Всичко от литература

литература

• Человеци божии

  Разказ от Илияна Каракочева

  

  Очаквах екскурзията отдавна. Събирах парите в плик с прозорче, от онези, в които пускат сметки за парното, и всеки месец пресмятах със свито сърце още колко трябва да спестя, за да замина за Хърватия. Бях слушала много за красотата на градовете и природатата ú. Бях гледала филми за Загреб и Дубровник. „Мечтите се постигат, ако силно го искаш“. Повтарях си го и подминавах витрините, на които красива рокля или хубави сандали ме молеха да ги осиновя.

  През юни парите вече бяха достатъчни. Усмихвах се по-топло от лятното слънчице навън и с разтуптяно сърце се обадих в туристическата агенция.

  – Приятно изкарване, нека бъде незабравимо пътуване за вас – пожела ми служителката в офиса и аз жадувах с цялото си сърце да стане така.

  Приготвях си багажа старателно, опитвайки се да предвидя какво може да ми потрябва в неочаквани кризисни ситуации. Слагах и изваждах неща от сака, подреждах и преподреждах. Най-после щях да докосна магическата красота на място, за което знаех само от интернет, книгите и разказите на мои познати.

  Вечерта преди тръгване въобще не спах. Въртях се като калайджия в леглото и си мислех колко незабравимо ще бъде пътуването, и какви спомени ще добавя в албума на сърцето.

  Сутринта проверих още веднъж документите и парите, и пълна с надежди за хубави мигове, бодро потеглих към автогарата.

  По време на екскурзии хората бързо се сближават. Изпадат в неочаквани откровения, споделят радости, болки, проблеми в службата и семейството. Жената на седалката до мен се оказа лекарка в престижна болница, пътуваща със своя син и съпруг. Понеже искали места един до друг, аз се оказах до прозореца в тяхната редичка.

  Искрено се зарадвах. Лекар в автобуса, при това от престижна болница! Ако не дай Боже нещо се случеше, имаше кой да помогне веднага. Радвах се на компанията на лъчезарната пухкава сладкодумка, слушах с внимание разказите ú за различни интересни случаи, за проблемите ú в службата. Симпатична сладурана – както и да я погледнеш. Тя беше много мила и с другите пътуващи – любезно им обясняваше къде се намира нейният кабинет, как ще им обърне специално внимание и ще направи всичко по силите си да им помогне, като често повтаряше:

  – Нали всички сме человеци божии, трябва да си помагаме.

  Усмихвах се и благодарях на Бог за щастието да имам такава спътничка. Струваше ми се, че освен добър специалист, тя е и прекрасен човек.

  Аз съм селско момиче, никога нито съм го крила, нито съм се срамувала от това. Винаги съм се гордяла с моите корени и с онова, на което са ме учили моите баби и дядовци. Едно от нещата, които от дете правя винаги, щом тръгне автобус или влак, с който пътувам, е едно особено прекръстване, което завършва с ръка на сърцето, после с докосване на устните и челото. Баба винаги казваше: „Така Господ, Света Богородица и всички ангели ще осветяват пътя ни напред и обратно.“ Забелязах, че лекарката се подсмихва иронично, когато автобусът потегля след почивка, а аз се прекръствах и молех за закрила всички добри сили по пътя ни.

  – Да не си от някоя секта – ме попита малко рязко тя. – Прекалено често се кръстиш.

  Обясних ú за какво става въпрос, на което жената отговори с „Аха“.

  Не обърнах внимание и продължих да гледам завладяващата красота на местата, покрай които минавахме. Хърватия наистина е изключително място – с уникална природа, работливи и мили хора, с красиви старинни забележителност и топло слънчево морско крайбрежие.

  Бяхме в градчето Трогир, наричано още Малката Венеция. Разглеждахме местната катедрала, площада, крепостта, местата, където бяха снимани части от филма „Игра на тронове“, бутиците с красиви рокли и обувки от Италия, магазините с типични за страната продукти с лавандула.
  Търсех лавандулов мед за баща ми – надеждата, че този природен еликсир ще подобри имунната му система, не ме напускаше, и аз упорито проверявах магазинче след магазинче. В едно от тях се засякохме с лекарката. След няколко разменени изречения, в които ú обясних какво търся и защо, тя се обърна към продавачката и попита на лош английски:

  – А лавандуловият мед лавандулов ли е?

  Жената я погледна първо изненадано, после реши, че не е разбрала въпроса. Накрая лицето ú се зачерви и ядосано отговори, че този магазин е отворила майката на майката на майка ú и че такава обида досега не е получавала в живота си. Допълни, че в нейния магазин всичко е само първокачествено, защото работи с натурални продукти, и завърши с това, че не знае откъде идва госпожата, но в нейния магазин щом на етикета пише, че е лавундулов мед, не е акациев.

  – Какво се прави на обидена? – възмутено изкоментира на излизане лекарката с мъжа си ситуацията. – Не стига, че си пълни гушата от туристи като нас, ами и се цупи.

  Когато семейството вече не се чуваше, помолих жената зад щанда да ми опакова бурканче мед за подарък.

  – Вие няма ли да ме попитате дали лавандуловият мед е лавандулов? – попита ме все още ядосана продавачката, която видя, че говорех с лекарката.

  – Не, госпожо – отговорих смутена, благодарих за покупката, пожелах хубав ден и излязох.

  Прибирахме се късно вечерта към България. Горещината прегръщаше автобуса и колоните от коли, които бързаха да се приберат. На две от почивките засякохме големи групи турски коли, които се прибираха по родните места.

  В тоалетните беше препълнено, опашката изнервяше всички. Малко момиченце, което не можеше повече да чака, се разплака и аз му отстъпих мястото си. Можех да издържа до следващото спиране на сръбската граница.

  – Не трябваше да правиш това – поучи ме лекарката. – Първо мисли за себе си, после за чуждите деца.

  – Нали всички сме человеци божии и трябва да си помагаме? – не се стърпях аз.

  Лекарката се усмихна снизходително.

  На сръбската граница чакахме повече от час. Засякохме същата група турски коли, които блокираха всички ленти. Хората бяха уморени и изнервени от чакането.

  Стигнахме до онази отсечка между двете граници и заседнахме. Часовете минаваха, а автобусната колона не помръдваше. Екскурзоводът ни посъветва да се разтъпчем около буса, но да не се отдалечаваме – ако тръгне колоната, да се качим веднага. Минаваше 22 часа и ми се искаше само да легна и да заспя, не исках да мисля за оставащия път, припомнях си хубавите моменти от изминалите дни и си мислех, че наистина ще останат слънчеви светулки в паметта ми от тях.

  Излязох пред автобуса. Срещу мен имаше кола със семейство – бащата на волана, около петдесетгодишен, голяма дъщеря до него и отзад майка и баба. Направи ми впечатление, че човекът бе много блед и бяха отворили всички прозорци на колата.

  Тъкмо тръгнах към тоалетната и писъците на момичето от колата ме накараха да се обърна.

  – Помощ! Баща ми! Помощ! – пищеше отчаяно младото момиче на турски и английски.

  Група момчета, скандинавци, ако съдя по цвета на косите, очите и езика, на който говореха, тръгнали към тоалетната, се върнаха, наплискаха човека с вода, извадиха го от колата и го положиха да легне на асфалта. Момче от групата хукна към българската граница, второ момче – към сръбската, а аз – към автобуса.

  – Бързо – задъхана извиках на лекарката. – Човек умира в колата до автобуса… Елате веднага!

  – Първо, не понасям някой да ми дава заповеди – с леден тон се обърна към мен тя. – Второ – не понасям турци. И трето – няма да правя каквото и да е безплатно. Четвърто – аз съм на почивка, а не на работа, да се оправят.

  Сърцето ми замръзна. Слушах и не можех да повярвам.

  – Но вие сте лекар! – не се предавах аз. – Нали всички сме человеци божии?

  – Я стига селски глупости! – сопна се ядосано докторката. – Не ме занимавай повече!

  Изтичах обратно към човека на асфалта. Как съжалявах, че моят баща не бе тук! Той беше истински лекар и би помогнал веднага. Стиснах ръце и направих единственото, което можех в момента – започнах да се моля на глас линейката да дойде бързо и този баща да оживее.

  Изведнъж дочух до себе си друг шепот – една полякиня бе стиснала ръце също и се молеше за спасението на този непознат човек. Срещу мен на асфалта, на колене се молеше и една туркиня.
  След десет минути дойде линейка откъм Сърбия. Момичето, дъщеря на пострадалия, плачеше така, че сълзите на много от нас напираха. Стана ясно, че никой от жените не шофира. Едно от скандинавските момчета седна на волана, а останалите три се качиха в своята кола, завиха и застанаха зад турската – ясно беше, че ще придружат семейството до болницата. Полицейският патрул също зави зад тях. Лекарите качиха мъжа в линейката и потеглиха.

  Изсвирването на нашия автобус ме накара да се върна към мястото, откъдето бях дошла. Разменихме погледи с полякинята и туркинята. Хората се разотиваха по колите си и всеки в душата си пожелаваше дано в болницата спасят пострадалия човек.

  Качвайки се в буса, демонстративно взех нещата си и седнах най-отзад. Докато приближавахме София, мислех върху всичко, което се случи и бях абсолютно сигурна, че никога няма да забравя нито тази екскурзия и человеците божии, с които ме срещна Съдбата, нито урока, който за пореден път животът ми даде.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.
  

  .

• „Пътни впечатления“ на Стефан Панаретов, 1874 г.

  В нашето пътеписно наследство – цветно и многообразно, немалък дял заемат пътните бележки или т.нар. наброски. Кратки по обем текстове за посетени места и за впечатленията, които са оставили те у създателите си. Тези пътни бележки скромно допълват творческата биография на авторите. Но редовете съхраняват ценна информация за световъзприемането в една или друга епоха. За психологическата нагласа и готовността на хора от предишни поколения да се докоснат до нов за тях цивилизационен модел. Да го осмислят и съпоставят с палитрата на родния край. Като да разкажат за него на събеседниците от „чужди“ народи. С патриотична гордост и… с недоумение, даже с възмущение, че не са чували за нас из Европата. Кой знае защо…

  

  Един от тези автори е Стефан Панаретов – първият наш пълномощен министър в САЩ (1914–1925 г.). Биографията му е известна, човешките дела – оценени по достойнство. Роден е през 1853 г. в Сливен. Завършил е Робърт колеж в Цариград, където по-късно става преподавател по български език. След потушаването на Априлското въстание е пратеник на екзарх Антим I и ректора на колежа Джордж Уошбърн в Англия, където публично информира гражданската съвест за случващите се ужаси с “раята“. Дипломат и политик, неизменно защитаващ интересите на България. Делегат към Обществото на народите в Женева. Съпругата му, Лидия Гейл, е американка. Двамата завещават 2,5 млн. лв. на Българската академия на науките и на Американския колеж в София. Панаретов умира през 1931 г., погребан е в гробището „Рок Крийк“, Вашингтон, окръг Колумбия.

  За Стефан Панаретов може да се говори много, но повод за тези редове са именно наброските му „Пътни впечатления“, отпечатани във вестник „Напредък“ – Цариград, бр. 8 от септември и бр. 15 от ноември 1874 г. В тях се разказва за пътуването му от османската столица до Инсбрук, през Гърция и Италия. С кораб и влак, по маршрута Сира – Наварино – Корфу – Триест, от която точка, по признанието на автора, започва за него истинската Европа. Следват Юдине – Верона и очакваният Тирол.

  В условната първа част на текста, до влизането в la bella Italia, описанието е сравнително сухо. Може би защото източните краища са му познати и малко различни от пейзажа – географски и социален, на Отоманска Турция. Мимоходом споменава остров Делос и свързания с него мит за Аполон. За буря край нос Матапан и за конвоирания грък, хвърлил се от борда още с тръгването, за да остане в Цариград.

  Втората част е много по-емоционална и картинна. „Уловена“ върху фона на красивата италианска природа и очевидното трудолюбие, което местните хора – усмихнати и дружелюбни, притежават. С него, подчертава младият Стефан, те не се различават от българския селянин. По редовете се мяркат бели чисти къщи, „изрядни“ шосета прорязват страната в различни посоки. А общото впечатление е, че тук има правителство, което не щади усилия за благосъстоянието на своите поданици. За жалост, има и гюмрукчии – митничари. Явни побратими с турските си колеги по страст към рушвета. Тихи и вежливи, те винаги са в услуга на пътниците. Като срещу дребна сума си затварят очите кой какво пренася. Тази изпитана рецепта, коментира нашенецът, е успешна също колкото чейрека – монета от пет гроша в Цариград. Не ще припомням смайващото равнодушие към парите на гюмрукчиите у нас в ХХІ столетие. Някои неща под слънцето остават непроменени.

  Затова пък е любопитно описанието на Панаретов на римски амфитеатър, което е сред първите за нашата литература: „Той е направен в вид на един сплюснат кръг и се намира на едно широко и отворено място, което се счита като главната пияца на Верона. Арената е в вид на търкало, и наоколо са издигат 45 реда седалища, които, казват, могат да съберат около 22, 000 жители. Зданието си стои извътре тъй непокътнато, каквото е било и в времето на Римляните, освен една малка част, която е била съборена от едно землетресение в 1814. Разните затънтени подземни дупки, които едно време са служили като тъмници на дивите зверове и на някои си християнски мъченици, са си останали здрави и неповредени. Въспоминанията с които този Амфитеатр е тясно свързан, правят го едно доста любопитно нещо за всекий пътник. И наистина, когато са исправите на върха на този плачевен паметник на миналата слава и величие на един силен народ, и погледнете връз арената, дето някога си кръвта на диви зверове и человеци е течала размесена, вий не можете освен да настръхните при напомнянието на такова ужасно зрелище…“. След кратък престой железницата хуква към Тиролските планини, пълни с останки от крепости и много исторически спомени. „Голяма безопесност владее по тези страни, и аз чух много души да казват че человек може да пътува пеша да же и нощя без да има да са страхува от нещо“.

  Подробен, за общия обем на наброските, е разказът за историята на Инсбрук. За произхода на името му и свързаните с него видни личности: особено император Максимилиан І и Андрей Хофарт. Не е подминат и здравият климат, поради който в днешно време чужденците прекарват тук горещите летни дни. Финалът на пътеписа-епистола, обаче, разчупва традиционното описание. Изтъкан е от национална гордост и пренебрежение към уж учени човеци, които не са чували за българското племе. Всъщност, това е причудлив диалог между намиращия се в трена свещеник – англичанин и Панаретов с фес на главата. Това пособие ражда любопитството на „католишкий поп“ и той последователно пита спътника си от каква е народност: китаец, или мексиканец. Оказва се, че не е чувал нищичко за нас преди разказа на Стефан Панаретов. Авторът пък е изумен: “Чудно нещо ! си помислих аз, щото един такъв человек да знае повече за дивите племена в Африка и Австралия, от колкото за един народ който живее в Европа!“. И може би заключението към читателите, формулирано така отчетливо, е намек за нещо временно и случайно. За своето място, което страната ни ще заеме в пулса на Стария континент.

  

  Панаретов не е сам в тези свои размисли. Нещо подобно споделя и Илия Йовчев в дописките си от САЩ, пак в същия исторически период: „„Друга причина, защо света гледа на нас като на любопитни твари, е защото нас ни няма в света! Тук всякога има хиляди Японци и Китайци и жители от разните острови в Океания, и от четиртях точки на света, които правителството или народа им ги поддържа в високи училища и които се завръщат в отечеството си. А само следующите десет Българи са видели Америка: 1-вий (не му зная името). Той умря в последната Американска война с Републиканците. 2-й г. Андрея Султанов, който се разболя от охтика и умря у дома си в Габрово. 3-й г. Андрея С. Цаков, който следва кратак курс в различни колегии и сега издател на един нов вестник в Ц/град. 4-й г. Рану К. Господинов от Железник. Той продава гюлово масло в Бостон. 5-й Илия С. Йовчов от Сливен. 6-й г. Юрдан И. Икономов от Елена. 7-й г. Тодор г. Бойанов от Самоков. 8-й г. Трайко К. Тесличков от Щип. 9-й Стефан Томов от Котел. Всинца сме ученици в различни училища с цел да са завърнем в отечеството си. 10-й (забравих му сега името) от Търновските села; той ся яви за малко време. Той е гемиджия между Филаделфия и Западно-Индийските острови…“

  И, без да изреждам повече имена, нека припомня възклицанието на Алековия герой след спора му с чиновника на американската митница: „Чудно нещо – повтаряше той, – хич България да не знае къде е? Остави ги, невежи!“

  Е, за света като за света. И за Европа с България в пределите й, и извън тях – също. Но е добре, независимо от забързания ни делник, да не забравяме имената на светли наши съотечественици, сред които е Стефан Панаретов. Дал много за мира и хармонията между разноезичните човеци. Това подсказва житието му, допълнено със скромните текстове. В които има ясно, отчетливо видимо родолюбие. И самочувствие на човек, който и преди да е възкръснала на картата Третата българска държава, знае, че неговият народ не заслужава никаква неизвестност или пренебрежение.

   

  Георги Н. Николов

• Звярът

  Разказ от Ани Демирова

  .

  

  …а ти? Ти обичаше ли го?
  Той се стресна и я погледна смутен…
  – Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал!

  …

  …Ееех, отдавна беше това. Може би преди сто години.

  В едно забутано селооо, път до него нямаше. Само старци и твар живееха в него. Я се родят едно-две копеленца, я не. И повечето умираха, хайванчетата, залудо ей тъй…

  Черно беше това село. Далиии зарад онова блато, дето му виката “Свършека“, де да знам, ама който отидеше там, рядко се връщаше.

  Има-няма, току все някой на умряло пищеше. Нивите раждаха от немай къде. Слънцето сякаш насила излизаше, а залезът кървеше като млада козичка родилка, на която са убили козлето. И що тъй ли, питаш? Ми, зарад тоя звяр сигур, тъмен и неведом, дето се беше появил. Той беше виновният за всичко. Пропище целото село от него.

  Животните убиваше, стоката рушеше, къщята преобръщаше, родилките плашеше, пометваха… И що щеше, не го знам. Угодия немаше, ейййй….

  Всяка вечер у дворо на всекоя къща му оставяха еденье. То чорбици ли не щеш, то печено ли… от топлио лебец до лютите чушки имаше. Всичко опустошаваше, голям гладник беше! Но най-обичаше тестяно. Банички, питчици с масълце и сиренье, кифлички с домашно сладко от кайсии. Ако ги имаше, на другият ден не правеше толкоз зулуми. Ама тая година пшеницата не върза, нивите бяха прегорели… и… стана тя, що стана…

  Пешко, дето отговаряше за „Свършека“, се беше напил. А Цвета я хванаа болките баш кога не требваше. И идеше буря… Най-черната буря, дето се беше случвала в село от незапомнени дни.
  Имаше един кош до „свършека”, там фърляха всичко. Ръце, крака, бебета, дробове, сърца… А! Сърца най-много имаше. Разбити бяха на пихтия. Пешо отговаряше за бутането на останките в блатото. Да не смърди. Ама Цвета, дето му беше още от ранни години легнала на сърце, легнала, но не и пристанала, нея вечер трябваше да роди, но и тя даде дан за „свършека“. А Пешо се беше напил от мъка. Взел ракията и докато не видял дъното, не престанал.

  Фърлиха бебето на Цвета в шестио месец. В коша. Казват, май женско било. Развоня се тази ми ти смрад из цялото село. Всички повръщаха, не се дишаше. Небето пищеше. Дереше се! Ни звезди имаше, ни Луна, ни дяволи. И тогава… тогава може би се роди този звяр.

  Нещо стана… Всичко от оня кош беше изчезнало на сутринта. Всичко! От тогаз почнаха бедите в селото.

  Емнаха се мъжете един ден, решиха се… кога звярът беше изплашил дъщерята на кмета и тя пометна. Казват, че убивал деца и големи.

  Ма не тъй кат убийство, ми… от дерт, сякаш умирали, ей тъй на.. никой не знаеше от какво. Но той беше виновният! Звярът! Примамиха го мъжете с храна и го затвориха в един железен… кутия ли, дом ли… де да знам.

  Без прозорци. Само една дупка оставиха долу ей тъй… приземи…
  Уж храна да му дават, та да го изследват учени хора и пари за това да получат. Чукундури!
  Блъскаше се той! Малииии, как се блъскаше в тия ми ти железа!

  Виеше. Никой не можеше да спи. Виковете му пронизваха, като нож деряха. Храна му носеха, вода. Нищо не взимаше. Още по-силно виеше. Не излизаха хората на нивите. Змия им легна в пазвата. Опустя всичко, почерне. Ама Цвета пак хвана. Ей, тая Цвета от въздуха прихващаше сякаш. И тоя път го роди.

  Момче беше. Едвам оцеле. Жилаво копеленце излезе. По мръкнало се роди, та затва Черньо го кръстиха. Все у железника се навърташе. Биеше го майка му, ама той – не, та не. При звярът ходеше и казваше, че му говорел… Хората за луд го мислеха. От него страняха…

  Цвета посърна, посиве… с глава наведена все одеше.

  Ама звярът тогаз се усмири. Тишина настана. Нивите живнаха. Небето се усмихна. Луната слезе. Неземни цветя пораснаха в градините и по полята.

  Успокоиха се хората. Въздъхнаха, в пазвата си плюеха, в небето гледаха, та се кръстеха. Само за Цвета мира нямаше. Едничък й беше Черньо.

  Не можа да се примири, реши край да сложи на тази работа… Отишла, казват, една нощ кога Черньо по тъмно шукнал и от дома излязъл… проследила го и се скрила до железника… да говорят ги чула…

  – Обичаш ли ме? – проговорил звярът с нежен женски глас.

  – Разбира се, че те обичам, колко пъти ще питаш? – отговорил Черньо.

  – Само мен ли? – продължил звярът.

  – Само теб.

  Уплашила се тогаз Цвета и през сълзи дома се прибрала. После черно облече и го не свали. Млъкна. На никого не продума.

  А Пешо се озлоби. Намрази и Черньо, и звяра. Чули го в кръчмата да казва, че някой ден щял да го пусне тоя звяр, в дън гори и дъбрави да си иде.

  Откак вдовец стана, пропи се тоя човек и се развали. И пак почна за Цвета да гледа.
  Всички в селото знаеха, че все за нея мисли, но той дума не даваше да се издума за нея. Тъйййй… отдалеч я гледаше…. отдалеч я чуваше.

  А времето течеше, Черньо възмъжа. Стана му време за жененье. Почна по седенки да оди, момите да задява. Голям майтапчия беше, момите с глас разсмиваше.
  Не ставаше седенка без него.

  Еййй, пощуря тогаз звярът. В железника се заблъска. Пак да вие почна, селото сън не хващаше. Реката придойде, нивите наводни, пшеницата изгни. Почерни се па селото… Хората озлобеха. Натиснаха Цвета с Черньо да приказва, звярът да укроти. И тя… майчината си болка потули, със сина си говори, при звяра го прати. И тя след него тихо отиде…

  – Защо беснееш, защо дивееш? Не виждаш ли какво правиш? – заприказвал Черньо. – Не можем с тебе двама да сме най-близки…

  – Ти мъката ми стори, не ме обичаш вече… – отвърнал му звярът.

  – Ти за мене си като тази клетка, хубаво ли ти е в нея?! А? Кажи! Да дишам не ми даваш, сърцето ми връзваш. Вятър съм аз, така не мога…

  – Не съм клетка аз. И ти вятър не си. Но през тебе горите виждах, през тебе слънцето ме топлеше, през твоите очи гледах… и нищо друго не исках…

  Ударил камък връз пътя Черньо, ядосал се…

  – Няма да я бъде тая!

  – Последен път беше тая среща – продумал звярът.

  – Ти все си тука. Аз пак ще дойда – замахнал с ръка Черньо към железника и си тръгнал.

  – Няма да ме намериш вече – прошепнал едва звярът след него.

  Тръпки побили Черньо, но вече бил тръгнал. Не се върнал обратно.

  *

  На другия ден още Черньо се ожени за Биляна. Ни убава беше тая мома, ни лошава, ама на шегите му уйдисваше, смех му правеше. Леко и въдушно някак на душата му беше.

  Голяма сватба вдигнаха. Целото село на хорото се хвана. Цвета засмянаааа, разцъфна, просветли се. Черното хвърли, шарено си тури.

  …а звярът замлъкна. Ни виеше, ни блъскаше. С мъката си други не убиваше. Пакости не правеше. Умря сякаш… и забравиха го…

  Роди се на Черньо момиче. Сълзица го кръстиха. Чеее… беше бело и русо, чисто, прозрачно като капчица… Ама поболе се. На легло легна, трескаво очи мяташе, хората плашеше… От града доктор извикаха, рамене вдигна, отиде си. Помръкна Черньо, по Биляна викна, на нея си го изкара.
  В чудо се видя горката жена и една нощ при звяра тръгна. С манечката. На ръце я занесла там. Казват, цела нощ останала и на заранта се върнала.

  Тогава Черньо я удари. За първи и последен път, но тя се поболя от мъка и три дни след туй почина.

  А Сълзица оживе. Болестта й мина, оправи се.

  Па израсна чисто и прозрачно като капчинка… само едната му кунка стана по-тъмна и с черна козина, гъста като на вълк.

  Завилня Черньо, побесня… при звяра тръгна… По пътя смрад, не се диша… С ръка си закрил устата си, повръщал, но стигнал.

  – Наказваш ли ме? Отмъщаваш ли, а?

  …но глас не дочул, ни дума, ни нищо… Огледал се, дупка видял от другата страна на железника… Миризмата страшна била, червата си изповръщал, но отишъл… Влязал в кутията и що да види… Сърца! Човешки! Размазани били на пихтия страшна…

  Викнал тогава Черньо, с цялото си гърло викнал…

  – Нали ме обичаше, а? Обичаше ме! Къде си сега, защо си отиде? Пет пари твоята обич не струва! Не струвааа…

  ***
  – Тате, тате, виж! Виж какви цветя! Неземни са, нямаше ги тук преди!

  – Забравила си, Сълзице, отдавна не сме идвали тук – отвърна баща й.

  – Не, тате! Сигурна съм! Бих ги запомнила, защото са неземни. Виж ги!

  Беше му криво… Не беше минавал близо до това място откак… Погледна ги и на мига си ги спомни. Разтърси го нещо отвътре…

  – Но какво ти е, тате? Защо трепериш?

  – Нищо. Студено ми стана… Да се връщаме!

  – Не! Обеща да ме заведеш до железника! Обеща, обеща, обеща ми! – затропа с крачета Сълзица.

  – Добре, добре, да вървим.

  Повървяха още малко и стигнаха мястото. Беше закътано вътре в гората, далеч от селото. Дърветата скриваха слънцето и не пускаха лъчите му. Тревата беше мека като кадифе, недокосната от човешки крак. Онези неземни цветя бяха навсякъде и опиваха с чудния си аромат. Гледката на изоставения железник беше като рана сред тази мрачна красота. Дори да не знаеш историята й, би ти се свило сърцето…

  Желязото бе хванало ръжда и тук-там бе обрасло с мъх, който сякаш искаше да стопли студената му същност. Не смърдеше вече. Но Черньо повърна.

  – Тате! Тате, добре ли си?

  Той се избърса с ръкава си и намръщен я погледна.

  – Добре съм! Нищо ми няма! Сега ще тръгваме ли?

  – Мъчно ли ти е за него? – попита тя внимателно.

  – Как да ти е мъчно за нещо, когато дори не си знаел точно какво е?

  – Ами точно затова трябва да ти е мъчно, тате! Много си глупав! – засмя се.

  – Мечтите са за вятърничевите! – изтърси той.

  – Така ли? Ами нали ти си вятър, казвал си ми…

  – Не съм! – прекъсна я. – Дърво съм, само се преструвах на вятър.

  – Но защо?

  – Та кой ще обикне едно дърво, Сълзице?

  – Звярът.

  Баща й не отговори нищо и пое по пътя за връщане.

  -…а ти? Ти обичаше ли го?

  Той се стресна и я погледна смутен:

  – Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал! Само говорих с него.

  В същият този миг тъмнината и козината от ръчичката на Сълзица плъпнаха сякаш и покриха цялото й тяло, дори лицето й. Останаха само пъстрите й очички.

  Баща й дори не можа да извика. Грабна я в ръцете си и заплака. Плака много и дълго. Хлипа глухо, както много пъти бе правил и преди, когато криеше сълзите от дъщеря си. Но този път беше по-лошо.

  По тъмно я върна в града. И тя вече не излезе от стаята си.

  Съветва се бащата с всевъзможни лекари и лечители. Никой нищо не разбра, никой нищо не можа да направи.

  Един ден обаче, когато Черньо се прибираше вкъщи, видя непозната жена, която бързо вървеше пред него. Тя държеше някакъв лист в ръката си, поглеждаше към листа и пак тръгваше.

  Когато стигна до неговата къща, жената изчезна. Сякаш се изпари, а листът остана на земята и вятърът го мяташе като риба на сухо. Черньо вдигна листа и го погледна. Някакво упътване беше за някаква билка – бял бор. Смачка го пренебрежително в джоба си и се прибра.

  Сълзица не беше добре от няколко дни. Не ставаше от леглото, тресеше я и правеше странни движения с очи… Говореше несвързано, а през нощта бълнуваше.

  Това го отведе в спомените му отпреди години, когато тя беше мъничка и се беше разболяла по същия начин. Спомни си как удари жена си тогава и как тя почина от мъка три дни след това. Приближи се до прозореца, впери поглед навън, погледна към небето и въздъхна: “Черньо… Черен съм аз, черен…“.

  Постели си на земята до леглото на дъщеря си и легна. Тази нощ не можа да заспи.
  Тежки мисли го бяха налегнали, а и Сълзица се въртеше като опетлана сърничка.

  Имаше температура. Стана да смени компреса на челото й. Тя се стресна и започна да бръщолеви: ,,Бял бор… бял! Бял бор!“ – повтаряше все. Бащата смени компреса й, гушна я и тя се успокои. После се за листа, който намери пред входа на къщата. Отиде, взе го от джоба си, поизглади го и зачете.

  „БЯЛ БОР /Pinus Sylvestris/

  Вина и самоупрекване

  Белият бор олицетворява душевните качества на разкаянието и опрощението. В отрицателните аспекти на бора човек вътрешно се чувства обвързан с вината.

  Характеристика на индивида

  Живее с упреци към себе си, с чувство за вина и липса на смелост. На несъзнавано ниво вината има нужда от наказание. В обикновен разговор често търси извинение.
  Извинява се, когато е болен. Трудно прощава, поемайки вината върху себе си.
  Често има усещането за гузна съвест. Чувства се отговорен за грешките на другите.
  Поставя си високи изисквания, в сравнение с изискванията към другите.
  Дори и при успех се упреква вътрешно, че не всичко е, както трябва.
  Има отрицателно схващане за същността си, подценявайки способностите си – т.нар. отрицателен нарцисизъм.
  Свръхотговорен към работата, която върши.
  С чувство за малоценност, живеещ в очакване да бъде наказан.
  Не очаква нищо за себе си. Позволява да се държат зле с него, без да се бунтува.
  Трудно приема похвали или награди, защото си мисли, че не ги заслужава.
  Често поведението му е детско и страхливо. Възприема секса като грях.
  Стига до деградация на личността, до мазохизъм и примиряване с нещастията и прекалените натоварвания.

  Типични мисловни модели:

  Аз съм виновен за всичко.“

  …не можа да го дочете. Сълзите му попречиха. Тръгнаха от душата му първо, бавно през очите излязоха, а като излязоха, не спряха…

  Сякаш заключени са били. От него самия. Никой не знаеше тогава… за кого и какво плачеше… За себе си ли, за дъщеря си ли, или за онова време, когато звярът му проговори с човешки глас.
  Глас, който щеше да запомни завинаги. Нежен и мек като кадифе…

  Обеща си, че ще намери лек за Сълзица, преди да си отиде от този свят.

  Надяваше се и неговото сърце да сложат в онзи кош. Пешо отново да се запие и…

  После се сети, че няма да се запие, защото Цвета, майка му, по която тъгуваше Пешо, отдавна бе починала. Поклати глава и се приготви да спи. Развиделяваше се. Беше четири сутринта.

  Още на другия ден намери лекарството от листа. И Сълзичка се оправи бързо.
  Температурата спадна. Започна пак да се смее, само козината й остана… все така гъста, черна и стряскаща.

  Понякога привечер я извеждаше навън. Водеше я в градината да подиша свеж въздух. Тя обгръщаше стволовете на дърветата и се усмихваше. Казваше, че й говорят.

  А той само кимаше с глава и не продумваше. Можеше ли точно той да я кори?

  Един я изведе, но й предложи да отидат на някое друго място. Реши се да я отведе до една местност, за която беше чувал странни неща. Хрумна му ей така изведнъж и просто тръгнаха натам. Вървяха през гората… По едно време нещо стегна сърцето му и той поспря, дъх да си вземе. Увери я да продължи, че ще я чака да го вземе на връщане.

  Сълзица продължи с неохота, не искаше да го разочарова. Вървеше, мислейки за баща си: „За звяра се сети пак сигурно…“.

  Стигна до някакво място с едно причудливо дърво. Стъмваше се все повече и тя трудно успяваше да го разгледа. Напрягаше очите си, а някаква странна сила я накара силно да го пожелае да го види! Тогава изведнъж го видя! Сякаш бял ден беше.

  Ощипа се, както пишеха в книгите, за да се увери, че не сънува.
  „Знаех си… – усмихна се тя. – Разбира се, че не сънувам.“

  Дървото беше невероятно! Кората беше в бяло и лилаво. Лилавото образуваше някакви странни фигури върху бялата кора. А листата! Листата бяхаааа… многобройни, хиляди, милиони мънички… и приличаха на сърчица. Цветовете им бяха оранжеви, жълти и червени. Като огън бяха!

  – Неземно е! – възкликна тя.

  Нещо прошумоля и се раздвижи. Тя се уплаши и се отдръпна. Пребледня…

  – Какво му е толкова неземното? Дърво като дърво – обади се някой.

  – Кой си ти? Уплаши ме! – ядоса се Сълзица.

  – Ето на, пак сгафих. Ами куц съм, затова. В това и в други неща…

  – В кои други? – беше любопитна.

  – В много. Ходих да поплувам и реших да се поразходя преди времето да се развали.

  – Къде ходи да плуваш?

  Той не отговори.

  – Защо мислиш, че си куц?

  Пак не отговори.

  – Ако можех да пиша приказки, щях да напиша една, дълга, красива и тайнствена. Но нямам причина, нищо не ме вдъхновява.

  – Мен ме вдъхнови – каза той.

  – Кога? – бързо попита тя.

  – Току-що! – усмихна се той.

  – Как те вдъхнови? Защо?

  Той не отговори.

  – Ясно. Не ме харесваш, затова не искаш да отговориш на въпросите ми.

  – Спокойно, Сълзичке, няма нужда да бързаш. Имаме време.

  – Откъде знаеш името ми? Кой си ти?

  – Аз знам всичко за теб. Ти можеш да чувстваш вместо мен, но още не го знаеш.

  – Аз съм грозна. Цялата съм в козина и приличам на…

  – Ти си една чиста и прозрачна сълзичка… Виждам те!

  – И аз се опитвах да ти кажа, че не си куц, но ти…

  – Не става така. Не бързай толкова. Нали знаеш… трябва си подходящ момент, да ти дойде отвътре. Тогава става. Или не става.

  – Хм… както кажеш…

  Сълзица се нацупи и сърдито закрачи обратно. Към баща си.

  Когато наближи, той не се обърна да я посрещне. Това й се видя странно и тя извика:

  – Тате?! Върнах се!

  Но той отново не отговори. Тя втурна към него запъхтяно…
  Беше седнал, опрял гръб в едно дърво.
  Разтърси го с ръка и той се свлече на тревата.

  – Тате?! Татенце, татенце…

  Беше неин ред да плаче цяла нощ. Там… в гората, прегърнала мъртвото тяло на баща си. На сутринта се прибра вкъщи. Обади се на роднини и им съобщи тъжната вест. Помоли да й помогнат за тялото. Трябваше обаче сама да отиде в града и да намери погребална фирма, с която да го погребе.

  На другия ден тръгна по тъмно пеш към града. Беше първата, която влезе в погребалната фирма в студената сутрин, когато слънцето едвам се беше подало.

  – От какво да бъде ковчегът? – попита служителят, когото намери вътре.

  – Бор – каза тя изведнъж. – Бял бор!

  …и картините от онази вечер се заредиха в главата й. Как баща й си постели на земята до нея, за да се грижи, когато беше болна. Как й донесе някакво вълшебно лекарство, от което оздравя бързо. Само козината й остана…

  Тогава се сепна и рязко погледна служителя от траурната фирма.

  – Няма, няма проблем, ще бъде от бял бор – отвърна той.

  – Виждате ли ме? – треперейки попита тя.

  – Да, госпожице, виждам ви!

  – Защо не се плашите? – трепереше тя още по-силно.

  – Да се плаша ли? От какво?

  – Имате ли огледало?

  – Едва ли тук ще се намери. Няма кой да го пробва – усмихна се той, но осъзна, че не е трябвало да казва това и усмивката му се изкриви.

  – И вкъщи нямаме огледала – прошепна тя.

  Служителят не отговори. Може би я сметна за полудяла. Сълзица усети това. „Мисли си, че е от скръбта“ – рече си тя наум.

  Едва тогава се осмели да погледне към ръцете си. Дааа… едва тогава се сети за себе си.
  Бяха бели, почти прозрачно бели, от истинска човешка кожа.

  И тя отново беше онази Сълзица, чиста и прозрачна като капчица.

  ,,Белият бор води до осъзнаване, че човек не бива да се чувства вечно виновен. Есенцията му носи енергията на прошката.
  Човек признава и приема своите грешки, без да преувеличава тяхното значение. Проявява търпение, смирение и вътрешна скромност.
  Носи чувство за разкаяние, но не и за вина. В това състояние има дълбоко разбиране за човешката същност и особено за човешките чувства.
  Помага да се осъзнае колко е важно да подкрепяме себе си и истински да се зарадваме.“

  Сълзица може би щеше вече да може да разкаже първата си дълга, плашеща и красива приказка на куция непознат, който беше срещнала в гората, ако го срещнеше пак. И той щеше да проходи с нея…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Там, където се връщат щастливите

  

   

  И когато отново съм сам

  Сам по пътя и сам сред стихиите

  Покажи ми, че още си там

  Там, където се връщат щастливите

   

  Покажи ми, че има един

  Невъзможен, но истински изгрев

  И, че времето спира едвам

  За да срещне отчаяно живите

   

  Покажи ми, че можеш да спреш

  Като птица на мачтите счупени

  Да намериш под преспи от скреж

  Онзи кораб в душите изгубен

   

  Ще се върна при своя си край

  И при своя си път през пустините

  Ако Бог се смили да си там

  Там, където се връщат щастливите

   

  Мариана Христова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Мариана Христова е родена в София през 1963 г. Завършила е Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във вестниците „Студентска трибуна“, „Ранно утро“, „Българска Корона“, „Български глас“, била е сътрудник в репортерския отдел на „Хоризонт“, на в. „Македония“ и на други медии в страната и извън страната. Пише стихове от дете. Била е член на Клуба на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом в София. Има една издадена стихосбирка в електронен вариант, качена в сайта Liternet, както и отдавна събран ръкопис за друга. От пет години е редактор на Eurochicago.com. „Там, където се връщат щастливите“ се публикува в литературната рубрика на изданието след номинация и оценяване във Фейсбук групата „Литературни откровения“.
  

• Дъжд

  Разказ от Здравка Евтимова

  .

  

  Кучето й се казваше Дъжд. Стъпките му приличаха на дъждовни капки, които се разбиват върху прозореца след полунощ. Животното го чакаше вечер и Гаврил мислеше, че остава в този град заради него. Ако той си отидеше, Дъжд щеше да си умре гладен. Ана забравяше да го храни, не го къпеше, защото цял ден стоеше сама, заровила нос в преводите си, а в книгите й постоянно бликаха езера от любов и омраза.

  Вкъщи нямаше храна, тя стоеше на компютъра като прилеп, с разрошена страшна коса, с речници, разхвърляни под масата, на пода, до компютъра, Дъжд лежеше някъде в ъгъла. Ана ругаеше дългите изречения, пиеше – от едното шише мляко, от другото тъмна бира, от която погледът й светеше като на болен човек, а компютърът я подхвърляше в светлината си.

  Тя не обръщаше внимание, че Гаврил се е прибрал, надигаше млякото и го изсипваше в паничката на Дъжд, Дъжд не лочеше, гледаше я и стъпките му щастливо угасваха в ъгъла. Понякога Ана даваше на кучето бира и тогава погледът му беше старо изстинало огнище. Гаврил отиваше в кухнята и правеше сандвичи, там бяха натрупани чинии в мивката, обувките й бяха нахвърляни в коридора, тя бе обула различни чорапи и винаги носеше негова фланела – първата, която й попадаше под ръка, обличаше якето му дори. Не бе отваряла прозореца, бе спуснала завесите, макар че прозорецът им гледаше на север, към един стар склад, неизползван от години. Все пишеше преводите си и дишаше спарения въздух, не го поглеждаше, въобще не го виждаше, когато й донесеше сандвич, поглъщаше хляба, отново без да вдига глава към него, оставяше го да заспи и ругаеше тихо.

  Дъжд бе свикнал и стоеше вярно до нея, вгледан в сянката й, в речниците и компютъра. Гаврил заспиваше на матрака, върху който бяха разхвърляни дискове, листове хартия, нейни книги и някога, посред нощ, в просъница, я усещаше до себе си.

  Тя не го чакаше да се събуди докрай, целуваше го диво, сякаш за наказание, и го обичаше, без да му каже нито дума. Понякога го заливаше с ругатни – хладни, безкрайни като дъжда през ноември.
  Гаврил повече не можеше да живее така. Не понасяше мъртвия въздух, който единствен го чакаше, не желаеше повече да среща кучето й, любовта й – облак, който бързо заминава нанякъде, и го забравя замръзнал, изтощен, болен от глад.

  Няколко пъти си беше тръгвал, но кучето й тръгваше след него – стъпките му, по-леки от дъждовните капки, биеха тротоара заедно с ударите на сърцето му. Гаврил предполагаше, че някой ден животното ще умре сред речниците и сред измислените герои на книгите. Няколко пъти Дъжд го следваше – далече зад локвата, зад пазара на стари автомобили, където Ана излизаше да се вдъхновява.

  Тя не се хранеше добре, лицето й ставаше все по-бледо, все по-дълго, скиташе се сред колите втора употреба и не отговаряше на продавача – постен като върлина хлапак в сини дочени дрехи, който я питаше какво ще обича. Кучето Дъжд наистина довеждаше дъжд след гърба й и откъдето минеше тя, винаги се стъмваше. Гаврил се боеше, че когато той си замине, Ана щеше се изгуби, просто нямаше да може да се върне при северния прозорец, компютърът й щеше да си остане включен, светлината на монитора щеше да убие героите, които тя бе измислила. Нямаше кой да вдигне завесите, да изхвърли спарения въздух, пълен с идиоми, сред които тя живееше. Беше му омръзнала гладната й любов, ненаситна и глупава. Тя грохваше върху него, премръзнала като мрака, Дъжд стоеше наблизо, притихнал, невидим и той все по-пършив, с все по-рядка козина.

  Един ден Гаврил си тръгна, Дъжд го последва и повика първия сняг в града. Ноември не изчака дори да отминат пазара за стари автомобили, изсипа снежинки зад гърба на мъжа. Дори когато Гаврил се метна на автобуса, кучето затича след него, с проскубана мръсна козина, хилава сянка, която издъхваше в дъжда. Той щеше да съжалява, ако някоя кола смачкаше кучето. Този ден то бе усетило, че Гаврил няма да се върне повече тук.

  Този ден Дъжд гони автобуса до гарата, където приятелят му се метна на първия влак, оказал се случайно за Видин. Проскубаният кожух затича след влака, но скоро загуби състезанието и грохна до старите изоставени вагони в глухия коловоз. Гаврил въздъхна с облекчение, когато експресът се напъха в тунела и Дъжд изчезна от очите му, изплезил език като пламък срещу дъжда.

  Дано не го е сгазил някой влак, помисли си Гаврил. Дано. Много често по-късно трябваше да се бори с мисълта за онази стая с прозорец към пазара и черната локва до металната ограда, за компютъра й, който раждаше думи в студа, за сандвичите, които сега никой нямаше да й приготви.

  Много пъти му се искаше да се приближи отново към онова място – пазара за стари коли, където тя се разхождаше и мълчеше заедно с постния хлапак. Когато се появеше тази мисъл, той се радваше, че живее на другия край на България, че между него и речниците й се е проснала цялата Стара Планина, река Искър, влакове, камиони и мостове.

  Гаврил мразеше мостовете. За да убие желанието за онова място, си купи куче, което също нарече Дъжд, но то не довеждаше облаци по небето, то не изглеждаше все по-измършавяло, все по-проскубано, все по-невъзможно красиво – като Ана. Гаврил се чудеше какво ли е станало с нея, но нямаше живот за губене.

  Разбира се, че си намери друго момиче, което блестеше от чистота, което го обичаше и го чакаше. Наоколо й не стърчеше силует на стар компютър, не се чувстваше влага и мирис на локва, но понякога в съня си Гаврил чуваше шум от тихи капки дъжд.

  Веднъж, напук на клетвата, която бе дал пред себе си, напук на красивата си чиста стая, сякаш съвсем случайно се метна на влака за София. Беше си обещал да слезе на следващата гара, беше решил твърдо да слезе. Оказа се, че шестстотин километра не са достатъчни да го откъснат от стария пазар за разнебитени автомобили.

  Слезе от таксито и за да не се затича, да не се развика, изпи една водка. Това винаги му помагаше да се успокои. Но сега Стара планина я нямаше и не можеше да му помогне. Нямаше ги мостовете. Къщата си беше там и локвата беше там – още по-големи, по-тъмни. Изведнъж той чу зад гърба си шум от дъждовни капки. Зад гърба му валеше.

  Отвъд Стара планина нямаше никакви облаци. В къщата му имаше персийски килими, първокласни електроуреди на реномирани фирми, имаше книги и скъпи картини. Нямаше нито един речник. Беше споменал пред приятелката си, че по-рано познавал някаква преводачка, беше разказал за героите й в белите клавиши на компютъра, и приятелката му изхвърли всички речници от неговата стая. Приятелката му се грижеше добре за техния дом.

  Гаврил стоеше пред стария склад. Не можеше да помръдне, нещо се счупи под гръдната му кост. Стара планина не го беше спасила. Мостовете също. Обърна се и видя едно куче – толкова мършаво и изнемощяло, че сърцето му извика от радост. Едно куче с толкова проскубана козина, че Гаврил изведнъж се втурна към него. Едно куче със стъпки от дъжд вървеше и го гледаше – в очите му имаше сто камиона речници, герои и книги, които се мятаха от радост, че го виждат. Имаше толкова дъжд в стъпките на това куче, че Гаврил се развика:

  – Дъжд! Дъжд! Ела!

  Кучето смело се приближи към него и остави ръката на Гаврил да потъне в проскубаната му козина.

  – Дъжд, какво правиш, Дъжд? – каза Гаврил.

  След малко се показа жена, толкова бледа, толкова прозрачна, че Гаврил не можа да си поеме дъх. Беше най-красивото същество, което бе виждал. Уплаши се. Знаеше, че трябва да си тръгне, но не можеше. Не биваше да й се обажда. В никакъв случай.

  – Ана! – прошепна Гаврил.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от Здравка Евтимова – вж. тук.

  .

• Никулденска луна

  

  .

  Никулден е.
  Сред коледния пост
  небето с едри звездни люспи грее
  и драска по земята рибя кост,
  и свети рибешко око над нея.

  Тук, в ниското, край дунавския бряг
  по-влажно диша есенният вятър,
  по-черен е припадащият мрак
  и по-изгарящ – дискът на луната.

  Тя свети – восъчен златист печат,
  провесен в звездното небе далечно –
  екслибрисът на земния ни свят
  на страниците на самата вечност.

  Под този диск, под този звезден рой
  въздишали са древните поети,
  това небе е гледал дядо Ной…
  Сега това небе над мене свети.

  И същата луна – златист печат!
  И вятърът с могъщото дихание!

  Когато стане пепел този свят,
  това небе над него ще остане.

  Луната пак ще следва своя път,
  ще диша вятър в пустотата горе –
  нетраен и изменчив е светът,
  но по-нетрайни скитат в него хората.

  Никулден е.
  Рибарите в нощта,
  пияни от звезди и вино – пеят.
  Светът живее с простите неща.
  Никулденска луна над нас се смее.

   

  Валентин Чернев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Вилнейко

  Разказ на Здравка Евтимова

  .

  

  Стоеше до парчетата на вазата – хлапе, което едва ли се различаваше особено от най-малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му – още по-тънки въженца, вратът – от пластилин.

  – Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас в къщи принадлежеше единствено на баща му.

  Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир вода до коленете. Баща му пристъпи бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с парчетата си и разлятата вода до пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.

  Бащата – висок, строг мъж – нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху стената беше изписано с големи кафяви букви „ЪГЪЛ НА СРАМА“. Както беше мокро като кокошка, момчето със сведена глава пое към ъгъла на срама, притисна гръб о тапета и вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се усмихваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите му стреляха срещу момчето.

  – Знаеш какво – отсече мъжът. – Първо събери боклука. Второ, забърши водата от паркета. Трето, изхвърли отпадъците в контейнера, четвърто – преоблечи се; и пето трийсет минути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.

  Момчето сведе глава още по-ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че това не беше никак възможно – след това изрече:

  – Тате, да – строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш какъв красив шут, тате.

  Бащата съвсем нищо не отговори, макар че обърна гръб на момчето, така че гърбът скри една дълга и широка усмивка, която се измъкна от брадата му и тръгна да се разхожда из стаята.

  – Тате, може ли само десет минути да стоя наказан в ъгъла на срама? – попита момчето. Усмивката и брадата на мъжа се вледениха и не дадоха никакъв отговор.

  – Добре, тате. Нека наказанието да е петнайсет минути – мълчание завладя брадата. – Двайсет минути? – никаква реакция. – Двайсет и девет минути – плътна тишина в отговор.

  Брадичката на момчето отново се насочи към петите. То започна да събира парчетата от вазата, после попи водата и всичко протече по сценария, описан предварително от мъжа. Наказанието продължи в ъгъла на срама с вдигнати ръце точно трийсет минути. Момчето отначало подскачаше на място, после стоя на един крак, на другия крак, дърпа си ушите, опита да направи мост, но не успя, застана на ръце и вдигна крака, опрени на стената. Бащата само от време на време надничаше в стаята и малкият заемаше правилната стойка с вдигнати ръце. Майка му се опита да подхвърли бисквити и вода, но бащата отново се появи и този подкрепа така си увисна на масичката, точно под носа на момчето. Трийсет минути минаха като трийсет века и момчето се обади:

  – Тате, наказанието изтече. Виж – дори гадният часовник го признава. Тия стрелки мерят трийсет минути като трийсет и девет дни. Обаче аз вече си изтърпях присъдата и си платих за строшената ваза. Сега сме пак приятели, нали тате?

  – Да – потвърди бащата и този път въобще не обърна гръб. Дългата усмивка лъсна на лицето му и това беше страхотен сигнал за малкия – без никакво предупреждение той се метна върху канапето, оттам върху стола на един фотьойл и още по-оттам, от самия ръб на облегалката на фотьойла, се хвърли върху раменете на баща си и започна такава борба, каквато дори най-големият телевизор в града не бе предавал никога.

  – Стига, Вилнейко – обади се накрая мъжът. – Имам работа.

  – Признай, че си туширан! – дребният се бореше като оса, яхнал раменете на баща си.

  – Не съм.

  – Туширах те – заяви ситният и борбата продължи.

  Накрая мъжът се призна за победен, защото майката се намеси в неразрешимата ситуация:

  – Престанете. Омръзваха ми вашите битки и сражения.

  Всички вечеряха грах и пиле. Вилнейко беше сложил тайно малко сол в тенджерата, защото майка му готвеше все здравословно. Сега грахът се свиваше на дъното на чиниите, твърде солен на вкус. Хлапето беше лишено от десерт за това провинение. След като бащата и майката изядоха десертите си, а Вилнейко нищо не изяде, той заяви:

  – Изтърпях си наказанието за солта, сега свободен ли съм?

  – Свободен си – потвърди майката, която беше тиха и добра приятелка на Вилнейко. Тя не го наказваше, не му се караше, напротив, показваше му буквите и почти всяка вечер му четеше приказки. Но бащата не каза „Свободен си“, затова Вилнейко се размърда от крак на крак и несигурно попита:

  – Тате, нали ми изтече наказанието?

  – Изтече – реши накрая голямата брада. – Какво има? – Защото винаги, когато изтечеше някакво наказание, следваше нещо интересно.

  – Тате, как се пише думата „ ХРАБРОСТТА“ с големи букви? – попита момчето.

  – Защо ти е притрябвала пък точно „ХРАБРОСТТА“? – Бащата беше твърде озадачен. – Нали вече знаеш азбуката, защо не си напишеш всичко сам?

  – Не я зная чак толкова добре – започна да навежда брадичката към петите момчето. – Напиши ми думичката ти.

  – Справяй се, както можеш – взе решение брадата, после погледна към жена си и я предупреди: – Мария, няма да му пишеш нищо. Нека се помъчи. Така се учи човек.

  – Не е точно така – възрази Мария, но накрая, както винаги, притихна.

  – Тате, може ли да взема твоя син флумастер, онзи най-дебелия? – попита момчето.

  – Защо ти е? – отвърна бащата все по-озадачен. Вече четири години синът му го изненадваше денонощно. – Нали знаеш, че не може да си играеш с моите неща?

  – Няма да си играя. Ще напиша думата „храбростта“ – обясни синът.

  – Тогава може – отвърна бащата. – Знаеш къде стои, ходи го вземи.

  Хлапето, с тънка като тел шия, се втурна към бюрото и зарови главата си в чекмеджето. Разнесе се опасен шум и тропот, бащата скочи от мястото си, благодарение на което чекмеджето не беше изтръгнато от бюрото, а Вилнейко остана с флумастер в ръка – дебел, огромен флумастер, наистина страхотен. Майката и бащата седнаха да обсъждат нещо важно или може би гледаха новините – от екрана на телевизора гърмяха гласове на хора и политици, така че момчето бе наистина свободно. От неговата дейност не се чуваше никакъв шум, което беше странно. Където тичаше, летеше, нахълтваше това хлапе, винаги се вдигаше шум, тропот, дрънчене и трясък. Сега нищо не се вдигаше и бащата със сърдитата брада изведнъж се усъмни.

  – Какво прави Вилнейко? – обърна се той към жена си. – Защо е притихнал така?

  – Не го наричай Вилнейко, той си има име – Виктор – отговори жената с усмивка, но знаеше, че какъв ти Виктор… Когато го питаха как се казва, малкият обясняваше: „Вилнейко, но мама твърди, че съм Виктор“.

  Двамата родители оставиха новините на телевизора да приказват на воля и се озоваха в хола, където преди известно време имаше прекрасна ваза, но нея вече никак я нямаше – беше станала на сол под удара на невнимателната футболна топка. Сега и мъжът с брадата, и кротката жена замръзнаха на местата си. Дългата и широка усмивка се мярна за част от секундата някъде в брадата на мъжа, после светкавично като предател се измъкна и напусна помещението.

  – Какво си направил! – отсече страшният глас, звънящ от възмущение.

  В израза „ЪГЪЛ НА СРАМА“ думата „СРАМ“ бе зачертана с три тлъсти черти от синия флумастер. Над нея бе изписана дума „ХРАБРОСНТТТА“ с букви, огромни като камиони, и от „ЪГЪЛ НА СРАМА“, мястото се беше превърнало в „ЪГЪЛ НА ХРАБРОСНТТТА“.

  – Тук вече е ъгъл на храбростта – заяви момчето. – Аз съм храбър и искам да си търпя наказанието в ъгъл на храбростта.

  Усмивка като планина се мерна върху лицето на мъжа, но планината се смали като мишка и направи жестока забележка:

  – Съсипал си стената. Половин час с вдигнати ръце.

  – Е, пък ти, Митко – изрече тънко жената. Тя говореше все тънко, но Димитър въобще не обичаше тънките изречения.

  – Да – съгласи се момчето. – Получих си заслуженото честно. Но е друго да стоиш в ъгъл на храбростта.

  Сега, когато търпеше наказанието си в ъгъла на храбростта, минутите се търкаляха в часовника като стрели.

  – Минаха трийсет минути – обяви бащата и малкият направо не можа да повярва. Пък и как да повярва, като вместо трийсет, бяха изтекли само три минути? Така е то: за храбрите работи времето, не за срама.

  След няколко дни нещо се случи. Виктор бе джапал в пет-шест локви вода, беше газил в кал до колене и го бе валял дъжд. Вечерта вдигна температура, по-висока от тавана. Баща му с брадата се връщаше от работа, отиваше до леглото на малкия, докосваше го, стоеше до челото му цяла нощ, даваше му антибиотик и витамини, но температурата не спадаше. Дори прочете на ситния приказката за трите прасенца, после за дядовата ръкавичка, после за Снежанка, но температурата не помръдваше от мястото си. Няколко пъти през нощта брадата залепя ухо до гърдите на малкия, заслушан в хриповете.

  – Оздравявай, Вики – прошепна. – Хайде, моето момче. Ще те кача на Черни връх.

  – Честна храбра дума? – попита момчето, изгарящо в треска, въпреки антибиотика.

  – Честна храбра – отвърна брадата и опита да се усмихне, но нищо – нито усмивката, нито честната храбра не помогнаха.

  Цяла седмица хриповете трещяха в гърдите на малкия. Майката не ходеше на работа, седеше до леглото на пациента. Накрая бащата, втренчен в задраскания срам, измисли нещо. Той написа върху дъската до главата на момчето – с най-дебелия син флумастер – „ЛЕГЛО НА ХРАБРОСТТА“. По лицето на детето, въпреки гадната температура, се появи нищожна усмивка, бледа и измъчена, но бащата я видя. Каза:

  – Добре.

  В четвъртък толкова много дъжд изваля от облаците, че колите плуваха като водни колела по улиците. Бащата се прибра у дома по-рано. Тези дни той се прибираше по-рано. Апартаментът беше тих като наказано дете. Ни трясък, ни тропот нарушаваха покоя. Не апартамент, а кутия, пълна с обувки, които никой никога не е обувал. Този път брадата на мъжа беше мокра като мокра кокошка. Той отвори вратата, наведе се да събуе обувките си и тогава изведнъж като снаряд, като самолет изтребител, като ято орли, като пума и тигър върху гърба му връхлетя вихрушка – с крака и ръце от тънка тел. Лицето – бледо, но толкова решително, че човек само като го види, вдига ръце и трепери от страх.

  Малкият стисна врата на баща си:

  – Мокър си – извика той. – Мокър си, но се бори. Иначе си туш служебно.

  Хлапето тежеше колкото една или най-много две мокри кокошки, но пръстите му стискаха и се бореха люто.

  – Предай се! – извика момчето.

  – Вилнейко – прошепна невярващо бащата. Грабна малкия и погледна така загрижено бледите му бузи, че тапетите в коридора позеленяха от напрежение.

  – Не ми отвличай вниманието – предупреди го момчето. – Бори се. Иначе си туш.

  От гадната температура не бе останала ни следа.

  Мъжът вдигна ситния високо във въздуха, като че искаше да го подхвърли до тавана на блока, още по-високо, над мокрите облаците, но после се сети, че това е невъзможно и го притисна до гърдите си.

  – Добре ли си, сине? – попита той.

  – Забранено е да връхлитам върху тебе, когато се прибираш от работа – отсече момчето строго.

  Мъжът продължи да го притиска до гърдите си.

  – Забранено е – напомни малкият. – Половин час с вдигнати ръце – наказан ли съм?

  Изненаданата брада полека, много несигурно, се опита да скрие усмивката, която отдавна се разхождаше по лицето му, но не успя. Целуна момчето по главата и разроши косата му с голямата си, направо огромна ръка.

  – Какво правиш? – удиви се малкият. Погледна сериозно баща си и в очите. – Правилата са си правила.

  Щом се глезиш и ти ще стоиш трийсет минути наказан с мене. Не десет, нито двайсет, нито двайсет и девет!

  След малко момче и баща, навели брадички към петите, поеха към ЪГЪЛА НА ХРАБРОСНТТТА.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Здравка Евтимова е автор, който едва ли се нуждае от представяне, защото нейното творчество отдавна е прекрачило границите не само на България, но и на българоезичната читателска аудитория по света. Тя е автор, познат и на читателите на Еврочикаго. И все пак, ще си позволим да изредим факти от забележителната й биография. Здравка е родена Перник през 1959 г. Завършила е английска филология. В България са публикувани няколко нейни сборника с разкази, сред които: „Разкази срещу тъга“, „Сълза за десет цента“, „Кръв от къртица“. Нейни разкази са публикувани в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Франция, Германия, Япония, Китай, Русия, Аржентина, Норвегия, Словения, Иран, Румъния, Турция, Сърбия, Хърватска, Република Южна Африка, Виетнам, Гърция, Индия, Непал, Холандия, Австрия, Унгария, Полша, Нигерия, Чешката Република, Унгария, Словакия, Нова Зеландия, Северна Ирландия, Албания, Македония. Евтимова е автор на романите „В студената ти сянка, лейди“ (1997),„На две крачки от мен“ (1999), „Линди“ (1999), „За теб, за мен“ (2002), „Четвъртък“ (2003), „Арката“ (2007), „В гръб“ (2010),“Една и съща река“ (2015)

  В различни страни по света са издадени следните нейни книги: Bitter Sky (сборник с разкази), Skrev Press, UK, 2003; Somebody Else (сборник с разкази), MAG Press, USA, 2005, номиниран за наградата Pushcart 2006; Miss Daniella (сборник с разкази), SKREV Press, UK 2007; Good Figure Beautiful Voice (сборник с разкази), Astemari Publishing, USA, 2008; Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories (сборник с разкази), Vox Humana Publishing, Canada, 2010; God of Traitors (роман), Book for a Buck Publishers, USA, 2008. Сборникът с разкази Bloot voen ein Moeul е публикуван на холандски през 2008 г. от Max Cline Publishing, Utrecht; Carts and Other Stories (сборник с разкази), Fomite Books, Vermont, USA, 2012; Time to Mow and Other Stories (сборник с разкази), All Things That Matter Press, Maine, USA 2012; Impossibly Blue, Skrev Press, UK, 2013; Endless July, Paraxenes Meres, Greece, 2013; Sinfonia Bulgarica – романът „Четвъртък“, публикуван на английски в САЩ под това заглавие, Fomite Books, 2014; Sinfonia – романът „Четвъртък“, публикуван на италиански в Италия, Salento, 2015; „Четврток“ –  романът „Четвъртък“, публикуван в Македония от „Antolog“, 2015 г. Същият роман е публикуван тази година и в Китай.

  Списъкът с национални и международни литературни награди, на които писателката е носител, също е дълъг.  Наградата „Чудомир“ на в. „Стършел“ (за разказа „Колата“, 1982); награда за дебютна книга на „Южна пролет“ (за сборника „Разкази срещу тъга“, 1985); национална награда на в. „Пулс“ (1987), на сп. „Космос“ (за разказа „Реката“, 1990); Национална наградата за проза „Анна Каменова“ (1995); награда за разказ на в. „Век 21“ (1996); Награда за съвременен роман „Развитие“ (за романа „В студената ти сянка, лейди“, 1997); Награда за проза на английското списание „The Text“ (за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“, 2000); Специална награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“ (2000); Награда за най-добър роман на СБП за романа „Четвъртък“ (2003); награда на английското издателство „Skrev Press“ за „Bitter Sky“ (2003); наградата „Генчо Стоев“ за къс разказ (за „Кръв от къртица“, 2004). „Vassil“ е един от десетте разказа, спечелили световния конкурс за къс разказ на Би Би Си, Лондон, 2005. „It Is Your Turn“ е един от десетте разказа, спечелили една от десетте равностойни награди на световния конкурс за разказ „Dix auteurs du monde entier“, Нант, Франция, 2005. И още: 2005 и 2010 – награда „Златен ланец“ за разказ на в. „Труд“; 2015 – национална награда „Блага Димитрова“.

• Приказка за вярата

  

  преди
  да го целуне с обич любовта
  в магията
  износва жабешката кожа
  орисан
  да очаква чудото си от света
  да я свали самичък
  вярва
  че не може

  това е приказка за замък и за принц
  за крепостни стени с високи кули
  разказват ни я
  с нея
  сладко да заспим
  и да се молим
  някой някога от тук да мине
  за да ни събуди

  .

  .

  Светлана Караколева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• По-добре от печалба

  Вечерта след негативните новини по телевизията и поредните псувни срещу антинародното правителство, умореният от работата на две места Георги, си наля една ракия. Набучи с вилицата търкалце кисела краставица, глътна ракията на екс и замези. Малко му олекна. Погледна към малкия си син, който играеше на електронна игра, седнал на дивана.

  – Какво учихте днес в училище, Милчо?

  – Нищо! – без да вдига поглед от играта, отвърна синът му. – Класната получи инсулт и после до края на часовете психоложката ни успокоява.

  – Защо получи инсулт госпожата ви?

  – Щото Сияна каза, че госпожата е облякла палтото, което вчера майка й хвърлила в контейнера за смет.

  – Ха! Че бива ли да говори така на учителката си това момиче?

  – Тя Сияна си е такава! Да знаеш как заплаши учителя по история, ако не й оправи двойката!

  – Как?

  – Заяви му, че ще се оплаче на майка си от него! Че е педофил и, че я е опипвал в междучасието. А майка й е още по-шашава от нея! Ако дойде в училище, ще направи всички даскали разногледи! Може да се оплаче и в министерството дори!

  – А учителят ви как реагира?

  – За малко и на него да му изгорят бушоните! Особено, когато Сияна му обясни, че с парите от държавата, отпускани за нас, му плащат заплатата и е длъжен да ни пише само хубави оценки.

  – Виждаш ли, Пепи! – обърна се към жена си Георги. – Добре, че не стана даскалица едно време, както се бе засилила! Сега щяха да те правят луда тия калпазани!

  Жена му остави чинията, която миеше, изтри ръцете си и изпъшка:

  – То, щото не ме влудява откачената ми шефка! Всеки ден крещи като изкрейзила, за какви ли не глупости! Сякаш работя в лудница, а не в сладкарски цех! Знаеш ли, че от този постоянен стрес ми се е вдигнала захарта? Ако продължава така, ще хвана диабет!

  – И какво да направя аз? Скъсвам си задника от бачкане и пак няма управия!

  – Сто пъти ти казах вече! Да се махаме от тази измислена държава! Ако не заради нас, то поне заради децата! Няма да робуват и те на тези крадливи изроди! Където и да идем, ще бъдем по-спокойни и ще живеем по-добре! Дори бежанците в Европа живеят по-спокойно от нас!

  – Добре, готов съм! Продаваме панелката, колата и тръгваме! Обаче, като не знаем език, какво правим?

  – Ще го научим, пустия му език! По-добре на стари години да уча език, отколкото да ме разиграват като мечка на панаир разни мерзавци! Всеки ден вдигат цените на тока, храните, горивата, лекарствата, повишават данъците, сякаш сме крепостни селяни, а защо? Защо, кажи ми!

  – За да могат да лапат повече крадците в парламента и министерствата! Да се гушат шепа престъпници, нарекли себе си олигарси! Обаче не! Баста! До тук бяха! Утре обявявам апартамента за продан! Съгласни ли сте?

  Малкият му син захвърли играта и кресна възторжено:

  – Йес! Тате, ти си нумбър уан! Направо си фърст, ти казвам!

  Жена му за пръв път след седемнадесет години брак дойде и се гушна в него. Целуна го нежно и въздъхна:

  – Животът ни мина в мизерия! Най-после и на нас да излезе късметът!

  Дочул необичайното оживление, от другата стая надникна големият им син:

  – Кво става, фамилията? Да не сме спечелили от лотарията?

  – По-добре от печалба, бате! Напускаме България!

  Бащата присви очи. Някога бе ходил в казарма и се бе клел да пази родината си от външни врагове. Никой обаче не го бе учил как да я пази от вътрешни врагове, крадци и предатели. В скромният си, почтен живот, той никога не бе желал много. Искаше само спокойствие, ред и прилична работа. Уви, в България това бяха думи без значение и покритие!

  Чувствайки се безпомощен и победен, той надигна шишето с ракия. С всяка глътка се опитваше да удави болката, да забрави проблемите и тази прокълната страна, в която се бе родил, живял, обичал и от която накрая бе прокуден. Последното, което Георги си помисли, преди да се напие бе, че дълго след като затрият България, ще има още много българи по различни места на земята.

   

  Красимир Бачков

• Трябва образ да има тази вечна вина

  

   .

  Не заплювайте Юда! (Той предаде и себе си).

  А без злото светът не разбира доброто.

  И за кръста не би съчинявал легенди,

  с дитирамби не би възхвалявал Голгота…

   

  Взел е трийсет монети… И какво си е купил?

  Дреха, почести, може би време?

  Синоним на предател днес е името Юда –

  непростимият грях в най-известния грешник…

   

  Всеки носи във себе си и частица от кръста,

  и парченце от Юда. Да люлее везните

  ту във полза на другите – без логическа връзка,

  ту за лична облага – заради егоизма си…

   

  И доброто, и злото са по равно заложени

  във душата човешка. И се борят за нея

  денем ангели бели, черни дяволи нощем,

  но в света няма никой напълно безгрешен…

   

  А пък Юда и кръстът – те са изразни средства.

  (Трябва образ да има тази вечна вина).

  Носи черно и бяло като белег наследствен

  невиновната, грешна, човешка душа…

   

   

  Дочка Василева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.

   

• Нани, Миле

  Разказ от Ганка Филиповска

  

  Пое си дъх и се взря в огледалото. Сблъска се с уплашените си очи. „Вземи се в ръце, Мелек – каза си. – Няма страшно, момиче, той вече не е такъв…“

  От толкова много години носеше името Мила, но когато сама си даваше кураж, винаги се наричаше с рожденото си Мелек. То й беше късметът, с него някога беше щастлива. Ангел – това означаваше. И когато го произнесеше, сякаш че викаше небесния си закрилник. Всъщност не знаеше дали мюсюлманите имат ангел пазител. Половин туркиня, половин българка, не беше чела нито Корана, нито Библията. А Мила… Мила й казваше майка й, от която й беше останал спомен за копринени ръце и тъмнокестеняви коси с аромат на индрише.

  Миналата седмица зълва й изстреля притеснено: “Како, много те моля, облечете се малко по-така. Кажи и на брат ми. Нали ме разбираш, дъщеря си женя, и то за германец. Не искам да ме излагате”.
  Младата учителка от детската градина й даде списание с кройки, даже и директорката участва в избора на модела. Всички се спряха на разкошна дълга рокля, богато разкроена от кръста надолу. Много плат трябваше за нея, а колко получава една лелка, която по цял ден чисти подове и мие наакани дупета?

  Намери едно преоценено черно парче метър и двайсет, един и десет широко. Слаба е, ще й стигне. Просна плата на пода, наложи кройката на корсажа и провери дали е спазила правата нишка. От кръста надолу щеше да бъде скосена пола, нямаше материал за друго.

  Не посмя да каже на Асен, че ще си купува плат. Ще го изненада – като види резултата, ще преглътне двайсетте лева. Така не се беше вълнувала от абитуриентския си бал. Тогава беше цялата в червено, красива и млада. Но празникът не беше истински, защото Сашо го нямаше до нея – беше в казармата. После я приеха в института – щеше да учи за детска учителка, това й бе мечтата. Беше 14 август, в квартирата й дойде съученичката й Соня и я покани на дискотека. Мила не излизаше никъде, приятелят й беше войник. “Какво толкова – каза Соня. – Няма да сме сами, братовчед ми Асен ще е с нас. Сержант е в поделението. Той те е виждал…”

  Доспа й се неистово, но Соня не искаше да си ходят. Тръгна сама. “Къде така? – настигна я Асен. – Ще те закарам.” Отби колата в някаква горичка. Мелек хукна, но той я настигна и я повали с един удар в главата. После я закара при родителите си. Щом отключи вратата, и двамата изскочиха в коридора. “Водя ви булка – каза. – Сега лягайте, утре ще се запознавате.” Роклята й беше с кърваво петно.

  Той я насилва дотогава, докато прозорецът не просветля. След това заспа. Мелек се раздвижи тихо. Стана и видя локвата кръв на чаршафа. Облече се в коридора.

  След три часа Асен заблъска по вратата и прозорчето на приземната й квартира, накрая хазяйката излезе и го заплаши, че ще извика милиция. После тя молеше Мелек да й отвори: “Миле, детето ми, какво става, леля?!”. „Остави ме, лельо Венче, искам да умра“ – проплака Мелек. Посред нощ се почука на вратата й и тя чу гласа на баща си: “Мелек, ач капъъ!”. Отвори му, не можеше да не му отвори. Той плъзна поглед по изпохапаните й устни и по моравите петна по шията й, и засрамено го вкопа в пода. “Дойде Асен с майка си и баща си да те иска. Каза, че вече си му жена. Стягай си багажа, сватбата е след две седмици.”

  За първи път мъжът й я преби до смърт, когато синът им беше на година, а тя – бременна с второ дете в третия месец. Бяха излезли по изключение семейно. Отидоха в парка. Асен реши да купи пуканки. Малкият се изтръгна от Мелек – едва проходил, хукна и се препъна. Тя се втурна, но я изпревари някакъв мъж. Наведе се, хвана детето и когато се надигна, Мелек се смали под синия взор на Сашо. “Твоят син ли е – каза той. – Добре ли живееш, Мелек?” Асен се зададе. Лицето му беше червено, а юмруците му – свити. Прибраха се. Смля я. Каза й: “Ако пак те видя да говориш с него, ще убия и двама ви”.

  Синът й сигурно е плакал с часове, за да се осмелят съседите да разбият вратата. Успяла е да им каже да не викат лекар, а да я закарат на село. Баща й заклал две овце и с баба й я увили в прясно одраните им кожи. Пометнала детето.

  Тънеше в безкраен сън, нарушаван само от намаза на баба й, коленичила на молитвеното си килимче. Нощта, преди Мелек да се надигне от постелята, нахлу с пълна луна и църкането на щурци. Тя спеше. Сънуваше как мъжът й е убил Сашо и я гони. Бягаше, но лепкава кал беше засмукала краката й. Успя да се изтръгне, стигна до висок зид. Катереше се по него, той беше трънен и от кръвта й разцъфваха рози. Знаеше, че е кошмар, и извика три пъти “Бисмиллях!”. Не изплува от съня. Асен я застигаше, чуваше накъсаното му дишане. Тя се изкатери до края на стената, но не можеше да се прехвърли през нея. Тогава се появи благ мъж с дълга коса и брада – беше го виждала и преди. Помнеше – много е малка, майка й я държи, в другата си ръка стиска свещ и плаче пред образа на млад дългобрад мъж. Същият беше, но очите му сега бяха Сашовите. „Не се бой“, каза й той и я прехвърли през стената.

  На следващия ден Мелек, обута в шалварите на баба си, отиде до съседното село – беше българско и имаше черква. Прости ми, Аллах, прости ми, прошепна и прекрачи прага. Старицата, която продаваше свещите, я изгледа изумено, но нищо не каза. Мелек застана пред иконата на Христос. Пламъчето пареше ръцете й. Нещо в гърдите й се спука като мехур, препълнен с черна кръв, и за първи път от толкова време насам сълзите й рукнаха.

  Шиеше на старата крачна машина пердета за кухнята и не беше чула колата на Асен. Баба й влезе при нея, хвърли с погнуса на пода нова забрадка, зелена с пембени гюлове, и каза на Мелек, че баща й я вика. Асен стоеше с наведена глава, на масата имаше шише “Плиска” – любимото питие на баща й, и кутия “Черноморец” – нейните любими бонбони. Детето се радваше на новото си камионче.

  Когато тръгваха, мъжът й целуна ръка на баба й и на баща й. Исмаил каза на дъщеря си: “Нерде коджа, орда ханъм”. Където е мъжът, там е и жената. Така Мелек разбра, че в бащиния й дом няма място за нея.

  Повече не забременя. Не отиде да учи, Асен отсече да си наляга парцалите. Намери си работа по заместване в детска градина. Където и да се местеше, Сашо винаги я откриваше. Видя го и днес. Пушеше до оградата. Тя не посмя да излезе на двора цял час, но работното й време свършваше, а имаше боклук за изхвърляне. Сашо я погледа, погледа, обърна се и замина.

  Мелек тропоса роклята и я облече. Налагаше се да повдигне малко пенсовете – бюстът й беше висок, и да задълбае свивките в талията. Измина на машината шевовете. Пак сложи роклята. Деколтето беше по врата – Асен щеше да я убие, ако е дълбоко. Дължината покриваше коляното, малка цепка разкриваше десет сантиметра от лявото й бедро. Трябваше бързо да прибере всичко, защото мъжът й скоро щеше да се върне, но не се стърпя. Изрови от гардероба червените си абитуриентски обувки на висок ток, други официални нямаше. Прасците й блеснаха в цялата си прелест. Глезените й бяха непокътнати, въпреки възрастта. Вдигна косите си на хлабав кок и шията й се източи беззащитна.

  Отварянето на вратата я втрещи. „Какво е това? – изкрещя мъжът й. – Сватба ли, сватба ли? Кой ти е казал, че ще ходиш? Тя е за бели хора, ма, не за мангасарки като тебе!“

  Острият звук на съдрана рокля поряза сърцето й. Асен я повали и я зарита с кубинките си.
  Тя се насили да отвори очите си. Не можа. Беше тихо. Когато я пребиеше, Асен винаги отиваше при майка си и слушаше вайканията й, че оная кадъна му е провалила живота. Мелек се опита да се раздвижи, но ръцете и краката й не я слушаха. Сигурно беше паднала в коридора. Трябваше да изпълзи до хола, там беше телефонът й. Този път ще се обади на “Бърза помощ”. Не помръдна и сантиметър, внезапно потъна някъде – беше нещо засмукващо и дълбоко.

  Свести се. Не виждаше, не можеше да се движи. И тогава я заля ужасът – преди да замине за Англия, синът й каза на баща си: “Удариш ли пак майка ми, ще се върна и ще те убия”.

  Напрегна силата, която вече нямаше. Пак й прилоша. Помоли се и на мюсюлманския, и на християнския бог. Аллах, помогни ми! Исусе, помогни ми! Исусе, спаси ме! Аллах, спаси ме! Тогава усети коприната на майчините си ръце и аромата на индрише от косите й. Последното, което чу Мелек, беше: “Нани, Миле, нани на, сладка рожбо мамина!”.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Казано по мъжки

  

  .

  Не хулете след третата чаша,
  аз от първата още разбрах,
  че вината изцяло е наша
  и не можем минута без тях.

  Стига с тези страхливи закани,
  от разбридано его и чест!
  Любовта е причина да станеш
  на разсъмване утре във шест.

  И додето зората се спуска,
  над града като розов воал,
  да направиш кафе и закуска,
  за онази, с която си спал.

  И вселенската нежност събрало,
  да ти бъде сърцето компас –
  че жената не е само тяло,
  да си кажеш самичък на глас.

  Нека в кръчмата други да пъшкат,
  от измислени в чаша вини –
  да обичаш е повече мъжко
  от хиляда и триста псувни!

  .

  Димитър Никифоров
  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Димитър Никифоров (с литературен псевдоним argonyk) е роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско. Завършил е строително училище във Враца. Сега живее и работи в София. Димитър има издадена досега  една стихосбирка, „Бодли в сърцето“ (пилотна книга на издателство „ХуЛите“, 2013 г.). Мисли и за втора. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Куче в дъжда

  Разказ от Иван Вакрилов

  .

  

  Под навеса на автобусната спирка, седнала на сгъваемо рибарско столче, сбръчкана баба продава гевреци. Боре Минкин спира пред нея и замислено потупва джобовете си. Гладен е, а от книжния чувал с топлите гевреци се носи аромат, който пълни устата му със слюнка. Напипва някаква монета в джоба на якето, преглъща и я подава на жената. Тя гледа ту него, ту монетата в ръката си, и тогава Боре вижда, че това са само пет стотинки. Усмихва се извинително и посяга да си ги вземе обратно – за какво ли? За какво са му тия стотинки, с които нищо не можеш да направиш, освен да ги подхвърляш във въздуха и да гледаш какво ще се падне – ези или тура. Жената свива ръка в юмрук и монетата изчезва. Тя поклаща глава тъжно, бръква в чувала и му подава един геврек. Лицето на Боре гори от срам, иска му се да се врътне и да избяга, но вместо това посяга и взима геврека, като мърмори извинения и благодарности. Бабата махва с ръка сякаш отпъжда муха и той се потътря надолу по улицата, стиснал топлия геврек, с очи, забити в паважа.

  Боре Минкин е обикновен човек на петдесет, невисок, но с коремче, пооплешивял и с тъжни кучешки очи. Човечец, както би казал бившият му шеф от цеха за метални изделия. Уж не е лош човек шефът, но все гледа да те резне с някоя такава думичка, та да ти е чоглаво цял ден. Уж не беше лош, но когато работата намаля, на бърза ръка уволни трима души, между които и Боре, който беше счетоводител, касиер и нещо като личен състав. Боре изхвърча, а на негово място сложиха жената на шефа – то така си е, своята риза е най-близо до гърба.

  Мина месец от оня ден, когато сложи последната заплата на кухненската маса и съобщи на жена си новината. Направи нескопосан опит да се пошегува:

  – Доре, утре няма да ставам рано. Ще спя до обяд и после ще ошетам, ще извъртя една мусака, та като си дойдеш – опъваш се на дивана и никакви грижи.

  Дора работеше в един фризьорски салон и понеже беше добра в занаята, изкарваше не лоши пари. Стройна, запазена за годините си, с оранжева коса на черни кичури, тя излъчваше самочувствие, далеч надхвърлящо и работата ѝ, и двустайната панелка, в която живееха. Жадуваше за внимание и правеше всичко, за да привлече погледите на мъжете.

  Боре беше подочул на няколко пъти за някакви любовни афери, но стискаше очи и се правеше, че нищо не забелязва. Отдавна беше минало времето, когато русият му перчем гордо се вееше из кафенетата по главната улица, а големите му изразителни очи палеха мераци у младите момичета. Дора го забеляза, грабна го и го закичи като китка зад ухо, а след няма и година се ожениха. Тя роди една дъщеря и категорично отказа второ дете – страхуваше се за фигурата си. Брак като брак – с постепенното отмиране на първите тръпки, с натякванията, че хорските мъже правят кариера, а нашият, видите ли, дреме зад бюрото и не си помръдва задника да осигури по-добър живот за хубавата си жена. Брак, над който полека се спусна една лека мъглица, която му помагаше да не забелязва това, което не искаше да забелязва.

  Преминаха през годините, белязани от събития, които разместваха пластовете в малкия град. Години, които затискаха дребните хора с несбъднати мечти, попарваха плахите им надежди за по-добър живот и оставяха след себе си разочарования и апатия. Боре знаеше, че не времената са виновни, а самите хора – тия като него, дето си нямаха вълчи зъби, та да прегризат пъпната връв на беднотията. Усвоил урока, че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, той старателно избягваше да забелязва – и забежките на Дора, и хлъзгавите усмивки на крадливите си началници. С времето се попрегърби – види се така му беше по-лесно да мъкне еднакво сивите си дни, които го водеха… къде го водеха той не знаеше, но чакаше да свършат. Да свършат веднъж завинаги и да дойде оня, последният ден, за който Боре знаеше, че ще е добър – денят, когато щеше да се усмихне и да покаже среден пръст на света наоколо си.

  Три месеца бяха минали в безплодно търсене на работа – отначало по специалността, а после – каквато и да е. Деветдесет дни, в които му се натякваше, че за нищо не става, че е лентяй и тунеядец. И деветдесет нощи – нощи, в които пълзящите страхове го задушаваха, нощи на студено мълчание и самота. Виждаше силно гримираната си дъщеря да се качва в лъскави коли и да се губи за по няколко дни, виждаше жена си, която почти не криеше връзката си с един позамогнал се бивш офицер. Виждаше и себе си – с наведена глава и отпуснати рамене – изритан в канавката като празна консервена кутия. До вчера.

  – Виж какво – заяви Дора – няма смисъл да се будалкаме, мисля да се разведа с теб. Не става, разбираш ли, не става! Не си ми нужен, не искам да те хрантутя и да гледам увисналата ти физиономия повече. Събирай си багажа и се изнасяй. Това е, чуваш ли?

  Боре чуваше. Някак неясно, отдалеч, но чуваше. Чуваше как краят се приближава. Нали го беше очаквал, какво толкова. Погледна жена си без да каже дума, взе якето от закачалката в коридора и все така мълчаливо излезе.

  Улицата се казва „Индустриална” и води към края на града. От двете страни има складове, работещи и неработещи цехове – мрачни, сиви стени, изрисувани със спрей от хлапетата. Паважът е разбит и в локвите тихо пошляпват ситни капки дъжд. Неделя е и е тихо. Боре върви без да заобикаля дупките и дъвче геврека. Някъде напред, извън града, сиво-черното небе похлупва земята и над хълмовете проблясват светкавици. Капките дъжд стават по-големи, излиза вятър и той вдига яката на якето в опит да запази малко топлина.

  Някакви шумове се смесват с потропването на дъжда и Боре се оглежда наоколо. Зад силозите на бившия фуражен завод има голяма асфалтирана площадка – май нещо е щяло да се строи, но сега мястото пустее. Звуците се усилват и когато подминава силоза, той вижда нещо високо и пъстро. Спира и се заглежда през дъжда – на празното място се издига куполът на цирк. На високите гринди са увиснали мокри знамена, а между две колони се полюлява голяма неонова табела „ЦИРК ИНТЕРНАЦИОНАЛ”.

  След миг колебание Боре се запътва към фургона с надпис КАСА. Звучи музика, но хора няма – още е сутрин и едва ли има представление. Сигурно репетират, мисли си Боре. Изкачва двете дървени стъпала към фургона и почуква на прозорчето. Отвътре го гледа жена с уморено и безразлично лице. Протяга ръка и плъзва стъклото настрани:

  – Билети ли? Колко?

  – А… не, аз само… Чуди се какво всъщност иска от тази жена, която изглежда като част от локвите наоколо и едва ли се радва на самотния мокър мъж. – Исках да питам – изведнъж се сеща той – за работа. Ако има нещо…

  – Не, няма – думите на жената са студени като капките дъжд, удрят го в лицето и прозорчето се затваря.

  Той слиза по стъпалата, прави крачка и спира. Къде всъщност отива? Обратно в града, където никой не го чака, или напред по пътя, който води кой знае накъде? Става му смешно – изглежда, че е стигнал на края на света. И този цирк, почти невидим под леещия се вече дъжд, е сякаш знак, че нататък няма нищо.

  Изпод фургона се появява нещо бяло и след секунда на крачола му увисва малък шпиц. Боре с учудване гледа малката топка, впила зъби в панталона му и ръмжаща яростно. Навежда се и опитва да погали кучето, а то изведнъж се свива и утихва. Взима го на ръце и се оглежда – сигурно е на някого от цирка, може би трябва да пита дъждовната жена от касата.

  – Чочи! Чочииии! Веднага ела тук! Гласът е последван от фигура, наметната с дъждобран – твърде тесен, за да обгърне едрата фигура на жената, която го носи. Тя застава до ниската метална ограда, само на метър от Боре, който е прегърнал треперещото куче, и се вглежда в него:

  – Ах, благодаря ви! Толкова е луда, тая кучка! Гласът е плътен, мек и макар приглушен от дъжда, носи сякаш някаква топлинка.

  – Хубавица е – казва Боре и продължава неуверено – обичам кучета…

  – Подайте ми я, ако обичате. Вие за билети ли?

  – Не, не… само минавах и… търся работа, пък тук нали е индустриалната зона, та…

  Жената се вглежда в прогизналия от дъжда мъж, по чиято плешива глава се стичат ручейчета, замисля се за момент и се усмихва:

  – За пръв път виждам Чочи да стои така кротко у някого, обикновено не търпи чужди хора. Вие май – тя се сепва – работа ли казахте? Търсите работа?

  Боре кимва и се опитва да избърше лицето си от дъжда без да изпусне кучето.

  Едрата жена посочва към вратата в оградата:

  – Елате, искам да поговорим. Чочи! – извиква тя, като вижда как шпицът скача от ръцете на Боре и се втурва вътре. – Ела бързо!

  Боре минава през вратата, все още несигурен дали иска да говори със собственичката на кучето. Жената го хваща за ръка и като продължава да вика кучето, го повежда към един от фургоните. Вътре тя сваля дъждобрана, пресяга се, взима една кърпа и я подава на Боре. Той притеснено бърше главата и лицето си, като тайно оглежда обстановката. Студено му е и потреперва. Домакинята се отпуска тежко на малко канапе и потупва с ръка до себе си:

  – Ела, седни тук. Подгизнал си, знаеш ли. Свали това яке, а аз ще ти дам нещо, дето ще те изсуши – засмива се – е, поне отвътре де. Без да става се протяга към един шкаф и изважда бутилка, а след това и две чаши.

  Отвън някой драска по вратата и Боре, след въпросителен поглед към жената, отваря. Кучето се втурва вътре, отръсква дългата си козина и скача в скута му.

  – Ама тя се влюби в теб! Я гледай… Жената отпушва бутилката и налива в чашите: – Това е арменски коняк – ще те загрее за нула време. Хайде, давай. – на възпълното ѝ лице се появява усмивка – седем кучета имам, дресура, нали знаеш?

  Той кимва. Гледач на кучета? Защо пък не, какво толкова. Седем значи седем. И дресьорката… симпатична жена… Тя го гледа, докато той гали шпица в скута си. Работи с кучета от толкова години и знае всичко за тях. Мъжът до нея има очи на куче, не може да сгреши с този негов поглед. Такива са добри за работа, ако не ги притискаш много. И… за студени нощи също. Защото тя разбира и от студени, самотни нощи. Следващият половин час е нещо, което Боре няма да си спомня отчетливо. Ще остане само усещане за топлина, за допира до едрото тяло на диванчето. И гласът, разбира се – глас като люлка, минава му през ума, докато пие втората чаша коняк. Ще запомни това, което тя казва, след като се уговарят за работата и заплащането:

  – Пътуваме непрекъснато, мисля, че ти е ясно. Утре напускаме този град. Отиваме – не помня къде… някъде.

  Боре се е облегнал назад, очите му са затворени.

  – Напускаме – промърморва той – отиваме… някъде.

  Дъждът трополи по ламаринения покрив на фургона, а от шапитото на цирка музиката продължава да звучи. Нат Кинг Кол пее: Ако се усмихнеш през сълзи… Усмихни се и може би утре ще видиш как слънцето грее за теб…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор  –  вж. тук.

  .

• Баба ми, Гъркинята

  Разказ от Стефка Венчева

  .

  

  В понеделник, шести юни, с Ирини седнахме на двата люлеещи се стола под смокинята. Там винаги е хубаво, защото сянката е рехава, а от дувара лъха хлад. Между бръшляните, плъзнали по него, се крие таралеж. Той излиза само нощем и първият път, когато го чух, се изплаших ужасно, защото стъпките му са тромави и звукът е почти като от човешки. С баба ми си говорим за много работи, като се започне от иглата и конеца, и се стигне до зачеването.Тя е чистокръвна гъркиня, а дядо ми Георги – потомствен българин. Оженили се, когато за огрев отивали по половин кубик дърва на ден. Сватбата продължила цяла седмица, защото снегът валял непрекъснато и затрупал проходите между къщята. Онези, които оцелели след препиването, две години не близнали ракия и червено вино. Такава сватба не била вдигана в града от 1928 г., двадесет дни преди голямото земетресение. Гъркинята не знаела и дума български, и когато попът я попитал дали доброволно взема дядо ми за мъж, тя догаждайки се за същността на въпроса, отговорила:

  – Не. – което си значело да. Попът бил предварително почерпен и нямал възможност да се съобразява с “желанието” на булката, затова приключил венчавката, както му е редът. Вулата е много важно нещо и Ирини до ден-днешен я пази на дъното на сандъка си.

  Дядо ми откраднал Ирини от Кандия, на остров Крит, където ходел да прави търговия. Два пъти го обирали на връщане, но най-ценният товар все пак останал. Баба Ирини сякаш не остарява, кожата на лицето й е гладка, плюшена, а очите й приличат на захарни бонбони, оцветени в синьо. Ако я попитате кой е най-далечният й спомен, ще ви отговори – разпването на Христа, а мъжът, който я съпътства през целия й живот, е от родната и Кандия, и е известен по света като Ел Греко. Когато се появил на бял свят, ръцете му светели като да са от чисто злато. Вървял съвсем слаб, с черни фини коси, големи и тъмни очи, с дълъг и грозноват нос. Ирини била много влюбена в него, но той не я виждал. Щом минел по пътя, стъпките му в праха се пълнели с незабравки. Винаги щом заспи, тя сънува Ел Греко.

  Ирини знае толкова много женски тайни, че понякога си мисля, че е самодива. Започне ли да говори, лицето й излъчва сияние, а от очите й се пръска светлина, гласът й е протяжен, а ръцете й стават дървесни корени. Вълшебно красиво е.

  Когато дядо я отмъкнал от Кандия, тя била почти сгодена за един доста по-голям от нея албанец, който имал къща на три ката и бил достатъчно богат, за да й осигури живот, достоен за завиждане. Често й носел подаръци и баща й – барба Никос се замислил сериозно дали да не даде дъщеря си на Коста Албанеца. Ирини била двадесетгодишна и съвсем нямала намерение да бърше доживотно лигите на ухажора си, но затова пък прекрасно знаела как да го умори. Той приличал на тлъст и дебел калугер, който е прекарал цял живот в магерницата. През ноември барба Никос и Коста Албанеца изпили три кила узо и си дали дума, че на петнадесети декември ще вдигнат годеж. В знак на сериозност в намеренията си, кандидат-женихът донесъл на Ирини златна гривна, зелена кадифена рокля и пръстен с бисер. В замяна на което придобил правото да идва веднъж дневно в дома на бъдещия си тъст. По това време баба ми за първи път сънувала Ел Греко, пак на сън някаква старица й казала, че е роден през 1541 г. и името му е Доменико Теотокопулос.

  Понякога Коста оставал насаме с бъдещата си годеница, но не повече от десет минути. За това стриктно следяла прабаба Стефани. Тя излизала от стаята уж за минутка, а се бавела повече от десет, защото прекосявала дългия и влажен коридор, качвала се по скърцащите стълби на втория етаж, отваряла бавно вратите на стаята си, ровела безпричинно в чекмеджетата на скрина си, казвала си „Отче наш“ пред иконата на Св. Богородица, и се връщала с досадната си кука и конци, за да плете дантели – чеиз на внучката. Дантелите били по-тънки от паяжина.

  Тия всекидневни аудиенции съвсем не допадали на Ирини, тя не можела да понася похотливите погледи на Коста и затова често се преструвала на болна. Това никак не му пречело да се умъква в стаята й, да сяда на леглото й и да я държи за ръката. Когато веднъж Стефани излязла, за да вземе проклетите си дантели, Коста треперещ от сласт бръкнал в деколтето на кенарената бабина нощница, а тя го намразила още повече.

  Всичко продължавало по този начин, докато не се появил дядо ми. Пристигнал в най-големия кучи студ в нощта срещу осми декември. Преди Коледа настроението на хората се повдига, те стават щедри и пускат по някоя пара повече за покупки. Дядо седял три дни, сребърните накити, които продавал, бързо привлекли вниманието на хората от Кандия. Коста завел Ирини, за да избере нещо. Тя избрала дядо. Щом видяла тъмните му, седефено-топли очи, стройното мъжко тяло, загърнато в черния астраганен кожух, тънките му дълги пръсти, разбрала, че и най-чистите помисли потъмняват, щом става дума за истински мъж. Той се усмихнал, трапчинките му се напълнили със скреж. Брадата му била тридневна и много му отивала. Очите му я пробивали, но Ирини продължавала да го гледа. Албанецът купил на бързо половината сергия, защото тя искала още и още, дал само три драхми в повече и доволен повел хубавицата си към къщи. Дядо някак си веднага разбрал, че тя ще се върне и затова пуснал чергилото на колата, впрегнал конете, платил нощувките си в хана, постлал кожуха си в каруцата, затъкнал дупките със слама, с една реч приготвил се за път. Не бил изпушил и един тютюн, а тя пристигнала. Знаел толкова гръцки, колкото да си изпроси боя. Не й казал и думичка. Вдигнал я в колата, завил я с дебелата шуба и подкарал конете. Много жени премаляли по него, показвали му по кърищата и ханските стаи какво значи страст, но той знаел, че истинската му любов все още не е намерена. Още като видял Ирини, разбрал, че тя е архижена, една преродена Ева, която ще му роди и отгледа децата, ще върти дома му и сигурно ще плете дантели в дългите дни, докато него го няма; тя му приличала на ангел, а и изглеждала почти толкова добра. Години по-късно той обичаше да повтаря – жената е добра само, когато спи. По пътя Ирини мълчала и гледала снежинките, които се топели по гърба на дядо. После заспала и засънувала, че сам Св. Георги я вози на коня си. Свалил я пред олтаря на някаква черква, а там я чакала жена с черти на мадона, тя й подала голям сребърен пръстен с бял камък… Събудила се в Македонско. Конете били грохнали. Ирини не съжалила, че е избягала с българин. На ръката й пишело, че ще бъде щастлива.

  Във вечерта на сватбата дядо ми бил пиян.

  От ракията и красотата на баба. Тялото й излъчвало миризма на миро, вкусът й бил греховно тръпчив и в ръцете му тя изглеждала като амфора. Дядо до смъртта си беше влюбен в жена си. Можеше да я гледа с часове, навел леко глава, присвил очи като тогава, когато за пръв път я видял.

  Девет месеца след сватбата им се родил баща ми, върху една рогозка на чардака. Той е взел от красотата на Ирини и избухливостта на дядо, може би на стари години ще се превърне в същия скъперник, а освен това е и ревнив като него, но това е друга тема. Баба ми е по-привързана към малкия си син… От Гърция със себе си донесла само купчина дантели, които после послужили за булчината й рокля, и портрета на прабаба Стефани – рисуван от някакъв скитащ художник в Кандия.

  Ирини и дядо имат сватбено кадро. Дядо е седнал на един виенски стол, а тя стои права до него. В косите й има венче от бели цветя, а роклята й плува в дантели, на фона на старогръцки руини. Смеейки се баба казва, че това е чаршаф, върху който неизвестен майстор на четката е развихрил въображението си. Сигурно всички женили се в този период притежават подобна фотография. Двамата са страшно сковани, но очите им са живи.Снимката не е избеляла, като Ирини.
  Била е страшно красива. Много мъже са завиждали на дядо. По-странното е, че тя никога не е подхващала кърска работа, но никога никой не е казвал за нея, че е мързелива. Никога не се е карала със свекърва си. В началото, защото не знаела български, а когато го научила, вече нямало за какво.

  Животът им бил хубав, въпреки това баба продължила да сънува Ел Греко, може би защото всяка жена, макар и да живее с най-добрия мъж на света, винаги мечтае за още по-съвършен.

  Оставала е сама само по време на войната. Татко току-що бил роден и дядо получил повиквателна. Още от младини той бил миролюбиво настроен, но „Когато те призове дългът, възгледите ти нямат значение“ – казваше той. Цяла нощ баба плакала и му стягала раницата. В резултат на вълнението секнала кърмата й, а баща ми бил захранван насетне с млякото на домашната коза Захаринка. Вероятно от това добиче е прихванал и вироглавството си. Дядо отишъл на война, докато баба се занимавала с татко, после се върнал въшлив и кирлив, за да заченат чичо. И после, пак се върнал в Унгария. По време на краткия си престой направил два-три скандала на баба заради пословичната си ревност, а повод нямало.

  У нас все още се търкалят някакви гилзи от манлихера и корубите на две гранати, тип лимонка. Дядо ги донесъл, заедно с медала си, когато свършила войната.

  Ирини ме научи да пуша. Криехме се в килера. Там винаги има набутани някакви вехтории, вързопчета с приказно съдържание, гърнета със сух фасул, сладко от смокини с хартиени похлупачета и понякога плъхове. Тя ги ловеше по онзи остарял начин – в една тава слага орехи, вързани с клечка, на която е подпряна друга тава, когато дръпне ядката, мишката се самозахлупва. Бях на деветнадесет, когато тя каза:

  – Ела, ще ти покажа нещо.

  Влязохме в килера, а отнякъде там се процеждаше слънчев лъч, който огряваше праха, вдигнал се от нашето влизане. Докато малките частици се люлееха пред погледа ми, тя измъкна от един ъгъл цигарето си и кутия цигари без филтър. Щракна кибритената клечка и с наслада всмука дима.

  – Искаш ли да опиташ? – ме попита.
  – Да – казах.

  Закашлях се, но не изпитах отвращение.

  – Влюбена си – ми каза.
  – Да – отговорих – как позна?
  – По сиянието, което излъчваш. То е синьо. Като на всяка влюбена жена. Хубав е, нали?
  – Да.
  – Страхуваш се, че няма да го задържиш?
  – Да.
  – Твой ще е, вовеки. Хубава си и вълшебна. Щом светиш в синьо, твой ще е. Вярвай ми. Никога не се съмнявай в това. Съвършен е почти колкото Ел Греко…
  – Бабо, той е много повече от всички мъже, които съм виждала…
  – Така е. Не мечтай за другиго. Имаш най-доброто, което можеш да срещнеш. Но се пази, по-ревнив е от дядо ти. Но ти ще се справиш. Виждам това… – подръпна от цигарата и притвори очите си. Тя също светеше в синьо, заради дядо или Ел Греко, не знам.

  Когато излязохме на двора, отново взе куката и конците си. Заплете някаква невероятна дантела. Искаше да ме научи, но никога не усвоих нещо повече от правенето на синджир, а то е най-лесното. Спомням си, че идваха жени от целия град, за да захващат плетка от нея, никоя не можеше да създава такива дантели. Мисля си, че тя вплиташе в тях и част от себе си.

  А и имаше какво да вплете. Душата й прилича на една огромна приказна пещера, с много ниши. Във всяка от тях има по нещо важно, а самата пещера може да се нарече любов. Към всички и всичко – тя не подминава страдащ човек, нито нещастен, нито щастлив и може да каже на всеки точно това, от което се нуждае. По някакъв неин и странен начин успява да узнае страданието и радостта на хората. И всички я обичат, казват й Гъркинята.

  Не са прави, защото Ирини просто беше родена там, но тя може да бъде отвсякъде. Всъщност тя говори на гръцки само, когато много се ядоса. Думите излитат от устата й със скоростта на светлината. Казва, че така по-бързо й минава. Само веднъж видях у нас нейни роднини. Преди повече от двадесет години, през една априлска ваканция. Тя разсаждаше лалетата в двора и както винаги, когато сме заедно, ме поучаваше. Някой почука с мандалото по портата и тя каза:

  – Върви отвори, струва ми се, че кръвта ми говори.

  На прага стоеше една възрастна и дебела, очилата жена, зад гърба й бе спрял черен мерцедес, а зад волана му седеше плешив мъж, който мазно гледаше жената.

  – Ставруло, как ме намери? – чух да изплаква Ирини.
  – По кръвта – простичко й отговори сестра й.

  Не знам какво си казаха, говореха толкова бързо и толкова припряно, обливайки се в потоци сълзи, сякаш след броени минути щеше да настъпи свършекът на света.

  Ставрула и Нотис останаха цяла седмица, но повече не ги видях.

  Чудех се дали баба не иска да види родния си дом, гробовете на родителите и роднините си, а тя отговори:

  – Всички те са живи у мен, защо ми е да видя пръстта, която ги е похлупила, с кого ще говоря там, виж Ставрула, нищо не е останало от нея, защото страда, тя не е щастлива, боледува душата й. Тя не умее да изпитва любов. Да изпитваш любов, означава да можеш да прощаваш – каза баба. – Всеки, който е сгрешил, осъзнава стореното, а от теб се очаква да простиш. Ако можеш да простиш и на враговете си, то значи, че можеш да изпитваш любов. И когато на злото отговориш с добро, също изпитваш любов. Не очаквай от другите да са съвършени. Те никога не могат да бъдат, защото не са Господ Бог. Всеки има трески за дялане. Ти също. Затова прощавай. Помни само хубавото, което другите ти причиняват. Защото и то се причинява, както злото. Причинявай добро. Всеки може това…

  Тя просто знаеше, че истината за живота е заложена у всеки от нас и е въпрос на време да я разчетем. Понякога казваше, че би било най-добре да можем да общуваме чрез мислите си, защото в тях няма корист и лъжа. Никой не може да лъже наум. Така сме устроени…

  Понякога я питах защо не остарява, в началото не ми отговаряше, усмихваше се загадъчно и махваше с ръка. Не помня за кой ли път я питах и тя ми каза:

  – И това всеки го може. Не остарявам, защото обичам живота. Всеки ден за мен е радост, че мога да дишам, че мога да видя какво ще се случи днес, аз не страдам от глупостите на околните, не ги чувам, не ги виждам, очаквам и причинявам добро на всички и те ми причиняват това, разбираш ли защо не остарявам? Живея с любов. Господ така е направил, че всеки живее според желанието си, когато изгубим него и надеждата, си отиваме…

  – Но, бабо, умират толкова много млади хора?!

  – Да, защото не искат да съществуват. Няма нито един човек, умрял от прекалена любов и щастие. Всички умрели са пожелали смъртта си, защото се чувстват нещастни…

  Освен това Ирини не лъже. Не защото не може, не иска. Тя е толкова пряма, че ме разплаква понякога. Яд ме беше, че го прави, но веднъж ми каза:

  – Няма благородна лъжа, мила. Това е човешка измислица. Дори тежко болният трябва да знае, че дните му са преброени, защото може да поиска да се поправи, ако е сгрешил, каква е ползата да го заблуждаваме, че всичко му е наред, ще спре ли да го боли? Това няма смисъл…

  Веднъж я попитах дали е изневерявала на дядо. Тя се изкиска в шепите си и продължи да простира.

  – Кажи ми, моля те! – настоявах аз.
  – Е, добре. Не, но имах двама ухажори.

  Първият бил Емануил Даскен, търговски представител на парижка фирма за часовници. По това време дядо бил на търговия по Беломорието. Ирини скучаела, пушейки цигарето си, зарината от купчина току-що изплетени дантели. Бил сезонът на хризантемите. На чардака слънцето препичало с цялата стръв на изтичащия октомври. По пътя се задал файтон. В него се возел известният в съседния град П. флиртаджия – французин. В малкото джобче на сакото му имало великолепно поставена виолетова копринена кърпичка. На главата му – черна филцова шапка, която не си схождала много с кърпичката, но явно г-н Даскен не смятал българските жени за много придирчиви. Той зяпал плавните контури на планината, свалял почтително шапка на седналите пред портите бабички и деца, и се натъкнал на Иринините очи. Тя го клъвнала с поглед и се обърнала на другата страна. Никъде нямало надпис, че е омъжена, и той се влюбил като гимназист. Отказал се едва, когато я видял изправена. Коремът и бил толкова огромен, защото наближавало на бял свят да се яви баща ми.

  Вторият й кандидат бил един млад и разсеян лекар. Той дошъл в градчето, за да практикува, но душата му била толкова поетична, че според баба ми “вятър го веел на бяла кобила”. Ирини, въпреки четиридесетте си години, веднага привлякла вниманието му, но и той не се унасял прекалено дълго, защото тя му дала да разбере, че нищо няма да се случи между двама им.

  – Това е. Не съм му изневерила. Дори и на ум, с Ел Греко. Обичам го този Георги, луда съм за него. Нищо, че е толкова побелял. Истински мъж е, казвам ти.

  Вярвах й. Тя умее да изпитва любов. Да се раздава. Когато дядо умря, спря да се храни. Исках да я ободря, да й вдъхна надежда и желание за живот, но не успявах. Тя изпитваше болка от тази загуба. Бе живяла с него над шестдесет години, той сякаш бе част от нея и тя от него. Бе погребала себе си, заедно с мъжа, който безкрайно обичаше и на който бе родила две момчета. Често я заварвах коленичила пред иконата на Св. Богородица, а сините й очи едва се виждаха от кладенците сълзи, които бликаха и бликаха.

  – Сега искам да си ида в Кандия. Кръвта ми ме вика там…

  Струваше ми се невероятно, но беше вярно. Тъгата у нея изведнъж избуя. Все по-рядко взема дантелите си, отскоро сложи и очила.

  Днес облече една от най-хубавите си рокли. Каза, че животът е хубав, вчеса дългата си до пояса коса и сплете плитката си. Взе цигарето, което от седмици не бе докосвала, и ми поръча да забъркам по едно турско кафе.

  – Ела да седнем под смокинята – каза – в бащиния си двор често стоях под това дърво. – Изпуши бавно една цигара и след кафето взе дантелите си.

  Бях гушнала котката и тя доволно мъркаше, докато заедно се наслаждавахме на сутрешното слънце. Мислите ми плуваха някъде, когато чух Ирини да казва:

  – Виж, ето там е дядо ти, дошъл е за мен и мама е с него. Не съм я виждала от шейсет години…

  Очите й бяха вперени в слънцето и аз не виждах нищо друго, освен светлина, много светлина. Въздъхна силно, главата й увисна, но тя се усмихваше. До нея прав стоеше Ел Греко…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Стефка Венчева е родена през 1968 г. в Брацигово. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“. От 1994 г. насам се занимава с журналистика. В момента e собственик и гл. редактор на пазарджишкия информационен сайт PZdnes.com. Г-жа Венчева пише литературни творби от ученическите си години. Започнала е със стихове, а сега пише предимно проза. Първата й издадена книга е сборникът „Сънища“, част от който е и разказът „Баба ми, Гъркинята“. Този разказ е писан през 1992 г., а книгата излиза през 2003 г. През 2005 г. излиза новелата „Ема. Да разкъсаш плацентата“, а през 2007 г. – романът „Утрото на еретиците“. През юни тази година излиза вторият роман на Стефка Венчева, наречен „Аврамови хроники“, който е номиниран от лятната сесия за наградата „Хеликон“.
  

   .

• Не идвай пак, любов

  

  .

  Не идвай пак в ума ми – като болест,
  с онези рани трудно оцелях
  и глухи богове безмълвно молих,
  забърсвайки от снимките ти – прах.

  Не искам да запазя мъртъв спомен,
  дълбаят ме очите ти до кръв.
  Без теб светът е тъмен и огромен,
  a тъжен – застаряващият лъв.

  Не идвай в мойте нощи – призори,
  звездите гаснат в мъжките зеници,
  а слънцето – за миг ще заличи
  тъгата – по отлитащите птици.

  Дали си сви гнездо на юг – не знам,
  дали – над твоя покрив зрее лято,
  но ето ме – объркан, пуст и сам,
  забравен дух – в запуснатото блато.

  Не идвай пак, любов, не ме мъчи
  едва сглобих последните парчета.
  Сърцето ми е мъртво – не тупти…
  плътта ми е храна – за бесни псета.

   

  Боби Кастеелс

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Боби Бойчев – Кастеелс е роден през 1953 г. Завършил е музикална гимназия, а по-късно и балетна педагогика. Работил е във Варненската и в Пловдивската опери, в Музикалния театър в София, както и за кратко – в балетно студио „Арабеск“. Той има голям принос за българската вариететна естрада като солист на „Ревю-балет Златни Пясъци“. Боби Кастеелс е работил дълго време и като изпълнителен директор на импресарска агенция в Брюксел. Има множество хореографски постановки на латиноамерикански състави. Създал е и собствена балетна формация, която получава първа награда за хореография и костюми на национален конкурс за вариететни изпълнители в Казанлък през 1988 г. По-късно той се отказва от балетното поприще и завършва медицина в Белгия. Пише литературни творби от 2009 г. Лауреат е на международния конкурс „Мелнишки вечери на поезията“, печелил е награди и от други литературни конкурси – „Жени и вино, вино и жени“, награда на читателите в сп. „Клуб 50+“, награда в конкурс, организиран във Фейсбук от издателство „Буквите“, и др. Имал е самостоятелни рецитали във Варна и Бургас. Пее и свири на китара и на пиано. Говори перфектно девет езика.

• Рождество

  

  .

  Сняг заваля в Онази нощ, но късно.
  Светът не можеше да стане бял.
  Човечеството вече беше мръсно.
  То вече бе направено от кал.

  Затътри Йосиф калните галоши
  към кръчмата – да черпи по едно.
  По три изпиха. Гледаха го лошо:
  баща на син с небесно потекло?!

  И той се срина. Злото се прокрадна
  във иначе добрата му душа.
  И се прибра вместо с букет – със брадва.
  Замахна, но се свлече във калта.

  Мария с гняв измоли небесата,
  на две превита в калния си шал:
  дано синът ми ходи по водата!
  Дано и той не гази в тази кал!

   

  Камелия Кондова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи в Радио Добрич. Автор е на стихосбирките: „Повод за живот“ (1988), „Не и милост“ (1990), „Как се обича художник“ (1994), „Тепърва ще се уча на живот“ (1998), „Колко е живот да му се сърдя (2010). Камелия е отличена с Голямата награда на националния конкурс „Петя Дубарова“, с Голямата награда на националния конкурс „Веселин Ханчев“, с Първа награда на в. „Литературен глас“ – Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс „Петър Алипиев“ (2003) и др. Член е на Съюза на българските писатели от 1997 г.

  .

• Пяна

  Разказ от Миролюб Влахов

  

  Той опипа с поглед ханша на сервитьорката и се обърна към шофьора. Бяха се запознали преди двадесетина минути. Докато търсеше къде да паркира из задръстените улици, газката спря, непознатият отвори вратата и му извика: „Карай след мен!”.

  – Студентка ли е?
  – Да.
  – И моята – отвърна сега шофьорът и надигна халбата. – Със сестрата са в една група, тя ни запозна.

  Носът му полегна като плувка в бирата и после бавно се издигна. Удоволствието от първите глътки се разстла върху лицето му. Бирата му хареса. Хванал погледа му, обясни:

  – Натоварих баластрата и реших да хапна. Колегата ще я закара, моята смяна свършва.
  Навън прокапа. Венцислав поиска да го попита в кой курс е неговата, но не посмя. Шофьорът прецеди пяната през русите си мустаци и погледна спряната пред бирарията газка. Беше с наскоро боядисана кабина, но с очукан и окривен кош, от който се процеждаха капки мътна вода от мократа баластра.

  – Колко я дават? – попита Венцислав, колкото да не е неучтив. Не беше задължително да се сприятелява с непознат само защото го бе извел от плетеницата на тесните улички, където се бе залутал.
  – Отдавна не я продават на кубик. Не си ли купувал скоро?
  – Не знаех.
  – Тринадесет и седемдесет тона.
  – Това скъпо ли е?
  – За някои е скъпо. Но е хубава – ситна и чиста. Промита, дунавска. Става за всичко. И пясък може да си пресееш от нея, стига да не те мързи.

  Срещу бирарията, през линията, висяха опушените сгради на топливо. Надписът върху ръба на администрацията беше без средното си „И”, вместо него стояха само железата от рамката, върху която преди е била монтирана буквата. Венцислав се запита дали изобщо свети и ако свети – защо?

  – Не си тукашен – продължи шофьорът. – За пръв път те виждам.
  – По номера на колата ли позна?
  – По нея познах, че си се набутал в ония улици и се чудиш накъде да въртиш.
  – Пристигнах преди няма и час.
  – Тя защо не те посрещна?
  – Исках да я изненадам. Не сме се срещали още. Само по скайп сме общували и някоя друга снимка ми е пратила.
  – Не го харесвам тоя скайп. Голяма лигавщина тече по него.
  – И аз, но е удобно.
  – Е, щом ти върши работа. Ти си знаеш.
  – Знам че работи в някакъв склад почасово.
  – Къде? Искаш ли да те заведа?
  – Тук някъде е, но не знам коя е фирмата. Не е ставало дума. Но е около старото „Топливо”.

  Венцислав си каза, че може би не е много приемливо да се обяснява така на непознат. Беше готов да му разкаже как Валя е ходила на гледачка и как оная ú казала, че скоро ще се задоми. Нормално бе, отвърна ú той тогава, все пак скоро завършваш, какво друго ти остава?

  – Не, че настоявам. Сестрата и моята също работят в търговската част. Сигурно са я срещали. И да не я знаят по име, поне по физиономия ще си я спомнят.
  – Може. Но нали разбираш, че аз всъщност я познавам само от нета. Каквото ми е казала – това е. Може повечето неща да са измислици. Но знам, че има брат.
  – Е, и това не е малко. Сигурно ли е? Но не е и много. Половината момичета, така или иначе, имат братя.
  – Мечтае да се махне оттук.
  – Това вече е мечта на всички. И сигурно очаква някой принц, няма начин да не е така.

  Русият посегна веднага към кебапчетата. Венцислав проследи как половинката от първото, което бучна с вилицата, потъна под мустака му, последвано от гигантска хапка от прегънатата на две филийка.

  – О, тя и моята мечтае да отиде някъде. В Италия, например. Не взема от дума. Казвам ú че там такива като нея само ги чакат с отворени обятия. Но не за работа, а за онова, схващаш ли?
  – Някои наистина загазват.
  – Сами се натискат. Сестрата също е пощуряла, но не смее да говори у дома, че чуят ли нашите, спукана ú е работата.
  – Моята вече има образование. Завършва.
  – И какво като има? Ще стане образована курва, за разлика от повечето други. Като ú е слаб акъла. Щото то дипломата не променя много положението, ако ти е слаб акъла, не е ли така?
  – Мисля си, че това при нея е просто мечта. По-скоро иска да се махне оттук и да се омъжи. Надява се, че така ще промени живота си. Пък и големият град е друго нещо.
  – Друго е. Но хората са общо взето еднакви.

  Шофьорът изпразни чашата, избърса с ръка мустаците си и се озърна за сервитьорката. Венцислав проследи погледа му и я видя да плава над заобления си ханш в дъното на салона. Железничарите и докерите от складовете я гълтаха с очи между залъците, докато топяха яхнията и отпиваха от халбите си.

  – Май си прав – съгласи се Венцислав. – Само степента на изявата на тази еднаквост е различна.
  – И още как. Е, то жените са си такова племе. Не си ли го забелязал досега? – Той не уточни какво точно има предвид. – Ама то и нашият акъл не е по-горе – всяка може да ни го завърти. Не е ли така?
  – Баба все ми казваше, че ми е слаб ангела.
  – Баба ти даже е знаела защо. И че никога няма да стане силен. Не ти ли го е казвала? Виж сега как си се пътнал от сума ти километри заради една фуста, даже не я познаваш. Извини ме, не искам да съм груб. Е, не съм ли прав?
  – Не е напълно непозната. Мисля, че веднага бих я познал.
  – Е, нали си я виждал на снимки.
  – Говорили сме с часове. Понякога сме осъмвали. Това все пак е нещо. И помага да опознаеш някого.
  – Може и да си прав. Защо не ú се обади, че ще идеш?
  – Уговорката ни е за неделя. Ще се видим в Арбанаси. Запазил съм хотел.
  – Ама ти не устиска и реши да дойдеш да я потърсиш в Горна, така ли?
  – Искам да е изненада. Даже съм купил букет рози и кутия „Мерси”. Като в оная реклама, сещаш ли се. Ще се разтопи.
  – Е, тогава ще ти го кажа направо. Ти си хлътнал до уши, мой човек. Малко смешно ми се струва, макар че като им разкажа, сестрата и моята ще изпаднат в умиление и ще има да ми трият сол на главата, че не съм романтичен.
  – Ти не би ли постъпил така?
  – Остави ме мен. Още сега ще разкажа на моята. След малко ще дойде. И те излизат в обедна, но на смени, за да не затварят склада. После, ако не бързаш, ама за къде ще бързаш, ще отидем до складовете при сестрата. Току-виж оказали се приятелки с твоето момиче. Ще сукнем ли по още една?

  Венци не отговори. После предложи:

  – Ще почерпя. Надявам се да не ме спрат. За някой друг час ще оветрея и ще се прибера в хотела. – Той погледна към келнерката и докерите – Стига ония да благоволят да я пуснат.
  – Ще ти мине. Докато хапнем, докато пием кафе и постоим при сестрата, ще ти се е разминало. Сестрата е хубавица, ще видиш. После може да се разходим някъде. Представяш ли си да те срещне твоята с мен и още две мадами?

  Венцислав поиска да му отвърне, че и Валя си я бива, че има още лунички по бузите, на екрана дори се виждат, стоят ú като на дете още, но се усмихна и се отказа.

  – Добре, че ми стана жал за теб като те видях как се щураш накъде да хванеш – заключи шофьорът. – Ще се окажеш свястно копеле.

  Сервитьорката бе забравила, че има и други клиенти и се въртеше все около масите на докерите и железничарите. Венцислав стана и отиде на бара сам да купи бирата. Тя бе прясна, правеше много пяна и не искаше да влиза в чашите. Барманът дълго я прелива и накрая му върна няколко мокри монети.

  Когато се обърна, видя, че Валерия стои на пътеката сред масите и се оглежда за място. Още не го виждаше, не знаеше, че е тук. За миг му мина мисълта да се измъкне, за да не развали изненадата, но осъзна, че вече е късно, нямаше как. Забърза към нея, като внимаваше да не привлече вниманието ú и да не разплиска бирата. Тя се спря пред масата им, виждайки, че има свободни места.

  – Виж Валя – кимна към него новият му приятел. – Това е Венци. Запознайте се. Много точен пич е. Ще го запозная със сестрата.

  Венцислав остана на крачка от масата. Гъста бирена пяна преливаше от ръба на чашите и се стичаше по ръцете му.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Миролюб Влахов е роден през 1956 г. във Враца. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като бригадир-настройчик в машиностроително предприятие, строителен работник, в сферата на услугите. Над двадесет години сътрудничи или работи в различни периодични издания, сред които вестниците „Наука и труд“ (ВТУ) „Народна младеж“, „Борба“, „Народен глас“, „Народен зов“ и др. Бил е отговорен редактор на сменна страница към великотърновския вестник  „Борба“ и главен редактор на  в. „Народен зов“, както и главен редактор на радио „Велико Търново“. В началото на 90-те години на миналия век е издател и главен редактор на великотърновския седмичник „Впрочем“, а за кратко време и собственик на издателство, което издава едно от първите литературни списания след десети ноември 1989 г. – „Веда-М“. От 1993 до 1997 г. работи във вестник „Стандарт нюз“. Завършил е курс по Социална психология и средства за масова информация и е получавал многократно награди за журналистическата си дейност. През 1979 г. е сред основателите  на Националния клуб на младия журналист и активен член на секцията  по журналистика на МХТИ във Велико Търново. Бил е член на СБЖ, откъдето се оттегля, след като престава да се занимава активно с журналистика. Публикувал е свои разкази в различни издания, като студент е членувал в литературния кръжок „Емилиян Станев“ към Великотърновския университет. Влахов е автор на книгата с нравствено-философски фрагменти и етюди „Време за отсяване“ (2012) и на сборниците с разкази „Непозната с розов билет“ (2012), „Някой зад прозореца“ (2013), „Вечеря за пекинез“ (2014).

   

• Лаборантният търговец

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  

  Срещнахме се в една мъглива ноемврийска утрин. На входната врата на апартамента ми се позвъни. Отворих. Пред вратата стоеше слабичко, мургаво, с големи, черни като маслини очи, момче. Беше в почти зряла възраст, току-що прехвърлило тинейджърската. Усмихваше се приветливо. От цялата му външност лъхаше доброта и светлина. Подаде ми ръка за здрависване и обясни:

  – Казвам се Митко… Димитър Илиев Йовчев. Лаборантен търговец съм. С това си изкарвам прехраната. Чичо, искате ли да Ви предложа нещо, което би Ви вършило работа? Ако купите, ще помогнете на мен, а и на други деца без родители, на които правя дарения.

  Последното ме озадачи. Как това момче хем търгува за да яде, хем помага на деца без родители? Бях крайно озадачен и любопитен. Външният му вид ме предразположи. Наистина, днешният свят е пълен с измамници, а и момчето имаше вид на добре облечен представител на циганския етнос.

  Реших да рискувам. Поканих го в кухнята. Седнахме край масата, сложих джезвето за кафе и една чинийка със сладки.

  – Кажи сега, Митко, какво ще ми предложиш? Той бръкна в един книжен плик, извади някакви целофанови пакетчета и ги нареди пред мен.

  – Това са пръстени за мъже и за жени. Ето и огърлици за ваша близка, индийски са, евтини, по пет лева броя. Това са играчки за деца, ако имате внуци са много интересни – вижте само!

  Той отвори малко целофаново пликче, извади едно дребно мече, побутна го и то започна да пристъпва по покривката и да ръмжи.

  – Вижте какви красиви химикалки. Евтино ще ви ги дам, по петдесет стотинки бройката. Имам ги в два цвята, син и червен.

  Станах, сипах кафето в две малки чашки, поставих едната пред него. Загледах се в момчето. Цялото му лице грееше в предразполагаща усмивка. Зъбите му белееха. Явно много държеше да ми се хареса и да купя нещо.

  – Добре, харесаха ми химикалките. Ще си купя един комплект, тъкмо изписах моите.

  Момчето се зарадва, очите му засияха весело. Посегна към чашката с кафе, отпи и заразказва за себе си. Не бях го питал нищо. Просто бе видял в мен един добронамерен и позитивен човек, и имаше нужда да сподели житието си.

  – Чичо, аз съм без родители. Може би имам някъде, но не зная за тях, никой досега не ме е потърсил. Израсъл съм в домове за деца без родителски грижи. Много е тежко да се живее без родители, чичо. Когато навърших пълнолетие, трябваше да напусна дома и да търся начин да се издържам сам. Работил съм какво ли не – в старчески дом, в хоспис, мил съм чинии в ресторант, служил съм и в казарма – 6 месеца. През свободното време се занимавам с лаборантна търговия. Така сам си поех живота.

  Обичам да помагам на хората, а и те ми помагат. Леля Сийка – шивачката ми помогна да си намеря квартира. Помага ми и да се устроя на работа.

  Като припечелих пари от лаборантната търговия, започнах да правя подаръци на децата в домовете. За Коледа и за Великден им нося лакомства и играчки. Аз съм бил като тях и зная какво е да си сам, без родител. Като ги гледам в очите, радост ми облива сърцето. Всяка тяхна усмивка е и моя усмивка. Чувствам, че трябва да им подаря нещо, колкото и да е малко, което ще ги зарадва. Щастие ме обзема като ги видя, че са щастливи.

  Има едни добри хора, който ме взеха на десет години като приемни родители. Това са семейство Лазарови. Децата им са в чужбина и са много самотни. Добри хора са. При тях се чувствам като при истински родители. Миналата седмица се навършиха 60 години от тяхната сватба. Подарих им торта със шест свещи и един голям букет цветя. Зарадваха се много, целуваха ме. А на мен ми потекоха сълзите, чичо, като ги гледах.

  Чичо, не е радостен живота на дете, отгледано в домовете за безпризорни. Най-тежко е по празниците. Всички се веселят семейно, слушат музика, пеят, а ние – изоставените, тъгуваме и плачем. Гледаме някой да дойде и да ни поиска за свое дете. Нямате си на представа какво е това чувство, какво изпитва едно такова дете… Затова им нося подаръци, защото зная какво жадуват душите им.

  Митко замълча. Засърба кафето си. Явно не му се бе случвало да пие тая напитка често. Беше му някак притеснено, но говореше. Имаше нужда да изкаже онова, което му е на сърцето.

  – Как мислиш да продължиш нататък живота си, Митко?

  – Как ли? Искам да се изуча. Ще се запиша в механотехникума. Харесват ми автомобилите. Едновременно ще работя, ако ми позволят разбира се. А като завърша, ще хвана работа в автосервиз. Ще припечеля и ще уча за инженер. Това ми е мечтата. Ако имам късмет, ще се и оженя. Искам да си имам едно детенце, което да мога да отгледам сам, да го възпитам като добър човек, което да няма моята съдба на безпризорния. Искам то да отрасне като нормален човек, да се изучи, да не бъде наркоман, дилър или крадец. Хей това искам! Не е много, нали, чичо?

  – Ти си добро момче, Митко! Имаш ли нужда от нещо? Мога да ти помогна, само кажи?

  – Не, нямам. Сам се оправям в живота. Сега трябва да тръгвам, защото съм обещал да помогна на готвача от ресторанта, за да приготви дневните ястия, а после, след обяд ще ида до старческия дом. Там имам един болен приятел – дядо Стоян. Не може да се обслужва сам, а санитарите все го забравят. Пита за мен непрекъснато…

  – Я да видя… мисля, че ще купя и тоя пръстен за моята племенница. Харесва ми…

  Това беше моят жест на възхищение към това момче. Нямаше как по друг начин да му помогна. Не можех да му дам милостиня. Можех само да купя нещо от него. Това щеше да запази достойнството му.

  – Вземи и тези ябълки, виж колко са сочни. Имам достатъчно в килера, от моята градина са, вземи…

  Митко се усмихна срамежливо, пое плика с ябълките, взе чантата с „лаборантната“ си стока и тръгна.

  Надали щях да го срещна отново, но ми стана много приятно от тая среща.

  Съдбата обаче отреди друго. След седмица ми се наложи да се отбия в полицията. Бях наел един „строителен майстор“, който ми взе капаро и ме измами. Нито свърши работа, нито върна парите. Не ми се искаше да се занимавам с полиция, но след кратко колебание реших, че е нужно.

  Влязох в приемната за граждани и подадох жалбата на служителката от деловодството. След като взех входящия номер, се обърнах да си ходя. С периферното си зрение обаче съзрях позната физиономия. Край масата на един стол седеше младо мургаво момче с посинено око. Стори ми се познато отнякъде. Напрегнах ума си и се сетих къде съм го виждал. Разбира се, това беше Митко, „лаборантния“ търговец.

  Видя ме и той. Позна ме. Усмихна се, стана, подаде ръка като на стар приятел и без да го разпитвам започна да обяснява:

  – Вчера, когато се прибирах у нас, ме нападнаха двама цигани. Биха ме и ми взеха сака със стоката и парите. Сега съм тук, за да се оплача. Чакам вече почти един час, но никой не ми обръща внимание. Искаха ми лична карта, питаха ме къде живея, кои са родителите ми. Като чуха, че съм без родители, нещо замлъкнаха. Казаха да чакам и това е. Чакам цял час и никой не идва. Ще постоя още малко пък, ще си вървя. Може и нищо да не направят за мен. Аз си зная, че имам вид на циганин, а те, в полицията, не ни харесват нас, циганите. Не им харесва, че се оплаквам от моя етнос… Нямам надежда, че ще ми се помогне. А вие, как сте, чичо? Добре ли сте? За какво сте тука?

  Разказах му без да се впускам в подробности. Всеки един от нас си имаше своите житейските грижи и би трябвало да си ги понася сам, без да занимава другите с тях. Той ме разбра. Усмихна се въпреки, че едното му око го болеше и се беше затворило. Поканих го да ми дойде пак на гости. Обеща. Разделихме се като приятели.

  Излязох от полицейското управление. Ноемврийската мъгла се стелеше наоколо. Някакви общински метачи събираха окапалата жълта шума. Говореха на висок глас и се оплакваха от недоимъка си.

  Пред входната врата се бяха събрали групичка полицаи. Те пиеха от крак кафе и обсъждаха последните новини от местните избори. Някои от тях бяха изкарали безсънна нощ около изборните секции. Не им бяха давали работно облекло. Коментираха го оживено. И те си имаха грижи и проблеми…

  Някаква мръсно бяла котка се прокрадна от ъгъла на зданието, притича през улицата и се шмугна под една полицейска кола. Беше и студено, и вероятно там очакваше да намери малко топлинка. Това едва ли щеше да стане, точно обратното. Мъглата някак неочаквано прихлупи всичко наоколо, студена, влажна и непрогледна. Отнякъде се появи с ръмжене общинският камион за събиране на смет. Метачите започнаха да товарят по двойки събраната есенна шума. Те бяха така гръмогласни, че в един момент притаилата се котка не издържа. Изскочи изпод колата и с неподозирана бързина се стрелна натам, където мъглата би я скрила от хорската гълчава.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: По желание на автора, в заглавието на този разказ не е отразена условността на прилагателното „лаборатният“ и то не е в кавички.

  .

• Мишки под килима

  Разказ от Владимир Георгиев

  .

  Там в тъмното, зад килима, прашен и избелял, две мишки си говореха тихо. Едната мишка беше сърдита нещо, имаше два големи бели зъба и ги демонстрираше като повдигаше брадичката си. Говореше бавно, важно и тържествено, сякаш очакваше на финала аплодисменти и цветя, благодарност като послевкус от виното на съдържателната тежка реч. Другата мишка схващаше това, защото го слушаше внимателно, не го прекъсваше, ръкопляскаше с мигли и кимаше усърдно с глава.

  – Винаги съм оцелявал, дори и в най-тежките времена – говореше важната мишка. – Няма трудност, която да ми се опре, няма измежду живите твари същество, дето да не го катурна, ако поискам. Ти ще питаш: ама как, има много по-големи от теб, много по-силни дори, по-могъщи. Няма такова нещо! Всеки е толкова голям, колкото е силна волята му! И всеки е това, в каквото животът го е превърнал.

  Малката дребна мишчица до него кимаше, мълчеше и благоговееше. Доволен, той продължи:

  – Лъвът е мишка, щом не смее да убива. Мишката е лъв, когато краде от храната на хората. С други думи, когато си герой, ти си велик! Независимо какъв е героизмът ти и в какво се състои. Престъпниците са също герои, защото са изключителни. Най-важното е да не си безличен, защото тогава се превръщаш в нищо. Не смееш да излезеш от дупката си. Нещо повече – сам копаеш дупката, гроба си. Разбираш ли ме?

  Не посмя да му отговори, за да не прекъсне потока от мисли.

  – Един ден ще ме разбереш. В долапа ми е пълно със сирене, а други мишки няма какво да ядат. Колко са глупави! Досещат се да крадат от храната на хората, това – добре, ама не им и хрумва, че аз крада от тях. Ха-ха! Да крадеш от крадците е по-лесно, това го установих още навремето, затова забогатях. – Той се загледа в ефирното облекло на мишката до него, хареса я, обмисли нещо. – Но най-трудно е, когато се появи личност, от която няма какво да откраднеш!

  – И такива ли има? – осмели се да отвори уста тя. Имаше красиви устни, грехота бе да ги отваря.
  Мишокът, горд и самоуверен, изведнъж се замисли. Въздъхна тежко, погледна я с любов в очите, влага се беше събрала около тях като пране в леген, и каза:

  – Не можеш да откраднеш на босия цървулите. Има достойни, едни такива, горделиви, смислени и примирени, честолюбиви, как да ти кажа… Всичко им вземеш, голи и боси ги оставиш, а те пак изправени ходят, достойнство търсят, чест искат. Че са глупаци, това е ясно, ама неудобни са ми някак, разбираш ли, убиват ми като песъчинка в крака. Направо ти казвам – страхувам се от такива. Страх ме е, че някога ще бъда наказан от някой от тях.

  – Това лошо ли е? – попита пак малката мишчица, за да покаже, че го слуша внимателно.

  Той се намръщи отново.

  – Естествено, че е лошо. Те може и да изглеждат достойни, може да се държат като аристократи, нищо, че си им окрал и достойнството, и честта, и парите, но има нещо отвратително справедливо у тях, едно такова злобно, търпеливо, отмъстително достолепие, говори ти: „Ще ми дойдеш ти, скоро, съвсем скоро, ще ти въздам заслуженото!”. Направо тръпки ме побиват.

  Някой влезе в стаята и започна да тършува из шкафчетата. Беше съвсем близо. Прекъсна разговора им, те се скриха под килима и зачакаха опасността да отмине.

  – И друго има – прошепна важният мишок. – Ти го знаеш. Колкото и да съм успял в живота, хем богат съм, и красив, и млад, ти никога няма да се влюбиш в мен. Както виждаш, аз страдам като всички мишки.

  – Недей така – каза красивата малка мишчица, която се беше сгушила в него, за да я пази от нечия човешка стъпка. – Докато има хора, аз винаги ще бъде твоя, тук, до теб!

  – Как така? – притисна я мишокът. Възбуди се. – Не те разбирам…

  – Казвам ти, че докато има външна опасност, докато някой може да ни убие или нарани, аз ще предпочета да бъда с някой силен, умен, богат и млад като теб. Не можеш да избираш, когато животът ти е от ден до пладне, когато всеки ден може да умреш. Просто се наслаждаваш на всяка минута, това е.

  – Значи ме обичаш! – очите му грейнаха, прането в легена живна и се задвижи като в полуавтоматична пералня.

  – Не съм казала това – успокои го малката. – Никога няма да те обикна. Обичам себе си и живота, затова ще бъда с теб, това казах и го повтарям. Не държа да ме разбираш. Но ми е приятно, че ти ме обичаш, затова ще ти позволявам отвреме-навреме по нещо.

  Важният, строг, едър и богат мишок се просълзи, нищо не разбра, беше влюбен и горд, че по някакъв начин чувствата му отекваха. „Има смисъл да крадеш!”, каза си той и я целуна с белите си зъби. „И с достойните трябва да е така, стига да им намериш цаката.”

  Тя побегна под килима, за да го накара да се поразмърда, да я настигне, да я хване и прегърне, в това време някой пусна отгоре нещо тежко, то се стовари върху й и я смаза. Мишокът гледаше в тъмното как кръвта й изтича, изплаши се, че и с него ще стане същото, затича в обратната посока, но не успя да стигне до дупката си. Нов удар последва, още по-силен, смъртта го покоси само на няколко сантиметра от спасението – един малък прорез в ъгъла на стаята, където беше скрил цялото си имане, всичкото откраднато сирене и хляб. Преди да издъхне, погледна към долапа, както го наричаше, досети се, че сам го изкопа, изрони го в стената, и си каза: „Това ли беше всичко? Това ли направих?”. Затвори очи, не искаше да вижда нищо повече. Слухът му угасваше, той чу някак отдалеч, защото вече се бе отделил от тялото си, говорът на двама в стаята, където той току-що умря. Жената каза:

  – Много ме е страх от мишки! Ей там бяха, под килима, страх ме е да го повдигна дори…

  – Няма страшно, това са само мишки. Ще почистя – успокои я мъжът и добави: – Нищо не могат да ти направят.

  – Изглеждат ми страшни с тези изцъклени очи, като че ли искат да ти вземат нещо, да го откраднат, да ти го отнемат насила, за да покажат превъзходството си… Не знам как да ти го обясня.

  Мъжът се усмихна и я целуна. Предните му зъби бяха големи и остри.

  – Един ден ще забогатея, ще те измъкна от тази дупка, ще се оженим и ще бъдем щастливи. Няма да има никакви мишки и няма да има от какво да се страхуваш, нали така?

  Тя се усмихна. Устните й бяха толкова красиви, че беше грехота да ги отваря.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• А беше раницата му пробита

  

  .

  …А беше раницата му пробита.
  Сандалите му – скъсани. И стари.
  Изпи
  морето
  със очите си…
  Извади после смачкани цигари.

  Приседна близо, досами водата.
  И дълго… Много дълго пуши.
  Две шепи пясък сложи във торбата,
  и към Небето се ослуша.

  Внезапно, сякаш някой го повика –
  обу сандалите протрити.
  Един бездомен и безимен Никой…
  Море
  покапа
  от очите му…

  Бе толкова далеч от суетата,
  че хората дори не го видяха –
  как ходеше невидим по водата,
  и как на всяка чайка маха…

  Пое към Залеза, развял косите,
  покрили раменете му изящни.
  Една вълна го близна по петите.
  Замислен гларус се подплаши…

  След него бавно пясъка изстина.
  Звезда далечна Пътя му беляза.
  Един светец по плажа днес премина…
  И никой не го забеляза.

  .

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Гълъбина Митева е родена през 1966 г. в Оряхово. До 33-годишна възраст живее в с. Крушовица, Врачанско. В края на 90-те години се установява в София, където живее и твори до 2012 г.. Там тя работи, за да се издържа, като барманка, сервитьорка, продавачка и др. През 2010 г. е приета да следва в Пловдивски университет. Завършва с много добър успех четири семестъра, но на третата година прекъсва, поради липса на средства, и през 2012 г. се завръща в Крушовица, където започва да се занимава активно с творчество и с реализация на своите творби. Досега Гълъбина има издадени няколко стихосбирки – „Молитва“ (1993), „Пясъчен Свят“ (1997), „Време за Разпятие“ (2008). През 2008 г. е приета за член на Съюза на независимите български писатели. Четвъртата й поетична книга „Тази вечер Господ ме целуна“ е издадена от „Бряг“ – Русе през 2014 г. Това е издателството, което всъщност я открива и осъществява връзката между нея и читателите. Петата поетична книга на Гълъбина – „Минавам случайно“ се очаква да излезе от печат съвсем скоро. Авторката е участвала в много литературни конкурси и е печелила награди, включително Голямата награда на издателство „Буквите“. Нейни творби са превеждани на руски език.

• <<
• 1
...
• 45
• 46
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
...
• 75
• >>