литература
- Есен
.
Разказ от Виктор Хинов
Ранна есен в града на рибарите. Защо ли от всички малки селца в Индиана точно това е кръстено Фишерс? Та целият щат е пълен с езера и язовири. Множество реки минават оттук и риболовът е страхотен навсякъде, но точно това тук селище, на север от Индианаполис, е наименовано Фишерс. Е, какво пък? Тук, в САЩ, всичко може да се нарече всякък. Можеше и да е Мишиуака, и Лондон, и Рим, а защо не и Добревци?
Ако докторът беше пристигнал тук преди другите бели хора, той щеше да нарече селището Добревци. Оттам му беше българската част от рода. Малко селце, сгушено в полите на Тетевенският балкан, приютило се на завет под Драгоица – планинският масив над селото. Кой го знае, че се казва Драгоица, освен добревчани, оряшенци и батулчани? Кой го знае Фишерс? Някакви си два милиона човека, които живеят в района на Индианаполис. Всяко селище е малко по своему. Даже и Вашингтон никой не го знае на Марс, например. В това отношение Вашингтон по нищо не се отличава от Добревци. Или, както казва безмъртният Швейк: „Какво представлява генералът, в сравнение с величието на Вселената? Същата нула като най-обикновенния сержант!“
„Есен е“ – помисли си докторът. Чудесни есени има във Фишерс. Такава палитра, такива багри не могат да се видят в България. Може би защото тук е влажно, а в България въздухът е сух. Влагата влияе върху умирането на листата и го прави много по-бавно, по-цветно и по-красиво. Странно. Смъртта и красотата, красотата в умирането, това е есента.
Докторът си спомни за една друга есен. Есента на 1989 година. Тогава умираше социализмът. Неговата смърт също беше красива. Оцветена с плакати на множество партии и американски знамена, под шума на тълпи от млади хора, екзалтирано скачащи по площадите и изискващи комунистите да бъдат пратени в Сибир, сред островите на кръглите маси, на които умните и добрите спореха, докато предприемчивите и агресивните в тишината на посолските кабинети решаваха съдбата ни. Весело и цветно умираше социализмът.
Кога ли се разделиха пътищта им? Неговият и на новия свят? Докторът се замисли. Сигурно това беше един летен следобед, когато състудентите му си говореха за политика. Има нещо извратено в това млади хора да си говорят за политика. Те трябва да мислят за любов. Онази 1989 година, обаче, беше влязла под кожата и на младите хора. Състудентите му с някаква необяснима злоба повтаряха, че комунистите трябва да бъдат убити или пратени в лагери. От него се очакваше и той да се присъедини и гласно да изрече това, което бяха изрекли вече всички останали, но той не можеше да го направи. Искаше да е като другите, но не можеше да го стори. Тези думи щяха да бъдат предателство към всичко, което беше той. Той не беше комунист, нито пък комсомолец. Той не обичаше комунистическите партийни функционери и комсомолските такива. Родителите му и техните родители бяха комунисти. Без партийни позиции, без облаги, но комунисти. Те вярваха, че хората са равни по рождение и че никому не е позволено да притежава друг човек. Да го ползва като домашно животно. Те вярваха, че справедливост има само тогава, когато се премахне собствеността върху хората, природните богатства, инструментите и технологиите. Може да са били наивни, но тази наивност му харесваше повече от новото. То, новото, крещеше за лагерите и комунистическия терор, но самото то също идваше със заплахи за лагери и смърт. Така преди години е дощъл и социализът. Сигурно това е начинът да се сменят нещата в човешкото общежитие. Ако не можеш, ще те научим; ако не искаш, ще те накараме.
Баща му тогава, през 1989-та, му обясни много простичко, както само много умен човек може да обяснява. Той нарисува на един лист една права линия и каза: „Сине, ето, тази права линия представлява нивото на богатството на всеки един от нас днес. Аз съм началник отдел на железниците, но аз нямам повече от стрелочника. Той също има жилище, има бащина къща на село, кара „Москвич“ и ходи на почивка със семейството си един-два пъти годишно. Днес, сине, ни казват, че трябвало да има богати хора; казват ни, че сме бедни и трябва да станем богати. Да, част от нас ще станат богати, сине. – И моливът начерта една крива, подобна на камбана, поставена в средата на правата линия. – Но единственият начин те да съберат това богатство е да го отнемат от останалите хора. – И остатъка от правата линия той начерта много по-ниско отпреди. – Да има богати, означава да има и бедни. Много бедни хора позволяват на единици да станат много богати. Това е, което искат реформаторите днес. Всичко друго са само брътвежи.“
Баща му беше прав. Оттогава минаха трийсет години. Някои от състудентите му станаха много богати. Други, като него, емигрираха и успяха да се закачат за изчезващата средна класа на Запад. А трети, нека те да си кажат какво им е между убийствени заеми, никаква надежда за пенсия и деца, които непрекъснато имат нужда от финансова подкрепа.
Веднага след блестящата си победа над социализма западният свят се зае да унищожава своята си средна класа. Тя вече не му беше нужна. Преди тя осигуряваше тази бляскава витрина, пред която увисваха ченетата на партийните нуменклатурчици, изпратени в командировка на запад. Те се връщаха отровени. Разказваха за пълните магазини, за страхотните возила, за разкоша, но никой тогава не разбираше, че всичко това е възможно не поради капитализма, а благодарение на съществуването на социализма. Наличието на социализъм обуздаваше корпорациите, страхът им от революции беше толкова голям, че те се примиряваха с по-малки печалби и с наличието на една независима прослойка в обществото им – средната класа. Корпораците изнасяха експлатация тогава. Изнасят я и сега. От гниещите листа на социалистическите държави те направиха гориво за машината си за пари. Днес горивото свършва, машината започва да прекъсва, трябват още безплатни ресурси, още роби, още, още. Мигранти плъзват по света, подкарани като стада, около тях се въртят с озъбени муцуни криминалните картели – кучетата на корпорациите, светът е пламнал за пореден път в поредната раздяла на това, което не принадлежи на никого. Богатите богатеят безобразно, бедните грозно мизеруват, средната класа се топи…
Простичката вяра на баща му светеше в сърцето на американския доктор. Тя го стопляше и му осветяваше пътя в поредната есен, в която влизаше човечеството.
„Ще мине, и това ще мине, и всичко ще е наред, сине“ – му нашепваше баща му.
Един ден хората ще живеят като братя и да дадеш ще е по-ценно, отколкото да вземеш. А днес?Днес е просто есен. Есен във Фишерс, Индиана.
.
- Какво помни вятърът
Разказ от Виктор Хинов
Помните ли така наречените „спагети уестърн”, филми от шестдесетте години? С Терансе Хил, Бъд Спенсър, музика на Еньо Мориконе, много стрелба и кютеци по баровете. Или например любимият ми уестърн „Добрият, лошият и злият” с Клинт Ийстуд. Винаги съм имал чувството, че природният фон в тези филми не е истински, а по някакъв магичен, известен само на Холивуд начин, създаден с декорации, само за да подчертае грубата мъжка природа на главните герои. Някак си не ми се вярваше, че по света съществува такава комбинация от планина и пустиня, огромни кактуси и вечнозелени борчета, планински потоци и изгаряща в огнения ад безводна пустош, високи до небето планински върхове в съседство с каньони, прорязващи земята, като че ли до самия й център.
Финикс, Аризона, се намира в сърцето на скалистите планини. Градът е построен в центъра на жълтеникаво-пепелява пустинна низина, заобиколена отвсякъде с планински вериги. Като феникс, възникнал от жаравата.
Самолетът, с който пътувахме към Финикс от Атланта, през първата половина от пътуването летеше над безкрайните Канзаски степи. Мислех си за Дороти от „Вълшебникът от Оз”, която познавам по-скоро като Ели от „Вълшебникът от изумрудения град”. Земята в Канзас е разорана на правилни кръгове. Предполагам, че това е някакъв модерен аграрен метод. Кръговете са кафяви, жълти или зелени. Цветът вероятно зависи от това дали полетата са разорани, засети, или културата е вече прибрана. Тук-таме сред безкрайния царевичак има по някое градче, задължително с малко летище. Американците обичат и могат да летят.
Преходът от поле към планина е постепенен. Първо забелязах, че обработваемата земя полека започва да отстъпва място на ниски хълмове. Постепенно останаха само обработени малки нивички в близост с градчета, разположени в приветливи низини. Стана ми много драго, тъй като това ми напомни за китните ни български селца в Средногорието. А самолетът цепеше въздуха все по на запад. Отдолу земята настръхна със стотици планински вериги. Нямаше ги вече китните градчета.
Това бяха Скалистите планини или, както ги наричат индианците, „Гръбнакът на света”. Харесвам това индианско название. Повече й приляга на тази планинска верига, разположена на два континента и достигаща височини от 4400 метра. Знам, че географски Скалистите планини са в Северна Америка, но ми се струва, че Кордилерите в Южна Америка, бидейки създадени от същите тектонични сили, са просто продължение на световния гръбнак. Представете си, че светът е огромно бебе в корема на Майката Земя.
Самолетът лети на височина 12 000 метра, но даже и на тази височина се усещат разбунените въздущни течения, създадени от могъщите планини осем километра по-надолу. Изведнъж усетих, че самолетът постепенно започна да се снижава. Какво става? Луд ли е този пилот? Къде е решил да каца сред тези скалисти върхове? И тогава видяхме – равна низина, ширнала се между планинските вериги. Като равното Софийско поле, оградено от Стара планина, Витоша и Люлин планина. Софийското поле – приветливо и зелено, изпъстрено със селца, и планините ни – гористи, топли и по домашному уютни. А Финикс е разположен в центъра на пустиня. Огнен ад, в който растат само огромните кактуси Сагуаро и вятърът си играе с изтръгнатите от земята пустинни храсти.
Финикс от въздуха прилича на огромно колело от каруца, където спиците са канали, задоволяващи с вода този милионен град. Температурите в града достигат през лятото до 110 градуса по Фаренхайт, но сухият пустинен въздух позволява жегата да се понася много по-леко, отколкото 90 градуса във вечно влажната Флорида. Градът е мегаполис. Безброй магазини, театри, заведения, богат културен живот и солидна икономика.
Но не заради Финикс бяхме долетяли до Аризона. Бяхме решили да видим Големия каньон. От седемте чудеса на света, това щеше да е второто, което посещаваме. Правичката да си кажа, първото чудо – Ниагарският водопад, което посетихме, малко ме разочарова. Сигурно защото очаквах прекалено много от него. Очаквах да видя Господ в неговото творение, а видях природата, подчинена на човека, както обикновенно. Мостчета над водопада, пещера под водопада, филм за водопада, корабче до водопада и още електроцентрала на водопада. ВЕЦ „Ниагара“. Как ви харесва, а? Толкова е мощна тази ВЕЦ, че през нощта, когато пускат турбините, водопадът наполовина пресъхва. Отчайващо.
Сега в Аризона не очаквах много от Големия каньон. По-скоро ми беше интересно как ще мине полетът ни до каньона. Бяхме наели малка „Чесна“, която да ни откара до каньона и да направи обиколка над него. Тъй като желаещите за този вид атракция винаги са били много, в миналото е имало множество частни компании, които са я предлагали. Това е довеждало до чести самолетни катастрофи, поради натоварения трафик. Тогава Федералната авиационна асоциация приема закон, според който се изисква специален лиценз за правото да се лети над каньона на надморска височина, по-ниска от 4000 метра. Самият каньон е с надморска височина 2500 метра, така че, ако искате да се насладите на красотите му от по-ниско от 1800 метра, трябва да наемете самолет с една от трите компании, получили лиценз. Ние летяхме с Westwind Air Service – компания, предлагаща полети от Финикс до и над Големия каньон и курсове за любители-пилоти. Пилотът ни се представи като Ренди. По-късно разбрах, че той е син на собственика на компанията.
Ренди бързо направи предполетната подготовка, раздаде ни самолетните слушалки с микрофони и изтегли самолета в началото на пистата. Докато се усетим, вече набирахме височина над летището. Полетът до Големия каньон е едно постоянно издигане все по-нагоре. Финикс се намира на около 400 метра надморска височина, а каньонът е на 2500 метра. Самолетчето ни следваше дефилето на Зелената река. Живописно място, оградено отвсякъде със скали, с различна форма, цвят и големина. Зелената река, която наистина има зеленикав цвят, лъкатушеше по дъното на дефилето. Ренди ни показа стария каруцарски път от Сент Луис за Калифорния, по който фургоните със заселници са се предвижвали на запад, докато индианците са ги дебнели, прикрити зад скалите. Безкрайното разнообразие на Скалистите планини никога не свършва. Ранди ни каза, че пилотите, които летят по този маршрут, са кръстили всяка скала по пътя си, за да им помага при ориентирането. Имената на скалите най-често отговарят на формата или цвета им. Например „Bellrock” или “Каменната камбана”, има форма на камбана.
Самолетът вече беше на 4000 метра височина. Заобикалихме планина с размерите на Витоша, известна с пистите и зимния си курорт, и неочаквано пред нас се ширна огромно плато. В най-северната част на платото забелязах лека мараня във въздуха. “Там отиваме” – каза Ренди. Маранята, която забелязах, беше причинена от въздушните течения над Големия каньон. В хладния утринен въздух той лежеше на север от нас. Неговото дихание се издигаше над платото и се виждаше от десетки километри разстояние. През следващите двадесет минути просто летяхме към каньона. Не можеш да видиш отстрани нещо, което е под нивото на земната повърхност. Трябва да си над него или на самия ръб. Много наподобява на кит в океана. Отдалече виждаш само фонтан, издигащ се от диханието на кита. Приближавайки се, може да съзреш част от гърба или опашния плавник, в момента, в който китът си поема въздух, но за да огледаш целия кит, трябва да си под водата с него.
Панорамата на Големия каньон те удря внезапно като взрив. В момента, когато прелиташ над ръба, изведнъж светът избухва във всички посоки. Надолу, настрани, навсякъде. Плоската, сивопепелява скука на платото изведнъж се превръща в палитра от цветове, форми и разстояния.
В малката „Чесна“ се чувствах като муха, влетяла в прозореца на къща на великани. Скали в чудновати разцветки, наподобяващи какво ли не. Ето средновековен замък, а по-надолу мечка, изправила се на задните лапи, заспал лъв, профил на индианец и какво ли още не. Нещо странно ставаше със самолета. Относително спокойният полет над платото се смени с неочаквани, различни по посока и интензивност, турбуленции. Като любител-пилот и чест пътник в самолет, имам опит с най-различни условия и режими на летене. Въздухът на Големия каньон е уникален само за това място. На път за каньона Ренди ми разказа, че според една от теориите каньонът е възникнал, когато преди милиони години сладководно море се е изляло в океана, поради промяна в земната повърхност, предизвикана от невъобразими по сила тектонични сили. Не малката планинска рекичка Колорадо, а мощен воден поток, създаден от катаклизъм, подобен на вселенския потоп, е причина за възникването на Големия каньон, според тази теория. Стотици години водата е минавала през тези места. Стотици години морето се е преливало в океана, а каньонът е бил дъното на този невъобразим канал. А, когата голямата вода е пресъхнала, е останала сянката й. Всичките подводни течения и водовъртежи са обезсмъртени завинаги във въздушните течения. Въздухът в тези места следва течението на отдавна пресъхналата вода. Каньонът диша с огромни каменни гърди. И аз за малко бях част от това дихание, понесен от него в мъничката „Чесна“. За малко се слях с миналото, настоящето и бъдещето на този Гигант. Какво ли става с душите на умрелите хора и животни? Дали сянката им не се носи вечно във всемира, понесена от някакъв невъобразим духовен поток? Само Гигантите ли имат право на безсмъртие?
Тук се случи това, на което се надявах на Ниагара. Почти се докоснах до божественото начало. Почти. Но не съвсем. По-късно, когато кацнахме на летището на каньона и отидохме до ръба му, за да го разгледаме оттам, опитах отново да се доближа до него. Каньонът на това място е обезопасен с каменна ограда. Но има места, където все още може да се излезе на някоя необезопасена скална площадка. И на едно от тези места, оставайки сам, аз излязох напред и се предвижих плахо към бездната, оглеждайки се за клоните на близкото дърво, за които да се хвана. И тогава Каньонът ме повика. Аз се изправих и погледнах право напред. Опитах се да обхвана неговата необятност. И не успях. Попречи ми страхът. И отново се накарах да огледам спокойно наоколо. Този път се усетих на ръба на полета. Усетих се като птица, която е готова за полет и няма търпение да разтвори крила. За момент. После страхът отново ме обхвана и инстинктът ме накара да се дръпна назад. Иззад безопасността на каменната ограда се простих с Гиганта и му благодарих за тези секунди, които ми отдели от вечността на своето съществуване.
Но той не ме чу. Не го интересувах. Нито аз, нито тълпите туристи, нито смешните ни каменни огради, нито самолетите и колите ни. Цялата ни цивилизация е само миг от неговия живот. Той е бил тук, когато са се раждали първите млекопитаещи. Цялата човешка история е само страница от книгата на неговото присъствие. Всичките ни тревоги и вълнения, финансови и енергийни кризи, партийни и религиозни дразги, етнически междуособици и семейни раздори, болести, раждания, страдания и смърт го интересуват не повече, отколкото нас ни интересува какво става в мравуняка в задния ни двор. Той просто е там. Пазител на паметта на вятъра.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Разказът е написан преди 11 години, през септември 2012 г.
.
- Атон
.
Тук земята не знае ситнеж на жена.
В светлина светлината се ражда.
Натежал е от святост и мисли брега.
Всеки звук е молитва във жажда.Всеки изгрев, разлистен, е вик от любов –
там, където жена не пристъпва.
И зовът на монасите сторил е брод –
Той да слезе сред тях като пътник.В най-безмълвното място, далеч от света,
даже птичият мах е закрила.
Там, където не броди гласът на жена,
до Сина си пристъпва Мария.Людмила Билярска
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Нека дойде корабчето бяло…
.
*
Корабчето,нека дойде корабчето бяло,
със опърпани платна, поизвехтяло,
но с такава нежна, несмущаваща усмивка,
също тъй гальовна, сякаш пооправена от майчина ръка
завивка.Нека дойде корабчето бяло,
то, което никога не се е налудяло,
не познава никоя страна далечна и мечтана,
развълнувано да тръпне, стига му и ръб на мидичка от океана.Нека дойде корабчето бяло,
със наивен поглед в крехкото начало,
тъничка светулка. Вместо тоя кораб непознат, неясен
пристана връхлита, слънцето и здрача и какво не още
някъде отнася.И дали се връщат?
.
Живка Балтаджиева
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Из книгата „Дневно осветление“ (София, 1982). Още от същата авторка – вж. тук.
.
- Художникът
- Златотърсачът от Калофер
.
Разказ от Георги Ников
.
Приятно му бе на водача на стадото да стъпва по дъното на потока, осеяно със златоносен пясък, и да отърква в него рогата си – а, когато изстрелът проехтя в клисурата, той прекоси потока и начело на стадото си бързо се скри зад високите скали. От дълго време златотърсачът се мъчеше да улучи едрия водач, но всеки път неуспешно – макар че винаги го заварваше да пие вода на това място.
Златотърсачът се засели в клисурата, намираща се високо по склоновете на планината, наречена Апалачи, в Северна Америка преди три лета, когато бе на двадесет и една години. Нарече я „Долината на дивите рози“, заради изобилието от див розов храст, с който обичаха да се хранят дивите кози. Купи я от властите в най-близкия град с парите от продажбата на имотите си в Европа.
Коренът на младия човек бе от стар род на потомствени градинари от град Калофер, намиращ се далече оттук – на Балканския полуостров, по склоновете на планината, наречена там Балкана. А защо се пресели в Америка, той сам си знаеше. Първоначалното му намерение беше да се отдаде на градинарството – но временно започна да се занимава с търсачество и добив на злато и с лов и с риболов. Но, както сам се убеди, неуспешно – не бе в състояние да повали едрия дивеч и досега не бе открил злато.
Извива се в кръста тънкото тяло на младия човек, свисти във въздуха копачът, здраво го държат ръцете му и острата му част се впива все по-дълбоко в каменистата почва. Множат се изкопаните дупки, стават все по-дълбоки, нагоре по хълма, така че отдалече той прилича, като че ли е бомбардиран от някой дреднаут*. Като не е в състояние да открие златоносната жила, младежът отново ги засипва с пръст и на тяхно място засажда вече култивирани от него рози. И така, в този порядък, шест дни през седмицата, с изключение на неделния ден. Тогава слиза по урвата и посещава единствения магазин в близкия град, за да пазарува.
Неусетно, все по-често започна да се застоява при Натали, собственичката на магазина – момиче, приблизително на неговата възраст. Двамата говорят помежду си за много и различни неща. Той – за неговата къща на село, за двете големи зеленчукови градини и колко трудно се обработват, за розовите им насаждения. Но повече се стреми да говори за неговата долина, как вместо да открие в нея златната руда, на хълма е започнал да насажда маслодаен розов цвят. И, че в момента строи къща и, когато я завърши, ще я помоли да му пристане и двамата с нея да създадат семейство. Разказва й за това, че в неговата родина животът го е научил как да отглежда зеленчуци и да произвежда розово масло, а не как се добива злато. Дълго още й говори, че ако не открие златната жила, скоро ще запретне ръкави и, вместо да си губи напразно времето, ще построи розоварна, за да добива розово масло, което на борсата по цена не пада по-долу от цената на благородния метал.
Натали си спомня за родния й град Бордо в областта Нормандия във Франция – спомня си за вятърната мелница и чифлика, горе високо на хълма над Атлантическия океан. Разказва за лозовите им насаждения, пак там – по целия хълм. Говори за лов на сардини в Бискайския залив през есента и колко е добре тогава човек да притежава хубаво бяло вино в избата си. Но най-много обича да споменава за ябълковата им градина, за люлките, които са връзвали през пролетта, както и за голямата стая в тяхната къща, пълна целогодишно с дъхави, едри ябълка.
Златотърсачът не пропуска и да повтори, че в неговия роден град Калофер хората го смятат вече за стар ерген, на когото е дошло времето да се ожени. Като малки бебета той започна всяка неделя да пренася от града ябълкови фиданки до долината и да ги засажда най-грижливо около къщата си.
На другата пролет той я покани тя да го посети, за да се запознае с ябълковата му градина. В уречения час Натали, красива като Нефертити влезе в долината, през „естествената й врата“. А там, наблизо, буен поток от една висока скала правеше единадесетметров скок, в нещо като вир, който беше издълбан в скалите. Залязващото слънце надничаше към водопада и там се образуваше дъга. Натали премина през нея, като си помисли: „Виждам го много добре и смятам, че той ме е очаквал от дълго време!“. Златотърсачът от Калофер също си каза: „Идва тъкмо навреме и роклята й е прекрасна!“. Скоро тя се отзова до него.
– Добре си дошла в моята долина с ябълковата градина! – махна той с ръка към цъфналите ябълкови дървета и й се усмихна.
– Виждам как си се постарал с градината, Джордж – върна му усмивката тя. – Но мисля, че по-скоро трябва да я наречем „Долината на дивия козел, който има златни рога“! – Натали звънко се засмя и посочи с ръката си водача на стадото, който беше нагазил в потока тук, пред тях. Рогата му изцяло бяха в наситен златист цвят.
Джордж само я прегърна през кръста и след това я въведе вътре в къщата, за да й покаже новата уредба. Козелът също се усмихваше – но по негов начин.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Дреднаут (остар.) – 1. голям военен брониран кораб с далекобойни оръдия; 2. безстрашен човек.
Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Небе
.
Стихове от Борис Колев
.
НЕБЕ
Бурно, тихо, топло,
мразовито, тъмнозвездно
или синьоясновито,
видимо и не,люлка е Небето,
крие от човека
безброй галактични светове…Какво си ти, какво съм аз,
какво сме ние,
жителите земни?Божии, живи,
космически прашинки
от безкрайното Небе….
.
ПОМЕН
Минават дни,
търкалят се години,
бледнеят снимки, белеем
със спомените живи
на ближните отвъдни.И ако трябва, нека поменът
за мъртвия да бъде
само капчица вода,но не каква да е,
а най-чистата –
на спомена сълза..
.
19 АВГУСТ
С умивката на светлината,
в одежди бели,
на 19 август край Рилските
свещени езера,те сбират се
на паневритмията с песента,
слънцето посрещат
на Учителя с любовта…Едно той от следовниците иска:
с нея всеки да живее,
с вяра Божия да огрява
ближната душа….
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Борис Иванов Колев е роден през 1952 г. в кв. Требич, София. Има висше икономическо образование, специалност „Икономика на промишлеността“. Работил е в сферата на селското стопанство, промишлеността и търговията. През 1998 г. претърпява катастрофа, след която се извършва и духовна трансформация на личността му. Започва да пише поезия в първите години на 21 век. През 2003 г. излиза книгата му „Моята изповед“. Публикуваните тук творби са от стихосбирката „Небесни размисли“, излязла през 2009 г.
.
- Представяне на „Строфи на кръвта“ в София, Сливен и Бургас
Българският писател и поет Васил Славов, който живее в Питсбърг, Пенсилвания, ще представи тази есен новата си книга – автобиографичния роман „Строфи на кръвта“ в три града в България.
Представянето на книгата в София ще бъде в Алеята на книгата на 8 и 9 септември (на щанда на ИК „Знаци“, шатра 44, и в Литературния кът на изложението);
в Сливен – на 11 октомври в Регионална библиотека „Сава Доброплодни“;
в Бургас – на 17 октомври, в Център за съвременно изкуство и регионална библиотека.
За повече информация – вж. приложеня афиш.
.
- Момичето на света
.
На голямата българска шахматистка Нургюл Салимова,
с пожелание скоро да стане световна шампионка..
Просто необяснимо чувство е това
да пиша за Нургюл в нейния дом –
с останалата от нея химикалка нова –
с разтреперена ръка и бързешком.Бързам, за да не изпусна новините,
за да мога да наблюдавам на живо
всеки поразителен нюанс в игрите
и поредното нейно нападение красиво.Тя с всяка шахматна фигура танцува
и ни въвежда в мислени лабиринти;
в погледа й гласът на сърцето се чува,
обзет от приказни вълнения скрити.Всеки неин точен ход е като усмивка,
която е светъл поздрав към всички нас;
ето тази усмивка ни прави щастливи
и ние от удивление изпадаме в транс.Усещам как ме отбягват стиховете,
а в ушите ми бурни овации кънтят;
защото Нургюл, любимото ни дете,
вече е момичето на този голям свят..
Ахмет Емин Атасой
21 август 2023 г.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
- Случаен сън
.
Сънувах те…
А нямах намерение.
Прости ми!
Случайно изключение.
Изгубени следи…
неволно закъснение.
Оставих отпреди,
наяве отражение.
Поспри се!
Без пренебрежение
Почакай малко!
Създаде настроение.
Върви сега!
Загадъчно въображение
Ще чакам!
Трепетно вълнение..
Мария Желева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Мария Желева е родена през 1979 г. в София. Възпитана с идеали за доброта и скромност, тя обичала да живее като мечтателка за големия свят и хората в него. Проявява певчески умения и участва в детски вокален хор като пее и пред публика. По-късно започва да пише стихове. След като завършва средното си образование в София, заминава да живее в Италия. След няколко години се връща в България и започва по-сериозно да се занимава с писане. Издава и първата си самостоятелна стихосбирка, наречена „Моята душа – Моята поезия“.
.
.
.
- По следите на вятъра…
.
Снежана Галчева за книгата на Райна Манджукова „Луксът да бъдеш себе си“
В последните десет години съм благословена от Бог да се срещам и събеседвам с много и различни хора – творци, общественици, личности, посветили живота си на избрана професия, или хора, обгърнати от любов, с вяра, че като частица от великото цяло на сътворението са част от вселенската хармония.
Срещата ми с Райна Манджукова бе едно от приятните изненади, защото човек с нейните ангажименти и мащаби на общуване не винаги успява веднага да изгради мостове, заредени с енергията на чисто човешкото присъствие. Тя не само ги изгради, но и вгради в основите им една светлина, много по-здрава от камък. Усетих дълбочината в нейната душа, защото, колкото повече се потъва в потайностите на пътеките й, толкова повече човек осъзнава, че тези пътеки отвеждат някъде далече и нависоко. И това се потвърди, когато разтворих стихосбирката на Райна „Луксът да бъдеш себе си“, с личното послание, че „да бъдеш себе си е ИЗБОР“. И всяка страница на това поетично откровение говори за нейния избор, всяка дума е наситена с неговия смисъл, всеки звук е стон, музика, картина… И цена, която тя заплаща – цената на мечтата…
„Луксът да бъдеш себе си“ (2022), издание на „ИНФО Дизайн ООД“, с художник Александър Телалим, съдържа четири цикъла: „Толкова е лесно“, „Когато приказката свърши“, „Копринена невъзможност“, „Сънувам диадемата“. Макар и отделните заглавия да носят различни послания, през тях като обща свързваща нишка преминава нейното възприятие към света, към хората и ценностите, които изграждат човека и го карат да търси отговори дълбоко в себе си, високо при звездите или в грохота на природните стихии. Поезията й е чувствена и изтънчена, с царственото достолепие на жена, осъзнала силата си на съзидател. Стихът й е свободен, неограничен от рими, с една хармонична ритмичност, която дава усещане за музика, картина и звук. В подбора на думите тя е особено взискателна, с благоговейно преклонение, защото в тях е затворена енергията на мисълта й. Затова е готова да ги „завие измръзнали с последната си кръпка нежност, да ги нахрани с капка кръв от нараненото сърце“, защото Думите са й последната утеха и „куршум последен в револвера…“
.
Снимка: Личен архив на Райна Манджукова Макар и с описателна детайлност, авторката създава усещането за абстрактност при внушаването на чувствата, които я вълнуват. Тя ги затваря в щрих, но ги изпълва със съдържание, което отвежда читателя към размисъл, към търсене на пътища и посоки, към себеоткриване. И заедно с това толкова по човешки искрено и по женски чувствено.
„Пресичам на червено…
На отсрещния тротоар
ме чака глътката любов.
А зелено може и да не светне…“(“Светофар“)
Авторката усеща динамиката на времето и сякаш съумява да разтегне мига, за да побере в него всичко, което иска да изживее концентрирано и задъхано.
„Три дни,
откраднати от Съдбата.
Или подарени от Бог.“(“Три дни“)
И отново за избора – личния, истинския, независещ от обстоятелства и хора.
„Принцесата си има всичко:
Вълшебен замък и креватче с балдахин,
Придворни дами с изкуствени усмивки…
Но тя си иска Звяра.“Или Андерсеновата русалка:
„Но малката русалка е щастлива
да ходи по горещи остриета
със обгорените от обич стъпала“.(“Малката русалка“)
В стихотворението „Молба“ авторката ни кара да усетим философията й за не-притежанието. Тя отправя горещата си молитва към Твореца за награда да й даде „нищо никого никога“. Тя е достигнала до дълбоката същност на познанието, че в нищото се съдържа всичко и сетивата й са отворени, за да усети това. И накрая завършва молитвата си:
„Господи,
ако съм грешница,
накажи ме с
нищо,
никого,
но
завинаги.“Макар и родена далеч от пределите на България, авторката носи в душата си паметта за своята принадлежност към нея, припознава „в звуците на песента, която слушам права/ стоновете на онези ослепени воини/ и спрялото сърце на Самуила,/ и на Кубрат последната въздишка/… и галактическата песен,/ как е излел Дельо хайдутин“ (“Признание“). Тя усеща пулса на „голямото сърце на малката земя“, което тупти тревожно, и чува как „вековната гора шепти легенди за славно минало“. Но заедно с това споделя тревогата си, че „голямото сърце на малката земя е наранено, а само моята любов не стига тази болка да успокоя“. (“Голямото сърце на малката земя“). Райна живее и диша с пулса на България, но душата й е разпъната на кръст, защото като незараснала рана в нея е скътала и един друг спомен – този от детството:
„За кой ли път пропуснах гроздобера
и виното отново се наля…
Да, моят дом е тук.
Тук имам всичко и съм щастлива
Но на баща ми виното…
Горчиво е.
За всичко
с лихвите съм си
платила
Цената е –
пропуснатият гроздобер.“(„Цената“)
Женската изтънченост и сила дават на Райна Манджукова енергията да отстоява правото си на избор да бъде себе си. Тя го следва с усмивка, която понякога скрива сълзите. С достолепие и изправена глава, които да й сочат посоката, когато загуби пътя. А нейната посока е само напред – по следите на вятъра.
Чикаго, 12 август 2023 г.
.
- Дъга в небесната поляна
.
Обичам неочакваният дъжд,
отронен от въздишката на лято.
Почукне плахо, плисне изведнъж –
докато търся пръски по стъклото.Красиво е, когато се смрачи,
току в цвета на изкласило пладне.
И бурята а-ха да се сниши,
потегля, доловила, че е жадна…Замирам пред внезапната дъга,
извила гръб в небесната поляна.
Докато питаш: в тази сухина
отде се взе? И ето, че я няма.Обичам изненадите във цвят
да ме задъхат с бързина и хубост.
Гравюри в кръговратния живот.
Без тях мигът ни и петак не струва..
Людмила Билярска
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Цената
.
За кой ли път пропуснах гроздобера
и виното отново се наля,
и черни са до лактите ръцете на баща ми…А мен ме нямаше
Отново не видях
как, крачоли запретнал, тъпче грозде,
ширата се излива в поцинкованата кофа,
а майка ми със тебешир
чертички отбелязва върху старата ни бъчва.Пропуснах го, не бях при тях
Да, моят дом е тук,
тук имам всичко и съм (може би?) щастлива,
но на баща ми виното… Горчиво е.
За всичко с лихвите съм си платила.
Цената е – пропуснатият гроздобер..
Райна Манджукова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Райна Манджукова (по баща Бурлакова) е бесарабска българка, родена в с. Кайраклия (днес Лошчиновка) в украинската част на Бесарабия. Следвала е в Държавния педагогически институт в Измаил, Украйна, завършила е СУ „Св. Климент Охридски“. Автор и водещ на известното ТВ предаване „Облаче ле бяло“, ръководител на Изпълнителна агенция за българите в чужбина, съучредител на Асоциацията на българските училища в чужбина и на Център на бесарабските българи в България. Автор на публицистичния сборник „Кръстопътища български“ (2009) и на „Луксът да бъдеш себе си“ (2022). В съавторство с проф. Пламен Павлов издават „История на България – енциклопедия за малки и пораснали деца“ (2011). Съставител и редактор на поетични сборници на други автори. Публикуваното тук стихотворение е от книгата „Луксът да бъдеш себе си“.
.
- Сърдита поетична животопис. За „Строфи на кръвта“ на Васил Славов
.
Димитър Христов за новата книга на Васил Славов „Строфи на кръвта“ (ИК „Знаци“, Бургас, 2023 г.)
Васил Славов се утвърди в българската поезия през последните десетилетия с отстояване на дръзкия си и специфичен стил, с експериментаторските си умения да борави с поетическото слово, с метриката и с нюансите на многопластовата метафоричност. А неговите белетристични умения респектират с динамиката на изказа и внушенията, с ерудитските препратки и позовавания, с острото светоусещане за справедливост и жажда за човещина, за красота и хармония. Новата му книга „Строфи на кръвта“ е наситена с много сюжети и епизоди, споени от една емигрантска съдба, орисана от пристрастеност към родното и рода, към детството и прекъснатите нишки на роднинство и приятелство, на реализация – житейска и творческа.
Тези двеста страници на книгата четох бавно, с наслада и с неистова обич и възмущение. Обич към детайлно ярките персонажи и пейзажи в паметта на нашето поколение от София и възмущение от ударите на съдбата (разбирай: политическата диктатура и интелектуалната несъвместимост) върху инакомислещите (разбирай: нормално мислещите). Книгата изследва модела на остракиране и омаловажаване на значима част от няколко генерации българи, която не само че не се приспособява към сполетелите ги идеологически и икономически промени, а има и смелостта да опонира гневно, често пъти с цената на живота си.
Едно от определенията на самият автор за „Строфи на кръвта“ е:
„Тридесет и три годишно емигрантство и едно посягане към Витоша и сенките й. Автобиографичен роман с елементи на документална проза. Сюжет – като пребродване. Америка, репери на света, търсене, което не успява да назове себе си. Опит да продължа (разбира се в друг тон и с друга палитра) писаното от Атанас Славов в книгата му „С трева обрасли“. Родът е „revisited”, сенките са пренесени – второ – трето поколение емигранти. С българския си език, с българския си сън, с българските си стихове. С тази отговорност пред предците и „кръвта“, които могат, трябва и ще бъдат пренесени. Поетични разсичания. Просеки на за(въз)връщане.“ Това самоопределение е много важно, защото опитът да се щрихира жанрово такъв текст, може да ни отклони от основното, че поетът, белетристът, преводачът Васил Славов ни прави съпричастни на дълбоко драматични, поетични и, колкото лични, толкова и епохални промени в битието на човека и човечеството. Четейки, осъзнаваме, че в животоописанието на образи, епизоди, пейзажи – градски и природни, стълкновения на идеи и хора, с езика на прозата, със сетивата на поета, с ерудицията на преводача, отделният човек носи в себе си белезите, конфликтите и страстите на
планетата. Тази остра сетивност е резултат и на постоянното състояние на духовно израстване-борба за оцеляване-бягство-завръщане-бягство и т. н., все с цел за преследване и опазване на истинските цивилизационни ценности. Неистовото състояние на Аза произхожда от това, че личността е поставена постоянно в предела на тревогата, в дни и години на съдбовен избор, в търсене на изход и в сблъсък с нерешими проблеми. А те са нерешими, защото духовно извисеният човек носи не само своя товар, а и тегобите на рода, на поколението, на всички хора. Затова са болезнени загубите на приятели и съмишленици, на съкровени семейни и творчески
тайни. А споделянето им с читателя се превръща в драматична изповед и самосъд. Но лирическите, есеистическите, сатирическите отклонения в текста стоплят и вдъхват увереност, че богатата чувствителност е възможност да не се подчиниш на алиенацията и уравниловката, на равнодушието и еснафлъка.Днес този тип сърдити писатели не са като сърдитите млади от миналото. Днес това са зрели, препатили стоици, които се изправят пред злото и воюват срещу всички негови форми. Те не само констатират и страдат от антихуманната реалност, те се борят, те се жертват и на тях не им е достатъчен пасивният бунт. Те са сърдити и на себе си и могат да се самобичуват, а техните бягства и завръщания не са слабост, а начин за разширяване на траекторията, за изостряне на рецепторите, за преосмисляне на спомените. В София, в Ню Йорк или в Париж те избират свободата, макар да казват: „Свободата – право на Избор? Избор, след който, лишен от всякакъв избор, започваш изкачване за отстояването му.“ За да стигнат до извода, че емиграцията на България е раната и богатството й.
И все пак, неосъщественото завръщане не води до митологизиране на емигрантския живот, на американската мечта. Тъкмо обратното, В. Славов споделя както своите трудности и преживелици в САЩ, така и мъчнотиите, и несретата на българските емигранти, особено на онези, които имат талант и изяви в литературата, изобразителното изкуство, музиката… И тук сърдитите зрели хора могат да си служат със самоирония и сарказъм, да разкриват дълго премълчавани и неудобни истини, да разделят носталгията по родината от принудата да напуснат, да потърсят спасение. А да си изкарваш прехраната и да си се посветил на изкуството е върховно изпитание и достоен пример за разглезените обгрижвани „колеги“.
Сърдитите зрели хора са сърдити на себе си и на света, защото са самовзискателни и дорасли за един по-хуманен, по толерантен, по-креативен свят.
Това е едно от основните послания в „Строфи на кръвта“ от Васил Славов.
.
- Еджял
Разказ от Хасан Ефраимов
.
Не помня кога забелязах за пръв път къщата. Стана веднага след като изоставих колата и се метнах на колело, но точният момент ми се губи. Чак тогава осъзнах, че градът не се състои само от движещи се метални кутии и нахални пешеходци, които се чудят как да се хвърлят на предния капак на колата ти. В същия този момент усетих и миризмите и ароматите на града. Не знаехте, че всяка улица си има собствен дъх, нали?
Алеите на парка ухаят на тъга и самота. Там са нещастниците, избягали от света. Търсят утеха в сенките на дърветата. Пейките миришат на млади момичета и целувки, обещаващи безкрайност. Пейките са местата, където младите момичета губят своята невинност, усещайки впития в устата им влажен език на момъка, треперещ от страст. Но по тях има и миризма на смърт. Ето възрастната жена, приседнала на зелената пейка… Целувките лека-полека са привършили, останал е само споменът за тях. Ох, защо е толкова несправедлив този свят? Защо идва ден и моминските букли се превръщат в преплетени храсталаци, затрупани от този бял и непрощаващ снежец? По плочките на центъра пък се носи аромат на кафе от околните кафенета, ухание на печени фъстъци, на дюнери и още десетки лакомства, обещаващи ненаситна страст. По страничните улички се усеща излъчването на старите и влажни къщи, прахолякът на времето, полегнал над алеите на градинките и носещ се над старите огради и… Ох…
Музика се носеше от тази стара къща. Такава, която плаче да бъде бутната с фадрома, да се натовари на мръсен самосвал и да замине на бунището на времето. Къща, която, колкото и да ремонтирате, винаги ще си остане стара, и от ден на ден разходите, свързани с нея, ще се увеличават. Някога може и да е имала боя, но сега беше по-скоро безцветна. Да, някога беше имала и покрив. Навярно е сияела с цвета на червените си керемиди. Но сега по-скоро покривът беше се огънал и малко дори свлякъл на една страна, а от мъховете и лишеите върху циглите едва ли на на някого щеше да се удаде възможност да предположи, че някога наистина са имали цвят. Винаги съм казвал, че не е редно къщите да остават след собствениците си. Никой и нищо не заслужава подобна зла участ. Поминат ли се хазяите – и къщата е обречена на смърт, разруха и забвение. Да, може и да преживее още някоя и друга година, ако някой смее да нарече живот съществуването без любимите хора, но после неминуемо потъва в забвението на миналото. Там, където й е мястото. Да, такава е къщата – тя винаги е за едноживотно ползване, но винаги надживява стопаните си.
– Каква музика да се носи от такава къща-баба? – усмихнах се и отминах.
Да, чуваше се някакъв нявгашен шлагер, който вече беше стар още в моето детство. „Грамофон!“ – предположих, улавяйки познатото пращене, преплетено в нотите на песента. Така можеше да звучи само стара плоча, протрита хиляди и дори милиони пъти от иглата на грамофона, и нищо друго. Надраскана и на места дори издълбана, където каналите и улеите се развалят и иглата винаги прескача на това място, или започва едно безкрайно повторение на отделна дума, или фраза, като в транс, като песен от нощните кошмари, като… Изведнъж долових колко съм бил ощетен, изоставяйки старите винилови плочи и наслаждавайки се на стерео звука на компютъра. Музиката, с която израстваш, се впива във вените ти и ти си неспособен повече да възприемеш каквато и да е друга. Осъзнах това добре. Бяха времена… Ех… Чакахме с нетърпение да излезе поредната плоча на своя любимец, а той понякога прескачаше дори и година-две. А сега? Музиката на целия свят е само на разстояние един клик с мишката на компютъра. Ами, няма нищо интересно и вълнуващо в това. Аз поне вече знам наизуст цялата музика, сътворена някога на този свят.
Ta… След това застудя, падна еднометров сняг и аз слязох от колелото, и се наложи отново да се кача на колата. Не знам колко време не минах покрай къщата. Бях сигурен, че покривът й най-накрая се е предал под тежестта на лавините сняг, струпали се отгоре й. Дори не знам защо ми мина тази идея. Някой от вас знае ли, по какви причини летят различни мисли в главите на хората?
По някое време зимата започна да отстъпва на южния повей и аз отново се метнах на колелото. Какво бе учудването ми, обаче, когато още отдалеч видях запазения покрив на старата къща, а когато я наближих, отново ме посрещна звукът на стара песен. Този път спрях колелото и се заслушах. Трелите достигаха до слуха ми на пресекулки, ту по-слаби, ту усилени от южняка, който беше задухал. За миг забравих настоящето, в което се намирах, и се пренесох сякаш векове назад. Поне това беше усещането, което изневиделица ме връхлетя. Почувствах се стар и немощен, прекършен под тежестта на годините, паднали отгоре ми подобно на лавините, тормозещи покрива на старата къща. В един момент песента свърши и след кратка пауза започна нова. Тогава, подобно на огромно цунами ме удари музиката, на която танцувах с момичето, в което незнайно как се влюбих за пръв път. И ох, Боже… Усетих отново тънката й и трепереща снага, в която се бях впил. Нищо не бе в състояние тогава да я вземе от прегръдката ми. Бях готов и на бой и дори на смърт, ако ще срещу мен да бе се изправил целият свят. Със следващия повей на южняка в ноздрите ми връхлетя и ароматът на момичето. Дори си нямах на идея, че още го помня. Слушах песента, а неволно пуснал колелото се улових, че се нося в транс с ритъма на музиката. Скоро усетих влажни дири по бузите си от реките, потекли незнайно как от очите ми. Краката ми се подкосиха и неволно приседнах на бордюра.
Стотици пъти после минавах по този път. Случваше се да е сутрин, по обяд, вечер и дори в полунощ. Музиката неизменно продължаваше да свири. Стара, останала от едно време, такава, каквато едва ли някой вече някъде слушаше. Не знаехте, че и песните остаряват, нали?
– Бе, мамито… Тия никога ли не спят? – дори се усетих да изричам веднъж.
Няма да крия от вас – през нощта чаках с нетърпение да се съмне и да мина отново пред къщата. През деня в главата ми звучеше непрекъснато песента, която бях чул сутринта. Дори се улових, че постепенно започнах да се отдалечавам от реалността и от рутинната си дейност, приклещен някъде из безкрайните лабиринти на спомените, пораждани от старата музика. Гледах всеки ден към къщата, но така и не видях хора из двора или такива, които да влизат или излизат. Нощем се взирах и в прозорците й, но те несъмнено оставаха тъмни. Един ден с изненада установих, че в къщата не влизат никакви кабели от електропреносната мрежа. Тогава повече не останаха никакви съмнения в мен и осъзнах, че се намирам в голяма беда. Съдбата отново ми кроеше поредния си номер. Някой ако знае, как може да свири грамофон без електричество? Аз поне не знаех нито тогава, нито пък сега.
Един ден видях възрастна двойка да седи на пейката пред къщата. Спрях колелото и учтиво поздравих.
– Знаете ли кой живее в тази къща? – попитах уж неволно, така по време на разговора, който поведохме.
И двамата възрастни като по дадена команда извърнаха глави назад към старата къща.
– Никой, младежо – изрече като в просъница старицата. – Отдавна никой.
Старецът само си позволи да въздъхне дълбоко.
– Как така никой? – не скрих учудването си.
– Празна е! Необитаема! Очевидно е.
– Тогава… музиката…
– Каква музика?
– Тази, която се носи от къщата.
– Не се носи никаква музика, млади човече.
– Нима не я чувате?
– Няма никаква музика.
Благодарих и тръгнах. Нямах повече работа с тях. Бях научил, каквото ме интересува. Или, по-скоро, не бях научил абсолютно нищо. Разговорът с възрастната двойка не бе ми помогнал с нищо и дори напротив – още повече бе преплел и без това обърканите мисли в главата ми.
Тогава и за пръв път се появи в мен желанието да вляза в къщата. Обещах си го, макар че знаех, че не трябва да го правя. За който не знае, аз съм като магнит за неприятностите. А, ако има нещо, което не отговаря на човешките закони и норми, или е нещо ненормално или дори свръхестествено, непременно идваше ден и то ме намираше.
Дълго време избягвах да изпълня решението си. Знаех прекрасно, че отговорите, които ще намеря в старата къща, невъзвратимо ще променят живота ми, но желанието беше по-силно от мен. Нещо, на което не можеш да противостоиш, а и не искаш да противостоиш. Пък и никога през живота си не съм бягал от отговорите, независимо колко горчиви са те. „Кръв, предопределена да потече, не остава във вените“ – казваше често баба, когато бях малък, в подобни случаи, когато не успяваше да ме откаже от нещо. И друга дума използваше и тя беше „Еджял“.
Еджял е непреведима или трудно преведима на български дума. Но тя е основна в живота на билингвите като мен. Мислиш на един, а говориш на друг език. Кога на какъв език ще се появят мисли в главата ти, едва ли някой може да ти каже. Във всеки един момент намираш точната дума от съответния език, която е най-подходяща за дадения случай. Синоними тука не вървят. И да ги използваш, вече няма да е същото. Всъщност, може да се преведе, но не с една дума, а с много обяснения. Еджял е краят на живота, времето на смъртта, моментът, който рано или късно настъпва за всяко живо същество. Еджял е предопределен от Аллах, фаталната съдба да умрем. Той, ако е рекъл, живата твар ще умре. Ако е рекъл, няма да умре. Някой ден „Всяка твар смъртта ще вкуси“. Еджял е предписан на всеки по различен начин. Като дойде еджял, ще умрем, ако не е дошъл, каквото и да правим, няма да умрем. Той не може да се определя кога да се случи, не може и да се избегне по никакъв начин. Еджял е предеопределеността, крайният момент, точката на земния път, към които всички вървим неизменно цял живот. Еджял е приклекнал някъде в бъдещето и ни дебне в подла засада, и някой ден всеки ще го срещне. Не, той не седи кротко там, а ни привлича със сила, на която няма как да противостоиш.
Не знам защо, но аз бях убеден, че зад стените на къщата, в тъмнината на стаите ме дебне моят еджял и затова така непреодолимо ме теглеше към себе си. Дните минаваха, а убеждението ми се увеличаваше. Отлагах постоянно срещата, но знаех прекрасно, че не е в моите сили и възможности да избегна тази среща, и тя щеше да се състои. Знаех го, както и знаех, че еджял е една от основните категории в суфизма, който познавах отлично, но в един момент…
Накрая, „Ако е дошъл моят еджял, нека да се срещнем“ – изрекох една вечер и се насочих безстрашно към къщата. Всъщност, бях пил доста. Ако бях трезвен, навярно щях да подмина отново. Беше към полунощ и наоколо не се виждаше жива душа.„Часът на таласъмите и злите сили“ – опита се да проговори в мен разумът, но бързо го прогоних. Ако моят еджял беше предопределен да е от таласъм, нямаше да се удавя, и той щеше да ме намери в точния момент и нито секунда по-късно. Или… аз щях да го намеря. Направо да полудееш.
„Поне да бях трезвен – за последно се опита да проговори съвестта ми. – Така да се явя пиян пред Създателя…“
Винаги съм искал да съм пиян, когато умирам. Тогава, гарантирам, че смъртта ще е като поредната игра на живота. Всъщност… Животът и смъртта са двете страни на един медал. Когато ти се падне ези, ти се раждаш в този свят. Турата те води от другата страна, умираш тук, ала всъщност ти се раждаш там.
Портичката… Чудно! Беше отворена. Бутнах я и тя с проскърцване поддаде.
– Чакала си ме, а? – направих се и на остроумен.
Прекрачих в буренясалия двор, а сянката ми ме следваше непрестанно. Плъзна се по чимшира, неподстригван отдавна, и после се закачи на отсрещната стена.
„Дали сянката остава в този свят след срещата с еджял? – мина за момент през главата ми. – Или ни следва неотлъчно, дори когато вече сме лишени и от тяло?“
Пред мен се оказаха две ниски стъпалца и аз ги преодолях, опипвайки ги отначало с крак. Някаква метална кутия издрънча под петата ми в среднощния мрак като едва не ме събори.
– Бе, мамито… – изсумтях и я ритнах с крак. Звукът на метала се разнесе в среднощния час, но на никого това не направи впечатление.
Клон от трендафила, подивял без близостта на хора, се стовари върху главата ми, но го отстраних с ръка и продължих напраед. Нещо топло и мокро потече по дланта ми, след срещата с жестоките бодли на храста, но само изпсувах отново. Намирах се в онази степен на алкохолно опиянение, когато и змей да се изпречи на пътя ми, само би съжалил жестоко. След това навярно щяха да го наричат змеица – естествено ако успееше да се измъкне жив. Когато съм лош, съм подъл докрай.
Дълго стоях пред входната врата в двора. Моментът, когато все още можеш да се откажеш, но не искаш да го направиш, не можеш да го направиш. Защото… Защото, повърнеш ли се назад дори за миг, ти повече няма да си ти, а страхливец някакъв, пъзльо. Човек без достойнство и чест. Да… Онази неописуема сила, която дава мощ и на най-глупавите, и на тези, които винаги успяват… Ох… то май е същото.Сянката ми продължаваше да пада пред мен, но в момента бе неподвижна, сякаш чудеща се, дали да продължи или да се повърне посрамена и тя.
– Ся… Остава и сянката ми да решава вместо мен – изрекох и бутнах вратата.
– Бе, мамито… – не се и стърпях, когато тя поддаде. Бях сигурен, че точно в този момент ще е заключена и аз ще се върна назад, горд от това, че отново не съм се уплашил, продължил съм напред, ама…
Сянката ми се плъзна по проскърцващата врата и сякаш влезе преди мен. То, така… Повечето хора не струват дори наполовината на сянката си, но цял живот съм се старал да не съм от тях. Последвах я и изведнъж в лицето ме удари миризма на застоял въздух. Такъв, който навремето е бил свеж и ухаещ на цветовете на трендафила в двора, а сега неизменно остарял и дори останал в този свят по някакви правила, необясними от никого.
Музиката продължаваше да се носи дори в този късен час и, който и да беше в къщата, едва ли имаше някакъв шанс да ме усети. Навярно щеше да зърне сянката ми в даден момент и да се уплаши и да закрещи, а вестниците утре щяха да гръмнат с новината, че лекар, правещ се на писател, влязъл в чужд дом, защото видите ли, чувал музика, за която никой и не подозирал. Ала той знаел, че там някъде на втория етаж, сред разхвърляните грамофонни плочи, седи еджял, с коси, посивели от вековния прахоляк, и го чака да дойде. А, иди и обяснявай после! Аз поне едва ли щях да успея, след като винаги започвах с „мамито“. Ако го напишех, можеше и да успея донякъде, но с думи…
Ботушът ми изтупа по първото стъпало. Кълбо прахоляк, спотайващ се навярно от основаването на света, вдигна вълшебни дъги на лунната светлина, за по-сигурно, усука ги десетки пъти, превъртя ги и се стовари върху ноздрите ми.
Напреднах нагоре по дървеното стълбище, а то изстена под безпощадните ми ботуши, сякаш оплакващо се от вероломното нарушение на вековния му покой.
– Все още можеш да се откажеш, глупако – изрекох си десетки пъти. – Никой няма да те нарече страхливец. Дори няма да разбере. Смъртта… Дали боли, когато умираш?
После се сетих как съм умирал не веднъж, а три пъти, но в комата това не се брои. Там болка няма, както и спомени, и страх, и… Няма нищо! Но си спомних и как умрях още веднъж след това, задавен от собствената си храчка. Опитвах се да поема въздух, но гърдите ми стояха застинали, някъде там между живота и смъртта. Гледах в очите зет ми и сестра ми, които в един момент скочиха почти едновременно. Зет ми ме прегърна и започна да стиска гърдите ми, а сестра ми с все сили духаше в устата ми. Не болеше… „Значи така изглежда смъртта“ – си помислих и спрях да се съпротивлявам. Болката дойде от първото дихание, а преди това бе ме обхванало всемирно успокоение.
С тези мисли преодолях стълбите, а след като те завиха, изведоха ме на някаква площадка. Посегнах към джоба си за запалка и чак тогава се усетих, че вече не пушех. Пред себе си ясно видях три врати. Очите ми бяха привикнали към тъмнината и вече виждах ясно. Посегнах и бутнах средната врата, която беше открехната и зад която идваха звуците на старинната музика.
Първото, което видях, бе луната, която ме удари в очите. Лъчите й избухнаха подобно на хиляди вулкани в зениците ми и, след като болката поутихна, зърнах силует, седящ на лунната светлина.
И тогава я познах!Беше същата, както я помнех. Детското й лице с неизменната усмивка и сякаш малко наивният поглед, буклите на начупената й коса, които падаха по страните й и които тя отмяташе с небрежен жест на лявата ръка и поклащане на малката си главичка. Познах тънката снага, която бях прегръщал хиляди пъти, усетих отново трепета, стаен във всяка една фибра на мускулите. Долових още веднъж нежния полъх на дъха й, ухаещ на ментови бонбони, и дори вкуса й, обещаващ вечност. Допрях се отново до кожата й, пареща от адреналина, нахлул във вените й, и онази руменина по бузите, приличаща на заревото на хиляди утринни слънца.
– Ти… – Опитах се да прошепна, ала думите увиснаха залепнали по устните ми.
Със сетни сили се доближих и я прегърнах.
– Ти… – Усетих лицето си мокро от двете страни, а гласът ми затрептя, накъсан от чувствата, нахлули така ненадейно. – Толкова те търсих… Душата си изплаках… Защо ме остави така?
Не знам колко време стоях така.
– Толкова много те обичах!
– Ти… Ти беше моят еджял – прошепна тя.
Стаята се завъртя в безкраен водовъртеж и после, когато очертанията отново заеха местата си… Лицето й изведнъж сякаш помръкна. Детската усмивка някак си се сви и чувството от изненадата отново се изписа в погледа й. Очите й, невярващи се взряха в мен и сякаш не питаха нищо, а просто бяха обърнати натам, където няма нищо. Нещо топло се стече по ръката ми и полепна по студения метал, озовал се ненадейно как в дланта ми.
– Какво? Какво ти стана? – усетих се да изричам, както тогава.
Взех я в обятията си, а топлата течност се стичаше и попиваше по дрехите ми.
– Толкова… Толкова съжалявам. Не исках… – промълвих отново.
– Нищо! Няма нищо! – отвърна тя с най-неповторимия глас на света.
– Страдах толкова много… Живях ли после? Не… По-скоро умирах бавно. Толкова много съжалявам.
– Нищо! Няма нищо! Нищо не е станало.
– Исках… Исках да дойда там, при теб, ала не знаех как ще ме посрещнеш. Никой не заслужава да изживее това, което изживях аз. По-скоро бях сянка в света на живите.
– Всичко свърши вече.
– Толкова много те обичах.
– Аз… Аз съм твоят еджял.
И тогава ме прегърна отново. Така, както го правеше навремето, страстно и силно. Така, както може да прегръща само човек, който обича. Така, както може да те прегърне само еджял. Или да прегърнеш ти своя собствен еджял. Любовта и смъртта, които всъщност са едно и също. Както изгревът и залезът. Като студът и топлината… Светлината и тъмнината. Детето и немощния старец, в който се превръщаш неумолимо някой ден. Двете страни на медала, сътворен от отсамното и това, което е оттатък.
Аз прегърнах моя еджял, който всъщност винаги е бил любовта, без която никой не може да живее. Еджял, долитащ от миналото, винаги на крилете на музика, звучаща от стар грамофон. Надзъртаща от протрити албуми, пълни с избелели снимки. Срещаща те по пътя в най-неподходящия момент или идваща като избавление.
Да, смъртта не боли! Та, как би ти причинила болка любовта ти, която толкова много те обича? Как би ти причинил болка твоят собствен еджял?
.
- Цената на вълшебните мостове. Калина Томова в София
.
Мигове от лиричното пътешествие с Калина Томова
по вълшебния мост между София и Чикаго11 август 2023 г., Клуб „Журналист“ на СБЖ, София
.
.
Цената на вълшебните мостове
Как се съграждат вълшебни мостове? Отнема време. И изпитания. Изисква силата да не се предадеш дори тогава, когато всички пътища са отрязани. Този мост може да е и начин за оцеляване, като връзка с родното, макар въображаема. Мостовете, за които говоря, не са просто физическа връзка между два свята, между тук и там. Вълшебството е в това Вие и аз да минем по един и същи мост. А не всеки механично и самотно да сменя своето тук и своето там.
.
.
Вълшебството е да се намерим. Така, както аз сега съм тук. Минала съм по моста между двата свята към Вас. Но този мост ще бъде вълшебен, само ако и Вие направите крачка по него към мен. Това може да стане чрез книгите ми, в разговор, в разменени мисли. Даниел попита каква е цената. Цената е да споделиш себе си. Да се откриеш.
.
.
Ето, моят живот в Америка е дълъг път от несигурни стъпки. Неутъпкан, непознат, криещ много засади. Но извървян, въпреки всичко. И е стигнал до места, които са изглеждали невъзможни.
Стъпка след стъпка човек опознава себе си и вади на показ това, което притежава. Което винаги е било в него и е чакало мига на изява. Така най-кратко бих описала 16-те години живот в Америка.
.
.
Научих се да бъда смела, да обичам това, от което се страхувам, да показвам на другите моста, по който да стигнат до мен. А това изисква доста смелост в света, в който живеем. Свят, който съди и критикува. Свят, който, въпреки глобализацията, е все по-разделен. Вълшебството на моста е в това да ни събира.
.
.
Благодаря на Ивайло Диманов за поканата и съдействието да поднесем словесния „Танц върху пясъчната нишка“.
Благодаря и на всички, уважили събитието.
.
.
Снимки: ФБ профил на авторката
.
- Събитие в София „Танц върху пясъчната нишка“
.
Лирично пътешествие с Калина Томова
по вълшебния мост между София и Чикаго11 август, петък, от 19 часа местно време, в Клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти в София (ул. „Граф Игнатиев“ 4)
Среща с авторката на романа „Тайната на сребърната нишка“, аудиокнигата „Усмивката на светлината“, сборника „Рисунки върху пясъка“ и стихосбирката „Танц на душите“.
Калина Томова и Ивайло Диманов – журналист, поет и бард са подготвили един нестандартен „Танц върху сребърната нишка“. Пътешествие в измеренията на словото и духа.
Калина Томова живее в Чикаго, САЩ от 2008 г. Името й е познато сред българската общност с отразяване на обществени и културни събития и литературни четения. Кореспондент на в. „България сега“ (2008-2013); съосновател на Литературен клуб „Българско слово“ (2009-2010); секретар на Съюза на Българските писатели в САЩ и по света (2010-2013), преименуван през 2019 г. в Лига на българските писатели в САЩ и по света, където от декември 2020 г. е в УС; вицепрезидент на Салона за българска култура и духовност; член на Борда на директорите на Детско студио „Телевизионери“.
Има авторска страница на Фейсбук, публикации в електронните сайтове „Еврочикаго“, „Литературен свят“, „Факел“, в. „България сега“, в сборниците „Слово и багри от САЩ и света“, „Любослов“, „Българско слово на литературния глобус“, „55 + български автори в САЩ и Канада“, “Черга пъстроцветна“, “Читател до поискване“, „Дъщерите на България по света“, „Нестинарството – живият въглен на българския дух“.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
- Отлетели птици
.
Някъде далеч остана любовта,
мина като пролет с дъхави цветя,
мъничко, за кратко се поспря при мен
като лъч, пронизал облачния ден.Но макар набързо да ме посети,
дойдоха навеки с нея още три –
моят мъж, децата – щастие безкрай,
ходих по земята, но живях във рай!Минаха години, текоха реки,
с тях пребродих много земни ширини,
но поеха мойте син и дъщеря,
всеки да се търси щастие в света.А по мен паднаха есенни мъгли,
сиви и студени ветрове, слани
и като онази, снопчето трева,
прежълтяла слама, мокра от дъжда,люшкам се, извивам, олюлявам стан
и отпор им давам аз едвам, едвам.
Откъде дойдоха толкова на куп
та ме тъй сковаха и станах на труп?Може би обрат ще дойде и при мен,
малка вероятност за в далечен ден –
пак да се усмихна, пак да заблестя,
сгушена до теб с пречистена душа.Може би напролет, може с топлина
някога отново да се съживя.
Обич ли ще бъде, въобще не знам,
но я предусещам, идва тя насам.Знам, че слънце бяло идва след дъжда
и че пролет стопля ледена земя,
и че всяко зло е като за добро –
тъй нареждат вси от времето онò.Нека за такива, много като мен,
има лъч надежда в утрешния ден!
Отлетели птици, пръснати ята,
Боже, събери Ти в птичите гнезда…Красимира Стойнова
Из “В два континента”
.
- Притча за преследвания
.
Обезумял, пресече хоризонтите преследваният,
сподирян
от ловци и лай на кучета.
Човекът, който трябва да умре, е моят брат –
захвърленият в лагерите на смъртта,
обреченият на изгаряне, осъденият на разстрел,
ала часът на неговата смърт не е ударил.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Ако сърцата ви крещят за справедливост –
не го издавайте, витае в паметта му ужаса
и се сменяват преследвачите,
сменяват се,
сменяват се палачите,
чертите на тираните – не се смекчават.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Отново нещо страшно се повтаря.
Светът отново се изпълва с ярост.
Преследваният бяга.
Преследваният ще потъне в ален здрач.
Високи жерави от плач..
Иван Здравков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
- Броди
В София човек отива да се разходи и да подиша въздух до кварталната градинка или близкия парк. В Плевен си имат Кайлъка, във Варна – Морската градина.
Във Фишерс, Индиана, жилищните квартали са едновременно и паркове, и градини. Задните дворове на къщите са изпъстрени с цветни, а в случаите с къщи на емигранти от изтока – и със зеленчукови градини. Трябва да сме справедливи обаче. Сред родените в САЩ също има не малко ентусиасти на градинарството, особенно в Индиана – фермерски щат.
Тротоарите покрай къщите са равни и чисти и стават и за колоездене, а и по шосето не минават много коли, тъй като това са вътрешни за квартала улици.
Така беше в квартала на моето детство в София. Къщички, в които живееха приятелите ми, зелени дворчета и спокойни улички, по които рядко минаваха коли. Там можехме да караме колела, да играем на футбол или топчета.
Тук, във Фишерс, ако трябва да разходя себе си или кучето, просто излизам на улицата и тръгвам покрай къщата на руснаците, подминавам къщата на ъгъла, която по някакви причини вечно се продава, и продължавам нататък. Там от едната страна живее един рокер с жена си и кучето си. Той кара Харлей, има страхотен черен камион и коси тревата си с тракторче. Сложил си е ограда, която е правена от фирма, обозначена със странното за днешно време съкращение ККК.
От другата страна на улицата живее едно семейство, където малката ми дъщеря помагаше по математика на тяхната дъщеричка, когато беше в училище. Майка й е медицинска сестра и много не й върви с мъжете. Личи си по това, че те вечно се сменят. Освен това с тях живее и баща й, дядото на момиченцето. Дядото има навика да си паркира камиона на улицата, защото гаражът им е вечно пълен с разни болкуци. Това създава затруднения на хората, които правят завоя покрай къщата им, когато се прибират у дома. Законът обаче позволява да се паркира на улицата и го търпим. Не съм чул някой да му е спукал гума или откраднал чистачки.
По-нататък се върви през един квартал, който наричаме пенсионерският. Той е пенсионерски, защото там хората са по-възрастни и не се занимават с градините и дворовете си. Те плащат месечна такса и с това се занимава фирма по поддръжка на ландшафта.
От техния квартал се свива покрай Ким. Те с мъжа й обичат градинарството и кучетата и винаги слагат паничка с бисквитки за кучета пред градината си. Аз ползвам тяхната купичка да тренирам кучето си да не взима от чужди хора и места храна. Ким и мъжът й винаги се радват на кучето ни, когато ни срещнат.
По-нататък по тяхната улица живее Броди. Той е висок, към седемдесетгодишен мъж, с калифорнийски тен и лице на уестърн герой. Броди обича старите коли и двата кипариса пред дома му. Гаражът на Броди е винаги отворен през лятото и в него винаги, когато не е на работа, Броди работи над поредния Понтияк, Форд, Кадилак или Шевролет от времето на Елвис Пресли.
В гаража свири музика от шейсетте, а в хладилника на Броди винаги има студена бира за него и минаващите покрай къщата му съседи. Ей така, както си вървиш из квартала в горещ летен ден, и още отдалеч чуваш „Хотел Калифорния“ на Игълс. Заобикаляш единия от огромните кипариси, за които в квартала се знае, че са „децата“ на Броди, и виждаш Броди, заврял се под капака на някакъв Крайслер от времето, когато си се родил. Колата е толкова дълга, че Броди трябва да я пакира напряко на двойния гараж, за да се събере цялата вътре. Крайслерът е кабриолет, никелиран, розово-червен, с кожени седалки. Кой знае дали не е каран от самият Крал на рокендрола.– Здрасти, Броди! – казвам.
– Привет, докторе – отговаря Броди. Искаш ли една бира?
Докато пием бира, Броди пуши и ми разказва. Повече ми разказва за Крайслера. Много малко за себе си.
Аз за повечето неща се досещам. Труден и бурен живот в Калифорния, много надежди, много рок, алкохол и наркотици. Няма деца, които да се интересуват от него. Жените от миналото му са се интересували предимно от детските, докато децата им са били малки, а днес е останала единствено тази, която е намерил в Индиана, в тихото си пристанище.
Той почиства витрини на магазини и ресторанти. Собствен бизнас. Изкарва достатъчно, за да се отдаде на хобито си – старите коли.
Намира ги по хамбари и полета, ръждясали и забравени, с изгнили гуми, напукани никел и боя, отдавна замлъкнали двигатели. Докарва ги в гаража си и там под звуците на „Хотел Калифорния“ те се раждат отново.
Отново заблестяват с причудливите си, ослепително ярки цветове и двигателите им изръмжават с този непостижим за съвременните возила гърлен звук на осемцилиндров двигател.
Броди слага най-цветната си риза с къс ръкав, тъмни очила и се настанява на кожените седалки. Обикаля квартала, за да се увери, че колата е в идеална форма. После я продава на някого и търси поредния стар, забравен от всички приятел, за да го върне към живота, съживявайки с него и част от себе си.
***
Броди умря през Ковида. „Сърцето му просто е спряло“ – каза жената, която живееше с него.
Гаражът се затвори завинаги, музиката спря и само двата могъщи кипариса се поклащат на летния бриз и тихичко си пеят „Хотел Калифорния“.
.
Виктор Хинов
.
