Всичко от литература

литература

• Кокили

  

  .

  И в кръчмата, дето животът на лакът поляга,
  и търси във праведник кръгъл дори еретик,
  певица несръчно пилееше похот и чалга,
  но скоро замлъкна, прехапала постен език.

  Защото Тя влезе. Не ангел, а дявол предрешен
  със рокля червена и гол изкусителен гръб
  и тръгна към Него – в очите с две тъмни череши,
  презрели от тайни горещи и шепот, и есенна скръб.

  И двамата бяха самотни. И двамата просто
  току се докосваха с поглед, с душа и със ум.
  А ние – случайни и зли – непоканени гости
  одумвахме двойката гълъби, вдигахме шум.

  Пелинът искреше. А техните устни отпили
  на пъстрите чувства съвсем отлежалия мед
  трептяха изящни, додето грехът на кокили
  у нас не повдигна въпроса до днес неприет:

  Защо пред очите ни те ще го правят? И как ли
  стоят непокътнати още блюдата пред тях?
  Те сякаш гориха душите ни с хиляди факли
  на своя пиян, безнадежден, безхитростен смях…

  А ние скимтяхме и ближехме яростно рани,
  че в нас спеше кротък и девствен вълкът-единак,
  и скоро с ръмжене любовните двама ратаи
  прогонихме диво от рая на нашия ад.

  И скоро от нашите чаши и срязани вени
  пелинът изтече, горчив като есенен смях,
  и птиците, спрели в очите ни мътно-студени,
  кълваха, кълваха сълзите, проблеснали в тях.

  А някъде там из далечните снежни полета
  в лавините стръмни, душите ни още димят.
  И с плам ще покръсти челата ни тъмни и клети
  взривът безметежен на първия пролетен цвят…

   

  Ивайло Терзийски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Змейова люспа

  

  Йоан стоеше сам на билото и гледаше в далечината към замъка на огромния змей, който още не беше погълнал всички души в царството си, но беше на път да го направи.

  Замъкът бе заобиколен от всички страни с високи стени и населен с армия от слуги, които носеха знака на змея и се хранеха с парченца от неговите люспи. За тия парченца, с които можеше да се купи всичко, те бяха готови да погубват нови и нови души, които не можеха да си платят за проклетите люспи. А и обикновените поданици на царството, уморени отдавна от битки за оцеляване, се предава вече сами и за стотна от стотната на една змейова люспа.

  Само с няколко такива люспи всеки змейов слуга можеше да си купи, каквото поиска, да си построи къща-палат, да се вози в златни каляски и да има, при това на безценица, всяка от употребените от змея жени. А обикновените поданици на царството даже не си и помисляха, че могат да придобият в живота си дори само една цяла люспа.

  Змеят, впрочем, отдавна вече не крадеше моми и невести. Те сами идваха при него и се бутаха на тълпи коя по-първо да привлече вниманието му. А той, преситен от тия тълпи, понякога подаряваше на слугите си по някой и друг екземпляр от драговолната плячка, или пък изхвърляше вече употребените си булки в задния двор на замъка, където слугите отиваха и си взимаха която им хареса.

  В царството на змея никой вече не можеше да прави нищо, да купува и да продава, да съгради дом и да отгледа деца, ако няма скъпоценни парченца от змейовите люспи. Които змеят отделяше от огромното си туловище всяка пролет, и то ако бе успял да се нахрани с достатъчно човешки души през съответната година. Иначе ставаше много изнервен и зъл, пускаше огън от ноздрите си и изгаряше всеки, изпречил се неволно на пътя му. Слугите бяха длъжни да купуват с тези люспи, с които можеше да се купи всичко, душите на змейовите поданици. А най-добре се чувстваше змеят, ако му доведяха някоя непокварена, смела душа, която се беше борила до последно. Защото от такива души на змея му поникваха после не само нови, по-остри зъби, не само нови, по-лъскави люспи, но и крилата му ставаха някак си по-големи.

  Йоан беше от тези упорити, непокорни души, които още не се бяха предали на змея. Той помнеше още как в малката стая, в която израсна, имаше окачена дъсчица с образа на Светеца-воин, убил прапрадядото на сегашния змей, заради похитена от него девойка. И освободил тогавашните хора от тягостното змейско иго, макар и не завинаги. Защото наследниците на прапрадядото змей се запазили живи и тяхното потомство се възцарило пак, подпомогнато от човешката алчност и страх, и всичко потънало пак в още по-голям страх и невежество.

  И така до времето, в което Йоан се роди и порасна, и в което родителите му се бореха с много лишения, за да не предадат душите си, както и душата на Йоан, на змея. При това, когато Йоан беше още млад, не всичко се мереше със змейови люспи. Но после лека-полека, колкото повече души се предаваха и за стотна от стотната на една змейова люспа, и колкото повече души бягаха далеч, в други царства и страни, от проклетия тукашен змей, толкова по-скъпа ставаше цената на мерната единица за всичко в страната на Йоан – змейова люспа.

  И дори, когато избягалите надалеч се връщаха за малко по родните си места и се сещаха за клетата си, ограбена от змея родина, те също можеха да купуват и продават, само ако притежаваха частици от змейови люспи. Пък били те и от някой чуждоземски змей, защото нашенският си имаше ош-беш с разни роднини по света – може би не толкова нагли и чудовищни като него, но все пак змейове. Разликата за избягалите обаче се състоеше в това, че там, където бяха избягали, змейовете не притежаваха всичко. Имаше някъде дори такива змейове, които изглеждаха почти опитомени. И макар и с много труд и усилия, в чуждите, далечни страни, избягалите души можеха да живеят някак по-човешки. Можеха дори да си купят с чуждоземски люспи или части от тях някой и друг имот, а и някоя друга човешка душа от родината.

  Да, дори това се случваше. Човешка душа в родината да бъде купена от някой избягал сънародник. Но това беше по-скоро изключение. Повечето души, пребиваващи тук, в родината на Йоан, бяха отдавна или слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бяха вече на път към огромния му търбух.

  Това поголовно унищожение и изгонване на души беше стигнало вече дотам, че жива душа не остана незасегната в царството на нашия змей. Всички или бяха слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бъдеща храна за него. И той, както и слугите му, можеше да се наложи да заминат някой ден за други земи, за да има какво да продават, купуват и да пълнят ненаситния търбух на чудовището – защото то имаше нужда от нови и нови души, за да диша, да се покрива с люспи и да размахва зловещо криле над имотите си.

  Но това дали ще има нови души, които да отидат за храна на змея, и той отново да се покрие с люспи, с които се купува и продава всичко, не интересуваше Йоан. Той знаеше, че змеят няма да си тръгне никога, докато не успее да напъха в търбуха си и последните, най-силните и чисти души – защото освен, че единствени му се съпротивляваха, те бяха и най-добрата храна за него.

  Влизайки в неговото туловище, пълно с толкова предварително смлени и смазани хора (от които му порастваха после тънки, изкривени люспи), тези, другите души, можеха да влеят в кръвта му качества, които той не притежаваше. Можеха да го направят наистина силен и смел. Не толкова тресящ се от напрежение дали слугите му ще успеят да му доставят достатъчно храна за новия сезон. Дали ще опазят всичките му многобройни резиденции, имоти, складове и тържища за хора. Дали пък и някой друг, чуждоземен змей, няма да се усили толкоз, че да вземе да го измести, да се настани на трона му – който слугите му, усъвършенствали до безумие в продажничество, едва ли щяха да защитят. Те просто щяха да се закълнат във вярност на новия господар и да предадат стария. Като при всички слуги, той можеше да разчита на тях само заради страх, алчност и лакейство. А страхът, който неговите слуги му имаха, можеше да бъде достатъчно силен, само ако и той самият беше такъв.

  Затова на змея му трябваше душата на Йоан. И на малкото останали хора като него, които не се бяха още продали. Тези последни живи души, обаче, не бяха до Йоан и той не беше до тях. Те се бяха скрили в най-тайните, неоткрити от змея пещери, и в последните, неопоскани от слугите му гори. Затова нито Йоан можеше да победи змея, погълнал толкова много покорни души, заедно с техните страхове; нито змеят можеше да победи Йоан.

  Въпреки че Йоан беше сам, а змеят не беше, змеят можеше да го победи, само взимайки част от силата на смела душа. Затова той бе пратил свои потери от слуги да претърсват последните пещери и гори, за да отрият някоя още жива, не продала се душа, която да бъде изядена. А Йоан можеше да победи змея, само ако срещу страховете на хилядите и хиляди души, погълнати в ненаситния змейски търбух, застанеше не само неговата, но и нечия друга смелост; не само неговата, но и нечия друга решителност – за да победят заедно страховете на всички отдавна продали се хора.

  Когато последната потеря от слуги излезе от тежките врати на замъка и се запъти на лов на души, Йоан стоеше още на билото на планината. Той обаче не искаше да гледа към потерята и изгубените души в нея. Затова извика в съзнанието си образите на близки и приятели, на другари по съдба, които бе изгубил. После си спомни си как едни от тях се предадоха и станаха слуги на змея; как други се удавиха в блатната змейска мизерия; как трети избягаха надалеч; а четвърти дори се опитаха да изнудват Йоан, защото, въпреки че мразеха издъно тукашния змей, бяха решили и те, че всичко се продава и купува. Спомни си за всички тях, извади от пазвата си дъсчицата с образа на Светеца-воин, пробол прапрадядото на сегашния змей, целуна този образ и се приготви да се хвърли от най-високото място на билото. Ако имаше късмет, можеше никой змейски слуга да не намери тялото му и да го предаде, макар и мъртво, за огромния търбух на змея. И змеят нямаше да знае, освен това, че един от последните наследници на Светеца-воин вече е напуснал тази грешна земя и няма да изправи копието си срещу него.

  И може би някой ден, въпреки всичката продажност, алчност, мизерия, ужас и страх, които пиеха последните живи сокове от души и тела, и се опитваха да похитят децата още от утробите на майките им, може би щеше да се роди някой друг Йоан, който да не е сам и който да се изправи срещу огромното туловище на змея. Да го убие, подкрепен от свои другари, и да освободи тази красива и тъжна страна, в която Йоан се роди и живя. Да изхвърли боклука и да направи послушни слуги на народа дори от децата на змея.

  С тази мисъл Йоан полетя надолу, а Светецът-воин слезе от високите небеса и, поемайки уморената душа на Йоан на своите невидими рамене, взе и копието му, и хвърли това копие към големия замък на змея. Копието изсвистя като стрела, изгуби се в далечината и, стигайки през всички дебели стени и безбройни слуги до леговището на змея, се заби право в сърцето му. Змеят изхриптя, задави се с кръвта и жилите на всички, които беше погълнал в търбуха си, а после очите му се изцъклиха. Като видяха това, слугите почнаха да пълнят панически джобовете си със змейови люспи и да бягат от замъка. Те не знаеха, че с тези люспи вече няма да може да се купува и продава всичко, но след като чудовището бе вече мъртво, само за тях можеха да се хванат…

  После, когато се разбра и разчу, че огромният змей е бил поразен, а слугите му са се разбягали, някои другари на Йоан решиха все пак да се върнат в озлочестената си родина. Те се сетиха и за Йоан, и поразпитаха малкото все още останали живи човешки души, излезли вече от гори и пещери, дали не знаят нещо за него. Никой обаче не знаеше нищо за Йоан и никой не го намери. Само едно дете от завърналите се намери в тревата, недалече от опразнения замък на змея, дъсчица с образа на светец-воин и попита родителите си кой е човекът, който е нарисуван там. „Не знаем – казаха те. – Май това е образът на един забравен светец воин, който преди да си заминем оттук, дори служителите в храмовете продаваха за стотна от стотната на една змейова люспа“. После се загледаха по-внимателно в крехката, стара дъсчица, и избледнелият образ им заприлича не само на Светеца-воин, роден и живял преди толкова векове, но и на човека от тяхното време, когото така и не намериха.

   

  Мариана Христова

• Резултати от конкурса „Любов във виното искри“ – 7-10 място

  Тази публикация съдържа отличените от 7-мо до 10-то място творби в Националния литературен конкурс „ЛЮБОВ ВЪВ ВИНОТО ИСКРИ“, организиран и проведен в групата „ЛИТЕРАТУРНИ ОТКРОВЕНИЯ“, в който участваха над 200 български автори. Първите три творби, отличени от журито с председател Красимир Тенев и членове Мая Нарлиева, Станислава Немска и Виктор Хинов, могат да се видят ТУК. Отличените от 4-то до 6-то място творби – ТУК.

  

  .

  Седмо място:

  И НЕИЗБЕЖНИ СМЕ

  Христина Мачикян

   

  По улиците скита вечерта
  и сплита стъпките ни като прежда.
  Във локвите е паднала луна.
  Изгубили сме се. Като надежда.

  Нощта се утаява по первазите,
  отпива глътка време. Не изстинало.
  Ухае роза в шепите на вазата.
  Несвършени сме с тебе. Като минало.

  Излива тънък звън ръбът на чашите,
  а виното пияно е от устните.
  По тишината грапав шепот дращи.
  Непредвидими сме. Като изкуство.

  Загърнати във нощната си приказка,
  събираме звездите й по тъмно.
  Отвън щурците дрезгаво се кискат.
  И неизбежни сме. Като разсъмване.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Христина Мачикян e родена в Пловдив. Завършила е музикално училище, след което Музикалната академия в родния си град. Преподава пиано в Музикална школа в Кърджали, където живее от доста време. Христина пише от дете – повече поезия, а опитите й в прозата са започнали преди няколко години. Нейни творби са публикувани предимно в литературни сайтове, но също и в печатни литературни издания. 

   

   

  Осмо място:

  ВИНО

  Пламен Панчев

   

  Сред всички изкусителки в света –
  жена такава искам да открия.
  Да бъде вино в чашата ми тя –
  и да е силно – щом от него пия.

  Да ме крепи тръпчивият му вкус.
  Да ме подпалва то, да ме замайва…
  Единственото име наизуст
  соленият ми ден да шепне тайно.

  Ала такова дълго не открих.
  (И тествайки вкуса му между тия.)
  Внимателно от чашата ти пих…
  И оттогава… само тебе пия.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  Пламен Панчев е роден през 1948 г. в Разград. Завършил е ВИХВП – Пловдив, инженер-технолог, а по-късно Националната спортна академия. Бил е баскетболист, играл е за „Ямбол“, „Академик“ – Пловдив и „Лудогорец“. Треньор на мъжкия отбор на „Лудогорец“, бивш треньор на националния юношески отбор, майстор на спорта. Панчев е автор на седем стихосбирки: „Връхна нота“ (1987), „Все по-далеч от думата надежда“ (1994), „Тревожен хляб“ (1996), „Спиралата на спомена“ (1998), „Целувай ме, змия великолепна“ (2002), „Добро утро на залеза“ (2008) и „Среднощен реверанс“ (2014). Негови творби са превежданr на руски, английски, испански, сръбски, хърватски, турски и гръцки. Член е на Съюза на българските писатели и на Славянска академия.

   

   

  Девето място:

  КАКВО Е ЛЮБОВТА

  Любомир Чернев

   

  Какво е любовта? Не знам.
  Аз питал съм се много пъти,
  когато съм оставал сам,
  дали ме има във съня ти.

  Дали дори, когато ти
  твърдиш – не ме обичаш вече,
  в душата ти следа блести.
  На щастието знак далечен.

  Да пийнем чаша вино. Аз
  си спомням онзи ден, когато
  се влюбихме. С такава страст
  под нас въртеше се земята!

  Бутилка вино. Аз и ти.
  Любов и вино се привличат.
  Размесват се в кръвта… Прости,
  не мога да съм безразличен.

  Любов във виното искри.
  Не е ли любовта представа?
  Не е ли любовта дори
  животът, който ни остава…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Любомир Чернев е роден през 1960 г. в София. Завършил е УНСС. Негови творби са публикувани преди във вестниците „Средношколско знаме“, „Студентска трибуна“, „Народна младеж“, „Пулс“, „Литературен фронт“; в списанията „Жената днес“, „Читалище“, „Пламък“. Както и, в наше време, в „Словото днес“, в. „Литературен глас“ – Стара Загора, поетична антология „Белоцветните вишни“ (2016), алманах „Литературни искри – Гостивар 2015 г.“ в Р. Македония, антология „Поети 2015“ и антология „Поети 2016“ (издания на СБП), сп. „Литературен свят“. Първата му стихосбирка „Градска хроника“ излиза през 1991 г. Втората – „Обещах да те намеря“ е издадена през 2015 г., а третата, „За красотата“ – през 2017 г. Член е на Съюза на българските писатели. 

   

   

  Десето място:

  ДО КАПКА

  Христина Борисова

   

  Пресъхнаха без вино бъчвите.
  Избяга презглава и гроздоберът.
  Цветът на вино сигурно е същият,
  но помня го с вкуса от вчера.

  По тъмно прекипяваше. И в него
  звукът на зряло грозде се разпукна.
  А аз отворих мрака на килията,
  на който неочаквано почука.

  Избяга ли? Едва ли ще посмееш
  след котвата, с която те притеглих,
  към дъното заливано от обич
  да слезеш с мен в безцветния ми делник.

  И ти остана – врича се и слиза
  надолу по въжета от коприна.
  Поиска ми подслон – притихнал завет
  след бродене в бодли и сред коприва.

  Сега плета, а нощем я доплитам
  пътеката, с която те догонвам.
  Дори и тук усещам, че се скита
  духът ти по природа неуморен.

  Избяга ли? Не си, защото имам
  въжетата… но виното изтече.
  Съня ти сит пресявам.
  И ми стига –
  до капка сетна ти ми се обрече.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Христина Борисова е родена в Севлиево, където живее и днес. Пише стихове от ученическите си години. Първата й поетична книга – „Очи за лято“ излиза през 2009 г., следвана от стихосбирките „Всеки следващ дъжд“, „Любов, не ти прощавам“, „Оставам“, „Сезони – хайку, хайга, суми-е“, „Щурец на прозореца“ и „Заключване на зимата“. Носител е на награди от национални литературни конкурси, сред които първи награди от „Златен Явор“/2017/, „Поезия и песен на Балкана“/2013/, „Искри над Бяла“/2009/; втора награда от национален конкурс в Нова Загора /2009/; трети награди от конкурса „Николай Лилиев“ /2017/, конкурса „Биньо Иванов“ /2011/, конкурса „Златен пегас“ на в. „Ретро“/2013 /; специалната награда от националния конкурс „Кураж“ за стихосбирката „Оставам“/2011/ и др. Нейни творби са публикувани в алманасите „Културна палитра“ и „Нова българска литература – поезия“, в сборниците „Лирически кръстопът на музите“ и „На изповед пред Дякона“, в „World Poetry Yearbook “ и др. 

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Честито на отличените автори!

  .

• Резултати от конкурса „Любов във виното искри“ – 4-6 място

  Тази публикация съдържа отличените творби от четвърто до шесто място в Националния поетичен конкурс „ЛЮБОВ ВЪВ ВИНОТО ИСКРИ“, организиран и проведен в групата „ЛИТЕРАТУРНИ ОТКРОВЕНИЯ“. В конкурса участваха над 200 български автори. Първите три творби, отличени от журито с председател Красимир Тенев и членове Мая Нарлиева, Станислава Немска и Виктор Хинов, могат да се видят ТУК.

  

  .

  Четвърто място:

  ЛУДО ВИНО

  Светла Илиева

   

  Аз знам защо пристигаш всяка вечер.
  Не си пияч заклет като мнозина.
  Не можеш ти от мен да изтрезнееш –
  аз – твоето непрекипяло вино.

  Устата ти не пият, пресушени,
  и нищо, че мори ги жажда тъмна.
  Очите ти – по-жадни – пият мене.
  Кръчмарка съм. Не можеш ме излъга.

  Защо препуска пулсът ми тревожно,
  а птичето в гърдите ми потрепва?
  Едни очи ли пиха ме безбожно?
  Но никой като теб не ме обсебва.

  И аз, от тебе, двойно по-пияна,
  завихрям се, замаяна танцувам.
  И лудост ти доливам във стакана,
  та огън да сбереш в едничка дума.

  Едничка дума! Толкова ми стига
  да тръгна след очите ти магьосни.
  Ни кръчма, ни богатство, нито изба
  цената на една любов не коства!

  И с мен ли клада разгориш, оставаш
  за цял живот пиян от лудо вино.
  Не ме е страх от огън и жарава!
  Рискувам всичко! Само промълви ми!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Светла Илиева е родена през 1971 г. Завършила е СОУ „Асен Златаров“ в гр. Шабла. Живее в с. Крапец, област Добрич. Нейна творба е отличена със Специалната награда от конкурса “Горчиво вино“ на Община Петрич.

   

   

  Пето място:

  СТАРО ВИНО

  Валентина Шейтанова

   

  Изпий ме бавно като чаша вино.
  В началото горча. От тишината е.
  На тихо зрея толкова години.
  Вкуси ме, усети и дай нататък!

  Навярно от тъгата е тръпчивото,
  но в него има нещо от земята.
  Ухае на трева и съпротива.
  След малко ще отмине. Дай нататък!

  Взривява те за миг дъхът на билки
  и слънчеви протуберанси кратки.
  Усещаш леко киселата жилка
  на недоволство?! После ставам сладка.

  Къпиново ухае. На кръвта ми.
  И ягоди преплитат вдъхновения.
  Дъхът на мандарини ще подхрани
  миг коледно и южно настроение.

  Ти просто затвори очи и чувствай
  как ходи по езика светлината.
  Тя идва от дълбокото с изкуството
  да съхраниш живота си в душата.

  Изпий ме просто! Аз съм старо вино.
  Узряло, малко тежко, но разкошно,
  чаровно с привкуса на медовина,
  с магичност самодивско-полунощна.

  Изпий ме сам! Това не е самотност.
  В компания си губя аромата.
  Единствено за тебе съм приготвена.
  Замайвам и сърцето, и главата.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валентина Шейтанова е родена  през 1951 г. в гр. Бяла. Детството и ученическите й години преминават във Велико Търново. Завършила е Далекосъобщителна техника в Техническия университет в София. От 1978 г. живее в Бургас. Работила е в БТК. Пише стихове от дете. Първата й публикация е във в. „Борба“ – Търново. Нейни творби са публикувани в местния печат в Бургас, в. „Уикенд“, сп. „Море“, Алманах „Бургас“, Алманах за поезия „Буквите“ и др., както и в литературни сайтове. През 2000 г. излиза стихосбирката й „Конекрадец“.

   

   

  Шесто място:

  НЕЖНОСТ

  Александър Белчев

   

  Вече те докосвам,
  но те искам
  не на пристъпи, а бавно… бавно…

  Нежността ми,
  тънка като мисъл,
  чака капка бисерна – тогава

  пак ще можем
  заедно да пием
  тази ласка, дето ни погубва.

  А пък сетне
  по бутилка вино:
  да не би случайно да се влюбим.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Александър Белчев е роден през 1952 г. в Добрич. Завършил е Електроинженерство във ВМЕИ – Варна, специализира радиожурналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като електропроектант, редактор в Радио Варна, секретар на Дружеството на писателите в Добрич, главен редактор и управител на Радио Добрич. В момента е в редколегията на сп. „Антимовски хан” на Дружеството на писателите в Добрич. Стихове на Александър Белчев са публикувани в „Литературен фронт”, „Пулс”, „Стършел”, сп. „Пламък”. Лауреат е на национални литературни конкурси. Дебютната му стихосбирка „Забранени градини” излиза през 1997 г. в поредицата „Литературна академия” на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”. Автор е и на стихосбирките „Тъмни тайни” (2002 г.), „Златотърсач” (2012 г.), ”Спирачки за керван” (иронии и апострофи, 2012 г.). По негови стихове са създадени баладите „Равноденствие” (изпълнявани от Кристина и Михаил Белчеви), „Лятото” и „Белег” (изпълнявани от Милица Божинова и Асен Масларски, музика Асен Масларски).

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Честито на отличените автори!

  Скоро в Еврочикаго ще бъдат публикувани и творбите, класирани от журито от 7-мо до 10-то място.

  .

• Резултати от конкурса „Любов във виното искри“ – 1-3 място

  Тази публикация съдържа първите три наградени творби от Националния поетичен конкурс „ЛЮБОВ ВЪВ ВИНОТО ИСКРИ“, огранизиран и проведен в групата „ЛИТЕРАТУРНИ ОТКРОВЕНИЯ“. В конкурса участваха над 200 български автори. Журито, което се състои от членове на групата, ни изпрати, както бе обявено и в самия конкурс, отличените творби за публикуване.

  

  И така, ЖУРИ в състав – КРАСИМИР ТЕНЕВ, председател, и членове: МАЯ НАРЛИЕВА, СТАНИСЛАВА НЕМСКА и ВИКТОР ХИНОВ, определи следните стихотворения за челните места в поетичния конкурс:

   

  Първо място:

  ВИНАГИ ЩЕ ИМА УТРЕ

  Димитър Никифоров

   

  Без да жаля за дните прахосани,
  всеки мрак вдън душа ще потуля.
  Вече зная, че просто съм гостенин –
  по терлици и прана кошуля.

  На челото ми – тънки браздулици,
  а душата кипи по хлапашки.
  Зимен вятър по пустите улици
  мята къдрава бяла опашка.

  Златорога луна над варошите
  ще приспи и събуди петлите.
  Сиви облаци, облаци рошави,
  накъде пак припряно летите?

  На съдбата отричам прищявката
  сам да пия от нощното вино.
  Чуй как пеят навън кукумявките:
  този свят без любов ще се срине.

  Не гадай с късен поглед по чашите –
  всеки спомен е погреб барутен.
  Да се сгушим на топло в чаршафите!
  Лека нощ, мила моя… До утре!…

   

  ––––––––––––––––––––––-

  Димитър Никифоров е роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско. Завършил е строително училище във Враца. Сега живее и работи в София. През 2013 г. излиза стихосбирката му „Бодли в сърцето“ (пилотна книга на издателство „ХуЛите“), през 2016 г. – стихосбирката „Последната пробойна“. Най-новата му книга „Казано по мъжки“ излезе наскоро.

   

  .

  Второ място:

  ЗАЩОТО СВЕТЪТ СЕ ВЪРТИ

  Ники Комедвенска

   

  Самотата в кварталната кръчма сълзи като рана,
  но умело прикрива коравите мъжки вини.
  На четворната маса, от няколко часа пияна,
  си поръчва жената, най-тъжна от всички жени.

  Над поредната чаша в мълчание кипнало вино
  тя разстила косите си – есенно-сребърен шал,
  и закрива очи, пълни с толкова болки изстинали,
  като скитник в годините, всяка любов изживял.

  И мъжете я гледат, и стръвно в душите им вият
  всички думи-камшици на делника груб и суров.
  Но не виждат, че нейните устни от виното пият,
  а сърцето й пие от чашата само любов.

  А когато в кръвта й последната капка узрее
  в неподвластен на времето древен езически код,
  тя си тръгва с несигурни стъпки. И влюбен във нея,
  се търкулва по прашните стълби самият живот.

  Вън я дебнат очи – безпогрешни човешки капани.
  „Ето идва пияната!” – в тъмното някой крещи.
  Но и те не разбират: светът покрай нея пиян е.
  …и жадуващ любов, все така се върти ли, върти…

   

  –––––––––––––––––––––

  Ники Комедвенска е родена и живее в Сливен. Завършила е гимназия „Добри Чинтулов“ в родния си град и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на поетичните книги „Свят за лудите“ (2012), „Педя душа (2014), „Кабинети за ближни“ (2017) и на повестта „За чудо и приказ“ (2015).
  

   

  .

  Трето място:

  ЕДНА ЛЮБОВ

  Албена Димитрова

   

  Живота си препъвах в гордостта.
  Пиян се олюляваше – от страсти.
  Душата ми политаше в калта.
  След всеки удар мъничко пораствах.

  В потока на сълзите се измивах.
  И тръгвах пак с нозе, до кръв охлузени,
  да търся любовта непредпазливо
  в мъглата от погубващи илюзии…

  Но всеки миг незрим до мен вървеше
  Смиреният, родилият се в ясли.
  Помазаникът праведен – до грешната.
  Небесният Баща – до дъщеря Си…

  Окъпа ме и бях новородена!
  Покани ме на Тайната вечеря.
  Разчупи хляба, даде и на мене.
  От чашата отпих с ръце треперещи.

  Една Любов във виното искри –
  безкрайната Любов Богочовешка!
  Изтръгва ме от пъкъла дори!
  Дарява ми криле, Небе… и Вечност!

   

  –––––––––––––––––––

  Албена Димитрова е родена през 1958 г. в гр. Павликени. Завършила е гимназия в родния си град с отличен успех и златен медал. После завършва астрономия в СУ „Св. Климент Охридски“ и започва работа в Университетска библиотека като физик–библиотекар, след което специализира  „Библиотекознание”. По-късно завършва музика (оперно пеене) в Софийския университет и в момента работи като музикален педагог. Първите си стихове авторката написва на 18-19 годишна възраст. Отличена е с поощрителна награда за млади поети. След период на прекъсване от 20 години, в които Албена не пише, тя отново се връща към поезията. Нейни творби са публикувани в литературни сайтове.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Честито на отличените автори!

  В Еврочикаго ще бъдат публикувани творбите и на още седем автори, които са били класирани от 4-то до 10-то място в поетичния конкурс.

  .

• Трипер от комар

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  На какви ли места не ни е отвеждала съдбата, в какви ли не поселища. Пристъпваш в някой град, където вече си бил. Дали някъде е останала следа от младежа, мечтал в парка? Калдъръмите дали още пазят спомените от протритите му маратонки, или дъждовете отдавна са отмили всичко и са го превърнали само в спомен? Поглеждаш с надежда към всеки ъгъл. Дали пък оттам няма да се появи момичето, с което сте крачели, стиснали пламтящи длани? Ето… Не… това е само зрителна измама! Измама, като всичко на този свят. Просто момиче друго, тръгнало света да преоткрива, докато не се поквари накрая и то в безкрайните дебри на човешката низост. Неволно повдигате поглед и се вглеждате в блестящата витрина. Посивял човек оттам ви гледа. Да, все още е силен, виждате снагата му с енергията в нея стаена, но погледът… Той е празен. Мечти в него отдавна няма.

  С тези мисли покрачих из Русе. Бях ходил многократно там, но не познавах добре града. Харесваха ми сградите, строени в една отминала епоха, атмосферата, която се носеше из улиците. Но само толкова.

  Оставих колата на платен паркинг, където собствениците се оказаха по-скоро ортаци на джоба ми, отколкото временни пазители на возилото.

  – Какво пък? В Търново ми продадоха моята собствена кола още веднъж – си изрекох и включих каката от телефона. Тя веднага заговори с прекрасния си глас и ме поведе из русчушките калдъръми.

  За около час-два приключих с ангажимента си, но ми оставаше още един, с промеждутък между двата от няколко часа. То, какво и да правиш в чужд град? Да киснеш в някое кафене? Не, не е за мен това. Затова поех към реката. Винаги ми е било приятно да съзерцавам Дунава. Това е велика река, да знаете! Толкова мръсна, пълна е с фекалии, а си тече спокойна. Също като хората! Ако не вярвате, излезте по улиците. Ще срещнете толкова много мръсни души, погнусата едва не ще ви погуби, но те ще се усмихват, подобно на сълза невинна.

  Не след дълго се озовах на крайречната алея. Денят бе слънчев, но студен, а всички знаете, че аз зимата навън не излизам. Този ден, обаче, бях се екипирал подобаващо. Навлякох си дебело яке, подплатено с вата, скиорската шапка нахлузих досущ под ушите, топъл шал намотах около врата като не забравих да си увия и устата и носа. Естествено, не пропуснах и велурените ръкавици, подарени ми от едни приятели на поредния ми рожден ден. По едно време се видях в някакво огледало, което не знам как се озова там, и едва не подскочих – пред мен стоеше опакован ескимос, дошъл от сибирските тундри.

  Поразходих се насам-натам из алеята. Някакви романтични мисли, породени от мръсната река, така и не усетих, но ми беше приятно да се шляя безцелно. Странно – студ не усетих. По едно време застанах до едни перила и с празен поглед се вгледах в реката, поела към своята гибел в морето. Някакви идиоти бяха разпънали неразбираема апаратура и се шляеха из брега.

  – Ей, откачена работа – възнегодувах от най-дълбоките дебри на душата си. – Какъв ненормалник трябва да си, за да работиш навън в този студ?

  Сто процента щяха да се разболеят. Час-два и накрая все щяха да замръзнат. Но какво ми пукаше?

  – Ей, приятел, цигари имаш ли? – обърна се тогава единият от тях към мен. Беше дребен шишко с огромни мустаци. Те, дребните мъже, са така – винаги ходят с бради или поне мустаци, за да изглеждат значими. Ако не вярвате, вгледайте се из улиците. Чак тогава разгледах цялата компания от идиоти, работещи на студа. Бяха трима мъже и една жена. Дамата по-скоро обикаляше като на модно дефиле с ръце, пъхнати в джоба на якето, и подскачаше непрекъснато, докато мъжагите се кьореха в апаратурата и се правеха, че разбират нещо. Формите на дамата привлякоха вниманието ми така, както си беше загърната в якето, и неволно лигите ми потекоха и навлажниха шала.

  – Имам, ама са си мои – срязох веднага мераците на шишкото към цигарите ми. Винаги така правя – режа от раз. Иначе няма отърване. Приятел, туй-онуй, докато не станат ортаци на кутията ми с цигари. Ама аз тази попара вече бях я сърбал стократно.

  – Ако почерпиш по една цигара, ще ти кажа какво правим – опита се да ме стимулира шишкото.

  – Че мен какво ме интересува? – довърших го почти от упор.

  – Е, как не те интересува? Всички спират и питат.

  – Гарантирам, че е някоя простотия. Отдавна не съм виждал да се върши нещо смислено на този свят.

  – А, недей така, приятел. Вършим много важна работа.

  – Че каква важна работа може да се върши в студа?

  – Ще ти кажа, ама ще почерпиш ли цигарка?

  – Не! Работата ви важна, ама пари за цигари нямате.

  – Броим комари – изцепи се тогава шишкото.

  Учудването ми бе толкова огромно, че ако не беше шалът, който да го придържа, ченето ми щеше да висне чак до тинята на реката.

  – Моля…? – успях да отроня само.

  – Броим комари!

  – Комари?

  – Да, комари.

  – В този студ?

  – Че какво му е на времето?

  Е, нямаше как да споря повече, затова безславно се предадох. Бръкнах в джоба си и веднага им предоставих цялата кутия с цигари. Не е здравословно да се спори с хора, които могат да броят комари дори в януарския студ. Онези веднага се дотътриха и награбиха по една цигара с треперещи от студа ръце.

  – Много тънки, бе господине – изцепи се и красавицата по адрес на цигарите.

  – Е, като не ти харесва, върни я. Пък ако искаш дебела… – ликвидирах я веднага. Не е познала човека, с когото да се заяде.

  Нашите довършиха цигарите си за отрицателно време. Без това тънките ми цигарети могат да понесат само няколко дръпвания. Първа бе дамата. Хвърли фаса и веднага посегна за нова папироса.

  – Не дърпай толкова навътре, де! Ти, с тази уста, може да си отвориш банка от Дунав мост, моето момиче – не й останах длъжен. Но онази само се засмя и ме погледна гальовно. Усетих как погледът й ме разсъблече. Тръпка премина през цялото ми тяло и неволно се облизах, мъчейки се да озаптя лигите, потекли от устата ми. После, след тази успешна атака, красавицата без свян запали нова цигара. Явно й допадна идеята, която изтървах без да искам пред нея.

  Приказката тръгна и не след дълго разбрах, че е трябвало да дойда с цял стек цигари при преброителите на комари.

  – И защо ги броите тези комари? – все пак не се стърпях по някое време.

  – Защото това ни е работата и затова ни плащат – отвърна веднага шишкото.

  – Брех, мамито му… И кому е потребно това?

  – Как кому? На държавата. Той и Премиерът брои бандероли от кофите за боклук, ама някой да му е казал нещо? Всички знаят, че оттам му идва папото.

  – Държавата що не вземе да преброи курвите по Дунав мост?

  – А, това вече е друг ресор. Ние сме специалисти само по комарите.

  – А бе, какви комари броите посред зима?

  – А, няма зима, няма лято. Дългът си е дълг и ние работим в студ и в пек – отвърна и един дългуч, който също беше с мустаци. Явно мустаците бяха атрибут на преброителите на комари, защото и третият член беше с мустаци.

  – Добре че красавицата поне е без мустаци – изтърсих на себе си. – Като знам колко мустакати жени се разхождат из улиците. Живи джендъри, ама после роптаят по Фейсбук.

  – Може ли по още една цигара? – замоли се отново шишкото.

  – Приятел, цигарите ми не са за отопление – срязох мераците му, но оня се направи, че не ме е чул, и лапна поредната жертва от кутията ми.

  – Има много преброители из държавата – продължи дългучът. – Даже може да се каже, че ние сме държава от преброители.

  – Вярвам, че е така. След като дори и Премиерът брои.

  – Има такива, които броят орлите, таралежите, дивите свине и жабите дори.

  – Брех, мамито му…

  – Има и преброители, които броят облаците, изгревите и залезите. Но това, за което си мечтая аз, е да си намеря работа при Преброителите на ветрове.

  – Преброители на ветрове?

  – Да, има и такива. Седят по цял ден и си чешат… ушите, и никой не може да им хване спатиите.

  – Да няма и Преброители на пръдни?

  – Има. И там не е лоша работата.

  – Аре ве… И как става това?

  – Ами, замерва се нивото на сероводорода в атмосферата. Знае се колко хора има и количеството сероводород, изпуснато при една пръдня. Нататък вече е лесно.

  – Това пък за какво?

  – Как за какво? Евродирективи! Евронормативи! Ами парниковият ефект! Глобалното затопляне! Това са все проблеми, касаещи света. Една хубава такса за всяка пръдня и, а изпускай сероводород в атмосферата после.

  – Брех, мамито му… Слушай, приятел. Дали има и такива, които броят лешперите в тази страна?

  – А, да се разберем! Няма да обиждаш народа.

  – Е, за народа нищо не съм казал, ся.

  Реших повече да не питам нищо. Накрая все щях да загубя някой зъб или пломба от почуда, а не дай си Боже и цяло чене. Беше явно, че хората вършат много важна дейност и не беше моя работа да се изказвам по въпроси, които не разбирах. Така и щях да си тръгна, докато имах все още няколко цигари в кутията, ако не ме бяха попитали, какво правя аз на брега на Дунава.

  – Оплождам комари – отвърнах без да се замисля. Всички ахнаха в един глас. Дълго не можаха да се съвземат от шока, който им нанесох с тези мои думи. Шишкото дори изтърва скъпоценната цигара от устата си. Тя полетя надолу, превъртя се няколко пъти в безумен пирует и накрая цопна в мръсната вода и пое натам, където умират реките.

  – Да бе, оплождаш комари – възмути се искрено дългучът. – Че може ли да се оплождат комари?

  – Е, като могат да се броят…

  – А, това е друго. Важна и отговорна работа в държавата.

  – Броенето на пръдни е по-важна работа.

  – Че, този комар, с тази малката…

  – Колкото е по-малка, толкова е ценна, господине.

  – Брех, мама му стара, наистина е така!

  – Ама… как го правите? – не се стърпя дамата накрая.

  – Аз питам ли ви как ги броите?

  – Ама, все пак…

  – Е, ако държите много, мога да ви покажа нагледно, но само на вас. Все пак и аз си имам професионални тайни.

  – Искам, искам – заподскочи красавицата.

  Аз само това и чаках.

  – Добре, но елате да се отдалечим, че да не ни гледат.

  Е, и красавицата, сякаш, само това бе чакала. Пое напред преди мене, подскачайки от радост. Само дето не затананика песничка. Прехвърлихме едно хълмче, озовахме се под малко мостче, скривайки се от очите на мустакатковците, които с неприкрита завист гледаха след нас.

  – Но ще изпълнявате всичко, каквото и да е то. Иначе… – предупредих я по пътя.

  – Добре. Обещавам.

  – Повдигнете си якето. Така… Сега си свалете гащичките.

  – Ама…

  – Няма ама! Или не искате вече да видите как оплождам комари?

  – Искам. Добре.

  – Така… Сега се наведете и си подайте двете ръце назад. Точно така. Хванете комара, който ви подавам за крилцата, за да го държите неподвижен. Иначе много шават гадините и пречат на оплождането. Така, хванахте го.

  – Не усещам нищо.

  – След малко ще усетите. Много бързате.

  – Добре, господине. Ама… ох… Ама вие май…

  – Стойте, госпожо, тъкмо нацелих комара.

  – Госпожица…

  Ся, аз на това, което ми се говори, ли да вярвам или на моя собствен… усет? Ала нейсе…

  – Извинявам се, госпожице – изтърсих само в транс.

  Трудна работа е това оплождане на комари, но красавицата ми помогна много. Включи се активно и с жар в изпълнението на мисията.

  – Няма ли място в екипа ви за мен? – попита накрая, повдигайки гащичките си. Цялата се бе запотила в студения януарски ден.

  – Ще помислим по въпроса – отвърнах и аз с треперещ глас, дърпайки ципа си нагоре. – Такъв ценен помощник като вас…

  Странно, не ми беше студено вече. Изведнъж бях се затоплил и аз. Шалът ми се бе размотал и се въргаляше, подобно смачкана змия в краката на красавицата. Скиорската ми шапка, незнайно как, се бе озовала върху някакъв храст. Не било толкова зле през зимата дори в прословутия русенски студ, с такава страхотна асистентка.

  – Искам да видя и аз как се оплождат комари – изтърси шишкото, при вида на самодоволната физиономия на красавицата.

  – Да, бе… – не се стърпях и отвърнах, възмутен.

  – Значи за джендъри може, а за нас не. Така ли?

  – Моля?

  – Е, Аманда, пак удари кьоравото – не се стърпя и дългучът. – Откак обръсна мустака и сложи токовете… Наистина, в днешно време тези хирурзи вършат чудеса.

  Дори не се замислих, а ужасен се затичах, далеч от брега. Какво ме интересуваше кой, как и защо брои комари?

  – Но, господине, вие ми обещахте. Във вашия екип… за оплождане на комари – чуваше се истеричен крясък след мен.
  Изобщо не останах за втория ангажимент. Скочих в колата и натиснах газта.

  – Мамито му… – повтарях по време на целия път. – Къде се напъха пак, глупако? Защо все на мен се случват подобни неща?

  Прибрах се и дълго време не излизах никъде. През цялото време продължавах да псувам. Докато не усетих болка между краката. Отначало беше по-скоро неприятен гъдел, но постепенно се превърна в нетърпимо изтезание. Най-страшно беше в тоалетната. Имах чувството, че изпикавам метални стружки.

  – Мамито му… Сега пък и трипер – изпсувах, наведен над тоалетната чиния. То бива, бива, ама… да прихванеш чак пък трипер от някакъв си комар.

  Какво пък? В края на краищата, бях гинеколог и да лекувам трипер ми беше професия. Как иначе ще излекуваш болния като не знаеш какво усеща? Велики лекари са го правили в миналото. Нарочно си причинявали заболявания, за да изпробват своите лекарства. Имената им сега са в учебниците.

  – Да бе, в учебниците, с някакъв смотан трипер, прихванат от комар – обади се и някакво дяволче, нейде в мен. – По-скоро като лекар-глупак, дето ангелът му е слаб.

  – Дали пък няма да измисля лекарство, лекуващо трипера, настанил се в мозъците на хората? – се питах, гълтайки поредния антибиотик.

  – Да бе – отвръщаше дяволчето отново – Ще излекуваш трипера, а какво ще правиш със сифилиса? Ами с десетките зарази, предаващи се по пътя на мисълта?

  Оставих настрана заразните болести, преносими по различни пътища, и се замислих за преброителите.

  – Мамито им… – изпсувах отново. – Тръгнали комари да ми броят. Че и облаци, ветрове и пръдни броели. То, какво и друго да броиш в този свят, освен пръдни?

  Излегнах се на леглото и дълго още мислих за земята, в която се оказахме. Какво бъдеще оставяхме за децата си? Как да живееш в свят, в който може да прихванеш трипер дори от комар? Сякаш нямаше да е зле да се преместя да живея по-навътре в гората. С кучето! То, кого и другиго да вземеш? Все ще е заразен с някакво опасно заболяване. Може дори мисълта му да е заразена. Дали пък да не оплодя накрая някой нещастен комар? Може пък наистина да се пръкне някакво по-мислещо същество, което да не живее в лъжи и да ги изрича по цял ден.

  Неусетно съм заспал. Сънувах преброителите. Но не онези, измислени от човешката глупост и алчност, а истинските, пратени от самия Всевишен. Знаете ли? Бродеха сред нас и записваха всичко чинно. Незабележими ангели, свидетели на човешкото падение. Не пропускаха и най-дребната лъжа и гавра. Мълчаха и само записваха. Да, някой ден щеше да слезе Спасителят. Можеше дори да се появи и от самите хора. Навярно от дълго време е сред нас и помага за преброяването. Толкова много има да се брои вече в този свят. И набира… набира ярост и гняв. Мечът и огънят щяха да затанцуват смъртен танц. Видях добре това в съня си. Неволно се усмихнах и стана някак драго на душата ми. Дали пък не се превръщах в нихилист? Забравих дори за болката от трипера между краката си. Наистина, идваше ден и всеки получаваше заслуженото. Дори човечеството, извратило се от волята на самия Сатана! Само малко още… Та, какво бъдеще искате за свят, в който може да прихванеш трипер от комар?

  .

• Горе

  

  .

  Отдавна ме чакате, мои роднини,
  във скучния райски чертог.
  Деня си последен човек как да види –
  чертицата драснал е Бог.

  Броите ми чашите, всяка цигара,
  сушите в зародиш сълзи.
  Сърцето ми рано е там да отмаря,
  духът – подкосен да пълзи…

  Наточи ли, дядо, небесното вино?
  От него глава не боли.
  Към тебе пътеката пеш ще измина,
  вините ми – в девет коли.

  И баба, огрибала лунните нощви,
  погача за мене пече,
  а мама се щура какво да наготви;
  баща ми е още момче –

  вари си той дяволска люта ракия,
  не вярва, че аз остарях.
  За земното, татко, сега ще отпия:
  най-сладък е сетният грях.

  Не бях по света, не видях Самотраки,
  с отворени идвам очи.
  За теб, братовчеде, играя сиртаки –
  страхът ми дано не личи…

  Възпявайте, цигански ангели, пътя,
  звънти и ти, звездно дайре!
  Той свършва ли, няма натам да пристъпя.
  Не може душа да умре!

   

  Ганка Филиповска

• Неизпълнени мечти

  

  .

  Изпълват се мечти поовехтели,
  изпълват се една подир една.
  Годините ни – плодове узрели
  ни тупат по широки рамена.

  И ние имаме мечта – магия,
  сърцето само чува тоя глас.
  Ще дойде време, тя ще ни убие –
  нали расте босилек и за нас.

  Но, докато живеем под небето,
  със едри като праскови звезди,
  ний жадно ще целуваме полето,
  полято с кръв от нашите деди.

  Ах, тупат като плодове узрели
  годините по наште рамена…
  Изпълват се мечти поовехтели,
  изпълват се една подир една.

   

  Михаил Бъчваров-Бондар

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Михаил Бъчваров-Бондар е роден през 1946 г. в с. Чийший (Огородное), Болградски район, Одеска област на Украйна. Потомък е на български преселници от 1812-1813 г. Прадядо му Димитър Бондар е един от над 200-те бесарабски български опълченци по време на Руско-турската война 1877-1878 г. Михаил завършва Висша профсъюзна школа в Москва през 1979 г. Преди това десетина години работи като миньор в Донбас. Първата му книга, написана на български език – „Камък на синора“, авторът е смятал за книга, белязала неговата съдба. Член на съюза на българските писатели и на Международния съюз на писателите на Русия. След разпадането на СССР прави опит да се установи да живее в България. Издал е стихосбирките «На белия свят» (1986), «Камък на синора» (1996), «Архангеловден» (1997), «Скитник сред ветровете» (2003), «В полето широко» (2005), «Чешити от Чийший» (2005), «Роден съм да помня» (2006), «Нали расте босилек и за нас» (2013). Превеждан е на руски, украински, белоруски и молдавски езици. Автор е и на документалния филм „Трънливият път към науката“ (1989). Умира през декември 2017 г.

  .

• От миналото не остана нищо

  Стихотворения на Андрей Андреев

  .

  ОТ МИНАЛОТО НЕ ОСТАНА НИЩО

  От миналото не остана нищо.
  Като че нищо и не е било.
  Отнесе всички северни огнища
  безумното вселенско колело.

  И свечерява. И не свечерява.
  Ала сърцето не изпитва страх.
  Написани са песните, остава
  прощални думи да добавим в тях.

  Щом нищо светло взорът ни не види,
  щом рая сме превърнали във ад,
  да кажем сбогом и да си отидем
  от тази есен и от този свят.

  Така било е и така ще бъде
  до края на живота и смъртта.
  И никого не мога да осъдя.
  И никому не мога да простя.

  .

  

  .

  БЪЛГАРСКИ ЦЪРКВИ

  В черната земя наполовина,
  във скали вградени,
  в долини,
  във градчета с изтънели зими
  и по склонове на планини.

  Гледам ви… И бавно се изнизват
  дни, години, векове край мен.
  И в дворовете ви тихи влизам
  като богомолците смирен.

  И се моля, без да се преструвам.
  Коленича, свеждам ниско кръст.
  И с протегнати ръце целувам
  камъка и българската пръст,

  дето в себе си ви е приела
  с ниски зидове и нисък свод.
  Може би затуй сте оцелели.
  Може би като един народ,

  чийто майстори са ви градили
  със молитва и пищов, с кама,
  от земята сте събрали сили,
  за да превъзмогнете срама,

  и от хляба, който тя е раждала,
  и от виното, което тук е пил
  българин, чиято силна жажда
  никой извор не е утолил.

  Нека ви запомня тъй: нозете
  българинът вбил в корава пръст
  и след най-жестоките кланета
  се изправя с целия си ръст.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Андрей Андреев е роден през 1943 г. в с. Раковица, Кулско. Завършил е Литературния институт “Максим Горки” в Москва. След първата си книга “Неделя” (1971) издава още няколко стихосбирки, сред които “И посрещнете щъркелите” (1977), “Докато трае утринният хлад” (1995), “Сираци на вечността” (1997), “Пътьом” (2000), “Сираци на вечността” (2006, избрана поезия), избрано в два тома – „Кладенците на моя живот“ и „Заветът на битието“, лирика и преводи (2013). Носител на наградата на Съюза на българските писатели. Преводач от руски. Автор на антологията “Калина алена, калина черна” (2008). Редактор на сп. „Везни“.

  .

• Паролата

  Разказ от Иван Христов

  

  Бяха минали няколко месеца, откакто ме взеха в Беломорието запас – дружинен фелдшер, с чин подофицер. Нашата Втора трудова дружина бе разположена в село Маистро, заобиколено с маслинови гори, в близост до Дедеагач.

  Беше лятото на 1944 година. Наближаваше Петровден. Мъчеше ме носталгията и ме връщаше на село, където бях оставил жена и няколко деца. Там сега започваше сенокосът. Високо в планината утрините са прохладни. Небето на изток избелява и предвещава горещ ден. От сутрин до вечер въртя косата. Пред очите ми се редят откос след откос. Росната трева блести на слънцето и се носи аромат на горски билки. Мъжка ръка иска коситбата. Дано успеят да окосят и приберат сеното.

  Такива мисли се въртяха в главата ми, защото картината в Беломорието бе съвсем друга. Лятото бе горещо и задушно. Из въздуха се носеха рояци комари. Нощно време палихме около спалните помещения говежда тор, за да се предпазим от тях. Имаше много болни от малария.

  Районът около Дедеагач бе пълен с немски войскови части, които очакваха десант. Затова и задачата на нашата трудова дружина беше да строим бункери, подземни скривалища и артилерийски гнезда.

  Един ден в канцеларията на ротния командир влезе една гъркиня – около 35-годишна, висока, слаба, с черна забрадка. Плачеше и нареждаше нещо на капитана като непрекъснато поглеждаше към мен. Капитан Герасимов, запасен офицер с побелели вече коси, беше от Станимъка и знаеше добре гръцки.

  Обърна се и рече:

  – Попов, мъжът на тази жена е убит от немците. Има четири болни деца от малария. Можеш ли да й помогнеш?

  – Господин капитан – отвърнах аз, – забранено ни е да оказваме помощ на гръцкото население. Известно Ви е как отчитам ампулите.

  – Оставям те сам да решиш как да постъпиш – каза капитан Герасимов. – Имаш време да размислиш. Рискът е голям.

  Пълните с мъка очи на тази преждевременно застаряла жена ме трогнаха, защото аз бях оставил на село сама жена и шест малки деца.

  Реших още същия ден да се срещна с немския фелдшер, отговарящ за санитарния склад. Знаех неговата слабост – да пийва заарска мастика в селската кръчма.

  Отидох там и сварих немеца на чашка мастика. Поздравих го и той отвърна на поздрава. Поръчах половинка мастика и седнах при него. Фелдшерът разбираше малко български. Оплаках му се, че имам много болни войници и нямам достатъчно инжекции против малария.

  Под влияние на мастиката ли, от човещина ли – не разбрах – той стана от масата и ме заведе в санитарния склад. Напълни джобовете ми с ампули.

  Привечер гъркинята дойде отново в канцеларията. Капитанът ме погледна – очакваше отговор.

  – Реших да помогна – казах аз. – Хора сме!

  Капитан Герасимов стисна ръката ми и каза:

  – Пази се от немския караул! Следвай жената от разстояние.

  Вървях на петдесетина крачки след нея. Късното следобедно слънце бе разпростряло дългите си сенки по кривите улички на това тихо, сякаш безлюдно каменно село. Откъм Бялото море вечерния бриз носеше солен мирис на йод и водорасли.
  Жената зави по една тясна калдъръмена уличка. Притичах след нея. Забелязах в дъното на улицата немска обходна двойка. В това време гъркинята отвори една дървена врата и сякаш потъна в обраслия с чемшири и зокуми двор на малка схлупена къща.

  Запазих спокойствие. Наближих войниците, които раговаряха помежду си. Поздравих ги и подминах. След малко се обърнах – видях, че войниците ги няма. Върнах се обратно, огледах се и влезнах в къщата.

  Гъркинята ме въведе в опушена ниска стая – влажна и сумрачна. От единственото прозорче влизаше бледа светлина. На дървен одър, завити с черга, лежаха четири деца – бледи и изтощени от болестта. Пипнах челата ми – горяха от температура. Моментът бе удобен за лечение на маларията. Извадих спринцовка и ампули с хинин и хиноплазмин. Поставих им инжекции.

  Майката ме гледаше с благодарност и ми говореше нещо, но не разбирах думите й. Изкара няколко драхми и ми ги пъхна в ръцете. Отказах.

  Вече бях на улицата и тъкмо подминах къщата, насреща ми се зададе друга немска обходна двойка. Щом забелязаха, че съм с медицински вензели на куртката, единият войник веднага свали шмайзера и го насочи в гърдите ми. Изтръпнах целият. Другият завика припряно: “Парол, парол!”

  Уплаших се и забравих всичко. Немците всяка сутрин ни даваха различна парола. Дулото на немския шмайзер бе опряло в гърдите ми, а до слуха ми достигаше все по-нервното: “Парол, парол!”. Благодаря на Бога, че си спомних паролата.

  Пребледнял я изрекох. Немецът свали шмайзера и аз облекчено въздъхнах. Докато съм жив, няма да я забравя, защото ми спаси живота.

  Почнаха да ме търсят да лекувам и други болни деца. Помагах, доколкото можех. Жал ми беше за гладуващите деца. Често се навъртаха около нашата столова, държаха в ръцете си празни консервени кутии и чакаха да им дадем храна.

  Дойде 4 септември 1944 година. Пристигна заповед незабавно да напуснем Гърция. Трябваше да се прибираме пеша за България през прохода Маказа.

  Преди да тръгна от село Маистро ме наобиколиха децата, които бях излекувал от малария. Едни ме хващаха за ръцете, по-малките ме дърпаха за панталона и ми махаха с ръчички за довиждане. Това ми стигаше, за да бъде пътят ми за дома по-лек…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Иван Христов е роден през 1951 г. в с. Добралък, Пловдивско. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като учител и директор на училището в родното си село и директор на училището в пловдивското с. Марково. Публикувал е свои литературни творби в редица вестници, списания и антологии. Негови разкази са помествани и във в. „Будилник” – Лондон и в. „България” – Чикаго. Съавтор на сборниците „Знай своя род” (1983) и „Учители – сподвижници на Левски” (1989). Автор на книгите „Родопски апостоли” (1993), „Литературни пристрастия” (1999), „Кръстен знак” (2003), „Отблясъци“ (2017) и др. Носител на националната литературна награда „Дядо Йоцо гледа” за художествен разказ (2012). Награден с орден “Св. св. Кирил и Методий” втора степен (2015), почетен знак на гр. Пловдив (2016), почетна грамота на СБП (2018). Член на СБП и на Дружеството на писателите – Пловдив.

  .

• Селски двор

  

  .

  НИЕ, СИНКО…

  Ние, синко, сме вече пътници.
  Обран бостан сме, ожъната нива…
  На нашия покрив не кацат щъркели.
  Далечните ни внуци
  български не разбират.
  Дотук я докарахме – орахме, копахме,
  на различни говеда слугувахме безсънни,
  за да чучнем сега
  под прегърбена стряха
  и да ровим спомени, обрасли с тръни.
  Тук беше градина. Беше летовище.
  А сега виждаш каква сме картина.
  Още си имаме
  селско гробище,
  но отдавна си нямаме детска градина…
  Земен рай е България… Верен е химнът!
  Но прашна вихрушка
  селцето ни преобръща.
  Към небесния рай вече гледаме, синко.
  Е, там ще си направим нова къща…

  .

  СЕЛСКИ ДВОР

  Кръг от сляпа светлина.
  Затворен вятър.
  Бледи спомени, притихнали в трева.
  Дърво без птици…
  Всъщност – мъртво е дървото.
  А птиците бродират
  далечна синева.
  Бездомен дом – като грамадна
  разбита стомна.
  Глуха тишина.
  И кладенец, жадуващ
  за човешка жажда.
  Не идва никой.
  И никой не скърби
  за никого.
  Дори камбаната отвъд
  не се обажда…

  Тук вече никой не умира…

  И никой
  не се ражда.

   

  Георги Константинов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Георги Константинов е роден през 1943 г. в Плевен. Завършил е Българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1967 г. Автор на близо 40 стихосбирки. Създадени са над 200 песни по негови текстове. Стиховете му са включени в антологии на различни езици: английски, френски, руски, японски, немски, полски, сръбски, турски, гръцки, хинди и др. Участвал е в международни поетически форуми в Белград, Стокхолм, Солун, Маастрихт, Мексико Сити, Москва, Охрид, Стружките вечери на поезията и др. Пише и книги за деца. Номиниран за Световната награда за детска литература “Ханс Кристиан Андерсен” (1994, 1996), Medalica Pontificia, Vaticana (1996). Почетен гражданин на родния си Плевен. Директор на сп. “Пламък”.

  .

• Владимир Георгиев, из „Правно значение на глупостта“

  В края на миналата година излезе от печат книгата на Владимир Георгиев „Правно значение на глупостта“ (издателство „Летера“ – Пловдив, 2017 ). След сборника „Едно дете играе дама“, който издателство „Жанет 45“ пусна през пролетта на 2017 г., това е втори литературен сборник на този автор. Предлагаме на вниманието на читателите два текста от „Правно значение на глупостта“.

  

   

  ПРАВОТО НА АЛЧНОСТ

  То е субективно право от рода на притежателните. Понякога се превръща в преобразуващо право – интервенира в чужда правна сфера, за да конфискува чрез присвояване чуждото имущество и да го трансформира в собствено на активния деец, наричан алчник в континенталното или алчноискател в англосанксонското право.

  Като форма на действителност, алчността е винаги неформална. За нейната валидност не е нужна правна форма, нито пък да е обективирана в някакъв документ. Изразява се във визуални, опорно-двигателни и силови, често вербални действия, а също и посредством злоумисъл, престъпления, видове измама, предумишлен саботаж, изкористяване на чужди успехи, присвояване и обикновена манипулация.

  Правните последици от алчността се свързват с увеличаване на материалното положение и имуществото на алчника, за сметка на намаляване на същото у лицата, чрез които и по отношение на които алчността се е материализирала. За осъществяването на правото на алчност често се използват различни правни институти и обективни прояви на властта като прокуратура, правителство, парламент, полиция, а също и бирници във всичките им форми на териториални приходни ведомства: те са също са алчноподобни институции, действащи от името на държавата, но за своя сметка.

  За отличаване от други правни фигури правото на алчност не трябва да се отъждествява с глупостта, макар и да има общ корен с нея; глупостта се родее повече с културата, отколкото с алчността.

  Спори се в науката кога за първи път е защитено от закона правото на алчност. Вероятно самото възникване на закона ознаменува и правото на алчност, защото защитава по-силните от по-слабите, вместо да е обратното. В някои страни в Африка това право е непознато поради установилата се от няколостотин години правна система, предвиждаща публично изяждане на алчниците; преди това същите се варят в котели в неразфасован вид.

  .

  .

  ФИРМА

  Експертът чоплеше семки и разсъждаваше:

  „Ако оправя тази анархия в службата, дали тя ще заработи по-ефективно или хаосът ще вземе връх и забатачването ще се задълбочи?” – питаше се той и плюеше обелките върху мазния килим на пода.

  Шефът на експерта пиеше уиски в съседната стая и умуваше:

  „Как би могло да съществува това предприятие изобщо след толкова старания от моя страна? Няма ли някой поне да го обяви в несъстоятелност? Да ми се махне от главата поне. Няма читави кредитори в днешно време. Банка не остана да не й дължа пари, а всички ми дават разсрочки и никоя не прави нищо да си вземе кредита обратно. А на държавата дължа най-много.”

  Чистачката пушеше в тоалетната и съобразяваше:

  „Много боклук има в тази фирма, ама нищо. Поне заплатата ми я плащат редовно. То боклукът е затова, да се трупа. И годините за пенсия се трупат. Така трябва да бъде. Животът е хубав и е съвсем хигиеничен.”

  Собственикът на фирмата плуваше в плиткото в лагуната на остров в Тихия океан. Край него две туземки носеха питиета със сламки и плодове. Туземките бяха голи, ако изключим шапките и гирляндите върху гърдите. За миг собственикът се замисли нещо, но после махна с ръка и си каза: „Оная фирма съвсем я забравих. Сигурно е фалирала, щом не се обаждат. Не ми е до тях. Нали си взех, каквото ми трябваше. Тя е източена до дъно, тая фирма. Да се оправят, както могат.”

  Държавата през това време изчисляваше колко дължи на своите кредитори и колко има да взема от длъжниците си. Когато държавата стигна до името на въпросната фирма, установи, че вече сума ти години никой не събира дълга. „Трябва да има причина!” – досети се държавата и погледна нагоре, където върху облак или вълшебно килимче стоеше човекоподобно същество, което вземаше важни решения и изпускаше дим под себе си. Държавата подмина името на фирмата и започна да се рови в следващите в списъка.

  Погасителна давност настигна дълговете на фирмата. Банкерите си мислеха като държавата, никой за нищо не бива да я пипа, специална фирма трябва да е това, тъмни и страховити сили стоят зад нея.

  Днес, ако случайно влезете там – то ще е без причина, разбира се, защото там никой нищо не работи, а само умозаключава – ще установите, че чистачката пуши в тоалетната, шефът се налива с уиски, експертът чопли семки и всичко е наред.

  Всички си мислеха, че някой е обещал да не се закача тази фирма. Някой отгоре, от онези неземни хора, които изпускат дим отзад, и този дим се превръща в захарен памук или в облак.

  Всъщност нямаше такова нещо: той не изпускаше дим.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  

  „Веселото в тези разкази е малко тъжно. Боде понякога, приболва. Но нали казват, че болката може да е и лечебна – означава, че ако е имало рана, тя вече заздравява. А може и да не е така. Човек има право да вярва на глупостта на другите и да я нарича мъдрост. Свободен е да избира и да предпочита само своята собствена глупост, като по този начин доказва самобитността си. В развитите държави това се нарича „Право да бъдеш сам“ – Right to be let alone. Имаш ли себе си, имаш всичко. Написаното тук ще Ви помогне да се съхраните и, надявам се, да се посмеете. Ако това не е едно и също…“ – пише авторът за втория си литературен сборник.

  Владимир Георгиев e poдeн в Paдoмиp пpeз 1967 г. Освен на двата литературни сборника, които излизат през 2017 г., той е автop и нa тpи ĸниги в oблacттa нa бaнĸoвoтo и бopcoвoтo пpaвo, издадени преди литературните. Πишe paзкази oт 1984 г. Πyблиĸyвaл e във в. „Народнa млaдeж“, „Cтyдeнтcĸa тpибyнa“, „Πyлc“, „Hoвият Πyлc“, cп. „Poднa peч“, „Πлaмъĸ“ и дp. Твopчecтвoто му e oтpaзeнo най-пълно в сайта „Литepaтypeн cвят“. Haгpaждaвaн e в литературни ĸoнĸypcи. Негови творби влязоха в сборника „Часовниковата кула“, подготвен от редакционния ни екип, който излезе през 2017 г.

  .

• Нови стихове на Генадий Велчев

  

   

  ЗАТИШИЕ

  Навярно
  има смисъл
  да се пише-
  като на
  фронта –
  при затишие.

   

  МАЛЪК

  Какво разбрах
  дотука
  от живота –
  за него – много –
  а за мене
  нищо –
  а краят вече
  е наблизко –
  за мойто
  корабче,
  което вижда
  суша –
  ще ме стовари
  там и
  и ще продължи
  само
  на Изток –
  където
  слънцето изгрява,
  аз ще му
  махам
  дълго
  с моята
  посмъртна
  слава.
  Ужасно е
  накрая –
  да знаеш,
  че си толкоз
  малък.

  

  Преди месец написах тази книга, както обикновено за два дни, за две сядания, на два листа, плътно изписани, в два общо часа мое плътно като река време. Поезията друго време не признава или аз самият друго време за поезия не признавам. Сега си мисля, че беше логично да напиша някой ден и тази книга – за смисъла на живота, на творчеството, за човещината в този свят, в който сме родени. Аз самият имах и друг проблем, измъчваше ме от Нова година насам и скръб, и болка, и безнадеждност, и мигове като на снимка на загубените мои скъпи хора – държеше ме за гърлото с всичките конкретни дати на раждане и смърт – до началото на септември. Олекна ми неочаквано часове преди да тръгна за Разград, където са погребани моите хора. Бях написал тази малка книжка и даже наполовина напечатал на машината. Бил съм в дълг – и на себе си, и на моите хора, и на поезията. Можел съм още нещо да направя за тях, както съм си мислел, че всичко е свършено. Нищото е било в мен, приятелю. Нашите вътрешни борби, страдания имат смисъл за справяне с това нищо, което излиза пред нас и казва – дотук. Ти си безсилен, предай се. Аз знам, че изобщо трудно се предавам. Хората сме такива.

   

  Генадий Велчев,
  19 октомври 2017 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от Генадий Велчев – вж. тук и тук.

  .

• Някому да кажа: Влез!

  

  .

  …старче – без рождена дата, име, ЕГН, адрес,
  сам си чукам на вратата и самин си казвам влез,
  винце сипя ли, наздраве! – гълтам си горчивини,
  или скитам – изоглавен, през града по цели дни,
  ни за делник, ни за празник, все така неприложим,

  нито ставам за полазник, ни за Божий серафим,
  самота – несъкрушима, вдигнала пред мен стена,
  и Вълшебникът с килима мина! – и не ме позна,
  моля ви – поне във чата – ми елате още днес,
  и чукнете на вратата – някому да кажа: Влез!

   

  Валери Станков

  1 януари 2018 г.

• Полет за Лондон

  Разказ от Лъчезар Георгиев

  

  Заваля и отиде цяла седмица – сипа, сипа ситен сняг, та скри мръсните и неугледни улици, погрознели от кишата и поройните дъждове; закри и сметта край блоковете, и изкопаните, проядени от безброй дупки пътни настилки и тротоари из вътрешността на кварталите. Дори олющените сгради сега някак срамливо прикриваха изнемощели от годините плещи и се свиха незабележими край претенциозните и могъщи великани от олекотени материали и стъкло, които изненадани бърчеха чела сред лепкавата мокрота. В това странно съчетание на някогашно достолепие и безпардонно триумфиращо настояще хората вървяха някак по-бодро, даже се поусмихваха и с въздишка отпращаха погледи към децата, които се замерваха със снежни топки; кучетата лаеха радостно край стопаните си в градинките и парковете, а снегът продължаваше да вали, сякаш беше призован от невидими сили да покрие с бяла пелена и света, и греховете, и заблудите му.

  Все пак улиците бяха разчистени и потокът от коли по булевардите продължаваше, макар и не тъй силен, и член-кореспондент Евгени Савов усети как цялото му тяло се изпълва с радост и с още нещо, подобно на сладко, макар и неясно предчувствие, дошло най-сетне да пропъди уморителните и еднообразни делници в Академията. И загледан през стъклата на автобуса в прелитащите побелели сгради, коли и дървета, за миг си помисли, че вече е дошъл краят на онова тягостно настроение, което го заливаше като с невидима лепкава течност. И той се сети, че от тези няколко години сякаш всички часовници в големия град бяха заковали стрелки, премръзнали и посивели като в онова неприветливо утро без слънце, но и без мъгли, еднакво, както всички останали студени делници, в които преди началото на голямата зима все още има полети до всяка от безкрайните посоки на света; и Савов ненавиждаше тези полети, защото в един с нищо забележим ден те бяха отвели Ани Велева към далечния чужд град – самолетът беше изпънал охранено тяло, сега си спомни как се засили по пистата, за миг сякаш повдигна криле и се отлепи от земята, направи прощален кръг, сетне заби нос право в сивотата на пепелявото небе. Савов напразно махаше и проклинаше, и без да усети, върху сгърченото му лице се стекоха няколко мъжки сълзи, които никога повече нямаше да си позволи, но които винаги щяха да му напомнят този прощален полет, сякаш Ани като птица бе излетяла, за да изтръгне и сърцето, и миналото на двамата завинаги; да я забрави и никога повече да не се връща назад, дори в часовете на размисъл, към онова, невероятно красиво и завинаги изгубено, подобно на умиращата в студената синева сянка на боинга.

  „Ани, малка проклетнице, нима тогава си заслужих този последен плесник; нима не те обичах повече от всичко; нима не зарязах дом и дете, и през тези няколко месеца не ти беше хубаво и весело в скромната ми гарсониера? Могат ли да се забравят ей тъй, без окото да ти мигне, всички огнени нощи – и преплетените в ненаситна ласка тела, и жадните устни, и разходките из планината, и залезите, и изгревите в прегръдката на онази столетна къща, която приемаше двамата ни като свои деца и се радваше на гласовете, песните, стоновете, целувките и клетвите, с които ти ми се обричаше до края на живота си…“

  Навярно Савов щеше още да размишлява над нелепото, внезапно заминаване на довчерашната му аспирантка и с горчивина да заключи, за кой ли път, колко малко се познават хората и как с лека ръка могат да захвърлят и най-свидното, но автобусът направи рязък завой и сви към аерогарата, сега далеч по-различна, и някак по-светла с преустроените си сгради и зали от стъкло и алуминий. Нямаше време да разглежда повече, скочи от стъпалото и едва не си навехна крака, но продължи към салона за изпращане на пасажерите. Смая се от промените – уж беше същото, а всъщност далеч по-различно – дали от новия ред и ритъм, дали от заведението и салоните, изпълнени с пътници, които бяха съвсем други, в сравнение с онези сиви, безнадеждно унили лица и очи, които на всяка цена жадуваха час по-скоро да излетят в невидимото пространство, поемащо най-красивите, най-силните, свободомислещите, за да ги направи различни, непонятни; с други лица и други сърца – тях Савов никога нямаше, а може би и не искаше да разбере. Тъй както не разбра и Ани, която в писмата си до него разказваше как е успяла да се справи и да просперира, и нито намек за разкаяние, нито въздишка по онова, на двамата минало, което бе оставила с един замах, без нито едно угризение, зад гърба си.

  …И само преди два дни тя се бе обадила, че за кратко е в България – отскочила набързо да се види с роднините, после – за два часа делова работа в едно от столичните ведомства във връзка с международен проект, а оттам право на аеропорта. Ако почитаемият господин Савов има желание, нека да се срещнат в голямото кафе над салона за изпращачи. Тя ще бъде с майка си, която добре го познава (как няма – за малко да й стане зет), обаче мисис Велева ще я укроти – вече нищо не застрашава репутацията на английския й съпруг, нито почтеността на непоклатимия й брак. Ще бъде просто една среща между някогашни, е, и настоящи приятели…

  „Приятели, глупости“ – мислеше си Савов, докато изкачваше стъпалата към кафето, блъскан от нетърпеливи да заемат малкото празни места клиенти. Най-после се добра до маса и успя да я запази. Чакането продължи близо час. Той се оглеждаше неспокойно. Все още я нямаше и той се сети, че това бе в стила й – винаги да закъснява, при това никога не се извиняваше – за жената е в реда на нещата да се забави малко, тъкмо тръпката ще е по-силна и за двамата, а кавалерът трябва да чака, да засвидетелства уважение към дамата – това е част от играта, така че място за сърдене просто няма.

  Този път мисис Ани Велева се извини. Видя я да слиза от маршрутното такси заедно с майка си, и двете сякаш се търкаляха между огромните сакове. Савов не повярва. Наблюдаваше изумен, докато тя разпореждаше на старата жена до себе си – тутакси позна някогашната си кандидат-тъща, която навремето тичаше да разпитва негови роднини и приятели дали наистина се е развел, дали са му сериозни намеренията и въобще що за птица е, след като няма още едно свястно жилище и приличен автомобил, а и износва дрехи от студентските си години. Е, такава беше тази възрастна дама, но странно, той отдавна бе забравил за дребните наглед неща, които някога му бяха вгорчавали до отчаяние прекрасните дни с дъщерята.
  И кой знае защо развеселен, той продължи да наблюдава търкалящите се дами, които най-после се добраха до коридора за заминаващите пътници. Тук Савов извърна глава и зачака търпеливо. Какво да се прави – жени…

  Той видя мисис Велева да изкачва тежко стъпалата към кафето. Проследи как тя пристига запъхтяна, прошепва едно „Прощавай за закъснението“ и се отпуска тежко на стола. „Боже мой – каза си Савов – лицето й почервенява и се оросява в пот, та тя трябва да се прегледа!“ После се отказа да гадае, да не би да е лекар; остава си най-обикновен кабинетен теоретик в областта на психологията, а пък на Острова имат достатъчно специалисти медици, нека Ани да се оправя. Все пак беше смайващо да гледа как потта се стича по моравото й лице. Тя забеляза погледа му, извади кърпичка, изтри се, после бръкна в чантичката си и посипа от някаква кутийка обилно руж върху бузите си, което ги зачерви още повече.

  – Хубав сняг наваля! – рече тя и едва сега му подаде ръка през масата. – Обаче пътищата ви този път са добре изчистени, булевардът е нов и пистата също е наред, тъй че ще излетим!

  – С майка си ли?

  – Не, тя вече идва веднъж в Лондон. И баща ми постоя две седмици, обиколиха с моя хубостник кварталните пъбове. Между нас казано, поканих ги повече заради себе си, друго е като имаш от време на време близък човек там. Иначе…

  – Писа ми, че обитавате със съпруга си жилище под наем – вметна Савов и продължи да разглежда критично фигурата й.
  Тя разбра погледа му като чисто мъжко любопитство:

  – Е, да си купи човек истинско жилище, трябват доста пари…

  – Аз пък купих скромен апартамент – отвърна Савов и се усмихна. – Ще го изплащам цял живот. Изглежда, по това си приличаме…

  – Не съм сигурна – завъртя тя глава иронично. – Като знам колко получавате… Винаги ще бъдете бедните роднини… Дори и днес, когато правоимащите ви се фукат, че приемат елита на целия Европейски съюз и даже щели да поставят официално проблема с Брекзит на Обединеното кралство, та уж да спасяват интересите на нас, хилядите българи, които избягаха и се спасиха от тях. Каква ирония…

  – Всъщност ти какво работиш? – опита да не се засяга Савов. – Да не би нещо специално… за много пари?

  – Не точно… Говоря ти за стандарти на живота тук и там. Иначе аз съм чиновник към една неправителствена организация. Проекти, съвместно с държавни институции, особено със страните от Източна Европа. В Кралството има фондове за подпомагане, а аз съм нещо като преводач, работя понякога и върху самите проекти. Нали знаеш, оправям се с езиците, и това ме спасява там.

  – Знам, знам… Но казваш, било временно?

  – Да, временно… Докато намеря нещо постоянно и сигурно. По-важното е, че вече съм поданик на Обединеното кралство!

  – Виж ти! Е, жалко е, напускате Европа. И този Брекзит. Дано да нямаш усложнения.

  – Всичко свърши, приключих с документите, имам британски паспорт, английска съпруга съм, кой от големия ми род би си и помислил, че ще стигна дотам… Сега вече спокойно мога да се разведа – засмя се дрезгаво мисис Велева. Бузите й се затресоха, тя подпря масата и едва не разля чашата с кафето.

  – Не ти вярвам! Та нали пишеше как романтично сте се запознали с бъдещия си съпруг на онази твоя екскурзия, как любовта ви пламнала изведнъж и си разбрала, че това е единственият и неповторим мъж!

  – Неповторим ли? Глупости! Така само се казва и пише. Знае ли човек през колко ръце му минава кореспонденцията, особено из кралските пощи на острова…

  – Тогава?

  – Един охранител на скромна квартална фирма каква перспектива може да даде на млада жена, било и чужденка? Освен тя да вземе поданство. Но на жената й трябват и други неща…

  – Например?

  – Да общува с хора от твоята черга. Чух, че си успял много в научните среди и те поздравявам! Чета статиите ти в елитни англоезични списания и още се чудя…

  – Кариерата никога не е била самоцелна за мен. А и от нея тук не идват добри приходи. Да, малко повече престиж, международни форуми и прекалена заетост, от която не мога да се вгледам в себе си…

  – Там, оттатък, тези неща се ценят. Още повече сега, след Брекзит…

  – Шегуваш се, та ние винаги ще си останем бедните роднини…

  – Нали сте вече в Европа. Щат – не щат, ще ви оправят някой ден, нищо че по върховете управляващите господа още си мислят, че като пооткраднат и поизлъжат поданиците си, ще измамят и европейците… Слушай, затова и мястото на почтените хора като теб става още по-ценно и, помни ми думата, за теб ще има много отворени врати на Запад. Дори и при нас, на Острова…

  – И за какво ми е всичко това? А и дами като теб защо се вълнуват от подобни факти?

  – Как защо? – едва не се разсърди мисис Велева. – Контактите, средата понякога са важни повече и от пачките с лири…

  – Ами! Парите винаги са управлявали този ваш свят! А и той е не по-малко корумпиран от нашия, само че някак го прави по-фино, по-деликатно, да не наскърби кралските поданици… А и ти допреди години не мислеше по този начин…

  – Тогава ти беше обикновен преподавател и дори прозорливата ми майка не вярваше, че ще стигнеш дотук. А това би обезкуражило всяка млада жена…

  – Защо винаги не си била толкова откровена? – въздъхна Савов. – Щяхме да си спестим толкова болка…

  – Цял живот съм мълчала и преглъщала. Като се прибера, пак ще мълча; щом ми докривее, ще се нарева едно хубаво, а когато ми мине, ще продължа да пиша на приятелите си колко съм щастлива, ще им пращам всеки месец картички, уж, че обикалям безгрижно цяла Англия…

  Тя замълча и той забеляза как брадичката й леко потрепера, както някога, когато бе готова да се захлупи по очи и да захълца беззвучно. Но Ани се овладя. Погледна часовника си и стана:

  – Време е да тръгвам. Майка ми кой знае какво ще си помисли.

  – А ти обясни, че отдавна всичко е наред.

  – Така ли?

  – Разбира се. Ти си сериозна дама, обвързана… Винаги си ми го повтаряла по няколко пъти в писмата си.

  – А ти поне дете си оставил, макар и от бившия си брак…

  – Сега е твой ред.

  – Едва ли… И за мъжа ми, и за мен е вече късно. Да сме се изследвали, когато е трябвало…

  – Не знаех… Моля да ме извиниш.

  – Само не ме съжалявай! – тя го изгледа навъсено и подаде ръка. Беше все още влажна и потна, навярно от изкачването, или пък от самия разговор, кой знае. – Е, сбогом. Все пак те видях и това ми стига.

  – Реших, че много бързо си забравила…

  – Всеки се бори с живота, както може! – тя почти изхлипа, закри очите си и прошепна: – Боже, и този хубав сняг… Както някога там, в онази бедна селска къща, сред планината, отвъд времето. Не, това не съм била аз…

  И без да добави нищо, тя стисна силно ръката му, после рязко се дръпна и се втурна към стълбите.

  Савов въздъхна и притвори очи. Сега му се искаше да вижда само белите заснежени чукари, планинските върхове и долината, онази невероятно бяла долина със замръзналата река, боровете по рътлините, кристалния къс небе. И старата, схлупена от годините къща, която тогава, а може би и до днес, не би сменил и за най-изисканото жилище, стига да се върне онова, което, уви, никога не се повтаря; което отлита като птица в пепелявия свод и даже диря не остава…

  – Последно повикване на пътниците за Лондон! – сепна го гласът от уредбата, но той не отвори очи, не проследи фигурата на мисис Велева, приведена като възрастна жена под няколкото сака. Какво ли му трябва на едно английско семейство, та толкова багаж са му нагласили бедните роднини?

  Когато най-после вдигна поглед, бялата птица се беше отделила от пистата. Скоро стихна ревът на моторите. Снегът валеше кротко, без да трупа, сякаш бе последна милувка, преди всичко да се превърне в черна, лепкава киша под задименото, сивеещо небе.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Лъчезар Георгиев е автор на десетки художествени, документално-публицистични и научни книги, както и на пет романа, една повест, сборници с разкази, новели, пътеписи, студии и статии в художествени и научни списания. Работил е като музикант, журналист, издател. В момента е професор по книгознание и печатни комуникации във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“  и в Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Член е на Съюза на българските писатели и на СБЖ. Главен редактор е на научното списание за книгата „Издател“.

  .

• Новогодишна приказка

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  След Коледа заваля градушка. Изсипа се внезапно от сивото небе, после спря. Замълча и отново засипа – още по-ожесточена. Беше и топло, и лошо време. Нездраво. Като клисавия хляб от фурната, дето бабата все го пустосваше и затова сама си месеше питките.

  Дядото на Васил наричаше това време болно.

  – Василе, печката не ще да дърпа – вика възрастната стопанка и току отваря с кърпа желязната вратичка. – Значи е калпаво времето. Виж, кюмюрът гасне. Дървата едва пропукват. Небето е стиснало времето за гушата. Като в приказките.

  Дядо Васил подухва в огнището.

  – Какви приказки, дядо? – пита малкият Васил. Той беше на пет години и се взираше през замъглените стъкла на обримчения с маджун прозорец. Градушката му изглеждаше като бомбардировка от небето. Сигурно сега ще слязат самолетите на немците. Ще посипят по-голяма канонада от бомби и къщицата ще падне. Баба и дядо ще умрат. А той, Васил, ще остане сам самичък. Той няма да умре, но ще плаче толкова дълго, че накрая ще забрави защо е оцелял. И може да съжалява за това.

  Дядо му все гледаше Viasat History и той покрай него знаеше всичко за войните преди и след Времето.

  Присви очите си, зачервените, дядото и отговори, докато бъркаше въглените:

  – Приказките за Времето, разбира се. Нали съм ти ги разказвал? – мъчеше да припали огъня. Бабата мърмореше под носа си и почти не се разбираше какво говори, но май се ядосваше, че бобът няма да се свари за обяд.

  – Кои са тези приказки? – преструваше се хлапакът. – Може пък да съм ги забравил! Я ми ги разкажи пак!

  След дъжда времето поутихна, снежните кристалчета се стопиха; а после задуха вятър. Влезе в комина, раздуха пещта, бабата се успокои и задряма до печката, та да чува къкренето на манджата и да я подушва като куче кокал. Дядото пригали внука и заразказва:

  – Времето е било пират на младини. Бушувало из океаните, из моретата и ширините, влизало в домовете на хората, крадяло и пожаряло де що намери. Насилвало жените, отвличало децата, а мъжете убивало. Превръщало младите в стари, загрознявало хора и животни…

  – Защо, дядо?

  – Такава му била природата, сине. Затова. То не признавало нищо друго, освен себе си. Знаело, че един ден ще легне да спи и ще засънува нещо, което си въобразява, че още притежава. И треперело да не би някой да влезе в съня му.

  – И да открадне богатствата му ли?

  – Да. Най-големите богатства на Времето били в младостта. Страхувало се то, че ще заспи и ще засънува младостта си. А стане ли това, значи е се е появил признак; признак, че вече младостта е отминала, че Времето е остаряло. Сънуваш ли минало, значи бъдещето е по-близо от него.

  – Какво означава това?

  – Като връвта на престилката на баба ти. Ето виж я – посочи с палец разръфаните окончания на старата фуста, завързани накриво. – Краят е по-близо от началото. Слушай сега. А така, гушни се до мен. Та, легнал да спи този пират, Времето, след дълъг пиянски запой; празнували – с повод, без повод ли – никой не знаел. Цялата нощ пирували, а морето било тихо; само виковете, крясъците и несвързаните думи на Времето и гласовитите песни на тези, които смятали, че ще пребъдат чрез него, пречели на Луната да почива. Корабът се полюшвал леко на вълните и нищо не предвещавало буря. Вече не помнел пиратът в своята пиянска веселба колко хора е убил, колко души е унижил, колко човеци е затрил. Не се страхувал от нищо, защото знаел, че Времето е негово, та той самият бил Времето. Затова – окрилен от своето могъщество! – решил да бъде пират и да вършее из света, както си пожелае. И миналото, и бъдещето пожелал да бъдат негови. С един замах можел да превърне спомен в настояще. Ако пък друго му хрумнело, катурвал бъдещето в минало.

  – Толкова голяма сила ли имал този пират?

  – О, да! И още повече, чедо, още повече сила имал. Той можел да се подмладява. И знаел, че няма смърт, няма и раждане. Всичко е кръговрат, щом Времето е твое. Сега ще завали градушка, утре – сняг, по-нататък – дъжд, ще напои земята, ще поникнат кълновете. Пиратът обаче не мислел така. Той не признавал ни природни закони, ни сезони, нищо. Когато поискал, ставало зима. Когато му било весело – ставало лято. Ние, хората, мечтаем по Коледа да вали сняг (голям сняг, голям комат, нали знаеш?), а Времето не позволява – ядовито е. Пиратът иска жертви. Мъка.

  Внучето сви нозете си до гърба на своята баба, която смучеше лукче и дремеше.

  – Всички злодеи искат жертви в приказките, дядо. Триглавата ламя е готова да убие всекиго заради ябълката. Кумчо Вълчо все е гладен и изобщо не се интересува от Снежанка. Неродената мома…

  – Така е. Само дето Кумчо Вълчо го няма в приказката за Снежанка. Но нищо. Прав си, сине, Времето иска жертви.

  – И затова ни бомбардира ли? Да унищожи къщичката ни? Да убие кокошките? Да причини смърт? И какво като са се напили на кораба? А Луната не е успяла да заспи?

  Бобът вреше, бабата спеше. И тогава дядото сниши гласа си, за да не чуе думите му онзи пират, Времето:

  – Снишило се небето и залепило влажните си устни връз морето – за това говореше баба ти преди малко. И като духнало! Извила се страшна буря. Пияното Време не очаквало такова нещо. Природата въстанала срещу него. Огромни трийсетметрови вълни поглъщали сами себе си и после си играели с пяната в мъртвешки вихър, усукан като предило в хурка. Обърнал се корабът, прекатурнал се няколко пъти в стихията. Изпопадали всички от палубата, морето ги засмукало във фуния, издавили се в ужасни мъки: тези, същите, които мислели, че ще пребъдат с Времето.

  – Всички ли? И Времето ли се удавило? Най-големият пират?

  – Не, то оцеляло някак. Но осъзнало – така, лека-полека, съвсем само във водната пустиня след бурята бавно разбрало, че е безсилно. „Напълно безсилно е времето, когато не прилича на себе си.“ Така си казало.

  Детето разбра, че става свидетел на тайнство; нещо ще му бъде съобщено: от онези съкровения, които не бива да знаят всички хора.

  – Защо да е безсилно, дядо? – прошепна.

  – Защото няма власт над себе си. Затова. И Времето понякога е несвоевременно.

  Внучето знаеше от телевизията и от приятелите си, че който има власт, има всичко: оръжия, сила, пари и други неща, дето правят хората и държавите велики. Затова не можа да разбере напълно тайнствените думи на дядо си. Дори му възрази:

  – Ако този пират, Времето, няма власт над себе си, не се владее, как ще властва над света? И над хората?

  Притихнал до печката и вече полусънно вслушан в равномерното прохъкване на бабата, старецът отговори:

  – Това още никой не знае, чедо. Може пък ти да го разбереш.

  .

• Целувката

  

  .

  Свободата си струва да загинеш за нея.
  Доближил я за малко, ти за малко поне я
  докосни, но не чакай да остане при тебе.
  Виж я – вече катери безпределния хребет.

  Безпределните чувства бдят отвъд хоризонта.
  Само техните сенки са прекрачили фронта,
  притъмнили шосета, градове и градини…
  Кой смеха ни засенчи, кой така раздели ни?
  Свободата изчезна и я няма с години…

  Свободата се върна, вече не така млада.
  Побелели къдрици над очите й падат.
  Нежни бръчки бродират недостъпната шия.
  Свободата е близо, затова – доближи я!

  Приближи се по-смело и не питай, целувай
  тези устни, за тях да загинеш си струва!
  После дълго припомняй смелостта си щастлива
  как целуна от упор свободата красива
  през живота ти, който от света си отива…

  .

  Боян Ангелов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Боян Ангелов е роден през 1955 г. в Панагюрище. Завършил е Философия и Българска филология в СУ „Св. Климен Охридски“. Печели аспирантура в Института за философски изследвания при БАН и получава научната и образователна степен доктор. Работил е като редактор и гл. редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Бил е зам.-председател на Съюза на народните читалища, председател на фондация „Читалище – 1870“, издател на сп. „Читалище“. От 1998 до 2005 г. живее и работи в Швейцария, където завършва Антропософска педагогика и Социална психология с признат докторат; преподавал и специализирал в областта на гьотеанистиката, антропософската естетика, историята на философията, социалната и педагогическа психология. От края на 2012 г. Ангелов е директор на издателство „Български писател“. От 2014 г. е председател на СБП. Член е на СБЖ. Негови творби като самостоятелни книги или участия в сборници са превеждани на много езици. Носител на престижни творчески награди. Боян е автор и на поетични книги, последните от които са „Далнина“ (2015), „Едикула“ и „Поледица“ (2016), „Помръкнала е реката“ и „В сянката на хоругвите“ (2017).

• Сърце в топче кал

  Разказ от Красимир Бачков

  

  Казват, че помаците били страхливи, изостанали и не знаели – българи ли са или турци. Казват го глупаците, разбира се.

  Лесно е, когато си потомък на българин и всъщност дори не знаеш как са оцелели собствените ти деди, да съдиш другите. Вярно, че тези скромни, планински хора се капсулират и живеят по своите правила и разбирания. Правят го, тъкмо защото това им е осигурило оцеляването до момента. Били са изправени пред избора – да приемат исляма и да запазят живота на децата и внуците си (за себе си те не правели сметка), или всички да бъдат изклани като агнета. Ако всеки се постави на тяхно място, ще разбере колко лесно или трудно се прави подобен избор. Колкото до мен, аз просто ще разкажа една стара, тъжна история, съхранена почти седем века, която ясно показва що за хора са помаците…

  Всяка година, малко преди Коледа, фирмата, в която работи жена ми, организира тридневно събиране на служителите си, заедно с техните семейства, на специални места. Избират се скъпи хотели, със спа процедури, ресторанти с изискана кухня – и поне за малко по-бедните работници живеят като богаташи. Всичко се прави човешки, без помпозност и фукня, точно като между приятели. Това наистина сближава служителите на фирмата и след това те работят много по-съвестно и отговорно от обикновено.

  Тази година се събирахме в хотел „Арте СПА“, в покрайнините на Велинград. Това бе нов хотел, построен в алпийски стил, сгушен в пазвите на планината, малко преди „Юндола“. След дългия, почти петстотинкилометров път дотук, първото нещо, което сторихме, щом се настанихме, бе да слезем със седемгодишния ми син до минералния басейн. Басейнът бе практично разделен на основен и детска част, само с една рампа, и ние се гмурнахме в топлата вода с огромно удоволствие. Усещах как с всяка минута умората изчезва от тялото ми, а щастието да видя доволен сина си бе по-важно от всичко друго. След това влязохме в едно вътрешно джакузи, после излязохме навън, където имаше други джакузита, а накрая потопих краката си в аквариум с рибки, които подобно на малки пирани изгризаха мъртвите кожички по стъпалата ми. Двамата се прибрахме доволни в стаята и малко по-късно слязохме заедно с жена ми на вечеря в ресторанта. Както винаги, нашата група бе отделена в специално помещение. Настанихме се край масата и всеки си сервира мезета и ястия от претрупаната блок маса. Както всеки път, имаше в изобилие от всичко, но най-вече добро настроение. Синът ми започна да се гони и играе с децата на другите служители, жена ми се заприказва с една своя колежка, а аз се чукнах за „Наздраве“ с едно младо момче, родом от този край. Казваше се Рожен и аз лекомислено се пошегувах с името му, във връзка с едноименния връх и астрономическата обсерватория, за поддържането на която държавата напоследък все не намираше средства. Споделих и колко запуснат и занемарен ми се бе видял Велинград, в сравнение с преди. Рожен повдигна рамене и се усмихна тъжно:

  – Като навсякъде в България, бедните стават все по-бедни, а богатите още повече забогатяват! Много хора избягаха от Родопите, защото няма работа, а тази, която се осигурява, е давана предимно по политическа линия. Има цели села, които са се изселили я в Щатите, я в Канада…! Всичко си отива от тук!

  Загрят от изпитата ракия, аз директно го упрекнах:

  – Така ще е, щом само си траете! Открай време сте такива по тоя край! Ами вземете, че станете, изхвърлете партийните крадци и престъпници, оправете си живота! Неслучайно сами не знаете какви сте – българи или турци, и не знаете на кой Бог да се кланяте! Манипулират ви, а вие се поддавате като деца…!

  Тук усетих, че съм прекалил. В очите на Рожен блеснаха кафяви искри, той отпи от домашната ракия, донесена, за да ни почерпи, и с тих глас запита:

  – Искаш да знаеш на кой Бог се кланяме ли? Ще ти кажа…!

  – Не се засягай! – опитах се да замажа сторения гаф аз. – Нищо лично, но ме е яд, че у нас успяват предимно хайдуците! Свестните хора – кучета ги яли!

  – Не само тук, навсякъде в България е така! Затова сме на тоя хал! – присви очи Рожен. – А ние се кланяме на едно топче кал! Това е нашият Бог!

  – Всъщност, как така? – изгледах го с недоумение.

  – Така! По-малко от билярдна топка топче кал, което от десетки поколения се предава от баща на син, и което аз, като дете, без да искам изтървах и счупих на земята.

  – Вярно, че според Библията всички сме сътворени от кал! – промърморих несигурно, а Рожен присви очи и с дрезгав глас продължи:

  – Когато започна преименуването на българските турци, баща ми си върна истинското име Иван. По-рано се казваше Шабан. Името на мама бе Арифе, но сега е Ангелина. Баба ми стана Правда, от Адиле, а дядо ми от Раиф стана Райко. Нашите купиха и заклаха теле по този повод. Опекохме го на чеверме, горе в планината, далеч от хорски очи… Баща ми за пръв път се напи и разплака! Всички се прегръщахме, сякаш това бе най-големият празник, който ни се бе случвал.

  Бях малък и помня, че по Нова година или Гергьовден, щом седнехме всички на масата, най-старият от мъжете се изправяше и вместо тост или молитва, свеждаше глава и предаваше в ръцете на сина си едно обикновено топче от кал. Целуваше го по челото и после веселбата започваше. Това се повтаряше неизменно, а когато детското ми любопитство надделяваше и питах мама, какво е това топче, тя само слагаше показалец пред устните си, в знак да мълча. Само веднъж каза, че това е нашето общо сърце. Така и не я разбрах тогава, обаче на един празник, струва ми се бях в първи или втори клас, съзрях топчето, оставено на бюфета и го взех. Излязох на терасата на втория етаж на къщата, за да го разгледам на спокойствие – и, както го оглеждах, го изтървах и то падна на плочите в двора. Светкавично слязох и видях топчето счупено на три парчета, а в едно от тях блестеше малък, златен кръст…!

  Там, на поляната, когато ядохме чевермето, по случай връщането на изконните ни български имена, всички поред целунахме този кръст, защото той олицетворяваше нашия Бог! Да, вярно, скрит бе нашият Бог, но бе по-истински от големите, златни кръстове на патриарсите в храмовете! Струваше повече от всичките им натруфени одежди, луксозни коли, „Ролекси“ и църковни имоти! Не за друго, а защото олицетворяваше не църквата и дори религията, а… вярата ни!

  Погледнах Рожен и видях само топлота в очите му. Чукнахме се с неговата домашна ракия и я изпихме до дъно. Нямах повече упреци и въпроси към него. Знаех, че сме от едно семейство, което дори не определях като българско. Бяхме от потомците на истинските владетели на тези земи! Това ме правеше спокоен, защото знаех,какво да оставя след мен на сина си. Стигаше му само човещина, вяра и тази безкрайно красива земя, между „Дунав“ и „Черно море“, от нос „Калиакра“ до Трън, за да може и той да предаде нещо след себе си, някой ден…!

   

  Красимир Бачков

• Молитва

  

  .

  Ако още те има, поне дай ми някакъв знак,
  нека твоята воля пребъде и царството твое,
  нека падне нощес, изведнъж, над градините сняг
  и засвети душата ми – тъмно планинско усое.

  Дай на мама отново чевръсти и силни ръце –
  да простре сутринта овехтялата риза от думи,
  зад която съм крил уморено от обич сърце.
  Дай на скитника – дом. Нека хляба нощес да целуне.

  Дай на тази вдовица, отсреща, две шепи небе,
  да засее от своята вярност – по няколко стръка,
  и мъжът, с който дълго в неволя и в радости бе,
  нека идва в съня й по-често, равнец да й мъкне.

  Дай на моя съсед, който пие от виното сам
  шепа верни приятели, дето ще викнат: наздраве.
  И света, ако трябва, смали, да не е тъй голям,
  огън общ наклади – да се сгреем – насън и наяве.

  На доброто, щом пламъкът, ласкав, нощес израсте
  и задълго челата ни слепи съдбовно покръсти,
  от смълчания хълм нероденото мое дете
  ще се спусне – косите ти дълги да среше със пръсти.

   

  Ивайло Терзийски

• Кирил Камбарев, из „Боилът от Панония“

  Откъс от романа на Кирил Камбарев „Боилът от Панония“ (издателство „Захари Стоянов“, София, 2013)

  

  – Жесток мъж е бил дядо ми – възмущава се Маламир. – Истински варварин.

  Вишната на двора е гиздава като млада булка. Откак пъпките й се разтвориха в безброй бели цветчета, цялата градина се разхубави. Сега плодчетата й са тъкмо узрели и са такава съблазън. Ама не отива на възрастен мъж като мен да краде посред бял ден от вишната. Туй е работа на дечурлигата.

  – Варварин?! – възмущавам се на свой ред от срамното сравнение. – А що да кажем за василевсите, момко? Че Константин, дето издигнал Цариград, а християните до ден днешен го наричат Велики, заклал жена си и големия си син! Ама туй не му стигнало, та убил и мъжа и сина на сестра си.

  – Защо го е сторил? – пита Маламир.

  – Че за какво му е толкоз голямо семейство? – пускам една усмивка, но момъкът не долавя шегата ми, та пак ставам сериозен. – За да покаже, че е недосегаем, и може да убие, когото си поиска. Ей на това викам аз варварин.

  – Уф, стига с тоя Константин – въздиша Маламир. – Що се сравняваме все с ромеите?

  – Щото владеят половината свят – отвръщам.

  – И дядо е убил много хора.

  – Суровото време изисква сурови мъже. Тангра не харесва мекушави владетели. Всичко, що е сторил дядо ти, сторил го е за доброто на България.

  Омуртаг го няма още. Наближават две луни, откак потегли с войската на запад, а вести в Плиска нямаме никакви. Хитреци са туй франките. Притиснеш ли ги до стената, гледат все да увъртат и да протакат. Пратениците на ювиги занесоха на Людовик нашите искания още преди година. А той, не стига, че не отвърна, ами с панонските славяни взе да се пазари зад гърба ни. Нахалник. Колобрите твърдят, че Тангра е милосърден и на франките лошо им се пише, а ние се молим всеки ден Омуртаг да отвоюва българските земи от лапите на тия лицемери.

  Последната неделя работих доста над моята история, за радост на нетърпеливия Маламир. Помогна ми много и туй, че Батай е зает. Захванал се е с превода на една гръцка книга, а мене е оставил на мира. Младият кавхан, Исбул, се прибра наскоро от Цариград. Уж го пратихме там договори да обсъжда, пък той се върна с позлатена гръцка книга, писана от някакъв монах. Разправя, че обещал торба жълтици за нея. Торба жълтици за писаниците на тоя плъх! На Батай му заръчаха да превежда отровните му разкази. Оня ден попрочетох малко, че нали разбирам от гръцки. И за българите разказал, ама на места така се смях. Писал даже за Крумовите битки с ромеите. Битки, в които и аз съм въртял меч. Ама какво разбират монасите от война? Крият се в тесните си дупки, целуват кръста и по цял ден се молят на техния Исус за прошка. Опитват се и нас да заразят с отровата си. Не стига това, ами тръгнали да пишат истории. Чудя се кой им ги разказва, щото са така разкрасени. Де да можеха монасите да питат загиналите.

  – А Велизара? – Маламир ме откъсва от мислите ми.

  – Какво за нея?

  – Успя ли да я забравиш?

  Младокът все избързва. Все налита на онуй, дето не ми се разказва.

  – Човек не може да забрави такава любов – отвръщам.

  – Диценг ожени ли се за нея?

  – Имай търпение, момко. Ще разбереш като му дойде времето.

  – Ти пък нищо не казваш. Срещна ли друга жена?

  Разговорите ми с Маламир често приличат на разпит. Засипва ме с въпроси и не ме оставя дъх да си поема.

  – Срещнах много жени – отговарям замислено, връщайки се към старите спомени. – Но никога такава като Велизара.

  – Прочетох последната ти глава – Маламир кимва към пергамента; бързината му не ме учудва вече. – Трябва да пишеш повече за себе си.

  – Моята история е скучна.

  – Не е – настоява младокът. – По-интересна е от дядовата.

  Думите му ме карат да се засмея. Той е слушал много за дядо си, ама нали и идните поколения трябва да научат за него! Обещавам на Маламир да пиша повече за себе си, само и само да не го разочаровам, но продължавам да мисля, че скучното минало на един застаряващ славянин не може да се сравнява със славата на един български владетел. Най-великият владетел. Когато моето тяло бъде заровено, животът ми ще бъде забравен. Но историята, която пиша, е друго нещо. Тая история може да остане векове след смъртта ми.

  Отпращам Маламир и се залавям с новата глава с удвоени усилия…

  ~

  …Времето беше писин читем, според календара на българите. Или индиктион тринадесети, съгласно изчисленията на ромеите.

  Беше буреносен ден. Дъждът се лееше като из ведро, сякаш Тангра нарочно беше разтворил небето. Вятърът бучеше страховито. До сутринта из полето тук-там се мяркаха бели петна, остатъци от неразтопения последен сняг, но към обед дъждът беше измил всичко.

  Аз бършех и подреждах паници в кухнята под зоркия поглед на Найда, когато стражите удариха копия о щитове. В разгара на свирепата вихрушка тия удари прозвучаха като тътен от подземния свят.

  Подадохме глави навън. Едрите капки се спускаха пред очите ни и цопаха в локвите, изпълнили двора на чертога. Дъждът премрежваше погледа и заглушаваше думите, но видяхме стражите да ръкомахат към калния път на изток и ги чухме да крещят, предупреждавайки за самотен конник, препускащ към Плиска в бурята.

  – Луда работа – промърмори Найда. – Да се пуснеш на път в такова време!

  Не мина дълго преди вратите на чертога да бъдат отворени. В мрачния ден изплуваха жребец и неговият ездач. Мъжът дръпна юздите и скочи на земята. Беше облечен в скъп кожух, преметнал на рамо щит и лък. На глава носеше шлем.
  От отсрещния край на чертога към него изтича Сермон, понесъл в ръка тоягата си. Небето просветна, сетне над Плиска прокънтя силен гръм.

  – Добре дошъл в Плиска, боиле – извика колобърът.

  Мъжът свали шлема си и разтърси сплесканите си коси под дъжда. Гъстата брада го издаде. Беше Аспор.

  – Щеше да е по-добре, ако не яздех в такава виелица!

  – Очаквахме с тебе и Вунд – рече Сермон.

  – Вунд са поболя – отвърна Аспор. – На легло е. Тука ли е Крум?

  Сермон кимна.

  Един от стражите хвана юздите на жребеца и го подкара към конюшните. Животното изцвили.

  Колобърът поведе Аспор към спалните и скоро двамата мъже се скриха от погледа ни.

  Варненският боил беше първият големец, пристигнал за Съвета.

  До неделя след него щяха да дойдат боили от Шумен, Бъдин, Хисар и Червен. Славянските родове, които Крум беше обиколил предното лято, също изпратиха князете си и туй идеше да покаже, че ханът беше спечелил тяхното уважение. Всички се отзоваха на призива, с изключение на браничевци. Хората твърдяха, че знаят целта на туй събиране много добре. Говореше се за поход към Авария. Слуховете бяха тръгнали още в края на есента, а сега, когато зимните снегове си бяха отишли, приказките за война бяха подновени. Настроението в града беше приповдигнато. В Плиска бяха пристигнали най-знатните мъже на България, а туй не се случваше често.

  В деня на Съвета жените сякаш изглеждаха по-спретнати, стражите по-напети, а по-късно вечерта храната и виното щяха да са в изобилие. Крум беше събрал големците в тронната зала, а аз се бях качил в тайника над кухнята, откъдето през процепа заедно с мен зяпаха още две дузини любопитни очи. Боилите и князете се бяха настанили около масата, но преди туй се бяха разделили със снаряжението си. В залата се носеше шумът на приглушени разговори, когато Крум откри заседанието.

  – Хвала на всички ви – започна той и разговорите заглъхнаха. – Около тая маса никога не е имало толкоз много знатни мъже.

  В далечния ъгъл видях грейналото лице на Елемаг. Той сред всички беше най-радостен да види славянските князе редом с българските боили, когато се обсъждаха съдбините на държавата. Недалеч от стареца забелязах Диценг, който пък единствен изглеждаше намръщен. Мъжът, който беше отнел любимата ми Велизара, не обичаше славяните. Носът му беше леко сплескан и изкривен. Не беше зарастнал правилно след като го бях строшил в яда си, а аз тайно се израдвах, че нахалството на туй копеле не беше останало безнаказано.

  – Знам, че цяла зима се носеха слухове – рече Крум. – Е, затуй реших да ви събера тука. За да разберете, че слуховете са истина. Смятам да поведа войска към Авария. Искам да се убедя, че разполагам с подкрепата ви.

  За миг настъпи тишина.

  – Ха, истина било значи! – чух зад себе си весел шепот и се обърнах.

  Беше Мачун.

  – Не си ли на пост? – попитах го тихо.

  – Там има достатъчно мъже – рече той. – Да погледам малко и аз.

  Пръв от боилите заговори Аспор.

  – Защо да ходим на север, ювиги, когато заплахата иде от юг.

  – Заплаха от ромеите? – отвърна Крум. – Никифор още се дерка с монасите, а бойците му недоволстват.

  – Ако разбере, че сме потеглили към Авария, може да поведе недоволните си бойци с обещания за плячка.

  – Не вярвам – рече ханът. – Таквиз спорове не се решават лесно. Пък и арабите все слухтят от изток. Василевсът не ще посмее да припари насам преди да оправи държавата си и да озапти арабите.

  – Той се кани на България, откак взе престола – намеси се княз Велибъд. – Войските от Мала Азия смята да прехвърли в тракийско, че и тамошните славяни да въоръжи до зъби.

  – Туй са само приказки, княже – рече Цок. – Знам ги тия заплахи открай време. Оголи ли Мала Азия, Никифор сам ще вкара вълка в кошарата. Арабите само туй чакат.

  – Стига сме се плашили от византийците – рече твърдо Крум. – Само да заздравим границите си и да се позамогнем, сами ще ударим на тях. Никой народ не е оцелял, ако само се гуши в земите си. Имаме сили за повече. Но затуй ми трябва вашата опора.

  Ханът заговори с въодушевление, което бързо се пренесе у слушателите му. Край масата се разнесоха одобрителни гласове.

  – Че защо на аварско налиташ, ювиги? Да ударим направо ромеите. Завладеем ли Тракия, сами ще дадат Сердика без бой. – Заговорил беше един от боилите, чието име не знаех. Беше дошъл от Червен. Имаше орлов нос и продълговато лице, на което носеше тънка брада.

  – Смели думи – рече Крум, – ама ромеите може да почакат. Сега е време да ударим аварите. По-сгоден случай няма да намерим.

  – Че за какво ни е притрябвало?

  – Богатства има там, боиле. Не е зле да сложим ръка върху тях.

  – Богатства? – усъмни се Аспор. – Франките сигурно всичко са прилапали. Ще бъхтем път дотам залудо, че и жертви ще дадем.

  – Франките нищо не знаят – изсумтя Иратаис. Кавханът седеше безмълвен, потропвайки тихичко с пръсти върху масата, но ето, че беше решил да се намеси в разговора. – Богатствата на аварите са горе, в планините. Франките взеха Панония, ама там няма нищо. Пусти равнини. Верно, избиха много народ, и още толкоз плениха, ама кракът им не е стъпвал в Свещените планини. Там трябва да ударим.

  Мачун ме потупа по рамото.

  – Ще воюваме май. Хайде, че мечът ми вече ръждяса!

  Той се подпря на издатината до мен и без да иска откърти парче от скалата, което тупна на земята. Обърнах се към него.

  – Шшт! – скарах му се.

  – Не се впрягай – Мачун ме плясна по темето.

  Близо до мен гладна мишка се ровеше край пукнатините в скалата. Протегнах крак и я ритнах. Тя изцвърча и се шмугна в първата тясна дупка.

  – И какви са тия богатства, боиле? – попита Любозар, младият тимочански княз.

  Крум кимна към един от войниците, завардили входа, и той му поднесе две торбички. Ханът ги сложи върху масата и ги развърза. Сетне бръкна в едната и разпиля върху масата шепа жълтици.

  – Злато – рече ханът. – Ромейско злато. С купища жълтици са се разделили василевсите, за да поддържат мира с аварите. Хаганите още пазят съкровището. Е, претопили са туй-онуй в украшения; жените им все нагиздени ходят. Ама другото още го крият в планините на Дакия. Не са много хората, дето знаят къде е. Ама аз знам кои са. Знам и как да ги попитам.
  Крум разтвори втората торбичка и вътре нещо се бялна.

  – Знаеш ли що е туй, боиле? – той провлачи торбичката по масата и я бутна под носа на Аспор, който седеше през един човек вляво от него.

  Боилът бръкна вътре с показалец, сетне извади пръста си и го облиза.

  – Пфу! – Той се изплю. – Сол!

  – Сол?! – попитаха едновременно няколко мъже.

  Ханът се засмя.

  – Тъй, тъй, сол. Там я имат в изобилие. Цяла Плиска могат да зарият. И е чудна на вкус. Абе, аз не разбирам, ама съм виждал франки и ромеи сума пари да дават за аварската сол.

  – Брей! – възкликна един от боилите, седящи с гръб към мен. – Нивга не ми е минавало през ум, че от сол ще богатеем!

  – Не е само туй – рече Крум. – Планините им са пълни с руда.

  – Рудници и ние си имаме в Хемус, ювиги. Само дето никой не се хваща да ги работи.

  – Не се хваща – отвърна ханът, – щото никой не плаща. Ти обещай на майсторите малко имот, цял живот ще се трудят за тебе. И рудниците ще копаят, и оръжия ще ти правят. Че и на децата си работа ще намерят. Ама да ви кажа аз една случка. Дойдоха преди години в Дакия мъже и жени от някакво странно племе. Сакси им викаха. – Крум спря за миг и погледна въпросително мъжете край масата, но никой, освен Иратаис, не беше чувал за тоя народ. Той продължи. – Големи особняци. На гърдите си дървени кръстове носеха, с разпетия Исус, пък вечер се молеха на някакви незнайни богове. Да им се чудиш. След неделя изчезнаха в планините. Заселиха се край рудниците, а скоро майсторлъкът им се разчу в цяла Авария. Туй брадви, ножове, мечове. Какво ли не. Ама не като нашите мечове, дето като ги кръстосаш два пъти, на третия я дръжката се строши, я острието. Здрави мечове. И някак си по-леки, да ти е удобно да ги носиш. Ей тия мъже искам аз да ни коват оръжията, че и нашите майстори да понаучат. Ако трябва, ще ги купя със златото на аварите.

  Крум говореше разпалено. Накрая дори взе да ръкомаха. И колкото по-разпален ставаше, толкоз повече наостряха уши мъжете край тронната маса. Особено доволни изглеждаха славянските князе. Присъствието им на тоя разговор ги караше да се чувстват равни с боилите. Преди те винаги научаваха за намеренията на хана и приближените му от вестоносци, а често дори от слухове, които се разнасяха из българските земи. Сега обаче князете бяха тук, в залата, в която ханът чертаеше държавната политика. Сега научаваха всичко от първа ръка.

  – След два дни потегляме на поход – заяви ханът. – Очаквам помощ от всички ви…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Кирил Камбарев е роден в Хасково през 1970 г. Завършил е математическа гимназия в родния си град и „Прогнозиране и планиране на икономическите системи“ в Университета за национално и световно стопанство в София. Работил е като консултант и експерт към различни фирми и в Агенцията за приватизация в България. Получава втора квалификация – за преподавател, в Саутхямптън, Англия. Живее в гр. Бейзингсток и е гимназиален преподавател по математика. Един от редовните и награждавани участници в конкурса „АРГУС – фантастика през 100 очи“. „Никога няма да забравя България и това, че съм българин. Исках да направя нещо за родината, но понеже не съм богат човек, реших, че мога да помогна по духовному, като напиша книга.“ В различни сборници у нас са публикувани негови разкази. Романът „Спасителят“ (2005) е първата авторска книга на Камбарев. Следват романите „Боилът от Панония“ (2013) и „Враг на франки и ромеи“ (2017).

  .

• <<
• 1
...
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
...
• 75
• >>