Всичко от литература

Spread the love

литература

Пастирката и кралицата
Прочетох във вестниците, че българският президент Росен Плевнелиев се срещнал с английската кралица. Ихаа! Страхотна новина! Викам си, я да потърся кадри от паметното събитие. Да видя кое как е било.

Гледам някакъв комсомолец с чуждо сако и риза, останала му от пионерските години, килнал вратовръзката на една страна, топурка на място под касата на някаква врата. Изведнъж главата му рязко падна на гърдичките му. Още по-отривисто я вдигна, като несвоя, и пак му падна. И така няколко пъти. Не го разбрах това движение. Леко се притесних при следващия такт да не я загуби. Да не се изтърколи пред него. Но едни приятели ме успокоиха – това било нещо, като да покаже уважение и почит пред домакина. Аха, ясно.

В следващия кадър нашето човече Буратино тръгна с маршова стъпка точно към този домакин, който се оказа една баба. Само че засукана. Много добре поддържана, елегантно облечена и с приятно излъчване. Възрастната жена запази самообладание около 3 секунди. Поогледа се плахо, сякаш търси къде да се скрие от напористия пришълец, но стоически остана на място. Чудото се приближи плътно и широко отвори уста. Започна да говори, да говори, да говори… Дали от външния му вид или от приказките, не стана ясно, но миловидната баба изглеждаше потресена. Очите й се разшириха. Смесица от страх и недоумение, вместо протоколна физиономия за добре дошли.

Наблюдавайки сценката, се сетих как Роската умилно обясняваше, че в едно от миналите си прераждания е бил ирландска пастирка. Светна ми! Чак сега зацепих какво се случва. Трепети, вълнения, безкрайни монолози. Всичко си дойде на мястото. Можете ли да си представите душичката на бедната верноподаничка на Нейно Величество. Тя е приета от своя суверен. Малката раздрипанка, паркирала стадото с овце на поляната пред Бъкингамския дворец, очи в очи с кралицата на Британската империя. Исторически момент, обилно гарниран с разтърсващата миризма на пресни дърдонки.

Съжалих я бабата. Тя все още се оглеждаше. Явно търсеше президента на България.

.

Ивайло Зартов,

3 април 2014 г.
Сякаш за първи път

За първи път сякаш – Докосвам.
Слизат ангели от небето. Непорочност.
Тръпнат пръстите – устните изгарят.
За прави път сякаш идва Любовта.

Пътеки обсипани с цветя – Вървя.
Изпълват се звездите – Блестят.
За първи път сякаш – Толкова искам.
Гълъби бели пеят – Обричат се .
Толкова много те чаках.

За първи път сякаш – Обичта.
И топлят ме дланите – Душата трепти.
Обливат ме водопади. Разпръскват.

За първи път сякаш – Стъпки тихи.
Среднощен час – Сърцето на мига тупти.
Дар небесен си Ти – И тих благослов.
За първи път сякаш, за първи път.

.

Нури Джурин
Митове и легенди на българските патрЕоти
Манол Глишев, 5corners.eu

.

Темата е обширна, затова ще приведем само някои от най-забележителните примери. Изчерпването на тази огромна съкровищница от народна мъдрост е задача за поколения изследователи. Подредбата е азбучна, по реда на древнобългарските руни. И така:

1. Славяни

Българите са си българи, но са и славяни. Руснаците са си руснаци, но и те са славяни. Това прави от българите и руснаците славянски братя. Сърбите са славяни с едно наум. Бошнаци, хървати, словенци, чехи, словаци, поляци, а напоследък – и украинци, не са славяни и съответно не са братя. Неславяните са евреи, тоест лоши хора, почти американци. Славяните пък са много добри хора. Умалително на православни.

2. Българи

Велик народ от групата на славяните. По-велик от всеки друг народ на света. По-велики от българите са само руснаците. Българите са създатели на ракията, кирилицата, кюфтето, Лили Иванова и компютрите. Трябва да се има предвид, че според някои патрЕотични школи българите може би все пак не са славяни. Възможно е също така да са готи, келти, атланти и/или траки.

3. Руснаци

Славяни на N-та степен и православни на квадрат. Юберменши. Възхитителни хора, които трябва да бъдат трепетно обичани. Толкова са прекрасни, че надминават дори българите (колкото и да е трудно да си го представим). Руснаците са създатели на щастието, справедливостта и водката.

4. Православни

Православните са нещо като небесни славяни. Имат големи бради, широка душа, мечешки обятия, нежни очи и пипат здраво. В присъствието на православни водката сублимира. Призвани са от Тангра и Христа да громят Дявола, фашистите, евреите, педерастите и турците.

5. Фашисти
(вж. евреи).

6. Евреи
(вж. турци)

7. Турци
(вж. педерасти)

8. Педерасти
(вж. американци)

9. Американци

Американците са лоши хора. Унтерменши. Бият негрите. Освен това американците са западняци, сиреч педерасти, което ги прави турци. От това следва, че са и евреи, тоест фашисти. Понякога биват наричани и европейци, или още – католици (респ. протестанти, езичници, безбожници, поганци и жидове). Американците (или педерастите, турците, евреите, фашистите, европейците – наричайте ги, както искате) са врагове на славяните, православните, руснаците и българите. Всички пороци са присъщи на тази пъклена раса от синове на Дявола, известна още и като цигани.

10. Немци

Особена порода зли американски педерасти. Възможно е да са фашисти, при което се получава странно, че понякога избиват евреи, защото евреите също са фашисти. Обяснението вероятно се крие в меланхоличния немски характер или пък в саморазрушителния характер на злото по принцип.

11. Французи

В общи линии, добродушен подвид американски педерасти, но с тенденция към поправяне. Най-известен французин е Жерардушка Депардийович, който се покая и прегърна православието.

12. Англичани

Изключително злобна порода американски педерасти, тоест еврейски фашисти.

13. Поляци

(вж. украинци)

14. Украинци

Синоним на поляци. Някога украинците са били руснаци (вж.), православни (вж.) и славяни (вж.), но са се продали на евреите (вж.), с което са станали американци (вж.).
Уф!
Снимка: в. „Сега“

Министерски съвет на Република България. Съвещание. Начело на тежката маса седи министър-председателят Пламен Олигархски. Около него нацвъкани всевъзможни министри. От важни, по-важни.

– Тази седмица ще я караме натагадък, че ме чакат на едно отговорно място. Цветльо, почвай ти.

Министърът на много вътрешните работи опъна сериозна физиономия:

– Преизпълнихме плана по унищожение на битовата престъпност със 120%. Минирахме всички подстъпи към мазите на хората, с което на практика осигурихме неприкосновеност на бурканите с кисели краставички. Въведохме платени сапьорски курсове за населението. Ефектът е три в едно: Повишаваме заетостта, пълним хазната и се готвим за челните места в следващата параолимпиада.

– Гениално! – отсече Олигархски. Видимо поласкан, вътрешният министър изду бузи и застана в стойка мирно, нищо, че беше седнал…

– Зина, ти си. Какво ново-старо в твоето министерство на правосъдието?

Принцесата воин, Зинаида Златанова ожесточено хапеше устните си:

– Амиии… то аз, почти цяла година се чудя на какво съм министър…

– Браво! – похвали я премиерът – Кратко, точно и ясно. И най-вече – изчерпателно. Продължавай в същия дух! Я, министърчето на икономиката, енергетиката и какво беше там…? Къде си се сгънал?

– Всичко е по план, г-н Олигархски. С енергоразпределителните дружества ще потанцуваме предизборно. Твърдост, решителност и безкомпромисност ще има в изобилие. Колегата министър на културата дори ме уреди с ускорен курс по актьорско майсторство. Всичко ще бъде ТОК!

– Добре, добре. Похвално! А за икономическото положение нещо няма ли да ни кажеш?

– Нещо…

– Достатъчно! – авторитетно рече и засече председателят. Така, кои останахте? За учители, доктори и безработни не ми се слуша, а и времето напира. Ах, да. Министърът на финансите…? Какъв е тоя нов заем от 3 млрд.лева? Защо само толкова? Каква е тая скромност? Човек ще си помисли, че ти лично ще ги връщаш милиардите. Действай мащабно, Чобанов! На пенсионерите ще подхвърлим 4-5 лева, на майките с деца ще обещаем още толкова. И за нас и нашите приятели някой и друг милиард да остане. Разгърни се, не се притеснявай! Спомни си за твоите предшественици – Милен Велчев и Монката Дянков. Кой ги приюти? VTB- руската външнотърговска банка. И за теб ще се намери уютно столче там. Давай по-смело! Същото се отнася за министъра на отбраната. Айде бе, Ачо! Самолети, танкове, фрегати… Нещо няма ли да купуваме? Комисиони, консултации, хонорари…

Колеги, я ми кажете. Наистина ли сред нас има някакъв министър на инвестиционното прожектиране ли беше, на дистанционното проектиране ли? Почти от една година съм министър председател. Как така нищо не знам по въпроса? Какво работи колегата? Кой го назначи? Как се казва?

Конфузна ситуация. Смълчани погледи, прехапани устни и скърцащи столове. Въпросите увисват някъде по средата, над масата, като кристален полюлей…

– Хубава работа! Проявете малко смелост, де. Кой си ти? Който и да си, вдигни ръка! – като каза „ръка”, Олигархски хвърли поглед към часовника си за 25 000 евро. Изтръпна – Край! Развалям седенката. Питанките остават за домашно. Другия път да ми докладвате. Както се казва, „Радвам се, че се видяхме, а сега – още повече!”.

Шефът на българското правителство се изправи и напусна сградата на Министерски съвет в неизвестна посока. В главата му кънтеше само една мисъл – Досада!

„Уф, егати тегавата работа, ама какво да се прави… Чат-пат ще се жертвам. Ей така, за по 15 минути на месец. Родината изисква жертви. Уф!”

.

Ивайло Зартов,

1 април 2014 г.
Станишев: „Увеличението на депутатските заплати е без алтернатива“
ИСТИНАТА ТАКАВА, КАКВАТО МОЖЕШЕ ДА БЪДЕ!? –

материал на Neverojatno.wordpress.com – сайт, известен с прекрасните пародийни текстове, които публикува

.

Предлагаме на вниманието на българската общественост едно интервю с бъдещия шеф на европейските социалисти, по повод измеренията на социализъма, публикувано във вестник „Дума“:

– Г-н Станишев, социализъмът сякаш възвръща позиции като идеология, особено след краха на неолибералния модел. Не мислите ли обаче, че българските социалисти доста са се отдалечили от истинския социализъм , особено депутатите социалисти, както и социалисти от висшия ешелон на партията, които развиват частен бизнес? Тази им бизнес дейност не компрометира ли тяхната партийна и идеологическа принадлежност? Не ели превърнато понятието социализъм в една удобна обвивка на скрита, но неудържима алчност?

– Всичките ви въпроси, са безсмислени и продукт на манипулативните внушения на нашите политически противници. Съвременният свят, който за нещастие е доминиран от капиталисти неолиберали , принуждава социалистите да развиват частен бизнес, за да могат да оцелеят и чрез тях да се запази социалистическата идея жива. Частния бизнес на съвременния социалист е изпитание на волята и силата на вярата му в социалистическата идея. Той е вид саможертва. Но вие не виждате и разбира се няма как да разберете, дълбочината на идеята социалиста да мине по пътя на капиталиста. И още нещо, този частен бизнес в който обвинявате, моите другари, моето семейство, моите съпартийци и колеги в Парламента, не е какъв да е, а социалистически частен бизнес. И моля ви, се не се усмихвайте така ехидно на неща които не разбирате – този частен бизнес е социалистически защото се регулира от държавата. Защото социалистите участват единствено и само в държавно урегулирани сфери на бизнеса и в никакъв случай не поддържаме свободния пазар. Напротив ние апелираме за държавна намеса там, където развиваме бизнес и всеки път когато имаме възможност, както е в момента, защото сме на власт разширяваме тези сфери, като по този начин подготвяме с капиталистически методи завръщането на зрелия социализъм.

– Дали ви разбрах правилно, вие казвате, че сега понеже сте на власт, разширявате влиянието на държавата в различни сфери на икономиката, по начин който да ви позволи да се включите в бизнеса в тези сфери? Тоест вие използвате законодателната си власт, за да си създавате удобни условия за развиване на бизнес! Но това не е ли конфликт на интереси?

– Това е поредната заблуда насадена от нашите политически опоненти. Те имат наглостта да казват без да заекват на черното – бяло и на бялото – черно. Не, това не е конфликт на интереси, това е съвпадение на интереси и го заявявам най-отговорно.

– Как съвпадение . . . ?!

– Много просто, сега ще ви обясня. Да вземем например енергийната политика в сферата на възобновяемите енергийни източници и не само, но ще се спрем на тях. Няма да отречете, че развитието на този отрасъл е приоритет за Европейският съюз, а оттам и за България. До тук имаме два интереса на ЕС и на България. Какво прави социалиста, което го прави социалист – гледа интереса на държавата. Къде е той в случая – развитие на зелена енергия. Какво прави социалиста – гмурка се в развитието на зелената енергия. Как го прави социалиста – лично, с личен пример и участие. По какъв начин – социалистически – кове закони, гарантира печалбата чрез държавни гаранции, развива бизнеса в интерес на държавата. Ето го съвпадението на интереси, на Европейският съюз, на България, на социалиста. Къде виждате тука конфликт, да ви попитам аз сега вас? По този начин действа социалиста с частен бизнес във всяка една сфера, това е идейната есенция на социалистическия частен бизнес. Първо законите – после бизнеса.

– Логиката ви е желязна, г-н Станишев. Но как ще обясните на редовия социалист, попаднал под гнета на частника капиталист, увеличението на депутатските заплати? Къде е тук социализъма – докато масите изнемогват, депутатите преяждат!

– Ето тука е висшия социализъм, но за да го разберете, трябва да сте учили като Иван Костов. Заявявам най-отговорно, че увеличението на депутатските заплати е без алтернатива и този акт, е акт на най-висша проява на социалистическите ценности. Ще се опитам да ви обясня и това. България имаше шанса да влезе в ЕС, съюз чиято идейна основа е чисто социалистическа, защото интернационализмът е в основата на идеята за Европейски съюз. С влизането в този съюз, всички българи получиха шанс да се реализират където решат на територията на съюза. В този смисъл техните заплати могат да растат до там, докъдето е най-високото ниво на заплащане на тяхната специалност на територията на съюза. Ако тук ти плащат по-малко, отколкото смяташ, че заслужаваш, отиваш там където плащат повече и доста от българските социалисти го разбраха това и заминаха на запад. На територията на съюза има огромно търсене на всякакви специалисти, но забележете, на депутати – никакво, ако не броим малката бройка отпусната ни за евродепутати. И така, оказва се, че професията депутат е най-ощетена. Какво да прави и как да се развива един депутат с четири мандата в Парламента? Няма как! Ето тука идва момента на триумфа на социализъма, депутата, чрез закона, през държавата си увеличава заплатата, до това ниво, до което смята, че е заслужил. По-голям социализъм от това, няма.

– Но хората живеят с заплати в пъти по-ниски от депутатските и се чувстват подиграни и измамени. Не мислите ли, че би било социализъм, ако хората гласуваха вашите заплати на референдум? Все пак те се явяват ваш работодател.

– Ах, ах, ах, какво невежество. Вие не ме слушате. Българските социалисти имат възможност да се развиват на територията на целия ЕС, докато депутатите сме ограничени в България. И за какъв референдум говорите! Референдум проведен от работодателя! Че от това по-див капитализъм, здраве му кажи. При социализъма, работника определя заплащането, а не работодателя. И ето това ние сме постигнали в Парламента – единствената структура в която работника определя заплатата си. Това е огромна победа за социализма и вие искате да я разрушим. Докато има и един жив социалист в Парламента, депутатските заплати ще се определят от работника – депутат.

– И накрая, вярвате ли, че ще спечелите предстоящите избори за евродепутати?

– Да!

– Защо?

– Защото сме социалисти.
Сън
Снимка: bgtvnews.com

Сън сънувах. В дома на порока влязоха неуловимите отмъстители. И като се почнаха едни страхотни новини: Прокурор опънал чадър над олигарси и политици, взел та скочил отвисоко; Негов колега, известен поръчков обвинител пил кафе, но то нещо не му понесло; Съдия, покровителствал с години членове на ДОПГ (държавна организирана престъпна група), риболовствал, но рибата го повлякла в тръстиките…

Сън сънувах. Един по един виновниците за 25-годишния геноцид над българските граждани ги застигаше някаква висша справедливост. Случваха им се необясними, но закономерни случки. Шайката, разграбила България, се затресе. Във въздуха се понесе тежкият мирис на страх. Олигарси, местни феодали и техните слуги – политици и магистрати получаваха инфаркти, инсулти, спъваха се на равно, подхлъзваха се на сухо. Невидима ръка косеше разбойниците. Изтерзаните, измъчени от 25-годишното робство българи се радваха, но някак тихо и дискретно. Лицата им оставаха каменни, главите – наведени. Само сърцата се блъскаха все по-лудо. Удряха гърдите, търсеха пролука между ребрата, за да изскочат. Ах, ако можеха да забият свободни…

ДОПГ побесня. Глутници плъзнаха по улиците. Прибираха всеки усмихнат. Затваряха, измъчваха. Чупеха кости, вадеха нокти, палеха: „Кажи! Кажи кой стои зад това? Имената, кои са? Кажи!”. Вампирите ровеха за неуловимите отмъстители. Напразно. Никой нищо не знаеше. По стени и врати се появиха загадъчни знаци. Деца си играеха. „Z” – някой рисуваше знака на Зоро – защитникът на онеправданите. Върнах се в детството си. Изплуваха имена на любими герои от книгите. Безстрашни рицари, юначни хайдути, народни отмъстители… Смели сърца, превърнали се в кошмар за изроди, облечени във власт.

Сън сънувах. Паразитите гинеха масово, чума ги тръшна. Не ги спасяваха награбените милиарди. Ордите охранители бяха безпомощни. Цялата им власт се оказа илюзорна, безпредметна. Нямаше кого да ударят. Не виждаха отмъстителите, а ги търсеха под дърво и камък. Но къде ти… Не е лесно, когато те мразят милиони измъчени, доведени до просешка тояга хора.

Сънувах сън. Събудих се. Отидох на стадиона. Четиридесет и две хиляди българи пееха „Мила Родино!”. Скандираха „Българи юнаци!” дори и след загубата. Нищо, че на терена българските футболисти се брояха на пръстите на едната ръка. Нищо, че нашият отбор беше от провинциално градче с общ брой на жителите по-малък от събралите се на стадиона. Някакъв особен празничен дух обединяваше хилядите изстрадали български граждани. Достойнство, чест, национална гордост. Въздухът се изправи. Настръхнах. Откъде се взе всичкото това? Не, не е заради цар Футбол. Нещо друго е. Полупресъхналите ни сърца, изтощени от натрапена омраза помежду ни, копнееха да бият заедно. Сънувах ли?

.

Ивайло Зартов,

18 март 2014 г.
Отречени от комунистическия режим автори влязоха в алтернативна христоматия
Творчеството на отречени от бившия режим автори влезе в нова христоматия, озаглавена „Забравените писатели“

.

Христо Хритов, Desebg.com

Сред включените произведения са „Люти чушки” на Радой Ралин, книга с епиграми, илюстрирани от художника Борис Димовски. След отпечатването й през 1968 г. тя е иззета от властта и изгорена, а авторът й години наред e следен от ДС. На снимката вдясно е епиграмата, в рисунката към която Тодор Живков разпознава подписа си в опашката на прасето. Снимка: Христо Христов

Прозата и поезията на отречени, съдени, забранявани и преследвани от комунистическия режим творци влезе в алтернативно помагало по литература за 12 клас. Изданието е инициирано от Центъра за европейски изследвания на Европейската народна партия (ЕНП), Център „Хана Аренд – София” и фондация „Конрад Аденауер” и беше представено в петък, 28 март 2014 г.

Озаглавена „Забранените писатели” христоматията дава възможност на учениците от 12 клас да се запознаят с творчеството на автори като Трифон Кунев – осъден от режима на БКП на затвор заради фейлетоните му; поета Йосиф Петров – лежал в концлагера „Белене”; Змей Горянин, (псевдоним на Светлозар Акендиев Димитров (1904-1958) – автор на над 30 книги, обвинен след 9 септември 1944 г. за „великобългарски шовинист” и заличен от литературния живот; Георги Заркин – поет и журналист, ликвидиран в Пазарджишкия затвор през 1977 г.; Георги Марков, убит през 1978 г. в Лондон при операция на Държавна сигурност, подкрепена от КГБ; сатирика Радой Ралин, осмиващ властта в своите епиграми, както и още 11 писатели и поети.

В учебното помагало са включени произведения като „Ботуш Каишев” на политическия емигрант Димитър Инкьов, чиито фейлетони десетилетия наред дразнят комунистическата власт по радио „Свободна Европа” под псевдонима Велко Верин; част от романите „Лице” и „Соления залив” на Блага Димитрова и Яна Язова; „Записките за българските страдания“ на писателя и бивш лагерист Петко Огойски; малко познатата поезия на Герчо Джамбазов, Коста Георгиев – Босяк, Мехмед Карахюсеинов, и др.

Предговорът е написан от литературния критик Йордан Василев. Освен текстовете на страниците е поместена и биографична информация за всеки автор в т. ч. и сблъсъците им с комунистическата власт. Творчеството на нито един от включените в учебното помагало автори не се изучава в часовете по литература.

Идеята на съставителите (Ангел Николов, Васил Къдринов и Валентина Маринова) за изданието възниква миналата година, когато от изследване на НЦИОМ за това доколко младите поколения, родени след 1989 г. имат представа за комунизма, стана ясно, че голяма част от младите хора нямат представа за осъждането и обесването на Никола Петков, причината за смъртта на Георги Марков, Берлинската стена или полския профсъюз „Солидарност”.

Пред bTV съставителите посочиха, че алтернативното учебно помагалото ще бъде официално внесено за съгласуване в Министерството на образованието. Те нямат големи очаквания то да бъде прието, но имат готовност да го разпространяват безплатно чрез беседи с учители в страната.

.

Христоманията може да бъде изтеглена в pdf-формат оттук.
Celebrating Bulgarian Literature in Translation
.

Celebrating

Bulgarian Literature in Translation

.

Seminary Co-op Bookstore

.

VIRGINIA ZAHARIEVA

Author of the new novel Nine Rabbits
with translator Angela Rodel

&

ALBENA STAMBOLOVA

Author of the new novel Everything Happens As It Does
with translator Olga Nikolova

.

.

Friday, April 18th, 2014
6:00 PM

.

5751 South Woodlawn Avenue
Chicago, IL 60637
773-752-4381
semcoop.com

.

.
Честване в Чикаго на българска литература в превод
.

Фондация „Елизабет Костова“

организира

.

Честване на българска литература в превод

.

На честването ще бъдат представени

ВИРГИНИЯ ЗАХАРИЕВА

автор на романа ‘Nine Rabbits’ /’Девет зайци’/,

преводач Анджела Родел

и

АЛБЕНА СТАМБОЛОВА

автор на романa ‘Everything Happens As It Does’ /’Това е, както става’/,

преводач Олга Николова

.

.

Петък, 18 април 2014 г.
от 18.00 часа

.

5751 South Woodlawn Avenue
Chicago, IL 60637
773-752-4381
semcoop.com

.

Вход свободен

.
Майнишка тайфа
Разказ от Константин Каменов

.

Снимка: Forum.all.bg

Егати келявият живот! Четвърт час кисна в тоя двор като в бардак, а оня мизерник с бомбе, от другата страна на оградата ма я зазяпал, па са прай, че чопли семки. Тримата келеши, дет’ уж са ми авери, май съвсем са я втасали! Горките чукундури! Сигур полвинките им пак са ги заяли за празния портфел! Казвах им да не са женят, ама…

– Ей, Фрол, да не са сбръчка от чакане? – подсмихва ми се Димо Попа, дет’ толкоз сланинка му е препълнила мръсния потник, че го усетих по вонята още преди да ми прекъсне мислите. Обаче тва си е баш подходящия момент за деня, в който да си изпраскам картите като във висш покер. Да си потвърдя имиджа на тартор в тайфата и пак да се чупя за пет-шес дена. Без да се обръщам към него, като резидент на немското разузнаване, ша му изфраскам едно супер описание на бастуна, потропващ нервно с крак седем метра зад потньо, от другата страна на оградата:

– Скибай, майна! Скибай го оня пантоф как киризи през оградата! Май ша земи да ва изчопли на женичките, па сетне и на махленските уши и плювалници!? Егати доносникът! Аз се чупя. Ти изтрай още пет-десет минути, па се праждосвай на някъде! Ай чао!– и се скътах зад пустата къща, та през разбитата ограда се измъкнах с усещането, че недостижимостта ми пред другите трима чукундури нараства.

Не мина обаче миг-два, след като Фролът се джароса и през изтръгната дворна врата довтасаха Емо Бемката и Ицо Мазолът:

– Страшен си, Попе! Дай пет!– джасна му дланта Мазолът. – Готино го изпинизи. Накефи ме, майна, та ша зема да изджасам още една бира!

– Е, па писна ми вече от Фрола! То едно пийне не мойхме да напрайм зарад него като хората – изпусна се и Бемката, та от облекчение сякаш всички лунички по лицето му блеснаха в смрачината.

Па си стиснаха ръцете тримата къдрокоси и тъмнооки приятели, а мигът на отпускане премина на секундата. Сякаш времето ги бе унифицирало с еднаква външност и с по един отличаващ ги белег, придаващ смисъл на всеки прякор. Няколко мига от тишина и покой, след туй, обгърнаха не само тях, но и изоставения двор с празната къща. Едва когато миризмата на пикоч, гнилота и тухлена предсмъртност от тази съборетина победиха смрадта на пот от тялото на Попа, Ицо навря няколко пръста над извития си език и благодарение на мазолите по тях изсвири остро и пронизващо. От своя страна Бемката извика към човека зад оградата:

– Търтър, влизай! Няма те чакаме до заранта!

И, докато новият се дотътри при тайфата, Емо, захилен почти през сълзи, се обърна към Попето:

– Ама кат’ те зяпах как на няколко пъти обикаляш на бегом махалата, та да пуснеш пот, щеше да ма хване инфарктът!

Той още свършил-недосвършил, а новият, тътрейки се към тях се включи дистанционно, затъртърисвайки някакъв неразбираем виц, на когото после сам се смя. Това обаче си му бе открит лист за приобщаване към единствената организирана филибелийска тайфа от няколко махленски набора на границата на детските петдесет. Щеше да се лее бира таз вечер, а четири жени да си вечерят сами пред телевизорите, зяпайки различни шоу програми.

Нищо ново. Нищо старо.
Еволюцията и кривосъдниците
Карикатура: Христо Комарницки, в. „Сега“

Усетих нещо вкусно във въздуха. Излязох на разходка. Стигнах до сградата на дрисльовците и гледам – отпред се вият огромни опашки. На стълбите между лъвовете, чинно подредени един до друг, застанали в поза партер – алена тога до черна тога. Прокурор, съдия, прокурор, съдия … разбрах защо ухае на палачинки – до всеки надупен магистрат, стои по един човек със сопа и я подава на всеки следващ гражданин от опашката. И той – блъска ли, блъска. Удрят хората, не се шегуват. Нещо подобно бях виждал навремето, като изкарат килимите по лостовете в градинките между блоковете. И като почнат да ги тупат… леле що прах се вдигаше!

Приближих се до един от сопаджиите:

– Какво става тук? Защо ги биете тия?

Човекът ме изгледа учудено:

– Какъв бой? Няма такова нещо, ние общуваме така. Говорим им. Цялата работа е в това, че те така чуват по-добре. Преди опитвахме по стандартния начин. Пишехме им, говорихме им. За двадесет и четири години колко жалби, сигнали, молби, протести… изписахме и какво? Нищо. Четвърт век е това, не е шега работа. Ние си мислехме, че прокурорите и съдиите са корумпирани и в червата и затова служат на шайката разбойници, която открадна държавата. Бяхме убедени, че са зависими от политици и олигарси. Нали те ги избират, кой какъв шеф да е. Но се оказа, че просто е имало проблем с чуваемостта. Не е за вярване, ама на българските магистрати ушите им не са разположени на главата, а на задника. Това е така, защото главите им са само бутафорни – празни тикви. Докато виж, задниците им са винаги пълни. Всъщност за кривосъдниците, техните задници са все и вся. В тях са събрани всичките им жизненоважни органи. Дори касовите апарати, тоест сърцата им, и те са удобно разположени в задните им части. И очите им са на същото място. Затова сме предупредили всички желаещи да им говорят, да бъдат по-внимателни със сопата. И ръцете им са в задниците…

– Чакай, чакай! – тук вече не издържах и го прекъснах – Какви ги говориш? Искаш да кажеш, че всичко е камуфлаж? Че това, което при нормалните хора служи за мислене, чуване, виждане, лапане, нюхане – мозък, уши, очи, уста, нос – всичко това при кривосъдниците се намира в задниците им? Че и ръцете, с които прибират подкупите, и те са там. И сърцата им – касовите апарати, и те са на същото място? Така ли е? Това ли ми казваш?

– Да, точно така. На нас ни отне 24 години, за да го разберем. Но сега вече няма проблем с чуваемостта. Ти искаш ли нещо да им кажеш?

– Ооо, да. Искам да им поговоря, а и да попитам как така осъждат управител на фирма за присвояване и безстопанственост, без да направят ревизия на самата фирма. Нямало нужда, според кривосъдниците. И за корупцията ще ги питам, и за олигарсите, за политиците… Давай сопата да ги почвам!

– Ще ти я дам, като ти дойде реда. Я виж, що народ чака. Бягай най-отзад.

Заех си аз мястото на една от опашките и зачаках. Замислих се. Даа, каква била работата. Гледаш ги отстрани прокурорите и съдиите, приличат на всички други хора. Сякаш са нормални. А то какво се оказа – задници! Едни големи, пълни, многофункционални задници. Комплексни дирници. Еей, това еволюцията е голяма работа.

.

Ивайло Зартов,

13 октомври 2013 г.
Сирота вековна
Разказ от Константин Каменов

.

Не бе трудно да си помисли човек, че това е най-голямата развалина между хората, когато го съзреше. Не винаги обаче първият поглед или външната картина могат да предложат истината за същността на едно живо същество.

Кой ли можеше да каже на колко години беше Балайко Гьорев? То и той знаеше само туй, дето майка му бе завещала на времето за неговото раждане – „Ко́га цъфтя́а сливите“. Надали някой друг, излюпил се в оная престрадала българска земя, там някъде край Вардар, знаеше нещо друго за рожданието си, освен кое плодно дръвче е цъфтяло тогава. Е, понякога имаше и случаи на раждане с „окапали плодове“, но… Що бе туй? Само спомен за това какво са имали у двора си тез одрипавели хорица.

Въстание, война, въстание, клане и пак война… Кой ти мисли за години, за читанки, за има́не? Жените деца чакат. Мъжете пушки носят. Из пътеки се лутат. И мине не мине година, някоя жена пак роди. Пушки гърмят, камбаните бият – цял Вардар знае. Туй всичко от баба научих. Бях я поразпитал малко, след като се нагледах на много страдални истории около Балайко. Доста възрастен бе тоз челяк от махалата. В една прехлупена къщурка, дето само керемидите й стърчаха над земята, живееше сам. Един ден изнесе на гръб ковчега с последното му споминало се правнуче. Той, дъщеря му и попът извършиха ритуала над гроба. Наблюдавах от съседния парцел как ни сълза потече по лицето му, нито някакво чувство премина.

Само заради странното му име ме бе зачовъркало да погледна по-отблизо този челяк. Кой ли не питах из махалата. Никой нищо не ми продума за него. Поглеждаха ме доста учудени след въпроса ми и си продължаваха пътя мълчаливи като лек ветрец.

Не мина и седмица от детското погребение, а Балайко изнесе до същия гроб дъщеря си.

И настана зима.

Таз година бе доста сурова. Сняг, студ, лед. Свири зловещо един вятър, а под дебелите дрехи тялото мръзне. Поне с мен беше така. А тази канара превита, за която тук пиша, нито се прехвърли да живее в празната вече, триетажна къща на споминалия се цял негов род, нито си сложи някоя по-топла дреха върху овехтялото пролетно сако, което не смъкваше от плещите си.

И с никой дума не продумваше. Сядаше сам на една и съща пейка в парка и ронеше хляб за птиците.

Зяпах го отзад един следобед и чаках да видя какво ще направи, а той, без да се обръща, ме попита:

– Що сакаш, мо́мче?

Поуплаших се, че ме е забелязал, и чудейки се какво да му отвърна, рекох без да се замислям:

– Сам съм, дядо. Няма с кой да пия кафе. Хайде да те черпя едно, та да има с кой да обеля някоя дума.

И отидохме до кафето. Празно бе. Само ние двамата, а той пак ме стресна с въпроса си:

– О́ти край мен се увърташ веке втора неделя?

– Не знаех, че си ме видял, но ще ти кажа. За един конкурс пиша разказ и реших ти да си моят герой. Кажи ми нещо за себе си!

Настана тишина. Аз го попивах в очите, той пък пиеше с тях кафето. Мина минута, пет, десет и след като взе чашката, та сръбна от ароматната течност, ми рече:

– Туй, дека ке ти кажувам днеска, не́ знам далʹ е истина. Много люде са ми го кажували йощ кога бееме у нашта си Македония. Мойто раждуване ке чуеш, алʹ да знаеш дека не сум са́кал так да жи́вям. Раждуването ми вес ден станува, а яз не можам да умрам. Сакам оти друг жи́вот да имам, ал…

***

От време оно…

Чекаше де́те мала Калина. Е́дно се ро́ди. Мо́мичка– у гробо. Другинко пак у калта захвърле́но. Третото тоже. У капините други фърли́а. Все осмаци, Они́ не траят как ко́га де́те се ро́ди на се́дум. Солзи у о́чите и́ не остана́а. То о́чи не остана́а на ли́цето убаво, а келяв мрак се спусна под вежди. Малье́нка бе йощ, но мъжот и́ здрав бе. Две пушки нарамил. Цял пояс с ножо́ве. И ко́га се върне от чета, дечиня се нада да види, а вес двор у кръст накиче́н. Клети ми птички. Ни солнце видели, ни миг не диша́ли, а йот женʹта у земʹтя. И кървава бе таз зе́мя страдална. Клепало бе найната песен. Девол дечинята вземʹше.

И се довтече йот Оризарцето село, е́дна ми стрина Неделя, та у Гьореви легна. Пред вра́та у до́ма. На черга таче́на кат пищна престилка:

– Не пла́чи, чедо! Ке те избавум. Сирота си ти и сум викнала попот, оти нада мен мать да ме стори на тебе. Не се пла́ши!

И се мина ден, два. Та месец ли бе? Три ли? Кой помни?

Пролет е веке. Сливи ке цъфтут. И води стрина Неделя, бабата детʹ на комитата Дино вдовица остала бе. Йот другийот двор се довтече:

– Виж, Калино! Чуй що Диновица днес ке ти кажува!

Седна старата же́на и вплете и́ ко́сите в змийова плитка. Па зе, че започна да слови:

– Калино, Калино! Ко́га се малье́чко тез дни ро́ди, първом за птица да мислиш! Птица, как Бог, у съ́рцето все да преплита. Взем си и клонче разцветно из некое дъ́рво. Никое де́те не мой се помине, ко́га Господот фърка и пролетта цъ́фти. Не́ знаш, но сите женища у нашето село тъй си спасихме свойте дечиня. Се́га за тебе се молим. Вервай и слушай Неделя. О́на е твоя закрила.

И тръ́гна си. А Калина пак светна. Живна и́ ли́цето скръбно. Рипна, па скърши йот дворо мале́нко клонче от цъфнала слива. Взорът и́ взе пък да дири из синйото не́бо птица да фъ́рчи. Дири, та дири, алʹ йок. Нема у небото птица. И оп, да повейне пак грейнало ли́це. Алʹ в тоз миг у вра́та на дво́ро чуруликна червеношийка напета.

– Господот с мен е! – про́викна Калина. Алʹ след усмивката болка се плъзна по белото ли́це. Стрина Неделя веке я бе прегърнала́ и до леглото довлече. Из мальката къща вес се́ло бе оглуше́но. Де́те начена да ражда Калина. Десет же́ни от се́ло край дуварот стоеха и сите сал на е́дна ду́маа:

– Диновице, тебе се кланям! Пред Господот так да излажеш таз малька моми́чка, оти о́на да поверва как мой да ро́ди живо туй де́те. Яз так не мо́а. Но и туй е на о́сум. Далʹ ке го би́де?

И страдат вес же́ни. Они секаш раждуват туй де́те Калиново. Десут же́ни.

Камбана удари и де́те разплака́ се. Птичка цвърчеше, а женʹте се си́те целува́а и после нарича́а коя що си бе наумила. Белкем се туй де́те засто́и. А стрина Неделя пред вра́та изнесе го голо и над гла́вата си вдигна го, па на сите извика:

– Мо́мче е! Немʹ йощ име! Ке го фъ́рлиме у капина.

И го стегна́а. И го пови́а. Изправи́а крехка Калина и край то село с Неделя, на кръстопътот оди́а у капина да го фърлат. Алʹ тогаз роса се зарони и они за туй не го гърли́а, а зачека́а. Двете зад храстот се скри́а. Неделя се кръсти, а моми́чка че́ка. Че́ка, но пусто. „И птица сдес нема. Сал Господот” – дума си стрина Неделя и все кръсти се.

Де́тето мъ́лчи.

„О, Господи, не дай! Па́зи го ден поне!” – плаче Калина.

А стара вещарица кръсти се. Кръсти и веля си: ”Дека челяк е? Оти тук не довтаса? Белким земля да е мала! Чудо сто́ри! Ай, Богородице, сто́ри чудо! Пра́ти челяк! Налʹ знайеш що е де́те да ро́диш?”

И ха… Затропоти гамале. Тихо. Кротко, алʹ иде. Росата спре. И Неделя пак нещо на Калина издума. Солнцето веке е нейде у Вардаро. Мрак е в не́бото, но все се съзира. Челяк води свойто гамале, па на кръстопътот се спре да си опи́нци стегне. Изтича Калина. Де́те пред ръцете сложи му па замоли го:

– Земʹ го! Земʹ го бе, чичо! Земʹ го тва де́те и име му дай!

– А-а, как ша го зема!? Не сум яз женен!

– Земʹ го бе! – скочи и стрина Неделя – Земʹ го! После пак ке ми го вратиш!

Калина пък не изтрая и де́те у ръ́цете тури му. А он уплаши́ се от туй що тя стори. Малечко де́те у ръ́цете сто́и му и ни шава, ни помрадну́а. Марко, и он уплаши се, па изрева и стопанинот негов зе, че изрече:

– Балайко!

Стрина Неделя тогаз дете́то зе да нарича:

– Всинца да у́мрат, Балайко да бъде! Он да остая во веки веков! Амин!

Калина пък се целува́ше тоз челяк и само кажува:

– Благодарско, чичо, благодарско!

Он пък си веле: ”Що й яз рекох? Как ий рекох? Де да знам що уплаши́х се? Толкоз враго́ве убил сум без страх за нашта свобо́да , алʹ се́га яз уплаши́х се йот е́дно снопче у ръ́це, йот е́дин жи́вот! За нищо не стаям!”

Стрина Неделя пък мальенки дрехи у ръ́це му сложи и му кажу́ва:

– Ту́ри ги връз мо́мчето и ре́чи: ”Некʹ Бог поживи те сто и йощ сто го́дин!”

И он го кажа́.

А Неделя за последно пита го:

– На кой си ти мо́мче?

– Яз сум на Геша. Илия ми каят. Алʹ сум комита.

Тогаз де́тето зе си Калина и двете към до́ма тръгна́а. А Неделя балтай се: ”Оти он свойто име не даде? Налʹ так требува! И сега язе на Балайко, Илия ке викам. Па кажува и на Калина:

– Калино, на туй дете Илия ке викаш! Салʹ ти. Некʹ други Балайко го словят.

***

Та това бе историята на Гьорев Балайко, всъщност Илия. Аз съм третият дето тъй ще го пиша. Той ми я каза. На него пък тейко му бил му разказал. Той пък от челяка на кръстопътя я чул, който в неговата чета бил е комита. И от жена си Калина, и от баба Диновица, и от другите жени у село Дъбино, близо там, край Енидже Вардар, чул как се е случило.

А на Балайко – Илия и жената спомина се. И деца, и внуци, и братя, и сестри. Та, когато го съзрях, скиташе се сякаш бездомен от есента багрена до зимата ледена. Лъкатушеше из улиците на Кючук Париж, квартал на Пловдив, дето отдавна били довтасали всички чеда на велики комити из Ениджевардарско. Гледам го само със сако върху кърпена риза, най-голямата развалина между хората. Една непостригвана с години бяла коса. Брада също тъй нестрижена, а очите му сякаш видели са целия свят и вече излъчваха пълно безсмислие към всичко околно. От друг негов разказ за туй какво въстание е имало кога се е родил, пресметнах, че бе само на сто и три години!

Боже, Боже, след седемдесет и аз ли ще бъда такъв?
Бъзикилийкс: Европейската Комисия неочаквано редуцира броя на евродепутатите от България

Истината такава, каквато можеше да бъде!

Европейската комисия оповести рано тази сутрин решението си да намали броя на евродепутатите от България, от 17 на 10. Решението бе оповестено от говорителя на Еврокомисията, Джонатан Тод. Сред основните фактори оказали влияние върху вземането на подобно решение са демографските и политически процеси, протичащи в България през последните години. Новината предизвика шок сред българските политици и успя да ги обедини в общ фронт, без разлика на цвят, идеология и парламентарно представяне.

Парламентарни и извънпарламентарни партии, управляващи и опозиция, стари и нови партийни формирования, леви и десни, включително и националисти, всички заедно изразиха своето недоволство и недоумение от въпросното решение. Те обявиха, че ще подадат жалба до Европейският съд по правата на човека, тъй като се накърнява и ограничава тяхно основно право, а именно правото да търсят и постигат своето лично щастие в професионалното си израстване като евродепутати.

„Намаляването броя на българските политици, които ще имат правото да се докопат до евродепутатските места, ще окаже пагубно влияние върху желанието политиците да се занимават с политика и е възможно да тласне голяма част от тях в сивия сектор на олигархията – се казва в протестната нота на българските политици. – Подобно решение е дискриминационно, тъй като лишава българските политици от европейско развитие, докато всички пречки пред подобно развитие на останалите български граждани бяха вдигнати от 1 януари тази година. Ние апелираме към Европейската комисия, не просто да отмени това свое необмислено решение, но и да увеличи броя на българските евродепутати на 240, тъй като България е най-бедната държава в Европа и ние няма с какво друго да се изхранваме.“

Потърсен за коментар от БНР, говорителят на Европейската комисия даде следните разяснения:

– Господин Тод, бихте ли изложили по-подробно съображенията, които наложиха решението броят на българските евродепутати да бъде редуциран?

– Разбира се, но преди това искам да кажа, че тези съображения не произтичат от самата Европейска Комисия, а от българските граждани, и решението е просто удовлетворяване на техните виждания и желания.

Първото съображение са демографските процеси, протичащи във вашата държава. Според сведенията, с които разполагаме, въпреки че по последното преброяване, което направихте, сте малко над 7 милиона, то едва 5 милиона живеят постоянно в пределите на България. Останалите два милиона пребивават в България само от време на време и усилено търсят начин да се установят за постоянно зад граница. Не е тайна, че смъртността във вашата държава е най-висока, както и отрицателния прираст, така че в допълнение с емиграцията, картината не е особено розова и дори действително да сте 7 милиона в момента, в което силно се съмняваме, то това няма да е за дълго.

Тези, които умират, няма как да гласуват, а тези, които емигрират, също с малки изключения не участват в изборните процеси в България. Като извадим децата и негласуващите по време на избори български граждани, живеещи постоянно на територията на България, то се оказва, че около един милион активни българи изпращат 17 депутата в Европарламента – и погледнато от този ъгъл, това е една шокиращо голяма бройка, която няма как да не бъде редуцирана, ако искаме да сме справедливи към останалите европейски граждани.

Тук трябва да добавим, без да си кривим душата, че от този 1 милион гласуващи, голяма част са притиснати да го направят от страх и зависимост, а други са подкупени, тоест бройката на гласуващите по съвест и убеждения български граждани е още по-малка, да не кажа, че не съществува. В резултат на това ние получаваме, като евродепутати, един некачествен човешки материал, който е като отрова във вените на европейския парламент.

Второ съображение е именно качеството на хората, които изпращате за евродепутати. Те знаят как са избрани, знаят, че зад тях стоят не българските граждани, а политическите машинации, и съответно не се чувстват обвързани с някакви други ангажименти, освен вътрешнопартийни и строго лични. В този ред на мисли на всички става ясно, че те няма как да работят за бъдещето на Евросъюза, а могат единствено да му пречат и да забавят процесите на обща европейска интеграция, към които се стремим.

Третото съображение е възможността, която българите, живеещи в чужбина, получават, да гласуват за евродепутати от държавите членки, в които са избрали да живеят, така че обективно погледнато, голяма част от българите изпращат свои представители в Европарламента, но не от България, тъй като са избрали да не живеят там, въпреки че са запазили българското си гражданство.

Четвъртото съображение е самата воля на болшинството български граждани и тяхното отношение към българските евродепутати. Не е тайна за никого в България, че българите не желаят да пращат своите политици в европарламента, тъй като смятат, че те не заслужават подобна позиция. Позиция, към която се стремят само за да забогатеят. Вече цяла година България се тресе от протести, протести които са насочени не срещу определена политическа сила, а срещу политическата класа като цяло – тоест българите са снели своето доверие от тази класа и не желаят тя да ги представлява в собствената им държава, а какво остава за Европа. Няма как да не се съобразим с това мнение на българските граждани за собствените им политици, ако могат все още да се нарекат такива, още повече, че въпросните „политици“ не престават да показват своето неуважение и пренебрежение към самата същност на понятието държавност и със своите действия рушат Българската държава. Не можем да допуснем подобни хора да пренесат своето пагубно въздействие и в Европарламента, и затова ще се стремим и за в бъдеще да ограничаваме в рамките на закона тяхното присъствие сред нас.

И последно, но може би най-същественото, погледнете си държавата – харесва ли ви? Не! Не са ли същите тези политици, които я докараха до това положение, и то само за двадесет години. Няма как да допуснем политици, постигнали подобни резултати, да оказват влияние в процесите на развитие на Европейският съюз. Истинско щастие за българите е, че успяха да се присъединят към съюза, преди държавата им да остане държава само по име на територия, но не и като цивилизационна структура. Сега те имат шанс да бъдат европейски граждани, за сметка на бързо губещото своя смисъл понятие „български гражданин“. Така че в това нещастие българите може би наистина имат щастието да бъдат първите истински европейски граждани. Европейци без национална алтернатива, а само с европейска.

Източник: Neverojatno.com
Лотосът
Илюстрация: Novanova.snimka.bg

Лотосът е най-прекрасното цвете в Египет. Той расте във водите на Нил. Цветовете му са нежно бели, а когато разтворят листенца, приличат на загадъчни звезди. Толкова пищни и уханни са тия цветове, че мистиците говорят за хилядолетния лотос и сравняват разтворения му цвят с просветлената и прозряла мъдростта душа.

Отдавна, много отдавна, във водите на Свещената река живеели два лотосови цвята. Били невинни и млади, а листенцата им – свити на пъпки. Историята също била невинна и млада. Пирамидите били още нови, а по реката плували златните ладии на фараоните.

Двете крехки лотосови пъпки знаели, че за тях най-съдбовният момент ще дойде, когато разтворят листенцата си за лъчите на слънцето, на свещения Ра и пият от неговата светлина. После в жаркото египетско лято нежните цветни листенца щели да увехнат и да изкапят в мътната тиня на великата река. Тогава за тях щяла да дойде смъртта.

Единият лотосов цвят казал на другия:

– Братко мой, всяка нощ сънувам как лъчите на лъчезарния слънчев бог проникват в тайнството на сърцето ми и листата ми се разтварят. Как пия от златната им мъдрост.

– Колко си глупав, момче! – сопнал се кисело другият лотосов цвят. Не разбираш ли, че щом се разтвориш, ще увехнеш и ще умреш. Аз искам за винаги да си остана пъпка!

– Ти си глупакът – тихо отговорил първият. Нима искаш да прекараш дните си свит в мрака, сам и студен, вместо да споделиш аромата си със слънчевата топлина и свещената вода ?

– В свещената вода ще плуват само пожълтелите ти останки и крокодилите ще се гаврят с тях ! Не се ли страхуваш? – сопнал се мрачният лотос.

– По-добре кратки дни в мъдрост и светлина, отколкото вечност в егоизъм и мрак – отговорил пламенно първият цвят.

Минали много дни. Лодките прекосявали оня разлив. Виждали една бледа, съсухрена пъпка и един пищен, разкошен, ароматен цвят. Дивели се как от едно стъбло могат да се родят два толкова различни цвята.

Свитият лотос приличал на нещастник, превърнат жив в мумия, а разцъфтелият живеел в екстаз и слушал песните на слънцето, което му говорело за неговите сестри, звездите и за неговия баща Върховния бог Озирис.

След време по реката заплували оронените цветове на разцъфналия хилядолетен мъдрец и окапалата пъпка на глупака, който никога не се насладил на красотата на живота.

– Единият умря, но живя прекрасно и пълноценно, а другият избра да си остане мъртъв от самото начало – прошепнала с тъга великата майка Изида.

Това е приказката, скъпи приятели. Нейното послание е да не се поддавате на унизителния страх. Живейте пълноценно. Разтворете душите си за Светлината. Тогава наистина ще познаете хармонията на вечността.

Пътувайте смело през този и през всеки следващ живот и нека Божествената Светлина грее във Вас.

Паула Лайт

–––––––––––––––––––––-

* Още от същата авторка може да се прочете тук.

.
„Простичка и ясна боза“
Снимка: Diema.bg

Обичате ли уестърни? На мен са ми малко скучни, но пък от друга страна сюжетът им е простичък и ясен. Не се напъвам много-много, за да разбера кои са лошите и кои – добрите. Действието обикновено се развива в малко градче от селски тип, което си има всичко. Шериф, съдия, гробар, кръчмар, проститутки, свещеник… Един или двама местни богаташи, командващи парада и „n” на брой послушни граждани, без които картинката не би била възможна.

Сега се сетих за един от любимите ми филми. В него добрите са селяните-граждани. А лошите са богаташите и управляващите градчето. Местните жители са кротки и работливи. Бачкат от сутрин до вечер. Криво-ляво свързват двата края и се мъчат да отгледат децата си. От време на време някой от тях се опитва да надигне глава и да зададе неудобни въпроси. Тогава, обаче, се намесват шерифът и помощниците му и „съветват” човечеца да я кара по-леко. Да не се вре, където не му е работата. В случаите, когато „съветваният” продължи да си търси правата и се рови, се намесват чорбаджиите. Те просто му спират въздуха, оставят го без препитание. Нали всичко надлъж и нашир е тяхно. Няма пари, няма храна и семейството му умира от глад. В резултат, търсещият се кротва и мелницата продължава да се върти.

Намира се обаче някой чешит, който продължава да напира за справедливост и я получава. Управляващите пращат наказателна бригада да го натроши. И това не го спира. Доблестният гражданин, вярващ в законността и правосъдието, се обръща към властите за помощ. В резултат на което него го арестуват, обвиняват и осъждат за нападение над наказателната бригада и го бутват зад решетките. Инатлив като магаре и загубил всякакво чувство за благоприличие, той обаче продължава да мъти водата на шайката властимащи. Не, че кой знае колко им пречи с напъните си за справедливост и възмездие, но дава лош пример на другите послушни граждани. Съществува реална опасност и те да тръгнат да се борят за някакви си там техни глупости. Затова господарите наемат странстващи каубои – бандити да отстрелят непокорния за назидание на всички останали. Гръмват го, както си му е редът, в ужасна, дъждовна, кална вечер.

На следващото утро слънцето изгрява, градчето е примряло. Потисниците демонстрират мощ и недосегаемост. Пурите им димят, шпорите им звънтят, уискито само се мята в гърлата им. По същото време в някаква изоставена плевня са се събрали мъже и жени:

– Не ви ли писна да ни избиват? Изтребват ни, не виждате ли? Не се ли вдигнем всички заедно, ще ни унищожат поединично…

Самодоволните лица на властимащите се вкаменяват. От всички улици, от всички страни към тях тичат разгневените граждани. Господарите са безсилни, не могат да използват нито един от прийомите си. Помитат ги, размазват ги за секунди. Въстаналите граждани взимат властта в свои ръце. Сами си избират шериф, кмет, съдия… Сами ги контролират да не кривнат от правия път. И заживяват щастливо. Слънцето се спуска зад хоризонта. Финалните надписи тръгват на фона на идилични картини. Самоуважаващи се родители, седнали с децата си да вечерят. Усмивки, радостни погледи, лъха спокойствие и увереност в утрешния ден. Край на филма!

Леле, каква боза, нали? Но пък е простичко и ясно. Както и трябва да бъде, като за кравари отпреди 200 години.

.

Ивайло Зартов,

28 януари 2014 г.
Между два живота
Разказ от Константин Каменов

По идея и с посвещение на Иван Божиков

.

Сух калдаръм. Вековни дървета като стражи наоколо, а нейде, отдо́ле тракат колелетата на празна каруца. Два я вола теглят, а пред тях е́дна же́на ю́здите им дъ́ржи. Бвно се влачат към пусто село високо у Родопа плани́на.

Студ е, но ни снег, нито ве́тер. Тишината секаш изпила е жарта из не́бото.

И влачат се тия два вола, свели гла́ви. Целите у пот са облени. Женʹта, в черни дрипи, стъпя пред тях и ги води секаш към не́бо, а празна каруца все назаде се тегли. Колелата не пеят, а гъ́рмят, се́каш фронта от Дойран с тех е довтасал и край каруца се вихри.

Челя́к е́дин из го́ра изкочи и се към талига провикна:

– Же́но, спирай тугинка и е́ла при мене!

Сепна се о́на, алʹ стори туй що и́ челяк рече, па го запи́та:

– Що сакаш, друже?

– Же́но, не видиш ли оти воло́ве се мъчат? Ай да сбереме малечко съчки. Огин да стъ́кмим. Мойот ко́тел с во́да яз ке ти дадuм, да залееш таз пуста талига. Не видиш ли дека е цела пълна с тенци́? О́ни наза́де я теглят. Животните мъчат.

А огин веке беа стъкми́ли и чекаа оти во́да да кипне. Женʹта пък дума на странника горски:

– Не́знах оти туй ке се случи. Е́дна заран, там, у нашето се́ло, дека челяк не остая, посред мегдано труп покрай трупа лежаа. Язи ги гледам и не ве́рувам. Френец и наши, гръци и сръби, куп ингилизи и черни лежаа. Не помръднуат. А мьачки се скитат. През мъртви се гонят. Край се́ло пък други во́йски се йощ бият и колят. Тез погреба́х ги. Са́ма опeвах ги. Не знум ни кой, нито що и как са у назе довтасли, алʹ солзите мои капят ли капят. Не моа да трая мрътви да гледам. И копах. Опявах. Кръстове делах. Чембе́ро загубих, алʹ от се́ло сетне се манах. У Станимако, при снаите одам, алʹ не ве́рувам оти тене́ц може се скита.

– Имʹ ги, же́но! От малечък йощ можам язе да ги киризом. У Добралъката раснах. Бай Тодор се е́дно лето спомина. Сите го беа с цветя окичи́ли и рониа со́лзи. Караманчо, байново псе, връз него полегна. Към луната малько зави и сетне избе́га . Погреба́а бай Тодор и аха, все да премине, а язе го гледам. Се́ди у до́ма и нещо се хили. Рипнах при стрина ми Севда и зех, че издумах у що сум се зверил. Трепе́рум и со́лзи ронум. А о́на сите же́ни свика. Дела́а нещо. Ден, два, че ли три! Шест седмици и он чак тогаз отиде́ си. Стрина ми ви́де, че страх вес ден смуче ме целийот и о́на ме отведе у се́ло Драгомирци. Там далеко, у Македония. Войник в таз война не ме зе́а и у Добра лъка, пак се вра́тих. Се́дум дена се́да у се́ло, а тук доле,край таз махала празна, втора каруца с тенци́ кири́зом. Га бех у Македония немʹше таквизе.

И ко́га челякът сичкото туй словеше, женʹта веке намо́кри с гореща́та во́да сите ъ́гли на свойта каруца. Он пък си повдигна присвитите о́чи и из-под бръчки на голе́мʹто му ли́це грейна усмивка в туй ледено време:

– Немʹ ги вечʹ, жено! Радуй се – избегаа все. И черньо, и гръци, и сръби. О́низ офицери из ингилизи и френец… И о́ни избега́а. А наште остави́а си шапки. Гла́ви сведо́а и към онази му́гла, далеко, далеко, бавно и тъжно се сите изниза́а.
Притча за талантите
Илюстрация: Аnimalzoo.ro

Имало едно време един аристократ, който цял живот си броил стотинките, за да оцелее. Когато бил малък, той дори не знаел, че е такъв – бил нещо като „грозното пате“, с което други „патици“ се развеселявали. А когато пораснал, никой не му простил това, че е бедняк със „синя“ кръв. Нито „лебедите“ го припознали за свой, нито „патиците“.

Когато героят на тази приказка превалил билото на живота си и започнал бавно да се спуска надолу към залеза, който очаква всеки един от нас, той все пак се бил научил на известна практичност. Но това не му помогнало да се отърве от бедите, и той пак броял и делял стотинки, за да върже двата края, а те все къси излизали и все стърчали.

Уморил се аристократът да пресмята всеки ден хляб ли да си купи или кафе, и ако сподели с кварталните кучета част от вечерята си, дали на другата сутрин ще има и за самия него. Но то такива били неговите сметки, все на дребно. „Защо така премина животът ми? – запитал се един ден той. – Защо никога не успях на едро да се предам, а цял живот продавам труда и талантите си на дребно?“

Но късно било вече за такива въпроси. Дори да би бил способен тепърва да се продаде изцяло и наведнъж, кой би се заинтересувал да купи свободата на съвестта на един подобен на скитник стар благородник?

„Ако върви така, някой ден ще чакам като тези кучета, които ме гледат сега с предани очи, някой да ми подхвърли парче хляб. Дори това няма да съм способен сам да изкарам…“ – казал си с тъга нашият герой. – „А това вече наистина ще е непосилно за мене“. А кучетата, които понякога хранел, целували ръцете му и не му се сърдели, когато нямал какво да им даде. Понеже и те били благородници – оценявали всеки жест и му отвръщали подобаващо. Нищо, че едното било от породата „улична превъзходна“, а другото – изоставен домашен любимец с трудно установима порода.

„Защо хората, колкото и да им дадеш, могат да те забравят, когато вече нямат полза от тебе?“ – запитал се нашият герой. „Защо някои от тях се радват, ако успеят да те излъжат да им дадеш повече, отколкото заслужават, и дори смятат това за въпрос на чест..?“

Но нямало полза и от подобни въпроси. За мнозина даващият повече може да е нищо друго, освен глупак, който просто не се е научил добре да смята. Дори благородниците могат да не го признаят – доколкото такива въобще са оцелели – защото бедният аристократ плаща по-скъпо от богатия за това, което е, и може цял живот да си остане нещо като скитник между световете. Колкото до парвенютата, които движат този свят, те по принцип не харесват особено благородниците, дори когато са богати. Понеже, колкото и да ги имитират, не могат никога да ги копират напълно.

Все пак, нашият герой продължавал да е свободен. Той бил платил за тази свобода толкова много – за свободата да бъде това, което е – че нито „лебеди“, нито „патици“ можели да го надиграят в онази игра, в която един Бог знае кой какво печели и какво губи. За всички таланти, дадени на хората – заровени, за да ги „опазим“ по-добре, или похарчени в бедност и в богатство – един Бог знае колко точно ни е дал и колко трябва да му върнем.

.

Мариана Христова
По мъничко…

По мъничко ще те докосвам.
И разпалва се в мене! Нежност.
Тишината мълчалива ще ни шепне.
Ръцете от пламък! Горят ни.

По мъничко ще ти казвам.
Люби ме! Красиво е това докосване.
Загасват звездите! Понасят ни със себе си.

По мъничко ще те отпивам.
Жаждата! Утолявам с устните ти.
Мираж и реалност в едно преплитат се.
Кръвта ми кипи! Изгаря ме.

По мъничко ще взимам.
Уханието! С мене ще нося.
Винаги ще си до мене.

.

Нури Джурин
Опаковано слово?

Карикатура: Христо Комарницки

Оковано слово ли? Айде де, няма такова животно!

А така. Излезе поредният доклад на организацията „Репортери без граници”.

– Лошо – коментират последните двама български журналисти. – Сринали сме се на стотното място по свобода на словото. Пред нас са Папуа Нова Гвинея и дори на Мачу Пикчу задния двор, и той е преди България. Срамота, тъжна история…

– Ураа, издигнали сме се до стотното място – радват се БГ журналята. – В предишния доклад бяхме на 87-ма позиция. Още малко и ще оставим целия свят зад гърба си.

Последните мохикани на българската журналистика скърбят:

– Каква стана тя? След като почина Темида, сега и свободното слово се гътна. Трагедия. А уж ни водят за член на ЕС, бяла държава сме били. Довчерашните човекоядци се оказаха с по-свободно слово от нас. Как така? Защо? Двадесет и пет години демокрация… Малко ли са? Нали отдавна вече я няма ръководната роля на партията-майка. Няма партийни секретари, нито цензура. Нали от това се оплаквахме през епохата на „социализма-комунизма”? А сега? Кой и как окова словото в България?

– Ха-ха-ха – затресоха се журналята – Чакайте, ще ви обясним. Свободни сме да пишем, колкото си искаме за животни. Кучета, котки, врабчета, делфини… Само трябва да внимаваме добичето да не се окаже собственост на олигарх, политик, висш държавник или магистрат. В този случай материалът разбира се ще е хвалебствен. Няма да критикуваме животинката, я! Можем да показваме до безкрай всевъзможни битови истории – скандали между съседи, съпрузи и съученици са предпочитани. Циганските махали и катуни са важни теми. Спорт и секс – на корем! „Добрите” новини ги дозираме със зле прикрити заплахи и загатнати обещания, като „Няма да има увеличение на тока”. Видите ли истински остър и разбиващ материал срещу чорбаджия, не се чудете. Собственикът на медията си е направил добре сметката. Това е рекет или тлъсто платена поръчка на конкурентен играч. Сами никога и да нищо на света не бихме си позволили да вадим кирливи ризи на властимащи. Пазим си хляба. Всеки от нас има семейство, нали трябва да го храним? Наричайте процеса, както си искате: Автоцензура, платени репортажи, проституция… Все тая.

В телевизиите, вестниците и радиата няма начин журналист да пусне материал, без да е съгласуван с началството. Шефът пък – с по-горе. И ако се наложи, накрая – и със собственика. Той пък – с кръжока около себе си. Да не би случайно да се засегне някой „братовчед”. Който иска свобода на словото, да си направи свой личен сайт и в него да си бъде свободен, колкото си иска. Това е положението. Цяла България е разпарчетосана между няколко приятелски кръга. В тях има олигарси, местни феодали, политици и магистрати. Те си имат и свои медии. Групичките се стараят да не воюват помежду си. Но, след като попривършиха възможностите за приватизации, заменки и други подобни директни напълнявания, няма как. Налага се от време на време да се посритат.

Малко останаха възможностите за лапане – обществени поръчки, търгове. Иначе казано, парата от БГ бюджета и от ЕС. Тясно е в трамвая за толкова много пътници, затова лактите влизат в употреба. Нашата роля пък е да представим обикновената алчност за битка против корупцията по високите етажи на властта. За борба за справедливост, законност, правосъдие и други жадувани дъвки. Не ни е лесно. Баламурниците и те, като парите за крадене, намаляват. Я се пробвайте бялото да изкарате черно! До вчера беше достатъчно 10 пъти да повторим една лъжа. Днес вече и 100 не стигат. А утре 1000 повторения ще са само началото. Журналя сме били… Глупости. Труженици сме ние, мъченици.

Словото било оковано в България. Много важно! Разковахме класацията на „Репортери без граници”. И още можем. Ще се борим за почетното последно място. Да го знаете, еей!

Ивайло Зартов,

25 февруари 2014 г.
Птици

Снимка: Дарик – Варна

.

Нещо е сбъркан човешкият свят –

много дълбоко, в самата матрица,

сам се разкъсва от страх и от глад…

А пък душата му – птица!

Може би адът е някъде в нас,

пие живота ни – кърваво вино,

и сме готови да вием от бяс…

Ала мечтите ни – сини!

Ала мечтите ни – цяло море.

Чайки и гларуси порят вълните…

Чакат доброто във нас да умре,

за да му грабнат очите.

И студенее земята… Без глас

нощем за своите живи ридае…

Грешни сме, Господи! Всеки от нас!

А пък душите ни – в рая…

Ники Комедвенска