Всичко от литература

литература

• Гурбетчийски път

  .

  По този път за кой ли път
  минавам от години,
  за кой ли път съм
  се разпилял
  по него целия
  – с прахосаните си мечти
  и спомените блудни –
  като ненаписана
  от никого
  странна одисея?

  Със скрита магическа сила
  ме тегли той напред,
  ту като буря
  ме отвява
  към хоризонт мъглив,
  а отрудения ми живот
  – като объркан словоред –
  се разнищва
  безропотно
  пред жребия заядлив.

  Разтяга се пътят
  като вълшебна гумена лента
  и се губи
  пред очите ми
  в посока неизвестна
  и аз объркано се прощавам
  с родните полета
  като
  зашеметен ученик
  от задача нелесна.

  Задавам си ред въпроси,
  макар и неуместни,
  гледам ококорено
  и сякаш
  не виждам нищо;
  чувствам се като герой
  от забравени песни
  и като пушек,
  тъгуващ
  за родно огнище.

  Пътят е глух за моя
  потресаващ душевен вой,
  пътят е жесток,
  на никого
  нищо не прощава;
  този път аз най-добре го познавам,
  защото той
  отвежда в гурбет,
  но връщане
  не обещава.

  .

  Ахмет Емин Атасой

  28 декември 2023 г.
  Бурса

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• „Неизбежният съюз“ – книга от 1938 г., прогнозираща съюза на Хитлер и Сталин, излезе за пръв път на български

  .

  Лъчезар Тошев,

  Тoshev.blogspot.com

  .

  

  

  .

  Книгата е издадена през 1938 г. в Женева, на френски език, като авторът използва псевдонима Габриел Лесли. Първото издание на български език е дело на издателство „РИВА“. Преводач от френски език е архитект Йордан Ликов – внук на автора, а художник на корицата е доц. Чавдар Гюзелев.

  .

  

  .

  ПРЕДИСЛОВИЕ

  от Тони Николов

  Книга пророчество

  Habent sua fata libelli. Наистина имат своята съдба книгите!

  Тази латинска максима, с право или не, приписвана на граматика Теренциан Мавър (II в. сл. Хр.), продължава да е поразяващо истинна и вярна до ден днешен. Могъл ли съм да допусна през пролетта на 1995 г., когато чух за първи път за съществуването на книгата, която държите в ръцете си, че близо три десетилетия по-късно тя ще се появи на български и че тъкмо аз ще пиша предисловие към нея?

  Човекът, разказал ми пръв за тази книга – Евгений Силянов (1907 – 1997) – бе човек легенда, за когото трябва да кажа няколко думи.

  Български царски дипломат и френски журналист, син на Христо Силянов, летописеца на Илинден, той побираше в себе си поне няколко български времена, странно сплитащи се в една перспектива в изтичащия ХХ в.

  Като днес си спомням как в салона на парижкия си апартамент на рю „Дьо Шазeл“ Силянов описваше пред мен и Ирина Недева „прокобата“ на 30-те години, когато мнозина отиват на „ляво“ заради Хитлер, ала попадат в ръцете на Сталин, или пък обратното – бягат от Сталин, но пък попадат в лагера на Хитлер. И тогава спомена нещо, което силно ни удиви и заинтригува:

  „Принуден съм да призная, че имах данни за руско-германския  съюз още от 30-те години. От една книга, писана от български комунист, социалист, емигрант в Швейцария, която се казва „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“. Авторът беше от старите социалдемократи.  Познат на майка ми, от кръга на нейните приятели. Той беше емигрант някъде след 1923 –1926 г. Написа книгата си на френски и ми я донесе да ми я подари в легацията.“

  (Вж. Недева, Ирина. Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов. София: Семарш, 2007, с. 205.)

  Сходна дипломатическа проницателност, според френската „Жълта книга“ с документи на Ке д’ Орсе, проявява и тогавашният български министър-председател Георги Кьосеиванов. Ала Кьосеиванов е бил политик на висока позиция, с множество международни контакти. А откъде тайнственият автор на книгата е черпил своята информация? Желанието ми да узная кой е той се засилваше все повече и повече.

  За съжаление, Евгений Силянов не си спомняше името на въпросния „проницателен социалдемократ“, а книгата с дарствен надпис бе потънала някъде из дебрите на огромната му библиотека. Казваше, че все се канел да позвъни на приятел в Швейцария и да го помоли за справка, за да установи името на автора, което така и не се случи.

  Разгадката дойде години по-късно. За тази книга Силянов бе разказвал не само пред нас, но и пред политика Лъчезар Тошев, който невероятно се амбицира да я намери. Нека обясня на по-младите читатели, че това беше в самото начало на интернет, когато справките бяха значително по-затруднени. През 2009 г. Лъчезар Тошев ми се обади тържествуващ, издирванията му се увенчали с успех през библиотечно-информационната система на Народното събрание. Оказа се, че книгата не е мит, че тя съществува – издадена в Женева през февруари 1938 г. Имало я дори в Народната библиотека в София. Неин автор бил Габриел Лесли, чието истинско име е Александър Ликов.

  Зачетох се във фотокопието на френския оригинал, подарено ми от Лъчезар Тошев, и направо не вярвах на очите си. Не само заради „историческата прогноза“ – авторът проницателно „провижда“ бъдещия пакт „Молотов – Рибентроп“, сключен година по-късно (23 август 1939 г.), но отива и значително по-далеч – прави паралел между „фашио-расизма“ (фашизма-нацизма) и болшевишкия тоталитаризъм; търси допирните точки между двата тоталитарни режима, които със сигурност ще ги сближат (поради омразата им към либералните демокрации), но също така най-вероятно ще доведат до безпощаден сблъсък между тях някой ден. На практика книгата на Габриел Лесли (Александър Ликов) е малък трактат по политическа философия, видял бял свят през разломната 1938 г., когато в Европа все още има илюзии, че Хитлер ще спре, ако бъде постигнато някакво споразумение с него. Връх на политическото късогледство и пагубна наивност, доколкото след Мюнхенското споразумение (30 септември 1938 г.) Хитлер охотно прибира Судетската област от Чехословакия, което само разпалва апетита му за още и още. А по-сетне (след пакта със Сталин) той напада Полша, което поставя началото на Втората световна война.

  Москва, от своя страна, завзема Западна Украйна (тогава част от Полша), сетне и балтийските
  държави.

  В книгата на Лесли (Ликов) тоталитарните режими на Берлин и Москва са посочени като „братя близнаци“, предупреждението е, че трябва да се подготвим за „прекрасния нов свят“ (по Олдъс Хъксли), който те носят в раниците си – свят на пълното потъпкване на правата. Един вид „социална казарма“ или мащабна „социална реорганизация“.

  Хората ще ядат и ще потребяват по-малко, за да развиват огромната военна индустрия и армията; националните въпроси също ще минат на заден план, тъй като нацията/партия/държава ще доминира над всичко и всеки; накрая ще отпаднат проблемите на свободата, демокрацията и дори на автономността на изкуството, тъй като всичко ще бъде подчинено на едно – в името на една цел, на една идеология и един вожд, който ще властва над всичко.

  Интересно е как още през 1938 г. Александър Ликов прозира нещо, за което на големи европейски мислители, писатели и политици ще са необходими още едно-две десетилетия. В книгата на Ликов е дадена в общи черти цялата структура на тоталитарната държава, с всичките й признаци, описани от автори като: Хана Аренд, Реймон Арон или Карл Фридрих в трудовете им от 50-те години на ХХ век: партията държава; идеологията, изключваща всяко другомислие; вездесъщият вожд, олицетворяващ всичко. Има го, както казах, дори терминът „братя близнаци“ (по-точно „еднояйчни близнаци“), започнал да се използва някъде през 70-те години на ХХ в. в книгите на френския историк Пиер Шоню. 
  

  (За белезите на тоталитарната държава виж Безансон, Ален.Нещастието на века. 
  За комунизма, нацизма и уникалността на Холокоста. София, 2002, превод Тони Николов.)
   
  Няма как да знаем дали книгата на Габриел Лесли (припомням, писана на френски и налична в големите световни библиотеки) е попадала в ръцете на някои от бъдещите големи съветолози; във всеки случай тя липсва в библиографията към съчиненията им.

  Но истината е, че днес, когато тоталитарните идеологии са отдавна осъдени от историята, тази книга не губи актуалността си и представлява интерес тъкмо във философско-методологическата си част. Тя показва как възникват диктатурите, как те искат да направят хората „щастливи“ и как илюзията трайно се съпътства от демагогията. За да се стигне дотам (най-дълго в комунистическия му вариант), че населението да има единствено правото да плаща данъци и да работи, а свободата, доколкото въобще я има, си остава за едно ограничено (и избрано) малцинство.

  Така изникват идеите за нови империи, уж воюващи със старите империализми, като при тях всичко е „или-или“. Ленин настоява, че световната революция ще бъде комунистическа или никога няма да се състои, както и че нейният пожар ще обхване Стария свят. От своя страна Мусолини смята, че Европа ще бъде или фашистка, или няма да я има, което Хитлер допълва с тезата за предначертаното водачество на германската нация.

  Появата и на двете версии на тоталитаризма, настоява Александър Ликов, се дължи на „неограничената толерантност на демокрацията“, която трябва да намери сили, за да се защити от най-яростните си врагове.

  Но как да стане това? Лесли (Ликов) смята, че „нова епоха не може да се изгради върху пясъци от
  импровизации и изненади“. За да стигне до извода, че „максимата на диктаторите е следната: не позволявайте на властта да ви се изплъзне. Ако ще я губите, нека да е само с цената на много човешка кръв“.

  Да ви звучи познато? Да ви напомня реплики от началото на прехода в България или от късния Путин?

  И още една много важна и съществена интуиция, която откриваме в книгата.

  Диктаторите черпят авторитет от миналото, затова и битката им се пренася изцяло върху миналото, дори когато твърдят, че сеготвят за бъдещето.

  Неслучайно и основният вик, който се разнася по площадите през 1938 г., е: „Да живее бруталността!“. Вик, раздаващ се от Москва до Берлин или Рим.

  При Ленин и Сталин властва идеята, че насилието е акушерка на Историята, заимствана от Маркс, която пък през социолога Жорж Сорел минава от Мусолини към Хитлер.

  Нищо ново под слънцето. През същите тези години друг антитоталитарен автор – писателят Артур Кьостлер, пише поредицата си от есета за „Йогата и Комисарят“( Koestler, Arthur. The Yogi and the Commissar, 1942.), описвайки порива към насилие с един пример от физиката.

  Ако си представим противоположностите на физическия спектър в политически смисъл,
  то виждаме как там се очертават две основни фигури.

  Първата от тях е фигурата на Комисаря, олицетворение на радиалността и насилието, озарена в инфрачервена светлина.

  Комисарят вярва в Трансформацията отвън, извършена с цената на всичко; насилието не го плаши; целта оправдава средствата; всичко ще се реши при пълната социална реорганизация на обществото.

  А в другия край на спектъра е олицетворението на ненасилието – фигурата на Йогата, привърженик на „ненамесата“, който вярва, че промяната е възможна само отвътре.

  В спектъра между тези две крайности се вмесват всички други възможности.

  Но по какъв начин? В книгата си Лесли/Ликов е повече от категоричен, че варварството на крайното насилие в един момент ще съсъществува с останалите държави, действащи с демократични методи и средства, където ще се очертаят всевъзможните средни позиции на неутралитета. И той, общо взето, клони към тезата, че за да се защити от диктатурите, съвременното общество ще трябва да мине към някакви „нови форми на демокрация“ (конвергенция между социалдемокрация и пазарна икономика).

  ***

  Четена днес, включително и под този ъгъл, книгата му представлява интерес, което разпалва любопитството ни да узнаем повече за самия автор и неговия жизнен път.

  Уви, данните са доста оскъдни. И все пак, благодарение на усилията на неговия внук – арх. Йордан Ликов – в архивите бяха намерени документи, позволяващи, макар и отчасти, да попълним празнотите в неговата биография.

  От кратката биографична справка, съставена от семейството и допълнена с данни от ЦДА, става ясно, че Александър Ликов е роден в Лом през 1887 г., където започва работа като учител (1904 – 1906). До Балканската война следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано. Очевидно в този период задълбочава знанията си по френски език и формира своя интелектуален хоризонт.

  Взима участие в Балканската война, след което се връща в родния си град и работи в Ломския окръжен съд, после е адвокат на свободна практика. В този период сключва брак с Олга Филипова, от която има четири деца. Две от тях умират съвсем малки, оцеляват дъщерята Хернани (род. 1917 г.) и синът Чавдар (род. 1923 г.), баща на арх. Йордан Ликов.

  В същия този период е силно политически ангажиран с тесните социалисти – член е на ЦК на БРСДП (т.с.) и дори ръководи младежката организация на партията.

  Вероятно е бил близък  с Георги Бакалов и неговия племенник Ами Бакалов (1907 – 1984), чрез когото подарява книгата си на Евгений Силянов. Самият Ами Бакалов е много интересна фигура – поет и кинокритик, който се установява още след Първата световна война в Париж, близък е до кръга на сюрреалистите, поддържа тесни връзки с Пол Елюар, Андре Бретон, Салвадор Дали, силно повлияни от Троцки, поради което (след 30-те години на ХХ в.) те заемат изцяло антисталинистки позиции. Дали тези среди и техните „ревизионистки“ идеи не му повлияват, за да напише книгата си? Възможно е, но това са само догадки и предположения.

  По спомени на семейството през 1969 г. им се обажда белгийски историк, който издирва архива на Александър Ликов, по-точно кореспонденцията му с Карл Кауцки. Оказва се, че в архива на Кауцки са се съхранили писма от Ликов, но писмата на Кауцки не са били запазени от Ликов. Напълно обяснимо, като се има предвид заклеймяващата брошура на Ленин „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“. Да пазиш писма на Кауцки след 1944 г. в България би било равносилно да се обявиш за „ренегат“ и сам да си наденеш въжето. По време на Деветоюнския преврат през 1923 г. Ликов е от групата в БКП, подкрепяща земеделците, а по-късно е сред тези, които са против директивите на Коминтерна и на натиска от Димитров и Коларов за вдигане на Септемврийското въстание (каквато впрочем е и позицията на Димитър Благоев).

  Независимо от това, следвайки партийната дисциплина, взема участие в метежа в град Лом, за което е арестуван и го чака смъртна присъда. Но с помощта на негов приятел от ученическите години, началник на жандармерията в града, бяга от затвора и успява да премине в Югославия. Там отношенията му със задграничното ръководство на партията още повече се изострят, за което съдим по едно запазило се писмо на Георги Димитров до Васил Коларов (31 май 1924 г.): „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето, въпреки запрещението, е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него“. Вероятно именно в този период той еволюира във възгледите си и прозира истината за съветската система и за болшевишкия тоталитаризъм. Ала от този период не са се съхранили никакви документи.

  Известно е само, че е работил като журналист на свободна практика във Виена, Мюнхен, Женева и Стокхолм. Владеел е свободно френски, немски и руски (както пише в справката на Ломския окръжен съд, вероятно е научил и шведски език; Елисавета Багряна твърди, че той зна-
  ел осем езика).

  В края на 1937 г. ръкописът на книгата му „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“ вече е готов. Не се знае защо прибягва да псевдонима Габриел Лесли, причините могат да са най-различни. Първо, истинското му име би снижило достоверността на анализа (колко струва мнението на един българин за световната политика?). И, второ, да обявиш през 1938 г. едновременно война на Хитлер, Мусолини и Сталин, е повече от опасно начинание…

  За завръщането му в България също се знае много малко.

  В един късен спомен на Елисавета Багряна, писан на ръка през януари 1982 г. в Правителствената болница, стават ясни някои обстоятелства от този период на живота му.

  Не е ясно обаче защо или заради кого са писани тези редове:

  „През 1942 г. – използвайки дадената амнистия – [Александър Ликов] се завръща в София. Тук се запознахме и през време на бомбардировките сключихме брак. По чудо се спасихме при първите дневни и нощни бомбардировки, макар че бяхме затрупани в разрушения ни апартамент. Прекарахме най-тежките години, преодоляхме всички злини и трусове с твърда воля и надежда в бъдещето.“

  В този период Ликов се развежда с първата си съпруга. Имал е за кратко връзка с Дора Габе, но срещата му с Елисавета Багряна променя всичко. През 1944 г., както стана ясно, Ликов и Багряна сключват брак, а той осиновява нейния син Любомир Шапкарев, дете от първия брак на поетесата с полковник Иван Шапкарев.

  И пак от „мемоара“ на Багряна научаваме подробности за тяхната „адаптация“ след 1944 г.:

  „Войната свърши, мислехме, че за нас настъпва истински „нов живот“. Аз работех като редактор в сп. „Септември“,  а той, след много препятствия, злоба, недоверия, работеше в пресата като журналист и публицист, най-после заработи във Външното министерство.“

  През 1945 г. Ликов издава втората си значима книга – „Иван Вазов като социален поет“ (тогава Вазов е бил отричан като „буржоазен националист“). Книгата е подложена на сериозна критика; съхранило се е негово писмо до Борис Делчев, главен редактор на издателство „Наука и изкуство“, с молба за второ преработено и допълнено издание. Съществува вътрешна рецензия на Борис Делчев (открита от Катя Кузмова-Зографова), в която се настоява, че „идейни недостатъци“ на
  книгата отлагат преиздаването й за „друг път“.

  И тук няма как да не се запитаме – а нима „народната власт“ не е била наясно с „антитоталитарната  творба“ на Лесли/Ликов? И за по-малко хора са били вкарвани задълго в затвора или пращани на лагер, а тук имаме цял трактат с критика на идеологическата теория и практика на Ленин и Сталин.

  Книгата е била налична в забранения спецфонд на Народната библиотека в София, при това с дарствен надпис от автора, разкриващ самоличността му.

  Връзката Габриел Лесли/Александър Ликов е установена още в първото издание на речника на литературните псевдоними на Иван Богданов, подготвян още през 50-те, но публикуван през 1961 г.

  Малко вероятно е това да не е било известно на Държавна сигурност или на идеологическите органи на БКП, издирващи „вътрешните врагове“.

  Кое е пазело Александър Ликов от разправа? Стари партийни връзки, нечие високо покровителство? Или просто огромен късмет, с който е минал между капките.

  През 1950 г. той е назначен за аташе по културата в Париж. Превежда на френски стихотворения на Ботев (подстрочник с метрика и ударения), които да послужат на Пол Елюар за неговия превод, издаден през 1952 г. Заедно с Багряна правят подборка на стихове на Арагон, които виждат бял свят 1956 г., вече след неговата смърт.

  За края на жизнения му път свидетелства отново Елисавета Багряна:

  „През 1954 г. бе назначен за посланик в Израел. Дадоха ни паспорти, пътуването беше подготвено. Предстоеше след ден-два да заминем. Тогава дойде най-лошото. Той заболя от страшна, галопираща левкемия, която за три месеца го отвлече…“

  За голямата българска поетеса срещата й с Александър Ликов – „човек с дълбок ум, широта на възгледите, обич и вяра в хората“ – е едно от знаковите събития в живота й.

  Посвещава му няколко стихотворения, от които става ясно, че този „човек загадка“ й е открил
  нови светове:

  Разбрах тогава, че лъжлив и дребен,
  е бил светът, осъден на разгром,
  че досега – любов, живот, изкуство,
  съм гледала с непълна светлина
  и ти – с огромна вещина и чувство,
  ми осветли и другата страна.

  („Говоря с тебе“, 1959 г.)

  Съдбата на Александър Ликов си остава загадка. Но книгата на неговия живот вече е открита за българския читател.

  Тони Николов

  .

  

  ––––––––––––––––

  ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

  ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

  Редовете, които предстои да прочетете, са насочени на първо място към обществените кръгове, които са обезпокоени от въпроса за диктатурата и са добре информирани за различните тенденции в съвременната политика. Тази публикация може би е набързо написана и претрупана наглед.

  Това е търсено от автора – така той се надява да предизвика реакция, готов е да разяснява, да
  дискутира и да обоснове идеите, които изказва. Преди всичко авторът се извинява за формата, в която е изразил тези мисли. Френският не е негов майчин език. Той се е осмелил на тази стъпка, желаейки да достигне до една широка аудитория, чиито език и култура са френски.

  Авторът се надява, че неговите читатели няма да бъдат отблъснати от тези няколко съображения и от стила, който по никакъв начин не претендира да е сроден с този на писателите, с които Франция основателно се гордее.

  Предварително благодари на тези, които ще имат търпението да проследят мислите му, и ще се радва да чуе мнението им по един толкова актуален и жизненоважен въпрос.

  .

  

  .

  ПРЕДГОВОР

  Ние се излагаме на атаки и подигравки от две страни, защото си позволяваме да направим компрометиращ паралел между фашио-расизма и болшевизма, и то във време, когато двете доктрини и системи на управление се сблъскват почти във всички области: духовност, социална борба, политика, идеология и т.н.

  И все пак! Тези две „теоретично“ противоположни доктрини на практика един ден (и ние вярваме, че е този ден е близо) ще намерят допирни точки и координация, които ще изненадат онези, които досега са свикнали да наблюдават жестоката им и безпощадна борба.
  Без да го знаят и може би без да го усещат, болшевизмът и фашио-расизмът (Рим – Берлин) са двама братя близнаци, които вървят успоредно, питаейки едно и също презрение и отрицание спрямо старата форма на общество, култура и морал. И с двете доктрини наивно си въобразяват, че са измислили оригинални форми на живот. (Фашио-расизъм е термин, въведен от автора, с който той определя едновременно идеологията и характера на управление, съответно в Италия (фашизъм) и Германия (расизъм). Понастоящем за идеологията и режима при Хитлер се използва терминът „нацизъм“ (който включва расизъм). Това, което при тях замества старите представи за живота, често е импровизирано, случайно, повърхностно и твърде авантюристично (да не използваме по-силна дума). Никога досега един нов свят не е бил подготвян с толкова малко интелигентност и с толкова арогантност, както болшевишкият и фашио-расисткият свят.

  При тях всичките проблеми се „решават“ с удивителна и изненадваща лекота.

  Например:

  Икономическият проблем?
  О, толкова е лесно, хората просто трябва да свикнат да ядат по-малко, да увеличат… своите лишения!

  Националният проблем?
  Това е детински просто: нашата нация трябва да доминира, а другите народи трябва да свикнат да се подчиняват, бидейки очевидно по-нисши!

  Всички проблеми на свободата, демокрацията, морала, изкуството и т.н. се решават по един и същи арогантен, парадоксален, противоречив и много често циничен начин.

  Фашио-расизмът и болшевизмът, като не се задоволяват да направят „щастливи“ народите, над които царуват като абсолютни господари, искат на всяка цена да наложат това „щастие“ и на други народи, да коригират начина им на мислене и живеене.

  Вие вярвате, драги читателю, че китайците могат сами да се управляват, че могат да просперират сами, без странната „помощ“ на японците! Това е точно философията на един герой на Чехов (унтерофицер Пришибеев – Разказът на А. П. Чехов „Унтер Пришибеев“, 1885 г. – Бел. прев.),който малтретира съселяните си за… „тяхно добро“.

  Ще се постараем да докажем, че на обективния наблюдател се налага непредубедено да направи паралел между двете доктрини и системи на управление, въпреки протестите на двете крайни противоположности, които понякога се докосват по един наистина „трогателен“ начин.

  През 1847 г. призракът на комунизма вече бродеше из тогавашното общество. През 1937 г. (90 години по-късно) същият призрак вече е придружен от този на фашио-расизма. И двата призрака обсебват съвременните държави, обещавайки им спасение от всички злини. Но днес комунизмът и фашио-расизмът имат неограничено поле за експерименти. Това поле са създадените от тях държави с огромните им възможности да се налагат и разширяват – нещо, което липсваше на комунизма от 1847 г.

  Искаме само да прокараме паралел и да направим сравнение. Да покажем, че в едно сравнително близко бъдеще Берлин, Рим и Москва ще се споразумеят, с цел да доминират над Европа и останалия свят.

  Те искат да смажат и ограбят богатите народи. А вярваш ли, добри ми читателю, че това е „мистика“? Не! Това е „млад“, алчен империализъм, който не вижда нищо друго, освен плячката…
  G.L. (Ал. Ликов)

  .

  

  .

  ПЕРСПЕКТИВАТА 
  

  (Помирението на братята близнаци)

  Стигнахме до момента да посочим следния парадокс: неизбежното побратимяване на фашио-расизма, от една страна, и болшевизма, от друга.

  Защо утре Москва ще върви заедно с Берлин – Рим и при какви условия?
  Привидно тези две управленски форми само чакат подходящия момент да се хвърлят една срещу друга в отчаяна борба и да докажат на света коя от двете идеологии има право на съществуване. Те само дават вид на непримирими и непреодолими антагонисти.

  1. Никога не трябва да се преувеличава значението на идеологиите в практическия живот на един народ. Всяка идеология е способна да се развива, да се доближава до друга, привидно противоположна, идеология, която обаче също се развива, но в посока на първата. Тези еволюции се извършват под натиска на външни или вътрешни обстоятелства, исторически събития и икономически условия.

  2. Кои са елементите, тласкащи фашио-расизма към болшевизма и обратно? Защо утре те ще маршируват заедно?

  а) Защото лидерите на двете диктатури са практически реалисти. Те ще си кажат, че е по-добре да се споразумеят, отколкото да се унищожават взаимно за голяма радост на най-големите си врагове – господа демократите от всички страни. Който и да излезе победител от тази братоубийствена борба, със сигурност би станал жертва на няколко „tertius gaudens“. (Tertius gaudens (лат.) – радостен трети. Изразът се отнася до ситуация, в която трета страна печели от конфликт между две други. – Бел. прев.)

  б) Неизбежната еволюция на хитлеризма към старата политика на Бисмарк ще принуди фюрера да престане да смята Москва за смъртен враг. Ще го задължи да насочи погледа си на Запад, където са истинските врагове на Германия, единствено способни да нанесат смъртен удар на Берлин. Сталинизмът също е в процес на еволюция. Той търси различни допирни точки със славното минало на старите Väterchen (малките бащи) (Väterchen (нем.) – умалително за баща, татко, бащица. – Бел. прев).(Малки бащи – (френ. petits pères). В Русия наричат царете „батюшка“ – „бащицата“, „царят бащица“. Впоследствие терминът е използван и за Сталин.), царете. Това минало го учи, че истинските съюзници на руснаците са били германците. Те са имали общи полуварварски методи и култури. Германците бяха не само съюзници на руснаците, но те освен това бяха техни господари в деспотизма и абсолютизма. В руските училища се изтъква, че руско-германският съюз се е поддържал дълги векове, докато френско-руският съюз изглеждаше на двете страни като нещо изкуствено и срамно, като безчестие. Истеричните викове на Берлин – Рим срещу разрушителния болшевизъм, източник на всички злини, са само чиста тактика, предназначена да прикрие дълбоките цели на фашио-расизма, тоест унищожаването на колониалната английска империя (означаващо смъртта на Великобритания) и ограбването на Френската република, която трябва да бъде сведена до второстепенна държава, подчинена на Германия.

  д) Червената и кафявата революция проявяват в началото си много големи и съществени различия, но с времето Москва и Берлин – Рим се доближават до консервативния идеал и предотвратяват всяко движение напред.(Някои публицисти отстояват идеята, че Хитлер не е направил никаква революция, достойна за това определение… Което впрочем е вярно!) И двата режима са насочени към консервацията си (това е биологическо-социологически инстинкт). Те със сигурност ще се съгласят да направят необходимите отстъпки, които ще бъдат спасителни и за двете диктатури.

  е) За да постигнат това неизбежно и необходимо сближаване, двата режима в Москва и Берлин – Рим трябва да направят няколко крачки един към друг, за да се срещнат по средата.

  Москва може би ще направи първата стъпка. Берлин научи много от Москва и придоби нейната гъвкавост на жестовете и маниерите. За Берлин е трудно да й изплати моралния си дълг във всички области на вътрешната и външната политика. Фашио-расистите превъзхождат болшевиките в много малко области. Това споразумение ще бъде с голяма и трайна стабилност.

  ж) Да отбележим, че интелектуалното и морално ниво на двете страни е почти идентично, и това ще улесни тяхното сближаване. И в двете движения има, наред с техните „аристократи и благородници“, голям брой непривилегировани, завистливи, негодуващи и цинични хора, които са страдали твърде много при старото общество.

  Най-яростните поддръжници на Хитлер и Мусолини са разочаровани болшевики. По същия начин разочарованите фашио-расисти са страстни поддръжници на Москва. Няма чудеса на земята, тук всичко вече сме го виждали. Вчерашните слуги, превърнали се в днешни господари,
  си търсят други слуги. Болшевизмът и фашио-расизмът не освобождават човека (свободни са само тези,които мислят с „по-висш“ мозък).

  Тоталитарните режими създават само послушни създания, дребни доносници, уплашени хора, които не се осмеляват да кажат критична дума, хора без смелост, без любов към истината. Никога срамното раболепие не е достигало толкова големи размери.

  з) Различни причини енергично тласкат болшевизма към фашио-расизъм и обратно:

  Споделеното презрение към европейската култура. Тя се счита за продукт на дегенерацията на богати и безидейни хора. Култът към грубата сила на военните излети, на гимнастиката (не тази на духа). Красиви обещания, давани на младите. Безразличие към изкуството и литературата. Инстинктивната склонност към всичко, което мирише на казарма, ботуши, милитаризъм, към „гигантски“и „колосални“ измерения в живота, в архитектурата, в държавните планове. Общата илюзия, че може да се създаде нов, превъзходен свят, чрез недостатъчни, нискокачествени средства, негодни за нищо.

  3. Много интересно е, че болшевизмът съзнателно унищожи капитализма, частната собственост (при която човек експлоатира човека) и постепенно създаде държавен капитализъм (който експлоатира всички,с изключение на бюрокрацията), една паразитна форма на удушената буржоазия. Но като се започне от селяните и дребните занаятчии, задейства се възстановяването на дребната производствена собственост. Ще се напредва още в тази посока, която преди бе шумно отричана. Причината за тази реставрация е страхът от намаляване на производството.

  Фашио-расизмът съзнателно беше спасен от капитализма, той остава длъжник на последния. Едрият капитализъм е този, който подкрепяше Хитлер и неговото движение. Господа капиталистите смятаха, че знаят много добре за кого правят жертви… Но този жест създаде фалшива ситуация за богатите немски класи, чийто верен представител е доктор Шахт.

  (1 Неотдавнашното освобождаване на д-р Шахт от ръководството на германската икономика допълнително засилва това безпокойство. Богатата буржоазия се чувства изтласкана на заден план: тя не трябва да нарушава социализиращия опит на расистката партия. Капитулацията на германската буржоазия е близо. Расизмът привлече към себе си старите и новите военни касти с цел национализиране на средствата за производство и установяване на самодостатъчна икономическа и военна диктатура. Генерал Гьоринг в момента е най-силният човек в Германия, той контролира реалните и потенциалните сили на националната икономика. И в трите страни режимът на военно ориентирана икономика властва за нуждите на империалистическия милитаризъм (Wehrwirschaft (нем.) – военна икономика). Този фактор би могъл да ускори процеса на сближаване между Германия, Италия и Русия. – Бел. авт.)

  (Ялмар Шахт (1877 – 1970) е герм. икономист, министър на икономиката при Хитлер (1934 – 1937). Съден в Нюрнберг, но оправдан поради съветски възражения. – Бел. прев.)

  Те се оказват пленници на Хитлер, който няма желание да им върне дължимото.

  Тези факти показват, че суровият живот принуждава болшевиките да разводнят своето вино, а расистите да наливат червено вино в блудкавата си вода и всичко това с една и съща цел: да задържат масите и при двата режима.

  По отношение на външната политика диктатурата внушава на германските маси, че богатите народи са тези, които трябва да се откажат от своите колонии, от своите пари (Кредити, кредити!).

  Това обяснява отношението й към нейните собствени богаташи, които са принудени да се откажат от огромното си богатство.

  И в Русия е същото. Там всичко трябва да се развива според историческата програма на социализма, според философията, която е в основата на комунистическите действия… Но в действителност безмилостният и суров живот успява да победи теорията.

  При Хитлер всичко е импровизирано, няма никакви морални или интелектуални скрупули. Каква трагична прилика в основата!

  4. Не трябва да се забравя, че във всички политически режими властта се упражнява от определени хора, които, бидейки чисти политици, са се дистанцирали от икономиката и производството. Естествено е такива хора да се смятат за по-висши от всички други, които
  трябва да бъдат управлявани и подчинени. Солидарността между тези политици нараства постепенно, тъй като ги формира една и съща политическа школа чрез сходна система от морал, навици, пороци. Особено когато са членове на една и съща политическа партия, доказали се в труден живот на борба, жертви и лишения.

  Тези правителствени групи бързо формират една секта, претенциозен елит, който се смята за по-висш от простосмъртните. Привилегированата ситуация превръща тези мъже в консервативна сила с надменна и непоносима психология. Оттам нататък започва да се смята за съвсем естествено, бидейки слуга на държавата, да станеш неин господар.

  Всяка историческа класа е започнала да управлява с помощта на „парвенюта“, довчера изложени на презрението от аристокрацията, която те повалят днес. Тези бивши управляващи са формирали каста, която никога не е пренебрегвала собствените си интереси. Новите господари, изглежда, бързат да направят същото! Такава е логиката на историческите събития.

  Отбелязваме, че в Италия се формира чисто фашистка „буржоазия“. Тя се възползва от статута си на привилегирована каста, за да обогатява и образова себе си и децата си. Същото наблюдаваме и в Германия, където различните фюрери имат неограничени възможности да забогатеят.

  Диктатурите се гордеят с това, че притежават чисти идеалисти, неопетнени от материален егоизъм. Но не е ли имало и при демокрацията високопочтени личности?

  5. Фашио-расизмът и болшевизмът имат едни и същи социални основи: пролетариатът, лумпенпролетариатът, изтощените и крехки средни слоеве, разочарованата младеж, която няма перспектива за бъдещето, измамените от буржоазните режими селяни, съсипани от кризата и спада в цената на произведеното зърно.

  Очевидно е, че тези социални слоеве не могат веднага да възприемат фашио-расистките и болшевишките теории. Но ако еволюцията, започнала в Русия и  Германия, продължи, то Москва и Берлин ще могат да си протегнат ръце в отбранителен съюз за стабилно сътрудничество. Москва постепенно осъществява националистическата идея, която е силата на фашио-расизма, докато последният започва да затяга юздите на частния капитализъм, за да подхвърли на своите гладни маси парчета социална справедливост. Тази смесена идеология е форма на помирение, подходяща за предразсъдъците на масите и техните стремежи.

  6. Братята близнаци в момента полагат упорити усилия да спечелят благоволението и доверието на западните и северните демокрации и на великата американска демокрация. Те се нуждаят от техните пари и престиж. Ние не вярваме, че тези демокрации ще бъдат измамени на този терен. В такъв случай единствената възможност, която остава на трите диктатури, е да бъдат в общ съюз, който взаимно да ги спасява, позволявайки им да ограбват богатите.

  7. Обърнете внимание, че солидността на това споразумение ще се основава на следните факти в горепосочените държави:

  а) В Италия и Германия частната собственост и капитализмът стават пленници на държавата. Големите западни столици и американската столица наблюдават със страх този процес.

  б) Изолацията, политика на оста Рим – Берлин, тревожи споменатите столици. Те търсят изход.

  в) Богатите буржоазни държави се отказват да дават кредити на фашио-расистите (за икономическото им възстановяване), без да получат солидни политически гаранции. Което не е трудно за разбиране.

  г) В СССР политическата и моралната система на народите е построена наново на основата на прекомерен и агресивен национализъм. Тук е истинската „кражба“ на Сталин от фашио-расистката идеология.

  Сталин решава да направи това, когато вижда провала на комунизма в колониите. Причината е неспособността му да привлече тези колониални народи към себе си и да разчита на най-образованите хора, на местната буржоазия.

  Наблюденията върху динамизма на националистическата идея в съзнанието на толкова изостанали народи като тези в Руската империя допълнително утвърждава решението на Сталин да изгради един нов национализъм.

  д) Възможността за отваряне за италианските и германските пазари за руски суровини, за да се облагодетелстват техните индустрии, е задължително условие за икономическото и политическо сближаване между Москва, Берлин и Рим. Така германските и италианските апетити ще получат средства, тъй като иначе са осъдени да загинат в бедност и анархия. И това може да се случи по-лесно, отколкото някой би искал да повярва.

  8. Съюзът на трите авторитарни държави би поставил целия свят под „диктата“ на една фанатична фашио-болшевишко-расистка идеология, потапяйки човечеството в едно ново, варварско и мрачно Средновековие, което ще е с триста години назад от съвременната цивилизация. Тогава ще има само социализъм, национализъм, империализъм, бели и черни колонии, граждански и колониални войни, много казарми и усъвършенстван милитаризъм.

  9. Всеки знае, че антикомунистическият пакт Берлин – Токио – Рим е само претекст за имунизиране и успокоение там, където претендират, че искат да изгонят комунизма. Мирна Москва осъзнава, че този пакт реално е насочен срещу демокрацията и нейните политически творения: демократичните държави.

  10. Как да защитим бедните демокрации от видимо неизбежните атаки на братята близнаци?Защото това е истинско посегателство върху живота им.

  Нека отбележим, че Москва, оставайки диктаторска и абсолютистка, начело на една много формална демокрация, ще помага активно и с всичките си средства на фашио-расистите в тяхното дело на предварително унищожаване и деморализиране на демокрациите, преди да бъде обявена истинската война.

  Напротив, ако Съветите биха реализирали една искрена демокрация, с логични и последователни форми, тогава:

  а) Демокрацията би се стабилизира до такава степен, че никаква земна сила не би могла да я събори.

  б) Международното работническо движение би се обединило върху единствената реална и възможна основа – демокрация и социализъм.

  Смеем да мислим, че подобна трансформация на болшевизма не е съвсем невероятна, тъй като основните елементи на комунизма са също и тези на социализма. Подобна метаморфоза на фашио-расизма се явява, напротив, абсурдна. Тя би била смърт за него! В момента демокрациите се стремят да се възползват от възможното сътрудничество с „мирния, предпазлив и скромен“ СССР, който е далеч от арогантността на другите авторитарни държави (Германия, Италия и Япония).

  Куражът на европейските демокрации може да разчита за момента: на факта на настоящия и временен антагонизъм между болшевиките и фашио-расистите; на сегашните обещания, поети от СССР – да сътрудничи искрено с тях поне за няколко години; накрая, на безспорния факт за невъзможността за скорошна кратка и светкавична война (според желанията на фашио-расистите).

  
  И заключаваме:

  Заплашено ли е съвременното общество, основано на частната собственост, от болшевишките и фашио-расистките доктрини?

  Определено.

  Дали тези две доктрини особено застрашават с експроприация капиталистическата частна собственост?  

  Да.

  Става ли неизбежно трайното помирение и сътрудничество между тези две доктрини?

  Страхуваме се, че би могло да стане.

  Всичко зависи от това каква позиция ще заеме самата демокрация.

  Ще наложат ли работниците и селяните нови форми на демокрация на целия свят, като заличат
  диктатурите?

  Да, без всякакво съмнение.

  .

  
  

  .

  ––––––––––––––––––

  БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРА НА КНИГАТА

  От арх. Йордан Ликов, внук на Александър Ликов
  

  Александър Ликов е роден в гр. Лом през 1887 г. През 1904 – 1906 г. работи като учител в Лом. Следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано.

  През 1912 г., след успешно взет държавен изпит, е назначен в Ломския окръжен съд. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. През 1913 и 1914 г. отново работи в Ломския окръжен съд. Член на БРСДП (т.с.) и нейния Централен комитет. Ръководител на младежката организация на партията (1920 – 1921), редактор на в. „Младеж“, член на парламентарната група на БКП.

  Имал е кореспонденция с К.Кауцки, от която у нас няма запазени писма. По-време на Деветоюнския преврат заема позиция в подкрепа на земеделците. По-късно се противопоставя на решението за вдигане на Септемврийското въстание. Участник в Септемврийското въстание в гр. Лом.

  Арестуван и осъден на смърт, но успява да избяга от затвора благодарение на съдействието на началника на жандармерията в гр. Лом, негов приятел и съученик, който му предоставя кон чрез един циганин, с който преминава в Югославия. Известно време прекарва там, като отказва да изпълни нареждането на Г. Димитров и Д. Коларов, и не емигрира в Съветския съюз. В писмо
  от 31.05.1924 г. до В. Коларов, Г. Димитров пише следното: „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето въпреки запрещението е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него.“

  Еволюира в своите възгледи, в посока неприемане на съветската идеология и практика. Полиглот. Работи като журналист във Виена, Мюнхен, Женева, Стокхолм и другаде.

  Пише книгата „L’inévitable alliance Berlin – Rome – Moscou“ в края на 1937 г. Книгата излиза през февруари 1938 г. в Женева. Екземпляр от книгата праща на Националната библиотека на Франция с посвещението: A la Biblotheque Nationale de France. Au grand people de democratie immortelle. humblement: l’auteur G Leslie. Geneve 14.02.1938.

  След амнистия през 1940 г. Александър Ликов се завръща се в България. Развежда се с първата си съпруга и през 1944 г. сключва брак с Елисавета Багряна.

  През 1945 г. издава книгата „Иван Вазов като социален поет“ (Библиотека „Нива“), в момент, когато Вазов е отричан като буржоазен поет и писател. През 1949 г. праща писмо на гл. редактор на издателство „Наука и изкуство“ с молба да бъде издадено преработено и допълнено издание, но не получава одобрение.

  Очевидно поради неизвестно, но благоприятно стечение на обстоятелствата, Александър Ликов остава незасегнат от партийните репресии независимо от издадената под псевдоним на френски книга, която остава неизвестна в България.

  Започва работа във Външно министерство.

  През 1952 г. в Париж излизат преводите на Пол Елюар на стиховете на Ботев, по буквален превод с метрика и ударения, подготвен от Ликов.

  .

  

  .

  Александър Ликов умира от скоротечна левкемия през 1954 г., три месеца, преди да замине посланик в Израел.

  Запазени са ръкописни сведения на Елисавета Багряна от 1982 г. за покойния й съпруг:

  „Александър Ликов беше прекрасен човек – личност! Той имаше светла душа и добро сърце. Със своя дълбок ум, широта на възгледа, честност,  справедливост, оптимизъм, обич и вяра в хората, много знания,  владение на осем чужди езика, той би могъл да бъде  всестранно полезен за България, ако беше навреме  разбран и оценен. За мене лично неговата смърт беше  един от тежките последователни удари на моята съдба.“

  В родния му град Лом има улица на негово име.

  .

  

  

  .

• Коледа с баба Гица

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов*

  .

  Имам толкова много приятели християни, а днес, макар че е Коледа, никой не си направи устата да ме покани, ни на обяд, ни на вечеря. То, аз толкоз и ям! Ракийка, естествено, не отказвам никога, ама и там скоро опъвам петълките. Ще видят те като дойде Байрама, ако не си пия сам… Ох, тогава ракийката е забранена. Какво пък? Ще се наливам с шербет. Не, че през останалото време не е забранена, ама аз не се натискам за Рая. Навярно и там ангелите хвъркат насам-натам, и кого, където сварят, черпят само с шербет.

  Така веднъж мюфтията ме покани на вечеря. Оттогава направих диабет от неговия шербет. Налива ме цяла вечер и ме държа без „огнена вода“. Разбира се, не си го сложих на сърце, а още сутринта слязох в „Чудната градина“. Пипнах тук-там. Отне ми време почти до обяд. После оправих прозорците на оранжериите. Тук пиронче, там – видийка, като сложим и вратите, отне ми почти целия ден. Най-хубавото бе, че не се наложи да говоря с никого.

  – Тате, една ракийка? – предложи дъщеря ми като се прибрах вечерта. – Направила съм чудесна салатка!

  – Е то, с такава салатка… грехота е да не се пие ракийка, моето момиче.

  – Докторе… Докторе, бе… – разнесе се из двора. Още не бях приседнал на масата като хората.

  – Тате, баба Гица те търси – осведоми ме и щерка ми. Откак подхвърли някой и друг кокал на Зоро, вече се разхожда из двора като из бащиния. Дори си нямам и идея, дървата ми дали ще издеянят и до Йордановден тази година.

  – Бе… – не се сдържах. – Още не съм си налял като хората, а веднага усети миризмата.

  – Тате, не говори така за горката стара жена! – възмути се веднага и дъщеря ми. – Няма си никого, освен нас.

  – Аз какво да направя? Дървата от мен, водата за градината й от моя кладенец, ракийката от мен! Да взема и да я…

  – Тате, не ставай пак лош.

  – Отдавна не съм ставал лош. Децата й в Европата… Оставили ме мен да я гледам. Ай сиктир, бе… Аз да не съм…

  – Тате…

  – Добре… Чух… Не съм глух! Идвам! – развиках се и към прозореца.

  – Кажи! – озъбих се и на баба Гица, след като отворих вратата.

  Вятърът и днес, както винаги в Добруджа през зимата, бе леден и главата ме цепеше неудържимо. Баба Гица отначало сякаш се вцепени. После вдигна глава и ме погледна с най-печалния поглед на света.

  – Е, що така с лошо, бе докторе? – изрече. Само дето не се разплака. – Дошла съм на вратата ти, а ти…

  – Ти всеки ден си на вратата ми.

  – Ако кажеш…

  – И вечер! Ако не си на вратата ми…

  – Какво?

  – През останалото време си на плета. Много често ме дебнеш и пред гаража.

  – Аз… Аз… Ще…

  – Да не се разревеш сега!

  – От тебе не съм го очаквала, докторе.

  – Ти на Байрама не беше ли пак у нас?

  – Бях и на двата.

  – Е, ся… Вместо да направиш един козунак.

  – Имаш диабет, докторе.

  – Ще имам, я. След шербетите на мюфтията.

  – А, козунак се прави на Великден.

  – Що? През останалото време не може ли да се яде козунак? А и тебе какво те засяга моят диабет?

  – Е как, бе докторе? Ами, ако умреш! Ама…

  – Какво?

  – Аз и на Кина викам: „Той, доктора, викам…“

  – Какво пак й викаш?

  – Да не се гътне, викам, че тогаз…

  – Какво? Таман ще се отърва от теб.

  – „Ма, какви работи говориш и ти, ма Гицо? – вика ми и тя – Пепел ти на езика“. Ама, аз веднага я успокоявам. „Ма, спокойно, ма – викам, – той, докторът, онази водолазка, дето гъзът й беше чак у сливиците, не можа да го умори. Като й набиеше докторът шнорхела в устата, като й натиснеше главата в басейна…“

  – Бабо Гицо…

  – Е какво бе, докторе? Да съм казала нещо невярно? Ама, все Гица виновна на този свят! Не беше ли тъй?

  – Не сменяй темата! Да заколиш едно агне…

  – Ти си вегетарианец, докторе. А и агне се коли на Гергьовден.

  – Вино да съм отказвал някога? А и на Гергьовден пак беше у нас. Даже ми се обади по телефона и ми напомни, да не забравя да купя агнешко. А…

  – Какво?

  – На Никулден не яде ли пак риба у нас?

  – Ох… Ох… Тръгвам си! Извинявай! – даде на задна скорост баба Гица.

  – Чакай! Не съм ти казвал да си тръгваш.

  – Тъй ме боли един зъб, докторе. Ще ме умори, пущината. Та, викам, доктора…

  – Зъб?

  – Да! Зъб, докторе.

  – Ти нямаш зъби…

  – Е, как да нямам – възмути се нашата и се озъби срещу мен.

  – А бе… това са протези, бе! Нали и тях ги направи на аванта при Сисито. За пръв път чувам да болят протези.

  – Е как бе, докторе? Явно съм направила някакъв кариес.

  – Кариес? На протезите?

  – И душата ме боли, докторе.

  – Ти нямаш душа.

  – Ами, боли ме, докторе. Боли пущината и това е. Ето, Коледа е, а аз пак сама.

  – Да не ти се е допила ракийка?

  – Може… Може… Може да болят протезите – обади се и дъщеря ми зад мен.

  – Ето, видя ли? – зарадва се баба Гица на неочакваната подкрепа. – Сисито е зъболекар и знае, а ти дори доктор не си.

  – Моля?

  – Да си оправил изпускането ми?

  – Аз да не съм „ВиК“, бе?

  – Като каза ракийка… Да капна малко в дупчицата, а, докторе?

  – Каква дупчица?

  – На зъба! Каква дупцица?

  – Тя, тази твоята дупка поема половин бъчонка!

  След подкрепата, която получи от дъщеря ми, баба Гица не загуби повече време и нежно, но авторитетно ме избута от вратата, и нахълта вътре.

  – Докторе, я ми дай една чаша и на мене, бе! – и ме изкомандори.

  – Моля? – не се сдържах. – Аз да ти дам чаша?

  – Че кой друг?

  – Аз за себе си не взимам чаша. Пък и ти не пиеш с чаша.

  – Е, как бе, докторе?

  – По-добре един буркан да ти дам.

  – А, от буркан пият Колю и Въчко. Като заседнат в гаража и… Нека да е с тертип, докторе. Да си налеем така по една ракийка.

  – Нали те болеше зъб. Само в дупчицата…

  – Анджък, я! А наздраве, докторе!

  – Леко, ще се задавиш. Това е скоросмъртница!

  – А, докторе? – въодушеви се баба Гица след като замези и забърса устата си с опакото на ръката.

  – Какво?

  – Аз разправях ли ти за кръчмарина, бе?

  – Само за него си пропуснала.

  – Чакай ся, да ти кажа.

  – Не държа много да чуя.

  – Не държиш ти, ама и не наливаш. Налей, де! К’во се късканиш, ся? Без това ракията булките ти я носят. Сякаш не знам.

  – Ако знаеха, че ти ще я пиеш, едва ли щяха да ми носят.

  – Охо, те ако знаеха, повече щяха да ти носят бе, докторе. Тя и Кина вика: „Стана известна из Фейсбук, ма. Всички за тебе говорят“. Оня ден, докторе…

  – Какво?

  – Дошли едни да ме търсят в махалата. Журналисти били. Викали: „Тука ли живее Гица?“. Кина питали. Интервю искали.

  – Да не си им казала нещо за мен? – изведнъж ме обхвана съмнението. Кой знае какви неща щеше да им наговори, а те само това чакат. Само това ми липсваше. Иди после и се оправяй.

  – Ми, те голтаци бе, докторе. Искат, ама безплатно. „Аз, колкото неща знам за доктора, вие нямате толкоз пари“ – им казах.

  – Бабо Гицо… Да ти налея още една, а?

  – Благодаря, докторе. Наливай, че свещена вечер.

  – Ама обещаваш да не говориш повече с такива.

  – Е, как бе, докторе? Баба ти Гица да не е вчерашна? Знам аз какво да им кажа. Ти само наливай. Чакай сега, да ти кажа за кръчмарина. Ама, млада бях тогава.

  – Те, всичките ти истории от младини ги знам аз. Накрая винаги…

  – Ами, ти какво искаш бе, докторе? Няма да ме бият, я. Слушай сега и мълчи.

  Баба Гица се намести на стола, за всеки случай удари още един сериозен гълток, ей тъй, за да не й се запира мисълта, и като почна:

  – В гимназията имах гадже, докторе.

  – Ти? Гадже?

  – Да, ама като излязох в парка и какво да видя. Седи оня на една пейка и се целува с някаква шафрантия. Като наех, ти казвам. С един удар го свалих под пейката.

  – Е как, бе?

  – Тъй, как? И после като го заритах… Как не го убих, не знам. Обичах го, бе докторе. Обичах го!

  – Ти обичаш само себе си.

  – Не ме прекъсвай! Оставих го тъй и си тръгнах. Вървя аз, ама вътре в мен кипи. Ще се пръсна, ти казвам. Гледам един бар и без да се замисля влизам вътре. Беше празен, да ти кажа. Барманът, едно хубаво момче, стои зад тезгяха и лъска…

  – Е, как посред бял ден, бе, и то в бара?

  – Чашите бе, докторе. И ти, с това твое мръсно подсъзнание. Какво друго да лъска един барман?

  – Оф… Тъй кажи, де.

  – Ще кажа, ама не ме оставяш.

  – Ти прекъсна да говориш.

  – Ми, да ударя една глътка бе, докторе, че ми пресъхна устата. Да си виждал барман с бастун?

  – Оф… Не съм.

  – Не си, я.

  – И…

  – Нали не искаше да чуваш?

  – Не исках, ама… Тъй го разправяш, че…

  – „Я налей един коняк“ – му казах. То, тогава уиски още нямаше, докторе. Имаше само коняк и водка. А… имаше и вермут, ама аз не го обичах. Един сладък такъв. Имаше и ракия, ама из баровете никой не пиеше ракия. Беше някак си просташко.

  – И…?

  – „Пари имаш ли?“ – обиди ме оня. А аз, както бях набрала: „Ти за моите пари недей бери грижа“ – му отвърнах. Излъгах го. Бях по една гола…

  – Оф, бабо Гицо!

  – Фуста, бе докторе. А бе, ти колкото повече одъртяваш, толкова повече…

  – Моля?

  – Обърнах чашата на един път, докторе. Като пиян руснак. Толкова ме болеше душата. Исках само да се успокоя. „Я налей още един“ – му казах после, а той: „Пари имаш ли?“ – все това му беше на устата. „Ще се разберем. Няма да те занося“ – му отвърнах. „Добре. Щом ще се разберем“ – съгласи се оня. Не знам колко чаши обърнах тогава, докторе.

  Баба Гица прекъсна разказа си, после взе чашата и дълго я въртя в ръка. За момент усетих, че е потънала някъде далеч в спомените си. Мястото, където всеки обича да е сам, и всеки, който се осмели да докосне това място, дори с дума, се оказва нежелан натрапник.

  – Няма ли да ме попиташ какво стана после? – обади се по някое време.

  – Е, то е ясно.

  – Що пък да е ясно?

  – Млада си била. Нямала си пари – отвърнах й веднага. – А и на теб всичките ти истории свършват с…

  – Да, нямах и пукната стотинка, докторе, ама имах…

  – Оф, бабо Гицо…

  – И после като почнах да ходя всеки ден в бара…

  – Ужас.

  – Ами, беше безплатно бе, докторе.

  – То и при мен караш все на аванта.

  – И ми ставаше така едно хубаво от…

  – Коняка.

  – Стига с този коняк, де. Дори не обичам коняк.

  – Оф, бабо Гицо.

  – Но това не беше краят. Не завърши така историята.

  – Така ли? И как?

  – Свърши му конякът, докторе. Оказа се, че нямал толкова много. Конякът му свърши, а моята…

  – Бабо Гицо…

  – Е, какво бе, докторе? Та, твоята ракия, докторе…

  – Бабо Гицо, да си лягаме вече, а?

  – Ти си лягай бе, докторе. Аман от пенсии. Аз ще помогна на Сисито да прибере масата. Оф… Оф…

  Баба Гица залитна при опита си да стане и, докато я хвана, се строполи под масата.

  – Бабо Гицо… – притичах веднага и й помогнах да стане. – Казвах ти, че е скоросмъртница.

  – Ох, що не ме държат краката бе, докторе? Да не съм получила удар?

  – Получила си ти.

  – Обади се в Бърза помощ.

  – Аз не съм ли доктор?

  – А, доктор си ти, едно изпускане не можа да ми оправиш тука.

  – Е, как да го оправя, след толкова… коняк?

  – Обади се в Бърза помощ.

  – По-скоро в изтрезвителното.

  – Ох, чакай да ти кажа, докторе, веднъж бях и там. Ама, млада бях тогава…

  – Бабо Гицо, не искам да слушам. Имало е едно младо момче и…

  – Ми, имаше. Що да няма? Навсякъде имаше млади момчета тогава. Не като сега.

  – И после, почнала си всяка вечер да ходиш. Хайде, ставай да те водя у вас.

  – А, веднъж един нали ме води. Ама, млада бях тогаз. Уж кафе щяхме да пием.

  – Бабо Гицо… Не искам повече да слушам. Каквото и да разкажеш, върти се все около…

  – Ми, млада бях, бе докторе. Около какво искаш да се върти?

  – Честито Рождество, бабо Гицо.

  – А, честито, честито, моето момче. Аз сама… Пусни – отскубна се и от ръката ми вече по пътя.

  – Благодаря! Благодаря, докторе, че те има – провикна се, вече стигнала до вратника си.

  – И аз благодаря, че те има, бабо Гицо.

  – Благодаря! Благодаря! – чуваше се още дълго гласът й.

  – Благодаря! Благодаря! – повтарях и аз, прибирайки се.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Из новата книга на автора книга „Хвърлячът на ножове“.

  .

• Молитвено

  .

  Ти, който се роди, за да спасяваш –
  със образ на човек и дух Божествен,
  не позволявай, Господи, не позволявай
  страдание и скръб в очите детски!

  Ти, който си дошъл за Светла радост
  на този свят, а в мъки го напусна –
  не позволявай, Господи, не позволявай
  невинни хора да кървят на кръста!

  И моля Те, смъкни я като дреха –
  окъсана, ненужна, парцалива –
  омразата, що властва над човека
  и го погубва –
  моля Те, смъкни я!

  Знам, някъде дълбоко в мълчината,
  където Рождеството ярко грее,
  ще влезеш, Боже, не в палат от злато –
  с бездомника ще седнеш да вечеряш.

   

  Людмила Билярска

  .

• В нощна тишина…

  .

  Във нощна тишина
  звезди се раждат.
  Трептят,
  като играчки на елха.

  И
  време е за
  недоизпята песен.

  А думите кръжат,
  огряват детска стая.

  Те
  кацат на нослето,
  а после на челцето,
  като целувката на мама…

  Заспивай,
  ти сега с мечтите се завий.

  То
  вече не боли
  избягалото детство…

  Подшушнаха звезди във припева един –
  повярвай във вълшебства!

  .

  Елка Русков

  .

• Пак е Коледа

  .

  Топла пита
  в ръцете измръзнали,
  пламът нежен
  на тъничка свещ.
  Тихо влиза
  Спасителят в къщата,
  хем предвечен
  и хем младенец.

  Вън на двора
  е кацнала птица,
  после бавно
  отлита без звук.
  Пак е Коледа,
  слиза Незримото
  и докосва ни
  век подир век.

  Няма бляскави
  арки за него,
  то заглъхва
  сред хорския шум.
  Пак е Коледа,
  идва Спасителят,
  хем предвечен
  и хем младенец.

  .

  Мариана Христова

  .

• Мъж

  .

  От пет години ходя на лов. Защо? Любопитство. Ловът е част от културата на Индиана, предимно ловът на елени. Сърните и елените са многобройни тук. Съчетанието на безкрайни поля и обширни гори предлага идеалните условия за тези красиви животни. Всеки уважаващ себе си хужиер (така живеещите в Индиана хора се наричат) рано или късно се озовава на някое дърво в гората, или скрит под него с пушка или лък в ръка. Това е Индиана и тук мъжете ловуват.

  Аз не съм роден в Индиана и нямам право да се наричам хужиер, но толкова дълго съм живял тук, че заобичах тези хора и в душата си започвам да се чувствам като тях.

  Колкото повече полудява светът, колкото повече хаос създава, от страх за живота си, класата на богатите паразити, толкова по-мили са ми обикновените хора, с прости, чисти и ясни понятия и помисли. Тегли ме към мъже, които знаят, че са мъже – бащи, защитници на семействата си, съпрузи на жените си, осигуряващи покрив и прехрана, и жени – женствени, майки, съпруги и пазителки на семейното щастие.

  За пет години ловуване не само не бях убил, но не бях и видял елен или сърна около местата, където ги причаквах. Виждал съм елени и сърни около пътя от колата си, виждал съм ги блъснати, убити при катастрофа, лежащи встрани от пътя, но многочасовите засади, заключаващи се в висене по дърветата в някоя, уж гъмжаща от елени, гора, бяха безрезултатни за мен. Разбира се, да наблюдаваш как гората се събужда и да посрещаш изгрева е чудесно изживяване.

  От малък се увличам по най-различни неща. Никой никога не ми е повтарял и потретвал, че съм момче и че трябва да се държа по мъжки. Ако нещо съм запомнил от детските години, казано от родителите ми, е, че трябва да уважавам и защитавам жените и да им помагам, когато им е тежко.
  От малък наблюдавах как баща ми излизаше напред, когато това беше необхиодимо. Без никаква показност, в моменти, в които това беше необходимо, той излизаше пред нас и майка и се изправяше срещу света. Правеше го тихо и естествено. Това беше неговият път. Тих, спокоен и силен.

  Аз от малък, без някой специално да ме е учил, обичах да мятам неща по други неща – камъни, пръчки, ножове по дървета, представяйки си, че се сражавам с врагове и защитавам някого от нещо. Мечтата ми беше да имам истински лък – като на Робин Худ, с който да защитавам бедните и да наказвам богатите. Мечтал съм си и за пушка-кремъклийка. Освен това много четях, обичах да си говоря с най-различни хора и с момичетата се държах приятелски и с уважение, което полът им изискваше. Опитвах се да рисувам, да пиша стихове и да свиря на пиано. Надявах се и още се надявам да стана мъж като татко. Тих, силен и спокоен.

  Ловът за мен е продължение на търсенето на мъжа в мен. Не е вярно, че ние се раждаме мъже или жени. Ние се раждаме хора и имаме щастието да работим върху себе си и да станем най-добрите мъже или жени, които можем. Природата ни дава хормоните и половите белези, но това не прави мъжа или жената. Аз не съм се замислял дали съм мъж или жена. Аз знаех, че имам работа на този свят – да стана най-добрият мъж, когото познавам – моят татко. Ако съдбата ми бе отредила генетиката на жена, щях да се стремя да стана най-добрата жена, която познавам – моята майка.

  И така, моето търсене на пътя на мъжа ме отведе в една малка палатка, скрита на ръба на горски масив, в имота на един приятел в Индиана. Палатката е за да се скрие ловеца от елените, да не го усетят те и да се приближат достатъчно близко. Тогава от тъмнината на палатката, непроницаема даже за зорките очи на елена, ще изтрещи изстрел или ще излети стрела. Колкото по-близко е еленът, толкова по-вероятно е да го убиеш с един изстрел. Елените са чудесни животни. Грациозни и бързи като мисълта, със страхотно зрение и слух, с обоняние, по-добро от това на кучетата. Невъзможно е да доближиш елен без той да те види, чуе или усети, много преди ти да си го видял, чул или усетил. Затова аз трябва да съм или високо на дървото, откъдето еленът не очаква никаква опасност, или в палатка, която стои в гората с години на едно и също място и е станала за елените част от пейзажа. Еленът си е вкъщи, а аз съм му на гости в неговата гора. Аз съм гостенин, дошъл да го измами и да го убие. Това е толкова по човешки.

  Седяхме с мистър Би в палатката. Мистър Би е стар и опитен ловец. Той изпитва удоволствие да отведе някой новак като мен на лов, да му покаже, да го научи и да му помогне да стане ловец. Ловът изисква тишина, ловът изисква търпение, ловът изисква издържливост на студ, наблюдателност и ловът изисква да убиеш. Ловът е сложна и интересна дейност, с цел да отнемеш живот. Мислех си – мъжът трябва да умее да отнема живот. В защита на семейството си или за да го нахрани, той трябва да умее да убива. Убийството е мъжка дейност. Така си мислех, седейки в палатката с мистър Би, старейки се да не кашлям, да не подсмърчам, да не се движа много и даже да не дишам шумно, за да не ме усетят горските елфи – елените.

  Виждал съм ги по време на разходки из тукашните паркове, да се появяват и изчезват като призраци в гората. Еленът се слива с листата, клоните, тревата и изчезва като пролетна мъгла. Появява се незабелязано и внезапно. Той те е усетил и те е видял отдавна, а ти го виждаш само тогава, когато той реши да ти позволи това.

  Часовете минаваха, зимното слънце потъна зад гората и здрач започна да напредва от изток. Мистър Би ми прошепна:

  –Да излезнем навън и да огледаме полето.

  Палатката беше скътана в една падинка на самия край на гората и гледаше към малка горска поляна. Зад палатката се простираше поле, на което през лятото се садяха разни култури. Мистър Би предположи, че вместо да пасат в гората, елените са решили този ден да пообиколят полето. Може би са ни усетили как седим в палатката и просто са ни заобиколили. Аз имах арбалет, зареден със стрела, а мистър Би носеше мускет. Той предложи да оставим оръжията в палатката и да огледаме. Странно беше да гледам как този седемдесет и кусур годишен мъж се искачва тихо, като котка по склона на падината, за да огледа полето. Той се хвана за клона на едно дърво на ръба на падината и погледна към полето. После се обърна към мен и ми показа с един пръст. На полето имаше елен. Той слезе и ме покани с жест да се кача.

  Аз вече си мислех, че и този лов ще завърши мирно, както и останалите ми опити, но любопитството ми ме тласкаше напред. Исках да видя елена, когото дебнехме толкова дълго. Изкачих се на ръба на падината и в далечината видях елен. Беше на около стотина метра. Знаех, че не мога да произведа точен изстрел с арбалет от това растояние. Просто стоях и гледах елена, и изведнъж забелязах още едно животно – сърна, после още две. Еленът беше на полето с три сърни – неговото малко стадо, неговото семейство Животните пасяха спокойно. Отзад мистър Би ме докосна по рамото. Обърнах се. Мистър Би ми подаваше мускет с оптичен мерник.

  – Стреляй с мускета. Убий елена – ми прошепна той.

  Аз не исках да стрелям. Струваше ми се, че еленът е много далече и че няма да мога да го уцеля в сърцето или белия дроб, ще нараня животното, то ще избяга и ще умира бавно и мъчително, заради моето неумение и самонадеяност.

  Но ловът си има свои закони. Това е човешка дейност, която свършва със смърт. Мистър Би, старият ловец, ми подаваше пушката. Той стоя с мен часове, той не се отказа и ми намери елен, той ми подаваше пушката, вместо да стреля той. Той искаше аз да имам това изживяване. По дяволите, и аз исках да имам това изживяване, иначе за какво бях тук.

  Ще взема пушката. Ще погледна елена през оптичния мерник…

  Взех мускета. Излязох още по-напред. Една от сърните ме видя и тръгна към гората. Всичко свърши. Сега и останалите животни ще побегнат. Погледнах през оптичния мерник. Сърните се оттегляха без много да бързат към гората, но еленът си стоеше на мястото, даже имах чувството, че беше излязъл напред, към мен. Той не пасеше. Беше вдигнал гордата си, увенчана с рога глава, и стоеше спокойно. Стоеше между мен и сърните. Той ме виждаше много добре. Сигурно знаеше, че съм там, откакто бяхме влезли в гората с мистър Би. Еленът не мърдаше. Той беше там, където трябваше и искаше да бъде. Той беше мъж, който застава между света и семейството си – жените с нероденото му потомство.

  Аз бях там, където живота и аз самият се бях поставил. Гледах елена през окуляра на мерника. Той беше толкова смел и спокоен. Пръстът ми натежа на спусъка.

  В здрача в полето умираше Елен. Той умираше сам. Умираше тихо, спокойно и силно. Беше паднал на земята. Опитваше се да се изправи, но задните му крака не го държаха. Той се опитваше отново и отново, но не успяваше.

  Аз тръгнах към него, за да му помогна да умре, но той умря преди аз да дойда. Не ми даде възможност да го изпратя. Нямаше нужда от това. Той беше мъж, който запази жените си и запази децата. Той беше баща и съпруг, който изпълни дълга си до край. Смъртта му имаше дълбок и важен смисъл.

  Той ми преподаде важен мъжки урок.

  Да можеш да убиваш не е достатъчно, за да бъдеш истински мъж. Трябва също така да можеш и да умираш. Да умираш за другите.

  Да умираш силно, спокойно и тихо, както Еленът, когото аз убих!

  Колко още имам да уча, Боже!

   

  Виктор Хинов

  .

• Шаламанът

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  Шаламанът никога не беше ходил на театър или опера. Нямаше нужда от тях. Той се интересуваше от коне, лов на лисици, диви прасета и хубави жени. Смуглото му, сурово лице не трепваше и при най-голямата опасност, но съзреше ли хубав кон или жена, обикновено присвитите му очи блесваха, запалени от огъня на изкушението. Див мъжкар по природа, той бе свикнал да получава всичко, което си хареса, кога с пари, кога със сила, а не рядко и с измама. „Светът е на силните!“ – често обичаше да повтаря елементарната си житейска философия, убеден в нейната непоклатимост. За своите петдесетина години, Шаламанът изглеждаше доста добре. Косата и зъбите му си бяха на мястото, виждаше като ястреб, а на канадска борба никой от селото не можеше да му се опре. Властен по характер, той не търпеше възражения или обяснения, особено от страна на гъзоблизците. Така наричаше всички чиновници, бюрократи и всякакъв вид книжни душици. Затова, когато вчера в кръчмата ветеринарният доктор заяви, че най-красивата жена в близкия град е новата артистка в театъра, старият бракониер се изсмя и махна пренебрежително с ръка:

  – Разбрал си ти от жена!

  Обикновено хората не спореха с него, но този път докторът се впрегна и започна да го убеждава в достойнствата на хубавицата. Така или иначе, обаче, нямаше полза, защото Шаламанът вярваше само на собствените си очи. Всички хвалебствия относно прекрасната й фигура, красивите очи и най-вълшебния глас, излязъл от устата на жена, бяха отхвърлени с презрение:

  – Стига си я хвалил, бе! Да не тръгна заради нея на театър сега!

  – Що да не тръгнеш? – наивно запита докторът.

  – Ха-ха! – за малко не се задави от смях Шаламанът. – Ти си луд, бре! Че кой е чул или видял някога… Шаламанът да ходи на театър?! Пък ако ще да е заради най-хубавата жена на земята!

  – Ако я видиш, ще тръгнеш! – не се предаваше докторът. – Дори само ако й чуеш гласа, ще те хване мерак да идеш, да я видиш!

  – Как пък не! И къде ще я чуя? – заинтересува се за всеки случай бракониерът.

  – По телефона! – отвърна докторът.

  Всички знаеха, че Шаламанът не обича да говори по телефон, но младит доктор бе отскоро в селото и нямаше как да го знае. Затова продължи спокойно:

  – Ще включа говорителя на телефона и ще говоря с нея, а ти ще слушаш. Ако гласът й ти хареса, отиваме двамата на театър, да я видиш някой ден! Става ли?

  – Още си много зелен, момче! – намръщи се бракониерът и му обърна гръб. Мъглата от цигарения дим в кръчмата сякаш се сгъсти.

  Седмица след това един ден Шаламанът мина през лечебницата. Носеше мръвка от диво прасе за изследване. Докторът замислено го изгледа:

  – От три месеца в никоя дружинка наоколо не са отстреляли прасе, а ти за двадесет дни вече втори път носиш проба!

  – То е същото от миналия път! – ухили се лукаво Шаламанът. – Вкусът му нещо се поразвали, та викам да го проверим, да не стане някоя беля!

  Докторът се почеса ненужно по врата. Знаеше, че бракониерът лъже най-безобразно, но нямаше какво да направи. С Шаламана досега никой не бе излязъл на глава, затова използва случая да го притисне:

  – Добре, но първо ще се обадя на онази артистка! После ще видим месото!

  Старият бракониер присви очи и запали цигара. Нямаше накъде да мърда, защото сега докторът бе по-силен. Търпеливо загледа как той набира цифрите и чу сигнал на заето отсреща. Това продължи няколко пъти със същия резултат. И докторът запали цигара, поговориха си за лов, а проклетият телефон все даваше заето.

  – Така е, като я търсят много хора! – опита се да я оправдае докторът. Шаламанът замижа с едно око:

  – Като звъниш половин час на една жена и телефонът все дава заето, или телефона е развален, или жената!

  Точно тогава линията се освободи и прозвуча мелодичен женски глас. Актрисата говореше нещо с доктора, но Шаламана не слушаше думите. Музиката на гласа й го омайваше, караше го да настръхва от желание.

  – Дявол, а не жена! – отвърна после на въпроса, какво ще каже за артистката.

  Тихомълком и потайно, както ходеше да бракониерства, след няколко дни Шаламанът се озова една вечер пред театъра в града. И да го видеше някой, едва ли би го познал. Пременен с нови дрехи, той се кипреше пред афишите и сричаше написаното на тях. После, прочел името на актрисата с чудния глас, въздъхна успокоен и тръгна към касата. Купи си билет и влезе в театъра. Тук всичко му бе непознато и, за да не се чувства несигурен, просто си седна на мястото в залата. След малко прозвуча гонг, после друг и най-сетне действието започна. Играеха Йовковата „Албена“, затова всичко, което ставаше на сцената, му бе близко и познато. Веднага позна хубавата артистка, играеща главната роля, и очите му светнаха от мерак. Чудно, но не само тя го впечатли, но и самата пиеса. Отначало настроен скептично, той наблюдаваше с любопитство, но после неусетно се заслуша и играта го завладя. Шаламанът се радваше и тревожеше заедно с героите, идеше му да скочи и да се намеси в театрото, но все пак се въздържа. След края излезе трогнат и замаян от преживяното, вмъкна се в първата попаднала по пътя му кръчма и удари няколко ракии за отпускане. После се прибра на село.

  Никой не разбра какво е станало в мъглявата душа на бракониера, но доста време след това той все се губеше нейде. Влезеше ли в кръчмата, изглеждаше някак по-различен. Като че се бе подмладил и изправил, вълчите му очи горяха от живот и аха, още малко и да лапне целия свят. Хората го гледаха и се чудеха, каква щуротия го е подпалила тъй, че крачеше като змей из селото. По-суеверните си плюеха в пазвите, а останалите чакаха „да му се чуе гласът“. Една вечер в кръчмата докторът пак го подкачи:

  – Ей, не можах да те излъжа да я видиш тази хубавица, бе! Язък!

  Шаламанът се усмихна тънко:

  – Ако искаш да я видим, става!

  – Става, ама не става! – плесна се от яд докторът по коляното. – Забременяла и преди няколко дни се прибрала към нейния край жената! Ти, докато се наканиш да я видиш, хората успяха да я ошетат!

  – Много хубаво!

  – Кое му е хубавото? – не разбра докторът.

  – Ами, дето се е прибрала на мястото си!

  – Мястото й е в театъра, бе приятел! – кипна докторът. – Не да стои в къщи и да дундурка бебета, а да играе и да радва хората!

  Шаламанът помисли малко и се съгласи:

  – Абе, прав си, но ми се видя по-лесно да си докарам театър в къщи, отколкото да ходя в града, да го гледам!

  Наоколо разговорите секнаха, само огънят от зачервената печка се чуваше как буботи. Докторът сухо преглътна:

  – Ти какво? Да не би…?!

  – Като искаш, ела да се видите! – надигна се Шаламанът. – Да не съм турчин, да я крия!

  Докторът и останалите тръгнаха след него. Крачеха припряно и се бутаха недоверчиво, защото бе възможно бракониерът просто да си прави майтап с тях. Беше го правил толкова пъти и толкова пъти бяха сърбали попарата на дебелашките му шеги, че не бе чудно и сега да е така. От друга страна пък…! Все пак това бе Шаламанът, а при него всичко бе възможно. Нетърпеливи влязоха в двора на скромната му къща, а той гръмогласно повика жената. Вратата се отвори и тя застана на прага. Беше тъй красива, че кожата на всеки мъж настръхна и всички загледаха войнствено. Тя се усмихна закачливо:

  – Цялото село ли си поканил, Шаламане?

  – Мерак за театър, булка! – отвърна добродушно той. Останалите се спогледаха, а докторът си удари каскета в земята и над селото се разнесе едно мъжко:

  – Бре-бре-бре-бре-брееей!

  .

• Людмила Калоянова – сред номинираните за националната литературна награда „Иван Пейчев“ 2023

  .

  Приключи десетото издание на литературния конкурс за поетичен сборник, организиран от от Община Шумен, Сдружението на българските писатели и Дружеството на писателите в Шумен.

  .

  

  На 14 декември, два дена преди рождения ден на Иван Пейчев, жури в състав д-р Евдокия Борисова, председател, проф. Добрин Добрев, Антонин Горчев – поет, Митко Новков – поет и публицист, Мирела Иванова – поетеса, доц. Юрий Проданов, доц. д-р Надежда Цочева – поетеса, Тони Теллалов –носител на наградата от деветото издание на кокурса, Красимира Димитрова – представител на Община Шумен, обяви резултатите и имената на номинираните в престижната поетична надпревара, в която тази година са участвали повече от 70 автора.

  .

  

  Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ е учредена през 2004 г. и се връчва веднъж на две години, на 16 декември в Окръжна библиотека „Стоян Чилингиров“ в Шумен, родното място на големия български поет.

  .

  

  С наградата бе удостоен Йордан Ефтимов, за стихосбирката „Преди да измият кръвта“ („Лист“, 2022). а сред номинираните за това авторитетно отличие, удостоен с грамоти, са поетите Едвин Сугарев за „Блудни синове“ („Скрибенс“, 2023), Кръстьо Раленков за „Смъртта разпитва вече кой си“ (Script, 2022), Георги Гаврилов за „Последният Буенос Айрес“ („Знаци“, 2023), Палми Ранчев („Под шапката на скитника“, Скрибенс, 2023), Людмила Калоянова със сборника си „Номад“ („Жанет 45“, 2022) и др.

  .

  

  „Номад“ е втората стихосбирка на Людмила, която от 1990 г. живее и твори в САЩ. Калоянова е печелила награди в национални и международни конкурси („Биньо Иванов“, „Николай Лилиев“, „Дора Габе“, „Жената – любима и майка“, „Изящното перо“ – Чикаго, „Небесни меридиани“ – Израел, „Нова социална поезия“.) Носител е и на наградата „Нике“, най-високото отличие на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

  .

• На чисто

  .

  Баирът отсреща след малко ще стане бял –
  снегът ще се спусне и отгоре ще метне чаршафа.
  Живял съм навсякъде, но винаги само тук съм живял
  и сега седя до прозореца – както някога.

  Както някога – помирисвам и студа, и смолата,
  помирисвам и боровете, и игличките им дори.
  И, както някога, си давам за първата снежинка душата,
  и я чакам отнякъде да се появи.

  Чакам я тази първа снежинка – до прозореца чакам,
  чакам сестрите й и децата й, и целия й род.
  И чакам баирът да побелее и да побелее свраката,
  и да побелеят и кучето, и магарето, и целият ми живот.

  Знам, че вече се мръква, но какво от това?
  Искам само да видя как светът побелява,
  как прииждат и се трупат една по една
  и снежинки, и илюзии, и забрава.

  Искам само да видя преспи и бяла гора
  и никакви други цветове повече не искам.
  Баирът отсреща изчезва и докато разбера,
  снегът мята чаршафа и си ляга на чисто.

  .

  Николай Милчев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Ще ви чакам, момчета…

  .

  Ще ви чакам, момчета, на високото дето
  свършва животът и почва небето.

  Ако стигна пръв, вдигам бивака
  и под слънцето бухнало сядам и чакам;

  а вие елате, когато решите,
  важно е най-сетне да си видим очите,

  че нямахме време да си кажеме думата
  и от трийсет години все по телефона бесуваме.

  И всичко ще бъде, както си беше,
  преди бръснарят – живот косите да среше,

  къдрици, звездици в коша да блъсне
  и съня ни на сухо, до кръв да обръсне.

  А тук, на високото, нагазили в синьото,
  ще спориме с Бог, ще си пиеме виното,

  ще се смеем от радост, че всички сме заедно,
  и ще говориме много дълго след пладнето.

  А под нас ще е тази тънкософийска мъгла,
  сумрака тропосала с бод зад игла

  и тези мъхнати, топлоовални морени,
  гъсеничка, тръгнала в листата зелени

  и едно много тънко, трептящо влакно,
  което паякът тегли от лунно кълбо…

  …А когато накрая стрелка стрелката удари
  и стрелочникът-облак пусне свирка и пари,

  да си запомним очите – окото в око –
  и да знаем, че за нас бе добро за добро.

  И да литваме сетне, мои софийски гамени,
  пък в Рая ли, в Ада ли – все нейде ще спреме.

   

  Васил Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• София, алтернативна вселена

  .

  След работа си карам кадилака из софийските улици, минавам покрай красиви небостъргачи в готически и неокласически стил и се наслаждавам на превъзходния Сентрал Парк с паметника на Незнайния битник. Решавам да изпия едно уиски в арт-клуб Театро, затова паркирам зад един додж и влизам в заведението.

  Още на влизане чувам джаз шлагера „Ню София, Ню София“ в изпълнение на Азис, който се е качил вече на сцената, а наред с дълбокия му мъжествен глас му приглася прелестният сопрано дует в състав Преслава и Галена. На бас-китарата е Милко Калайджиев, облечен с фланелка, на която е изписано: „Тесла е стойността на пълния магнитен поток, отнесен към площта на този поток.“

  В единия край на заведението мяркам местната интелектуална звезда, Георги Господинов, заобиколен от тълпа фенове, наредили се за автограф, който авторът да положи върху новия му роман – „Пространствохранилище“, оригинална смесица между киберпънк и депресивен соцреализъм.

  В другия край е Захари Карабашлиев, който за трилиарден път разказва садо-мазо еротични истории на тълпа от шумни жени, облечени в Чарлстон панталони и с елегантно прибрани на кок коси.

  След джаз пиршеството на Азис, на сцената излизат Женята Дайнов с неговото банджо и Иво Инджев, облечен като агент Смит. Дайнов скорострелно започва стара софийска прерийна песен по текст на Янакиева, а Иво танцува до него степ. Темата на песента са вредите на алкохола и как младите да се предпазят от него.

  А на една маса самотен седи Боби Михайлов, пие минерална вода и проектира новия национален стадион в скицника си.

  С интерес изслушвам последната песен на дуета и си тръгвам, но решавам да се разходя из центъра. По пътя срещам известния уличен артист и трубадур Асен Генов, който пред мен изпълнява въртене в кръг на огнени портокали, с които описва различни съзвездия, а накрая си сваля културно шапката. В нея му пускам няколко долара.

  Малко по-натам е паметника на най-великия кмет на София – Терзиев, а няколко глави под него и този на ангела-хранител на града – Глиги, който според легендите ни е спасил от злите орки.
  …

  Ето каква щеше да е София, приятели, през погледа на магическата призма.

  .

  

  .

  Дахер Ламот

  .

• Вървях така, нарамила снега…

  .

  Вървях така, нарамила снега
  със формите му тленни по стъклата,
  превръщах се във капка на брега,
  попила в тежкия и мокър пясък.

  Обръщах се назад и пак така,
  със вълчия си нрав се устремявах
  към най-дълбоката за мен река –
  потъвах, докато се доверявах!

  Не ме е страх – по изгрев ще съм тук,
  след дългото отнякъде пътуване,
  нарамила снега и този звук,
  напомнящ ми, че още съществувам.

   

  Анастасия Петрова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Гостуването на Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов в „Глаголницата“

  .

  Видеозапис на гостуването на Невена Дишлиева-Кръстева (Издателство ICU) и на преводача Крум Крумов в Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл. Водещ – Даниела Иванова-Найберг.

  .

  .

  „Както тръгна, така и се извървя този ден. Красиво.
  За специалното начало на неделята благодаря и оттук на Nevena Dishlieva-Krysteva и Krum Krumov.
  Благодаря на ICU Publishing за предоставената възможност за годишен абонамент.
  Благодаря и на Albena Tzankova, моята посестрима от Източния бряг, с която сега споделяме радостта от чудесната декемврийска среща в Глаголницата – истински предколеден подарък.

  .

  

  .

  Невена, Круме, попътувахме с Вас. Беше прекрасно.
  Благодарим.
  Благодарим за удоволствието от четенето и на Eмпузион, и на Анна Ин в гробниците на света на Олга Токарчук (Издателство ICU, в превод на Крум Крумов).
  Благодарим за откровеността, за сърдечността. За удоволствието от разговора.
  Благодарим и за снимката, споделена с нас (правена в Соколовско, където се развива действието в Емпузион).
  Другите две пък си ги направихме за спомен 🙂
  До нови срещи!“

  пише Даниела Иванова-Найберг за тази среща.

  .

• Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов в „Глаголницата“

   

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл организира на 3 декември 2023 г., неделя, среща с Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов.

  .

  

  .

  Какво се случи в Издателство ICU през изтичащата 2023-та година? Какво и кого от света на литературата (световната литература) ICU видя и разпозна като свое? Като автор, текст, който приканва – не, а направо „изисква“ да бъдат издаден? Как работят съвместно Невена Дишлиева-Кръстева – един така чувствителен издател, редактор, преводач, от и на английски език, и Крум Крумов – един така чувствителен преводач от и на полски език, превел впечатляващо няколко от книгите на Олга Токарчук, както и редица други творби?

  За всички тези неща, а може би и за пътешествието и пътешестването (физически, но и като състояние на духа), ще си поговорим на 3 декември.

  Но накъдето ни поведе разговорът.

  За Невена Дишлиева-Кръстева:

  Невена Дишлиева-Кръстева е филолог с диплома от Софийския университет и магистърска степен по изкуствознание от НБУ. Преводач с вкус към литературата на ХХ век и особено влечение към автори, с които споделят общи ценности, свързани със съхраняването на човешкото у човека, преодоляването на травмите и протегнатата ръка към Другия. Превеждала е Капка Касабова, Крис Клийв, Пиер Мейлак, Роуз Тримейн, Джефри Мур, Джефри Юдженидис, Мохсин Хамид, Зейди Смит, Джон Ъпдайк, Филип Рот, Рана Дасгупта и още над 40 автори от САЩ, Великобритания и Канада. Живее в София, вълнува я Пътят.

  Източник: icu-bg.com

  За Крум Крумов:

  Крум Крумов е преводач от и на полски език. Завършва славянска филология с полски език в ПУ „Паисий Хилендарски“ и туризъм в Лодзкия университет. Лектор по български език в Познанския университет „Адам Мицкевич“. Носител на наградата „Проф. Ванда Смоховска-Петрова“ (2022), учредена от Института за литература към БАН и Полския институт в София, както и наградата на СПБ за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика (2022). Сред преведените от него книги са няколко заглавия на нобелистката Олга Токарчук в каталога на изд. ICU – „Гардеробът“, „Чувствителният разказвач“ и излязлата преди дни „Господин Изразителен“; също „Тъмно, почти нощ“ от Йоанна Батор (изд. Ciela), „По-високо от върха“ от Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски (изд. „Вакон“) и др.

  Източник: azcheta.com

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  „Глаголницата“

  .

• Студентът

  .

  Разказ от Георги Ников

  Мото: Трябва да сме човеци.

  1. „Индианеца“. В късния следобед странникът с прякора Индианеца търсеше милостиня в подлеза на едно кръстовище в центъра на столицата. Наскоро се завърна от една клиника за лечение на алкохолно зависими, където получи това прозвище. Молеше се на Господа – да не го види синът му, че проси. Но, ако случайно се срещне с него – да стане така, че той да може да го познае, а синът му да не може. И Господ го чу, но не напълно, както се случва в живота на всеки човек. Успя да „спечели“ пари, за да си вземе хот-дог и след като се нахрани с него, се провикна:

  – Има ли щедри хора, които да ми дадат още стотинки, за да си купя кафе и цигари?!

  Никой не му обърна внимание, докато накрая пред него не се спря един млад мъж. Той подаде на просяка една банкнота от два лева и няколко монети от по един лев, и каза:

  – Купи си чаша кафе, пакет цигари и още нещо за ядене.

  – Благодаря, млади господине, на какво дължа тази ваша щедрост?! – възкликна просякът.

  – Студент съм втори курс по право и вие ми напомняте много за мой близък, с когото отдавна не сме се срещали – усмихна се младежът и след това изтича нагоре по стълбите на подлеза. На гърба си носеше малка брезентова раница. Беше шест часа следобед и там, горе, бързо се скри сред тълпата от хора.

  Просякът приседна на едно стъпало на изхода на подлеза, извади от джоба си на сакото смачкана снимка и започна да я разглежда – от нея го гледаше мъж в разцвета на силите му, до него стоеше млада, красива жена, а между тях двамата едно момче на около десет години, което се държеше за ръцете на своите родители и изглеждаше безкрайно щастливо. „Дали това не беше синът ми?!“ – мислеше си за студента Индианеца. Прибра снимката обратно в джоба – там, където е сърцето му, и отново се провикна:

  – Днес е най-щастливият миг в живота ми! Ей хора, хора! – Разбира се, че успя да познае сина си на снимката. Разбира се, че го разпозна!

  2. Студентът. Той пресече кръстовището при Орлов мост и седна на една пейка в Борисовата градина, срещу езерото „Ариана“. От джоба на якето си, където е сърцето му, извади една добре запазена снимка и позна веднага на нея баща си, от своето детство. След това стана от пейката и тръгна да върви по една алея в парка – все по-далече от оживеното кръстовище, където до края на дните си нямаше да се върне. Вървеше по алеята – нагоре, към старата телевизионна кула, където започва гората, и плачеше… за баща си! Никога, през краткия си живот, не беше плакал толкова много за него! Това не беше чудно, защото момчето от снимката вече беше студент! На гърба на снимката, която остави на пейката, преди да си тръгне, написа с красив почерк:

  „Сбогом, татко!
  Студентът“

  .

• „За неизбежната случайност“. Иван Ланджев в „Глаголницата“

  .

  С Иван Ланджев разговаряме за последната негова книга „За неизбежната случайност“, издателство „Жанет 45“, 2023. Спираме се на негови впечатления от пребиваването му в The Slavic Department at the University of Chicago като стипендиант на „Фулбрайт“. Молим го да чете. Да свири (последното не ни се получава, поради чисто технически причини, иначе желанието е налице). Което само ни „нахъсва“ да опитаме на живо някой ден в Сиатъл. А после и в други градове. Позволяваме на разговора да се разлее от само-себе-си. За кратко. Налага се да прекъснем (заради ограниченото време). Някои от нас си остават в „градината на разклоняващите се пътеки“. Този път засадена от Ланджев.

  .

  

  .

  Акценти от срещата ни с Иван Ланджев:

  ЧИКАГО

  Занимавах се с късния Толстой, кандидатствах за “Фулбрайт”, където има различни типове програми, включително postdoc стипендии (като моята), която се води “visiting scholar”, т.е. гост лектор, гост учен. В последния момент успях да си подам документите, доста късно разбрах за конкурса, съответно не подадох на много места. Кандидатствах само в University of Chicago и Columbia University (Ню Йорк). От University of Chicago получих покана много бързо и това ми помогна да направя всичко в срок. Отидох там, в Славянския департамент, където професор Уилям Никъл (William Nickell) е водещ толстоист от световно равнище и разбира много не само от литература, но и от история и култура на Съветския съюз – неща, които може би звучат периферно на “Толстой”, но всъщност не са. Там има и българска преподавателка, Ангелина Илиева – много съм благодарен на нейната помощ в аклиматизацията. Изобщо, сериозен департамент от учени и студенти; жива кампус култура с много динамика и изобилие на ресурси (embarrassment of riches).

  Освен това, всичко се случи в контекста посред войната, така че успях да се позанимавам с руския литературния канон, на фона на актуалната агресия на Путиновия режим в Украйна. На фона на тази продължаваща агресия, знаете, че има много опорни точки в медиите от страна на защитниците на тоя режим – да речем, говори се, че на Запад има cancel култура спрямо руската литература и спрямо постиженията на руското изкуство, че не се преподават и не се изучават. Но аз исках да видя нещата “от първа ръка” и забелязах, че поне там, в нашия кампус, никой не е пречил на никого да изучава руска литература и култура. Успях да се срещна и с дисиденти от Русия – не само с украински интелектуалци, които са избягали от войната, но и с критици на Путин от Русия, които са сe видели принудени да напуснат страната, и то големи имена като Дмитрий Биков, който дойде при нас за няколко срещи и разговори.

  Успях да прекарам и доста време в читалните, включително една исторически важна читалня – Харпър (Harper), където дописвах последните части от книгата си. Изобщо, беше странна смес от възможност да се усамотя (и чета, и пиша) и възможност да общувам с толкова много хора.
  Покрай интересите си не си спестявам срещи с хора с най-различно амплоа, от най-различни социални прослойки. Нямах много възможности да отида до българското общество в Чикаго, но успях все пак няколко пъти да отида. По-голямата част от българската диаспора живее доста далече оттам, където аз бях – в South Side Чикаго. Но и там мисля, че успях да си запазя много ценни приятелства с хора, съвременни будители като Ваня Креймър, която се занимава в Българския културен център. Успях да посетя джаз клубове, театрални представления; да направя сравнение с моя любим град – Ню Йорк. Аз не обичам, пребивавайки някъде, да бъде турист. Предпочитам да заживявам с темпото на местните и доколкото мога, за периода, в който съм там, да се почувствам местен – независимо къде съм и в каква среда.

  СТЕРЕОТИПИТЕ ЗА ЩАТИТЕ

  Някои мои стереотипи за Щатите се потвърдиха, други се опровергаха. Сблъсках се с някои неща за Щатите, за които въобще не съм подозирал. Контрастите са огромни. Специално град като Чикаго е, както се казва, a tale of two cities. Първо, той е икономически много разделен между южната и северната част; второ – той има, за съжаление, дълга история на тежка сегрегация, която се усеща и днес. Ню Йорк е космополитен по дефиниция. Хората слизат от кораба там и щат, не щат, трябва да живеят заедно. Но в Midwest, в средните щати, нещата не стоят така. Чикаго е бил умишлено сегрегиран град, и въпреки това там са се случили изключително важни събития за “черната” история на Щатите (Black History), и изобщо – за политическата история на Щатите. Много важни писатели, музиканти са излезли оттам. Това, която Карл Сандбърг нарича “град с широки рамене” (работарския град), батерията на тая икономика – осъзнах, че е там. Разбрах колко много физическа работа се е вършила в този град и как тя е сменила цялата настройка на хората.

  Натрупах и други любопитни впечатления – например тоя стереотип за Съединените щати, че е млада страна, се разбива на пух и прах, когато човек поживее малко там. Да, млада страна е в сравнение с европейските страни, защото в Щатите човек няма да намери църкви на хиляда години. В същото време, обаче, що се отнася до институции – държавни, академични, това е доста стара страна. Конституцията е една от най-старите, и не е била сменяна. Да, има двайсет и седем поправки, но като документ тя не е била сменяна. Българската конституция е сменяна няколко пъти. Университетите в Щатите са по-стари от нашите, което е обяснимо, защото ние сме били под османска власт. Но всъщност, това ме изненада – че в институционално отношение тази страна е стара.

  НЮ ЙОРК

  Този път се разхождах повече из различните части на Ню Йорк. При предишното си посещение не бях успял да видя части от Харлем и други места, които сега успях да видя.

  Ходил съм до дома на Бродски, на улица Morton 44. Няма паметна плоча или нещо подобно. (Предполагам, че някой е във владение на имота.) Но се разходих из маршрутите на Бродски, из маршрутите на Одън …

  Превеждането за мене в луксозно занимание, защото трябва да си крада от времето, но когато имам лукса да го направя, изпитвам голямо удоволствие. И си събирам преводите бавно през годините. Някой ден, ако има достатъчно, мога да издам томче на Бродски или на Одън. Но заникъде не бързам и е нещо, което правя в малкото си свободно време.

  ЗА НЕИЗБЕЖНАТА СЛУЧАЙНОСТ

  В един момент си дадох сметка какво искам да кажа с тези толкова различни текстове и успях да ги вържа с рамката, която е една история на реално съществуващ персонаж. Аз пазих тази история дълго време в една папка в лаптопа си, където събирам реално случили се истории, които обаче са толкова “изчанчени”, че човек не вярва, че са реално случили се. Те често ми служат за творчески материал. Имах една такава история за един лесничей в национален парк в щата Вирджиния, на име Рой Съливан. Той отдавна не е между живите, но това не е проблем. Той е рекордьор на Гинес по брой на преживени удари от мълния. Този човек седем пъти го е удряла мълния, и аз реших да разкажа неговата история главно в първото и последното есе на книгата – по тоя начин да я използвам като рамка, и отделно от това има мотиви, свързани с тази история, на произволни места из книгата. И си дадох сметка какво искам да кажа с цялата сбирка от текстове – за свободата да не си научиш урока; да продължаваш да правиш упорито това, което обичаш, независимо от мълниите; да съществуваш на въпреки. Открих връзката с българската ситуация, с българското преживяване в света въобще: ние от самото си заселване на Балканите сме съществували на въпреки, тъй като ние идваме на територията на огромна, мащабна, агресивна империя, и е трябвало да отбиваме нейната агресия постоянно. Говоря за Византия. Веднъж сме били завладяни от нея. По-нататък – от друга голяма, още по-агресивна империя – Османската империя. По-късно – и от Съветската империя, не ще и дума. И много често е имало исторически предпоставки ние да изчезнем, тъй като в няколко от тия завладявания ние сме изчезвали от картата. И това, което ни е запазило, е българският език, и сме продължили да съществуваме на въпреки.

  ОБРАТНИТЕ РЕАКЦИИ

  Аз съм наистина трогнат. Книгата “За неизбежната случайност” излезе, когато бях в Щатите. Когато пък се прибрах в София през август, хората ги нямаше – бяха отишли на почивка и нямаше закога да правим премиера или нещо подобно. Започнахме с няколко четения из различни градове в страната, където срещнах много топъл прием. И, въпреки че нямаше закога да правим реклама, първият тираж на книгата се продаде ей така, от уста на уста. Бях трогнат и си казах, че през септември-октомври трябва да се постарая и да направя нещо публично за книгата, да направя истинска премиера в София, макар и закъсняла.

  Тогава се събрахме с мои любими актьори, с които се познавахме от работата ми като сценарист и които четат мои стихотворения в много популярния проек “Поетите Live”. Тримата, с които се събрахме, са Захари Бахаров, Теодора Духовникова и Бойко Кръстанов. Записахме видеа с тях, в които те четат части от “За неизбежната случайност”. Теодора Духовникова прочете любовен текст, Бойко Кръстанов прочете една история за моето детство през 90-те години, а “Българско селфи”, прочетен от Захари Бахаров, е силно сатиричен, остро полемичен текст, писан преди две години покрай пандемията, умишлено изпълнен в стила на Станислав Стратиев като знак на почит към него (знаете, “Българският модел” на Станислав Стратиев”). Затова и есето се казва “Българско селфи”.

  .

  .

  Това съвпадна с балотаж на кметски избори в България и “гръмна”, стана viral. Страшно много хора го харесаха, за което съм изключително благодарен, но тъй като имаше и опити да се политизира, други хора не го харесаха.и видяха в това някаква умишлена кампания. Хората много заговориха за тоя текст и ми стана любопитно – това е симптом, защото текстът трябваше да бъде морално остарял за две години. А той не е. Оказа се, че е актуален, и вината за това е в нас самите като общество – значи разделението е станало още по-голямо. Целият този шум обаче спомогна да се продаде и вторият тираж; и сега сме на трети. Не всички успяха и сега ще направим втора дата, на 23 ноември, за тях. Изненадан съм и трогнат от собствения живот, който тази книга си заживя.

  МУЗИКАТА

  Понякога пиша текстове за музиканти. Самият аз съм меломан, свиря на китара, но не съм се изкушавал да пиша авторски песни. Що се отнася до българския фолклор, той ми е дълбоко интересна тема – и по чисто културологични, и по български причини, тъй като това все пак сме ние, носим го в себе си. Колкото и някои от нас да не са имали връзка със селото, да са израснали в града и пр., все пак разпознаваме звука като го чуем. Аз не съм изследвал достатъчно българския фолклор, специално в музиката, но на база общата си култура откривам много общи неща с музиката, която съм изучавал повече – блуса и за джаза. Огромна част от българския фолклор идва от преживяването на османската власт. Огромна част от “черния” фолклор в Щатите идва от преживяването и превъзмогването на робството. Това ментално превключване чрез творчество – да вземеш нещо ужасно и да го превърнеш в нещо красиво, ми се струва доста интересно. Няма го на много места, няма го в много жанрове, няма го в много национални фолклори. Но ми се струва, че това нещо го има в българския фолклор и в блуса, тъй като идва от тази изначална позиция на превъзмогване на нещо биографично ужасно.

  ИВАН ТЕОФИЛОВ

  Голям късметлия съм и привилегирован в това отношение, че го познавам и че развихме такива отношения и на приятелство, и на учител-ученик, и на сподвижници в един духовен смисъл. Иван Теофилов ми е дал много.

  АБСУРДИСТИТЕ

  Обожавам абсурдисткия хумор! От Гогол през Даниил Хармс до хора като Уди Алън и разни съвременни сатирици и стендъп комедианти. Мисля, че има много общо с моя светоглед; с начина, по който възприемам и наблюдавам света. Това писане е близко на сетивата ми. Според мене, добрите абсурдисти са такива много повече по сетивността си, отколкото да го целят. Ако човек тръгне да конструира абсурдистки смешки, излежда натруфено, напънато и направено. Трябва да виждаш света по такъв начин.

  Видеопазис на срещата:

  .

  Общество за поезия и литературна проза Глаголницата
  към Българския културен център в Сиатъл

  .

• Първи Салон на съвременната българска детска литература

  .

  Рим даде старт на първия Салон на съвременната българска детска литература.

  .

  

  .

  Галерия „България“ във Вечния град се изпълни с деца, учители и представители на българските общности в чужбина, приятели на книгата.

  .

  

  

  .

  Писателите Петя Кокудева и Иван Раденков потопиха аудиторията в техния свят на пътешествия, музика и творчество, със забавни предизвикателства към учениците от БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Рим.

  .

  

  

  .

  В последвалата дискусия за четенето сред българските деца в чужбина бяха засегнати теми като:

  – каква е представата ни за съвременната българска детска литература и какъв е интересът към нея;
  – допустимо ли е адаптирането на четивата с цел да бъдат по-разбираеми от малчуганите;
  – как съвременната българска литература стига до училищата зад граница и какво е присъствието й в образователните програми.

  .

  .

  Вторият ден на форума, посветен на съвременната детска литература в Рим, предложи на аудиторията от представители на българските училища в чужбина дискусия, от която се родиха идеи, дадоха се практични насоки за поощряване към четенето и за това как да запалим любовта към книгата у децата, обсъди се и ролята на съвременната детска литература, която е ценна, защото е най-близка като светоусещане до днешните малчовци.

  .

  

  .

  Доц. д. н. Огняна Георгиева-Тенева съобщи любопитна новина. Съвсем скоро, по проект „Българската литература за деца и юноши XX – XXI в.“, ще тръгне сайт с дигитално хранилище. В него ще могат да се открият книги, публикации, христоматии и антологии на наши автори на художествени текстове за деца и юноши. Ще бъдат качени популярни периодични детски списания от началото на XX в. до днес, както и научни изследвания за детската литература.

  .

  

  .

  Юлия Йорданова, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, по увлекателен начин ни хвърли в задълбочен размисъл за силата на езика, който преди всичко трябва да вълнува, за да посегнем към книгата, и разгърна дискусията за детската литература и образователните контексти.

  .

  

  .

  Как с поезия и в рими можем да обясним на едно дете какво е войната и какво мирът? Направи го писателят Румен Иванчев и дълбоко бръкна в душите на присъстващите със стиховете си, с теми, станали актуални в нашето съвремие.

  .

  

  .

  Свои книги представиха Ваня Чернева, Юлия Йорданова и нейният син Павел (за детската мъдрост и претворяването й в литература).

  .

  

  .

  Галерия „България“, в която се вълнувахме и разговаряхме за съвременното четиво за деца, се намира на хвърлей от Тибър. На реката Иван Вазов е посветил стихотворение, написано още през 19 век. Не знам, но може би Патриарха отново ни дава някакъв културен знак да продължаваме да браним словото ни.

  .

  

  .

  Arrivederci Roma!

  Тръгваме си с надеждата форумът да се разрасне и от Италия да тръгне разпространението на съвременната българска детска литература по света.

  Събитието се проведе с подкрепата на Асоциация на българските училища в чужбина и Българския културен институт в Рим. Благодарности на организаторите от Асоциация „Паралел 43“ и БУ „Асен и Илия Пейкови“.

  .

  

  .

  Текст, снимки, видео:

  Мария Димитрова,

  БУ „Васил Левски“ – Саарбрюкен-Кайзерслаутерн

  .

• „Тъгата е винаги с по-голям сбор“. За „Хабитат“ на Недялко Славов

  .

  „…Където пушим на сантиметри от линиите…
  Засега оцеляваме. Оцеляваме ли?…“

  Из „Хабитат“

  Преди години имах радостта да прочета първия, познат за мен, текст на Недялко Славов. Днес още се връщам към този текст. Когато има глад за въздух. В тези деликатни форми на неназованoто. Изящен, безстрофен текст. Додишване на вечност, локирана в разлива между дисциплината на поезията и „свободната“ интерпретация на прозата. И ме връщаха тези думи към змията и лилията на Казандзакис, към нетипичната за българския ни изказ широта, вдигнала поглед в бездъхната устременост към синьото в небето, под чиято разхвърляност козица и облак дърпат връвчиците си. Към синьото в небето и към нищо друго! Поезия, проза? Разбира се, ненужността на това питане…

  .

  

  В последния си роман „Хабитат“ Недялко Славов твори реалността на нашия „uninhabitable” човешки сън (опитност). След словесния праг на встъплението е сън… „помня, събудих се с вик“. Сън. „Решенията са две – да вляза в този сън и да се събудя. Или да вляза в този сън и да го следвам до изхода му.“

  Нека бъдем с автора до изхода на съня му. До изхода на съня ни.

  „Хабитат“ е не-людското, не-наше пространство, ограничено с междите на отнетото време, подчинено на механичнoто око на „Тhe Big Brother“, който „is watching you (us)”. Словесното провождане и превеждане е в абсолюта на без-изхода, без-изходието, втъкано във фрагментарността на „the stream of (un)consciousness“.

  Да, „Хабитат“ (по дефиниция) не е човешка обител. „Хабитат“ изисква и дарява фрагментарност, поетично разсичане, сънотворения. И многовлентност. Припомням си казаното от Елиът тук:
  „And I hinted, by an analogy, that the mind of the mature poet (автор) /(„Поетите никога не грешат.“) е последният ред, с който книгата завършва/ – is not necessarily in having „more to say”, but rather by being a more finely perfected medium in which special or very varied feelings are at liberty to enter into new combinations.“ – T.S. Eliot.

  Неслучайно насочвам внимание към цитирано от Т.С. Елиът. Струва ми се, че Достоевски („A nоvel is a work of poetry. In order to write it, one must have the tranquility of spirit and of impression.” – Достоевски) и Т.С. Елиът осезаемо присъстват в естетиката на Недялко Славов. Лишени от отправност ние, с героите от „Хабитат“, живеем „in a society that ceased to be Christian because our behavior is not regulated by the reference to Christian principles” („Christianity and Culture“ – T. S. Eliot). Защото новият ни Хабитат е маркиран от „an apathetic decline: without faith, and therefore without faith in ourselves; without a philosophy of life, either Christian or pagan; and without art… the puritanism of a hygienic morality in the interest of efficiency; uniformity of opinion through propaganda, and art only encouraged when it flatters the official doctrines of the time. (ibid.)

  Недялко Славов отказва да толерира официалните доктрини и наложени „толерантности“ от времето ни, от неолиберализма и негативната му теология, от нихилизма в отхвърлянето на традиция и преживяно, от новопродуцираната анархия и неконтролируема людска стръвност. „Liberalism is fundamentally negative in its teleology. Its inherent purpose is to liberate individuals from constraints of tradition, social structure, and cultural context, producing anarchy and brutal responses to that anarchy.“ (ibid.)

  Фрагментарно структуриран (силно емоционално наситен), „Хабитат“ е пример за тази възможност за влизане в нови пространства (enter into new combinations) на съпреживяване, тълкувание, където аз (читателят) имам свободата, чрез свое усещане и прочит да споделя, преживея и интерпретирам текста. Да разговарям с текста.

  Разчитам последната книга на Недялко Славов като продължение на романа му „И станах река“. Разчитам тази книга като поезия в проза (без необходимите уговорки тук).

  Тъгата в „Хабитат“ е с „по-голям сбор“, усещане за неоправданост на битието ни е тя, „защото ние не заслужаваме битието си“; тъга, която хвърля мрежите си в обреченост, защото „неучастието в греха озверява човека“. Лета? Може би Лета, може би само Лета (обич, любов) осмисля пребиваването ни…

  („Тръгна си, тръгна Лета. Направи го преди първата луна.“)

  След което остава… празност. Неучастието в живота озверява човека. Текстът пренася мен – читателя, в недокосване, по-скоро прозиране на реалност. Защото реални, „tangible” са единствено спомените. Дори тези, които отиват на смърт и „te salutant”, обитават единствено камерното око на Камерата на Големия брат… Когато „лястовиците блокираха камерите с гнездото си“.

  Memento Mori!

  И забрави смъртта. Някъде там, до Бавната река, забрави смъртта!

  Времето налага себе си и руши. А кое е времето на „Хабитат“? Съществуване в една „distorted reality”, лишена от отправност и висок смисъл.

  „Our point of departure is more real to us than our destination. By destroying traditional social habits of the people, by dissolving their natural collective consciousness into individual constituents, by licensing the opinions of the most foolish… by fostering a notion of getting on to which the alternative is a hopeless apathy. Liberalism can prepare the way for that which is its own negative: the artificial, mechanized or brutalized control which is a desperate remedy for its chaos.“ („Christianity and Culture”)

  А, ако запазим Бог, не запазваме ли и (поета) поезията? Защото „God is the perfect Poet” (R. Browning). А в една оцеляла поезия трябва да има брод. И Недялко Славов намира своето, нашето там…

  …Може би само Там, до Бавната река, Недялко Славов търси и назовава останалото за героите си и за нас слънце. До Бавната река и на Улицата на патината „с вратите, лоджиите, верандите, дърветата, металните им решетки“, там, където „гърмят ролетките на шапкарницата, растат гласовете на златарите, на сладкарите, на утринните жени…“ Защото там е тя – „А това е тя, моята любима улица“ и само там може да изречеш, да извикаш: „Добро утро свят! Добро утро слънце!“ – до Бавната река, където още „камбаните бият, гълъбите по улиците гукат…“. Защото трябва да има едно място. Едно. Поне. Защото като поет Недялко Славов назовава мястото си. Което запазва и пренася слънце. Което запазва и пренася нас… А сетне…

  „Зимата вика. Уморените от живота. Вика ги да си тръгнат.“

  Модернистично (post) разсичане на текст, предизвикателство и онази огледалност, в която регистрираме образите си без да може да ги познаем, усет за задъхване, което не назовава смисъл, но натъжава и пречиства. Усет за обреченост.

  „На записа имаше само това. Един случаен пътник в един случаен вагон. Това бях аз и бях абсолютно сам.“

  Ненужност, отчуждение (прекъснати до корен са Цветан-Стояновите нишки, прекъснати, разсечени до корен), което авторът въздига до сетното акордиране на съдбата –
  „Смъртоносно ненужен си им.“

  Или сюрреалистичното видение на „Викащата Хани (която) застава на балкона си, разкрачва като питон челюстта си и поглъща на спазми луната.“

  Болезнен и красив е текстът на „Хабитат“. Изисква съпричастието ни и дарява откровението си. Поезия? Проза? Колко абсолютно без значение е това. И кoлко близки за нас, читателите, са тръгналите сенки-репери на този самодеконструиращ се, самовъздигащ се на кръстовете си свят, свят, който все по-трудно артикулира смисъл. Смисъл, който може да бъде съграден и изказан от перото на един талантлив и достоен творец.

  Радост за мен бе срещата с последния роман на Недялко Славов.

  Нека прочетем и споделим тази книга.

  Защото „Поетите никога не грешат.“

  Четири думи. Четирите думи, които Недялко Славов избира за финал на книгата си.

   

  Васил Славов

  .

• Крака

  .

  Въжето беше приготвено отдавна и висеше свободно на една грубо издялана греда, от здрави, почернели дъбови нишки, оплетени във възлести чапове по цялата му дължина.

  Тук наричаме дъба “миша”,
  в множествено число “миши”.

  По тези мишови греди и лете, но особено зиме, когато и да влезеш в хамбара или в обора, висяха голи, по около педя дълги, опашки.

  На плъхове.
  Висят и чакат, както кожените висулки, вързани за краката на опитомени ловни соколи.

  Само смелост трябва.

  Висеше си въжето, няколко дни и нощи, и си чакаше момента.

  И моментът дойде.

  И знаеш, че е дошъл,
  когато видиш крачетата.

  Когато се покажат крачетата
  и раждането не напредва с предвидените темпове.

  Копитцата са мекички, имат тънки шийки,
  и над тях, над перфектните глезенчетата, ще вържем въжето,
  за да помогнем на родилката.

  Първо са предните крачета, после главата. Както в живота, първо страдат краката, докато главата се научи. Тя после много внимава,
  краката да не я блъснат в нещо.

  Ако погледнете кравата в очите в този момент, никога няма да ги забравите.
  По-точно, няма да забравите как кравата Ви гледа.

  След няколко дни баба ще заколи младо петле и с брат ми ще търсим първо краката в яхнията.

  Но въпреки че ги харесвахме,
  те отиваха при кучето,
  преди да влязат в тенджерата.

  То ги облизваше, после изяждаше всичко друго, а тях ги оставяше за последно. Костите накрая.

  Краката са много важни неща.

  Навярно помните Балета на Берлинската телевизия.

  За Мулен руж може и да сте чували също. Може да сте чували и за Рокетс на Радиосити.

  А може да сте били и на класически балет. Там краката са на голяма почит. Ако питате мен, преди ръцете.

  И то не е само за това, че те изнасят цялата тежест на спектакъла.

  Може би ще си спомните и ножиците, излизащи от водата на синхроните плувкини. Навярно вече мнозинството не знае, че има такъв спорт.

  Опитвал съм се и аз да стоя вертикално, с главата надолу във водата, и да си показвам краката като тях. Не, че моите крака са толкова красиви. Или обезкосмени. Напротив. Правех го за спорта.

  За разбирането. За съпричастието.

  Разбрах, че е много, ама много трудно. Всичко ти е на обратно и объркано. Спасението не е над главата ти,
  а над краката ти.

  Няма за какво да се хванеш.
  Няма какво да дишаш.
  Нещо като края на света.

  И само синхроните плувкини знаят как се излиза с достойнство от това положение,
  с краката напред.

  Показването на краката винаги е било много модерно.

  Повечето го правят с такава гордост,
  сякаш те са си направили краката,
  а не Творецът. Точно тук е подходящо да споменем, че краката имат колена.

  И от време на време да стоим на тях.
  Като наказани. Ако можем. Ако си спомняме.

  Представям си, ако трябваше всички жени сами да си направят крака.
  Колко ли от тях щяха да бъдат достатъчно смели да ги изложат на показ.

  Тогава щяха наистина да повярват,
  че красотата ще спаси света.

  Макар този, който го е казал,
  да не е визирал конкретно крака.
  Нито друга конкретна видима част.

  Аз съм проходил с шест крака.
  Два мои и четири дървени – на едно малко столче.

  Колкото повече, толкова по-сигурно. Колкото по-рано, толкова по-добре.
  Толкова по-надалеч ще стигнеш.

  До колелото.

  Ще откриеш колелото и така ще ги остържеш, че ще откриеш и асфалта.
  Ще разбереш, че краката също могат да плачат, също като теб.

  И росят, и плачат.

  Ако ги изпуснеш от поглед,
  краката се втурват да тичат по детелини. Добре че са трилистните.

  Краката могат да събират тръни.

  Татко събрал много за едно лято, докато пасял агнета бос. Разбрал, когато го пременили и обули наесен за училище. Тогава го заболели краката. Баба извадила 26 тръна.

  Какъв праг на болката,
  какви състояния.

  Краката могат и да треперят,
  когато, вместо да ви придържат солидно към земята,
  ги обуете насила в стари кънки
  и завлачите по замръзнал язовир.

  Краката могат да лекуват и хрема.
  Ако ги напарите на границата на търпимост в много гореща и солена вода.

  Краката незаменимо могат да объркват кал и слама за кирпичи.

  Могат и да мачкат грозде.
  Женските мачкат незабравимо.
  И се изпръскат с червен сок,
  още по-незабравимо.

  Краката могат да прескачат и заговезни огньове.

  Могат да се движат в такт с музика.

  Състояние, чийто произход е все още мистерия. Копирвачите обаче са безкрай. Копирвачите си мислят, че ако спазват ритъма и се потят, това е достатъчно. За едни ендорфини може би е. “Да, ама не”, както казваше г-н Бочаров. Но кажи им да си измислят танц – и гледай какво ще стане. По-точно не гледай, защото ще няма нищо за гледане. Само ще се самоизвинят с някое друго клише.

  За да създадеш, трябва да си преживял.

  Някой не харесвал народните танци.

  Кой си ти, за да не харесваш, да не зачиташ преживяното от цял народ?
  Да не говорим, че би трябвало да принадлежиш на него.

  Бих препоръчал да се копира
  танц в жарава. Нестинарски танц.
  Нестинарски транс.

  Тогава разбираш, че има хора, родени за точно определени неща.

  И най-добре всеки да открие
  кои са неговите, и въпреки материалните несгоди, да полага усилия да развива тези неща.

  Колкото са по-отвеяни и по-налудничави, толкова по-добре.

  Монотонното безгрижие е станало такава безкрайна дебела черта,
  че всяко налудничаво отклонение от нея ще е сигурен признак на някакъв живот.

  Но нека не се отклоняваме, нека си крачим по темата. Да, за краката.

  Едно време краката и гърдите били толкова ценни, че са ги криели и пазели, до жестокост.

  Сега не са ценни.
  Станали са на килограм.
  Предлагат ги под път и над път.

  Някои крака могат да крият тайни.
  Ако си бил малък и си доплувал тайно до някой нудистки плаж, ще знаеш.

  Може и преди това, ако в селото ви е имало обществена баня.
  Или ако в библиотеката ви е имало Атласи по анатомия.

  Тайно искаш да разбереш това сирени ли са, русалки ли са, какво са.

  И си казваш – дано не са, защото ако са, ще отплуват с тайните си и няма да можеш да ги стигнеш.

  А ако не са, ще имаш шанс да ги догониш.

  И един ден ще си мислиш, че си стигнал твоята.

  Краката остават следи в пясъка,
  по които много точно можеш да предвидиш възраст, тегло, структура.

  Колкото по-плитки следите, с високи арки, толкова по-тънки в глезените, толкова по-лесно се отделят от земята.

  Сякаш са направени за летене.

  И един ден, без да се усетиш,
  си станал следотърсач.
  Ходилно-глезенен любител.

  И в един друг специален ден ще си убеден, че си открил и стигнал твоята.

  А то не е това, че ти си я стигнал,
  а това, че тя се е оставила да я стигнеш.

  И така излиза, че краката вършат една незаменима част в процеса търсене-намиране.

  Ако ми бяха казали, че ще се оженя заради усмивка и глезени, нямаше да повярвам. После разбрах, че съм имал късмет да се оженя и за още много неща.

  Но сляпата неделя идва и не пита.
  Аз не съм бил толкова сляп, защото видях две неща все пак, нали така.

  Преди мислех, че женските крака са изключително красиви.

  Мислех си: Дайте ми следата
  и аз ще Ви дам жената.

  А сега при разминаване с женска крачка се разтрепервам като есенен лист срещу ножица.

  Че може, когато си поиска,
  да ми вземе скалпа.

  Сега съм убеден,
  че женските крака са Божествени.

  Имам дъщеря.
  Такива крака, да се утрепя,
  не мога да направя.

  А някои бащи имат по две, три или дори повече дъщери.

   

  Пейчо Пеев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Пейчо Пеев е роден през 1971 г. От малък е обичал да рецитираха стихове и това е помогнало да бъде приет в първи клас на 6-годишна възраст. Завършил е Строителен техникум и по-късно Хуманитарна медицина в Тракийския университет в Стара Загора. Работил е като лекар в Очен амбулаторен кабинет и Очно отделение в Нова Загора. От 1998 г. живее в САЩ, от 1999 г. работи във Вирусология в Ню Йорк. Има съпруга и две деца, родени в САЩ, които родителите им кръщават по-късно в Родината, в Рилския манастир. За своя талант да пише Пейчо казва, че: „Автор е Творецът, а аз се чувствам пред него като някой несигурен хлапак, който се опитва да налучка това, което той е замислял, докато ме е създавал.“

  .

• <<
• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
...
• 77
• >>