Всичко от литература

литература

• Стефан Главчев: ТЕФТЕРЧЕТО НА АПОСТОЛА

  (гневната ми реакция на откраднатите
  тефтерчета на Златанов, в които преди
  време лъснаха корупционните схеми
  на престъпните управници…)

  Апостоле, тефтера ти до днес
  не се намери никой да открадне.
  И уж живеят – за едната чест,
  но грабят – който колкото му падне…

  За род и правда – думите са бол.
  Реки прелели, семена в хамбари.
  Но видят ли файдата – бос и гол,
  за две години стават господари.

  Изедникът не стиска меден грош,
  а куфарче, натъпкано с валута.
  И подкупи приема – йощ, и йощ,
  тъй както четник пълни си барута.

  Ти девет годин скита без покой…
  Те с четири – същински са шопари.
  Една безумна сбирщина от лой,
  която лочи – кой каквото свари.

  Да би дошъл да гледаш правдини,
  във гроба ти сърце ще се обърне.
  Затуй във паметта ни остани,
  дори живота в пъкъл да посърне.

  Тефтерът ти – до святост чист и бял,
  дано у нас се съхрани довека.
  Че тоз народ, от бедност оскотял,
  едва си спомня Дякона, Човека…

  Завета, свободата, и честта…
  О, думи от забравена светиня!
  Народе???
  Кой зарови те в пръстта,
  та твоите сълзи да бъдат тиня?

  Ясен ВЕДРИН
  (Възходът на падението)

• Закърнелите

  

  Някога, много отдавна имало един вид птици, които ги мързяло да летят. Постоянно се влачели по земята. Летенето им се струвало твърде енергоемко – прекалено много усилия, а и къде-къде по-лесно било да пълзят.

  Годините си минавали, бившите птици – настоящи влечуги стържели коремите си в прахта. Мощните им криле закърнели и се превърнали в жалки, гротескни израстъци. Тези странни същества не били никак обичани в животинското царство. Всички ги презирали и странели от тях.

  Но на мързеливците не им пукало. Голяма работа, че предизвиквали погнуса и отвращение. но кръвта им изстивала все повече и повече. Получило се така, че дори студенокръвните се оказали по-горещи от тях.

  Децата им обаче били точно толкова любопитни, колкото и всички останали малчугани по света. Непрекъснато тормозели родителите си с въпроси: „Защо пълзим? Вярно ли е, че някога сме били птици? Защо сме се отказали от летенето? Някой принуди ли ни да се влачим по земята или сами сме изоставили небето? Кой е виновен? Защо, кога, как…?“

  Дъртите били меганепукисти. Обръгнали и залоени, ленивите им сърца не трепвали дори от тревогите на собствените им деца. Въпросите им увисвали и може би всичко така щяло и да си остане…

  Но един ден от небето се спуснала огромна сянка. Закърнелите запълзели бясно и се изпокрили по дупките си. Само едно дете не помръднало. Останало на място и започнало да задава въпросите си. Сянката прибрала крилете си, заслушала се и решила да отговори:

  – Да, истина е – вие сте потомци на птиците. Предците ви бяха господари на живота си, използваха крилата си по предназначение. Но избраха път, който тогава им се стори по-лесен. Да летиш не означава вечно да се рееш по вятъра. Много по-често ти се налага да се бориш срещу силните въздушни течения. Никак не е сладко всеки ден, ежедневно да преодоляваш насрещния вятър. Трябва да бъдеш силен не само физически. Необходими са воля, устойчивост на духа, упоритост и постоянство. Всъщност да летиш е трудно. Непрекъснато се съпротивляваш на земното притегляне и на още по-страшното собствено желание да се отпуснеш, да си починеш. Вашите родители решиха, че не си струва да се борят. Вие сте следствие на това тяхно решение. Затова сега пълзите и се криете по дупките. Изборът, който те направиха, предопредели начина ви на съществуване. Разбра ли ме защо е така? Стана ли ти ясно?

  Детето мълчало. Само необичайното му влечугесто телце се загърчило. Но не настрани, а някак си нагоре, нагоре… и още веднъж нагоре.

  – Не искам повече да пълзя. Искам да летя! – прохлипало то. – Какво да направя?
  Птицата разперила криле:

  – Вече го правиш. Изправяй се отново и отново. Нищо, че ще падаш. Ставай и опитвай пак. Отново и отново – докато полетиш.

   

  Ивайло Зартов,

  31 октомври 2014 г.

• Непоучилото се племe

  

  Здравейте индианци! Как са ви перата? Гордо вирнати или позорно клюмнали?

  Какво, какво казвате? Нямате никакви пера ли? Дори и едно малко, хърбаво и проскубано перце не ви е останало, така ли? Срамота. А какво кораво и щръкнало племе бяхме някога… Ееех, спомени, спомени… И как така я докарахме дотук?

  През последните 25 години ни се изредиха да ни управляват вождовете на червения клан, на синия, на турскосиния, на сивия, жълтия… Одираха ни кожите систематично. Ту едните, ту другите. Една зима, на втория месец от началото на годината взе, че ни писна. Излязохме от замръзналите вигвами и се развикахме. Дори не грабнахме томахавките. Не, че не искахме, но вече бяхме изгорили дървените им дръжки, за да се стоплим поне малко. Играхме танца на гнева и крещяхме, че повече няма да търпим, че няма да допуснем нито един от вождовете, които са ни грабили досега да продължат да ни съдират кожите. Настоявахме за незабавни промени в избирателната система, в съдебната – сами да си решаваме кои да са ни стожерите на законите… Викахме ние, викахме и Би-Би – вождът на сивия клан и племенен вожд по това време се уплаши и избяга. На негово място дойдоха старите крадци от червения клан, турскосиния и червената петолъчка, обилно напръскана с дребни пречупени кръстчета. Тия последните, петолъчко-кръстатите, преди това правеха смъртни заклинания и магии на Би-Би, ама после рязко и безрезервно му станаха жени. Та така, настаниха се пройдохите в главния вигвам. Ние, индианците, уж не ги искахме. Викахме и срещу тях.

  Те обаче ни изиграха танца на глухаря. Лошото е, че стъпките му са много бавни. Една година и два месеца. То не бяха дебати, дискусии, разговори, консултации, пушене на лули… Уж щяха да ни чуят какво искаме. Ама нá – пак не стана. И тия побягнаха. Само да не си помислите, че най-сетне сме постигнали мечтаните справедливост и възмездие. Нищо подобно. На власт отново се настаниха Би-Би страхливеца с неговия сив клан и още 7 банди крадци на бизони. Не е за вярване, но червените и турскосините пак са тук. На всичкото отгоре се разплодиха в нови две шайки – Азбучната и на Дудука. Тук са и жълто-сините, тъмновиолетови отпадъци. Преди години насметоха де що можаха чужди прерии и мустанги, като на нас ни обясниха, че това се наричало приватизация. На тия им викаме деформираните. Те пък веднага заявиха, че са готови да се жертват. Щели да подкрепят Би-Би, за да ни крадат заедно.

  Това като го чуха от ОФето – за краденето заедно, автоматично разпериха алчни ръце и те. ОФето е клан, който е подготвен за пореден път да излъже лековерните индианци, разочаровани от голямата червена петолъчка с малки пречупени кръстчета. Вождовете на тия два клана са роднини – единият е кум на другия. Разликата между тях е само външна. При заместителите голямата червена петолъчка е замаскирана – такъв е планът. Иначе всичко друго им е еднакво. И тия храчеха отровно срещу Би-Би крадеца, уж такъв бил, онакъв бил. Ама сега са си татуирали „светлия” му образ и здраво го облизват. Готови били на всичко, само и само да ги вземе в голямата банда. И на тях много им се крадяло.

  „Време е!” – това е обединеният зов на 8-те шайки. Хмм, 25 години ни дерат и сега пак било време за дране. Все им е малко, нямат насищане пустите му шамани и вождове.

  Време било, така е. Само че е крайно време племето ни да прогледне. Да престанем да чакаме вождовете сами да се самонакажат. Да проумеем – животът ни е в собствените ни ръце. Време е да си върнем перата.

   

  Ивайло Зартов,

  28 октомври 2014 г.

• Бар „Розови мечти“

  Разказ от Тодор Кунчев

  .

  Аз имах лошо предчувствие, а Големият Бил – само хрема. Неделната утрин ни посрещна със свиреп, озъбен кучешки вятър. Чайките продължаваха да се опитват да се облекчат върху минувачите, но никой не им обръщаше внимание.

  Неделя сутрин всъщност е времето между десет и единайсет, когато хорицата казват, че отиват да пият кафе, и после си викат бира, знаете защо. Сериозните хора пият кафе в къщи и отиват на църква, а нормалните отиваме в кварталната кръчма и пием каквото намерим за добре.

  Бар „Розови мечти“, според едни, според други – „Розови сънища“, се намира на 31 авеню в Драз махала. Кръчмата е барче, защото има реклама на Пепси кола. Направена е в един гараж – последен пристан за разбити кораби, на вече нелетящи холандци, разведени, полуразведени и такива на път към развод. С една дума – безпътници.

  Барманката и дъщеря й са като едни морски фарове, огромни женища, розовобузести и дебелогъзести (щях да кажа Рубенсов тип, но Рубенс не е рисувал гушести пуйки). Розовите им ватирани гащи със съмнителни петна по тях висяха на простора, досами прозореца, и създаваха още по-съмнителни розови мечтания. Днес нямаше много посетители, а тези, които бяха дошли, пиеха прави край печката на дърва. Почти никой не сядаше, не само защото покрай масите не беше особено топло, а и защото пенсионираният старшина Мечо, пиян и насран, се беше местил от стол на стол, докато заспи накрая на последния. Барът обаче се радваше на добра посещаемост, което беше позволило на собствениците да сложат вази с изкуствени цветя и да пристроят едно салонче за по-сериозни гости. В салончето всичко беше по-малко, беше и по-студено, защото нямаше комин на печка, който да минава оттам. Но пък беше… интимно.

  Големият Бил си извика греяно вино с чер пипер, аз като по-изискан си поръчах коктейл, за да ми е гадно. На съседната маса се беше цопнал Баровеца в цялото си великолепие. Баровеца е контето на махалата, той винаги е изискано „облякън“, както се казва на тукашния диалект. Сакото – цвят сиенска печена, на ситен пепит „елефант гри“, черен копринен панталон с маншет, черно поло, върху което бе нахлузил розова копринена риза, сребриста вратовръзка с жълтозлатисти пеперудки, вързана на двоен широк възел. Жълтокафявите му обувки с пресечено бомбе и белите чорапи щяха чудесно да се връзват с кърпичката, но тя не се показваше деликатно от джобчето на сакото, беше се смъкнала някъде. Физически, а и интелектуално, доколкото тази дума може да се използва в случая, той много приличаше на баща си, чиито пари харчеше. Баща му – собственик на магазин за хранителни продукти и нелегален алкохол, както и на полулегална заложна къща – беше дебел, мазен и прост хитрец.

  Баровеца беше много зает, за да ни отвърне на поздрава. Ние само му кимнахме, защото понякога сме вежливи… Наистина беше много зает – с едната ръка пъхаше един банан (обелен) в устата на изрисуваната кукличка, а с другата се опитваше да разбере телесната температура на междукрачието й. Освен това все не успяваше да си пъхне езика в ухото й, докато й шепнеше някакви „изтънчени“ неща, от които тя се задъхваше в приглушен смях и леки изписквания. Момичето се стараеше да бъде сериозна дама и затова опитите й да извади ръката му, скрита под полата й, въпреки плахите усилия, спечелиха нашето мълчаливо одобрение и леки, една четвърт усмивки. В един момент тя като че почти успя и театрото без малко да свърши. А после се появи барманката с уискита и панерка за хляб, отрупана с кишу, солети и един голям шоколад, който завършваше романтичната атмосфера с баровски натюрморт.

  Бил се изсекна, погледна ме с онзи поглед, който не предвещаваше нищо добро, защото се виждаше как досадата се бори със скуката, а те двете с гнева… Беше наследил от прабаба си – руска циганка шаманка – дълбока и нежна славяно-ромска душа, както и магията да се напива и сбива от нищо и за нищо. Атмосферата тук му действаше зле, затова му кимнах разбиращо. Барманката обаче не разбра, че кимването е към него, и донесе още по едно питие, а ние не искахме да я обидим… Неделя е все пак, а това, че не сме на църква, не значи, че не трябва да сме смирени и огрени от Божията любов нали, която е навсякъде.

  А какво ставаше на другата маса в салончето, може би ще попитате? Аз пък няма да ви кажа, защото първо ми е почивен ден, неделята е ден за почивка. И второ, заради респект и уважение към Божиите служители. Питайте свещеника, ако не вярвате. Да, и за неделята го попитайте, и за съседната маса. Макар че аз знам отговора му какъв ще е – ще ви изгони, а даже може и да ви напсува.

  Е, пийнахме все пак набързо и си платихме сметката. Отвън студеният вятър ни блъсна в лицата, а розовите гащури продължаваха да се развяват като знаме. И тогава видяхме, че Баровеца води красавицата си по пътеката от улични плочки към дървения масивен нужник на заведението, украсен с тенекиена табелка „Клозет“. Бутна я вътре, чухме едно: „Влизай ма, ша ти… мамата“ и вратата се хлопна. По-късно спорехме с Бил как го каза – „ша ти…“ или „да ти…“, но защо ли въобще се препирахме. Баровеца определено не беше образован човек.

  Тръгнахме си, но Бил се сети, че трябва да ползва тоалетна – и като нямаше такава, реши като кучетата да препикае, където намери. Застана отстрани на нужника и отпусна края, оглеждайки се някой да не го види. А отвътре се чу писък и сърдит мъжки вик, последват от два реда псувни. След малко приятелят ми се върна ядосан. Дъските били много рядко сковани, той късно забелязал. Обърна се към клозета и изпрати една злобна, голяма храчка, която полетя към вратата, а тя тъкмо в този момент се отвори… И храчката на Бил се лепна на вратовръзката на разгащения Баровец. Той се облещи, каза нещо от сорта: „Ей, ще те смеля…“, поръмжа и затвори вратата.

  Беше студено, а тия вътре в дворния „будоар“ май скоро нямаше да свършат. Иначе Бил можеше дори да им се извини, което щеше да е за първи път в живота му. Постояхме, погледахме затворената врата на нужника, белезникавите розови гащи, които така и не ни изкушиха, и си тръгнахме. Май че трябваше да отидем на църква…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  
  

• Тази есен

  

  Тази есен, оранжево сияеща.
  Прекрасна и неповторима стоиш.
  И мечтая, и шепна, и прегръщам.
  С нежност изсипва се светлина.
  

  Тази есен, с вятъра пея.
  През съня си нося те.
  Натежалите капки изпивам.
  Губя се в безкрайната синева.

  Тази есен, оставам до тебе.
  Звездите сребърни точици.
  Облаците натежали са.
  Кичури ме докосват едва.

  Тази есен, профилът на лицето ти.
  С поглед изпращам деня.
  Дъждът сякаш сбира трофеи.
  Падащи брулени листа.

  Тази есен сладостта събира.
  Изгубени пътища и лета.
  Върховете на пръстите.
  Чакам те в края на вечерта.

   

  Нури Джурин

• Йордан Йовков: Вълкадин говори с Бога

  Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям куп жито, а на изток през плувналия прах се показа, червен, месецът. Голяма задуха беше и след залез слънце. Той работеше сам, със снахите си и с децата, защото синовете му бяха още на война. Докато пренесат житото в хамбара, докато разтоварят колята със снопите и приберат туй-онуй, месецът подскочи, побеля, и когато седнаха да вечерят, видело беше като ден. Тогава той каза:

  – Потрайте още малко, докато свършим хармана. А като си додат мъжете ви, ще ви разделя. Ще ви дам всичко, за себе си не ща нищо. Стига ми, доде съм жив, да ви спохождам от време на време.

  Насреща му седеше Милена, най-младата му снаха. Хубава жена, млада, яка, очите й, както винаги, се смеят, кръглото й лице огряно от месечината. Той я погледна и се позасмя.

  – А на Милена – рече – ще дам отделно нещо. Какво е, няма да кажа сега, ама като му доде времето, ще й го дам.

  Работили бяха добре, той се поразпусна и накара Милена да му изпее „Милен Милени думаше„. Той обичаше тая песен, защото също както в нея, снаха му се казваше Милена, а син му, нейният мъж – Милен. Като я слушаше, драго му беше да гледа снаха си и жал му беше за Милен, който наедно с двамата си братя беше на война и не се знаеше дали и той, и те ще се върнат живи.

  Какво стана после? Синовете му си додоха живи и здрави, но той ги не позна: имаше смут в душите им, гледаха изкриво, сприхави бяха и зли като подгонени вълци. Доде тежко време, всичко се повърна назад, като изтървана из баир надолу каруца. Най-напред войските, които бяха заминали към Кюстенджа и Тулча, започнаха да се връщат набързо – точеха се деня и нощта, в дъжд, в кал, в студ, гладни, изнемощели. По селата се отбиваха войници и тропаха от врата на врата за коматче хляб като просяци. Колко набързо бяха си отишли и каква мъка са влачили, можеше да се види от туй, че когато напролет се стопи снегът, пътищата, отдето бяха минали, се белееха от костите на измрелия добитък. Върнаха се пак румънците и туриха границата, където си беше по-рано, току пред къщите. Селото остана отсам, а половината му мера – отвъд.

  Той удържа думата си и раздели синовете си. Но каква полза? Не било съдено да видят добро, нито те, нито той. Средният, Атанас, още като се върна, заболя и уж нищо му няма, уж само понастинал, а легна и вече не стана. Най-старият му син, Никола – юнак мъж, личен, на когото не можеше да се нарадва, когато си дохождаше в отпуск, фелдфебел, с медали, покрили целите му гърди, – той пък тръгна по партии, стана кмет. Строг човек беше, държеше за право, за закон, но кой ти слуша, кой мисли да върви из прав път? И една вечер, както стоеше с приятели в кръчмата, стреляха през прозореца и го убиха. Отиде си и той. Остана още една вдовица и още една черна забрадка се замярка от село към гробищата.

  Остана най-малкият му син, Милен. Нему се паднаха нивите отвъд, в Румъния, и той живееше там – в чуждо село и в чуждо царство. Беше на една крачка далеч, но нито той можеше да дойде, нито старецът можеше да отиде при него, когато поиска. Навик стана на Вълкадина да стане сутрин, да подкара пред себе си кравата, за да я пасе – колкото да се намира на работа, – да излезе над селото и да се изкачи на баира. Там имаше един голям бряст и докато кравата пасеше наоколо, той седеше под бряста, облегнат на дънера му, и гледаше отвъд през границата. Двамата му покойни сина оставиха възрастни синове, те работеха, за тях той не мислеше. Грижите му сега бяха за Милена. И като гледаше отвъд границата, случваше се Милен и Милена да излязат на нива. Той ги познаваше по лицата, по вървежа, ако бяха по-близо, по добитъка – ако бяха по-далеч, и ги гледаше с часове. Ако с тях пък се случеше и някое от децата им, една старческа милозлива усмивка стоеше на лицето му през всичкото време, докато ги гледаше. Между него и тях беше границата и по нея от време на време минаваха чужди войници със сини шинели и рогати шапки.

  Един ден селото настръхна от лоша вест: отсреща, в селото, гдето живееше Милен, дошли жандарми, били, изтезавали, след туй вързали мъжете и ги откарали навътре. С голяма мъка Вълкадин мина границата и намери Милена. Когато го извадиха от затвора, колкото да го види, сърцето на стария плувна в кръв: тоз ли е Милен? Тоз ли е син му? С потъмняло лице, с хлътнали очи, със запечена кръв по челото и по страните. Погледна го, потопи очи в земята и – ни дума.

  – Кажи ми, Милене, кажи ми, сине, ако не си направил нищо, ако си прав, друга царщина е тук, но ще ходя, ще харча, хапката от устата си ще дам, ще те отърва.

  – Не – кай, – тейко. Нищо не съм направил. Смазаха ме, взеха ми здравето. Да мога само да мина отвъд и там да умра.

  Когато си мислеше всичко туй – а то беше всеки ден, – Вълкадин стоеше, както по-рано, под бряста, и гледаше през границата. Милена го нямаше вече – няма ли да се мерне нейде из къра един бял и един черен кон и до тях – няма ли да види Милена – и децата й. Но в къра нивите бяха изкласили и хора нямаше. Само едни зелени жита и в тях нацъфтял много, много мак, ален като кръв.

  Вълкадин стана, прибра кравата, за да я напъди към село. Вървеше, без да подигне очи, без да погледне наляво или надясно. Когато си дойде вкъщи, той чу, че в собата старата му снаха, Къдра, говори с някого. Отбягваше да се среща с хора, но сега като че го бутна някой и влезе. Насреща си видя Милена. Жените станаха, Милена му целуна ръка и заплака. Заплака и Къдра. Дълго време сълзите на Милена течаха по лицето й. Поуспокояваше се, речеше да каже нещо, гърдите й пак започваха да се тресат и пак дигаше престилката си да бърше сълзите си. Без да каже нещо, Вълкадин излезе. Когато Милена сне престилката от очите си, него го нямаше.

  – Къде отиде тейко? – рече тя. – Че аз за него съм дошла. Толкоз имам да му думам.

  Излязоха вън, потърсиха го. Вълкадин го нямаше.

  – Не се сърди, Миленке, не му вържи кусур – говореше Къдра. – Свекъра е станал такъв един… мълчи. Какво не му приказваме, как не го раздумваме – не отваря устата си, не казва нищо, мълчи. И не е от вчера, а вече месеци как е тъй.

  Върнаха се вкъщи, постояха още, приказваха и за добро, и за зло. На няколко пъти, когато думата се повърна за него, Къдра разправи, че свекър им, откакто са се поминали мъжете, най-много след смъртта на Милена, тъй се е изменил, че никой не може да го познае. Не слиза в село, не се среща с никого. И не приказва. Не приказва нито със свои, нито с чужди. Цяло село туй знае: Вълкадин не е приказвал, Вълкадин не искал да приказва. И тъй си е: мълчи. Мълчи и мисли. Какво мисли – един Господ знае.

  Като стана да си ходи, Милена каза:

  – Да можех, щях да го почакам, докато се върне. А не мога, че хората, дето съм дошла с тях, бързат. Ти, како Къдро, му кажи. Кажи му, както ти казах: милея го Милена, Господ вижда, ама какво да правя? Не от добро и аз съм рекла да ида под второ венчило. Намери се тоз човек, добър бил, казват, едно дете имал само. Не мога сама. Да има мъж вкъщи, да запази имота за децата. За тях го правя. Пък и мене, вдовица да не ме одумват хората. Милея го Милена, ама какво да правя? Моля му се на тейко да ми даде прошка, тъй му кажи.

  Не до портата, а чак до каруцата изпрати Къдра етърва си и стоя там, докато тя се качи и замина през границата.

  Вълкадин се прибра вкъщи, като се стъмни. Когато Къдра му разправи защо беше дохождала Милена, какво е казала, той я изслуша, но не рече нищо. Нахрани се, прибра се и, както винаги, легна си рано. Но не мина час-два, той се събуди и отвори очи, като да не беше спал. И мислите му – не от вчера, не от онзи ден – също като нишка от чекрък, която нито се е скъсвала, нито се е спирала, се занизаха пак в ума му:

  Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли Господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора? Как може да се тегли граница ей тъй е, детосе случи – да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш – и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: „Назад!“ У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, Господи, как?

  Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо?

  Когато купуват или продават нещо, на хората очите са в кантаря. А защо, когато съдят човека, когато животът му е на косъм, гледат през пръсти? Нема ли човек да разбере, че Милен не е направил нищо, че е прав, че е чист? Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, Господи? Защо?

  Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси? А там, отвъд границата, що е! Чуждото се взема като свое, вкъщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, Господи? Защо?“

  Минават тъй часове. Развиделява се, прозорецът става червен – слънце изгрява. Вълкадин става, подкарва пред себе си кравата и излиза вън от село. Горе на баира той сяда под бряста, гледа отсам, гледа отвъд границата и мислите му се нижат безспир, безкрай.

  Десетина дни по-късно Милена пак дойде. Като я посрещна Къдра, каквато мъдра и замислена беше, разбра, че няма да чуе нещо добро.

  – Каза ли на тейка? Какво рече?

  – Ух, Миленке. Да продумаше барем, че ако не каже добро, зло да каже. А човекът си заключил устата и мълчи. Казах му, казах му аз всичко. Ей на – даде ми туй…

  Тя развърза един възел, светнаха златни пари: три по-едри махмудии и двайсетина рубета.

  – Дай ги, кай, на Милена. Давам й прошка. Нека прави каквото Господ я е научил.

  – Друго не каза ли?

  – Толкоз каза. И туй са всичките ми думи, що съм чула от него от година насам.

  Милена не взе парите. Остави възела на земята.

  – Че аз пари не съм искала от него – рече тя. – Аз искам да ми каже добра дума, да ме напъти. Защо ми дава тоз наниз?

  – Знам ли, Миленке. Мисля си и аз и ми дойде на ум, че той беше се врекъл да ти даде нещо – помниш ли, кога вършахме, кога мъжете бяха още на война? Той каза тогаз, че ще ти даде нещо. Може туй да е.

  Изведнаж Милена си спомни оная вечер и си я спомни тъй ясно, като че я виждаше пак: месечина беше, свекър й я накара да изпее „Милен Милени думаше„. Тя се просълзи. „Той обеща да ми даде нещо – помисли си тя, – това ще да е.“

  – А аз пари не ща! – извика тя с болка. – Искам да ми каже една добра дума, да ме разтуши. Аз ще го чакам. И днес, и утре ще стоя тук и ще го видя.

  Тя наистина реши да го чака, но като постоя и поприказва с Къдра, хвана я мъка.

  – Не мога, ще ида да го намеря. Де ходи той?

  – Де ще ходи. Горе над селото нали има бряст? Все там, под този бряст стои.

  Милена постъкми забрадката си и тръгна. Докато минаваше през село, никого не видя, никой не я срещна. Пое нагоре из баира. Какъв благ, какъв мъдър човек беше едно време свекър й – мислеше си тя. – Колко шеги е правил, колко са се смели. Ох, то неговата и нейната мъка са като морето големи – що да се прави, станалото станало, умрелият от гроба няма да се върне. Защо бяга от нея, защо не й продума?

  Тя беше горе на баира и погледна: под бряста стои свекър й. И какво прави? Отпуснал глава на коленете си, мисли. Или ще обърне очи нагоре – клонете на бряста ли гледа, или към небето поглежда?

  Милена е близо до него, но той не я забелязва. Но ето видя я, пообърна се наляво, пообърна се надясно, като че гледаше де да се скрие, и стана.

  – Тейко! Тейко! – извика Милена.

  Вълкадин забърза, след него и тя. Понастигна го, той чуваше стъпките й, но пак не се обърна.

  – Тейко, чакай… Що бягаш от мене? Тейко, моля ти се, тейко…

  Той все вървеше, като да беше глух. Обхваната от мъка, Милена заплака с глас. Тогава той се обърна – висок, с брада, черна по краищата, бяла в средата, с тежък, дръпнат навътре поглед, замислен. И пак не каза нищо.

  – Човече, продумай ми! – рече Милена с плач. – Що бягаш от мене?

  Вълкадин все тъй я гледаше.

  Кажи ми думица… Продумай, тейко!

  Тя тръгна към него. Вълкадин дигна ръка и я спря:

  – Иди си. Остави ме. Какво искаш да приказвам? Няма какво да приказвам. Аз приказвам с Бога…

  Той се обърна и тръгна. Милена си остана тъй, слисана, объркана. Изведнъж тя като че разбра туй, което искаше да й каже, и не тръгна вече след него. Погледа, погледа подире му, след туй се върна. По лицето й затекоха сълзи.

   

• Мога сам да избера

   

  

  Мога да бъда слаб и страхлив. Мога да бъда и силен.

  Мога сам да се сразя или да се извися.

  Мога сам да се навра, в миша дупка да се скрия или пък

  да открия, че гръбнакът ми е даден, за да стоя изправен.

  Мога нищо да не правя.

  Да си трая, докато изгния някъде към края.

  Мога да крещя, да викам, да кося.

  Мога паднал да лежа или пък да стана

  и отново, и отново в боя да въстана.

  Мога роб да бъда,

  да подлагам голия си задник,

  да въртя езика услужлив или да се сетя,

  че свободен се родих.

  В острие да се превърна, да пробождам и разкъсвам,

  без пощада да посичам.

  Мога всичко или нищо.

  Мога сам да избера.

   

  Ивайло Зартов,

  9.10.2014 г.

   

• Вуду срещу ДОПГ

  

  Чухте ли? Още един българин за малко да се самозапали. Ясно, че това само по себе си вече не е новина, но тук случаят е малко по-особен. Човекът се е „самоубил” в следизборната нощ и е оставил следсмъртно писмо. Ето какво пише в него:

  „Не отнемам живота си заради това, че не мога да храня децата си – те отдавна минаха на фотосинтеза. Не е защото банката ни взе апартамента, след като останах без работа и не мога да плащам кредита.Не е защото жена ми умря от мъка. Непосилните сметки за ток, парно, вода, лекарства… също не са проблем – нали сме на улицата. Самоубивам се защото изборите отминаха. Свърши се. Не мога да живея без предизборните обещания. Само в тях виждах светлото безоблачно бъдеще. Единствено в заклинанията на Бойко Борисов, Сергей Станишев, Ахмед Доган, Костов, Сидеров, Симеонов, Дудука и ортаците им дишах безметежно. Тръпнех в радостно очакване на справедливост и възмездие. Ах, тези красиви лозунги! Как да живее човек без тях? Прозрачност, законност, демокрация… Време било за стабилна държава. Вече било време за победа над корупцията. За реформи в здравеопазването, в образованието. За реформи в реформите. С грижа за човека. С грижа за грижата за човека. Как вече, ето аха-аха, и щяло да се помисли за младите, за старите, за достойни пенсии и заплати. За цените… Помислиха – токът скочи с 10%. Явно другарят президент Роската Плевнелиев, по-известен като ирландската пастирка, си държи на обещанията. Нали той имаше частна среща с шефовете на енергобандитите във Виена. На Роската може да се разчита – каквото каже, го прави. Не с 10%, ами и с 50% ще го вдигне пустия му ток. Дума е дал човекът – дума на пастирка.

  Съжалявам, че не успях да стигна навреме до с. Горни Лом. Там се погрижиха за 15 човека наведнъж. Можех аз да съм 16-ият щастливо взривен. Завиждам им на тия късметлии и за това, че са взимали приказни заплати – цели 240 лв. на месец. Общо взето съм голям карък. Сума ти хора се издавиха в потопите, ама аз все не бях на нужното място и в подходящия момент. Загрижените ни управници ахкаха и охкаха, официални траури обявяваха. Снимаха се по телевизиите и какво? Нищо. Наводненията се редуваха с взривове, катастрофи и тежки партийни софри. Надявах се, че най-накрая ще им уврат главите и ще вземат генерално решение. Например: да ни съберат нас, всичките тия български граждани, дето не им трябваме, под някой голям язовир и да ни удавят накуп. Или пък да ни раздадат противопехотни мини, да си ги настъпваме. Или да ни вдигнат във въздуха от раз. Бум и готово! Ама не, трепят ни на парче.

  Всъщност така като се замислих, реших рязко да променя решението си. Няма да самозапалвам себе си. Ще направя една голяма кукла – олицетворение на ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Чучело, събиращо в едно олигарси и корумпирани политици и магистрати. Ще драсна клечката кибрит и ще изгоря виновните за 25-годишния геноцид в България. Ето това ще направя. Само че имам малък проблем. Няма как да купя бензин… Някой ще ми услужи ли? На някого да му се намира туба с „животворна” силно запалима течност?

   

  Ивайло Зартов,

  6.10.2014 г.

• „Ако обичаш някого, той никога не остарява“

  Из книгата на Детелин Вълков „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“

  (Ако беше останал жив, авторът й щеше да стане днес на 57 години)

   

  …Понякога, когато нещата ставаха съвсем инакви, Тейка можеше да бъде и доста нападателна. „Дзвер!“, ядосваше се в такива моменти дядо. Но човек не винаги може само да се усмихва. А точно сега моментът май беше не толкова за усмивки, колкото за питания и отговори. Затова Тейка решително бутна по лявото рамо русокоската и разядосано я задърпа:

  – Спри да се смееш! Спри и ми кажи – кой не може да е и защо? Спри, де!

  Продължавайки да хълца, девойката изтри сълзите, бликнали от смях, замаха с дясната си ръка като че ли пъдеше нахална муха, и посочи Магьосника:

  – Това е Бо-Ян, нали?

  – Да? – зачуди се Тейкуча защо задава подобен въпрос девойката със зелени очи.

  – И той те доведе дотук?

  – Да – призна си съвсем откровено Тейка. – Трябваше ми дъртата вещица, за да ми открие камъчето, и той каза, че тя живее тук. Тук ли наистина живее дъртата вещица и къде е тя, ако можеш да ми кажеш?

  – Дъртата вещица?! – девойката отново се разсмя с пълен глас и хвана корема си с две ръце, за да спре разтърсването му от смеха. – Ха, ха, ха! Дъртата вещица, казваш? Така ли ти каза Бо-Ян? Ха, ха, ха!

  – Какво смешно има тук? – вдигна вежди Тейкуча.

  Светлокосата изведнъж спря да смее на глас, запази само широката си усмивка и закачливо, ама наистина съвсем закачливо, запита:

  – Бо-Ян каза ли на колко години е дъртата вещица и как изглежда?

  – О, да! – отвърна Тейка. – Според него тя била на над петстотин и сто и пет години, а това означава, че наистина е много, много дърта. Даже в сравнение с баба, която не е чак толкова стара, но вече е май на… е, май на 74 години, ако нещо не бъркам. А баба наистина е много стара.

  – И сбръчкана.

  – Е, не чак толкова. Даже може и да не е сбръчкана, защото е моята баба и е хубава, защото я обичам. Според мен баба даже е много хубава, защото я обичам и тя си е моята баба. Дори ще ти кажа, че баба Гина, която живее отсреща и е две години по-млада от баба, е много по-стара, въпреки, че винаги ми дава разните му там круши, ябълки или други такива неща.

  – А-ха! – кимна разбиращо светлокоската. – Значи, ако обичаш някого, той никога не остарява. Дори наистина да е много, ама много стар. Дори да е на сто и толкова си години.

  – Ами, да – потвърди Тейка.

  – Е – засмя се прекрасната девойка. – В такъв случай мога съвсем искрено и откровено да ти призная, че аз съм дъртата вещица.

  – Да бе – изгледа я недоверчиво Тейка. – Дъртата вещица е над петстотин години, а ти си млада и хубава като фея. Няма как да си дърта вещица.

  – Има – каза дъртата вещица, – защото аз наистина съм фея. И няма как да остарея, ако някой ме обича.

  – Че кой те обича?

  – Той – пак се засмя русокоската и посочи Бо-Ян, който продължаваше да лежи на тревата със смешно вдигнатите си крака. – Вече сигурно горе-долу петстотин години ме обича, но не смее да си признае или поне на едно гости да ми дойде. Много е смешен, нали?

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Детелин Вълков (6.10.1957 – 5.07.2012) е български журналист, поет, писател и преводач. Автор на книгите „Вселената“ (1996), „Общност и общество“ (1996), „Кой кой е в ‘Илиада’ и ‘Одисея’“ (1999), детските повести „Момо“ (2004) – издадена само в Гърция от издателство „Кедрос“, и „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“ (2007). Преводач е на поезия и проза от английски и руски на много автори.

  Поместеният тук откъс е от една от детските му книги – „Теа и мързеливият магьосник Бо-Ян“, посветена на дъщеря му Теа.

  Още за и от Детелин Вълков може да се прочете тук,  тук и тук.

   

• Защо не гласувам – истината и само истината

  Чергар СТРАННИК, Neverojatno.wordpress.com

  

  Защо не гласувам? Ще отговоря на този въпрос без да скривам от Вас и най-малките детайли от причините, довели ме до това отричано от едни, но логично според самия мен решение. Защо не гласувам. Защото им вярвам, на всички. А им вярвам, защото са хора като мен, които споделят моите желания. Защото живеем в демократична държава, държавата с най-много партии на глава от населението. Вярвам им на всичките – и на леви, и на десни, и на националисти, и на либерали, и въобще на всички избрали за свой път в живота призванието на политиката. Вярвам им защото имат обща цел, а именно добруването на нацията. Има ли значение тогава кой от тях ще реализира това добруване? Дали ще се присъединяваме към Европа или към Евразия? Какво значение има, щом всеки обещава, че ще се погрижи да живея добре? Че ще направи България стабилна икономически и независима политически държава, която да има своята тежка дума в световната политика.

  Ако избера единия, ще обидя другия, а не съм такъв човек. Аз обичам всички, които ми обещават, че ще се погрижат за мен. И като гледам колко много желаещи има да се погрижат за моето светло бъдеще, ме обзема едно спокойствие, едно блаженство, което може да се сравни само с момента на прекрачването на райските врати. Не, не мога да гласувам, не и при тази избирателна система, която смята бюлетината, в която са задраскани всички квадратчета, за невалидна. Това е нечестно, та аз ги обичам всички, вярвам им и се прекланям пред тях. Те са ангели и бих бил истински неблагодарник, ако отбележа само един, а не засипя всички с тонове бюлетини.

  Не гласувам, защото съм убеден, че на избори ходят само долни, гнусни, продажни твари, изпълнени с омраза към човека и любов към себе си. Хора егоисти, кариеристи, лицемери, търтеи. Хора алчни за почести и слава, за пари и власт, но само за тях, или в най-лошият случай и за тяхното обкръжение. Хора безбожници, неспособни на чиста вяра, хора, които със своят глас разделят за да владеят. Те всички отиват да гласуват и избират само един, за да всеят раздори в средите на политиците и да гледат след това неминуемия им провал в управлението на държавата. Тези хора отиват и гласуват с единствената мисъл, че по този начин ще дойде и техният ред да попаднат в избирателните списъци, и ще се доберат до управлението на държавата и нейните финансови средства. И те размътват главите на всички, на политиците и на простия народ; именно те, гласуващите, са виновни за дереджето на държавата.

  Няма нужда да гласувам, нима някой е гласувал за Христос Спасителя? Или вярваш, или не, гласуването е безпредметно, обиждащо същността на човешката цивилизация, на човека като разумно същество. Хората са добри по начало и само гласуването ги прави зли, озлобени един срещу друг. Не гласувайте, вярвайте им. Те са плод на човешката еволюция, еманация на човешкият вид.

  Колкото по-малко хора гласуват, толкова по-малко ще бъдат различията в политическите платформи и толкова по-стабилно управлението на държавата. Колкото повече хора гласуват, толкова по-голямо ще бъде разделението сред народа и сред управляващите. Не гласувайте, оставете ги да се разберат. Щом някой иска да управлява държавата, защо трябва да се месим в отношенията му с други като него? Още повече, че всички те искат да работят в наша полза. Оставете ги на мира. Те ще намерят най-доброто решение за бъдещето ви, а не вие с гласа си. Всеки глас е като клин в стъблото на държавата, разцепва я и я прави на трески.

  И разни накичени с титли и звания персони, разни вечни телевизионни гости, до гуша втръснали на всички разумни негласуващи, отново и отново ще ме убеждават, че трябва да избера по-малкото зло! Млъкни, Сатана! Аз вярвам в тяхната доброта, а ти ми говориш за зло. О, червей гнусен, мислещ се за змия, изпълзяла на припек, спри своето съскане и се прибери в подземията да броиш парите си. Ти си злото, изпратено от дявола да подложи на изпитание моята вяра в хората, отправящи към мен различни политически послания. Ти искаш да избера за достоен един, когато достойни са всички; и то да го избера не защото е добър, а защото е по-малко зъл.

  Защо не гласувам – защото е тъпо да избереш един, когато за теб искат да се грижат всички!

   

• Премиера на книгата „Българските царе Самуил и Иван Владислав имат живи роднини“

  Писателят-изследовател Георги Генов и негови съмишленици от партията на македонските българи „Ванчо Михайлов – Радко“ искат да купят остров „Свети Ахил“ в Преспанското езеро, за да се върнат там костите на българския цар Самуил, които сега са в Солунския музей.

  Инициативата ще бъде обявена днес, 30 септември, в галерия „Класика“ в София, по време на премиера на книгата на Генов за наследниците на цар Самуил – „Българските царе Самуил и Иван Владислав имат живи роднини“. Премиерата е с начален час 18.30, на ъгъла на улиците „Ю. Венелин“ и „Л. Каравелов“, където се намира галерия „Класика“.

  Книгата на Георги Генов е подготвяна в продължение на 10 години в библиотеките на Харвард, Ватикана, Байрише библиотек и в Министерство на вътрешните работи на Италия. Авторът е член на италианската Академия по генеалогия, просопография и херадика.

   

• Ще се влюбвам във всяко утро

  

  Любовта като ручей стича се.
  Името ти нежно изписва.
  Избуява страст… Тихо шепне.
  Устните изгарят, спират в нощта.

  Колко много жадувам.
  В слънчевия лъч губя се.
  И се моля. Моля се.
  Въздуха ми бъди. И светлината.

  Навсякъде сърцето ти усещам.
  Лудо бие и докосват ме длани стоплени.
  Без глас ще извикам.
  И усмивката ти ще търся.

  Ще се влюбвам във всяко утро.
  В косите ти сноп тъга разпилява се.
  Празнотата ми тихичко пъдиш.
  И луната пълна докосвам.

  Ще се влюбвам във всяко утро.
  Като жерави политат копнежи.

   

  Нури Джурин

• Приказка за ламската държава

  

  Имало едно време една малка страна, в която живеела една голяма и страшна ламя. Таза ламя имала много глави, много търбуси и много… каузи. Тя била направила така, че институциите в нейната ламска страна непрекъснато да имат каузата да възпроизвеждат удобни, некадърни, продажни и/или безотговорни министри, депутати и чиновници. Била виновна и за това, че независимата съдебна система непрекъснато имала каузата да съдопроизводства, независима от справедливостта. Както и за това, че въпреки многото политически партии, идеи и платформи, съществуващи в споменатата държава, тези партии имали каузата да възпроизвеждат по законен начин скараното със законността ламско статукво.

  Ламята не изпуснала из поглед не само правителствените, но и неправителствени свои подопечни. Тези последните били толкова много, че засенчвали броя на политическите партии и на всевъзможните държавни агенции, взети заедно. Но високите граждански и политически ценности, за които казвали, че се борят всички, като ги канели за експертни речи по ТВ и радио студиа, им стигали, колкото да си сменят офисите от неправителствени в правителствени. Или, ако не това, да си намерят някой по-висок офис в чужбина.

  Медиите в тази страна също имала кауза, подходяща за ламската държава, и тяхната хич не оставала по-назад. Те непрекъснато сменяли някакви неясни, продажни и съмнителни собственици с други, още по-продажни и съмнителни такива. В резултат на което били създадени такива медийни застъпници на обществения интерес и такива лъскави медийни сутеньори, че елитни компаньонки и магистрални труженички непрекъснато им завиждали и искали да станат като тях.

  Разбира се в тази страна имало и граждани, които казвали, че не може така, тука има гражданското общество и то няма да се даде на ламските служби да го лъжат и заблуждават. И тези граждани имали кауза, която разбира се се състояла в това да се борят срещу корупцията, разрухата, непочтеността и несправедливостта, от които се хранела ламята. Но тази ламя вече имала толкова много глави, клонове и търбуси, че почти нямало как да не умреш от глад или да не избягаш далече, ако не си свързан никак с ламското тяло. Затова може би и гражданското общество вместо да расте, непрекъснато се самоизяждало в малки или по-големи групи по интереси. Защото я някое чревце от ламя неминуемо се показвало и сред чистите и невинни граждани; я онези, които не се били докопали до чревце, го придърпвали от онези, които вече били.

  Всичко имало иначе в тази малка страна. И води имало, колкото щеш, но само за да се събират как дойде в язовири и рибарници, и да помитат по-лесно колкото се може повече къщи, хора и животни в села и градчета. И гори имало, колкото щеш, но само за да има дървета за сечене и по неизсечените още склонове, и за да не остане „дървения“ търбух на ламята по-назад от нейните търбуси, заложени в други сфери. И други природни богатства имало също в тази бедна, презряна страна – злато, сребро, мед и пр. ценни метали, но те служели само за да може ламята да има по-добри международни контакти и за това някои чуждестранни лами да се облажат и те, ако може, давайки разбира се каквото трябва на домораслата ламя.

  „Не може повече така, не може…“ – жалвали се и протестирали недоизядените жители на ламската държава, които трябвало да сменят от време на време едни нейни публични глави с други, чрез свободни и демократични избори. И затова пред тях непрекъснато се появявали нови или пременени в нови партии юнаци и борци с ламята, които казвали, че ще й секат главите, и ще отърват онеправданите от многото й търбуси.

  Всуе… Ламята всеки път си оставала цяла-целеничка, жива, здрава и добре преяла. Тя бъркала от време на време в някой от своите складове и трезори и изваждала от там някоя златна ябълка, която да хвърли на поредния голям юнак, който обявявал, че ще се бори с нея. И юнакът взимал дадената му от ламята златна ябълка, обикалял стъгди и мегдани, пъчел се и изричал огнени слова, почти като змей. А после и този юнак отивал нейде я в националния, я в наднационалия парламент, за да се бори там за правото на ламята да продължи да лапа чрез много си глави и търбуси, и да бълва огън по непослушните, ако въобще се намерели такива. Както и за да имат и юнаците по някоя златна ябълка за предизборните си масрафи.

  „Но защо тази ламя е толкова силна?“ – казвали си понякога малкото останали незапленени от нея люде, които не били скочили под влакове, не били се хвърлили в язовири, не били се самозапалили пред фасадни ламски сгради, или не били отишли да се борят с ламите в други страни, които не били толкова силни и не всички блага и институции зависели от тях. Питали се те, питали се и не можели да се сетят, че ако те не са се предали напълно на ламята, то това е трябвало да направи някой от техните родители или близки, от техните съграждани или колеги, от техните съратници за справедливи каузи, от техните приятели и врагове.

  Ламята била станала част от техните семейства и от техните професионални гилдии, от техните начини за оцеляване – за едни, или за безметежно угояване – за други. За да се преборят с такава ламя, те трябвало да намерят юнак, който да е по-силен от всичкия човешки страх, от всичката човешка алчност, от всичката човешко малодушие и стремеж за лесни облаги. Къде да го намерят този юнак, къде да го търсят? И кой ли юнак би могъл да се справи сам с ламя с толкова много глави и търбуси, ако няма и други юнаци с него, които да победят в себе и край себе си всичките изкусителни златни ламски ябълки, всичките ламски уловки по всичките ламски държавни, общински и НПО етажи, всичката ламска мощ и сила? Сила, която ламята била взела не само от техните роднини, приятели, колеги и съграждани, но в крайна сметка и от самите тях.

  Имало ли въобще такъв юнак, който да се пребори с ламята, може би ще попитате?

  Имало, и такъв имало, но той бил станал твърде невидим и слаб. На него никой не му давал нито златни ябълки, нито ефирно време по телевизиите, нито дори, понякога, и коричка хляб. Без него обаче била невъзможна щедростта на бедните да дават от малкото, което имат. Нито слабостта на богатите да не могат да продават душите си напълно. Без него не би останало нищо и от смелостта на смирените, да вършат работата на онези, които нищо не вършели, но все заемали първите места. Без него не би била възможна и глупостта на мъдрите, презрели лъскавата и жизненоважна прегръдка на ламята. Обаче този юнак, дето знае как да пребори ламята, мили възрастни, може да си иде и от децата.

   

  Мариана Христова
  

• Приказка за Стълбата

  Посветено на всички, които ще кажат:
  „Това не се отнася до мене!“
  

  .

  – Кой си ти? – попита го Дяволът…

  – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

  Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

  – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

  Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

  – Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

  – О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

  Дяволът се усмихна:

  – Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

  – Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

  Дяволът пак се усмихна:

  – О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

  – Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

  – Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!

  Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

  – Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

  Момъкът спря и се вслуша:

  – Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.

  Дяволът пак го спря:

  – За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

  Момъкът отчаяно махна ръка.

  – Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

  Дяволът:

  – Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

  Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

  – Виж голите им кървави меса.

  – Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

  През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

  – Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

  – Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

  Момъкът махна ръка:

  – Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

  Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

  – Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

  Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

  – Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
  – Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

  Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

  – Да бъде! Вземи ги!

  …И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

  – Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

  – Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

   

  Христо Смирненски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Известната творба на Смирненски „Приказка за стълбата“ е отпечатана за първи път през 1923 г. През същата 1923 г. той умира, ненавършил и 25 години.
  

  .

• Автограф от морето

  

  .

  Седя и гледам варненския залив.
  Едно разбрах от синята му глъб –
  морето може да не те погали,
  но няма и да те удари в гръб.

  То може за секунда да те глътне.
  Да ти вгорчи деня със присмех лек.
  В морето всеки жив човек е пътник.
  А пътникът – безсмъртен е! – човек.

  И – някак си солено ми излиза,
  но вярвам му – в енергиите Ци! –
  то живите облича с бяла риза.
  И – в черна риза! – скъпи мъртъвци.

  От вълнолома, що вълните връща,
  попивах древна мъдрост мълчешком –
  с доверие да влизам в чужда къща,
  додето с обич тя ми стане дом.

  Морето пише простите ми рими.
  Не помня? – май не му благодарих,
  че с клечица на плажа позволи ми
  да се подпиша и под този стих.

  Морето някой ден ще ме приеме.
  Ще бъда кораб, врязал се във риф! –
  събрал в едно пространства, шепа време,
  в които аз бях истински щастлив.

   

  Валери Станков

  13 септември 2014 г., Варна

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валери Станков е роден в гр. Варна през 1956 г. Завършил е Шуменския университет. Работил е като учител, общински служител, шофьор на такси, моряк, нощен пазач, редактор на литературния алманах „Простори“, репортер в програма „Море“ на РТВЦ – Варна и във в. „Черно море“ и др. Бил е управител на ИК „Галактика“, директор на университетско издателство и др.

  Станков е автор е на над 20 книги с поезия, белетристика и публицистика. Носител е на национални и регионални литературни награди.

   

• Цветан Бошев, Родови одисеи

  Стихотворения от книгите на Цветан Бошев „Нашата пасмина“ и „Любвоежбина“

  

   

  Цветан Бошев живее в Йоханесбург, Южна Африка. Автор е на стихосбирките „Господ в плевника“ /1998/, „Перо от човек“ /2011/, „Нашата пасмина“ и „Любвоежбина“ /2012/.

  Стихотворенията, включени в тази публикация, са подбрани от Георги Николов.
  

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

   

  РОДОВИ ОДИСЕИ

  Пращи по заран оня сладък студ над селото,
  фигурки ръбати каканиже блеенето на овцете,
  сякаш самият Хенри Мур в обора е приседнал
  да акушира спарените им гърла с ръцете си.

  В яслите се ражда поредният креслив Христос,
  сърп ръждив прерязва пъпа му небесен;
  Архимед се щура под сайванта да намери лост;
  и да го найде, дворът ще остане непреместен.

  На баба й се счува яден дядовия глас в ясака,
  попски круши брулили са циганьорите със сопа;
  той – тръгналият на гурбет и незавърнал се в Итака;
  круши са сълзите й, а тя – примряла Пенелопа.

  Нечакан, аз си ида от далечната мъгла,
  в която тънат хладните небостъргачи,
  целувам пребрадената й сребърна глава
  и сядаме да си попеем и да се наплачем.

   

  НЕДОЗАКЪРПЕН

  Все урболешката съм тръгвал към любови,
  неструващи на черния пиперец щипката,
  сега, когато скъдно е да се сдобия с нови,
  нещо ми е шугаво и хлаба ми е пипката.

  Продължавам с поглед да замахвам напосоки,
  тела да жъна, неоставящи и мимолетен спомен,
  приемайки ги, като продаваеми на борса стоки,
  оплатими с липсващ грош от джеба ми проломен.

  Какво не бих дал в солта ми да оставят стъпки,
  да ме дамгосат с желязо, горещо до червено,
  да съшивам с тяхна кожа торса си на кръпки
  и да ми е едно такова дълбоко, ширно, извисено.

   

  УТЕХА

  Вратата в полето е предварително инсталирана
  и над реката мостът издупен в подмоли занича;
  Тъй че душите ни, ако не бяха инкриминирани,
  да се президат щяха по терк на Уста Кольо Фичето.

  Ако е било речено и чудесата се бяха пръкнали –
  градините, виснали по дизайна на Семирамида;
  разклюкарили биха се сфинксове млъкнали
  на живота за миналото и от що в нощвите симида

  бъка преди пещта, щяхме да разберем отчасти;
  как да се раждаме и да мрем, без да питаме,
  как да се сподобяваме с дефицитното щастие,
  без да си пречим с лакти и с нозе да се ритаме.

  Ако не беше мъзгата Божия толкоз завоалирана,
  щяхме да си песновничим и да си танцуваме,
  навлекли резервна братска риза, пандизно раирана,
  с утехата – на богопомазани да се преструваме.

   

  МЕРАКЛАНДИСВАНЕ

  Брези облаците тежнеят
  върху клепките й босилкови,
  пращи руното й и вее
  лъх на бъзуняк и полски билки.

  Месечина гложди мъжеца ми,
  с яд медовити духа ми услажда;
  блейва повик, сърцето ми сеца,
  пепели му оджака, буни сажди.

  Селски коч съм сега, водете ме
  да заклещя овчицата на върл дарак;
  ближа каменна сол, но крепете ме –
  да не ида курбан от прекален мерак.

   

  РЕТРО ТАНДЕМ

  Там някъде горе зад хвърлея
  майка и татко седят на пластмасови тарги.
  От телешки ребра и свински глави обират
  плячката пенсионерска с наострени лъжици от алпака.

  Делят ни, мътни като боза, шихти от вечност,
  надраскани с крясък на есенни гарги.
  И амбалажни хартии, проснати вместо пране,
  да пазят от слънчевите набези мръвката.

  Великден е било, било е Рождество.
  Как без най-вкусните наденички
  и нетабуто на тубата с блещукащо вино от афуз,
  дето сега му викат болгар, ама вече го няма?

  Такива ги мислят и ги говорят тате и мама и още какви ли не,
  там някъде горе зад хвърлея, зад шихти от вечност.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  „В лицето на Бошев езикът е намерил един предан посланик, един пилигрим в беневреците на българската реч, защото поетът е този, чрез когото езикът живее най-истински, и езикът е този, чрез който поетът престава да е самотник и страдалец, а се превръща във всеки рупор на мирозданието в неговата най-самопознавателна част – словесното величие.
  Прочетете тази книга на метежния поет Цветан Бошев – макар дошла от Африка, тя е толкова българска, че чак смъди на взорите“.  /Бойко Ламбовски за „Нашата пасмина“, Вook.store.bg/

  „Уникален, автентичен, със собствен стил и самороден лирически изказ – тези определения по отношение на поета Бошев ни най-малко не са пресилени. И неподписани, стиховете му не биха били сбъркани от познавачите с ничии други. Малко закъснелият му с оглед на българската традиция поетически дебют (първата си книга „Господ в плевника“ (1998) авторът издава на 49-годишна възраст) му дава предимството на зрялата творческа мъдрост. При Бошев няма случайни неща. Последните му две поетически книги – „Нашата пасмина“ и „Любвоежбина“, издадени в края на 2012 г., имат антологиен облик и представят автор с концепция. Това са книги промислени и цялостни, в които „понасъбраното“ е организирано около един основен сюжет, който ризоматично се разклонява в по-малки сюжетни линии. Бих определила „Нашата пасмина“ като книга за Пътя, за параболата на живота – от родовите корени и пролетните надежди до есенната резигнация в далечната „обратна земя“ сред „хабубите пустинни“; от поривите и възторзите на младостта, през крушението на бляновете, до страданието и самотата.“ /Цветанка Атанасова, из рецензия в Liternet.bg/

   

• Когато чуждата земя те приюти

  

   

  Когато чуждата земя те приюти
  и ти даде това, което родната не иска,
  къде ще бъдеш по-щастлива ти –
  във новата или във старата родина?

  Когато слънцето изгрява и край теб
  е всичко толкова красиво и спокойно,
  ще идват мислите ти във объркан ред
  и да направиш избор ще е невъзможно.

  Когато се завръщаш у дома,
  във оня дом, където детството ти мина,
  ще търсиш в спомените таз земя,
  където и тревите те познаваха.

  Но само бурените, избуяли там
  и задушили крехката тревица,
  ще бъдат господарите, а ти
  ще бъдеш гостенката от чужбина…

  Ще бързаш да се върнеш – там, далеч
  където чуждата сега те иска,
  и в своето завръщане ще разбереш,
  че щастието е където се почувстваш истинска.

   

  Райна Недялкова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  * Поетесата Райна Недялкова е родена в Бургас. Живее в Чикаго от 2005 г.. Тя е човек с активна гражданска позиция и отдаденост на каузата за съхранение на българския дух и език зад граница.

  Г-жа Недялкова пише стихове от дете. Първата си книга, „Водопадът на времето“, издава през 2004 г., преди да емигрира. В следващите години издава още поетични книги – „Огън върху лед“, „Ще разтопим леда“ и др., които са представени в Чикаго. Тя пише и приказки в стихове за деца, на български и на английски, за децата на българските емигранти. Част от тях са издадени с илюстрации, нарисувани от самите малки читатели по съответните приказки.
  

   

• Билярд с демократични мозъци

  

  Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива… И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?

  Големите жабета – 17

   

  Преди 1989 г. си мислехме, че тогавашната идеология промива съзнанието на хората.

  След онази паметна година постепенно разбрахме, че „промиването на съзнанието“ тогава е било детска играчка в сравнение със сегашното.

  Демокрацията превръща мозъците на хората, повярвали в нея, в нещо по-гладко от билярдни топки. Който не вярва, може да влезе в дискусия с някой убеден демократ …

  Гьобелс ряпа да яде.

  Това донякъде обяснява защо все още толкова много хора вярват в “демокрацията“ – независимо, че тази система само за 200 години успя да съсипе съвременната западна цивилизация, изградена с усилията, волята и кръвта на западноевропейците в продължение на 1500 години, и днес я превръща в афро-азиатски бантустан под лозунгите за „толерантност“, „мулти-култи“ и т. н.

  Главна роля в този процес се пада на демократичната пропаганда, която превръща човешкото мислене в билярд на съвършено полирани и лакирани мозъци.

  Предлагам ви откъс от  Глава 11 – „Как  зомби-демократите надминаха комунистите“, на „Демократура или Диктатура на демокрацията“…

  „Също пример за такова пригаждане (но тук едва ли е уместно определението „блестящ”) е съдбата на Горбачов – за когото днес остана жалката участ на храненик на бившите си идеологически противници, възнаграден за отстъпчивостта (или за глупостта си!) с малко, скромно замъче в баварските Алпи и модерен туристически комплекс за дъщеря му в подножието на атинския Акропол. Именно нему принадлежи най-кратката и най-синтезирана оценка на собствените му катастрофални „реформи”, обозначени с прочутия термин „перестройка”. В едно интервю през март 2010 г. журналист го попита:

  – Михаил Сергеевич, излъгаха ли ви американците?

  Той мълча дълго и отговори съвсем кратко:
  – Излъгаха ме.

  Какво да се прави… Бил  си глупак – излъгали са те. Както казва още преди 2 хиляди години един от най-блестящите военни мислители на всички времена, Сун-дзъ: „Тежко на излъгания”.

  Затова комунистическата диктатура загуби конкуренцията с де­мократичната – поради ограниченост на мисленето. Ограниченост в ма­щабите на замисъла. Съответно – ограниченост в манипулирането на съзнанието на отделната личност и на обществото.

  Именно в манипулирането на съзнанието демократите надми­наха тотално комунистите – и затова ги оставиха на бунището на исто­рията.
  Демократите издигнаха манипулирането на съзнанието до следващата, много по-висша степен, която сполучливо може да бъде определена с метафората „зомбиране”.

  При комунизма голямата част от манипулираните съзнаваха, че са манипулирани. Така манипулацията неизбежно и по принцип се про­валяше – просто никой не вярваше в сервираните му манипулативни тези. Робите на комунизма съзнаваха, че са роби. Нямаше как да им бъде внушено, че са свободни.

  При демократите обаче по-голямата част от манипулираните не съзнават, че са манипулирани. Така манипулацията се развива до следващата си степен – да я наречем зомбиране.

  Робите на демокрацията не знаят, че са роби.

  Идеалните роби – които си въобразяват, че са свободни и затова са готови до фанатизъм да вярват, че тяхното робство е тяхната свобода.

  Точно по Оруел: „Робството е свобода”.

  В сравнение с демократите комунистите манипулираха в доста ограничена степен съзнанието на „масите”, според собствената им терминология. Просто колкото с цел да се предотвратят помисли за открити бунтове. А който повярвал на красивите идеи – повярвал. Както се казва: няма лошо. Затова и за комунистическите агитатори и пропагандисти нямаше особено значение дали някой вярва на това, кое­то пишеха и говореха – важното беше хората да се преструват, че вярват. Да бъдат принудени да се преструват, че вярват.

  И бяха принудени. Преструваха се. Но това, разбира се, не мо­жеше да продължи вечно.
  Затова накрая всичко стана на бъзе и коприва…

  За разлика от комунистическата манипулация на съзнанието, която именно поради факта на изоставане във времето (все пак се е поя­вила на историческата сцена доста по-късно след демократичната манипулация) беше ограничена по интензивност, период и обхват, про­пагандата на демокрацията се стреми към тоталност и всеобхватност.

  За демократичните манипулатори далеч не е достатъчно, както за комунистическите, да потиснат възможна съпротива. За демокра­тичното манипулиране на съзнанието е много по-важно да не допусне въобще да възникне мисълта за съпротива.

  Разбира се, за тази цел не може да се залага само на заплаши­телните, силови методи, нито на очертаването на прекрасни, но смътни и неясни перспективи, каквито тактики избираха обикновено кому­нистическите идеолози.

  Не. Демократичните манипулатори на съзнанието избягват основната грешка, допускана от комунистическите им колеги (допуска­на по необходимост, трябва да отбележим – та какво друго можеха да предложат?), и въобще не внушават, че там някога, в далечното светло бъдеще внуците и правнуците ще живеят в построения земен рай.

  Това отдалечаване на красивата илюзия в далечното бъдеще наистина е генерална грешка.

  Демократичните манипулатори внимателно я избягват и внуша­ват, че човечеството (или поне „просветлената”, сиреч демократизи­раната, част от него) вече живее в този земен рай. Единственото, кое­то има да се пооправи още от великолепния строеж, са някои дребни подробности: да се премахнат такива отживелици като независимостта на държавите, да изчезне семейството, да се иронизират и подиграят та­кива вехти идеи като патриотизъм – тоест обичта към родината, да се заличат различията между мъжете и жените, религията да бъде осмяна и захвърлена (само християнството, разбира се, да не си помислите, че всички религии?!).

  И когато се случи това, когато всички станат наистина равни, като вече все по-силно се внушава идеята под термина „равни” да се подразбира „еднакви” – тогава в глобален аспект ще се постигне ня­каква прекрасна хармония, която всъщност вече била почти постигната в т. нар. „демократичен” свят.

  Идеята за равенството, естествено, е основна в демократичната манипулация. Вече отбелязахме, че обичайният похват на манипулато­рите в отговор на резонната забележка, че де факто не всички са равни и не е възможно да бъдат равни, е да заявят, че под „равенство” се разбирало само равенство пред закона – а за всичко останало се пре­доставяла пълна свобода на индивида да се развива както намери за добре. Тоест, за всичко останало индивидът се оставя на законите на джунглата.

  Дребната подробност, че и пред закона не всички са равни, за­щото няма как да е равен някой, който може да си позволи адвокат за десет хиляди долара, с друг, разчитащ на служебен защитник, се подми­нава като несъществена; впрочем, такова подминаване на «несъществе­ни» подробности, характерно някога за комунистическата пропаганда, е взето изцяло на въоръжение и от демократичната.

  Актуалният, злободневен проблем на демократичните манипу­латори обаче, който те сега, в този исторически момент, трескаво се опитват да решават, е, че идеята за равенството буксува и по друга ли­ния: веднъж изравнени, дори само пред закона, даже само с всичките условности на фактическото неравенство пред същия този закон, по-на­татък вече хората не може да бъдат манипулирани с внушението, че е необходимо още равенство.

  Колко „още”?

  Докога? Нали отдавна вече всички сме равни?

  По този начин основата, фундаментът на демократичната мани­пулация – прословутото „равенство”, губи значението си, деактуализи­ра се, не може вече да бъде използвано като аргумент.

  Ето защо на преден план веднага след рухването на комунизма излязоха малцинствата.

  Беше спешно необходима нова идеологическа платформа – ста­рата с борбата срещу ужасния комунизъм просто вече нямаше как да бъде приложена; е, освен срещу Китай и Северна Корея, но те са далече, пък и китайците стават все по-силни и с тях трябва по-внимателно…

  Затова сега масово се пласира манипулацията, че все още има хора, които не са достатъчно „равни”, които нямат достатъчно права, както останалите – и това са т. нар. „малцинства”. Без значение какви: етнически, религиозни, расови, педераси и лесбийки и пр., и пр. Естествено, гузно и неловко се заобикаля проблемът, че след като и без това вече всички са равни, то, ако се дадат на «малцинствата» допълни­телни «равенства», всъщност така те получават не изравняване (което веднъж вече по презумпция се е състояло още с раждането на отделния човек) – а привилегии. Както и, че по този начин се дискри­минира мнозинството от хората, които не принадлежат към „малцинс­твата”. Именно използването на теорията за „дискриминираните малцинства” издава и насоката, която ще следва и занапред демокра­тичното зомбиране на съзнанието – все по-нататъшно разделяне, раздробяване на обществото на отделни части и насъскване на тези части една срещу друга; напълно според старата забележка на Русо, че демокрацията е общество, основано върху вътрешни конфликти и междуособици.

  Такива висини на манипулацията, превърната в зомбиране, като например внушението, че е нормално да се женят (или как да се нарича въпросното действие: мъжат, мъжоженят, женомъжват?!) мъже с мъже и жени с жени определено не бяха достигани от корифеите на ко­мунистическата идеология.

  Да не говорим пък за свобода както в щата Тексас: там човек да може да се ожени за животно. Сега обмислят да се разреши законово и женитбата на човек с предмет. Интересно ще е, нали: жениш се за пра­хосмукачката си и й прехвърляш контролния пакет акции от фалирала фирма. Пък тя после да се оправя с кредиторите…

  И със сигурност на външния министър на СССР никога не би хрумнало да провъзгласи, че основен приоритет на външната политика на съветската държава ще е защитата на правата на хомосексуалистите – каквато декларация направи държавната секретарка на САЩ Хилари Клинтън, която явно освен това ще остане в историята и с радостното си подскачане пред телевизора при гледката на зверското убийство на Кадафи.

  Именно в достигането на такива шеметни висини на зомбиране на съзнанието демократите определено и категорично надминаха кому­нистите“.

  Това беше откъс от Глава 11 – „Как зомби-демократите надминаха комунистите“ на моя роман-есе „Демократура или Диктатура на демокрацията“. Ще се радвам, ако съм предизвикал интереса ви към него.

  

• Водка, водка…

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  

  Тая песен не бях я слушал. За нея ме светна Киро и по-точно неговия внук, Кирчо. Ще ме питате кой е Кирчо? Ами и аз не зная, защото не го бях виждал никога, а само бях чул от дядо му Киро, че харесвал тая песен. И понеже пустият му Киро все не може да обяснява добре, двамата с него дълго време спорехме, същата ли песен е била или не? За да уточним прецизно нещата, изпробвах най-съвременния и сигурен начин.

  Седнах край служебния му компютър и дръпнах в интернет един Гугъл. Ако не ви е ясно, що за животно е тоя Гугъл, ще ви поясня, че това е една майсторски направена програмка, която те хвърля там, където поискаш. Та дръпнах аз Гугъла, а той ме хвърли към Ютуб. Това пък е един чудесен сайт, пълен с най-силни емоционални неща, за познавачи. Пълно е с филми и със свирки. Щипеш си от него чалгата, щракаш си пръсти и се подрусваш. Кеф!

  Пощипвам аз парче след парче, а Киро слуша компетентно и казва:

  – Не е тая! Май мязаше на нея… Абе, не съм сигурен…

  Най-после, при една песен се усмихна като печена тиква пред Архангеловден и викна:

  – Те тая е!

  Беше хитът от световното първенство по футбол в Южна Африка. Аз нали не съм го гледал това световно, защото когато го даваха по телевизията, все се въртях около доматите в парника да ги поливам, за да не увехнат. Доматите узряха, обаче момчето изпусна най-важното, откриването му и песента на Шакира. Куцо и кьораво гледа това откриване и си свиркаше тая песен, само аз не.

  Пуснах аз клипа с Шакира, врътнах копчето на колонките докрай, а Киро само това чака. Ухили се, защрака с пръсти, заохка, цъфнаха му всичките железни коронки в устата и заромони като силно вино от дъбова бъчва:

  – Те тая песен ми иска внукът! Точно тая песен!…

  – Сигурен ли си? – питам го.

  – Напълно! На пет годинки е, ама като я чуе, спира му дъхът, ококорва се и вика: “Деде, намери ми я цялата и чиста, че записо не е добър!” – Та това ми е задачата, да му намеря тая песен. Как й е името?

  – Тук пише – „Вака, Вака”! – разчитам с труд латинския надпис. – Я ела да видиш!

  – Абе, ти да не си глух?! Каква „Вака, Вака”? Мацката пее „Водка, Водка”, сякаш знае какво обичам най-много? Ех, мааму стара!

  Вторачваме се с Киро в монитора, а пейзажът в него е супер. Някакви изпотени момчета бухат гол след гол във вратата, тъкмо за заплеси като нас. От време на време се появява тя, Шакира – облечена с африканска поличка от трева. Фръцка дупе, плези езиче, вдига ръце и щрака с пръсти. Бреех!!

  Ще питате, какво последва? Ами започнаха моите истински мъки. Тая песен по принцип трябваше да бъде слушана на касетофона в личния му автомобил. Той пък бил стар и не можел да свири МР-тройки. Значи песента трябвало да се презаписва с някаква програмка, която да ги прави да се слушат. А кой ли ще ги намери тези програмки – естествено моя милост, която в очите на Киро е големият спец по тия неща.

  Да не ви разправям, че това трябваше да стане в работно време и то така, че никой да не разбере.
  Нямаше начин! Разбра се! Разбра го Мони, моят колега по стая. Седя си аз край старата машинка, която по незнайно какви причини някои наричат не бракма, а компютър, и конверсирам файлове. Тъкмо започна един, и Уиндоуса забие. Песента секва, а Мони, който си уплътняваше работното време с кръстословици, трепва, вдига поглед от вестника и напрегнато очаква продължението.

  Работата я свърших перфектно. Всичко стана като по ноти. Записах песента на един диск и тъкмо да свършим с цялата процедура, когато пустата ми уста се изпусна, та каза, че могло да се запише и видео, а не само аудио. Нали съм си фуклив и предварително не бях преценил какъв таралеж си слагам в гащите. И се започна… Направих един файл, записах го на диск, връчих диска на Киро.

  Вечерта ми звъни по служебния телефон и цъка. “Не става наборе! Файло не тръгва на дивидито!”
  Връща ми диска, а аз правя втори файл. Пиша го на диска и пак му го давам. “Не става наборе! Не тръгва!” И тоя фокус се повтори поне 5-6 пъти.

  Мони, който слушаше мелодията от тонколонките на компютъра, по едно време взе да си я подсвирва. Спра аз мелодията, а той продължава нататък, сякаш е неин композитор, мааму стара. На третия ден аз самия започнах да си я подсвирвам. Звъни ми Киро и се накашля:

  – Абе наборе, едно дете ще направи тоя файл, а ти не можеш!

  Какво да му кажа? Трябваше да го лъжа с най-добре подбрани технически термини.

  – Стандартите във видеофайловете Кире, са милион. Аз знам ли, кой стандарт ще лепне на твоето дивиди?

  – Не можеш си и това си е! Признай си!

  Като каза това, а мен ме преряза нещо хей тук, под лъжичката.

  – Аз, ли?! – викам му не мога? – Моята ловджийска хрътка Кина, ушите на мечка няма да може да изяде, но аз файла ще направя!

  И така нататък и така нататък, докато не дойде от шефовете на фирмата заповед за нова щатна схема. По принцип, подобен род измислица я прави единствено Киро. Поради тая причина той три дни и три нощи не мръдна от стола. Компютърът му запуши от служебна работа, а съзнанието му временно се отклони от болната тема. Именно тогава успях да си поема дълбоко въздух. Още не бях издишал и ми звъни служебният телефон в стаята.

  – Ела – казва – за една минута, да видиш нещо! – поканата беше от Киро.

  Отидох аз при него, ама гледам пред вратата му снове нервно някаква мадама, захапала цигара. Крачи насам-натам тя и от време на време дръпва от цигарата, сякаш жаден пияница пробва неотлежал самоток. Минах край нея и влязох. С влизането погледът ми фиксира едно дребно хлапе с широко учудено лице. Мадамата била неговата мама. Погледът му бе ококорен, а очите изпъкнали като копчета. Втренчи се в мен и не смее да се мръдне, сякаш вижда ламя в свирепа фаза на глад.

  – Това е Кирчо! Прилича ли на мен? Внукът ми, бе! Я дай, деде, ръчица на тоя спец по файловете!

  Чак сега загрях интригата на моя набор. Беше довел внука си, по-точно дъщеря му го бе довела, за да ми покаже за какъв фен на Шакира иде реч. Моя милост, естествено демонстрира пълна симпатия. Стиснах меката ръчица на детето и го попитах, дали имат на село магарета? Каза, че нямат, и че това е голяма отживелица, но пък имат интернет клуб. Казах “Браво!” и “Натам отива светът!”. После седнах зад клавиатурата на Кировия компютър и сложих диска с видео-приказките в сидито. Кирчо го бе донесъл, за да видя, аджеба, какъв е тоя пусти файлов стандарт, който свири на дивидито без грешка, а аз не мога да му се сетя.

  – Сетих се! – викнах с голям ентусиазъм. Та това си е оня прост стандарт, с който почна цялата видео галимация преди 15-на години.

  – Е-е й, ученио! Е-е, сега няма ли да догодиш файло?

  – Ще стане! – обещах, пъхнах в джоба си диска със записите на Шакира и се оттеглих с видео достойнство.

  Разбира се, след половин час файлът беше готов и то на пустия му дивиди стандарт, ама така и не можахме да го чуем, защото от фирмата позвъниха на Киро да прави нова щатна схема.
  Това продължи още три дни и три нощи. Аз се смилих към моя набор и три дни и три нощи му носих сандвичи с шунка и пържени картофки от близкия магазин нонстоп.

  Ще питате, какво стана по-нататък? Ами стана съвсем нормалното. Аз, Мони и Киро станахме фенове на Шакира. Понеже, в нашата стая, винаги свири, чрез интернет, радио N-Joy, то в момента, когато свирнеше песента „Вака, Вака”, а тя свиреше поне по десетина пъти на ден, от прозореца на нашата стая и от стаята на Киро гръмваше мъжки хор от дрезгави гласове, „Водка, Водка”! Хей, „Водка, Водка”!

  Тия дни Мони, жичкаджията на фирмата, го викнаха за един ремонт в Зверино. Отишъл той, оправил на поделението токовете, а на връщане го возили за по-пряко през Бов. Така го возили, та чак настинал и му се схванал вратът. Влиза през вратата, опитва да се обърне към мен, ама заедно с главата му се обръща цялото тяло.

  – Какво е станали с теб, бе Мони? – питам загрижено. А той изхълцва и ми казва:

  – Не ме питай, ами бръкни в долния шкаф, там, където са бушоните и теловете. Зад велпапето има половин бутилка водка. Извади я и ми разтрий врата.

  Извадих аз бутилката, отпих един гълток, ливнах на длани и започнах. Разтривам, а после барабаня с пръсти. Така правеше баба ми навремето, Бог да я прости! Това занятие продължи до оня момент, когато по радио N-Joy започна оная нашата песен. А ние, горките, само това чакахме. Подавахме си бутилката един на друг, отпивахме по гълток, а после с едни дебели гърла заизвивахме: Водка, Водка! Водка, Водка!

  Не бяхме и усетили, че външната врата била хлопнала. Видяхме само как се отваря вратата на стаята и главата на шефа надниква вътре. Той ни погледна недоумяващо, поусмихна се невинно, после зададе съвсем резонния си въпрос:

  – Какво става бе момчета?

  Мони хлъцна изненадано, опита да скрие бутилката зад гърба си, а сетне с храбър, изтънял гласец заяви:

  – Не е това, за което си мислиш, шефе!

  Моя милост, за да затвърди неговата сентенция, уверено и тържествено го подкрепи:

  – Разбира се, шефе! Не е това, за което си мислиш!

   

• „Курвалан Фешън Интернешънъл” представя

  

  Пак имаме повод за гордост. Отново ни спрягат в чуждия печат. В последния брой на фамозното издание „Курвалан Фешън Интернешънъл” ни хвалят. Водещи специалисти в международния курвообмен не спират да ни дават пример. Бегло се споменава нескопосания австрийски опит да изпъкнат с едни косми напред, уреждайки тяхната Кончита Вурст на Евровизията. Изреждат се набързо няколко европейски и задокеански мъжки и женски курви и в крайна сметка авторите на материала напълно се отдават на родното производство на шаврантии.

  Специално внимание се обръща на българските управляващи. С потресаваща упорита повтаряемост през последните 25 години всяко ново българско правителство „наказва” управлявалите преди тях. Справедливост и възмездие, прокурори, съд, люти закани и заплахи и… нищо. Като мине малко време, се оказва, че всички заедно, и нови, и стари, продължават дружно да грабят. Подчертани са заслугите на виртуозните солисти:

  Сергей Станишев – радетелят за социална справедливост между социалните милионери около него и социално слабите български граждани, гърчещи се в мизерия, незнаещи с какво да платят безумните сметки за ток, парно, вода, телефон, храна, лекарства…

  Бойко Борисов – изкусителният обещавач на справедливост и „страшилище” за олигарси и корумпирани магистрати. Как само щеше да им развали заменките за 8 млрд. лева, как само щеше да ги накаже… Щеше.

  Ахмед Доган – раздавачът на порциите. Докато защитава правата и свободите на бедните български мюсюлмани, за една нощ изпива едномесечния разход за храна на цяло село.

  Експертите от „Курвалан Фешън Интернешънъл” не пропускат никого. Тук са и царят на приватизацията-грабеж Иван Костов, който без да се гнуси, в академичен стил мъкне дисаги с подкупи насам-натам, натам-насам и така – чак до Драгалевци. И царят на оправячите за 800 дни – Симеон Мадридски, велик почитател на държавни гори и резиденции. За върховни постижения в пачавретинското изкуство са наградени с особено внимание Волен Сидеров и Яне Янев. Неподражаемите салтоморталета, флик-флаци и турбулентни извивки на гъвкавите им тела и езици спират дъха. Способността им да „уволняват” и едновременно с това да облизват „уволнения” е неподражаема и втрисаща.

  В категорията новоизгряващи звезди на курвосклона почетното първо място е отредено за майстора на дудуци Николай Бареков. Поел най-доброто от пластичните Яне и Волен, преминал през всички форми на поливки, навеждания, наколенки и надупвания, съчетани с гръмки обещания за операции „чисти крака”. Никито надмина себе си. Сега пък щял да изтегли от прокуратурата собствените си сигнали срещу ирландската пастирка – Роската Плевнелиев, който поради недоразумение ни се води и президент. Изтегля ги, ама не защото не е истина, че Плевнелиев е част от бандитската шайка ДОПГ (държавна организирана престъпна група). Не това е причината. Чрез безсмисления акробатичен номер (кривосъдниците и без това заявиха, че президентът е недосегаем), Бареков отново протяга език към генерала-мутра. Нали Бойко Борисов назначи палавата пастирка. Време е за нови врътки. Парите от финансовата пирамида КТБ свършиха. Ангелите закономерно изоставиха „Наглостта без цензура”. Джамбазки и ВМРО се врекоха на нов господар. А Славчев се върна на улицата, макар че тя – улицата вече не го иска. И вождът на дудуците, ще не ще, трябва да се подслони за пореден път в потната мишница от Банкя. Туй-то!

  По-нататък статията продължава с радостната новина за нас, че от „Курвалан Фешън Интернешънъл” са решили да преместят централата си в София. Това си е чисто признание за качеството на нашите родни разпоретини. Как да не се гордее човек?

   

  Ивайло Зартов,

  6 август 2014 г.

• <<
• 1
...
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
...
• 75
• >>