Всичко от литература

литература

• Алкохоликът

  Разказ от Виктор Хинов*

  .

  

  Беше вече доста късно, когато приключил със задълженията си, Джеймс най-сетне се отпусна в мекия фотьойл в кабинета на дежурния по клиника. „Сърцето ми вече не е за тази работа” – си каза старият aлкохолик. Беше и прав, и не прав едновременно. Независимо, че беше само на петдесет и осем години, сърцето му, износено от бурния живот, който беше водил, и непоправимо увредено от алкохола, работеше само благодарение на имплантирания в него дефибрилатор. Всеки път, когато сърцето спираше от крайна преумора, дефибрилаторът с автоматичен токов импулс го пускаше отново. Сърцето му беше на повече от сто биологични години. Но за работата, която работеше, това беше най-подходящото сърце в целия голям Индианаполис, а може би и в целия щат Индиана. Работата е там, че Джеймс Асбъри работеше като групов лидер в клиниката за наркомани Фербанкс. Никой не разбираше душите на наркоманите така, както него. Познаваше по очите им кога са дрогирани, знаеше всяко място удобно за  скривалище за дрога, усещаше ги безпогрешно кога лъжат и кога са искрени. Това не се научава. Той просто беше един от тях. Израснал във ферма в Северна Индиана, страната на пикапите и ловджийските пушки, сред здрави момчета, свикнали да си изкарват хляба с тежък труд, осемнадесетгодишният Джеймс решил, че армията е най-доброто място за него. В Средния Запад момчетата някак естествено израстват патриоти. Пък и Джеймс искаше да види свят и при финансовото състояние на родителите му армията изглеждаше единствената реална възможност това да стане.

  Света, който видя през тази 1967 година, не беше за очите на младеж като него. Оцеля през цялата Виетнамска война само за да се върне в Америка, където го нарекоха убиец на жени и деца. Той много по-добре от тях знаеше, че е точно това, което го наричат. За разлика от други, избра да не се оправдава със служба на отечеството или военна дисциплина. Просто започна да пие. Много. Искаше да забрави. Най-вече да забрави Стийв.

  Стийв Московиц, слабичкото еврейче от Ню Йорк, което за свое нещастие се оказа под командата на Джеймс малко преди края на войната. Стийв се страхуваше. Всички се страхуваха, но Стийв се страхуваше открито и безогледно. Всеки негов ден във взвода беше мъчение за него и за другите. Животинският страх, който се четеше в ококорените му сини очи, подлудяваше всички около него, борещи се със своя собствен страх. Това беше. Стийв не му пукаше, че му личи, и не правеше и минимални усилия да потисне или пренасочи страха си. Просто го изживяваше пред всички, открито и докрай. Само след две седмици нямаше човек във взвода, който да не се молеше някой заблуден куршум да сложи край мизерното битие на Стийв и да ги освободи всички от неговото присъствие. Бяха опитали всичко. И подигравки, и разговори по мъжки, и увещания. Опитваха се да му обяснят, но той не разбираше нищо. Страхът го беше обсебил. Джеймс беше сержантът на взвода и разбираше, че трябва да направи нещо. Дисциплината бързо се разпадаше. На никого не му пукаше вече за нищо. Хората бяха вечно пияни.

  И един ден се случи. При форсирането на реката Труонг войниците от взвода просто отказаха да се подчинят на командата му и да станат от окопите си. Тогава той хвана Стийв за ревера и го изправи до себе си. Насочи пистолет към главата му и му изкрещя: „Ако искаш да живееш още малко, тръгвай напред, защото иначе, Бог ми е свидетел, ще ти пръсна черепа още сега!“. Даже и парализираният от страх Стийв разбра, че след секунда ще последва изстрел. Ужас се изписа на лицето му. Инстинктът за самосъхранение го накара да се обърне и да се затича напред – далеч от Джеймс. Джеймс беше в този момент за него по-страшен, отколкото картечниците на виетнамците. След секунди тялото му беше разкъсано от картечен откос, но взводът се беше изправил и форсираше реката на своя участък.

  Джеймс не можа да забрави страха в очите на Стийв, преди да се обърне и да се затича към смъртта си. И месеци по-късно, когато видя същия страх в очите на виетнамски селяни от току-що превзето селище, не издържа и тотално превъртя. Когато пълнителят му свърши, селото беше обезлюдяло, а той беше убиец на жени и деца.

  Следващите тридесет години минаха под знака на алкохола. Работеше случайни и сезонни работи. Обиколи щатите в търсене на работа и нов живот. Имаше няколко бивши жени и неизвестен брой деца, част от които не го познаваха, а другите, които го познаваха, не искаха и да чуят за него. Бившите му жени си имаха нови мъже и отдавна го бяха забравили. Сестра му не му вдигаше телефона и не го пускаше в къщата си. Беше минал през безброй програми за лечение и три пъти лежа в интензивното. Панкреасът му беше хронично възпален от непрекъснатия досег с алкохола, а имаше и хепатит, защото освен алкохола не пренебрегваше и наркотиците. Взимаше ги през устата, смъркаше ги, вкарваше си ги венозно, пушеше какво ли не. Не умря само защото беше много здрав по природа и беше израснал с труд на чист въздух и здрава храна. Единствено старата му майка никога не се отказа от него. При нея той винаги можеше да отиде, да пренощува и да се нахрани. Баща му беше починал и тя даваше на Джеймс всичко, което можеше.

  Мислеше си, че това е краят. Просто още една бутилка или инжекция хероин и всичко ще свърши. Много наркомани си отиваха така. Свръхдоза, аспирация, преохлаждане.

  И тогава майка му почина. Той не отиде на погребението. Никой от роднините му не искаше да го вижда. Отиде след това и дълго плака на гроба ù. От тридесет години не беше плакал. После за пореден път влезе в клиниката Фербанкс. Мина през детоксикация и доброволно остана в групите за възстановяване. Към клиниката имаше програма за социална рехабилитация. Алкохолици и наркомани живееха по трима-четирима в апартамент. Плащаха за апартамента, ходеха на работа, посещаваха групова терапия всеки ден. Целта бе да отговарят един за друг. Един наркоман или алкохолик най-добре може да усети симптомите на срив и влошаване в съквартиранта си. Той най-добре знае къде е скрита дрогата или алкохолът, и кой посетител е роднина, а кой дилър. Алкохолът и дрогата са враговете. Страхът от срив е всъщност страх от смъртта. За повечето от тях пореден срив би означавало смърт. И в груповата поддръжка и отговорност се намира спасението. Да оцелееш още един ден пред лицето на врага. Да излъжеш смъртта отново.

  Джеймс не се надяваше да оцелее. Просто не искаше да си отиде без бой. Седем години по-късно той вече беше групов лидер, на работа в клиниката, и дори имаше и хоби. Ходеше на лов. Най-трудното за наркомана е да откаже цигарите. Затова много от стабилизираните наркомани умират от рак на белите дробове. Те компенсират другите си зависимости с усилено пушене. Джеймс даже отказа и цигарите. Каза си, че за всеки ден, който не пуши, ще слага цената на една кутия цигари – четири долара, в буркан. След две години със събраните пари си плати отиване до Аляска на лов за мечка гризли. Беше любител на лова с мускет. Един заряд, един изстрел, един шанс. Сега кожата на мечката украсяваше скромната му стая в жилището, което делеше със спонсора си. Той също беше спонсор на петима други. Спонсорът е човекът, на когото може да се обадиш по всяко време на денонощието за каквото си искаш. Той е твоят взводен командир. Когато останеш сам и страхът в сърцето ти започне да расте; когато единствената бариера между лудостта и теб е дрогата, се обаждаш на спонсора си. Той е човекът, който е минал през това преди тебе. Той е твоята връзка с реалността. Той е последната граната, последния куршум, изстрелян в противника. Следващият отива в главата ти. Спонсорът ще те изведе на кафе. Ще изслуша от тебе това, което вече си му казвал хиляди пъти. Ще изчака търпеливо да отмине пристъпът. И няма да си тръгне преди да е сигурен, че си наред.

  Животът на наркомана е война без край. Понякога врагът се спотайва и се прави, че го няма. То е само, за да те удари изненадващо и още по-жестоко. За да разбереш какви проблеми има дяволът, трябва да поживееш с него в ада и да станеш като него.

  Телефонът на бюрото иззвъня. Джеймс вдигна слушалката. Беше Патрик. „Трябва да дойдеш, Джеймс- каза той. – Илай се е дрогирал отново.” Илай беше младо момче, отскоро в групата. Живееше с още четирима в една къща за социална рехабилитация. Така и не престана да лъже и смъркаше при всяка удобна възможност. Другите четирима едвам го издържаха. Илай правеше неимоверно трудно за тях това да не се предадат. Опитаха със заплахи, грубост, увещания, следене. Нищо не помагаше. Илай безогледно продължаваше да се дрогира. Джеймс знаеше какво трябва да направи. Когато дойде, Илай седеше на леглото си. Зениците му бяха на карфички и едва приказваше. Джеймс го погледна, хвана го за ревера и го изправи рязко. „Измитай се от тука веднага. Обади се на някой приятел да те вземе и се измитай!” Илай се опита да каже нещо, но срещна погледа на Джеймс. Очите му чернееха като дулото на пистолет. Имаше нещо в погледа му, от което коремът на Илай се сви на топка. Това беше погледът на убиец. Илай събра набързо дрехите си и излезе на улицата. Там беше спряла кола. Джеймс се обърна към Патрик: „Кой е този?” „Някакъв приятел” – промърмори Патрик, гледайки в земята. „Значи – каза Джеймс – така и ще запиша в рапорта. Взет от приятел на семейството.” Патрик си замълча.

  В това време колата, в която се качи Илай, вече караше по околовръстното. Дилърът крещеше на Илай: „Докога ще те угоявам, копеле проклето? Не си ми плащал от две седмици. Аз да не съм ти благотворително дружество?”. Илай се беше свил на своята седалка и не смееше да гъкне. Дилърът наби спирачки. „Слизай говедо! Като нямаш пари, разкарай се и никога не ми се обаждай! Не ме е еня за абстиненцията ти. Да пукнеш дано!” Илай слезе и колата потегли в нощта.

  *

  Аманда се връщаше от парти по случай завършването на колеж. Животът ù беше права възходяща линия. Тя беше внучка на пенсиониран с почести армейски генерал, награждаван многократно за ролята му във виетнамския и в много други конфликти, и дъщеря на директора на Индианаполския клон на ФБР. Аманда току-що беше завършила за бакалавър в политическите науки и вече имаше предложения за работа във Вашингтон. Животът беше песен, а бъдещето – безоблачно. На партито доста си бяха пийнали и изпушили някоя и друга цигарка с марихуана, но какво пък толкова. Един път се живее. Лексусът, подарен за завършването, летеше по магистралата със седемдесет мили в час. По това време нямаше никакви коли, а и полицаи не се виждаха.

  Внезапно една фигура се появи в светлината на фаровете. Изникна като че ли от небитието. Чу се тъп удар и фигурата отхвръкна в страни. На предното стъкло се появиха множество пукнатини. Аманда изтрезня за секунди. Кръвта ù се смръзна. Не спря и продължи да кара. Опитваше се да се убеди, че е било сърна. Когато пристигна вкъщи и влезе пребледняла в хола, почти си вярваше. „Какво ти е, скъпа?” – попита загрижен баща ù, който я чакаше да се прибере. „Май ударих сърна на магистралата” – едва чуто промърмори тя. Баща ù отиде до гаража. Погледна смачкания преден капак със следи от кръв и косми. „Къде я удари?” – попита я. „На околовръстното, близо до изхода за 69-та магистрала” – отговори Аманда. След десет минути баща ù беше на мястото. Запали фенерче и го насочи към безформения куп в канавката. Прималя му. Седна на тревата, извади мобилния си телефон и набра 911. „Казвам се Уилям Бентон. Дъщеря ми току-що е ударила човек на магистралата. Моля, изпратете екип!”

  Из кратка справка по новините след месец:

  “Директорът на Индианаполския клон на ФБР Уилям Бентон подаде вчера оставката си. По неофициални данни, оставката му има отношение към  осъждането на дъщеря му на десет години затвор за убийство по непредпазливост в състояние на употреба на алкохол и марихуана на 13-ти ноември тази година. Напомняме, че Уилям Бентон е син на генерал Бентон, герой от виетнамската война, награден от президента за кампанията по форсирането на река Труонг.”

  .

  –––––––––––––––––––––––––

  * „Алкохоликът“ е един от разказите в първата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“. Повече за автора, както и други негови разкази, можете да прочетете тук и тук.

  .

• За кърлежите и хората

  

  Седя онзи ден, наведен над един вестник в парка на Разград, и се опитвам да мисля за наближаващите избори – как да гласувам, че после да не ме е яд. И погледът ми попада на десният ми крак, където два кърлежа нежно и деликатно ми пият кръвчицата. Аз не съм скъперник и често съм давал кръв, но така нахално да ме имат за донор, разчитайки, че може и да не забележа, че храня паразити, не е етично някак си.

  – Хм – питам ги – добре бе, нахали, при такива възможности тука, младежи, девойки, майки с малки деца, до моята стара кръв ли опряхте, ваш’та кожа кърлежска?

  – Миии… – мимикат ми. Това е една случайност, такова, ирония на съдбата значи, по принцип не съм им в списъка на абонатите.

  – Добре бе – прекъсвам ги аз, защото усещам, че гледат да отдалечат гибелния момент с приказки. – Я кажете като кърлежи с опит в кръвосмученето и кръвоплюскането, за кого от кърлежите, публикувани в този вестник, да гласувам, хвърлете едно оченце. Ако ми дадете отговор, който ме задоволява, ще ви пусна живи и здрави.

  След няколко минути и разговори на ухо, по-големият кърлеж започна:

  – То, вижте сега, не е етично някак да коментираме колегите си, но предвид обстоятелствата сме принудени, под натиска, който така брутално ни оказвате, да ви отговорим. Старите партии-кърлежи бяха родени от Майката червената кърлежка, с цел са продължат нейното кръвопускащо дело, и резултатите са налице – колко е сега населението на страната нали… Пряснородените кърлежи сега са гладни, лакоми и доста агресивни, така че тяхното съревнование със старите опитни кърлежи кой да изпие повече кръв ще доведе до трудно прогнозируем резултат. На кантар са, за който и да гласувате, няма да сбъркате.

  – Ахаа – казах аз – значи нямате точна прогноза, затова пък аз много точно ще ви извадя по часовниковата стрелка наобратно, и съвсем точно ще ви смачкам… А после ще си намеря някой симпатичен независим, за да мога съвсем независимо да ги подкарам като им дойде времето…

  Ще запитате защо я разказвам цялата тази история? Ами да, всъщност исках да запитам: а бе, тези там в общината на коя страна са – на кърлежите или на разградските граждани? Кога ще окосят тревата в парка и ще напръскат против гадини?

  .

  Тодор Кунчев

• Емигрант

  Разказ от  Виктор Хинов*

  .

  

  Когато заминавах, брат ми ми каза: „Абе, Америка е малко като оня свят. Който е заминал, не се е върнал обратно.“ Това запомних. Имаше и един друг човек. Той не ми беше брат. Но това, което ми каза, също не забравих през всичките емигрантски премеждия. „Знам – рече ми – че всеки те съветва да заминеш и да не се обръщаш назад. Но аз ще ти кажа – решиш ли да се върнеш, хич да не ти пука какво ще кажат хората. Който си мисли, че не си се справил, да ходи той да опита. Ако не ти харесва, не му мисли много и се върни…“

  Десет години по-късно все същите мисли. Да стоя или да се върна. „Къде ще се връщаме – сърди се жената. Аз тук второ висше завърших, работа имам. В България наемат на работа само фолк певици по 18-20 годишни, след пластична операция на гърдите. А и ти къде ще докараш този доход в България? Децата ни са момичета на 12-14 години. Опасно е да ги караме да живеят в онази разюздана бандитска действителност.“ И майка ми плаче, че не съм при тях, ама си крие сълзите пред мен и ми нарежда: „Стойте си в Щатите. И къща си имате, и работа, а пък и доходите ви са достатъчни да си идвате на почивка в България.“

  На почивка в България е хубаво. Ресторанти, хотели, всички роднини и приятели се събират да те посрещнат. Нямаш време от срещи, разговори и партита да се огледаш, да поговориш за истинските неща. Да чуеш какво им тежи на хората и как живеят. Да споделиш на теб какво ти е. Емигрантът в България бързо научава, че не е добре да се оплаква. Веднага те режат: „Ти пък какво искаш? Правиш куп пари, имаш къща, кола, пътуваш си по света.“ Или пък си мислят: „Този некадърник и там не може да се оправи. Аз да бях на негово място…“ И мислите им се изписват на лицата. Питаш ли за работа, направо ти се скарват като на малко дете: „Каква работа бе, джанъм. Ние тук едвам си припечелваме хляба. Я си гледай Америката“. Най-популярни са приказките тип „сапунена опера“. Да, има малко зор, малко трудности, но най-накрая българинът-емигрант преодолява всичко и им скрива топката на тъпите американци. Оттам-нататък живот в разкош от български тип. Спортни коли, цицорести мацки, екзотични пътувания. Най-важното е да съобщаваш кое за колко си го купил. Това дава възможност на слушащия да каже утре на жена си: „Тоя американец плаща луди пари за глупости, пък ми се заоплаквал. Аз да бях на него…“

  За българите – американец, за американците – емигрант. Оставаш си човек от самолета над Атлантическия океан. Нито си тук, нито си там. Четеш разкази на нови български писатели. Като бисери в калта. Истински, изстрадани. За реалната България, за обикновените хора. Разбираш колко се е променило всичко. Няма я твоята България, емигрантче. Зачиташ се в американски писатели. Безкрайно интелигентни, начетени, чужди. Разбираш ги със мозъка, но не и със сърцето. Интелектуално удоволствие, но на сърцето му е нужен Чудомир…

  Никога в България не съм харесвал хорото. Не го разбирах. Тук само го усетих истински. Не да го водиш, да го играеш е истинското удоволствие. Без да знаеш и без да си учил. Виждал съм как чужденци се хващат на българско хоро. И да знаят стъпките, можеш веднага да кажеш, че не са българи. Обичам този момент в хорото, когато то става едно цяло. Едно голямо припкащо и тропащо, толкова Българско Хоро, в което няма аз и ти, той и тя. Няма тази или онази група, и кой какво казал за другия, и онзи как го погледнал и какво му отвърнал. Изчезват разликите в образованието, доходите, социалното положение. Сега разбирам защо на чорбаджийските щерки майките им забранявали да се хващат на хората. Да си подчертавали положението.

  В България се стремях да съм различен. Тук искам да съм част от нещо. Па макар и един от хората, останали в самолета…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Разказът е включен в първата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“. Повече за тази книга, както и други разкази от нея, можете да прочетете тук.

  .

• Истина

    

  .

  Далеч, далеч във времето сте вие*.

  Отново искам да ви призова,

  да ни покажете и чест, и сила,

  че ние не познаваме това!

   

  Защо през тезидвадесет години

  живяхте апокрифно между нас?

  Не знаехте ли, че без хляб и истина

  Животът ни е като смачкан фас?!

   

  Не знаехте ли, всяка ваша дума

  за жадния е глътчица вода!

  Тя води ни по непознати друми,

  насочва ни към вярната следа!

   

  В миг оживява времето, когато

  човекът бил е за човека брат!

  Там истината значела е злато!

  Човещината – сладост, аромат!

   

  В годините безскрупулните хора

  наричат ви със разни имена,

  най-нагло, най-безотговорно,

  посявайки отровни семена.

   

  Но всеки, който истината търси

  и вярва в чудесата на света,

  ще бъде вечно ваш идеен спътник!

  Светци сте вий! Целувам ви ръка!

   

  Как силно искам дните ви да върна!

  В света ви искрен да се потопя,

  където слънцето огрява силно

  България – красива и добра!

   

  Какъв ще е светът без светлината,

  без силата на онзи мощен дух?

  През ад преминал, а пък всичко свято

  запазил с толкова любов дотук!

   

  Вий няма от какво да се срамувате!

  Живот огромен, като канара!

  Със знания и гордост ни дарувайте,

  бъдете дълго нашата съдба!

                                     

  Георги Ламбов

  –––––––––––––––––––––––––

  * Стихотворението е написано през 2010 г. и е посветено на Съюза на българските национални легиони.

• Наистина любов

  

   

  Ще се намери винаги Пилат.

  За трийсет сребърника – Юди много.

  Живеем с теб в провинциален град.

  Там палят свещи, без да вярват в Бога.

   

  Ще се намери някоя жена,

  с която съм прекарал два-три часа…

  Ще ми вменява чувство за вина,

  крещейки от отсрещната тераса.

   

  Ще се намери мъж, делил със теб

  едно легло и нищо, нищо друго…

  Ще казва, че сърцето ти е лед,

  понеже си на другиго съпруга.

   

  А ние с теб, в библейски смисъл нов,

  отдавна сме избягали от храма…

  Защото е наистина любов

  след трийсет сребърника да сме двама.

   

  Добромир Банев,

  Dobanev.blogspot.com

• Кошмарът на държавния чиновник

  

  Дами и Господа,

  Знаете ли какво означава да ти сменят правителството?

  Това лесно не може да се изрази. Това значи всичко! Земята гори под краката ти, а небето на парчета пада отгоре ти, като при земетресение! Новото правителство е естествено да те гледа като партизанин на старото, на което си се клел и дори продал, и да поиска веднага да те замени с някой свой и верен човек. Всичките ти министерски приятели, на които си разчитал и давал туй-онуй, за да не те забравят, се изпокриват в миша дупка, запушвайки си ушите, щом чуят името ти. Не отговорящи на отчаяния ти телефонен зов. Всичките ти врагове, познати и непознати, до вчера мълчаливи, сега изскачат на светло, крещейки, че такъв негодник, подлец и шушумига, на бившето правителство подлога, на бившия некадърен министър душеприказчик и на отечеството си предател, не трябва и час да остане на службичката си, за да я позори. И, че най-добре е веднага да се уволни, а още по-добре, ако му се образува дело. И то незабавно!

  Господа, вие представяте ли си какво значи това? Знаете ли вие как се изгражда една чиновническа кариера и какво означава тя? Знаете ли, че чиновникът, изваден от кариерата си, олеква като перушинка. А за какво служи перушинката, освен за игра на вятъра. Знаете ли вие, че разрушаването на една чиновническа кариера означава разрушаването на цял един живот. Изваждането на един с мъка огладен камък от единственото място, на което е тежал. И дори нещо повече. Това означава разбиване на цялото му семейство! Защото мъчно придобила навиците на високопоставена дама, госпожата му още по-мъчно би могла да се лиши от тях. И в такъв случай, унижена, покрусена, овъргаляна в калта, тя няма никого, освен мъжа си, когото да вини, да го нарича негодник и глупак, недодялан селяндур, който не я цени. Идиот, който е провалил бъдещето й, както и това на децата й.

  Представяте ли си, господа, цялото отчаяние, от което е обзет чиновникът, който вижда кариерата си разрушена, семейството си разбито, а животът си обезсмислен?

  Той е отчаян. Нещо повече, така е отчаян, че с всичките си сетива усеща мрачното, начумерено небе да го затиска, смазва и убива последната искрица живот, скрита все още в изтощените му гърди. Големите нещастия имат това свойство, че отнемат мисловните способности и дават път на болката. Болката e именно от осъзнаването на голямото нещастие. Тя е чувството за невъзвратимото, което е изгубил. Осъзнаването, че това е краят – неминуемото сриване в пропастта. В един миг той осъзнава, че неговото партийно слънце завинаги е залязло, че вечната нощ се надвесва над него със същата сигурност, с която зората вече изгрява в душата на неговия заместник, може би вече определен, може би вече атестиран??

  Напразни остават догадките как новото правителство ще гледа на тях, нещастните чиновници на бившето правителство. Толерантни, и сговорчиви ли си били с бившите опозиционери и нине управляващи? Кои от приятелите им са и наши приятели, кой познава вуйчо им и кой е съученик на братовчедите им? Нито дума. Въпроси без отговор. Въпроси пред бялата стена пред вас. Питайте и чакайте, нищо, че е въпрос на живот и смърт!

  Да, тя не е за разправяне, дами и господа…

  .

  Светослав Атаджанов

• Дончо Цончев, „За селяните“

  

  Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката „Малък коментар“ – дечица отговарят на въпрос.

  Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света.

  Този път въпросът е: „Какво е селянин?“

  Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.

  Момченце: Те са, които отиват в затвора.

  Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.

  Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това.

  Аз пък поглеждам към масата. Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук.

  Мисля си откъде иде всичко това.

  Опитвам се да не се гневя.

  Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми.

  Чувам: „Жетва е сега, пейте робини…“

  С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача.

  Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.

  Порасъл съм под една картина у дома, наречена „Градушка“.

  Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта.

  Край тази картина баща ми обичаше да рецитира „Градушка“ на Яворов.

  Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце.

  Кърмещи като във великото платно „На нивата“. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.

  Тук се пие глътка ракия.

  Сещам се и тя откъде иде.

  И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително.

  Ами от родителите им – откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък.

  Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени.

  Всъщност на паразита за какво му е корен?

  Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните.

  Просто зяпам как гори камината и размишлявам.

  Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.

  И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.

  Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?

  Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?

  Не знам. Предавам се.

  Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара.

  Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, бабичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце.

  Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.

  Така съм задрямал.

  И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.

   

  Дончо Цончев,

  Рoznanie.dir.bg

• Партидиотизъм

  

  Патриотизъм. Много яка дума. Дъвка ли е, болест ли? Или някакво необяснимо природно явление?

  Политици, депутати, министри, президенти, партийни функционери… Само като отворят усти, и все това виждам по обложените им с патриотични налепи езици. Особено на велики дати. Тогава патриотизмът им ескалира. Придобива чудовищни форми и размери. Без значение кой с какъв цвят секси прашки е под панталоните, надпреварата е бясна.

  Ако е Гергьовден – дали ще е скумриоподобният Олигархски, бъчвообразният БиБи, Миши-миши Бат Серго или някой друг, няма значение – важното е, че барабар с цялата ни българска армия, те патриотично надуват бузи на малкия площад. Малък е и най-големият мегдан за тези гиганти на патриотизма.

  Ако е 19 февруари, може например в Западните покрайнини, недалеч от българската граница, да се открива паметник на Васил Левски. И там да присъства негово величество развалячът на седенки Пламен Орешарски. Същият работи в свободното си време и като министър-председател на България. Няма как мракът да стане по-тъмен: „Защо още не сме изградили чистата и свята република?” – това Орешарски щял да попита Левски и щял да гледа строго! Боже! Направо видях как Васил вади камата и не пита нищо…

  В София, главният милиционер Цветлин Йовчев пък се надява на същата дата, че няма да има ексцесии пред паметника на Апостола на свободата. Това щяло да помрачи празника!? Явно за патриотично настроения български вътрешен министър обесването е повод за празнуване. И за да не си разваля рахатлъка, нарежда да се възпрепятства достъпа на българските граждани до паметника. Хората чакат с часове, за да поднесат цветя и да се поклонят пред паметта на Апостола.

  Подобието на държавен глава пък, ирландската пастирка Плевнелиев, сам се хвали с патриотични постъпки. Докато бил във Виена, той не се срещнал само с шефа на EVN. Провел и друга сгляда – с боса на AMAZON. Това не е лобизъм, не е защита на частни, чужди интереси, не е предателство към националните такива. Това е висша форма на патриотизъм. И да не си помислите, че е взел някое и друго рушветче. Няма такова нещо. Той не взима, те сами се бутат да му дават.

  Тъкмо си помислих, че съм се нагледал на от странни по-странни прояви на родолюбие и повече няма накъде да се извърти… – и хоп, Станишев по БНТ: „Нека на първо място да мислим и правим това, което е най-добро за България!”. Ах! Колко ли телевизора са били заплюти в този момент? Изпедепцан патриот е Бат’ Серго. Волен и Валери имат мноого да се учат. Още като премиер на шайката ‘БСП-ДПС-НДСВ’ го раздаваше тарикат. Обслужваше наред и то така, че да няма незадоволени. Благодарение на него България вече граничи на изток с плажовете на бейовете Златев, Божков, Гергов, Ганчев, Батков, Банев…

  Това са впрочем същите онези заменки, които обещавачът на справедливост Борисов уж щеше да разваля. Но къде ти… И Догановата орда се назоби с гори, язовири, земи и европейски фондове. И Милен-Велчевци и Диневци се изпъпиха с безброй хотели. И бившата социална министърка Масларова си направи дребно ремонтче за около десетина милиона лева с държавни пари. Няма министър, който да не е родил частна фирма на домочадието, и да не я е осигурил с държавни договори. Достоен пример за подражание е схемата „Батко и братко”.

  Сега хитрецът Сергей стои леко встрани и отгоре. На пилона се кърши Олигархски. Но пак всички са доволни. Не, не, не. Не е възможно тези патриоти да са олигофрени. Не са и никак нагли. Скромността им е пословична. Тук става въпрос за най-обикновена грешка на езика. Българията, която те имат предвид, не е тази нашата България, а тяхната – на ДОПГ (държавна организирана престъпна група): „Нека на първо място да мислим и правим това, което е най-добро за олигарси, местни феодали и корумпирани политици и магистрати!”.

  А така де, кажи си го, та да те разберем. Да не стават недоразумения. Позабърсах телевизора. Поредният партидиот ме заоблъчва с „патриотизма” си.

  .

  Ивайло Зартов,

  28 април 2014 г.

• Божидар Данев: „Някой трябва да озапти българския работник“

  Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!?
  

  .

  Сhergar,  Neverojatno.wordpress.com

  

  В интервю за Дарик радио изпълнителният председател на Българска Стопанска Камара Божидар Данев успя да отговори на вълната от негодувание срещу новите предложения за изменение на трудовите взаимоотношения, предложени от БСК, като се аргументира изключително логично и не остави и капчица съмнение в правотата на защитаваните от камарата позиции. Публикуваме интервюто без съкращения, поради изключителната му важност относно информираността на българските работници за очакващото ги бъдеще:

  “ – Г-н Данев, предложенията, които излязоха от Българска Стопанска Камара за промяна във взаимоотношенията работодател – работник, предизвикаха остри реакции на решително отхвърляне. Смятате ли, че има шанс да ги прекарате през Парламента?

  – Длъжни сме да ги прекараме и те да станат реалност, в противен случай мога да ви гарантирам, че България ще фалира. Ако работещите българи не осъзнаят своята отговорност пред България и не спрат със своята тъга по социализма, опасявам се, че скоро никакви мерки няма да спасят българския бизнес. Ние от БСК сме взели на плещите си огромна отговорност, защото в крайна сметка някой трябва да озапти българския работник. Той се е превърнал в бясно бездомно куче, на което, ако не хвърлиш кокал, има опасност да бъдеш ухапан и това да доведе до фатални последици за теб. Двадесет години никой не смее да му каже истината, а именно, че или ще се съгласи да работи при нашите условия, или ще умре. Всяка друга политика е самоубийствена за бизнеса и пагубна за България.

  – Постоянно споменавате България, не е ли малко странно това при положение, че съвременният бизнес е мобилен и работи на световно, а не на национално ниво. От думите ви оставам с впечатлението, че българският бизнес се е капсулирал в България, това неконкурентоспособност ли е?

  – Радвам се, че ме попитахте. Не, това не е неконкурентоспособност, това е самоотвержен патриотизъм, родолюбие, национализъм, ако щете. За разлика от алчния български работник, който вече 25 години изсмуква жизнените сокове на българската икономика, за да задоволи своето шкембе, без да се интересува и капчица от България, бизнесът полага всички усилия да съхрани родното производство. Ами погледнете, то е очевадно, кой емигрира? Българският бизнес или българският работник? Кой е предателят – работодателят или работникът? За колко български бизнесмени сте чули, да емигрират в Европа и да изоставят родината си? – Нито един! А не е да нямаме покани. Аз обикалям света и мога да ви кажа, че българският работодател е желан инвеститор по цял свят. Че ние, ако решим, можем да отидем и да инвестираме нашите пари във Виетнам, Камбоджа, Бангладеш, Китай и т.н., както между впрочем правят много наши конкурентни чуждестранни фирми, и там работниците ще са доволни да работят на половината от заплатите, които получават нашите български търтеи, смеещи да се наричат работници.

  Въпреки всичко това ние търпим, стискаме зъби и не бягаме през терминал 2, ние милеем за България и аз мога да ви се закълна от името на всички български бизнесмени, че няма да мръднем от България, докато има поне един жив работник. Тази масова емиграция на неблагодарни български работници към Западна Европа е явление, което ни поставя пред сериозно изпитание, започват да липсват редица специалисти. Специалисти, за изграждането на които българската държава е инвестирала пари от нашите данъци. Ние плащаме обучението на всички български студенти и тяхното безотговорно и неблагодарно отношение, тяхната наглост след всички тези грижи, сами да определят нива на заплащане, при които са съгласни да работят, е връх на безсрамието.

  На българският работник трябва да му се обясни – и може би тук е и нашата вина, че не сме го направили, – че държавата се крепи на икономиката, т.е. на бизнеса, на нас, работодателите. Без нас България не би я имало, в този смисъл всеки, който заявява, че го е грижа за България, е длъжен да работи за нас, при условията които ние поставяме, безропотно. Ние най-добре знаем какво е нужно, какво е правилно, какво е икономически изгодно. Ако трябва да направя едно по-разбираемо сравнение, за да ме разберат всички, то е следното: бизнесът е тялото на държавата, работникът е храната, от което това тяло има нужда, за да расте и да се развива.

  Всеки сам избира дали да е част от тялото или от храната и в това е смисълът на демокрацията. Днес всеки може да е бизнесмен, стига да има съответните способности и познания. Но ако сте избрали да бъдете наемен работник, то тогава спокойно и с жертвоготовност трябва да сте готови да служите на работодателя си и да изцеждате силите си до краен предел, а не да ги пестите, за да доживеете до пенсия или защото сте имали ангажименти и към семейството си. Днес семейството е лукс, който могат да си позволят само богатите, а стремежът да доживееш до пенсия е проявление на висш мързел.

  – Казахте, че всеки може да стане бизнесмен, вие самият как станахте такъв?

  – Да, всеки може да стане, стига да има необходимите качества. Аз самият научих всичко за бизнеса благодарение на работата ми в структурите на Държавна сигурност. Както знаете, аз съм бивш агент на ДС и то в научно-техническото разузнаване, работил съм срещу капиталистическата икономика и съм я изучил до най-малка подробност. Подслушвал съм и съм донасял относно най-дълбоката същност на капитализма. От работата ми сред врагове на социализма съм опознал капиталистическото мислене в детайли. Така че, именно благодарение на работата ми в ДС, аз получих знанията и уменията, необходими за изграждането на успешен бизнес. И не само аз, разбира се, и други мои колеги от ДС също успяха след промените да изградят успешен бизнес, и дори днес работим заедно за бъдещето на България. Трябва да ви кажа, че ако не бяхме ние, агентите от ДС, след 10 ноември 89г. България щеше да рухне за няколко месеца. Ние изнесохме на гърба си целия икономически преход от социалистическо към капиталистическо производство. Ние положихме неимоверни усилия цялата икономика на страната да попадне в наши ръце, за да не се изгуби и разпилее и най-малката частичка, като попадне в невежи и алчни за бърза печалба ръце, защото имаше и такива попълзновения.

  -Да се върнем все пак на вашите предложения за промени в трудовото законодателство. Бихте ли споделили най-важните от тях.

  – С удоволствие! Една от най-важните е, че всеки специалист ще сключва колективен трудов договор с всички български работодатели и ще работи там, където се наложи. В тази сложна ситуация на световна криза не можем да си позволим един специалист да работи само за един бизнесмен. Много такива безскрупулни специалисти злоупотребяват с монопола върху знанията си и извиват ръцете на работодателите, карайки ги да се конкурират едни други, като му предлагат по-висока заплата.

  – Но конкуренцията не е ли задължителен елемент от капиталистическото производство?

  – Извинете, но конкуренцията идва в края на производството, при продукта, неговите качества и цена, а не още в началото при наемането на работника, който ще го произведе, както се получава в България. Безотговорният стремеж към все по-високи и по-високи заплати от страна на квалифицираните кадри поставя бизнеса на колене още преди да е започнал да произвежда. Той оскъпява продукцията, правейки я непродаваема на международния пазар, и убива бизнеса на колегите, които нямат възможност да го наемат на работа. Затова трябва държавата да се намеси и да изготви регистър на квалифицираните кадри в България, и да ги задължи да работят не за отделен бизнесмен, а за икономиката като цяло, срещу едно нормално възнаграждение, осигуряващо му хляб и вода.

  Друго нещо, върху което искам да обърна особено внимание, това е абсолютно наложителното налагане на забрана за емигриране на българските работници в трудоспособна възраст. Ако някой български работник иска да емигрира, то той ще трябва да докара на свое място най-малко двама чуждестранни бежанци, които да обучи на необходимите за производството знания и умения, и едва след това ще може да напусне работното си място и съответно България, но при условие, че някой друг бизнесмен няма нужда от него.

  Особено важна мярка е ранното приобщаване на българските граждани към трудова дейност. Според нас всички деца още от предучилищна възраст трябва да се водят на задължителни бригади в предприятията, за да свикнат от малки с мисълта, че са длъжни да работят за нас. Едно дете много по-лесно можеш да го научиш на необходимите трудови навици, отколкото един зрял индивид. Децата са доволни дори на едно браво и потупване по рамото и не трябва да позволяваме с израстването това тяхно благородно качество да бъде изместено от стремеж към забогатяване за сметка на работодателя.

  Много е важно също въвеждането на непрекъснат режим на работа. Премахване на отпуските, като вредни и аморални стимули и преминаване към доживотна работа. Заплащането трябва да бъде заменено с осигуряване на подслон и храна, и то само при положение, че няма излишък на работна ръка.

  – Но при това положение, държавата от кой ще събира данъци, как ще функционира? И в крайна сметка за кого ще произвеждате, кой ще купува продукцията ви?
  
  – Елементарно е. Ако нашите предложения се приемат, няма да има нужда от данъци. Държавата ще бъдем ние работодателите, бизнеса. Ще бъдем нещо като мравуняк, едните ще се раждат работници, другите бизнесмени. Разбира се бизнесмените трябва да бъдат много по-малко, което и сега е така. А що се отнася до продукцията , то ние ще произвеждаме изцяло за международния пазар и, уверявам ви, няма да има кой да ни бие. Нали не мислите, че ние в момента печелим от вътрешния пазар, това е невъзможно. При положение, че плащаме на работниците си по-малко от стойността на изработеното от тях, няма как да разчитаме, че те ще имат пари да го купят, на такава цена, че да печелим. Този проблем за известно време беше решен чрез кредитиране на работниците от банковите институции, но вече няма какво да им се отнеме и са необходими други решения, именно тези, които предлагаме.

  – И накрая каква е вашата мечта за България?

  – Ние искаме България да се превърне в една високотехнологична държава, обект на завист от останалия капиталистически свят и работим в тази посока. Въпреки гореизброените трудности, ние, българските работодатели инвестираме всичките си печалби във внедряването на нови технологии, нов машинен парк, нови информационни системи и т.н. С нетърпение чакаме мига, когато ще се появи изкуственият интелект, който няма да се нуждае от нищо друго, освен от източник на енергия за да работи. Той няма да се разболява, няма да има нужда да бъде наблюдаван с камери дали работи и не краде, няма да му се плаща заплата и да се търпят своеволията му, няма да емигрира. Тогава цялата недоволна паплач може да върви на майната си. А ние ще си седим в офиса и ще управляваме цялото производство и пласмент с един бутон от бюрото си.

   

• Горчивият опит и сладкият плод: „Разкази от оня свят“ на Виктор Хинов

  

  Виктор Хинов е роден през 1967 г. в София. Завършил е Медицинска академия – София през 1991 г. Седем години работи като ортопед-травматолог в ИСУЛ (сега болница „Царица Йоанна“). През 1998 г. заедно със съпругата си Стела и с двете си дъщери емигрира в САЩ. Заселва в Индианаполис, Индиана. В началото на емигрантския си живот д-р Хинов е продавач на риба, сменя няколко различни работи, но заедно с тях си взема и изпитите в САЩ за лекар и за специалността Фамилна медицина. През 2005 г. започва работа като фамилен лекар.

  По време на емигрантския си живот в САЩ, д-р Хинов започва да пише разкази, които публикува от 2007 г. в сайта „Откровения“*. През тази година, след като вече е натрупал много написани истории и сюжети, той издава и първата си книга, наречена „Разкази от оня свят“**.

  „Когато си мислех за цената на книжката, ми дойде следната идея – споделя авторът. – Цената на едно произведение е справедливо да бъде определяна от купувача или ползвателя му. В моя случай, това е моят читател. Затова аз реших да не слагам цена, а да оставя читателя сам да определи колко според него трябва да струва моята книжка. Реших да оставя цената на съвестта на читателите. За мен е удоволствие ако някой просто се реши да изпрати електронно писмо с думите благодаря за книжката. Но даже и ако читателите нямат време или желание за писма, важното е, че моите разкази ще стигнат до тези, за които са предназначени. Стига да разтворите книжката ми и тя да ви се стори интересна – и тя е ваша.“

  .

  Предлагаме на вниманието на читателите една малка част от историите, написани от перото на един български емигрант в САЩ. На един български лекар, чийто талант на разказвач и наблюдател на видимите и невидими страни на живота се е отключил далеч от Родината, през нелеките пътища и битки на емигранта. В разказите на д-р Хинов познавачът на болестите на тялото се е превърнал и в познавач на болестите и стремленията на духа. В неговите истории се срещат герои от различни националности и култури, преплитат се тъгата, носталгията, хуморът и трезвото знание. И сред всичко това неусетно горчивият опит от извървяния път на автора се превръща в сладък плод за читателя.
  

  „…оня свят си е само за емигранти. Защото емигрантът е този, който прави избор. Изборът отличава емигранта от всички останали. Изборът да живее в друга държава, сред друга култура, да общува на друг език, да слуша друга музика, да танцува с други хора, да яде друга храна, да се смее на други шеги, да обича друга страна. Не е емигрант онзи, който не е заобичал страната, в която е емигрирал. Той все още не е пристигнал, или, както един приятел се изрази, той е „човек, останал на самолета от България за Америка“. И не е емигрант онзи, който е забравил страната, в която се е родил. Той е ренегат.“ – казва авторът в първия разказ „от оня свят“, сложен вместо предисловие на книгата.

  „…Може би защото му е толкова мило за това малко парче земя на гробището, където бяха погребани неговите баби и дядовци. Защото усеща как те, отдавна отишли си от този свят, бдят над него и го обичат. А тук, тук земята е мъртва за него. От тази земя не може да се развие това мощно дърво на рода му, образът на което присъстваше незримо в живота му. Корените са там. А тук са цветята – двете му дъщери. И той. Малко клонче от грамадно дърво. Все още намиращ начина да черпи сили от коренището, останало толкова далеч. И така. Тук или там?“ – пише той в разказа „Дилема“.
  

  Част от разказите в сборника на Хинов са свързани и с негови непосредствени впечатления от Чикаго, за който авторът казва: „Обичам Чикаго, защото там можеш да видиш не само целия свят, събран в един град, а и миналото, настоящето и бъдещето на този свят на едно. Гордея се, че родният ни Български дух е намерил мястото си в този невъобразим конгломерат от култури.“

  Пожелаваме успех на книгата на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“, който тя несъмнено ще има – и то не само сред емигрантите, познаващи от собствен опит „присаждането“ на човешкото съзнание от една страна, природа и култура – в друга. Но и сред всеки мислещ и искрен читател, който посегне към нейните страници и се изкуши от написаното в нея.

   

  –––––––––––––––––-

   

  Приказка за Майката на Българите

  Майката на Българите е жена в разцвета на силите си, според едни; немощна стара баба, според други; и невръстна девойка, според трети. Тя е родена в малко планинско селце, в голям морски град или в древно селище на Дунава, а може би в равното Тракийско поле, кой знае. Едно обаче е сигурно, че тя е Майката на всички Българи, където и да се намират те по света. Тя не малко е поживяла на този свят и доста е поизпатила. Това обаче не й пречи да обича всичките си деца все така пламенно и нежно.

  Те, нейните деца, са буйнички и непослушни, но нали знаете, колкото по-голяма хаймана, толкова повече на Мама на сърцето. Все си има Майка България грижи с децата. Ту ги някой обиди, ту пък те самите започват да се карат и обиждат по-зле от чужди душмани. Много врява вдигат децата й напоследък. На какво ли не се нагледа Майка им. И брат брата убива, и девойки се предлагат за удоволствие на похотливи чужденци, и завист, и подлост, да ти се обърне душата. Някои от нехранимайковците пък откраднали и продали майчиното си имане за жълти стотинки, а пък майчините си дрехи заменили за цветни безвкусни парцалки от чужбина. Поливали с мръсотия майчиното си име и се предлагали за доведени деца на други майки. Казвали, че по-добре с мащеха, отколкото с такава бедна и дрипава просякиня, която един Big Mac не може да им купи, а все им слага попарка от вчерашен хляб с натрошено сиренце да кусат.

  Гледала Майка България, слушала, а сърцето й майчино се пълнело с мъка. Обичала тя децата си и толкоз. Не можела живота да си представи без тях. За тях само живеела. От залъка си късала, за да не ходят те гладни. Самата дрипава ходела, ала на тях все ще изплете по някое пуловерче или чорапи да не студуват. Нищичко си нямала, освен децата. Не мирясвали обаче небрагодарните деца и все повече натъжавали обичната си Майка.

  Не издържало сърцето на Майка България от напиращата в него мъка и се пръснало на хиляди малки парченца. Разхвърчали се тези парченца от кървящата й плът по света. Където паднели, след време пониквали чудни цветя. Толкова красиви били те, че чужбинците ахкали от почуда. Не можели да се нарадват на красотата и благоуханието на чудните цветове. Никога по чужбинско не били виждали такова нещо. Долети парченце месо, още кървящо. Падне на земята. Не говори, нищо не разбира. Боклук някакъв, сигурно няма да го бъде, дано да не е опасно или заразно, мислят си чужбинците. То в чужбините боклуци, колкото щеш, та не смогват да ги изхвърлят всичките. Позабравят за парченцето, а след някое време погледнат – то пуснало коренче, листенца му поникнали, на английски срича и все към слънцето гледа. Малко е то, но е донесло на Майка България живеца и упоритостта. Не го закачат, викат си: може от тоя боклук културно растение да се получи. Разбира се бая време комай ще му трябва и не ще може да се мери с нашите цветя, отгледани под грижите на модерните технологии и наторявани с най-силните торове. Позамотаят се още чужбинците и кога погледнат пак, що да видят – немощното диваче надраснало най-красивите и големи техни цветове, издигнало здраво стебло (сега и да поискаш, не мож’ го откъсна), а на края на стеблото пъпка напъпила. Брей, я го виж какво беше, а пък сега напъпило и готово да цъфне, казват си. А като се разпукне пъпката, онемеят от учудване пред красотата на цвета.

  Прекрасен е този цвят! В центъра му плод завързва. Той прилича на малко червено сърчице. Това сърчице тупа с ритъма на милионите Български сърца по света. Свива се от болка по всеки споминал се в България близък, радостно тупти, когато ново бебе изплаче у дома. За бебенцето веднага се стъкмява пратка с подаръци. Изпраща се, независимо, че това струва три пъти повече от самите подаръци, които между другото ги има и в България. Радва се сърцето на всяка нелегално пренесена бутилка ракия или щафета луканка. Всеки прослушва народна музика, а вестниците български се четат от кора до кора. Няма българска къща без мартеници за първи март или без кокичета, насадени в градинката…

   

   

  Американски баби

  Най-обичам Чикаго рано сутрин. Огромният мегаполис, който никога не спи, ме потиска вечер с невъобразимите си задръствания. Не се чувствам съвсем на мястото си в бляскавите нощни клубове и скъпите ресторанти. Някак си бездушни ми се струват тези места. По това време повече ме привличат малките Български, Италиански, Гръцки или Полски кръчми. В тях усещаш присъствието на големи емигрантски диаспори. Толкова мощни, че могат да изместят Американската култура и дух и да наложат себе си в средата на един от най-американските градове на хиляди километри от страната-Майка. Обичам вечер да попивам Българския дух в някое ресторантче, сръбвайки Сливенска Перла, хапвайки печен суджук, салата „Снежанка” и люти чушлета, сред звуците на нашенска реч, премесена с чалгата от телевизора, да усещам миризмите на тютюн и български манджи. А Неделя сутрин в Чикаго харесвам да ставам рано. Видът на града се променя. Необичайно е спокойствието и полупразните улици. Чикагци са частично още по леглата си или на църква за сутрешните служби. Приятно е по това време да се закуси в някое кафене.

  Така се озовах веднъж в “Panera Bread”. Има такава верига от закусвални. Продават най-вече американски гевреци, наречени “bagels”, които може да ти препекат. Имат десетки видове най-различни гевреци и също толкова видове сирене крема, за да си ги намажеш. Продават сладкиши, сокове и разбира се кафе, а на обяд можеш да получиш супа, сандвич и салата. Бях си седнал на масата и лениво отпивайки от кафето, наблюдавах хората около мене. Млада, руса жена, седнала до камината, текстваше (пишеше sms-и – бел.ред.) по мобилния си телефон. Зачудих се за момент защо си пие кафето сама. Бабата на съседната маса не текстваше на никого. Пийваше си от кафето и четеше сутрешния вестник. Представих си как е дошла тука, просто за да бъде сред хора. Зачудих се дали има някъде семейство, деца. Може би те са в други щати и и се обаждат от време на време. Сигурно идват да я видят по Thanksgiving или 4-ти юли.

  – Харесва ми колата ти – чух някой да казва зад мене с дрезгав глас. Обърнах се и видях един стар Американец, който говореше на жена, приблизително на неговата възраст, седнала сама на масата зад мене. Обърнал се бях точно навреме, за да доловя доволната усмивка, пробегнала по лицето на жената. И тази усмивка нямаше нищо общо с автомобила й. За Американците похвалата на колата е най-вече интерес, изразен към собственика. Зад мене се очертаваше лек неангажиращ флирт.

  – Аз карах Кадилак преди – каза жената усмихнато. – От онези, големи Кадилаци. Мъжът ми го купи, още когато беше жив. Обичам големите коли.

  – Да – съгласи се старецът. – И аз харесвам големите Кадилаци. Много са удобни и имат страхотно мощни двигатели. Но сега виждам, че си се обзавела с Тойота.

  – Вярно – смути се жената. – Никога нямаше да си купя Тойота, ако не беше тази цена на бензина. Пък и програмата на Обама “Cash for Clunkers”.

  Сетих се за програмата, по която се дават парични помощи на хората, които искат да сменят старите си автомобили с по-големи двигатели, и да си купят по-икономични коли. Практически се получи смяна на старите големи американски автомобили за малки японски икономични колички. И това е спонсорирано от Американската държава.

  – Кадилакът беше страхотен автомобил – продължи жената. – Напомняше ми за мъжа ми. – Когато карах Кадилака си, се чувствах царица на пътя. Мощен, голям автомобил. Комфорт и респект. Това е Кадилак за мене. Е, – каза тя малко по-късно – предполагам, че Кадилакът е автомобил за богат човек. Който може да си позволи Кадилак, не се страхува от цената на бензина, нали?

  – Така е, миличка – обади се още една баба от съседната маса. – Синът ми си дойде наскоро от Ирак. Дадох му да покара моя Бюик. Гледам – бензинът не му свършва толкова бързо, както когато го карам аз. Питам сина си защо става така, а той се смее и ми вика: Ама като не си махаш крака от педала за газта, така ще е. Ще караш кротко. А къде е, питам, кефът от карането, ако не натиснеш педала докрай, та да изръмжи оня ми ти Бюик, и всичките тези смешни малки колички, дето са се навъдили в последно време, да ти дишат прахта…

  Тримата старци избухнаха в смях. А аз си представих дядото и двете баби преди 40 години. Лудият седми десятък на миналия век, както го наричат тука. Америка е на гребена на вълната. американският бизнес е най-печелившият, американските технологии – най-прогресивните, стандартът на живот – най-богатият. Младежите се състезават с мощните си лъскави возила по широките пътища на огромната страна. Големият американски автомобил е не само символ на сила и комфорт. Той е символ на Америка. Той е Америка. Тези хора са били диви, горди и непокорни, като мустангите, обикаляли прериите на Запада. Опълчвали са се срещу собственото си правителство, когато са смятали това за нужно, и са успявали да накарат това правителство да ги слуша. Принудили са армията да се изтегли от Виетнам. Често съм се чудил, дали американските политици от онова време не са се боели за собствените си вратове, за да докарат толкова скоро армията вкъщи. Защото мъжете са били мъже и жените – жени. И Американското знаме е било палено от Американци по американските улици пред Белия им дом. Защото Америка – това е свободата на избор. И ако това знаме не защитава свободата на избора, то то не е Американско.

  А сега тези младежи са просто едни американски баби и дядовци. И са принудени да продават паметта за славната си младост. Принудени са да карат точно тези малки автомобилчета, на които толкова много са се подигравали преди. Малките и тесни европейски автомобили заливат шосетата на Америка, както социализмът завзема политическото им пространство. Младите американци се прехласват по Европа и Азия, слушат I-pod, произведен в Китай, и се възхищават на азиатските красавици във видеоклиповете. За тях тяхната страна е целият свят. А Америка е обречена да изгние по гробищата за коли. Духът на Америка, скрит в ръмженето на 8-цилиндровия двигател на Кадилака, няма да има наследник. И когато си отидат тези Американски баби, Американците ще си спомнят за този дух горе-долу, колкото ще си спомнят Българите за Бригадирското движение или Руснаците за Артек.

  Обичам Чикаго, защото там можеш да видиш не само целия свят, събран в един град, а и миналото, настоящето и бъдещето на този свят наедно. Гордея се, че родният ни Български дух е намерил мястото си в този невъобразим конгломерат от култури. И някак си все ми се струва, че огромният Кадилак ще намери своето място някъде там, при звездата, свалена от бившия Партиен дом, нагана на Дзержински, пречупения кръст на националсоциалистите, Наполеоновата шапка, парния локомотив на Британците, холандското лале, френската кралска лилия и нашето Черешово топче. Все символи на отминали епохи. И, както казват тукашните хора: не позволявай миналото да диктува бъдещето ти, а му позволи да стане част от това, което си.

   

   

   

  Дилема

  За пореден път си мислеше – да се върне или да остане тук. Имаше малко време между пациентите, погледна през прозореца навън и се замисли пак за същото. Сигурно този пореден разказ в интернет възбуди носталгията му. Разказът беше написан майсторски. Ставаше въпрос за Българите, борили се за независимост по сръбските земи след освобождаването на България от турско робство. Прапрапра внукът на Български войвода в наши дни, повярвал, че е Македонец, отива на гробището да разбие надгробния камък на прадедите си. Единственото нещо, по което съседите му го познават, че е Българин.

  Тази история му напомни един случай преди 12 години. Беше кацнал на Чикагското летище преди 3 седмици и оттогава водеше живот на емигрант в Индианаполис. Имаше толкова много неща за научаване и вършене. Но той беше добър в това. Беше много добър в справянето с нещата. И колкото повече, толкова по-добре. Жилище, социална осигуровка, банкова сметка, работа за него и жена му. Купуване на кола, ориентиране в нов град и най-вече английски. Английски и пак английски. Главата го цепеше от толкова много английски. Но нямаше как. Тук е Америка и се живее с Американци. Разбира се, имаше и Българи. Но той намерено странеше от тях. На първо място му бяха казали, че Българите в чужбина понякога били недружелюбни или даже опасни. А на второ място гордостта му го караше да се оправя сам. Не обичаше да зависи от никой и за нищо. Харесваше да се запознава с Българите, но само дотам. Не молеше за помощ. Просто си говореше с тях и ако се прокрадне някоя информация важна за него в разговора, запомняше я. Така попадна и в Българската църква „Свети Стефан“. И точно там срещна бай Димитър и баба Василка. Българи, емигрирали в Америка от Сърбия преди 40 години. И бай Димитър му каза тогава: „Ако беше Българско, никога нямаше да си тръгна.” Беше учител там в сръбско този бай Димитър. Беше учил децата на Българско четмо и писмо и беше преследван затова, че е Българин. Беше наказван, че пише и говори на Български.

  Тогава за пръв път видя по-различно отношение към емиграцията.

  Иначе от България ги изпратиха като късметлии, заминаващи да си приберат печалбата от тотото. „Оправихте се вие!” беше мотото, с което България ги проводи в странство. Него, жена му и двете невръстни дъщери. Само майка му си поплака, ама тайно, да не я види никой. Само тъст му изпсува, че няма да си вижда внучките. Ама и двамата го приеха безропотно. Срам ги беше, че не са успели да им „осигурят” живота в България и не смееха да протестират.
  А бай Димитър простичко каза: „Само да беше Българско, никога нямаше да си отида от там.“

  И за него, и семейството му емигрирането не беше лесно решение. Той никога преди това не се беше местил в друг град, да не говорим в друга държава. Страх го беше, но любопитството му надделя. Освен това много държеше да покаже на всички, че може да се оправя сам и да се погрижи за семейството си без помощта на роднини и близки.
  И се погрижи. И се оправи. Какво му костваше, си знаеше само той. Цената беше голяма и продължаваше да се плаща.

  Най-лесно се оказа да плати цената на труда. Работеше по 80 часа седмично на 3 работи. Другите заспиваха на волана в средата на трафика от такова натоварване. Пропиваха се. Отказваха се. Но той идваше от корав род. Селяни от Тетевенския Балкан. Още като малък Баба му Велика го беше научила да копае земята. Забиваш лопатата, натискаш, обръщаш, раздробяваш бучките пръст, после отново забиваш лопата, натискаш и обръщаш и отново, и отново, докато не залезе слънцето. Тъпа работа е това копането, ще кажат. Ще кажат и ще се откажат. А той можеше да копае цял ден. Да преодолява умората и болката в кръста и да продължава все същото. Забиваш лопатата, натискаш, обръщаш, раздробяваш. Така правеше и тука. Ставаше и тръгваше. Едната работа, другата, третата, малко сън и пак отново. Няма кафе, няма кино, няма диско, няма почивка. Отпуска не видя за три години. Пестеше я, за да има да учи за изпити. Защото тъпа работа можеше да работи, ама не беше тъп.

  Беше учил за лекар в Българско и тука също искаше да стане такъв. Казваше си: „Аз съм добър лекар. Тука също има болни хора. Умен съм и мога да се справя със тукашните изпити”. Това пък беше хъсът, който беше наследил от Дядо си Йордан. Роден в помашко село в Делиормана, седмото дете на беден селски учител, дядо Йордан изучил за печатар, едновременно работейки в строителството в София, а по-късно завършил за инженер в Русия, бидейки там безпаричен емигрант. Безпаричието било такова, че му се наложило да продаде единственото си палто и да изкара лютата московска зима само по тънко сако. Само който е бил в Москва на -20 градуса през зимата, може докрай да оцени за какво става въпрос.

  Емигрантският живот в повечето случаи е безпаричен. Освен ако нямаш някой спонсор от вкъщи, в който случай не си точно емигрант, а по-скоро турист. Има в Америка доста български туристи. Новобогаташите от родината понякога намират за по-безопасно да изпратят чедата си някъде по-далече от силовите групировки. На него баща му му даде 2000 долара, когато го изпращаше. И му каза: „Тези пари са за билети за самолета за тебе и семейството ти. Никога не ги харчи. И си винаги добре дошъл обратно при нас с Мама.“

  Сметката му в банката никога не падна под тези 2000 долара. В България не знаеше цената на парите. Беше възпитан в леко презрение към тях. Истинските комунисти вярваха, че премахването на парите е само въпрос на време и хората трябва да работят, за да са полезни на другите, а не за да им се плаща повече. А около него имаше много истински комунисти. Дотолкова истински, че не им пукаше и досега не им пука кой какво мисли за техните убеждения. Просто си живеят, както смятат за правилно, и не натрапват на никого мнението си.

  Това добре, но в Америка не може да се живее, без да си броиш стотинките. Просто не става. Ако не си турист, разбира се. Е, тука му помогна дядо му Иван. Безимотен селянин, цял живот той пестеше и броеше стотинките. Знаеше цената на парата и когато се премести в големия град. Та така и той по примера на дядо си започна да пести. Да си прави сметката даже и за най-малките разходи. Приятелите му в България се чудеха на новото му умение, което им се струваше толкова нетипично за човека, когото познаваха преди. А той си знаеше. Това е генът на Дядо, който е бил заспал досега и се е пробудил под влияние на Неволята. Тя, Неволята, е най-големият учител.

  Та взе си той изпитите, записа специалност, изкара и нея. И като започна да работи, разбра, че не е достатъчно да си добър лекар. Трябва още да си добър човек. Хората идват да видят лекаря, но остават при Човека. И нямаше по-добро място, откъдето да дойде тази човещина, освен от Баба му Зося. Наполовина Рускиня, наполовина Полякиня, тя беше въплъщение на тази славянска душевност, която столетия наред не е позволявала на руските селяни да преглътнат залък на софрата си, ако тя не е споделена от някой изгладнял просяк.

  Та така се оправи той в Америка. Сам без чужда помощ. И след 12 години вече беше лекар с приличен доход, живееше със семейството си в спретната двуетажна къща в спокоен квартал, потънал в зеленина.

  Така и не престана да си задава същия този въпрос през всичките тези 12 години: Тук или там? Да остана тук или да се върна там? Та какво имаше вече там? Родители, Брат, едно приятелско семейство, незнайно защо все още поддържащо връзка с него, братовчед му. Тук имаше работа, пари, положение, жена, деца. Имаше приятели. Не много. Но истински. Защо ли му трябваше да се зачита в български литературни сайтове? Да се впечатлява от разкази, като този преди малко прочетения? Защо ли?

  Може би защото не се беше оправил сам. Може би защото му е толкова мило за това малко парче земя на гробището, където бяха погребани неговите баби и дядовци. Защото усеща как те, отдавна отишли си от този свят, бдят над него и го обичат. А тук, тук земята е мъртва за него. От тази земя не може да се развие това мощно дърво на рода му, образът на което присъстваше незримо в живота му. Корените са там. А тук са цветята – двете му дъщери. И той. Малко клонче от грамадно дърво. Все още намиращ начина да черпи сили от коренището, останало толкова далеч. И така. Тук или там?

  „Докторе, имате пациент” – обади се сестрата. Той се изправи и се запъти към стаята за прегледи. Животът се завъртя отново. А Дилемата остана.

  .

  ––––––––––––––––––––––––

  * В сайта „Откровения“ Виктор Хинов публикува свои произведения под псевдонима „B“.

  ** „Разкази от оня свят“ е отпечатана в 100 екземпляра. Издателство Izdavam.com само е отпечатало книгата. Авторът я е изпратил до следните книжарници в България: „Български книжици“ – София; „Форум“ – Пловдив; „Алфа“ – Плевен и  „Приятели“ – Велико Търново. Книгата може да се намери и в Amazon.com.

   

• За Николай Левков и вечното емигрантско завръщане

  „ТИ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ ПАК ПРИ ТЯХ…”

  .

  

  Името на поета, белетриста и публициста Николай Левков (Nikolas Levkov) е познато в родината с романа му „Земята плаче” – 2005 г., издателство ‘Светът утре’, Париж – София, и със стихосбирката „Изгнание и спомени” – колекция ‘Аквариум Средиземноморие’, София, 2003 г. И двете заглавия са част от палитрата на българската емигрантска литература, доколкото това понятие все още е актуално. Защото до политическия вододел на 1989 г. свързвахме смисъла на тази литература най-вече с възрожденските заглавия, родени в странство до Освобождението, и отчасти, след него – предимно с книгите на емиграцията ни в СССР. Този период приключи през 1944-та. След идването на „народната република“ забeгналите зад граница бяха кичени с всякакви епитети, а приносът им в духовното развитие не можеше да „се забележи” по откровено конюнктурни съображения. Сега времената са други, новата емиграция е изцяло икономическа и тя се влива в диаспората ни по света, без да познава „ония” времена. От които обаче можем да научим много, в това число – и от перата на различни български автори, пръснати в разни страни по света.

  Сред тях е и Николай Левков, роден през 1933 г. в Бургас и напуснал България в средата на миналия век. Той се установява в Париж, където следва литература и история в Сорбоната. Десетки години работи за Радио Франс Интернасионал, където се издига до главен редактор и директор на отдела за чужди езици. Постига и една от най-големите си мечти: в България да има клон на RFI. Левков е Кавалер на Почетния легион и Кавалер на ордена за изкуство и култура на Френската Република.

  Романът му „Земята плаче”, издаден първо на френски език през 1958 г., е свързан с колективизацията на земята в България. Сюжетът е много сходен с разказаното от Ивайло Петров в неговата повест „Мъртво вълнение”. Но докато при Петров над взривоопасните процеси с отнемането на ниви и пр. се възправя „мъдростта“ на властващата Партия, то героите на Левков – мислещи и непокорни, имат само една алтернатива: изгнаничеството. Левков е достоверен и убедителен разказвач, разбиращ същността на трагедията, пред която са изправени селяните в онези вече далечни, злощастни години.

  Героят му Георги се превръща в олицетворение на осъзнатото непокорство, причините за което светът трябва да узнае: „Георги гледаше селото. Ето къде расна той. Ето къде писа стихчета за бряста. Той мислеше, че никога вече няма да може да пише за нежност, за красота и селски легенди. Друго щеше да описва перото му: опразнените къщи, смъртта на героите, лудостта на властниците, старият селянин с единия крак в гроба, но пак дигнал гордо глава: „Аз съм селянин!”. Тези селяни, приседнали някъде под скалите в планината, стиснали пушки между колената! Тръгнаха те да бранят селската поругана чест и свобода… Те щяха да плащат за цял един народ данък на свободата!”. Или, както отбелязва в предговора към българското издание писателят Тончо Карабулков, това е книга „за една трагична и осъдена епоха, която никога не трябва да се върне вече”.

  

  Емигрантска в същността си е и лириката на Левков. В „Изгнание и спомени” тя е обхваната от цикли с многозначителни заглавия – „Копнеж”, „Простори”, „На майка ми”, „Завръщания”. Същността им е отзвук от психологическата нагласа на автора изгнаник и се среща почти навсякъде в образците на българската задгранична поезия на ХХ в. Авторите, в това число и Николай Левков, се доверяват на неизстиналите спомени и на трепетни възприятия от време оно, запечатани завинаги в съзнанието им. Неприкрита е обичта на твореца към останалата назад във време и в географски измерения родина. Тя извиква разностранни чувства – носталгия, умора от скиталчеството, надежда за скорошно връщане, ретроспективна изповедност за детството и нявгашните щастливи години. Левков много умело вплита в поетичната си палитра образи и инвенции от природни картини. Те сякаш са гоблени, изобразяващи живота, през който само минаваме. На път за къде? Отговорът е нееднозначен – всеки човек се ражда с мисия, която не винаги съзнава, но която изпълнява до знайния биологически финал. Природата в тези стихове е своеобразен олтар. Пред него се изплакват болки и тъги, съмнения, разочарования. Пак пред него сме най-искрени, защото сме част от дълбокия му смисъл. Кодиран от Твореца в далечните времена на току-що заченатото човечество:

  Дъждът ръми безспирно и в тънката му мрежа
  като сянка, на ивици, все пушекът струи,
  и барата клокочи пораснала и пак процежда
  талазите си мътни край голите скали.

  А горе там – на хълма, стоят във здрачината
  като души бездомни окапали брези –
  унесени, приспани, листата разпиляли
  като въздишки мъртви на своите мечти.

  /„Есен в Белово”/

  Поетичното творчество на Николай Левков е символистично, но основано върху реализма на изживяваната орис. Дълбоко философско и разсъдъчно. Човечно. Устремено към извисяване над грубостите на делника и заредено с надежда, че все някога емигрантството ще свърши. Скиталецът ще се завърне по трънливия и толкова желан път обратно и ще се успокои. А най-добре е всичките митарства да се окажат кратък лош сън, изтрит завинаги от човешкото съзнание. И личността, брулена от ветровете на неизвестното, да застане пред родния праг, на който го чака майката. Също символ, бих казал задължителен за литературата, писана в неволя. Майката е олицетворение на добротата, на всеопрощаващата обич и на силната защита, която носи любовта. За майката децата си остават винаги деца, и тя продължава да ги пази от злото, дори когато е немощна и грохнала, и когато е далече, чрез спомена, който носят за нея. Неволно се сещаме за притчата за блудния син, но блуден ли е той в поезията на Левков? Или носител на протеста, че светът не е добре устроен? И често злото надделява над доброто, а хармонията между човеците е отвлечено понятие… Някой е жертва в обществените противоречия и някой, като скръбен лик от икона, продължава да се взира в пустия път към дома. Този някой е майката:

  Склони изплакан взор и от сърце
  стопли го с някой спомен, кой плахо ще прегърнеш.
  Тъгата ще тежи в прострените ръце –
  заспи и забрави, че няма да се върна!

  /„Мамо”/

  Много са темите в творчеството на Николай Левков – за (не)чаканото вече посещение в родината, за копнежа по отлетелите години, за приятелството, за любовта и ролята на поезията в човешкия делник. В него са и стихове, провокирани от конкретни политически събития, имащи днес по-скоро познавателна стойност. Светът сега разбира се е друг, без възпиращи граници. Или е същият в някои отношения… но го виждаме най-вече като неизбродими места за реализация на материалните си мечти. За да ги няма днес обаче онези граници, чието забранено пресичане превръщаше толкова хора в невъзвращенци или даже във „врагове на народа“, нека не забравяме за съдбите и приноса на идеалистите сред политическата ни емиграция. Които не можеха да се върнат в родината, но продължаваха да се борят за нея и нейното бъдеще, не само за собственото си настояще. За техните мечти, тъги, стремежи и борби. И за висотата на техния дух.

  Сред тези идеалисти е и Николай Левков, чиито изгнанически спомени продължават да ни вълнуват. И който е актуален и днес с посланията си, като това в стихотворението „Как искам”:

  Как искам да те видя, роден кът –
  такъв, какъвто помня те от винаги,
  с безбрежна шир, път чезнещ подир път,
  села приспани, тихи и задимени.

  Прав си, поете – трябва да обичаме България. Където и да се намираме, каквото и да правим по света. На това ни учи твоето творчество, а и на друго: да не забравяме какви сме, за да не бъдем дърво без корен. А иначе, т.нар. емигрантска литература има разбира се място в българската литературна история. Имената, които са я съграждали, тепърва ще бъдат популяризирани, а заглавията на книгите им – будещи интерес. Сред тях са и книгите на Николай Левков, чиито достойнства не могат да бъдат изброени и изчерпани с тези кратки редове.

   

  Георги Н. Николов

  

• Неизвестна хроника за последните дни на България

  Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!?

  

  Неизвестна хроника за последните дни на България беше открита при разкопки в подлеза на ЦУМ. Хрониката е изключително добре запазена и ясно четлива, ето текста:

  “В лето господне 2005, се възцари в България, тройна коалиция. Едните бяха комунисти, другите – монархисти а третите – терористи. Те сключиха сделка и си разпределихa богатствата, като крадяха в неусвест всичко, до което се докопаха, и казаха на мафията: или ще работите за нас, или ще ви избием.

  И тези, които ги послушаха, останаха живи, а другите ги разстреляха показно, и никой не смееше да им се противопостави.

  И много злини сториха, и много хора пропищяха от техните неправди и искаха да ги свалят, но те се държаха здраво, а хората бяха уморени и обезверени, а и уплашени.

  Тогава дойде Бойко и каза на хората „Аз съм,“ и те му повярваха, и в лето господне 2009 го подкрепиха, като очакваха справедливост и наказания за престъпниците. Но, уви – останаха излъгани, и въпреки че имаше 70,000 полицаи, а само триста престъпници, то никой не можеше да ги осъди, защото съдиите се бяха слели с мафията, а и законите, по които трябваше да ги съдят, бяха измислени от същите тези престъпници и те ги познаваха добре и знаеха как да се избавят, така останаха недосегаеми.

  И не само че престъпниците ходеха свободни, но и хората живееха по-зле от преди, и настанаха дни на криза. Но тегобите не бяха само тези; новият цар реши да погуби българския народ окончателно, той му забрани да протестира, и каза на старите „трябва да работите,“ и настанаха дни на ужас и мъка, защото болни, куци, сакати, слепи тръгнаха да си търсят работа, но като нямаше работа за младите и здравите, то откъде да намерят старите и болните?!

  И много хора се отказаха да живеят, много останаха без дом, защото не можеха да плащат на банките, а тези, които искаха да избягат от страната бяха спрени, и им казаха: платете си и ще ви пуснем, но като нямаха пари, те се скитаха по българската земя и я напояваха със сълзите си.

  Но Бойко сключи сделка с чуждоземци и те му платиха не само да погуби народа, но и да отрови земята, а той им каза: „Аз сега ще приема закона, но вие след пет години ще можете да дойдете и да правите каквото си искате, защото сега ако го направим, ще има много кръв„.

  И така Бойко продаде България и гледаше с усмивка на глупавите хора, които си мислеха, че са го накарали да отстъпи. И не беше само това, но той затвори болниците и хората ходеха по врачки, баячки и екстрасенси, а вярващите се молеха пред чудотворни икони, но както се молеха – така умираха, защото нямаше кой да ги погледне.

  И страната обезлюдя, който можа – избяга, който не – остана да тегли и да проклина, и изгуби се българският род и се пръсна по цялата земя, като ято подплашени пилци.

  Писах аз в лето господне 2010 Чергар-Странник. И дано Бог даде на оцелелите сила да се съберат и да възродят България.“

   

• Наглост без граници в тюрлюгювеча

  

  Масова хипноза ли? Това пък какво е? Порових в дебелите книги, посъбрах теоретични знания и затворих очи. Без да се напъвам особено, се завъртяха като на кинолента кадри от Челопеч. Делян Пеевски зад скарата пече кебапчета и кюфтета за народа. След това, в някакъв селски боксов клуб раздава двутонни шамари. Чувалът стене – народът е просълзен от умиление. Разхожда се Делян сред почитатели и обявява: „Като взема властта, ще върна названието Народна Република България!”.

  Усмивките от новите ленти не спират. Делян Пеевски обикаля по градове и села. Строи сцени на площадите, изнася концерти и обещава. Само да се докопа до властта и щял да разкатае фамилията на олигарси, местни феодали и корумпирани държавни чиновници. Тук образът леко се разплу, отнякъде се излюпи пожарникарската фуражка на баш обещавача на справедливост Батман-Бойко. Рекох си – тия сигурно са роднини. Опа, картинката се избистри: Делян Пеевски си прави партия – „Наглост без граници”, „Наглост без цензура” или нещо подобно. Ще се бори с досегашните бандити – БСП, ГЕРБ, ДПС, АТАКА… На въпроси към новия спасител откъде са парите за партията, концертите, кебапчетата…месията отвръща, че са лични спестявания. Не били на медийната империя на Ирена Кръстева, която вече даже била продадена. Не били парите и на банкера Цветан Василев.

  Закономерно се раждат нови въпроси. Кой всъщност е спестовникът Пеевски? Какво знаем? Бивш следовател, активист на жълтото НДСВ иии…. вечен депутат от турскосиньото ДПС. За малко щеше да се самоназначи и за шеф на ДАНС. Стоп! Рязко отворих очи. Какво става? Нали този същият Делян Пеевски българските граждани го уволниха, махнаха го, спряха го да шефства в ДАНС. Нали той уж беше причината народът, гневен и възмутен да скочи на протести срещу правителството на Олигархски? Нищо не разбирам. Странна работа.

  Редовият депутат от ДПС се бил срещал над 40 пъти, при това официално с Цветан Цветанов, докато последният се изживяваше като министър на вътрешните работи. 40 срещи! Защо? За какво толкова са си говорили? За футбол, за жени, пак за футбол и отново за жени? А сега де?  И кой всъщност е бил в нужда? Министърът или сивият незабележим народен представител? Като казах народен представител, се сетих още нещо. Българинът Пеевски се оказва любимец на бедните и отрудени български мюсюлмани. Ахмедовци, Хасановци и Мюмюновци се кълнат, че били познали истинския образ на Делян и затова ще го пратят да евродепутатства в Брюксел. Браво! Машала, евала, ашколсун, молодец! Ей на това му викам аз 100% неподправена народна любов. Оказа се истина – за любовта невъзможни неща няма, можеш да познаеш нещо, което нито си помирисвал, нито виждал.

  Ох. Гледам в тюрлюгювеча „Наглост без цензура” за повече вкус са вкарани и войводите от ВМРО. Не може да бъде. ДПС и ВМРО заедно в любовта. А какво стана с чувствената връзка ДПС-АТАКА? Нова, бодра смяна ли се подготвя? Не, не, не може да бъде. Нещо не е наред. Голяма дивотия. На тия пичове от ДОПГ (държавна организирана престъпна група) явно не само една дъска им се е разхлопала, а цялото дюшеме се е откъртило.

  Ще кажете, че съм се объркал и на места вместо Делян Пеевски е трябвало да напиша Николай Бареков. Да, ама не. Объркан съм, но не съм сбъркал. Само се чудя. Няма ли край тази 25-годишна хипноза? Я пак да се заровя в дебелите книги. Да видя има ли край, няма ли край това пусто българско вцепенение.

   

  Ивайло Зартов,

  21 април 2014 г.

• Арменци – 99 години от геноцида

  99 години от Арменския геноцид, случил се в пределите на Османската империя по време на Първата световна война
  

  

  „АРМЕНЦИ“,  Пею К. Яворов

  Изгнаници клети, отломка нищожна
  от винаги храбър народ мъченик,
  дечица на майка робиня тревожна
  и жертви на подвиг чутовно велик –

  далеч от родина, в край чужди събрани,
  изпити и бледни, в порутен бордей,
  те пият, а тънат сърцата им в рани,
  и пеят, тъй както през сълзи се пей.

  Те пият… В пиянство щат лесно забрави
  предишни неволи и днешни беди,
  в кипящото вино щат спомен удави,
  заспа ще дух болен в разбити гърди;

  глава ще натегне, от нея тогава
  изчезна ще майчин страдалчески лик
  и няма да чуват, в пияна забрава,
  за помощ синовна всегдашния клик.

  Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
  разпръснати ей ги навсякъде веч –
  тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
  върху им издигна за всякога меч;

  оставили в кърви нещастна родина,
  оставили в пламък и бащин си кът,
  немили-недраги в далека чужбина,
  един – в механата! – открит им е път.

  Те пеят… И дива е тяхната песен,
  че рани разяждат ранени сърца,
  че злоба ги дави в кипежа си бесен
  и сълзи изстисква на бледни лица…

  Че злъчка препълня сърца угнетени,
  че огън в главите разсъдък суши,
  че молния свети в очи накървени,
  че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

  А зимната буря им сякаш приглася,
  бучи и завива страхотно в нощта
  и вихром подема, издига, разнася
  бунтовната песен широко в света.

  И все по-зловещо небето тъмнее,
  и все по се мръщи студената нощ,
  и все по-горещо дружината пее,
  и буря приглася с нечувана мощ…

  Те пият и пеят… Отломка нищожна
  от винаги храбър народ мъченик,
  дечица на майка робиня тревожна
  и жертви на подвиг чутовно велик –

  далеч от родина, и боси, и голи,
  в край чужди събрани, в порутен бордей,
  те пият – пиянство забравя неволи,
  и пеят, тъй както през сълзи се пей.

   

• Шлиферът на Леонардо

  Разкази от книгата на Ивайло Диманов „Шлиферът на Леонардо“

  .

   НЯМА НИЩО ПО-ЛОШО ОТ ХУБАВОТО ВРЕМЕ

  Лято е! Птички пеят, грее юлското слънце, децата играят безгрижно, без да си дават сметка, че един ден ще пораснат, ще почнат да плащат парно и ток. В такова време едни се женят, други отиват на ешафода, което е същото. А на мен ми се пие.

  Някой звъни. Кирчо е, приятел от детинство. С бутилка гроздова.

  Сякаш сам Господ го праща.

  Спретвам бързо салатка, прехвърляйки наум поводите за тост.

  – Наздраве! Да пием за нашето истинско приятелство!

  – Не съм ти никакъв приятел – изфъфля Кирчо.

  – Как така? – опитвам да спечеля време и мисля наум.

  Не му дължа пари, с жена му… Не, с нея не съм! Приятел е, все пак.

  – Какво става бе, Кирчо?

  – Не съм Кирчо, викай ми поп Кръстьо! Време е да ти кажа цялата истина, защото вече не издържам. И без това ще отворят и моето досие, по-добре е от мен да научиш. ..

  – Какво да науча? – недоумявам аз.

  – Аз съм твоят информатор! Осем дебели папки съм напълнил с доноси срещу теб. С двайсет и три страници повече от “Война и мир”…

  – Много бе, братко. Не беше такъв отличник!

  – Много-малко, това е. Ето служебния ми пистолет, вземи и ме застреляй! Но искам да знаеш защо навремето не замина с фолклорния ансамбъл в твоята любима Италия…

  – Ти ли беше?

  – Аз… Писах, че готвиш атентат срещу папата. Те пък после взеха, че наистина стреляха. И стана една… Мен, естествено, ме наградиха. Орден “Зорки очи”, втора степен. Дори колегата Николай няма такъв. А срещу теб започна тайно и трайно разследване. Затова те съкратиха от работа, взеха те запас в медения месец, първата ти стихосбирка излезе чак след десет години. Помниш ли провалената ти дисертация?

  – Помня, разбира се, как мога да забравя такъв провал!

  – Моя е заслугата! И жилищния ти проблем, и диабета, и изпращането ти кореспондент в Каспичан, вместо в Париж…

  – И Париж?!

  – Да. В годините на демокрацията също донасях. Писах например, че не харесваш поезията на Сугарев, че не отиде да скачаш пред “Александър Невски”… Хайде, вземи пистолета и ме застреляй! Да кажем “не” на страха.

  Слушам го втрещен, очарован и леко замаян. А той се смее.

  – И ако ти кажа защо – ще паднеш от смях! Помниш ли ония съученички от десети клас. Мими и Цецка, дето ходехме с тях? Ти свали Цецка, която имаше страхотни гърди! Ей това не можах да преглътна…

  Взех пистолета и вместо в най-добрия си приятел, го опрях в слепоочието си.

  Господи, каква ирония! Заради едни цици да провалиш целия си живот!

  И гръмнах.

  .

  .

  .

  ГРАЖДАНИН НА СВЕТА

  Човек и добре да живее, един ден свършва парите.

  Гушнах телевизора и право в отсрещната заложна къща.

  – Не става! – отсече служителят. – Складът е пълен с битова техника. И плазма мъкнат, и системи за домашно кино, и лаптопи. Дори една тъща оставиха. Без да й искат пари, на доизживяване… Завчера някакъв тип предложи националната сигурност, ама кой ще я вземе…

  – А органи не ви ли трябват? – плахо попитах аз. – На Запад много се търсят.

  – Мерси – рече момчето, – имаме си роял, чембало. Само орган липсва в тая менажерия!

  – Не бе, приятел, не музикални, а човешки органи! Сърце, черен дроб, шол, шкембе-чорба, схващаш ли? Спазаряваме приемлива цена, ти плащаш, аз подписвам декларация и като умра, взимаш съответната карантия. О’кей?

  След половин час сделката приключи.

  Разпродадох почти всичко. Викнахме лекар да освидетелства доброто ми здраве. Подадох му здравноосигурителната си книжка, а вътре нещо и за него. Щом видя Джордж Вашингтон, той мигом забрави за Хипократ.

  Така успях да пробутам черния си дроб барабар с цирозата! Срещу двеста и петдесет долара. Много изгодно продадох и сърцето. С митрален порок, перикардит и ревматоиден артрит. Гръдната жаба спазарих отделно. Шитнах целия си гръбначен стълб, а ишиаса и лумбагото оферирах като екстри.

  Най-трудно ми бе да пробутам водата в дясното коляно. Но накрая и нея взеха. При тия цени на „Софийска вода“…

  Сега съм богат.

  Вярно е, че когато умра, близките ми ще срещнат известни затруднения около погребението, тъй като ще разполагат само с тазобедрената ми става, лявото ухо и бейзболната шапка.

  Дори белите дробове ще липсват.

  Размених ги срещу чифт бели манастири.

  Въпреки всичко сделката има и своите добри страни.

  Американецът, който купи черния ми дроб, всяка седмица праща кашон изключително качествен бърбън. За да не пия родни ментета.

  Възрастна канадка бди над жлъчката и ме храни със сочни цитрусови плодове. Мутри крачат редом с мен и вардят конвертируемото ми тяло, возят ме с „Чероки“, да не би случайно да пострада я ахилес, я дамарче.

  Приживе не успях да пътешествам, но като умра, ще стана гражданин на света! Сърцето ми отива в Англия, бъбреците – в Япония, роговицата на едното око – в Австралия, ретината на другото – в Мексико. Дори далакът, тая стара ръждясала валдхорна, спечели екскурзия до Малдивите.

  Ще заживея втори живот, прегърнал двете полушария!

  И с насмешка ще си спомням дните, в които бях жив, но… българин.

   .

  .

  .

  СИНЯТА ПТИЦА

  Веднъж, съвсем случайно, успях да уловя Синята птица.

  И викнах от радост тогава: „Ей, хора, ето я птицата на човешкото щастие, за която мечтаеше Метерлинг… Радвайте се, приятели, вече ще бъдем щастливи и добри!”

  Песимистът ме прекъсна: „Добре де, какво си се развикал? Хванал някаква си синя птица и реве от радост. И какво от това? Ще намалеят ли инфарктите? А сметките за парно? Не. Тогава за какво е тоя шум?”

  Журналистът попита: ”Това ли е Оная птица? От Онази приказка? Ами ако е болна от птичи грип?”

  Ученият промърмори: „Не може да бъде! Абсурд! Вероятно птицата е фалшива, а той с положителност е мошеник.”

  Завистникът процеди: „Аз и преди ви казвах, че не е в ред, ама вие не вярвахте. Ето на, докъде я докара!”

  Бизнесменът предложи: „Продай ми я, братко. На теб за какво ти е, та ти нямаш пари дори за кафез…”

  Крадецът извика: „Дръжте го, открадна ми Синята птица!”

  Далтонистът се изсмя: „Каква Синя птица бе, това е най-обикновена жълта птица!”

  Свещеникът изсъска: „Анатема!”

  Финансовият министър ме обложи с данък „Чартърни полети”.

  Главният прокурор ми връчи призовка, а в един вестник със затихващи функции излезе уводна статия, озаглавена „Ето кой взриви синята идея!”

  Жена ми се разплака: „Как все ти, бе? Как някой друг не се хвана да върши подобни дивотии, ами все ти оправяш света…”

  Въздъхнах.

  Помилвах птицата, после я пуснах и тя уплашена изчезна в синия безкрай. И хората заживяха спокойно и щастливо.

  .

  .

  .

  ДОЛЧЕ ВИТА

  Напоследък животът стана крайно интересен.

  И привлекателен.

  А какво беше преди?

  Всеки ден едно и също – пиеш, ядеш и спиш. Скука!

  Сега не е така.

  Сега, благодарение на демократичните промени в цялата страна, животът стана много по-интересен.

  Сега обядвам и не съм сигурен, че ще вечерям.

  Отивам на работа, но не знам дали не е за последен път.

  Лягам да спя и не съм съвсем уверен, че ще се събудя.

  Фаталната неизвестност повишава количеството адреналин в кръвта ми и аз се чувствам опиянен и влюбен. В живота!

  Влизам в магазина и се нареждам за хляб. Идва редът ми и с удивление научавам, че междувременно, докато съм чакал на опашката, цената на хляба се е повишила три пъти. Във връзка с новите цени на петрола.

  – Инфлация, господине! – вдига рамене хлебарят и смъква новата ми вратовръзка, тъй като парите, които имам, не стигат за хляб.

  Без вратовръзка се диша по-свободно.

  Връщам се у дома. Апартаментът – напълно опоскан.

  Няма дори един стол, на който да седнеш.

  За сметка на това има писмо. От жена ми е:

  „Сбогом. Взимам само най-необходимото.“

  Ясно, казвам си, инфлация на чувствата, и отивам да видя кой така настойчиво звъни.

  Инкасаторката от „Софийска вода”.

  Влиза направо в банята, отваря водомера.

  – Вие всеки ден ли се къпете?

  – Разбира се – отвръщам аз. – По два пъти.

  – Що за разточителство? Не знаете ли новите цени на водата? – възмущава се инкасаторката и ми връчва сметка, според която последните три месеца съм се къпал във водите на Ниагарския водопад.

  Подавам й цялата си заплата.

  – Това е! Нямам повече пари.

  – Как да нямаш, този костюм от шантунг ли е?

  – Ми да…

  – Ето, още сто лева! Сваляй, сваляй, не ме гледай.

  Събличам костюма и се чувствам някак неловко.

  – Жалко, че жена ти е изнесла цялата покъщнина и няма какво да ипотекираш…. А слипът ти гръцки ли е?

  – Да, но… моля ви се! – възпротивявам се аз.

  – Сваляй, сваляй, не се притеснявай, аз съм служебно лице! Ето, виждаш ли, че няма нищо страшно. Браво, още пет лева! Чакай, я се усмихни! Я сега кажи „А-а-а!“

  – А-а-а-а…

  – Ей, каква хубава усмивка! Тия коронки нали са златни? О, имаш даже и мост! Виждаш ли, а ми разправяш, че нямаш пари. Дай клещите!

  … Изофщо, жифотът стафа фсе по-хубаф.

  И прифлекателен.

  .

  .

  .

  В ПОЛИТЕ НА “ВИТОШКА”

  Над тихия, смълчан квартал, една измършавяла звезда догаряше едва-едва, като забравена на Бъдни вечер свещ.

  Новият ден настъпваше уверено и малцината ранобудници няма как да не са забелязали бодрата физиономия на Първолета Граматикова, която чакаше на крайната спирка първия сънен трамвай.

  Оптимизмът на младата филоложка, подплатен с две следдипломни квалификации и магистърска степен по пъблик рилейшънс, бе подклаждан с бойкия рефрен на „Марсилезата“ и една случайна вестникарска обява с вакантно място за детегледачка.

  Това бе сто шейсет и четвъртата обява за работа, на която Граматикова откликваше, но числото й се струваше съдбоносно.

  Нещо й подсказваше, че този път ще успее.

  Когато трамваят погълна първите пасажери, съкратената преди шест месеца учителка още припяваше „контр ну дьо ла тиранийо“, а сърцето й бе изпълнено с мечти и копнежи…

  Половин час по-късно научи, че всъщност мястото за детегледачка е заето, но във фирмата имало свободна позиция за компаньонки.

  Очевидно Първолета Граматикова не разбра значението на думата и невинно попита дали ще е предимство фактът, че владее перфектно английски и френски. Отговориха й, че френският ще е с особено предимство, а тя попита още дали ще е предимство опитът й по социална педагогика.

  Отговориха й, че става дума за здрав секс, а тя изведнъж се почувства като на държавния изпит, когато за първи път през живота си извади пищов да преписва. И съвсем естествено я хванаха…

  Първолета Граматикова излезе с поруменели бузи.

  Жена с такива бузи днес можеш да срещнеш само в платната на Владимир Димитров-Майстора…

  Излезе Първолета Граматикова на улицата и първом опипа тясната си блузка от ликра, от която всеки момент щяха да хвръкнат два диви гълъба, отнасяйки разтупканото й сърце накъдето си пожелаят.

  После се успокои и реши да сложи край на своя мизерен живот.

  Да, но как?

  Нямаше пистолет, нито въже.

  А и смелост достатъчно нямаше…

  Да легне на ж.п. релсите, а?

  Не, няма смисъл! При това разписание на влаковете по-скоро би умряла от скука или пневмония, отколкото от прегазване.

  Първолета Граматикова реши да скочи от Лъвов мост.

  Застана зад кърпената опашка на лъва и погледна надолу.

  Много е ниско, най-много да счупиш крак, отгатна намеренията й възрастен циганин, който продаваше „оригинално” уиски „Джони Уокър“ за пет лева.

  С това е по-сигурно, намигна той и й подаде едно шише от своята маркова продукция.

  Цяла вечер Първолета Граматикова очакваше смъртта, надигайки час по час полупразното шише, но вместо смъртта, призори й се яви такъв тежък махмурлук, който се явява на Распутин, когато му сервират пресолени пелмени…

  Животът не е това, което е, но ако трябваше да избира между дайкири и харакири, бившата учителка би избрала и двете. С много течен аналгин.

  Призори Първолета Граматикова взе всичките си дипломи, накъса ги на малки книжни парченца и тържествено ги пусна в тоалетната чиния.

  После седна на компютъра и написа с едри главни букви:

  „ЕРОТИЧНИ МАСАЖИ ОТ БАКАЛАВЪР ПО САЙОНДЖИ. ЦЕНА 50 ЛВ.”

  Сетне принтира обявата и излезе навън.

  Над булевард “Витоша” една измършавяла звезда догаряше едва-едва, като забравена на Бъдни вечер свещ. Новият ден настъпваше уверено и малцината ранобудници няма как да не са забелязали бодрата физиономия на Първолета Граматикова, която чакаше своя първи клиент.

   .

  .

  .

  ШЛИФЕРЪТ НА ЛЕОНАРДО

  Брадясалият мъж се надвеси над изкопа и погледна надолу. Два метра и половина встрани от останките на древен тракийски некропол блестеше малка глинена плочка с някакъв странен, едва различим надпис:

  А ДОЛЕ КРАВА ГАСИ ПОЖАРА

  С ТЕКИЛА И МЕЗЕ ОТ НОЩНО ЕХО

  Какво ли можеше да означава този на пръв поглед глуповат текст?

  Крава гаси пожар с текила.

  Дотук добре. Ако кравата е махмурлия, защо да не угаси пожара с нещо подобаващо? Е, текилата не е най-подходящото, но една крава едва ли има избор. Колкото до мезето от нощно ехо, тук прозираше поетична фриволност, томителен повей от ранната лирика на Лилиев, примесен с индийския символизъм на Сугарев.

  Мезе от ехо. И клатушкаща се крава, вероятно метафора на пиянството на един народ. Странно…

  Еврика! Та това е анаграма.

  Божественият камък всъщност представляваше код към всички тайни на най-древната цивилизация. Какво ли можеше да означава?

  Чрез разместване на буквите младият археолог получи истинското послание, кодирано в загадъчния текст:

  ЛЕОНАРДО, КОГА НАЙ-ПОСЛЕ

  ЩЕ СИ ЗАЖИВЕЕМ КАТО ХОРАТА?

  Очевидно този въпрос не бе отправен към археолога, още по-малко към някой от новите коалиционни министри. Авторът едва ли се е надявал някой от тях да даде компетентен отговор.

  Но кой ли би могъл да го стори?

  Може би отговорът съществува, също тъй хитро кодиран.

  Вероятно има още някакъв знак. Някакъв тайнствен код, който да разплете невероятния шифър на вековете.

  Младият учен се замисли. Криптограмата от разшифрования текст го хвърли в историческа меланхолия и нездрава апатия. Очевидно социалните проблеми са непреходна традиция по тия земи, щом хората копнеят да заживеят като хората. Мъжът си наля една пещерска в бракуван лакримарий, в който някога оплаквачките на незнаен тракийски бизнесмен събирали сълзи за протокола. Сега вместо сълзи издълженото съдче събираше меката топлина на метиловия алкохол.

  Къде би могло да е скрито посланието?

  В Старосел? Едва ли! Анаграмата е писана значително по-късно.

  Във Велики Преслав, у г-жа Мозер, или пък в Свещари? Надали. Магистрала „Тракия“? Перперикон? Невъзможно. Там по-скоро ще изскочи някой плейбек на Орфей, отколкото шифърът на Леонардо.

  Археологът се плесна по челото и мигом хукна към гарата.

  След няколко часа той разглеждаше графитите в тоалетната на Народното събрание. Почука плахо по фаянсовите плочки, грижливо подредени с тънка фуга помежду им. В прогресия 8-5-3 последната плочка кухо изтропа. Археологът внимателно я извади и в тъмната кухина откри тайнствено скривалище.

  Какво ли имаше вътре?

  Златото на гетите, чудотворното биле на Бендида или ключът към безсмъртието на Залмоксис?

  Археологът бръкна в тайнственото скривалище и ръката му напипа някаква странна материя. Измъкна я отвън. Приличаше на дълго яке от тънка промазана тъкан, по-скоро шлифер. Бръкна в джобовете и в единия от тях откри листче, грижливо сгънато на четири. Най-отгоре с едри печатни букви бе изписан нов непонятен текст: ТУК ОКО НА ВОЛЯ.

  Странно. В парламента и око, и охолство – всичко е на воля. Какво ли всъщност означава?

  Отново анаграма!

  Да, очевидно този шифър криеше отговора на въпроса кога най-после ще заживеем като хората?

  Размествайки буквите една по една, най-после младият археолог успя да прочете: НА КУКОВО ЛЯТО.

  .

• По-голям

  Разказ от Здравка Ефтимова

  .

  Татко каза:

  – Попей му и морето ще дойде при тебе. Една сутрин ще се събудиш и то ще е пред прага.

  Дали ще дойде по пътя за Витоша, или с автобуса от Перник? Тихо тананикам, да не плаша кучето и всеки ден стигам с една стъпка по-нагоре към поляната, защото морето е гъсто като трева, вместо киселец има пясък, а вместо врабчета – риби. Като дойде, ще си гребна една кофа от най-голямата вълна, после ще го пусна да си ходи при брега и при пристанищата. По телевизията го виждам, толкова е голямо, че целият телевизор е пълен с него, но колко ще ти събере един телевизор? Няколко ведра.

  Мама замина в Испания – да събере пари за една къща. Когато ходим за продукти в „Пени маркет“, с тате спираме и я наблюдаваме – тя е пораснала само до първия етаж, гледа към автобусната спирка, има и двор – там ще си насадя тиква, с тате бяхме насадили една –аз я поливам по два пъти на ден и тя стана по-висока от мене. С тате живеем в бараката – той поправя строшени коли, аз също поправям. На втория етаж е моят креват, масата със закуската, а отдолу са колите – те са се сблъскали с камиони или с дървета. Баща ми цял ден изправя ламарини и жужи, на обяд ядем сандвичи – скъп за мене, евтин за него, защото спестяваме за къщата – вместо дворче, ще имам море с риби до кръста и гора от миди. Море, чакам те, пея му и то чува. Водата има уши като хората.

  Тука няма деца, само клиенти, по цял ден клеча до тиквата в двора. И едно цвете имам, но то завехна, преди да му науча истинското име. Беше синьо, измислих му лъжливо име – Кит и заедно наблюдавахме какво става– като едно глупаво дете аз десет пъти на ден хвърчах да видя дали не се задава морето. До двата пътя сновях, онзи от Витоша, където са дърветата и гъбите, и на пътя от къщите го чаках – оттам пристигат клиентите на тате със строшените коли.

  Морето не дойде, но ми прати два облака, заваля дъжд и се сетих – ето, проводило ми е две-три вълни по облаците. Но синьото цвете изсъхна, тогава аз и вълните се разболяхме, имахме температура, пихме сироп и антибиотик. Тате ми даваше чай, аз лежах долу при горелките и чуковете, той правеше колите, час по час идваше да ме пипа по челото, аз не можех да му помагам с пиленето на броните. И морето боледуваше, болеше го сърцето от златен пясък. Ела да видиш, каза тате и ме заведе – беше пораснало ново цвете.

  – Ти си го насадил – извиках и той си призна.

  Затова морето и аз продължихме да пием чай, а не биваше да боледуваме, ще изпуснем клиентите и няма да струпаме пари за оная страхотна къща на автобусната спирка. Мама ни изпрати малко от Испания и ги прибрахме в кутията за обувки и спестявания. Температурата ни не спадна и тате каза:

  – Днеска ще ти направя море.

  Покрай строшените коли минава един поток, голям като мишка е той, пълен с камъни и жабуняк, но тате може от всичко да направи море – и от ръждясала ламарина. Издълба калта, после запуши вирчето с един капак на Форд. О, този поток е мързелив и страхлив. Хем иска да стигне до Струма, хем като се покаже слънце, се плаши и пресъхва.

  – Ела да видиш – викна ме тате. Потокът бе забравил що е страх. Беше се плиснал на огромен гьол и пред очите ми захапа ръждивия капак на Форда. – Тази вода ти я изпраща морето.

  – Вярно ли?

  – Вярно.

  Температурата ми мина като на кучето, което всяка вечер чакаше мидите с мене. Аз нагазих в моето море и цял ден не стъпих на брега. Пеех му – да не вземе да си събере чуковете, да изсъхне – тогава за мене остава само тинята, с който лятото тъчеше черги от кафява прах. Този път мама не можа да ни прати пари, а аз така исках да я купим тая къща с двор за една тиква – тя щеше да свети на рибите вместо фар, а аз щях да отъпча лунна пътека, за да не се объркват горките, като се стъмни. Тате така започна да спестява, че си изгуби деня за пиене. Това е или понеделник, или вторник. Веднъж на месец той трябва да се напие, а месец е времето, когато зреят дивите дренки над бараката ни. Тате ми казва:

  – Анче, ще пия – и ме води при баба Мирела. Мама и на нея праща петдесет пари от време на време. Жалко, че тате все по-рядко ме води при баба Мирела, от мене не може да се напие като хората, страх го е, че докато е пиян, може пак да вдигна температура. Мразя я тази температура. Не мога да я гледам. Ходи се напий, тате, казвам му. Няма да боледувам, а той въздиша:

  – Довечера ще ти прочета приказка.

  Но не може да ми прочете, още докато отваря книгата, е заспал – така искам да науча буквите, аз да му чета, защото бащите вярват на приказки повече от децата. Даже понякога хич и не искам да купуваме къщата – той отслабна, стана по-тънък от гаечния ключ. Аз му давам смелост:

  – Пак ще надебелееш, не бой се. Бий ламарината! – и той я бие, но ми се иска по-често да може да се напива, ракията също е море, казва ми и разбирам защо иска да я пие. В морето има кораби, натъжих се аз, жалко че, в кръчмата няма. А, има – отвърна и отиде да вдигне на крака един съсипан Ситроен, като разбитата колиба на моя приятел кучето. Вчера мама ни прати пари колкото за двайсет керемиди за покрива, това е доста нещо, затова се надявах, че най-после поне един кораб ще се покаже наоколо. Покатерих се на клена – ако е наблизо, ще извикам. Не знам дали корабът има уши – сигурно има, нали трябва да чува какво командва капитанът.

  – Спестихме – каза тате. – Събрахме ги.

  Колко струва морето – сигурно сто и петдесет лева, но дали с мидите или без мидите? Рибите ще ги пусна да си живеят, ще направя детска градина за риби и ще ги уча да поправят смачкани коли. Жалко, че нямам кораб.

  – Сега ще видиш кораба – каза тате.

  Имаме едно дървено корито, голямо колкото целия свят – там тате държи инструментите –не знам имената им, но са много скъпи, всичките от желязо. Той ги извади от коритото и го нарами на гръб.

  – Ела – направи ми знак с ръка.

  Дали ще пием заедно, помислих си, защото баба Мирела я заболя сърцето и отиде да го зашият в болницата. Но не заминахме да пием заедно. Много вървяхме, двайсет и триста минути, по едно време заедно с коритото тате ме сложи на конче, въпреки че не се бях уморила. Крачихме още хиляда минути. Аз и дървеното корито пеехме за морето. Накрая стигнахме до Струма – познах я по върбите и драките на брега. Веднъж ме бяха наболи здраво. Хич не искам да си имам работа с драки.

  – Струма ти я праща морето – обади ми тате и аз усетих, че през цялото време съм искала да вървя по бряг с драки и върби.

  – Това е твоят кораб – каза той, сложи ме в дървеното корито и аз разбрах, че морето ме беше чуло – цялата Струма ми беше изпратило. И плувах в дървеното корито край драките, тате го дърпаше, та не знаех дали аз към капитанът, или той, но понякога има двама капитани – един малък, а другият голям. Но малкият е по-важен – забелязва всичко долу, в ниското, и гледа де не настъпи някоя риба. Големият пази коритото да не се обърне. Какво страхотно море има на хиляда минути от нашата барака за катастрофирали коли! Тате не можа да се напие този месец и ми беше тъжно, но аз го научих как да кара кораб от корито по най-хубавия бряг, обрасъл в драки от сребро и върби от скъпоценни камъни.

  Надявах се, че сме натрупали достатъчно пари да купим поне една стая – така морето като дойде, ще има къде да спи, и тиква ще си има, по-голяма от мене.

  Тате така започна да пести, дори в понеделник, вторник и сряда не ходеше до „Стотинката“ , там човек се напива най-сладко и после има сили да поправя смачканите Ситроени. Мина много време. Дори зашитото сърце на баба Мирела оздравя и тя каза:

  – Василе, доведи детето, ти си почини. Ако искаш да дойда да ви изчистя бараката.

  – Не,не – рече тате. – Сега спестяваме за къщата.

  А аз исках да отплуваме по Струма до морето с моя кораб, но той пак го напълни с инструменти, всичките от желязо. Не можех да ги помръдна от местата им. С такава тежест моят кораб щеше да потъне като гаечен ключ под корените на върбите.

  Събрахме един милион. Кутията ни за обувки и спестявания натежа. Дъното й почти не се виждаше от пари. Може би и мама щеше да ни изпрати още някой лев от Испания. Морето можеше да хвърля вълни накъдето ще – ще му купим дворче, да си знае, че има място за почивка. Никакви вълци нямаше да му изядат рибите, защото кучето, с което обхождахме потока, се примами от само себе си и дойде да живее в бараката с катастрофиралите коли. Кръстих го Морски Лъв.

  – Тръгваме – каза тате.

  – Къде? – попитах.

  – При морето.

  – Но защо не извади инструментите от кораба? Как ще го влачим с толкова ключове и ножовки до драките на Струма?

  – Ще видиш.

  Той вдигна кутията с парите – почти покрилият дъното милион, който бяхме трупали толкова време. Взе и стотинките за сандвичите на обяд. Качихме се на влака. Пътувахме сто години. Кондукторът ни продупчи билетите и ми ги подари. Добър човек кондуктор. После стигнахме голям град, сигурно Перник, който заедно с нас се беше преместил към морето. Къщи и коли, още къщи и още много коли, които тате можеше да поправя.

  Тогава го видях. Морето. По-голямо от мене. По-голямо от Струма и от Перник. От небето по-голямо, от въздуха, от строшените коли, от нашата огромна кутия с левовете по-голямо. Вълните – същите, каквито ги мислехме с моя приятел, кучето. По-голямо от Испания и парите, които ни пращаше мама. По-голямо от къщата, която искахме да купим. Цялото синьо.

  Само тате беше по-голям от морето. И по-силен.

  Моят баща.

  .

  Източник:  OFFNews.bg

• ‘Everything Happens As It Does’ или за пътя на автора и книгата

  Неотдавна романът на Албена Стамболова* „Това е, както става“ – ‘Everything Happens As It Does’ излезе на английски и авторката представи своята книга пред читателска публика в САЩ. Днес в Чикаго Фондация „Елизабет Костова“ организира честване на българската литература в превод и книгата на Албена ‘Everything Happens As It Does’ ще бъде част от това честване. (Повече за честването на българската литература в превод може да се прочете тук.) За своя път към писането, за сюжета на „Това е, както става“ и за своята връзка с читателите разказва авторката в разговор с журналистката Соня Каникова.
  

  .

  Интервю на Соня Каникова с Албена Стамболова
  .

  

  – Разкажете ни за себе си, как започнахте да пишете? Какво имаше преди това?

  – Пиша от 10-12 годишна. Разкази, амбициозни, по модела на Чехов и О’Хенри, Мопасан – любими тогава писатели. Както винаги, всичко тръгва от четенето. Пишех ги за себе си, показвах някои на един близък приятел. Когато срещнах бъдещия си съпруг Ивайло Дичев, който вече беше писател, той обърна представата ми за писането и публикуването – че пишеш ли, трябва да мислиш и да искаш публикация. Въпреки това, първата ми книга (1995 – “Многоточия”) – сборник с малки есеистично-поетични текстове и разкази – това все пак стана по инициатива на друг мой приятел, Стефан Попов, докато живеех все още в Париж. Винаги съм изпитвала неудобство сама да се занимавам с книгите си след като веднъж са написани.

  Какво имаше преди да започна да пиша? – Нищо, желание да пиша. По-късно започнах да се занимавам и с превод и критика.

  – Как се появи първата ви книга, която сега е преведена на английски?

  – “Това е, както става” (2002) е втората ми книга, но е първият роман. Появи се на два пъти. Бях я започнала преди да отида да уча и работя във Франция. Не взех със себе си ръкописа (тогава все още на пишеща машина) и помолих една приятелка да го донесе в Париж. Той се изгуби безвъзвратно. Но не и в моя замисъл. Когато през 1999 г. се върнах окончателно в България, се заех да възстановя книгата и да я довърша. А как стана така, че беше преведена? Олга Николова, литературовед, англицист, преводач и критик, се заинтересува от романа и участва с него в конкурс на Фондация “Елизабет Костова”, спечели го (журито е международно, участва се със синопсис и 30 страници превод на английски), и наградата беше изданието в Open Letter, проевропейско бутиково издателство, което работи в тясно сътрудничество в Рочестърския Унивеситет и неговите програми за превод, писане, критика и литературни изследвания.

  – Как бихте представили книгата?

  – Този роман е замислен и свързан с вълшебните приказки. Построен е от множество къси глави, в които се разказва за любовните истории на персонажите – три поколения в едно семейство. Мисля, че всички истории са любовни, няма нелюбовни истории. Разказването е начин на осмисляне на нещата, които се случват без нашето знание.

  Романът разказва за любовта, любовта като сила, която съществува извън човека (така, както е митологизирана в древните митологии в лицето на Адонис, Ерос, Афродита, Психея). Представена е като нещо мистериозно, неразбираемо, което се случва с хората сякаш извън волята им. Сюжетът е изграден около стремежа на персонажите да разберат какво се случва с тях .

  Книгата е изградена като мозайка, пъзел от малки любовни истории, в чийто център е любовния живот на Майката на двете поколения герои. Именно тя е носител, персонифицира най-голямата загадка, тя е нещо като непонятен и капризен Сфинкс, от чиито решения останалите не могат да се еманципират.

  Въздействието на този персонаж (Майката) е парадоксално – жизнената му стратегия е изградена така, че да отблъсква всички, но именно с това ги привлича и приковава.

  Двамата близнаци, нейни деца, всеки по своему прави опити да се оттегли в свой свят, но безуспешно, в първата част на книгата.

  В тази първа част би могло да се каже, че никой не открива смисъл в това, което се случва с него, сякаш осмислянето на нещата и случването им са в два паралелни свята.

  Предколедната нощ е нещо като повратна точка в разказа. Карнавалното преживяване обръща всекиго от персонажите в неговата противоположност. И именно тук е една от силните допирни точки с вълшебните приказки (извън някои външни прилики и по-директни препратки); всеки от героите влиза в комуникация с някаква тъмна, непозната част в себе си, която го кара да действа по непознат до този момент начин – като че ли несъзнаваното у всекиго е екзорсизирано и разомагьосано, престава да бъде извън достъпа на съзнанието .

  Смъртта на Майката е другото кулминационно и повратно събитие в романа. Тя остава необяснима по същия начин, по който е неразбираема за децата и мъжете си самата майка приживе. Тази смърт се превръща в истинска част от живота на останалите и ги научава да престанат да се страхуват от него.

  Би могло да се каже, че във втората част от книгата героите вече знаят какво е да обичаш и да бъдеш свободен.

  Тук е и другата връзка с вълшебните приказки, те правят така, че малките да пораснат, да влязат в контакт със страховете си и да ги преодолеят. Същинският живот започва извън приказките и именно там свършва и романът.

  – Имахте серия представяния на книгата в САЩ, какви са впечатленията ви, от какво се интересува вашата американска публика?

  – Голямо преживяване за мен е това литературно турне в САЩ. В България публиката, четящата, изглежда по-групово, браншово обвързана. Но не цялата, разбира се. Винаги съм ценяла най-много отзивите, дошли от четящи нелитератори, от “естествената” публика. САЩ също се срещам с по-скоро изкушени/посветени читатели, но чувството ми е за директна добронамереност, заинтересованост, знаци за много добри пожелания. Тези, които са прочели романа, изглеждат много развълнувани, все пак той е свързан с универсални схеми, които говорят на хора от всякакви места. Или поне се надявам да е така. Въпросите, които се задават, са свързани с героите, с превода, с други мои книги и бъдещи проекти, свързани са и с психология и вълшебни приказки. Хората тук – и българи, които са се установили отдавна в САЩ, и американци – изглеждат любопитни и зарадвани по повод изданието. Не зная, но има някаква интензивност и дълбочина на собственото ми преживяване от контакта с публиката, което оставя дълбок отпечатък в мен. Винаги съм мислела, че книгите са по-скоро за самотно четене. Но тези публични, споделени размисли обърнаха представите ми. И още нещо, като че ли в САЩ връзката между разум и емоция е по-силна, отколкото в България. В България сме по-скоро или в едното, или в другото.

  – Къде можем да си купим вашата книга?

  – Английската версия се предлага и в Амазон: Everything Happens As It Does. Там и в електронния бюлетин (Tree Percents), както и на сайта на Фондация “Елизабет Костова” (Sozopol Fiction Seminars  – сайт и профил в Фейсбук, един от проектите на фондацията), могат да се намерят рецензии, критики и отзиви от американска и англоезична публика.

  Иначе – в 192 Books, в Ню Йорк, в Malapropos Book Store в Asheville, в Рочестърския университет, вероятно и в Чикаго, не зная още в кои книжарници.

  На български е изчерпана, издадена е преди 12 години и няма преиздание (Бог да прости прекрасната Малина Томова, поетеса и издателка на ИК „Стигмати“), но я има достъпна онлайн, като се напише ‘Това е, както става’ или името ми, и излиза в сайта Literclub, мисля.

   

  –––––––––––––––––––––––––––-

  

  Албена Стамболова е родена през 1957 г. в  София. Завършила еФренска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1990 до 1999 г. живее в Париж, където прави магистратура по психология и защитава, под ръководството на Юлия Кръстева,дисертация в областта на семиотиката и психоанализата в Университета Париж 7 „Жюсийо“. Стамболова преподава в Университетите Париж 9 „Дофин“ и Париж 3 „Сансие“. След завръщането си в България води курс по психоанализа в Софийския университет (2000-2001), а по-късно работи и като психологически консултант. Води рубриката за литературна критика на списание „Алтера“ (до март 2009 г.). От 2008 г. пише статии и прави интервюта на политическа тематика. Преподава Литературознание във Факултета по славянски филологии на СУ.

  Романът на Албена Стамболова „Това е, както става“ (2002) е приет от някои критици като „събитието на 2002-та„. В тази книга на Стамболова водещ е приказният модел, а в „Хип-хоп звездите“(2003) – битово-социалният реализъм. Следващата книга на авторката„Авантюра, за да мине времето“(2007) свързва модели и нишки от предните. Освен тези книги, Стамболова е автор и на „Многоточия“ (1995, лирическа проза), както и на монографията „Боледуване в смъртта – психоаналитичен прочит на Маргарит Дюрас“, (1994). Албена е превела на български „Поетиката на прозата“ на Цветан Тодоров (1985), „Дивото мислене“ на Клод Леви-Строс (2002) и „Убийство във Византия“ на Юлия Кръстева (2005) и др.
  

• Ей така идваш тихо

  

  С дъжда дойде – Ей така, носеща благослов и тихо предричане, сякаш безмълвно е всичко. Дивна страст, обливаща земята и нежна целувка на слънчев лъч.

  Ей така идваш тихо, в стъпките на вятъра и музика, докосваща като дъжда – облива цвят по цвят и поемам тази симфония в себе си.

  Ей така простичко е всичко, вглеждам се в огледалото на небосвода, облаци натежали, след това слънчеви коне, и хиляди малки принцеси, светят звездите.

  Ей така рисувам без четка, от всичко взимам по малко. Дивна, Дивна! С любов изпращам отминалия ден.

  Колко ни е нужно? Блага дума и усмивка просто – ей така… Ще описвам, докато мога с мисълта си, със страстта си като буен огън, ще давам от себе си, искриците. Всемилостта на Създателя ще изпращам – Любовта.

  Ей така и в забравата на отлитащото време ще нося нежността от докосването и полъхa, аромат на разцъфналите люляци и дъжда.

  Ей така ще гоня в съня си вятъра, ще му изпращам припеви нежни за тебе и за мига. Ей така, виждам те навсякъде – Красота и на сезоните ще разказвам за тебе.

  Ей така думи във венец ще вплитам… Ей така.

   

  Нури Джурин

• Джермане, джермане…

  Стихове от Ивайло Диманов
  

  .

  Ивайло Диманов е български журналист, писател и бард, автор на осем книги с поезия, разкази и театрална критика. Роден е в София, по образование е филолог. Той ще гостува от 6 до 13 май в Чигаго, на предстоящите чествания на големите майски български празници.

  (Повече за гостуването на Ивайло Диманов в Чикаго вж. тук.)

  .

   

  ––––––––––––––––––––-
  

   

  ХВЪРЧИЛО

  антиконституционно стихотворение

   

  Нощта разкопчава най-горното копче на блузата.

  След миг ще изскочи горяща от страст месечина.

  Животът е килър на нашите детски илюзии.

  Не му позволявай да скъса връвта на хвърчилото.

   

  Ще духне южнякът, проклетия даскал по музика.

  Щурец ще засвири на своята стара валдхорна.

  Животът е шоу, животът е приказен мюзикъл.

  Не му позволявай да спира. Маестро, анкора!

   

  Нощта разкопчава душата си с прелестна похот.

  На другия край на планетата пускат хвърчило…

  Животът е пълен абсурд, карцином на епохата.

  Не му позволявай да стегне в примка връвчицата.

   

  Мечтахме, танцувахме…Ей, тия, трите нeща и

  нощта се стопява във чашата с гръцка мастика.

  Повярвай ми, всеки човек има право на щастие.

  Не им позволявай да вземат усмивката ти.

   

   

   

   

   

  РЕЦИТАЛ

   

  Господ не пита за творчески планове –

  всички пътища водят в Орландовци…

  И понеже хората не им е хич до поезия,

  а политиците страдат от пълна амнезия,

  вместо да ида в неделя на църква,

  ходя да рецитирам на мъртвите!

  Представете си Медисън скуеър гардън

  с половин милион зрители и един гарван.

  Късам надраскани, смачкани листове

  като нафора в упокойна молитва…

  Мъртвите слушат с огромно внимание,

  сякаш чета им Уитман и Анна Ахматова.

  Де е Караджата, де е светото причастие? –

  питам небето, римувайки с деепричастие.

  Даже гарванът пази гробно мълчание.

  Нямам трохи и му хвърлям трохеи отчаяни.

  Господи, колко възпитана публика –

  греховете ми в мерена реч изкупува!

  Тука е татко, три реда надолу – Вапцаров.

  Разстрел, а след разстрела идва царят!

  Ей-там, отсреща спи Дамян Дамянов.

  Още е пресен гроба му малък…

  Слушат ме Смирненски, Фотев, Багряна,

  мургав гробар пресушава шише “Ариана”.

  Слушат ме Яворов, Германов, Геров.

  Бабичка ме дарява с два гербера…

  И се прекръства. А аз вдъхновено чета.

  Бързам. Няма почивен ден за смъртта!

  Аз чета своите смъртни куплети

  на безсмъртните мъртви поети…

   

   

   

   

   

  МЕТЕРЛИНК, ТИ СИ ЛЪЖЕЦ!

   

  Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.

  В алинеите на живота ни, в буквата, в текста.

  Бягат децата ни – ято премръзнали щъркели,

  бягат към Иксланд, Париж, щата Тексас…

   

  Тука останахме само баламите и хромите.

  Духнаха даже момите на Ванко към Ванкувър.

  Римското право умря, да живее ромското!

  В храма четат упокойна молитва с фактура…

   

  Нямат ни срам, нито грам благочестие!

  Горо ле, горо зелена, не плачеш напразно.

  Болест ли мъчи те, царят ли буки изсече?

  Господи, що не накажеш онез, дето мразиш!

   

  Май нещо в тая държава тотално е сбъркано.

  В сървъра, в мръсната плът на закона…

  Взеха мечтите ни – ято дресирани щъркели,

  хубава Яна пристана на гръцки търговец.

   

  А балканджията Йово върти далавери…

  Ей, ако Ботев и Дякона бяха си турили

  лентички “Не сте сами!” на ревера,

  пет века още щяхме да гнием под турско!

   

  Господи, няма ли кой да отвори прозореца?

  Няма ли кой да натири в джендем фарисеите?

  Чакам да зърна Синята птица на хоризонта,

  Няма я. Сините каски в Безмер се заселват.

   

   

   

   

   

  КАМИКАДЗЕ

   

  Любовта е кристален сервиз върху писта за боулинг.

  Любовта е изящна рисунка на морския бряг.

  Тази страшна магия, уважаема мис Роулинг,

  би взривила централния лондонски парк.

   

  Аз съм влюбен, въоръжен и много опасен!

  Камикадзе, готов още днес да умре.

  Любовта – медальон от тротил, е опасала

  мойте мисли, глава, рамене и сърце…

   

  Треперете цивилни лакеи, достойни за “Гинес”.

  Треперете и вий, феберета от всички страни!

  Аз съм влюбен в една простосмъртна богиня

  и това е достатъчен повод да бъда щастлив…

   

  Любовта е ескиз от Гутузо на морския пясък.

  Аз съм влюбен и толкова много богат.

  И макар мимолетно и само за няколко часа –

  аз търкалям на боулинг целия свят!

   

   

   

   

   

  ДОБЪР ВЕЧЕР, Г-ЖО ТЪГА!

   

  .                  “Любовта е вечност!”

  .                           Франсоаз Саган

   

  За какво ми е скучно безсмъртие?

  Искам да бъда обичан тук и сега.

  Ала късметът ми – взели го мътните.

  Добър вечер, госпожо Тъга!

   

  Уморих се да търся принцесата. Няма я.

  Е, и аз не съм знатният шейх на Катар.

  А душата ми сякаш Самарското знаме е.

  Има повече кръпки от дрипав клошар…

   

  Ще я дам в антикварен бутик срещу Лувъра

  за бутилка бордо със Саган.

  Цяла вечер на “Place L’Etoile” ще танцувам,

  уморен от любов и тъга…

   

  В полунощ ще взривим Триумфалната арка,

  с декадентски тротил от Бодлер…

  Любовта е цигара, сърцето – угарка.

  Няма я вечната обич, ма шер!

   

  Вероятно е вечен единствен стремежът

  към безсмъртния, свят благослов.

  Франсоаз, целуни ме, тъй както умееш.

  Добър вечер, госпожо Любов!

   

  Ей, ако срещнете мойта принцеса,

  позвънете ми, моля, на всяка цена!

  Давам ви целия свят на концесия…

  Добър вечер, госпожо Тъга!

   

   

   

   

  ПОКАЯНИЕ

   

  Есента е избягал каторжник с разкъсани дрехи.

  Есента е изложбена зала за слепи деца…

  И последната моя надежда за слънчице взеха я

  мръсните облаци – тия бирници с алчни сърца.

   

  Няма нищо по-тъжно от мъртвите есенни плажове.

  Даже гларусът хукна към топлите южни страни.

  Острият вятър рисува по пясъка лунни пейзажи,

  а морето е стара конюшня за морни вълни…

   

  Аз седя върху мокрия пясък с бутилка шампанско.

  Колко път извървях, а не стигнах до божия храм.

  Тази нощ ще нападна с оръжие градската банка

  и с парите ще купя приятел, любима и брат…

   

  Есента ме поглежда с насмешка и тръгва нататък.

  Есента е красавица мургава с черни коси…

  Отведи ме оттук, моя циганко, ето ръката ми.

  Отведи ме оттук и душата ми грешна спаси!

   

   

   

   

   

  НАДЕЖДА

   

  .                      На баща ми

   

  Добрите хора си отиват рано,

  а лошите остават на банкет.

  Животът е лотария с награди,

  но кой е печелившият билет?

   

  Добрите хора вечно са самотни,

  а лошите живеят на стада.

  Човек привиква някак неохотно

  да казва “не”, когато мисли “да”.

   

  Добрите хора страдат от невроза,

  а лошите са с нерви от въже.

  Отдавна Хамлет е решил въпроса –

  бъди злодей, за да не ти е зле!

   

  Добрите хора падат първи в боя,

  а лошите отзад крещят: “Ура!”

  Нима пред Ботев имаше завои

  с облаги от народната софра?

   

  Добрите хора пеят тъжни песни,

  а лошите – тържествен дитирамб.

  Животът е прекрасен, но нелесен,

  когато нямаш сигурен гарант…

   

  Добрите хора вярват във Доброто,

  а лошите разчитат на късмет.

  Но днеска за победата над злото

  не е достатъчно да си поет!

   

  Разправят, че добрите ще изчезнат,

  разпънати от свойта доброта.

  Но аз живея с искрена надежда –

  Доброто надживява и смъртта!

   

   

   

   

   

  БЪДНИ ВЕЧЕР

   

  Джермане, джермане*, èла и в моята къща!

  Стига си влизал там, дето от всичко си имат.

  Или поне като ходиш, отбий се на връщане,

  да си направим за спомен барем една снимка.

   

  Джермане, джермане, всички врати съм отворил.

  Вино и хляб съм оставил на кръглата маса.

  Риза ти купих и чакам да слезеш от горе…

  Виното взе да прокисва, а хлябът мухляса.

   

  Казват – на много слепци си изплакнал очите.

  Ялови булки със здрави деца си дарявал.

  Аз не ти искам чак толкова, стари учителю.

  Искам да знам, че те има, в доброто да вярвам.

   

  Джермане, джермане, вънка започна да мръква.

  В черен джендем дженабети рогати играят…

  Тия, дето кракът им не е стъпвал във църква,

  тук, на земята, за себе си смъкнаха рая.

  –––––––––
  

  *Джерман – Бог (диал.)

   

   

   

   

   

  В МЕХАНАТА

   

  .                           „Я куплет допою…”

  .                          Владимир Висоцки

   

  Свободата пристигна в неделя по факса.

  И ракията още не бях си допил…

  А на бара една проститутка се хвалеше

  как от поглед заченала в ямболски “Зил”.

   

  Оркестрантите дънят класическа чалга

  пред тълпа, затъпяла от спирт и от страх.

  Докога ще стоим във шпалир и ще чакаме

  комунизма любим, чичо Сам и …Аллах?

   

  Ще допия на екс, песента ще допея!

  Няма сила на тоя налудничав свят

  да ме върже да викам “Ура!” със плебеите

  за шише кока-кола и бял шоколад…

   

  Свободата довтаса по никое време.

  Не продадох и днес съвестта си! И к’во?

  Сутринта и нощта – като две мажоретки

  разиграват на зарове моя живот!

   

   

• Неведомите пътища човешки – Илко Минев, „Преди на замлъкна“

  В българския литературен свят се появи богат на творчески послания гост – преведеният от португалски роман на Илко Минев „Преди да замлъкна”, С., ИК „Синева”, 2014 г.

  .

  Книгата на Илко Минев „Преди да замлъкна” е негова първа творба. Посветена е на предците му – евреи (писателят е евреин по майка и българин по баща), спасили се по чудо от ужасите на Втората световна война в различни краища на света. Както сам авторът отбелязва: „Време е да се поучим от уроците на миналото и да не позволим никога повече идеологически, икономически, расистки, етнически, религиозни и всякакви други предразсъдъци да оправдават диктатури, концентрационни лагери, холокост, изтезания и какви ли не други престъпления срещу човечеството. Историята ни учи, за нещастие, че винаги са се намирали кандидати за подобни престъпления и че днес те също не липсват”.

  Минев е роден през 1946 г. в София. По политически причини емигрира в Белгия, където завършва стопански науки. По-късно се мести в Бразилия, където деловитостта и знанията му са оценени и той успява да се реализира. Г-н Минев е бил почетен консул на Кралство Холандия в град Манаус, щат Амазонас, в продължение на три десетилетия.  В град Манаус, чийто почетен гражданин е от 2012 г., Илко Минев живее и днес.

   

  Сюжетът на книгата започва с „узаконените” гонения на българските евреи през 40-те години на миналия век. Нека припомним нерадата съдба на 50 хиляди наши сънародници, които можеха да бъдат избити в лагерите на смъртта. И ролята на обществеността у нас, водена от изявени представители на Православната църква, общественици и политици, която предотврати замисленото отвратително деяние. Затова заместник-председателят на тогавашния ни парламент Димитър Пешев, екзарх Стефан и патриарх Кирил имат своето място днес на Алеята на праведниците в музея „Яд Вашем” в Израел. Но до това заслужено признание на помогналите за спасението на застрашените от изтребление ще изтече много време. В годините на Втората световна война главният герой Лико Хазан и брат му са хвърлени в трудов лагер, от който Давид успява да избяга при партизаните. Пътищата им ще се пресекат отново след десетилетия, когато двамата са натрупали сериозен житейски опит. Единият – в митарства, а другият – прозрял несъвместимостите на изповядваната от него идеология с действителните ценности на съвремието.

  Главният герой е спасен по повеля на Алберт Гьоринг – брат на Херман Гьоринг, за когото малко се знае. А още по-малко, че в спасяването на евреи той е своеобразен аналог на Оскар Шиндлер. Разказът на Минев постепенно се обогатява с нови и нови герои: Леон Фархи, Берта, господин Йомер, семейство Рахамим и цяла галерия бежанци, устремени към свободата и правото си на живот. Описанието на плаването с кораба „Ямайка” от Гибралтар до Бразилия не може да се чете равнодушно и може би единствен светъл лъч по редовете му е любовта на Лико и Берта. Проверена сред трудности, които не всеки може да понесе. Тази особено тъжна глава от повествованието се затваря със стъпването на прокудениците на свободна земя – в новата родина, където младото семейство отваря поредна страница във вече общата си съдба, основно в град Манаус.

  Несъмненият талант на Минев да разказва увлекателно ни води през различни успешни начинания на двамата млади, съчетание от деловитост и почтеност. За раждането и израстването на децата Даниел и Сара, за живота в далечната еврейска диаспора. Едновременно с това книгата е подплатена с много полезна историческа и географска информация за Амазония, за която, поради нейната отдалеченост, знаем малко и днес. Отделните теми – обществени, икономически и лични, са предадени в развитие, като всяка следваща глава постепенно се надгражда в общото повествование. Сякаш на цветна кинолента, върху която събитията се редуват, задъхано се гонят и взаимно се допълват. Самият им ареал по света се разширява, а с него и актуалността на разказа. В неговата палитра авторът включва и скъпите на сърцето му люде от младостта, пръснати върху картата на планетата. Но на водещо място е обичта му към България и разбира се, на останалия в нея Давид.

  Съдбата на родината неизменно вълнува Илко Минев. Затова тоталитарната й орис го хвърля в мрачни разсъждения, от които няма как да избяга. Братът, заемащ в нея висок пост, скоро ще бъде „уличен” като враг на народа. Отрезвяването му за реалностите на деня е тежко, придружено с незаслужен затвор. Той трябва, заедно със сина си Олег, да избяга от душната идеологизирана обстановка, за която преди, воден от мечтите си, се е борил. На помощ идва Макс Хаим от Виена и след много перипетии братът и племенникът също поемат въздуха на свободата. С времето единият ще ръководи кибуц в Израел, а другият също ще се пресели в Бразилия. Междувременно щастието и нещастието, както навсякъде, вървят ръка за ръка в антагонистичното си равновесие. Децата на Лико създават свои семейства, появяват се и внуци. Умира любимата Берта, която до последния си дъх храбро се бори с болестта. Може би като кратка утеха идва Лаура, за да изчезне по-късно без следа. Но своето място в големия род на Хазан заема плодът на кратката им, закъсняла обич – Ребека. Животът си върви и, както отбелязва авторът, ние само минаваме през него. Но дали ще оставим следа и каква ще е тя в съзнанието на оставащите след нас хора, зависи основно от делата ни.

  „Преди да замлъкна” в жанрово отношение не е само исторически, нито мемоарен роман, или пък повест, възкресяваща нечия съдба. Той е ярко съчетание от задълбочен размисъл с дълбок психологически привкус на посланието, изведени чрез теми, засягащи всеки от нас: за мира и войната, за ролята на отделната личност в съдбата на планетата и на емиграцията – за облагородяването на такова екзотично място, каквото е Бразилия. Книгата е своеобразна сага за смисъла на живота между доброто и злото, между правото на човека сам да кове щастието си и борбата му с тъмните сили, обслужващи разноцветни в политическо отношение диктатури и властелини. Над всички чувства все пак доминира оптимизмът. Вярата, че негативното, което ни съпътства, може да бъде преодоляно с много вътрешни сили, с откритост и честност към околните. С убедеността, че всяко усилие си струва, щом е направено пред олтара на общото добруване, в името на хармонията и добросъседството. И едновременно – щом отделната личност знае на какви цели да се посвети, за да се вгради успешно в предните редици на обществото, за чиито просперитет ратува.

  Много са достойнствата на първия засега роман на Илко Минев „Преди да замлъкна”. Тематичната му рамка е широкомащабна, повествованието – ярко и пластично. Книгата всъщност представлява географска сцена, върху която героите разкриват своята гражданска, социална и интимна същност. Своята роля в обитавания от тях свят, рушен, или съграждан чрез делата им, чрез морала им и нравствените им закони. „Винаги съм знаел – отбелязва Минев – че животът е пълноценен само ако създадеш семейство и деца, ако засадиш поне едно дърво, ако напишеш една книга. Направих всичко това само за да открия, че още по-важно е да отгледаш и възпиташ децата, да поливаш младите дървета, докато пораснат, и книгата да е само начало на интересно и увлекателно разказана история. Вложих докрай моите познания и усилия, за да осъществя този сън”. Няма съмнение, че авторът успешно е изпълнил предначертаната мисия. С една уговорка – че „Преди да замлъкна” не трябва да е единствената му творба. Очакваме и други, които като тази да бъдат мост между българската и бразилската литературни традиции днес.

  Романът всъщност е ярко допълнение към списъка от заглавия на български творби, създавани в диаспората. Особено в страни от Латинска Америка – като например в Аржентина, Колумбия, Боливия, Уругвай и т.н. В „Послесловие” към творбата Румен Стоянов отбелязва: „Невероятно, ала факт: в навечерието сме на 100-годишните българо-бразилски литературни отношения. А то ще рече и 100 години българско литературно присъствие в Бразилия. Впрочем, бразилистиката ни е още по-стара: през 1859-а „Цариградски вестник” пуска в осемнадесет подлистника повестта „Преселението в Бразилия” от непосочен автор, но германец, и по този начин преводачите Михаил Зафиров и Йосиф Дайнелов, без да го целят, стават наши първопроходци към необходната страна…”

  Днес емиграционните процеси отново са факт, без да бъдат придружавани от чак такива невероятните трудности, като описаните в книгата. Но посланията по страниците й остават в сила – че където и да се намира, човек трябва да се стреми към разбирателство с останалите хора. Да бъде честен и открит с тях, и винаги да се ръководи от нравствената ценностна система, която наистина изповядва. Заедно с труда, тя е гарант за просперитет в живота и мерило за неговата стойност, когато си отиваме от света. Читателят би останал доволен от прочетеното в романа, чието мото е: „Бъди човек навсякъде и при всякакви обстоятелства!”. Така, както и нашият сънародник Илко Минев, чиято първа творба разгръщаме с интерес, е минал през своите ведоми и неведоми митарства.

  .

  Георги Н. Николов

• <<
• 1
...
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
...
• 75
• >>