литература
- Александър Вутимски – поетът емблема на една трагична епоха
.
За сборника с избрани стихотворения „Не съм затворен кръг“ от Александър Вутимски (1919 – 1943) – един от най-модерните и значителни български поети на ХХ век. Може да се каже, че изданието представя почти всичко, написано от ръката му.
.
В очерка за него в книгата ми „БИОГРАФИИ НА ПИСАТЕЛИ или стълбове на българската духовност“ (изд. „Слово“, 2006) съм написал и това:
Като студент във Филологическия факултет на Софийския университет, Александър Вутов започва да сътрудничи в най-авторитетното литературно издание – списание „Златорог“ (1939). Не друг, а редакторът Владимир Василев му дава псевдонима Ал. Вутимски, с който са подписани най-зрелите и най-значителните му творби, отреждащи му място в българската литература.
…Този тъжен и раним човек всъщност е един силен дух, един нетърпящ чужди зависимости характер. Той, обреченият (болен е от туберкулоза), обича и вярва до полуда в живота, иска да се докосне до всичко красиво, да го обсеби с цялата си страст. Неговите сетива улавят всички нюанси на доброто и злото, на възвишеното и низкото, на видимото и невидимото… В търсенето и откриването на загадките в живота и в човешката душа той намира пътеките към самопознанието. А това го прави още по-силен, още по-свободен, още по-волеви в своя стоицизъм. Мнозина го корят за безумното му бохемство, което до голяма степен руши неговото здраве. Но има и такива, които го разбират истински и са убедени, че там, в кръчмата, намира своя „пристан“, както казва Божидар Кунчев, там „той е сред приятели, с които често говори за изкуство и литература, а самата идея, че на света има изкуство, го прави щастлив. От дъното на живота, за който пише често, той наблюдава себе си и света. Там мисли за преходността на нещата, копнее за своите хоризонти, така различни от хоризонта на посредствения човек. Там, където крехкото му тяло се погубва, тъй надалеч от света, който не познава страстното му влечение по красотата, включително и по странната красота в умората на старците или измъчения поглед на онези, които страдат несправедливо.“
„Вутимски беше живо олицетворение на изкуството – казва Александър Геров, – пишеше, композираше, танцуваше с една вродена артистичност. Той беше един инструмент на природата, която беше го създала независимо от него самия“. А Радой Ралин си го спомня така: „Той акцентираше не само с гласа си, с погледа си, с усмивката, ами и с фигурата си. Аз мисля, че ако той беше се отдал на театъра, би станал чудесен актьор. Като заговаряше за Далчев, когато почваше да декламира „И ти си бил дете/ почти не вярваш, / и ти си имал къдри от злато…“, той влагаше една особена напевност. И своите стихотворения ги казваше по тоя начин, което правеше още по-изящно произведението“.
.
Текст и снимки:
.
- Апостоле…
.
Апостоле, отново е свирепа зимата.
Проплаква вятър в изоставен храм –
Оголен до стени – неутешимо
Сълзи свещта, запалена от срам!
Така си тръгват само най-големите –
Огромните души без светски шум.
Летиш през нас, а ние – уж във времето
Ехтим след теб – решетки от куршум.
Народе??? Питаш! Преминават живите…
А подир тях изтлява тишина.
Родени в свобода, къде отиваме,
О, майко моя, стъпкана земя?
Дали ще ни простиш, че се продаваме –
Единствено за хляба в своя път?
Самотни, разпилени като гарвани.
По чужди друми, думите крещят.
И все така подгонени от спомена,
Шептим с бесилото и носим в таен стон –
Лицето ти, Апостоле, изронено –
Икона непрощаваща. Поклон!
.
Здравка Владова-Момчева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Авторката е преподавате по български език и литература и зам.-директор на БУ „Иван Станчов” – Лондон.
- Докато тя говори по телефона
.
Гледам я как седи на стола, как слага ходилата си едно върху друго, как си пипа коляното, как пръстите на ръцете й се разперват мъничко встрани, а после се прибират.
Гледам я как говори по телефона…
Не слушам какво говори. Обичам гласът й да тече, да спира, да изчезва и да се завръща. Сигурен съм, че говори нещо хубаво, и ми е хубаво да го усещам.
Не мисля дали е подстригана, или косата й е дълга. Май от доста време е дълга.
Тя знае, че я обичам. И говори по телефона, и от време на време поклаща глава и лицето й трепва.
Има нещо от висшата сфера на любовта в това, да чуваш как любимата говори по телефона с други хора и да я обичаш. И – от любов – да не слушаш какво говори.
Най-хубавото е, че докато говори, нещо пише, записва си на хвърчащи бележки имена, номера, цифри. Мога да й подам молив, химикалка, ново листче – подръка съм й. Мога да погледна и какво пише, и да умра от любов колко е хубав почеркът й. Ще умра от любов за този неин почерк, толкова е четлив и разбираем едновременно. Нищо, нищичко по-важно в любовта няма от четлив и разбираем почерк. Като ще обичаш, обичай четливо и разбираемо. Записвай, пиши каквото искаш, само да е четливо и разбираемо.
Тя сега записва други работи – имена, адреси, часове, а всъщност пише, че ме обича.
Като стана дума за почерка на любовта, нека си призная – моят е ужасен. Нищо не ми се разбира от години, нито една дума, но пък не спирам да драскам и да я обичам.
Докато говори по телефона, тя пребледнява, изчервява се, притваря очи и повдига шия, сочи към слепоочието си с пръст, става, гледа през прозореца, но аз нищо не слушам, защото знам, че мисли за мен и ме обича.
Понякога се ядосвам. Разговорът става прекалено дълъг, безкраен е и ме хваща яд. Егоист съм си и хем искам тя да говори, хем да спре; хем животът да тече, хем само аз да съм в него. И тя да говори по телефона.
А когато спре, да я ревнувам, че вече не говори с други, мислейки за мен.
Николай Милчев
.
- Как не станах десантчик
.
Хубаво ми е да се конущиствам с д-р Хинов*, щото той си хортува благо, аз пък обичам повече да слушам и да се усмихвам уж разбиращо. Докторът почти винаги ще я докара до някоя притча, която не само е на място, ами си е баш на място.
Някой от вас сигурно веднага ще скочи и да се възмути откъде съм я измундрил думата конущисване. Не съм я измундрил, бе. Тя просто си идва от конушмак (турцизъм) в българския език, означаващ раздумка, разговор. Така и така съм почнал да ви светвам за някои работи, що да не ви осветля и за някои други думи от уличния език на българина, също с турски произход.
Номер едно: ПИЧ – в българския го употребяваме като готин, верен, хубав човек, но не го казвайте на турчин, защото значението му на турски е развратник, мръсник, уличник.
Номер две: МАНАФ – в българския е обидна дума, докато на турски е продавач на плодове и заленчуци.
Номер три: ЧЕКИДЖИЯ – в българския е… абе, айде нема нужда, докато в турския е привлекателен, хубав.
Номер четири: МИНЕТ – за българския пак нема нужда, докато в турския е благодарност. Има и такова име сред туркините.
Спирам да обяснявам повече, защото ще се намери някой да каже: АЙ СИКТИР, което и на турски, и български е почти едно и също: Върви да се таковаш, бе!
Да не си помислихте, че съм отделил часове да събирам информация за турцизмите в българския. Някой велик човек е казал: „Талантливите пооткрадват оттук-оттам по нещо, после добавят и нещо свое, докато великите крадат безогледно и го представят като свое.“
Между две притчи на Доктора остана време и за една моя историйка и аз му я пробутах набързо. Той пък взе, че я хареса, и ми вика: „Историята не е лоша. Що не я напишеш?“.
Честно да ви кажа, моите истории са като песента на Кембъла от едно едно изречение: „Чудна птица е петелът, вода пие и не пика…” – и пак, и пак до откат, но да не се помайвам като оня любовник, дето любовницата трябвало да го подсеща: „Айде почвай, че тоя… мене чака.”
***
Беше есента на шестдесет и седма. Последна година в гимназията. Следващата година сме абитуриенти, после кандидатстване и, ако не успееш да влезеш веднага, казарма. А за казармата нямаш друг избор, освен кашик (пехотинец). Един ден някой спомена, че се организират курсове за парашутисти, а завършилите курса най-вероятно ще служат в десантни войски. Откъдето и да го погледнеш, беше доста изкушаващо за момчета като мен от село, носещи все още комплексите си на селянчета, незавимо че бяхме „стари пушки“ вече в гимназията. Аз самият бях доста дребен, слаб (не повече от 47/48 килограма). Все едно конник от прабългарската конница, който по време на дългия тримесечен преход почти не беше слизал от седлото.
Виж колко по-различно и авторитетно звучи десантчик, а? Сигурно порционът в казармата ще е като за богоизбрани. Ще понатрупам килограми и ще спрат най-после да ми викат: „Ей, малкия… Ей, дребен…“.
Пък и като се наконтя с оная ми ти униформа, като килна небрежно закачливо кепето на десантчик и като мина само веднъж през площада – стой, та гледай как ми се отваря парашутът.
На следващия ден беше първата среща на желаещите. Мислех, че няма да има място от много мераклии, а то едва се събрахме седем-осем човека. Още същия ден започна обучението. Скокове от една метална площадка в задния двор на гимназията в трап, запълнен с пясък. Отначало от по-ниски нива, после от върха на площадката. Упражнения по сгъване на парашут, по управление на парашута във въздух чрез издърпване на носещите въжета. Мина месец и един ден ни казаха:
– Утре сутринта пътувате до Сливен с автобус, минавате медицински преглед и следобед на летището ще е първият ви скок.
Нямахме време нито да се притесним, нито да се развълнуваме. Просто всичко се случваше като в някакъв сън. На другия ден в автобуса всички за Сливен се държахме така, все едно отивахме на някаква приятна разходка, но колкото повече приближавахме Сливен, толкова по-тихи ставахме. Аз се притеснявах не толкова от опасността при самия скок, колкото дали ще мина успешно медицинския преглед.
Автогарата беше до болницата. До автобуса дойде да ни посрещне някакъв подполковник от запаса. Вървеше почти със строева стъпка и говореше отсечено и кратко. Изведнъж почувствахме, че няма майтап и работата е сериозна. Мълчаливо влязохме в болницата, следвайки подполковника. Спряхме пред лабораторията и една лаборантка ни връчи по едно шишенце за урина. Подполковникът ни инструктира в телеграфен стил:
– Тоалетната е в края на коридора. Влизате и напълвате шишенцето за урина, после се връщате и поставяте шишенцето върху вашето листче за изследване. Купувате си нещо за обяд и в един и тридесет ме чакате пред лабораторията. Вземам ви, отиваме на летището. Парашутите ви са проверени и готови за скок. Качваме се в самолета. Стоите без да мръднете на указаните ви места. Когато ви кажа: „Готови за скок!“ – ставате и се придвижвате до отворената врата. Трябва да знаете, че в самолета връщане назад няма. Има само напред и надолу.
Мълчаливи и леко замаяни, всички заедно влязохме в предверието на тоалетната. Тогава един умник от нас се изока:
– Момчета, единственият начин изследванията ни да се перфектни е най-читавият от нас да напълни на всички ни шишенцата с урина. Няма да има отпаднали заради лоши медицински резултати. Най-здрав според мен е Христо Ишумика. Човекът е йога. Досега не съм чул някой йога да е бил болен.
Истината е, че Ишумика от 11б беше атракцията на всички програми, които се организираха от нашата гимназия. Като почнеше с някакви Лотоси-мотоси, па си въртеше корема и го залепваше за гърба си. Пък като почнеше да се усуква, да си премята краката зад главата…
Разказвам историята и хем ми е смешно, хем ми е тъжно, защото се сетих за един стар виц за щъркела, кой разнасял бебетата по света заедно с едно от малките щъркелчета. Когато минавал над България, той никога не пускал глупави бебета. Малкото му веднъж го питало: „Защо бе, тате, тук не пускаме глупаци?”. „Ами защото от там ги вземаме, синко.”
Та, докъде бяхме стигнали. Да. Дотам, че се наредихме на опашка осем глупака Ишумика да ни пълни шишенцата с урина. Само че резервоарът му се оказа малък и не стигна за шишенце и половина. Успя за нещастие да напълни до половината и моето. Аз го допълних, но и това не помогна моята проба да бъде добра.
В един и половина всички чакахме чинно пред лабораторията да дойде подполковникът. Пристигна усмихнат и се втурна в лабораторията. Изведнъж оттам се чуха зверски викове:
– Чикиджии мръсни! Курета сплескани! Ще ви науча аз вас кон боб яде ли…
Излезе от лабораторията побеснял.
– Абе, вие на луд ли ме правите, бе?! От осем човека, седем с болни бъбреци. Утре всички отново строени пред лабораторията и лично аз ще ви асистирам като си пълните шишенцата с урина.
Изглежда че Христо с неговата йога нещо си бе направил бъбреците. Може да е било за кратко, а може би за по-дълго. Не зная и не съм се интересувал повече.
Просто нямаше утре, както се заканваше подполковникът. За известно време избягвахме да ходим до Сливен, да не би да ни срещне и познае случайно побърканият подполковник.
Ако все пак някога някой ви попита защо не съм станал десантчик, кажете му, че Христо Ишумика е виновен.
.
Руси Русев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Д-р Виктор Хинов и авторът на този текст са приятели, запознали се в емиграция.
.
- Луд
.
Днес е слънчев зимен ден. Февруари в Индиана е топъл в сравнение с миналите години. Дано не се излъжат растенията, да не вземат да цъфнат без време.
Най ме е страх за джанката. Имам си в двора една българска джанка. От над петнайсет години расте тя в нашия двор и един-единствен път ни зарадва с джанки – в годината, когато голямата ми дъщеря се омъжи.
Всичките други години не можа дървото да даде плод. Джанката разцъфтява рано-рано. С първите слънчеви и топли дни се покрива тя с чудно красиви бели цветчета. Като млада булка избързала и излезнала нагиздена сама на мегдана рано сутринта, в очакване многобройната и рода да се събуди, нагизди и да се дойде на сватбата. Премяната е чудно красива, булката е щастливо усмихната и леко стъписана от празния площад и тишината наоколо.
Тук в Индиана времето е променливо и често след първото пролетно слънце пада убийствена слана. Цветчетата се вледеняват, а после потъмняват и окапват без да вържат плод. И така всяка година.
За мен джанката е най-българското дърво. Жилава дървесина, дълбоки и здрави корени, люта джанкова ракия. Навсякъде ще оцелее джанката, но не навсякъде ще даде плод.
Грижи се тя за децата си и само там ги отглежда, където ще им е най-назгода да растат, да се развиват и да са щастливи.
Голяма е Америка. Суров е климатът тук. Попарва той децата ни. В закътаните на завет български селца, където вятърът не духа толкова силно, слънцето огрява южните склонове и гали първите разцъфнали дръвчета, сланата е рядък гост. Планината къта джанките в прегръдката си, нежните цветчета връзват сладки, дъхави плодове, от които става силна ракия, за да има с какво да се стопли човек зимно време.
Малки акумулаторни батерии са джанките. Те запазват топлото пролетно слънце и го дават на хората през дългите и тъмни зимни вечери. Сигурно старите хора в България, когато умират, се превръщат на джанки. Затова и нашата джанка разцъфтя и върза за сватбата на дъщеря ми Васи, защото татко ми Васил се е радвал за нея и е искал да я поздрави в далечна Америка.
А може би просто си измислям. Аз съм малко луд. Мисля, че животът е безсмислен без семейство. Тук един психолог много се учуди на тази ми мисъл и искаше да я изследва. Стори му се, че не е нормално човек да не вижда живота си без семейството си.
Човек не може да намери себе си, докато не намери своята си специфична лудост. Когато други хора ти казват, че ти си луд, защото правиш това или онова или казваш, или мислиш така или иначе, то те ти посочват теб самия. Трябва да им благодариш и да се огледаш добре в техните очи.
Ето, и аз съм благодарен на американците, които ми посочиха мен самия – луд, който не си представя живот без семейството си.Та цялата Америка е пълна с хора, които живеят сами за себе си. Те са американски граждани и друго семейство не им е потребно. Не виждат ни родители, ни деца с години, а ако се срещнат на някой четвърти юли с тях, то през остатъка от годината разказват на приятелите си какви ненормални роднини имат и как не могат да ги понасят. Американецът сам избира живота си. И този избор най-често започва с отричане на всичко дадено му при раждането. Отрича се дом, семейство, роднини, религия. Както плодът в развитието си повтаря етапите на еволюцията, така и американецът в живота повтаря емиграцията на предците си.
На осемнайсет младият американец отива (или по-скоро емигрира) някъде в колеж. Най-добре в друг щат или даже в друга държава. Там той си създава среда, запознава се с разни хора, решава къде иска да живее и с кого; а днес решава също така дали е мъж, жена, безполово същество или магарешки трън.
Много често в края на едно такова търсене човек се оказва сам, заграден с псевдоприятели, винаги готови да отидат на бар, казино или да преспят една нощ с теб, но само толкоз. За друго не ги търси. Ще кажете – жалък живот. Американците ще ви кажат, че вие сте жалки, защото през целия си живот не правите нито един личен избор. Обичате майките си, децата си, дома си, страната си и се просълзявате при мисълта за някакви си там джанки. Животът ви е предопределен от родители и роднини. Те, американците, са граждани на Америка, а това означава, че могат да мислят и правят, каквото си искат.
На мен ми е чудно защо при такава пълна свобода толкова много американци избират самотата, алкохола и наркотиците. Ако са честни, те ще ви кажат, че свободата е отровно биле. Пълната свобода е най-страшното нещо на света. Аз съм благодарен на съдбата, че съм малко луд и че децата ми са малко луди. Може да не сме свободни един от друг, но сме на завет, пазим си топличко, за да могат цветчетата ни да вържат и плодчетата да растат, и ракията да е силна и люта, за да бъде зимата ни стоплена от пролетта на децата ни.
Ей такива мисли днес. Прощавайте, ако ви се струват луди. То в защото аз съм си малко смахнат.
.
Виктор Хинов
.
- Хайти
.
Разказ от Хасан Ефраимов
.
На гости ми е приятел, живеещ от много години в Амстердам. Идва си всяка година и тогава винаги си правим веселото, както се казва, на дълги и тежки маси, отрупани с всевъзможни гозби и най-вече алкохол. Спомняме си с умиление за едно време, говорим си за сега, а любимата ни тема е бъдещето. Всъщност, говори повече той, аз го слушам и не се сдържам, и от време на време само изтърсвам едно „Бе, мамито“. Нали съм ви казвал и друг път – когато и да се възхитиш на мамито, все е удачно.
Та, той разправя, че в Амстердам нямало къде да пренощува човек. Всички хотели, мотели, квартири и места за настаняване били заети, а ако се намерело случайно нещо, било под всяка критика като качество, а цената баснословна.
– И що тъй? – не се сдържам накрая, не криейки учудването си.
– Ми, всички места са заети от ай ти-та.
– Моля?
– Ай ти-та, бе. Не знаеш ли какво е IT?
– Така, да, ама като каза изведнъж ай ти-та и не можах да се осеферя.
– Да знаеш, аз им казвам хайти.
– Хайти?
– Да бе, хайти. Един не се е усетил досега.
Започва дружен смях, който накрая се прекъсва отново от мой въпрос.
– Добре, ве, брато, ама к’о правят тия хайти там?
– Работят.
– Как така работят?
– Така, как? Как се работи? Не си ли чувал за работа от дома?
– Чувал съм. Имаше го и при нас по време на пандемията, ама аз – и да искам не мога – и затова не съм се интересувал. И сега мисля, че има много хайти, дето им викаш, които работят така.
– Напълнили са целия град – продължава моят приятел. – Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Довтасали от целия свят, куцо и сляпо е там. Имам един комшия холандец и като видя, че няма оправия, почна да учи турски.
– Е, как турски, бе?
– Ми, цялата махала, в която живея, са амуджи и понеже нито един не научи холандски, холандецът се принуди да учи турски. Амуджи, ама от анадолските. Нашите ги знаеш, че по традиция на джамия не ходят, само до кръчмата.
– Ха-ха-ха-ха… Ужас…
– Всички се приспособяват, да ти кажа, само нашите амуджи – не. Никой не може да ги претопи. Живеят си отново заедно и джагара-джугара. Не стига това, ами и…
– Какво?
– Високоговорители сложили на минарето.
– Е как така, бе?
– Така, как? И по пет пъти на ден ги надуват. Викам им: „Никой не ви казва нищо за джамиите, молете се в тях, ама поне не събуждайте хората от сън“. „Те как дрънчат с клепалата?“ – вика ми един. „Ама, вие сте в тяхната страна, бе“ – не се сдържам, а оня ми отговаря: „Тъй като гледам, няма да е за дълго тяхна. Анадолът потъва от земетресения, виждаш, и ние все някъде трябва да живеем.“ Не стига другото, а и…
– Какво?
– Холандецът, и той ме поздравява на турски вече сутрин.
– Ха-ха-ха-ха… Ужас…
– Сякаш не ми стигаха другите анадолски амуджи, че сега и този трябва да го търпя. И постоянно идва да ме пита, това как било на турски, онова как. Взел един разговорник в ръка и с него ходи с вечната си и гадна усмивка.
– Ми, толерантни!
– Бе, да ги таковам и тях в толерантните…
– Ха-ха-ха-ха…
– Децата как са?
– Пораснаха, но не мога да ги докарам тук, за да ги видят баба им и дядо им. Домъкнах ги със зор, но на третия ден хванаха самолета и духнаха.
– Български знаят ли?
– Откъде да го знаят? Учат на холандски, английският е задължителен, а езикът на улицата е турският. Да се успокоят българите, че няма да ги претопим. Никой няма да ги претопява повече, те сами ще се стопят.
– Ей, да взема и аз ли да дойда при вас?
– За какво ти е? По-добре си стой тук, а и без това си свикнал с номерата на българите и ги познаваш. Оттатък онези са по-коварни. Гледаш ги мили и усмихнати, а…
– Българите не знаят да се усмихват.
– Точно това ти казвам. Каквото им е на сърцето, това им е и на устата, не знаят да хитруват, а онез…
Идват новите поръчки и отново се хващаме за чашите. Настъпва едноминутно мълание, докато ударим по някоя глътка и после, мляскайки, замезим.
– Слушай, а тези… хайтите, дето им викаш, защо всички са се наврели в Амстердам? Не е ли все едно за тях откъде ще работят?
– Що? Щото марихуаната е там.
– Ужас.
– Пушат на воля, понеже е легална, а и публичните домове са там.
– Е как…?
– Ми, не могат да си намерят фитки, бе, брато. Смятай, колко са смотани. Седят по цял ден на компютъра и като се уморят, блъснат си една чекийка и това е. Ако загорят много, затова са публичните домове. Десетки ресторанти започнаха да затварят вече из града.
– Това пък защо?
– Не могат да си намерят персонал. Сервитьори, бармани, чистачи… Всички са хайти вече. Другите просто не могат да си позволят наем в Амстердам. Заведения за бързо хранене, бензиностанции, услуги… всички крещят за работници, ала няма. И малкото останали пътуват отдалече. Това е положението.
– Ужас. И тука е така вече. Всички искат да завършат за хайти и да седнат пред комповете. В едното училище, моля ти се, изучавали роботика.
– Ама в Добрич ли?
– Да, бе.
– Ха-ха-ха-ха… Ужас… Каква роботика в Добрич?
– Трябват трактористи, дават им по 3000 лева заплата, ама няма.
Още дълго говорим тази вечер и накрая поемаме да се прибираме. По пътя виждам глутница кучета, гонещи се в кръг.
– Бе, мамито ви и… хайти, ей ся ще ви дам една роботика – не се сдържам в тъмната нощ. Посягам и взимам няколко камъка в ръка, мятам ги бързо по посока на хайтите с псувни и силни викове „чиба“.
Прибирам се и лягам, а още дълго не мога да заспя. Пред очите ми е новият свят, който идва, пълен с програмисти, понеже всички стават програмисти вече. Клечат над програмните кодове и се опитват да създадат нови компютърни игри, на които нашите деца и внуци да си губят безцелно времето. Други се опитват да откраднат паролата ви за Фейсбук, за да видят банковата ви сметка и да я източат. Трети се опитват да скимират банкомата, за да ви изпразнят после картата. Неволно се замислям, че това са хора, които никога няма да излязат в гората сред дърветата, няма да усетят аромата на цветята и трелите на птиците никога няма да звучат за тях. Напълнили са градовете, чукат на своите лаптопи, а градът е затънал в боклуци, защото няма кой да ги изрине. Виждам затворени ресторанти, понеже няма кой да работи в тях.
– Бе, мамито ви… – не се стърпявам по едно време. – Ще ви видя аз тогаз… Ще ми ядете… ама ще ми ядете рязания уй някой ден.
И тогава изведнъж истината ме връхлита като ураган. Няма да ми ядат рязания… защото Шейтана се подготвя отдавна. Предвидил е всичко, изключвайки всяка една случайност. Ликвидира селското стопанство, защото няма кой да работи там, унищожава овцете, кравите и всички твари с разни грипове и чуми, но отдавна вече е приготвил храната за бъдещето. Същите тези хайти навярно пишат програмните кодове за храната, която ще принтират от 3D принтери в заводи на бъдещето. Пилешка пържола, стек, бифтек… Каквото ви се яде. Храната ще я произвеждат машини из заводите и фабрики, а хората ще лежат и ще играят на компютърни игри, мъчейки се да убиват времето в безцелния си и безсмислен живот.
– Бе, мамито… – отново не се сдържам. – Какъв свят оставяме на децата и внуците си? Ковем го самите ние, защото не се занимаваме с тях. По-лесно ни е да ги оставим пред телевизора, с електронната игра в ръка, вместо да им прочетем приказка.
Хора…
.
- „The Case of Cem“ в Ню Йорк. Събития с Анжела Родел
.
Бележитият роман на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ („The Case of Cem“) бе представен за първи път в САЩ – в Ню Йорк, на 29 януари – с участието на преводачката Анжела Родел. Ето какво пише за събитието Генералното консулство на Р България в Ню Йорк:
.
.
Класиката на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ за първи път бе представена в английски превод в САЩ!
.
.
Angela Rodel, носител, заедно с Georgi Gospodinov, на престижната литературна награда International Booker Prize за 2023 г., представи превода си на романа пред препълнена зала от ценители на книгите, в емблематичната Rizzoli Bookstore в Ню Йорк.
.
Ангел Ангелов и Анжела Родел Генералният консул в Ню Йорк Ангел Ангелов имаше удоволствието да присъства на събитието и да се включи в дискусията. Дипломатическо представителство допринесе за атмосферата с българско вино.
.
.
Снимки: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк
.
.
––––––––––––––––––––––––––-
На 3 февруари, също в Ню Йорк, се състоя друго събитие, свързано със „Случаят Джем“ и българската литература. Този път в Columbia University, Harriman Institute, където Анжела Родел представи свои преводи на произведения от български автора. Ето какво пише за това събитие Албена Цанкова:
Благодарности на Валентина Измирлиева – професор по Славянски езици и литература и директор на Harriman Institute, Columbia University, и на преводача Анджела Родел, за вълнуващия разговор на 3 февруари в Ню Йорк, който нямаше как да се вмести в предварително обявения един час.
Ангажиращ събеседник, Анджела Родел разказа с увлекателна топлота за пътеводните случайности, които са я формирали като преводач на българска литература; за влиянието на българската музика, която тя сама изпълнява, върху усета за мелодия и интонация при превода; за общуването и доверието между автор и преводач; за любими български автори и произведения.
Прочетени бяха откъси от български текстове в оригинал, последвани от съответните им преводи на английски. Сред представените текстове бяха: откъс от романа “Времеубежище” на Георги Господинов – носител на международната награда “Букър” за 2023 г.; стихотворението “Бдин” на Иван Христов; откъс от наскоро издадения на английски роман на Вера Мутафчиева “Случаят Джем”; откъс от романа “Направени от вина” на младата, талантлива Йоанна Елми, която присъства на събитието и прочете текста на български.
.
Анжела Родел и Йоанна Елми. На заден план: проф. Валентина Измирлиева и Ангел Ангелов. Снимка: Албена Цанкова ––––––––––––––––––––––––-
Припомняме, че представянето на „Случаят Джем“ („The Case of Cem“) в Чикаго с участието на Анжела Родел ще бъде на 7 февруари, сряда, от 6 pm, в Seminary Co-op
(5751 S Woodlawn, Chicago, IL 60615). Повече информация тук..
Снимка: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк .
- Гостуването на Тодор П. Тодоров в „Глаголницата“ (видео)
.
Писателят Тодор П. Тодоров гостува на 28 януари на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл. Това бе първото събитие за настоящата 2024 г. на „Глаголницата“. Координатор и водещ на онлайн срещата – Даниела Иванова-Найберг.
.
Източник: ФБ профил на Даниела Иванова-Найберг „Прекрасно усещане – като след прочит на важна книга и хубав разговор.“ – е написала за атмосферата на тази среща водещата.
Видеозапис на разговора с Тодор П. Тодоров:
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ОЩЕ ЗА ГЛАГОЛНИЦАТА
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ вече си има подкаст.
https://www.youtube.com/@user-ls6mk7io6f/podcasts
https://rss.com/podcasts/glagolnitsata/1321026/.
- Случка от океанското дъно
.
Поредна история от поредицата „Този свят е енергия“
„…Истории, доловени в тишината… При моите далечни пътувания и срещите ми с различни същности. Които пожелаха да разкажат за своя живот. За свързващото звено в световете. Енергиите. Които винаги са били, са и ще бъдат всичко, което го има… И в крайна сметка – да стигнат до извода, че Светлината е висшата енергия. Родена от Любовта. И всичко тръгва от Нея. Любов, творяща чрез Светлина!“
.
История 5: Случка от океанското дъно
Тя беше много красива. Бяла, като крило на ангел. Макар да живееше в океана. Много дълбоко. На дъното. И не беше виждала ангели. Освен в сънищата си. А може би не само там? Все пак, беше й дадено още нещо, като отличителен белег. Специфично само за нея. Бледорозови очертания по белотата, подобни на втурнали се към бреговете вълни. Леко овални, подредени едно подир друго, те придаваха на дрехата й такава изтънченост, че пречупената светлина, успяла да се прокрадне през мрежата на водата, спираше в захлас и танцуваше с очи върху тялото й… Разбира се, че си имаше име – Тигрова мида. Вероятно на някого му бе хрумнало да оприличи ивиците й на тигрови краски. Което нейната нежна душа така и не прие, но свикна да живее с името си. Дадено от друга разновидност същества, които обитаваха сушата. Но обичаха да слагат етикети и имена на всичко, до което се докоснеха. Въпреки това, тя не се сърдеше. Беше с аристикратична душа. Умееше да прощава и да живее над тези неща.
Колко години живееше на океанското дъно, не помнеше. А и за какво ли й беше да ги брои. Всеки ден приличаше да останалите. Но и не съвсем. Защото се научи да го прави различен, поне малко, сама. Имаше въображение, захранвано от океана. Простиращо се между минало, настояще и бъдеще. Това й помагаше да разнообразява дните, годините. А може би и вековете живот. Толкова дълъг й се струваше животът… Преминаваше с лекота границите между тези времена. Ставаше свидетел на какво ли не. Пред очите й се разиграваха драми, срещи, раздели… Събираше в сърцето си, като скъпоценни перли, всичко видяно. Да има какво да съзерцава и премисля в дните, когато животът на дъното станеше равен и тих, подобен на пясъка, заспал от милиони години по него.
.
.
Точно в такива дни дълго общуваше с най-добрия си приятел – Тигровия каури. Може да не знаете кой е той, но Тигровата мида го познаваше откакто се помни – големия охлюв, роден малко преди тя да се появи в същите тези води. Той беше нейният пръв учител в живота. Най-добрият приятел. Признаваше си, че без него нямаше да е същата. Никога. И беше сигурна, че го обича. Както само една мида може да обича – дълбоко, съкровено, завинаги. Мощни енергии протичаха помежду им. А когато започнеше да му разказва своите истории, той ставаше мълчалив като подводните скали, върху които живееше. Може да звучи странно, но двамата умееха да разговарят помежду си, най-вече чрез вибрациите на телата си. Защото всичко в този свят вибрира, дори и в подводния. С различни честоти. Разговорите помежду им се получаваха, защото двамата бяха стигнали до еднакво ниво на трептене. И квантите им разменняха информацията помежду си.
Веднъж, в един от тези равни, тихи дни от живота им, Тигровата мида изглеждаше някак тъжна, отнесена. Нещо, което рядко се случваше. Може би беше кратък миг, но вероятно си имаше причина. Тигровият каури гледаше с тревога розовите полукръгове на дрехата й. Питаше се какво ли ще му разкаже днес, което толкова я разстройва. Вечността беше притихнала в телата им, така че никога не би му минала през ума мисълта за раздяла. Стоеше и чакаше тръпнещ – да чуе новата история, сътворена от обиколките на Тигровата мида из световете.
Най-после тя се отърси от вътрешните си видения, долови тревогата на големия охлюв, впил крак върху студената скала. Петната по дебелата му черупка сякаш танцуваха, докоснати от лекото движение на водата. Мидата го гледаше, а душата й потъваше в неговата, в опит да отмие напрежението му. После го прегърна с усмивка, въздъхна леко и малки блестящи балончета полетяха нагоре. Ако някой можеше да ги види, би си помислил, че са седефени перли, устремени към слънцето…
– Успокой се, приятелю, не исках да те тревожа. Знам, че усети тъгата ми. Понякога се случва и най-смелият да се уплаши, нали? Камо ли една малка мида, макар да е Тигрова.
– Обичам да слушам тембъра на енергиите ти… – думите на охлюва попиваха като вода в същността й. – Действа ми зареждащо. И успокояващо. Не знам какво така те е разстроило, но съм убеден, че не е случайно.
– Пътувах отново… с мисълта си. Знаеш, че често го правя. И попаднах на място и във време, до което не съм стигала преди. И друг път съм обхождала сушата. Разглеждала съм живота там. Колкото и странен да ми е изглеждал. Знаеш, разказвала съм ти. Но този път беше различно. Светът, който видях, не ме прие радушно. Напротив. Там аз и такива като мен и теб… – мидата млъкна. Трептенията й се забавиха. Сякаш беше заспала. Или много болна.
– Наистина ме тревожиш, продължи, моля те! – с най-фините си вибрации я докосна Тигровият каури.
Мидата потрепери, почувствала смисъла на думите му, и се върна в действителността. Водата галеше красивата й черупка, усещаше пулса на океана като втъкан космичен ритъм в себе си. Упрекна се заради онова ледено усещане, което я беше смразило. До такава степен, че разбра какво означава страх. Откъде събра смелост да се усмихне, не се питаше, но го направи.
Усмихната Тигрова мида! Това е най-прекрасната гледка на океанското дъно. Даже водата я гледаше с възторг и разнасяше светлина между нея и охлюва, онемял от любов. Той се чудеше как са могли да преживеят толкова дълго, без да й каже колко много я обича. Но тя не може да не го е усетила. Така, както той е чувствал безсловесната й обич. Докато всички тези мисли-токове течаха в душата му, долови готовността на мидата да продължи. Гледаше я с внимание, готов да слуша. Независимо от това какво ще чуе.
– Не само по сушата, а и по водата имаше много същества, отличаващи се от нас. Изглеждат особено. Много големи, в постоянно движение. Различаващи се едни от други. Както е и тук, при нас. В това няма нищо лошо. Ето, ти и аз сме различни, нали? Но това не пречи да сме приятели, да се обичаме.
– Разбира се. Какво да делим? Има толкова пространство, вода, всичко. За всички. И свобода, избор как да живеем. Нима там не е така? – учудено гледаше големият охлюв.
– Там не е така… А такива като нас са в опасност. Видях как претърсват водата. Даже под нея. Как стигат до дъното и откъсват насила стотици, хиляди, подобни на нас. Изтръгват ги грубо и ги изсипват накуп в огромните си плуващи острови. А после…
– Какво после? – не се стъпя Тигровият каури.
– После остават само черупките… – тъгата на мидата се разля във водата. И премина през дебелата му черупка. Дълбоко в потресената му душа. Мидата едва намери сили да продължи. – Но не само това. Измъкват телата, за да нахранят с тях своите. А черупките… В по-добрия случай ги почистват, изглаждат, понякога рисуват по тях. След това ги разпращат на много места. Но не ги подаряват, а искат нещо в замяна. Който го има, може да притежава и нашите черупки. С втъканата ни енергия. С вкаменените ни чувства. С всеки запечатан миг от живота ни в тях.
– А в по-лошия слушай? Какво става? – охлювът искаше да чуе докрай. Да допие до дъно изживения от мидата ужас. Да й помогне да се освободи поне малко от преживяното. Макар в едно въображаемо пътешествие в бъдещето. Но кой би могъл да каже доколко е въображаемо, доколко е истина…
– В по-лошия случай разбиват черупките на толкова дребно, че остава нещо, подобно на пясъка. Като следа от телата ни. А после от него, което е най-странното, ги възпроизвеждат отново. Уж същите, но не съвсем. Имащи в себе си нещо от нас, но допълнено с друго – изкуствено, чуждо. Но въпреки всичко, съдържащи от нашата мощна енергия.
– В крайна сметка, защо? Къде отива всичко това? При кого? – недоумяваше той.
– Отново при тях. Тези, които могат да ги разменят срещу онова странно нещо, без което няма как да получат каквото и да било.
Тишината мина като сянка по водата. Вибрациите сякаш заспаха. Не само двамата преживяваха историята на Тигровата мида. Тя се разнесе като невидима вълна – далече, из всички посоки по капилярите на водата. Като предупреждение към подводния свят. За това какво би могло да се случи на всеки, попаднал случайно в капана.
С последни сили, възвърнал частично хармонията на същността си, големият охлюв попита:
– А ние… бяхме ли там?
– Да… – шепотът попи в същността му. – Като обработени натурални черупки…
Тигровата мида намери сили да го погледне. Така копнежно и нежно, както само тя умееше. Спомни си, че все още са тук – на сигурно място. Че всичко разказано, бе миг от бъдещето. Никой не знаеше кога точно ще се случи. И дали не би могло да се промени. Тази мисъл я просветли. Черупката й, нейната ангелска дреха, трепна в белотата си. А розовите ивици танцуваха, като изрисувани от залеза пламъчета, и хвърляха цветен оттенък върху Тигровия каури. Красотата й попи толкова дълбоко в него, че разтопи страховете, заседнали в душата му като врагове от засада. Спомни си нещо. Толкова вълнуващо, така зареждащо, че енергиите му потекоха като светлинни потоци. И обгърнаха любимата му в защитен пояс.
– Казвал ли съм ти, че си най-красивата от всичко в този свят? – въпросът се вля и запечата в черупката на Тигровата мида.
– Не знам… дали си ми казвал. Но щом съм го усетила, си ми показвал – тя беше истински развълнувана.
– Има нещо, което не съм ти казал – настояваше той.
– Кое? – мидата трептеше в очакване.
– Обичам те. Откакто се помня… – думите му се сляха с водата.
– Струва ми се, че съм го чувала. Откакто се помня… – прегръщаше го водата.
.
Калина Томова, 27 януари 2024 г.
Снимки: Авторката – Тигрова мида и Тигров каури
.
- Да няма в сърцето ти суша
.
Стихове от Николина Барбутева
.
ДА НЯМА В СЪРЦЕТО ТИ СУША
Какво правиш, когато в ума ти нахлуват спомени,
когато в сърцето любовта никога не стига?
Вярваш, че нищо няма да се промени.
Отворил си широко вратата и тъгата пристига.Искаш да видиш бъдещето си неясно и страшно.
Винаги си искал да го видиш още от утробата.
Градим бъдещето си с действието си сегашно.
Обличаш смирено на неочакваното робата.Назови кой ще бъде до теб в старините ти,
ако нямаш такава сродна душа.
Дано не си сам и изоставен в дълбините си.
Да няма в сърцето ти суша.Старостта пристига според разписанието си.
Ще ти се изсмее тя коварна.
В залеза на дните си не трябва да сме сами.
Болката ни би била кошмарна.ЗАБРАВЕН ТЕФТЕР С ИМЕНА
Какво ли не заличава времето и битието?
Имена, хора, места, ситуации и мечтите.
Такова е било винаги от векове битието.
Като забравен тефтер с имена сме почти.Забравените спомени ненадейно откриваш.
Заличените имена изведнъж си спомняш.
А някои моменти още насила прикриваш.
Защо не миналото по-често да припомняш?А ако загубиш този стар, прашен тефтер?
Някой ще ти го подаде ли от прахта тихо?
Дава ли някой между преди и сега бартер?
Отговорът отрицателен прокрадва се плахо.ИЗГУБЕНОТО АЗ
Откъснати страници от любовен роман,
който остана непрочетен и загубен веч.
Но романите не са за някой грандоман,
за който се вижда, че е реалист отдалеч.Книгите са паралелната реалност за нас.
Онази детска игра, която играехме преди.
Действителността мори жестоко час по час.
Никой повече от нея не може да ни вреди.Обичта, за която копнеят всички безмълвно,
която нямат мнозина мразени и отхвърлени.
Дупка зее в душите ни дълбоко и гръмовно.
Стоим кротко като стара дреха захвърлени..
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Николина Барбутева е родена в Пловдив. Има бакалавърска степен по История и магистърска по География и икономика. Преподавател е в ОУ „Васил Петлешков“ – Пловдив. Любовта й към книгата е пословична още от детството й, когато си спечелва прозвището „дете на библиотеката“ и става отдаден читалищен доброволец. По-късно саматя тя започва да пише поезия и проза и се включва в различни конкурси за есе, в които е заемала призови места. През 2014 г. излиза първата й стихосбирка „Пътят към любовта, страданието и надеждата“. Следват „Силата на жената“, „Звезда на любовта“, „Близост“. Последната й издадена стихосбирка е „В тишината“ (2022). Тази книга ще има поредно представяне на 12 февруари т.г., от 18:00 часа местно време, в залата на Дружеството на писателите в Пловдив.
.
- Минавам през този живот като лодка…
.
Минавам през този живот като лодка –
понякога в тихи, спокойни води,
понякога бури връхлитат ме подло,
които оставят жестоки следи.Минавам под слънцето жарко и светло
и светва душата ми, обляна в живот.
А нощем, когато звездите проблеснат,
приемам от техния тайнствен комфорт.Минавам сред хората с обич стаена,
плод на светлинен и Божи заряд.
Безмълвно раздавам душата си щедра,
градя с мисълта си един по-хубав свят!.
Забравено септемврийско завещание от 2017 г. –
когато светът беше видимо по-нормален..
.
- Благодарност за дарителите на литературен сборник
.
СЪРДЕЧНА БЛАГОДАРНОСТ
на всичките 36 дарители, които с щедростта си направиха възможно отпечатването на сборника с творби на български писатели от САЩ, с работното заглавие „Жарава“.
Ето резултатът към 12:35 am, т.е. в самото начало на 23 януари 2024 г. (чикагско време):
$1,512 raised of $1,500 goal
36 donationsПоредното доказателство, че ЗАЕДНО можем да постигнем всичко, което пожелаем. Дори и повече! Бъдете здрави, все така отзивчиви, доброто рано или късно се връща в повече!
.
.
Предпечатната подготовка е на финала. Заглавието на книгата е „ХОРИЗОНТИ“.
Очаквайте информация за следващата осъществена стъпка – отпечатването на сборника, а след това – оповестяване на премиерата в Чикаго.
На 30-те автори и 30-те художници – честито!
Още веднъж благодарим на всички дарители!
.
Текст и снимки:
.
- XXVI Национален фестивал на детската книга и конкурс „Щастието е възможно”
.
От 8 до 10 май 2024 г. в гр. Сливен, по инициатива на Регионална библиотека „Сава Доброплодни” и в партньорство с Министерството на културата, Община Сливен, Областна администрация – Сливен, Асоциация „Българска книга”, Изпълнителната агенция за българите в чужбина и др., ще се проведе XXVI Национален фестивал на детската книга – единственият форум в България, посветен изцяло на детската книга, на проблемите, свързани с нейното издаване, разпространение и четене в дигиталната епоха.
Наред с многобройните прояви, включени в програмата на това издание на фестивала, и
тази година ще се проведат различни конкурси, които да вдъхновят за творчество децата и
тийнейджърите. Традиционно, в рамките на фестивала, ще се проведе и Национален литературен конкурс, тази година на тема: „Щастието е възможно”.Организаторите се надяват и ще се радват, ако и български деца и юноши, живеещи извън страната, прояват интерес към този конкурс и участват в него.
Следва обявата за конкурса.
.
Организаторите на XXVI Национален фестивал на детската
книга, който ще се проведе в гр. Сливен от 8 до 10 май 2024 г.,обявяват
НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ТЕМА:
“Щастието е възможно“
В конкурса могат да участват деца и юноши на възраст от 7 до 18 години, разделени в три възрастови групи: 7 – 10 години, 11 – 14 години, 15 – 18 години. Всеки участник има право да представи до 2 литературни творби (разказ, приказка, стихотворение), специално създадени за конкурса.
Прозаичните творби да са с обем до 6 компютърни страници в Word документ (60-66 символа на ред, 28-30 реда на страница, шрифт Timеs New Roman с размер 14) и да бъдат изпратени на e-mail в електронен вид.
Компетентно жури ще оцени творбите. Отличените литературни произведения ще бъдат издадени в сборник.
Наградите на отличените участници ще бъдат връчени на специална церемония в дните на XXVI Национален фестивал на детската книга – Сливен, 2024.
Творбите за конкурса, с обозначени на тях: трите имена на участника, възраст (навършени години), населено място, училище, клас, домашен адрес, телефон и e-mail за контакти, се изпращат на e-mail: [email protected]
КРАЕН СРОК ЗА ИЗПРАЩАНЕ НА ТВОРБИТЕ: 10.03.2024 г.
Тел. за справки: +35944622441; +35944623970; +359886090712.
.
- Не мога да ти забраня да остарееш, мамо…
.
Не мога да ти забраня да остарееш, мамо.
Не бих могъл да спра вселенското виенско колело.
Това, което мога, е да се помоля в храма
и да погаля с обич твойто сребърно чело…Виж, дрехите ти, мамо, вече са по чужда мярка.
Смалява се душата ти и сянката дори…
А кожицата на ръцете е съвсем прозрачна
и само погледа ти благ в зениците блести.Ще счупя с прашка стария часовник на площада.
Ръждясалият циферблат завинаги ще замълчи.
Ще си останеш все тъй хубава и вечно млада,
а аз ще ти се радвам с най-синовните очи…Не мога да ти забраня да остарееш, мамо,
ала не ще те пусна да си тръгнеш ей-така…
Стихията на вечността ще ни превърне в мрамор,
но в райските алеи аз ще водя мама под ръка..
Ивайло Диманов
.
- Тодор Тодоров гостува в „Глаголницата“
.
На 28 януари 2024 г. Тодор П. Тодоров ще гостува в „Глаголницата“.
9:30 ч. – Сиатъл
12:30 ч. – Ню Йорк
19:30 ч. – СофияСъбитието се провежда чрез платформата Zoom.
Линк – в навечерието на срещата във Фейсбук групата и страницата на Глаголницата.
.
С Тодор П. Тодоров ще си говорим за неговия роман „Хагабула“. По-точно, ще поставим „Хагабула“ в центъра на разговора. Но имаме да го питаме и други неща. За предходните му книги. За приказките му за възрастни, например (сборника с разкази „Приказки за меланхолични деца“), за които проф. Калин Янакиев намира, че са завъртени около удивителното хрумване; и мрачни понякога, оставят у читателя една утаена детска усмивка (https://prikazkite.wordpress.com).
Със сигурност ще се спрем по-дълго на удивителното, на боравенето с него, защото такова е и усещането от прочита на „Хагабула“ – удивление, захранено от огромната ерудиция на автора и безпределното негово въображение, пуснато сякаш на свобода. Но каквото и да е усещането за свобода, така видно е, че всяка дума е двойно премислена, тройно преварена, като тройно преварените са мъдростите, с които Тодор. П. Тодоров си общува професионално. Като философ, университетски преподавател. Дори не споменаваме тук интересите към фотографията. Но ще питаме и за тях.
Събитието във Фейсбук ТУК
–––––––––––––––––
За автора и за книгата от интернет страницата на „Жанет 45“:
Тодор П. Тодоров (1977) е автор на сборниците с разкази „Приказки за меланхолични деца“ и „Винаги нощта“. И двата са издадени в Германия от издателство „Грьосенван“, Франкфурт на Майн. Негови разкази са публикувани освен на немски език, също така и на английски, гръцки, хърватски. Разказът му „Ван Гог в Париж“ печели наградата „Рашко Сугарев“. Тодор П. Тодоров е философ, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.
Носител на Национална награда за български роман на годината „13 века България“ 2023.
„Хагабула“ е роман в стила на магическия реализъм, който следва пътешествието на Ернан Кортес и неговата експедиция към планината на ацтеките. Разположен в междината на приключенското, философското и фантастичното, романът пита за краищата на света и историята, за разрива на човека с първичните сили на живота, за вечността на желанията и ролята на жените в един обречен свят, създаден от мъже. Героите прекосяват феерична, съноподобна реалност, която ще ги отведе до непредвидими разкрития и развръзка с космогоничен мащаб.
„Тодор П. Тодоров, когото познаваме с философския му, неоромантичен език, в този свой епически разказ превръща историята в магически шемет, едновременно пищен, но и мрачно-суров, и ни потапя в атмосфера, каквато помним от филмите на Вернер Херцог. Умна, еклектично-парадоксална, красива книга, която чуваме и виждаме, докато четем.“
– Надежда Радулова„Хагабула“ на Тодор П. Тодоров излиза извън рамките на българската литература. Буквално: в нея няма българска история, в нея няма български проблеми, в нея я няма, най-сетне, българската котловинност. И независимо от това романът е много българска книга – не само защото е написан на български, но и защото поставя пред нас, читателите, важни задачи: да вдигнем главите си, за да видим хоризонта и небето; да сведем очите си, за да проникнем в дълбините и потайното; да отпуснем душите си, за да срещнем неустоимото и вълшебното.“
– Митко Новковhttps://janet45.com/p/8154-хагабула
Повече за автора и неговите текстове:
http://phls.uni-sofia.bg/article/3036
http://www.litclub.com/library/nbpr/todortodorov/index.htm.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
.
- Конкурс „Вълшебното перо“ на БНУ „Иван Вазов“ – Париж
.
Българско неделно училище „Иван Вазов“ – Париж
към асоциация „Христо Ботев“ – Париж
ОБЯВЯВА
МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
“ВЪЛШЕБНОТО ПЕРО”
Първо издание, 2024 година
Конкурсът се провежда с подкрепата на Изпълнителна агенция за българите в чужбина.
Цел на конкурса
Целта е младите творци да полетят на крилата на своята безгранична фантазия и да сътворят оригинални творби на български език. Очакваме вълшебни истории в проза или стих, невероятни приключения, герои, които да карат читателя да иска да чете още и още.
Участници в конкурса
В конкурса могат да участват деца, които пишат на български език, независимо от държавата, в която живеят, и училището, което посещават. Участието е безплатно.
Творците ще бъдат разделени в три възрастови групи:
- от 6 до 10 години;
- от 11 до 14 години;
- от 15 до 18 години.
Изисквания към творбите
- Всеки участник има право да представи една или две литературни творби /една проза и една поезия/, специално създадени за конкурса.
- Минимум един герой да живее в нашето време.
- Творбите да са с обем до 3 стандартни компютърни страници (30 реда на страница, шрифт Times New Roman, 12 пункта) и да бъдат изпратени в електронен вид като прикачен файл на имейл [email protected]
- Под всеки текст да бъдат написани: собствено и фамилно име на автора, години, точен пощенски адрес, телефон за връзка и имейл на родител.
- Краен срок за получаване на творбите: 01.03.2024 г.
Жури
Творбите ща бъдат оценени от 5-членно жури от утвърдени съвременни писатели. Председател на журито ще бъде изтъкнатата писателка Здравка Евтимова.
Детско жури, в което ще участват членове на студиото по журналистика и творческо писане към БНУ „Иван Вазов“ в Париж, ще излъчи свой победител.
Награди
Наградените млади творци ще получат дипломи и предметни награди.
Най-добрата творба от всяка възрастова група ще получи специално изработената за конкурса авторска статуетка „Вълшебното перо“.
Отличените от журитата литературни произведения ще бъдат издадени в сборник „Вълшебното перо“, а най-добрите творби ще бъдат отпечатани в юбилейния брой на вестник „Вазовчета“, който ще бъде издаден през месец май 2024 г.
Наградите ще бъдат връчени на 19 май 2024 г. по време на юбилеен концерт в Париж, посветен на 10-годишнината на БНУ „Иван Вазов“.
Наградените деца, които няма да присъстват на церемонията, ще получат наградите си по пощата.
Класирането ще бъде публикувано на сайта и на Фейсбук страницата на БНУ “Иван Вазов“ – Париж.
Телефон за справки: +33 6 73 54 58 32 (Viber и WhatsApp).
.
Източник: Еcole-bulgare.fr
.
- Нова книга на Цанко Серафимов за Македония и македонските работи
.
В издателство „Орбел” е подготвена за печат новата книга на Цанко Серафимов „РЕЧНИК на моите прочити из архива на Иван Михайлов в Рим”. Следват уводните думи на автора към тази книга.
ВЪВЕДЕНИЕ
Вече сто години Иван Михайлов олицетворява борбата на македонските българи за свобода и народност. Той и неговите последователи никога не отстъпиха от своя революционен идеал – свободна и независима Македония с равни права на всички етноси: българи, албанци, власи, евреи, гърци… През по-голямата част от това историческо време ВМРО бе единствената сила, която бранеше българщината в Македония и не прощаваше на враговете на македонското освободително дело. Фронтовете, на които воюваше, бяха няколко: срещу сърби, срещу гърци, срещу комунисти, земеделци, звенари и т.нар. протогеровисти…
В тази дълголетна борба се създадоха много митове около името и личността на Иван Михайлов – ако за враговете бе сатрап и кръволок, за доблестните българи той бе идол и пазител на родното. Големият български поет от европейски калибър Теодор Траянов го нарече „великото българско сърце”, а бележитият революционер и летописец на македонските освободителни борби Христо Силянов твърдеше, че „македонската емиграция не е излъчвала фигура, по-голяма или равна на Иван Михайлов”.
От 1924 г., когато загива неподражаемият водач на ВМРО Тодор Александров, а Иван Михайлов оглавява Организацията, той до смъртта си през 1990 г. живее в пълна нелегалност – у нас, в Турция, Полша, Унгария, Хърватия, Австрия, Италия. Най-дълъг „отседнал” живот Иван Михайлов и съпругата му героинята Менча Кърничева прекарват в Рим – от октомври 1948 г. до 1990 г. През тези 42 години малцина са били допускани до обиталището на вожда на най-мощната и монолитна, въоръжена революционна организация през ХХ век. Нейната сила бе почувствана осезателно няколко пъти в Европа – във Виена, в Марсилия, в Рим, в Прага, в Белград, в Скопие… За неговото тайно местонахождение в Рим се носеха легенди, правеха се догадки, въобще Иван Михайлов се възприемаше като божество, до което човек е почти невъзможно да се докосне…
От този тайнствен дом той направлява новата борба на македонските българи – на Балканите, в САЩ, Канада и по света. Тази борба не бе по-лека от борбата, която се водеше на територията на родната земя. За комунистическите режими в Белград и София Иван Михайлов, със своите идеи и революционна практика, не преставаше да бъде препятствие в стремежите им за проникване в политическия живот на емиграцията от Македония по света. Затова те бяха насочили своите отровни пипала към Македонските патриотични организации, стремейки се подмолно да овладеят ръководството с подставени лица. През 80-те години българските тайни служби постигнаха своята цел – ЦК на МПО и вестник „Македонска трибуна” попаднаха в ръцете на доверени на режима в България хора, а Иван Михайлов и най-близките му съратници бяха изолирани от политическия живот на емиграцията… В днешно време надделяват проскопските елементи в МПО; в „Македонска трибуна” няма дори една колонка на български език…
Във всички тези тежки години на борба домът на Иван Михайлов в Рим е място, което българската емиграция от Македония възприема като свещено. Посещение на тайнствения адрес в Рим е равностойно на посещение в Йерусалим.
Като човек с изострено чувство за историзъм, Радко е твърде педантичен в съхранението на документи и кореспонденция, свързани с революционната борба. Не са един и двама от старите дейци в емиграция, както и бивши политици, които са предоставили своите архиви или само някои важни документи, както и написани спомени, на съхранение при Иван Михайлов – като най-сигурно място за запазването им. Ванчо до последните си дни е в активна кореспонденция със световни и държавни институции, с влиятелни личности. Всяко писмо, документ, фотография той саморъчно подрежда в отделни папки, прилагайки обяснителни бележки. Една част от тези материали са намерили място в издадените четири това „Спомени”, както и в подготвения за печат пети том… Всички документи, които биха използвани от режимите в България, Югославия и Гърция за репресии над близки на политически емигранти на Запад, не са цитирани или са представени много предпазливо… По обясними причини, архивът на Иван Михайлов е в „насипно” състояние, тъй като досега никой не е допускан до него, „за да го подрежда”…
Вече съм писал, че аз имам човешката и професионалната привилегия да общувам всекидневно с човека, който в последните три десетилетия от живота на Иван Михайлов бе неотлъчно до него – г-жа Вида Боева-Попова – като личен и политически сътрудник. Завършила политически науки в Римския университет, тази впечатляваща с ум и темперамент охридянка не допусна да се извърши посегателство върху лидера на македонското освободително движение, каквито опити е имало неколкократно, както не позволява и днес нечисти ръце и умове да се доберат до безценния му архив, който със сигурност ще даде друго знание за събития и хора, позиционирани – чрез написаното досега в историята – погрешно в нашето съзнание… Дълбоко съм благодарен на г-жа Вида Боева-Попова, че ме въведе в духовното пространство, обитавано от Иван Михайлов. Изпитвам необичайното чувство на първооткривател, който иска да съобщи на целия свят за своя професионален и творчески шанс.
При подготовката на текстовете съм използвал 81 документа и други материали от архива на Иван Михайлов, а с други 56 съм се съобразил.
Впечатляващи факти съдържат публикациите, свързани привличането след 1945 г. на нови емигранти от Македония за освободителната кауза. Бащинска е грижата на Иван Михайлов при пренасочването им към Новия свят.
В тази книга се дава отговор на много въпроси, които вълнуват българина: кой започна и кой спря „македонските убийства” през 20-те и 30-те години на ХХ век; истината за Дъбнишките събития през 1925 г.; взаимодействието между македонските и хърватските революционери срещу общия враг – сръбския шовинизъм; контактите на Иван Михайлов с Ватикана; опитите на Държавна сигурност за отвличане на Радко и заграбване на архивата му; въпроса как бе финансиран Иван Михайлов и екипът му в Европа; на какво се дължи неоповестеното пораженство на Христо Огнянов и т.н.
Появяването на тази книга вероятно ще провокира интереса на изследователи и журналисти към архива на последния велик революционер. Заветът на Иван Михайлов е – по думите на Вида Боева-Попова – архивът да може да стане достъпен или да се предаде само на институции и хора, които няма да предадат саможертвените герои, които положиха костите за българщината в Македония. В противен случай – „кибритената клечка”! Т.е. – да бъде унищожен…
Книгата, която е в ръцете ви, е знак, че това няма да се случи!…
Цанко Серафимов
.
- Село старо…
.
Село старо, старо, старо.
Чак му пукат костите.
Нито спирка, нито гара,
а все чака гости.На прозорче, като в рамка –
старец и старица.
Цял живот от кал и сламки,
точно като птици,сбирали гнездо, лепили
влюбени недели.
Още, още са си мили,
дребни, побелели.Тя не вижда, той куцука,
но пък си отглеждат
в люлчицата на улука
семенце надежда,че завее ли южнякът
и иглики никнат,
все пак гости ще дочакат.
С другото се свиква..
От „Есеннопис“, 2023 г.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Яна Кременска е автор на стихосбирките „Пастирка на звезди“ (1992), „Събирай ме понякога от думите“ (1994), „Адажио“ (2002), „Високо в ниското“ (2004), „Време да те влюбя“ (2006), „P.S.“ (2008), “Събиране на душа“ (2010), “Сянката на Господ” (2019), „Напук на сезона“ (2018), „Нека е всичко” (2020), „Отглеждане на тъга” (2022), „Есенопис“ (2023). Прозата и поезията й са удостоявани с международни, национални и регионални литературни отличия. Нейни стихотворения са публикувани в чуждоезични издания (в Германия, Белгия, Франция, Русия, Беларус, Македония). Носител на наградата на Враца за 2005 г. Носител на националната литературна награда „Иван Давидков” за 2022 г. Песни по нейни текстове изпълняват Маргарита Хранова, група „Спринт“, бардът Красимир Йорданов. Член е на Дружеството на врачанските писатели. Зам.-главен редактор на Литературно-художествен алманах „Околчица”. Работи като радио и телевизионен журналист във Враца.
.
- Започва конкурсът „Изящното перо – Чикаго ‘2024“
.
От утре, 10 януари 2024 г., стартира международният литературен конкурс „Изящното перо – 2024“, организиран от Салона за българска култура и духовност – Чикаго. Темата на това издание на конкурса е „Светът и новото време“.
.
Условия за участие:
– за раздел „Поезия“ ще се приемат до две стихотворения;
– за раздел „Проза“ – един разказ или едно есе, с обем до три стандартни страници
(30 реда по 60 знака), или до 6000 знака (което е малко над три стандартни страници като знаци);– творбите да са на български език и във файлове с формат Word.
.
Адрес за изпращане – [email protected]
Краен срок за изпращане на творбите – до 10 април 2024 г.
Излъчените победители ще бъдат обявени през месец май 2024 г.
.
Организаторите на конкурса от Салона за българска култура и духовност – Чикаго пожелават успех на всички участници.
.
- Неизкоренимата палма
.
Разказ на Йордан Стоянов от сборника
„Ходенето без долно бельо драстично увеличава продължителността на живота“
(изд. „Многоточие“, София, 2023).
Йордан Стоянов е роден през 1950 г. Завършил е строителен техникум. Преди да емигрира, е работил е 2 години в ЦКТ – София и 17 – в Киноцентър „Бояна“. Харесва филмите и творческия почерк на Уди Алън. От 1990 г. живее в Южна Калифорния. Водил е записки за емигрантския си живот, за своите преживелици, работни места, впечатления, десетилетия наред. И така неусетно, преди около 15 години, е започнал да пише и разкази. „Ходенето без долно бельо драстично удължава живота“ е неговата първа издадена книга. В процес на създаване и е втори негов сборник с разкази.
.
НЕИЗКОРЕНИМАТА ПАЛМА
Когато имаше нужда от допълнителна помощ, моят първи американски работодател, наричан от всички местни български емигранти Конския доктор (по-нататък ще изясня откъде му дойде този прякор), ме наемаше спорадично, за ден-два, да му помагам при извършването на най-разнообразни, предимно по-тежки физически, градинарски дейности. В горещите, безкрайни летни дни работата на открито беше много изтощителна. Когато бивах наеман, трябваше да се явявам пред дома на „доктора“ точно в 7:55 ч. Оттам той ме вземаше с неговия неописуемо раздрънкан камион, който наричахме неправилно трок /1/, и се придвижвахме до обекта. Гледахме да отметнем повечето от задачата до обяд (в Нова Зеландия, Папуа и Стара Гвинея думата за обед е „икиндия“), докато още не беше станало зверски горещо. Към 12:00 ч. се връщахме в резиденцията на „доктора“ за кратка 4-5 часова почивка, която мексиканците наричат сиеста.
Похапвах от моите сандвичи, а д-р Конски обядваше диетично. Той ползваше само течен обяд, състоящ се от 1-2 големи, около 200-милилитрови чаши, пълни до ръба с най-евтиното уиски, което можеше да се намери, леко разредено с мляко, или водка „Попов“ с кòла, според зависи, както обичаше да казва. Никога не закусваше и не обядваше дъвкаема храна. Основно ползваше само течен обяд във вид на твърд алкохол. Понякога след 16:00 ч., ако шефът беше на кеф, отивахме да довършим работата. Друг път го домързяваше и, вместо да ходим да работим, сядахме на масата да ударим по някоя табла, шах или карти. Дори и в случаите, когато работехме само до обед, „докторът“ ми плащаше надницата, уговорена за пълен работен ден. За всеки различен работен ден с него надницата ми варираше. Както самият той казваше: „От – до, според зависи!“. Получаваше се така, че понякога за изтощително рязане на дървета и товаренето им в камиона му ми плащаше много по-малко, отколкото получавах за играта на табла с него. Разбира се, нямах никакво основание да се оплаквам от странностите на този негов стриктен трудов кодекс. Имаше случаи, когато след сиестата се връщахме и си довършвахме работата за деня. Всеки път беше различно, според настроението на чорбаджията с докторската титла. Спомените ми за повечето дейности са избелели и са се заличили от времето, защото бяха тъжно-еднообразни. Само за два от тях си спомням прекрасно, до степен на завинаги.
Кошмарният спомен за неизкоренимата палма
Предстоящата ни задача в този незабравим случай се състоеше в това да изкореним една бурно израсла и развилняла се, ниска, но доста дебеличка на ствол палма, и да изравним следите от нея с тревни чимове. Присъствах на договорката между него и собственика на имота. Работодателят го попита колко ще му иска, за да извади въпросната палма из корен. Докторът я огледа небрежно (ако знаеше колко ще му излезе тази сделка, никога нямаше да я гледа толкова небрежно и да се съгласи да я реализира) и, без много да му мисли, определи една доста солена цена от $ 500. Собственикът леко повдигна вежди, позамисли се и отсече:
‒ Имаме сделка! – И си влезе вкъщи. „Докторът“ ми намигна и промърмори:
‒ Май ше изкараш една лесна стотарка за един-два часа макс, а бро?
Зарадван за добрата надница, си плюх на дланите и двамата започнахме да откопаваме с прави лопати основата и корените на палмата отвсякъде. Колкото повече копаехме, толкова повече малки коренчета се показваха. Оказа се, че тези палми имали дълбоко разраснали се в земята навсякъде, във вид полусфера, стотици, а може би и хиляди тънки и дълги корени. Палмите нямат дебели корени, каквито имат широколистните дървета. Ако видите някоя изкоренена палма, тя прилича на гигантска кръгла четка за боядисване. Има толкова много корени, колкото косми имат четките. Макар да ги сечахме с лопатите, колкото по-надълбоко копаехме, те ставаха все повече, абсолютно навсякъде, включително под самото стебло, дълбоко в земята. Ако мога да използвам метафорна форма, корените на палмата наподобяваха едно огромно глухарче с диаметър около един метър, на което, вместо „парашутчета“, бяха израсли в земята стотици корени.
Започнахме отчаяно да я бутаме и клатим. С рехавата надежда корените й да се скъсат и да я повалим на тревата. Тя се клатушкаше иронично, но не поддаде. Стоеше здраво циментирана в твърдата почва. Минаха не един-два, а цели четири-пет часа в неуспешна и непосилна борба, с ужасно изтощителното в жегата копаене, но все така не можехме да я изкореним. Стъмни се. Вече горко съжалявах, че се наех за тази къртовски-робска задача. Изтощени, вече напълно отчаяни от неуспеха си, обезводнени, потънали в пот, кал и прах, двамата седнахме на сянка да си поемем дъх. Бяхме откопали доста дълбоко около цялата палма, изрязахме и отсякохме поне стотина тънки корена, но отдолу под нея явно имаше поне в пъти повече, които здраво я придържаха за материка. Докòпах градинския маркуч и се облях с почти горещата вода от него, от главата до маратонките, за да се освежа. Конският лечител – потен, брадясал като озлобен клошар – гледаше в далечината с едвам удържан бяс.
‒ Мамицата й палма, я да вземем да я отскубнем с трока! Ще я вържа с веригата, ще дам газ и ще я отскубнем като оная ряпа, дето са я вадили дядото, бабата, внучката, кучето, котката и мишката ‒ промълви със сетни сили.
Речено-сторено. Докара работния си камион на задна до палмата. Омотахме я с една солидна верига, а другия й край привързахме здраво около задната броня. Аз навигирах, а „докторът“ потегли с мръсна газ. Стоманената верига се опъна и засвири като струна на кремонска цигулка „Страдивариус“. Гумите започнаха да буксуват и да пушат, но жилавата палма не мръдваше, само се клатушкаше. Побеснелият вече напълно „доктор“ даде газ до дупка. Двигателят забуча, все едно ще излита във въздуха, трокът подскочи, надигна се на задните си гуми, нещо изхрущя грозно-страховито, задната броня се отскубна и с ерихонски тътен се тресна на асфалта. Конският доктор се понесе неудържимо към отсрещния имот, напряко през улицата, като побесняла майка-носорожка, на която са докоснали рожбата. Отскочих настрани в последната стотна от секундата, освободената от бронята верига да не ме подкоси. Инстинктивно се преметнах по гръб, невредим на тревата до палмата. Олекнал без задната си броня, бучащият звяр направо литна. За секунда пресече напряко малката уличка, качи се на отсрещния бордюр, премаза и отнесе пощенската кутия на съседите като настъпено от валяк, празно пластмасово шише. Едвам успя да спре, преди да се забие директно в отсрещната къща. Тукашните домове не бих казал, че са особено солидни, и един тежък и солиден стар камион като нищо може да мине през тях без особени усилия. „Докторът“ слезе, залитащ и разтреперан, някак си смирено, до степен на драматичност, падна на колене пред пощадения от случайността дом, като за кратка молитва. После и двамата се обърнахме и погледнахме едновременно към палмата. Тя си беше там. Само малко наклонена в посока на улицата.
‒ Е, сега ми се разката фамилията! Тая мръсна палмица май ще ми излезе през носа! ‒ промърмори съкрушено.
Той беше наследник от последната седма брънка на стар, полуболярски, горнобански аристократичен род. Май бяха от рода на Пасарелските „лотаринги“. Природно самовъзпитан в синхрон с хармонията на красотата. Местните благородници там така хортуват. Извадихме направо луд късмет. Защото никой не излезе на улицата, за да види какъв е този шум. Добре че съседите отсреща и по цялата малка уличка ги нямаше. Иначе щеше да стане голяма беля. Вместо да инкасираме приходи от 500 долара, щяхме да пренощуваме безплатно в местния участък, поне за 3-4 нарушения. За безотговорен вандализъм, разрушаване на частна собственост, навлизане в територията на чужда частна собственост с голямо МПС, без разрешение на собствениците. Голям късмет, че никой не излезе и не реагира на нашата налудничава идея да скубем палмата като ряпа.
Казвам нашата, за да съм солидарен. Иначе идеята да скубем палмата с веригата си беше на „доктора“. За нула време на пребежки събрахме железариите, всички остатъци от пощенската кутия на съседите и ги метнахме заедно със задната броня в багажника. Трескаво изметох следите от пръст и трева по улицата. Заличихме с нови тревни чимове, доколкото можахме, всякакви следи от белята и по отсрещния имот. Все едно ни лук яли, ни лук мирисали. После продължихме още минимум два часа с отчаяна злоба да откопаваме отстрани и отдолу, да режем и сечем стотиците корени. На светлините на фаровете на трока успяхме да я повалим. Залитахме като пияни от умора, едвам се държахме на краката си. Макар и зверски грохнали, опитахме да я повдигнем и да я натоварим в камиона. Забрави. Не успяхме дори да я помръднем, камо ли да я повдигнем цялата. Наложи се да я режем на части, които също бяха много тежки. Едвам успяхме да я натоварим на камиона, без задна броня и без задни светлини, което си беше пето нарушение за глоба. Клатушкайки се, едвам успяхме да изравним и запълним дупката от палмата с пръст и да сложим отгоре нови чимове трева.
Крайната рекапитулация за д-р Конски беше следната: от целия бизнес – от тези $500, които получи за сизифовски тежката работа, той ми даде обещаната стотачка. Ако знаех колко „лесно” е да се изкореняват палми, нямаше да се съглася и за цялата сума от 500. Най си изпати самият „доктор“. Не инкасира никаква печалба. След като добави към останалите от хонорара 400 още 1000 негови, едвам успя да си оправи щетите със задната броня. Сега като видя някоя палма, а те тук са повече от тополите или кестените в София, все се сещам за нашата злополучна дебеланка с хилядата корена. Оттогава инстинктивно избягвам контакти с всякакви палми. Дори и с кокосовите. Моят съвет към всички начинаещи градинари е: колкото и пари да ви предложат за ръчно изкореняване на средна или голяма палма, бягайте с триста и не се навивайте!!! Защото ще ядете хурката. Това е буквално робски, неблагодарен труд! Тази работа се върши само с мощна техника, с багер и кран!
***
Ето как му измислихме тази „титла” Конски доктор. По едно време той се нае да се грижи временно за прехраната и обгрижването на животните в една малка конеферма. Оттам беше си експроприирал една огромна зелена кутия, може би от цял килограм, с някакво мазило за рани по коне, магарета и мулета. Докторът не се поколеба и за миг – като един истински откривател на ново лекарство, доброволно да го изпробва първо върху самия себе си, за да види дали, освен за коне, катъри и мулета, ще подейства и върху него. Като се порежеше или наранеше при градинарските си дейности, веднага се намацваше с конския мехлем. По теорията „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин, нашият „доктор“ се оказа биологически много близък до конския, магарешкия и мулешкия вид. Защото мехлемът му действаше изненадващо добре. След като се убеди, че е много ефективен – както при конете, така и за него – той започна агресивно да лекува и нашите наранявания. Къде срещнеше български емигрант, видеше ли, че нещо се е порязал или одраскал, веднага си предлагаше безплатните медицински услуги. Оказа се, че този конско-мулешки мехлем наистина помагаше раните ни да заздравяват изненадващо бързо. Явно в него имаше някакъв много силен антибактериален агент. В „конски“ дози. И така, от дума на дума, го кръстихме Конския доктор. Този му прякор си остана завинаги. Всеки път, като се събирахме на чашка българска ракийка, на майтап, винаги на шега го подпитвахме, въпреки че прекрасно знаехме отговора:
‒ Докторе, ама ти как така се сети, че тоя мехлем ще действа и при хората?
Той клатеше мъдро глава, подсмихваше се и, леко запецвайки, отговаряше:
‒ Епа, ние, ората, да не сме по-малки магарета от коньовете! Щом работи при коньете, що да не действа и при нас?
Всички прихвахме дружно от мъдрия му отговор.
Един път взех зелената кутия с мехлема, за да я разгледам за съдържанието и съставките. С голяма изненада видях, че трайността й е изтекла с цели 7 години, преди още да съм акостирал в Северна Америка! Ако беше човек, този мехлем щеше хипотетично вече да завършва тинейджърските си години. Реакцията ми от изненада беше като нашите баби, които още по османското ни „мирно съвместно съжителство“ са изоквали: „УаааааУ!“.
По-късно, като видеше, че имам някаква драскотина, докторът се спускаше стръвно да ме лекува, а аз елегантно, но твърдо отклонявах милосърдната му инициатива.
‒ Докторе, чакай малко. Аз вече я третирах, по техниката „Джон Хопкинс“. Припиках я раничката, промих я с антибактериална уринка. Дай да не ги смесваме сега тази моя запазена, маркова лечебна техника с твоя мехлем, за да не се комплицира здравният ми статус!
„Докторът“ мъдро отсичаше:
‒ Ей, що ти знае и на тебе гагатаа! Епа, щом нЕщЕш /2/, нека да остане повече от илача!
***
Незабравим случай № 2. Никога не смесвам по повече от един случай в разказ – това са принципите на класика. За незабравимия случай номер две, ако наистина искате да го научите, ще Ви се наложи да си направите труда да прочете моя разказ „Как станах нумизмат само за един следобед”, с подзаглавие „Загадъчното бюро”.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
1. Повечето от българите от нашия сой, които познавам в Калифорния, наричаме неправилно работните камиони (на английски „truck“) „трок“ или „трак“, вместо „трък“. Правилното произношение на буквата „т“ в тази дума би трябвало да се изкаже загадъчно-затихващо, с прилепен език към небцето. А ние, за да не си изкълчваме езика, за по-лесно казваме „трок“ или „трак“. По същия начин, освен думата камион – „truck“, се произнасят със сложно затихващо „т“ и много други английски думи като „истина“, „благодаря“, „мисля“ и т.н. Затова, извинявайки се горещо на правилно говорещите английски език българи, ще ползвам в писанията си самобитната дума „трок“ или „трак“. Като написах „трак“, сега пък виждам приликата между думата „трак“ и „трак-тор“. Може би оттам идва и думата за трактор, от побългарената дума „трак“? Ей, няма оправия с тези езици!
2. Рестикално произнесената дума „нЕщЕш“ е една от много редките думи, в която има не едно, а две ударения. И двете са на буквите „е“. Понеже нямам на клавиатурата си бутон за апостроф над буквите, се налага да пиша „апострофираните“ букви главни, вместо малки. Насметох Ви, нали?
.
