Всичко от литература

литература

• В Деня на Ботев: из „Повест за Българския Христос“

  ОТКЪСИ от неиздадената
  

  „ПОВЕСТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ХРИСТОС”
  

  на СТОЯН ВЪЛЕВ

  

  ГЛАВА 8

  Корабният бюфетчия Алоис Махт се приближи разтревожен до капитан Енглендер и му съобщи уплашено-тревожно:

  – Хер капитан, хер капитан! В салона на втора класа има въоръжени пътници!

  Капитан Енглендер реагира напълно объркано:

  – Как въоръжени, защо въоръжени?!

  Алоис Махт разпери отчаяно ръце:

  – Съвсем не знам, хер капитан! Много хора и много въоръжени… Българите градинари не били градинари! Боже мой, какво ще правим сега?!

  – Успокойте се, господин Махт… – потупа го по рамото капитан Енглендер. – Ще им предложим да предадат оръжието, както изисква правилникът. А, ето го и господин контрольорът! – възкликна капитанът като съзря Капор и му подвиква: Г-н Капор, елате, ако обичате!

  Капор се приближи:

  – На Вашите услуги, хер капитан, някакви проблеми?

  – Някой от пътниците във втора класа били с оръжие, елате с мен да проверим…

  – Моля да бъда извинен, че си позволявам да се намеся – изрече смутено, но твърдо Махт. – Въоръжените лица на кораба са много, господа!

  – Добре, добре, г-н Махт! – потупа го по рамото капитан Енглендер. – Сега ще проверим какво се е случило, а Вие се успокойте!

  Когато двамата тръгнаха, капитанът предложи на контрольора:

  – Предлагам да проверите билетите на тези пътници, боя се, че е възможно да има хора без билети, промъкнали се между редовните ни пасажери.

  – Изключено е да има пътници без билети на борда, хер капитан! – възкликна Капор и още като преминаваше през входната врата за втора класа, се обърна към пътниците тихо, но строго-настоятелно:

  – Проверка на билетите, моля!

  Няколко пътници веднага подадоха билетите си.

  Капор ги поемаше, оглеждаше ги внимателно и им ги връщаше, като шептеше на капитан Енглендер:

  – Напълно редовни билети, хер капитан. Къде е видял въоръжени лица, Махт, хер капитан?

  – В салона на втора класа! – отговори капитан Енглендер.

  Контрольорът Капор и капитан Енглендер продължиха решително по коридора.

  Капитанът и контрольорът замръзнаха като видяха, че в салона на втора класа става нещо твърде необичайно.

  Двамата мъже удивено наблюдаваха случващото се:

  Захапал револвер с уста, един от пътниците закопчаваше припряно странна, прилична на военна, куртка, а до него, на пода, бяха разхвърляни цивилните му дрехи.

  Друг пасажер се събличаше трескаво…

  Трети пък, вече облечен в четническа униформа, насочи пушката си към тавана, натисна спусъка и тя гръмна.

  Всички извърнаха глави към мъжа, произвел изстрела, който бе учуден, колкото тях – съвсем не бе очаквал, че пушката е заредена.

  – Що гърмиш, бе?! – кресна един от четниците, който трескаво закопчаваше куртката си.

  – Ми, аз отде да знам, че била заредена… – оправдаваше се смутено „стрелецът”.

  – Господа! – извика объркан и учуден от ставащото капитан Енглендер. – Господа, какво става тук?!

  Една ръка улови изотзад лявата ръка на капитана, друга ръка докосна с дулото на револвер челото му и някой му каза на немски:

  – Хората, които виждате пред себе си, хер капитан, са въстаници. Български въстаници. Предлагаме Ви да изпълнявате нашите разпореждания и команди, ясно?

  – Не! – отговори възмутено капитан Енглендер. – Вие, които и да сте, се намирате на борда на кораб, който управлявам аз. Команди тук мога да издавам единствено аз, капитанът на този кораб!

  – Току-що превзехме кораба, г-н капитан! – каза му човекът, който го държеше за ръката, пусна я и застана пред него. Този човек беше в същата странна униформа. Сега револверът му сочеше право в гърдите на капитана.

  – Вие нямате право…. – избърбори уплашен и объркан капитанът.

  – Ние нямаме абсолютно никакви права, г-н капитан – усмихна се иронично мъжът с револвера. – Ние сме българи, сиреч роби на полудивото турско племе. Но ние смятаме да извоюваме своите права, г-н капитан. Превземането на този кораб е само брънка от нашата борба за права и свобода. Призовавам Ви да се качите на палубата, за да чуете разпорежданията на нашия командир.

  – К’во се пени швабата?! – попита грубо един от облечените в странна униформа, подхвана капитана за рамото и завъртя тялото му, а после го тласна в правилната посока.

  – Горе! Бързо! – заповяда мъжът и ускори хода си, като тласкаше пред себе си капитана, а зад тях подтичваха още двама мъже, облечени в странните си униформи, с пушки в ръце.

  Капитан Енглендер изкачи стълбите и изумен видя, че палубата се е превърнала във войскови лагер – капаците на шестте сандъка, натоварени с мъка на пристанището в Корабия, бяха разбити. От сандъците се вадеха с трескава бързина пушки и униформи, които доскорошните кротки пасажери нетърпеливо разграбваха.

  

  […]

  Капитан Енглендер прихвана момчето за раменцето и го изтика до капитан Дойми, който стоеше, взрян в случващото се на козлодуйския бряг.

  Четниците се събираха около друг четник, който бързо извади от дисагите си епитрахил.

  Попът бръкна и в кожената торба, преметната през рамото му и извади кадилница.

  Разпали я и от нея започва да струи тънка струйка дим.

  В този миг прозвуча изстрел.

  Трима конници с чалми препускаха към слезлите на брега мъже и нещо викаха.

  Пътниците гледаха ужасени, удивени от случващото се.

  – Ще ги избият! Това е бреговата стража – каза тихо Дойми на капитан Енглендер.

  – Разбира се, че ще ги избият – кимна капитанът. – Мислиш ли, че 200 души ще победят една империя?!

  – Тогава защо слизат на брега? – попита объркано Дойми.

  – За да умрат, колега. Не разбра ли, че това е целта им? – отговори троснато капитан Енглендер.

  Очите на Руди, който се взираше изотдолу към лицето на капитан Енглендер, се изпълниха с радостни сълзи.

  Войновски се прицели в един от конниците и стреля.

  Уцеленият в гърдите конник се килна на една страна, конят изцвили и бясно препусна.

  Другите двама конници панически обърнаха конете и препуснаха в посока обратна на брега.

  Постепенно конниците изчезнаха в облака прах.

  Четниците застанаха в полукръг около Ботев и мъжа с брадата, който бе надянал епитрахил. Скоро четниците хорово заповтаряха нещо, което изричаше свещенодействащото лице – явно клетва.

  Пътниците от борда на „Радецки” наблюдаваха с жив интерес как свещенодействащото лице на брега поднасяше кръст към устните на всеки от четниците.

  Изведнъж всички въстаници коленичиха и започнаха да целуват земята.

  После четниците се изправиха и започнаха да скандират!

  До капитан Енглендер и Дойми достигна последният възглас на четниците:

  – Да живее капитан Енглендер!

  Дойми се усмихна:

  – Възвеличават Ви, г-н капитан!

  – Хор на живи мъртъвци… – въздъхна тъжно капитан Енглендер.

  – Хор на герои! – изрече предизвикателно, с тънък, продран от вълнение гласец, новопроизведеният юнга Руди.

  Двамата мъже се вгледаха едновременно в момчето, но не казаха нищо, само местеха погледите си от блесналите детски очи към случващото се на брега.

  Четниците в колона по трима вече се отдалечаваха от брега.

  Отстрани на колоната вървеше Ботев.

  Капитан Енглендер го виждаше през бинокъла като силует, който крачи срещу Слънцето, възкачва се по някакъв хълм, сякаш е сам, а не е част от четата.

  Капитан Енглендер гледаше как Ботев крачи по нагорнището и българинът изведнъж му заприлича на Исус Христос, с окървавен венец на главата си.

  Сигурно така го виждаха и пътниците, застанали на палубата, взрени в отдалечаващата се чета.

  Потресен от случващото се, капитан Енглендер се взираше с бинокъла си към Ботев, чиято фигура досущ бе заприличала на силуета на крачещия към Голгота, нарамил кръст, Исус Христос.

  Капитан Енглендер не усети как се прекръсти, докато гледаше отдалечаващия се Ботев, потънал в слънчевите лъчи, които сякаш са потоци кръв и светлина.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: „Повест за Българския Христос“ не е издадена досега, понеже авторът няма възможност да финансира сам нейното издаване, а издателствата, към които се е обръщал, не са се съгласили да я издадат за своя сметка. Повестта е около стотина страници, написана е преди година. Ако има ценители на литературата и на паметта за националните ни светини, които биха помогнали за издаването на тази книга, те могат да пишат на редакционния ни мейл или пък да се свържат директно със самия автор, ако го познават.

• Поезия, родена от любов

  

  .

  Когато пътят ти поеме към сърцето му,
  а неговите мисли с теб заспиват.
  Когато си морето и небето му,
  а двете ви сърца в едно пулсират.

  Когато стих се ражда в мисълта му
  и нежно свири във сърцето ти цигулка.
  Когато те застигне любовта му
  и с поглед го погалиш след милувка.

  Когато дните неусетно стават нощи,
  а залезите в изгреви преливат.
  Когато целият ти свят е въртележка,
  в която мигове и дни се сливат.

  Тогава осъзнаваш, че си влюбена,
  в душата му от стихове скроена.
  И тръгваш по пътеката, изгубена,
  да те намери и превърне във поема.

   

  Вероника Иг. Лазарова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Вероника Игнатиева Лазарова е родена през 1964 г. Детството й минава в пътуване из страната, из Странджа и Родопите, защото родителите й са минни техници. Живее в Бургас от 12-годишна. По образование е електроинженер, завършила е Техническия университет във Варна. Впоследствие придобива квалификация по реклама и маркетинг във Великотърновския университет. Работи най-вече в сферата на телекомуникациите и мобилните услуги. Започва да пише стихове, когато е на 51 години, след голяма лична загуба на близък човек. Нейни стихове са публикувани в алманаси за поезия и проза на фондация „Буквите“ през 2016 и 2017 г. В хумористичния конкурс на същата фондация „Вятърничави истории“ са отличени нейни творби. В момента участва с проект за поетична книга „Завивам се с море“, в „Мечта за книга” – онлайн платформа на „Български издател”.

• Бесове

  

  Завърнах се. Но не се чувствам завърната. Завърнатите са някак примирени и пречупени. И се подчиняват на всички инструкции наоколо.

  Аз живея в Кралството на инструкциите. Но вътрешно ме владее такъв български бяс, че държа на разстояние дори и онези, които дръзват да ме харесват. Като онази полудива котка Бяса, дето обитаваше край магерницата на Преображенския манстир до Търново и пердашеше със скалпелови лапи, както благоверния си съпруг котарака Атанас, така и цялото им завърдаляно поколение от мяучещи дребосъци, нароили двора чаак до скалната бездна под църквата.

  Веднъж посегнах да погаля проклетията, а тя ми издраска такъв урок в душата, че не усетих как ръката ми остана белязана с кървава арабеска. Като професионален подпис от нинджа, след бойна сесия с ококорен чирак – аматьор.

  – Аз те харесвам ма, кучко – изсъсках тогава на котката. – Щях да ти дам парче сандвич да не кръстосваш наоколо като някакъв вампир. Ама няма кой теб да те завърне тука, та ще търкаааляш умрели мишки, дорде съвсем се съсухриш от злоба…

  А тя ме изгледа с едни очи като монети от средновековно злато и ги скри под клепачите си с хладната мъдрост на дракон.

  Намерих я на другия ден. Разкъсана, докато се опитвала да отбранява плячката си. Право на пътеката, дето минават богомолците. Но имало и рисове в гората, казваха реставраторите. Може те да са й видели сметката.

  Сдруса ме силно тая история и помня, че се скълбих на цимента пред кораба на църквата, където обичах да отмечтавам сливането си с миналото. И да гледам скалите с пещерите отсреща. И да усещам как ме докосва исихията на Евтимий. И да пътувам все по към дома, в душата си. Но в оня ден разбрах, че за завърната и аз не ставам. Също като Бяса. Щото нито гледам в 21-вия им век на тия, сегашните, нито им вярвам на реализмите, че миналото било мъртво. Понеже, човек по задание Свише се ражда, за да бъде велик. Стига само да си позволи да усеща предците. И царете, и просяците. Пък ако му се смилят над молитвите и буквоносци – книжовници, духът му пониква в Слово. Докато не изтлее плътта и някой друг не поиска да се прероди в негово продължение…

  Доста цигари изпуших на цимента пред църквата тогава, докато си ги мислех тия работи. А завърнатите наоколо само влизаха и излизаха от храма. Завърнатите се движат само в кръг. Щото са опнали душите си на къса сиджимка. И пускат парчета сандвичи по земята. За питомните котки. Божем, на тях самите подобни…

  Обаче, въпреки всичко се завърнах. Защото на Милениума, дето го населяваме, въобще не му пука къде обитавам и къде витая, а къде живея и работя. За да процъфтява икономиката на световната консумация. И човечеството да се разпълзява навсякъде, където може да си намери храна. Та аз се върнах. Незавърната. Право в Кралството на инструкциите, за голямо разочарование на мистър Корфтън, съседът отсреща. А той взе все повече да не ме харесва. Дали защото му приличам на персийска принцеса, както сам предположи на глас веднъж? (Добър опит, но с грешна концепция). Или защото обичам да раздрънквам тежките си болярски обеци, закупени от търновската чаршия пред колекционерските му очи? Не знам. Но в него усещам (а аз не се боя да усещам) някакъв полужив, задушен в отчаяние, греховно-бунтовен, английски бяс, който държи на разстояние дори и онези, на които системата им плаща, за да се грижат за него. И да се правят, че го харесват. Докато се деформират професионално и персонално. И станат завърнати. Както повечето присъстващи в 21-вия век.

  

  Да унищожиш личния си бяс, според мен, се равнява на самоубийство. В този смисъл изпитвам мрачна симпатия към мистър Корфтън, който не е направил това докрай. Той ужасно прилича на английски граф – мизантроп, пропилял състоянието си след хазартни игри на карти с презрени мошеници – плебеи, завърнати и завързани от желанийцата си да крадат и притежават. Не съм сигурна дали той поддържа някаква вътрешна връзка с предците си, но по киселото му изражение ми се струва, че дори и да съм права, той не се гордее с това. Все пак, за да захранва тайния си бяс, забелязвам, че не спира да колекционира всичко ценно, което се изпречи пред очите му.

  – … и дали бихте се съгласили да преговаряте с него за евентуална продажба на сребърните персийски обеци, които носите в момента?

  Пред вратата ми смутено пристъпва от крак на крак един от обслужващите завърнати на мистър Корфтън. Крайно нелепата ситуация го потиска до изпотяване, но очевидно работното му време не е приключило и той трябва да се подчинява на прищевките на господаря си.

  – Оооо – с русо безгрижие лъжа аз. – Те са имитация. И не са персийски, а български болярски обеци. Артефакти и история, с които господинът едва ли е запознат. Впрочем, довечера възнамерявам да изхвърля едната от тях. Повредена е. Другата ще си я оставя за спомен. Идентичност, сантимент, такива ми ти работи, нали разбирате?

  Завърнатият си тръгва облекчен. И се завръща на работа. А на мен очите ми проблясват като монети от средновековно злато. Примамливи и тържествуващи. Залог за схватка. Бяс срещу бяс.

  …Анемична априлска луна осветява анорексично тясната улица пред къщите ни, където в стриктен кордон наредените боклукчийски кофи на завърнатите очертават параметъра на съществуването. Хранителни отпадъци до пластмасови ненужности за рециклиране. Животът в Кралството на инструкциите е схема. Пет сантиметра вляво от оградата е сигнал за почтеност. А спъващ пешеходците контейнер на колелца в средата на тротоара – секундант в дуела на бесове. Полунощ е. Добре, че светът е заспал, и никой не подозира колко будно чувство е любопитството…

  Тясната портичка на къщата отсреща се открехва с драматизма на кадър от нямото кино. Мистър Корфтън пристъпва напред в сомнамбулния мрак. Ръката му, протегнала скелетни пръсти, отваря капака на кофата и зейналата й празнота очертава профила му – хищен, картонен и бесен от разочарование. Зад прикрехнатите завеси на спалнята ми сребърните болярски обеци на ушите ми прозвъняват в призрачен смях, разлюляни от душите на царе и на просяци. Острите им крайчета подраскват лицето ми – ласка от Бяса в моята стръмна пътека на своето си, набраздена от богомолци и рисове. А аз се усмихвам с хладната мъдрост на дракон…

   

  Здравка Владова-Момчева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Здравка Владова е родена във Велико Търново. Завършила е Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“ в родния си град и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Преподавала е български език и литература в НПМГ „Акад. Любомир Чакалов“ в София и в Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Тя е кореспондент на в. „Арт Форум“ от Великобритания и постоянен сътрудник на в. „БГ БЕН“. Водеща на предаването „Ало, България!“ в интернет-радиото „Татковина“. Преподава по български език и литература в Българското училище „Иван Станчов“ към Посолството ни Лондон.
  Авторка е на книгите „Преображения“ (поезия), „Дете и жена, и пророчица“ (поезия), „Тези прости неща, These Simple Things“ (поезия, билингва), „Тракийско съкровище, Thracian treasure“ (поезия, билингва), „Посвещения“ (поезия), „Вървище“ (роман), „Ало, България!“ (сборник разкази), Помагало „Методически разработки по старобългарска литература. В помощ на преподавателите и учениците от девети клас на българските училища в чужбина“. Носителка на първа награда в международния конкурс за поезия „Танц с думи“ на издателство „Palabras Press“, Канада, за стихотворението „Песента на Орфей“/“The Song of Orpheus“. Още от Здравка Владова-Момчева – вж. тук.

• Хляб, плисета и божури

  

  Днес е 21 май. Църквата празнува Св. св. Константин и Елена, и аз имам имен ден. От няколко дни вали пороен дъжд. Не било редно, казват хората, такова време, по това време. Важно е какво казва майката природа. Щом вали, значи е жадна. Иска й се да се очисти от човешките глупости, да се пречисти. Затова са и празниците на хората – като причастие с майски дъжд.

  Някога празнувах на 3 юни, по стар стил, заедно със стара майка. На нея съм кръстена и името ми значи светлина. Всичките ми празници със стара майка са се слели в един светъл и слънчев спомен. Приготовлението започваше от ранни зори. Най-важното беше да се изпече хляб и къщата да ухае. Докато месеше тестото, баба тихо си пееше, за да не ни събуди. На този ден идваха много роднини и близки да ни честитят. То и така се казваше: “Отиваме на честито”. Специално се правеше домашна, бисквитена торта: ред обикновени бисквити, ред млечен крем с дъх на малина и отгоре обилно поръсена със счукани орехи. Тогава имаше продукти и възможности само за нея. Нищо и никаква торта, а събираше цялата рода и децата от нашата улица! Сега е модно тя да се предлага и в ресторантите, защото от голямото изобилие на брюлета, пинекоти и други подобни, хората са преситени. Веднъж си я поръчвам, като казвам: “Едно парче от бабината торта, моля.“ “Нямаме такава“ – отговаря келнерът. Отварям менюто отново и тогава забелязвам, че е написано “домашна“, а не “бабина”. Няма значение как си я поръчвам, за мене тя си е бабината торта.

  На Света Елена стара майка обличаше официална, черна, жоржетена рокля на плисета. Особено внимание тя отделяше на тези плисета, които не трябваше в никакъв случай да се намачкани. Гладеха се едно по едно, на старата дървена маса, с ютия, пълна с жар. Готовите вече плисета аз държах внимателно, опънати във въздуха, докато баба приглаждаше останалите. После роклята се окачваше на закачалката да “изстине“ и чакахме да удари камбаната на черквата в четири следобед. Стара майка се обличаше и слизаше празнично натъкмена на двора, за да набере голям букет от божури. Слагаше го в красива кристална кана, донесена някога от дядо ми, от Прага. Никой не знаеше защо е ходил там и какви ги е вършил. Каната се ползваше за ваза и много внимавахме да не се счупи. Когато разпитвали дядо за Прага, той се усмихвал, засуквал мустак и отсичал: “Каквато и да е Прага, не е като Родопите.“ Това било всичко. Всеки го разбирал, както можел. Дядо вече не беше между живите, когато аз заминах за Прага да следвам. Баба цяла нощ плака и ми държеше ръката, седнала на малкото столче, до главата ми. Усещала е, че повече няма да се видим. На сутринта, на изпроводяк, тя се беше натъкмила като за празник с жоржетената рокля. В ръцете си държеше чешката кана, пълна с вода, която изля пред мен, за да ми върви леко следването. Студентският живот в Прага е най-хубавият ми период – там е моята младост завинаги. И когато днес все още ме питат, какво е Прага за мен след толкова години, отговарям като дядо: “Красива е, но не е като Родопите.“ Леко се подсмихвам, както е правил и той, защото само ние двамата знаем за какво иде реч.

  На празника стара майка сядаше на едно голямо кресло, като преди това много внимателно приглаждаше плисетата. Тези отпред разтваряше около себе си като ветрило. Аз се намествах на малко столче до нея, отстрани. Държеше ръката ми в скута й и усещах, че сърцата ни туптят в хармония. Тогава тази купешка дума не съм я знаела, но съм познала усещането за хармония. Скоро голямата къща се изпълваше с гости, които поздравяваха баба, а по-младите й целуваха ръка. Мене ме щипеха по бузите и галеха дебелите ми, дълги плитки, вързани с тафтени панделки. Седим си ние със стара майка като испанската кралица и инфантата, и се радваме колко много хора са дошли на “Честито“. То така се и казваше: “Отиваме на честито”. Щом гостите се бяха настанили и нямаше вече празен стол, се донасяше тортата. Стара майка ставаше от „трона“ и се заемаше да черпи с вишнев ликьор, а около приказките витаеше ароматът на изпечения хляб и уханието на божурите. Разговорите постепенно се превръщаха в мохабет – спокоен, протяжен, празничен.

  По някое време стара майка излизаше на дървения чардак и канеше децата от улицата, да дойдат и те на празника. Сега важната ставах аз. Някои ми носиха книги за подарък, но не нови, а тези, които вече са прочели, и всички чакаха своето парче от бисквитената торта. Баба си имаше и един номер – правеше втора торта за „всеки случай“, но случаят беше такъв, че тя винаги се изяждаше от децата. Никой не ни носеше цветя, защото дворът ни беше като пъстроцветна черга. Хората идваха на “Честито“ пременени и само с добра дума. Много ми липсват и днес тези истински празници на старата дата, в къщата на стара майка, с дъха на топлия хляб, с нейната рокля на плисета, каната, пълна с божури и моите колосани панделки.

  Като съм захванала да разказвам за тези плисета, нека си довърша приказката до край. Жоржетената рокля баба обличаше само по празници: Коледа, Великден, сватби, кръщенки, на Голяма Богородица и на Света Елена. Като сме се раждали ние, внуците, стара майка отивала при снахите, облечена в тази рокля, да ги благослови с по една златна лира за новороденото. Но имаше и един друг случай, когато баба се издокарваше с плисетата. Веднъж в годината тя обезателно ни гостуваше в града. Аз с нетърпение я очаквах и броях дните до нейното появяване. Баба пътувала първо с теснолинейка, а после с влак. Как е тичала по железопътните коловози с тези плисета, за да се прехвърли от мотрисата на влака, само тя си е знаела.

  В нашия град тогава всеки влак се очакваше от много посрещачи на перона и от три-четири файтона пред гарата, с впрегнати, нагиздени коне. Ние живеехме наблизо, на не повече от десет минути път пеша от гарата. Първото, което питаше баба, щом ни видеше с татко, беше дали има запазен файтон. Разбира се татко предварително го уговаряше с файтонджията. Стара майка подаваше една червена десетолевка на кочияша и казваше: „Заведи ме на улица еди коя си, за десет лева.“ Това означаваше да я вози за всичките пари. И се започваше едно въртене около къщата ни, кажи-речи половин час. С размътени глави и умирисани на конска пот, спирахме пред входа, а баба нареждаше на файтонджията: „Не бързай да тръгваш, за да слезна спокойно, да не си настъпя плисетата.“ През целия й престой, който за всички в къщи беше празник, роклята стоеше закачена отстрани на гардероба, така че всяка сутрин, щом отворех очи, първо нея виждах и знаех, че стара майка все още е при нас, а от кухнята долиташе ароматът на току-що приготвените бабини вкусотии.

  На следващия ден, след Света Елена, баба прибираше роклята в скрина, препасваше се с изтъканата от нея престилка, а аз подреждах лачените ми обувки зад вратата, обувах протритите гуменетки и лятото продължаваше радостно и багрено. Празник след празник, година след година, стара майка остаря и един ден, както си седеше на припек сред божурите, тихо ни напусна завинаги. Изпратихме я за онзи свят достойно, според заръката й: облечена с жоржетената рокля на плисета и препасана с тъкана от нея родопска престилка. В живота така не може, но за онзи свят – може. Тя искаше да се представи пред Господ с официалната рокля, но и да му покаже какви гиздосии е сътворявала с ръцете си на земята.

  Отиде си стара майка, а заедно с нея и старият календар. Официално преместиха празника на днешния 21-ви май и нещо се пречупи в мен. От сутринта на този ден все ми е чоглаво и непразнично. На старата дата без да искам ми е едно хубаво, но няма с кого да го споделя. Празнувам си сама. Тача името на баба. Тя е моята Света Елена. Обичаше ме, поучаваше ме и се грижеше за мен като светица. Когато боледувах, тя седеше до леглото и държеше ръката ми. По цели нощи не спеше. Молеше се пред иконата на Исус да оздравея. Вечер ми разказваше приказки и заедно гледахме звездите през отворения прозорец. Пътувахме, хванати за ръка, далече, далече, до безкрая. Сутрин ми гладеше тафтените панделки и всичко вършеше с любов – мълчаливо и красиво. Другата Света Елена, дето е изографисана в черквата, ме гледа отвисоко и безразлично. Облечена е в златоткани одежди, но престилките на баба грееха от багрите и даже ухаеха на градински цветя. И черната рокля с плисетата беше по-празнична от царската наметка на иконата. Каква е била и какви ги е вършела черковната светица, аз не знам, но моята баба Елена беше светлина, мъдрост и любов в моя живот. Изографисана е само в сърцето ми. За Света Елена знам, че е наредила да съборят древен езически храм на Афродита и върху развалините да построят църква, за да спаси трона на сина си. Моята стара майка не унищожаваше – тя създаваше. Тъчеше родопската красота на стар дървен стан, връзваше нишките и така твореше прекрасния свят на моето детство.

  След стара майка, именият ми ден имаше едно-единствено измерение – букет от божури. Магазините за цветя по онова време предлагаха най-вече карамфили. Приятел на баща ми живееше в края на града и имаше двор, пълен с божури по „еленино“ време. Рано-рано, с първия рейс татко отиваше при този приятел да набере букет и се връщаше преди още да съм се събудила. Аз знаех това и умишлено не ставах, докато не чуя звънеца на вратата. Отварях я и в дървената й рамка виждах огромен букет от божури и усмивката на татко, Бог да го прости. Тук е редно да кажа, че баба Елена беше неговата майка. Тези божури бяха и за нея, защото “там от високото – както казваше тя – всичко се вижда “.

  Днес цветарските магазини божури не предлагат, понеже те са градински цветя и не са модерни. Каква обида за изобилието, с което ни е дарила природата! На мода са безуханните, хибридни цветя, опаковани в кичозни целофани и лъскави панделки. Понякога бабичките, които се нареждат свенливо в края на пазара, за да продадат на черно връзка магданоз, лозови листа или сочни джанки, носят и божури от градините си. Ако спре да вали, може да имам късмет и да намеря божури. В детството имах и приятелка Божура, която живееше в съседната на бабината къща. Жужи, така я наричах, отдавна е изчезнала от моя живот, заедно с божурите от бабината градина. В това кътче на света, където днес живея, има много красиви неща, но не растат божури. Затова често на празника си разтварям томчето с разказите на Йовков, където е неговата “Божура“.

  По обяд дъждът притихна. Появиха се и бабичките. Една от тях ми подава три пъпки божури за жълти стотинки. Оставям й пет лева и се тръгвам по калдъръмената уличка нагоре, към църквата “Св. св. Константин и Елена“. Паля свещ за Бог да прости стара майка, а божурите поставям пред иконата, за да спазя традицията. Изографисаната Елена ме гледа от висотата си и май градинският букет не й харесва. Кой знае? Дали е била наистина светица за някого или са я направили такава – не е моя работа. Само да не беше разрушавала храма на Афродита. Поглеждам свещта в сандъчето с пясък. Фитилът догаря и леко съска, а на мене ми се струва, че чувам познатия шум от жоржетените плисета на баба. Така си общувам понякога със стара майка от отвъдното, с една почти неосъзната телепатия, за която не съм съвсем сигурна има ли я, няма ли я.

  Усмихнах се и тръгнах да купя торта “Гараш“. Довечера ще дойдат приятелите ми с пищно опаковани букети, а това изисква и скъпа торта. Самото название “Гараш“ си е гушнало стила, докато бисквитената торта върви само с щръкнали панделки. По пътя се сещам, че в къщи нямам хляб. Баба ме е научила да меся домашен хляб, но днес не го приготвих. Неговият аромат е излишен, защото вечерта празникът ми ще ухае на скъпи френски парфюми и цигари. Все пак, заради традицията, влизам в една фурна, където ръчно месят хляб, с надеждата, че ще намеря някоя франзела. Да купя хляб на този ден от супера е кощунство за мен и неуважение към плисетата на баба. Събота следобед е и всичко е продадено, но на тезгяха стоят два препечени хляба с цвят на узряла пшеница, които продавачката е заделила за себе си, и се приготвя да затваря. Усмихвам се и казвам на глас: “Останах без хляб на имения ми ден, но, както е казала една френска кралица: “Като няма хляб, да ядат пасти“ – и соча кутията с тортата. Момичето сигурно има университетска диплома, но продава хляб по неволя, защото реагира на забележката ми с усмивка и уточнява: “Това са думи на Мария-Антоанета по време на Френската революция.” Отделя единия хляб, пъха го в торбичка и ми го подарява за празника. Усмихнах се, благодарих с ръка на сърце и бързо тръгнах към вратата, за да скрия вълнението си. Бях получила подарък, който ме накара да почувствам празника. Дъждът беше спрял и един слънчев лъч целуна сълзите ми.

  Удари тържествена камбана. Гостите скоро щяха да дойдат. Днес имам имен ден по новия календар – с торта “Гараш“, но и с аромат на подарен, ръчно приготвен хляб. Що не взема да облека и на баба роклята с плисетата?

   

  Елена Пеева-Никифоридис

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук.

  .

• Заповядайте в нашата книжарница Books.Eurochicago.com

  

  Уважаеми читатели, както някои от Вас вече знаят, към нашето издание има онлайн книжарница, която можете да посетите на следния адрес:

  www.Books.Eurochicago.com

  Книжарницата е проект на нашия издателски екип, с цел популяризиране на новата българска литература по света.

  И понеже най-хубавите неща в живота ни, като слънцето, водата, приятелството, любовта и благодарността, не се купуват с пари и затова книжките, които ще намерите в нашата книжарница, също са безплатни.

  

  Кои сме ние и повече за идеята ни може да научите от ТУК.

  Още за инициативата ни може да прочетете ТУК.

  За всяко отделно произведение може да научите повече от сборната ни тема ТУК.

  За връзка с нас може да попълните онлайн формуляра ТУК или направо пишете до редакционния ни имейл ТУК.

  
  .

• Руми Ботева, из „Изгорените мостове“

  Тази публикация съдържа откъс от книгата на РУМЯНА БОТЕВА „ИЗГОРЕНИТЕ МОСТОВЕ“ – втори том от романа „ЖИВОТ БЕЗ ГРАНИЦИ“. Първият том, наречен „ЕХО ОТ ТЕЖКИ КАМБАНИ“, излязъл в София през 2016 г., е представен през есента на миналата година пред софийската публика. Вторият том – „Изгорените мостове“ предстои да излезе скоро.

  

  Румяна Ботева е родена и израсла в България в годините на социализма, когато върху нея тегле клемото на потомък на „недоубита буржоазия“. През 1988 г. емигрира в Швеция, където живее и днес.

  Тя е лекар, но в първите години на емигрантския си живот е работила различни неща, далеч от професията си, за да се издържа. След време става докторант в Университета в Линчопинг. Работи по проблематика на болката при актуални заболявания като трапециусмиалги, фибромиалгии, дискови хернии и др. В процеса на тази си дейност публикува свои разработки не само в Скандинавия, но и в други страни в Европа. Както и в списание „Pain“ в САЩ. Пътувала и е публикувала за съвременните постижения на лазер-доплеровата техника в регистрирането на микроциркулацията на гръбните мускули – техника, единствена по рода си в света.

  През 2010 г. д-р Ботева заболява от левкемия. Въпреки жестоката диагноза, тя успява да се пребори за живота си. Тогава започва да пише и романа си „Живот без граници“, който завършва след шест години.

  Първият том на романа е своеобразна фамилна сага и излиза под названието „Ехо от тежки камбани“. По думите на авторката, книгата не е автобиографична, но е роман с истински герой, който разказва за морала на обществото в България преди демокрацията, политиката, която закрепостява към консерватизма, тиранията на комунизма и живота на обикновените хора тогава.

  Вторият том, наречен „Изгорените мостове“, предстои да излезе скоро. В него става дума за живота на емигранта, трудностите, волята, необходима за тяхното преодоляване, и носталгията по дома.

  

  Из „ИЗГОРЕНИТЕ МОСТОВЕ“

  .

  …Тежкият корпус на Боинг-737 плавно се спуска към 4000 м. Отдолу са тъмнозелените върхове на Карпатите. Скоростта се забавя на около осемстотин км/ч. Отдясно лъкатуши сребристата повърхност на Дунава. След острия му завой наляво е позлатената от зреещите жита Добруджанска равнина. И още по-надолу блестят покривите на огромните хотели с притиснатите между тях градинки. „Слънчев бряг“! Архитектурният, че и икономически гений от първите десетилетия на 2000-та…

  Атрактивно! Лицето на България… Лицето, защото в Западна Европа на въпроса дали им е известна малката България, обикновено получаваш убедително отговор: „Да! Слънчев бряг“… Усмивка, подбудена от спомена за някоя безгрижно изживяна отпуска, посветена на жаркото слънце, каквото на Запад нямат, както и разхлаждащата прегръдка на морето. Някои пък се усмихват на спомен за друго – нещо, което се премълчава, разбира се, защото в крайна сметка всеки има право на заключени в себе си малки тайни; колоритни преживявания сред изобилието от барове и кръчми с атрактивни изкушения: като се започне от стройните мургави момичета, та се свърши с безпрецедентно евтиния алкохол.

  Такъв е „Слънчев бряг“ – съблазнителен и далеч по-достъпен от Френската Ривиера, да не говорим за Монте Карло или Маями. За тях трябват пари. Пари, които средният западен данъкоплатец няма, а и да има, му е солено да ги наброи.

  Тук се броят малки пари – както за изобилното слънце, така и за слабо солената черноморска вода, в която комфортно плуват и позволеното, и забраненото.

  Евтино според лукса, който се предлага, а и не съществуват норми за забранено и позволено. Иначе всеизвестна тайна е, че пороците и праведността са навсякъде – както в демократизиращата се Източна Европа, отърсила се от всякакви закостенели социалистически предразсъдъци, така и сред разкрепостената западна цивилизация. Евтиния… Евтиния в страна, където безизходицата е обезценила не само човешкия труд, но и достойнство. Евтиния, свела самочувствието до нула и дала картбланш на всички възможни пороци. Крайната цел: за едни преживяването, за други забогатяването.

  Съсипаният през първите десетилетия на многоочакваната демокрация туризъм трябваше да се съживява и модернизира. Старите социалистически хотели да се заменят с нещо, което няма да носи квадратните прозорци, ограничаващи кръгозора, а тесните циментови тераски да станат достатъчно просторни, за да поберат луксозните шезлонги. Във всичко предстоящо трябваше да се влага не само въображение, а и да се наливат пари; големите пари на една ужасно функционална пералня на черни, дошли по неведомите пътища на възхода пари. В крайна сметка перспективата си заслужаваше. Вложителите градяха визии, очаквайки пай от реализирана печалба. За тях тази индустрия се очертаваше да бъде Клондайк на Балканите.

  През заобления люк чифт очи неспокойно проследяват преминаващите долу гледки. Мургавата кожа и дълбочината на зелената пъстрота на очите говорят за онази красота на зрялата възраст, която всяка жена би била щастлива да задържи. Върху това лице паяжинките на времето не будят неприязън, а държат в плен есенната красота и още нещо, благородството.

  Бети допи останалите на дъното глътки уиски.

  – Как си, мамо? – попита младият мъж до нея. – Спокойно. Вече сме тук!

  – Забелязах – глухо потвърди тя. – Вече сме тук! И какво, между впрочем, ти дава повод да ме преценяваш като неспокойна? Аз съм спокойна… Съвсем спокойна, като изключим вълнението, причинено от завръщането, разбира се.

  Лека, почти незабележима влага замъгли котешките зеници, но както бързо пристигна, така и бързо се стопи в ъгъла на клепачите. Тъп удар от спускащ се колесар… Нетърпелив и мощен, натъпканият със скандинавски туристи самолет летеше косо надолу, изгаряйки за жадуваната прегръдката на пистата.

  Гореше от нетърпение и младежът, чиито сиво-сини очи любопитно проследяваха бетона.

  Само нейните зеници се свиваха все повече.

  – Скоро сме у дома!

  Бети го погледна и тъгата в очите й направи опит да се разсее.

  – Казваш го ти… Дома… – Усмихнатият й поглед потърси неговия.

  – Да! Българин съм. Нищо, че живея далече – каза той, повдигайки нонжалантно* рамене. – Така е с много други, които са навън. Какво казваше ти? Почти два милиона… Почти толкова шведи са емигрирали за Америка, спасявайки се от глада през осемнайсети век, нали знаеш? Но генът ми е български, а него, където и да съм, никой не може да претопи.

  – Смешко! Кой ли иска да го направи? На никого не му пука за твоя ген. Ние сме малки и по-малки от нас са само мравките. Такъв си създаден и такъв ще си отидеш от този свят, колкото и да си пълниш главата и напъваш мускулите. Пък и из каквито и друмища с демокрации да се скитосваш. Навсякъде ще си останеш малък и чужд. Много чужд… Съвсем чужд!

  Натъпка празните пластмасови чашки и опаковки в торбичката за отпадъци и неочаквано, вероятно недоволна от мълчанието, продължи:

  – За да се спасиш и зарадваш гордостта си, ти препоръчвам да се завръщаш, моето момче. Поне от време на време, колкото да поемеш глътката въздух, необходима за продължението. Ако не ти стиска да го направиш завинаги, разбира се. С една дума: подготви се да прелиташ като птица без гнездо. Днес тук, утре там… Следваш топлите ветрове на надеждите си и в крайна сметка никъде не си свой. Връзките с дома са най-здравите корабни въжета на твоя собствен кораб, Майкъл. Ако забравата ги износи, изсъхват и се разкъсват, а корабът ти се люшка, докато някоя буря го забие на дъното. Без здравите въжета и замъци да си построил, си живееш в тях самотен като корабокрушенец или вечно приспособяващ се към нечия цивилизация Робинзон. – Бети разкърши схванатите си рамене. – Както и да го сучеш и обръщаш, въжетата са твоята енергия, силата ти, че и властта ти, моето момче. Те при всички обстоятелства те задържат на повърхността и не само това. Може да се каже, че са моторът, който те движи напред. Моторът, наречен интегритет, Майк!

  Бети отклони погледа си от втренчената в нея синева и отмятайки с длан падналите пред очите й руси кичури, заби поглед в люка. Една едва уловима въздишка рикошира в стъклото.

  Покрай тресящия се от скоростта люк пробягваше сивият асфалт на пистата. Пропусканият през разтворените плотове на крилата и задействан от раздвижването на спирачките въздух засвистя. Лек тласък и носеща към определеното от диспечера място инерция… Ръкопляскания!

  – Ти, мамо, бъди спокойна! Ще се погрижа за багажа – долетя в заглъхналите й и пукащи от промененото налягане уши.

  – Нямам нищо против, Майк! И запомни: аз съм съвсем спокойна! – изкриви в лек сарказъм усмивката си Бети.

  Свел глава, Майк промърмори:

  – Извинявай! Иска ми се…

  Самолетът плавно спря. Чу се чаткането от отварящите се предпазни колани, а след това и трополене от отварянето на люковете с багаж. Пътниците дисциплинирано се заизнизваха през тясната пътека.

  Излизайки от поклащащия се нагънат като хармоника тунел, колоната се отправи към контролната полицейска служба. Съсредоточила поглед в мургавите черти на човека пред себе си, Бети подаде паспорта си. И човекът бе различен от онова, което я заобикаляше там и което бе оставила за дни зад себе си. Дори й се стори красив.

  – Имате ли и български паспорт? – я стресна неочакван въпрос.

  – Не… Всъщност, отдавна изтече.

  – Но все още сте и български гражданин! – Служителят удари печата, а тя се засрами, че бе пренебрегнала толкова важно нещо.

  – Не е важен паспортът, важно е онова в сърцето – каза тя, непропускайки да се заяде с присъщата си упоритост. – Все сме в Европа.

  Поклащайки миролюбиво глава, мъжът й върна паспорта и любезно й пожела весело прекарване. Бети сви недоволно устни. Весело! Когато идваше тук, почти никога не бе весело. Но и никъде на друго място не бе весело.

  Тя се вля в потока от пътници, носещ я към изхода на малкото, обикновено претъпкано през лятото, летище Сарафово. Дъх на мазут и прясно окосена трева се смесваше с тънкия сладникав мирис на първите разцъфнали рози. Бе толкова свежо и хубаво, че й се прииска да седне и да пие от дъха на земята, да усети живота й… Нейната земя! По лицето й се разстилаше чувствената прозрачна сянка от първото докосване – неизлечимо болезнена, пареща повече от сълзите, отдавна пресъхнали и оставили след себе си тихата печал в погледа.

  „Защо никога не се усмихваш, Бети?” – я бе попитала още преди години личната й лекарка. „Не зная…” – бе отговорила тя. За себе си обаче знаеше: въжетата… онези, корабните… износени, се бяха поразбридали и за да ги заздрави, започна да се завръща всяко лято. Да зарежда, както се казва, акумулатора, който пък трябваше да издържи до следващото зареждане. Бе длъжен! Такава му бе съдбата!

  Автобусите очакваха пътниците с разтворени врати и багажници, а жълтите таксита пристигаха празни и потегляха натъпкани с летовници.

  Бе спокойно и тихо, топло, но не горещо – един чудесен юнски ден на 2011-а година.

  Бети извади вибриращия в чантата мобилен телефон.

  – Здравей! Да… Току-що пристигнахме. Остана в багажното за куфарите… Кога?
  Разбира се! Добре дошли! Обади се довечера, за да говориш с него. До скоро!

  Завъртя глава, притискайки капака към дисплея. Симпатяги! Вече зазвъняха. И този път звъненето не бе за нея. На нея вече никой не й звънеше. Или бе отдавна, когато я търсеха. Изглежда бяха забравили телефонния й номер, а някои вероятно ги нямаше на белия свят. На нейния кораб не са останали много от екипажа. Макар и с все още здрави въжета, корабът щеше се люшка единствено с нея.

  Заоглежда познатите лица на напористо задърпалите куфарите си към луксозните автобуси спътници. Ето че и Майкъл се зададе, повлечен от общата суматоха.

  – Насам, мамо! – Очите му блестяха.

  Тя го изчака да натовари куфарите и подхвърли:

  – То и да поостана тук, няма да е лошо. Виж колко е свежо! Между впрочем, Кристиян те търси. Имаш поздрави. Плануват да ти гостуват. Трябва да ги посрещнем. Трима… Как е откъм момичетата, Майк? – погледна го закачливо.

  – Спокойно, спокойно! Няма момичета. Иначе първата, която щеше да узнае, си ти. – А след това добави: – За съжаление… Скука! Но по-лесно с приятели, отколкото в компанията на някой бълващ пушек комин. Кой е с него? – не можеше да обуздае любопитството си той.

  – Не разпитвах. Каза, че са приятели. Ще ти обясни сам довечера.

  – Чудесно! С приятели и без женски истории…

  Горчивината в гласа му напомняше някаква заучена поза. Дали криеше недоволство, че все още няма комин до себе си? Вероятно.

  Тя не бе от вчера и познаваше упорството, с което се отрича най-силно желаното, след като все се изплъзва. Е, прекалено е млад. Това го очаква цял живот – надежди и разочарования на различна цена, които ще избира според портфейла.
  Гледаше го с разбиране, преглъщайки всички въпроси. С какво да го успокои?

  Че на 18 все още най-добрата компания за чужбина си остават приятелите?…

  Чужбина… Казва, че е у дома, но всъщност е и в чужбина. Бе неин ред да се усмихне горчиво. Никак не й се искаше детето й да върви по нейните стъпки: стъпките на горчивината, на самотата и живота сред отчуждението. Дали някога бе помисляла за това?

  Качиха се в автобуса и се отправиха към средата, където все още се намираха свободни места. Да! Домът… Малкият апартамент между „Слънчев бряг” и „Св. Влас” ги приемаше за трета поредна година. Идваха всяко лято и оставаха единствено около морето. Пътят към вътрешността на страната не бе актуален. Майкъл не задаваше въпроси, защото знаеше, че ако мама не върши нещо, то за това си има основание. Но дори ограничени около Черноморието, пак им бе хубаво, ужасно хубаво. Слънцето действително бе слънце и топлеше. Не бе осветително тяло, както на север. Морската вода, натежала от сол и водорасли, бе здравословна. Дъх на солено море и писък на чайки. И разбира се, заредени с емоции, претъпкани автобуси към атракцията „Слънчев бряг“. Какво ли значение имаше, че бяха раздрънкани? Важно бе другото, а от него имаше в изобилие.

  – Само да дойдат, ще ходим на диско. Става ли, мамо? – Отразената синева блестеше в очите му.

  – Разбира се – усмихна се, мислейки, че и на това му дойде времето. Дискотеките! – Аз ще си седя на балкона – вкисна се Бети.

  – Е! Все ще се разсееш с някой пред блока. Нали си приятелка със секюритаса! А и тв…

  – Благодаря за подсещането. Наистина е време да заспивам пред телевизора. – Отново по навик пооправи гъстия бретон, паднал почти в очите й.

  Домът! Широколистните дървета и шуртящите фонтани. Синьото небе и лекият бриз… Тук-таме стърчат имплантирани палми и даже цъфтят средиземноморски бугенвилеи**. Колички с купища сладолед… А въздухът – този специфичен, до болка омайващ въздух гали ноздрите, упорито напомняйки, че си у дома. Бе щастлива, както винаги когато се завръщаше.
  Търкалящите се куфари равномерно отмерваха квадратите на клинкера***.

  Кафявата врата на апартамент № 146. Пъхна ключа с жест на облекчение. Най-сетне! От затворения между завесите мрак лъхна дъх на дърво и застояла домашна чистота. Бети прекоси през пропуснатия кафеникав здрач. Издрънча корниз. Пред нея – море! Синьо, преливащо в хоризонта море, набраздено от разбиващи се в брега пенести гребени. Синьо и омагьосващо. В далечината на залива, вдясно – очертанията на дългия мост на Несебър, а малко по-наблизо – част от високите хотели на „Слънчев бряг”! Пак се усмихна.

  – Погледни какво чудо, Майк! Не е ли истинско чудо? Каква красота, Господи!

  Ухилен по младежки, Майкъл обгърна раменете й.

  – Всяка година все това казваш, мамо. Предполагам, че както преди ще очакваш изгрева в шезлонга с горещо кафе и същите думи. Не съм ли прав?

  – Може би… – колебливо каза тя. – Сигурно! Уморена съм и не ми се разтурят куфари. Все ще намеря нещо в гардеробите като за начало. Изнеси шезлонга ми тук, ако обичаш. Ще си почивам.

  – Има ли нещо нередно около теб, Бети? Преди седмица бе при лекаря и според него всичко е наред.

  – Добре съм, Майк. По-добре от всякога. Или по-точно: както винаги през това време на годината, ха-ха!

  – Защо си толкова уморена тогава?

  – Не се бой, момчето ми, здрава съм! Все пак съм над шестдесет. Бъди сигурен обаче, че още дълго ще те притеснявам. – Бети сподави пресиления си смях. – И не ме наричай на име, ако обичаш! Твоята майка съм все пак.

  – Обичам да те наричам така, мамо.

  Вмъквайки се обратно в апартамента, Майкъл старателно скри тревогата си в усмивка.

  След секунди, внимавайки за ъгъла пред вратата, сръчно постави шезлонга върху плочите.

  – Силен си. Благодаря ти, момчето ми! Сега бих отпразнувала с чаша сухо бяло и сладолед – подхвърли тя.

  – Колко му е! Ще отскоча до магазина. Сухо, казваш…

  Дочу гласа му някъде откъм неговата стая заедно с щракането на ключалките от куфара.

  – Знаеш, онова с дъх на теменуги. И ванилов… без шоколад! – леко подвикна Бети.

  – Свършено! Но след това ще съм на собствено разположение в басейна.

  – Твоя работа – отговори Бети, поклащайки се ритмично шезлонга.

  Бе доволна, че ще остане сама. Трябваше да планува дните си. Това летуване бе специално.

  Чу рязкото хлопване на затваряща се врата. Надигна се и прекоси разстоянието до спалнята. Измежду редицата закачалки с дрехи в гардероба откачи копринения халат. Изу дънките и свали тънката фланелка. Погледна се в огледалото. Все още бе красива за възрастта си; позагладена, но стройна. Въпреки физическото си преимущество обаче, трудно обяснимо, по правило избягваше огледалата. Нагласа, спасяваща я от обикновеното за тази възраст разочарование. Критично заоглежда разсъблеченото си тяло. Попипа гладкия си корем и плъзна ръка по прибраните хълбоци; след тях шията и раменете. По лицето й се разля саркастична усмивка: „Е, все още няма да се срамувам на плажа. Поне изглеждам нормално, ако не очарователно.”

  Загъна краищата на халата и пристегна колана. Полюшвайки се в шезлонга, впи потъмнял поглед в пенестите вълни, но съвсем не й бе до тях. Бяха изминали над две десетилетия в емиграция. Зад себе си остави неща, за които през всичките години избягваше да мисли или поне се правеше, че не мисли. Не защото бе безразлична и раните – зараснали, а защото нямаше сили да се връща към тях. Или защото не бе сигурна, че разполага с необходимата сила, за да не се огъне.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Нонжалантно ( ср.) – равнодушно, безгрижно.

  *Бугенвилея (лат. Bougainvillea) – южноамериканско растение, разпространено предимно в Бразилия, Перу и Аржентина.

  *Клинкер (техн.) – вид декоративни плочки.

• Цицеронии

  Излезе от печат първият сборник с разкази на ВЛАДИМИР ГЕОРГИЕВ „ЕДНО ДЕТЕ ИГРАЕ ДАМА“, издаден от престижното издателство „ЖАНЕТ 45“ (Пловдив, 2017). Сборникът съдържа 22 творби, една от които е разказът „ЦИЦЕРОНИИ“, който поместваме по-долу. 

  

  Bлaдимиp Гeopгиeв e poдeн в гp. Paдoмиp пpeз 1967 г. Aвтop e нa тpи ĸниги в oблacттa нa бaнĸoвoтo и бopcoвoтo пpaвo. Πишe paзĸaзи oт 1984 г. Πyблиĸyвaл e във в. „Hapoднa млaдeж“, „Cтyдeнтcĸa тpибyнa“, „Πyлc“, „Hoвият Πyлc“, cп. „Poднa peч“, „Πлaмъĸ“ и дp. Heгoвoтo твopчecтвo e oтpaзeнo най-пълно в eлeĸтpoннoтo cпиcaниe „Литepaтypeн cвят“. Негови разкази са поместени и в Еврочикаго (вж. тук, тук, тук, тук и тук), и в други електронни издания. Както и в двата литературни сборника – „Черга пъстроцветна“ и „Часовниковата чула“, подготвени за издаване от нашия редакционен екип и излезли съответно през 2016 г. и 2017 г. Haгpaждaвaн e в литературни ĸoнĸypcи.

  

   
  

  ЦИЦЕРОНИИ

  “Трябва да помните, че ако в държавата няма… достатъчно свобода за народа, такава държавна уредба не може да остане непроменена.”

  Марк Тулий Цицерон, За държавата и законите, С., 1994

  .

  Четеше Цицерон, беше намерил тази тънка стара книга на баща си в библиотеката, на необичайно и странно място, между железни сейфове. Искаше да блесне с някоя древна мисъл, та да стане ясно кой е. Малко днешни хора употребяват древни мисли – те са мост между старото и новото, а това е достатъчно да покажеш зрялост: времето тече през теб, кабел на вечността си. Преди няколко дни го питаха:

  – Защо искате да станете държавен чиновник?

  Това беше последният въпрос на устния изпит. На теоретичния изобщо не се яви – писаха го в протокола, беше одобрен, изпревари тридесет и четирима преди него. Служебна победа, дето се вика.

  Кофти въпрос обаче. Не го очакваше. Защо не му казаха предварително, нали всичко уж беше уредено? Откъде да знае защо иска да става държавен чиновник? А и дали искаше наистина?

  “Просто се налага – каза му човекът, от който зависеха нещата: човек със сиви мигли, сив поглед, сива вратовръзка. Вълк. – Така ще добиеш качества.”

  Качества? На него му трябваха количества. Пари му трябваха.

  “Така, де – съгласи се вълкът-песоглавец, от който зависеха нещата. – Качествата са само привидност. Необходима привидност. Количествата идват след тях бързо.”

  Отложиха конкурса за след седмица. Скъсаха го на последния въпрос: “Защо искате да станете държавен чиновник?”

  Той млъкна, придоби обичайната си физиономия, която не е за описване, захапа палеца си, както правеше като малък, нацупи се и посърна. Трябваше му време да узрее. Времето бе една седмица, тогава той ще покаже, че времето тече през него.

  – Как пък не можа да отговориш на този елементарен въпрос? – попита човекът-пес, от който зависеха нещата. – Трябваше да кажеш нещо благородно и с това щеше да приключи цялата работа. А ти мълча като риба.

  – Не знаех, че трябва да отговарям на толкова сложни въпроси. Татко каза, че нещата са уредени.

  – Така де, уредени са, баща ти да не се притеснява, то се знае, назначен си вече. Но това е комисия. Двама от членовете не знаят, че вече си назначен, трябва да кажеш нещо.

  Затова го накараха да чете Цицерон.

  А той писал, та писал, явно нямал е друга работа тоя Цицерон, да му имах името. За държавата, за законите. Кандидатът за държавна длъжност не можеше да чете правилно, но прочете заглавията на всяка от главите.

  – Готов съм – рече.

  – Какво прочете? – попита песът, от който зависеше работата.

  – Много неща. Например за държавата и за законите. Че има и закони, и държава, а това е важно понякога.

  – Издълбоко си чел – потвърди същият, като се сети, че Цицерон все пак е живял преди две хилядолетия. “Едва ли е казал нещо така умно, че да не може този олигофрен да го разбере.” – Ти си готов.

  Задълбоченият кандидат за държавен чиновник бе избран сред тридесет и четиримата кандидати, защото бе чел Цицерон, който и да е това, ако съдим по името.

  Останалите тридесет и четирима кандидати не знаеха, че в събеседването ще има питания относно трудовете на Цицерон. Такъв е животът, когато и да е бил, ако съдим по времето.

  Когато след пет години този държавен чиновник стана министър, човекът-вълк, от когото зависеха нещата, го попита:

  – Защо искаш да спечелиш и тази обществена поръчка?

  – За да стана по-богат – призна чиновникът, който беше облечен вече с власт.

  Освен с власт, той се облече с две къщи, два апартамента на морето, имаше двама прокурори и трима полицаи в портфейла си и държеше малко казино на брега на река.

  – Баща ти каза, че е време да спреш – каза човекът, от който зависеха нещата.

  – Кога го е казал?

  – Каза го. Просто го каза.

  Човекът с две къщи, с двама прокурори, с трима полицаи и казино в портфейла си отговори:

  – Аз баща ми не го помня, пък и ти не знам кой си. Аз съм държавен човек, облечен съм с власт и напоследък купувам гласове и депутати. Глупаци са тези, които купуват имоти, аз купувам власт.

  – Така е. – Човекът, от който зависеха нещата, донесе на други песоглавци, че тези и онези неща вече не зависят само от него, трябваше нещо в името на народа да се стори.

  След още пет години човекът, който имаше две-три къщи, двама-трима  върховни съдии и прокурори и дузина полицаи и митничари в портфейла си, вече бе натрупал в монумента си няколко медии, една трета от депутатите и десет апартамента в столицата, барабар с четири магазина и едно предприятие. Още се водеше държавен чиновник.

  – Погнаха ме от някаква комисия за незаконно имущество – оплака се той на човека, от който зависеха нещата. – Помагай.

  – Струва.

  Разбраха се за цената. В името на народа ще е натрупано това богатство, оправосъдиха медии и съдии еднозначно и бързо: с такава кауза парите са невинни.

  Понякога обаче цяла глутница от охранени псета не могат да надвият гладна сърна. Не й стига свободата: воля иска, че и храна отгоре.

  Объркват се нещата, живот – колело, мамка му. Времената ли се менят, хората ли пощуряват, кой знае, цецеронска работа.

  Човекът, от който зависеха нещата, каза в сиво:

  – Друг народ дойде, друг глас даде. На мен изведнъж ми взеха всичко. Нямам и стотинка вече. Помагай.

  – Струва – рече човекът, който нямаше две-три къщи, двама-трима прокурори, медии, митничари и депутати в портфейла си, както и друго. – Обаче вече и аз нямам нищо.

  – Как така?

  – Борсата ми взе всичко. Сега си скубя косите.

  – Как така борсата? Ти си милионер. Не може така наведнъж…. При това си плешив. Какво скубеш, освен другото?

  – Не знаеше ли, че държавата е борсова стока?

  Човекът, от който зависеше всичко, не бе стигнал до това познание.

  – И сега какво?

  – Нищо, продадоха ми всичко, целият портфейл, викат му принудително изпълнение. Даже ми съблякоха една от къщите, като риза я смъкнаха, по християнски. Поне съм в затвора. Не съм на улицата или на трудовата борса като всички – да ме ядат вълците. На общ режим съм, демек като помилван, пак няма да работя, не дай боже. Нещичко ми е останало, все пак.

  – Блазе ти. Как се оправи? И аз искам така.

  – Чети Цицерон, помага. На мен ми помага. Само това ми остана. Сега съм достолепен.

  – А баща ти? Не ти ли помогна?

  Достолепният, който четеше Цицерон вече три месеца, не отговори.

  Баща му лежеше в съседната килия вече цяла вечност, прокурори и депутати му носеха вестници всеки ден, но не ги четеше, защо вече не виждаше добре. Всъщност той никога не бе виждал добре. Просто бе прекалено богат за това.

  – Синът ми две и две не може да събере – казваше бащата, когато основа затвора. – Затова има бъдеще в него. Не е математиката негова сила, той обича парите и властта. С математика да се занимават хората с професии – тези, които се изхранват чрез труд. Чух, че не ме помнел. И това е превъзходно, това мога да видя.

  Сега в затвора се влиза трудно. Там има свобода, борса, купуват се парламентарни мнозинства, заводи, обществени поръчки, всичко е публично, ясно, честно и някак социално, демократично, достолепно. Всеки иска да влезе в затвора. Но откъде пари за прокурори, къде са тези добри съдии да те вкарат там? Скъпо е, не е за всеки. Четене трябва. Подлостта не е задължителна, мерзавството – също, но пък ядене без мерудия не става.

  И не робувайте на думите. Затворът не е място за престъпници. Цицерон не го е казал, но ако беше жив, щеше. Къде ще ходи.

  – Ти чел ли си Цицерон? – попита бащата сина си, преди съвсем да остарее в затвора; затворът междувременно бе станал дворец с много крила, слуги, повечето от които политици, съдии, следователи, чиновници, министри и председатели на държавни комисии и агенции. Прокурори стояха по стълбите чинно и чакаха чин.

  – Не, тате – умърлуши се. – Но намерих негова книга в библиотеката ти.

  – Между двата сейфа ли?

  – Да.

  – Ще стане от тебе държавник… Знаеш къде да търсиш истината.

  И той стана държавник. И до днес е такъв.

  Не сте ли го срещали?

  Е, значи не виждате добре, това е привилегия на богатите. Ако не вярвате, питайте песоглавците, те са навсякъде, размножиха се, всичко знаят. Сиви са.

  И виждат години напред.

   

  Владимир Георгиев

• Качамак

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Качамак яли ли сте? Ако не сте, по-добре не пробвайте. Няма да ви хареса. Ако сте израснали с него, без това няма да искате и да го вкусите. Това е храна за бедняци. Ще ви припомни мизерията. Някои му викат мамалига и затова в Делиормана ги наричаме мамалигари, но те живеят оттатък Дунава.

  Да, качамакът е храна за сиромаси. Ядат царевица, подобно на едни животни, защото няма какво друго. Затова са сиромаси. Ако имаха пари, нямаше и да помислят за качамак, а щяха да нагъват пасти. Това е националното ястие на Балканите. И не само тук. Като тръгнеш оттук и минеш през турско, през арменско, та чак докато стигнеш до Афганистан, мамалигата е национално ястие. Не само тези оттатък Дунава, всички сме мамалигари. Ние сме мамалигарите на света, отрепките, издънките на цивилизацията. Филизи, останали от далечното минало, закърнели, пожълтели, повехнали. Динозаври, царували някога, но успели да се съхранят и просъществуват до днес, благодарение на това, че са яли качамак. Защо слагам всички под един знаменател ли? Защото произхождаме от един общ праисторически казан. Качамакът ни издава. Той е свързващото звено. Нищо, че някои се опитват да изпълзят от казана с мамалигата. Споко, няма да успеят никога.

  Истинските хора са там, някъде далеч на Запад. Да вкусят мамалига и през ум не им минава, но заради тях целият останал свят набляга на качамака. Дедите ни, докато са се къпали в бани, онези се изхождали между розите. Затова строели толкова много дворци – като се напълни с екскременти поредният дворец, просто се местели в друг. Но розите, богато наторени, избуяли и разцъфтели в прекрасни цветове, а ние сме се превърнали в бледи подобия на дедите си и затова сега ядем качамак.

  А, да не забравя! Ако ви се случи да ядете качамак, внимавайте да не си изтървете смартфона в тавата!

  Не вкусвах качамак. И мама не вкусваше. Все пак е била от богат род. Дядо държал двата края на живота благодарение на това, че работел, подобно вол. А татко, сирак и сиромах, нагъвал качамака. Естествено, ако го намери. После се правеше, че му харесва. Сам си го приготвяше понякога. Мама заявяваше, че не докосва качамак. Нагъваше нашият и постоянно повтаряше, колко е хубав.

  – Охо… Охо-хо-хо… – изричаше, духайки горещата отврат.

  Ние стояхме отстрани и гледахме с ужас как тати яде храна, предназначена за добитък. Да, ама лъжеше, че му харесва. Разбираше се по отвращението, изписано на лицето му. Просто искаше да си припомни вкуса на мизерията, за да може после да благодари на Всевишния с душа, изпълнена с болка.

  Ако си мислите, че ходжата и попът не нагъваха и те качамак, жестоко се лъжете. Нищо, че по цял ден спореха на стария пън пред джамията, турен там веднага след основаването на света. Спореха коя религия е по-права. Като че ли имаше някакво значение, след като и двамата нагъваха мамалига…

  – Нашата религия е по-стара – хвалеше се попът.

  – Да, ама нашата е по-права – отвръщаше веднага ходжата.

  – Да, ама вашата произлиза от нашата.

  – Да, ама вашата пък произлиза от еврейската.

  – Да, ама и вашата произлиза от еврейската, защото произлиза от нашата.

  Туй то, винаги стигаха до евреите. Откак свят светува, те бяха виновни за всичко. Дори и затова че бяха измислили религия, от която да произхождат религиите на попа и на ходжата, за да могат да спорят после на стария пън.

  – Дай една цигара – изричаше по някое време единият.

  Спореха толкова дълго, че кутиите с цигари привършваха неизменно.

  – Що не си носиш цигари? – възмущаваше се и другият, но винаги подаваше. – Цигари нямаш, но иначе мераците ти големи.

  Скоро привършваха и другата кутия, но до консенсус така и не успяваха да стигнат. Тогава бъркаха из джобовете си и почваха да тършуват за стотинки. Единият ми подаваше 20 стотинки за кутия „Дунав“, другият – 25 стотинки за кутия „Варна“, че неговата религия беше по-права. Нямаше как да пуши евтини цигари. Нищо, че и едните, и другите цигари бяха без филтър.

  – Бягай да ни купиш цигари, моето момче – ми изричаха.

  Аз, по цял ден седях на стария пън, до тях, и неизменно слушах спора им, продължил цяло детство. Не исках да изтърва момента на развръзката, в който щеше да се разбере, коя религия е по-права. Бях сигурен, че този момент скоро ще настъпи.

  – Оня пак няма да ми даде цигари и ще ме изгони още от вратата– подсещах ги за магазинера.

  – На, дръж, покажи му Библията. Кажи, че са за дядо поп – изричаше попът.

  – На, дръж и Корана. Кажи, че цигарите са за дядо ходжа – не оставаше по-назад и другият.

  Грабвах свещените книги за доказателство че цигарите не са за мен и хуквах към магазина. Бягах, ама само докато свия зад ъгъла. После, сядах в градинката и с часове разгръщах книгите. Исках да видя, какво пише в тях, че двамата спорят толкова много.

  Часовете се изнизваха и когато най-накрая се връщах при двамата спорещи с цигарите в ръка, се оказваше, че са на ръба на нервна криза, заради липсващите цигари, че те са по-важни дори от качамака. Тогава спорът им беше особено ожесточен.

  – Магазинерът получаваше стока – изтърсвах за оправдание. Все още не бях успял да стигна до мястото, където в свещените книги пише, че не трябва да се лъже, и нямах никакви скрупули.

  – Той пък все стока получава – изтърсваше единият.

  – Или е в ревизия – донаждаше и вторият.

  По някое време минаваше и дядо. Тогава спорещите се обръщаха към него за помощ.

  – Небето синьо ли е или е червено? – не им помагаше особено дядо със суфисткия си въпрос.

  Скоро се зараждаше нов спор.

  Дядо си изпушваше цигарата мълчаливо и преди да тръгне им отговаряше:

  – Синьо е… Но сутрин е червено, преди да се зазори. Понякога е и кървавочервено, по залез. Вечер е озарено от звезди. Като грейне месечината, заблестява. За слепеца пък, винаги е еднакво черно.

  Дядо тръгваше по неговите си работи, а двамата оставаха да пушат мълчаливо на пейката. Появата на дядо винаги слагаше край на спора им. После само седяха замислени.

  По някое време се провикваше баба ходжовица. В спора си забравяха и да ядат. Тогава, като две черни сенки се примъкваха към софрата и сядаха около тавата с качамака. Замъкваха и мен. Къде без публика? Ядеше се от обща тава. Само книгите бяха различни, тавата с качамака, не.

  – Хайде, яж. Виж се каква си вейка – подканяше ме ходжата.

  – Тц… Аз качамак не ям – отвръщах винаги, клатейки глава.

  Увещанията им оставаха напразни и баба ходжовица се принуждаваше да ми сложи комат хляб и домашно сирене. Откъсваше и по някой домат от градината.

  Тавата с качамака димеше на софрата. Двамата спорещи, забравили за спора, седяха с лъжиците в ръка, но така и не почваха. Попът чакаше ходжата да почне първи, като стопанин, но оня сякаш нямаше подобно намерение. Попът се беше изтарикатил да седне откъм по-ниската страна на софрата, нищо че религията му беше по-права. Цялата мазнина на качамака се бе стекла към него. Тогава се наблягаше на мазничкото. Всеки търсеше мазното. Ако се надигнат от гроба двамата и видят, как сега всички постят, бягайки от мазното, сигурно ще предпочетат да легнат отново.

  – Знаеш ли, попе? – изрече по едно време ходжата. – Нашата религия е тънка. Тънка като един път. Толкова е тънка, че едва ли някой би намерил думи да я обясни някога.

  Тогава ходжата посегна с лъжицата и прокара тънка линия през качамака, изобразявайки тънкия път, който едва ли някой щеше да успее да опише, колкото и качамак да изядеше.

  Мазнината на качамака бавно се стече към ходжата.

  Дядо поп не беше вчерашен. Винаги казваше: „Тази шия не е от туршия“. Веднага усети ролята на тънкия път в тавата с качамака. Нищо, че не усещаше тънкия път в религията.

  Седях с комата в ръка. Не смеех дори да мръдна, в очакване да видя как ще се измъкне попът от тънкия и хлъзгав път, начертан в качамака от коварния ходжа…

  – Знаеш ли, ходжа ефенди? – изрече оня по едно време. – Нашата вяра е много объркана. Толкова много е объркана, че направо е карма каръшък. Ей като този качамак.

  Посегна с лъжицата си и хубаво разбърка качамака. Останалото свърши гравитацията и мазнината отново се стече по посока на попа.

  Докато ходжата успее да си затвори ченето, попът вече беше омахал половината тава, без да чака повече подкана. После яде и ходжата, ама толкоз и яде. Нещо не му спореше този път.

  Ходжата си взе поука, след като остана без мазнината на качамака. После винаги наместваше една тресчица под единия крак на софрата.

  – Все се каня да оправя този крак, ама на… – изричаше, намествайки тресчицата. – Щото се клати софрата.

  – Намествай, намествай – изричаше и попът, и даже му помагаше.

  – Много ти тънка тресчицата – забиваше веднага след това ходжата.

  – Тънка, ама да не сториш пак грях, че нещо бъркаш качамака и религията – не му оставаше длъжен и ходжата.

  – Че то, каква религия без качамак, ходжа ефенди?
  – А, и мазничко трябва малко. Каква рели…, качамак, без мазничко.

  Най-накрая спорът на попа и ходжата стигна до развръзка. Но го разреших аз, а не те. Един ден, след като се върнах с цигарите в ръка, изкрещях развълнуван:

  – Еднакви са.

  – Кое? – учудиха се и двамата в един глас.

  – Книгите. Как кое?

  – Кои книги?

  – Вашите книги.

  Двамата се спогледаха мълчаливо. Даже забравиха да запалят цигари. Най-накрая бях привършил свещените книги. Трябваше ми цяло детство, за да го направя и безброй пъти ходене до магазина. Но го постигнах и затова бях много доволен от себе си.

  – Еднакви са – продължих. – Адам в едната книга е Адем в другата. Ева е Хава. Исус е Иса. Мария е Мариам. Давид е Давуд. Йосиф е Юсуф. Историите са същите. Забраните и заповедите са същите. Няма разлика… Затова ходите и двамата в черно. Няма значение кой къде ще влезе. И в джамията да влезете, и в църквата, все е същото. Едни и същи неща четете. Затова ядете и качамак от една тава.

  – Качамак?

  – Да, качамак. Единствено важно е към кого ще потече мазнинката. Понякога потича към единия. После към другия. Зависи от тресчицата.

  – Мазнинката?

  – Да, мазнинката. Тресчицата…

  Дълго мълчаха попът и ходжата, обхванали брадите си. Толкова разгорещено спореха от години и бяха забравили да погледнат книгата на другия. И какъв спор бихте водили, като не знаете гледната точка на другия?

  – И никаква разлика ли няма? – промълвиха отчаяно, почти едновременно и двамата.

  Изведнъж бях станал много важна личност, защото бях си направил труда да прочета и двете книги.

  – Има… – успокоих ги. – В едната Исус се превръща в Бог, а в другата си остава само пророк. В първата човек се превръща в Бог, втората казва, че човек никога не може да се превърне в Бог.

  – Никаква друга разлика ли няма?

  – Няма… Това е. Книгите са еднакви. Толкова ли е важно, дали един човек се е превърнал в Бог или не, след като ядете качамак от една тава? – изрекох и се разплаках.

  – Цял живот спорите на този дънер, а дори не знаете какво пише в другата книга. Други също са седели на дънера преди вас и са спорели. Да беше само това! Убивате се… Убивате се от векове. Ще го правите поне още толкова. Пак питам, толкова ли е важно, дали един човек се е превърнал в Бог или не?

  Не изрекох повече нищо и мълчаливо си тръгнах. Оставих ги да седят там, на пейката. От този ден нататък не припарих до стария дънер. Виждах ги често да седят отново на него, но повече не спореха. Бяха си разменили книгите и ги четяха, забили треперещи бради в тях. След това ги виждах да обсъждат нещо, но да спорят повече не ги зърнах никога.

  Не спрях дотук. След Библията и Корана изчетох Талмуда и Стария завет. Скоро след това се нахвърлих нa Танах, с неговите 24 книги. Продължих с Дхамапада и попих словата на самия Буда. Четирите Веди оставих за десерт, но не им простих – прочетох и тях, барабар с кориците.

  Иска ли някой да спори с мен? Но аз отдавна не споря. Твърде много се уважавам, за да си позволя спор с мазнината, плуваща върху качамака. Зависи от наклона на тавата. От тресчицата, подпъхната под крака на софрата. Накъдето е наклонът, натам потича мазнината. И така мазни. Как тогава да спориш с толкова мазно нещо?

  Знаете ли? Какъв човек трябва да си, за да се изпикаеш на дувара на джамия? Или да се изсереш пред портите на църква? Или да изрисуваш свастики на стената на синагога? Човек би ли го направил?

  Къде е Шейтанът в цялата работа с качамака ли? Тълкуването на Божиите дела е шейтанска работа.

  А, и качамакът ли? Пък като ви харесва толкова много, яжте си го. К’во ми пука? Само не ме карайте и аз да го ям. Мразя качамак.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук.

  .

• Книгите в нашата книжарница (сборна тема)

  Тук ще събираме анотации и линкове към книгите в нашата електронна книжарница, както и към излезлите от печат.

  След като се запознаете със тях, отидете на следния адрес:

  http://books.eurochicago.com/thank-you/

  Там можете да кликнете върху корицата на всяка от тези книги, да ги отворите и да се потопите в съдържанието им – от всяка точка на света и във всеки един момент от денонощието.

  Достъпът до съдържанието на всички книги е свободен.

  Ето малко информация за тях:

  

  „ЧЕРГА ПЪСТРОЦВЕТНА“ /2016/ е литературен сборник с 50 разказа и 50 стихотворения на 66 български автори от три континента. Творбите, влезли в книгата, са публикувани през 2015 г. в Еврочикаго и са на автори от България, Великобритания, Германия, Гърция, Испания, Нова Зеландия, САЩ (Илинойс, Индиана и Флорида). Първият сборник бе представен през 2016 г. в София и Чикаго. Както и в Прага (Чехия), Скопие (РС Македония), Пазарджик и Бяла.

  

  „ЧАСОВНИКОВАТА КУЛА“ /2017/ e сборник с 42 разказа и 43 стихотворения на 70 български автори от три континента, публикувани през 2016 г. в Еврочикаго. Книгата съдържа творби на автори от България, Великобритания, Гърция, Кипър, Нова Зеландия, Франция, Швейцария, САЩ (Илинойс, Индиана, Флорида). Вторият сборник, подготвен за издаване от редакционния екип на Еврочикаго, бе представен през 2017 г. в София и Велико Търново.

  

  „ЧИТАТЕЛ ДО ПОИСКВАНЕ“ /2018/ съдържа 40 разказа и 42 стихотворения на 64 български автори от четири континента, публикувани през 2017-та или по-рано в Еврочикаго. В третия сборник са събрани творби на автори от Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Нова Зеландия, САЩ (Илинойс, Индиана, Аризона, Колорадо и Флорида), Турция, Франция и Холандия. Сборникът бе представен през 2018 г. първо във Велико Търново, след което и в София, Пловдив и Пазарджик.

  

  „ХОРО НАД ТИРОЛ“ /2019/ съдържа 38 разказа и 46 стихотворения на 65 български автори от пет континента, публикувани през 2018 г. или по-рано в Еврочикаго. В четвъртия сборник са събрани творби на автори от Австралия, Австрия, Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Нова Зеландия, Република Южна Африка, САЩ (Илинойс, Индиана и Пенсилвания), Турция, Украйна, Унгария и Швеция. Средствата за тази книга са от малки дарения на сънародници от три континента. Сборникът бе представен през 2019 г. в София, както и на 15-тата Световна среща на българските медии в Тирана, Албания.

  Четирите сборника с творби на български автори от различни страни и континенти са част от фондовете на НБ „Св. св. Кирил и Методий“ в София, на Конгресната библиотека във Вашингтон, на обществени библиотеки в различни градове в България, както и в Чикаго, Прага, Кишинев, Скопие и др.

  

  Сборникът на Виктор Хинов „РАЗКАЗИ ОТ ОНЯ СВЯТ“ /2014/, представя мъдростта и тъгата в опита на емигранта, оставащ често раздвоен между два свята – този, от който дошъл, т.е. родната страна – и този, в който е отишъл – приемната.

  

  Сборникът на Красимир Бачков „ИМА ЛИ ЖЕНА – ИМА И БЕЛЯ“ /2016/, представя поредна част от творчеството на един доказан разказвач.

   

  

  Есетата в сборника на Ивайло Зартов „НОЖ“ /2014/ са писани от автор, който е бил лишен от физическа свобода, докато е под домашен арест и после зад стените на затвора. Те са част от неговата дълга битка за справедливост и истинско правосъдие. Това са текстове, писани от свободен човек, със свободен и търсещ дух, който има какво да каже на читателя.

  

  В книжарницата са качени и няколко книги на покойния вече голям приятел на нашето издание Сашко Александров (Алекс Болдин) – сборниците с разкази „В ТИШИНАТА НА ЕСЕННАТА МЪГЛА“, „ПЕСЕНТА НА ТОКАЧКАТА“, „МОЯТ ПРИЯТЕЛ ОТ БРОНКС“, „ХОЛАНДСКИЯТ ЧАСОВНИК“, „МЕЧТАТА НА МОЦАРТ“, „НОЩЕН ПОЛЕТ ЗА ДАКАР“, „ОКЕАН ОТ ЩАСТИЕ“, „ЦЪФНАЛО ЦВЕКЕ ШАРЕНО“.

  

  Стихосбирката на Цветан Бошев „СИН ГАРВАН ВЪН ОТ НЯКОГАШЕН ДОМ“ /2018/, също е качена в книжарницата. Както и неиздадената в книжно тяло стихосбирка на Мариана Христова „ДО ПОСЛЕДНИЯ ВЯТЪР НА МИСЛИТЕ“.

  

  Там можете да изтеглите и прочетете и сатиричния сборник на Емил Измирлиев „ПТИЦА ЛИ Е КАТО ПТИЦА“ /2003/.

  

   

  Както и „НОВИ ЛЕКАРСКИ РАЗКАЗИ“ /2018/ на Златимир Коларов.

  

  Авторите Красимир Бачков, Виктор Хинов, Сашко Александров, Цветан Бошев, Емил Измирлиев, Ивайло Зартов, Златимир Коларов присъстват със свои творби и в един или повече от литературните сборници, подготвени от редакционния ни екип и излезли в последните години. Повечето от тях са и автори на публицистични текстове, публикувани в нашия сайт.

   

  Еврочикаго

• Двете гълъбчета

  Разказ на Стоян Вълев

  

  Сметката бе умопомрачителна, но такива бяха този месец и на всичките им съседи.

  Споделяха си за злото, което пак ги бе сполетяло вкупом, но всеки трябваше сам да се спасява.

  – Живеем като в кръгова отбрана – изпъшка Генади.

  Катя мълчеше, тя вече мислеше усилено как да се спасяват.

  Да вземат на заем? Нямаше от кого – всичките им бивши колеги, приятели и познати бяха бедни като тях.

  А да протестират или да откажат плащането, даже не си и помисляха – знаеха, че ще бъдат смазани.

  – Този път няма спасение! – формулира положението Генади.

  – И какво – да мрем ли? – попита тихичко Катя, жена му.

  – Щом трябва – ще мрем! – сопна се Генади.

  Никога не бяха си говорили по този начин, но сега и двамата осъзнаваха, че отърване няма.

  В квартала тях двамата ги наричаха Гълъбчетата, защото все вървяха двамата, винаги тихички и кротички, както се казваше – и на мравката път сторваха.

  Отстъпваха, отстъпваха, но сега нямаше накъде.

  – Ще трябва да се мре!.. – прошепна Генади, а Катя заплака.

  После ежедневните грижи ги погълнаха и сякаш забравиха за сметката.

  Генади пак отиде в офиса на фирмичката, която обслужваше като счетоводител, но не се бави дълго и се прибра.

  Вечерта Генади вдигна кръвното, а на сутринта за първи път от толкова години Катя реши да отиде сама до супермаркета за хляб – гълъбчетата друго и не купуваха, парите им все не стигаха…

  Тръгна Катя бавно и полека, а хората от блока я гледаха удивени – от много години не я бяха виждали сама. Толкова изненадани бяха, че не им оставаше време да попитат защо е така, къде е Генади…

  Катя усещаше воя на незададените въпроси, вървеше и си мълчеше – какво да каже?

  Влезе в магазина, купи хляб и тръгна да се прибира.

  Влезе в апартаментчето и мигом усети, че нещо се е случило. Изтърва хляба. Не се наведе да го вземе, защото усещаше – страшното предстои.

  Не посмя да го повика, защото сякаш знаеше, че той вече не може да й отговори.

  Вървеше бавно и очите й шареха.

  Откри Генади, обесен в банята.

  Когато все пак се дотътри до холчето и седна на любимото си място, видя бележката:

  „Мила, нежна и прекрасна.
  Пари за сметката намерих – оставил съм ги в гардероба.
  Тези пари аз ги откраднах. Няма да ти кажа откъде, щото ти ще отидеш да ги върнеш.
  Плати сметката и свиквай да живееш вече без мене, защото аз извърших грях и се наказах…
  Целувам те и знай, че в последните си минути съм мислил за теб.
  Генади”.

  Катя не усети как излезе на терасата и полетя като гълъбче надолу.

  Не успя да разпери крила, а разтвори само ръцете си, сякаш за да прегърне Генади още като го срещне…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Като съдба

  

  .

  Тишината като късове отронва се.
  Съдба прииждаща, като сълза напираща.
  Но топло е в моята душа и сгушва се.
  Липсват ми ръцете ти, очите ти, устните ти.
  Като съдба създадена, галеща моите сетива.
  Искам да тичам под звездите и дъжда.
  Радостта да ме обгръща и мечтите да докосвам.
  Като съдба и мислите, дъга пъстроцветна.
  Прегръщам те и сърцето усилено бие.
  В съня си те гоня с вятъра и в небесната синева.
  Моравите зелени… Толкова си красива.
  Косите ти разпилени и на табуна ритъма.
  Препускат в мене и докосвам цветове.
  На щурците слушам песента, толкова искрена.
  Като съдба, нестинарки танцуват върху жарта.
  Два свята като белия и червен конец.
  Привързвам в моята душа.

  Като съдба…

   

  Нури Джурин

• Позволи ми да съм никой

  

  .

  И е толкова тихо в градината,
  устни Юдови, чувам, да никнат.
  Всички други кумири са сринати.
  Боже мой, позволи да съм никой.

  Да пристъпвам на пръсти, внимателно,
  между твоите псалми и притчи,
  както всеки щастлив наемател
  на мансарда от рай сеизмичен.

  И съвсем по средата на постите,
  по трънливата длан на Голгота,
  да обсъждам със твойте апостоли,
  че съм спрял изведнъж да работя –

  да ти бъда маята за Словото
  и сълзица под твоите мигли,
  да държа на осела ти повода,
  щом те срещне тълпата с „Разпни го“.

  И когато възкръснеш, наистина,
  пръв да падна в нозете ти прашни.
  Без любов всеки ден е измислица,
  но без вяра е стръмен и страшен.

   

  Ивайло Терзийски

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Лалетата на Чикаго

  

  .

  Внезапен рай –
  за гладната душа,
  залутана в гора от светофари.
  За вгледаната в делника тълпа,
  забързана минутата да гони.

  Заря
  под изуменото небе.
  Копринен вик от цветове.
  Соната.
  Лалета крехки в бързото сърце.
  Изящно дефиле на красотата.

  Един жадуван стил в сезон-мечта,
  разбулен елегантно – без фанфари.
  Печат от прелест, съчетан с мига.
  Щастлив въздъх на пролетно Чикаго.

   

  Людмила Билярска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Джобни истории на път към океана

  Така е нарекъл новата си книга с разкази Лъчезар Георгиев, дело на издателство АН-ДИ, София, 2017 г. Сам авторът, университетски професор, пътешественик и отличен познавач на португалската култура, споделя за написаното: „…да се знае, че всеки един от нас има своя път нанякъде из безкрайната синева, но и да се помни, че и добрите, и лошите човешки дела остават тук, на нашия бряг, преди да прекосим отвъд, към онова друго време, безбрежност и път, които ни очакват“.

  Действието в разказите се развива основно в любимия на писателя Лисабон и околностите му, а те самите са микс от история и предания, снимки на социалната действителност, пейзажни щрихи, криминални мотиви, лични размисли. Читателят с интерес се потапя в ритъма на разноезичния мегаполис, където пулсират всякакви съдби: на благородници, служители, туристи, хора от низините. Те обобщават схващанията на Лъчезар за ролята на личността в съвременния ХХІ век, за психологическата й мотивация в дошли от миналото канони и непредсказуемия днешен ден. За вечния й копнеж към опознаването на мамещия далечен хоризонт и борбата за просъществуване.  За нежната любов между Жоана и българина Даниел Валенте, поднесена в „аз“ повествование. За мотивацията й да върши полезни за околните неща, или да робува на егоизма и стремежа към обогатяване.

  Палитрата от типажи, много от които наблюдавани от натура, е многоцветна, а включените обекти и географски забележителности – истински пътеводител: река Тежу, манастирът Жеронимуш, кулата Белем, Музеят на каретите и каляските, Националният дворец Пена, Кабо де Рока… Сред тях, като плочки от домино, в десетте разказа се подреждат редица увлекателни истории. Тук е преданието за ключа от каретата на папа Клементе ХІ, тук – странната среща при Базилика да Ештрела от едноименния откъс и „загубеният“ български съпруг, омагьосан от неповторимата природна гледка пред него… Не мога да подмина и Лисабонския странник, срещнат отново след две години – олицетворение на човешката благодарност, светостта и връзката между тленното и вечността: „Потреперах и се вцепених. Бавно повдигнах глава и се взрях в благото лице на странника. Тъмнокестенявата брада и удължените скули ми напомниха за изобразеното по фреските в нашенските православни храмове. И тук, кой знае как, лицето на прилегналия лисабонски скиталец поразително ми напомни за онези изкусно зографисани от майсторите на тревненската художествена школа портрети в скромните нашенски църкви, че в първия момент отказах да повярвам. Виждал бях това свято лице в два манастира…“

  Изградена върху екзотичен фон, книгата е наситена с много достоверна информация за Португалия и нейната столица. Пред погледа ни изплуват бележити личности, управлявали страната или извършили бележити открития, безстрашни мореплаватели, църковни дейци. Върху гоблена на миналото в новото време дишат други поколения, а „джобните истории…“ поставят редица въпроси. В какво се изразява хуманността днес и къде да я съзрем? В милостинята за нищия, или в хармонията на обществото? Можем ли да се спасим в мъдрата красота на природата, или сме обречени сред хаоса на съвремието? Мени ли се стойността на моралните ценности или не, и как да се доберем до спасителния им бряг, люшкани в избора между добро и зло? И може ли някой да има право да отнема чужд живот, за да задоволи собственото си его?

  Авторът е добър психолог и в Лисабон, а и не само там, подлага на вещ анализ своите съвременници. Сред неочакваните обрати на действието той търси импулса им на световъзприемане, постъпки и преценка на околните. Споделя за преклонението им пред мистиката на божественото, както и за грубия практицизъм на реалността. Човекът никога не е еднозначен, където и да се намира. Той е проекция на Създателя, но увлечен в мимолетни, незначителни неща, сам се прави несъвършен. Съдби, съдби, съдби. Изградени от надежди, разочарования и сила да се възправят отново след поредното крушение или излъгано очакване. Или в апогей на крилете на взаимна обич, прелетяла океана и намерила вярното си гнездо.

  Увлекателният нов сборник на Лъчезар Георгиев се чете на един дъх. С него пътуваме, увлечени във впечатления, и търсим себе си някъде по географския атлас. Сред уличните тълпи, гълчавата, под жаркото слънце на предания, събития и размисли. Авторът ненатрапчиво е споделил и преклонението си пред една южна страна, която познава добре. Самата книга ни кани да разгърнем страниците пред чаша виню тинто, галени от носталгичните мелодии на фадо. Уверявам ви, има защо.

   

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Информация за всички издадени книги на Лъчезар Георгиев – ТУК.

  .

• Българските чорапи

  Разказ от Красимир Бачков

  

  На Виктор Хинов

  В странджанското село Боздуган остана само един жител или по-точно жителка – баба Неделя. Останалите се преселиха на едно друго място, където рано или късно отива всеки от нас. Кметският наместник от съседното по-голямо село я покани, да се премести при тях, за да не е сама, но тя отказа. Не можеше да си представи, че ще зареже къщата, която заедно с мъжа си бяха градили камък по камък; варосаните стаи, където бе отгледала децата си; и двора, в който всяка пролет цъфтяха лалета, латинки, ружи и люляци. На въпроса на кметския наместник, не се ли страхува да остане сама в едно необитаемо вече село, тя поклати глава:

  – Страхувах се някога, като бях млада и имаше за кого да се страхувам! Сега от кого и защо да се страхувам, кмете? Пътят ми вече е извървян, животът не ми носи вече радост, а смъртта е добре дошла всеки ден! Аз не се броя за част от хората, а за част от живинките край мен – врабчетата, дърветата, тревите и небето! С радост чакам момента, в който ще затворя очи…!

  Кметският наместник повдигна неразбиращо рамене и се съгласи:

  – Имаш пълното право да избираш къде да свършиш дните си! Щом искаш в твоето село, така да бъде! Нали е демокрация!

  – Да ти пикам на демокрацията! – отвърна баба Неделя. – Заради нея синът и двете ми дъщери се запиляха по чужбина! Заради нея не съм ги виждала и чувала вече толкова време! Заради нея си отиде и Грозьо, стопанинът ми! Нямаше ни линейка, ни доктор да се погрижат, кога му стана зле! Хайде холан от демокрация, кмете! И да се избършеш отзад не става тя…!

  Пенсията на баба Неделя бе смешно малка, но тя и не разчиташе особено на нея. Цяло лято береше гъби и билки, сушеше ги, а после ги продаваше на една пътна отбивка, близо да тяхното село. Когато успееше да приготви няколко бурканчета с конфитюр, също ги предлагаше на случайните пътуващи по тези места. Но през дългата есен и още по-дългата зима тя плетеше вълнени чорапи, материала за които събираше от трите си овце. Сама го боядисваше в зелено и червено, после наричаше изплетените чорапи на някой от внуците си и когато успееше да ги продаде, смяташе, че по някакъв начин се е доближила до близките си. Тя бе малко дива и чепата жена, не вярваше много в църква и религия, а чисто по езически измисляше прости ритуали, за себе си и най-вече за децата и внуците си.

  Така един априлски следобед на отбивката спряха два черни мерцедеса, от които излязоха няколко мъже. Всички те бяха облечени в сиви и тъмни костюми, с вратовръзки и двама от тях със златни очила. Край тях се въртеше една червенокоса жена, която говореше на английски. Един от мъжете снимаше с камера. Всички бавно приближиха баба Неделя и покровителствено я запитаха на колко години е и как се препитава в тоя пущинак.

  – Зимъска ще направя деветдесет и три! На мен костуми и автонобили не ми требват! Имам си три овце и те ми стигат за мляко и сирене. Останалото си намирам в гората или в градината, дето си сея в двора.

  – А пенсия не получаваш ли? – запита един очилат господин.

  – Пенцията ти я дарявам! Ако ти требе, вземи я! Мен пари ми не требват! Сичко си имам от Бога!

  – А защо стоиш тук и продаваш? – обади се друг мъж. – Явно за пари го правиш?

  – За да видя хора, господине! Да не минава зян денят! У наше село останах само аз. Нямам ни радио, ни телевизия. Кога срещна хора, за мен е празник!

  – Значи – усмихна се иронично очилатият – вместо да ни продаваш, можеш да ни подариш по едни от тези чорапи? Виждам, че са с цветовете на българското знаме! Ние сме хора от властта и съвсем ще ни ходят, а тази жена е от Америка. Живее в Чикаго и ще занесе частица от родината за спомен…!

  – Бива, господине, бива! – кротка усмивка сгря лицето на старицата. – Щом нямате пари да си купите, ще ви ги даря! Те хората от властта само знаят да вземат, да дават не са научени, зер!

  Тя бръкна в торбичката и извади няколко чифта чорапи. С мъка се надигна и като на сватба сложи на рамото на всеки мъж по един чифт чорапи. На жената ги подаде в ръцете:

  – Вземи, булка! Носи ги в Америка, че синът ми е там от доста години вече! Все едно на моя Венко ги давам! Носи ги със здраве!

  Когато преведоха думите на старицата, червенокосата се изчерви и емоционално заговори нещо. После се върна до една от колите и дойде с дамската си чанта. Извади банкнота от петдесет лева и я подаде на баба Неделя. Обясни, че ресто не иска. Бабата стоеше пред нея, кротко се усмихваше, но не протегна ръка за парите. Чужденката остави парите върху кашона с билките и сушените гъби, които старицата продаваше, и тръгна към колата. След нея първо един от мъжете извади портфейл и без да гледа стойността на банкнотата, я пусна до тази на американката. Останалите го последваха, а накрая остана мъжът със златните очила. Той си намести очилата и тихо каза:

  – Голяма артистка си ти, бабо! За един ден изкара пари, колкото иначе не можеш изкара и за месец! Спечели достатъчно, затова моите чорапи ще приема наистина като подарък!

  – Халал да са ти, синко! Само да не ти стягат! – отвърна баба Неделя и приседна до кашона с билките. Мъжът тръгна към колата, после спря и се върна. Извади пари и ги пусна до парите на останалите:

  – Сега, вместо да ме кълнеш, си прибери парите и кажи добра дума!

  Баба Неделя го изгледа с избелелите си вече очи и рече:

  – Добър път и вървете там, където прокудихте децата ми! И да не ви объркат с почтените хора по чуждата земя, си обуйте чорапите! Тя суровата вълна боде, но така ще ви напомня за греховете! Ние нямаме нужда от управници, а от стопани! Ако някой ден разберете какво значи стопанин, тогава ще ви призная за власт! Хайде, върви си в мир, човече!

  Двата мерцедеса бавно и някак гузно потеглиха. Хората вътре не погледнаха към свитата над билките бабичка. Те идваха от друг свят и отиваха към места и хора, които им бяха по-близки и познати. Тая възрастна жена бе отворила рана в душите им, която нито доктори, нито лекарства биха излекували. Трябваше да се махнат по-скоро от тук, защото още няколко мига с нея и биха се превърнали в… човеци.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук,  тук и тук.

  .

• Равняване по птиците

  

  .

  Разбирам, участта ти е нелека,
  но в пъкъла на сетния си ден,
  равнявай се по птиците, човеко.
  Буди се с поглед благ и озвезден.

  Не виждаш ли най-простата магия,
  погалила с листо перваза стар:
  два гълъба вода дъждовна пият,
  с крила премитат всеки твой кошмар.

  Надмогнал най-ужасните капани
  от своето измамно битие,
  човек, преди и коренче да хване,
  на птица във зеницата расте.

  Израства мълчешком. И цял трепери,
  доде добро от зло да различи
  и рамото му близнат лековерно
  опитомени слънчеви лъчи…

   

  Ивайло Терзийски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Мефисто валс

  

  .

  Навярно Епикур е много прав.
  Животът е софра и каса бира.
  Онази кучка иска автограф,
  но ядец! Нямам време да умирам.

  Хетерите обсаждат ме с мъгла.
  Сънувам танц с най-нежната хетера.
  Тя – дамата с косата е дошла
  и иска да й бъда верен.

  Отлагам неизбежния финал.
  За този спаринг канят дами.
  Безкраен е последният ми валс
  с бленуващи мълчания за двама.

  Но старецът замислено мълчи
  и сигурно отгоре се подсмива.
  Там има много риби без очи
  и много полудели самодиви.

  Той – онзи старец май съм аз
  с безумствата си – вечно млади.
  Сънувам във последния си час
  софра, бутилка и менада.

  Но пак изпраща ми Амур стрела.
  Ще трябва пред жена да коленича.
  Тя – дамата с косата е дошла
  и шепне ми, че ме обича.

  
  Ради Радев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Ангел

  

  Дори не знам рождената си дата.
  Не знам целунала ли ме е тя,
  преди да ме остави на съдбата,
  с надеждата сам пътя да вървя.

  Не знам дори с какво заслужих,
  преди да се родя да бъда сам!
  Не знам какво било й е в главата…
  Не знам, приятели… Не знам!

  „Била е млада“ – казват. – „Съгрешила“.
  Какво от туй? Нима съм някой леш?…
  Дете съм бил, по дяволите! Нейно… първородно…
  А тя зарязала ме е и… ‘айде беж!

  Не обвинявам… Не! Недей мислете,
  че в душа ми горест се таи.
  Но питам се, какъв човек е?
  Дали ме помни още и мълчи?

  Терзае ли я в тъмна нощ сърцето,
  че нейде има син един?
  Дали се пита ли се жив ли съм, къде съм?
  Или вече ми е казала „Амин“!

  Не знам… Дори не искам да узная…
  Но казвам й едно балагодаря,
  защото срещнах мойта майка.
  Една светица срещнах сред греха!

  Та тя ми е разказвала за нея
  „Обичала те е“ – все ми казва тя.
  „И как разбра?“ – й опонирам…
  „Нарекла те е Ангел, сине… и проронила сълза“.

   

  Емил Стоянов

  P.S. Когато съм бил осиновен от родителите си, на единадесетия ден след раждането ми, наистина съм бил записан в регистъра с името Ангел.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• На художника

  

  .

  Като жива вода
  те лекувам,
  като сладост след грях
  те мълча,
  като късна любов
  те лудувам,
  като еньовско биле
  горча.

  На платното ти бяло
  заспивам,
  укроти ли във мене
  дъжда?
  Не ме бива гнезда
  да свивам,
  във картини
  ще те боля…

   

  Лидия Делирадева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Лидия Делирадева е родена в София през 1968 г., където живее и днес. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“. Тя е филолог по образование, общественик по призвание, публицист и поет. Работила е като директор „Граждански инициативи и връзки с обществеността“ в Център за човешки права, като главен редактор на платформа за проучване на общественото мнение „Електронен референдум“ и др.

• Зайче

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Копая гроб за зайчето, дето умря. Не му трябва дълбок гроб, то е слабичко, сигурно от глад умря. И ние нямаме нищо вкъщи за ядене, но преди все оставаше по нещо. Напоследък не оставаше нищо.

  – Как е, съседе! Копаеш гроб на капитализма, а? – обади се комшията. Той беше наблюдателен човек, винаги се появяваше, когато няма нужда.

  – Точно това правя. – Отговорих му въпреки волята си. Съседи сме.

  – И аз копая гробове… Но мислено! Не като тебе. И какво ще погребваш? Мечтите си ли?

  Гробчето беше до външната тоалетна на къщицата ни. Едва се беше запролетило, тук-там зеленееше, ако зайчето беше изчакало още малко, може би щеше…

  – Не, друго сега погребвам. – Така отговорих.

  – А, добре. – Съседът запали пура и увисна върху металната ограда, която делеше дворовете ни. Беше доволен от нещо. – Вие сте гробокопачите, копайте!

  Телцето на зайчето беше съвсем леко. Покрих го с мъх и малко от пръстта, която изрових. Стана ми мъчно.

  – Няма ли поп? – гледаше оня. – Така не се прави погребение. Искаш ли да свирна на попадията? Ще дотърчи до пет минути! Щом чуе, че аз се обаждам.

  – Не, благодаря – рекох. Исках това да свърши по-бързо. Не очаквах да го видя толкова рано. Той обикновено ставаше по обед. Сега беше едва девет сутринта.

  – Между другото – изсекна се комшията – трябва да ти кажа нещо. Напоследък тука има разни лисици… Нали ме разбираш. Подушват, търсят, злобеят…

  Лисици ли? Не знаех.

  – Какви лисици?

  – Ами как да ти кажа… От гората идат, гладни са. Една лисица чула, че продаваш имота, друга – чула-недочула, но пък го споделила като слух… А слухът е факт, ако не му се противиш. Сещаш ли се?

  – Не.

  Не ми беше до това. Обичах зайчето. Така и не разбрах от какво умря. Дали от глад? Чувствах се виновен.

  – Та по тоз повод ти казвам, не вярвай на слуховете. Ако стигнат до тебе, де! – Избълва дим от носа си и си тръгна. Беше по долни гащи и потник, въпреки че навън беше още студено.

  Жена ми тъкмо правеше попарата за закуска и обяд. Миришеше на чай в цялата стая.

  – Видях, че говорите… Какво ти каза този път? Пак ли те заплаши?

  Удивих се като видях, че е стоплила водата. Беше намерила съчки отнякъде.

  – Не – отговорих, без да съм сигурен. – Този път искаше да си говорим. Просто така.

  – А то? Зайчето? Очите му… затворени ли бяха?

  Кимнах. Тя се просълзи. Не докосна паницата си.

  Не мина и седмица, когато дойдоха от някаква инспекция. Искали да ровят в землището.

  – Какво землище? – възразих. – Та това е само градинка!

  – Имаме сведения, че заравяте трупове тук. Това не е гробище!

  Започнаха да ровят. Имаха заповед, показаха ми някакъв документ с печат.

  Цялото ни бостанче стана на изкоп. Не е нищо особено, но ние тук си изкарвахме прехраната през лятото. Чушки, малко зелен боб, доматки – стигаше ни.

  Намериха трупа на зайчето. Знаеха къде да търсят.

  – Това какво е? – попита ме човек, който очевидно имаше достатъчно власт, за да ме гледа по начин, който не съответстваше на деянието ми.

  Вечерта седнахме край студената печка и обсъдихме нещата.

  – Ясно е, че няма да се преборим с него. Просто трябва да му продадем имота. – Жена ми плачеше.

  Предпочитах да мълча, защото си въобразявах, че така ще й спестя тревогите. Но казах:

  – Аз не мога да платя такава глоба. Та това са цели хиляда лева! Не мога да ги събера никога!

  – Точно толкова предлага и той за имота ни! – изстена жена ми.

  – Да, така е, но… какво искаш да кажеш?

  – Че ще го вземе без пари! – Тя пак се разрида.

  На другия ден отново го видях. Пак беше по потник, а времето беше все такова, студено. Този човек май съвсем се беше разгорещил. Над комина на къщата му пърпореше струйката на парно отопление, тя беше по-бяла и прозрачна от пушека над нашия покрив, когато преди време палехме печката.

  – Как е, съседе? Май лисиците дойдоха и при теб? – провикна се отдалече.

  Не го разбрах. А и не исках да го разбирам, знаех, че говори двусмислено, мразех го.

  – За хиляда лева всяка лисица ще дойде! От мен да го знаеш.

  Изсмя се и обърна косматия си гръб към мен.

  – Не за друго сега се моля, не за друго – клатеше тялото си жена ми в малката ни кухня. Беше приседнала върху канапето с щръкналите пружини; изглеждаше зле. – Зная, че тук нямаме повече живот. Но защо взеха зайчето? Защо го… То ни беше като… Нали си нямаме свое! Те не знаеха ли какво е за нас!

  И пак заплака. Не знаех как да я утеша. И аз заревах.

   

• <<
• 1
...
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
...
• 75
• >>