Всичко от литература

литература

• Български литературни следи в Латинска Америка

  

  Сборникът „Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка”, който излезе наскоро, е нетрадиционно събитие в хаотичния поток от заглавия днес. Изданието е том първи от двутомника „Америките ни”, осъществен в рамките на научния проект „Литература и география” на Института за литература при БАН. Отпечатването е осъществено от Издателски център „Боян Пенев”, С., 2015 г. Идеята, съставителството и научната редакция са на доц. д-р Пламен Антов, с консултант проф. Румен Стоянов. Предстои издаването на втори подобен сборник,който ще е посветен на САЩ и Северна Америка.
  

  Веднага искам да споделя, че появата на този сборник е приятна изненада. Защото във време на целенасочено размиване на националната ни идентичност се намират хора, които да възкресяват паметта за литературната ни диаспора. Без никакво преувеличение мога да ги сравня със съвременни възрожденци, откликнали на повика: „Болгарино, знай своя род и язык”.

  Защото заради техните усилия от здрача на времето и от безкрайните разстояния отново се раждат имената на Борис Шивачев, Матвей Вълев, Светослав Минков, Елисавета Багряна, Тодор Ценков, Александър Карпаров, Иван Аржентински, определени като класици на южноамериканската тема. Следват Любен Христофоров, Петър Бобев, Васил Попов, Ангел Сарафов, Иван Радоев. И до тях – малко известните засега Самуил Стрезов, Стефан Кинчев, Христо Бояджиев, Георги Шпатов, Жорже Косиков, Омар Ценов, Илко Минев и пр.

  Част от посочените творци, след различен период на митарства, се връщат в България. Други са орисани никога повече да не видят Родината си. Трети са дошли на бял свят след преселението на родителите си в емигрантските вълни към страните от екзотичния континент. Някои дори са наши съвременници. Има писатели, непревеждани в България, или са преведени само частично. Но това не намалява значението на литературното им наследство, изразено в романи и разкази, мемоаристика, поезия, пътеписи. То се обособява в самостоятелен дял от литературната ни история – вчера, днес и в бъдещото време.

  Прави впечатление, че изследователите, участващи със свои разработки в сборника – Катя Зографова, Владимир Сабоурин, Радка Пенчева, Иван Дреников, Румяна Пенчева, Андрей Ташев и др. – са се отнесли изключително задълбочено към избраните автори. Успели са да изведат на преден план както тематичната специфика на прочетените страници, така и да я обосноват с времето, когато творбите са създавани, с психологическите характеристики на авторите. С идейната и естетическа нагласа на твореца, с отруденото му, неспокойно житие-битие, с политическата конюнктура на времето, през което пребивава в Латинска Америка.

  Както уточнява доц. Антов в уводните си думи: „Намерението беше сборникът да представлява нещо като колективна монография, която – първо – да даде систематизирана и обобщена картина на проблематиката във всичките й аспекти: покрай литературата (естествено, оставаща в центъра на вниманието) да бъдат засегнати и сфери като изобразително изкуство, наука, географски и исторически изследвания… И второ, обобщавайки различни аспекти от българо-латиноамериканските взаимоотношения, сборникът да има и приносен характер, да въведе в научно обращение нови имена на автори и заглавия, да предложи нови данни, да стартира дебати, които впоследствие да бъдат продължени”.

  Няма съмнение, че целта на изданието е постигната. То е интересно не само за хора със специализирани научни интереси, но и за читатели с широк тематичен кръгозор. Може би в подобно издание след време ще намерят място статии и за други имена. Предстои издаването на втори подобен сборник, посветен на САЩ и Северна Америка. Нека добавя, че българско литературно наследство, продължавано и днес, може да бъде открито на всички населени континенти.

  В Европа то е сравнително добре проучено. Африканският континент вдъхновява Михаил Михайлов и Цветан Бошев. В първите десетилетия на ХХ в. там е легионерът-поет Георги Волокин. Като лекар от турската армия оставя спомените си за Йемен Йосиф Любенов, а авторите на пътеписи до Божи гроб се обособяват в отделна плеяда…

  Десетки и стотици страници, към които добросъвестният изследовател ще прибавя още имена. Те са част от нашата памет и наш специфичен духовен код във времето – трябва да го познаваме и опазим за идните години. И за идните поколения – ако след хаоса и духовните разрушения на днешното ни битие, е писано, надявам се, да продължава да има такива.

   

  Георги Н. Николов

• Отдалечаване

  

  .

  Отдалечавам се, но само на теория…
  Умът крои си планове и практика.
  На пепел стават всички територии.
  Душата, априори, е галактика!

  Душата, априори, ти е тласъкът.
  Шумиш нагоре и надолу, тъжно-весел си.
  Но колко дълго ще си сменяш маските…
  Светът за всякакви очаквания тесен е.

  Затисне те мъгла, приспи те слънчев лъч.
  Пиян си бил и все пиян оставаш си…
  Нима си сянката насред човешка глъч!
  Убежище за срещи и прощавания.

  Нима създаваш само тези светове,
  в които теб те има, за да не изтлееш.
  Повяхват розите под всякое небе,
  ако не можеш да пребориш суховея си.

  Затихват всяка твоя стъпка, всеки знак,
  ако не следваш пулса на сърцето си.
  И аз не мога, Боже, и не зная как
  без Твоето начало бих скроил небето си…

  Не зная как да хвана песен във скръбта,
  не мога дъх да доловя у мъртвите.
  Това е само начин да се разплета
  и да узная, че един несвъртник съм.

  Отдалечавам се, но пак насам кръжа…
  Това е участ, от която ще загребна.
  Но ти не се надявай, че по път тъжа.
  Да си човек е нежна болка и потребност.

   

  Илко Илиев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Илко Илиев (с псевдоним poeta) е на 56 години. Други произведения от същия автор могат да се видят в сайта „Откровения“.

   

• В очакване

  Разказ от Светослав Дончев

  .

  

  – Чудно и страшно обезлюдяват българските села! – подхвана Желко, бивш лесничей с хитри очички, цепка вместо уста и брезентова шапка, която разправяха, не свалял, дори когато спи – А най-тъжно се изпразват планинските села! – добави сякаш искрено и с тъга.

  Печката пукаше тихо в средата на стаята, дългите кюнци преминаваха през половината помещение, отвеждаха белия дим отвън и ние го виждахме през прозореца как се вие над стрехата и поема незнайния си път.

  – В едно такова село бях на служба осем години! – говореше той и гледаше гората, калния сняг и струпаните дърва, гледаше ги упорито, без да извръща глава към нас, сякаш търсеше спомените си там.

  – Виждали ли сте празна къща на склона… отвън залостена, паянтова вратичка, с обрасли от тревата плочки… върху стената на къщата облегнато дървено, детско конче, самоделка някаква… нагоре прозорци със занемели пердета… отстрани килерче, грижливо сковано, а изгнил трион виси на канап пред прозореца?!

  Въздъхна Желко, а ние гледаме профила му, нереален от следобедния планински сумрак. Чуден човек е той. Сгушва се в брезентовата шапка, снишава глас и заговаря. В началото тихо, после променя нотката, повлича ни със себе си в неговите гори, блата, речните корита, където той е бил, а рядко стъпва човешки крак, омайва ни с приказки, отвежда ни далеч от топлия уют на кръчмицата, все на места, където е интересно да отидеш, но те е страх.

  – Гледаш я вратата! – подхваща той – Някой я е отварял, излизал е, бързал е с надежда да отиде някъде… после се е прибирал с оная радост да се прибереш у дома след труден ден… после гледаш пердетата и сякаш виждаш как някой ги е отмествал всяка сутрин, за да види слънцето… а вечер ги е местил обратно, преди да се сгуши в приятната тъмнина на леглото… гледаш дървеното конче и мислиш… някое несигурно още дете е залитало из двора, радвало се е, смеело се е, вързано куче е лаело наблизо с палава опашка… ти гледаш сега пустотата и знаеш, че кучето вече го няма, а детето се е превърнало в голям човек, с бръчки по челото и недоверчиви очи… останало е само кончето покрай стената… и за триона помисляш… някой е рязал… силно, уверено, майсторял е нещо… после… човекът го няма, а трионът стои и ръждясва от дъждовете!

  – Ей в такова едно село служих тогава аз! – продължи той. – Живеех в малка хижа… на баира… над последните къщи… сутрин се събуждах и първо излизах на верандата… да запаля цигара и да погледам разбуждащите се къщи… тесните улици и първите старци, които прохождаха из дворовете или се клатушкаха към центъра за хляб… честичко бе хладно, един хаплив тръпчив студ, от който те заболява челото, но в такива дни я нямаше мъглата и бе така ясно, че както никога се виждаха ниските дървета, струпани като перчем коса върху гол склон отсреща, далеч, далеч… виждаше се бавна планинска река, искряща като изпуснат шал между скалите!

  Въздъхна Желко и пак погледна навън, а ние се спогледахме. Заспалите ни мозъци, опушени като гредите на тавана в кръчмата, се размърдаха, а очите ни сякаш виждаха картините, които ни рисуваше с думи.

  – И така неусетно… ден след ден, месец след месец… така пред очите ми… минаваха годините, пред мен минаваха, както си стоях на верандата, а хората от селото… намаляваха… едни заминаваха с усмивки… с нетърпение, както се отива на дълго чакана почивка… други се целуваха с оставащите си близки… вдигаха поглед, гледаха родната си къща, другите къщи, околните, гледаха уличките, по които бяха бягали като деца… и си тръгваха с мъка… И така, без дори да забележа… селото обезлюдя… останаха само старците, старците и няколко луди… заточиха се еднаквите дни… тишина през целия ден… понякога тропне звънче на заблудено животно, някой в долната махала захване да цепи дърва… тупкането на брадвата отеква и се блъска като затворена птица между хълмовете… струва ти се, че някой дялка от самата планина… неусетно, в тишина и покой, идваше вечерният сумрак… тънък дим от няколко комина тръгне право нагоре… тук-таме по склона светне крив прозорец… и това е… и над всичко това тишина… само тишина и студ… Имаше и две семейства… млади хора… едните живееха в горната махала… там къщите оредяваха и улиците бяха най-стръмни… та там живееха Михал, млад мъж с жена му Нина, също младичка, и трите им деца… особняк бе тоя Михал, дявол голям… през ден, през два ходеше в града… спретнат, чист, а те го изпращаха… понякога само Нина, с гордост в очите, и тя дяволита като него… изправена до вратата на стария микробус, усмихната и обичлива, със смешна фиба над челото… той се качва сериозен и сякаш не я забелязва… друг път го изпращат децата, свирят, махат, гонят се по площада, а той ги гледа сърдито зад стъклото и им се заканва с пръст… особняк си беше… срещнеш го из центъра, поздравява почтително, пусне някой майтап, весело те заговаря… отпуска те, така да кажем… а в очите му пламъче блести, не му е чиста работата… все нащрек да си с него… пък… как си хранеше семейството… защо ходеше често до града… никой не бе чувал да работи… беше много мързелив дяволът… зададе се зима, дойде времето за зимнини, за подреждане на дървата да съхнат… той лежи под сенките, докато Нина се щурка из стръмния двор… той лежи, гледа суетнята и мисли, а тя не смее нищо да му каже… и в крайна сметка все ще издокара някого… някой му нацепи дървата, работлива съседка му събере картофите, Нина прекършва гръб и пълни килера със зимнина, а децата и тях отрано ги бе научил на труд… три деца бе направил дяволът, а се говореше, че в града имал и други, от други жени, ама тях не ги признавал и не ги поглеждал… такъв беше… дай му да лежи и деца да прави… идваха понякога при мен децата му, подпитвал съм ги… как живеят, как се оправят, откъде пари, защо изпращат баща си в града, ама приучил ги и те да мълчат, както и да е… Та, така си живеехме в селото… аз на върха, малкото останали хорица долу… ама самотен живот водех тогава… все бродех из горите, това ми бе развлечението, е, понякога сляза в селото, отида при доктора, в неговата къща… посрещаше ме винаги с радост, сух, върлинест, орехи да брулиш с него… и той бе самотник, като мен, затова ми се радва… седнем и започне да разказва с часове, устата му не можеш да затвориш…

  Другите млади живееха в голяма, мрачна къща, долепена до двора на кметството. Мъжът се казваше Бранко, беше едър, суров мъж, с иначе хубава усмивка, рядка, младежка брада, буен характер и цялото му държание показваше, че е свикнал да му върви във всичко. Жена му, Мая, се съгласяваше с всяка негова дума и за всичко го гледаше в устата. Бяха пристигнали в селото преди година, завръщаха се от дълго странство в чужбина и всички ние много се изненадахме, когато разбрахме, че ще живеят за постоянно в тая пустош. А Бранко бързо бе спечелил всички на своя страна. Старците го обичаха, защото бе суров, но се отзоваваше на всяка молба, а понякога им даваше и пари. Лекарят търсеше компанията му, защото умееше да слуша, освен това често играеха на табла и шах, а аз харесвах разходките из горите с него, защото бе духовит, прям и запален ловец. Често ме канеше в просторната си къща, гощаваше ме с вкусни меса пред напалената камина и ми разказваше славни ловни истории. Аз си затварях очите, когато го срещах да сече дървета в гората, или разберях, че е излязъл на лов, когато е забраненo.

  Най-здраво бе приятелството му с Михал, да се чуди човек на тая дружба, при положение, че двамата бяха толкова различни. Бранко – открит като езерце при ясно време, Михал – потаен, селски хитрец. Говореха си с часове, понякога просто облегнати до някоя ограда, друг път бродеха из горите или ходеха за риба из някакви далечни местности, или търпеливо поправяха повредена машина до мръкнало, без да се отегчат един от друг.

  По-късно в един тих разговор с доктора, разговор на четири очи, разбрах, че от много години Бранко и Мая се опитвали да имат дете. Пробвали всичко, при всякакви доктори ходили, при знахари, години наред. Накрая им бяха препоръчали да се усамотят, далеч от хора и от врява, да се успокоят и да заживеят по различен начин. Те избрали това село за начало на новия си живот.

  Дали двамата мъже си допадаха, защото бяха единствените читави мъже в селото, а в тая пустош е добре да имаш верен човек зад гърба, или Бранко обичаше да бъде сред веселата глъч на деца в семейството на Михал, когато вкъщи е тишина? Знае ли човек, как да се вмъкнеш в човешкото сърце, та да разбереш?

  А самите деца на Михал пресрещаха Бранко, когато е тръгнал с кучето на лов, искаха да пипнат пушката, да погалят кучето, молеха му се да ги пусне в двора да поседят в люлката. А той им се смееше открито като истински планинец.

  После, един ден през януари, тръгна слух, че Михал е много болен, толкова болен, че не можеше да се изправи в леглото. Слязох до селото и право в къщата на доктора.

  – Да… болен е! – ми каза още от вратата – Ама нещо не му е чиста работата на Михал… лежи с висока температура, повръща… а лицето му отекло, под ушите му подуто… гледа като плъх под завивката и пъшка… питам го къде си бил, с кой си се срещал, а той върти очите и шепне… за малко в града бях, вика… за малко… на мен тая работа на заушка ми прилича, ама на тия години да я пипне… тя, мръсницата, децата гони обикновено… макар че рядко, много рядко, я пипват и млади мъже, ако не са ваксинирани като деца… ама за всеки случай си сложих кърпата на лицето и го приближих… и го питам отдалеч… казвай къде си бил, да знам как да те лекувам… а той… още по-бясно върти очите и все поглежда към Нина и децата, те зад гърба ми седят наредени и слухтят… обръщам се и им казвам строго… ”Излизайте… ще го преглеждам”… те затварят вратата, а той сваля завивката от устата и ми шепне… ”Едно… детенце целувах”… вика… ”Какво детенце?”, го питам аз, а той гледа тавана и прошепва… ”Ами такова, малко детенце”, вика… детенце целувал, мръсникът, сигурно от ония, дето ги прави и изоставя, си мисля аз… ”Сваляй гащите” му викам… сериозна ти е работата… а той скокна и изпълнява… изплаши се… гледам… целия подут отдолу… та така… на тия години, ако има усложнения, може и безплоден да остане… ама то за такива като него да не жали човек, че няма да могат да правят деца!

  Желко се изправи, заинтригуван от кучешки лай и погледна през прозореца. Отвън колебливо прехвърчаше сняг. Появяваха се плахите снежинки, потайни и прикрити, сякаш бяха разузнавачи, които се преобръщаха, стрелкаха се напосоки, подгонени от някое внезапно горско течение, и се връщаха отново към небето, за да доведат истинските валежи.

  – Пак ще натрупа! – се обади дрезгав глас.

  – Че това тук сняг ли? – му отвърна с насмешка Желко.

  – Там, в онова село, дето ви разправям… Боже, какви снегове падаха… стана сутрин, дръпна пердето… всичко потънало в сняг… склона, дървета, клоните, улиците към селото… всичко е покрито… няма къщи, няма предмети, няма хора… сняг, всичко е сняг… изляза на верандата и се загледам, а очите почват да ме болят от белотата… грабва те тая белота, премрежва ти очите… отнася те… бяло, бяло и така тихо, че ако застинеш за повече време, ако затаиш дъх и притвориш очи, ти се струва, че всеки миг ще се случи нещо… някое животно ще изписка… или ще падне покрив от тежестта… или ще се случи нещо лошо… а то не спира да вали… трупа, трупа, провесям се, поглеждам към небето и ми се иска шапка да ù сваля на тая природа… откъде идва целият тоя сняг, кой решава кога да спре, кога да завали отново, кога да замръзне? По някое време грабна греблото да не мисля глупости и се спусна да почистя поне пред стълбите… не, че гости ще посрещам някакви, зарад мен си… рина, рина, обърна се, натрупало една педя… отказвам се, влизам, прегръщам печката и само гледам като отмалял… докато ме обхване страх… страх, че съм сам насред тоя сняг, страх, че този път няма да спре да вали, докато не затрупа всичко и не ни задуши… кой ще дойде при мен там горе, кой ще изрине преспите да ми помогне… и такива мисли са ми минавали, то не е за вярване, ама… Една такава сутрин, пак беше валяло много… излязох да взема наръч дърва и гледам долу, преди изкачването към моята хижа, гледам Мая, жената на Бранко… драпа нагоре, подхлъзва се, пада, запрята вълнената пола, косите ù са разпилени, омотани, посипани с пресен сняг… по някое време загубва равновесие, хваща се за близък клон, раздруса го, а той я посипва още повече със сняг… ама тя като обезумяла… само драпа и нагоре към хижата ми гледа… нахлузих ботите и слязох в белотата, да я посрещна и да ù помогна… разбрах, че се е случило нещо лошо… тя ме видя, спря задъхана, да си поеме глътка въздух, и с плач разказва, че Бранко излязъл рано на лов, подгонил дивеч, но имало много сняг, пък още валяло, трупало и нямало никаква видимост, та се замотал, загубил пътя, подхлъзнал се и паднал в дерето… оня, недораслият съсед, момъкът, дето не бе съвсем добре с мозъка, а само се смееше без причина, бил с него… видял го как размахва с ръце да търси опора, краката му се подгънали, не издържали, пушката изхвърчала встрани и Бранко за миг се свлякъл в дерето… момчето само чуло откъслечни викове, които се увеличавали и глъхнели, докато се премятал по нанадолнището… чуло и как Бранко повлича камънаци при падането… чупели се и клони… после станало тихо, като преди… хукнало момчето, даже пушката зарязало в гората и право при Мая… а тя къде, право при Михал… а него го няма, имал малко подобрение от болестта, та до града отишъл с Нина, за лекарства, само децата били вкъщи около печката… ”Ела ти, ми казва, виж дали можеш да помогнеш, докато Михал се върне от града”… гледам я – пристъпя от крак на крак, кърши пръсти, подканя ме с ръка, всеки миг ще полудее от тревога… та вълнението ме подхвана и мен… облякох шуба и вързах шал… тръгнахме надолу… срещу нас, момчето, дето бе видяло как Бранко полита в дерето… и то трепереше… а снегът валеше и заглушаваше думите, стъпките, всичко… тръгнахме, хлъзгахме се, залитахме, помагахме си един на друг и напредвахме бавно… вървях, без да си виждам нищо в краката и си мислех, че ще е добре да вземем и доктора в гората, вярно, не е много як, ама е мъж, пък и е доктор, може Бранко да е в безсъзнание или да лежи поломен и да му трябва първа помощ… минахме набързо, бързо се облече… тръгна и той с нас, висок, гологлав, отместваше високите клони пред нас, крачеше с широки крачки и не спираше да повтаря… ”Да лежи трябва… никакво мърдане, само да лежи”… имаше много преспи, скрити дънери и паднали клонаци, та напредвахме бавно, в суетня… момчето ни водеше, зачервено и изплашено… а докторът го изпреварваше с широки стъпки и мълвеше… ”Да лежи, само да лежи, никакво мърдане”… най-после стигнахме… видяхме къде е отъпкан снегът, после захвърлената пушка… пристъпихме, хванати един за друг, и надникнахме… долу дере… не много дълбоко, но стръмно, голо като поле, само с няколко тънки дървета, идеално прави, набити като колове… отсреща отвесен скат, превърнат в лед от замръзналата вода, която в по-топлите дни се е спускала красиво, като чуден водопад, а сега от минусовите температури бе занемяла, вледенена, с дантела от навалял сняг отгоре… долу, почти на дъното, спрял се в една издатина… с прегънат крак и облещени очи лежеше Бранко… премигваше за миг, оглеждаше се без мисъл наоколо и пак оставяше неподвижен… Бранко, Бранко… извика Мая и се надвеси над дерето, сякаш се канеше да слезе при него… погледна я той и вдигна бавно ръката… жив съм, значи иска да каже, зле съм, ама съм жив… виждаме го и ние, че не е добре… не може да се изправи, криви си лицето, когато понечи да се обърне на някоя страна, боли го значи… счупено има нещо… или нещо вътрешно… докторът се оживи… надвеси се и той, хванат за едно дърво… Къде те боли, Бранко… бавно покажи… а Бранко върти очите и сочи към краката… ”Сякаш ми е счупен кракът, казва с колеблив глас… и като си поема дълбоко дъх… ме пронизва в средата на гърдите” – завършва с усилие… после повдига ръка и сякаш прави жест, като много да съжалява… ама не е добре, вижда се… стоях мълчаливо и оглеждах околността… с мисъл как ще го измъкнем от тоя капан… гледах, хлъзгаво, стръмно, неудобно, отвесно, отникъде не можеш да подходиш, от никоя страна не можеш да го доближиш, че долу много насъбрал се лед и тук-таме оголени камънаци… лоша работа… само с въже… някой да се спусне с въже, да се добере до Бранко, да го превърже, ние някак да го издърпаме догоре и така… ама кой ще е този… сила се иска за това въже и кураж… ако се изтървеш и паднеш до Бранко като пукнат орех или не дай си Боже се претърколиш право върху него… още по-голяма беля да отвориш… само Михал, само той ще я свърши тая работа… докторът изглеждаше най-окопитен… изпрати момчето за въже… момчето се върна с въжето и двама старци води, разбрали за нещастието и те… надвесиха се и те да зърнат Бранко с увиснали усти… докторът овърза въжето за едно дърво… хвана другия край здраво и заслиза с широк разкрач… още не се бе загубила главата му, когато извика с отчаяние и бързо се върна… задъхан, изплашен… няма да я бъде моята, каза… Мая се свлече върху снега и заплака… ”Отиде ми мъжът” шепне… сега се бе появил вятър и снегът биеше косо и се лепеше навсякъде… аз заобиколих дерето, да огледам и да потърся друго някакво решение… сега бях точно срещу Бранко… виждах изплашеното му лице, трепереше от студ, шубата му изглеждаше съвсем мокра, а ръцете посинели… Сякаш имам счупено ребро, казва, а аз едвам го чувам, по устните разбирам какво иска да каже… а вече преминаваха обедните часове, скоро щеше да се преполови късият ден, да притъмнее, снегът щеше да намалее, после тихо да спре и да се отдръпне, за да дойде студът, истинският януарски студ, който смразява крайниците и отнема разсъдъка… Идете до селото… одеяла донесете, извика докторът… ще му ги хвърлим долу… скоро ще падне студът, допълни той, сякаш ми четеше мислите… усойно е долу… а и кръвта на Бранко не се движи както трябва, като лежи… старците се заклатиха към селото между дърветата… мина цяла вечност докато се върнаха… пъхтяха с изпотени вратове и мъкнеха одеяла… единият ни погледна плахо и каза с глух глас… ”Михал не се бил върнал още от града, само децата са там”… „Иначе Михал ще слезе веднага”, казаха уверено старците, големи приятели са те двамата с Бранко… докторът ги изслуша с намръщено чело и проговори… ”От заушка беше болен Михал доскоро… заразява още… не е много хубава тая работа”… умислихме се всички на ръба на дерето, всеки със своите си мисли, без дума да продумаме… само Мая тихо и равно плачеше, заровила лице в наметалото си, от време на време се сепваше, отправяше плах поглед надолу към прострения си мъж и пак се връщаше в топлината на скута да нарежда несвързани думи… а той, Бранко, правеше опити да помръдне да се премести и сякаш се довлече до началото, до полегатото, преди стръмнината… ама си личеше, че губи сили, не ще се справи сам… отказваше се с болка на лицето… чуваше се как пъшка и си подвиква сам на себе си за кураж… неусетно за всички бе притъмняло… скоро щеше да мръкне… какво да направим, как да помогнем на човека да не измръзне в тоя усой… напрягах се да умувам и аз, аз, дето като лесничей, човек на гората и деретата, трябваше да взема нещата в ръце, точно в такъв момент… обхвана ме страх… страх пред ледената мощ на планината… пред силата на снега и плашещия мрак… нима щяхме да оставим един млад човек да замръзне пред очите ни… приближих се до доктора и му продумах тихо… Че той, Михал… нека помогне… ако се съгласи да слезе… докторът ме погледна с някакъв притаен гняв… дръпна ме малко грубичко за лакътя и изсъска… ”Болен беше от заушка Михал… може и безплоден да остане… а тоя човек долу е бездетен, знаеш ли от колко години… деца няма човекът”… прехапах устните си до кръв… дъхът ми спря, как не се бях досетил досега… Боже, от това стоене като саможивник толкова години из горите бях съвсем оглупял… върнах се до ръба на дерето и погледнах със съжаление към младия мъж долу… Мая се изправи срещу нас и ни погледна с ярост в очите… ”Все мъже сте, казва, а аз я усещам как едвам се сдържа да не ни кресне в лицата, все мъже сте, а никой не се наема да помогне… дайте въжето на мен, аз ще сляза”… оглежда се, въжето търси, а докторът я прегръща през раменете… ”Не е работа за жена това, Мая… не можеш да се справиш”… а тя ни гледа с упрек и вика… ”За жени не е… за мъже не е… за кой е, кой да търсим да помогне на Бранко?”… Гледам я с най-добри чувства, едно име напира на устните ми и ми идва да го изкрещя… ”Михал, само Михал ще помогне, само той е за това дере”, но пламтящите очи на доктора ме възпират… ”Хвърлете одеялата, казва един от старците, докато се разправяте, съвсем ще измръзне човекът”, а ние се сепваме, връщаме се, гледаме чистия сняг в дерето, злобната стръмнина, погълнала Бранко, замахваме дръзко и мятаме по едно одеяло, първо Мая, после докторът и аз… той, раненият, се плъзна с протегнат настрани крак, с изплезен език и с пъшкане, зави се и утихна… В това време от гората, по посока на селото, се чу глъчка… изправихме се, погледнахме… гъсти борове, сняг, сумрак и изведнъж между стволовете затрептяха светлини, мижави светлини, появяваха се, губеха се, но приближаваха насам, ставаха по-ярки, а с тях и гласовете се избистряха, чуваха се отделни думи и трополене на обувки по заскрежените пояси около дърветата… Михал пристигаше… рошав, гологлав, още с официалните дрехи за ходене в града… с по един фенер в двете ръце… отзад притичваха две старици с разхлабени забрадки… зад тях Нина и децата, които изоставаха, за да правят снежни топки и да ги хвърлят напосоки… Михал ни хвърли разсеян поглед и смело приближи дерето, там, където бяхме изпотъпкали снега със суетнята си… видя сгушеното в одеяла мъжко тяло и грабна края на приготвеното въже, без да ни продума… обърна се с гръб към пропастта в широк разкрач и заслиза уверено, като забиваше с рязко тупкане краката си по стръмното… вдъхна сигурност на всички… сякаш бе правил това много пъти преди… докторът се отдръпна малко встрани, чух го да мърмори… ”Не ми харесва тая работа… Михал не е излекуван още за тая работа”… шепнеше на себе си, но не го каза гласно, за да го чуят и другите, нищо не продумах и аз… че кой щеше да слезе, ако не Михал… чухме как долу снегът скърца като ситно стъкло, после се чу едно глухо тупкане и ние се надвесихме, точно когато Михал скочи и се претърколи умело, за да се изправи точно над Бранко… откри одеялата, погали челото на падналия… наведе се, прошепна му нещо, сгря ръцете му с дъха си… беше удоволствие да гледам движенията на този изникнал от гъстата гора спасител, да го гледам как умело изправи Бранко внимателно и плавно, сякаш бе кукла от крехко дърво, как го превърза ловко с въжето, как го доближи до отвесната стена, повдигна здравия крак, после положи ръце под таза, погледна нагоре към нас, с кръглото лице, сега бледо като снега, и ни извика… ”Теглете всички… и децата”… и ние затеглихме, вече бяхме станали по-смели и полезни, спасявахме човек… а въжето няма край… теглим, омаляваме, забиваме петите в снега, а от мрака на бездната се извива и пълзи към нас въжето и съска като змия… най-накрая се появиха две сключени ръце, мокра коса и едно изкривено от мъка лице, сякаш отслабнало и превърнато в маска за един ден… издърпахме го с нетърпение от дупката, той стенеше и се преобръщаше, Мая се луташе над него, понечваше да го завие, но се страхуваше да го докосне, а един разтреперан старчески глас възкликна… ”Боже, какъв приятел се оказа тоя Михал”… Михал, да… бяхме забравили за него… обърнах се… хвърлих му въжето, стоеше долу, с ризата и официалното сако и тропаше с крака да се сгрее… вече бе почти тъмно… около нас фенерите се люлееха, трепереха от вятъра и от студа, сковал крайниците… хвърляха слаба светлина… едните светеха ниско, в детските ръце, други високо в лицата на стариците, а всичко бе така страховито и нереално… приличахме на горски духове… теглехме Михал, когато една мисъл премина през главата ми като светкавица… Ако го нямаше Михал, Бранко може би щеше да си отиде тая нощ… колко щеше да бъде жалко за младия мъж… Стъпи Михал на здрава земя, пусна въжето и огледа прожулените си длани… В това време Мая скочи върху него да го прегърне, ще го задуши, само трепери и го стиска, плаче сякаш, а той я успокоява с потупвания по рамото и извръща настрани глава, неудобно му е от тая луда прегръдка… Нина стои някъде встрани и гледа в друга посока, и на нея ù е неудобно, че така с близост благодарят на мъжа ú…

  Скоро тръгнахме всички да се прибираме към селото… странна, цветна върволица от хора, унила от вълнение и преживяното безпокойство… Тежък, зимен ден, от тия, които се помнят дълго време… Докторът прегледа Бранко веднага… разбрахме, че се е разминал със счупен крак и едно пукнато ребро… без да броим натъртванията, де… на другия ден влезе за малко в градската болница… но по-голямата злина беше, че и той се разболя от болестта на Михал, от заушката… Коварна болест е тая, да знаете… за колко малко се приближиха един до друг оная нощ в дерето, две-три думи да са си казали, хайде най-много да са се прегърнали и виж, зарази се Бранко… ама при него протече много по-тежко… появиха се усложнения…

  … Един ден, когато се бе вече затоплило и снегът си бе отишъл дори от най-високите върхове, стояхме кротко с Бранко на верандата пред моята хижа, гледахме пристигналата пролет и лениво си разменяхме по някоя дума. Той бе тъжен, изтощен от зимните премеждия и сякаш я нямаше предишната веселост и живеца, с който ни покоряваше. Аз нямах наблюдения, но хората от село бяха споделили, че развалил отношенията си с Михал, което ми се стори чудно и необяснимо. Отбягвал го при всяка среща, стискал му сухо и по принуда протегнатата ръка, обръщал му най- неочаквано гръб без обяснения и се отдалечавал. С една дума, странял от него, бягал. На всички ни се стори много неблагодарно това отношение… Та, стояхме си на верандата и се припичахме на слънце, а долу, някъде из уличките по центъра, се чуха детски викове и смях, децата на Михал го изпращаха в града. Протегнах глава над парапета и го видях, официално облечен, с изчеткано сако и нова шапка на главата. Стори ми се много здрав и щастлив, в пролетно настроение. Огледах го със симпатия. Спомних си онази мразовита нощ, всичко бе пред очите ми, без дори да ги затварям. Славен мъж се бе оказал тоя Михал, да не повярваш.

  – Михал! – прошепнах. – В града отива пак, дяволът!

  Погледнах към Бранко. Той бе извърнал глава и се взираше в склона и в оголената шума. Мълчеше, а в очите му влага блести, влага и недоволство.

  – Не искам да го виждам… сигурно съм безплоден вече… от оная, неговата болест! – просъска, а аз онемях, дори се изправих от стола, така ме срази учудване от думите му.

  – Той те спаси, Бранко… оная нощ той те отърва! – се опитах да не се съглася. – Той те измъкна от дерето!

  Погледна ме Бранко с лош поглед и със стиснати зъби:

  – Зарази ме той, зарази ме… знаеше, че е болен, а слезе при мен в дерето!

  Долу микробусът пристигна, изсвири и спря. Децата на Михал се оживиха и пискливите им гласове зашариха по склона.

  – И вие сте виновни, знаехте, че е болен, а го изпратихте долу, при мен… с въжето… ама той е най-виновен, че слезе!

  Лицето му, някога ведро и приветливо, въпреки суровия вид, сега изглеждаше мрачно и озлобено, а очите му святкаха под гъстите вежди. Приличаше на животно, разбрало, че е попаднало в капан.

  – Безплоден ме направи… защо слезе при мен, а?… защо слезе, като знае, че беля ми носи? – извика Бранко, стана, заобиколи с куци стъпки верандата и заизкачва баира, чувах го как гази из шумата.

  – На герой да се направи! – изкрещя с бяс Бранко, вече доста навлязъл в гората.

  Обърна се тогава Желко към нас, зачервен от виното, а очите му невиждащи от взирането в белия сняг. Огледа ни бавно един по един и попита с учудване:

  – От тогава минаха доста години… ама понякога, като си пийна, все се питам… как да разбереш кой човек има нужда от помощ… как да му помогнеш, без да му навредиш? Ох…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Светослав Дончев е на 42 години. Живее в Пловдив. Други творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• Фундаменталният труд на проф. Георги Михаилов „Траките“ издаден след 45 години

  Нов български университет издаде невероятната книга на проф. Георги Михаилов „ТРАКИТЕ“, написана преди повече от 45 години и после забравена. Книгата е издадена във връзка със стогодишната от рождението на своя автор.

  

  Издателството на Нов български университет издаде най-великата книга за траките, написана преди повече от 45 години, от проф. Георги Михаилов – и забравена. Това е второто издание на книгата, след първото, което е направено от Държавното военно издателство през 1972 г. Настоящото издание е посветено на 100-годишнината от рождението на големия български професор-класически филолог Георги Михаилов. Изданието е редактиран и допълнен вариант, подготвен от Георги Михаилов за преиздаване през 1983 г., което не е било реализирано. Оригиналът на изданието се съхранява сред дарените на НБУ архиви на знаменития професор, които Нов български университет получава през 1999 г. от неговата съпруга г-жа Слава Михаилова.

  

  Известен по цял свят, но по старата библейска поговорка, че никой не е пророк в родината си – Георги Михаилов не е оценен подобаващо в България приживе. Роден е на 19 октомври 1915 г. Завършил е Класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“, след което продължава обучението си в Сорбоната при Г. Вандриес и П. Шантрен. Специализира в Париж при П. Шантрен, Ф. Шапутие, А. Жанмер (по гръцка религия в École des hautes études) и в прочутия Collège de France при Луи Робер по гръцка епиграфика. През 1948 г. получава докторска степен от Сорбоната.

  В България негови учители са проф. Александър Балабанов, акад. Димитър Дечев, чл.-кор. проф. Веселин Бешевлиев, акад. Владимир Георгиев, акад. Гаврил Кацаров. Проф. Михаилов създава фундаментални научни трудове в областта на старогръцката епиграфика – изследването “Езикът на гръцките надписи от България, част І: Фонетика”(1940), чието второ разширено издание излиза на френски език “La Langue des Inscriptions Grecques en Bulgarie, Phonetique et Mophologie” (1943), “Гръцките надписи, намерени в България”(1956) – в пет тома, за които през 1957 г. получава наградата на Френската академия за надписи и литература.

  Проф. Георги Михаилов работи върху преводите и издаването на Платоновите диалози в България. Негов е преводът на „Пир“ на Платон, както и на редица други диалози. През 1979 г. благодарение на него излиза първият том, а през 1982 г. и втори том на четиритомната поредица с преведените на български език Платонови диалози. Преподавател в Софийския университет, за преводите на Платон той привлича и своите ученици – проф. Богдан Богданов и проф. Петър Димитров.

  Проф. Михаилов е сред световните специалисти по гръцка епиграфика. На ХV Конгрес по гръцка и латинска епиграфика в Мюнхен създава Международната асоциация по гръцка и латинска епиграфика, на която става председател. Избран е за член на Германския археологически институт. Избран е и за член на Английското кралско научно дружество. Но не е бил член на Българската академия на науките…

  Монографичното издание „Траките“, в над 500 стр., е посветено на историята и културата на траките. И до ден днешен си то остава най-подробното и подкрепено с доказателства издание, което представя не отделни проблеми, а цялостната история на траките, написана на завладяващия и достъпен език на някогашните професори.

  „Ние живеем в земя с хилядолетни традиции. Неуловими на пръв поглед нишки ни свързват с миналото и само неговото проучване и опознаване ни ги разкрива. А в зората на това наше минало стоят траките. Затова и тяхната история е началото на нашата история – не е предистория. Затова и неслучайно, и ненапразно интересът към тях е толкова жив. Поради това сметнах, че ще бъде полезно да представя какво всъщност са траките – какви са произходът им и тяхната историческа съдба, техният бит, душевността им, отношенията им със заобикалящия ги чужд свят. И то не в една „История на Тракия”, при която като че ли всички събития и факти имат еднаква стойност, а да разгледам тези събития и явления, които имат пряко отношение към древните ни прадеди. Желанието ми беше да дам сигурното, а това, което не е сигурно, да го кажа ясно. Има толкова въпроси, които са дискутабилни, изискват допълнителни или нови проучвания, има още незасегнати от науката проблеми, които ще се уясняват в бъдеще, и най-лошото – по много въпроси материалите са тъй бедни. Затова в редица случаи по необходимост трябваше да се задоволя с излагане на различните мнения, да изказвам съмнения и към себе си, и към други, или направо да казвам: „Не знаем.” – пише проф. Михаилов.

  „Траките“ е третата книга, която Нов български университет издава от наследения архив на проф. Георги Михаилов. Първата е сборникът SCRIPTA MINORA, който съдържа статии на френски и италиански език в областта на гръцката и тракийската епиграфика и ономастика, втората е книгата „Класическа епиграфика“.

  

  В полученото от НБУ дарение с архива на проф. Георги Михаилов книгите са обозначени с оригиналния подпис на проф. Михаилов, а в горния десен ъгъл на първите страници може да се види и отбелязването “личен екз.”. Дарената библиотека има онази богатост, типична за времето, в което е живял притежателят й – книги, набавяни по неведоми начини от небивали места. Голяма част от книгите са с лични автографи от авторите към проф. Михаилов.

  Освен разнообразни по езици, книгите в дарената библиотека обхващат обширен времеви диапазон, различни географски топоси, преживяли са различни исторически събития. Сред тях и „Старогръцка христоматия“, Г. Михаилов, А. Ничев, Държавно издателство “Наука и изкуство”, София, 1957 г., в която проф. Михаилов е написал уводните бележки към Херодот и Тукидид. Както и „Старогръцка граматика“, Ал. Милев, Г. Михаилов, Държавно издателство “Наука и изкуство”, София, 1961 г. – първата граматика, съобразена с програмата на университета. На 281 страница случайно е останал пожълтял лист с бележки от Г.М. А както в тази книга, така и в други на места личи почеркът му, в поправките на различни места. (Казват, че в архива му имало дори един плик, на който пише: “Аз отивам горе – да ям рибешка чорба.”)

  Спомените за проф. Михаилов разказват, че той имал мансарден кабинет на тавана на Софийския университет, а най-любимият му автор бил Платон.

   

  Веселина Василева,

  Нов български университет

• Не заспивай, любов

  

  .

  Не заспивай, любов, не заспивай…
  Последната нощ е това.
  Всеки казва:“Красива е много!“
  Аз те моля, не заспивай сега!

  Не заспивай любов, не заспивай…
  Колко странно срещна ме ти:
  „Добър ден“ – каза ми тихо,
  после стрелна ме с дивни очи!

  Не заспивай любов, не заспивай…
  Някак особен е пламъка в теб:
  „Колко нежност…“ – мисля си тайно,
  всеки пита защо съм поет!

  Не заспивай, любов, не заспивай…
  Не прекършвай залеза тих:
  „Ще си идеш, знам ще ми мине“-
  краят няма да бъде щастлив!

  Не заспивай, любов, не заспивай…
  Остани до последния миг:
  „Този стих за теб го написах“-
  вместо цвете и болка, и вик!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Петър Пацев е роден през 1949 г. в Стара Загора. Завършил е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като учител в Ресурсен център в старопрестолния град. В началото на 2014 г. излиза първата му поетична книга –  „Отсенки леки – едва забележими”, която е представена във Велико Търново. В края на същата година излиза и втора негова стихосбирка – „Живот на криле“.  През месец септември тази година е планирано да излезе трета поетична книга на Петър Пацев.
  

• Третият опит

  Разказ от Емил Стоянов

  .

  Купих си пистолет! Хубав – един такъв черен, тежък, лъскав. Дето се вика – пистолет, та цъка! Пълнителят – пълен… дюкме. Иначе среден, не от големите. Циганинът, дето ми го продаде, ми каза, че няма проследяване и ми намигна. Демек ако ще върша няк’ва работа с него, да съм спокоен, че няма да ме хванат. Вика: ,,Бъди ра’ат бате, не пари“. Броих му двеста лева, мушнах го в джоба и от там на зиг-заг до колата и газ към къщи. Докато се добера до нас, вече бях плувнал в пот. От притеснение де… То не, че някой ме следеше, ама все пак… Оръжие нося… Незаконно.

  Тъкмо паркирам на паркинга пред блока и гледам чичо Борьо. Комшията от третия етаж. Върти се пред входа като обран евреин и току погледне нагоре. Като ме видя, че слизам от колата, все едно Спасителя видя.

  – Еййй… Емиле…Баш ти ми трябваш!

  – ‘Що бе? – викам аз.

  А той:

  – Да ми помогнеш с тоя багаж, че сам не мога.

  Кога погледнах…Четири каси с буркани, ама от големите. Наредил ги една върху друга до входа и чака…Чака да се роди Мойсей, ама на! – дочака мен.

  – Ееее, чичо Борьо – викам. – Бързам сега бе… – опитах да му откажа, не защото не исках да помогна, а защото пистолетът ми беше в джоба. Придържах го с ръка. Ако го пусна, ще натежи и току-виж анцугът ми се изсулил надолу.

  – Давай, давай, чичовото, че ще те черпя на твоята сватба – и се засмя – ‘Айде хващай горната каса и давай към мазето.

  Не разбираше от дума и това си е. Сетих се тогава и му викам:

  – Не мога с двете ръце, че дясната ме боли. Ще я носим двамата. Хващай.

  Не му се понрави много, ама дето се вика: ,,Като няма риба и ракът е риба“. Хвана и той от другата страна, и така с четири курса до мазето свършихме работата.

  Качих се до нас, събух си старите кецове и влезнах в хола. Седнах на дивана, а пистолетът оставих пред себе си – на масата. Загледах се в него. Никога не бях държал пистолет. Само автомат „Калашников“, и то само веднъж, на стрелби в армията. То и там беше една излагация, ама нейсе…

  Та гледам аз пистолета и се чудя. Ще стане ли от раз или не? Взех го в ръка, повъртях го малко да усетя тежестта му, разгледах го и пак го оставих на масата. Треперех… Като лист треперих. То имаше и случаи, в които не ставаше от раз. Е на, поетът Яворов не е могъл от първия път, та е ходил на поправителен. Ама, чакайте бе…Ама аз забравих да ви кажа за какво ми трябваше патлака, бе… Бях решил да се гръмна! То аз отдавна съм решил да си пресека белтъка, ама досега не бях пробвал да се застрелям. Да се беся – да, да се тровя – да, но да се гръмна – не! И с влак не съм пробвал, че ме е страх от влакове. Само като ги видя едни такива големи, железни, мощни – и ми се отщява. Виждал съм човек, блъснат от влак… Грозна гледка, не е за мен тази работа.

  Когато за пръв път реших, че ще се трепя, реших, че ще се беся. На тавана имах един стар хамак, дето баща ми навремето го разпъваше между два бора на Бяла черква, да се люлея на него. Намерих го, взех му въжетата, с които го връзваше, и ‘айде към гората. Започнах да си избирам дърво. Да ми се чудиш на акъла. К’во толкова има да избира дърво човек, като ще се беси на него, ама на…Накрая намерих едно голямо дърво с разперени клони и започнах да се оглеждам на кой клон да вържа въжето. Пообиколих няколко пъти и се спрях на един дебел клон. Високо беше и трябваше да се кача на самото дърво, да се придвижа до средата на клона и да вържа въжето. После щеше да е лесно. Слагам примката, скачам и… сбогом. Речено-сторено. Направих аз всичките тези упражнения и точно когато започнах да връзвам въжето за клона, какво се завъртях, какво не, не знам, но така се изтупках по гръб на земята, че чак подскочих. Видях всички съзвездия, барабар с тези, дето не са открити още. За малко да си отида за нищо. Заради едно бесене! Така се бях натъртил тогава, че повече въже не исках да видя през целия си живот.

  Когато болката и синините от падането отшумяха, започнах да кроя друг план. Беше едно такова никакво време. Болно време, дето му казват хората. Та и аз бях малко настинал тогава. И се сетих! Отрова! Ами да! Там няма шест-пет. Гълташ и се хващаш за чимшира. Да, ама като не познавах отровите и не знаех каква да взема? То най-лесно е да изгълтам на екс един литър вода със сода каустик вътре, ама после? Бях чел някъде, че един така се самоубил, ама докато ритне бакърчето, всичко вътре му изгоряло. Било нечовешка болка, казват. А пък аз не исках да ме боли. Исках като си глътна коктейла, да си легна на леглото и спокойно, блажено да се отправя към светлината или каквото е там. И реших. Това само с хапчета ще стане. Сънотворни. Ще изпия една или две опаковки, и готово. Нито ще боли, нито ще сърби. Лягам, заспивам и прощавай свят. Отидох в аптеката, купих си хапчетата. Ще кажете, ама как така без рецепта?! Ами ей така! Те и до ден днешен дават без рецепти. Както и да е. Прибрах се, напълних си една чаша с вода, извадих сънотворните в една чинийка и за кураж си сипах малко ракия. Викам си: ,,Ще пийна за последно, ще си припомня нещо тъжно и като се разстроя много, гълтам хапчетата, лягам и чакам“. Отпих една глътка от ракията и се опулих. Силна, ама силна беше пущината. Взех чашата с вода и жадно отпих. Като отмина първоначалният шок от силния градус, взе, че ми се услади. Хакнах още една глътка, отпих вода, ама нещо липсва. Хубава ракия без салата си е престъпление, ако питате мен. Отидох до кухнята, ама в хладилника само един домат и малко сирене. От там ‘айде до пазара, после през магазина за мезе и пак вкъщи на масата. Пия ракия, бодвам салатка, вземам луканка. После пак – пия ракия, бодвам салата и пак луканка. Има-няма обаче, поглеждам към хапчетата. А те там – на масата в малката кафена чинийка, стоят и си чакат реда. Колкото повече пия, толкова повече ги намразвам. По едно време взех да си говоря с тях. Пияна му работа. Гледам ги и им говоря:

  – Вие ли, беее…Вие ли бе, мамка ви да еба, ще ме трепете, бе?! – всичко това придружено с хълцане. – Вие ли бе малки, червени, гадни педалчета, ще ме трепете, бе? А?! ‘Найте ли кога? А?! Никога!

  Станах от дивана, олюлявайки се, взех ги барабар с чинията и излязох на терасата:

  – А сега да видя, мо’ете ли да летите – и със замах ги изхвърлих навън.

  Върнах се отново в хола и продължих с пиенето. Първо псувах хапчетата, после псувах аптекарката, дето ми ги продаде, после напсувах и водещия на някакво предаване по телевизията, което изобщо не следях, накрая напсувах и себе си затова, че изхвърлих сънотворните. После ме осени гениалната мисъл, че може и с други хапчета да стане, и с триста зора се добрах до домашната аптечка. Там, освен няколкото термометъра, бинтове и марли, намерих и една ампула течен аналгин, плюс две останали последни в блистера хапчета парацетамол. Усмихнах се и, горд от откритието си, отново отидох в хола. Счупих с ръце ампулата с аналгина, като разбира се се порязах, изтръсках я в устата си, после погълнах и двете таблетки парацетамол, като преглътнах с ракия. Боднах си за последно от салатата и се строполих на дивана. ,,Това беше. От утре аз съм само история“ – казах си на ум и заспах.

  На сутринта освен, че имах махмурлук, не чувствах никакви симптоми от настинката си. Не само, че не можах да приключа със себе си, ами се и излекувах отгоре на всичко.

  Затова реших. Ще се гръмна и толкоз. Без бесене, без хапчета, без ракия. Куршумът и до там! Отидох в циганското гето в кв. Столипиново, повъртях се малко и веднага при мен дойде едно циганче:

  – Бате, к’во ша търсиш?

  – Патлак – тихо казвам аз.

  – Ко туй патлак, бате? – и ме гледа озадачено.

  – Пистолет, бе – казвам пак тихо и се оглеждам.

  То ме погледна, присви очи и каза:

  – Чекай малко – и се шмугна между бараките на гетото.

  Това малко беше половин час. Тъкмо взех да губя търпение и цигането се появи:

  – Бате, аде идвай. Сали тъ чека.

  Последвах го аз и така се озовах в къщата на Сали, който ми продаде пистолета и каза „да бъда ра’ат“, и че не пари.

  Та така. Стоя си в къщи на дивана и се чудя къде да се гръмна. В главата ли, в сърцето ли…? Дилемата е голяма. Ако се гръмна в главата, може да на успея и да ослепея като поета Яворов. Ако се гръмна в сърцето… по-лесно ми се види, ама и там ако нещо вземе, че се отклони от някое ребро, и се осакатя, вместо да се утрепя… Чудом се чудя значи…

  Взех аз пистолета в ръка, бутнах предпазителя надолу, заредих го и го опрях в слепоочието си. Ръката ми трепереше. После го преместих между очите си – да, ама като го видях така срещу мен и ме хвана страх. От там напипах къде ми е точно сърцето с едната ръка и опрях пистолета в гърдите си. Пак не ми се видя правилното място и започнах да местя панически оръжието по цяло си тяло. Плувнах в пот и движенията ми станаха хаотични. Отстрани ако ме гледаше някой, сигурно щеше да си помисли, че танцувам танца на самодивите. То не знам има ли такъв танц, ама като се замисля, май и самодиви няма, та…

  Напрежението растеше, а аз продължавах да опирам патлака по различни части на тялото си, докато изведнъж се спрях. Събрах смелост, въздъхнах тежко и опрях оръжието в лявата си буза. Затворих очи и натиснах спусъка. Чу се силен гръм. Болката беше жестока. Веднага усетих топлината на кръвта, която започна да се стича по мен, и наддадох силен вик на ужас.

  Направих го! Най-после го направих! Гръмнах се и толкова! Вече няма да мисля за това. Свърши се! Ех… Но знаете ли? От всичко най-много се радвам, че от страх да не умра се гръмнах в… гъза.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• „Нощта на Десети“ – две източноевропейски ери в два часа сюжетно време

  С последната си книга – романа „Нощта на Десети“ Йордан Ганчовски подобрява като краткост на сюжетното време «рекордите» на Джеймс Джойс и Александър Солженицин. Премиерата на романа ще бъде на 15 април в София, от 18.30 ч. местно време, в книжарница „Хеликон“ на бул. „Патриарх Евтимий и „Витоша“.
  

  .

  Йордан Ганчовски е завършил журналистика в СУ „Климент Охридски“. Автор е на книгите „Зимна сеитба“, „Нагоре към корена“, Letters sent by the wind („Писма, изпратени по вятъра“), издадена на английски език. Главен редактор е на издавания на български език в САЩ вестник „Златорог“, а от 2005 г. – и на списание The Chicagoan & World Reports. Автор е и на над двеста литературно-критически статии и публицистика. През 2000 и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ, а за 2005-а е отличен с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. В началото на този месец издателство „Хермес“ пусна на пазара неговата последна книга „Нощта на десети“.

  .

  „В този роман са вплетени елементите на криминалното начало, загадъчното, готовността да се престъпи законът в името на един блян за друго съществуване. Снимки от реални политически събития – и всичко това прекъснато от една обикновена порнокасета, попаднала в неправилните ръце. Но не това се оказва финалната точка на разказа. А голямата новина за смяната на политическата система, която слага в рамките на гротеската представите за морал и ценности на едно общество, построено върху подвижните пясъци на фалша и лицемерието.“

  Йордан Ганчовски

  „…В историята на литературната статистика се появи един нов знак: ако Джеймс Джойс концентрира традиции и ценности в роман, развил се в рамките на денонощие, а Солженицин успя да събере кошмара на една епоха в един ден сюжетно време, в романа на Йордан Ганчовски „Нощта на Десети“ за първи път в два часа фабула е разгъната панорама от две източноевропейски социални ери, изправени на границата на трета…“

  Garry J. Kearns – Book Review CM

  

  Интервю на Габриела Стоева с Йордан Ганчовски
  

  .

   – Автор си на над двеста литературно-критически статии и публицистика, номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ и отличен през 2005 г. с наградата на редакторите на Международната библиотека за поезия. Какво те провокира да напишеш сега именно роман?

  – Романът «Нощта на Десети» мина криволичещ жанров път, но искрата, която запали творческата смес, е внезапното ми хрумване да «подобря» сюжетното време на Джойс и Солженицин, по-точно по някакъв начин разбрах, с абсолютна сигурност, че вече е в мен изпълнението и затова се хванах на бас, че ще го направя. Бях сигурен, че ще го направя, а запознанството ми с Рей Бредъбъри довърши останалото.

  – Каква е ролята на Рей Бредбъри за написването на „Нощта на Десети“?

  – Ами, запознанството ми с него стана точно когато бях на две три от края на роман-антиутопия, в който исках пак да направя нещо ново в жанра, дори бях вкарал образи на учени физици и изобретатели от България – това беше един малък жест към Родината ми, за която не знаеха нищо или почти нищо. Тук вероятно му е мястото да кажа, че бях се запознал и общувал вече с много чуждестранни писатели. Всяка година в Чикаго се организираше панаир на книгата с писатели и издатели от цял свят, но Рей Бредбъри беше нещо друго, всъщност той е най-известният американски писател, с когото съм се познавал. Направи ми впечатление необикновената му скромност – от облеклото до изразите, които използваше. И тъй като ми е омръзнало да говоря за литература, говорехме за обикновени житейски неща.Тогава ми дойде идеята, родена почти от комплекс за вина, че трябва да напиша нещо свързано с България, че както всяка билка лекува единствено живеещите в района, където тя расте, така и писателите добиват значимост единствено ако упражнят дарбата си в проблемите на народа, който ги е родил. Направете една справка и ще видите, че е така… И оставих за известно време другия роман.

  – Казваш, че романът е дошъл след бас с приятел, че ще напишеш роман със сюжетно време седем-осем часа, но ти успя да го вместиш в рамките на два. Какво спечели от баса?

  – Басът беше тривиален – една бутилка уиски, но той написа един много добър семиотичен анализ. Щом ми хареса на мен – повярвайте, че наистина е добър, така че този анализ е по-стойностното от бутилката уиски, която още не съм получил.

  – Книгата е написана с много ирония и свеж хумор. Винаги ли се стараеш да гледаш на живота откъм забавната страна?

  – Ако е за живота – да, винаги гледам, даже със самоирония, ако е за литературата – не. Хуморът и сатирата са много сериозни неща и знам, че е изтъркан израз, но за истините и за аксиомите винаги се използват едни същи изрази – други няма. Понякога зад хумористична обвивка се крият черните краски на нерадостна действителност, но пък душите на героите се запазват от хумора и иронията, както консервант запазва хранителни продукти. Там, където има иронично отношение към ставащото, реалността винаги е по-ниско от героя – ако е литература. И е много по-ниско от човека, ако е от живия живот…

  – Героите ти са много колоритни. Имат ли прототипи в реалния живот?

  – Едно към едно – няма. Имената са взети от цветистата врачанска действителност и съществуват, но не съответстват на изградените образи. Все пак романът е архитектурна постройка, чрез която се гони художествена цел, а не низ от случки, и за да се постигне тази цел е необходимо уплътняване на образите, които са подчинени на художествената цел.

  – Кой е любимият ти литературен герой от българската и от световната литература?

  – Нямам любими герои – имам любими писатели, от които съм се учил и по различно време са били различни. Героите, това са писателите, които са оставили от себе си по нещо в тях. Няма да споменавам приятели – ще кажа обаче с голямо съжаление, че такива писатели и майстори на стила като Ангел Каралийчев и Йордан Йовков са реално неизвестни за света. Това са детските ми учители, през юношеството дойдоха Виктор Юго с невъобразимата си фантазия, Артър Конан Дойл с мистериите на криминалните загадки – и вече след двадесетата година дойдоха Солженицин, Джойс, Достоевски – мога да добавя още една дузина. Всички обединени, представляват духа на писателското майсторство в мощен образ на нещо почти реално.

  – Какво те вдъхновява да пишеш?

  – За поезията не мога да отговоря – поезията е електричество и за него и поезията няма точна причина. И все пак, вероятно програмата, която е във всеки от нас, ни отвежда всеки път към точното вдъхновение. Миналата седмица в ЦЕРН са определили електричеството като една от четирите сили в основата на мирозданието; остава да чакаме и определение за причината за поезията. А за прозата ме води невидимата амбиция да правя нещо, което не е правено, но така, че да не се натрапва като претенциозно и неразбираемо.

  .

• Никола Русанов, „Светът чужбинен наранява“

  Да спасим от забрава имената на талантливи български автори по света
  

  .

  

  „От слънце озарен, денят отмина…“. Така гласи един стих на „канадския“ българин Никола Русанов (10.10.1931 – 10.10.1979 г.), който е дал много за добрите контакти между двете страни, но е позабравен днес. За него съдим от откъслечните сведения в сп. „Родолюбие” и от някои статии в съвременния ни периодичен печат. За жалост, данните не са много.

  Никола Русанов е роден в с. Янтра, Великотърновско. Завършва гимназия в Горна Оряховица и Висшия педагогически институт в Шумен. След което четири години учителства в добруджанското с. Житен. През това време баща му и двамата му чичовци отдавна вече са в Канада. За там заминава и той през 1965 г. В университета на Торонто Русанов следва в Историко-филологическия факултет. По-късно преподава в колеж, пише лирика и проза, но най-важното: основава и ръководи вестник „Кръгозори” – орган на канадската българска диаспора.

  За съжаление приживе той не успява да издаде самостоятелна стихосбирка. Както отбелязва in memoriam сп. „Родолюбие”: „През последните години от живота си Русанов се занимава усилено с преводаческа дейност и заедно с канадския поет Джон Коломбо превежда на английски език и издава за първи път в Канада стиховете на български поети”.

  Русанов загива при катастрофа на рождения си ден тук, в България, и е погребан в Горна Оряховица. Стихотворенията по-долу, които цитирам, са взети от страниците на същото списание.

  .

  Никола Русанов,

  „Светът чужбинен наранява“

  На Запад ходих аз, нататък,
  Блаженство дирих по света;
  Излъга ме копнежа сладък –
  Навред намерих самота.

  Аз чух живота как шумеше,
  Във чудни багри го видях,
  Но лъч за мене не пламтеше –
  живот достоен не съзрях.

  Най-сетне в роден край се върнах,
  във роден дом, при родна реч;
  От прежни страсти се отвърнах
  що тласкаха ме надалеч.

  Светът чужбинен наранява,
  там сещаш хладна самота;
  Огнище родно всичко дава –
  и щастие, и топлота!

  .

  Нощ в Нареченските бани

  От слънце озарен, денят отмина
  по път, извил по урви и гори;
  на срещний връх, окичен със борина,
  догарят бавно сетните зари.

  И лунна нощ разстла се над земята,
  небе разкри бездънния си свод;
  за сладък сън приготви се гората,
  в недра стаила толкова живот.

  Покрай реката вече глъхнат вили,
  приспивани от буйните вълни;
  и птички спят, крилца си морно свили,
  додето пак зората прозвъни.

  Едничък само славеят не спира.
  Всред тишината нежни песни пей;
  той кърши глас като вълшебна лира,
  която химн възторжен сладко лей.

  Наоколо стърчат чукари стръмни,
  чела забили във небесний шир;
  и стелят се по тях гори зелено-тъмни,
  отдето лъха приказност и мир.

  А месецът си плава по безкрая,
  облял селото с тайнствени лъчи;
  по своя стръмен път едничка само Чая
  буботи си в нощта и глухо си бучи.

  .

  На моите съселяни

  Аз помня ви по жътва лятна, знойна,
  кога поля, нивя пламтяха като в пещ;
  как ставахте в зорите на нощта спокойна
  и втурвахте се лудо като рат безбройна
  към нивите, окъпани във утринната свеж.

  О, братя мои, груби, почернели,
  герои расли във борби и труд,
  целувам ви ръцете, от къра загрубели
  и вашите лица, от слънце загорели
  по нивите, в полята от пекове и студ!

  Поклон пред вас, о мои братя родни!
  Със вас ме свързва спомен мил и свят.
  Обичам ви, и вашите поля и ниви хлебородни,
  сърцата ви човечни, благородни,
  где чувствата тъй искрено пламтят!

  Чрез вас ми шепнат детските години,
  отлитнали за мене като летен сън;
  Чрез вас възкръсват близки и роднини,
  заспали в вечността, где всеки ще замине,
  с последното прости – тъжовния камбанен звън.

   

  Но целта на настоящите редове, освен възпоменателна, е и друга: да прикани всички сънародници, имащи информация, биографични данни, заглавия на книги и снимки на забравени български автори по света, да влязат в контакт с мен на адрес [email protected] .

  Целта е имената на авторите да бъдат спасени от забравата и пепелта на времето, а написаното от тях да намери мястото си в съкровищницата на националната ни духовност. Цялото начинание е безкористно и насочено единствено на ползу роду.

   

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

• В САЩ почина Лада Галина

  След почти тримесечно сериозно боледуване във Вашингтон почина писателката Лада Галина, научи www.Eurochicago.com

  .

  Ла̀да Га̀лина е литературният псевдоним на българската писателка Ганка Славова Габровска-Каранфилова. Тя е била съпруга на литературния критик академик Ефрем Каранфилов (починал през 1998 г.), от когото има син – доц. д-р Ефрем Ефремов – известен български спортен журналист и университетски преподавател.

  Лада Галина е родена на 8 февруари 1934 г. в Бургас. През 1958 г. завършва СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира испански език и литература. След това работи като редактор на детски списания и като драматург в Държавния сатиричен театър. Издала е около 45 книги и е написала сценарии на два игрални филма. В последните години тя живя и твори в САЩ, като сътрудничеше с няколко български издания на американския континент, включително и с нашето при самото му основаване.

  В началото в САЩ е работила като бавачка и продавачка в супермаркет. По-късно започва работа в една от най-големите вериги книжарници, като успява да убеди мениджърите, че ще привлича клиенти с петте езика, които владее – английски, испански, френски, руски и български. През 2012 г. Лада Галина бе удостоена с годишната награда на Центъра на българската общност във Вашингтон за значим принос за запазване на българския език и култура сред общността ни.

  В момента във Вашингтон тече инициатива за набиране на средства за уреждането на погребението и възпоменателна служба в памет на писателката.

   

  По-долу публикуваме текста, който ни изпратиха за нея от настоятелство на Българския учебен и културен център „Свети Климент Охридски“ във Вашингтон.

   

  Загубихме завинаги наша любима преподавателка и основателка на Българския учебен и културен център – госпожа Ганка Габровска-Карамфилова, известна не само на деца ни, но и на няколко поколения с творческия си псевдоним Лада Галина. Името Лада Галина ще остане завинаги в историята на България и на българската общност в град Вашингтон, но за нас тя ще бъде повече от история, защото много семейства и нейни ученици ще я носят в сърцата си и в спомените си.

  Нашите деца имаха привилегията да черпят направо от изворите на българската литература и да се докоснат до красотата и богатството на българското слово. Освен изключителен майстор на перото, Лада беше и най-увлекателният и сладкодумен оратор.

  За онези, които не я познаваха, госпожа Лада Галина е родена през 1934 г. в гр. Бургас. Завършва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и черпи вдъхновение от писателските среди на известния български поет Пеньо Пенев. Творческата й кариера включва над 40 произведения сред които романи, пиеси и книги за деца. Сценарист е и на два български игрални филма. Била е редактор на детски списания и на списание „Пламък“. Работила е като главен драматург в Държавния сатиричен театър и в литературната редакция на Българското национално радио.

  През 1996 г. Лада Галина се премества да живее и работи в САЩ, но никога не се откъсва от България и от мисията си на будител и просветител. Започва да преподава в Българския учебен и културен Център „Свети Климент Охридски“ в град Вашингтон от самото му основаване през 2002 г. и е неразделна част от неговата дейност докато здравословното ѝ състояние не се влошава. Участва активно във всички събития и изяви на центъра. Получава наградата на Центъра на българската общност на 24 май 2012 г. Нейната страст към образованието и литературата я кара да се раздава на децата дори и в трудните за нея моменти.

  Ето какво пише госпожа Галина за създаването на нашия център в нейна публикация от 2010 г.:

  „Преди мене у Силвия бяха дошли Боян Кулов, учител по география, Теодора Гълъбова, историк, работеше в Световната банка и Юлия Димитрова, предучилищен педагог и учителка в американски детски градини. Аз съм определена за преподавател по български език и литература. Това учителско ядро основа училището. По предложение на Теодора го нарекохме Български образователен център „Свети Климент Охридски”. С радост я подкрепих – една духовна връзка с родната ни Алма матер. С годините нашето училище се разрастваше, укрепваше финансово и професионално. Дойдоха нови учители, държахме на изискването лицензиран преподавател. Трябва да отбележа, че в първите години трудът на всички ни беше доброволен, но с ентусиазъм и всеотдайност работехме да има българско училище в столицата на Америка. Обективно условията за него бяха назрели – много деца, родени тук или дошли с някой и друг клас от училища в България. Млади родители, които искат децата им да израснат като двуезични професионалисти и да не късат с българския си корен. Защото езикът не е само комуникативно средство и израз на психична енергия, той носи със себе си култура и принадлежност.“

  От името на ръководството на Българския учебен и културен център „Свети Климент Охридски“, на нашите учители, родители и нейните ученици изразяваме дълбоката си скръб от тази голяма загуба, уважението, което храним към нейния принос.

  Поклон пред светлата ѝ памет!

• Небетата на Гергана

  Разказ от Ники Комедвенска

  .

  На Руми Николова

  .

  

  Мълчи ми се. Така страшно ми се мълчи, че искам да съм се родил ням. За какво ми е тази уста, като никой не ме чува? Затова от два месеца дума не съм обелил – само клатя глава, а пък другите, ако щат, да ме разбират.

  Тук съм вече от година и нещо. Казват му Дом за изоставени деца, ама всички го знаят като Къщата с копелетата. Нас никой не ни обича. То и ние не се обичаме. Затова искам да мълча. Няколко дена се изредиха да ме бият всичките – от възпитателите до бандата на Метин Мръсното. После свикнаха и ме оставиха на мира. Само Метин ми посяга понякога, ама той на всички посяга. Такъв си е – мръсен и в червата, затова му викат Мръсното. Яд го е заради Гергана – не може да понася някой да е добър. А тя е най-добрата ми приятелка. Гергана е котка. Една такава шарена и мекичка… Навърта се край кухнята и чака някой да я нахрани. Не че я хранят, повечето я ритат, ама аз все й давам по нещо – я филия, натопена в бобена чорба, я парче престояло сирене – каквото ни дадат на нас. И Гергана знае, че нещо съм й скътал, затова ме чака да изляза от кухнята и право при мене идва. А като си изяде манджата, покатерва се на коленете ми, свива се на търкало и чака да я милвам. Метин казва, че била мъжка и щом се вре в мене и се натиска, значи е педал. Нека е педал, пак си е моя котка и аз я обичам. Тъй хубаво ми става, като забие тънките си ноктенца в старата ми жилетка и започне да мърка, че все едно съм си у дома, имаме дърва и печката бумти весело, а баба ми чете приказки от голямата книга… Само очите й да не бяха такива – като жълти точки. Не обичам жълтите точки. Те идват, когато някой те удари толкова силно, че изведнъж целият ти свят изчезва и остава черното и страшното. Като се напие, баща ми ме удря точно така. Обаче баща ми не идва тук, а Герганините жълти точки тъй лесно се скриват – милна ли я по главичката, затваря очи и започва още по-сладко да мърка…

  Само че от една седмица вали и Гергана никаква я няма. Довчера мислех, че е избягала и е отишла да обича някой друг, но днес сутринта Метин ми каза хич да не я чакам.

  – Ей, копиле! Оня, шарения педал, знаеш ли го?

  Гледам го в очите и мълча. Като види, че не му се връзвам, ще му омръзне да ме дразни. Но Метин не спира.

  – Няма да дойде вече твоя педал, копиле! Утрепахме го. Оня ден го завардихме до старата барака и му спукахме гъза от бой. Ако кажеш…

  Не го дочаках да свърши – изкрещях и се хвърлих отгоре му. Така го мразя тоя Метин, че искам само да го убия, да млъкне и той и никога повече да не чувам гадния му глас. А после целият свят избухна в безброй жълти точки. Като пожар…

  Вече съм сам, Сам, САМ! И искам само да мълча. С най-страшното мълчание. Затова вземам една игла, вдявам в ухото й черен конец и започвам да шия. Ще я зашия тази уста! За какво ми е? И без това никой не ме чува. Хващам долната си устна и забивам иглата. Не устата, сърцето ме боли. Прокарвам конеца и през горната устна, късам и го стягам на възел. И пак забивам иглата, и пак стягам, докато сам ставам на възел…

  Ето ме – седя си на пейката до счупените пързалки. Сам съм. И мога да мълча, колкото си искам. Изведнъж до мене застава Гергана. Не моята, една друга Гергана. Тя е мелез. Майка й е циганка от селата, а баща й трябва да е бил бял като сирене. Затова тя е нито черна, нито бяла. Само очите й са сини, сини – като небенца. Ако имаше в тях едно слънце, всичко наоколо щеше да светне. Толкова е хубава тая Гергана, че всички я бият. И аз съм я удрял веднъж, като поиска да ми пипне котката. Сигурно новата ми уста я плаши, защото очите й са тъй големи, че цялото й лице е станало на небе. Ако каже и една дума, ще я ударя, нищо, че е хубава. Но тя не казва нищо. Само сяда до мене и ме хваща за ръката. А нейната ръчичка е такава мека и нежна – като кожата на моята Гергана. И също като нея ме разбира, без да съм казал и една дума. Облаците на горното небе са слезли толкова ниско, че аха-аха, и ще ни смачкат. Ставам да си ходя, но тогава най-неочаквано Гергана казва:

  – Знам къде ти е котката.

  После скача и без да пуска ръката ми, тръгва към оградата. Промушва се през една дупка, мъничка и пъргава като мишленце, и чака търпеливо от другата страна да се измъкна и аз. Вървя след нея като насън и знам, че отиваме точно там, където трябва – до сухото дере, където в коренаците на бъзовите храсти се е свила моята шарена котка. Само дето не е сама: до коремчето й се гушат две малки пухкави котенца, като две топчици. И сякаш всичкото мълчание се смъква от мен, става ми леко и хубаво, и за пръв път в живота си искам да говоря – хубави и добри думи, топли като новородени котета. Посягам да ги помилвам, но Гергана ме спира:

  – Недей! – казва тихо и тънкото й гласче ме залюлява като приспивна песничка. – Ако ги пипнеш, ще й миришат на човек и ще ги остави.

  Може и тъй да е. Може и ние да сме замирисали на нещо лошо и чуждо, затова са ни оставили в Къщата на копелетата. Но даже и там не е толкова страшно, ако има кой да те чуе…

  После се връщаме обратно и точно зад старата барака, където Метин Мръсното ходи да пуши вечер цигари, Гергана срязва конците на устата ми с парче стъкло. Ръката й пак държи моята и очите й са тъй сини, сини…

  А горе облаците изведнъж се разкъсват като парцали и през отънелите им дрипи се показва слънцето. Някой ден ще го хвана това слънце и ще го сложа точно там, където му е мястото – в небетата на Гергана.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Последен шанс

  

   

  Изниза се слънцето заедно с пясъка
  от някакъв летен часовник.
  Събудих се късно, но точно на мястото,
  където зачевам инсомния.

  И вместо да тръгна след ятото щъркели,
  да стигна до прага на юга,
  в дъждовната есен ще хвана за гърлото
  последния шанс да съм друга.

  Последният шанс да опъна платната си
  с попътния дъх на живота.
  Но всъщност на теб се надявам. Ръката ти
  едва ме разделя с потопа.

  Потопът, на който сама съм създателка,
  а тебе използвам за дига,
  ще мине през мен, както мина през лятото.
  Ръката ти няма да стига

  да върне обратно вълните на времето,
  които ще плиснат в очите ми.
  Не можеш да спреш скоростта на течението.
  Защо да не бъдеш спасител?

   

  Елица Стоянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Елица Стоянова (с литературен псевдоним Елишка) е на 33 години. Живее в Пловдив. Завършила е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ със специалност социални дейности. В момента е в майчинство. Обича да пише поезия, да чете книги и да пътува. Още творби на Елица могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

   

• Къде да намеря сила

  

  .

  Къде да намеря упование? Усмивката ти.
  Прозрения ми дава. Нов живот.
  Къде да намеря сила? Ръцете ти.
  Докосват ме и галят като пролет мека.

  Къде да намеря утеха? Устните ти.
  Като потоп помитат ме, с благост ме попиват.
  Къде да намеря желание? Косите ти.
  Огнена стихия – горят ме, но не изгарям.

  Къде да намеря сладост? Гърдите ти.
  Като зората изпълват пътеките.
  Къде да намеря опора? Тялото ти.
  Като морето ту тихо, после тъй силно.

  Къде да намеря смелост? Смехът ти.
  Заразяващо звучен и ненаситен.
  Къде да намеря радост? Очите ти.
  Като бистри езера и жива вода.

  Къде да намеря покой? Прегръдката ти.
  Притиснат в нея и звукът на сърцето.
  Къде да намеря същност? Уханието ти.
  Любовта ти като света е красива.

   

  Нури Джурин

• Сам

  

   

  Омръзна ми! Като мъгла се стеля.
  Достатъчно поемах тежки думи.
  И ненавиждам хладната постеля,
  таила толкоз нежност помежду ни.

  Какъв сарказъм и каква ирония!
  Душата бе започнала да диша.
  И заблудена от напираща мелодия,
  отново бях започнала да пиша.

  …И взех сама със себе си да споря.
  Не искам да се връщам във играта.
  Започнах и сама да си говоря.
  И тази нощ ще легна на земята.

  Самотник всеки е. Дори и в благодат.
  Осмислих, всъщност, притчата позната.
  Човекът идва сам на този свят.
  И също сам си тръгва от земята.

   

  Даниела Стамова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Шишето

  Разказ от Рада Петрова

  .

  Още вечерта в селото се разнесе слух, че някакъв американец е купил  имота на Дона Трибалката – къща на повече от сто и петдесет години с изоставен двор, потънал в диви лози и буренаци. Това, че англичаните нямат акъл за пет пари, местните вече го знаеха. Те по никакъв начин не можеха да си обяснят що за хора са тези, които купуват имоти, без да са ги огледали отвсякъде, без да видят кои са съседите, без да обходят дворовете и градините по няколко пъти, и тогава да захванат пазарлъка. На всичко отгоре купуваха само по снимки. Тукашните нямаше как да уважават такива хора. И ги мислеха за пълни будали, преди още да са им видели очите. Макар и отдавна купени, повечето от тези имоти продължаваха да пустеят и това не работеше в полза на кралските поданици. В селото англичаните имаха нулев авторитет.

  Хората в кафенето бяха много впечатлени, когато чуха кметът да казва, че сутринта чужденецът ще дойде да види за какво си е дал парите.

  – Този е американец. Той си купува не имот, а история – авторитетно се изказа сервитьорчето, което учеше задочно в университета.

  – Нали ги е дал вече, тепърва ще гледа за какво ги е дал – с пренебрежение измърмори брадясал мъж и погледна към приятеля си, който мълчаливо пиеше бира направо от бутилката. – В двора 30 години човек не е стъпвал, заприличало е на змиярник. Кой знае за какви пари са продали?

  – Знам за какви. Апартамент в София можеш да си купиш за такива пари. Късмет – отпи  от бирата си Ичо.

  – И дали ще се засели този американец, или само си влага парите? – сякаш на себе си рече мъжът. – И как ще се разбираме с него ?

  – Бе нека дойде, пък ще видим. Отсега ли да го мислим? – отговори му  Ичо и продължи да се взира в масата.

  – Ей, като почнеш да се правиш, много ме е яд. Кажи какво знаеш бе, човек?! Какъв е този американец, бял ли е, женен ли е, какво работи? С кожата си усещам, че знаеш, ама си мълчиш. Щото ще ти е комшия и май нещо се надуваш – продължаваше да го разпитва брадясалият.

  – Нищо не знам, откъде ти щукна това? Да не би да ми се отчитат на мен от кметството, та да знам. Намерил къщата по Интернет, свързал се с внуците на баба Дона в Италия и се спазарили. Сега става лесно. Парите по сметка, нотариалният акт с пълномощно и готово. Това знам. Утре ще го видим. Като нищо може и да почерпи – ухили се мълчаливецът и стана да си ходи.

  Другият ядосано го изпрати с поглед, допи си питието и също си тръгна.

  Новината за продадената къща се разнесе бързо и съседите взеха да надничат в двора, сякаш не го бяха виждали. Слухът за високата цена, която е платил американецът, ги караше да завиждат на внуците на баба Дона, които отдавна си бяха устроили живота някъде в Италия и никой не ги беше чувал отдавна.

  Навън беше съмнало вече, когато Ичо влезе в градината да събере трева за кокошките. Погледна в двора на баба Дона Трибалката и зяпна от изненада. Там – до стръмното стълбище от зеленикав, дялан гранит, стоеше висок мъж и гледаше към почернелия чардак на къщата. Ичо тихо приближи оградата и започна да наблюдава новодошлия. Щеше да е първият човек, видял как американецът влиза в новата си къща. Подсмихна се и се подпря на една череша.

  Мъжът беше облечен спортно – в джинси и светлосиня риза с навити ръкави. Имаше висока, атлетична фигура, с тъмна коса, артистично вързана на опашка. Тъмните очила стояха на главата му като диадема. Не изглеждаше да е на повече от четиридесет.

  “Този да не е малко…” – помисли си Ичо, като се взираше напрегнато в странната прическа на американеца.

  Мъжът бръкна в кожената чанта, която беше пуснал в тревата до краката си. Извади ключове и бавно заизкачва стръмното стълбище. На Ичо му се стори, че гранитът свети някак особено в синкаво. Премигна и се ядоса на себе си, защото си помисли, че само една любопитна жена би надничала така през оградата. Но не можеше да остави нещата да се развиват без контрол. Видя, че мъжът се изкачи горе, премина през разсъхналите се талпи на чардака и отключи почернялата врата на къщата. Влезе и затвори внимателно след себе си. Това направи огромно впечатление на Ичо, защото вече нищо не подсказваше, че някой е влязъл. На улицата нямаше кола, портата на двора и вратата на къщата бяха затворени и нищо не се чуваше отвътре. Само малката кожена чанта в тревата подсказваше, че все пак нещо се е случило. Мъжът взе да скубе припряно щир по пътеката и постоянно хвърляше око към старата къща. Беше тихо. Ичо взе леко да се притеснява от факта, че чужденецът се бави подозрително дълго вътре, а всеки в махалата знаеше, че горе има само едно малко коридорче с огнище в дъното и по една стаичка от двете му страни. И че вътре е празно. “Какво толкова прави вътре” – питаше се мъжът. “Има си хас да му е станало лошо, не дай Боже”! Той натрупа тревата до каменната чешма и реши да провери какво става. Изми си ръцете, изтри ги в захабената хавлия, която висеше на крушата, и излезе на улицата. С бавна крачка приближи двукрилата порта и натисна резето да отвори. Сърцето му се обърна. Портата беше заключена. Резето свободно се вдигаше нагоре, но някой беше заключил отвътре с ключ. Ичо беше изумен. Даже се ядоса. “Кога дойде, кога взе да заключва. Не помня кога сме заключвали последно къщите си, а тоя… Личи си, че е странна птица. Дали няма да берем ядове с този човек?” – мислеше си мъжът и се върна обратно. “Дано да не е някой психопат, че не знам…”. Колкото и да се въртеше и да си търсеше работа, в един момент се прибра вътре и застана до прозореца. Оттатък беше тихо и неподвижно. Ичо взе чантата за хляб и тръгна към магазина. И тогава в началото на улицата видя малка, черна кола със стикери на фирма за коли под наем. В магазина вече знаеха, че американецът е пристигнал рано–рано да си види имота. Ичо с никого не сподели тревогата си, че онзи е вътре повече от час и че заключва вратите след себе си. Купи си вестник, цигари и една голяма бутилка бира. Когато се върна, отново погледна през прозореца. Този път видя, че тежката врата на едно от двете мазета на приземния етаж е отворена. Предположи, че е оставена така, защото вътре отдавна нямаше ток и е пълна тъмница. Примъкна един стол до прозореца и седна да прегледа спортната страница. Но не го свърташе да чете. Пак се загледа в буренясалия двор оттатък оградата.

  Ичо живееше тук повече от петдесет години и познаваше всеки камък, всяко дръвче и керемидка в радиус 1000 метра наоколо. Познаваше мириса на къщите и дворовете, знаеше как скърцат вратите и прозорците на всеки дом по улицата, в детайли различаваше гласовете на хората, петлите, магаретата и кучетата. Просто нямаше нещо, което да се чуе или усети, и той да не знае за какво става дума. Къщата на баба Дона имаше като своя. Под сайванта стоеше паркиран джипът, който купи на старо от едно военно поделение и с него ходеше на лов и за дърва в гората. В крайното мазе си държеше бидоните с материала за ракия. През пролетта садеше картофи в долната градина на старата  къща, а предния двор косеше. Винаги си е мислел, че един ден ще купи тази къща, защото нямаше как да е иначе. Защо ли не беше придвижил този въпрос по-рано? Нещо го възпираше, но никога не се сети какво е. Сега вече съжаляваше, но нямаше накъде.

  Къщата опустя отдавна. Преди повече от тридесет години. Първо почина старецът, а след няколко години се помина и баба Дона Трибалката. Имаха една дъщеря – Цвета, която замина в София преди много години. Пееше в голям ансамбъл. Никой не разбра кога е починала Цвета и от какво. Внуците на баба Дона живееха в Италия. Хората в селото говореха, че над дома на Трибалката е паднало проклятие, защото е разпиляла семейството на Рашо Бурмето от Горната махала. Нарочила ги, одумвала ги и децата им се поболели. Други пък казваха, че Дона Трибалката си е била достатъчно проклета, особена и корава, и затова никой не е останал около нея. Той помнеше баба Дона като спретната, мълчалива и тежка на думи жена, която имаше търговски нюх и беше пословична скъперница. Бяха заможни – дълбоките, тъмни мази бяха пълни с всичко, което се сетиш. Имаха работници, които им гледаха крави, кози и пчели в планината, други пък се грижеха за зеленчуковите градини, за нивите и за ливадите, които те имаха много и не ги бяха дали в кооперацията. Страняха от хората и сигурно е имало защо. Ичо знаеше причината от баща си. Преди хората много са коментирали това, но сега едва ли имаше някой, който се сещаше за историята на Дона Трибалката. Сама по себе си тази история беше интересна и Ичо отново чу гласа на баща си, който обичаше да разказва, а и много го биваше за това.

  По време на последната война, ешелоните на германската армия минавали по железопътната линия бавно, както е редно през населено място. Войниците от вагоните и хората по улиците се гледали почти от упор, защото линията е на петдесетина метра от къщите. Понякога германците хвърляли шоколади, бисквити и консерви. Друг път – моливи, шарени кутии и играчки. На децата в селото им било забранено да се лакомят за тези съкровища, защото имало опасност в ръцете им да избухне бомба и да ги осакати или убие. Родителите разказвали потресаващи истории за откъснати ръце, за изгорени очи и разкъсани деца. Това било достатъчно страшно и хлапетата стояли настрана от подаръците на германците. Когато от вагоните изхвърчавала празна бутилка обаче, реакцията била коренно различна. Тя веднага се прибирала, измивала и влизала в употреба като абсолютна мярка за точност. Немската точност била известна още тогава. Такова шише притежавала Дона Трибалката. То било еднолитрово и стандартно по форма, прозрачно, от дебело стъкло и с грубо дъно, на което имало гравирани фирмени знаци на немски език. Ако някой трябвало да измери литър мляко, вино или ракия, отивал при Дона да иска шишето. Тя го давала, но с леден тон напомняла да го пазят като очите си. И хората го пазели – повече от 15 години мярката от един литър се отмервала единствено с немското шише, независимо, че времената се променяли бързо. Когато връщали шишето, всички носели по нещо – било плодове, било яйца или сирене. Макар че си имала от всичко по много, Дона прибирала с достойно изражение донесеното.

  Един ден майката на Рашо Бурмето му викнала да отиде у баба Дона за бутилката. Рашо се ядосал, че му прекъсва някаква работа и извикал сина си – момче на 5-6 години, и го изпратил да вземе мярката. Пламен влязъл в двора, изкачил гранитните стълби и почукал на вратата. Отворила баба Дона и забила поглед в детето. Гледала го дълго и тежко. По едно време го попитала защо е дошъл. И Пламен казал, че баба му го праща за шишето. Тогава Трибалката се ококорила и рекла:

  – Как за шишето? Баба ти не го е върнала от миналата седмица – и погледнала втренчено Пламен. – Ама аз знам, че ти си го строшил и сега те е страх да си признаеш. – Белезникавите ú очи го пронизвали.

  Пламен се втрещил. Бил обвинен в най-страшното убийство, което едно дете може да направи. Опитал да каже нещо, но гласът му не излизал. Дона Трибалката го побутнала и затворила дебелата врата пред лицето му. По едно време Пламен се съвзел и хукнал към къщи. Какво е разказал там, никой не знае, но привечер баба му отишла да се разправя с Дона – нещо, което никой не бил правил дотогава. Прибрала се като попарена. После и Рашо Бурмето ходил да се изясняват, но и той нищо не постигнал. Дона Трибалката била непреклонна и ги обвинила, че са счупили най-важната и скъпа вещ в къщата ú. На нейна страна били и някои от съседите, но после нещата се обърнали. Малкият Пламен – под въздействието на притеснението и стреса, се разболял. Поддържал температура, започнал да заеква и отслабнал съвсем. Лекували го и по болници, и по бабешки, но детето не се оправяло. По едно време започнал да се задушава. Родителите се изместили да живеят в Южна България, където климатът бил подходящ за него. После възрастните починали, а младите не се върнали в селото. Кметството взело къщата за ветеринарна лечебница, каквато е и до днес. Всички мислели, че за нещастието, влязло в дома на Бурмите, е виновна Дона Трибалката. И постепенно спрели да ходят при нея. Дошло време с дни никой да не почуква на вратата ú. Но тя била твърда и не проговаряла на никого. Годините минавали. И в нейната къща не останал никой. В двора влизал само Ичо, за да си ремонтира джипа и да коси тревата. С картофите в долния двор се занимавала жена му.

  Ичо се отнесе в мислите си, дори малко задряма. Някъде скръцна врата и той сепнато погледна в двора. До стълбите стоеше американецът. Ичо скочи и излезе. С големи крачки приближи дървената порта и почука силно с металната халка. Видя, че онзи тръгна към него. Огледа връзката с ключове, отдели един и го пъхна в ключалката. Отвори портата и погледна Ичо право в очите. На този му се подкосиха краката. Стори му се, че това е Пламен. Колко бяха играли заедно, че и в детската градина заедно ходеха. Мургавият мъж го гледаше изпитателно, но по едно време очите му взеха да се смеят.

  – Пламене, ти ли се бе? – изведнъж викна Ичо. Кажи, че си ти, проговори на български бе!

  – Позна ме. Само ти ме позна, Ичо! – Пламен протегна ръцете си и прегърна приятеля си от детинство. – От днес сме съседи, брат ми. Купих къщата на Дона Трибалката, защото родната ми къща е заета. А съм решил да се върна на село. Завинаги.

  – Ми нали си американец, как така ще се връщаш на село? – Ичо не вярваше в този обрат на историята и недоверчиво се взираше в Пламен. – То добре, ама защо избра точно къщата на Дона Трибалката? – изпусна изведнъж мисълта си.

  – Не бях го намислил предварително. Но когато я видях тази къща по Интернет, реших, че това е добър вариант. Най-накрая трябва да се сдобря с миналото. И да продължа живота си без онзи гняв в сърцето, който ме изпрати на другия край на света. С този гняв си отидоха баба и дядо, с този гняв още живеят и родителите ми. Трябва да сложим край, приятелю. И днес започнах точно това да правя.

  – И как ще стане това, каубой? – засмя се Ичо.

  – Ела в онова прашно мазе, пълно с паяжини и ще видиш – Пламен се обърна и тръгна към почернялата тежка врата на мазето.

  Ичо отдавна не беше влизал там, защото на големите ковани халки винаги висеше поне килограмов катинар. Това разбиване нямаше. В катинара имаше ключ, който приличаше на сувенир.

  – Този ключ сигурно е по-стар от Америка – високо се засмя Пламен. – Влизай, пълно е със съкровища от последните два века! Като дете съм мислел, че това е пещерата на Али Баба, представи си. И не съм бил далече от истината.

  Край каменната стена бяха наредени ракли и огромни сандъци с кафяви митнически печати. Почти до тавана стигаха дебели дъбови рафтове,  почернели от годините и прахоляка. Върху тях бяха нахвърляни медни котли, тави, огромни тигани и джезвета, гърнета, делви и буркани с върбови оплетки, покрити с гъсти паяжини. Имаше всякаква стъклария, дървени съдове за жито и боб, а в другия край на мазата в редици бяха наредени качета за месо, туршии, сирене и мед. Слънцето хвърляше във вътрешността на мазата снопове светлина, които навлизаха плътни от  праха, който се вдигаше от стъпките на Ичо и Пламен. И такъв един слънчев лъч освети стъкларията зад огромна дамаджана, сложена в поставка, за да не се чупи. Светлината беше спряла върху едно просто шише, тромаво на пръв поглед и доста различно от другите шишета наоколо. Очите на двамата бяха приковани в него като хипнотизирани. Пламен приближи и промуши ръката си навътре. Хвана шишето за гърлото и внимателно го повдигна. После го приближи към себе си. Погледна Ичо и двамата отново спряха очите си върху прашасалата бутилка. Пламен я обърна. Върху дебелото дъно имаше фирмен надпис на немски език.

  – Мамицата ú на Трибалката! – изсъска Ичо.  – За едно шише ви погуби всичките!  Поне да го беше строшил… И се изплю върху прашния под.

  Пламен тръгна към изхода. Отиде до чешмата, пусна тънка струйка вода и взе да мие шишето. После го остави на тревата с гърлото надолу и подпряно на каменното корито. Седнаха с Ичо на гранитните стълби и мълчаливо гледаха как слънцето си играе с потъмнялото стъкло на шишето и в душите им ставаше все по-леко и по-свободно.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Рада Петрова (с литературен псевдоним Ondra) е магистър по български език и литература, психология и кинознание. Живее във Варна. Работила е като редактор и водещ на предавания в Радио Шумен и Радио Браво. Публикувала е статии, коментари и рецензии в периодичния печат и специализирани списания за психология и киноизкуство. Нейни разкази, стихове и приказки са излъчвани в програмите на Радио Шумен, “Хоризонт” и “Христо Ботев”. Рада е автор на книгата „Там, където заспиват звездите”, издадена през 2012 г. Тя нарича този сборник „Разкази от Пролома”, защото историите и героите в тези разкази са хората от Искърския пролом, където е родена и израснала. Още творби на Рада Петрова могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• Корида

  

  .

  Излезе Черното, а очите му блестят…
  Аплодираха го… за болка зажаднели.
  Дошли те бяха, пак да си платят,
  онова, което от другите са взели.

  Приготви Бялото кървавият плащ,
  а червеното е още, казват, цвят за обич…
  Пред погледа му го развя, пламтящ,
  душата му пристегна в огнен обръч…

  Тогава Черното главата си наведе,
  подгънаха се тъжно предните нозе.
  Човешки думи не знаеше да каже,
  Бялото надмощие тържествено превзе.

  А Черното поиска просто да обича…
  но… Бялото последната стрела заби.
  И утихна Черното, затвори си очите,
  потънали в най-белите сълзи…

  .

  Ани Демирова
  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ани Демирова (с литературен псевдоним Anabell) е на 43 години. Родена е в България, но в един момент поема и тя по пътя на емиграцията. Пише стихове още от ученичка, но досега не е публикувала никъде, освен в сайта „Откровения“, където качва свои творби от 4 години насам.  Авторката се чувства особено щастлива, както сама ни написа, че нейно стихотворение е било номирирано и оценено за публикация в литературната рубрика на нашето издание. 

  .
• Профилактика

  Разказ от Веселин Николаев

  .

  

  Казвам се Здравко Каменов от Свищов и съм туберкулозно болен. Точно преди секунди се закашлях и изплюх в кърпата си секрет с някакви алени жилки. Не съм много висок, около метър шестдесет и пет, вследствие заболяване на хипофизата в ранна възраст. Имам леко оплешивяване поради проблем с надбъбречните жлези. Сутрин ми се повдига. Точно преди да си направя чай. Вероятно язва. Съседката се оплаква от същото, а е толкова млада, едва на двайсет. Не работя отдавна. Нямам сили. Не можах да завърша гимназията. Поради тежко заболяване.

  Всичко започна с това, че сън не ме ловеше. Въртях се по цели нощи в кревата, а сутрин бях като ударен с мокър парцал. Влачех се едва-едва. Никой не знаеше какво ми има. Веднъж видях на улицата старица на инвалидна количка. Помогнах и да пресече, и за благодарност тя взе, че ми разправи, как била ухапана навремето от кърлеж в един сеновал, и как всичко започнало с безсънни нощи и изпотяване. Каза също и, че симптомите се сменяли и въртели, а накрая си свършвал в количката. Изтръпнах. Преди десетина дена бях открил един да пълзи по балкона. Огледах се целият, помня. Открих малка червена точка под мишницата си. Вечерта ми се схвана вратът и получих изтръпване на долните крайници. Не можех да си свивам пръстите на ръцете от болки. Това продължи месеци. Направих проучване кои са най-добрите инвалидни колички и се спрях на два модела. Едната с акумулаторна батерия, другата ръчна. Стоят ми в гаража. Периодично смазвам движенията им и ги гресирам. Да са готови.

  Често забравям. Това е от тази проклета лаймска болест. Переспективата е мрачна. Знам, че ако не си се лекувал в първите седмици, бактериите нараствали в аритметична прогресия и ти запълвали организма. Някой минавали в друга форма- капсулна и се криели дълбоко в меките тъкани или ставите. Недосегаеми са. Изгълтал съм стотици блистери с Докси и Амоксициклин и килограми пробиотици. Но тези бактерии са упорити. Понякога виждам двойно. А не пия. Ако не беше лаймската болест, щях отдавна да се съмнявам за тумор в мозъка. Но когато ми писнаха ушите, разбрах, че положението е сериозно.

  Проверих си състоянието. Имах малко спестени пари и малко от наследство. Притежавах 60 декара в Лудогорието от татко. Продадох ги. Заделих 1000 лева за гроб, а останалите сложих на влог. Избрах мястото до едно малко борче. През отсрещната пътека е Борката. Гробът му е буренясъл, а Мишо е през десетина гроба. Почистих малко бурените и избърсах стъклото пред снимката. Беше се спукала. Вероятно е влязла вода зимата и то е замръзнало. Спомням си Борката как ме придържаше през рамо, когато ми се възпали апендицитът. Едвам стигнахме до болницата. Там легнах на една маса и като ме натиснаха в дясно, изкрещях. Махнаха го, но като се пробудих казаха, че бил като нов. Понякога си мисля, че лекарите имат прекалено силно чувство за хумор. Мишо ми носи една седмица домашен натурален сок от кайсии. Винаги ще го помня.

  В болницата хванах гъбички. Една сутрин обух по погрешка чехлите на един дядо до мен и докато се усетя, те ме налазили. Сърбежът е страшен. Мажа ги с йод, мед и тинктура от червен бъз. Не се виждат външно, но понякога усещам, че сякаш лазят между пръстите ми. Но говорех за тумора. Пуснах си направление за магнитен резонанс, скенер и ехограф. Знам, че е безсмислено, но нали надеждата умирала последна. Понякога си мисля, че тази поговорка не е вярна. Аз отдавна нямам надежда. Сега седя на столче на балкона. Препичам се на есенното слънце. Така събирам витамин Д преди всяка зима. За жалост този път няма да мога да го използвам. Не ми остава много. Мозъчните тумори са скоротечни. Почти забравих, че ми пресъхва устата. Пред тежката болест, леките изглеждат нищожни. Въпреки това си бих инсулин. От години съм с недоказан диабет, отключен от внезапен страх. Помня, че тогава видях с огледалото на гърба си една бенка. Преди месец я нямаше, а тогава я видях с просто око. Явно бърз растеж и вероятно меланома. Тогава ще да съм пипнал и диабета. Бенката си е там, но спря да расте, като мина в ремисия. Всяка сутрин я гледам и от тогава спя по корем, което ми причини задуха и гръдната жаба.

  В България ако си болен, си обречен. Оцеляват само силните. Самотен съм. Исках да се обадя на някой, да бъде с мен в последните ми дни. Но няма на кого. Всички починаха. Нямам деца и така и не се ожених. Когато си с лупус, е по-добре да не се жениш. Вероятността да се пренесе генетично на поколението е твърде висока. Та нося си кръста. Човек трябва да е силен. Имам само двама племенника, синове на сина на брат ми. С тях се чуваме от време на време. Живеят в Канада и често ми пращат пари. Единият е на 47, а големият на 52. Брат ми си отиде на 94, а синът му само на 72. Все едно бе вчера, а минаха 4 години вече. Помня как нашите оставяха брат ми и отиваха на театър. А аз, малък, малък, едва седемгодишен хлапак, се чудех какво да правя, когато започваше да плаче. Веднъж го взех така на ръце и го люлеех. И изведнъж , както го държах за главата, и ръката ми хлътна в нея. Беше ужасно. Помислих, че съм го убил. Положих го внимателно в креватчето и се скрих под юргана. Когато се върнаха нашите, майка ми го взе на ръце, а той, милият, гукаше. Никога не съм бил по щастлив оттогава. Бях му натиснал фонтанелата, а тя още мека, мека, хлътнала леко навътре.

  И ето ме днес, седя на столче като инвалид и единственото, което имам, освен рака, са спомени. В такива мигове искаш да има някой, който да те прегърне и да поплаче с теб. Но нямам. Затова обвих ръце около себе си, представяйки се, че някой ме е прегърнал, и заплаках. Това мога да ви кажа за себе си, ето написах тази история – лична драма. По точно я продиктувах на Сашко от горният етаж и той я набра на таблета си. Треперят ми ръцете от паркинсона и не мога да пиша бързо. Вече година чакам края, но той не идва. Утре имам час при зъболекар. Преди изпитвах ужас да ходя, заради заразите от хепатит Ц, но го хванах, когато бях на 30, и вече ми е все тази. Предварително само съобщавам и дезинфекцират приборите. Оттогава и не пия. Заради черния дроб. Сигурно съм единственият непиещ в града с цироза. Орисия. Айде със здраве и умната!

  Профилактиката е ключът към дълголетието! От мен да го запомните! Ако не бях ходил на профилактика, щях вече от половин век да съм мъртъв.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор –  вж. тук.

  .

• „Селата в България – посоки за туризъм и култура“

  За една новоизлязла книга и нейните трима автори ентусиасти – Гавраил Гаврилов, Анна Пелова и Михаил Михов

  .

  

  Това е една книга, която ние, авторите, си поставихме като неизбежна кауза. Искахме със „Селата в България – посоки за туризъм и култура“ да създадем мост между българите от големите ни градове в страната и чужбина, с малкото останали смели предприемачи в туризма в селските региони на България. Благодарим на издателство „Сиела“, че застанаха зад нашата идея. На много места в българската провинция съхраняването на традиционните ценности е възможно благодарение само на селския туризъм. Книгата ни вече е на книжния пазар и се радва на интерес сред младите българи в родината. Надявам се информацията за нея да стигне и до нашите сънародници зад граница.

  Гавраил Гавраилов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  .

  АНОТАЦИЯ ОТ АВТОРИТЕ НА КНИГАТА
  

  .

  

  В първата по рода си книга за селския туризъм в страната се опитваме да обхванем възможно най-много атракции и услуги, които имат потенциал и за бъдещо развитие. В общата част на книгата проследяваме текущото състояние на селския туризъм, неговите алтернативни варианти и допира му с културата на местните общности. За първи път правим анализ на отделните туристически региони в страната и потенциалa им за развитие. Фокусираме внимание върху зелените алтернативи, културните аспекти на съвременните форми на изкуство в селска среда, развитието на поклонничеството и екологичния туризъм. Важен момент са темите за чистата храна, меда, виното, коприната и маслодайните рози. Цялостния дух на първата част на книгата е внушението, че туристите по селата са чакани гости, а собствениците на местата за настаняване са домакини и бъдещи приятели.

  В специализираната част на книгата насочваме гостите към 39 конкретни села из цялата страна. Подбора сме направили на случаен принцип, но с цел да дадем представителна картина за селския туризъм в България. Всяка статия е символичен вход към конкретен туристически регион или съседни дестинации. Статиите изградихме с лично отношение и след целенасочени посещения на местата. В тях има много местни легенди, любопитни факти за фолклорните и кулинарните традиции, интересни сравнения между етнографските групи и различните социални модели на българското село през годините. В индекса на книгата са изброени 210 села от цялата страна.

  

  В последната част на книгата сме събрали пет кратки истории на млади дами, които описват техни пътувания из страната. Това са увлекателни разкази, в които даваме възможност на пишещи любители да споделят техни впечатления от тематични пътешествия в селска среда. Целта на тази част на книгата е да провокира допълнителен интерес към споделянето на пътешествия чрез текст и снимки. Обявяваме и отворен конкурс за фотопис на тема „Хляб и сол“. Чрез него ще търсим обратна връзка с читателите на тази книга и бъдещи пътешественици сред красотите на провинциaлна България. Ще се радваме те да ни споделят аспектите на традиционното българско гостоприемство с преки впечатления.

  Всичко това е гарнирано с над двеста авторски фотографии и жив изказ с намигване към проблемите, както и практични съвети. Книгата е с обем 188 стр., в стандартен размер за пътеводител (А5), луксозно пълноцветно издание.

  Това е първата по рода си книга за селски туризъм в последните десетина години. Вярваме, че веднага след издаването й, тя ще заживее собствен живот и нарицателно ще бъде наричана „селския гид“. Планираме да продължим с нашите пътувания и да опишем впечатленията си в цяла поредица за селския туризъм в страната.

  .

  

• Прости, Родино!

   Посветено на всички български имигранти

  

  .

  Безмилостно отсече и реши,

  че нямам място в твоите предели –

  Съдбата ли, Родино, или ти,

  до днес ответ сърце ми не намери.

   

  Откърми ме, отгледа със любов,

  а колко спомени за тебе нося,

  но ти забрави някогашен зов

  и ме затрупа с множество въпроси.

   

  Къде отиде твоят благослов,

  с който моите мечти летяха?

  Къде е скъпият ми твой покров,

  без който дните ми осиротяха?

   

  Защо децата ти се разпиляха

  по всичките посоки на света,

  а тез, които в тебе оцеляха,

  така и не обгърна с топлина?

   

  Но аз не те виня, а ти прощавам

  за туй, че моите мечти разби.

  В сърце ми вечно си, но те оставям.

  Ти ако можеш, моля те, прости!

   

  Анна Банчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Анна Банчева е родена през 1978 г. в Стара Загора. Завършила е Английска филология в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”.  В България е работила в различни сфери, като най-продължителната длъжност, която е заемала, е преподавател по английски език и методика на английски език в ДИПКУ – Стара Загора. През 2009 г. Банчева заминава за Дубай и работи там като преподавател по английски език в колеж, а по-късно и в международен езиков център. През 2013 г. започва работа като преподавател по английски език в частно езиково училище в Северна Испания. Анна започва да пише стихове още от детските си години, но след дълга пауза започва отново да пише преди около две години. Още творби на Ани Банчева могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
  

   

• Роман на Здравка Евтимова излезе и в Италия

  В началото на този месец издателство Salento е публикувало в Италия романа на Здравка Евтимова „SINFONIA”, информира Sofia Ars Net.

  

  .

  Миналата година същият роман излезе в САЩ под заглавие „SINFONIA BULGARICA“. Издателство Fomite Books публикува този роман в поредицата си съвременни романи от цял свят.

  

   

  .

  В България романът е издаден от  издателство „Жанет-45“ под заглавие  „ЧЕТВЪРТЪК“.

  „Романът „Четвъртък“ е произведение за упоритостта на човешкия дух да се справи и оцелее в условията на нравствената Сахара в България днес. Той е роман за смазващата сила на парите, роман за глада и роман за любовта, която въпреки всичко – предателства, продажност, подкупи – остава жива. Това е роман за надеждата, че съвременна България бавно, мъчително, но все пак успешно се откъсва от черната сянка на насилието, корупцията, унижението, за да се придвижи към по-човешки дни за своя народ“ – пише за този роман в сайта си издателството.

  

  .

  Романът „ЧЕТВЪРТЪК“ разкрива живота на четири жени в съвременна България.

  Историята на една от героините в романа, дебелото момиче Симона, излиза като новела, под заглавие „Дебелото момиче“, в канадското литературно списание Adirondack review.

  Историята за друга от героините – сервитьорката Нора, нейната болна майка и братята й, е публикувана като новела в американското литературно списание In Posse Reviеw под заглавие „Някой друг”.

  Историята за третата героиня Д. – тайнствена масажистка, е публикувана в американското списание Muse Apprentice Guild и в канадското списание Slingshot със заглавие „Четвъртък”.

  Новелата за четвъртата от героините – госпожа Арсениева е публикувана в американското списание Cauldron и в английското списание за авангардна проза Texts’ Bones – Уелс със заглавие „Горчиво небе”.

  Тези четирите публикации са излезли в периода септември 2002 г. – май 2003 г.

  

  Още новини за литературни успехи на Здравка Евтимова:

  Нейният разказ „Seldom” („Рядко“) беше включен в антологията “Best European Fiction 2015” („Най-добра европейска проза за 2015 г.) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ.

  Разказът ще бъде публикуван на български език в брой 1 от 2015 г. на списание „Съвременник“.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
  

  

  Здравка Евтимова има публикувани няколко романа в различни страни по света. А публикациите на нейни разкази на различни езици в най-различни издания са толкова много, че едва ли биха могли да се изброят. Нейни разкази са били публикувани и в нашето издание. Евтимова е член на Сдружението на писателите неореалисти Yorkshire-Humberside, Великобритания. Носителка е на наградата за разказ на немската фондация „Lege Artis“ (1998) и на наградата за проза на английското списание „The Text“ (2000). Тя е носителка и на българските литературни награди за проза „Чудомир“ (1982), „Анна Каменова“ (1995), награда за разказ на в. „Труд“ (1999), награда за разказ „Началото на 21 век“ и др. Здравка Евтимова е превела над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език.

   

• Нула

  Разказ от Даниела Паскова

  .

  „Всяко нещо започва от нулата.
  От вас зависи къде ще приключи.”

  (Неизвестен автор)

   

  

  – Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хм-м-м, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке! Добре дошла при нас!

  Чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти.

  Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата й и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега.

  Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина.

  „Страните на големите възможности” – така пишеше навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън Родината. На пръв поглед беше лесно, особено за млади и работливи хора като Ася, и то с добро образование и отлични по успех дипломи. Не й се искаше още да заминава. Тук беше нейният дом. Тук искаше да се реализира и да покаже на какво е способна. Приемаше заминаването в чужбина като бягство.

  „Трудно е в изстрадалата ни Държава да се живее и работи – да, но нали ние трябва да я направим по-хубава и по-гостоприемна за нас и за собствените си деца. Ако не ние, тогава кой?“ – си мислеше момичето.

  Ася вървеше по прашната улица на големия студен град. Не забелязваше боклуците около себе си, нито намръщените хора. Блуждаеше в мечти и надежди като наивно малко птиче, излетяло току-що от гнездото и усетило свободата на пролетното ведро небе. Рееше се с широко разперени криле. Пърхаше и поемаше трудния път нагоре към висините, без да се замисля много за големите хищни птици, които може би ще срещне.

  Първи работен ден. Ася беше притеснена, но и радостно възбудена. Обичаше професията си. Беше си я избрала сама, въпреки скептичните възгласи на всички около нея:

  „Пак си помисли! Вярно е, че ще даряваш живот. Това е хубаво. Но пък за колко на месец ще е? Знаеш ли? Няма да ти стигат парите за нищо. Всичко лапат ненаситните доктори, а ти ще им вършиш повечето работа. И накрая и едно „благодаря” няма да получиш в повечето случаи. Неблагодарна професия е това на акушерката. Друго е било преди на село. Я някоя кошница с череши, я яйчица, я прясно овче сиренце. Все по нещо капе. Сега вече не е така. Ама като си инат, блъскай за този, дето духа.”

  Ася не чуваше всичко това. Учеше с усърдие и излезе от института като отличничката на випуска. И пак се започна:

  „Браво, добре се изучи. Ами сега? Я заминавай навън. Ще почнеш от нулата, вярно е, но те като видят, че си умна и способна, и ще се издигнеш. Няма да е като тука. Там хората оценяват работливите пчелички.”

  „Стига! Сама ще преценя къде да работя и как да подредя живота си. Вие си гледайте собствената съдба. За моята не мислете.” – отговаряше тя.

  Ася не позволяваше много да й мрънкат. Знаеше възможностите си. Бързо се учеше и беше контактна. Това винаги й беше помагало досега в живота. Едва ли сега ще е различно.

  Първото изродено дете. Ася беше гледала много раждания по време на стажа си, но за първи път пое младия живот в ръцете си. Докторът се беше запил някъде из кабинетите. Нямаше време да го извика. А и да беше дошъл навреме, какво ли щеше да направи в това си състояние – пиян и разконцентриран? Бебето излизаше и Ася се справи блестящо сама. Раждането беше като по учебник. Умът й бързо прецени всеки риск и за майката, и за детето, и тя направи така, че всички усложнения да бъдат избегнати.

  – Браво, момиче! – каза й старата акушерка от съседната родилна зала. – Справи се чудесно. Има много хляб в теб, виждам. Само да не се развалиш, че с това кръшно телце и тия хубави форми… тц-тц-тц… Сигурно си забелязвала как те гледа шефът?

  Не, Ася не беше забелязала. Гледаше само измъчените и молещи очи за помощ на раждащите майки. Вършеше си работата със старание и човещина. Самата професия всъщност го изискваше. Усмихваше се и обясняваше всичко на пациентките. Прескачаше и отвън за секунда, за да успокои татковците, които нервно обикаляха във фоайето. Колко бяха смешни и сладки, така притеснени и уплашени!

  Момичето най-обичаше да съобщава прекрасни новини: „Имате си момиченце! Честито!”

  Татковците в първия момент гледаха неадекватно, после скачаха да я прегръщат. Благодариха й и понякога даже я целуваха в радостта си.

  Чудото на раждането! Това изпълваше всяка една минута от работното време на Ася. Тя беше доволна и щастлива край младите родители. А поемеше ли новия живот в ръцете си, я изпълваше такава топлина и надежда, че очите й винаги се насълзяваха.

  – Ех, момиче, момиче… ще свикнеш. Много си млада и зелена – възрастните акушерки я гледаха и цъкаха с език. – Ако вземем да ревем на всяко родило се пикливо бебе, докъде ще я докараме?

  Една нощна смяна беше спокойно. Колежка имаше рожден ден и всички се бяха събрали да се черпят. Ася мина, поздрави я, хапна торта и се запъти към малката стаичка за почивка, за да си направи кафе. Никой не забеляза отсъствието й, освен един… Момичето седна и се зачете в книгата, която винаги носеше в чантата си. Потънала във вълшебния свят между кориците, тя не усети как вратата се беше отворила и в стаята беше влязъл дежурният лекар – възпълничък, плешив акушер-гинеколог в напреднала възраст. Лицето му носеше особена мазна и нагла осанка. Ася не го харесваше и понечи да стане, когато той стовари туловището си до нея и я притисна в ъгъла на дивана.

  – Къде хукна? Стой сега тук да проверя аз какво си научила за краткото време, откакто си тук – фъфлеше той и смърдеше на бъчва.

  На Ася й се догади. Отново се опита да стане, но той я натисна грубо с една ръка през раменете, а другата плъзна по бедрото й.

  – Я покажи сега на чичо доктор откъде влизат бебетата-а-а? – разхили се мазно и стисна бедрото й.

  Ася пламна. Скочи и пъргаво се изплъзна от хватката му. Докато се шмугваше между масичката и дивана, мина през опънатите му крака и той извика от болка.

  – Ще съжаляваш! Даваш дори и на татковците роми да те прегръщат, а сега ще ми се правиш на честна. Фригидна кучка!

  Ася затръшна вратата зад себе си и се затича през коридора на Родилното. На вратата към фоайето се сблъска с една от младите лекарки.

  – Ася, къде бягаш? Какво се е случило? – загледа я в очите и разбра веднага – Излез малко навън. Ще кажа, че съм те изпратила в Неонатология*.

  След тази нощ Ася вече не идваше на работа така щастлива. Оглеждаше се и внимаваше много повече. Имаше чувството, че акушерките си шушукаха зад гърба й, а старите доктори я гледаха високомерно. Нагрубяваха я при всеки удобен случай. Наричаха я некадърница, патка и какво ли още не. Тя си мълчеше и си изпълняваше задълженията все така съвестно, само че усмивката й вече не беше така лъчезарна и невинна.

  Поредната нощна смяна. Беше лудница. Като че ли всички се бяха наговорили да раждат точно тази нощ. Всички зали бяха заети. В Предродилно имаше родилки, които изчакваха. Работата нямаше свършване.

  Ася бързаше за операционната. Спря се и направи път, за да изведат поредната майка-родилка.

  – Тая нямаше късмет. Роди се мъртво. То толкова малко, че не става за нищо. Роми… Ще си направят ново. Какво ли им пука… – бъбреха две санитарки и си предаваха носилка с упоена, току-що родила жена.

  – Ти пък к’во искаш? – едната изгледа Ася сърдито.

  – Кажи на доктор Иванов, че го викат в първа зала. Бързо!

  Ася искаше да говори с акушерка, но санитарката не й разреши да надникне вътре. Винаги много разбираха тези санитарки. За всичко имаха отговори и коментар. Момичето се дразнеше, но не можеше да направи нищо.

  – Ще му кажа. Айде изчезвай, не си стерилна!

  – Ама-а-а, да дойде веднага!

  – Добре де, добре. К’во си ми се развикала.

  Вратите на операционната се затвориха. Ася остана в коридора. За миг се подпря на малката масичка в ъгъла. Беше страшно уморена, а до края на дежурството имаше поне още час.

  В този момент чу леко писукане. Ослуша се.

  – Какъв е тоя звук? – момичето замря и напрегна още повече слуха си.

  Писукането идваше от един леген, поставен на масата до нея. Бързо отметна пелената, с която беше покрит, и разбра откъде идва звукът. Грабна малкото детско телце и влетя в операционната.

  – То е още живо! Вижте!

  – Ама че упорита нула**. Ако беше българче, досега да е умряло сто пъти. Дай го насам и изчезвай веднага! Ама че момиче! Откъде ни намери работа сега, и без това тая мърша ще издържи най-много час-два…

  Ася стоеше в коридора на Родилно отделение. Ръцете й бяха кървави и мръсни, а по лицето й се стичаха сълзи.

  …

  – Я, сладуранката! Как си, моето момиче? Свикна ли вече при нас? Влез, влез… – шефът на Родилно стана от стола си зад бюрото и разтресе огромното си туловище.

  – Няма нужда да ставате. Аз само за секунда. – Ася остави пред него на бюрото бял лист хартия, на който пишеше нещо – Напускам!

  – Как така напускаш?

  Отговор не последва…

  Ася излезе почти тичешком от Родилното, от болницата, от града, от страната… Вървеше през летището. Дърпаше голям куфар с едната си ръка, а в другата държеше билет, на който пишеше: destination – Italy.

  Отиде да бере ягоди…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Неонатология – педиатрична специалност, която се занимава с медицински грижи за новородените, и по-специално за болните и недоносените бебета.
  

  ** Нула – неразвито новородено дете, тежащо по-малко от килограм.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Даниела Паскова (с литературен псевдоним Calli) е родена през 1974 г. в Балчик, но още от съвсем малка живее във Варна. Завършила е Медицински институт в града и работи като медицинска сестра в Спешното отделение на ВМА-МБАЛ – Варна (Военна болница). Любовта към писането се заражда у нея още в детските й години, но после животът я сграбчва със своите усилия и грижи – институт, мечтана професия, любов, семейство, деца, проблеми. Преди три години обаче започва да пише отново, изпитвайки дълбока вътрешна потребност за това. През юли 2014 г. излиза от печат първият й сборник с разкази „Живот на 360 градуса”. Вторият се подготвя за печат в момента. „Всяка дума, изписана на тези страници, се е родила в сърцето ми и е отекнала в душата ми като ехо“ – казва Даниела за написаното от нея. Още творби на Дани Паскова могат да се прочетат в сайта „Откровения“.

• <<
• 1
...
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
...
• 75
• >>