Всичко от литература

литература

• Христо Фотев: Слово за Иван Пейчев

  На 16 декември т.г. се навършиха 100 години от раждането на поета Иван Пейчев. В негова памет публикуваме „Слово за Иван Пейчев“. То е от един друг голям български поет, Христо Фотев, и е написано в далечната 1967 г., когато и двамата са сред живите.

  

  УМОРЕНИ ДУМИ

  Слово за Иван Пейчев

  Аз би трябвало да мълча, но не мога да преодолея в себе си Иван Пейчев, срещата с когото — и приятелството — е една от най-големите сполуки в живота ми.

  Ние се срещнахме преди 10 години, след отпечатването на една моя юношеска поема, в която ентусиазмът и провинциалната амбиция на отчаяно момче ми обещаваха сигурното бъдеще на непрестанно
  насилие над думите — престъпление, което се извършва в името на всичко, каквото пожелаете.

  Тогава аз не знаех какво да правя със своята собствена душа и под внушението на една огромна, вече почти изчезнала аудитория, бях на път да си измисля друга, по-приемлива, по-опитомена, но не своя душа, да я извая и защитя с печалното въодушевление на Андерсеновите оловни войничета…

  Музика… Началото на парада… Рязко повишено самочувствие, но Иван Пейчев с една отривиста реплика разпори барабаните му — това ме оскърби, въпреки великолепната му усмивка, и оттогава е любовта ми и нервната гримаса на дъното й — което ме прави и по-малкия в нашето приятелство.

  Помня — неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му — особено ръцете — и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята — и може би затова — невероятно стабилна. И най-вече — дълбоката клавиатура на неговите жестове — резки, брутално отчетливи — скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други — изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие… Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя — една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.

  Празнична е същността му! Той винаги носи празника в себе си — празникът е неговото здраве… И той го осъществява! И с това отрича „теорията на ужаса“ — смъртта! Той е винаги в центъра на празника и малко встрани от него… Тука е тайната на неговото обаяние, което обединява понякога на масата му толкова различни и изначално разделени светове. Невинни и виновни по призвание, ангели и бивши архангели, мъже и жени, и деца… Момичета!

  Това би могло да се нарече „Иван-Пейчевската атмосфера“ — тъжно обещание за братство, обещание, което се излъчва и от кожата, от порите на неговите стихове.

  Защото и те — както всичко, направено от човека — са по ръста и по образа на създателя си. Отношенията му с думите са, както отношенията му с хората — страстни, категорични, драматични.

  Драматизмът на неговите отношения с думите се сгъстява понякога дотолкова, че тялото му — което той не обича — не издържа, и тогава той, най-нежният и най-общителният, трябва да изпие чаша с вино, за да възстанови контакта си с хората… Дори с най-близките!

  Но той не се предава, т.е. не прибягва до насилие над думите, в което е и голямото поражение на повечето от колегите му. Той знае тайната на паузите между думите — спасителната пауза, в която се възстановява взаимното доверие… Оная тъй рядко интимна интонация, окървавена от безкрайните часове на самота, очакване, търпение, време на мизерия и тържествуване, на оскърбление и разкаяние, на смирение… (Аз се плаша — и кой има смелостта да дешифрира живота на поета.) Но да се върна на интонацията — единствената интонация, която възстановява невинността — първичното предназначение на думите… А има ли по-насипвана и по-компрометирана материя от думите?

  Това е работа! Святата, истинска, единствена работа на поета, в която успехите са толкова съмнителни, а признанието — тъй оскърбително понякога. Най-несправедливо оценимата работа, защото предаността, верността към думите понякога е по-голяма от тая към хората, към езика им. А кой друг, ако не поетът, може да защити и съхрани живота на езика и непрестанно застрашаваното му здраве?

  Тъкмо тук е опасното пространство, трагиката на поета — родения — мястото, изпепелено от гръмотевиците на толкова професионални и непрофесионални наблюдатели на нашата поезия… И ме изумява устойчивостта — силата, с която въпреки всичко се осъществява поетът.

  Наистина пи са „слепи децата на боговете“, или са „зрящи очите на душите им“ — не зная, но винаги са ме изумявали явленията Ботев, Яворов, Дебелянов, Далчев, Пейчев, Геров…

  И накрая — това е най-убийствената, най-нездравословната работа! Най-безнадеждно непрекъснатата работа, която ерозира тялото — очите, ръцете, сърцето… Но какво е тялото пред възможността да бъдат съчетани няколко най-различни и често пъти враждебни помежду си думи, да бъдат измъкнати от хаоса те и да бъдат венчани, както Ромео и Жулиета в параклиса пред олтара на отец Лоренцо.

  Но да! Какво е жалкото тяло пред точното и красиво-атлетическо словосъчетание:

  Когато ти решиш да си заминеш,
  недей си взема сбогом нито с мен,
  нито с морето!
  Иди си, без да се сбогуваш!

  О, работа, в която животът на поета прилича на самоубийство, но не е самоубийство, а едно непрекъснато изумление от човека и живота във всичките му превъплъщения!

  Поетът умира от изумление!

  Аз не говоря за имитаторите в областта на словосъчетанията, колкото и съвършени да са те. (О, колко тънка, едва забележима, но съдбовна е тая граница между имитацията и истинското… Неописуемото.) Не за тия, които насилват думите (а те са толкова безпомощни и невинни), които извиват техните китки и юношески глезени и ги захвърлят в моргата — по мрамора на жалките си книги, изпълнени с агонията на насилените, оскърбени средства!

  Говоря за поетите! За хората — изстрадали любовта си към живота, осъзнали — изкупили отговорността си пред средствата! За малкото, които са над инфантилната имитация на възторга и ентусиазма — истинските възторжени ентусиасти… За които правенето на поезия не е средство, а съдба! Съдба, в която една нация осъзнава стойността си… Говоря за Иван Пейчев!

  Иван Пейчев отдавна преодоля популярното за поезията ни през 50-те години „непосредствено отреагиране на събитията“, в което прекрасните намерения ни трогваха, въпреки печалните резултати. Инстинктът му подсказа, че голямото, вдъхновено стихотворение е само по себе си едно голямо събитие, не по-малко материално и въздействуващо от едно Кремиковци, от една напоителна система, от една реколта… Инстинктът ли? Преди всичко опитът.

  Димитровградските стихотворения… Там той изстрада цялото тъй наречено „реализиране на темата строителство“, предварителните конструкции, обезкървените резултати, отчаянието… Но въпреки това от тия стихотворения се излъчва такова обаяние — трогателно и лъчезарно, — не по-малко светло от детското присъствие в грозните, но тъй скъпи за сърцето димитровградски блокове.

  В паузата, продължила няколко години, той си наложи спасителното мълчание на оздравяващите — пие вино, влюбва се в жени и пред очите им осъществява верността си към единствената, пътува с приятели с влакове към морето… Усмихва се, а може би му е било смъртно трудно. Сигурно е имало месеци на отчаяние, но той не е от расата на поетите, които развяват спалните си пижами из страниците на литературни списания… Той осъществява живота си с едно почти декоративно достойнство! Тогава може би са прозвучали първите реплики на неговите пиеси — другата му способност да материализира думите — но сега няма да говоря за това.

  Аз ще говоря за мълчанието! За златните гвоздеи в устните на поета! За това огромно, достойно, невероятно съсредоточаване, наречено мълчание! За едно мълчание, което носеше всички белези на религия, и въпреки това — бе преодоляно. За преодоляното мълчание, из което избиха златните кълнове на последните му стихотворения! И за онова тъй рядко явление в поезията на всички народи — опита му да разбие мита за себе си! Тука е неговото величие — рискът, страхът (и с основание) от една безпределна самота. Защото ние не обичаме да разбиват представите ни за някого. И жестоко си отмъщаваме. В това е голямата катастрофа на повечето поети. Но Иван Пейчев пое риска (той не ни казва какво му е струвало това) и разбива легендата за себе си! Предпочете да остане верен на сегашното си общество, на сегашната си душа, отколкото на представата ни за него… Последните му стихотворения са доказателство за това. Между тях има стихове, които той обича, и такива — които не обича. За първи път — никаква преграда между него и думите… Лице с лице! Едно изключително доверие от двете страни — 80 стихотворения, половината от които са на равнището на най-хубавото в съвременната европейска поезия! Свободни, мощни, нежни стихове — една целенасочена и експресивна материя, положена върху остриетата на няколко скръбни синкопа…

  И все пак ти не съществуваш, смърт!
  Ти, жалък ритуал на моето познание!

  Кратки стихотворения, осъществени с оная свобода, която окриля отношенията между най-близките любими хора.

  Подарявам ти голямото свое море!
  Подарявам ти реката, която обичам!
  Подарих ти всичко, което нямам
  — защо си с друг?

  Мога ли с беззащитните свои ръце
  да извая — от дъжд нежността си и тебе?

  Стихотворения, в които той достига до дъното на самотата си и с това я отрича… Той преминава през всичките й кръгове, за да се срещне с нас… И той се среща с нас и ни засвидетелствува изстраданото си доверие. Ние можем да харесваме и да не харесваме неговите стихотворения, но ние не можем да не почувствуваме достоверността им, мястото им в пространството. И в това е стойността на голямата поезия! Особено сега — когато клакьорите отново заработиха с розовите си длани и се развихря тая некрофилистична оргия над гробовете на знайни и незнайни герои…

  Аз ще говоря за Иван Пейчев! За истинската поезия! За поведението на поета…

  В тоя смисъл неговият живот за мен е урок по морал!

  И аз съм му благодарен!

   

  Христо Фотев

  1967 г.

   

• Завет

  

  .

  Завият ли очите ми с дантела,
  посипят ли ковчега ми със пръст,
  загледай се в крилете на орела,
  разперени като надгробен кръст,

  и запомни, че мъж не се жалее
  с пресипнал глас и сълзи във очи.
  Мъжът обича вино да се лее.
  Мъжът обича песен да звучи.

  Мъжът обича с вятър да се бори.
  Мъжът обича мирис на тютюн.
  Той никога на колене не моли.
  Заклева се във хляб и във куршум.

  На колене мъжът е като знаме,
  пречупено сред бойното поле.
  Мъжът е мъж, когато се изправи
  и тръгне пред препускащи коне.

  И ако ти в орела ме познаеш,
  снагата си – топола – изправи,
  запей ми песента, която знаеш,
  единственно от нея не боли.

  Разлей ми вино, за да се опия.
  Цигара запали – да ми дими.
  Повикаш ли ме – няма да се скрия.
  Поискаш ли ме – хляба целуни.

   

  Валентин Йорданов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Валентин Йорданов е роден в Силистра. Завършил е Полувисш институт за машиностроене и електротехника, но не техниката е неговото призвание. По собствените му думи, целят му смислен живот е бил свързан с тeатъра. Започва още като ученик в детска театрална школа, преминава през младежка сцена и се озовава на професионална сцена като стажант актьор. Има щастието да работи с имена като Стефан Стайчев, Станьо Михайлов, Иван Самоковлиев. С поезия се занимава от любов към словото. Стихотворенията му са с различна тематика – хумористични, диалектични, любовни, но най предпочитана за него са социалните теми. Награждаван е в много конкурси, но за най-голяма награда смята, ако някой негов стих докосне сърцето на читателя. Преди седем години Валентин Йорданов напуска Родината, живее известно време в Атина, Гърция, и по-късно се установява в Лондон, Великобритания, където живее и работи сега. Мечтата му обаче е някога отново да се върне и работи „В и За България“, както казва, защото я обича повече от всичко.  Често му се случва да пише директно на клавиатурата, но предпочита да го прави, усещайки аромата на мастилото върху празния лист. Досега има издадени пет стихосбирки – “Крясъкът на пеперудата” (1993), “Жарава за причастие” (2003), “Приятна свобода” (2007), “Щурец сред звездите” (2008) и “Пеперудени коне” (2010). 

• В очакване

  Разказ от Таня Тодорова

  

  Зад огънатата под тежестта на бръшляна ограда и клоните на завладелите малкото дворче дървета и храсталаци, се криеше къщата. Човек трябваше да мине през цяла гора от подивели дървета и избуял къпинак, за да стигне до нея. Беше голяма, но гората пред нея почти скриваше сивата фасада и увисналата на проядените от ръждата панти врата. Прозорците – преди винаги излъскани до блясък от работливата стопанка – сега бяха разбити, а дрипите от някогашните дантелени пердета се заиграваха с вятъра и ако човек погледнеше от пътя, щеше да е убеден, че вътре някой се движи.

  Бяха я изоставили… Сега в нея живееха единствено кукумявки, чиито зловещи крясъци стряскаха и прекъсваха спомените. А спомени имаше много – и хубави, и тъжни.

  Беше самотна и чакаше. Когато някой объркан пътник спираше пред съборената ограда, къщата трепваше с надеждата, че нейните стопани се връщат при нея и я измъкват от самотата, но уви… не се връщаха, вече толкова години.

  Историята й започна преди повече от петдесет години. Нейният стопанин Йово тъкмо се беше върнал от града, след като няколко години беше учил шивашкия занаят. Отдавна си беше избрал невяста – и когато се върна в малкото селце, поиска Велика от баща й. Ожениха се набързо и заживяха в бащината му къща заедно с родителите му, двамата му братя и техните жени и деца. Схлупената къщурка беше малка и нямаше място. Младото семейство се нанесе в една стаичка, без прозорци, която преди се ползваше за килер. Велика, кротка и добродушна, не разбираше защо роднините на мъжа й се държаха лошо с нея. Товареха я с цялата къщна работа и тя от тъмно до тъмно не подвиваше крак. Една вечер, когато всички се бяха събрали около трапезата, по-големият брат на Йово каза, че като най-малък брат на него се пада да се изнесе от бащиния дом. Нямало място за още хора в къщата. Младият мъж погледна родителите си, но и двамата мълчаха и дори не повдигнаха очи към него. Цяла нощ не мигнаха с неговата невеста и когато зората напъпи, те напуснаха бащиния му дом. Имаха само няколко вързопа покъщнина, но мъжът имаше малко спестени пари. Пари, с които той още същия ден купи малко парче земя, точно срещу селската чешма. И започна строежа на новата къща. Младият мъж сам вадеше камъните от реката, сам изкопа основите и подготви дърветата, необходими за нея. Велика работеше по нивите, за да изкара и тя нещичко. Много време двамата нощуваха под големия орех, който растеше в техния парцел. Понякога, посред нощ се будеха мокри от изсипалия се дъжд, но не се оплакваха. Щяха да имат дом… Скоро…

  И този ден дойде. Къщата вече беше покрита и новите червени керемиди блестяха от слънцето. Семейството се нанесе и младата стопанка шеташе неуморно, като продължаваше да работи по полето, за да могат да си купят покъщнина. Младият мъж отиде в града и се върна с шевна машина. От този момент къщата от сутрин до вечер се огласяше от тракането на машината, а доста често от къщата се носеха и неговите песни, особено след като разбра, че ще става баща. В селото нямаше друг шивач и той имаше много работа. И точно, когато младите бяха най-щастливи и в къщата им се носеше смях и радост, дойде нещастието. Когато започнаха родилните болки на младата невеста, Йово не си намираше място от вълнение и нетърпение да види първото си детенце. Раждането продължи през целия ден и цялата нощ. Мъжът гледаше сновещите из къщата съседки, безмълвен от безсилие и страх. Нещо не беше, както трябва. Когато старата баба, в чийто ръце се бе родил и той, излезе от стаята на родилката с наведена глава, той заплака с глас. На сутринта сам скова дървеното сандъче, в което положи мъртвата си рожба, и сам я погреба в старите гробища.

  Нямаше вече песни в новата къща. Нямаше смях. А когато, след няколко месеца, неговата невеста му сподели, че пак чакат бебе, сърцата и на двамата се сковаха от страх. Месеците минаха бързо и този път детенцето се роди живо и здраво. Момиченце. Беше родено точно на Кръстовден и кръстиха малката Кръстена. От този момент мракът и мъката в къщата дадоха път на щастието и радостта. След две години семейството се увеличи с още един член. Роди се още едно момиченце и къщата беше огласяна от детски гласчета и топуркане на крачета. Много щастие видя къщата, много радости и копнежи.

  Минаха години. Момичетата пораснаха и заминаха да учат в големите градове. Животът ги пръсна из страната и те свиха семейни гнезда надалеч. Старите стопани останаха сами. Нямаше вече работа в селото и хората масово се местеха в града. Останаха само шепа старци. Нямаха избор, трябваше да оставят дома си и да тръгнат да търсят късмета си в големия град. Една сутрин стопаните на къщата излязоха още по тъмно, с няколко торби. Йово сложи тежък катинар на портата и дълго гледаха дома си, преди да поемат по издълбания от дъждовете път. Къщата осиротя. В първите години възрастния мъж през месец се връщаше, за да я нагледа и окоси малкото дворче, но след това Велика се разболя тежко и никой не пристъпяше вече. За последно къщата видя своя стопанин една сутрин, когато той се прибра и залепи една хартия на портичката и после дълго плака. Нямаше я вече неговата Велика. Старецът погали некролога и тръгна без да се обърне назад.

  Къщата съвсем запустя Много години минаха, без никой до прекрачи прага й. Но тя чакаше… Чакаше и си спомняше.

  В един слънчев пролетен ден пред къщата спря кола. От нея слязоха група млади хора, които, минавайки по пътя, видели чешмата и решили да се поразхладят в жегата. Един от тях забелязал някакъв отблясък в гъсталака, прескочи малката порта, теглен от невидима сила. Той се провря измежду станалите по-високи от човешки ръст къпини, които деряха дрехите и лицето му, и пред него, като призрак, се изправи къщата.

  Той влезе и дълго разглежда празните стаи. Чувстваше се добре тук. Беше у дома…

  След няколко седмици къщата вече беше негова. Пристигна с цяла бригада и за съвсем кратко време храсталакът около нея беше изкоренен, оградата беше вдигната отново, покривът беше ремонтиран и стаите искряха, боядисани и засмени. Новите прозорци отразяваха слънчевите лъчи, като това даваше едно особено сияние на пробудилата се къща. Когато всичко беше готово, младежът доведе едно момиче. Смехът на двамата влюбени огласяваше празните стаи и къщата беше щастлива. Тя беше готова да заживее отново…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

   

• Последен урок

  

  .

  Контейнерите за боклук – пред блока.
  Тук всяка сутрин идваше жена,
  във вехти дрехи, слаба и висока,
  с количка, а през зимата с шейна.

  Преглеждаше в сметта добре нещата,
  отделяше полезните на вид,
  изглеждаше ми странно тя позната
  в походка, в маниер, в гърба превит.

  Бях все зает, началник в общината,
  до службата ме караха с кола
  и само сутрин, точно до вратата,
  я виждах, беше вечно с очила.

  Веднъж обаче тя ме заговори.
  Попита ме с усмивка за часа.
  Невероятно близка ми се стори.
  И я познах, познах я по гласа.

  Бе моята учителка любима
  в последния гимназиален клас.
  Заместваше почти една година.
  Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

  Цял ден на работа за нея мислех,
  учителката, станала клошар,
  все нещо свое търсех, нещо чистех,
  бях станал ученикът Божидар.

  Не бе познала в мене ученика.
  Самият аз бях доста променен,
  солиден, важен, лика и прилика
  с мастит, авторитетен бизнесмен.

  На заранта я чаках много рано.
  Прекрасно утро. Неработен ден.
  В боклука ми, на дъното прибрано,
  лежи кашонче, дар голям от мен.

  В кашончето бях сложил триста евро,
  кафе, парфюм, кутия с шоколад,
  вълнувах се и бе ми малко нервно,
  но в себе си се чувствах горд и млад.

  Усетих зад гърба си, че пристига.
  Изсипах кофата с боклук завчас
  и без дори главата да повдигам,
  прибрах се бързо на бегом у нас.

  Закусих и полегнах на дивана.
  На входната врата се позвъни.
  Излязох да отворя. Никой няма.
  Пред прага лист, кашончето встрани.

  „Не те ли учих, драги Божидаре,
  че всеки честен труд краси човек?
  Дори и бедността от Бога дар е,
  макар и в двадесет и първи век.

  Нима в очите ти съм просякиня?
  Срамуваш се да поговориш с мен.
  Обратно връщам тази милостиня
  и знай, ще легна гладна този ден.

  Не прося милост, бедността не крия.
  Клошар съм, няма как, не върша грях.”
  Това прочетох. Щях да се убия.
  Учителката вече не видях.

   

  Божидар Коцев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Божидар Коцев е роден през 1945 г. в гр. Враца. Завършил е литература и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като хамалин, каменар, секретар на Клуба на дейците на културата във Враца, завеждащ отдел „Планиране и информация“ към ОС на БСФС, зам.-председател на физкултурно дружество, преподавател по български език и литература, директор на училище. Автор е на книгите „Почти като наркоза“, „Борба за живот“, „Песента на живота“, „Славно детство“, „Градът на страха“, „Воган Войнът“, „От душа и сърце“.

• Мандарини

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Зима. Студ. Куче да вържеш, няма да седи. Наближава Коледа. Всички са полудели. Пазаруват като невидели. Нападнали са хипермаркетите и сергиите и нямат наяждане.

  „Ако туй всичкото го изядат, ще напълнят канала“ – ми минава през ума. Купуват и пазаруват, а все реват, че нямат пари. После идва Нова Година… После именни дни. Не стига това, а и по новому… по старому… Няма край.

  – Дай на мързеливия празник и му гледай сеира! – изръсва някакъв старец до мен.

  Псувам и изпълнявам и аз поръчка, с лист в ръка. Краката ми са подгизнали, ръцете ми – вкочанени. Носът ми е запушен отдавна. Така да я мразя тази зима.

  „Колко ненормален трябва да си, за да живееш в тази киша? А има толкова много тропически острови…“ – минава през главата ми тази странна мисъл, но отговор не намирам. Изръсвам поредната псувня и преминавам към следващата сергия.

  Някакъв човек продава мандарини. „Пет килограма мандарини“ – пише в списъка ми. После има тиренце – „без семки“ и удивителен. Не, момент… Три удивителни… Дебело подчертани… Повтаряно е десетки пъти с химикала… за да се види дори от такъв идиот като мене. После всичко това е и заградено. Наистина уникално…!

  Тръгвам към сергията с мандарините. Някаква лелка, виждайки, че се запътвам натам, прави всичко възможно, за да ме пререди. Отстъпвам… Винаги отстъпвам. Затова сигурно ме смятат за идиот и ми дават такива бележки в ръката, с три дебело подчертани удивителни.

  Намества се лелката пред сергията и започва великото избиране. Опипва мандарините една по една, притиска ги, върти ги… Имам чувството, че е една машина за мачкане на мандарини. Сигурно е тръгнала да купува сок от мандарини. Не казвам нищо. Изнервен съм докрай, но си налагам да мълча. Пристъпвам от крак на крак. Така студът се усеща по-малко. Подухвам в шепите си, за да ги стопля поне малко. Продължавам да мълча. По едно време почвам да зяпам някъде другаде, за да не се дразня.

  „Поне да беше лято, че да гледам хубави мадами, а то всички се заврели в едни кожуси“ – минава отново през главата ми.

  Лелката продължава с издевателствата над мандарините. Продавачът мълчи и само гледа лошо. Премръзнал е целият. Присвил е ръце и духа в шепите си с маниакална настървеност. Пристъпва като мене от крак на крак. На главата му има някакъв калпак. Увит е и с някакъв шарен шал на квадратчета.

  „Може пък и да я набие накрая“ – мисля си и ми става някак си драго при мисълта, че може да й дръпне един хубав бой.

  – Мандарините със семки ли са? – изтърсва накрая лелката. Гласът й е злобен. Погледът също. А можеше да поздрави, да се усмихне. Щеше да постопли продавача в този студ.

  – Що, ще сееш ли? – отвръща продавачът.

  Изведнъж избухвам в смях. Вече не ми е студено. Краката ми не са така вкочанени… И ръцете ми се стоплиха. Лелката блъсва на масата мандарината, която мачка в ръката си, и мърморейки се отдалечава.

  Пристъпвам към масата.

  – Пет килограма мандарини – поръчвам, хилейки се неудържимо.

  Продавачът със смях ми напълва торбата. Пет килограма станаха и минаха, а той продължава да слага.

  – Заповядай, брато…! Весела Коледа ! – изрича, подавайки ми торбата.

  Тръгвам към следващата сергия, а на душата ми е едно леко. Не ми е студено даже.

  Стоплих се изведнъж.

  Наистина! По Коледа ставали чудеса!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Въпроси

  

  .

  За първи път прекрачи прага мъж
  от онзи петък, в който ти си тръгна.
  Не падна гръм и не удари дъжд
  и нищо в мен това не преобърна.

  За първи път на стола друг стоя
  и друг с тютюн пердетата опуши.
  Друг в стаята говори и се смя
  и в други длани моята се сгуши.

  За първи път поканих в къщи гост
  и с него влезе някаква магия.
  Но влезе и дежурният въпрос:
  Готова ли съм да се преоткрия?

  Готова ли съм пак да дам това,
  което ти с ботушите си сгази?
  И мога ли да бъда пак добра,
  когато знам, че с тебе бях „ОНАЗИ“?

   

  Мая Стамболис

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Авторката д-р Мая Стамболис е живяла в Бургас. Починала е преди 7 години. Приживе е публикувала свои творби под псевдонима comma. Още творби от Мая Стамболис могат да се видят в личния й блог, който след нейната кончина се поддържа от сина й.

  .

• Забранени хоризонти

  Разказ от Боби Кастеелс

  

  Необичайно мека се оказа тази ноемврийска вечер. Въпреки облачното време и ситния дъжд, Манхатън ослепително грееше с целия си блясък. Сентрал парк приютяваше в причудливи сенки неоновата премяна на небостъргачите по 5-то авеню. Като празничен фойерверк проблясваха дръзките рекламни билбордове и разкъсваха на хиляди парчета черната копринена рокля на Ню-Йоркската нощ. Там, където някога се извисяваха кулите близнаци на Световния търговски център, вече изправяше снага новият гигант – Кулата на свободата. Каква ирония? Кулата на свободата за онези, които нямаха никаква свобода на избор, скачайки в отчаянието си от прозорците на онзи ад.

  Мариaна потръпна и задържа дъх, припомняйки си ужаса от трагедията на 11 септември. Но Манхатън беше жив, пулсираше, танцуваше, избухваше в цветове и багри, екзалтиран и неутолим. Една огромна мелница, в която човешкият поток играеше роля на кръвна артерия и захранваше сърцето на преуспелия Мегаполис. А тя… тя обичаше самотата си и фантастичните приказки, които й „разказваше“ небесният град.

  Приказките за Американската мечта, за града на необятните възможности и обещания за неземни радости и благополучие. Илюзия и холограма на виртуални реалности. Вярваше само в собствените си сили и възможности. През какво не премина, за да стигне до тук. Но не Американската мечта бе нейната цел, не несметни богатства и лесни пари. Не. Искаше да забрави. Да потъне в новото предизвикателство, в дебрите на изнурителен труд и реализация с неистови усилия – за да не мисли. За родината, за онова, което остави зад гърба си. За родния град, за несбъднатите мечти, за пропиляната любов. Да, за тази фатална и трагична любов, която я остави бездиханна и огорчена до смърт. Две горещи сълзи се родиха и намериха тихо безмълвните й устни, оставяйки соления вкус на тъгата по тях. В стъклото, на фона на късния Манхатън, се отразяваше красиво и бледо лице със застинало изражение и поглед, вперен в мрака навън. Толкова огорчена и безнадеждно отчаяна тръгна от България, за да загърби болката си. Синът й бе единствената й утеха. И отговорност, която приемаше с жертвоготовност и всеотдайност. Знаеше колко компромиси трябва да направи… но стискаше зъби и вървеше напред, заради него, заради бъдещето, колкото и неясно и далечно да беше то.

  Лекарската й професия бе огромно предимство, но свързана с непреодолими бариери в непозната среда. Само тя знаеше какво й струва оцеляването и отглеждането на детето. Не, не трябва да гледа назад… а и всичко отдавна се подреди така, както искаше.

  Само да не я преследваше този спомен, за ръце, които изтръгваха от тялото и ноти на екстаз и пълнота от усещане за взаимност. Устни, които изгаряха плътта й, впиваха се в акордите на сърцето и нажеженото й тяло крещеше „осанна“. Можеше да гледа без умора походката му, стойката. Цялото излъчване, което я изпълваше с гордост, че й принадлежи. Да слуша гласа му, да чувства присъствието и упойващия мъжки парфюм, носещ аромата на желание и неудържима страст. Да й казва всяка сутрин „Обичам те“. Да я прегръща дълбоко и тази прегръдка да е люлка на желанията в очите му. Остави се за миг на чувството и болката я прониза с неочаквана интензивност, преживявайки отново това така разтърсващо усещане. Раздялата. Отиде си, без да й каже и дума… все едно никога не го е имало. Мариана не разбра защо. Умът й не приемаше такава реалност. Та те бяха двете страни на една монета. Създадени да бъдат заедно. Минаха години в опити да го забрави. И го обичаше, и го мразеше едновременно. Как да си обясни постъпката му – сърцето й знаеше, че любовта му е истинска, неподправена. Нямаше как да се преструва, тя го познаваше. Предаде я… не трябваше да го обича… но цялото й същество гореше и се противеше. Господи, а когато научи истината! Не заплака, а стисна зъби, за да не позволи на болката от наученото да смете незавидните й чувства. Майка й – как е успяла да скрие, че го е молила да си отиде, за да бъде щастлива дъщеря й? Как е могла да го убеди? В онези мътни времена на зараждащата се демокрация да си бизнесмен бе, меко казано, опасно. А той беше легенда. Какво е уплашило майка й толкова, че да постъпи така? А той, сам неуверен в бъдещето, е жертвал любовта им заради безопасност. За да я съхрани, да я опази… а тя, тя го разпна милион пъти на кръста на своите съмнения.

  Годините минаваха и денят, в който го откри по случайност, на хиляди километри от нейния свят, сърцето й знаеше, че е ден на възмездие. На възраждане, на химна на душите, подет от небесния глас на надеждата. Потръпна, по тялото й се разля онази позната сладост от докосването му, която още я караше да се чувства жена с главна буква.

  Социалната мрежа й даваше възможност да го наблюдава отдалече, без да се открива. И колкото повече го преоткриваше, толкова болката нарастваше осезаемо. Сега ги делеше огромно разстояние и печатът на отминалото време. Непреодолимо, за съжаление. Като остатъчен вкус от глътка старо вино, която гали небцето и възбужда сетивата. Радваше се на успехите му, галеше без да докосва любимите черти, подчертани от благородството на възрастта, и отново мечтаеше.

  Наблюдаваше децата му и в нея се породи неусетно желанието да разкрие своята поява, да му каже, че знае истината… да изкрещи „Ето ме“. Защо не сподели с мен, защо ме изостави? Така мина година и половина, до тази вечер… когато с един жест реши да погребе своето минало, тази съвършена и незавършена любов, превърнала душата й в пирамида на очакване. Изтри си профила в социалната мрежа, за да прекъсне изкушението, да го изтръгне от спомените… и затвори бавно лаптопа. Нека сенките на спомените останат там, където им е мястото – в миналото. Животът навън имаше своя ритъм, динамичен, вълнуващ и неочакван.

  Някой почука на вратата. Мариана се откъсна бавно от прозореца на своите видения и отвори вратата. Очи в очи, той стоеше там… ням от вълнение, стиснал здраво дръжката на куфара си, а посребрените слепоочия страшно му отиваха. И колко прав е бил Галилео Галилей… Светът все пак се върти в азимута на мечтите ни.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Няма повече

  Разказ от Ники Комедвенска

  

  Седем години! Седем години, откакто съм застанала между два свята, и нито единият ме пуска да си тръгна, нито другият ме иска да се върна. Два свята като два бряга, а помежду им хиляда километра. Седем години живея с половин сърце – по една половина за всеки от двата свята.

  Докато съм в Атина, все за дома си мисля, за Лясково и за Росинка – детенцето ми. Бубайко й, лека му пръст, искаше да я кръстим Рофинка – на майка му, ама аз не дадох. Лошо е това име, на болест е. И майка ти е лоша – казах му и той склони.

  Само дето не можа да й се порадва… И тъй карах-плаках година и две, и три. Работа няма. Дойде един в Девин – откри цех за дрехи. Казаха, че голям бизнес имал, всичко за Германия се изнасяло. Два месеца блъскахме ангария от темно до темно, един лев не ни плати. Вдигна си парцалите, изниза се като черво и никой не го чу, нито пък видя. Да не беше майка ми, от глад да сме се затрили. И пак няма работа. Тогава се вдигнах и аз по Гърция. Седем години вече чуждите хора гледам… Каквото изкарам, все дома пращам – да има за Росинка. А съм й чужда. Майка ми й е по майка от мене.

  Върна се вкъщи, а другата половина от сърцето ми тупа, ще се пръсне – дали ще си намеря пак работа, добра ли ще е?…

  Докато се зарадвам на детето, и хайде пак на път. А лятото в Атина е лепкаво и тежко, не е като тук. Градът голям, цяла България събрал на едно място. Като се качиш на Вълчия хълм, очите да те заболят от бяло. Тук всичките им къщи са бели заради слънцето. И тук-там мъжделее по някоя китка дръвчета. Не е като Лясково. Като Лясково няма никъде.

  Тази година обаче намерих работа на Китнос. То е малко островче, но пък е хубавко. По-зелено е от Атина и плажовете му малки, но са повече пясък, няма камънак. Една баба гледам в селото. Василики се казва – като Василка, но не съвсем. И селото е малко. Само името му е дълго – Агио Димитрио. Като Димитър, но не съвсем…

  Баба Василики е сама. Деца, внуци – всички са в Атина, а нея я оставили тук. Тя не иска в столицата, тук й е добре – няма много хора, няма шумотевица. Една таверна за цяло село и друго нищо.

  – Ела, копела, седи тука – казва ми и тупа с костеливата си ръка по дървената пейчица на двора. – Седи да говорим, стига работа.

  И си говорим, на български си говорим. Тя е от каракачаните.

  – Знаес каракацаните? Цаирли, Цаирли? – и маха с ръка към рехавите хълмчета насреща, по които козите се белеят като преспици. – Ливади знаци. Знаес го? До Сливен е.

  – Чаирли… Не го знам – казвам й. – От Родопите съм аз, от Лясково.

  – Не знае – клати глава баба Василики. – Само Сливен знае. Малка била, като тръгнали да бегат, не знае…

  И разказва на своя съскав български как тръгнали да минават границата при роднините в Гърция. „Баста, майка, сицки…”

  – Защо? – питам. Не помни вече, малка била. Но ливадите помни. На Тахир ага били ливадите там и от едно време все каракачани са живели. И пак маха към зелените хълмчета нагоре.

  – Хубаво! – примлясва с беззъбата си уста. – Зелено…

  Ех, какво знаеш ти за зеленото, бабке! Тръгнеш напролет през гората към Кюрум връх, а боровете над тебе са опънали снаги чак до небето. Стигнеш горе, селото цяло като на длан – едно село със сто къщи и сто моста. Свалиш си гуменките, грабнеш малката торбичка и пускаш в тънките бразди картофчетата. А те са дребнинки и лъскави като топчета. Под краката ти земята лека, лека… Стигнеш високото на нивата, погледнеш напред и погледът ти литва далече, далече. Плъзга се по върховете на боровете – чак до Малък Персенк. А дотам е все зелено. Зелено, та полудяло…

  Баба Василики ме слуша и клати глава.

  – Попей ми, копела! Иска да цува българско.

  Запявам, а гласът ми се свил в гърлото. Малък и той като ония картофчета семенца. Само мъката ми голяма. Събрала се в половината ми сърце и капе на тежки капки. Думите се цибрят една по една, и те дълги и горчиви като нея…

  Сос ма караш, майчинко,
  сос ма момреш,
  дой ще време, майчинко,
  и за мене, майчинко…

  Гласът ми отънява съвсем и се изгубва, а аз спирам да си поема дъх. Баба Василики плаче. Думица не разбира, а плаче за тая България, дето съвсем леко я е парнала по сърцето, пък я белязала за цял живот.

  – Пей, копела му, пей – подканя ме наново и сълзите й, дребни като мъниста, се търкалят из набразденото лице, губят се в бръчките като в издълбани корита на отдавна пресъхнали потоци и се срещат отново в изкорубените й шепи. Сякаш не сълзи, а мъката се събира…

  Запиши ма, майчинко, на вратана,
  на вратана, майчинко, на портана.
  Колчеш врата, майчинко, да отвориш
  и за мене, майчинко, да споминаш…

  Край! Не мога повече в тая чужда страна. Глас не ми стига! Дъх не ми стига! Половин сърце не ми стига!

  Само тая година да изкарам, да събера още някоя пара – и няма повече!

  Няма…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

• Знаеш ли…

  

  .

  Знаеш ли…
  Знаеш ли?… снощи сънувах,
  сънувах те тебе…
  (много отдавна не беше се случвало)
  нещо отминало,
  но опазено в мене…
  спомен от времето ни
  се отключи.
  Знаеш ли?… помня те…
  спомням си вещите,
  сивата риза, която не гладеше…
  книгата, дето вечно четеше…
  как непохватно си пиеш кафето…
  погледа празен, цигарата…
  нещо търсиш в джоба си
  дълго…
  как затваряш прозореца вечер…
  и ония безкрайни недели,
  замъглени от тъмното вино…
  във които заспиваш след филма,
  а пък аз съм със чашата будна,
  докогато стопяват се свещите…
  Знаеш ли?… помня…
  помня очите ти,
  тяхната странна и покоряваща лудост,
  моята дързост… да чупя чиниите
  и във дъжда – да изхвърляш боклука…
  после… мълчанието и превъзбудата,
  после… в стаения гняв
  как се любехме…
  Знаеш ли?… помня усмивката…
  всяка целувка, която си струваше,
  всяко докосване пламенно…
  аз и ти… двамата… някога,
  преди да разкъсаме другия –
  зли и отчаяни,
  когато си тръгнахме
  като птиците…
  в дългото скитане
  към надеждата…
  Знаеш ли?… още сънувам
  сънувам те…
  как се обичаме
  още по-силно
  и обречено.
  Знаеш ли?

   

  Любов Алипиева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Дуенде

  

  .

  Разсъмва. И Земята се прекръсти…
  С ресници сънни галя необята.
  Повдигам се на Дух, а и на пръсти.
  Едва докосвам нишка в непонятното.

  По хоризонта птици везат фигури,
  чертаят знаци, образи в сияние.
  И облакът прошепва нещо. Сигурно
  е разтълкувал в багрите послания.

  В неоново или мъгливо, черно –
  съвсем като в моретата на Търнър.
  На дъното какво ли ще намеря?
  Ще мога ли оттам да се завърна?

  Морето – табор вечен е. С прибоя
  по Лорка пеят гърлено вълните.
  … Усещам те и в Огъня на Гоя,
  в разкъсаните вени на мечтите.

  Във залеза, натегнал с наръч истини,
  преливал кръв от Божите лозници.
  В стрелките ни – от вятъра измислени…
  В окото на една ранена птица…

  … И пак е лято – циганско и палещо.
  Най-синьото мънисто съм в дайрето му.
  Преди да се изгубя в снежни халища,
  запей! Аз ще тактувам със сърцето си.

   

  Алина Стоянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Алина Стоянова е родена през 1962 г. в Ловеч, където живее и днес. Интерес към рисуването и към поезията проявява още от ученическите си години. Работила е в аранжорско ателие, както и периодично зад граница (в Швейцария, след 2007 г.). Издала е няколко поетични книги. В последната, която през 2015 г., са поместени стихотворения, които са били отличени в литературни конкурси (2007 г. – трета награда от националния конкурс, посветен на Георги Свежин; 2010 г.- първа награда от националния конкурс за поезия „Пролет моя“ при НЧ „Н. Й. Вапцаров; 2014 г.- втора награда за цикъл стихотворения от националния конкурс „Мила Родино“). Има публикации в редица сборници, алманаси, литературни издания. Член е на СНБП. Още творби на Алина Стоянова могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Баба Кера и Жана

   Разказ от Георги Стойков

  

  Изпълни се домът на баба Кера. Гости от Франция им дойдоха. Внукът с жена си – французойка и правнучката Жана. Прегърна бабата внука. Мил й беше, носеше името на дядо си Борис. Притисна го до себе си, помилва го, целуна го и чувстваше, че сякаш нейният Борис на младини държи в ръцете си.

  – Ех, чедо! Ако знаеш колко те обичам – и топли сълзи покапаха по гърдите й.

  – Не плачи, бабо! Ето ме, жив съм здрав съм и аз те обичам. Целуна я и седна при другарите си да разнищват „световните проблеми“.

  Малката Жана си завря нослето навсякъде из двора. Набра букетче цветя от цветната градинка, застана пред прабаба си и изучаващо я заразглежда.

  – Бабо, защо си толкова стара? Ти бабата на бабите ли си? – попита с гърленото си „р“ момиченцето.

  – Но, миличка, аз не те разбирам, какво ми казваш? – отвърна баба Кера.

  – Ех, бабо, защо не говориш френски, как да те разбера сега? – не спираше да бърбори малката Жана. – Хвана с две пръстчета края на рокличката си и направи реверанс пред нея.

  – На баба французойчето! Ами не те ли научиха да говориш на нашенския език? Този баща ти, ей!… Ти си нашенче, българче!… Коренът ти е тукашен… Как без нашенския език ще растеш? – Замисли се баба Кера и добави: – Ами то все едно през лятото да не грее слънце, ако не говориш по нашенски. Но ще му се скарам аз на баща ти, не може така, я! – продължаваше да говори с мек глас бабата, а очите й, от старост… или от радост, се навлажниха и кафявото в тях заискри.

  Малката не спираше да бърбори.

  – Чедо, златно, много си хубаво! – клатеше одобрително глава баба Кера. – Не разбирам какво ми говориш, но зная, че е хубаво… О-ох! От колко време така никой не е говорил по човешки с мен… а ти сега!… Ангелче! – и посегна с трепереща ръка да избърше търкулналата се сълза по бузата й.

  Жана седна в скута на прабаба си и сгуши малкото си телце в нея. Тя усети как от нея излиза някаква сила нагоре в небето като нишка, а някой отгоре я запреде.

  „Кой ли преде в небето?“ – си мислеше Жана.

  „Само един може“ – отговори баба Кера мислено и Жана я разбра. Мама и тате я водеха на черква. Тя знаеше кой е Бог.

  Люшкаше баба Кера малката Жана с някакъв напевен ритъм в скута си. Вече можеха да общуват без да си говорят, само с мислите и така се разбъбриха, че Този отгоре спря да преде нишката и се заслуша в разговора им.

  Жана заспа в скута на прабаба си и засънува, че се изкачва по тънката нишка към небето. Изкачва се, изкачва се, изкачва се…

  Баба Кера разбра най-после, че тази нишка, която се преде от Него горе, е и началото, и краят. Досега тя си мислеше, че животът на човека е като пясъчен часовник – щом изтече пясъкът, идва краят. Тя стискаше последните прашинки пясък в шепата си, за да забави края, но сега разбра – край няма, има само начало. Притисна малката Жана до гърдите си и я целуна по главичката – целуна новия живот.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Георги Стойков e роден през 1953 г. в с. Кулата, Благоевградско. По-късно започва да живее в с. Нови хан, Софийско. Завършил е техникум по автотранспорт, специалност ,,Двигатели и икономика на автотранспорта”, но не е упражнявал тази професия. Имал е много трудности в живота, но е продължил обучението си. Работил е различни неща, но най-вече като военен. Освен писането, което обича от малък, има и други артистични наклонности – музикант и се занимава с металопластика. Заместник председател е на Литературен клуб ,,Димчо Дебелянов” – гара Елин Пелин. Все още няма издадена книга. Негови творби са публикувани в много сборници, алманаси и други печатни издания. През 2013 г. е отличен с награда в Национален конкурс за разказ „Дядо Йоцо гледа“.

   

• Автобиографично

  

  .

  Със омачкан и прашен от пътя костюм
  той вървеше без цел и посока
  и горчиво броеше години на ум –
  все години на орис жестока…

  Две сълзи на печалното, бледо лице
  миг преди да загинат се спряха…
  Той разтвори самотното свое сърце
  и сълзите със писък умряха…

  Шепа дребни пари, стара чанта и прах
  бяха негови тъжни другари,
  а грехът му, едничкият, негов си грях
  бе душата му – празна и стара…

  Тук ще спре, ще погали бездомно кутре…
  Там ще седне за кратка почивка…
  Но вървеше и търсеше где да умре
  с изкривена от болка усмивка.

  Малко хляб за вечеря и глътка вода
  сред студените сенки на мрака
  той вървеше, незнаейки що е беда –
  него нямаше кой да го чака…

  Във живота му нямаше страсти, жена,
  той не знаеше що е целувка
  и познаваше само една тишина –
  на потропващи в мрака обувки!

  Без приятели, дом, без постеля и плам
  той напусна света много тихо…
  Бе роден и живя тъй отчайващо сам;
  и така в самота го откриха.

  Но сега във прегръдките зли на смъртта
  бе намерил почивка и радост:
  Бе докоснал със длани за миг любовта –
  вече стар бе открил своя младост…

   

  Красимир Трифонов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Красимир Трифонов е роден през 1973 г. Завършил е Българска филология и История, както и Възрастова и педагогическа психология. Работи в един софийски ресторант. Друга негова любов, освен поезията, е духовата музика. Има издадени досега две поетични книги – „Избавление“ и „Цялата си нежност“.

   

• Здравей и сбогом в Ла Игера

  Разказ от Ружа Велчева

  

  Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръски на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…

  Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива…

  Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и евфемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине, и тя я скри дълбоко в душата си.
  Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнено и любящо тяло…

  А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!…

  Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години…

  Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си… Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.

  Тя самата беше лекар и знаеше, че присъдата е окончателна и без право на обжалване.

  Първо потърси помощ и съвет от Бог.

  Отбиваше се в малката квартална църквичка и горещо отправяше своите молитви нагоре, към опушения от годините купол, но Бог мълчеше. Не даваше знак, че е чул въпроса й какво да прави сега… Имаше толкова мъка по земята, че сигурно е зает да помага на по-нуждаещите се…

  Понякога сядаше на пейката пред църквата и дълго си говореха с отец Славчо за живота и смъртта… И след смъртта… Само с него посмя да сподели присъдата на лекарите. Загатна за това, което се въртеше в обърканите й мисли…

  – Дъще – кротко промълви свещеникът – човек е храм Божий и Духът Божий живее в него. Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори, защото Божият храм е свят, а този храм сте вие. Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце е равностойно на богохулство. Смирение, дъще. Бог е милостив.

  Но тя нямаше време. Часовникът тиктакаше неумолимо… И остави Бог да се грижи за другите. Тя трябваше да се погрижи за себе си сама.

  Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възглавнички, и бавно се потопи в писмата… Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега, беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.

  Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г., пет години по-рано:

  „Драги Е.,

  Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надявам, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.
  Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое…
  Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя, както намериш за добре.

  Винаги твой
  Хем“

  Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.

  Преди дни пак я потърси лекарят от онкодиспансера. Обикновените тиради за ползата от химеотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в популярен е-сайт. Никола беше писал не с ръка, а с кървящо сърце за жестоката одисея на химеотерапиите:

  „Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.
  Тук все още бяхме в самото начало – индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от „свежа утрин“ на „разкопан гроб“. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите – ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.
  От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра, ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.
  Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване, превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща – например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!
  Споменах за миризмите. Юли месец, навънка – 40 градуса, в болничната стая – 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба…“

  Каква ирония на съдбата… Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един може би по-добър и по-човечен свят… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.

  Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общият интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.

  Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.

  Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.

  Тук Роса си спомни думите на неговия съименик Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд: „никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…“. Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…

  Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.

  В средата на 80-те години в тяхното градче пристигна група момчета от Сандиниската армия на Никарагуа, като награда, да работят и учат в България… Много от тях бяха напуснали училище, за да защитават родината си от контрите, щедро финансирани от САЩ. Някои от тях почти деца… Преди да прегърнат момиче, бяха прегръщали в джунглата калашник…

  Тогава имаше бум на първите заболели от СПИН и бяха ги причислили към рисковите групи. Всеки месец идваха при нея в клиничната лаборатория за кръвни тестове. Нямаше заразени от тях, но тогава такива бяха правилата. Така се запозна с тях, така срещна и човека, който беляза живота й с най-красивата и най-невъзможна любов. Често й идваха на гости вкъщи и тя ги гощаваше с боб, баница и прясна питка, а те й разказваха за Никарагуа, земята на вулканите, за Сандино, за Че Гевара и поезията на Рубен Дарио… Затова, когато в един „Нощен хоризонт“ чу, че набират доброволци за подпомагане кампанията за прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, се записа без даже да се замисли. Като лекар я утвърдиха без проблем. През тези два месеца тя попадна в един съвсем друг свят на борба за справедливост, идеали и опасности. Денем беряха кафе в плантациите около селцето Ла Лагуна, а след работа тя обикаляше околните селца, за да имунизира дечицата… И тези два месеца оставиха незаличима следа в душата й.

  Вятърът на промените отвя никарагуанците от България далече, далече в родината им, а тя зарови любовта си и повече сърцето й не трепна за никой мъж… Остана само тялото, което скоро ще бъде само пръст и нищо друго…

  Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.

  На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.

  После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.

  Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.

  Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.

  След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.

  Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.

  Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…

  – Много си красива днес!… – каза Дарина.

  – Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам – усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.

  Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…

  В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си, бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина, и му я подаде. Че отрони едва:

  – Que eres tu? – Трескаво затърси кибрит и, запалил пурата, попита пак: – Коя си ти…?

  – Свободен човек като теб, Команданте!…

  – Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…

  – Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…

  После в сумрака настъпи тишина.

  Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се присегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.

  Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаше трупа на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…“- си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.

  Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.

  Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: “Щастлива съм, защото съм свободен човек!…“

  В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Ружа Велчева е родена през 1946 г. в Павликени, но от 10-годишна живее във Велико Търново. Инженер по професия, дълги години работи по специалността си, но първата й любов, на която не изневерява, е поезията. За първи път нейни стихове излизат през 1981 г. в поредицата „Смяна 81“ на “Народна младеж“. По-късно нейни стихове са отпечатвани в много централни и регионални издания, в различни антологии и алманаси. В периода 2004-2008 г. Ружа живее в Калифорния, САЩ. Сама превежда стиховете си на испански и английски; има много публикации в поетични издания на двата езика. Нейни стихове са включени в издадената през 2015 г. в Белград двуезична антология „Пред звездната врата“ и в излязла през 2015 г. в Куба антология, посветена на Че Гевара. Автор е на 12 книги със стихотворения и разкази, някои от които двуезични и триезични: „Синя птица“ (съвместно с още две авторки) 1985 г.; „Синя птица“ (стихове) – 2000 г.; Полетът на кондора – 2002 г.; „Любовни досиета“, 2003 г.; „Пустинята на времето“, 2006 г.; „Благословената река на спомените“, 2009 г.; Не отвръщай лице, Господи“, 2010 г., „Вън от Рая“, 2013 г., „Рая и дъгата“, 2014 г., “Нестинарка“ и „Блажени нищите“, 2016 г. Член-учредител на Национално общество за литература и изкуство /НОЛИ/, създадено във В. Търново през 2009 г., и на световното движение „Poetas del Mundo”, учредено в Чили, в което членуват поети от цял свят. Член и на Съюза на българските писатели. Ружа Велчева е носител на Литературна награда на НОЛИ и Община В. Търново за 2009-2010 г.; втора награда за хайку-поезия от международен поетичен конкурс в Мелник, 2012 г.; първа награда в конкурса „Свищовски лозници – 2012“; трета награда в конкурса за социална поезия на е-сайт „Червеният ездач“, 2013 г.; специалната награда за хумористичен разказ в конкурс на „ХуЛИте“ и арт галерия „Маркони“, 2013 г.;  специална награда на „Червеният ездач“ в конкурс за къс разказ, 2014 г.; отличие за разказа „Вместо некролог“ в конкурса “Бедността не е бъдеще“ на същия сайт, 2016 г.. За разказите си „Здравей и сбогом в Ла Игера“ и „Знак от ангел“ получава грамота и диплом за значимо творческо присъствие в Националния литературен конкурс „Атанас Липчев“, 2015 и 2016 г.

• Зелените хълмове на Родопите

  

  С Анка се запознах в един горещ юлски ден. Бях набримчил климатика, а и музиката – така релаксирам. Минат някоя и друга пациентка, стоварят си проблемите и успокоени си тръгват, а след тях още дълго стоя и мисля. Тежкият метъл ми помага да забравя за проблемите им. А и няма кой какво да ми каже. Нямам шефове на главата си, а и отдавна не ми пука от нищо. Напоследък все такива идват – проблемни. Стоят до последно в къщи, защото личните лекари не им дават направления. Не дават, защото няма откъде да им дадат. Минават през него, споделят си оплакванията, а той им отговаря: “Няма направления”.

  – Ами, добре тогава – отвръщат унили и се прибират. Това е здравеопазването в момента в България. За каква Европа говорите? Не на мене тия! Стоят ден-два, някои и повече, и като видят, че няма накъде, тръгват при специалист, кои навреме, кои късно. Повечето вече идват май късно, но вината не е моя. Правя, каквото мога. Затова вече знам – влезе ли някоя в кабинета, значи е много зле.

  – Свободно ли е, докторе? – попита Анка от вратата.

  Беше си напъхала само главата и отначало видях едни тъжни очи. Постепенно забелязах, че около очите има и лице. Не след дълго се появиха и носа и устата, подобаващо място зае и косата, но очите продължаваха да са все така тъжни.

  – Заповядайте – изрекох и намалих музиката.

  Беше около 35-годишна. Облечена само с една поличка и някаква бяла блузка с къси ръкави. В ръката си държеше бяла дамска чанта.

  – Благодаря – изрече жената с тъжните очи и пристъпи в кабинета. После срамежливо седна на посетителския стол, оставяйки чантата си на бюрото.

  “Стерилитет – направих веднага предположение. – Сега ще извади от чантата си и цяла папка с изследвания.”

  Винаги правя предположения, още докато видя пациентката. От толкова дълго време работя, че мога да чета диагнозите по лицата им. В повечето случаи познавам, а и ако си кажат оплакванията, прегледът може да стане и излишен. Тогава ги гледам на видеозона, само така, да не кажат, че даже не съм ги прегледал. Ако са бременни, влизат щастливи. Изгарят от нетърпение да се докоснат до тайнствения свят, който се намира някъде там, в утробата им. Знаят, че скоро ще дадат живот на едно същество, което ще е част от тях. Има някаква магия в това. Не вървят, а летят. Хормоните ги правят такива. Действителността изчезва и заживяват с божествения свят в утробите им. Има и други бременни. Те влизат с отчаяние на лицето, като че ли аз съм виновен за това нежеланото нещо в корема им.

  Жените в климакс пък влизат в кабинета като пораженци. Знаят, че животът им заминава. Оставили са далеч зад себе си годините, изпълнени с безгрижие. Вече не им правят комплименти. Мъжете не се заглеждат по тях. И неприлични предложения не получават повече. Младостта, с която са се гордеели толкова много, е отлетяла безвъзвратно и те, осъзнали, че са заложили на нещо толкова преходно като младостта, приемат действителността подобно на смъртна присъда. Пристъпват, а в очите им се чете обреченост. В отчаян опит някои наблягат на вълшебни кремове и помади, други опъват бръчките с разни токсини и ботулини. Да, бръчките се губят, но скоро лицата им замязват на маски на Анонимните. Има и такива, които лягат под ножа в последен опит да върнат младостта. Но такива са малко. Де пари за подобно нещо? Повечето се разболяват от синдрома на лелката. Обличат престилката и застават пред готварската печка. Килограмите се трупат един след друг. Да, в България за хормонозаместваща терапия не са и чували. Всъщност, чували са, но това, което рекламират или по-скоро антирекламират фирмите, които продават растителни хормони. Откъде да знаят жените, че с растителните хормони ще си докарат рак? Та те са натурални! Никой не им го обяснява. А някой ако тръгне да го прави, те не му вярват. Как така някое си провинциално докторче ще им казва какво да правят? Та те знаят всичко! Пише го в интернет. Но за комисионите, които получават докторите, за да изписват подобни препарати, даже не се досещат. Не се досещат и за това, че липсата на хормони ги прави лелки, депресира ги, отнема желанието им за живот. Да, липсата на хормоните на младостта. А е толкова лесно да им се помогне. Има и други. Приемат без драматизъм естествения ход на нещата. Знаят, че един ден си отива всичко – и младостта, и животът. Във всяка една възраст има нещо хубаво и те го намират. Но такива са малко. Повсеместно е отчаянието. По тези географски ширини е така.

  – Не мога да забременея, докторе – изтърсва Анка и очите й стават още по-тъжни. – От десет години се мъчим с мъжа ми, къде ли не ходихме, но ефект така и няма. И на ин витро ходихме… Пет пъти… Но не става и не става.

  – А каква е диагнозата ви? – питам ей така, колкото да я прекъсна и да не се разплаче. Знам, че няма диагноза. Всички са така. Ходят с години, но диагноза нямат. Досега една не видях с диагноза. Зарекъл съм се, ако дойде поне една, която да е с диагноза, да си изям дипломата. Но тя продължава да си стои гордо някъде там, из рафтовете. Оня ден погледнах и номера й. Фабричен е! Колко глупав трябва си, за да обикаляш толкова време по лекари и да не знаеш диагнозата си? Всъщност, по-точно, колко глупав трябва да си, за да те мотаят толкова дълго? Но естествено, откъде да знаят пациентите, че в България няма школа по стерилитет? Навсякъде е пълно само с корифеи. И те са толкова важни. Пльоснали са се в скъпи и прескъпи кабинети. Около тях блести. И са толкова надменни. Да, те са богове, знаят всичко. Влизат в кабинетите пациентите и докато стигнат до тях, вече са загубили и малкото самочувствие, което са имали. Присядат срамежливо на стола, а богът-професор ги гледа от толкова високо. Нищо, че си е купил и доцентурата, и професурата. На кого му пука?

  – Не знам… – отвръща и Анка. – Никой не ми е казвал нищо.

  – А защо мислите, че аз ще мога да ви помогна? Били сте на толкова места…

  Изведнъж Анка започва със суперлативите. За отрицателно време разбирам, че съм най-големият доктор на света. Онези там, професорите, ряпа да ядат. Могат да ми дишат само прахоляка. Добре, че не й се хващам. След малко ще излезе и ще отиде при друго величие и тогава само как ще ме плюе. Знам им номерата вече, целият репертоар ми е ясен. Знам, че пациентът идва при мен заради далаверата – я безплатно или поне евтино прегледче, или ей така, да пробва, може и да стане пък работата. Не намери ли далавера, ще стана най-черният на света. Ще вляза във всякакви черни и тъмни списъци, в отрицателни, негативни и какви ли не още. Ще си пусне Фейса и ще плюе ли, плюе. Няма да й дойде дори наум, че и аз мога да видя написаното.

  – Дайте си изследвания, госпожо.

  – Нямам изследвания.

  – Как така нямате?

  – Ами нямам…

  – Нали сте ходила пет пъти на ин витро? Не ви ли направиха изследвания там?

  – Ами… не.

  Туй то! За какво да правят изследвания хората? Важното е да правят велики неща и да се месят в божиите дела. И го правят. В цял свят индикацията за ин витро е една – запушени маточни тръби на жената. В България също е една – жената да има пари. А и за какво да я забременяват още от първия път? Да не се баламурници? Ами останалите четири опита? Кой ще им плати за тях? Да не са застанали там, защото много обичат бебетата? Някой да го опровергае? Ще го направи, ама още ще си отворя устата! Пък колко работи знам още! И за ненужните хоспитализации знам. Видели миома някаква и бегом, под ножа. А в цял свят миомата се лекува с лекарства. С лекарства! Ама в България не. Нещо повече, може да се предскаже дълги години преди да се появи и да се направи така, че да не се развива никога. Ама това е за белите страни. Бордът на директорите в болницата трябва да се храни.

  Много се разприказвах. Колегите ще се сърдят. Не, че инак ще ме обичат повече.

  Та, с Анка… Имаше съвсем лек хормонален проблем. Изобщо не беше за ин витро. 90 % от тези, които се редят за ин витро, изобщо не са за там, но кой да им каже? Пък и кой ще ти повярва? Няма нищо лично, става въпрос за бизнес! Коригирах проблема на Анка и тя на третия месец наду корема. Не, че съм голям лекар. Просто проблемът й беше банален. Можеше да го разреши дори такъв незначителен провинциален лекар като мен. Нищо, че досега беше изхарчила около 50 000 лева за него. Другите да не са баламурници като мен? Е, и аз намазах нещо – получих цяло направление и Здравна каса ми плати 19 лв. за него. Като приспадна 10 % ДОД, ми остават почти цели 17 лв. Толкова струва едно бебе.

  За какво разправям всичко това ли?

  Ами днес Анка дойде да си вземе картона. Щяла да ходи при друг, по-голям доктор. Не знам дали отвращението има степени… Ако има, мислете за най-високата. Това усетих. Не знам как се нарича. Като излекувах кучето си, ако знаете само с какви очи ме гледаше… Анка не каза дори довиждане. На излизане блъсна и вратата. А не исках нищо от нея. Само очаквах да чуя едно благодаря. Нищо повече.

  Май остарявам… Разплаках се след нея. Напоследък станах много чувствителен.

  А цяла България е полудяла с изборите. Навсякъде за това се говори. Вече ми омръзна да слушам. Имало предложени 20 магарета и една магарица, и хората трябвало да изберат. Така твърди татко. Аз телевизия не гледам. И новини не слушам, но пак знам всичко – от това, което се говори непрекъснато около мен. И друго твърди татко – теорията за кемтрейлс била вярна.

  – Ръсели с литий – твърди той. – От самолетите… Ти си доктор, знаеш за действието на лития, нали?

  – Да…

  – Затова всички са откачили наоколо… Огледай се, един нормален не е останал. От лития е…

  – Не е заради самолетите, тате – усещам се, че изричам. – Не е и от лития… Заради парите е! Всички са полудели по тях. Друга ценностна система не им е останала. Само за това говорят. Всички са полудели по парите. Загубили са си и душите вече, а празното място запълнили с пари.

  Лятото бях в Родопите. Ей така, избягах от всичко. Понякога така си бягам. Никога не бях виждал такива хора досега. Някакви чукари. Десет къщи отсреща, десет вляво, още десет в дясно. Казаха, че оттатък зъберите имало още десетина такива. Като разбраха, че съм лекар, цялото село се изреди да ме моли да остана. Дойде и кметът, и ходжата, и попът. Бяха обзавели цяла къща за доктора, който така и не идвал. Дори дървата бяха нарязани и подредени. Никога няма да забравя погледите им като си тръгнах. Почувствах се като поредният предател. Много е лошо никой да не иска да ви лекува.

  Оттогава сънувам зелените хълмове на Родопите. Напоследък сънищата стават особено натрапливи. Дали не откачам? Та какво ми трябва вече? 10 лв. на ден. Ако спра цигарите, и толкова няма да ми трябват. А и дървата са наредени.

   

  Хасан Ефраимов

  Добрич, 8.11.2016 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Разказът е по действителен случай. Публикува се извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

  .

   

• Тишина с дъх на зрялост и мед

  

  .

  Смълча се. Не прискърцват призори
  забързани към нивите каручки.
  А слънцето, и то застопори –
  не бърза по баира да се спусне.

  Долавя се прозрачна бледина –
  във въздуха, по листите, в небето.
  Лозниците отпуснали крила
  без гроздове не са така напети.

  Под стрехи и провисени навред
  се люшкат огърлици от сушелки.
  Ухание на зрялост и на мед
  полъхва от дървото с къснозрейки.

  Врабците, като топчета в прахта
  отскачат и отлитат примирено.
  Самотно ги замеря тъжен грак.
  Прибавя се и къщното гълчене.

  Невестите разгънали чеиз,
  под есенното слънце го напичат.
  Безветрено е и димът горчи.
  Стариците зад хурките надничат.

   

  Людмила Билярска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Червено конче за внучето

  Разказ от Катя Рашева

  

  Никифор, дето цял живот беше гледал изпод вежди овдовелите си акрани, дето все за жени приказваха, сам овдовя и разбра какво им е на сърце. Както си живя неговата Сия, тъй си и отиде – ни “ох”, ни “олеле”. “Лошо ми е, Никифоре” – рече една вечер, легна и на сутринта не стана. Старецът отърча у комшиите да викне лекар по телефона, но като дойде докторчето и й хвана ръката, само си свали бомбето. “Че тя изстинала бе, дядо Форьо!”…

  Две седмици Никифор се мота като урочасан из празната къща. Вдигаше това, слагаше онова, местеше безсмислено столовете от едната стена на другата. Сутрин забравяше да издои овцете, вечер не се сещаше да пуска резето и пътната врата по цяла нощ стенеше под бесните пристъпи на вятъра.

  Вятърничавата му сестра, дето уж щеше да го наглежда, се яви чак на третата седмица. Беше обиколила цялото село и половин час стоя на вратата, да му разкаже кой-що и кой-кого. Най-подир му тикна една закачулена с вестник чиния и приседна на леглото.

  – Другата събота ще трябва да слагаме 40 на буля, та затуй дойдох, да видим кое-що. – И заоглежда наоколо с алчните си очички.

  – Аз ще заколя добичето, пък вий елате да наготвите рано. – Само при мисълта за софрата стомахът му се свиваше, зер откакто се спомина Сия, готвено не беше ял.

  Сестра му пак зашари с очи.

  – Да вземем да поразровим, бате, дрехите на буля, че ще трябва да раздадем на помена.

  Никифор се сепна, сякаш най-сетне изваден от дълбокия сън, в който беше затънал от смъртта на жена си. Ще рови, зер, как пък няма да я остави да разръчка всичките дрехи! Сия, каквато си беше чистница и уредна, ще се обърне в гроба, като види мърлявата му сестра да й рови в багажа.

  Изпроводи я набързо и се разшета. Запали печката, отвори прозорците и чак тогава помете, както беше виждал бабичката му да прави. Като свърши и последното нещо, за което се сети, най-сетне се реши да разрови скринове и гардероби. Сякаш за пръв път виждаше колко прилежна жена беше Сия, всичко беше чисто и надиплено, чеизът на покойната им дъщеря тъй си стоеше, наръсен с нафталин… От скрина, дето си беше прибрала “новите дрехи”, го лъхна тръпчивата миризма на орехови листа и лавандула. Дръпна чекмеджето и се закова втрещен – върху дрехите светеше като жив ликът на дъщеря му. На излинялата снимка апаратът я беше запечатал с пеленаче на ръце. Машинално я обърна и се зачете в писаното на гърба й: “Мила мамо, ако можеш, изпрати ми още пари, че в дома много лошо ги хранят децата, все купувам мляко, като ходя да го видя. И ако намериш сгода, кажи на тате, аз съм сигурна, че той ще ми прости и ще се зарадва на детето, нали на него съм го кръстила. От сряда съм на друга работа и ще ти се обадя къде да ме търсиш.

  Твоя дъщеря Невена”

  Значи имаше внук. Никифор. Кога беше забременяла дъщеря му, кога беше родила и как не беше разбрал, така и не можа да си обясни. “Кьорав да ходиш, Никифоре, дето си нямал очи за единственото си дете, че преди да се спомине, майчица е станала! И внук си имал, и кой знае в кой сирашки дом гладува и тегли, пък те не са смеели, горките, с майка си, да продумат”…

  Зави се и се замая проклетият старец. Прочут с избухливия си нрав, не беше свъртял никого край себе си. Едничката му дъщеря рано изчезна от селото, затри се по градовете, да слугува по барчета и хотели. Лани замина за Холандия и след три месеца се обадиха, че загинала в голяма катастрофа. Жена му устиска само пет месеца след свидното си чедо, като се косеше, че не можаха барем да я изпратят. И сега това внуче, изпълзяло незнайно откъде, се загнезди като червей в болното му сърце. Гризеше и стържеше, всяка нощ му се явяваше насън и все голичко… пърхаше с малките си ръчички и блееше досущ като агънце.

  Четири нощи се мъчи тъй Никифор, прехвърля и пресмята годините, в които дъщеря му беше живяла по градищата, писа и смята, докато най-сетне в мозъка му блесна светкавица: преди четири-пет години беше заминала по морето, а после писа, че остава при същите чорбаджии, само че ще кара зимата в Търново. Тогава не се вести в село сума ти месеци.

  И в мисълта му узря да отиде в Търново. Как щеше да стане, как щеше да намери де е работила и де е живяла, кога е родила и къде е сега детето, и той не знаеше. Сигурен беше само в едно – ще намери малкото и ще го вземе в село. Продаде кобилата и овцете, разтреби къщата, помете двора и обърна в пари всичко, което можеше да влезе в работа – железа, стари печки, каци и дамаджани с ракия. Сви в една кърпа пари и документи, стегна си торбата и замина, без да се обади на никого. На гарата срещна докторчето и се престраши. Младото го изслуша замислено, огледа снимката и отсече:

  – В Дебелец е, дядо Форьо, сигурен съм. Отивай направо в Дебелец, в Търново няма какво да търсиш. – И се почеса по рядката брадица. – Като гледам писмото, тя го е дала за отглеждане, не за осиновяване – щом е ходела да си го вижда.

  Шестте часа във влака Никифор прекара в агония. Из главата му се мотаеха толкова щурави мисли, че ако надникнеше някой, щеше да се гръмне: ту си представяше, че взема детето, връща се в село и се жени за някоя млада вдовичка, да има кой да го гледа; ту се виждаше да си иде с празни ръце, защото момченцето беше осиновено и никой не казваше къде е. „Ами ако детският дом е изгорял или са го закрили? Де ще го търся тогава, ако е оцеляло от пожара?“

  Краката му изтръпнаха, а юмруците се вкочаниха от стискане. Не усещаше, че скърца със зъби и навремени приплаква от безсилие и яд. „Де си тръгнал, бе, чутуро нещастна, що не отиде да потърсиш дъщеря си, като не се вясна цяла година в село? Какво ще дириш сега и къде ще го намериш, че то може и да не е живо, може да са го продали зад граница…“

  И цял изстина. Беше се нагледал на зловещи репортажи по телевизията – за осиновени или продадени деца, за отвлечени… „Боже мили, ами ако са го продали нейде из Америките?“

  В Дебелец го посрещна една ухилена дебелана, радваше му се, сякаш тя беше намерила родния си баща. Старецът разтреперан й тикна всичките документи, що беше свил в кесията, и зачака отговора, пушейки цигара след цигара. Сърцето му щеше да изскочи като разбра, че дъщеря му наистина е имала момченце, че малкото се казва Никифор, ама тука му викали Кифо и го дали в едно детско селище, като получили от Холандия известие за смъртта й…

  Обнадежден, сияещ и луд от радост, Никифор потегли към още по-далечния край, към селището, за което толкова беше гледал по телевизията. Таксито го стовари на същото място – чисто, подредено, с едни спретнати бели къщи. Нийде не се виждаха да щъкат деца. „На училище са“ – обясни му директорът и заразглежда документите. Ходи някъде из канцелариите, въртя телефони, говори с кого ли не и накрай си каза тежката дума:

  – Можеш да го видиш, след един час майка му ще го вземе от детската градина.

  И Никифор зачака на портала. Мина-не мина, по пътя се зададоха майките с рой дечурлига. Изтръпнал и сякаш в несвяст, той жадно гледаше детските личица и във всяко мъниче се мъчеше да открие чертите на покойната си дъщеря.

  Позна го отдалече – подтичваше досущ като нея, когато беше мъничка, черните му очета – огромни и любопитни, гледаха жадно и удивено. Избърза напред и застана пред канцеларията на директора.

  SOS-майката беше жена, щедро надарена от природата, създадена сякаш точно да бъде майка и баща на тия сиротинки: едра и снажна, с големи меки ръце. И тия ръце побутваха Кифо напред, а тя кротко му думаше:

  – Иди, моето момче, дядо ти е дошъл да те види!

  Момченцето се скри зад полите й:

  – Аз нямам дядо, това е моята майка. – И току ревна.

  Напразно се силеше Никифор да му се хареса, напразно диреше малката му ръчичка – Кифо остана непреклонен. Игра и щуря със сестрите си и братята си, вечеря и си легна. А старецът прекара нощта седнал на леглото в стаята за гости.

  Прибра се в село разтреперан от радост и горест едновременно. Надеждата – тая непозната сила, се беше вселила в умореното му сърце, стягаше му гърлото с непознати мъжки сълзи. На пощурялата си от тревога сестра не можа да се скара, както правеше откак се беше родила.

  – Внук съм имал, батювата, внук, Никифор… – Не издържа и се затресе от плач.

  – Изкара ми акъла, бе, бате! – хлипаше и жената. – Що не се обади, че отиваш да го дириш, аз щях да ти кажа къде е!

  Разлюлян от радост и вълнение, старецът пропусна тая новина край ушите си, без да я брои – това, че роднините му знаеха за внучето, правеше задачата му още по-лека. Нямаше нужда да им обяснява и разказва, искаше само да го оставят на мира – да крои планове как да размекне внучето, та да го докара в село. И едвам утрая да се изниже седмицата, та да потегли пак към далечното детско селище. Натоварен с армагани за всичките дечица от къщата, Никифор пропътува четири пъти България, докато се застуди. И сякаш сега откриваше света – залепил нос о стъклото, жадно се взираше във всичко наоколо. Не преставаше да се диви на безкрайните разорани поля, на криволичещите междуселски пътища, на накацалите по жиците врабци. Едва сега доби очи за майчицата България, виждаше я тъй, както сигурно всички наоколо отдавна я бяха видели, само той не беше забелязал – че колкото е хубава, щедра и плодородна, дваж повече рани бяха отворили на голямата й снага. В гърлото му се събираше буца, колчем зърнеше изоставени стопанства, порутени железопътни спирки, дупките по асфалта, просяците по гарите… Къде ли са тръгнали всичките тия старчоци, с вехтите си дрешки и продънени обувки – питаше се той, като сам на себе си задаваше и въпроса де е тръгнал, и какво още очаква да стане…

  Кифо сякаш посвикна с него. На четвъртото му ходене в селището малкият се престраши и улови дядо си за ръката.

  – Дядо, а твойто село далече ли е?

  – Далече е, дядовото – сепна се Никифор. – Далече е, ама е много хубаво. Големи поляни, да се ненатичаш и ненаиграеш, кучета, теленца, кончета…

  Момченцето неочаквано изтърси:

  – Ако имаш кон, ще дойда на село да си играя с него.

  Това беше! Завесата беше вдигната – трябваше само да си върне животинките в двора, за да приласкае детето, расло по чужди домове, с чужди хора. Да го научи да обича животните, пък после земята човек сам я обиква, зер на село тя ти е и майка, и баща…

  За пръв път Никифор се качи във влака спокоен. Избра последното купе на последния вагон, затвори се и разгърна портфейла си. Преброи внимателно парите, раздели ги на купчинки и отдели най-голямата за него – бъдещото конче на Кифо. Душата си щеше да извади, обувките си да скъса от ходене, но ще намери конче за внучето. Като си няма майка и баща, да си има поне дом, дядо и другарче…

  И за пръв път от смъртта на Сия блажено заспа. Навън заваля мокър сняг, старецът се сгуши в излинялата си шуба и засънува безкрайните заснежени поля на родното си село. Малко червено конче, с тънките си детински крачета, стоеше насред снега и го гледаше жално, с човешки очи. Цяло трепереше от студ и се озърташе за майка си. В съня си беше сигурен, че кончето търси точно нея, а тя все не идваше и не идваше. После в снега застана малкият му внук, яхнал синята играчка, дето му я подари дядо Никифор, и викаше:

  – На коня, дядо, на коня! – И тичаше ли, тичаше към него… Никифор протегна ръце към Кифо, прегърна скъпото си момченце и се унесе…

  До Коледа оставаха дванадесет дни – достатъчно време, за да намери конче за внука.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• И точно в два след полунощ

  

  .

  …и точно в два след полунощ
  вратата скръцва, някой влиза,
  луната хвърля спукан грош
  и осветява дълга риза

  на бледа фигура една –
  призрак, решил да се отбие
  от пътя си и у дома
  насън съня ми да завие.

  Да се отпусне покрай мен,
  глава до мойта да положи
  и тъмносиният сатен
  на мрака да се уталожи.

  Не знае, че я виждам, да.
  Пристигнала е тайно мама.
  Усещам как една сълза
  се стича по лицето няма.

  Чия е кротката сълза –
  не мога да ви отговоря,
  но всяка обич е тъга
  на капки, капнали отгоре…

   

  Румяна Симова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Жива вода

  Разказ от Вехлиджан Ахмедова

  

  .

  Събуди ме суматохата в двора на селската ни кирпичена къща. Баба сновеше като совалка насам-натам и носеше дамаджани, бидончета, шишета, въобще всичко, за което се сетеше, и ги слагаше в каруцата.

  – Чакай де, не бързай толкоз! – мъмреше я дядо. – А слама сложи ли под тях, че бързаш да ги мъкнеш? – продължаваше да упорства той.

  – Не, не съм. Забравих – виновно смутолеви баба и започна да сваля от каруцата един подир друг всички съдове, които бе примъкнала от мазето.

  Слънцето осветяваше стаята ни и пердетата от руска, цветна басма, която беше доста модерна, пускайки малки, игриви зайчета право в очите ми. Веднага се сетих, че дядо стягаше каруцата за път, щеше да ходи някъде. Не можех да го изпусна! Че изпуска ли се такова приключение? Дядо ходеше на най-интересните и живописни места из околността. Беше като книга, на чиято страниците й оживяваха в пъстри и неповторими приключения. Жива книга…

  – Дядо, къде? – попитах, заприпквайки с боси крака, които сутрешната роса мокреше и ме караше да настръхвам от хлад.

  – Ще ходя за вода, къзъм – отговори той и продължи да нарежда на дъното на каруцата сламата, която носеше от сайванта.

  – Откъде, дядо?

  – От една чешма, която се намира в една далечна, далечна гора.

  – Искам и аз! Искам и аз!

  Баба набързо ми спретна закуска от филия селски хляб, намазана с лютеница, приготвена от нея, и дядо ме метна в каруцата, на една дъска в предната й част, върху която тя бе постлала една от тъканите й шарени черги. Завърза за страничните колчета на каруцата една торбичка от тъкана аба, в която имаше малко домашно сиренце, хляб, някой доматец, вода, и ни изпроводи.

  Затракаха колелетата на писаната каруца по селския каменен път, покрай който се редуваха къщи – някои кирпичени и варосани с бяла вар, а други – тухлени и по-модерни, чиито дворове бяха като нарисувани с най-различни палитри картини – пъстроцветни лехи, натежали от грозде асми и лозя, прави като конец редове с всякакъв зеленчук и варосани фиданки, клоните на които лежаха на подпирки, за да не се счупят от натежалия плод. Целият човешки живот бе събран в тези дворове.

  Минахме покрай училището, което се огласяше от детска глъч и смях, като че ли приличаше на истински пчелен кошер; после по дългия селски централен път, от двете страни на който се перчеха цветни розови лехи, прилежно поддържани и красиви; покрай високата водна кула, която гордо бе изправила ръст, защото нямаше по-висока от нея. Гледаше и виждаше всичко отвисоко, а тънкият й връх сякаш искаше да стигне там, където само човешкият поглед можеше.

  Дядо пришпорваше от време на време сивото магаре, пошляпвайки го леко по гърбината с тънката пръчка, а то сякаш в знак на протест току махаше с опашка и леко засилваше ход.

  Неусетно селските къщи вече бяха оредели и на тяхно място се заредиха дървета. Пред погледа ми се ширнаха поля – царевични, слънчогледови и житни, между които прокарваше своята снага пътят – черен и прашен, и се губеше нейде в далечината. Наоколо прелитаха най-различни животинки – пъстри пеперуди, кацащи по всяко цветче и стръкче, полски жътварки и малки гущерчета, които мързелуваха на припек, необезпокоявани от никого. Селото бе останало зад гърба ни и полека-лека изчезваше от погледите ни.

  – Дядо, къде сме?

  – В Коджа анлък (Голям синор), къзъм. Нарича се тъй, защото е граница между нашето и съседното село, та всеки да си знае двора и да няма кавги. Хе го там и Ак пънар (с. Бистра), сгушило се е в ниското и кротува – рече дядо, притискайки между устните си цигарата, за да не падне, и посочи едно селце в далечината, вдигайки пръчката в ръката си. Тъй го запомних завинаги – с цигара между устните.

  Навлязохме в дебрите на гората…

  Пътят бе неравен и набразден от дирите на многобройните каруци, минали от тук. Порои от навалелите дъждове бяха оставили своите следи по него, оголвайки корените на дърветата и оставайки ги без защита.

  – Дали ги болеше?! – чудех се аз и ми ставаше мъчно, че не мога да поправя онова, което природата бе сторила.

  А мислите ми се изпаряваха при вида на величието й…

  Навсякъде бе божествено… жужаха непознати за мен гласчета на горски обитатели и птички им пригласяха с невероятните си чирикания. Излегнах се на меката, постлана слама в каруцата, и вперих поглед нагоре. Исках да уловя с очи слънчевите лъчи, които игриво ми убягваха, ту криейки се между листата на дърветата, ту показвайки се неочаквано. Но лови ли се слънце?!

  Тук бе най-истинската и жива картина, която не можеше да нарисува и най-талантливият художник. Рисуваше Нейно Величество Природата…

  – Тпруууррр, стоооой….- подвикна дядо и каруцата спря.

  Надигнах се и погледът ми спря на една чешма от белокаменната снага, на която се изливаше бистра, чиста като човешка сълза вода, и напявайки своята песен пълнеше три бели корита едно подир друго, след което се стичаше някъде дълбоко в земните недра. Край нея дърветата бяха украсени с най-различни пъстроцветни парцалчета и приличаха на сватбена премяна, а малко по-нататък бе направена дървена беседка, с маса и няколко пейки около нея.

  Дядо започна да сваля посудата от каруцата, коленичи пред чешмата и започна да я пълни.

  – Ела, де… Ела… Не стой така. Ела, измий лицето и си пий! Това не е каква да е, а жива вода. Такава не тече нийде… – подвикна дядо. Това е Кору чешма (Горска чешма), защото се намира в корията (гората) и е нейният пазител.

  – Че как така жива?

  – Ми така… Я виж… Всеки е дошъл тук с дерта (мъката) си. Кой болен от любов, кой от зла болест, кой желание да си нарече. Затова са тези пъстри „дарове“ по дърветата… Всеки е оставил по нещо от себе си, от душата си.. оставил е мъката, но е тръгнал с надеждата. Тук получаваш нов живот, затова и водата е жива… Я погледни в коритата на чешмата…

  Приближих се и погледът ми се спря на най-различни монети, които лежаха на дъното на коритата, които времето бе покрило със зелен горски мъх.

  Дядо извади от пояса си малка кърпичка, сгъната и вързана на малка бохча, отвърза я и ми подаде монета с думите:

  – Ето, наречи си нещо, коленичи и пий, след което хвърли парата в течащата вода. Вярвай и нареченото ще се сбъдне. Живата вода е дадена от Всевишния и е извор на благодат, а от извора, къзъм, се пие на колене!

  Взех дядовата пара и коленичих… Представих си как животът се лее като тази вода… Давайки ни любов и мъдрост, вземайки ни болката, тъгата и несгодите. Отпих и пуснах парата… В тялото ми потече свежест и надежда… надежда , която нося и до днес…

  Потекоха годините като вода и отнесоха със себе си много животи – на близки, познати и непознати дори…

  Дядо го няма, баба – също, но корията (гората) е там, Кору чешма – също и ромоли водата й – жива и вечна…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Вехлиджан Ахмедова е родена през 1972 г. в гр. Тервел. Родният й дом е в село Безбер, което е на 7 км от Тервел. Голяма част от детството и младежките си години прекарва в Безмер. Средното си образование започва да учи в бившия гр. Толбухин (Добрич) в тогавашната руска гимназия, но поради политическите промени покрай 1989 г. се налага да прекъсне и да продължи последната година в родния си Тервел. Към настоящия момент Вехлиджан учи начална училищна педагогика в ШУ „Епископ Константин Преславски“- колеж Добрич. Пише едва от тази година и публикуваният тук разказ е един от първите й. Обожава Йовков, защото припознава своя селски живот и спомени в неговите творби. Семейна, с две дъщери.

   

• Корида

  

  „Остави тази болка на мен…“

  Л. Левчев

  Този кратък Живот заприлича досущ на корида –
  даже лунният рог връх заостри внезапно срещу ми,
  за да може, когато прехапя език от обида,
  да изкорми душата ми, пълна с неказани думи.

  Ти отдавна прозря: в мен не спи прероден чудотворец:
  само кули от думи строих, а не смогнах за къща.
  Ако Господ рече, друг ще мине под твоя прозорец,
  който мойта душа е готов… и ранена… да тръшне.

  Ще те води ли някой идалго по кръчми и гари,
  или в замъци мрачни ще вграждате сенки до късно?!
  Не, не гледай назад. Слънчогледите суша попари.
  (И Ван Гог би захвърлил платна…
  ако утре възкръсне).

  Той ще гледа през теб и ще реши косите ти с пръсти,
  и гласът му, подобно рапира, нахално ще звънка,
  а из двора ни сънен, тук, мама до гроб ще се кръсти,
  ще прелива сълзи на цветята от косъм по-тънки?!…

  Ще засеете с него из замъка две-три момчета,
  дето саби ще гълтат, ще яздят коне и девици.
  Не, не искай от тях да издишват бездомни куплети
  и да шият крилата на всички простреляни птици.

  Остави тази болка на друг! Пък макар и все още
  вместо къдри на щерки, да сплитам сто въжени рими,
  по които ти идваш и стъпваш задъхано нощем
  да ми връщаш деня, моя изгрев, и шепот, и име.

  Аз не вярвам във тази любов, тъй летлива, далечна,
  като бисер, презрял във окото на пукната мида,
  който бляска и мами на плиткото кораби речни
  и с подводни скали им устройва жестока корида…

   

  Ивайло Терзийски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук.

  .

• Старецът в метрото

  Разказ от Анастасия Петрова

  .

  

  Алекс седеше на седалка в последния вагон на метрото, часът беше 11.30 вечерта. Уморените й пръсти стискаха телефон в едната ръка, а с другата придържаше пълна раница, която от тежестта се беше свлякла почти до земята. Метрото по това време винаги беше празно, явно не всеки се прибира от работа в тези часове. Детето й бе само, услужливата съседка леля Нанка отдавна го беше приспала и сигурно гледаше късния турския сериал в дома си. Алекс бе толкова вглъбена в себе си, че не забеляза приближаващия се към нея пътник. Възрастен мъж на около осемдесет, прилично облечен, но непран от доста време… Боже, какво прави този човек в метрото по това време, да не би да се връща от работа или може би е клошар…? Старецът приседна до нея, като едва-едва сгъваше краката си. Алекс се отмести малко уплашена: „Защо, по дяволите, сяда до нея, след като има толкова свободни места?“. Човекът я погледна и сякаш разбра какво си мисли.

  – Докато сме живи, трябва да общуваме!

  Алекс го погледна любопитно и се извърна към него, махайки слушалките от ушите си.

  – Моля!?!

  – Да си говорим, да общуваме, казвам, докато сме живи.

  Младата жена го изгледа отегчена.

  – Не искам да общувам – отговори иронично тя. – Цял ден говоря, такава ми е работата, уморена съм, извинете! – Алекс стана и се премести през една седалка от стареца.

  – Ядосана ли си? – попита отново възрастният човек.

  – Не, бясна съм!

  – Сподели!

  – …Че кой сте вие, за да ви споделям…?  – „Луди хора“ – помисли си Алекс.

  – Никой съм, а ти защо работиш толкова много и толкова до късно?

  – Не ви влиза в работата, пък и на вашата възраст също не е нормално да се возите в метрото по това време, освен ако не сте клошар или някой самотен откачен!

  – Позна, самотен откачен съм, който има дом и в него никой не го чака. Самотата ме плаши, затова всеки ден пътувам в метрото от сутрин до вечер и говоря с хората. Някои от тях вече ме познават, други бягат от мен, но аз седя тук и ги гледам, чакам да си общуваме. Има такива, които се отпускат и споделят, и то какви неща… страшни, глупави, маловажни, важни, мъчни, абе житейски работи, но споделят, имат нужда да кажат на някого. Хората са самотни.

  – Аз не съм самотна, имам дете, за което трябва да се грижа, и изобщо не ми е до вашите приказки.

  Спирката на Алекс беше дошла и тя излетя от вагона без да се обръща назад. Следващите няколко дни срещаше стареца често в метрото и го наблюдаваше как говори с хората, как им се усмихва, ръкувайки се с тях, но винаги стоеше прав и гледаше, чакайки поредното си общуване. Когато погледите им се засичаха, той й намигаше, а Алекс поклащаше глава, все едно му казваше: „Ти си луд, човече“. Всяка вечер след края на работния ден младата жена виждаше стареца как седи в метрото на последния вагон и сякаш я чакаше, за да си говорят. В началото тя странеше от него и дори не го поглеждаше, но в последствие сама започна да сяда до Чудака и така…

  Алекс му разказва за живота си, за майка си и баща си, за това „как започна всичко“, после за детето, трудностите в града, безпаричието и най-накрая за самотата… Старецът слушаше внимателно без да я прекъсва. Алекс понякога си мислеше, че е сама във вагона, но той беше там и само поклащаше глава, а от време на време леко потриваше ръцете си една в друга. Всяка вечер младата жена бързаше да хване метрото, за да срещне стария чудак, да му разкаже за работния си ден, за гадния началник, за гадния си живот, а той слушаше внимателно всяка нейна дума. Един път, докато пътуваха и Алекс споделяше своите премеждия, старецът й каза:

  – Знаеш ли кой е Дънов?

  Алекс се сепна и го погледна любопитно, сконфузи се.

  – Чувала съм за него, ама честно казано не знам подробности.

  – Той е бил мъдър човек и преди време е казал много неща, но има някои, които могат да ти послужат и на теб:

  „Ако искаш да имаш успех в живота си, търси го в себе си, а не вън от себе си. Отвън са само условията на живота.“

  “Ако искате някой да ви обича, между него и вас трябва да има разлика, която да е хармонична, както между тоновете в музиката. В това правилно съчетание, в това различие именно седи хармонията, от която ние се възхищаваме.“

  „Не можеш да убедиш хората в нещо, ако ти сам не вярваш в него.“

  „Не може да събудиш доброто в човека, ако ти нямаш доброто в себе си.“

  Вървейки към дома си или към работата, Алекс не спираше всеки ден да си повтаря наум думите на възрастния мъж. След няколко неуспешни опита да сподели своето ново виждане с околния свят, тя се разочарова и ядосана бързаше да хване метрото, за да каже на стареца, че това са пълни глупости и няма такова нещо като „хармония“, „успех… в теб или извън теб“, и че „доброто в човека“ не съществува. Докато се качваше във вагона, готова да „изригне“, забеляза, че той е абсолютно празен. Следващите дни и вечери от Чудака нямаше и следа. Сутрин Алекс се оглеждаше с надежда да го срещне и с нетърпение очакваше края на работния ден, тичайки да хване последния вагон, надявайки се, че той ще бъде вътре, но старецът все така не идваше и не идваше.

  Изминаха няколко месеца. Алекс разпитваше хората в метрото за странния чудак, който пътува от сутрин до вечер и „общува“, но всеки я гледаше странно, все едно е луда. Някои казваха, че никога не са виждали такъв човек, други, че има много старци в метрото… и младата жена съвсем се отчая, накрая спря да се надява, че някога ще го види отново. След много време тя осъзна, че тази среща с Чудака, неговите думи и странното му изчезване са променили завинаги нещо в нейния живот. Тя започна да гледа на хората и на събитията около себе си по друг начин – по-изчистен, по-земен, опитваше се да говори, да споделя, да слуша… та нали трябва да общуваме, докато сме живи!

  След 50 години…

  Алекс седеше на седалка в последния вагон на метрото, часът беше 11.30 вечерта, но вагонът беше пълен с хора. Уморените й, изкривени пръсти тракаха по клавишите на малък компютър, когато млада жена, прилично облечена, се приближи и седна до нея. Алекс се усмихна и я попита:

  – Искате ли да си поговорим…?

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Анастасия Петрова (Ани Димитрова) е родена и живее в гр. София. Завършила е професионална гимназия „Индира Ганди“ в родния си град, а по-късно и Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“. От 1995 г. работи в IT отдел на университет в гр. София. Пише поезия от ученичка, но едва преди няколко години започва да публикува свои творби, първо в сайта „Откровения“, по-късно и в „Стихове БГ“. Публикуваният тук разказ е нейният първи опит в прозата.

   

• <<
• 1
...
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
...
• 75
• >>