Всичко от литература

литература

• Сърцето на рибаря

  Разказ от Симеон Коев

  

  Имало един рибар, на когото хората не казвали Филип, както му е било името, а Нещастния рибар. Така го наричали, защото някога бил много усмихнат човек, залюбил се с най-красивата девойка, оженили се и имали две деца. Понеже бил много работлив, излизал първи в морето, уловът му бил голям, прибирал се първи и, когато лодките на другите рибари пристигали, той вече си тръгвал за вкъщи, разпродал целия си улов. Следобеда прекарвал в помощ на жена си Марая или работейки нещо в градината, или четял на децата си книги. Нещата вървели добре и той започнал да мечтае, как след няколко месеца ще потърси и купи голяма риболовна лодка, как ще наеме още няколко човека и ще може да влиза за по няколко дни в морето, и да хваща много повече риба. И тъкмо намерил подходящата гемия и мислил да се пазари за цената, започнали да го спохождат нещастие след нещастие.

  Първо починало малкото му тригодишно момче от едра шарка, която тогава не се лекувала. След месец починала и кака му, а майчиното сърце не издържало на мъката и след няколко месеца починала и винаги усмихнатата Марая. Изглеждало така, че Филип ще издържи на сполетялата го загуба и ще се съвземе, но колкото повече време минавало, толкова повече Филип се променял неузнаваемо. Отслабнал и измършавял, той вече не първи, а последен излизал в морето. Връщайки се, виждал, че уловът му е най-малкият от тези на другите рибари; и не само това, но и трудно го продавал. Приятелите му се чудели как да му помогнат, защото той станал мълчалив и не искал да говори с никого. Даже и вечерно време, когато рибарите сядали в единствената кръчма и развързвали своите езици, разказвайки всякакви весели и невероятни истории, Филип стоял сам и мълчал, пиейки долнопробен ром. Когато ставал да си върви, бил един от последните, които кръчмарят подканял да си тръгват.

  Един ден рибарите гледали неспокойни ту хоризонта, ту морето и техният усет им казвал, че ще има голяма буря, затова в този ден всички се отказали да влизат в морето за риба. Покрай тях минал бавно Филип, чул ги какво си говорят, но без да кажи дума избутал старата си лодка във водата и, не обръщайки внимание на предупрежденията на колегите си, вдигнал платното и отплавал в открито море. След два часа брегът вече не се виждал, а морето станало по-тъмно и от гърбовете на дънните риби. Вълните ставали все по-големи, вятърът се усилвал, а в небето никъде не се виждала светла пролука. Филип знаел от опит, че това ще продължи и ще става все по-страшно, но не обръщал лодката към брега. Опитът му подсказвал, че най-късно след два-три часа лодката му няма да издържи напора на вълните и той най-после ще си отиде от този свят, където нищо мило не му останало.

  И тогава, въпреки бурния рев, я чул. Огледал се и не видял нищо, но когато пак чул писъка, погледнал нагоре и я видял. Една малка чайка, много изморена от ветровете, се опитвала да кръжи над неговата лодка, не знаейки в каква посока е брегът. Филип бил застанал на руля, управлявайки лодката, а чайката набрала смелост и кацнала на самата лодка, само на метър от него. Погледнал я Филип и видял уплахата в очите й, същата такава уплаха имало в очите на Марая, когато бдяла всяка нощ над болните си деца. Усещал всеки един бърз удар в притесненото и сковано от страх малко сърчице. Станало му мъчно от това на Филип, гледал тези очи, за които той бил единствената надежда, и казал:

  – Е, малко ми пиленце, аз не можах да спася моите дечица. Но как да ти помогна да спасиш твоите от гладна смърт, оставайки тука с мене?!

  След минутка той обърнал лодката не заради себе си, а заради малкото пухкаво телце, за което той бил последна надежда.

  В този момент морето и вятърът изведнъж утихнали. Чул се глас, не бил силен, но бил нежен. Чуден глас.

  – Филипе, помниш ли делфинчето, което всяка сутрин тръгваше с тебе радостно в морето? Един ден то се заплете в мрежата ти и ти не направи нищо да го спасиш. То ми беше като дете, а ти го затри. Затова дойдоха тези нещастия в твоя дом. Нямаше кой да те извади от убийствените мрежи на живота. Но днес реши да спасиш друго същество, на което се радвам, затова аз ще изпълня сърцето ти с радост и надежда.

  Морето пак станало бурно, но не чак толкова, колкото преди да проговори гласът.

  Добрите рибари придобиват в живота си едно чувство, което няма как да обяснят, а то е, че и в най-голямата и непрогледна буря знаят къде се намира брегът; и така Филип подкарал лодката в правилната посока. Когато брегът се показал, малката чайка излетяла с радостен писък, направила един кръг над лодката и отлетяла към своите рожби.

  Филип се прибрал в дома си, а на другия ден обръснал дългата брада, подстригал се и продал лодката и къщата си на първите, които проявили интерес. Отишъл в близкия град, където имало стъкларска работилница, в която работниците потапяли в разтопени различни цветове стъкла и духали през дълги тръби, правейки изключително красиви чаши, кани и други стъклени неща. След време Филип започнал да прави такива красиви неща, че познавачите и сега търсят знака на Филип Мезер, когото наричали Стъкления вълшебник.

  След време срещнал и се залюбил с красива жена и после отново създал семейство. Имал четири сина и една дъщеря. Когато бил на смъртен одър, повикал любимия си внук и му разказал тази история. Когато я завършил, казал:

  – …Не знам чий беше онзи нежен глас – дали на морски бог, дали на ангел или на самия Творец, но той докосна сърцето ми и аз никога повече не усетих отчаянието. Бъди добър! Помагай на всеки в нужда, даже и на най-незначителните твари, защото и те като нас са деца на този свят – и ще видиш, че в сърцето ти винаги ще има любов. Човек да има добро сърце е Божи дар.

  Този внук я разказал на моя баща, с когото били приятели, после той на мен, а днес и аз на вас.

  .

• Разговор с мъртвия ми баща

  

   

  РАЗГОВОР С МЪРТВИЯ МИ БАЩА

  Най-сетне възви пътят ми
  покрай твоя гроб.
  Три тънки, като детски пръстчета,
  свещички носех. Запалих ги,
  макар че вятърът не искаше,
  и ги забодох –
  до сърцето ти да изгорят.
  И за да не седя глупаво, заизтръгвах
  буренаците и троскота – да дишат
  цветята, посадени на гроба.
  И точно тогава, както някога –
  когато, за да ни върви приказката,
  ти слизаше долу в мазето,
  и докато наточваше вино,
  горе до масата аз чувах
  гласеца на струйката,
  с който старата бъчва заръчваше
  нещо на виното в каната –
  сега, скрит и невидим за очите ми,
  някъде вляво от надгробната плоча
  и някъде близо до сърцето ти,
  чух щурец да запява, и да заръчва
  багрено-плодна и щедра есен
  на късното лято във мене.

   

   

  КАТО РАННА ПРОЛЕТНА УТРИН

  Хората са забравили
  (обществото държи да е забравено,
  обществото настоява да забравим),
  че всяко нещо може да е просто
  като цвете, ясно
  като росата и красиво
  в своята прозрачност
  като ранна пролетна утрин,
  като истината
  за една пролетна утрин,
  която се простира
  извън високата ограда
  на Лудницата на живота.

  ***
  Какво значение има
  дали съм живяла,
  когато вятърът е карал дърветата
  да се разтреперват от вълнение?

  Какво значение има,
  че живея,
  когато вятърът кара дърветата
  да се разтреперват от вълнение?

  Какво значение има
  дали ще живея,
  когато вятърът ще кара дърветата
  да се разтреперват от вълнение?

   

  Свежа Дачева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Свежа Дачева е родена в гр. Нови пазар. Завършила е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, специалности „Български език и литература“ и “История“. От 1983 г. живее последователно в Истанбул и Рим, а от 1988 г. се установява в Стрьомстад, Швеция. От 1994 г. е аспирантка на Института за славянски езици в Гьотеборг, а през 2001 г. защитава докторска степен по етнология в Департамент „История на културата“ в Нов български университет в София. Занимава се с научна работа в областта на фолклористиката, етнологията, митологията и социологията. Превежда художествена литература от шведски на български: „Скандинавски приказки“, „Приказки“ – Стриндберг, „Антология на шведската поезия“. През 2006 г. излиза „Шведско-български, българо-шведски речник“, който претърпява няколко издания. Автор е на междудисциплинарното изследване на приказен тип „За доброто и за лошото момиче“, както и на осем поетични книги, една от които на шведски, а останалите – на български език. Нейни стихове са включвани в шведски, български, американски и френски антологии. Работи като преводач, учител по шведски на чужденци, както и по проект, свързан със стари детски игри. Член на Съюза на шведските писатели, на Писателския център „Запад“, на Съюза на шведските преводачи и на Съюза на българските преводачи.

• На добър час, раче осмокраче

  

  Тръгват за добро, изоставят я, за да живеят, а тя е във война – радост срещу мъка.

  Защо да се радва? Каква радост, ако при наводнение изплуват шепа хора? А другите?

  Но и мъката стиска зъби. Каква скръб, ако заминават в уредена страна? Или и това е поредният празен балон?

  Таксито спира. Вратите на летището са автоматични. Багажът е по-тежък от момчетата й – сакове, върху тях още сакове. Блестящи змии-ципове опасват гумираните брезенти на опаковките.

  Наоколо е пълно със семейства, които изпращат. Има всякакви хора – едни са въодушевени, а други – застинали, като мумии.

  Пресичате плъзгащи се врати. Колко много знаят тия врати! Какви съдби са изпращали в механичния си ред…

  А днес? Динамични пътници. Млади. Все млади, готови за щурм, въоръжени, но не с оръжие, запасени, но не с пари.

  Преди „хиляда“ години и нейното семейство пътуваше до морето със самолет, фоайетата миришеха на морска пяна и водорасли, хората се смееха и си подвикваха. Сега са тихи, а въздухът е сух като в пустиня.

  Червеният бутон я откъсва от своите. Тръгват един по един. Багажът отплува на колички през пропуска, гъмжилото около вратата я олюлява, до „перваза на плача“ се подрежда нейната фамилия, отпуска лакти върху студения цимент и започва да маха. Зад стъклената врата младите чезнат навътре, към митницата, и оттам – през граничния контрол.

  Зад „перваза на плача“ очите са сухи, след малко не са сухи. Безсмислена мъка. Тукашен страх. Хайде, избърши си очите, бъди щастлива и горда. Децата ти са способни (но само те ли?). Заминават (а кой е виновен?), за да докажат (на кого и какво?).

  Децата ти бягат от дните, които ти не им уреди. Цял живот бързаше и се притесняваше, а нищо не им уреди. Бягат от преброените залци и тъмния утрешен ден. От терора на новата класа, която още не си знае парите…

  Живяхме със средни скорости, имахме и бъдеще. А сега заминават с потомците, с жените си и със своята абстрактна наука, в която думите са производни на имагинерните промени.

  Отиват далеко. Всичките.

  Какво не им даде?

  Кога сбърка ти, само ти, а не времето, не нравите, не обърнатото колело на социалния уж прогрес?

  Аерогарата няма вина, но тази сутрин прилича на цирк. Цирк, който бърза да открие чужд град, за да нахрани потомците си и да потегли за по-големи градове, а после за още по-големи… И все чужди. Боже, дано поне не бъдат враждебни!

  На прощалния обяд у дома, през отворената балконска врата долетя пчела. Кацна върху ръбчето на чашата на големия й син, а тя спря ръката му и я изнесе на балкона – да отлети. Малко, тромаво насекомо, но и то си има свой дом за прибиране.

  Синовете й са стройни – като два бора от Пирин. Предават багажа и гледат назад. Упътват се към граничния пункт и махват за сбогом. Край. Няма ги.

  Снахите – и те се обръщат. Страните им не са сухи. Жени. Очите на техните майки са угаснали от плач.

  За ръцете на снахите са заловени три вълшебни съкровища. Едното – едва проходило, другото – весела педя над него, а третото – израсло и буйно като кавалерийски кон.

  Най-малкото пристъпва назад – също раче – осмокраче, вади две пръстчета от дългото си ръкавче на якето и маха, маха, маха, защото така правят всички.

  На добър път, раче – осмокраче! Внимавай да не паднеш в големия океан!

   

  Дарина Герова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Дарина Герова е родена през 1934 г. в София. Завършила е  Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1960 до 1990 г. работи във всекидневниците „Народна младеж“, „Отечествен фронт“ и „Труд“; в Комитета по правата на човека, председател на Комисията по етика към СБЖ. Сценарист е на филма „Ева на третия етаж“. Издала е книгите „Възрастни деца“ (1967), „Обеден дъжд“ (1967), „Прашно слънце“ (1969), „Дом на върха“ (1972), „Добър ден, сине!“ (1976, 1985), „Ана Май“ (1977), „След празника“ (1981), „Ева на третия етаж“ (1982), „Грешни сме, Господи!“ (1985), „Икони за невярващи“ (1990), „Болка на жена. Избрани разкази“ (1995), „Среща“ (2004), „Америко, Америко!“ (2012), „На юг от Дунава“ (2017).

• Безпътици, свили гнездо на ръба

  .

  ВИХРЕН МИХАЙЛОВ, из „ЗАНУЛЯВАНЕ“

  (Издателско ателие Аб, София, 2015)

  

  .

  Едно докосване –
  две бъзпътици, свили гнездо на ръба.

   

   

  Съдбата – коледна елха.
  Душата й дано се вмъкне
  .             в кривото дърво на двора.

   

   

  Улична лампа,
  под нея листа,
  прясно пропукващи,
  а под тях – отлежала посока.

   

   

  Две звездици,
  .              сгушени в небесния кожух,
  .                             предат бели облаци.

   

   

  Неусетно, дълбоко
  усукани нелепо на възли съмнение,
  .                             на буци смирение,
  плетем въжета от гняв.

   

   

  В гнева на веждите ти мътни сенки
  .                                         са свили гнезда,
  а от косите ти капе нежност.

   

   

  Попитах слънцето за любовта,
  .                    луната го засенчи.
  Попитах звездите за надеждата,
  .                 облаците ги потулиха.
  Попитах земята за корените
  .               и тя ме пое в утробата си.
  Тогава започнах от себе си.

  .

  .

• Леля Цочка

  Разказ от Людмила Андровска

  

  Детството ми премина в малък прекрасен град с река, два парка и добри хора. Дядо е отишъл там случайно. Бил е министър на транспорта по времето на цар Борис Трети. В една люта зима цялото правителство придружавало царя във влака по трасето Левски-Ловеч, което се строяло в момента. Царят искал някакви промени по линията, ала за дядо те били абсурдни – все пак бил пътен инженер. „С цялото ми уважение, Ваше величество, тук аз съм специалистът“ – възразил той, но царят казал, че ще стане така, както иска. Дядо дръпнал аварийната спирачка и слязъл насред полето. Тръгнал в дълбокия сняг без посока, в далечината се чувал вой на вълци, но имал късмет – след два-три часа видял градче. Отишъл там премръзнал, добри хора го подслонили, нахранили и стоплили. Градът му харесал много, продал къщата в центъра на София и построил голяма къща насред града. И така, с баба останали тук. След години, когато мама отишла да следва в София, по някаква ирония си намерила квартира точно в старата къща на дядо и баба.

  Това, че дядо е бил царски министър, беше една от големите ни тайни. Бяха ме предупредили никъде да не го споменавам. Другата тайна бяха сабята на дядо и орденът му от войната – така и не разбрах Балканската или Първата световна – които бяха скрити под дюшека. А последната тайна бе, че бащата на баба – моят прадядо – е бил собственик на фабрика. Баба се е казвала Теодора, но когато след Девети септември сменяли паспортите, й казали: „Каква Теодора! Какви са тези буржоазни имена!“. И така й сменили името с народното Тодорка.

  В неделя следобед всички в града обличаха празнични дрехи и отиваха на разходка в парка покрай реката. Най-много ми харесваше чичо Тодор, който живееше през две къщи над нашата. Викахме му чичо, защото бяхме много малки – почти всички деца от махалата тогава бяхме четири-пет годишни, а чичо Тодор вероятно е бил към двайсет и пет, но на нас ни се струваше стар. Той беше учител по литература. Обличаше се в светли костюми, винаги с чиста бяла риза и вратовръзка в подходящ цвят. Не бях виждала толкова елегантен човек. Чичо Тодор бе ерген. Говореше се, че се харесват с учителката по рисуване, но и двамата били много срамежливи и не знаели как да започнат връзка. Понякога ги виждахме в неделя на разходка в парка. Вървяха на метър един от друг. Тя беше изчервена и гледаше в земята, а той не знаеше къде да сложи ръцете си.

  Всички деца от махалата обичахме да ходим в двора на чичо Тодор. Той ни черпеше с череши, ябълки или джанки и ни разказваше книгите, които трябва да прочетем, когато тръгнем на училище. Ние го гледахме със зяпнали уста и попивахме всяка негова дума.

  През лятната ваканция изпращаха учителите по селата в окръга, за да помагат на ТКЗС-та. И чичо Тодор замина, а на нас много ни липсваше и го чакахме с нетърпение да си дойде.

  И в началото на септември той се върна. Но не беше сам, до него вървеше едра здрава жена, загоряла от слънцето, с черна, сплетена на две плитки коса, студени сини очи и тъмни мустачки над горната устна. За първи път виждах мустаката жена. И гласът й беше като на мъж – нисък и неприятно дрезгав. А когато погледнах в очите й, ме побиха тръпки. Много харесвах сини очи, и мама беше синеока и й се сърдех, че не ми е дала нейните очи. Ала очите на леля Цочка – така се казваше жената – бяха зли. Разбрахме, че в селото, където бил чичо Тодор, една вечер бригадирът на ТКЗС-то го поканил на гости в къщата си да се почерпят. Чичо Тодор се опитвал да откаже, но бригадирът не го оставил на мира, докато не се съгласил. Напили го, а рано сутринта, още по тъмно, в квартирата му дошли партийният секретар на селото заедно с местния милиционер и с бригадира, който го обвинил, че е злоупотребил с доверието на сестра му. Партийният секретар казал, че веднага трябва да се ожени за момата или милиционерът ще го арестува, ще го съдят за нарушаване на социалистическия морал и ще го пратят в затвора. Чичо Тодор се опитвал да възрази, той не си спомнял нищо, но нямало какво да прави и се примирил да се ожени за сестрата на бригадира, макар дори да не я бил виждал.

  Всички съжалявахме чичо Тодор. Беше ни мъчно и за учителката по рисуване, която пред очите ни се стопи от мъка. Мразехме леля Цочка, гледахме я накриво и й викахме „леля Цоца“. А тя цъфтеше. Още в първия ден се развъртя и пренареди къщата. После забрани на нас, децата, да влизаме в двора им, и за кратко време си намери работа в завода. Нямаше образование и не умееше да прави нищо, затова в началото я бяха назначили в цеха на поточна линия – да слага и да маха разни неща, които минават покрай нея.

  По това време се разчу, но само шепнешком, че до града са направили лагер за враговете на социализма. Когато дядо ме водеше при мама и татко в София, пътувахме с автобус и минавахме край каменната кариера. Тогава той слагаше ръка на очите ми и тихичко ми казваше да не гледам натам. Все пак понякога успявах да надникна и виждах в далечината някакви много слаби хора, покатерени по скалите, да чукат камъни с огромни чукове, а други ги пазеха.

  Леля Цочка вече се бе издигнала в работата. Беше станала началничка на работничките в цеха с поточната линия. Говореше се, че е завързала връзка с партийния секретар на завода и той я покровителства.

  Слуховете стигнаха и до чичо Тодор. Една вечер от къщата им се чуваха викове, различаваха се отделни реплики, че тя му е съсипала живота, а сега и му изневерява, но той ще се разведе с нея и ще я върне обратно там, откъдето я е довел. После леля Цочка изскочи от къщата и хукна по улицата.

  Преди разсъмване в къщата на чичо Тодор дойдоха някакви хора, които го изведоха, натъпкаха го в кола и го отведоха. След това се разбра, че са го пратили в лагера при каменната кариера, конфискували са имота му и са го дали на леля Цочка, като тя е станала единствен собственик на къщата. След няколко дни научихме, че учителката по рисуване е била изселена за неморално поведение някъде в другия край на България – по Лудогорието или по Добруджа, не беше ясно.

  Баба и дядо ми рекоха повече да не се подигравам на леля Цочка и да не подвиквам след нея, а да я поздравявам любезно. Усещах страх в гласовете им. Другите деца също бяха предупредени от родителите си. И ние й казвахме с медени гласчета: „Добър ден, лельо Цочке…“, но зад гърба й се кривяхме и се плезехме. Слава Богу, тя не се обръщаше, за да ни види, дори не ни забелязваше, не отговаряше на поздравите ни, минаваше с гордо вдигната глава и надменно изражение.

  След една-две години нейният партиен секретар беше изпратен на работа в София и не след дълго и тя замина за столицата.

  След още година закриха лагера и някои от оцелелите бяха освободени. Един побелял възрастен мъж с вехт костюм, в който се губеше кльощавото му тяло, мина по улицата ни и спря пред запустялата къща на чичо Тодор. Едва познахме, че това е той. Досетихме се, когато видяхме сълзите, които се стичаха по хлътналите му набръчкани бузи. Той постоя, погледа, после пое нагоре към улицата. Не ни видя, не ни обърна внимание, просто си тръгна, заслушан в себе си.

  Гледахме след превития му гръб с увиснали рамене и по нашите лица се затъркаляха сълзи. Този човек по нищо не напомняше за младия красив мъж с хубавите костюми и белите ризи…

  Скоро след това мама и татко ме прибраха при тях в София.

  Минаха години, баба и дядо починаха и градската управа взе къщата ни. Обясниха ни, че нямаме жителство в града и не може да имаме къща там. Построиха голям блок, в който апартаменти взеха почти всички от градския комитет на партията – мястото беше в центъра на града с гледка към хълма с люляците.

  Работех като журналист. Дойдоха промените и от редакцията ми възложиха да напиша за политзатворниците от лагерите на смъртта. Спомних си веднага за чичо Тодор и заминах към малкия град. Срещнах се с колегите от местния вестник и започнахме издирване. Не забравих и учителката по рисуване. Най-напред дойде информацията за нея. Изпратена в някакво далечно затънтено село, е била подложена на тормоз от местната управа и на подигравки от селяните. Не бе издържала и се беше хвърлила във водите на близката река. След лагера чичо Тодор бе отишъл да я търси, но научил само за тъжния й край.

  Най-сетне разбрахме къде се намира и той. Колегите от градчето ми уредиха среща. Отидох в старческия дом в близко селце и седнах срещу него до масата в столовата. Бяхме само двамата. Обясних му коя съм, как сме ходили при него и ни е разказвал за любимите си книги, как ни е черпил с плодове от градината си… Смаленият старец срещу мен мълчеше, в угасналите му хлътнали очи не трепваше нищо. Не знаех дали ме чува. Говорех му за баба и дядо, как минаваше покрай нас, облечен в хубав костюм, за разходките в парка край реката… За учителката по рисуване… Той продължаваше да мълчи. Споменах как пътувахме с дядо край каменната кариера и как дядо закриваше очите ми… Той мълчеше. Може би ми се стори, че в пресъхналия му поглед се появи влага… Не бях сигурна, вгледах се, но тогава той стана, изправи се на треперещите си крака с прегънати колене и бавно се отправи към вратата, без да ме погледне.

  На тръгване оставих номерата на телефоните си на директорката на дома – за всеки случай, ако нещо се наложи или ако чичо Тодор попита за мен и пожелае да разговаряме.

  След няколко вечери със съпруга ми гледахме по телевизията един от големите сини митинги. На трибуната се бяха качили ръководителите на синята идея. Камерата се разходи по хората, застанали най-отпред пред трибуната. Изведнъж едно лице привлече вниманието ми – възрастна жена с тъмни мустачки, побелялата й коса бе сплетена на две плитки, а от избледнелите й сини очи ме побиха тръпки. Колкото и да се бе променила, не можех да забравя погледа на леля Цочка. Заедно със стария мъж до нея – бившия партиен секретар – усилено махаха и викаха в подкрепа на новата власт.

  През нощта сънувах река. Беше мрачно, само луната осветяваше тъмните води. От реката излезе учителката по рисуване, в дълга бяла риза и с дълги разпуснати коси. Тя се отправи към брега с протегнати ръце… Появи се чичо Тодор – млад, красив, с хубав светъл костюм. Той тичаше към нея, без да спира съблече сакото и го захвърли. Нагази във водата, хвана ръцете й, обърнаха се и двамата постепенно изчезнаха към другия бряг…

  Рано сутринта звънна домашният ми телефон. Обаждаше се директорката на старческия дом. Извини се за ранното позвъняване, но аз съм единственият близък на чичо Тодор, няма на кого друг да се обадят… Снощи внезапно той е грабнал стола, на който е седял, и го е запратил по телевизора… После излязъл навън и никой не знаел накъде отива. Призори са го намерили обесен на дърво в дъното на двора…

  Мълчах на телефона. Мъжът ми мина зад мен и пусна телевизора. Повтаряха снощния репортаж от митинга. Над всички се извисяваше мъжественият, неприятно дрезгав глас на леля Цочка.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Людмила Иванова-Андровска e родена през 1953 г. в София. Завършила е Полиграфическия техникум “Юлиус Фучик” и Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Български език и литература”. Работила е като асистент-режисьор в Студия за телевизионни филми “Екран” и като журналист. Собственик на издателство “Делакорт”. Сценарист е на ТВ новелите “Не мога да заплача” и “Риск”, както и на двусерийния ТВ филм “Вечери в Антимовския хан”. През 2001 г. издава първия си роман “Хаос”, а през 2008 г. – двуезичния литературния сценарий „Данте” (на български и английски). През 2015 г. излизат сборникът разкази „Което си отива“ и немското издание на романа „Хаос“. През 2016 г. излиза и второ издание на „Хаос“.

  .

• Бай Ганчо и американците

  Разказ от Красимир Бачков

  

  – Какво добро съм видял от американците досега? – питаше се бай Ганчо, докато седеше на една пейка в Морската градина и мързеливо се почесваше по топките. Пред него прелитаха гларуси, писукаха малки чайки, а пет кораба на рейд чакаха реда си, за да влязат в пристанището. Денят бе типично пролетен и по-точно мартенски. През два часа светваше слънце, после облаци затуляха небето и ту бе пролетно приятно, ту зимно хапливо студено. Пенсионерът вдигна изтръпналия си задник от пейката и с леко куцукане тръгна да се прибира. До шадравана с делфинчетата срещна бившия си колега Спас. Веднага го хвана под ръка и запита:

  – Кажи, бе Спасе! Нещо добро от американците да си видял до момента?

  Спас наду бузи, изпусна въздуха от тях и започна да отмята на пръстите на ръцете си:

  – Първо, затриха индианците! Второ, развъдиха негрите! Трето, видяха сметката на арабите, заради нефтените находища! Четвърто, купиха продажните ни политици за жълти стотинки! Пето, разбуниха украинците! Шесто, причиниха мигрантската криза в Европа! Седмо, отровиха земята по целия свят с техните „Монсанто”, „Раундъп” , шисти, грипни вируси, отрови в небето и пр. гадости! Осмо, докараха финансова криза на всички държави! Девето, не си седнаха на задниците, а където трябва и не трябва, все се бъркат на вътрешната и външна политика на всички държави! И десето, но най-важно – зомбираха всички глупаци, с гнусните си филми за тероризъм, насилие, стрелби, безпричинни убийства, кражби на пари и всякакви гадости!

  Бай Ганчо чак подскочи от удоволствие. Колегата му все едно четеше мислите му. За да се убеди, че са на едно мнение, той подхвърли уж безразлично:

  – А за братушките какво ще кажеш?

  – Какво да кажа? – подръпна голямата брадавица на върха на носа си Спас. – И те са същата стока! Уж сме братя, не знам к’во, а ни продават газ и петрол по-скъпо, отколкото в Западна Европа! Ако не бе техният социализъм, до сега да бяхме минали по стандарт Швейцария! Дай им само да си играят на ченгета, на война и да поркат водка, докато паднат под масата! Погледни, за толкова години една хубава кола не успяха да направят! Само кражби и кухи лозунги! Пфу, сволочи!

  – Че то, за теб май хубави хора няма, Спасе?

  – Как да има, като всички са ни надупили и ни плющят, както им падне?

  – И що е така, брате?

  – Щото вместо глави, ни управляват задници, Ганчо! Сами сме си виновни за всичко. Абе, ти знаеш ли, че след евтините лекарства и бензиностанции Магарешки щял да отваря и евтини гробища? Който гласува за него, ще има примоция за погребение с 50% намаление!

  – Въх, недей! Още е рано да мислим за такива екстри, бе Спасе! Аз съм само на седемдесет и шест!

  – Аз карам вече осемдесетата, но нали все някой ден трябва да помислим и за оня свят! На този не се наживяхме, барем на онзи нещо се уредим по-така…!

  – То хубаво, ама…! Там сигурно пак американците ще са на лично място! Щото както е тръгнало… Абе, още като ми писаха двойка по география в пети клас, заради Колумб и тая пуста Америка, разбрах, че няма да мелим брашно с американците, ама нейсе! Ние сме хора прости! Че какво зависи от нас, а? Седим си тук и ту германците дойдат да ни освободят, ту руснаците след тях! Сега и турците нещо се канят пак да съжителстваме като преди! Иди, че им вярвай!

  – Не се кахъри, Ганчо! Нашите управници ще ни освободят веднъж завинаги, от нас самите! Когото не успяха да прогонят, ще затрият с доболнична помощ или пресичайки на някоя пешеходна пътека. Данък на Топлофикация, на Енергото, на плаж не бива да ходим, не бива да притежаваме жилища и коли! Всичко им боде в очите, наборе! Докато не ни затрият до крак, няма да мирясат! Ти поживей още малко и ще видиш, как не могат да ни стигнат американците по всякакви простотии!

  .

• Като дърветата

  

  .

  На Мариус Теофилов
  и Пейо Димитров

  Дърветата са
  без гнезда
  и слънцето
  е мъртво
  от куршуми.
  Не носят ветровете
  семена
  от исиот,
  изтравниче
  и лавандула
  в зениците,
  пронизани
  от самота
  и равнодушие,
  от мудността,
  която предпочита
  агонията
  пред смъртта.
  Вместо да покълват
  небеса
  в сърцата ни,
  е мъртъв всеки порив
  и всякаква надежда
  е безплодна.
  Не стават чудеса
  дори и в сънищата ни,
  останали без памет.
  Във този свят,
  белязан от клеймото
  на парите,
  които стават
  ешафод
  на изгреви,
  щурци
  и вяра,
  на милосърдие,
  любов,
  една единствена утеха
  ни остава –
  да изберем
  като дърветата
  смъртта си прави.

   

  Надежда Бонева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Понеже трънният венец е тежък…

  

  .

  Понеже трънният венец е тежък,
  тежък… тежък, колкото невинност
  и вината зрее не на кръст от чам,
  защото би могла да се разлисти…
  Понеже крачиш сред тълпата сам,
  защото любовта е тленна.
  И по човешки себе си
  отдавна си предал.
  И Знанието стене тихо.
  От печал.
  И калта е с предвидима агрегатност…
  Понеже камъкът е най-безгрешен,
  ще те осъди с идеята за безвъзвратност…
  и ще звучи като присъда.
  След тази кал ще можеш всичко –
  да прегърнеш себе си
  и да целунеш Юда,
  и да се родиш.. и да възкръснеш.
  След най-човешката вина
  и най-човешката любов,
  за да не остава сам Пилат.
  Пред Кръста…

   

  Жени Иванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Жени Иванова е на 51 години. Тя е инженер като първо образование, по-късно завършва медицинска козметика и е преподавател по същата специалност. Има собствен бизнес и син, когото отглежда сама. Пише от 2013 г. Все още няма издадена книга.

  .

• Нощен монолог на един изгнаник

  

  .

  Всяка нощ
  преди съня
  за белите коне,
  които пият залеза
  в реката
  на отминалото детство,
  един въпрос
  като Дамоклев меч
  сърцето ми
  пронизва
  в тишината:
  дали е по-добре
  съдбата си
  да впрегнеш в стреме
  и да препускаш
  уморен до смърт
  във времето
  без спомени;
  дали е по-добре
  да бъдеш чужденец
  за чужденците
  и птиците
  над изгорелите от лятото стърнища,
  останали далече,
  избледнели в паметта;
  дали е по-добре
  с простреляни зеници
  да усмириш
  гнева
  и яростта,
  конвулсиите
  на сърцето,
  сама звезда да бъдеш
  в небето,
  или да чакаш
  като камък
  бурята
  да те превърне
  в пламък
  от мълнии, пронизващи
  нощта;
  или е по-добре
  да се завърнеш
  беден,
  но неусмирен
  и горд
  при своите,
  оставили за теб
  вратата и сърцето
  незалостени;
  да се завърнеш там,
  където ожаднелите коне
  все още пият
  залеза
  във бялата река,
  разбрал,
  че дните ти текат
  напразно
  като чужденец,
  далече
  от земята
  с дъх на хляб
  от детство.

   

  Надежда Бонева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Плевнята на Мемиш ага

  

  Беше началото на 70-те години на миналия век. Тръгнаха да електрифицират Делиормана. Помня добре, когато прекараха тока. Плъзнаха огромни камиони, надойдоха кранове със стрели, заизвиваха ги чак до облаците, багери закопаха черни дупки по калта. Взираха се амуджите нагоре и се тюхкаха пред това чудо невиждано. Тогава им паднаха и чалмите и се затъркаляха в локвите. Погледнаха ги те, аха, да ги вземат и да ги накачулят отново по келявите си глави, но носи ли се кален фес? Погледнаха към бомбетата, но и българите бяха ги изхвърлили отдавна. Така и тръгнаха гологлави оттогава. Идеше край на мизерията, настанила се по тези земи от векове насам. Скоро и те щяха да могат да седят пред екраните и да гледат как Стефчо и Митко Бомбата громят фашистите от екрана, които не бяха прекарали ток досега, за да могат и те да гледат „На всеки километър“.

  Аз, още невръстен, нахлузил кърпен панталон на гъза, обикалях по цял ден и се въртях около крановете. Естествено, бях гонен винаги, но когато работниците, изморени, сядаха да жулят бира под някоя сянка, се изкатервах чак до върха на новодиктисания метален стълб. Исках да погледна до края на света.

  – Щяло да светне като Париж – кефеше се баба, седнала на безкрайни разговори с кадъните. Ще рече човек, че все в Париж е пазарувала досега, та знаеше как ще светне.

  Седеше и дядо на сундурмата, приглаждаше си брадата и къркореше с наргилето.

  – Ще опетлаят нещо – изричаше, потънал сред облаци дим. – Ъхъ… ще опетлаят.

  Разбира се, аз още не знаех как се опетлават нещата, но когато пуснаха Шейтана по жиците (че какво е нещо, що се движи из жиците, ако не Шейтан?), се разнесоха невиждани пукотевици и светкавици в махалата, и то посред бял ден. Не след малко пламна плевнята на Мемиш ага. Облаци се заизвиха чак до небето. Затичаха се амуджите с кофи в ръце, но докато идат до Голямата чешма и донесат вода, плевнята изгоря.

  – Тюх… – вайкаше се и кметът Кирчо. – Хубава плевня беше…

  – Изгорях… изгорях… – скубеше си косите и Мемиш ага, легнал на двора.

  По някое време дойде и пожарната от Шейтанджък. Развиха маркучи, намокриха димящите отломки, ей така, колкото да не е без хич, съставиха един хубав акт на Мемиш ага за безстопанственост и се накачулиха отново на камиона.

  – Стига си ревял като вдовица за… – разкрещя се по някое време Кирчо към Мемиш ага. – Цивилизация ви докарвам тука, а вий…

  – Цивилизация, ама плевнята… – опита се да каже нещо пострадалият.

  – Догодина ще ви докарам и вода. Тогава ще можете да гасите с маркучи като пожарната в Хитрино.

  – Цивилизация докарвали – осведомих дядо, който не беше помръднал от мястото си.

  – А… и с нея ще опетлаят нещо – измърмори дядо и се зае да прави облаци с наргилето.

  Кирчо удържа на думата си. На следващата година разкопаха цялото село и положиха дебели тръби. Най-накрая и амуджите щяха да могат да се къпят като бели хора, а не само да се подмиват с ибриците.

  – Пак ще опетлаят нещо – не мирясваше отново дядо.

  – Ще опетлаем Мустафа ага, ама на магарето наловете ще опетлаем – хилеше се Кирчо.

  Да, ама като пуснаха водата, тя потече от контакта на Мемиш ага. Отново се чуха гръмотевици и светкавици прорязаха синьото небе. Пламна къщата на Мемиш ага. Пълнеха кофи амуджите от чешмата, че що е маркуч още не знаеха. Пристигна и пожарната от Шейтанджък, съставиха резервния акт, пожарникарите се изпикаха върху руините на къщата и се накачулиха обратно на камиона.

  – Кирчо… изгори ме, Кирчо, с тази твоя цивилизация – ревеше Мемиш ага и отново си скубеше косите, легнал на двора.

  – Догодина ще ви прекарам радиоточки, че да можете да се притичвате по-бързо – нареди кметът Кирчо. – И всички да си купите маркучи.

  Почнаха следващата година да опъват жици за радиоточките, че да могат амуджите да притичват с маркучите си, когато пламне отново къщата на Мемиш ага, а дядо отново си знаеше своето.

  – Пак ще опетлаят нещо – изричаше от сундурмата си. – Винаги опетлават нещо.

  – Не искам радиоточка – молеше се и Мемиш ага на Кирчо, но сякаш някой го чуваше.

  Включиха радиоточките и от къщата на Мемиш ага се разнесе гласът на радио „Свободна Европа“.

  – Комунизмът ще падне… – обясняваше разпалено някой.

  – А бе, идиот, не това копче – се чуваше и гласът на Кирчо, идващ отдалеч, сякаш някъде от Европа.

  Този път пристигнаха милиционери. Разпитваха с дни Мемиш ага, но не откриха нищо и накрая го оставиха и си тръгнаха безславно.

  Минаха години. До края на света не можах да прогледна. Колкото по-нависоко се изкатервах по стълба, толкова по-необятен ставаше той. Взирах се в далечината, но погледна ли надолу, винаги виждах плевнята на Мемиш ага.

  Снощи минах отново покрай къщата му. Цялото село бе се насъбрало там с маркучи в ръце. Или по-скоро това, което бе останало от селото след идването на цивилизацията – старци, клечащи в калта. Мемиш ага, вече на преклонна възраст, седеше на пейката, награбил бастуна си в ръка.

  – Какво става, Мемиш ага? – попитах, след като поздравих.

  – Как какво, докторе? – въздъхна той. – Ти не слушаш ли новини? Подводница щяла да падне.

  – Подводница?

  – Да, подводница.

  – Каква подводница?

  – Китайска, каква?

  – Те, китайците, една запалка не могат да направят, докторе – намеси се и друг. – Щракнеш, а не пали. А сега, цяла подводница вдигнали в небето.

  – А вие, защо кибичите тука?

  – Че къде другаде да падне, освен върху плевнята на Мемиш ага?

  Прибрах се. Дядо отдавна се беше поминал. Седнах и запалих наргилето му. Пазя го като скъп спомен от него. Запаля ли го и попадам във вълшебен свят. Заизвиха се облаци дим.

  – Ще опетлаят нещо – изрекох. – Не могат да не опетлаят. Каквото и да стане… – все плевнята на Мемиш ага е виновна. Ъхъ… ще опетлаят. Егати цивилизацията.

   

  Хасан Ефраимов

• Оазисът на маймуните

  

  Маймуна съм. От мъжки пол. Живея в оазис. Той е моята Родина. Не е нещо особено, но аз си го обичам. Когато съм далече, страдам, копнея по-скоро да се върна. На това му викат носталгия. Наоколо има и други оазиси. И те не са нещо особено. Бих казал, че… Не, това няма значение. Те не ме интересуват. Не ме вълнуват. Яд ме е само, че онези се правят на по-големи…

  Откакто имаме родова памет, бих казал – от векове, водим войни помежду си. Пустинята е голяма, необятна! Аз лично никога не съм я обхождал цялата. Знам, че има стотици други оазиси. За тях не знам, но тук, в тази част на пустинята, ние се бием яко. Причината винаги е една и съща – да се докажем. Всеки казва: „Ние сме маймуни и вие сте маймуни, но ние сме по-големи маймуни.” С това, разбира се, другите не са съгласни. „Кой, вие ли? Вие ли сте по-големи… Неее, от нас по-големи маймуни няма!” И започва патакламата. Голяма простотия е това. Избиваме се по най-дивашки начин! Да се чудиш – всяко друго животно можем да опитомим, всяко растение – да облагородим, а себе си не можем!

  Има и друга причина, която също си е чисто маймунска – финансово-икономическа. Когато едни маймуни заробят други, заробените плащат данъци на робовладелците. Това е доходен бизнес. Най-доходният! Да събираш данъци. Някои маймуни–историци казват, че робовладелческият строй отдавна е преминал, но това не е вярно. Формата се е променила, но същността е останала. Днес робът е като едно магаре, което е свободно, но само в това, да избира кой да го язди, кое друго магаре да го яхне. Винаги борбата е била кой на кого да сложи самара, кой на кого да се качи.

  Разбира се това е метафора. Ние сме маймуни, не сме магарета. Не ни е присъщо да ревем и хвърляме къчове. На нас силата ни е в разума, в умението да мислим. Оттам идват и всичките ни нещастия. Защото вместо да си пасем кротко, да се радваме на топлото слънчице, на бистрите ручеи и всички благинки, с които Господ е дарил Земята, ние мислим. А една глупава маймуна какво може да измисли? Глупости. Първо ги измисля, след това ги казва на глас и накрая се втурва да ги върши. Ще попитате: „Всички ли сте глупави? Няма ли умни?” Има, но тия са най-опасните. Те внушават на глупавите всички щуротии. Манипулират ги, а глупавите не се усещат. Опитвам се да ги вразумя, но напразно. Вдигат поучително пръсти и ми казват: „Така се прави”. Чета им мъдри мисли от Библията, а те: „Това, което го пише в псалмите, не расте по палмите.”

  Бях учител. Сега разбирате откъде знам толкова много факти за историята, философията и политическата икономика. Родил съм се с физически недъг. Не мога като другите да бера банани и кокосови орехи. Завърших педагогика и до скоро учех малките маймунчета как да се катерят по дърветата (на теория). Дори написах ръководство. Случва се понякога някоя маймуна да падне от високо и да се пребие. Тогава ме упрекват: „Ти не си я научил!” Смиряват се, като им кажа, че всяка маймуна, която се е родила, рано или късно умира. Всяка умира. Но не всяка разбира живота. Това последното не го проумяват. Защото са прости! А аз го разбирам. Прочел съм много книги и знам. И ето ти един парадокс: аз разбирам Живота, а те го живеят!

  Казах ви, че бях учител, но преди три година напуснах. Имах мечта. Да погледна на света отвисоко. Знаех как да я постигна. Помогнаха ми, качих се в клоните на една малка палма. Тогава беше не повече от три-четири метра. За тези три години толкова израстна, че мечтата ми се сбъдна. Все едно, че полетях в облаците!

  Може би нямаше да взема това крайно решение, ако си имах… приятелка. Не ме разбирайте неправилно! Говоря за приятелство, а не за любов. Любовници имах много. Физическият ми недъг не пречи на половата ми активност. Там съм напълно нормален. Приятелството при маймуните се среща много по-рядко от любовните връзки. Дори наскоро с една сладурана решихме да правим любов тук, в короната. Но тия глупаци, долу, развалиха всичко. Никой от тях не е чел „Кама сутра” или „Дао Дъ Дзин – изкуството на многократните оргазми”, ама взеха да дават съвети и да викат: „Така не се прави!”

  Сега тревогата ми е друга. Не знам как да сляза. Не, че ми е толкова зле тук – носят ми вода и храна, радвам се на пейзажа… Дори започнах да пиша автобиографичен роман. Но взе да ми омръзва. Искам да сляза, да бъда отново сред себеподобните. Маймуната е стадно животно. Трудно се издържа живот на отшелник.

  Казах им за това мое желание. Но как да сляза?

  Сега секат палмата. Казах им да спрат, ще се пребия, а те ми викат: „Така се прави.”

  Всеки момент ще тръгне да пада. „Ние те издигнахме – казват, – ние ще те свалим.”

  Майко мила, пука и се наклонява! Приключих с автобиографията! Ха, закачи се за съседната палма! Започнаха да секат и нея! При този наклон на стъблото май ще мога да се смъкна по задник или по корем.

  Ето ме, вече съм долу!

  Голяма радост! Прегръщат ме, пляскат с ръце. На мен краката ми треперят, от уплаха не мога да си кажа малкото име, а те вдигат поучително пръсти и в един глас викат:

  – Така се прави.

   

  Мильо Велчев

• Надежда Бонева, из „Едно лято в Париж“

  Откъси от романа на Надежда Бонева „Едно лято в Париж“
  

  (издателство „Асеневци“, 2014 г.)

   

  

  …Ако не е малката Мари, дните ще изглеждат еднакви като зърната на броеница. Тя им придава допълнителен нюанс с детските си капризи, които се одобряват винаги от майка й и леля й.

  Днес за втори път ме лишиха от обяд, защото ме обвиниха, че съм счупила кристалната ваза, купена във Венеция по време на карнавала миналата година. Мадам Форестие не ми разреши да обясня дори, че вазата е счупена в мое отсъствие от Мари, която с наведена глава гледаше в чинията си.

  Макар че е само на 7 години, Мари проявява характера на майка си. Когато казва “Искам това”, означава, че трябва да го има в следващия миг, веднага. Ако не се изпълни желанието й, изпада в истерия. В състояние е да плаче цял ден или цяла нощ. Тогава хубавото й лице придобива зъл и надменен израз, какъвто се изписва върху лицето на майка й, щом се налага да се обръща към хора, които нямат пари. Този израз у Мари ме плаши. Не съм го виждала у друго дете. Страхувам се, че ще стане като майка си. Но повече изпитвам страх за малкия Мишел. Наскоро, когато го слагах в леглото да спи, се разплака:

  – Искам да умра, защото никой не ме обича.

  Бях поразена. На пет години това дете говореше като възрастен. Прегръщайки го, възразих, че не е вярно, защото го обичат мама, татко, Мари.

  – Не, не ме обича никой. Мари обича куклите си, мама обича да ходи на ресторант, а татко няма време за мен – продължаваше да плаче детето.

  – Обичат те, както и аз, мъничкия ми. И ти го знаеш. Вярно е, нали? – казах, прегръщайки го отново.

  – Да, но и ти ще си отидеш като другите.

  “Другите” бяха жените бейбисистърс, които идваха от Източна Европа след 1989 г.

  Когато казах, че аз няма да си отида, Мишел започна да се успокоява. Сложих в леглото любимите му играчки, целунах го и го оставих да спи.

  Преди вечеря дойде един от приятелите на мадам Форестие. Тя излезе с него, без да каже една дума. Всъщност, мълчанието беше едно от най-често използваните й средства за унижаване на тези, които са зависими от нея, като мен. Не й казах, че не аз, а Мари счупи венецианската кристална ваза. Беше излишно, защото тя сигурно знаеше истината. Не й казах нищо за Мишел, защото бързаше, както винаги.

  Мишел е чувствително дете. Той обича животните и приказките за тях, които му чета, преди да заспи. Може да бъде слънчево дете, ако е обградено с любов. Всяка сутрин, когато се събужда, пее, докато стане време за закуска. Струва ми се, че това дете продължава песните от сънищата, в които не се чувства само. Изглежда, че се страхува от майка си. Има нужда от баща си, когото обича, не само защото му купува играчки и различни лакомства.

  Когато мосю Форестие остава вкъщи (което се случва рядко), играе с него и го извежда навън. Води го в зоологическата градина, в музея на куклите. Всеки път, щом са заедно, отиват в една скъпа сладкарница близо до музея на Пикасо и Мишел избира най-голямото парче шоколадова торта. Това ми разказва, като обича да повтаря: «Много хубаво прекарахме деня с татко.»

  Аз обичам Мишел. И той отговаря на любовта ми с привързаността на чувствително, самотно дете.

  Чаках до късно мадмоазел Софи. Когато се върна, не поиска чай, защото беше пияна. Мислех, че е четвъртък. Оказа се, че е петък. Доста често ми се случва да не знам каква е днешната дата, защото времето минава край мен, без да ме докосва.

  […]

  …Над Пер Лашез кръжеше ято птици. В тишината чувах само ударите на сърцето си. На гроба на Марсел Пруст имаше много цветя. В търсене на изгубеното време някой като мен изпитваше носталгия към красотата на отминалите мигове с аромат на цъфнал глог, щастливо детство и щастлива любов… Някой като мен се връщаше в миналото, защото се чувстваше уязвим и крехък в настоящето. Като мен някой имаше нужда от Марсел Пруст…

  Давах си сметка, че идеализацията на миналото означава отричане от настоящето, неприемане на неговите конкретни измерения. Бягството в миналото означава страх от настоящето, от неговата несигурност и неизвестност. Тази несигурност изпълваше нощите с кошмари, от които главата ми тежеше, когато се събуждах.

  Стоях с някакво странно усещане, че бързеят на времето е спрял до мен, че този летен ден с ухание на треви и тишина няма да свърши никога. Бях в Пер Лашез и в същото време не бях, защото мислите ми се връщаха назад, към детството. Защото желанието ми да върна детството бе по-силно от необратимостта на времето.

  Изпитвах същото чувство, както в онзи септемврийски ден седмици, преди да тръгна за Париж, когато отидох в градското гробище, за да поговоря с родителите си и с брат си, (както правеше мама преди смъртта си). Бях им доверила страха от това, което ме очакваше, и плахата надежда за промяна в Париж далеч от сина ми, далеч от ябълковата градина, в която бе минало детството ми. Беше невероятно усещането от допира с преходността на времето, от това, че сега съм тук, а утре ще бъда на хиляди километри, че сега слушам мълчанието на миналото и се взирам в бъдещето, което е близко и далечно, че ме има, че съм част от това битие, което е смърт и живот едновременно.

  Най-дълъг е пътят на сърцето към мъртвите. Но още по-дълъг е обратният път оттам, където бяха останали мъртвите.

  В есенния ден тишината не бе подтискаща. Пламтящият невен върху гробовете на близките ми беше едно жълто петно от живот.

  […]

  …На обяд разлях малко от кафето върху ленената покривка на масата. Мадам Форестие едва не получи инфаркт при вида на кафявото петно. Лицето й се изкриви, смали и заприлича на сврача главичка. Бях забелязала, в подобни моменти, когато се посягаше по какъвто и да е начин върху нещо от собствеността й, лицето на мадам Форестие ставаше грозно и се смаляваше като главичка на сврака. То придобиваше зъл и хищен израз и при вида на чужди деца. Тя ги гледаше с остри и пронизващи очи, с каквито свраката отнема пшениченото зърно на малкото и безпомощно врабче. И в ръцете й, макар че бяха грижливо поддържани, имаше нещо хищническо, което се забелязваше в начина, по който хващеше чашката с кафе, захарницата, приборите за ядене. Подобно усещане имах и сега, когато ме хвана за ръката, за да ми покаже петното от кафе върху покривката. Не беше докосване, а сграбчване, както хищник сграбчва жертвата си. Бях забелязала също, че с безшумната и крадлива походка мадам Форестие напомня невестулка. Никога не чувах нейните стъпки. Разбирах, че е идвала, по миризмата, която оставяше след себе си.

  Бях наказана, като ми се отне правото да имам свободно време до края на седмицата. Не казах нищо, защото нямаше смисъл. Думите ми нямаше да чуе никой. Преглътнах сълзите. Никой не трябваше да разбере, че страдам от несправедливостта и унижението. Наказанието бе прието с мълчание. Софи излезе на балкона с чашата кафе, а Мари ме погледна с предизвикателна недетска усмивка.

  Преди да си легна, написах дълго писмо на сина си Александър, който следва в Художествената академия. Опитах се да скрия болката от днешния ден. Александър не трябваше да знае нищо. Бях дошла тук не само заради Париж, който обичам, но най-вече заради него, с тайната надежда, че ще продължи образованието си в града на Лувъра и Орсе. Разказах на Александър за часовете, прекарани в Пер Лашез, когато не мислех колко е преходно всичко, не мислех за смъртта. С повече подробности писах за Марсел Пруст и Оскар Уайлд, които бяха обичали Париж като мен. Александър знаеш наизуст “Приказка за принца и розата“.

  Сега, когато съм далече от Александър, не мисля, че беше “странно дете“, както казваше баща му. Беше по-различен от другите деца, по-чувствителен. По отворените сетива за болката и страданието си приличаме.

  Веднъж, когато беше малък, Александър донесе гладно врабче, което бе намерил на улицата. Когато то умря след няколко дни, плака много и беше тъжен седмици наред. Има малко приятели, за които е готов да направи всичко. Един ден ми призна, че е дал всичките си спестени пари на Емил (дете на разведени родители), за да си купи яке за зимата. Подари най-хубавите си обувки на Матей, защото ги беше харесъл много. Ако потрябваше, беше готов да свали всичко от гърба си без капка съжаление. Спомних си, че когато научи за смъртта на дядо си, не се разплака, но цяла седмица не проговори. Завит през глава, се преструваше, че спи. Когато кризата премина, се опитах да обясня на Александър защо дядо му е бил в един от най-страшните концлагери, за които говореха, че са хранели свинете с телата на затворниците. Бяха ги измислили тези, които обезмислиха съдържанието на комунистическата идея и я правеха утопична, недосегаема. С годините тя бе още по-недостижима, заменяйки я с банки, монополи и финансови далавери, които прикриваха с излъскани от грим думи: демокрация и отговорност.

  Времето на каскетите се замени с времето на меките шапки, както казваше един много добър писател, убит с чадър в центъра на демокрацията (в един лондонски трамвай), неизвестно от кого и защо според официалната версия, и забравен, както много други честни и добри писатели.

  Във времето се събираше помия и кал, и аморалност сред „отговорния” политически елит, който създаваше за себе си и за парите си, закони. Във времето се събираше и ужасна мизерия, от която бягаме на Запад…

  Александър трябваше да знае, че истината е относителна, че свободата има различен смисъл за тези, които управляват, и за онези, които са управлявани. Трябваше да знае, че властта променя хората.

  Дядо му беше от малкото, които се съпротивляваха на рутината, ограничеността, гаврата с идеалите на миналото. Той се бореше без оръжие, с думи, убеден, че не всичко е наред в управлението и, че отиват до крайност в отричането на религията, на миналото.

  – Без минало, без история не може да има държава – говореше той спокойно, убедително. Трябва ни Бог, за да бъдем по-добри. Той не е само нашият Създател, но и учител, който формира нашите пътища. Всички ние сме ученици в науката за доброто, но можем да бъдем и учители на доброто, да помагаме на нашия Спасител.

  Баща ми рядко ходеше на църква не защото беше забранено. Той беше близко до Бог със сърцето си и вярваше, че му помагаме не с думите, а с делата си.

  Александър приличаше на дядо си. Беше наследил и неговата любов към изкуството, към художници като Гоя и Брьогел. С часове съзерцаваше птиците и дърветата или рисуваше цветя и облаци (най-често, кой знае защо – върху сняг). Веднъж му казах, че цветята измръзват през зимата, а той отговори:

  – Няма да измръзнат, ако ги стоплиш с любовта си…

  Александър беше убеден, че животните не искат нищо в замяна, когато ги обичаш, за разлика от хората.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Доц. Надежда Бонева е поет, писател и преводач, университетски преподавател по „Антична и западноевропейска литература“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ в периода 1975-1989 г. Автор е на дисертационния труд „Константин Величков и италианската литература”, на стихосбирките „Страхът от самотата на щурците” /2006/, „Любовен дует” /2009/, на други две стихосбирки на италиански език /2007 и 2009/, на „Нежността на утрото” /2015/, на романа „Едно лято в Париж” /2014/, откъси от който са публикувани тук. Последната й книга – „Непознатият Константин Величков” излезе миналата година.

  .

• BNR: „Reader on Demand“ opens door to emotions of Bulgarian writers from 4 continents

  

  On March 17, the premiere of „Reader on Demand“ will be held in the Bulgarian city of Veliko Tarnovo. This is a literary collection of poems and stories by 64 Bulgarian authors from 10 countries on 4 continents. The book is the result of an initiative of the Bulgarian information portal in Chicago /www.EuroChicago.com/ that aims at publishing on paper the most interesting works by Bulgarians, previously published on the site. The book is aimed to reach readers in Bulgaria and to spread among Bulgarian communities abroad.

  

  Mariana Hristova

  .
  “What this initiative shows is a very wide geography of Bulgarian literature,”editor Mariana Hristova says. “Our book does not include all Bulgarian authors around the world, but these authors jointly create an interesting picture. There are works that make it very difficult to recognize if the writer is an emigrant or not. There are well-established authors and completely unknown ones included. We have not sought for thematic focusin the works – the stories are different, most of them are related to present-day Bulgaria. Attention is paid to the depopulation of Bulgaria, which is an important topic for Bulgarians living in the country but also for many emigrants. In the book one can find nostalgia, returns to Bulgarian history, as well as fantastic stories – that is a very rich palette. „

  The first two collections created on this principle are „Cherga“ and „Clock Tower“. The title of the third one – „Reader on Demand“, also reveals the way it is distributed – completely free of charge. „The reader can find the book and this is a completely non-commercial project,“ Mariana Hristovasays. The collection is a fact thanks to the donations, work and joint efforts of Bulgarians living on both sides of the ocean. For the first time ever this entirely private initiative for publishing books with works by Bulgarian authors from various parts of the world was also supported by the Ministry of Foreign Affairs through the General Consulate of Bulgaria in Chicago. Viktor Hinov, one of the authors in the book sayswhat made him become the main donor and active promoter for the realization of all three collections, was the will to escape daily routine and to dedicate some time to a Bulgarian cause. Viktor Hinov is a doctor who has been living and working for more than 20 years in America, and for whom the link with his homeland, ancestors and memories is the foundation of a successful life away from his roots. Speaking about the topics that inspire him, Viktor Hinov says:

  

  Victor Hinov

  .
  „My position as an emigrant is something exciting. This is an adventure I got into with my whole family and which has gradually turned into a life. I understand that I will never cease to be Bulgarian, just like none of my friends from other countries will ever feel 100% American. And this is not needed. The world is becoming more global. You know, my kids wanted to travel to China, Japan, Europe, Africa and they did it. I see that Bulgarian youths also travel around the world and I think it is very important that they keep their identity. They need to preserve their language, to read in Bulgarian, to write in Bulgarian, to visit Bulgaria. Now we are in Sofia, and my daughter and I went to the Boyana Church. She was amazed by the frescoes and by the fact thatthey and the church are much older than the American state, for example. These things are invaluable, and we should not lose them.“

  The link with the Motherland is preserved through language and that is why Bulgarians, wherever they go around the world, continue to speak and write in their mother tongue, to express their emotions, aspirations, fears and dreams. The „first two collections are already part of the collection in the Bulgarian section of the US Congress Library in Washington, public libraries in Chicago, the Library of the University of Taraklia in Moldova, and of course the National Library „Sts. Cyril and Methodius“in Sofia. „Reader on Demand“ will also arrive at the US Library of Congress. This will most likely happen on the eve of May 24 – The Day of Slavonic Alphabet and Bulgarian Education and Culture, when new Bulgarian books will be donated to this library through the Bulgarian ambassador to Washington and the Chicago Consul General.

  English: Alexander Markov

  Photos: Eurochicago.com

   

  Source: BNR.BG

• Представяме Ви Дарина Шнайдер

  Дарина Шнайдер е родена през 1980 г. в гр. Бон, Германия, от майка българка и баща германец. Завършва с отличие гимназия в Бон, следва фармация и след шест години практика в тази област поема по нов път. Преквалифицира се за тонрежисьор и медиен продуцент, пътува из Централна Америка и Азия. Прописва стихове на немски на 32-годишна възраст, а единствената й засега стихосбирка „Sehsucht“ („Жажда за поглед“), излиза от печат през 2017 г. Издателят й Клаус Сервене, познат на българския читател от сп. „Съвременник“, пише в следговора си: „Дарина Шнайдер явно е прескочила всички стъпала на поетично развитие и ни представя като първи творби зрели и завършени стихове“. Поетесата престава да пише за повече от три години – майка е на две малки деца. След тримесечен престой в България през лятото на 2017 г., прописва и на български език…

  

  ***

  заредих ти колата
  позната процедура ни чака
  пали спокойно и тръгвай пак
  по стария път но
  имай предвид че
  ще ти трябва достатъчно скорост
  чака те
  последният възможен
  обратен завой

  ***

  гледам снежинките
  как танцуват
  топлите дрехи
  чакат да бъдат прибрани
  доста са поизносени
  от безкрайната ни зима
  както съм и аз
  а ти
  само не спирай да сбираш
  слънчевите лъчи
  пази им мястото
  както и аз твоето
  в мен

  ***

  подстригах се
  изхвърлих толкова любими неща
  сготвих каквото и без това
  няма да кусна
  излекувах алергията си
  към разни мазила за масаж
  накрая освен астрофизика
  научих само едно:
  не искам да бъда
  новата ти
  жена

  ***

  гледай храстите
  под прозореца
  покълнали вейки
  подкастрени на секундата
  само да не се различават
  от другите
  пред вратата на съседите

  питам те теб:
  това ли сме ние?!

   

  Дарина Шнайдер

  18.03.2018 г.
  Бон, Германия

• Дойдохме тука уж за малко…

  

  .

  Дойдохме тука уж за малко,
  а вече цяла вечност ми се струва,
  животът завъртя ни без да пита,
  а дните станаха почти приятни…

  „Не си помисляйте да се прибирате!” –
  нареждат всички, без да сме ги питали.
  Там живот отдавна нямало
  и всички гледали сърдито…

  А някой тука знае ли какво е?
  Чак се чудя откъде да почна…
  Уж хората навсякъде еднакви,
  ама стъпваме по чужда почва…

  Друг въздух тука сякаш дишаме.
  И други ставаме, едни изкуствени.
  Слънцето дори различно е,
  а егото едно потъпкано…

  Българийо, сънувам те, тъй свята си!
  Все същата си, хората ти – истински!
  Тоз моят корен – все към тебе дърпа ме!
  И ще се завърна, обещавам си!!!

   

  Веселина Караиванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Веселина Караиванова е на 30 години. Родена и израсла в София, от осем години живее в Мюнхен, Германия. По професия е детски възпитател, завършва тази година образованието си по специалността. Обича народните танци и песни, член е на създадения от наши емигранти ансамбъл „Лазарка” в Мюнхен. Мечтата й е да се завърне в Родината. Където, както пише тя: „да възпитавам българските ни деца и да се радвам на привилегията да говоря на майчиния език, да дишам български въздух и да общувам с българи“. И работи за осъществяването на тази мечта.

  .

• Човек

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Знаете прекрасно как напоследък всички са луднали по генетични изследвания. Не, не става въпрос за тези, които бременните се надпреварват да направят, за да са сигурни, че бъдещите им отрочета няма да имат някой синдром. Е, като имат бол пари мъжете им, нека им ги харчат. Говорим за онези, след които ти казват откъде произлизаш, какъв си, що си. Та, пусне си някой подобно изследване и се оказва, че се е пръкнал от реброто на самия Адам. На друг излиза, че Ева му е прапрабаба. Има го черно на бяло човекът. И какво може да му кажеш? Съвсем редовно се откриват потомци на великите френски крале. Веднъж даже срещнах самия Наполеон. Но гвоздеят на програмата се оказа някакъв пияница в кварталната кръчма, който се кълнеше над чашата с джибровица от казана на Веско, че е произлязъл от сол ташака на самия Господ. За доказателство размахваше и тапия от някакъв генетичен институт. Такива уникуми има по тези географски ширини!

  – Аз пък съм паднал от дясното мъдо на Шейтана – забих го веднага.

  – А тапия имаш ли? – не се впечатли оня и ми тикна лист хартия пред самия нос.

  – Тапия?

  – Да, тапия.

  – Тапия нямам.

  – Щом нямаш тапия, да мълчиш, докторе – унизи ме пияндурникът пред всички.

  Тя, тапията е така. Къде съм тръгнал да говоря и аз, без да имам такава? Като имаш тапия е лесно, ако нямаш, си дрънкаш напразно. Присвих си крилцата и се прибрах. Без това бях отишъл само за цигари. Седнах на лаптопа и заразглеждах сайтовете на генетичните институти.

  – Къде не отишли 100 долара? – изрекох и щастлив, че ще имам най-накрая и аз тапия, реших да си поръчам теста.

  Да, ама за 100 долара бил само за доказване на митоходриална ДНК, демек от майката. За да докажат и ролята на Шейтана, трябваше да кихна още 50 долара.

  – Дето 100, там и 150 – си казах и натиснах бутона за поръчка.

  Да ви кажа честно, на сутринта вече бях забравил за теста, докато на третия ден не пристигна куриер. Отначало се изненадах като ме потърси, но след като ми каза откъде е пратката, се сетих за всичко. Трябваше да натрия едно тампонче от вътрешната страна на бузата си, да го поставя обратно в епруветката и да го върна. Толкова е просто. Да, като кихнеш мангизите винаги е така просто.

  Не закъсняха и резултатите. Минаха, не минаха месец-два – и бяха готови. Излегнах се на дивана, наместих удобно лаптопа на коленете си, вдигнах краката си върху масата по американски и отворих писмото, пратено от генетичния институт.

  Да не бях го отварял. Е, потомък на Шейтана не бях, но после като почна един тюрлю гювеч…

  Имах общи прародители с Мао Дзъдун. Разбрали го по звездичката, локализирана в единия от локусите на някаква акроцентрична хромозома. Следваха гени, унаследени от питекантроп, живял в земите на днешна Етиопия.

  – О, Боже, значи съм имал и деди, които като огладнеят, са лягали под коня и направо са бозали от него – не издържах и възкликнах при вида на значителното количество монголски гени. Та, значи, затова очите ми били такива дръпнати, а косата ми – като на таралеж. После се сетих, че пастърмата са си приготвяли на гърба на коня. Просто напъхвали месото под седалката и там от потта на коня…

  – Ужас, а аз сега се правя на вегетарианец – възкликнах и продължих нататък.

  Ухилих се самодоволно като видях еврейски гени. Как иначе? С тази фамилия. Няма нищо случайно на този свят. Хм, то и затова ми върви така с парите. Ей тъй, както си стоя, и мангизите идват сами при мен. Само трябва да ги събирам. Имах и значително количество арменски гени.

  – Е, те, арменчетата, и те тарикат момчета – захилих се отново, сещайки се, че глупав арменец досега не бях срещал.

  Малко ме подразни това, че имам и гръцки гени. Но как иначе? Понякога съм тъй коварен.

  – Брех, мамито му, и сръбски гени имам – изпсувах с яд после.

  Имах и румънски гени. Малко се ядосах, да ви кажа. Знаете как не ги обичам. Дори не подозирате какви неща са извършили из Добруджа, но и нашите не им останали длъжни оттатък. Румънците криели дъщерите си в рогозки. Увивали ги в тях и така ги закачали на тел пред сундурмата. Ала българите ги намирали и там, за да ги изнасилят. Не вярвате, нали? Чичовците на татко и дядо Муса са били там и са видели всичко, а те що е лъжа не познаваха. Като мине войска така става. Няма никакво значение чия е войската. Но после се сетих, че като малък откраднах слънчоглед от площадката на кооперацията и чак се изчервих.

  В генотипа ми не бяха пропуснати и развратните и пияни траки. А бе, държава не са успели да си създадат, но иначе на виното не прощавали. Е, като техен потомък, не бях ги засрамил. Можеше да се гордеят с мен. Справка – „Метаморфоза“.

  Но поодъртях и минах на писане на книги.

  – Защо прописахте толкова късно, господин Ефраимов? – не пропускат да ме питат красиви журналистки.

  – Че то, на младини, де време, моето момиче? – отвръщам им винаги.

  – Значи, сега имате много време?

  – Колкото искам.

  – И нищо друго ли не правите? Само книги ли пишете?

  – Че, то, аз ако можех друго, книги ли щях да пиша? – забивам ги след това.

  Да, но после дошли варварите тюркобългари от север и стъжнили живота на траките. И от тях имах значително количество гени. Да има вече някой късмета да ме гони от земята на дядо ми Аспарух, дето си е забил меча в чернозема.

  Е, разбира се не бяха пропуснати и мустакатите тюрки и похотливите славяни, но най-много се изкефих на циганската кръв в мен. Та значи, затова рамото ми почва да подскача нагоре като чуя Рони Джеймс Дио. И така ми е широка душата понякога. Ударя чаша-две и направо политам.

  Ся, няма да ви губя времето повече. Само ще посоча, че в кръвта ми бушуваха гените на още десетки етноси. Финикийци ли не бяха, асирийци ли, вавилонци ли. Следваха хазари, хуни, авари, печенези, кумани и що варварска паплач е имало на света.

  – И, с тези гени и в Европа ме приеха – не издържах и се възмутих по някое време.

  Нямаше нищо кралско в мене. Никаква френска кръв, никаква благородна джентълменска от Албиона. Никаква немска. Единственият ми досег с европейската цивилизация бяха няколко мижави генчета, които приличали на макарони. Това е. Като знам какви хора има напоследък из Фейсбук. Живи месии, пратени да покажат пътя на хората, тръгнали по стъпките на Шейтана. Цели народи, със съдба предопределена да спаси света. Свещени такива, живеещи на свещена земя, дарена им от самия Бог. Нищо че нямат пари да си платят тока. Спирам… Който разбрал – разбрал.

  – И ся, къв съм аз? – не издържах и проплаках накрая. – Истински миш-маш в душата ми. Ни велик българин, или поне турчин.

  Но и затова бяха помислили от генетичния институт. Накрая даваха и заключение. Завъртях бясно страницата надолу, където беше окончателният резултат.

  Човек!

  Това пишеше там. Нищо друго. Човек! Това бях аз. Никакви велики гени. Само човешки.

  Дълго стоях пред монитора. После си налях вино и се излегнах пред камината. Кучето веднага се сгуши и то до мен.

  Неусетно преполових каната. Усетих как почнах да се нося над пода.

  – Знаеш ли? Аз съм човек – обърнах се към кучето и му задърпах ухото. – Човек! Разбра ли? А, ти… Ти си някакъв си копой. Шизофреник, при това. Хубаво де, не се сърди. Епилептик си. И к’во от това! Аз пак те обичам.

  Ударих още една чаша. Изведнъж ми стана хубаво и затананиках детска песничка. Кучето ме загледа учудено и след това се разлая.

  – Стига си ревал в ухото ми – викнах му по едно време. – Ей сега ще те изгоня навън, в студа. Храня те, поя те, лекувам болния ти мозък, а ти ще ме проглушиш с този глас. Нали ти казах – аз съм човек. Човек, глупако. И престани да ми мъкнеш тези зайци. Ще те гръмнат някой път, глупако. Благодари се, че горският и ловците са ми приятели. И този глиган оня ден, как успя да го домъкнеш? Тежи сигурно пет пъти повече от тебе. Караконджулите три дни пируваха после.

  Ударих още една чаша.

  – Ей, на, каната свърши отново – заговорих след това на кучето. – И това е вече всяка вечер. Защото съм човек. Иначе… Иначе, трябва да грабна калашника. Или не. Без атомна бомба няма да стане. Навсякъде е пълно с кучета вече и с хиени, и с лешояди, и… Знаеш ли, ти си просто един контрабандист. Още утре ще те предам на горския. Толкова много станахте песовете на този свят. Ние, човеците, ви храним, а вие ни лаете.

  Звънна телефонът. Само един можеше да е в този късен час.

  – Кажи ве, нахал… – изграчих в слушалката.

  – Докторе… докторе… – проплака моят приятел караконджулът в слушалката. – Много съм болен, докторе.

  – Да не умреш.

  – Докторе, вие ми се свят, отпаднало ми е, стомахът ми…

  – Да не ти се е приял Тремски суджук?

  – Докторе, умирисал си цялата гора.

  – Е, и…? Разрешение ли трябваше да ти искам?

  – После искаш да не се разболяваме.

  – От виното ще оздравееш, нали?

  – Докторе, цяло лято като ти нося плодове… И дърва ти мъкна.

  – Не ми трябват. Горският ми дава, колкото са ми необходими.

  – Докторе…

  – Добре, идвай.

  Вратата се отвори веднага и караконджулът се намърда вътре. Бях сигурен, че ме е гледал през прозореца, облизвайки се, докато говорехме по телефона.

  – Чакай, иди и си изтупай козината че навсякъде ще направиш на косми пак.

  – Е, после нали без това ме караш да пусна прахосмукачка.

  – Не философствай, ами излез и се изчеткай с четкалото на кучето. После напълни каната от бъчвата и така ела. И недей да пиеш от кацата, докато се пълни каната, нито пък после от канелката. Чакай, донеси и няколко петълки от Тремския суджук и ги хвърли в камината.

  Моят приятел се върна скоро, изпълнил поръчката. Хвърлихме суджука в камината и той приятно запращя върху жарта.

  – Сега остава и другите да се домъкнат – вмъкнах язвително.

  Наляхме си вино, излегнати пред приятния огън. Караконджулът се опита да разбута кучето, но онуй изръмжа и оголи зъби, затова нашият мина от другата ми страна.

  – Знаеш ли? – обърнах се към него като ударих още няколко чаши. – Аз съм човек.

  – Знам – отвърна веднага оня.

  – Ти пък откъде знаеш? То аз не знаех до тази вечер.

  – Изписано ти е на лицето, макар и да се правиш понякога на лош.

  – Изписано… – защото съм глупак.

  – И на душата ти е изписано. Като пише на душата на някого, че е човек, дори няма нужда от думи, докторе.

  – Много знаеш ти.

  – Но има много, които не са човеци. Гледаш ги уж хора, а…

  – Стига си философствал, а пий.

  – И какво ще правим с толкова много нечовеци, докторе?

  – Има лесно. Видях пламъците… Небесните колесници… Обгърнаха целия свят. Ще започнем наново. Скоро… Съвсем скоро.

  – А ние?

  – Ще се преместим в пещерата. В Дервиша…

  – А виното ще вземем ли?

  – Че къде без вино?

  Така сме и заспали. Събудих се сутринта, сгушен в две топли космати топки.

  – Дано поне не съм прихванал кърлежи – изсумтях недоволно и ги разбутах, за да мога да се надигна. Приготвих се за работа. Беше ми весело. Последният ми работен ден. От утре започваме да местим всичко в пещерата, в Дервиша. Та човешките гени са в мен… Истински миш-маш от гени. Затова ме е сътворил такъв оня. Имал е план. И красавицата, дето усмивката й ми разтопява сърцето.

  – Скоро… Скоро ще се наядете всички – повтарях с усмивка на уста по пътя за работа. – Веднъж завинаги. Как само ще се наядете!

  Какво пък? Ще пробваме наново. Може пък този път да се получи. Започваме нова еволюция.

  .

• Любовна цироза

  

  .

  Започнах аз да търся любовта,
  зарових се във книги поетични,
  оттам разбрах – във виното е тя,
  това твърдят поетите лирични.

  Във виното божествено искряла,
  без вино, казват, нямало любов,
  твърдят, веднъж, от вино оживяла.
  Повярвах сляпо и започнах лов.

  Така наченах вино аз да пия,
  започвайки от рано сутринта.
  И пия вино не да се напия,
  а да открия в него любовта!

  В началото започнах със бутилка,
  но нищичко във нея не открих,
  и после вече просто нямах спирка,
  но липсва тя (освен във някой стих).

  И все така я търсех отзарана,
  но няма я и няма любовта,
  A може би е скрита в дамаджана?
  О, Господи, започвам начаса!

  Е, няма я и там, къде се крие,
  коварната любов – или греша?
  Тя може би е във шише ракия?
  Налага се това да проверя!

  Така във търсене отлитаха години.
  Любов във виното така и не открих.
  С любов мечтах животът да отмине,
  вместо това – тотално се пропих.

  Това е, докторе, историята моя,
  не съм пияница, аз търсех любовта!
  Сега лекувайте любовната цироза.
  Да пия вино повече не ща!

  
  Пламен Иванов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Пламен Иванов е роден през 1952 г. в Дулово. Живее в Русе. Инженер, завършил Русенския университет. Публикува разкази в периодичния печат до 1992 г. По-късно написва няколко научно-популярни книги, една от които – „Су-джок и мокса, ръководство за самолечение“ се превръща в бестселър, преведен на английски, немски и гръцки езици, и с шест издания на български език. Пламен работи като управител на фирма за производство на инструменти и консумативи за су-джок терапия и класическа акупунктура. От около година публикува отново проза и поезия в личния си блог, във Фейсбук страницата си и в различни сайтове за изкуство.

• Скритите мисли на един открит човек

  

  „Че съм задник, вярно е, но от мен колко по-големи задници има! – размишляваше Цеко, докато тролея го подрусваше по пътя за работа. – И това правителство само грабят, източват и присвояват! Едни тролеи не купиха като хората! Блъскаме се като добитък в тия смрадливи допотопни кочини! Партийците грабят за себе си, а народа кучета го яли! Оправят себе си до девето коляно, тарикатите им ненаядени! Ето например шефа! Вече я е подкарал толкова през просото с кражбите, че дори не праща подслушвачите си да му донасят, какво се говори в офиса. Все му е едно, защото знае, че никой нищо не може да му направи. Големият шеф в столицата краде с милиони и никой не му връзва кусур, какво остава за него! Ако нещата случайно се оплескат, заделя една четвърт от заграбеното за съдиите и всичко се оправя. У нас правосъдието е точно и принципно! Ееех, да имаше как и аз да открадна толкова! Половината от откраднатото щях да дам в съда и пак щях да си живея живота!“ – съжаляваше бедната си съдба Цеко. В този момент пред него застана контрольорът и мрачно каза:

  – Проверка на билети и карти, моля!

  Цеко бръкна в джоба на спортното си сако и застина от ужас. Сети се, че тъкмо преди да тръгне за работа, без да иска заля сакото си със сутрешното кафе. Набързо облече друго сако и, без да премести тефтерчето с документите, забърза за работа. Сега беше без карта, документи и пари.

  – Съжалявам! – конфузно промърмори Цеко. – Смених си в последния момент палтото и документите ми останаха в него.

  – Ха-ха! – присмя се контрольорът гадно. – Тия ги разправяй на някой друг! Сега ще си платиш глобата от двайсе лева, пък после ако щеш и без гащи се вози в градския транспорт!

  – Нищо няма да платя! – ядоса се Цеко. – Казах ви, че документите ми са в друга дреха. По-късно ще ви донеса картата, за да видите, че е така!

  – Оп-а-а-а! – ухили се като йоркипе контрольорът. – Момчета, елате тук! Един гратисчия се опитва да мине метър!

  От задния край на тролея веднага се приближиха двама младежи, единият от които бе доста мургав на вид. На дрехите и на двамата бяха закачени баджове, на които пишеше „Контрольор”.

  – Я оставете човека, бе! – тросна се възрастен мъж с бастун, седнал на една седалка встрани.

  – Ти не се обаждай, дядка! – скастри го контрольорът, а старецът сякаш само това чакаше. Пъргаво се надигна, извъртя някак бастуна и прасна контрольора по рамото.

  – Ти кого наричаш дядка, бе келеш? Сбрали се трима калпазани и тръгнали да тормозят и обиждат хората! При това единия циганин! Ай ще ви таковам таковата!

  По знак на контрольора двамата младежи хванаха стареца за ръцете и на следващата спирка го свалиха навън. Там, на тротоара, възрастният боец размаха бастуна като японски самурай и набързо очатка по главите нахалните контрольори. В мелето се включи и някаква баба. Тя внимателно изкара две кофички мляко от пазарската си чанта, а после заудря с нея контрольорите. Шоуто вероятно щеше още да се развихри, но тролеят тръгна и всички разочаровано започнаха да обсъждат случката. Тихомълком Цеко се примъкна до освободената от стареца седалка и се намести на нея.

  „Каква стана тя? – тъжно продължи да размишлява. – Един дъртак ми спаси кожата! Ама, че резил! Трябва да се запиша в някое гражданско сдружение или партия! Там ще се чувствам по-спокоен и защитен. А то, плъзнали едни паразити навсякъде – Дай билет, плати глоба!!! Пфу! Като член на партия ще знам и за кого да гласувам. Ще ходим заедно на сбирки, ще заформяме почерпки и банкетчета понякога. Друго си е да има някой до теб!“

  – Я, Цеко! – тупна го по рамото току-що качилият се негов колега Митев. – Как си, друже?

  – Не се оплаквам – скромно отвърна Цеко. – Справям се някак с проблемите.

  – Браво! – ухили се колегата му. – Така трябва! Ти си открит човек и винаги съм те давал за пример на шефа. Ако имаше повече колеги като Цеко, му викам, работата песен щеше да е!

  Цеко срамежливо сведе глава и си помисли: „Ах ти, мазно копеле! Искаш да гласувам за теб и да станеш служител на месеца! Ще гласувам, ама друг път! Ти да вземеш още половин заплата отгоре, а аз да лапам мухите! Не си познал, мой човек!“. После вдигна глава и с честен поглед заяви:

  – Митев, в края на месеца ще гласувам за теб! Аз съм открит човек и направо ти казвам. Ти заслужаваш, човече!

  – Е, щом си решил! – не отказа колегата му и започна да говори за новата колежка от офис № 3. Цеко уж го слушаше, но мислите му не спираха да витаят другаде. Мечтаеше си да спечели шестица от тотото, макар да не пускаше фиш; бандити да изтърват чувал с пари, докато ограбват банка, и той да го вземе; да преспи с жената на шефа, за да го повишат в службата – и все едни такива чисти и ведри мисли, каквито можеха да се намерят в главата само на един почтен и открит човек като него.

   

  Красимир Бачков

• Privatе

  

  .

  Църковен е Бах
  когато в деня на заминаване
  каца врабчето
  върху рояла си спомням ръцете ти
  толкова остарели под свода на храма
  колкото сажди и бяло
  облича сърцето ми
  върху клавишите
  черни и снежни
  простирам спасение
  много е лично.

   

  Рада Добриянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Рада Добриянова е родена в Свищов. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и е специализирала в Сорбоната на тема „Символистични веяния в творчеството на П. К. Яворов”. От 1998 г. живее в Швеция, където завършва шведска гимназия и обществознание. Поет, белетрист и преводач на български на шведска художествена литература. Автор е на роман, сборници с разкази и с есета, лирика. Нейни творби са представяни в Швеция, Русия, Австралия, Германия, Беларус, Чехия, Македония, Турция и др. Член е на СБП, СБЖ и на Сдружението на писателите в Южна Швеция. Превеждала е Тихо Брахе, Аугуст Стриндберг, Тумас Транстрьомер, Гунила Клингберг, Хенинг Манкел, Петер Курман, Кристина Лунг, Ан Смит, Карин Ленц и др.

  .

• В бездните край Камен бряг

  

  .

  Сред девствения свят, през булото на чистотата,
  нахлуваше снагата ми в усоето потръпващ полумрак.
  Зовеше ме безмилостния глас на тайните и чудесата,
  останали по дъното на този грешен, еретичен свят.

  Нахлувах във утробата, където се зачеваха делфини.
  Докосвах с пръсти раци, вкопчени в любовен танц.
  Кълба от водорасли разплитаха тъмнеещи вериги.
  В ръждива пяна чезнеше на мидите седефения гланц.

  И гръмна тишината като ехо от великденски камбани.
  Припламва на спирали последната надежда за живот.
  В отчайващите бездни, под роя на демонските кошмари
  отваряше клепачи в тинята страхотното око на гроб.

  Разклатиха се в мрака мощите на призрачни гробари.
  Окото спусна мигли от демонични, странни пипала.
  Това е краят… Тук рухваха човешките представи.
  От всичките посоки на вселената оставаше една.

  Нагоре! Все нагоре! Към огнения взрив на светлината!
  О, Боже! Дали ще имам сили, дали ще ми достигне дъх
  да зърна слънцето и да усетя с устните си топлината
  на каменния бряг, покрит с петна от сол и златен мъх?

   

  Йордан Кръчмаров,

  Резерват „Яйлата“, Камен бряг, 1984 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Йордан Кръчмаров е роден през 1948 г. в с. Гурково, Балчишко. Учил е в Първа гимназия в Добрич. По-късно служи като матрос във Варна. Носител е на първа награда за поезия от националния конкурс „Дъга под Лудогорието“. На 16 май 1986 г. почива от инфаркт. Приживе издава само цикъла стихове „Цялото ми богатство“ в поетичната антология „Общежитие“ (издателство „Народна младеж“). След внезапната му смърт, с помощта на негови приятели, излизат стихосбирките „Нощен залив“ (1987), „Сол за живите“ (1992), „Риза за Христос“ (1993), „След XX века“ (1998), „Полюшвана от вятъра мишена“ (2006, 2008). За творчеството на Йордан Кръчмаров са писали Стефан Цанев, Георги Константинов, Светлозар Игов, Стефан Влахов-Мицов и др., но то предстои да бъде истински изследвано, откривано и четено. Стихотворението, публикувано тук, е част от книгата „Полюшвана от вятъра мишена“, подготвена за издаване от Сдружението на писателите в Добрич и издадена от „Жанет 45“.

  .

• <<
• 1
...
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
...
• 75
• >>