Всичко от литература

литература

• Прозорецът със закованите крила

  

  .

  Прозорецът горе
  стоеше отворен
  и чакаше тръпен и ням
  така да се случи,
  че да получи
  възможност за миг да е сам.

  И щом из вратата
  с припряност позната
  излизаха всички навън,
  прозорецът горе,
  крилата разтворил,
  политаше като в сън.

  И дълго в простора,
  де нямаше хора,
  а само звезди и слънца,
  летеше, летеше,
  и истински беше
  щастлив, сам със свойта мечта.

  Но тази голяма
  мечта бе измама –
  илюзия някаква, блян –
  че стар и раздрънкан,
  отвътре, отвънка
  бе с гвоздеи той закован.

  Прозорецът горе
  е вечно затворен,
  с опушени, мътни стъкла.
  Години се нижат
  в тревога и грижа
  по свитите, болни крила.

  Боята му блажна,
  напукана, влажна
  от дъжд, от конденз, от сълзи,
  се рони и пада –
  той… вече не страда:
  нощ тъмна към него пълзи.

  Но в миг бурен вятър
  листата размята,
  в стъклата захвърли ги с бяс.
  Прозорецът трепна,
  огъна се сепнат,
  усетил пак старата страст.

  Пирони ръждиви
  сред писъци диви
  на буря и чам разхвърчан,
  се разпиляват –
  прозорецът става
  отново крилат, размечтан.

  Но скоро се спира,
  крилата прибира,
  къде ти с тях той ще лети!
  За друго съдбата
  му връща крилата –
  в тях да люлее звезди!

   

  Венета Дончева
  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Венета Дончева е родена през 1955 г. в гр. Севлиево. Завършила е българска филология във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий», след което специализира педагогическа психология и социология в СУ «Св. Климент Охридски». Работи като преподавател по български език и литература в СОУ «Васил Левски» в Севлиево. Има публикации в педагогическия печат. Още творби на Венета Дончева могат да се прочетат в сайта „Откровения“, както и в блога на авторката.

  .

• Къща за продан

  

  .

  Във крайчеца на мъжкото ми лято
  да бъде! – както Господ нареди –
  да се завърна в дворчето с мушкато,
  което мама лани насади,

  да вдъхна дъх на джоджен и огнище,
  да поседя под вехтите асми,
  да видя дядо – ярето заприщил,
  с луличката си блага как дими,

  от гюмчето да пийна козе мляко –
  на мляко бих живял и до стоте,
  да ме нахока тати – ама яко! –
  че спрял съм да се вясвам въобще,

  смирено влязъл в стаята позната,
  да милна пак постелята от лен,
  портретите да гледам – на стената,
  и одърчето, дето съм роден,

  да питам дървоядите на пруста
  дошъл ли съм, или не съм дошъл? –
  мъж, родната си къщица напуснал,
  във спомените хълта като вълк.

  Кандилцето припалил – за молитва,
  на колене връз чамовия под,
  през дупката на покрива ще литна –
  там, дето изфиряса моят род.

   

  Валери Станков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валери Станков е роден, живее и работи в гр. Варна. Завършил е Руска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Бил е учител, спасител по плажовете, шофьор на такси, пазач на паркинг, моряк, телохранител в детективска агенция, редактор и гл. редактор в алманах „Простори“, репортер в РТВЦ – Варна, журналист във вестниците „Черноморие” и „Черно море”, управител на ИК „Галактика“, директор на университетското издателство на ВСУ „ Ч. Храбър”, гл. експерт в дирекция „Култура и духовно развитие“ в община Варна. Станков е автор на 34 книги с поезия, белетристика, публицистика, последните от които са „Автопортрет със светкавици“ и „Писателят като чудовище“ /2006/, „Наръчник за лунатици“, „Обиск на пустините“ и „Къща без икони“ /2007/, „Аз съм светлият мъж към безкрая“ и „Усмирителна риза за ближния“ /2008/, „Слалом между мълнии” /2010 / „Буквар за влюбени” и ”Аутопсия на зимните миражи” /2011/, „Дърво за бесене на поет” /2012/, „Делникът на един безделник” /2013/, „Рецитал със стиснато гърло” /2014/. Носител е на национални и регионални литературни награди, сред които наградите на СБП за публицистика и поезия, националните литературни награди „Гео Милев“, „Теодор Траянов”, „Иван Пейчев”, „Усин Керим”, „Дамян Дамянов“, „Богомил Нонев“, „Биньо Иванов“ и др. Член е на Съюза на българските писатели.

  .

• Мак Фей или американската конспирация зад гей-парадите

  Разказ от Виктор Хинов

  

  Животът на съвременния лекар е немислим без срещи с представители на фармацевтични фирми. Моята скромна практика не представлява изключение. Почти всеки ден по обедно време ни посещават позавяхващи блондинки с гърди, които е невъзможно да не бъдат забелязани. Те ни черпят с безплатен обяд.

  По време на обяда те допринасят за по-обилно отделяне на стомашни сокове, като ни пълнят главата с досадни, приличащи си като две капки вода информационни сказки за поредното лекарство, с помощта на което тяхната фирма е решила да откъсне парченце от огромния американски здравен пазар.

  След тази галерия на перхидролени, силиконови американски мадони, държащи в нежната си прегръдка златен телец, повит в пелени с цвета на американското знаме, Айван Мак Фей беше като оазис в пустиня.

  Сериозен мъж над петдесетте, с професионално поведение и огромно уважение към себе си и събеседника си, той веднага спечели моите симпатии. Мак Фей ми съобщи есенцията на информацията за лекарството на фирмата му, предупреди ме за най-честите му странични ефекти и замълча, предоставяйки ми възможност, както да обядвам на спокойствие, така и да му задам интересуващите ме въпроси, ако имам такива.

  Попитах го за семейството му, а после за предишната му работа и с учудване разбрах, че става дума за пенсиониран полковник, бивш командир на моторизирана бригада от американската армия.

  Попитах го защо се е пенсионирал, а не е продължил кариерата си на военен. Той ми каза, че това е дълга история и пожела да разбере нещо за мен. Например откъде е моят акцент. Обясних му, че съм българин – и таман да започна да разказвам за България, когато той ме прекъсна със следното изречение:

  – България казвате, страхотно, това е страната, която държи ключа към властта над целия съвременен свят.

  – ?!?

  – Вие не ми вярвате. А може би ме смятате за луд? – каза Мак Фей, като ме погледна внимателно.

  – Ако имате време и желание, мога да ви разкажа една история.

  Аз само кимнах с глава.

  Мак Фей прие това за знак на съгласие и започна:

  – Както ви казах, аз бях командир на моторизирана бригада. Аз обичам армията. По бащина линия произхождам от род на шотландски професионални военни, а по майчина – от руски белоемигрант, капитан от Врангеловата армия. Според мен да бъдеш войник на отечеството си е чест и призвание. Винаги съм се стремял да си свърша работата максимално точно, ефективно и професионално. Аз бях работещ полковник. Изкарвах повече време сред войниците и при бойните машини, отколкото в щабовете.

  Това се случи преди десет години, когато бригадата ми беше дислоцирана в Афганистан. Задачата ни беше да блокираме подстъпите към планините северно от Кабул.

  Една безлунна нощ дежурният ме събуди по тревога. Беше се завързала престрелка с моторизирана колона в района на нашата блокада. Използвайки мерници с нощно виждане за ориентиране на огъня, успяхме да блокираме движението на колоната и да дочакаме сутринта. По светло вече качихме снайперисти по околните хълмове за да неутрализираме РПГ-тата на противника и с помощта на танково звено неутрализираме съпротивата му.

  Командирът на звеното ми съобщи, че в един от бронетранспортьорите са открили военнопленник. Разпоредих се да го доставят при мен.

  Военнопленникът се оказа набит мъж на средна възраст, с побеляла коса и сини очи. Попитах го за името му и какво прави във вражеската колона, и той ми каза, че се казва Сергей Новиков и е майор от руската армия, попаднал в плен при талибаните. По онова време ние имахме дружески отношения с руснаците. Веднага след като получихме от руското командване потвърждение за личността на Сергей, наредих да го освободят изпод стража.

  Техните си го прибраха чак след седмица. През тази седмица ние със Сергей изкарахме доста време заедно и даже като че ли се сприятелихме.

  Когато узна за руския ми произход, той с голям интерес започна да ме разпитва за историята на моето семейство. Разказа ми и за себе си. Как баща му, полковник от КГБ, не виждал друга кариера за сина си, освен военната, а неговото съкровено желание било да свири хард рок на китара и да рисува. Каза ми как любимият му състав е AC DC, и как можел да изсвири всичките им сола наизуст.

  Хареса ми този руснак. Последната му вечер при нас му подготвих изненада. Една вечер на водка, кисели краставички и музика на AC DC. След талибанския плен това му дойде точно на място. Той се отпусна, започна да се смее и шегува, а към края на вечерта след много изпита водка ми каза:

  – Иван, ти си човек на честта. За това, което направи за мен, аз искам да ти подаря ключа към властта на Земята.

  – Аз го погледнах така, както вие сега погледнахте мен, а той се засмя и каза:

  – Иван, аз не съм луд. Ще ти кажа къде се намира този ключ, а какво да правиш с тази информация ти сам ще си решиш.Това, което ще чуеш, е най-пазената тайна на нашето КГБ. Аз искам да ти я подаря. Иван, кажи ми какво мислиш за перестройката?

  – Мисля, че вие загубихте Студената война, впуснахте се в саморазрушение и ни оставихте нас да се оправяме със Света, както намерим за добре.

  – Така е, Иван, приятелю. Точно така. Децата на комунистите дочакаха най-сетне смъртта на родителите си и се вкопчиха един на друг в шиите, опитвайки се да се докопат до властта над Русия. Те предадоха останалите социалистически страни на Америка. И го направиха съзнателно и организирано. Аз с очите си съм виждал строго секретен документ, в който подробно се описва стратегията за доминиране и управление на всяка социалистическа държава поотделно. Сърбите например трябва да се държат в подчинение чрез етническо напрежение, чехите и унгарците разбират само от военна сила, германците от дисциплина. За всяка държава там имаше отделна глава. Само една държава не фигурираше в този документ. Това е България.

  Ключът към доминиране над България е нашата застраховка. Вие може да имате целия свят, но ключът към пълното му доминиране си остава у нас.

  Разбираш ли, Иван, България е Ахилесовата пета на Света. Трябва само да се вгледаш в историята на тази страна и да я осмислиш. Това е страна – Юда. Всяка велика сила, всяка коалиция, в която България е участвала, е била предавана от нея и накрая е губила.

  Ще кажеш, че разправям глупости. Та как може една бедна страна с не повече от осем-девет милиона жители да решава съдбините на Света?

  В борбата за световно доминиране, Иван, винаги има момент, когато се стига до едно почти пълно равновесие на воюващите сили. По някакъв свръхестествен начин българските политици усещат точно този момент и с лек финт наляво или дясно накланят везните. Побеждаващите се превръщат в победени, а новите победители са толкова изтощени, че не са в състояние да доведат победата си докрай. И всичко почва отначало…

  Ключът към доминиране на Света, Иван, е в това да се обезвреди българския политик. Да се направи така, че българските политици да са неспособни на предателство. Ние, русите, знаем как да направим това. В продължение на четиридесет и пет години, без никакво военно присъствие, българите ни бяха най-верни съюзници и ако не бяхме направили тъпата Перестройка, щяха да са такива и досега.

  Виж, Иван, всяка нация има свой емоционален образ на властта. Ето например в Америка властта е физическо доминиране. „Което не става с пари, става с много пари“; „С пистолет и добра дума, човек може да постигне много повече, отколкото само с добра дума“. Това са все ваши поговорки. Та самият ви Вашингтонски монумент е нищо друго, освен глорифициран фалически символ. Това е фалосът, с който възнамерявате да изнасилите Света. Много е лесно да се докаже посредством изследване на нецензурната ви лексика, иначе казано на псувните ви. Вие казвате „I will fuck you!“ или „You are fucked“.

  А какво казваме ние, руснаците? „Мать вашу…“. Кой прави секс с майка ти? Баща ти. Основата на нашето руско понятие за власт е духовното доминиране. Бащицата цар, Сталин – бащата на народите. „Мать вашу…“. Доминиране обаче с духовно начало. Нима бащата иска унищожение на децата си? Той иска подчинение, обич и уважение.

  – Това добре – казах. –  А какво е положението при българите?

  – Аааа, българите са особено племе. Ако при нас и вас основното е доминирането над другия, при българина властта означава доминиране над себе си, до степен на пълно самоунижение. Българинът утвърждава своята власт чрез разрушение на самите основи на своята същност. В това разрушение той се извисява над другите. В нецензурната им лексика изрази като „Ебал съм си майката“, „Тоя си е ебал майката“, „Ебало си е майката“ са най-често употребявани. Не го бъркай моля те с американското „motherfucker“. В България тези изрази са конкретни по отношение на собствената майка. Това даже вие, американците, не се осмелявате да го кажете ясно. Освен това, ако при вас този израз носи емоционален заряд на отвращение от този, за когото се употребява, в България зарядът е на признаване на сила, доминиране и даже самоутвърждаване. Самоутвърждаване чрез какво? Чрез погазване на табута и социални норми. В нито една друга страна по Света в псувнята не се отправя толкова откровено предизвикателство към Едиповия комплекс.

  Това ни дава понятие за есенцията на българския политик. Те не търсят духовно доминиране като при нас; нито физическо такова, като вас. Тяхното е доминиране чрез самоунижение и разрушение на всичко свято и родно. Българските политици са „motherfuckers“ и народът им ги уважава именно за това. Разбираш ли сега защо те винаги променят курса в най-неподходящият момент? Просто не могат да се сдържат. За политиците на България предателството е равнозначно на власт.

  Как може да се неутрализира това питаш, Иван? Спомняш ли си, Иван, как по времето на социализма Брежнев целуваше Тодор Живков три пъти по бузите, а понякога и по устата? За руснак това поведение е обичайно и в него няма нищо сексуално.

  

  За българите обаче това е абсолютно недопустимо. Мъжете им никога не се целуват. Те ужасно много държат на мъжествеността си и я доказват непрекъснато и по всякакви начини. Тази непрекъснато повтаряща се картина на мъжки целувки пред камерите обезсили Живков в очите на собствените му съграждани. Какъв е тоя „motherfucker“, който се целува с мъж пред камера? Можеш ли от него да очакваш истинско голямо предателство? За четиридесет и пет години българите се кротнаха. Живков се опита да играе на дребно със сърбите и с американците, но само в рамките, в които ние му позволявахме.

  Доминиране чрез самоунижение е чертата, която позволява на българските политици да предават собствената си страна и народ. Тази техника им позволява с лекота да предават коалиционните си партньори и бащиците си.

  Откритата руска тройна целувка по бузите обаче напълно разваля имиджа на българския политик. От истински Юда и пълен „mothrefucker“ той се принизява до палячо, както в очите на народа си, така и в собствените си очи.

  

  Вие никога не ще доминирате света, Иван, докато вашите политици не почнат да целуват българските политици по руски обичай. За вас обаче това ще изглежда много странно, тъй като вие имате имиджа на рационална нация и емоциите са ви неприсъщи. Това, което можеше лесно да си позволи Брежнев, за вас ще е невъзможно.

  …Да, така ми каза Сергей тогава. Той беше силно пиян и емоциите му бяха нестабилни от прекарания плен, но аз запомних какво ми каза и все си го мисля оттогава. Как мислиш, дали е прав?

  – Не знам, Айвън – казах. – Днес ние сме ваши верни коалиционни партньори в НАТО. Дадохме ви контрол над българската енергетика. Непрекъснато следваме вашите заповеди. Даваме ви безплатно земя за бази, пускаме с готовност танковете ви на наша територия, зъбим се на руснаците, но истината е, че не съм видял нито един наш политик да се целува с ваш, както навремето го правеха бай Тошо и Брежнев. Май от тук нататък трябва да продължавате на свой страх и риск войната си за световно доминиране.

  Пазете се, обаче. Един ден съотношението на силите ще бъде почти еднакво и тогава…

  *

  Това се случи преди години. А днес разбирам за подкрепата, която американският посланик е оказал за българския гей-парад и за легализирането на гей-браковете в Америка, с обещания това да стане по целия свят. Започнах да се замислям. Не ги ли чака българските политици ера на американски целувки? А може би и не само целувки. В крайна сметка, американците не са руснаци и за тях „fuck you“ идва по-естествено от „вашу мать…“.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук и тук.
  

  .

• Захвърлени души

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  

  Острият къс скала, наречен кой знае от кого „Чепкалото”, стърчеше самотно в равнината, а зад него червено-мораво догаряше слънцето. Дядо Цвятко погледна към долния вратник. По това време трябваше да се приберат козите. До миналата година в селото имаше козар, който ги пасеше. С последния сняг в края на зимата кучешка глутница го разкъса и вече никой не се нае да върши тази работа. Сега стадото си ходеше само, предвождано от пръча Мигльо. Сутрин излизаха по едно и също време, през деня пасяха Бог знае къде, а привечер огласяха селото с провлаченото си „Меееее!“ – и връщаха усещането за живота, който си бе вече отишъл оттук.

  Като есенни листа няколко мъже и жени на преклонна възраст все още се поклащаха из прашните и пусти улици на селото. Откъм края на улицата се чуха хлопките на стадото. Двете бели кози на стареца влязоха в двора и заприпкаха към него. Той им даде по шепа царевица и тръгна да затвори портата. След отминаващото вече стадо бавно вървеше някаква жена. Дядо Цвятко се загледа в нея, с надежда да я познае, а тя като наближи се спря и запита:

  – Да има в селото ви свободна къща?

  Той се побара по жълтия от цигарите мустак и отвърна с въпрос:

  – Защо ти е?

  – Дом търся! Няма къде да живея.

  – Ха! Че как тъй?! – закашля се от възмущение той. – В чужда къща да влезеш непоканена? Пък и да е свободна къщата, нали си има стопанин нейде?

  – Ех, стопанин! – махна с ръка жената. – Щом е зарязал къщата на произвола, какъв стопанин ще е той?

  – Такъв, законен!

  – Какъв закон, бе старче? – засмя се жената и свали кърпата от главата си. Косата й бе вързана на дебела плитка и скрита под яката на палтото. Лицето й бе загоряло и на него светеха две ярки, като зелени сливи очи. Беше по-млада, отколкото изглеждаше. – Те баш министрите и депутатите най-много нарушават закона, ти си тръгнал на село да го дириш!

  – Тъй то! – плюна на земята старецът. – Навъдиха се хайдуци, зер! Като няма сговор и управия в една държава, тъй става!

  – Кажи сега! – кротко помоли жената. – Коя къща е свободна в селото?

  – Не знам, булка! Таквоз не ме питай! – обърна гръб той и тръгна да се прибира. Жената въздъхна, понечи да продължи по улицата, но се спря и извика:

  – Що не ме вземеш при тебе? Ще ти готвя, ще ти пера вместо наем! А?

  Старецът спря сред двора. Бавно се обърна и бръкна в елека за цигарите. Запали и с присвити очи отвърна:

  – Сам си готвя и пера, вече дванайсет години! Не ме придумвай, на тая възраст да ставам за резил!

  Жената стисна решително устни и бавно приближи. Съвсем тихо каза:

  – И аз съм сама на този свят! Къщата, сина си – всичко загубих! Да не мислиш, че много ми се живее! Дори пенсия нямам, щото нямам години още! Ха, вземи ме, де!

  – Чакай! – подръпна смутено мустак старецът. – А какво ще кажат хората?
  – Хората?!… – лоша усмивка изкриви лицето на жената. – Хората гледат само сеир! Когато ти трябват, никакви ги няма! Да те убият през деня, никой няма с пръст да ти помогне! Мърша сме вече… ние, хората! Това е истината!

  Дядо Цвятко с трепереща ръка драсна клечка кибрит и запали загасналата си цигара. Примижа с едното око и запита:

  – А ако ти посегна? Млада жена си и като нищо ще ме вкараш в грях! Аз може да съм стар, но всичко ми е в ред.

  Жената с едно движение изкара и разпусна плитката си. Косата й се разля буйно по раменете. Бавно свали дебелото си зимно палто и го пусна до краката си. Беше средна на ръст, с гърди по-внушителни, отколкото можеше да се предположи, благодарение на мохерната фланела, плътно прилепнала по тялото й. Кръстът й бе тънък, а ханшът широк и заоблен като гъдулка. Жената съвсем съзнателно се изпъчи. Постоя малко с присмехулни искри в очите, после се наведе и вдигна дрехата. Очите й го гледаха обещаващо и старецът не издържа:

  – Пущина си ти, а не жена! Беля ще си докарам с тебе!

  – Няма! – кротко отвърна тя. – Ще се родиш с мен, човече! Вземи ме! А колкото до това… да ми посегнеш… не мисли! От три години никой не ми е посягал. Само като си помисля за това и ми прималява… Краката ще ти мия, ако ми посегнеш!

  Старецът се изкашля без нужда, въздъхна и я изгледа изпод увисналите си вежди:

  – Как ти е името?

  Смуглата кожа по лицето на жената потъмня, а очите й станаха още по-зелени. Тъмните устни едва се отвориха:

  – Анифе!

  – Ха! – спонтанно реагира старецът. – Да не си циганка?

  Жената стисна зъби, долната й челюст рязко се очерта, докато глухо запита:

  – Защо? Това променя ли нещо?

  – Не, не! – вдигна ръце, сякаш се оправдаваше старецът. – Много чисто говориш български, та те помислих от нашите!

  – Нашите… вашите! – поклати глава тя. – Колко сме глупави ние хората, човече! Делим се, а защо… не знаем… Не съм циганка! Туркиня съм. Живях с българин, родих му син и нашите ме прокудиха. Заедно я карахме петнайсе години, но един ден моят човек катастрофира, като се връщал от работа. Останах сама с детето. Ходех по цял ден на работа, а то – на улицата. Подлъгали го един ден дилърите. Започна да взема и да продава наркотици. Забърка се толкова, че трябваше да продадем апартамента, за да излезе от кашата. Уж се бе оправил, но взел отново от оная отрова и си отиде от свръх доза. Беше преди три години. Оттогава обикалям. Спала съм къде ли не, яла съм, каквото намеря, бъркала съм в кофите за смет и съм събирала отпадъци от пазара. Станах като улично куче в града. Не издържах и реших да опитам на село. Вече два месеца обикалям селата. Досега не съм намерила къде да се свия. Това е.

  Дядо Цвятко потърка с длан брадата си, обърна се и тръгна към къщи. Жената остана на място. Като стигна до вратата, старецът погледна към нея и кимна. Тя не чака, веднага го последва и двамата хлътнаха в къщата.

  *
  Вече седмица в селото не спираха да говорят за новата съжителка на дядо Цвятко. Одумваха я за всичко, коряха я, макар да не бяха я още виждали. Мислеха, че е завъртяла главата на изкуфелия старец, за да го умори и наследи после имота му. Ядосваха се, че не е българка. Но най-много ги дразнеше фактът, че не се бе показала пред тях, за да я видят. И когато в неделя преди обяд, откъм брезовото мостче на малката пресъхнала рекичка, към мегдана се приближиха фигурите на мъж и жена, всички млъкнаха. Смутени бяха най-вече, защото от доста години в селото не бяха виждали мъж и жена заедно. Дядо Цвятко и Анифето бяха облечени в чисти дрехи, като за празник, лицата им бяха сериозни и някак променени. Те спряха пред десетината насядали възрастни хора. Анифето тихо, но ясно поздрави:

  – Добър ден!

  Никой не отвърна на поздрава й. Срещу нея гледаха очи, изпълнени с вражда и безразличие. Дядо Цвятко се покашля смутен и понечи да се върне, но жената го хвана за ръката:

  – Стой! Къде тръгна? Това са твоите хора. Аз не се боя от тях, но изглежда те се страхуват от мен… Или ги е страх от себе си! А?

  Насядали върху проснато на улицата, почерняло от времето липово стъбло, старците се разшаваха. На малка пейка встрани от тях две бабички нещо зашушукаха, мятайки възмутени погледи към Анифето. Никой обаче не заговори открито. Анифето се усмихна леко и започна:

  – Стоите тук, захвърлени на края на света, никому ненужни и мразите! Мразите себе си, защото не сте успели да възпитате децата си да ви уважават. Мразите децата и близките си, защото са ви забравили и нямат нужда от вас. Мразите се един друг, защото си знаете кирливите ризи и нищо не можете да промените вече. Мразите мен, защото съм туркиня, защото не знаете нищо лошо за мен и защото имам кураж да ви кажа истината в очите. Мразите Цвятко, защото единствен от всички се осмели да промени нещо в живота си. Най-много го мразите обаче, защото направи нещо добро, нещо, което вие отдавна сте забравили! Къде са ви душите, бе хора? Та вие отдавна сте умрели, ама не сте го разбрали още. Като некролози висите на тоя мегдан, поглеждате се и сами не вярвате, че слънцето още изгрява и залязва! Защо изобщо живеете?

  Онемели от думите й, старците стояха безмълвни и потресени. Никой никога досега така ясно не бе казвал какво мисли за тях в това село. Анифето хвана дядо Цвятко за ръката и го поведе обратно. Извърна се и поклати тъжно глава:

  – И аз като вас нямам какво да губя вече! Не съм по-добре, успокойте се! Само дето вече съм го разбрала. И още нещо знам… за разлика от вас. Може да нямаш бъдеще, но трябва да имаш настояще! Иначе не се живее. Никой не може да те захвърли, ако не се захвърлиш сам!

  Тя изведнъж дяволито се усмихна и вместо довиждане каза:

  – Много ми се е прияло ошаф! От малка обичам изсушени сливи, ябълки и круши. Ако някой има и не го е страх или срам да ми услужи, да заповяда при нас с Цвятко! Никого няма да ухапя!

  Надвечер в скромната къща на стареца се бяха събрали жителите на цялото село. В гостната стая, върху изтърканата от употреба маса, застлана с проста мушама на цветя, бяха натрупани чинии и паници, пълни с ошаф. Всички се гледаха недоверчиво, поглеждаха и към сновящата край тях Анифе, а очите им светеха. Сякаш самият живот бе дошъл сред тях.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Красимир Бачков е роден през 1958 г. в Добрич. Живее във Варна. Завършил е Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Работи като учител по изобразително изкуство, директор и помощник-директор на училище. Автор е на сборниците с разкази „Дългият път през тунела“ (1994), „Синият кон“ (1997), „Кураж за другите“ (2005), „Слънце за двама“ (2010); на сборника с разкази и новели „В очакване на утрото“ (2006). Както и на романите „Легионът на обречените“ (2000) и „Българчето“ (2013). По неговия разказ „Докато пари“ е направен късометражният филм „Учител“ (2014).
  Красимир Бачков има десет национални награди за проза. Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Член е на СБП – София, Сдруженията на писателите в Добрич и във Варна. Съосновател и редактор на в. „Антимовски хан“.

  .

• Железен

   “Това, което не ни убива,
  ни прави по-силни.”
  

  Ницше

  

  .

  Железен бях!… Във кървави дуели
  Съдбата преобръщах по лице…
  И стиховете в мрачни акварели
  с меч прописах, вместо със перце…

  Разпъваха ме още от рождение,
  но пак съм жив!… По-силен оцелях!…
  На враговете ми, без капка съжаление,
  надгробен кръст от Ада изковах…

  Не ме сразиха!… Камък съм огромен.
  Но цялата горчилка на света,
  изпивайки по пътя си самотен,
  направи ли ме по-добър сега?

  Бях хищен вълк, сред глутница чакали,
  калявах с болка моето сърце…
  Железен бях!!!… Но по-добър, едва ли…
  А всъщност съм по-крехък от яйце!…

  .

  Агоп Каспарян

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Агоп Каспарян (с литературен псевдоним „Двата вълка“) е роден през 1960 г. в Русе. Живее и работи в София. Прописал е стихове на зряла възраст. На 50 години издава първата си и единствена засега стихосбирка „Разголване“. Още творби на Агоп Каспарян могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

• Сън за река и цигани

  Разказ от Рада Петрова

  .

  

  Родната ми къща е на брега на Искъра. Между нея и водата може да има сто метра, може и да няма. Реката е различна през сезоните, различна е през деня и нощта, различна е сутрин и вечер. През лятото е спокойна и се влачи бавно. През горещите месеци се отдръпва от бреговете, обрасли с върби и една особена трева, която расте на туфи. Тази трева е с тъмнозелени, кухи листа, които са прави, остри в края, приличат на тънки сламки и израстват по 50-60 сантиметра. Когато бях малка, берях от тези зелени сламки на снопчета и от тях си плетях гривни, слънца и рамки за картинки.

  Само през лятото можеш да видиш нови речни камъни. Те са бели, сини и сиви, зеленикави, бежови или пъстри като пъдпъдъчи яйца. По големина са различни – виждала съм огромни, които няколко човека не могат да извадят от пясъка. Има кръгли, плоски, елипсовидни, всякакви. Речните камъни са една неизследвана вселена от форми и цветове. Като малка си мислех, че и хората са толкова различни, колкото камъните по брега на Искъра през лятото, и също така твърди – като този разноцветен гранит, нахвърлян безразборно, сякаш от самия Крали Марко.

  През есента реката става бърза и пълноводна от дъждовете, но не както през пролетта. Тогава винаги има опасност от заливане и почти винаги се случва. Водата започва да мие зидовете на къщите, отнася  градините, залива казана за ракия и крайречната улица, която се нарича “Искър”. Това е очакваното и сензационно годишно явление за Долната махала и за всички в селото. Хората идват да наблюдават реката, слагат колчета, за да мерят дали опасността е минала или пък предстои. По това време могат да се чуят любопитни истории за драматични наводнения и за мъжки геройства. Жени и деца липсват в тези истории, освен ако не са се удавили по най-мистериозен начин… Аз не помня по време на наводнение да са се случвали тези страшни неща, за които се говори. Всичко е ставало “някога”, преди да бъдем родени.

  Искърът през зимата! Това е моята зимна приказка! Реката се е скрила под синкавия лед, набразден от гладки, замръзнали ручеи, но не спира да лудува във вълшебните пещери и ледени лабиринти. После изскача неочаквано от ледената прегръдка на студа и пак се гмурва в искрящата бездна на някой завой по течението. Над нея са спуснали клони старите върби – и те обледени, заскрежени, красиви и неземно украсени с ледени висулки. Няма по-добър художник от зимата! Само с един цвят, но с хиляди нюанси, зимата рисува възторг, копнеж, радост, надежда, влюбване, музика и гласовете на ангели. Зимата вдишва и издишва, и го прави по най-красивия начин – в синкаво-сребърни, искрящи тонове на бялото – цвят, който Бог е избрал за най-хубавите неща на земята. Някои казват, че бялото не е цвят. Може и да не е. Усещам го прекалено близо до Твореца, за да е нещо, което се назовава с думи…

  В моето детство Искърът беше чист – истинска прелест! В бистрите води се виждаха риби и водни змии, над него прелитаха  водни кончета, понякога плуваха лодки надолу по течението и имаше много рибари. После реката почерня. От нея се носеше зловоние, а децата, които се осмеляваха да се  потопят в гъстата вода, се разболяваха.

  Циганите идваха в ранната пролет преди Великден. Тогава хората чистеха домовете и дворовете, подновяваха някои неща по къщите и изхвърляха ненужното край реката. По това време всички съдове в домакинството – тави, котли, джезвета и тигани, трябваше да бъдат калайдисани за празника. Каруците с дрипавите чергила спираха в кръг под тополите край Искъра. Още преди да разтоварят покъщнината си, палеха огъня. Разнасяше се специфичният мирис на цигански катун и всички хуквахме да ги видим. Черният мъж, когото познавахме открай време, се наместваше до въглените и разгъваше духалото. Това духало прилича на гайда. Един голям кожен мях, почернял като всички наоколо. В единия край има къса, дървена тръба, обточена с железни шинички. Тръбата е широка, колкото бебешка ръка, не повече. В другия край духалото завършва с две дървени дръжки с кожени каишки, в които старият циганин си пъхваше пръстите. Той имаше много дълги пръсти – черни. Сгъваше и разгъваше дланта си и духалото ту вдишваше, ту издишваше. Огънят се разгаряше и всички деца – от катуна и от махалата, сядахме около него. В това време от каруците се разтоварваха кафезите с проскубани кокошки, кончетата се разпрягаха и младите цигани им намираха място край реката. Между каруците връзваха въжета и по тях разцъфтяваха пъстрите поли на циганките и шарените ризи на мъжете им. Малко след това – нарамили торби, жените тръгваха из селото да събират дрехи, храна и съдове за калайдисване.

  Не знам откъде идваха. Това знаеха възрастните. За нас оставаха само тайнствените предположения, че са обиколили света, за да дойдат тук – такива странни, кресливи, шарени, незлобливи и вечно усмихнати. Старият циганин разказваше истории, които сигурно беше научил от баща си и дядо си, и които нямаха нищо общо с живота по това време. Напълно невероятни цигански фантазии… Тогава за първи път чух думата “паун”, но не знаех какво е това и си замълчах. Циганчетата също мълчаливо слушаха дядото, но подозирам, че те са знаели колко специална е тази птица – царствена.

  Може и странно да е, но аз редовно си хапвах при циганите. Жените мятаха на въглените едни малки мекици, колкото момичешка длан. Правеха десетки от тях. Трупаха ги върху плитки, бакърени подноси и всеки си вземаше, колкото  иска. Мисля си, че тези питки се печаха постоянно, през целия ден. Бяха страшно вкусни. Само от вода, сол и брашно. Не вярвам да е имало друго в това тесто, което вълшебните пръсти на циганките месеха постоянно. Баба ми направо пощуряваше, когато привечер се прибирах вмирисана на цигански огън, пушек и калай, и дори не бях гладна. Чудеше се как не ме е гнус да ям от циганските “гюзлемички”. И аз не знам как, но ги обичах.

  После махалата замирисваше на лимонена кора и ванилия. Дни и нощи наред се месеха, втасваха, плетяха и украсяваха великденските козунаци. Във всяка къща се приготвяха поне по 10-15 тави и тавички и се носеха в къщата на баба Марика, където имаше пещ. В най-малките тавички бяха козуначетата, които  даваха на нас, но след като изстинат. Иначе не си струваше да висим и да чакаме напразно. Козунаци и шарени яйца имаше и за циганите. Те им се радваха като деца. Не знам дали са били християни, но Великден беше празник и за тях. Пълнеха каруците с различни неща, които хората им даваха – храна, дрехи и покъщнина. Печелеха добре и от калайдисването, защото от няколко села наоколо всичко бакърено минаваше през ръцете им. Циганите по онова време не крадяха. Никога не бях чувала история за кражба. Нито намек дори, докато не заспах в една каруца.

  Било е в деня, когато са си тръгвали. Сигурно ми е било тъжно, че тези странни хора си отиват и съм гледала как си прибират багажа. Може би дори съм помагала, макар да съм била около 4-годишна. Винаги, когато циганите заминаваха, махалата опустяваше. Вероятно затова и никой не е забелязал, че ме няма. Единствено чичо ми – буен капитан с красива униформа, попитал къде съм. Тогава хукнали да ме търсят.

  Нито русо дете, нито цигани. Чичо ми полудял. Взел си пистолета, яхнал един мотор и тръгнал да ги гони. Не, че те бягали, но били тръгнали преди доста време. Когато някъде напред по пътя видял да се кандилка чергилото на циганска каруца, той започнал да крещи да спрат, защото ще стреля. Вече ги наближавал. Хората и хабер нямали какъв е този мъж, дето вика, ръкомаха и кара като луд мотора си. Тогава той стрелял във въздуха.

  Конете се уплашили и дръпнали неистово напред. Аз съм се събудила и съм се показала сред вързопите. На циганите им станало ясно какво се е случило и спрели кервана. Помня колко се уплаших, като видях чичо – беше бял като ризата си, а устата му – тъмна. Една циганка така се развика, че чичо ми се втрещи.

  

  – Що стреляш бе, човек? Уплаши детето, засрами се. Да го заведете да му баят, щото си е глътнало езика от страх. Чу ли?

  Чичо се протегна и ме свали от каруцата. Разбра, че работата е съвсем различна и се засмя с неговата широка усмивка.

  – Хайде да си прибирам това русо цигане, че щях да направя беля. Прощавайте!

  После не знам какво стана. На другата пролет катунът пак дойде край реката, пак миришеше на пушек, калай и гюзлеми. Слушах любовни истории, които не разбирах, и приказките на стария циганин с духалото, а циганките се кискаха и за стотен път разправяха на хората, които идваха при калайджията, как чичо ми щял да ги разстреля всичките, защото мислел, че са му откраднали племенницата. Ококорени завършваха историята с думите, че когато се роди русо циганче в катуна им, светът ще тръгне към свършване…

  Не знам дали това е пророчество. Циганите ги умеят тези неща и ги усещат.

  Сега има много руси циганчета, но няма катуни край Искъра…

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Акорд за мъжки сезони и невесели тайни

  

  .

  Отпили глътка от първия дъжд на лятото –

  събират децата си старите лястовици…

  Сушат си досадата мухи и комари,

  а следобедът стъпва тежко, накуцвайки…

   

  Мъжко време задава се – пияно от размисли.

  Пред пълните чаши чертае несигурност самотата.

  Преживяното в предните дни –

  .                                         от днес става тайна –

  протяжна и дълга, боли тишината ù.

   

  Лястовиците, подредили децата си

  .                                          в безкраен ъгъл,

  поемат на юг, към топлината…

  Мъжете отпиват горчиво и вежди помръдват –

  неразгадали до днес характера на жената…

   

  И… пият. Пият безадресно и дълго,

  като че ли с това ще променят нещата.

  Покрай самотата им пропълзяват земноводни

  .                                               и тъщи,

  но те, те не могат да пазят тайни…

   

  Мъжете…

  Мъжете са тъжни бемоли в сезона на отлитащи щъркели.

  Таят преживяното и вървят, вървят към безкрая…

  Тежат им премълчаните думи и клетвите,

  които носят,

  .                                     а тайните…

  Тайните озаряват неравните стъпки

  .                                      в прохладата…

   

  Красимир Чернев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Красимир Чернев е роден през 1960 г. Живее и работи във Варна. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий” и Право в БСУ. Член на СБП от 2001 г. Има издадени шест стихосбирки – „Бряг за заточение” /1991/, „Камък за ъгъл” /1992/, ”Нежен полъх в синия атол” /1994/, „Скалисти размисли” /2004/, „Дванадесет пясъчни лета до есента” /2011/, „Премълчано с приятели“ /2013/. Под печат е нова негова поетична книга – „Акорд за поглед и безпътни мачти“, която се очаква да излезе през септември т.г. Още творби от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

  .

• Сватбен Зарезан

  Разказ от Ангел Веселинов

  .

  Зъл беше Пèтльовден, зъл беше февруари, чак до Св. Трифона. Рано стана той тази сутрин, влезе в мазето при буретата, опита с канчето от всичките. И петте му харесаха, взе една добра стомна и наля по малко от всяка, за да стане букет, с който да закичи всеки вид от лозовите коренчета, че наесен пак да се обсипят с тъмни гроздове, да пуснат вино като Христова кръв, та който си пийне от него, да се почувства като млада бога и да благославя живота и този, който го е създал.

  Изряза той лозовите пръчки, насълзиха от болка те, смили се небето, открехна пердетата си и слънцето се пръсна по снега. Омекна февруари.

  Такъв е бил преди шестдесет години, когато тати и мама се прибирали в един следобед, ден след женитбата си, по една тясна планинска пътечка към дома си.

  – По тази пътечка ще минем – казал тате на младата си булка – за да си наберем кокичета. Те тук много обичат да цъфтят, знам го това още от дете.

  И наистина – във всеки храст се белеели по няколко, той се завирал между тънките, още премръзнали от зимата клончета на храстите, и късал от тези красиви цветя. Когато огромната му шепа се напълнила, той се обърнал щастлив и усмихнат към мама, и като истински романтичен бард ѝ рекъл:

  – Ето така щеше да изглеждаш вчера, ако бяхме имали пари за булчинско було и сватбена рокля – бяла в главата, стройна и зелена в снагата. Тези кокичета са Божи булки, защото той може да има много жени, а аз не съм бог и си имам само едно кокиче – ти. Ти си моето кокиче за цял живот!

  Мама стояла като вцепенена, свела очи, та боднала земята, бузите ѝ тихо поруменели, простряла тънките си като върбови вейчици ръчици около буковия му врат и промълвила:

  – А ти ще бъдеш храстът, от който всеки февруари аз ще викам пролетта и песента на птиците, дордето свят светува!

  И се целунали. Поникнал топъл вятър, светнали зъбите на слънцето, отишли в село на мегдана, духовата музика руйнала хоро, хванали се на него и потекли с радостта на винарите. Трифон Зарезан водел хорото с байрак и бъклица в ръка.

  За хората това било Зарезанско хоро, а за мама и тате – сватбено.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Ангел Веселинов (с литературен псевдоним purko59) е роден през 1959 г. в с. Долни Лом, Белоградчишко. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. От 1985 г. живее в Добрич. Работил е като журналист и преподавател по български език и литература. Автор е стихосбирките „Ранени гълъби“/1995/, „Вендета“/1997/, романа „Мътни времена“/1997/, второ издание 1999/, книга с разкази и публицистика „Така беше“/2000/, на пиесата „Приказка за свободата”, на поетично-белетристичната повест “Не плачете моля ви за мен” /2006/. През 2009 г. издава двутомник избрани съчинения, лирика и проза – „От гняв и обич изнемогвам” и „Мили роде“. Той е създател на литературните срещи „Бохемски вечери“ в Добрич. През 2012-та излиза стихосбирката му „59“. Още творби от Ангел Веселинов могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   .

• Миражи

  

  .

  Искам да е тихо. Като в църква.
  Само тишината да се чува.
  Този свят съвсем се е побъркал
  от говорене. И боледува.

  Думите валят като градушка,
  след която смисълът изстива:
  леден дъжд, порой…
  А всъщност – суша.

  Красотата бавно си отива.
  Искам да е цветно до припадък.
  Само цветовете да говорят.
  Да прииждат – слънчеви и млади,
  за да стоплят мислите на хората.

  Някой ден ще стане много пъстро –
  като смях на литнало хвърчило.
  И когато любовта възкръсне,
  ще си върнем мярката за милост…

   

  Петранка Божкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Петранка Божкова е родена е в с. Лясково, Добричка област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като кореспондент на Радио Варна в Добрич. Член е на редакционната колегия на сп. “Антимовски хан”. Има издадени пет поетични книги – „Но чудо няма“ /1992/, „Пепел от илюзии“ /1997/, „Брод към небето“ /2002/, “Думи по пътя” /2007/ и „Време за песен” /2012/. Автор е на сценариите на два документални филма, продукция на БНТ: “Почакай, слънце!” /2003/, посветен на Дора Габе, и “Чешма да съградиш!” /2009/ – за белокаменните чешми в Добруджа. Петранка Божкова е носител на първа награда от Националния поетичен конкурс “Христо Фотев” – Бургас /2006/, първа награда в Националния конкурс за поезия „Стефан Калев” – Дулово /2008/ и на други литературни награди. Нейни стихове са публикувани вън в. “Словото днес”, сп. “Антимовски хан”, сп. “Пламък”, сп. “Везни”, сп. “Знаци” и др. Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Сдружението на писателите в Добрич.

• Копчето

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  

  Беше в края на май. Откъм запад връхлитаха черни дъждовни облаци. Бързах да се прибера, но тежката раница ме дърпаше назад. Има един извор над прохода Вратцата, където ходех често за бистра и студена вода. Ето и сега, с пълната раница се мъчех да избягам от дъжда, но вероятно нямаше да успея.

  Пътят ми минаваше през Кемера, крайния квартал на града. Оставаха ми още поне половин час път до дома, но явно нямаше да се прибера сух, затова се огледах за място, където да мога да се скрия от идващата лятна буря.

  Изведнъж ми хрумна мисълта, че само на пет минути път нагоре по кривите улички на квартала, живее моят възрастен приятел – учителят, когото не бях виждал от доста време.

  Не се колебах много, защото първите тежки капки дъжд вече затупаха по главата ми.

  Външната врата на двора не се заключваше. Натиснах бравата и влязох. Изкачих няколкото каменни стъпала и се озовах пред стара, красиво издялана дъбова врата. Почуках. Някъде отвътре се прошумоля, после се отвори и попрегърбената фигурка на възрастния човек се показа. Беше изненадан. Отдавна не бяхме се виждали. След леко закашляне той се усмихна приветливо и с изтънял глас ме приветства:

  – О-о-о… Най сетне се реши да минеш и да ме видиш… Как така? Влизай… влизай! Тъкмо идваш за боба. Обичаш ли постен боб? Напоследък все това ям. Пенсията попривърши и като се огледам, освен боб, няма нищо друго в килера.

  Влязох. Минах през малкото холче и се озовах в спретната скромна кухничка. На старата печка върху малко котлонче вреше бяла, добре излъскана алуминиева тенджерка. Апетитна миризма на варен боб се носеше наоколо.

  – Сядай, де! Не се дръж като чужд човек. Ето тук, край масата, до пишещата машина. Сега ще му сложа подправките и ще си хапнем вкусно. Как се сети все пак да минеш? А-а-а, заради дъжда. Иначе нямаше да дойдеш, признай си.

  Гледах старата му пишеща машина, трофей може би от войната, полуизписаният лист на нея и малката купчинка бели листа, пожълтели от дългото стоене в шкафа. Отзад няколко книги бяха нахвърляни небрежно, отворени на различни страници с поставени листчета за отметка. От отворена тъмнозелена папка надничаха изписани вече листа.

  – Ти май пишеш нова историческа книга? Оная, дето ми подари, много ми хареса. Къде ги намираш, къде ги четеш тия истории?

  – Трябва да си много търпелив, много настоятелен и да имаш верни приятели, за да успееш в онова, което си намислил. Хайде да хапнем, пък после ще поговорим. Ще ти покажа нещо, което ще те изненада.

  Той сипа в две глинени панички от бобената чорба. Пресегна се към шкафа и извади една бутилка, наполовина пълна с домашно вино. Разсипа в две стари кристални чаши и вдигна тост.

  – Да сме живи и горе-долу здрави, за да се срещаме и да правим това, което е добро за Враца и врачани!

  Тоя тост си му беше традиционен. Знаех, че полага върховни усилия да извади наяве малко известни факти за историята на родния ни град. Търсеше в библиотеки, ровеше по частни архиви, пишеше и с помощта на няколко приятели издаваше книги. Беше ми подарил няколко с личен автограф.

  Наистина бяха уникални. Стилът му на писане беше приповдигнато патриотичен и романтичен. Така бе осмислил живота си, въпреки малката пенсия, въпреки притискащата го старост, въпреки бюрократщината, която срещаше сред местните управници.

  Рано беше овдовял. Имаше дъщеря, омъжена в Италия, и син, живеещ в София. Разбира се те се сещаха за него, но бяха далече. Преди две зими бе паднал и бе счупил ръка. Единствено грижата на двама приятели му помогна да оживее. Не беше лек животът му. Но не се предаваше.

  Много се зарадва, когато го запознах с едно младо момче, поддържащо красив сайт за града. Разговориха се, помечтаха и неочаквано момчето заяви: „Как може такъв патриот като тебе да бъде забравен? Аз ще направя така, че да станеш почетен гражданин на Враца. Гледай само…“

  Каза го и го направи. Никому неизвестният учител, благодарение на публикациите в сайта, получи неочаквано признание. Организира се тържество в читалището. Дойдоха много негови приятели, пък и съвсем непознати хора. Дори местната кабелна телевизия излъчи филм за него. Просълзен и развълнуван, старият учител получи приза „почетен гражданин“ и влезе в списъка на най-изтъкнатите добродетели и известни граждани на родния ни град.

  От тоя момент и аз станах един от най-добрите му приятели. Вратата на дома му винаги бе отворена за мен. Нямаше начин, човекът ценеше жеста.

  Сърбахме от вкусният боб, попийвахме от домашното вино и проронвахме по някоя дума. Навън лятната буря вилнееше. По прозореца се стичаха обилни водни струи. Гръмотевици отекваха в скалите досами къщата.

  – Така е винаги в края на май. Ако не загърми и затрещи, няма да минат нормално Ботевите тържества.

  Домакинът взе празните панички, изми ги в мивката, а после седна срещу мен и ме погледна някак тайнствено.

  – Знаеш ли сега за какво пиша?

  Повдигнах рамене в очакване да продължи.

  – За Ботев, Анчо, за Ботев и неговата чета. Искам да се знае истината, която десетки години крият от народа. Искам да разбера къде е погребан Ботев. Ти нали знаеш, че имам доста приятели. Намери се едно момче иманярче. Има металотърсач и джип. Нави се да тръгнем и да ровим в оня район, където е било голямото сражение. Все още има места, които никой не се е сетил да прерови. Целият Врачански Балкан е пълен с артефакти за славното ни минало. Виж сега, ще ти покажа нещо, но ти ще си мълчиш, защото за него може и да ме пребият.

  Той стана, отвори едно чекмедже на бюфета и извади нещо, завито в кърпа. Доближи го бавно към мен и тържествено разгърна кърпата. В нея се мъдреше едно почерняло месингово копче. Беше го търкал със сода и копчето светеше с мек бронзов оттенък.

  Подаде ми да го пипна и разгледам. Наистина беше копче от стар военен мундир. На него се виждаше царска корона и два орли над нея. Имаше и някакви букви на латински, но трудно се различаваха.

  – Познай от какво е това копче?

  Гледаше ме тайнствено и разбирайки недоумението ми, накрая изрече:

  – Това е копче от мундира на войводата Христо Ботев…

  Чувствах как горещата вълна на изненадата и удивлението ме залива. Реликвата сякаш опари дланта ми. Не може да бъде! Мундирът на войводата…

  – Така е… Открихме къде е заровен мундирът му, но също и сабята, колана, ботушите и другите неща, дето е носил. Всичко беше изгнило с времето. Само металните предмети бяха останали. Момчето взе другите неща, а аз само това копче. Молих му се като на Господ да ми го даде. Накрая се съгласи. Разбрахме се да пазим в тайна находката. След месец ще търсим и скелета… но не зная дали ще го открием. По стари сведения, той не бил погребан, защото много са бързали… Я го открием, я не. Сега се мъча да търся в библиотеката на владиката стари сведения за онези последни мигове на четата.

  – Ти ме ошашави бе, човек! Да намерите мундира на Войводата! Наистина си много луд… луд за връзване. Не бива да го разгласяваш, че ще дойдат и ще те ограбят и пребият.

  – Е, минало ми е на мен времето, но на теб си го разказвам като на приятел. А ти зная, че няма да ме подведеш. Сега пиша новия летопис за четата, истината за нейната гибел. Ето виж, погледни, остава малко, но трябва още да поровим по онези места за артефакти. Търсим оръжие, патрони, паласки и други неща. А владиката взе нещо да ме гледа накриво. Сети се светия му, за какво ровя в архива. Дано не секне благоволението му. Пък и да секне, имам един приятел поп от неговото обкръжение, с който ще довършим работата. Я виж, погледни – той отвори малка тетрадка с изписани листа. – Всичкото това съм го преписвал на ръка, защото не дават да се снимат документи. Оказа се, че и църквата пази тайна за съдбата на Ботев.

  Разгледах за последен път копчето и го върнах на домакина. Той го поглади с един светъл, замечтан поглед, а после нежно го зави отново в кърпата.

  – Не зная, Анчо, дали съзнаваш ценността на тая находка. Минали са толкова години и никой не прави и опит да търси вещи на Ботев. Сякаш онова място е прокълнато. Само луди хора като мен и онова момче се осмеляват. Но… трябва да се знае истината, каквото и да се случи. Христо Ботев го заслужава. Още моят баща, поручикът от Врачанския пехотен полк, ме е закърмил с патриотичната искра. Тя и досега не може да угасне, а минаха толкова години. Вече съм стар, виждаш, но сънищата ми са все за онова време, когато подвигът и славата са били в ума и сърцата на хилядите поробени българи. Никой не е жалил сили, време и любов за делото. Сега обаче е друго… Болно ми е, че ги няма онези българи, оня плам, че го няма днешния Ботев.

  Умълчахме се. Бурята беше затихнала. Беше време да тръгвам.

  – Много бързаш де… Защо така?

  – Трябва да вървя. Я дай да ти отсипя малко от изворната вода, та като сготвиш следващия боб, да бъде още по-вкусен.

  Старият учител се позасмя, после ми подаде едно празно стъклено шише и аз му го напълних с все още студената бистра вода.

  – Много ти благодаря за боба и споделеното! Като завършиш книгата, ще ме зарадваш с една бройка, нали?

  – Иска ли питане! Само да сме живи и здрави да стане. Тая зима много ме боляха артритните стави. Вече едва се тътря.

  – Като узреят вишните, ще ти донеса да си хапнеш, нали ги обичаш? Трябва да ядеш много плодове заради артрита.

  – О-о-о, да. Ще ми напомниш за лозето, което отдавна запустих. Там имах две вишневи дървета. Раждаха много едри и сладки плодове. Кой знае дали не ги е отсякъл някой… Не съм ходил с години. Пък и няма за какво.

  Нарамих раницата, слязох по каменните стъпала и се загледах в измитите от дъжда скали. Те бяха надвиснали съвсем над малкото дворче. В горната им част мъглата все още се стелеше като млечно-бели дрипи.

  В съседния двор залая куче. Лаеше с глух дрезгав глас.

  – Няма кой да го нахрани това животно. Едро е и все е гладно. Яка каракачанка е. Аз му хвърлям понякога къшей хляб, но то няма насита. Чудя се на тия хора. Защо отглеждат животни като не могат да ги хранят?

  Стиснахме си ръце за довиждане и бавно се затътрих с тежката раница надолу по измитата асфалтирана уличка. Старият учител бе застанал на външната врата и ме изпращаше с тъжен, навлажнен поглед.

   

  18.06.2015 г.
  Враца

• Понякога… само понякога

  

  .

  Понякога…
  само понякога…
  така ми се иска
  в миг на тревога
  от думите,
  най-тежките,
  куршуми да сторя…
  в стих-калашников
  да ги сложа
  и да започна
  от ярост
  стрелбата…

  но само…
  само понякога
  на мислите в здрача…
  само тогава…
  когато не мога…
  не мога
  от болка да заплача…
  защото никой,
  никой не знае
  кое е по-лошо
  да си жертвата
  или палачът…

  понякога…
  само понякога…
  с усещане за омраза
  в душата ми
  желание тъжно…
  много тъжно
  пролазва…
  и тогава…
  тогава се моля
  храмът у мене,
  граден със години,
  дано да запазя… дано да запазя…

   

  Магдалена Костадинова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Магдалена Костадинова (с литературен псевдоним mariniki) казва, че поезията и музиката са нейната страст. Когато може, тя и превежда поезия. В „Читанка“ има неин превод от руски на стихотворението на Рей Бредбъри – „Те не са виждали светлината на звездите“, публикувано и в блога на Магдалена. Още творби от тази авторка могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

  .

• Ножът е гумен

  Разказ от Веселин Николаев

  .

  

  Израснах на село. Израснах е някак грубо казано, по-скоро – борих се с живота на село. Виждате ли, повечето хора се раждат и си имат мама и татко. Аз имах баба и дядо. Много ги обичах. Те бяха стари. После станаха възстари. Пред очите ми остаряваха. Ставаха все по-бавни и бавни. Моята мила баба готвеше, месеше, правеше мекички, имахме пещ и печеше агне. Аз играех пред пещта с котето, а баба сегиз-тогиз отваряше дупката на глиненото огнище и гледаше агнето как е. После ядяхме. Най ми беше приятно, като сядахме на масата, дядо режеше по един голям резен хляб на всеки, а баба сипваше по едно хубаво едро парче от агнето. Котките се мушеха в краката ми, а аз лапах и мазнина се спускаше по брадата ми, и капеше я на покривката, я на ризката ми. Слънцето напичаше, а ние под старата круша, на масата се радвахме на сянката, на храната, дядо на ракийката, а баба се правеше, че не вижда как той си налива за трети път. Господи, колко ги обичах! Но те умряха. Първо баба, после дядо. Господ си ги взе. Баба – както си спеше, а дядо седеше на едно столче и доеше козата. После го намерих паднал до столчето. Аз бях още малък. На 13 години бях, когато останах сам. Имах майка, но дядо я изгони. Тя беше дошла веднъж от града, накипрена с хубави дрехи. Застана на портата, а аз не знаех, че е тя. Носеше някаква чанта и беше с красива шапка. Дядо излезе навън и я подгони с един кол от оградата. Тя хукна да бяга, а той я гони, гони, докле не се скриха от погледа ми. Аз питах баба:

  – Бабо, коя е тази жена?

  А баба се разплака. После дядо се върна, запъхтян и много ядосан. Наниза пак кола на мястото му и влезе в обора без дума да продума. Вечерта баба ме викна при себе си долу в одаята, замилва ме по главата и ми каза:

  – Синко, тази жена е твоята майка. Но дядо ти не я пуска тук, защото тя те остави и отиде в града. Баща ти се изгуби някъде, а тя ти намери друг баща. Но дядо ти те взе. Такъв си е той…

  Аз мълчах, слушах и нищо не разбирах. Как така друг баща? Как тъй татко ми се изгубил? Това да не е коза да се изгуби. Не разбирах, да ви кажа и днес не разбирам, макар да знам, че тия неща се случват. Не разбирам защо? Та не видях никога вече майка си. Спомням си я само там на оградата с хубавата шапка, помня и че преди дядо да я подгони, тя ми даде един бонбон. Аз се протегнах да го хвана и го изтървах. Той падна в здравеца и аз се наведох да го търся. Сетне чух дядо да вика и се изправих, но видях вече само гърба на майка си и тичащия след нея дядо. Бонбонът беше много хубав. А опаковката му беше едно красиво станиолче, със жълта емблема. Разпънах станиолчето и го сложих под една крива греда в сайванта, точно над обора на магарето. До там се стигаше по една дървена стълбица. Гредата бе високо, но аз стъпих на стария котел за компоти и го натиках под нея.

  Имахме крава, магаренце, две кози и няколко кокошки. По цял ден играех в сеновала. Помагах на дядо, като садеше картофи и като доеше козите и кравата. Когато човек не знае нещо, то живее щастливо, именно защото не го знае. Не ми тежеше, че нямам майка. Тежеше ми, когато баба и дядо умряха. Тогава се събудих сам на другия ден. Съседите организираха погребението. Седяхме на гробището аз, няколко бабички и дядовци, гробарят и попът. Бабите настояваха в ковчега на дядо да сме сложели глава на петел. Не знам защо, но това ми се стори гнусно. Сложиха тая пуста глава. Мен никой не ме питаше нищо. Все едно ме няма. Дядо Поп пя. Хубаво пя, после говори разни неща за дядо. Как го познавал и какъв човек бил, и това беше. Зариха го. Аз гледах как буците падаха на сандъка и ми беше едно страшно, страшно. Представях си дядо как седи вътре и че той изведнъж някак трябваше да потъне под земята. Тая земя, която цял живот бе орал, сега го погълна. После си тръгнахме. Една баба ме погали по главата и ми каза да ходя у тях, когато искам. Бях едър за възрастта си. Надали някой знаеше на колко години съм тогава. Може би мислеха, че съм голям, но аз не бях никак голям. Колко си голям на тринайсет години?

  Прибрах се. Къщата седеше съвсем пуста. От обора ме гледаше магаренцето. Нахраних го, нахраних и кравата, сипах на кокошките и отвързах козите. Излязох с тях на поляната. Те припкаха и късаха от храстите зеленина. Чудех се какво да правя. Вечерта отворих долапа и там имаше половинка хляб. В зимника дядо бе провесил доста суджуци, а в едни качета имаше сирене. Картофи също имаше. Нямаше го само него. Баба я бях позабравил, свикнах, че я няма, но сега дядо ми липсваше страшно много. Не е нормално това хората да умират, не мислите ли? Не е нормално. Това не е в реда на нещата. Но защо е така, не знаех. Къде ли са сега? Сетне седях на пейката и зяпах небето. И някак си усетих, че не съм сам. Не мога да ви обясня, но не бях сам. Имаше някой наоколо и този някой ме прегърна през рамото. Плаках малко, после взех котката в скута си и я милвах сума време. Щурците пееха, тя мъркаше, а луната ме гледаше отгоре, някак с разбиране, все едно бе жива. Беше странна вечер, тогава за пръв път в живота си пих чаша вино. Налях си от дамаджаната на дядо, дето стоеше до масата. Не ми хареса, но някак си се почувствах пораснал. После се сетих, че не бях налял вода на магарето и с газения фенер отидох да му сложа в гаванката. Легнах, спах и сънувах баба и дядо. Смееха се. Говореха ми нещо и с тях имаше още някой. Онзи, който ме бе прегърнал през рамото. Не го виждах ясно, но бе там. Цял живот бе там. Сетне ходих, садих картофи, пасях козите и кравата, а кокошките снасяха ли, снасяха. Научих се да гледам пчели от един дядо и си направих свои кошери. Събирах дърва за зимата. Боледувах от грип и се въргалях в треска по цели дни, но никога не бях вече сам.

  Пораснах, ожених се за най-красивата жена на света и ми се родиха две дечица. Винаги бях до тях. Те пораснаха и на свой ред се задомиха. Сега живеят в града. Ние с майка им, която е още по-красива от преди, сме си все в старата дядова къща. Нямаме магаре, кокошките не са същите, нито козите, но едно нещо си седи все същото. Оня кол от оградата, който дядо извади навремето, като подгони мама. Знам го кой е. Един стар прогнил кол. Наскоро го лакирах с безир. От време на време го разглеждам и го пипам с ръка. Странно нещо – един кол, но какъв кол само! Понякога ходя горе в сайванта. Бавно се качвам по стълбичките. Изгнили са и скърцат. Горе намирам онази, кривата греда. Бъркам на онова място и вадя станиолчето. Всеки път ми става едно такова особено. Животът е тъжно нещо, да знаете. Но нима ние не го правим такъв? Ние го правим! Ние сме един нещастни глупаци. Каквото и да правим, все стигаме до това. Равносметката.

  И каква е тя? Разбира се, нямам никакво намерение да ви кажа. Не знам моята равносметка дали ще ви е от полза. Знам само, че в онази самотна лунна вечер, когато бях все още на тринайсет, аз не бях сам! Не бях! Ето защо – дръжте фронта, приятели! Въпреки че пробожда кинжално и страшно боли, странно, но понякога и за някои, ножът е гумен!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук и тук.

  .

• Русчо Тихов, ‘Някога’

  ЗА КНИГАТА

  .

  Наскоро в Университетската библиотека на СУ „Св. Климент Охридски“ бяха представени нови заглавия от поредиците на издателството на Софийския университет.

  От поредицата „Съвременна поезия и проза“ Ани Илков представи неиздавани досега стихове на Русчо Тихов в стихосбирката „Някога“. (Б.р.: запис на част от представянето на книгата може да се чуе по-долу.)
  

   .

   

  .

  ЗА АВТОРА

  Русчо Tuxoв пише стихотворенията, публикувана в книгата „Някога“, в периода 1962-1966 г. Съвсем младият тогава автор има приятелство с големия български поет Константин Павлов. Русчо учи във Френската езикова гимназия в София, а по-късно и в Университета в Клермон-Феран, Франция. Във Франция Русчо Тихов се запознава с Юлия Кръстева, след като й изпраща през 1969 г. един свой ръкопис, написан през 1968 г. Двата ръкописа – на първата му авторска книга „Праволинейна инерция“, издадена през 2010 г., както и стиховете от книгата „Някога“, не виждат бял свят повече от четири десетилетия.

  Издателство „Парадокс“ публикува преди пет години особената, поетична и провокативна, лотреамоновска според някои проза на Русчо Тихов „Праволинейна инерция“, написана през 1968-ма, докато той е студент във Франция. Университетско издателство пусна тази година книгата „Някога“, стихотворенията в която са писани в средата на 60-те.

  Русчо Тихов е работил като редактор в алманаха „Апропо”, като преводач на емисиите за чужбина на БНР, превеждал е от френски романи, пиеси и друга художествена литература.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Отзиви за начина, по който един автор пише на български език през 60-те години на ХХ век:

  „С други думи, нашият език започва от „нула“ и ако иска да е равнището на века, трябва да руши от най-високото, „Трагическа участ“, може би, но и единствената теоретически политически (да не кажа „морално“) възможна.“

  Юлия Кръстева, 1969 г.

  „Във всеки случай, текстът е напълно извън нормата за литература по онова време, той изразява съпротивата на един млад, интелигентен човек срещу неговата действителност.“

  Милена Кирова

  „Осмелил се е да съществува тогава, да бъде написан, макар и да не би могъл да се публикува. Текст, който е показвал, че този наш език би могъл да се обръща с хастара навън, да се разпада и събира отново.“

  Силвия Чолева

  .

• ВИРТУАЛЕН РОМАН или описание на дрогата на XXI век

  ЗА КНИГАТА

  .

  Темата на „Виртуален роман“ е страховитата привлекателност на виртуалната реалност, пристрастяването към интернет като бягство от действителността, самотата и отчуждението като причини за бавното и неусетно спускане по наклонената плоскост на интернет-зависимост, която в крайните си фази граничи с лудостта. Изследват се пътя и етапите, през които минава обсебването на личността от виртуалната реалност; промяната на начина на мислене, четене и общуване; подмяната на ценностната система и загърбването на реалния живот почти до разпад на личността.

  Действието на романа се развива в годините между 2005-та и 2011-та. Би могло да бъде и в наши дни, но се споменават конкретни исторически събития като атентатът в лондонското метро. Историята се разказва от първо лице – героинята още в началото определя себе си като ”средностатистическа българка със заскучаваща работа, не особено удачен брак и тийнейджър в бунт.”

  Сюжетът се гради около една онлайн игра, в която героинята се включва почти случайно. Играта е backgammon /табла/ и играейки, героинята се запознава и говори /чати/ с хора от цял свят. Особено място в нейния виртуален живот заемат Питър от Манчестър/UK/, Джо от USA и Бо от Канада.

  Питър е симпатичен приятел, с Джо се говори за религия и политика, а Бо е мистериозна и противоречива личност, в която героинята се влюбва. Почти в началото Бо я предупреждава, че неговото хоби е да сваля девойки по интернет, да прави виртуален секс, а след това да ги изоставя. Но героинята сама заблуждава себе си, че отношенията им са „по-специални”, макар да усеща, че Бо е велик манипулатор.

  Постепенно играта се превръща в ИГРАТА, флиртът с Бо набира скорост, а виртуалния живот изцяло обсебва героинята – всичко останало изглежда сиво и маловажно, а центърът на света е там – зад екрана. Както казва героинята”сякаш, ако те няма в нета, значи не си жив”.

  Паралелно с виртуалния живот се описват и реални събития – героинята е лекар, но дори нейните пациенти, скандалите със съпруга, смъртта на баща й не могат да я „извадят” от красивата /не/действителност.

  Освен двата пласта – на виртуалния и реалния живот, в романа има и трети пласт – това е един стар Дневник, към който героинята се връща, когато започва да разбира, че губи себе си. „Страниците от Стария Дневник” са лирични, поетични и наситени с много копнеж за любов. В тях героинята се опитва да намери старото си, истинско и цялостно „Аз”.

  На финала поредица от случки и по-специално развитието на историята с Бо довеждат героинята до прозрения и катарзис, които са описани много силно и запомнящо се. Думите звучат като за вик за помощ, но и като предупреждение за всички – виртуалната реалност е дрогата на 21-ви век.

  В послеслова героинята разказва как се е”излекувала” от нета – чрез „добрите стари, напечатани книги” и дори споделя списък на книгите, които са й помогнали.

  Стилът на писане е ярък, жив, с къси изречения, повлиян от интернет-жаргона. Има много ирония и самоирония, както и комични епизоди почти през целия роман. Изключение са страниците от Стария Дневник, където прозата е философско-поетична.

  Читатели на книгата споделят, че „Виртуален роман” се чете на „един дъх”.

  .

  ЗА АВТОРКАТА

  Мариана Царкова е завършила математическа гимназия, а след това – медицина. Работи като лекар в София, но нейната страст, необходимост и най-велико удоволствие са книгите. Разкази на Мариана са печелили литературни конкурси, публикувани са в литературни списания и сборници. През 2011 г. ИК ,,Колибри” издава дебютния й „Виртуален роман”, а през 2014 пак „Колибри” пуска сборника й със смешни разкази „Двоен гимлет” – електронна книга. Авторката пише и в сайта „Хулите“ с ник Мia2442. Под този псевдоним е публикуван и нейният „Виртуален роман“.

  .

  .

  ОТКЪС ОТ ВИРТУАЛЕН РОМАН

  .

  Глава 1

  Всичко започна с това, че се включих в интернет и започнах да играя… табла. Да, табла. Обикновена, балканска игра, която се оказва, че играят по цял свят. Играят основно канадци, американци, гърци. (Защо има толкова гърци в този чат, не мога да си обясня.) Е, има и много екзотични персони – от Хаваите, Бермудите, Ливан, Израел, Нова Зеландия. Но техният английски е лош и не става забавно. (Не че моят английски е добър – най-вероятно пиша големи глупости – lol ).
  Но аз се уча “в движение”. Табла на английски е back gammon, съкратено “bg”. Много хора използват това съкращение в псевдонимите си –“king bg” – и аз в началото (колко глупаво!) си мислех, че по някакъв начин заявяват българската си принадлежност. 🙂 (Нали България по номерата на колите се пише bg.)

  За да играеш табла, трябва да се регистрираш с псевдоним. Можеш и да не се регистрираш – тогава играеш като гост, но никой в Зоната не обича гости.

  Най-честите оферти са – “бърза игра и приятен чат, без гости, моля”. Това е така, защото като гост ти не можеш да говориш – четеш всичко, но си безмълвен. Освен това си само един анонимен номер – “guest 1704”. Не, че с твоя ник не си анонимен. Ти пак си анонимен – аз например си крия годините. Откъде ще знаят на колко съм всъщност. Е, когато нещата се задълбочат и си разменим снимки, тогава е друго. Но откъде да знам със сигурност, че не ми е изпратил снимка на негов приятел.

  Единствено когато си включат “web” камерите, тогава реално виждаш с кого си играл, писал, изпращал e-mail и дори сънувал.

  Да, дори сънувал…

  – Нали си даваш сметка, че това е бягство от действителността? – казва съпругът ми.

  Той е пил 2 ракии, станал е заядлив, мивката е пълна с мръсни чинии в двустайната ни панелка, на хладилника висят сметки за неплатени парно и вода от месеци, работата ми ме отегчава, а единственият слънчев лъч – дъщеря ми – е на дискотека 🙁 (Това е тъжната усмивка в интернет.) Е, как да не иска да избяга човек в интернета – там получаваш рози, сърца, целувки, чаши с шампанско, дори един грък (средиземноморска щедрост) ми написа – първо шампанско, после диамантите – lol.

  Вярно, на тях това нищо не им коства – едно кликване върху иконката с розите. Но пък колко е приятно след тежък ден, скапан от висене по тролейните спирки, да се прибереш и да видиш, че някой ти е изпратил рози. Тези мъже, дето подаряват истински рози, май са изчезващ вид (поне в България).

  Още повече, тези хора се интересуват от мен – питат ме как съм, как ми е минал денят, много ли съм уморена. Не си спомням съпругът ми скоро да ме е питал как ми е минал денят. Вярно, ние с него много сме се отчуждили и си разменяме по няколко реплики на битови теми. Старателно избягваме темата за парите, защото това означава скандал. Той се изживява като бизнесмен, но всичко, което започва, е все неуспешно и ние сме винаги на ръба на оцеляването. През по-голямата част от годината той не е в България. И така е в последните 7–8 години. Връща се в България за по 1–2 месеца.

  Отначало много ми липсваше, а и все още много липсва на Поли (Поли – това е общата ни дъщеря).
  Колкото до мен, аз вече свикнах – 🙁 – това е тъжната интернетска усмивка и тя изразява всичко, maybe.
  
  “Идвам от моята самота,
  отивам в моята самота,
  защото, за да бъда сам със себе си,
  ми стигат моите мисли.”
  
  Не си спомням кой беше казал това. Май Ницше. Но то ме изразява напълно.

  Дори помолих Поли да ми го преведе на английски и го изпратих на един канадец, с когото сме/ бяхме в много интересни взаимоотношения. Но той се подигра с чувствата ми, после се извинява, аз го преживях като реално влюбване и реална раздяла (дори плаках една вечер), но за това по-късно.

  Първо трябва да обясня що за общество е този backgammon /bg./ кръг.

  А то наистина е общество – има свои лидери, правила, постоянни членове, приходящи членове, гости. Дори има свой език, който аз вече съм усвоила. Така например след края на играта е редно да напишеш-“gg tyvm”/good game – thank you very much/, което значи „добра игра, благодаря много”, но никой не изписва целите думи. Или ако опонентът хвърли хубав зар, възпитано е да го покажеш с думите „vnr“ – very nice rolls.

  Дали заради динамиката на играта или такъв ни е векът, но дори стандартното ,“добре дошъл“ се пише само с две букви – yw /you welcome/.

  И ми отне много време, докато разгадая този език…

  Странно колко е лесно общуването в интернет – натракваш 4-5 букви и си казал цяло изречение, кликваш върху една иконка и си изразил цяла емоция. Обаче се притеснявам, че един ден нашите деца, деца като моята Поли, ще спрат да си говорят с думи… Представям си апокалиптичната картина, при която Поли ми казва – brb, мамо! (brb – в нета значи връщам се след малко – be right back.)

  Добре, че още отсега знам някои съкращения – ще мога да си общувам с нея 🙂 🙂 🙂 lol.

  Апропо, има едно съкращение, което често ми го пращат и за което питах специално един австралиец – той първи ми го изпрати. Съкращението е “xox” – той ми го обясни като “искам да правя любов с тебе ”. Дали наистина е така? И какво значи, когато един от Алабама ми изпраща винаги “охохох” – може би е съвсем възбуден – lol 🙂 🙂 🙂
  Не смея обаче да го попитам! 🙂

  И така, след като влезеш в bg – Зоната, си избираш в коя стая да играеш. Стаите са наречени с имена – хол, бар, кафе, дневна. Има дори и мазе. Поли ми го преведе, но аз не съм ходила да играя в мазето. (lol). Играя основно в кафето или бара.

  Стаята представлява около 150 маси, където ти се позиционираш – левите места са за жени, но много мъже седят на лявата страна. Защо? Мога само да гадая. 🙂

  Под стаята има един общ чат, където всички си пишат с всички и всички могат да го четат (дори и гостите). Там понякога е страшно забавно и съм се смяла с глас. Текат много шеги, закачки, сърца и целувки. Това са хора, които са отдавна там, познават се, имат си техните шеги, а най-вече знаят добре английски.

  Е, да – 2/3 от света го говори, но аз все още рядко се включвам в общия чат – само когато си търся партньор или пък, за да благодаря на партньор. Въпрос на добро възпитание е да благодариш за играта в общия чат. (Това е едно от неписаните bg-правила, които уча в движение.)

  След като си избереш с кого ще играеш (еднакво трудно и в “bg”, и в живота – все едно – стреляш на сляпо), тогава ти се отваря дъската за табла и един чат, в който си пишете само двамата, докато играете. Дали ще коментирате играта или ще се сваляте, си е ваша работа.

  Но, както винаги, има едно „но”…

  В този почти персонален чат и игра могат да се включат и други – т.нар. “кибици”. Имала съм случаи – играя с непознат и идва мой познат, който е видял на коя маса съм, включва се в моята игра и даже ми пише съвети – тези съвети ги чете и моя опонент – и въобще какъв е смисълът – крайно невъзпитано е да влизаш в чужда игра, особено непоканен. (Да не правя аналогия с реалния живот…) Сега – има някаква хитрост да направиш “Don’t disturb” и никой да не ти влиза в играта, но това го знаят старите зонери. Аз още не.

  Зонер – играч, който отдавна е в Зоната (и изглежда има специални привилегии – Боже, колко сложно общество!).

  За да илюстрирам колко е важно никой да не ти наднича в играта, ще разкажа един епизод. Мислех да въвеждам персонажите по реда на тяхното появяване в моя виртуален живот, но… правилата са, за да се нарушават.

  И така… имаше, и все още го има, един канадец. Сменям му ник-а, защото той още е в чата-а. Нека го нарека – brund.

  Този канадец беше една моя голяма любов, смея да напиша. С него си разменяхме снимки, говорихме всеки ден, той винаги ме чакаше и когато се включех, ми изпращаше рози и целувки. Името му е Neil. Притежава (own!) туристическа фирма на езерото Онтарио. Когато е бил на 19, се оженил. Жена му била наркоман. Има една дъщеря, която е отгледал сам. Тя сега учи в някакъв USA- университет. После е имал приятелка, която много го е ревнувала, сега е сам. О.К. Звучи искрен.

  Изглежда около 45-годишен и има сладко чувство за хумор. В един от последните ни разговори ми писа, че отива на пътешествие за 5 дни в някакво забутано канадско място, където е много студено. И няма да си вземе Lap-top-a! 🙁

  О.К. – много ми липсваше неговото внимание и присъствие. Почти като вярна Пенелопа, която чака своя Одисей, аз го чаках. Когато той се върна, беше хубаво – обеща, че никога вече няма да съм сама – купил си е яхта в Торонто и през лятото ще дойде в България. OMG – Mia!!!
  /OMG = O,My God! = Господи ! – много използвано съкращение от англоговорящите. Да се чуди човек защо ли. Ние май не призоваваме Господ толкова често./

  Но да се върна към Нейл.
  Почнах да мечтая за него – чакам го на летище София, настанявам го в хотел “Шератон” – нали е бизнесмен – нищо по-малко от “Шератон”. Да, после го водя в любимата ми кръчма на “Раковски“ – свещи, “soft music”, е, да, после – стаята му в хотел “Шератон”. Дори това си представях!
  Дори реших да почна курс по английски (lol). После? Е, после ще го мисля…
  Защо пък да не живея в Канада? Там има българска колония.

  Да де, ама не…

  Беше една събота. Съпругът ми беше нанякъде, Поли беше нанякъде и Neil го нямаше… (в чат-а).
  Затова започнах игра с един грък – зъболекар от Атина. Жена му е в Катерини – техен курорт (разделени като моето семейство). Писах му, че пия кафе. Той ме покани да го пием заедно (кафето) – реално или виртуално – не разбрах. От дума на дума се разгорещихме – той се закани, че ще бъде мой учител не само в английския… lol, и даже си общувахме в MSN – Messenger. (Това май е най-персоналният чат – там са “web” камерите).
  О.К. – прекарах страхотна събота.

  Но от тази събота Neil повече не се включи. Имам големите подозрения, че Neil ме е търсил, влязъл е в моята игра и е видял как аз безсрамно флиртувам.
  И защо ми трябваше този флирт?

  Провалих си една сериозна връзка, за да прекарам няколко часа забавно.
  Not good game, Mia! Не е, да не ми се е случвало и в реалния живот…
  Но все пак…

  По повод влизането в чужда игра. Аз съм влизала само 2 пъти, и двата пъти са свързани с Бо, затова ще разкажа за него (още повече, че той заема голямо място в моя живот).

  Бо е един от лидерите в чата. Той има запазена маса (№13) и никой не сяда на нея без покана, иначе той става груб. Въпрос на престиж е да играеш с Бо и после той да ти благодари в общия чат. Също така Бо е и зонер. Той ходи на някакви тайнствени турнири, за които в общия чат текат разни кодирани съобщения. Явно старите зонери се срещат някъде във виртуалното пространство и не искат новаци като мен. (Какъв свят е само този интернет!). Бо, освен всичко друго, е “бройкаджия”. Сваля девойките, а после ги изоставя – това е хоби за него. Прави си списък. Сам ми каза. Неговият псевдоним звучи нещо като “наблюдаващ”, но по принцип няма такава дума в английския език. Проверих в речника. После той ми обясни, че сам измислил тази дума, когато е бил в 7-ми клас. В свободен превод – “този, който гледа”. Дали пък не значи воайор? Трябва да питам как е воайор на английски. Това е важно.

  Така че по чиста случайност Бо е първият ми мъж – партньор в bg. Много е интересно как се запознахме и въобще нашите отношения са сложни и интересни. (Той си е включвал “web” камерата за мен, но за това по-нататък.)

  Дали защото е първият ми bg мъж, но когато се включа в зоната, първо проверявам маса №13. Достатъчно ми е само да го видя, че е там. Става ми по-хубаво.

  Това е като в истинския живот – всяка жена помни завинаги първия мъж, с когото се е любила. Обикновено това е една хубава, чиста любов, която (за щастие или нещастие) обикновено не завършва с брак. Поне при мен беше така… и аз все още понякога сънувам моята красива студентска любов, но това е друга тема.

  Да се върна на Бо.

  С него имаме часова разлика – неговата страна е 9 часа назад от България.

  Стана ми навик, когато поглеждам часовника в кухнята, да връщам 9 часа назад, за да разбера колко е сега при Бо и какво прави той. Но той почти винаги е в Зоната. Кога ли спи?

  Та, една нощ, когато скучаех в Зоната – нямаше никой от постоянните ми партньори, а с нови не ми се започваше, та тази нощ реших да вляза в играта на Бо.

  Тогава отношенията ни бяха на етап “лек флирт”, но нищо сериозно. Бях забелязала, че той много често играе с две дами – сега беше с едната от тях – и реших да видя и с тях ли флиртува, както с мен. О.К. Влязох.

  И веднага получих едно – “Hi, Mia!” – нали е зонер, по някакъв начин вижда, че някой му влиза в играта и вижда кой! Олеле, така се сконфузих… Все едно да влезеш тайно в нечия спалня, като си мислиш, че си с шапка-невидимка, пък то – “Hi, Mia!” – ужас! Неговата партньорка също ме поздрави, чест й прави, но в крайна сметка ситуацията беше неловка и се изключих.

  Вторият път на влизане в чужда игра го предложи Бо. Нашите отношения бяха започнали да стават сложни (той е много неуравновесен).

  Аз открих, че той играе в 2 стаи едновременно и му пратих “zone messenger”/това са едни кратки съобщения от Зоната/ – какво става? Нима той се раздвоява? Той ми отговори, че понякога играе в 3 или 4 паралелни игри (понеже е зонер), но сега е изморен и играе само в две. Предложи ми да вляза в неговата игра и да го гледам. (Девойките нямало да разберат). Понеже той играеше и в кафето, и в бара, го попитах – в коя стая да се включа – в коя е по-интересно.

  И отидох да пуша в кухнята, защото се притесних от тъмните страни в моята душа. Нима наистина ще ми достави удоволствие да гледам как той заковава поредната бройка? Изплаших се, че наистина искам да видя това, а в същото време в ролята на “бройка” може би съм аз. (“Опасни връзки” на Лакло, от времето, когато четяхме книги).

  Когато се върнах пред компютъра, на моя въпрос в коя стая е по-интересно, отговорът беше – “В спалнята, ха, ха, ха!”

  Такава стая в Зоната няма и този смях още още кънти в ушите ми…
  О.К. – оттогава не влизам в чужди игри.

  И стига вече с Бо!

  Искам още две неща да поясня, преди да почна истинските преживявания.
  Не, всъщност, не искам. Отивам да поиграя в Зоната, докато не се е прибрала Поли и да реши, че спешно се нуждае от компютър-а.

  Поли, определено, не ме разбира.
  Или може би ме разбира прекалено добре. Опитвам се да ù обясня, че всяка жена има нужда да бъде харесвана, ухажвана, да слуша мили думи. (Колко сме зависими жените от хубавите думи…) Поли ми обяснява, че всички в чата пишат мили думи, това нищо не значи и да спра да си въобразявам разни неща.

  Понякога тя звучи по-мъдро от мен и почвам да се притеснявам какъв е нейният “интернет” опит. Тя си чати с нейни приятели, които са реални. Които тя ще види утре. Присмива се на моите интернет контакти.

  Може би тя ме сваля в реалността.
  А искам ли да бъда свалена в реалността?!?
  Не знам.

  Отивам да играя.

  Дали Бо е там?

  .

• Голямата скорост

  Разказ от Елена Божкова

  Пътят се спускаше през планината, все още неразтопен сняг бялкаше отстрани в малки вадички по северните скатове.

  Долу градът бе легнал, загърнат в синкаво-мръсна пелена. И слънцето се скриваше зад далечен склон. Последните му лъчи галеха набъбналите облачета.

  Неделният ден преваляше. Автобусът бе събрал последните пътници и сега бързаше към студения град. Шофьорът държеше волана и гледаше пътя, извит като змия. За миг извръщаше глава назад, усмихваше се с уморена усмивка на детето, гушнало се в баба си. Селски торби, пълни с домашни вкусотии, опираха в краката на пътниците. Дрешки стърчаха от друг вързоп. А на внучето със зачервени бузки си личеше, че е било месец под бабини грижи. На следващата седалка – момче и момиче, нежно притиснати, бяха притворили очи, а ръцете им трескаво се търсеха и щастливо озарение бе изписано по лицата им. Назад весела компания се бе настанила и една дамаджана обхождаше седалките и отново се връщаше по червендалест чичко, който я подземаше и гръмогласно вдигаше наздравици. Настроението постепенно се предаваше и напред. Позадремалите поглеждаха, усмихваха се кротко. Някои сърдито ръмжаха под нос.

  – Наздраве, наздраве, пийнете всички! – викаше компанията, а едно голобрадо момче се запъти напред с бутилка да почерпи шофьора. Клатейки глава, той се усмихна, махна с ръка и отново впери поглед напред.

  – Хайде, дай газ! Изпреварѝ този мерджо, какво като е западняк?! – ревна голобрадото и компанията шумно подè призива.

  Стана по-весело. Присъединиха се и останалите. Автобусът зажужа като кошер. Бебе се разплака, но майка му бързо го успокои с биберонката.

  Автобусът отминаваше като вятър поляни, скатове… Скоростта и настроението се удвоиха. Мустакат шишко запя „Вино пият петдесет юнака-а-а“ – с глас мощен и дрезгав от стипчивото домашно вино.

  – Е-хе-хей! – провикна се длъгнест чичко. – Сватбари, няма що! Весело им е…

  – Я едно хоро да му друснем! – досети се зачервен от алкохола младеж, и мераклии веднага скочиха, хванаха се за коланите и заудряха крак по пътеките между седалките. Певец подкара „Лечко стапяй!“ и „На лево, оро!“ Пътниците задишаха с ритъма на хорото вдигналата се прах. На завой нечий багаж тупна долу и едва не удари несваления каскет на продънил се от рев веселяк.

  – Ха така, дръж се, земьо, шоп те гази! – викнаха от вси страни.

  – Давай, шофьоре, задмини и този… Нека пъпли след нас и ни диша праха! Това да не са му ония магистрали, че да се перчи…

  Капки пот бяха избили по челото на водача. Ризата му бе залепнала на гърба. Усмивката му вече бе отпусната и морна. Много път още имаше долу до града, но автобусът летеше със шеметна скорост и все повече скъсяваше разстоянието. Завой след завой се редяха по серпентината, а под тях каменисти склонове и редки храсти бяха легнали пред зейнали пропасти.

  Вперил остър поглед напред, държащ здраво волана, шофьорът не чуваше врявата и веселбата зад гърба си. Не се обръщаше да види какво хоро се тропаше напред-назад по пътеката. Играорци хвърляха шапки до тавана, пътниците весело пляскаха.

  Кръвта пулсираше в слепоочията на водача с ритъма на хорото зад него. Скоростта се увеличаваше из нанадолнището, веселбата стигаше до Бога и никой не разбра, че спирачките са отказали да работят.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Елена Божкова е родена на 12.01.1948 г. в с. Ресилово, Дупнишко. От 1972 г. е певица в „Мистерията на българските гласове“. Носител е на „Грами“ (с „Мистерията“ и индивидуално), както и на редица други престижни  международни и български награди. Почетен член е на Дружеството за културен принос на българите в чужбина на Украйна и Молдова и на Асоциацията за френско-българско приятелство в Руан, Франция. Ръководи мъжки, женски и детски състави за изворен фолклор, с които постига забележителни резултати. Пяла е в Royal Festival Hall, Kennedy Center, Carnegy Hall, издала е аудиокасети и компакт-дискове със записи на свои изпълнения. Изявява се блестящо и в полето на изящната словесност – автор е на сборниците с разкази „Обич“ (2000), „Майка“ (2001), „Между Бога и огъня“ (2006), както и „С пулса на Мистерията на българските гласове“.

  
  .

• За книгата на Васил Узунов „В Америка“, 1926

  „НАМИСЛИХ ДА НАДВИЯ СЪДБАТА…“

  

  Това споделя в книгата си „В АМЕРИКА – Впечатления“ авторът Васил Узунов. Издадена през 1926 г. в София, отдел „Акация“ – печатница „Земя“.

  Сам Узунов тръгва през океана три години по-рано, а подтикът е конкретен: „От 1912 г. живота ми почна да се ниже само от неволи. Идеялите (правописът е запазен – б.а.) на България, с които живеях, увехнаха, изсъхнаха като листата на прецъвтяла роза и се разпиляха на прах. Икономическите несгоди, които семейството ми търпеше стоически, зеха вече да ми тежат. Провалянето на голяма част от нашата интелигенция, която се евтино продаде на развратни демагози, ме беше почти отчаяло. Бездарници намериха път към касите на щестлавни властници и с тях заедно се гуркаха в мръсното блато на пиянство и разврат, тъкмо когато голяма част от селското и градско население беше петимна за кора хляб. Демонизма беше на власт“.

  По онова време авторът е на 50 години и търси изход за оцеляването си като личност. Открива го в идеята за временна емиграция и с желание поема по стъпките на стотици и хиляди наши сънародници преди него. Следва бордът на кораба „Моритейния“, лирични описания на океанския пейзаж и философски: на човешкия материал от различни възрасти и нации. Едни от людете, мъжете, са тръгнали да търсят работа. Други отиват при близки, преселили се по-рано. Като българката Райка, пътуваща към съпруга си след десетгодишна раздяла. Всеки на палубата е носител на свои очаквания и надежди. Неголеми, повечето подхранвани от битов практицизъм. За добро устройване някъде и за възможност да се помага на семейството, с всяка миля оставащо все по-назад. Страниците много приличат на други подобни нашенски четива, създадени от перото на емигранти. Темите за пътуването, за очакванията, за еднотипното мултиплициране на човеците в условията на корабния свят и пр., няма как да бъдат други. Защото и законите на емигрантската орис, поне до пристигането, са винаги едни и същи.

  Но ето го и Ню Йорк, изплаващ величествено на хоризонта. За Узунов той е „дивно, вълшебно, красиво място“, на което той отделя доста място – и като история, и като първи, безкрайно вълнуващи впечатления. А също – на организаторския дух на американците, който според него в бедна България би бил съвсем непонятен. Следва проверка в емиграционната комисия и път към крайния адрес на пътуването – мечтания Чикаго…

  „Чикаго е нагизден с повече от двесте парка. Въпреки пушеците от 20 хиляди фабрики и от безчислени локомотиви, които фучат вредом из града, тука смъртността стига едва до 18 на хиляда жители през годината. В Северно Чикаго са частните жилища на богаташите. Тука и улици и дворища са разкошно залесени. Къщите са построени отделно една от друга, необикновено красиви от вън и удобни от вътре. Тук въздухът е по чист и приятен, от коя да е друга част на града. В това отношение предградието Еванстон държи първо място. Down town се нарича чаршийската част на града. Тя допира до самото езеро. Безкраен кей се простира от юг към север“.

  Именно тук започва работа Васил Узунов – във фирмата Газ къмпани – докато дойде време да се отдаде на духовните цели, за които е пристигнал. А те се свеждат до личното му развитие и усъвършенстване, включително и с теистично образование в страна, безкрайно по-развита и в това отношение от собствената му родина. Авторът не я пренебрегва и не я загърбва. Той само прави сравнения на основата на обществено-политически дадености, различни за двете географски точки. И оттук: до различно място в класацията на света през първите десетилетия на ХХ в. Но не може да отмине и фактът, че между тях почти няма общи точки или общ критерий за сравнение.

  В картините и разсъжденията му немалко място заемат и впечатленията от сънародниците ни в Чикаго. Наблюдавани в ежедневния физически труд по обектите на фирмата, или в кафенетата на улица „Адамс“, където сънародниците ни се събират. „Снимките“ от действителността в тях приличат повече на негативи. В неясните контури на които се гърчи българската народопсихология. Изтъкана не само от благородни чувства и патриотични въжделения: „Когато влезете в една от тия гостилници или кафенета, вие ще видите тук-таме насядали намръщени, замръзнали от злоба лица, от очите на които излизат като мълнии ненавист и презрение към всичко честно и поредъчно в света, към всичко що е успяло да се нареди в живота. Между тях има хора с искривени от мизантропия лица, с пламнали очи, с раззинали уста, озъбени. Те постоянно бълват най-гнъсни български или английски псувни, свирепо жестикулират и се карат помежду си без край. Това са някакви нервни машини, които не знаят, що е себеобладание, които имат не по една, а по хиляда ахилесови пети, до които винаги ще се намери някой да се допре и да ги предизвика“.

  И авторът се опитва да обясни на читателите си причините: самият факт, че е трябвало да напуснат родния край и семействата, при които не е сигурно, че някога ще се върнат, или това ще стане след десетилетия. Незнаенето на езика и ниската, или въобще липсваща професионална квалификация. Чувството за самота, усилващо се с всеки период на безработица и нашенската ни несговорчивост – всичко това са предпоставки за отчаяние, склонност към пиянство, хазарт и скитничество. Внушението на Узунов е, че тези хора, независимо от всичките си трески за дялане, не трябва да бъдат укорявани. Защото са дърво без корен, а още по-точно са корабокрушенци в безкрайно мътното житейско море.

  И той продължава да си бъде българин, където и да се намира: в Първа конгресна църква на ъгъла на Ашланд авеню, сред празнуващите на Коледа или като студент в духовната академия Муди Байбъл Институт. За да довърши духовното си образование учителят, преводачът, писателят, редакторът и масонът Васил Узунов: “С каква цел постъпих в Муди Институт? Интересуваше ме много организацията на това прочуто в Съединените Щати, в Канада, Англия и в цял свят заведение, интересуваха ме професорите и учебната система, още и разните по възраст американци и американки, техните заимни отношения и привичките им. Това беше за мене един интересен панаир на хора от всички щати, от разни части на Канада, Англия и от цял свят“.

  Може би като личност, тясно свързана с духовното, авторът се увлича от красотите на природата и чувства красотите й с цялото си същество. Затова и всичките му социални впечатления, разкази за вечерните училища, за надниците, за Армията на спасението, за местната история и какво ли още не, характерно за пътепис (наричам книгата така съвсем условно), са вместени в цветната й рамка. Тя е като албум, в който импресията е неподвластна на времето, а цветната гама от чувства продължава да буди оправдано любопитство: „Сега летим край плавателната река Уискансън с разкошни брегове, обраснали в гъсти гори; минаваме край малки но високи острови, които имат форми тука на кораб, по-нататък на средновековен замък или на морски фар, на едногърба или двугърба камила. По-сетне ето ни край малки и големи селища, потънали в необятни паркове, или сме на висок мост, под който са бездни зинали, или сме през късно окосени ливади, през пожънати или угарени ниви. Такова разнообразие в природата, такова дивно човешко изкуство, който не го е виждал, мъчно може да си го представи“.

  Постепенно повествованието разширява своя обем и обхваща практически всички страни на понятието „социален пътепис“: обществената уредба на Америка от първите десетилетия на ХХ в., впечатления от гражданската пирамида, социалната картина на делника, духовността, образованието, религията. Това е голямото достойнство на книгата, основано върху острата, аналитична наблюдателност на Узунов. Която не се плъзга върху моментното впечатление, а търси градацията в развитието на презокеанската страна в историята, политиката и най-вече в човешките потребности на отделната личност. Непрекъснато прави сравнения с подобни събития у нас и се пита каква би била България, поставена в аналогични условия. Още повече, ако е била отмината от наскоро бушувалите в региона войни.

  В края на пребиваването му носталгията надделява и авторът поема обратния път. Финалът на творбата е изпълнен с гордост: „Ето ме най после в Бургаз. Като напуснах парахода и стъпих пак на родната земя, сладки тръпки ме облазиха. От умиление се просълзих. Бургаз! О бедно българско пристанище! Ню Иорк и Бургаз! – два образа на несметно богатство и тежка бедност, на гордо величие и тъжна нищета. Но тая бедност и тая нищета ми бяха безкрайно по-мили от гордото величие и безкрайното богатство на чуждия Ню-Иорк“.

  Животът и творчеството на Васил Узунов са известни, както духовното му дело и близостта му с Петър Дънов, както и родените под перото му 25 книги. Не ще повтарям вече казаното за него в други публикации. Но мисля, че „В Америка“ е сериозно допълнение към нашата емигрантска книжнина за тази страна. Защото тя се обединява в скромен, но самостоятелен дял в историята на българския пътепис, която продължава и в наше време. И е частица от нашата духовност по света. Която и днес, където и да се намират нашите сънародници, продължава да блести с добра светлина.

  .

  Георги Н. Николов

• Вересия от Господ

  Разказ от Илияна Каракочева

  .

  Тази история се случи много отдавна, но както птиците прелитат морета да се върнат у дома, така и тя се върна да ме стопли и докаже, че Любовта е най-сладката вересия, която Господ дава на хората.

  Бях малък, когато си отиде дядо Аристиди. Живееха в малка къща в стария Несебър с красивата баба Лила, на тиха уличка, а съседите бяха гърци. Когато ходехме с мама на гости там, рядко разбирах какво бъбрят, защо ме поглеждат така възхитено, пощипват по бузите и черпят с лакомства.

  Дядо се занимаваше с търговия, често отсъстваше от дома, а когато се връщаше, понякога вдигаше такива скандали, че се чуваше до лодките на брега. Не знаех дали е добър или не. Майка ми не го обичаше. На семейни събирания гледах да бъда до леля Спасия. Третата от четирите дъщери на Аристиди носеше красотата на баба Лила и бе нежна като пролетна светлина. Винаги ми донасяше вкусни сладкиши и разказваше интересни приказки. Змаро, най-голямата, и Зоя, най-малката, сякаш ревнуваха. Опитваха се да ме прикоткат към тях, но аз се лепвах като марка към моята леля Спасия, щом я зърнех.

  – Аристиди! – недоволно казваха те и аз се чудех защо говорят така.

  На външен вид не приличах на него. Висок и слаб като чироз, той имаше бяла къдрава коса и остър, леко гърбав нос. Обичаше да пее и винаги се прибираше с песен. Баба Лила го чакаше на вратата и допяваше последния куплет с него, макар и фалшиво. После се прегръщаха и влизаха в двора като влюбени.

  От майка си знаех, че е лош търговец.

  – Търговецът не трябва да има душа – заявяваше някак сърдито тя. – На тоз вересия, на онзи, накрая ще остане голтак. Като Спасия!

  Гледах я и не проумявах защо търговецът не трябва да има душа. Защо Спасия не е добра? Никой не ме галеше с приказки, както тя. И никой от мъжете не се държеше с мен, както дядо.

  – Мъжът трябва да може да говори без думи – заявяваше Аристиди и разперваше ръце.

  Слагаше ме срещу него и запяваше особена песен, от която различавах само „Мавро матхя”. Пееше и танцуваше, давайки ми знаци да правя като него. Разпервах ръце и повтарях колкото мога движенията. Най-често след няколко минути майка ми ме дръпваше недоволна и с това обучението ми в говоренето без думи приключваше.

  – Вместо да учиш детето на глупости, да беше си събрал вересиите – повтаряше неизменно тя. – Свиваме се в гарсониера под наем, а ти раздаваш пари на кретени. Ако събереш всичко раздадено, апартамент и гараж ще ни купиш в Бургас.

  Дядо спираше, поглеждаше смръщено майка ми и казваше нещо на гръцки през зъби. Тя се врътваше, дръпвайки ме за ръка и си тръгвахме.

  Един ден по някакви неясни за мен причини бях оставен у баба Лила сам с любимата си леля Спасия. Тя ми разказваше като приказка живота на дядо Аристиди и баба. Как се „залюбили”, как той после лежал в затвора, а тя го чакала, как един-единствен път заплакал – когато Змаро родила мъртво първото внуче – момче.

  – Ти носиш нещо от душата на Аристиди – погали ме нежно тя. – Можеш да обичаш без думи. Това е най-сладката вересия, която ни дава Господ.

  Гледах моята хубава леля и си мислех, когато порасна, колко много от моята вересия от Господ ще дам и нея.

  Денят изтече между пръстите на светлината и застанахме тримата на портата да чакаме дядо. Съседите седяха на чаша узо под смокините. Морето прибираше лениво косите си, приготвяйки се за сън. Тогава видях дядо в дъното на малката уличка. Бе хванал обувките в ръце и вървеше бавно към нас. Ризата му бе разкопчана и не пееше.

  – Загубил е всичко – прошепна Спасия и стисна ръката ми.

  Баба Лила застана по средата на улицата и разпери ръце като птица да го прегърне. Тогава зад гърба й леля Спасия запя. Онази същата бавна песен, в която различавах единствено „Мавро матхя”. Дядо пусна обувките и разпери също ръце. Приближи се като птица към баба и с особено красиво движение приклекна до земята, сякаш й се поклони. После стана и се завъртя в кръг. Гледаше я и й говореше с движенията на цялото тяло. Тя повдигна глава и я отметна назад, той направи същото. Като две птици в полет заедно се завъртяха, той с крак чертаеше по мелодията полукръг, а тя го следваше в ритъма на музиката. Съседите пляскаха в такта на песента. Спасия пееше, а Аристиди и Лила танцуваха, сякаш бяха сами на света. Той приклякаше, обръщаше се, а тя го следваше. Разговор на души без думи, танц на обичащи сърца. Усещах ударите на малкото си сърце в гърлото. Осъзнавах, че виждам нещо, което няма да се повтори повече. Исках да разперя ръце като дядо, но Спасия ме спря. Сега разбирам защо – танцът на любовта се танцува само от двама.

  Песента продължаваше някак по-дълго от обичайното. Събраха се туристи, които пляскаха и свиреха с уста.

  Дядо приклекна на един крак, после докосна земята с извити като дъга ръце назад няколко пъти. Баба Лила се поклащаше като красива ладия пред него и го гледаше усмихната, а очите й бяха пълни със сълзи.

  Накрая двамата в такт с музиката постепенно приклекнаха до земята, преплели крака прегърнати.

  Туристите ръкопляскаха, съседите мълчаха.

  – Искам от Господ мъж, който така да танцува за мен – прошепна толкова тихо Спасия, че едва я чух.

  Тогава осъзнах защо още не бе омъжена и дава своята вересия от обич на мен.

  Много години потънаха като лодки в морето. А аз като Спасия още търся онази Душа, с която си струва да изтанцувам без думи своята вересия от Господ.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Вечер на съвременната американска поезия в Бургас

  

  На 23 юни т.г. от 18 часа местно време в галерия „Петко Задгорски“ в Бургас се организира вечер на съвременната американска поезия. Планира се подобна вечер да има и в Добрич, ден преди това. Вероятно ще има такава вечер и в София. Събитието се организира от Катерина Стойкова-Кремер, която ще доведе в родния си Бургас американските поети Сесилия Уолок и Клинт Маргрейв.

  Катерина Стойкова-Клемър е автор на няколко стихосбирки на български и английски, последната от които, „Как наказва Бог“ (ICU, 2014), получава наградата за поезия „Иван Николов“ за 2014 г. Родена в Бургас, от 1995 живее в САЩ, където е собственик и редактор на американското издателство Accents Publishing, както и водещ на радиошоу за изкуство и култура.

  Ето как тя представя двамата американски автори:

  „Талантливите и изявени американски поети Сесилия Уолок и Клинт Маргрейв посещават България за първи път и за първи път се срещат с българската публика. Ще четем стихове на два езика, ще разговаряме за американската поезия, ще отговаряме на въпроси. Заповядайте!

  Сесилия Уолок е поет, учител и пътешественик. Домът й е в Лос Анджелис, но прекарва около шест месеца годишно на път из САЩ и Европа. Автор е на шест стихосбирки, най-новите от които са „Земя“ (Two Sylvias Press, 2015) и „Карпатия“ (BOA Editions, 2009). Романът й, Sur la Route е публикуван неотдавна от Quale Press. Сесилия редовно сътрудничи с музиканти, танцьори, театрални актьори и филмови режисьори, и преподава поезия на писатели по света.

  Клинт Маргрейв е автор на стихосбирката „Ранната смърт на човека“ (NYQ Books). Негови творби са се е появявали на страниците на The New York Quarterly, Rattle, Cimarron Review, Verse Daily, Ambit (UK) и на други места. Предстои да излезе новата му поетична книга, „Поздрави руините“.“

  Събитието във Фейсбук  –  тук

  .

• Закъснял косач

  

  .

  Като конски копита по залез изчаткаха
  дните ти. Вече се взирам в звезди.
  Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
  Ти беше ли виждал жена да коси?

  Беше дворът орасъл. Пътека-загадка
  по спомен напипвах. Жужаха оси.
  Беше къща. Не беше дом без теб, татко.
  Какъв дом е щом няма кой да коси?

  Косата открих. С чер рог – ръкохватка.
  Разбрах, че щом удряш и теб те боли.
  Наклепах я. После с бруст галих я, татко.
  Тъй кротко, без болка косата коси.

  И удрях, и галих. Бе горчиво и сладко.
  Тъй се ставало мъж. А пък аз съм жена.
  Ти беше ли виждал жена да коси, татко?
  Мълчеше тревата. Мълчеше светът.

  Откос след откос, с бурени в схватка,
  повалях живот. И живот възвести
  дворът спретнат. Усмихна се дворът ни, татко,
  а и той не бе виждал жена да коси.

  Приседнах по залез. Направих салата
  и сипнах ракия – за Бог да прости.
  Ти беше ли виждал жена да мълчи, татко?
  Ти беше ли виждал жена да мълчи?

  .

  Радостина Ангелова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Радостина Ангелова е родена и живее в София. Автор е на романите „Виенски апартамент“ (2012), „Имаго” (2013) и „Обратната страна” (2014). Пише поезия, разкази и миниатюри. Победител е във Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011) с ръкописа „The Colours of the Old Lady“, изд. „Eminor“. Носител на първи награди от ХІ Национален конкурс за поезия „Искри над Бяла“ (2012) и I национален конкурс за фото-хайга „Сезони“ (2011), както и на трета награда за разказ на Националния хумористичен конкурс „Каунь“ (2010). Участник в Европейския фестивал на романистите-дебютанти, Будапеща, 2013. Нейни текстове са публикувани на английски, японски и унгарски. Член e на The Haiku Foundation. В три поредни години (2010-2012) влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку-автори в Европа.

  .

• Чергар Странник: Има ли я още България?

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  Чергар поздравява Вранил

  Питаш ме, приятелю, в писмото си: “Има ли я още България?”, а аз дълго не намирах ни сили, ни време, за да ти отговоря, но сега, открадвайки част от себе си, ще ти изложа нещата така, както ги чувствам, а ти сам си реши.

  България сподели съдбата на демокрацията, законността и справедливостта – съществува само на хартия. Ако погледнеш картата на света, ще я видиш свряна все на същото място, ще я видиш и изписана с красиви букви по официалните документи, в речите на длъжностните лица и по лозунгите на тези, които най-много се кичат с нейното име. Чудно ми е, като виждам все още хора, които бленуват за „България на три морета“, като не могат да оправят и това, което в момента имат, но ти и сам знаеш, че хора има много, лакоми за имот, а желаещи да го работят, са малко. Апостола бе писал в едно от писмата си, че освобождението на България седи в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите,  но днес чорбаджиите са тези, които са ни поробили, а младите са прокудени в чужбина. Откакто отвориха границите, мнозина потърсиха спасение за себе си, следвайки парите, като вярваха, че те са основната брънка на тяхното щастие, без да виждат, че колкото и да изкарват, дваж повече им вземат, но тъй е, когато шумът на парите заглушава гласа на разума. Днес всеки, който се бие в гърдите, че е българин, се е заел със собственото си спасение, и така, в стремежа си да запазим частното, губим общото. На думи българите са мнозина, по дух малко, а в дела хич ги няма.

  Това, което ти мислеше, че е събуждането на българския дух, възраждането на нова България, началото на същинската промяна, се оказа предсмъртният гърч на един болен организъм. Знаеш думите на Раковски, че Свобода се добива с кръв и скъпоценна жертва, но каква жертва можем да очакваме от мъртвец, чиято кръв бе изсмуквана полека толкова години? Ние станахме жертва сами на себе си, на собственото си търпение. Знаеш и тези, които дълги години ни съветваха да търпим, понеже търпението било добродетел, присъща на българина, но всъщност ние не търпяхме, а се покорявахме. Едно е въздържанието от прибързани действия, друго е въздържанието от действия. Едно е търпение в очакване на сгодния момент да осъществиш това, що си намислил, друго е да търпиш, понеже не можеш да измислиш нищо. Едно е да търпиш, уверен в силите си да промениш нещата, друго е да търпиш, уверен в безсилието си.

  Хората, казваш, излязоха по улиците, събудиха се и поискаха промяна. Де да беше така. Хората излязоха, водени от бедност, не от идеи, и тежко ранени изкрещяха болезнено, преди отново да легнат на смъртния одър, вперили поглед в телевизора. Така е, брате, българинът ще умре, чакайки спасение от екрана. Промяната е само в това, че има нови лица сред тези, които се стягат да продадат наследството на болния.

  България днес е цяла само на картата, но ако тръгнеш да я обикаляш, ще видиш, че е раздробена на толкова части, колкото хора срещнеш, които ще ти рекат, че са българи. Едни са си заградили парче зад високи дувари, други в затворени комплекси, трети в панелни апартаменти, четвърти до някоя кофа за боклук, но всички ги води една обща мисъл – да не загубят това, що са заградили, и ако могат, да дотурят още малко. Да ти кажа, че няма желаещи да променят нещата, ще те излъжа, много са, но всеки се смята за Господ и иска да я съгради, държавата, по свой образ и подобие. Крясъци и хули се чуват отвсякъде, работа не се вижда никъде. Ако има днес нещо общо, което да обединява българите, това е стремежът към парите, а ако има нещо, което да ги разделя, това е притежанието им.

  Има ли я още България, питаш? Има я, продава се на свободния пазар, късче по късче, купи си за спомен едно знаме и го забучи на къщата си, па се гордей, че си българин. Това е, що остана от българщината.

  .

• <<
• 1
...
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
...
• 75
• >>