Всичко от литература

литература

• Нова книга за творчеството на Алеко Константинов

  Излезе от печат новата книга на Валери Иванов „ЗА 30 НАПОЛЕОНА И БЕЗСМЪРТИЕТО НА ЩАСТЛИВЕЦА“. Това е литературно-критическа студия, която анализира обстойно фейлетонното творчество и личността на големия български аристократ на духа, писателя Алеко Константинов. Книгата се издава със спомоществователството на Община Пазарджик, по препоръка на Съюза на българските писатели.

  

  Валери Иванов защитава дипломна работа на тази тема още като абсолвент в ПУ „Паисий Хилендарски“, а 20 години по-късно я преработва в актуална за съвремието и подрастващите очеркова книга, сбъдвайки една своя дългогодишната мечта. Изнесеното в тази книга има широк спектър на полезност, най-вече в сферата на образованието. Това е първото четиво, което пазарджишкото издателство „Беллопринт“ издава и в електронен вариант.

  .

• Кольо Кривия

  Разказ от Светослав Григоров – Грег

  

  В село Плешивец заваля и забрави да спре. Вече пети ден дъждът се лееше от небето така, сякаш Онзи горе беше забравил да затвори кранчето на чешмата. Изоглавена работа, както казваха местните. Първият ден им беше добре. Не може да се отрече. Дойде им като неочаквана почивка от кърската работа. Затвориха здраво вратите и прозорците. Мъжете си пиеха червено вино; жените, за да не стоят бадева, плетяха дрешки за внуците, а дъждът ромолеше поетично по прозорците като млад поет, свирещ на китара. На вторият ден леко се изнервиха, и то главно женорята, като гледаха как мъжете им час по час слизат в мазата, за да наточат поредния буркан с вино. Пиеха до обяд. После лягаха до поспят. Привечер ставаха и пак към мазата. Пълнеха буркана. Режеха от суджука и мезвайки зяпаха през прозореца, сякаш очакваха някой да им подскаже какво друго да правят. А пустият дъжд не спираше. На третият ден и жените взеха да посягат към буркана с вино. Мъжете ги гледаха учудени изпод вежди. Лека усмивка пролазваше по лицата им, сякаш паяк плетеше паяжина, но нищо не казваха. В селото се знаеш от памтивека – пияна жена, весела къща. А дъждът валеше. Земята поемаше до едно време изсипващата се от небето вода така, както селяните поемаха несгодите на битието си – с кротко примирение, а после престана. Не издържа. Не беше като човешката душа. Спря да преглъща водата и тя рукна из селото. Свободна като вятър. Наводни нивите. Стигна и до мазетата на къщите. Заплаши да погълне зимнината, която селяните бяха правили цяла есен.

  Мъжете спряха да гледат през прозореца и да наливат бурканите с вино. Наливаха вино в дамаджаните и го носеха кой колкото може по-нависоко, в зависимост от етажите на къщата. Жените пък мъкнеха бурканите със зимнина. За известно време всички имаха с какво да се занимават. А дъждът валеше. Не спираше пущината. На петият ден тревога плъзна из селото. Ей така, внезапно като полъх на вятър, влезе в къщите и в душите на селяните. Мъжете взеха да надигат бурканите с вино отривисто, сякаш отдаваха чест, а погледите им бяха приковани в прозореците, сякаш с пирони. Знаеха, че никой няма да им помогне. Бяха сами, както винаги са били.

  Кольо Кривия нямаше такива тревоги. Седеше в малката, задимена кухня и пиеше ракия, спокоен като бент на язовир. Той имаше един основен принцип в живота. Никога не смесваше питиетата. С каквото започнеше, на такова караше до сутринта. Няколко пъти бе престъпил този свой принцип и последиците бяха опустошителни като революция в африканска държава. Кольо гледаше философски на тези свои забежки. В края на краищата принципите са, за да се нарушават, заключваше той след поредната простъпка. Лошото бе друго. Всяко потъпкване на този основополагащ принцип променяше из основи живота му.

  Първият път, когато това му се случи, беше в казармата. Заседна с приятели в една кръчма по време на градската си отпуска и го подкара кротко на водка. Това питие за него бе като млякото за бебето. Можеше да изпие литър и да говори по-ясно от говорител по телевизията. Вечерта си течеше приятно и спокойно до момента, в който някакво дяволче в главата му не го подкокороса да си викне една бира. После поръча още една, след това отново обърна на водка и нещата излязоха извън контрол. Все пак по едно време се сети, че отпуската му е отдавна свършила. Прибра се в поделението в четири сутринта – шест часа след разрешеното време и остави това, но не направи никакъв опит да се вмъкне незабелязано, ами цъфна директно на портала с песен на уста. Пееше „Стената“ на Пинк Флойд. Сержантът, който беше дежурен, взе да му говори нещо за устава. На Кольо това му се стори страшно забавно и взе да се смее. Онзи обаче не му влезе в тона, а започна нещо да му крещи. Това вече преля чашата и Кольо му фрасна един в муцуната. Това бе последното нещо, което си спомняше. Събуди се в ареста. Главата го болеше така, сякаш националният отбор по бокс цяла нощ я е ползвал за боксова круша. Последва военен съд и една година в дисципа в Плевен. След това си и дослужи остатъка от военната служба, и най-накрая го изплюха навън. Чувстваше се като портокал, от който бяха изцедили всичкият сок и изхвърлили на боклука. С присъда зад гърба си и неблагонадежно досие не му оставаше нищо друго, освен да стане общ работник в строителството. Успя поне да се пласира на национален строителен обект, дето се бачкаше много, но и се плащаше добре. И така започна неговото митарство по обектите в цялата страна. Живееше като чергар и никъде не се задържаше повече от три-четири години. Нямаше приятели. Жените идваха и си заминаваха, като годишните времена, а годините изтичаха като чешмяна вода. И сигурно щеше да си кара така до края на дните си, ако онова дяволче в главата му пак не се обади една вечер.

  Беше заседнал с хора от строителната бригада да изпратят отиващия си ден с по една ракия, но му изпуснаха края и ракиите взеха да се леят като пролетен дъжд. По едно време в заведението се появи и оркестър с певица. И като запя, нещо го стегна за гърлото. Вгледа се в черните й очи и видя черния си живот. Празен и самотен като чашата пред него. Докривя му. Отмести чашата и си поръча кана червено вино. Когато сервитьора я донесе, не си наля в омразната чаша. Надигна каната и пи направо от нея. Преполови я с едно отпиване. Кръвта му кипна и заклокочи в него като току-що събуден вулкан. Запали цигара. Изпуши я и пресуши каната. Поръча нова. Пиеше и поръчваше. Гледаше певицата и не откъсваше очи от нейните. Постепенно те изчезнаха и се появиха кафявите очи на Любка. Любчето, както й викаха всички, бе дребно и слабичко момиче, което повече приличаше на гимназистка, отколкото на кранистка, каквато беше. Усмивката никога не слизаше от по детски наивното й лице, дори и тогава, когато се сблъскваше с грубите закачки на строителите. Приличаше на цвете, което съвсем случайно е разцъфнало на сметище. Кольо я харесваше, но така и не събра смелост да я заговори. Чувстваше се недостоен за Любчето. Плашеше се от нея и от себе си. Плашеше се да не стъпче това красиво цвете в стремежа си да я предпази. Но сега, останал сам на масата, след като другите отдавна си бяха тръгнали, след като музикантите събираха инструментите си, а певицата надигаше чаша с водка и палеше цигара, втренчила уморен поглед в нея, преполовил поредната кана с вино, Кольо разбра, че не може да си представи живота си без Любка. Плати сметката си и тръгна към вратата. Последното, което си спомняше преди мозъкът му да изключи, бе учуденият поглед на Любка, когато влезе в стаята й.

  Осъдиха го на десет години затвор. Излежа седем и отново го изплюха навън. Докато бе топлил нара в затворническата килия, Тодор Живков бе паднал от власт. Навред цареше хаос. Някакви борци раздаваха правосъдие с бухалки, а народът се бореше за оцеляване. Кольо бързо разбра, че този свят не е неговият. Имаше спестени пари и преди инфлацията да ги погълне си купи къща и земя в село Плешивец. Малко селце с малко хора, скътано в подножието на планината. Хубав гроб за човек като него. И дните се занизаха. Един след друг. Еднакви и безцветни като сивата вода на местната река. Светът се променяше. Държавата се променяше, но селото си оставаше същото, само дето хората намаляваха. Един след друг си отиваха, а празните къщи се увеличаваха. По едно време самотата така го стегна за гушата, че си взе жена. Петрана – от съседното село. Беше тиха, работлива и не му връзваше много кусур. Бяха стари за деца и си останаха сами. Понякога това го мъчеше, но после си викаше, че така е по-добре. Какви деца да раждаш и гледаш в този пущинак?

  А днес децата му липсваха. Събуди се рано. Излезе навън. Погледна сивото небе, от което вече цяла седмица се изливаше дъжд. Черните облаци все така бяха надвиснали над селото, но не валеше. Наблизо шумеше реката. Кольо излезе от двора и се запъти към нея. Газеше във вода до глезените, тъй като пътят бе залят, но не се отказа. Бе роден и отрасъл до река, затова водата винаги го привличаше. Имаше някаква магия в течащите води, която докосваше душата му и винаги го караше да се чувства като пътешественик във времето. Реката го свързваше с миналите времена, с онова време, през което не е бил роден, но тя е била тук и други хора са се взирали в течащите води. Посрещали са изгрева. Изпращали са залеза. Обичали са се. Любили са се. Живяли са, а после душите им са се слели с реката. Водата ги е поела и отнесла. Реката бе нишката, която свързваше миналото с настоящето. След него други ще стоят на брега и пак така ще се взират във водата, запленени от магията й.

  Кольо стигна до реката и се спря. Толкова пълноводна не я помнеше никога да е била. И шумна. Звукът, който издаваше, наподобяваше далечен грохот на оръдия. „Ще вземе да прелее тази пущина при първата капка дъжд“ – помисли си той. Запали цигара. Вдъхна дълбоко и изкара дима през носа си. „К’во пък, да прелива, то и без това животът ни е като стока втора употреба. Да ни издави всичките и да се приключва“ – заключи той. Хвърли още един поглед към реката. Обърна й гръб и с бавни крачки се запъти към къщата си. В този момент падна първата капка. После я последваха и други. „Айде, пак заваля, мама му стара!“ – каза на глас Кольо. Не беше изминал и половината разстояние, когато от небето се изсипа порой. Сякаш някой изсипваше ведро с вода от горе. Кольо не се забърза, въпреки дъжда. Тази песен му беше позната. С дъжда е като с живота. В началото, докато си сух, ти прави впечатление. Тичаш да се подслониш някъде, но като те намокри, ти става все едно. Спираш да бягаш и просто си вървиш без да му обръщаш внимание. И с животът е така. В началото ти прави впечатление. Бягаш, мечтаеш, луташ се. После му свикваш. Примиряваш се и дори не забелязваш валящите един след друг дни. Освестяваш се като дойде оная с косата. „Бре, мама му стара! Стана ли време?“ – питаш, а тя кима с косата. – „Че кога мина тази пущина? – викаш, облещил невярващо очи. – Не съм забелязал“. „Мина, мина“ – отвръща тя и замахва с косата. Шантава работа.

  Влезе в празната къща мокър. Жена му бе отишла при съседката баба Гина на приказки – и по-добре. След седем дни, затворен с нея в една къща, имаше чувството, че сам е построил Кремиковци. Наля си ракия. Запали цигара и впери поглед в прозореца. Празен поглед. Светът навън не го привличаше. Дъждът не го плашеше, а животът отдавна му бе станал безинтересен. Буташе дните по задължение, без желание. А дъждът валеше. Дъждовните капки удряха прозореца като заблудени куршуми и се стичаха по стъклото, оставяйки едва забележима диря след себе си. “Аз и такава следа няма да оставя – помисли си Кольо. – Засмука ме проклетникът живот като водовъртеж на река. Ти блъскаш с крака и ръце. Мъчиш се да изплуваш, а той те тегли към дъното. И в един момент силите ти свършват. Предаваш се, донякъде с облекчение, и бавно потегляш към дъното. Шибана работа, ей! Това водовъртежите мамата си тракат. Няма отърване.“

  Отпи от ракията. Засмука цигарата и видя очите на Любка. Там, през прозореца. Между капките дъжд, те го гледаха с лека насмешка и учудване, като в онази нощ, в която животът му окончателно отиде в коша за боклук. Не искаше да ги вижда. Затвори очи, а после чу гласа на жена си. В първият момент помисли, че сънува, но крясъците й прогониха бързо тази мисъл от главата му. Отвори очи и се заслуша.

  – Кольо, реката прелива – викаше тя. – Вече е до къщата на баба Гина.

  – Стига си крякала, ма – отвърна той. – Аз к’во да направя?

  Отпи от ракията в очакване на потопа. Това му се стори най-разумното нещо към този момент. Не искаше да бяга от съдбата си. Щеше да я посрещне такава, каквато е. Без вайкане и излишно суетене. В края на краищата в своя живот никога не беше срещал щастливи хора.

  – Пияницо неден, стига си се наливал с тази ракия, ами вземи направи нещо!

  – На вино ли ми предлагаш да мина? – запита Кольо с безизразен глас, колкото да я подразни.

  Петрана го погледна стъписано, а после взе чашата и плисна ракията в лицето му. Никога преди не беше го правила и той видя страхът в очите й след като тя осмисли ситуацията. Сигурно очакваше да скочи и да й забие един шамар. Той обаче само се засмя. Това окончателно я извади от равновесие. Не знаеше какво да прави. И като всяка жена в такъв момент, просто заплака.

  Кольо я погледна, като че ли я виждаше за първи път. Пред него стоеше дребна, слаба жена с къдрава коса, облечена с вехта вълнена рокля и стара червена жилетка върху нея. Забеляза, че по жилетката имаше две-три дупки. Лицето й бе изпито, а челото набръчкано като разорана нива. Някога беше хубава, а сега приличаше на изоставена къща, рушаща се под напора на ветровете и изтичащото време. Никога не беше я обичал. Не знаеше дали тя го е обичала, но беше добра жена. Сигурно не заслужаваше човек като него, но кой ли в този живот получава това, което заслужава? Надигна чашата с ракия и я изпи на екс. Стана бавно и се запъти към нея. Тя спря да плаче и уплашено го погледна. Той се приближи и я прегърна. Усети как от изненада краката й се огъват. Притисна я по-силно. Тя облекчено въздъхна и се отпусна в неговата прегръдка. За миг времето спря. Дъждът изчезна. Настъпи тишина. От онази, в която чуваш ударите на сърцето си.

  – Кажи сега какво има? – каза Кольо и разби тишината на хиляди малки парченца, сякаш беше счупил прозорец.

  – Реката прелива, Кольо. Стигнала е до къщата на баба Гина. Заляла е мазето и се качва нагоре.

  – Спокойно. Ние сме нависоко. Няма да стигне до нас.

  – А баба Гина?

  – Какво баба Гина?

  – Тя си е в къщата и не може да излезе.

  – Добре. Ще отида да видя какво е положението. Ти стой тук.

  – Не. Ще дойда с теб.

  Знаеше, че няма смисъл да спори с нея, затова я остави да прави, каквото си иска. Облече шушляковото яке и излезе навън. Пустият му дъжд валеше ли, валеше. Кольо тръгна по пътеката, която водеше към къщата на баба Гина. Жена му подтичваше след него като вярно куче. Стигнаха до къщата след няма и пет минути. Тя беше в ниското, почти до реката. Кольо се спря да огледа обстановката. От непрестанните дъждове реката явно не бе издържала и бавно се разливаше извън от коритото, като заливаше двора на къщата но баба Гина. Сигурно имаше половин метър дълбочина, прецени на око Кольо. Обърна се към жена си и каза с твърд глас:

  – Ти стой тук. Аз ще отида да видя какво е положението.

  Този път тя се подчини. Само каза:

  – Внимавай, Кольо!

  Кольо не отвърна, а тръгна към къщата. Беше с ботуши, които стигаха до коляното му, но скоро се напълниха с вода. Тегли й наум една майна и продължи да върви. Добре, че беше пил ракия, та някак си понасяше студената вода. „Веднъж и ракията да ми е полезна“ – рече си наум и продължи с бавни крачки напред. Беше април месец, но тук в планината времето все още не бе пролетно. Стигна до входната врата и се спря. Водата вече го бе изпреварила и заливаше дървената врата на височина от половин метър. Ако я отвореше, щеше да нахлуе в къщата. Точно до къщата имаше асма, която опираше до прозореца. Не му хрумна нищо по-добро от това да се покатери на нея, за да влезе през прозореца. Надяваше се, че е градена здраво, за да издържи мършавото му тяло. Подскочи и се хвана за железният прът, по който пълзеше лозата. Набра се и се прехвърли върху хоризонталните пръти на асмата. Придвижи се предпазливо към прозореца, когато го доближи, се изправи бавно на крака и почука на него. Баба Гина явно го беше чакала, защото веднага отвори прозореца. Той се промуши през него и скочи вътре в къщата. Щом го видя, баба Гина занарежда през сълзи:

  – Малее, Кольо, какво чудо ни споходи. Много съм живяла, ама наводнение по тия земи не съм виждала. Разсърдихме Господ ние, хората, и сега ще плащаме, така да знаеш.

  – Остави Господа на мира, бабо Гино! Дай да те спасяваме, че по реката всеки момент може да дойде приливна вълна, пък после ще мислим за Господ. Той си е там горе и няма да избяга. Ама първо земните дела да свършим тук долу, че иначе скоро ще се срещнем с него.

  – Оф. Жив да си, Кольо, че дойде! Не знам какво щех да правя. Видя. Водата е до вратата стигнала. Как ще излезем от тук?

  – Както влязох – през прозореца. Няма друг начин – иначе, ако отворя вратата, водата ще нахлуе в къщата.

  – Па я съм стара жена. Как ще се изляза през прозореца бе, Кольо.

  – Ще помагам, бабо Гино. Не е високо, па и асмата е досами прозореца. Няма друг начин.

  – Епа, щом така казваш, Кольо, добре. Само да си взема бохчата с дрехите и парите – съгласи се тя и изчезна навътре в къщата, преди Кольо да е успял да възрази.

  Появи се след малко с един вързоп дрехи и се запъти към прозореца. „Като млада булка припка – помисли си Кольо. – На никой не му се, мре мама му стара“. Щом стигнаха прозореца, той рече:

  – Ще те хвана под мишниците, бабо Гино, и ще те спусна бавно през прозореца. Отдолу е вода, така че няма страшно. Щом те спусна, бягаш към високото при Петрана. Тя те чака там.

  – Добре, Кольо.

  Тя седна на перваза. Той се надвеси над нея. Хвана я под мишниците и бавно я спусна в двора. Беше лека като перце. Баба Гина цопна плавно във водата и с бавни крачки се запъти към портата. Кольо също седна на перваза, за да скочи. В този момент чу гласа на бабата.

  – Кольо, Рачето остана вътре. Ще се удави. Жив да си, вземи го.

  – Кое Раче бе, бабо Гино?

  – Котката ми. Спаси я, Кольо.

  – Аман от луди бабички. Да им пикая на котките, да им пикая – процеди през зъби Кольо, но викна високо: – Ще я взема, бабо Гино.

  Върна се в къщата и тръгна по стаите. В първата я нямаше. Втората също беше празна.

  – Мамицата й и котка. Къде се е завряла пущината?

  Слезе на първия етаж. Първата стая отново беше празна, но във втората му излезе късмета. Котката се беше излегнала на леглото и щом го видя, взе да мяуче враждебно. Кольо въобще не се церемони с нея. Сграбчи я за козината и тръгна към вторият етаж. Стигна до прозореца. Седна отново на перваза и бързо скочи преди баба Гина да се е сетила, че е забравила още нещо. Тръгна към външната порта с мяучеща котка в ръка. Малко преди да я достигне, чу страшен грохот откъм реката. Погледна инстинктивно натам и видя огромна стена от сива вода да идва към къщата на баба Гина.

  „Е, няма такъв идиот като мен. Да си отида заради една тъпа котка“ – помисли си той. В следващият миг водата се стовари върху него. Завъртя го и го повлече към дъното. „Пустия му водовъртеж. Най-сетне дойде“ – каза си с облекчение Кольо и се отпусна, а водата го повлече заедно с отломките, събрани по пътя.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук и тук.

  .

• Песента на часовника

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  

  С всяка изминала година все повече занемарявах работата си. Застоявах се у дома, навън се движех предимно с кола, а добрият апетит и спокойният сън бяха направо лукс за мен. Затова пък хронично лошото настроение и дежурната ми заядливост започнаха да заместват и добрите, и лошите черти в характера ми. Толкова трудно ми харесваше нещо наоколо, толкова много ми липсваше онзи непринуден хумор и смях, с който приемах преди и най-злобните удари на живота, че сега бях готов да сторя и престъпление, за да си ги възвърна. Или, ако трябваше да бъда съвсем откровен и възможно най-кратък, се налагаше да призная, че просто остарявах. А не бях в никакъв случай възрастен. Доста скоро бях преминал средата на тридесетте и очаквах в тая зряла и изпълнена с жизненост и сила възраст тепърва да постигна големите успехи в кариерата и живота си. Уви, дните си минаваха неусетно, а аз събирах все повече неудовлетворение и горчилка от себе си и живота. Така дойде един момент, в който останах сам, защото малкото ми приятели се отдръпнаха, разочаровани от мен, а същото можеше да се каже в общи линии за родителите и семейството ми, защото те не можеха ей тъй просто да ме зарежат, а се налагаше да ме търпят, с цената на много компромиси. Все по същото това време се пристрастих към алкохола. Не бях пияница в буквалния смисъл на думата, но доста често прибягвах до помощта на бутилката, когато не се чувствах добре. Имах чувството, че затъвам в някакво блато, докато един ден…

  Връщах се омърлушен от работа, когато чух някой да вика името ми. По улицата не се виждаше никой, а слабият и дрезгав глас ми напомняше зов за помощ, затова се огледах по-внимателно. От другата страна на улицата, в малката къщурка на дядо Дончо Сейкото, забелязах отворен прозорец и как през него ми маха немощно старецът. Приближих до оградата, но той помоли да вляза вътре и аз го сторих. Бутнах прогнилата старовремска врата на стаичката му, която никога не се заключваше, и влязох. Не бях стъпвал тук от пет-шест години, но всичко ми беше толкова близко и познато, тъй силно ме връщаше към детството ми, че се задъхах от вълнение и приседнах на дървената пейка под закачалката. Пред мен на старата, потъмняла от годините маса, светеха като малки слънца десетина дюли и чакаха.

  – Нали вече ги даваш на сина ми? – посочих ухаещите на есен плодове. Имахме си нещо като ритуал със стареца и още от времето, когато бях дете, всяка година през октомври той ме викаше тук и ми даваше най-едрите дюли. Не знам защо го правеше, но по онова време той беше единственият човек в квартала, който ме разбираше и защитаваше, понякога дори от родителите ми. Наистина, тогава бях доста щур и не минаваше ден да не направя нова беля. Годините минаваха, аз пораснах, ожених се, роди ми се дъщеря, а после син – и едва, когато синът ми стана на три години, дядо Дончо престана да ме вика за дюлите, но продължи да ги дава, сега вече на сина ми. Имаше някаква причина, тоя път старецът да вика пак мен и аз зачаках, да чуя каква беше тя. Обикновено той обичаше да мълчи, но когато заговореше, казваше много верни неща, съвсем различни от баналните нравоучения на баща ми или конското евангелие на учителите ми.

  – Слушай, Гоше! – с изтънял глас задочна той. – Дойде ми и на мен времето, моето момче. И аз изсъхнах, и от дюлята само един клон ражда вече, та си викам, да се видим за последно и да си кажем сбогом с добро! – Думите му звучаха спокойно, човешки, без следа от самосъжаление или мъка. Беше съвсем измършавял старецът, но се държеше мъжки и с едно старовремско достойнство, което днес щеше да предизвика усмивка, но бе милион пъти по-истинско и по-ценно от хилядите безскрупулни условности, които ни заобикаляха. Засмях се насила:

  – Е, дядо Дончо, не бързай да се отписваш още! На колко години стана?

  Старецът примижа, после започна беззвучно да се смее. Бистрите му сини очи засияха, сякаш в тях се бе сбрала шепата живот, която все още стискаше здраво.

  – На 93 години съм, Гоше, и на тоя свят вече съм си оправил всичките сметки! Само една ми остана, да видя с теб и тогава спокойно ще си умра! Затуй те извиках сега!

  Нищо не ми идваше наум да му отвърна. На стареца не му трябваха утеха и съчувствие, а само малко внимание. Винаги бе живял сам, без всякакви роднини, и може би затова все още бе здрав и с целия си разум. Виждах как се присмива и на живота, и на смъртта, но не го разбирах, защото не знаех какво да правя със собствения си живот, а за смъртта се страхувах дори да помисля. Стоях и чаках.

  – Помниш ли като уби с прашката онуй, бялото гълъбче? – подхвърли все още с усмивка старецът. Размърдах се неспокойно. Помнех, разбира се. Тогава бях пет-шестгодишен и един ден, в продължение на половин час, се опитвах да убия кацналия на стряхата бял гълъб. Камъчетата хвърчаха край главата му, но той стоеше спокойно и само поглеждаше любопитно с едно око към мен. Когато накрая все пак го улучих и той падна в краката ми, аз много се изплаших и го занесох на дядо Дончо. Кръвта беше изцапала снежната белота на перата, главата на птицата висеше безжизнена, а отворените й очи ме гледаха и сякаш с ням упрек питаха: „Защо, защо?“. Много плаках тогава и се упреквах за безмилостно жестоката си постъпка, а старецът кротко ме утеши и каза, че това навярно ще е последното убийство без нужда в живота ми. Така и стана. Повече не посегнах към прашката и като изключа рибите, които ловя и до днес, не съм отнел живота на някое друго същество.

  – А помниш ли въглищата, дето ми ги носеше, като си счупих крака? – дядо Дончо ме гледаше с поглед, който минаваше през мен. Той не уточни, че кракът си бе счупил не сам, а му го бяха счупили, при побоя в милицията, заради часовника.

  Пак беше есен тогава и ме бяха набедили в квартала за една поразия, която не бях извършил. Заради това месеци наред не поздравявах никого от възрастните ми съседи, а на дядо Дончо затрупах двора с крадени въглища. От благодарност, разбира се. Случи се така, че в началото на учебната година ме сви апандиситът и трябваше да постъпя в болница. Клъцнаха го набързо, но стоях още няколко дни в болницата, докато се оправя съвсем. Точно в това време, някой хлапак вероятно, опънал парче тел, завързано за две от акациите, напряко на улицата. Минал някакъв моторист и за малко не се обезглавил. Махленските клюкарки веднага раздули версията, че това е моя работа и за кратко време се стигнало до там, че кварталният председател па ОФ-то – един стар лентяй на име Пешо Кривия, се упътил към къщи с протестна нота. Не намерил никого, понеже нашите били на работа и се спрял при дядо Дончо, да ме одумва. Старецът знаеше къде съм, затова го послушал малко и казал:

  – Не момчето е опънало телта. Пешо, а самият ти! И изобщо, на тебе толкова ти е умът в главата, че стига точно, колкото да опънеш една тел през улицата, за да събориш някой невинен! Може и дете да е, няма значение! Важното за теб е да се събори някой на земята!

  От тогава Пешо Кривия го намрази и всякак му търсеше цаката. За съжаление я намери мръсникът, при това доста скоро.

  Родът на дядо Дончо бе някъде от Балкана, но той не обичаше много да го споменава. Никой не знаеше какъв вятър го бе довял из широката Добруджанска равнина, не бяхме виждали, нито чували за роднините му, освен за дядо му Петко, който някога построил часовникова кула в родния си град. Това бе гордостта и мечтата на дядо Дончо, и той като своя дядо, бе решил да издигне часовник в собствения си двор. Дори бе получил архитектурно разрешение и основите на часовниковата кула бяха вече положени. Сам бе иззидал стените от дялан камък, на височина човешки ръст, но не успя да го довърши горкият. Забраниха му от милицията, след като го биха и разпитваха една седмица, счупиха му крака и накрая го пуснаха. За всичко бе виновен Пешо Кривия.

  Като разбраха за проекта, зевзеците от махалата взеха да подиграват дядо Дончо. Питаха каква марка ще е часовникът, как ще се навива и дали ще звъни сутрин да ги събужда. Старият, разбира се, не им остана длъжен и отвърна, че това ще „Сейко“ и няма да се навива, а ще се опъва с топузи. Пешо Кривият щял да опъва топузите, щото и без това друга работа нямал. А за звъненето – щял да звънне, но само веднъж – като дойде краят на социализма. Той всъщност затова и правел часовника – да брои колко време му остава на този фалшив строй. Приказките му стигнаха до ушите на ОФ председателя и той не се забави да го накове в милицията. Резултатът от това бе счупеният крак на стареца и новият му прякор – „Сейкото“, а всеобщото презрение принуди Пешо Кривия да се премести да живее в срещуположния край на града. Имаше и друга последица от дръзкото изказване ни дядо Дончо. Кой знае защо, тази есен от „Топливо“ не му докараха въглища, въпреки че си бе направил заявка. Лично баща ми ходи да оправи недоразумението, защото старецът бе със счупен крак, но там го отрязали набързо и му казали да си гледа работата, за да не си изпати и той. Това ми даде повод да нападам товарните вагони с въглища на гарата и да снабдявам стареца тайно. Той едва пролетта узна, когато гаровият милиционер му каза за мен.

  Нашият квартал беше малък и всички общо взето се познаваха. Мястото, на което бе разположена къщата ни, от едната страна гледаше към улицата, а от другата граничеше с железопътните линии на гарата. За хлапак като мен не бе особено трудно да се покатеря на някой товарен вагон и да напълня кофа въглища. Понякога съседите ме виждаха, но си траеха, защото знаеха къде ги нося. Беше ме засичал и милиционерът на гарата, но се правеше на разсеян. Той бе свестен човек и когато веднъж влакът рязко тръгна за маневра, и аз нямаше как да скоча в движение, той спря композицията, уж заради преминаващ под вагоните човек. Още веднъж се срещнахме двамата, когато той случайно мина край вагона, от който вземах въглища. Спря се, изгледа ме с присвити очи и надигна брезента, с който бяха покрити брикетите, за да мога по-лесно да напълня кофата. После се обърна и си продължи пътя, сякаш нищо не бе станало.

  Сега, като се замисля, ми се струва, че повече човещина имаше у хората през онова време.

  – Помня и за гълъба, помня и за въглищата! – уверих дядо Дончо. Може би старецът наистина си отиваше и тия сантиментални спомени му носеха някаква утеха.

  – Не те питам само за да се намираме на приказка! – като че ли долови мислите ми той. – Искам да се разберем с тебе за часовника!

  – За кой часовник? – не разбрах аз.

  – За тоя, дето съм го почнал в двора, но така не можах и да го свърша!

  – И какво за него? – все още не можех да включа аз. Дядо Дончо помълча малко, изгледа ме, сякаш да прецени колко струвам, и направо запита:

  – Ще го довършиш ли вместо мен?

  Едва не се изсмях на предложението му. Само това оставаше – сега и на мен да започнат да викат в квартала Гошо Сейкото. Значи на стареца все пак някоя бурма му се бе разхлабила накрая, щом и на смъртния си одър не се отказваше от своята фикс идея. Изкашлях се от неудобство, защото не исках направо да му отказвам, но той ме изпревари:

  – Чуй ме по-напред, а можеш да ми отговориш и по-късно!

  – Добре! – кимнах доволен, че ми спести неудобните обяснения.

  – Значи, аз те познавам от дете, нали? – някак риторично заговори той. – Мога спокойно да твърдя, че и като малък, а и сега, ти много се различаваш от връстниците си наоколо. По-умен си от тях, но си и по-див! Нещо недолюбваш законите и правилата, затова и по-често си патиш в живота! Дотук прав ли съм?

  – Ами, има нещо такова! – съгласих се неуверено.

  – Тъй като гледам, на друг не бих оставил тая работа в ръцете, защото ще я оплеска! Ти обаче, ще я свършиш както трябва!..

  – Дядо Дончо, ама аз…

  – Знам, знам! – прекъсна ме старецът. – Ще кажеш, че си зает, че не разбираш от строежи, че не ти е по сърце и сигурно ще си прав! Само че аз друг близък човек, освен тебе, си нямам и затова направих тук едно завещание. Всичко е законно, нотариално заверено е и според него, като умра аз, къщата и дворът остават за тебе, само срещу едно условие – да завършиш часовника! – Той ме изгледа уморено, сигурно очакваше възражения от моя страна, но аз мълчах и той продължи: – Гледам те всеки ден като отиваш и се връщаш от работа, и право да ти кажа, не ми харесваш нещо! Отпуснал си се един такъв, навел си глава и не приличаш на себе си! Те и другите хора се промениха, оскотяха някак в последно време, покрай тоя недоимък, но то в такова време се вижда кой колко струва! Като всичко ти е наред, лесно можеш да си весел и добър! Ха сега да видим в мизерията колко ни е човещината! – старецът млъкна, изтощен от приказките.

  Притвори очи и дълго стоя притихнал, но когато аз се надигнах да си ходя, той се ококори и вдигна ръка да ме спре:

  – Чакай, Гоше, още не съм свършил! – въздъхна тежко и думите му сега едва се чуваха в тишината. – Загубихме си вярата, моето момче! Не вярваме в Бога, в управниците, в себе си дори! Накъде върви тоя народ – сам не знае! Към гибел отива българското племе, към края си! И лошото е, че всеки го вижда, но никой нищо не прави! Ето и ти – като син си ми, а последната ми молба не искаш да изпълниш! – Понечих да възразя, но той не ме остави. – Машината за часовника е в другата стая! Механизмът е прост, лесно ще го разбереш! Почни го отначало заради мен, а ще видиш после, че няма да съжаляваш! Може и някои да ти се смеят, но ти не ги слушай! То си ни е в кръвта, отначало всичко да отричаме, но накрая да го признаем и се съгласим! Тоя часовник е за тебе, за сина ти и за останалите! Направи го, синко!

  – Добре, дядо Дончо! – побързах да го успокоя. – Ще го направя! – Обещах му не защото мислех да го сторя, а за да не го огорчавам. Той обаче ме познаваше повече, отколкото предполагах, защото ме извика до себе си, стисна ми развълнувано ръцете и каза:

  – Сега не си вярваш, но един ден наистина ще го направиш! И няма да бъде заради имота, който ти оставям, а заради песента на часовника! Бог да ти помага, моето момче, и сбогом! – Той млъкна, сви се и някак посивя. Дишаше тежко и накъсано, а очите му вече не виждаха. Взех дюлите от масата и се прибрах в къщи. Казах на нашите, че старецът не е добре и майка ми, заедно с една възрастна съседка отидоха да го видят. Няколко часа по-късно дядо Дончо умря.

  Погребахме го на другия ден, както му е редът, споменахме го с добро и дните пак се повлякоха глухо и тежко, заляха ни с мътилката на проблемите си, като дива, излязла от коритото си река. Струва ми се съзнателно се опитвах да не мисля за добрия старец и неговото странно завещание. Зимата ми помагаше за това, но когато дойде пролетта и нещо закипя в кръвта ми, един ден захвърлих всичко и тръгнах към къщата на дядо Дончо. Нямах намерение да правя каквото и да било, исках само да чуя песента на часовника, за която говореше старецът. Бях просто любопитен и нищо повече.

  Бутнах вратата и се стъписах, от това което видях. За няколко месеца паяжините така бяха омотали малката стая, прахът засипал всяка вещ, че тоя път не умиление, а необясним езически страх ме обзе. Като че ли самата смърт се бе настанила в къщата. Влязох в стаята, където трябваше да се намира механизмът на часовника и видях един голям сандък от шперплат. Разковах го набързо и извадих доста тежката машинария. Освен четирите циферблата, имаше една проста, но удивително здрава механика и дузина медни камбани. Реших да проверя дали е изправен и го приведох в действие.

  Колелата се завъртяха и ритмично заработиха. Всичко беше наред, затова преместих стрелката на кръгъл час и малките камбани запяха. Звукът им беше чист и мелодичен, а песента – толкова позната и толкова забравена, толкова стара и толкова нова, толкова българска, че ме караше да се възхищавам и срамувам едновременно за това, че и аз съм българин. Неволно запях думите й:

  „Питат ли ме
  де зората
  ме й огряла първи път,
  питат ли ме
  де й земята,
  що най любя на света!…“

  Камбаните утихнаха, но аз продължих песента, защото тя ми връщаше детството, мечтите, топлите ръце на майка ми, желанието да видя и науча много нови неща, връщаше ми светлината и огъня, и надеждата, че животът е хубав и си струва да се живее. Едва сега разбрах за каква вяра бе говорил дядо Дончо и усетих колко много ми бе липсвала тя напоследък. Прибрах часовника обратно в кутията и я заковах. Напуснах спокоен къщата, защото знаех какво да правя. На другия ден закачих отвън, на улицата, голяма табела със следния надпис: „Който се чувства българин, да донесе един камък за часовниковата кула!“

  Самият аз за няколко дни събрах от един дол, в края на града, достатъчно камъни, за да мога още следващата неделя да почна строежа. Купих малко вар и пясък, забърках хоросан и започнех да зидам. Времето беше топло, край мен се въртеше синът ми и се опитваше сам да си направи хвърчило. Единственият клон на дюлята бе отрупан с големи като пеперуди цветове, значи наесен пак щяхме да се радваме на плодовете й. Докато се огледам, се сърбаха няколко мъже до оградата. Всички те бяха по-възрастни от мен, наблюдаваха ме с усмивка и пускаха по някоя шега. Нямаше никаква злоба в закачките им, дори личеше явна несигурност, която бай Янко – най-старият от групата, преодоля с въпроса:

  – И като не донесем по един камък, значи не сме българи, а?

  – Не сте! – дръзко отвърнах аз.

  – Защо? – веднага се обадиха няколко гласа. Оставих мистрията и ги загледах един по един. Мълчах и ги гледах спокойно, а те свеждаха виделите си какво ли не очи, преглъщаха и се мръщеха на нещо. Като им се нагледах, се върнах към работата си. Повече не ми досаждаха, защото гузно и тихомълком се изнизаха нанякъде.

  Малко преди обяд се появи първият от тях. Буташе ръчна количка, която пронизително скърцаше с единственото си колело. Вкара я в двора и изсипа няколко молоза. После отиде за още. През това време започнаха да идват и останалите. Трупаха камъните на купчина, която непрекъснато растеше. Някои мърмореха нещо, други споменаваха роднините на депутати, като особено внимание заделяха за майките им, а бай Янко не изтрая и като изръмжа, че от зидане разбирам колкото свиня от кладенчова вода, ме избута и започна сам да реди камъните. Другите само това и чакаха. Юрнаха се по домовете си и се върнаха с чукове, тесли и разни летви. Започнаха да се бутат и да спорят, как по-добре се прави такъв строеж.

  Междувременно оформяха камъните и помагаха, както могат, на бай Янко. Мен съвсем ме избутаха настрани, а един дори имаше наглостта да заяви, че само съм се пречкал. Щях да кажа нещо, но добре, че са ми здрави предните зъби, та си затраях. До вечерта камъните привършиха, а строежът доста се издигна. През следващата седмица обаче настана истински кошмар. Де кой минеше по нашата улица, носеше камъни и ги хвърляше в двора. Стана някаква мода, дори хлапетата да мъкнат огромни камънаци, а когато забелязах, че и жените, изгърбени от тежестта влагат своя дял за българското, начаса махнах табелата от улицата. Върхът бе, когато в петък вечерта, докато си миех колата отвън, спря лъскав чер „Мерцедес“ и от него излезе костюмиран баровец. Изгледа ме недоверчиво, а после запита:

  – Извинете, тук ли се събираха камъни за България?

  Ако не беше толкова сериозен, щях да се изсмея. Посочих му двора, той отвори багажника и така, както си беше с костюма, бая се озори, докато примъкне три големи гранитни блока. Държеше си на класата човекът. Ей така се точеха какви ли не образи, докато буквално затрупаха двора на дядо Дончо.

  Стоях, гледах грамадата от камъни и много ми се искаше добрият старец да може да види отнякъде как хората носеха и трупаха не само материал за строежа, но и част от себе си, от онова потайно и дълбоко скрито у всеки от нас – БЪЛГАРСКОТО!

  И когато следващата неделя пред бай Янко и неговите помощници застана дядо Ахмет, който живееше чак долу, до пазара, и разтовари от стара детска количка няколко камъка, никой не се учуди, а баш-зидарят си свали кепето в знак на уважение.

  Така часовниковата кула бе построена и аз много внимателно монтирах самия часовник. Пак беше неделя, една слънчева и топла неделя през май, когато улицата буквално се задръсти за откриването. Всичко бе неофициално, но хората бяха в празнично облекло, говореха шумно, смееха се и никак, ама никак не бързаха. Гледах ги и се чудех – това ли бяха хората, които до вчера се мразеха, ограбваха и срамуваха, че са българи? Това същите хора ли бяха, или някакви други? Кои бяха истинските – ония от вчера, или тия от днес? Докато се питах, наближи обяд и малко преди дванадесет, пуснах в ход часовника. Когато двете стрелки застанаха една върху друга, той запя с камбаните си. Цялата улица утихна, само чистите звуци на песента се чуваха далеч над хората, къщите и цъфналите дървета. И никой не разбра кой запя пръв, но изведнъж пролетният вятър се стъписа и притаи, защото от голямата, препълнена от хора улица, като химн се понесе към небето:

  „Питат ли ме де зората… „

  А моят син ме дръпна за ръкава и каза:

  – Тате, електронният ми часовник има шестнадесет мелодии, но тая я няма!?

  Отвърнах му, че всеки българин носи тая песен не в часовника, а в сърцето си.

  Не знам дали ме разбра, но се надявах някой ден като порасне, да я запее и той!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• Прощално

  

  .                                                                       На баща ми 

  .

  Тъмно стана навън, притаено.
  Люшна немощно пламък свещта
  от дъха, взел си сбогом със земното,
  и притихна в дланта ми дланта,
  що градила бе; щедро дарявала
  ласка бащина, грижа и плод;
  вместо думи, с дела осветявала
  моя път към достоен живот.

  Младостта ми бе мътна река.
  Тъй се случи… Допуснах куп грешки.
  Ти не вдигна с укор ръка.
  Бе родител, другар и Човека,
  в чийто поглед (с присъща виталност)
  зървах болка за блудния син.
  Затова и в години скитални
  бях самотен, но нивга самин.

  Явно взел съм от твоята воля.
  Надмогнах скръбта, слабостта.
  Не ми даде за прошка да моля –
  опрости ме до грош с гордостта,
  че ме виждаш съзряващ; намиращ
  и в незнайното верния брод.
  Тази блага усмивка разбираща!
  Свята бащина обич до гроб!

  Колко пъти наум съм изричал,
  онези тъй важни слова:
  че те тача, ценя и обичам.
  Зная, сторих го късно. Едва,
  когато живецът в очите
  надяваше здрачното було,
  отброявайки с капчици дните
  до нашето днешно сбогуване.

  И в това пощади ме, изчака!
  Галех белите, свидни коси.
  Бе ти сладка водицата, тате,
  от ръката синовна, нали?
  Сит ли тръгна? – Опитвах се, знаеш…
  Непосилен за теб, вехне хлябът.
  Само късче взе – слънчева благост,
  с пожеланата прасковка зряла.

  Душен август е. Нощ. Зазорява.
  Как тежи ми и колко боли!
  Иде изгрев, но в него те няма.
  Чезнат горе последни звезди.
  Небето сълзица отрони –
  най-тъжната своя звезда.
  В миг едничък стопи се безспоменно.
  Ти остави ни трайна следа.

   

  Людмил Нешев

  15.08.2016 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Людмил Нешев е роден през 1959 г. Живее в Стара Загора. Работи като цивилен служител в Централен артилерийски технически изпитателен полигон. Изпитател е на зенитни и противотанкови оръжия. Людмил започва да пише стихове в зряла възраст, преди 3-4 години. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Птици от бившия изток

  Из стихосбирката на Генадий Велчев

  „ЗЕЛЕНАТА ТЕТРАДКА“

  

  .

  Власт

  Ще поговорим
  и ще забравим
  за часовника.
  Историята е започнала така.
  По-късно слънчеви часовници
  са взели над историята
  власт.

   

  Слънцето

  Родените през март
  са като клоните,
  така премръзнали,
  така щастливи.
  И тъй, отивам клоните да видя.

   

  Птици от бившия изток

  Аз вече
  стиховете
  даже
  и не ги записвам,
  не ги и помня,
  нека да летят,
  когато искат
  тук да идват
  у дома, когато
  искат да отлитат,
  тъй както аз
  си мисля, че
  летя.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Генадий Велчев е роден през 1949 г. в Разград. Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирал е индустриална социология и е работил  в тази област като основател и ръководител на научноизследователска лаборатория до 1989 г. В последните години се занимава най-вече с писателска дейност. Автор е на книгите „Черешова задушница“ (2001), „Репортаж“ (2003), „Сестра ми иска да живее“ (2006), „Зелената тетрадка“ (2008), „Пиеси за цикулка“ (2009). „Червена книга“, „Душа“, „Брат“ (2012) и др. Някои от книгите му имат издания само онлайн. Още литературни и публицистични текстове, както и съдържанието на някои от книгите на Генадий Велчев, могат да се видят в неговия сайт gvelchev.net

  .

• Ча-ча-ча

  

  .

  През няколко живота ще се случим.
  Или на този зъл живот във края.
  Тогава Бог припряно ще отключи
  за нас отново поднебесен рая.

  Taм в парка, в заснежената алея,
  лицето ти ще сграбча в свойте шепи
  и сякаш неизбежно ще се слеят
  на мислите ни мълниите слепи.

  Преди на здрача в стихналите зали
  да кръстиш онзи смърч със мойто име,
  ще плисне твоят смях и ще пригали
  гръбнака на наежената зима.

  Ще ни прикрие тутакси небето
  под шапката си причудлива, вечер.
  Ще бъде сънно, медено и светло,
  и приказно като в хралупа меча.

  Но после вятър в дрехите оскъдни
  навярно ча-ча-ча ще заиграе,
  понеже трябва време да се сбъднем
  на този зъл живот поне във края.

   

  Ивайло Терзийски

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж тук и тук.

  .

• Цялу селу дъ чите!

  

  .

  Фечеръ, ощи ф тъмнутити,
  чуф – ис куфнятъ съ тракъ…
  Пуръстъркъф си учити
  и ф юрганя скришну чакъх…

  Пуйно времи иди Диму
  със къйве – куджа ухилень…
  – Хъ, дубрутру, скъпъ Мино,
  хъ, чистить руждень день, пиле!!!

  – Въх, бре, Димо, ко ти станъ???…
  Тъй къщялуй съ присети?…
  – Дъ зъбрая… Туй устанъ!
  Айди – сърбай си къйвету!

  Нъл си ми другаркъ веки
  имень двадисить лита –
  зъсвидетелствъм ти, ету –
  ривиранс зъ либуфтъ!

  Ляб съм зел – фръндзелъ – френцкъ!
  Сандюдюфчи нъпрайх в съмунь.
  И ти купиф нящу женцку –
  френцки – същу тъй – пърхунь!

  – Въх! Сигъ ши съ изфръцкъм –
  нъ мъдамъ ши фунтя!
  Бърджи дай дъ съ нъфръскъм…
  Въх, къквъ ши ставъ тя!…

  Ей на, тукъ, нът криватя,
  нъ стинътъ зъ сифте,
  с ей тъквиз гулеми букви –
  цялу селу дъ чите!

  Колку ногу тъ убичъм
  ши нъдрацкъм с тибиширь!!!
  Еидинь пъть и ут меня
  дъ прифаниш килипирь!

   

  Росица Чакърова,

  Лондон, 1.02.2017 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Шейтански грип

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Бях там – в ничието пространство между живота и смъртта. Стоях разкрачен върху демаркационната линия. Единият ми крак беше отсам, другият – оттатък. Само не питайте кой крак къде е бил. Не помня. Крехка кристална чаша върху бурно море от плаващи айсберги. Разбрах, че това представлявам. Някой ден чашата все пак ще се счупи. Ще бъде смачкана безмилостно от ледените късове и ще полети надолу, към тъмните дълбини. Това е толкова естествено. Но не още! Сега се чувствам прероден, но не силен, а примирен. Животът на всеки се дели на две – живот преди да осъзнае, че е кристална чаша в бурното море, и живот, след като осъзнае, че е кристална чаша. Животът преди осъзнаването е безсмислен. Той е пълен с празни неща. Истинският живот започва след осъзнаването. Тогава човек само дава и повече не иска от никого нищо. Това е, което остава след теб – каквото си дал. Нищо повече. Много хора никога не осъзнават, че представляват кристална чаша в бурното море.

  Преди това ми се обади Мехмед – мой приятел и журналист в една от водещите медии в Турция. Журналист, ама от инвазивните, дето са гърмяни десетки пъти, а изгледи да уврят главите им няма. Гърмяха го в Афганистан, беше взет за заложник в Чечня. По едно време изчезна в Ирак. Беше си такъв от малък. Където имаше беля, беше все там. Жена му плаче по цял ден. Това е основното й занимание. Стои по телефоните и го издирва. Понякога го открива, много често – не. Тогава винаги ми звъни и плаче.

  – Досега само три пъти се е прибирал в къщи – нарежда. – Всеки път ми правеше по едно бебе и изчезваше. Кога кое дете е болно, от какво има нужда… – всичко е на моята глава. Аз съм жената в къщата, аз съм и мъжът. Това, че имам нужда от човек до себе си, и през ум не му минава. Чакам да си дойде поне на рождения ми ден, но и тогава го няма. Очаквам да ми звънне, за да ми честити. Тогава му звъня аз, ала телефонът му изключен. Включвам телевизора… и ме заливат със студен душ. Всички канали показват негова снимка. Нашият ранен и го закарали в болница. На следващия ми рожден ден е заложник в Ирак.

  – Отивам до границата със Сирия. Искаш ли да дойдеш? – изрече по телефона Мехмед.

  – Е, що само дотам? Мислех, че ще ме поканиш в Ракка или Дамаск! – не му останах длъжен.

  – Ще събереш материал за нова книга.

  – Не се оплаквам от липса на материал.

  – Събирам данни за бежанците.

  – Направо ми ги изпрати като приключиш.

  – Знаеш, че няма да е истинско.

  Да, така беше и той като изключителен журналист го знаеше добре. Когато пишеш за неща, които не си преживял, никога не се получава истинско. Седиш и умуваш с часове, но още докато вземе книгата в ръка, читателят винаги усеща, че авторът е смукал от пръстите си.

  – И за Шейтаните…

  – За Шейтаните?

  – Утре сутринта да си тука, Тремски – направо ми заповяда моят приятел.

  – Нямам каска… а и бронежилетка.

  – Няма страшно, аскерът е там… Без да ни екипират няма да ни позволят да припарим в района.

  Хвърлих няколко потника и ризи в една чанта и се метнах в колата. Вече беше към 15 часа, а до Истанбул са осем часа път, каквото и да направиш. Понякога може да се свалят до седем и половина, а дори и до седем, но винаги след това си казвам, че не си е заслужавало. За 500 км в тези случаи стотици пъти съм нарушавал законите, карал съм на ръба на възможностите на колата, а и на моите. И за какво? Просто не си заслужава и вече никога не го правя. Напротив, една хубава почивка в Бургас, после, като мина границата в Къркларели, на чайче или хубава чорбичка и оттам, вече по магистралата до Истанбул, е като песен. Тогава вече не й прощавам на колата. Педала на газта до дупка и от стреса не остава и следа. Няма катаджии, няма камери, няма ограничения. А и ако караш бавно, може някой да те помете отзад – я тир, я някое червено Ферари или жълто Ламборджини. Като сляза от колата се чувствам като новороден. Нищо, че резервоарът заминава – всяко нещо си има цена. А удоволствията винаги са на двойна цена!

  Стигнах до Истанбул без никакъв проблем. Племенничките ми бяха приготвили изненада. Стана полунощ и изведнъж загасиха осветлението. В стаята внесоха торта,накачулена със свещи. Бях забравил, че имам рожден ден, но не и те. Духнах свещите. Както си му е редът, направихме и снимки за Фейсбук, сестра ми наряза тортата, изядохме я и всички по леглата.

  На сутринта нещата се усложниха. Както винаги, имаше някаква катастрофа и километрично задръстване. Звънна телефонът.

  – Къде си, Тремски? – прозвуча разтревоженият глас на Мехмед. – Вече трябваше да си тук!

  – До обяд не ме чакай. Пеша може и да стигна по-бързо.

  Веднага разбра за какво иде реч.
  Свий надясно към някой от кварталите край Мраморно море. Паркирай колата и излез на крайбрежната алея. После ми се обади къде си.

  Така и направих. Без това вече бях се изнервил до краен предел. По-лесно се достига от Добрич до Истанбул, отколкото от един квартал до друг в самия град.

  Не след дълго в далечината се появи хеликоптер. Отначало беше малко петънце на фона на сутрешното слънце. Постепенно се приближи и скоро шумът от витлата му оглуши околността. Кацна направо на тревата, в зелените площи, разположени по протежение на Мраморно море в пределите на града. Хеликоптерът беше с инициалите на медията, в която работеше моят приятел. Той веднага се показа на вратата и ми замаха.

  – Нали знаеш, че не обичам да летя – емнах го веднага.

  – Нямам време да се влача из Анадола, както ти цяла нощ по пътищата на Балканите – отвърна той.

  – Е що не дойде направо до Добрич?
  – Да бе… Интересно как ще обясниш на българите, какво търси хеликоптер на турска медия в тяхното небе? Ще ревнат, че ги шпионираме.

  – То вече няма какво…

  – Няма, ама пак не дават… Медията не е моя, Тремски… И хеликоптерът не е. Аз съм само един журналист.

  Машината се издигна сред облаци прах и пушилка и веднага пое на югоизток над морето. Многомилионният град остана подобен на мравуняк под нас. Не след дълго оставихме назад и града, и морето, и полетяхме над Азия.

  – Мястото, където свършва една цивилизация и започва друга – мина ми през ум. – Шейтанска работа! Има толкова свободни поля, а всички са се наврели в този град.

  – Хубаво гледай, може за последно да виждаш този хубав град от въздуха – изрече Мехмед, забелявайки, че съзерцавам красотите на вековния град.

  – Моля?

  – След Сирия ще ударят Турция! Шейтаните…

  – Моля?

  – Ще ни потопят в кръв. Камък върху камък няма да остане. Даже се опитаха вече на два пъти. Кръв ще тече по улиците на този вековен град. Златният рог ще почервенее.

  – За какво говориш, Мехмед?

  – Да си видял някоя ислямска държава да е нападнала християнска?* Но обратното се случва от векове. Помниш ли колко са били кръстоносните походи? Но няма нужда да ходим толкова назад. Афганистан, Чечня, Ирак, Либия, Египет, Алжир, Сирия… Наред е Турция! Съвсем скоро ще я ударят. Откъде мислиш, че идват оръжията за терористите? От запад! Знаеш ли? Тези държави вече не се управляват от хора! Шейтаните са окупирали властта и сеят зло по целия свят. Злото се казва демокрация.

  – Чак пък!

  – Западните демокрации са построени върху страданието и болката на останалия свят. Грабят от векове. Да си видял някой от народа да протестира? Грабят и България! Изнасят, каквото могат. И ви продават, каквото могат. Но да произведете нещо ваше не ви позволяват. Трябва само да купувате. Унищожиха цялата икономика на страната. Кажи ми една българска банка? Едно българско застрахователно дружество? Една телекомуникационна компания? Къде останаха българските заводи? Няма, нали? България отдавна е в обятията на Шейтана. Даже и войски пращате, за да участват в завоеванията му.

  – Това е в рамките на НАТО.

  – Да, Шейтанът си има и армия. Но нашият се усети. Видя ли го как се врътна към Русия?

  Още дълго говорихме с Мехмед по време на полета, който трая близо черити часа. Наистина беше подготвил сериозна книга и ми нахвърли основните й детайли. Разбрах, че наближаваме границата, по войските съсредоточени на земята. Преди това, минавайки през Южна Тракия, забелязах десетки пустеещи казарми. Къде-що войски имат, комшиите бяха преместили на юг. А и от северозапад вече нямаше опасност. В края на краищата и България, и Турция, и Гърция вече бяха в един и същ военен блок. А и без това нямаше и войска, която да ги нападне.

  Скоро се видяха дълги редици артилерийски установки, насочени по посока на полета ни. Около тях пъплеха десетки малки мравки. След малко последваха и дълги танкови колони, подредени по протежение на някаква гора. Разговорите на пилотите ни станаха постоянни. Десетки пъти предадоха позивните си. Обясняваха каква е машината, номера на полета, маршрута. Отсреща им отговаряше утвърдителен глас, за да започнат веднага след това да обясняват същите неща на друг глас.

  – Кацаме. Нататък е зона, забранена за полети – изрече командирът и не след дълго сред облаци прах се приземихме на една поляна.

  Веднага пристигна кола от местния клон на медията. Млади момчета запретнаха ръкави и за кратко време прехвърлиха оборудването от едната машина в другата.

  – Дано си носиш паспорта – изрече Мехмед и закачи някакъв бадж на врата ми. – От българския клон на медията си.

  Поехме с колата, за да бъдем веднага спрени от войници, въоръжени с автомати. Обстойно провериха паспортите ни.

  – Булгаристан медия? – запита началникът им, гледайки паспорта ми.

  – Булгаристан медия – изрекох, стискайки баджа си в ръка.

  Офицерът върна паспортите ни и изкозирува. Войниците вдигнаха бариерата и продължихме.

  И тогава, веднага след завоя ги видях – палатките! Бяха хиляди. Не знам, може да са били и милиони. До една бяха бели и островърхи, с инициалите на Червения полумесец.

  Спряхме на широка площадка. Входът, пазен от стотици войници, беше точно пред нас. Малко по-надолу беше и самата граница. Разбираше се по огромните опашки, напиращи да избягат от Сирия. Цареше железен ред. Всеки влизащ биваше претърсен основно, чинно се записваха данните му и се вземаха пръстови отпечатъци. Тези, които нямаха никакви документи, биваха отвеждани и държани в отделен лагер, където охраняващите войници бяха буквално през метър. Нямаше нужда да влизаме в самите лагери. Пристигащите бяха достатъчно показателни. Гладни, жадни, боси хора, ощетени от съдбата и прокудени от страната си, за да търсят спасение в чужбина. Мехмед интервюира десетки този ден. Дори не усетихме кога е станало нощ.
  Вечерта отседнахме в хотел в близкото градче. Беше претъпкан. Моят приятел не искаше да си тръгваме. Все още не беше заснел кадрите, които търсеше. На бутилка „Йени ракъ“ цяла нощ, отново разказва за книгата си.

  На сутринта, когато отидохме отново на границата, имаше някакво оживление. От другата страна се стреляше. Изстрелите се чуваха съвсем наблизо. Този път войниците не бяха учтиви като вчера. С викове и крясъци ни наредиха да си сложим каски и бронежилетки, намиращи се в една палатка, а да ни допуснат до бежанците и през ум не им минаваше. По едно време някакъв офицер искаше направо да ни изгони. Мехмед реши да влезем в лагера. Без това нямаше какво друго да направим.

  Десетина войници, след като разгледаха подробно разрешителните ни, веднага ни обградиха и придружиха в лагера.

  Имаше хиляди болни. Бяха натръшкани в палатките. Стотици млади момчета и момичета, облечени в униформи на Червения полумесец и придружени от войници, раздаваха храна, вода и лекарства. В ръцете си държаха табели с номерата на палатките и назначенията на лекарите. Други болни, непрегледани още, чакаха на опашка пред импровизиран лекарски пункт, състоящ се от няколко фургона, сложени един до друг. После забелязах, че има много подобни пунктове. Навсякъде цареше трескава дейност. Дълго снимаха Мехмед и екипът, а аз през цялото време се мотах наоколо. По едно време минахме покрай една огромна палатка. Не се стърпях и погледнах вътре. Имаше десетки натръшкани болни със закачени системи и пиукащи монитори около тях. Професионалистът в мен надделя и попитах една опакована медицинска сестра от какво са болни. От двете й страни имаше две войничета с автомати в ръка. Придружаваха я на всяка крачка. Бяха големи щастливци. Притежаваха най-желаната работа на света – да се въртят около дупенцето на медицинска сестра, макар и на края на света, и те си я вършеха с желание. Бях сигурен – само някой да се опиташе дори да докосне сестрата, щеше да бъде продупчен със съдържанието на два пълнителя.

  – Шейтан гриби – отвърна, без да се замисли, медицинската сестра и аз останах като в небрано лозе.
  Като разбраха, че съм от България, веднага се домъкна едно войниче, от тези, които ни придружаваха, и започна да ми говори на български. Да, синовете на Делиормана са дори там, на сирийската граница. А може би са прави и хората в Турция като казват, че няма отърване от изселниците от България – където и да отидете, все на тях налитате, никнат дори там, където не ги сеете.

  – Още ли има хора в тази България? – много често ме питат местни в Турция през смях. – При нас само са дошли сигурно 20 милиона. Откъде толкова хора?

  Изведнъж от другата страна на границата се чуха взривове. Някой обстрелваше директно бежанците.

  Понесоха се ужасни викове и крясъци от ранените, а снарядите продължаваха да падат. Всички залегнаха на земята. Направихме го и ние.

  – Кой ги обстрелва, селски? – запитах войника от Делиормана, който сега служеше в турската армия.

  – Ба маа му… – отвърна той, на типичен български, залегнал над автомата си. Беше го насочил към Сирия.
  Видях как Мехмед се захили идиотски при отговора на войничето. Едва ли имаше някой друг, освен него и мен, който можеше да знае, колко много неща могат да се кажат с тези негови думи и колко типичен е този отговор за България. Да, човек, който можеше да отговаря така, можеше да е само българин, независимо къде беше го запиляла съдбата и независимо в коя армия служеше.

  – То там стрелят всички – продължи войничето. – Не може да разбереш кой от кои е. Нашите сега ще ги оправят. Само да падне един снаряд от нашата страна.

  Снарядът не закъсня. Наистина беше само един. Падна на метри от вътрешната страна на оградата, в празно пространство, и не нарани никого. Изведнъж, като по зададен сигнал, започна адска канонада. С ужасно свистене във въздуха полетяха стотици снаряди. Идваха от посоката, където бяхме видели вчера артилерийските установки. Първите паднаха на стотина метра от границата. После, с всеки нов залп, се изместваха все повече в сирийска територия. Усетих дори миризмата на барут.

  – Скоро в радиус от 10 километра няма да остане някой, който да обстрелва – изрече моят нов приятел и извади кутия цигари от джоба си. – Случва се постоянно. Идват десетина джипа и почват да стрелят. За какво го правят и идея си нямам. Правят се на мъже. Не повтарят, защото нашите не разбират от майтап. Но първо винаги чакат да падне един снаряд отсам. След малко може и хеликоптерите да пуснат. Прилича на електронна игра и винаги ги гледам с кеф от баира как изпепеляват всичко наоколо.

  – Булгартабак – изрекох и му подадох моята кутия.

  Той се ухили и си издърпа цигара. Дълго я мириса, прекарвайки я пред носа си.

  – Знаеш ли какво, селски? – изрече, след като си дръпна с наслада от цигарата. – Лятото си ходих там, при нас… в Делиормана. При баба и дядо… Запознах се с едно момиче. Работеше тютюн. Помагаше на майка си и баща си. Цигарата миришеше на нея. Навярно тo е откъсналo листото с ръката си. Сигурен съм в това. После ме взеха войник. Ако не ме убият дотогава, като се уволня, ще отида и ще й поискам ръката. Как мислиш, дали ще мога да живея, ако отглеждам тютюн в България?

  – Като се върна ще поразпитам, приятелю – изрекох. С крайцеца на окото си видях Мехмед да изтрива една немирна сълза, устремила се надолу по лицето му.

  На границата беше настанала голяма суматоха. Уплашените бежанци бяха съборили вратите и сега войниците се опитваха да ги удържат, за да не се смесят с останалите. Веднага хукнахме натам, а с нас и и нашите придружители. Плътно застанаха откъм страната на Сирия. Така и куршум от снайпер да долетеше, ние щяхме да бъдем защитени.

  Войниците бяха овладели ситуацията. За да не влизат нови хора, на мястото на съборените врати бяха дръпнали два камиона.

  – Булгар… Булгар… – крещеше някаква жена и размахваше в ръката си паспорт. Веднага познах, че е българка. Запътих се към нея. Тогава видях, че с нея има още две момичета и някакъв мургав мъж, приличащ на арабин. Жената и момичетата държаха в ръцете си български паспорти. Войниците бяха хванали автоматите с две ръце пред гърдите си и образували непробиваем кордон. Зад тях вече се образуваше втори.

  – Пуснете тези хора, те са с български паспорти – развиках се към войниците.

  – Булгар-мулгар, не знам аз – отвърна единият. – Има ред за бежанците.

  – Те не са бежанци… Имат право да влязат законно в Турция с тези паспорти – не спирах, но нямаше кой да ме чуе.

  Изведнъж моят селски ме дръпна на една страна.

  – Остави на нас, селски – изрече и цялата група, която ни охраняваше досега, се включи към войниците. Те като видяха, че идва помощ, разхлабиха хватката и позволиха на новите да заемат места. Нашите войничета заградиха трите жени и мъжа, и просто ги откъснаха от тълпата.

  – Какво става тука? – развика се веднага някакъв офицер като видя, че има бежанци пред митницата.
  Селският изкозирува и обясни как стоят нещата. Веднага ги приеха в митницата и за няколко минути формалностите бяха уредени. Но не и за мъжа. Оказа се, че той е със сирийски паспорт. Безплодни останаха молбите на трите жени.

  – Има нужда от стотици лекари, слагай престилката и работи, докато получиш виза – изрече офицерът от митницата на мъжа.

  Аз не се обадих. Прекрасно знаех колко са безкомпромисни турските митничари. Кажат ли не, значи е не. Не се обади и Мехмед.

  Лъчезара… Така се казваше новата ми позната. Омъжена за сирийски лекар, учил в България. Живели дълги години в Дамаск с двете си дъщери. Съпругът й имал клиника и успешна практика. Лъчезара свирела в Сирийската държавна филхармония. Докато не се появили Шейтаните в небето на Дамаск. Била е далновидна и взела българско гражданство и за двете си дъщери. Навярно мнозина не знаят, но всеки, който има поне един родител български гражданин, автоматично получава българско гражданство. Най-накрая нещо умно, направено и от нашите политици.

  Така съдбата ни срещна шестимата там, на границата на държавата, унищожавана от Шейтана. Трима караконджули от Делиормана. Единият известен турски журналист, вторият – войниче от турската армия, мечтаещо да отглежда тютюн в земята на дедите си, и последният – моя милост, неспособен да живее без аромата на лудите сливи нещастник. И Лъчезара, търсеща щастието си, влюбена в момък от чужди и далечни земи, създавала култура в Дамаск със своята цигулка. Обиколила целия свят, изнесла безброй концерти, за да се отърве на косъм от Шейтаните в небето, изпратени от хора, които са се възхищавали на виртуозните й изпълнения. Лъчезара, с двете дъщери от любовта им с принца-доктор от далечните земи, който вече няма родина. Голямата дъщеря – студентка в Дамаск, малката все още незавършила гимназия.

  Срещнахме се шестимата, пихме чай и хапнахме Адана кебап, после отново пихме чай, на метри от върлуващия Шейтан.

  – Дали ще ме приемат хората в България? – изрече по едно време разплакана Лъчезара. – Сигурно ще кажат, че съм избягала и като съм видяла зора, се връщам пак.

  – Моля… – изрекох и като започнах…. Беше ми дошло много за два дни. – Всеки, който се е родил на тази земя, има право да я напуска и да се връща, когато си реши.

  – Но хората…

  – Няма „но хората“… Има свещено право на всеки един от нас. Може да се върне този човек – посочих Мехмед. – Обиколил е целия свят, навсякъде е търсел истината и навсякъде е бил с името на страната си на сърце. Какъв щеше да стане, ако беше останал в България? Може би махленски кореспондент, за да предава клюките от една махала в друга. Може да се върне и този човек. Нищо, че сега служи в чужда армия. Къде да служи, като няма вече наша армия? А навремето, когато имаше, баща му и дядо му ги караха да служат в Строителни войски, защото бяха втора категория хора. Може да се върнеш и ти. Може би щеше да свириш в софийската ла скала, ако беше останала в България? Може да се върне всеки, по всяко време. Вие сте хора, които прославяте България по света и навсякъде я носите в сърцето си. Направили сте за нея повече, отколкото хиляди души, които стоят на махленската пейка и плюят по цял ден. Може да доведете и когото решите с вас – децата си, съпрузите си. Ще вземеш виза и на съпруга си. Може би ще минат месец-два. Дотогава ще помага на сънародниците си в лагера. Той е свикнал. Лекар е. После ще лекува и в България. И може би всички заедно ще направим България едно по-добро място за живеене. Без това имаме страхотен старт – съумели сме да запазим мира. Това е толкова много в днешно време. Могат да го направят само умни, културни и интелигентни хора. Глупаците грабват оръжието и почват да делят. Скоро не остава за никого.

  Оставихме оборудването в колата, за да може хеликоптерът да поеме новите ни спътници. Сътрудниците на Мехмед щяха да го изпратят по-късно с някоя карго фирма.

  – Навсякъде е чисто и подредено – изричаше Лъчезара при прелитането над поредния град. – Толкова отдавна не съм виждала град, в който няма разрушения.

  – Да, длъжни сме да съумеем да запазим това. От Шейтаните… – изрече Мехмед.

  Оставиха ни на същите тревни площи, близо до колата. Бях прекалено уморен, за да продължа, затова подкарах колата към сестра ми. Момичетата останаха очаровани от Истанбул. Вечерта предизвикаха фурор. Но преди това се запознаха отново с топлата вода. Племенничките ми дълго време им предлагаха от техните дрехи. Бяха изтърбушили целия гардероб от момичешката стая. На тръгване ги натовариха с цели сакове с дрехи. Цяла нощ ги гледаха с отворена уста. За пръв път от толкова време насам гостенките спаха на бели чаршафи и без да ги е страх за живота им. Мислите си, че това, което имате, е малко? Искате ли да пренощувате една вечер в Дамаск? Ей така, за разнообразие. Тогава може да се научите да сте по-благодарни.

  На следващия ден за някакви си три часа бяхме на Капитан Андреево. Оставих новите ми приятелки на родата на Лъчезара, които бяха дошли да ги посрещнат с цял микробус, и натиснах газта по посока на Добрич. По пътя почна да ми става топло. После се усетих, че ми гори лицето. Обля ме пот, а по тялото ми започнаха ту горещи, ту топли вълни. Изведнъж се сетих как на границата някакъв бежанец ми се изкашля в лицето. Първо ме блъсна грубо, после ме погледна с ехидна усмивка и се изкашля в лицето ми.

  – Егати мизерника – псуваше селският, докато го избутваха с прикладите. После ми се извинява дълго, че са го допуснали близо до мен.

  Когато стигнах Айтос, повече не издържах и спрях пред една аптека. Аптекарката ме позна. Преди около месец беше си поръчала мои книги. Като ме видя, се уплаши, веднага ме накара да седна и пристъпи с термометър в ръка. Температурата ми се оказа 39 градуса. Купих антибиотик, противовирусни препарати и антипиретици. Изгълтах по една доза и поех отново на път, въпреки протестите на притеснената аптекарка. Как съм минал прохода до Провадия, направо нямам спомен. Сега си мисля – дали колата не се е движила сама, предвид безбройните преминавания на прохода? Навярно така ще да е било. Изгълтах втора доза антипиретици понеже се усетих, че температурата ми не само, че не се понижава, а дори се покачва. Ако от прохода нямам спомен, от Провадия до Добрич съвсем. Навярно Господ наистина пази лудите. Помня само как спрях на една бензиностанция в Добрич. Отворих вратата, понечих да сляза, а се строполих на земята.

  – Линейка… – усетих се, че изрекох.

  ***

  Поредната нощна смяна. Отново хората ще пийнат. Някъде ще се сбият, ще наръгат някого. Някой ще бъде блъснат от кола. Може и по-голяма катастрофа да стане. Друг ще получи инфаркт, ще има и с инсулти. Нощта ще бъде последна за неизвестно кого. Ще има преживели и до сутринта, но залеза така и няма да видят. Или може да го видят за последно. Сякаш има някакво значение. Децата на Адам и Ева отново ще направят всичко възможно, за да се унищожат. Ще причиняват болка един на друг, ще се убиват, ще се бесят, ще се колят. Наистина начините са безброй. Такива като мен ще висят навсякъде по болниците и ще ги чакат. Като че ли няма друга работа!

  – Доктор Ефраимов… – провиква се сестрата от другия край на коридора. – Знаете ли кого докараха? – пита, съучастнически, докато я доближавам.

  – Доналд Тръмп, нали?

  – Не… Ефраимов…

  – Кой пък е тоя?

  – Писателят…

  – А… оня нещастник… С караконджулите и Шейтана… Що не си пише глупостите, а ми се мъкне?

  – Не е по негово желание.

  – Казвах му да не пуши!

  На масата колегите вече са започнали. Болният е вперил взор към вечните поля на небитието. Пристъпвам към него. Естествено, че не ме забелязва. Не забелязва нищо. И не усеща нищо.

  – Добре дошъл в гара Шейтанджък, поете – изричам. – Нали оттам си тръгнал? Е, ще ти бъде и последна май.

  – И тука си имаме спирка Дяволово.

  – Какво имаме? – обръщам се към колегите.

  – Гори целият, докторе – отговаря един стажант. – Температурата му е над 40.

  Веднага разпознавам причината – сепсис. Седят в къщи и гълтат хапчета за настинка. Ден-два, пет. Да отидат на доктор и през акъла не им минава. Вечер жулят и ракийка. Разправятq че клин клин избивал. Глупаци… Докато инфекцията не плъзне из целия организъм. Причинителите преодоляват бариерите и навлизат в кръвта. Разпространяват се чрез нея, докато не достигнат всички вътрешни органи. Скоро всичко вътре в тялото им се превръща в чорба. Върви и спасявай такъв.

  Започваме вливания на антибиотици и противовирусни препарати. Естествено ако ги има в болничната аптека.

  След два часа вече сме приключили с активните мероприятия. Остава да изпълняваме почасово назначенията и да чакаме. Да чакаме и да се молим.

  – Заемайте се нататък – изричам към екипа и присядам до прозореца. Отварям го лекичко и запалвам цигара.

  – Надявам се, че нямаш нищо против, Шекспир – изричам. – Без това скоро ще пишеш на едно друго място. Я в рая, я в ада. Зависи…

  Цигарата пада от устата ми… Прозорецът се отваря и вътре нахълтва самият Сатана… Вони ужасно… Поглежда право в очите ми, навеждайки се към мен… Усещам дъха му… Смразява… Очите му са червени като жар… Поставя пръст пред устата си, показвайки ми да мълча… Сякаш мога да говоря… Аз цигара не мога да държа в устата си, а той да съм мълчал. Май се напиках… дано да е само сън. Но ако не се събудя скоро, ще напълня и гащите. Нечестивецът пристъпва към леглото, посяга и взема поета под мишница, така, както си е опакован с одеялото и дюшека. Като едно малко дете. Връща се при мен. Отново ми показва с пръст да мълча.

  – Ъхъ… – усещам се, че изричам този път, кимайки одобрително с глава.

  После просто скача през прозореца. От втория етаж. С поета под мишница. Дори не ставам да погледна след тях. И сега? Какво ще кажа, като ме попитат къде е поетът? Може би, че шефът отдолу е дошъл лично за него. Или някой от неговите караконджули. Да не съм откачен! И кой ще ми повярва. Пустият му поет, затова върви и разправя навсякъде за караконджулите си и за Шейтана. Откачена работа. Защо все се случват в моите смени такива неща? При колегите идват хубавици с болки в гърдите или в сливиците. Случва се да дойде дори такава със сърбеж между краката. Преглеждат ги с кеф, а при мен самият Сатана. А имам още 15 години до пенсия. Дали да не си сменя работата вече?

  Реших. Просто напуснах тихо стаята. Че аз да не съм и полицай! Какво ме интересуват мене пъклените дела на зверовете, създадени от Господ, и кой кого откраднал от интензивното. Като си го прибра нечестивецът, да си го лекува пък. Ако може! Аз не мога! Без това е почти умрял. Тъкмо няма да ми се налага да пиша смъртен акт. Но ще трябва да пиша дълги обяснения за пред полицията. Нищо, ще пиша пък. Или ще накарам стажантите. После само ще се подпиша отдолу. Без това не вършат нищо.

  ***

  Отворих очи. Видях, че съм в къщата на караконджулите. Бяха се насъбрали всички.

  – Добро утро, докторе – изрече веднага моят приятел с весела усмивка на лице.

  – Ти пък какво търсиш тука?

  – Аз съм си в къщата.

  Всички се скупчиха около леглото ми. Караконджулите от цялата гора, а и самодивата Хортензия беше с тях. Главата ме болеше ужасно. Нямах сили да си помръдна ръката дори.

  – Да не сте се събрали на погребение?

  – Без малко…

  – От кога лежа така?

  – Вече пети ден.

  – Какво се случи? За последно бях в Айтос, в една аптека и много приятна аптекарка ми мереше температурата.

  – За последно беше в болницата. Ама аз те откраднах оттам. Нищо нямаше да могат да направят. Щяха да те уморят – изрече моят приятел.

  – Откраднал си ме от болницата? Ти нормален ли си?

  – Трябваше да му видиш физиономията на оня… арогантния. Дето все се прави на Господ. Гарантирам, че напълни гащите, а все разправя, че уж той решавал кой ще живее и кой ще мре.

  – Кой?

  – Оня доктор, кой? Нещастникът, смотаняк някакъв. Трябваше да го стресна още малко, ама го съжалих. Докторе, мога ли да се показвам понякога на такива самозабравили се като него, дето се мислят за много велики?

  – Забранявам ти да се показваш на когото и да било. Без това светът е достатъчно грозно място за живеене и без теб. Какво се случи?

  – Докторе, Шейтански грип… Веднага го разпознах. Срещнал си самия Шейтан. Само той може да ти го предаде. Били сте лице в лице с него. Навярно сте се гледали и в очите. Не трябваше да го гониш от гората. Сега, къде е какво прави, никой не знае.

  – Всеки го знае къде е, само че мълчат. Излъчват непрекъснато по новините пъклените му дела. В момента унищожава целенасочено Сирия.

  – Там, в лабораториите му, работят денонощно за да изобретят нов грип. Има хиляди лекари, които са продали душата си за пари. Но някой ден наистина ще изтърват духа от бутилката. Човечеството ви е обречено, докторе.

  Дори не направих опит да го опровергая. Някои от тези в бели престилки дори ги познавах лично. Има ги и при нас. Вземат пари от Шейтана, за да пишат неверни неща за лекарства, изобретени от него. Пишат статии в научни списания. Обикалят и страната, като едни гастрольори, и изнасят лъжовни лекции на лекарите. Отврат… Какво бъдеще да има такова човечество?

  – Гореше целият, докторе. Онези нямаше да могат да те излекуват. Вирусът на Шейтана беше плъзнал навсякъде в тялото ти. Един час те въргаляхме в снега, докато ти смъкнем температурата. Търкахме те направо със сняг. Караконджулската трева… Тя те спаси.

  – Дал си ми караконджулска трева?

  – Иначе щеше да умреш… Не трябваше да гониш Шейтана…

  – Стига с този Шейтан, бе. Ти друго не знаеш ли? След малко ще заревеш за вино и Тремски суджук.

  – Е, няма ли да почерпиш?

  – Няма да почерпя. Без това само пиете и ядете, нищо смислено не вършите в живота си. И мърсувате със самодивата Хортензия.

  – Ние те спасихме. Сега вече щяха да ти ядат житото и халвата, а ти се стискаш за вино. Неблагодарник такъв.

  – Да бяхте ме оставили да умра. Тъкмо щяхте да излочите всичкото вино.

  – Аз заради тебе престъпих заръките на самия Всевишен. Много добре знаеш, че ни е забранено да даваме на хората от караконджулската трева. Но аз го направих! А ти…

  Понечих да стана, но едва успях да се понадигна малко. Веднага ми помогнаха. Зави ми се свят и едва стоях на краката си.

  Звънна телефонът. Някакъв господин звънеше за да ми съобщи, че открили кучето ми. Моите приятели караконджулите станаха по-ниски и от тревата.

  – И къде ми е кучето? Мисля, че трябваше да го храните и да му давате хаповете, докато ме нямаше.

  – Докторе, по цяла нощ виеше като побесняло. Те сега кучките са разгонени и ги усеща. Просто е съборило оградата.

  Повече нищо не казах. Затътрих се към колата. Навън беше ужасен студ. Запалих колата и потеглих. Термометърът показваш минус 15 градуса.

  – Мамито му и студ – изпсувах. – И кой нормален човек би живял в този бахър? Има толкова много тропически острови, а аз съм се наврял в този хладилник. Куче да вържеш, няма да стои.

  Изпсувах още десетки пъти. Треперех целият. Не стигаше другото, а и беше сутрин рано, когато винаги спя. Сякаш нямаше да е зле зимата вече да напускам тази страна и да се връщам напролет. Имах толкова много покани – от Анталия, от Кипър, от Испания и от братовчед ми от Автралия. А аз седях в студа и не излизах никъде, и въпреки това настинка след настинка, че накрая и Шейтански грип.

  Кучето като ме видя, заскимтя.

  – Влизай в колата, глупак – троснах му се и на него. – Ще умреш, идиот такъв. Кой освен мен ще ти дава хапове всяка сутрин? А ти си тръгнал кучки да гониш!

  То виновно се качи в колата. Докато се приберем, ледът, залепнал по козината му, се стопи и оклепа цялата задна седалка. Сега трябваше да нося колата и на автомивка.

  – Има толкова много екзотични острови, а аз с луди караконджули, лудо куче, че сега и Шейтан на главата ми с неговия гаден грип, който едва не ме уби – повтарях си, докато влизах вкъщи.

  Погледнах се в огледалото. Трябваше да се заемам с последствията от грипа. Цялата лява страна на лицето ми беше в херпес зостер. Затова ме болеше така. За да съм сигурен, заснех участъка и изпратих снимката на моя близка дерматоложка. Тя само потвърди.

  – Добре, че си отървал я някоя пневмония, я миокардит – изрече колежката.

  – Направо съм щастливец – отвърнах и й благодарих. Но знаех прекрасно, че и от зостер се умира.

  Изгълтах една шепа противовирусни лекарства и си погледнах телефона. Имах стотици неприети разговори. Най-много бяха от съпругата на Мехмед. Попари ме леден душ. Вече знаех всичко, преди още да съм говорил с нея. Шейтанът свиваше обръча около мен. Миналата година ме лиши от приятеля ми от детинство Гошо. Сега Мехмед не бе издържал на грипа на Шейтана. Все пак си нямаше караконджули, които да му дадат от караконджулската трева.

  Седнах на дивана и заплаках. Лежах цял ден. Както щях да правя поне още седмица-две, докато се възстановя напълно.

  Вечерта се обадих на моите приятели – караконджулите от гората.

  – Искам да ви почерпя в памет на един мой добър приятел, който вече не е между нас – изрекох и отлях малко от виното. – Спи в мир, приятелю… Ти заслужаваш това… Какво ти трябваше да ме викаш в Сирия да се бъркаме в делата на нечестивеца. Куршумите не успяха да те убият, мините те пожалиха, снарядите те подминаха. Дори терористите не успяха, колкото и пъти да те вземаха за заложник. Накрая си замина от грип. От Шейтански грип…

  Тази вечер караконджулите бяха културни. Изпиха си чашите, пожелаха ми лека вечер и скорошно оздравяване и се прибраха. Остана само моят приятел.

  – Докторе, кое беше момичето, което ми съобщи, че си в болницата? – попита по едно време.

  Дълго мълчах. После отново заплаках, за кой ли път днес.

  – Това е ангелчето от едното ми рамо – прошепнах през сълзи. – Както на другото вече ще седи Мехмед.

  Той повече нищо не попита. Пожела ми лека нощ и си тръгна.

  Останах сам в нощта. Сам, защото когато човек плаче, дори ангелите му не са там. Появяват се само, когато има нужда от тях. През останалото време съществуват само спомените за тях. За тях и за времето, когато са седели до теб. Докато не се срещнете отново в друго време, в друг свят.

  Но не още!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  *Бел.ред.: Разбира се, че и мюсюлмански страни са нападали християнски в историята. Но това има значение като фактология в публицистични или историографски текстове, не в литературата. А този прекрасен разказ на Хасан Ефраимов е великолепно отрицание на Шейтаните на войната, убийствата, унижощенията, и не само това. За пореден път авторът е вплел реалистични сюжети с приказни и за пореден път е успял да каже с един художествен текст много неща.

• Встрани от преразказаните сънища

  

  .

  Защото е октомври по стелажите

  и притча многотомна е тъгата,

  дваж по-самотно ще осъмне плажът

  под хладен водораслен знаменател.

   

  И влаковете, най-непреброените,

  ще отнесат въздишки на бездомност

  към други вълноломи и вселени.

  Но вятърът дали ще ги запомни?

   

  Встрани от преразказаните сънища

  на всяка песъчинка милостивост

  една сълза дълбоко ще потъне.

  И въпреки това ще е красиво,

   

  размесено със думи в листопадите

  и с облачни молитви недовършени.

  Ще избледнява вторник срещу сряда,

  за огрев ще си сбира сухи вършини,

   

  без никак да забравя акварелите

  на бивши чудеса – възторзи утрешни.

  А приливът ще бъде синя сутра.

  Една награда, сякаш без предели.

   

  Изящно ще е колкото наздравица

  за идещите зими и предания.

  Mакар че всеки стих, от дъжд направен,

  изгрява късно и залязва рано.

   

  Галина Иванова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Галина Иванова е родена през 1967 г. във Варна. Завършила е Руска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методи“ и Английска филология във ВПИ „Константин Преславски“ – Шумен. Работи като преподавател по английски език във ВМГ – Варна. Нейни стихове са публикувани стихове в сп. „Знаци“, в. „България днес“, „КИЛ“, в електронните издания „Литературен свят“, „Антимовски хан“, e-Lit.info , „Сияние“, както и преводи от руски в „Двуезична библиотека“, Стихи.ру , „Литературен свят“ и e-Lit.info. Автор е на книгите „Идилични бои“, „Дух по вятър разпилян“, „Дар за из път“ и „Вехта луна“.

• Душа

  Разказ от Ганка Филиповска

  .

  

  Само нощем в полудрямка мога да мисля за теб, Ана. През деня съм зает с оцеляването си: търся нещо за ядене и се пазя от враговете си. После в мрака чувам дишането на жената до мен и туптенето на сърцето й, но се пренасям при теб – в един друг живот…

  Отначало не можех да осъзная какво ме задържа в този квартал – много бетон и почти никаква трева. Докато не те видях на прозореца, който беше наш, но вече е само твой. Тогава старото ми аз ме връхлетя, върнаха се спомените и болката по миналото, което е безвъзвратно мъртво.

  Помниш ли, когато преди време останах три години без работа? Отчаяно обикалях града, прибирах се късно вечер, а ти си помисли, че имам друга. „Няма да издържам теб и любовницата ти!“ – крещеше ми тогава. Е, сега го правиш – всеки път, щом се върнеш вкъщи, ни храниш. И не ми е любовница, а съпруга: с нея ще останем заедно, докато единият от нас не си отиде от този свят.

  Така и не успях да сменя счупения прозорец на таванската стая. И по-добре: ние всяка вечер се прокрадваме оттам и влизаме в нея. Не е такава, каквато беше едно време – сега цялата е в прах и курешки, но сме защитени от студ, дъжд и сняг. И ти не си същата, Ана. Струваш ми се огромна, а ръцете ти много са остарели. Невъзможно е да те огледам цялата – виждам само детайли от теб. През нощта е друго, тогава е така, както преди. В сънищата ми, само в сънищата ми… Единствено в тях, моя любов, мога да съм предишният и да те обичам.

  Онзи ден те видяхме, че си на тавана, и не влязохме. Беше качила няколко чувала с мои дрехи, седеше на мръсното легло, скрила очите си с ръце, а по тях се стичаха сълзи като дъждовни капки по стъкло. За какво мислеше, Ана? За първата ни нощ?

  Нищо не съм забравил… Всички бяхме луди по “Таборът отива към небето”, но може би най-вече ти. Колко пъти ме накара да го гледаме? Десет, двадесет? Още ли слушаш “Нанэ цоха” и “Лоли пабай”?

  Събирахме се голяма студентска компания в “Хаджи Минчо”, поръчвахме 2-3 питки и топяхме залците в безплатната шарена сол. Пееше една млада красива циганка: тъкмо беше родила и не идваше всяка вечер, но когато го стореше, мъжът й – строен черен циганин, не се отделяше от нея. Понякога тя грабваше дайрето и танцуваше, подскачаха на гърба й дузина ситни кестеняви плитчици, извиваше се тънката й талия. Хората не можеха да откъснат очи от певицата, а аз – от теб. Сякаш пламъци лумваха в дългата ти черна коса, раменете ти потръпваха, тих спазъм разтърсваше красивото ти тяло, ти умираше и се раждаше в песента.

  След една такава вечер тръгна с мен и се качихме направо на тавана, без да ни усетят нашите. Беше кучешки студ и другите момичета ходеха с къси поли и посинели бедра, а ти се беше опаковала като буба в пашкул. Ръцете ми трепереха и не можах да се справя с всичките ти пуловери, тениски и клинове. Тогава ти започна да се събличаш и да хвърляш дрехите си – стаята се превърна в цветна поляна. Също като във филма, когато Светлана Тома сваляше безкрайните си фусти. Щом махна и сутиена си, гърдите ти изгряха като пълни бели луни – най-прекрасното нещо, което съм виждал. Създадени, за да откърмят поне десет деца, а нито едно не засука от тях…

  Има две неща, които не мога да си простя. Първото е отношението ми към хляба – няма да забравя как изхвърлях в боклука цели комати. Сега съм ти благодарен за всяка троха, която ни даваш. Второто… Второто е много болезнено за мен. Когато разбрах, че вината да нямаме деца е моя, трябваше да послушам молбите ти и да си вземем бебе. Но аз не можех да допусна мисълта, че ще отглеждам плода на друг мъж. Ужасявах се от това, че ще обгрижвам същество, което не носи моите гени. Сега съм по-зрял и вече не мисля така – човек трябва да порасти дете, дори и да е чуждо. Ще ми простиш ли, скъпа, че заради егоизма си те обрекох на самота?

  Щом денят стане достатъчно дълъг, ще любя жена си до изтощение. Зная, че този път ще имам деца – усещам го с цялото си същество. Ще събуждам живота им с топлината си, докато чуя гукането им. И не ме интересува дали ще са бели като мен, или тъмни като майка си. Вълнува ме какви души ще носят…

  После ще ми трябва много храна, Ана, много храна. Ще идвам, но няма да мисля за теб, а за крехките малки същества, които ме чакат. Ще те моля за още и още, ще стоя тук напълно уязвим, забравил и достойнство, и страх от тези, които могат да ме убият…

  А ти как си, Ана? Добре ли живееш? Още ли те тормозят в офиса? Привечер се прибираш много уморена. Край устните ти има дълбоки бръчки и пушиш много. Преди никога не си правила така, скъпа, а сега палиш цигара от цигара. Майка ти още ли звъни всеки ден, за ти напомни златното си тройно правило, че на боба се слага джоджен, на лещата – чубрица, а на граха – копър?

  Времето вече тече по различен начин за теб и за мен, Ана. Аз отново преживях детство и младост, а ти си все същата уморена жена – само че по-стара и по-тъжна. И самотна, самотна, самотна. Освен теб не видях друг човек в нашия апартамент. Толкова ли не можеш да намериш мъж, с когото да споделиш живота си? Всъщност не съм честен. Не бива друг да те доближава!

  Не мога повече да те имам, а ревността ми продължава да е жива. Такъв съм и към сегашната си жена – ще ранявам до смърт всеки, който се опита да ми я отнеме. Вече съм толкова различен, но любовта ми към нея е същата, каквато изпитвах и към теб. Много ли е странно, мила?

  Ти винаги си искала да полетиш. Всеки човек е мечтал за това, аз също. Повярвай ми, любима, небето не е по-велико от земята. Наистина не е. Понякога се задържам непредпазливо дълго на нея, защото ми липсва – както и всичко, което беше предишният ми живот.

  Снощи не можах да заспя, Ана. За първи път излязох в мрака и дойдох пред прозореца ти. Ти седеше и пушеше. И пак плачеше. На масата имаше голям шаран и две от кристалните чаши, пълни с червено вино. Ти пиеше от едната, а другата стоеше непокътната. Осъзнах, че е Никулден – моят имен ден и твоят рожден ден. Не си изневерила на себе си: виното е вино, когато е червено, независимо, че ястието е риба, а любовта е любов и след смъртта. Шаранът е пълнен – както си го правила винаги за празника. Иска ми се да опитам от ориза с орехи и стафиди, и сякаш долавям аромата на канелата. Знам, че е по-вкусно и от вареното жито с галета и пудра захар, което даде на мен и жена ми.

  Скоро е Коледа. Ще купиш ли елха и тази година? Пак ще посегнеш към живо дръвче, но после ще се откажеш, защото няма къде да го засадиш, и ще вземеш от отсечените. Ще го украсяваш с играчките, които сме събирали през годините, ще стигнеш и до първата – звездата за върха. Купихме я малко след сватбата с последните си жалки студентски стотинки, защото искахме истински празник. Нея винаги съм я поставял аз, но сега ще си ти. Дори и да влетя в дома ти, без ръце съм, скъпа. И нощем моля Бог да ми ги върне, за да те погаля поне веднъж. Поне веднъж…

  Няма как вече да се грижа за теб, моя любов! Не можеш да ме разбереш – аз сега говоря език, който ти не знаеш. И защо са ми крилете, щом сърцето ми не иска да се откъсне от теб и от земята?

  Докога ще мога да идвам и да те виждам, любима? Колко дълго живее един гълъб, Ана?

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук, тук и тук.

• Реплика на лондонския дъжд

  

  .

  Вече свикнах студеният лондонски дъжд
  да отмива солта от лицето ми.
  И когато се спъна в усмивка на мъж,
  няма никаква болка в сърцето ми.

  Гледай ти… Значи – няма от рани следи!
  Тази капка???… О, Боже… И „кръв съм проляла“…
  Да не е пък прашинка от всички звезди,
  дето само за мен си ги свалял?…

  Няма нищо… Дъждът ще отмие това.
  Аз не съм за една бяла риза…
  Нито диря карез за две стари крила –
  пооскубани… С минала виза.

  Вече ползвам нозе, а летя – с мисълта!
  И гориво не харча на халос.
  Как, обаче, се мие от дъжд обичта?
  А дъждът проговори: „Не, не мога, за жалост“…

   

  Росица Чакърова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Росица Чакърова е родена през 1970 г. в София. Към края на същата година се връща с родителите си в родния им Шумен. Завършила е Музикална педагогика в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Работила е като учител, читалищен деец, участвала e в много изяви на самодейни колективи. Пише стихове от дете, но започна да показва творбите си едва преди три години в социалната мрежа Фейсбук. Авторката има много написани литературни творби, но едва през тази година се очаква да издаде първата си книга, и то предимно с по-ранни произведения. От 2008 г. Росица живее в Лондон. Стихотворението „Реплика на лондонския дъжд“ е включено в една от събраните от нея стихосбирки, озаглавена „Градът на Любовта“. За Росица не Париж, а Лондон е градът на Любовта, защото там тя я е намерила за втори път. 

• Страх

  Разказ от Людмил Бочев

  

  Страх плъзна из градчето. Необясним. Непредвидим. Лепкав страх. От няколко дни неведома сила биеше камбаната на малката църквица. Да речеш, че имаше повод, нямаше. Нито бурен вятър я разклащаше, нито поп дърпаше въженцето й. То и клисар нямаше в градеца и никой не помнеше откога църквата не бе отключвана. Жителите не се славеха с религиозността си. Когато се наложеше поп да опее някой старец, го викаха от околийския град.

  Кръщенета нямаше.

  От седмица злокобният звън на спуканата камбана плашеше опърпаните обитатели и смущаваше и без туй неспокойния им сън. Напразно бе и будуването на най-смелия от съгражданите, Каю – комитата, който три нощи варди на пост в двора на църквата. Пак нищо. Освен едно опърпано куче и два котарака никой не нарушаваше нощното спокойствие. Само пустият камбанен звън, който проехтяваше изневиделица без всякакъв повод. На четвъртата нощ Каю разби ръждясалия катинар, качи се по една дървена стълба и прекара цялата нощ до камбаната. Само че тая нощ камбаната не се обади. Тъкмо умрелият за сън Каю тръгна да слиза сутринта и прегракналият й звън без малко да го бутне от дървената катарага. Скорострелно освежен, комитата се стрелна нагоре, колкото му позволяваха всичките сто кила, но отново не видя някаква причина за звъна.

  Злокобният сигнал започна да втръсва на съгражданите. Страхът взе да се превръща в досада. Даже се чуха гласове да се демонтира позеленялата камбана. Най-недоволните дори порекоха да съборят църквицата. Понесе се слух, че някоя висша сила им отмъщава за безбожието, а наскоро прибралата се дъщеря на Кина – месарката ги клеймеше и викаше като бясна из площадчето. Бог щял да им отмъсти, нещастие щяло да сполети градеца и да го затрие. Камбаната само предупреждавала. Само дето окаяниците не й вярваха и отдаваха лудостта й на липсата на мъж, който да я озапти.

  Случваше се няколко дни да не чуят злокобния звън и тогава забравяха за страховете си. Но той винаги се връщаше най-неочакван в съня им и тогава страхът ги стискаше с нова сила за гърлото.

  Тогава се появи той. Гиздав и модерен. Обитателите на бедния градец не бяха виждали такъв наперен, решителен и обаятелен млад мъж от години. Усмихваше се на всички, говореше с всеки и подаваше ръката си за поздрав. Красавец. Спечели бързо доверието на обезверените, помагаше на бедните, подкрепяше немощните. Когато им предложи да ги отърве от проклятието, те веднага се съгласиха. Обеща да демонтира камбаната и да я претопи на лъжици. Щял да го свърши сам и ако някой или нещо реши да си отмъщава, щяло да стовари всичките злини на неговата глава. Браво. Всички само това и чакаха. Някой да поеме цялата отговорност. Когато обяви, че ще вземе дъщерята на Кина за жена, това окончателно ги убеди в неговата безкористност и добронамереност. А лудата Тинка не беше на себе си от радост. И в най-смелите си сънища не бе мечтала за такъв красив принц, такъв юнак, който с двете си ръце да спаси всичките й съграждани от бедата и тормоза. Веднага му се отдаде безрезервно и напълно в специално подготвената за целта от майка й стая.

  Денят настъпи. В очите и съзнанието на всички това бе моментът, в който щяха да бъдат спасени веднъж и завинаги. Комай целият градец се бе събрал на малкия площад да види как юнакът ще свали камбаната. Как ще я откачи със специално създадения за целта скрипец и ще я положи на земята сам, със собствените си мускули. Как ще я откара до новосъздадената леярна и ще я претопи, а те ще кусат от курбана, сварен за случая, с чисто нови медни лъжици, излезли от калъпите на майстора. Това събитие беше толкова важно, че в умовете си обикновените хорица виждаха юнак от приказките, който преборва триглавата ламя, дето постоянно им дрънка. И как с всеки удар на меча му от ламята хвърчат пиринчени лъжици. А те обикалят наоколо и събират лъжиците с благодарност. Дотолкова бяха заслепени, че и за миг не се усъмниха и не видяха истинското лице на лукавия предприемач. Не оцениха напълно причините за неговата всеотдайност, както не оцениха силата на бурята в събиращите се облаци. Но по-лошото бе, че и самият той, всеотдайният, не оцени мощта на езическия Зевс, чак до момента, когато откачи камбаната и тя остана да виси на специалната лебедка. Тогава оная неподозирана сила реши да напомни за себе си, разярена от липсата на вяра в тълпата и наглостта на предприемача, и изпрати една бляскава, мощна и звучна светкавица, която се стовари с мощта на хиляди огнени змейове върху бедната камбанария и оттам, по мокрото въже, върху нашия юнак. Преди още дрипавата тълпа да успее да се разбяга, всички видяха как от юнака остана само купчинка пепел и златния му часовник. Разливането на врящия курбан бе най-слабият от ефектите, които последваха, и мнозина от немощните и сакатите бяха изпотъпкани от бягащата тълпа. Бог си отмъсти и това стана точно, както предвиди новоизпеченият им съгражданин – върху неговата глава. Страхът скова в нова ледена хватка сърцата им и дори Тинка нямаше време да съжали за нереализирания си брак.

  За всички беше повече от ясно, че тая велика и непобедима сила, които някои наричаха Бог, заяви своето присъствие по най-категоричния начин, на който беше способна. Затова съградиха отново сринатата от мълнията камбанария и закачиха обратно камбаната на мястото, което й бе отредило Провидението. Писаха писмо на местния църковен владика, който им изпрати свещеник и целия град започна да се моли редовно в обновената му църква.

  Непредизвиканият камбанен звън продължаваше, смесван тоя път с безутешните вопли на лудата Тинка. Но той вече не смущаваше съгражданите, а им напомняше за силата на Провидението и за това, че трябва да му се подчиняват.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор вж. тук.

  .

• Гробище

  

  .

  Замръквам по пътища кални.
  Осъмвам по стръмни пътеки.
  Вървя, а краката ми в рани.
  Не срещам по пътя човеци.

  Очите ми – толкова тъжни…
  Сълзите пресъхнаха вече.
  Плаках милиони години…
  Плаках от много далече.

  Душата ми майсторски зида
  надгробния камък във мене.
  Стрелките тиктакат към края
  на моето бъдещо време.

  Отново погребах в сърцето
  и тази любов неразбрана.
  Ако така продължавам, накрая
  от мене какво ще остане?!

  Животът закърпени спомени,
  върху болното тяло облече.
  От толкова мъртви любови,
  приличам на гробище вече!

   

  Емил Стоянов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Предсказанията на оракула

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Колко лета минаха вече. Какво ли не видях на този грешен свят. В походите на султана участвах и оцелях. Какви походи? Те са били едно време. Помагах му да защити това, което е останало от жалката и разпадаща се Империя. Дори дядо ми не е участвал в походи. Само се мъчел да защити и той. До Алепо даже ходих… Що кръв проляхме там. Газехме в реки от кръв. Взехме главите си под мишници и така воювахме. Но помогна ли това? Избивахме, избивахме, а не спираха да идват нови. Въртяхме калъчката като побеснели. Отсечеш главата на някого, а мястото му вече заели десетина нови. Да, там в Алепо… Подгизнаха краката ни от кръв. И не само те. Подгизнаха и душите ни. Дори не знаеха да държат ятаган в ръка. Някакви диваци, голобради момченца, изпълзели като гущери от пустинята. И тръгнали срещу Великата Империя на султана, дето от Всевишния му е дадена. И срещу нас… Срещу моите исполини от Делиормана. Та моите момчета бяха два пъти по-едри от тях. Трябваше само да замахнат с ятагана. Все едно замахваш и убиваш муха. Толкова е лесно. И кръвта се лееше. Тичаха и се блъскаха в стената, изградена от моите войници. Пясъкът подгизна. Пясъкът… Там земя няма и без това. Само безкрайни пясъци и пустини. Що правоверни изклахме. Сякаш има някакво значение какви са? Пред ятагана са еднакви всички. Колиш наред и толкова. Колиш без да питаш правоверен ли е или неверник.

  После клахме и у нас. Отново правоверни. Надигнали глави селяните от Делиормана, защото беят го няма. Беят е на война и коли правоверни някъде там, в Алепо. И затова надигнали глави. Хванали горите, да грабят и бесят. Да грабят пак! Влязохме в горите и така чак до голямата река – Туна. Дотам е мое всичко. Очистихме горите. Навсякъде замириса на леш. Но сега всеки може да пътува свободно и до Разград, и до Русчук. И до Силистра може и навсякъде, където реши. И никой не ще си разиграва коня без мое знание. Тук дори султанът не идва без да ме пита. Провожда пратениците си дълго време преди това. Може ли от тази до тази дата да мина през земите ти? А уж били негови. Може, но само по пътя. Нито крачка встрани. Опашките между краката. Така минава всяко едно куче през моите гори. Само една кадъна или неверница, или някоя от раята да закачите, и ви изколвам като пилци. Той да се моли да не искам и заплащане. За да мине… И какво? Без това е взел-дал. За два дни мога да мина през великия му град. Няма да му помогнат и високите порти, и зидовете, с които се заградил.

  Но за какво ми е? Вземаш от този свят само това, което можеш да изядеш и изпиеш. Само това. Нищо друго. Идваш гол и гол го напускаш. Раждаш се с плач, плачейки и заминаваш. С викове на ужас, с крясъци. Още чувам писъците им в ушите си. На заминаващите… През деня са търпими, но вечер… Най-силни са в тъмнината, в тишината. Що грехове имам! Що хора изклах! Влизах с молитва на уста в бой. Но нима може да се помолиш и оня, дето е горе и се чува само като загърми и завали, да ти прости? Да… изпраща ни и вятър. За да ни шепне и да ни напомня за него. За божествената му сила. И за да ни очисти хладният му повей. Да очисти кървавите ни души. Но той повява и преминава през мен. Душа ли ми е останала вече? После запалва огромния си фенер, разположен там, високо в небето, за да не може да го достигне никой. Запалва го, за да освети навсякъде. Ала душата ми е тъмна. Там не достига светлината дори на неговия фенер. Дали някой го е виждал като пали фенера? Аз поне не съм…

  Дали ще видя и градините му небесни? Така, както виждам фенера му. Дали ще мога да вкуся от реките му, които текат, пълни с мед? Ще ми предложи ли ложе там, под някоя дебела сянка, за да полегне душата ми уморена. Сигурно ще прочувства отново. Ще се радва, ще се смее… И писъците в ушите ми навярно ще престанат.

  И какво постигнах? Борих се и за вярата му. И като е права само неговата вяра, защо е дал и друга? Нима не е можел да прати гръм и да я секне още в зародиш? Не, тя вярата е една. И Всевишният е един за всички хора, независимо как го наричат. Колкото и да ми повтаря ходжата, че не е така. Нали говорих с оня… техния свещеник. И той е облечен целият в черно. Също като нашия ходжа. И брадите им са еднакви. И едни и същи лъжи изричат. Без малко не хвръкна главата на ходжата. Грехота било да говоря с него. И защо да е грехота? Той не е ли човек? Щял да ме обърне в неговата вяра. Та аз в себе си не вярвам вече! Как да повярвам на някаква си книга? Ама джелатинът като сложи главата на ходжата на дръвника, оня веднага пропя друга песен. Толкова струва една вяра. Колкото е пътят до дръвника. И така е редно. Ако и тогава продължи вярата, вече не е вяра, а простотия. Що ходжи изклах в Алепо, ала души да излитат не видях. И в Делиормана клах. Някои бяха хванали гората. Само червена кръв. Каквато е кръвта на всички хора. Напълни и гащите ходжата. Що не се примоли на своя Бог? Главата и на попа да сложа на дръвника, и той ще напълни гащите. Да се моли колкото си иска на своя Господ. Пред джелатина не вървят приказките им. Така си лъжат хората и не им казват, че вярата е една. Иначе защо щяха да са облечени в черно и двамата, и брадите им да са еднакви?

  Дали имам още дни, отредени от оня, дето е един? Въпреки че го наричат с различни имена. Ако извикам ходжата и попа, и ги накарам да се помолят заедно за душата ми, дали ще помогне? Ще изтипосам и джелатина наблизо. Ще го накарам да си наточи ятагана пред тях. Там, до дръвника. Ха-ха-ха… Едва ли ще имат нещо против да се помолят. Без джелатина няма да искат. Сигурен съм в това. Но дали ще помогне?

  И тази неверница сега… Откъде се появи? Пророчицата… С нейните видения за Шейтана. Сякаш не ми стигат другите дертове, а трябва да слушам и за Шейтана. Като че ли не е сред нас отдавна нечестивецът? Дръвникът… Той ще прогони Шейтана от виденията й. Помага винаги. Като се спусне ятаганът по тъничкото й вратле, изведнъж всички Шейтани ще изчезнат.

  Беше много млада. Почти дете още. Устата й още миришеше на мляко. Бях сигурен в това. Лежеше там на земята, пльосната по очи. Косата й се подаваше под шарена забрадка. От пътя, над каменния дувар, се чуваха ревове и плач.

  – Стани, къзъм – изрекох и изведнъж усетих жал в душата си при вида на това невинно същество.

  Погледнах я в очите, но тя срамежливо склони глава.

  Отидох до миндера под сайванта и поседнах.

  – Ела… Седни – изрекох и на нея.

  Тя пристъпи неуверено и стигна до миндера, но остана права.

  – Седни де… Седни – подканих я отново.

  Ходжата и попът веднага се настаниха до нас. Поднесоха ни кафе и двамата засърбаха горещата течност от филджаните.

  – Защо вървиш навсякъде и разправяш такива неща? Настана смут… Хората не излизат вечер навън – обърнах се към момичето. – Не искат да излизат и през деня, а е жътва. Трябва да се работи.

  – Шейтанът… – изведнъж извика момичето. – Аз видях Шейтана.

  Ходжата и попът подскочиха почти едновременно. Кафето им се разля и ги изгори.

  – Аллах… Аллах – заповтаря единият.

  – Господи… Господи – не спираше и другият.

  – Млъквайте… – извиках им по някое време, като видях, че нямат такова намерение.

  Двамата веднага спряха с молитвите, но продължиха наум. Разбираше се по мърдането на устните им. От време на време се обръщаха на една страна и ръсеха плюнки.

  – Къде видя този Шейтан, къзъм? – продължих, след като обстановката се нормализира.

  – В съня си… Но понякога го виждам и денем. Не винаги… Само понякога.

  Чуваше се само шептенето на двамата свещенослужители. Забръмча и пчела, близо до лицето ми, но не направих опит да я прогоня. Някъде залая куче. Цвърченето на врабчетата, накацали по асмата, омайваше. В далечината изкука кукувица. Неволно започнах да броя. Но изкука само веднъж и спря. Стигнах само до едно.

  – Кукувицата… – изрече пророчицата и ме погледна предизвикателно. – Изкука само веднъж… Беше за тебе, Ага.

  Изведнъж настана голяма суматоха. Ходжата и попът отново подскочиха едновременно, произнасяйки името, всеки на своя собствен Бог.

  – Ага, на дръвника…

  – Вземи й главата, Ага… – заповтаряха и двамата. Джелатинът вече беше изтеглил сабята си и пристъпваше към момичето, готов да отнесе главата му, позволила си да говори такива неща пред мен.

  – Сатана… Шейтан… самият Шейтан говори с устата й – продължиха двамата.

  – Прибери този ятаган и се махай – развиках се на джелатина. – Веднага глави си готов да посичаш. Ти ли ще работиш после на нивата? Може би с меча си ще копаш…

  Добър войник беше. На няколко пъти ми спаси живота. Като развъртеше меча, жив враг не оставаше наоколо. Но изкарваше меча за щяло и не щяло. Нямаше само едно. Нямаше и капка жал в него. Би сложил и главата на собствената си майка там, на дръвника. После би замахнал, без да му мигне окото. Докато изтича кръвта на майка му, би сложил и главата на баща си и отново би замахнал. Такъв си беше. Понякога си мислех, че не е добре с главата. Та кой нормален човек би станал палач? Да, навярно беше болен. Сигурно има и такова заболяване, при което нямаш чувства. Болни са, умрели са или никога не ги е имало. Оня, докато те създава, забравя да сложи нещо. Лъжичка сол не забравяте ли да поставите, докато готвите? Никога ли не ви се е случвало? Та на него Всевишния е забравил да сложи щипката жал. Иначе не би погубвал така лесно човешки живот.

  Джелатинът послушно прибра сабята си и се върна на мястото си, като продължаваше да не отделя око от момичето.

  – Млъквайте… – развиках се и на двамата, които продължаваха да зоват Бог, всеки по свой начин. – И престанете да плюете, че ми оплюхте миндера. Още малко ще ви потърпя и вас ще пратя при джелатина.

  При тази сериозна заплаха и двамата млъкнаха изведнъж. Все пак Бог беше далеч, а джелатинът толкова близо. А и едва ли щеше да им помогне. Двамата знаеха прекрасно това.

  Погледнах отново към момичето, стоящо уплашено на миндера. Забрадката й беше се свлякла при опитите на джелатина да я поведе към дръвника. Косата й беше се разчорлила и сега къдриците й висяха така, а тя дори не правеше опити да ги оправи.

  – Сложи си чембера, не е хубаво да стоиш така пред нас – изрекох, колкото да кажа нещо. Аз също бях чул кукувицата, но думите й потресоха дори мен.

  – Кажи сега за Шейтана. Виждаш го в съня си, казваш. Виж, и косъм няма да падне от главата ти. Обещавам. Искаш ли да отпратя и тия двамата?

  Тя кимна утвърдително и ходжата и попът с голямо нежелание се затътриха, оставили меките миндери.

  – Отивайте си… Прибирайте се… Нямам нужда от вас – изпроводих ги, за да не се мотаят в краката ми.

  – И какво представлява този Шейтан?

  – Огромен… От тука до гробищата е дълъг, Ага… Целият е черен. Пуфти… Все едно хиляди бикове са се събрали на едно място и пуфтят заедно… Очите му светят в тъмното. Огън изскача от тях. От ушите му… пушек. Замъглява слънцето чак. Има хиляди крака и тракат, както тракаха керемидите, падайки при земетресението миналата година. Цялата земя се тресе, както тогава. Върви, върви и изведнъж вземе, че изпищи. И този писък ти къса сърцето. Падаш на земята и само държиш глава, притиснал двете уши, Ага. Повече си неспособен да се движиш.

  – Тц-тц-тц – успях само да промълвя. – И какво ме засяга този Шейтан? Всевишният го е създал, той да мисли какво да прави с него.

  – Идва за теб, Ага… Към земите ти. Ще прегази земите ти. Добитъка ти… Ще подпали житата ти… Идва, за да те вземе лично и да те отведе в пъкъла.

  И друг път бяха ме плашили. Само с Шейтан не бяха.

  – Нали не си мислиш, че ще ме сплашиш с някакъв си Шейтан. Пратил съм хиляди души там, при него. И правоверни, и неверници, нечестивци… всякакви. Може и повече от хиляди да са били…

  Момичето поспря малко и после ме загледа в очите. Гледа ме дълго.

  – Точно затова Шейтанът идва лично за тебе, Ага – изрече.

  Не изрекох нищо повече. Дълго мълчах и я гледах и аз. Навярно беше луда някаква, откачена. Макар че изглеждаше съвсем нормална. Не на мене тия разкази за Шейтани. Нещо целеше. Искаше да ме сплаши. Да ме изкара от равновесие. Но не можех да разбера за какво й е. Та тя бе обикновена селянка. Въпреки това, нямаше да й позволя да ходи из селото и да ги разправя тези неща. Но нямаше да я дам и на палача. За какво? Какво като говори? Не и преди да разбера какво иска.

  – Оставаш при мене – изрекох накрая. – Горе, при ханъмите… При дъщерите ми. Ще си имаш собствена одая. Никой с пръст няма да те докосне. И косъм няма да падне от главата ти. Ще я видим тази работа с Шейтана.

  Извиках ханъм ефенди и й наредих да я изкъпят, преоблекат и настанят.

  Свих си цигара. Поех дълбоко дима и се замислих.

  – Хм, Шейтан…! Шейтан, а? Идвал за мен! Нямам търпение да се срещнем, Шейтан. Чакам те…

  После се пресегнах към кръста си. Хванах обкованата в перли и скъпоценни камъни дръжка и издърпах сабята дамаскиня. Тя звънна с остър металически звук. Бях чувал хиляди пъти това изсвистяване. Дълго й се любувах и я галих.

  – Шейтан…, Шейтан, ама… На дамаскинята, дали ще устоиш? Хиляди са опитвали… Не ги ли посрещна там… в пъкъла? Дали имам душа, за да се изправя срещу теб ли? Аз душа нямам отдавна… Шейтан с дамаскиня в ръка. Шейтан срещу Шейтан…

  .

  Добрич, 1.01.2017 г.

• Кръстословица

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  Стояха в хола. Навън беше зелено, напълно зелено. Този цвят е много интересен – заема пространството, изпълва го, достатъчен е, едва остава място за пчелите, които страхливо жужат, докато опрашват света.

  – Как се отнема живот? – попита тя. Четеше някакъв вестник.

  Той се размърда. Обичаше този фотьойл, и той беше в зелено, добре се чувстваше в него. Време беше да запали лула, ама нали не може вътре, тъкмо се канеше да стане. На терасата също е хубаво. Отговори:

  – С убийство.

  Как иначе. Погали домата. Той бе още корен, после ще порасне и ще увехне. Така растат домати в саксия. Преди да умре, може да роди нещо в червено. Вече беше пораснал. Утре ще го изкара навънка, заедно да пушат.

  Тя превъртя пръстите и шушнеше нещо, броеше.

  – Не става. Много са твоите букви.

  Решаваше кръстословица.

  „Я да видя – си рече – дали има от оня тютюн. Стана май цяла година, откакто го имам. Изветрява като мене, ама още е хубав.“

  Понечи да стане. Но тя пак го запита:

  – А вид политик? Какво е това?

  Той се намръщи. Глупава е тая кръстословица.

  – Може би е жена. Ако ти съвпада с броя на буквите.

  Тя се изплези. Така показваше себе си: едно пораснало момиче, което се мръщи на времето.

  Стана, искаше да попуши навън. Там, в несесера, имаше малко тютюн. Той преди време имаше джобно, удобно вързалче, направено от кожа, в него държеше тютюна – стар траперски навик. Вече го няма това джобно вързалче, жена му го изтупа с килима от седми етаж. Те там живееха, нали бяха статистически богати, само богатите гледат отгоре.

  Къде ли е? Беше май сив този несесер. „Ясно, не мога да намеря по аромата – каза си – панелните блокове изсмукват миризмата.“ И надеждите смучат, странни създания са те, ако говорим още за панелите. Но имаше тютюн поне за три лули. Отвори долапа. Компоти. Извади снимка на първия син, беше с дюлево сладко хартийката, засъхнало вляво отдолу. Боже, какъв е красавец! Беше на три, когато скубеше всичките тези дрехи, които майка му гладеше и прибираше всяка вечер. „Браво, сине! Така трябва. Ако бях на твоите години, и аз тяка щях да правя. Така искам да те видя.“ Прибра снимката в джоба. Това дюлево сладко е гадно. Ще го почисти после.

  После провери в друг шкаф. Там трябваше да е тютюнът. Там стояха нещата на големия син. Вечно беше подреден. Такава подредба, че ти идва да развалиш всичко, за да схванеш логиката. Имаше гащи, лопата от Лого, банкнота от два лева и самотен сандал.

  – Какво ровиш? – извика отдалече жена му.

  Какво ровя ли? И той се запита.

  – Търся тютюн.

  – Добре, че не го търсиш в тоалетната. Ти откога не си пушил лула?

  – Отдавна. – Изведнъж се замисли: „Как се отнема живот?“ Нали това го попита жена му. Сложен е този въпрос за една кръстословица. Само в парламента знаят отговора.

  Ама че бъркотия. Децата бяха оставили всичко от себе си – толкова всичко, сякаш ненужен е бил животът им тука. Бегълци – от чума избягали. Намери снимка на дете, ама голямо дете, с бенка на челото. Момиче на прага на живота. Беше усмихната. Вероятно приятелка на сина му. Разрови се още. Откри бинокъл. Погледна в него. Нищо не се виждаше. В ъгъла гледаше окото на бутилка от бира. Беше в дъното на чекмеджето. Стоеше съвсем празно, кухо и смислено това око.

  – Ела да си изпиеш чая! – Жена му беше в отвратително настроение. Бяха им спрели интернета, това се случваше често; стар номер е вече, но хваща декиш – монополистите те подсещат, че дори да си плащаш, си никой. Тя спря котлона и чайникът бавно угасна, звукът му стана плашлив.

  По телевизията съобщаваха как ведро се качват цените на тока, при това – убедително, как отрицателно расте ръстът на безработните. На билетите за транспорта – също растеж, сигурно по-големи ще станат билетите, като банкноти. Мизерията, и тя все е нагоре, растеж, възходящо вървим. И самоуправството иде. Премиерът харесал момчетата със свински опашки, бичкии били, задето залавят бегълци по границата. А какво правят тези мигранти у нас, никой не знае. Настаняват ги в общежития, а вече стачкуват, защото вземат по-малко от български пенсии – това е резил.

  Тя каза спокойно, без злоба, някак небрежно и делово, но силно:

  – Майната ви, идиоти несретни!

  Рядко говореше така. Просто не обичаше демагогията. Простотията – хептен. Но телевизията си просеше коментар. Тя, телевизията, също е уред за нещо. Най-често някой й плаща, та да приказва само безумия.

  Повтори:

  – Майка ви мръсна!

  Затова се влюби в нея… Беше толкова яростна в своя защита: тя не бранеше нищо, тази негова стара и свястна жена, само честта си.

  Попита я все пак:

  – Защо крещиш? Знаеш ли… Намерих снимки на децата! Ето, виж!

  Как му се пушеше само! Дано тези снимки да я върнат към живота, стига е търсила отговори кой го отнема живота и как. Какво значение има?

  Тя изключи телевизора и сключи ръце върху сърцето си, на умряла приличаше. В стаята миришеше на май и на чай. Децата ги няма. Съпругът й е напълно изкуфял и не помни, че няма тютюн, а все него търси.

  Децата ги няма, защото няма живот в България, беше отишъл в чужбина. Той вероятно някак съзнаваше, че няма тютюн, търсеше повод да рови в нещата на децата. И все същите снимки откриваше, после ги връщаше. До другия ден.
  Тютюнът му – негова глупава, но естествена, мъничка радост – отдавна го нямаше. Как с тази пенсия?

  Лудите пак я хванаха. Защо са децата в чужбина? И защо живея с този смахнат, побъркан човек? Човек, който преди време имаше всичко, а позволи толкова лесно…

  – Кражба… Кражба!

  – Това – каза – там, от долапа, до снимките. Изведнъж му хрумна, мислеше просто как го допусна, как можа да направи така, че децата да бягат от него, от къщи.

  Тя погледна кръстословицата. Да, става. Нещо не се връзва обаче.

  – Буквите влизат в квадратчетата, ама според мен грешиш. – Провикна се по-силно. Той още нямаше шестдесет и седем, но не чуваше всичко. На тези години гледаш да не чуваш.

  – Така се отнема живот! – чу го да казва тихо, безразлично, говореше сякаш на себе си. Гласът му кънтеше в долапа.

  Още ровеше; сега беше в дрешника; не намери лула, не намери тютюн, стари вестници бяха закрили чехлите на големия син. И той, и брат му обичаха да увиват нещата във вестници, сякаш скоро ще се върнат, да са съхранени. Толкова време мина.
  Повдигна хартията. Милият…

  Синът му беше пристегнал всичко с ластик. С тези чехли щеше да отиде на морето, как бяха запазени само. Обърна да разгледа подметките и ластикът се скъса веднага. Те му бяха за морето. Купиха ги заедно – с жена му. Да отиде. Нищо, че е скъпо. Ще намерят пари.

  Не намериха пари. Синът им сам ги потърси. Навън.

  Разлисти вестниците, поприглади ги. Там пишеше как правителството, поредното, успява в това и онова, почти във всичко, колко добри са показателите, как вътрешният брутен продукт… Годините различни, а вестниците – същите.

  „Обичам те, сине!“ – целуна една по една тези чехли. Би целунал нозете, стига да можеше. Очите му се напълниха със сълзи, дробовете – с въздух. Задъха се.

  – Убиец! – изкрещя.

  – Какво? – попита отдалече жена му. Тя още решаваше тази кръстословица.

  Смачка вестника.

  – Вид политик! Нали това питаше? – гледаше злобно и тъпо пред себе си.
  Да, „Вид политик” – така пишеше в колонката на кръстословицата. Тя потвърди, а той изкрещя:

  – Убиец! Това е отговорът. – Погледна жена си и изтри очите. Говореше тихо. – От тези убийци, които убиват и минало, и бъдеще, за да изкористят настоящето. Те не са просто крадци. Убийци са. Сега се наричат политици.

  Повъртя се малко в кухнята, после се върна върху зеления фотьойл и се унесе. Затвори очите. Не искаше да гледа зеленото.

  Жена му задряма до него. А чаят изстина.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  – вж. тук, тук и тук..

• Нарисувах

  

  .

  Нарисувах на чисто две малки очи,
  подчертах ги с целувка да бъдат красиви,
  поизбистрих им погледа с боя от сълзи,
  подсуших ги с надежда, да бъдат щастливи.

  След това нарисувах моминско лице
  със контури, напомнящи свята икона
  и поставих във образа малко сърце,
  за да има живот и да е благосклонен…

  И накрая рисувам последен детайл,
  във душата поставям парче Благослов,
  и със него се моля на Бога за Рай
  в който искам единствено – само Любов!

   

  Анастасия Петрова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Най-нежните ръце

  

  .

  Грубости? От грубости не ме е страх!
  Но виж, ръце, протегнати за ласка…
  Най-нежните ръце, това разбрах –
  най-нежните ръце са най-опасни!

  Най-нежните ръце, разбрах, оставят,
  в душата белезите най-дълбоки.
  Че никой удар тъй не наранява,
  подобно тях – помахат ли за Сбогом…

   

  Кольо Колев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Кольо Колев е роден пред 1988 г. в Монтана. От дете живее в Бургас. Завършил е ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас. Пише стихове от 8-годишен. Има публикувани стихотворения във вестниците „България днес“, „Ретро“ и „Уикенд“.  През тази година излиза първата му стихосбирка „Аз съм там…“. Още творби от същия автор могат да се видят в литературните сайтове „Откровения“ и „Стихове БГ“.

• Ученици от Българското училище в Лайден: Коледна поема

  

  КОЛЕДНА ПОЕМА

  Автори: Зара Иванова, Кристиян Александров, Яна Хайдар, Анелия Коцева, Ивет Станчева, Дилан Маклев, Симона Узунова – ученици от 6-ти клас в БУ„Св. св.Кирил и Методий” – Лайден, Холандия; преподавател Е. Ахмедова

  

  Белият сняг бавно заваля,
  той покри изцяло тъмната земя.
  Светлинките греят по елхата,
  стопляйки на хората сърцата.

  Коледа пристигна, вече е при нас!
  Ето, че настъпи този светъл час.
  Подаръци, снежинки и игри,
  сбъднаха се нашите мечти!

  Ето там, в далечината
  дядо Коледа стои,
  но си е загубил очилата…
  Ами сега… Ако подаръците размени?

  Хайде всички на помощ да се притечем
  И очилата на стареца да донесем!
  Но откъде да вземем тези стъкълца?
  Хрумва ли ви нещичко, деца?

  Да-а-а! Снежният човек ги е прибрал
  И цяла нощ с тях си е играл.
  За подаръците вече няма страшно.
  И всичко на Коледа ще бъде прекрасно!

  

  Бел.ред.: Снимките са от тазгодишното Коледното тържество на Българското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Лайден, Холандия.

  .

• Хиената

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Както казват: „Да му имам на българина задния акъл“. То не е, че акълът ни е в задниците, ами щото като стане нещо, всеки вика: „Абе, знаех си аз“ или „Казах му на наш Тодор, ама той си пита оная работа“. А маминдолци са хем до един българи (даже Муси циганинът – и той барабар Петко с мъжете), хем са все от сой – на кой дядо му писар в кметството бил, на кой пък вуйчо му тъй бележел трупите из сечището, че никой не можел да разбере какви са тия знаци. Дяката, дето по едно време се учеше за студент – той пък все да е най-отгоре – имал бил синя кръв. Може бе, може – то аслъ, колкото мастило е похабил из тия училища и университети, като нищо може и да му е посиняла кръвта. От друга страна, обаче, когато на бай Христо помиярът му сръфа задника, кръвта, дето текна, си беше червена. Фукльо. Тъй стана и с хиената – като свърши данданията, всеки знаеше кое какво и как, ама докато се разхождаше из селото, само се чешеха по кухите чутури.

  По всичко личи, че пръв я е забелязал Недин Кольо. Той обича да се прави на бабаит, особено като осмуче две-три шишета вино при Жеката. В такива вечери отваря вратата със замах, потопорчва се на прага и гледа страшно:

  – Я да те видя, жено, какви си ги забъркала днес, а?

  И почва да трополи с тенджерите и да мърмори:

  – Аха, картофена манджа, а… ама постна, значи… Бе ще има лобут май…

  А Неда, горката, се свива до печката и само го дебне – ха е вдигнал ръка, ха се е мушнала под масата. Кольо рядко посягаше да удари, само му бе кеф да я плаши, че така някак по юнак се усещаше, а не като в стопанството, дето му викаха Мърсъка.

  Та нея вечер, след като й свил сърмите, дошъл му меракът и набързо я строил да ляга в кревата. Катурнал се и той до Неда, и с много сумтене и пъшкане взел да върши оная работа, зарад която Господ събира жените и мъжете под един покрив. Свършил той на две, на три и се опънал възнак, а Неда се изсулила из кревата и отишла повънка. Таман се унасял нашичкият и навън, под прозореца, се чул смях. Не смях, ами кикот – такъв един злобен, подигравчийски, да ти се обърнат червата като го слушаш. „Брях, мамка му – рекъл си Кольо – тая жена майтап си прави с мене!“. Жегнал го тоя смях, право в сърцето го ръгнал – щото и той, като всички мъже, все се чудел мъж ли е, не е ли – и ако не е мъж, то колко не му достига. Рипнал, запасал гащите и излязъл на двора. А там ни Неда, ни дявол, само някаква сянка мърдала до чешмата. Развикал се Кольо, размахал ръце, а онуй нещо се втурнало към оградата, като все се кикотело. Бързо-бързо минало през мястото, осветено от прозореца, и на Кольо му се сторило, че е куче, ама не баш куче, а по-едричко, жълтеникаво и на петна. И докато нашият се чудел да го гони ли, да бяга вътре ли, то се совнало през комшулука в градината на Петко Драмсъза и изчезнало. Прибрал се Кольо, влязъл в кухнята и гледа – Неда седи кротко на миндера и нещо плете.

  – Ти ли се хилеше вънка, ма? – А гласът му хем страшен, хем някак треперлив.

  – Бе как вънка бе, Кольо, не ме ли виждаш, че съм тука, на? Чорапи плета, че за зимата…

  И се свива уплашено. Уплашено, ама лицето й едно такова, гаче ей сега ще се разсмее, а очите й сякаш жълтеели.

  – Бе аз мамицата ти… мамицата му… – измърморил Кольо и като не можал да измисли друго, се запътил обратно към кревата.
  Туй е недин-кольовата история.

  Но хиената не миряса. На другата сутрин, неделя беше, Динко Зарзалов беше събрал половин село в читалището – да ги кандърдисва колко хубаво щяло да бъде, ако го изберат за кмет. Облякъл новите дрехи, зализал перчема, той се изпънал на подиума и взел да се пеняви:

  – Няма да е тъй вече – кат‘ стана кмет, ще асфалтирам улиците, та да не си губим чепиците из калта; ще каптирам минералния извор и баня ще вдигна! И кулата – к‘во прави тая кула там, а? Ще я турим насред….

  И в тоя момент видял точно напреде си едно животно – жълто, петнисто – клечи, зяпа го и се хили. Ама страшно се хили, разправяше Динко отпосле – страшно и тъй силно, че му писнали ушите. Млъкнал той, огледал се – народът си седи кротко по столовете, кой слуша, кой дреме – и сякаш никой нищо не забелязва.

  – Чиба! Чиба бе, верицата ти кучешка…

  Просъскал нашият оратор, а проклетото добиче хич не ще и да знае, курдисало се току пред стола на бай Христо, раззинало една паст, не ти е работа. Кипнал му келят на Зарзалов и с все сила замахнал да го ритне. Уцелил бай Христо по коляното и го катурнал барабар със стола. И станала една – будните се развикали, спящите се събудили – ужас! А над цялата дандания гласът на бай Христо:

  – К‘во ма напраи ти бе, серсемино със серсемите! Осакати ма бе, ей! Кмет щял да ми става той, кмет! Ти отсега взе да риташ хората, а какви ще ги вършиш кат‘ та изберат, един Господ знае! Айде бе, хора, айде да си вървим, че тоя тука току виж и нож извадил!

  Разтурило се събранието, хората се пръснали по къщята, а големите планове на Динко Зарзалов за минералната баня и асфалтираните улици кротко потънали в калта.

  Три недели ваджишката хиена обикаляше из Мамин дол, кискаше са на тоя и на оня, и на бая народ почерни живота. В чудо се видяхме! Отвързахме кучетата, ега я скепцат някъде по кьошетата, капани наслагахме – нищо! Няколко души взеха да ходят навсякъде с пушките си, та да са готови като я зърнат. Петко шофьорчето я видял една вечер и – бам – гръмнал я. Да, ама туй било на Кина Блажева кучето… А Кина като научи, три дни го кле и проклина, докато прегракна и накрая само съскаше като гъска. Бадева си отиде псето, значи.

  И кой знае докога щяхме да треперим от пустата хиена, ако не беше Асенчо, на Муси племенникът. Бяхме се сбрали двайсетина души в кръчмата при Жеката и обсъждахме как да отървем селото от напастта. Таман Дяката разправяше как в София от зоологическата градина избягал един вълк, шляел се по улиците и изкарвал акъла на хората. А Дяката, като се научил за тая работа, веднага хукнал подир вълка, настигнал го и като го сграбчил за опашката, та го фраснал с все сила о един дувар. Не можа да довърши Дяката и да каже какво е станало по-нататък, щото изпод прозорците се разнесе страшен кикот. Смълчахме се ние, почесваме се по вратовете и на никого не му стиска да излезе и да сграбчи хиената за опашката. Седим си ние засрамени, не смеем да се погледнем един друг и ето ти – вратата се открехна и се показа муцуната на Муси циганина. Огледа се и влезе, а след него Асенчо. Муси вдигна ръце нагоре и с малко попски глас рече:

  – Край на кахърите ви, селяни, край! Ша грей слънцето над Мамин дол и туй слънце ей го на – и сочи към Асенчо, а той горкият тъпче от крак на крак и гледа в дюшемето.

  И други глупости каза тогаз Муси, ама няма да ги разправям, че то си е за резил. По-важно е какво разправи Асенчо. Хвърлил той око на една млада циганка – от кутренските – и взел да се увърта, та дано му излезе късметът. Сбарал я на тясно в кутренската сладкарница, поръчал й едно реване и един швепс, па взел да й хвърля пепел в очите. Отначало се похвалил, че е майстор дърводелец и отвсякъде го търсели, а после решил да препусне коня в галоп и взел да си измисля какво ли не. И тъкмо почнал, когато насред сладкарницата видял хиената – седи, гледа го в очите и се киска. Уплашил се Асенчо и млъкнал, а като млъкнал, млъкнала и хиената. „А – рекъл си – няма страшно“ и пак захванал. Ама още на първата дума хиената се разсмяла тъй, че нашият едва не напълнил гащите. И тогава му светнало в циганската глава – отвори уста да излъже, хиената веднага се залива от смях, а като говори нормални работи, добичето си мълчи и даже започва да избледнява някак. Пробвал той няколко пъти и като разбрал кое как е, зарязал момата и хукнал за Мамин дол.

  – Ми… туй е… – рече накрая Асенчо, а очите му пак забити в дъските на пода.

  Малей, каква врява се вдигна! Всеки крещи, всеки обяснява, всеки знае! А най-много викаше Муси – облещил ония ми ти комбали, изпъчил се като фелдфебел, целият запотен:

  – Циганин, а?! Мангал, а?! Ай тоз на, циганин, да вземе да ви отвори очите! Акъл е туй, ей, акъл! – И блъска Асенчо по гърба, ама тъй, че оня само дето не падна.

  А като се навикахме едно хубаво и като поляхме акъла на Асенчо със сума ти ракия, лека-полека се усмирихме. Стана ни ясно отде се е взела тая проклета хиена и защо тъй обикаля и тормози цялото село. Ясно, ама и срамно ни стана. А на човек като му стане срамно, вземе, та си иде у дома, да не го гледат другите. Тъй направихме и ние – вкупом се юрнахме към вратата и като мърморехме „А лека нощ“, се разотидохме кой откъдето е.

  А хиената се повъртя още ден-два, покиска се и се загуби. Отдъхна си Мамин дол, отръска перушината си и животът пак си тръгна по пътя. Тръгна той, ама малко по-инак – намаляха ловните подвизи, намаляха и подвизите по тънката част и всеки гледаше да не изтърве някоя опашата лъжа, че току виж хиената се появила пак. Туй горе-долу добре, ама две години не можахме кмет да си изберем – вземе, та се появи някой мераклия, ама нали го е страх да лъже, как да убеди хората да гласуват за него?

  Ами туй е за хиената. Жив и здрав да е Асенчо, че ни отърва от тоя звяр.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

  .

• На рождество при Исус

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  

  I = JESOUS / Исус
  CH = CHRISTOS / Христос
  TH = THEOU / Божий
  Y = YIOS / Син
  S = SOTER / Спасител

  Рибата е символ на Исус Христос, заради древната алегория на един акростих, много разпространен през началните векове на новата ера. Става дума за първите букви на гръцките думи „Исус Христос “, „Божий Син “, „Спасител“, които отвесно образуват думата ихтис = риба. Тя като символ става мост между Исус Христос и психическата природа на човека, в която дреме архетипът на Спасителя .

  * * *

  От сутринта севернякът лудееше и замерваше с едри дъждовни капки прозорците, сякаш е сърдит и иска да развали коледния празник. Всичко беше готово. Къщата ухаеше на празник, смълчана и чакаща да събере вечерта цялото семейство около трапезата. На един лист Ирина написа: „Отивам на Рождество при Исус. Ще се върна след полунощ.“ Облече дебело палто, уви около врата си топъл шал и излезе. Трябваше да купи подарък за Исус.

  Търговската улица на Солун пращеше от изобилие, светлини и настроение. Хванали родителите си за ръка, децата не спираха да си пожелават и това, и това, и това… Ромските просяци сякаш бяха изчезнали или не се забелязваха в празничната суматоха. Безброй дървени корабчета украсяваха витрините. „Колко е хубаво, че напоследък тази стара традиция отново изплува от дъното на забравата – помисли си Ирина. Достатъчно е да поставиш една дървена лодка на трапезата, да разхвърлиш около нея червени нарове и знаеш, че е Коледа. Някога най-хубавите подаръци са пристигали отдалече, по море. Почти във всеки род е имало по един чакан моряк, който винаги се е завръщал на Бъдни вечер с дарове за всички.“

  Унесена в такива едни мисли, Ирина неусетно се озова пред магазинчето на Мария, сгушено в един ъгъл на солунския пазар. То е толкова малко и уютно, че прилича на рисунка от детска книжка с приказки, а по прозорците му летят дантелени ангели. Мария беше все още тук и седеше замислена пред осветено дървено корабче, което сигурно я носеше по вълните на спомените далече, далече. Медното звънче на вратата извести появата на Ирина.

  – Как се сети за мен толкова късно на този ден? – попита с изненада Мария. Вече е време да затварям, но като си помисля, че и тази вечер ще съм сама, не бързам. Седни, ей сега кафето ще е готово.

  – Само малко ще се постопля, че тази фурия навън от дни не се е спряла – отвърна Ирина и седна на масата с корабчето. Разчупи един от наровете, за да се освежи с вкуса му. Изсипаха се безброй алено червени зърна. Кафето беше готово и Мария го сервира с лъжичка домашно сладко и глътка ликьор. Седна и беше готова да слуша. Ирина работеше като психолог във фондация, занимаваща се с правата на децата на емигрантите, и винаги имаше да разкаже някоя интересна история.

  – Мария, пия кафето и тръгвам, защото времето напредва, а трябва да купя подарък за Исус.

  – А няма ли да ми кажеш кой е той и защо е Исус, и защо ще му купуваш подарък.

  – Това е дълга история, а що се отнася до подаръка, нали влъхвите на този ден са носили дарове на Исус. Не мога да отида с празни ръце. Моят Исус е по-различен от този, за когото днес всички мислим и очакваме тази нощ да се роди. Той е само на шест години и е необикновено дете. Носи тежък кръст на раменете си. Сякаш Бог го е изпратил, за да ни изпита, дали го разпознаваме в различните му проявления. Съдбата го е белязала по рождение. Ръцете му са с по три пръста, като щипки на рак, а вместо крака има два израстъка, наподобяващи опашки на риба.

  Ирина спря разказа си, за да отпие от кафето и да остави тишината да успокои вълнението и учудването, които се бяха изписали по лицето на Мария.

  – Преди година, около Коледа, това дете претърпя няколко сложни и тежки операции – продължи Ирина. – Поставиха му колене, а по късно към тях ще прикрепят и протези. Все още е на инвалидна количка и чака раните да заздравеят. Мечтата му е да може да ходи на училище. Помоли ме тази вечер да бъда с него на Рождество. Това не влиза в служебните ми задължения като психолог, но на Исус не се отказва. Неотдавна му разказах за Христос и той чака Рождество като свой празник. Искам да му занеса подарък, нещо специално, което да му вдъхне вяра, че и той ще разтвори своите платна.

  – А има ли си лодка за коледната нощ? – попита Мария и без да дочака отговор започна да опакова кораба от масата.

  – Как не се сетих ! – зарадва се Ирина. Какъв по-хубав подарък от пожеланието да пътува като Одисей, да се пребори с всички злини и пречки, за да стигне там, закъдето го е предопределила съдбата. Има нещо, което не ти казах. Исус е ром – български ром, затова няма нито елха, нито кораб за тази нощ.

  

  – И какво от това? И той е божие чедо – обади се мъжки глас зад гърба на Ирина.

  – Това е Йосиф – каза Мария. От тридесет години сме заедно на този пазар. Тази вечер закъснях и ще ме закара до вкъщи.

  Йосиф беше чул почти целия разговор. Предложи и на Ирина да я закара до къщата на Исус.

  – Магазините вече затварят и хората бързат да се приберат за празника. Трудно ще намериш такси.

  – Само ме изчакайте да отскоча тук зад ъгъла, за да купя една книжка – помоли Ирина. Там веднага намери приключенията на Одисей във вариант с рисунки за деца. Когато се върна, Мария беше заключила магазинчето, а на вратата имаше бележка: „Отивам на Рождество при Исус. Весели коледни празници!“.

  – Не се учудвай – рече Мария. – Ще дойда и аз при твоя Исус.

  Прозорецът към улицата светеше. Опрял нос в стъклото, Исус чакаше и щом зърна Ирина, радостно замаха с ръка. Малко преди да отвори пътната врата на бедната къщичка, тя чу, че моторът на колата изключи. След това хлопна и вратата. С няколко бързи крачки Йосиф ги настигна и заизкачва заедно с тях стълбите. Очите на Исус искряха от радост и учудване, че толкова много хора идват на гости. В стаята, макар и малка, се намери място за всички. Мария взе Исус в скута си, а Роза, майката на Исус, донесе цяла тава с мекици. Севернякът нахално, като нежелан гост, искаше да се промъкне и той през пукнатините на прозорците и вратите. Ирина разопакова кораба, постави го на масата и до него запали свещ. Като мистични призраци по стените изплуваха сенките на платната, а пламъкът освети един стар и изтърбушен диван, на който седяха Мария, Исус и Йосиф.

  Беше Бъдни вечер.

  Исус искаше да покаже нещо на компютъра. Някой му го беше подарил на старо, но той се справяше отлично с него. На екрана имаше снимка на малко дете, удавено и изхвърлено от вълните на брега на морето. “Защо?“ – питаше Исус с поглед. „Как да обясня на едно шестгодишно дете какво е емигрант, война и смърт, та дори и то да се казва Исус“ – помисли си Ирина. Погали го по главата, седна до него и каза:

  – Тези деца бягат заедно с родителите си, защото там, където живеят, няма хляб, вода и лекарства. Те пътуват по море, което понякога е бурно и обръща лодките им. Често за тях няма място никъде по света и те са ненужни. Тогава Бог си ги прибира.

  Без да сваля поглед от екрана, Исус тихо прошепна:

  – Аз съм толкова малък, а нямам и крака. Леглото ми е голямо и в него има място за още деца.

  В този момент влезнаха братчетата на Исус, за да се сбогуват. Сложиха си шапките и излезнаха в нощта да коледуват. След малко Мария и Йосиф също си тръгнаха. Исус стисна ръката на Ирина и каза:

  – Един ден и аз ще бъда коледар. Знам всички песни, но си ги пея наум да не ги забравя, докато ми сложат крака .

  В живота на Исус преди година се появила непозната за него фея от приказките. Анонимно поела разходите по операцията, а сега осигурила и сумата за протезите. Самата тя не била богата, просто се лишила се от някои скъпи, но ненужни неща.

  Ирина настани Исус в средата на голямото легло и му даде кораба в ръцете.

  – А сега нека тръгнем с теб на едно дълго пътешествие през девет планини и морета. Човек може да направи това и без крака, ако се сприятели с този вечен мореплавател. – Отвори книгата, която му беше донесла, и зачете: „Одисей се качи на кораба, вятърът разтвори платната и….“

  Свещта догаряше, отмервайки времето със собствения си аршин. Удари тържествена камбана и възвести, че се е родил Исус. Един друг Исус слушаше в захлас историята, която Ирина четеше. После тя стана и отиде да съобщи на Роза добрата новина. Поговориха, каквото трябваше, и се върна да се сбогува с Исус. Прегърнал кораба и книжката, той спеше и се усмихваше. Навярно сънуваше два дървени крака. Свит в единия ъгъл на голямото легло, Исус беше оставил място за още няколко деца.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Разказът е по действителен случай и се публикува извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

  .

• <<
• 1
...
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
...
• 75
• >>