толкова много приятели. Лошо е, когато не те приказват.

  А… казах ли ви, че понякога сам пускам клюките?

  Всъщност, аз се срещам с много хора. На ден навярно са десетки. Дните през седмицата все са недостатъчни и дори събота и неделя съм я на кафе, я на биричка.

  Ох, пак се увлякох. Исках да кажа само, че отдавна съм като дядо. Уж си седя там, а сеир сандъкът всичко ми докладва.

  Ама, не се притеснявайте изобщо. Аз, ако не бях луд, цветя ли щях да продавам? Я, посочете ми друг доктор да го прави! Седят си там и толкоз са важни. Режат матки, лекуват стерилитет с непонятни модерни технологии. Кардиохирургия… Ама, никакъв проблем. Веднага я стендче, я шънтче. Левкемия на детенцето? Ама никакъв проблем, също. То, детенцето ви без това… Парите ще ви вземат без свян.

  Практикуват медицина от Шейтана сътворена.

  Знаете ли?

  Пикам ви на Шейтанската медицина. Когато се излекувате с модерни технологии, елате и ми кажете. Сайбърнайф, блу бийм… И още, и още… Той, Шейтанът е така – взима ви и последните мангизи, преди да ви прибере при себе си. Мога да излекувам аз душата ви, но ще ви напъхам с главата надолу в олука на Голямата чешма. Нали знаете, че не съм демократ?

  Всъщност, пикането е малко.

  Акам на Шейтанската ви медицина. Дефекирам, изхождам се, изхвърлям си екскрементите върху нея, сера и съчтисвам на нея…

  Щом сте сигурни, че горе няма никой… Продължавайте.

  Гореизброените неща ги правя и върху жалкия ви живот, скотодумци, а също и върху лъжите, демагогията на този свят, завистта, злобата, омразата и върху… върху… целия свят, подчинен на самия Сатана.

  Ох, как ме накарахте да стана вулгарен!

  – Грехота е да говориш така – щеше да каже дядо поп, ако ме беше чул сега.

  – Грях, чоджум – щеше да изрече и ходжата.

  – Ся, дядо попе… ходжа ефенди… – нямаше да им остана длъжен.

  – Анатема…

  – Сакън…

  Да, и ненормален съм! Не си правете труда повече да го казвате. Нека златна каляска ви отведе в златен ковчег, там, където текат реки от мед. Да ви пресрещне самият Всевишен на прага.

  – О, дете мое – да изрече Старецът с усмивка блага. – Носиш ми това, що цяла вечност употребих, за да създам, а ти за един живот събрал си всичко. Облак пратих. Прескача от нива в градина. Понякога градушка сипя. Но и тя, днес е тук, утре – там. Да, росата, дал съм аз на всички. Но… Хлябът на сиромаха, защо ми носиш ти от тленния си свят?

  Спирам… Че още кой знае какви ще изприказвам. Тези, които трябва да чуят, без това и не четат.

  Наистина… трябва да намаля караконджулското вино, май.

  А бе, хора, внимавайте с тази тепсия! На сутринта заставате пред мен, че дори и ми се усмихвате. Ако не… поне Стареца не сквернете.

  Шейтанска му работа.

  Момент, звъни телефонът.

  – Докторе, кога ще излезем някоя вечер, да пийнем по нещо?

  – Винаги, когато успееш да ме хванеш свободен, красавице. Но нали знаеш, че ми омекват краката?

  – Не ме плашиш.

  Туй то…

  Как да й кажа, че не я плаша, че вече аз се плаша?

  – Благодаря за доверието – изричам, вместо това, и напъхвам тепсията под леглото на живота.

  А бе, мамито му!

  Това щеше да е достатъчно, вместо всичко казано дотук. Някой ден всеки ще се удави в собствената си лъжа. Дори в най-изкусната.

  А утрото?

  То винаги се ражда от тъмната пазва на нощта.

   

  Хасан Ефраимов

• Анкета

  

  Зaравшан върви по петите ми всеки ден. Синьо-черната й коса тежи като коприна, напоена с мастило по гърба на униформения джампър. Под твърдата сива пола весело надничат розови шалварки. Баща й не разрешава да носи чорапи. В Колежа е пълно с момчета. Заглеждат се. Щипят с погледи. Тя е тук, защото е престижно да бъде сред милионерски деца, обречени на щастие. А аз съм тук, защото трябва да им помагам да вярват в това.

  Харесвам я. Диваче в клетка. С очи като писъци в нощта – пронизителни, безнадеждни. И това шантаво име, пренесено от предците й, което по някакъв странен начин напомня на моето. Заравшан – „златоносна добротворка“. Изящна персийска красавица, пристъпваща по английски ливаден килим.

  Запознах се с нея в деня, когато почина майка й. Стоеше до вратата на спортния салон и удряше с длан по стената. Три дълги и два къси кънтежа. Покъртителна, първична мелодия, пресушена от сълзи, която ме издърпа през слънчевия сплит право назад – в безсловесните пустини на пра-Човека, ужасен от великата „милост“ да живее и да губи.

  Станахме неразделни. Мълчаливо приятелство в коридорите на Колежа – лабиринт на съчувствието ми без изход и шанс за утеха. Стъпки в синхрон, преброени от чужди очи.

  – Не позволявайте на Заравшан да се привързва към Вас – посъветва ме мисис Годинг, класната й ръководителка. – Това е тежко емоционално бреме за един служител. Накарайте я да направи постер или да нарисува нещо. Това ще я отклони от маниакалната настойчивост, с която Ви следва навсякъде. Повярвайте ми, ще си отдъхнете с облекчение. Впрочем, очаквам Ви днес на тренинга, организиран от централния мениджмънт във връзка със сигурността на децата. Трябва да се попълни една анкета по темата. Започваме в 10.30.

  Ето ме, седя в задушния офис пред чаша рядко кафе, а до мен Грег, градинарят на Колежа, усмихнато разглежда снимки на телефона си. На тях е винаги Сара – единствената му дъщеря – заради която Грег вече толкова години търпи унижението да слугува. Да живее в малка къщичка на ливадата в двора и като някакъв джинджифилен Бисквитко, с розови бузи и бонбонени очи, да коси и разресва тревата край кортовете. Абсолютно изкоренен от себе си. За да може Сара да се усмихва от фотографиите – руса, красива, облечена в колежанската униформа, сред милионерските деца. Безплатен компромис за Дъщерята на Градинаря.

  – Тя е толкова умна – прошепва ми Грег. – С майка й сме готови на всичко, за да получи по-добър шанс в този живот.

  – Тишина, моля – изстудява ни мисис Годинг. – Започваме с анкетата. Отворете папките, оставени пред вас.

  Потъвам в анонимност. Чувството е успокоително и води до раздяла с Аз-а. Ако често се практикува, раздялата може да стане и перманентна. Нирвана или да? Изборът е ваш. Работната среда само нежно ви тласка към правилното съгласие. Запомнете! Анкетата не изисква вашите данни. Нито възрастта ви. Нито пола ви. Тя даже не се интересува какво, всъщност, мислите. Важно е да дадете очакваните отговори, преди отново да се върнете в себе си:

  „Детето ви идва ли сутрин в леглото при вас?

  „Целувате ли детето си? (ако отговорът е „да“, моля обозначете по кои части от тялото целувате вашето дете);

  „Целувате ли детето си по устата?“

  „Биете ли детето си?“

  „Влизате ли в банята, когато вашето дете се къпе?“

  !!!

  Не може да бъде! Аз не мога да бъда така! Отвъд съм. Там, където целувам дъщеря си по челото, благославям я, а къщата ми ухае на изпечен сладкиш и кафе. Там, в нормалното. На чисто от гнусни въпросници.

  – Попълни шибаната анкета – с телепатична власт ми внушава Грег, усетил възмущението ми. – Преди време ме обвиниха, че малтретирам дъщеря си, само защото някой забелязал синина на крака й. Беше се наранила със стика, когато играла хокей на трева. Щяха да ми я отнемат. А ти внимавай със съчувствието си към онази малка персийка. Наблюдават те. Тук не можеш да имаш сърце. Тук си Служител.

  Попълних. Отговорих. Тръгнах си. Застанах до прага на спортния салон и ударих с длан по стената – три дълги и два къси кънтежа. Първична мелодия, пресушена от сълзи. Пълна с мене си дива, разкъсваща болка. През слънчевия сплит – право назад към великата „милост“ да изкрещя от безсилие.

  …

  Накарах Заравшан да направи постер за майка си.

   

  Здравка Владова-Момчева

• Два джина

  

  .

  Било е сън момичето у мен –
  с черешови очи и вити вежди…
  Навярно двата джина, в късен ден,
  към светлото ми минало поглеждат:

  Не съм живяла в двор между лози,
  под облаци като непрана вълна,
  не съм държала в шепата звезди,
  докато изгревът не ги погълне;

  бленувала съм ангелски лица,
  не е валяло, а дъждът е плакал,
  не съм играла с другите деца,
  а ти пораснала си ме дочакал…

  От взиране очите ме болят –
  дъждът е спрял, а аз съм се стопила.
  Подминала съм твоя кръстопът,
  защото двата джина съм допила…

   

  Катя Рашева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
...
• 75
• >>