литература
- За индианеца Скуанто, Петър Моканина и Деня на благодарността
Thanksgiving Day – Денят, в който ние всички си благодарим!
.
История за доброто, за един индианец, за група имигранти и… за цял нов свят (Опит да бъде преразказана като по Йордан Йовков)
.
Симеон Гаспаров, Simeongasparov.wordpress.com
Историята започва някъде около преди около 400 години. Един ден индианско хлапе от племето Патуксет (Patuxet), което се казвало Скуанто, тръгнало с няколко от местните войни на лов из непроходимите, гъсти, гъмжащи от дивеч и зверове гори, намиращи се на север от днешния град Бостън.Индианците от племето Патуксет, залисани в преследването на дивеча си, неусетно се отдалечили от своите територии. Без да разберат, навлезли дълбоко навътре в зловещите, непроходими и тайнствени земи, които свършвали някъде там… Там, където свършвал и светът на индианците. Край гигантските, остри като ноктите на мечка гризли скали, в които се разбивали пенливите вълни на безкрайната, необятна Голяма вода.
И така, както понякога се случва в живота, опитните и храбри бойци от племето Патуксет (които заедно с хлапето Скуанто тръгнали на лов), станали плячка.
Но плячка не на някой див звяр или на вражеско племе, а на подобни на тях човешки, но бледолики същества, които носели дълги, гърмящи метални тояги в ръце.В индианския език “човешки същества” се наричали останалите индианци. Но тези, от бялата раса, определено не били “човешки същества”.
Бледоликите заградили индианците. Обезоръжили ги. Хвърлили им набързо един як бой. Натоварили ги с ритници на гигантска дървена лодка и тръгнали през Голямата, загадъчна, непозната вода.
По пътя, през сърдитата, безкрайна вода, гордите и смели индианци, от мъка и носталгия по изгубената си родина, бавно и мъчително, един по един, започнали да умират. Умирали тихо. Умирали достойно. Умирали като човешки същества.
Оцелял обаче само един. Досещате се, нали – младият Скуанто. През време на дългото пътуване, бледоликите така някак си харесали индианско хлапе. След като се прибрали у дома си, в Англия, те го дали на сър Фердинандо Горджис, който имал транспортна компания и правел проучвания на земите от Новия Свят, наречени Америка. Минали години. Скуанто станал млад мъж. Научил езика и навиците на белите същества и лека-полека започнал да живее като тях.Един ден, обаче, неговите покровители решили да изпратят Скуанто обратно с кораб там, откъдето някога го взели. Той трябвало да помогнел на нова експедиция, която тръгвала по стъпките на онази, която го отвлякла преди време.
Какво ли е било в душата на младия Скуанто, когато е пресичал обратно Голямата вода, наречена океан? Какви ли мисли са го обземали, когато видял отново, след дългата раздяла, острите зелени върхове на гигантските борове, извисяващи се над облаците, когато корабът им приближил бреговете на родните му земи? Никой не може да каже, уви, но истината е, че стъпил веднъж на своята родна територия, скритото човешко същество у него отново се събудило…
И той на мига изчезнал по пътя, през гората, за дома си, зарязвайки екипажа от експедицията да се тюхка и ядосва край скалистите брегове на океана.
…Тук историята на Скуанто би трябвало да завърши, ако беше писана от Уолт Дисни, разбира се. Но слава Богу, че не е. Защото вместо да завърши, тя продължава, по един омаен начин, като че ли пренаписана, не от кой да е, а от нашия Йордан Йовков.
…И така, връщаме се към бягството на Скуанто.След неспирен, труден и продължителен бяг, бяг сред зверове и вражески племена, след дълги дни и нощи, Скуанто най-накрая стигнал до своите земи.
Но вместо радост и веселие, там го посрещнали болката, мъката и тъгата.
Неговите хора от племето Патуксет били измрели до крак. Той единствен бил останал жив от някогашното велико, гордо племе.
Човешките същества от съседното племе Уампаноаг (Wampanoag) разбрали за Скунто. Съжалили го. Взели го при себе си и така той започнал да живее отново. Като нормално “човешко същество” сред тях.
Но нещо като че ли не вървяло със Скуанто. От годините в имиграция ли, от мъката по загубата на близките ли, но Скуанто не бил вече същия индианец. Не бил вече съвсем нормално човешко същество. Станал бил нещо като нас, имигрантите… Нито сред своите свой, нито сред чуждите чужд. Нещо все не го свъртало на едно място – и той все по често и по-често се улавял да ходи, навътре и навътре из горите. Все по-близо и по-близо до бреговете на Голямата, пенлива, магическа вода.
Така в една влажна, мъглива ноемврийска утрин, докато Скуанто си се скитал измежду боровите гори, край океана, видял група от около 50 мъже, жени и деца. Те приличали също на онези, сред които живял няколко години отвъд океана. Хората треперели и плачели от студ, страх, отчаяние и безизходица. Докато седял скрит между боровете и внимателно ги наблюдавал, нещо мръднало в индианското му сърце. Спомнил си за времето, когато някога бил хлапе и когато той, също като тези уплашени и беззащитни хора, плачел в тъмната бездна на дъното на кораба, отвлякъл го някога от неговата земя. Спомнил си Скуанто как плачел, когато гледал как моряците изхвърляли в океана, едно подир друго, мъртвите тела на храбрите войни от неговото племе. На храбрите войни, чиито сурови сърца не издържали от носталгия по домовете им, семействата, любимите, децата, приятелите и умирали тихо и кротко, ей там долу – в мрачния, влажен и студен трюм на кораба.Спомнил си Скуанто също и за годините, които прекарал сред същите тези хора, на другия край на света, които след като взаимно се опознали, вече не се страхували един от друг. Приели го в домовете си. Научили го да чете и да пише на техния език. Да прави карти на земята, на морето, на звездите и света край него. Излязъл тогава Скуанто от шубраците и на езика, на който хората си говорели, ги запитал, чисто и просто накъде са тръгнали такива едни изпокъсани, бедни, гладни, жадни, немили и недраги, на края на света. Какво търсят те тук?
Хората, след като се посъвзели от уплахата и стреса (все пак, не били виждали жив индианец. А пък и да говори на техния език, им дошло малко в повече. Нормално е!), помълчали малко гузно. Гледали в земята от неудобство, докато един от мъжете не се престрашил и казал, че били тръгнали да търсят щастието си. Да намерят мир и благоденствие, защото там, откъдето идвали, бушували войни. Имало раздори. Завист. Злоба. Безразличие. Бедност и безизходица.
…Тук пак ще се върна, малко назад (просто няма как)!
…Ако историята бе написана от Уолт Дисни, определено трябваше да се развие така – след като разбрал Скуанто каква била работата, скочил от радост и възкликнал с пълни гърди от щастие – “Ей, откога ви чакаме, бе хора, айде идвайте по-бързо – “Welcome To America!”. Завесата би трябвало да падне и хепиендъд на тази вълнуваща история щеше да ни зареди с много нови и положителни емоции.
…Но, в живота нещата се развиват по друг начин и затова, за наше най-голямо щастие, а и за щастие на хуманността, ще трябва пак да се върнем към истинската, към Йордан Йовковата версия на историята на Скуанто.
…”Значи, тези нещастници, тръгнали да видят щастие и просперитет, тук накрай света, защото там, откъдето идват, царуват завистта, злобата, безразличието, бедността и безизходицата” – си казал младия индианец, след което поклатил тъжно глава. Почесал се там, където не го сърби. Седнал на тревата, под най-близкия до него вековен бор. Извадил от джоба си една лула. Запафкал кротко край загледалите го с любопитство новопристигнали заселници и започнал бавно да си събира мислите.
Какво да им каже? Че това, от което бягат, си го има и тука, и то в изобилие. Че това, което търсят да намерят, го няма! Няма го, не само там, откъдето идват, няма го тук, а пък и май никъде го няма. И тъкмо да им сподели тези свои най-искрени наблюдения от преживяното от него по света и на родна, индианска земя, погледът на Скуанто спрял върху тъжните очи на хората край него.
Нещо отвътре му проболо сърцето и нашепнало: “Абе то, че този свят няма да се оправи, няма… Ама айде, поне да не ги разочаровам и да гледам да помогна с нещо на тези несретници”.
Изправил се индианецът Скуанто. Поотупал се от изсъхналата трева, полепнала по мокасините му, и като нашия овчар от Добруджа, Петър Моканина от Йовковия разказ “По жицата” – също като него, когато срещнал измъчения Гунчо, който с каручката си натоварена с болната му дъщеря Нонка, бил тръгнал из България да дири вълшебната бяла лястовица, която само и само, чедото му ако можело от някъде да зърне и щяло да оздравее – така и Скуанто, с изпълнено със състрадание сърце казал на измръзналите, гладни, уплашени заселници, почти същите думи, които Моканина казал на сломените от мъката родители на младата девойка:
“Хора, ще видите! Ще намерите, каквото търсите! Само не губете кураж и вяра!”
Дали Скуанто си е вярвал в това, което им е казал на тези изпаднали в беда хора, е без значение. Без значение е и доколко Петър Моканина от Добруджа е вярвал, когато споделял с нещастното семейство на Гунчо, че ще видят Бялата лястовица! Няма как да не я видят – има бял вол, бяла мишка, защо да няма и бяла лястовица, нали?
Значение, обаче, има другото. По-голямото, по-смисленото, по-благородното, което Скуанто и Моканина са ни завещали, и за което, като че ли все повече и повече не ни остава време – добротата.
…Скуанто помогнал на заселниците. Завел ги при индианците, които го приютили. Те какво да правят? Нали са си човешки същества, нахранили новодошлите. Облекли ги с топли дрехи. Дали им подслон. Скуанто научил заселниците как да ловуват, как да отглеждат царевица. Научил ги как да общуват с местните племена.
След една година на изпитания, трудности и непосилен труд, хората от колонията, се събрали, без никой да ги кара, с местното племе. И седнали заедно, като братя, да поделят плодовете от набраната реколта. Това било някъде към 1620-та година. Две години по-късно, през 1622 г., Скуанто, последният войн от храброто и гордо племе на Патуксетите, се разболял тежко. Скоро след това се преселил във вечността, където племето на неговите братя, сестри, деди, вождове и шамани го очаквали и посрещнали тържествено с почести, които само един истински индиански герой като Скуанто заслужавал.След смъртта на Скуанто дошли още заселници. И още, и още. Нямали край.
Почнали да не се понасят с местните, а и местните, вече съжалявали за белята, която си докарали до главата, имайки вземане-даване с новодошлите емигранти. Скоро започнали войни, нещастия и беди. Същите, от които някогашните първи заселници потърсили подслон сред индианците край земите на север от Бостън.
Минали години и години. Светът, хората, земята се променили, но останало само едно – споменът за онзи студен зимен ден, последният четвъртък на ноември, когато два различни народа, от две различни култури, с две различни вери, седнали и заедно си поделили плодовете от труда, който те положили, за да оцелеят. Денят, в който се родила Благодарността!
Благодарността към Скуанто от земите на север от Бостън, който също като Петър Моканина от Добруджа, със своята малка история ни е оставил една мила, хуманна, невинна магия, която прави дните ни по-смислени. По-нормални и по-спокойни. Магията, чрез която винаги се сбъдва доброто в живота и в човека.
…А сега от мен и от моите братя емигранти, излезнали от племената край бреговете на Перловската река, необятните прерии на Софийското поле, разположени под снежните скалисти върхове на загадъчната, покрита с булото на мъглите Витоша, честит ви Ден на Благодарността!
–––––––––––––––––––––––––––––-
Б.а.: Материалът май е излизал във в. “България” в Чикаго – 2007 или 2008 г.
- Малки слънца
Илюстрация: smeshen.com Сън сънувах, сякаш бе наяве.
Как преминавам през алеите.
Алеите от хиляди малки слънца.
Слънчогледите грейнали! Докосвам.Мекотата от Бога дадена.
Дават ми тяхната топлина.
Гледам как следват пътя си,
Божията повеля е тяхна съдба.Главички извръщат и се усмихват.
Жълти хиляди малки слънца.
Мълчаливо извисяват се.
И тъй истински благодарят.Сън сънувах, сякаш бе наяве.
Слънчогледите даряват ме с любовта.
Толкова е приказно всичко.
Нашепват ми сякаш без глас:Добротата носи със себе си.
Не искай, а само я давай.
Хиляди грейнали малки слънца.
Сън сънувах, сякаш бе наяве.Нури Джурин
- Твой завинаги
Автор: Ники Комедвенска
Карикатура: Алла и Чавдар Николови Доче!
Вярно е, че съм умрял, душице моя, ама като те знам каква си притеснителна порода, и реших да ти драсна два-три реда, че да не се тровиш за мене. От Пъклото ти пиша, душке, и да знаеш, че тук е рахат и половина. Не само защото тебе те няма, гълъбче, да ми трополиш на главата като керванджийска кобила. Изобщо обстановката тук е перфектна и хората са много добри, нищо че са рогонсци до един. А и да си кажа честно, от моите рога, пиленце, никой няма по-големи. Освен това е все тъмно и мрачно, тъкмо ракиено време, та си къркаме с колегите денонощно. Откъм данъци и сметки – Господ здраве да им дава, ама съвсем сме облекчени. Не знам каква им е системата, но вече два месеца откакто съм тука, една стотинка никой не ми е поискал. Това НОИ, ТЕЦ- МЕЦ, Здравна каса, Правна каса… даже и не са чували за тях. А пък е хем топло, хем сме здрави като чукове, само дето малко сме умрели. Питам вчера един Дявол:
– Как бе, колега, се оправяте със сметките за тока и парното?
Обаче тоя тарикат зъб не обели, душко, та по тази линия не мога да съм ти полезен. Дочке, пиле, ако съм знаел, че тука е толкоз хубаво, да съм умрял още на втората година, като се оженихме. Отначало аха-аха – да ме запишат в Рая, ама като разбрах, че и майка ти е там, напцувах свети Петър и свети Илия – и набързо ме пратиха в Пъкъла.
Едно само не харесвам – няма кьорава партия. И като се натаралянкаш до ушите, няма кого да напопържаш.
Да знаеш, Дочке, и да не търсиш парите от лозето, дето го продадохме тази пролет, защото съм ги изпил всичките. Обаче като те знам каква си чума, казах ти, че съм ги скрил.
Имаш много здраве от Иван и от Пешо – и те са тука. И недей да се чудиш откъде ги знам, гълъбице моя, нали от тях са ми рогата. Ама са големи пичове и пият като за последно, особено Иван. Пешо ме помоли да ти кажа да не се пръскаш много с Арманито, дето ти го подарил за рождения ден, защото е отсипал повечето от шишето и го долял с чист спирт, и като нищо може да те удари в главата.
Бъди жива и здрава и не бързай да умираш, че още си млада и хубава, и да не се мъчиш тука. Ние с Иван и Пешо криво-ляво ще се държим. И недей да раздаваш на гробищата разни сладки работи, ами сложи малко кисели краставички и по-дебело мезе, щото много трудно върви ракията с лукчета.
Целувам те, пиленце, и да се пазиш поне още двайсет години!
Твой завинаги: Танас
- Връщам се
Илюстрация: Сalli.blog.bg Връщам се! Сами от някъде ида.
Изгубеното няма да търся.
То разпиляно е там някъде.Само ще запаля! Огнището.
Миналото и настоящето!
И звездите отиващи си.Сами! Миговете понесли.
Връщам се! Тук и сега.
То нищо не се е променило.
И всичко си е така.И стихът ми! Живот, живот.
Дали наистина ще остане нещо?
Връщам се! Любов, любов.
Ти си ми всичко. Връщам се!Нури Джурин
- Не ме наричайте журналист
Бареков и Цветан Василев. Снимка: pernik1.com „От тук нататък не ме наричайте журналист. Можете да ме наричате новият политик, общественик, популист. Както си искате”. Това бяха последните думи на Ники Бареков. Мъка, тъга, болка обзе нацията. О, Боже! Какво ще правим сега без журналиста Бареков? За къде сме без теб, Ники? Защо ни изостави? Трагедия. Напусна ни журналистът, първи братовчед на CNN. Отиде си майсторът на поръчковите репортажи. Мелодраматичният виртуоз си замина. Журналистът умря, да живее…. А сега де? Кой да живее?
Самият той, експовелителят на словослагачеството, ни разреши да го наричаме, както си искаме. Хубаво, но съм объркан. Смутен съм. Гледам го как обикаля от град на град. Събира хора по площадите. Раздава им микрофони, да си изплачат болката. Храни ги с концерти, песни, танци. Шоу! Може би шоуменът Бареков? Да. Това му приляга. Сцените, които строи на площадите, по нищо не отстъпват и на най-мощните чалга събития. Екипът му е огромен. Парите явно не са проблем. Колко ли струва само един снимачен ден от епичната продукция „Бареков шоу”? Заплати и хонорари за репортерки, щъкащи сред зарибяваните зрители. Оператори, асистент-оператори, режисьори, асистент-режисьори, звукооператори, монтажисти, тоноператори и Бог знае още колко технически лица, осигуряващи гладкото и безпроблемно облъчване. Пари за танцови състави, певци и певици, радващи очите и ушите на гладните и уморени от 24-годишни лъжи български граждани. Сценаристи, гримьори, шофьори, охрана, общи работници, строители… Цифрата набъбва. Разходи за транспорт. Колко ли струва само горивото, за да се превози целия катун от техника и хора? Разходи за хотели и храна. Ами колите, камерите и всичко останало до последния кламер – те на лизинг ли са, чия собственост са? Леле, зави ми се свят само да изброявам. Към всичкото това трябва да се добави и цената на телевизионното време. Шоуто се излъчва по ТВ-7 нонстоп, а само една минута рекламно време струва хиляди лева.
И така. Колко струва един-единствен ден от шоуто Бареков? По най-скромните възможни изчисления – не по-малко от 50 000 лв. Сега умножете тази цифра по броя на предаванията. Двадесетина да са на месец – 1 милион лева се получава. А колко месеца пътува циркът?
И сега най-важният въпрос: Кой плаща сметката? Кой дава милиони, за да можем да наричаме ексжурналиста, както си искаме? Самият Бареков се крие от директен отговор – уж продуцентите, уж фирмите, марсианците… а бе, някой си там плаща. Само че е публична тайна, че Цветан Василев, олигархът – банкер стои зад ТВ-7 и Бареков. Въпросът е – кой още, защото е ясно, че такива пари не се инвестират с еднолично решение. Кои ли са юнаците, които ни набутват нов обещавач на справедливост? Има нещо много миризливо, тоест подозрително в батманския стил на кандидат-спасителя на нацията Ники. Сякаш е облечен в странен костюм от пожарникарска каска, мутренска бухалка и потурите на бай Ганьо. Има и още един тежък камък за повдигане. Кой в днешна България има милиони? Отговорът е фасулски. Шайката от олигарси, местни феодали и зависимите от тях политици и магистрати. Те ограбиха България. Те имат милиарди и са готови да инвестират няколко милиона, за да запазят награбеното и да продължат да пият кръвта на българските данъкоплатци.
Така че, как да го наричаме Бареков? На кого служеше вчера, за кого работи днес и чии интереси ще защитава утре? Хайде, предложете нещо. Как да наричаме Бареков? Едно е ясно – няма да го наричаме журналист. Сам си го пожела. Както се казва, и на това мерси! Едно недоразумение по-малко.
.
Ивайло Зартов,
1 ноември 2013 г.
- И аз съм българче…
„И аз съм българче“ – стихотворение „реплика“ на класическата творба на Иван Вазов, се разпространява в социалните мрежи.
И аз съм българче!
Макар че
в Мадрид родих се и живея,
а баба, щом ме гушне, плаче,
защото виждаме се с нея
веднъж в годината, през август,
със внуците на шест етажа –
от Солун, Рим, Мадрид, Чикаго,
от Сидни има в блока даже…
Бледнеят всички карнавали
пред тази наша пъстреница.
Но дядото на Джон с кавала
щом почне в двора ръченица,
подскачаме край него лудо,
душата знае ритъм, стъпки.
И всяко лято става чудо,
и все ни сбира тази тръпка.
Българийо! Недей да плачеш
за внучето на твойто племе!
И аз съм българче!
Макар че
родих се във разделно време.
- Окончателно, но не безвъзвратно
Илюстрация: aig-humanus.blogspot.com Някога, много отдавна част от маймуните слезли от дърветата. Осъзнали, че на земята има повече храна – изпопадали плодове, корени, по-дребни от тях животинки. Храната била не само повече, но и по-лесна за добиване. Минало известно време и маймуните разбрали. Там, където има много и лесна храна, не е безопасно. За да оцелеят, се напъхали по пещери. Мъжките маймуни започнали да се обединяват с женски. Мъжкарите ловували и отбранявали пещерите, а женските събирали храна и „въртели“ пещерите. Минало още някакво си време и късните маймуни – ранните хора усетили, че за да се справят с набезите на враговете си, е добре да се обединят с комшиите от съседните пещери. Така се създали първите съюзи на колективна отбрана.
Търкаляло се времето. Маймуните станали хора. Окончателно, но не безвъзвратно. Обединенията се разраствали. Пещерите отеснели, появили се колиби, около тях – огради, ровове, защитни стени. Колибите били заменени от къщи. Хората все повече осъзнавали, че когато са обединени, се живее по-лесно и по-безопасно. Семействата се разраснали в племена, те – в междуплеменни съюзи, появили се държави. Когато и държавите започнали да се обединяват, се появил Европейският съюз. Дотук нищо странно. В този голям европейски съюз обаче, имало една държава с няколко имена: Абсурдистан, Бандитостан, Невидимия… Имала си и официално име – България. Тази страна дала доказателства за това, че 5 милиона години всъщност не са кой знае колко много. Абсурдистанците показали на останалия свят, че не е никакъв проблем, след като си се катерил дълго и упорито, след като в теб са вложени усилията на неизборими предишни поколения, ти можеш да скочиш в пропастта и само за секунди да обезсмислиш и разбиеш на пух и прах всичко.
Тези хора само за 24 години се изхитрили да се върнат на ниво пещери. Като някои от тях дори хвърляли носталгични погледи и към дърветата. Превърнали в свой национален спорт разцепването и разделянето по всевъзможни начини. Въпреки, че били една шепа хора, много, ама наистина много обичали да се делят по партии и партийки. Обикновените абсурдистанци изпитвали диво удоволствие да се мразят помежду си. Това пък доставяло огромна наслада на управляващите ги бандитостанци.
Жителите на тази страна се прославили и с особеното си чувство за хумор. На най-личната си сграда – Народното събрание – те били изтъпанчили великански надпис: „Съединението прави силата!”. И националните им герои, пред които се прекланяли всички, се казвали Ботев и Левски. И двамата имали само една кауза – България. И двамата живели и загинали за България. За чиста и свята България. Трагикомичното е, че техните наследници не забравяли, не пропускали всяка година да честват героите. Правели пищни паради, изнасяли натруфени речи, кълнели се в паметта на Ботев и Левски. Но пет секунди след церемониите, забравяли за всичко това и отново се втурвали с бясна омраза да се делят и да се цепят. И най-вече да се грижат за себе си. Само и единствено за себе си. За своя си личен интерес, за келепиреца.
Обаче нещо не им се получавало. Повдигали учудени вежди. Хълцали на пресекулки и не спирали да се оплакват. Кой знае защо пословичният им егоизъм не им помагал да живеят по-добре. Животът им ставал все по-труден и сложен. И те все по-често се заглеждали към дърветата.
.
Ивайло Зартов,
26 октомври 2013 г.
- Пусто и тихо е…
Илюстрация: Фейсбук Колко пусто и тихо е
И избледняващ спомен
В потискаща тъмнина
Бездната на времето – приглушава
Измъчения викКолко пусто и тихо е
Вървя, търсейки звездите
И мъничко ще поискам
От утрото на новият ден
Изпитата чашаОстанала е само капчица
Безнадеждно разпилява се
Колко пусто и тихо е…
Мигът необременен изнизва се
В душата ми и в сърцето.
Нури Джурин
- Приказка за един стар кон и неговите таланти
Илюстрация: etsy.com Един стар кон мъкнел своята каруца с тъги и желания по един вечен път, дето всички минаваме и заминаваме. И дето минел конят, товарели минувачи каруцата му със своите тъги и желания. И ги дърпал конят, и ги пренасял по пътя си, додето можел, а после се появявали нови и нови минувачи, и слагали в препълнената каруца нови и нови товари.
Един ден конят толкова се уморил, че не можел да мъкне вече дори само своите тъги и желания. Спрял се той и си казал, че би било по-добре да е невидим и сляп. Невидим за минувачите и сляп за неспирната, вечна и разнолика човешка тъга. Но не можел да бъде невидим и сляп, не му било писано да има точно такива таланти. Той не бил като мнозина свои събратя – къде по-силни, здрави и бързоходни коне, които придвижвали натруфени каляски и били обгрижвани за това доволно и предоволно. Обаче в каляските никой не можел да пусне свободно никакви свои желания. Те били затворени и недостъпни за някакви си там вървящи пеша минувачи.
„Ех, поне да ми беше останала сила в крилата – казал си старият кон, който разбира се не бил какъв да е, а такъв, дето можел преди не само да върви и препуска, но и да лети. – Тогава тъгите и желанията на всички тези нуждаещи се от малко внимание, разбиране и признание хора можеше да ги пренеса не бавно и стъпка по стъпка, а само с някой-друг замах на крилата…“. Но не бил вече млад, нито крилата му можели да го понесат – и заедно с него да извисят за малко всички онези мечти и надежди, в които ходещите пеша не можели да повярват сами.
Тогава конят си спомнил, че е имал все пак и ездач. Че е имал стопанин, който бил способен да го щади и подкрепя. И което е още по-важно – да знае, че не е сам. При това да бъдеш стопанин на един крилат кон, дори когато е стар, разбира се не е нищо лесно. Крилатият кон не търпи юзди и команди, не върви, накъдето му кажеш, и не се подчинява на никого. Но когато неговият стопанин се уморил да се грижи за него – понеже и хората, не само конете, могат да губят крилата си – старият кон продължил да мъкне каруцата си, без никой да се грижи за него.
Той знаел, че няма да може вече да поеме всички тъги и желания, които среща по пътя си. Знаел и, че минувачите няма да разбират защо не всичките им желания и тъги намерят място в неговата каруца. Но се надявал все пак да му стигнат силите да върви още малко по пътя. Да избута донякъде спънатите надежди, самотните викове и неуверените таланти. И когато някой ден съвсем престане да може да тегли, да не му се присмеят поредните минувачи, че вместо пегас, който да извисява мечти и желания, са намерили само една стара, изгубила себе си кранта.
Мариана Христова
- Българоливуд
Карикатура: Христо Комарницки …Седя си в парка. Припичам се на слънчице. На съседната пейка до мен други двама слънцепоклонници водят оживена беседа. Личните ми специални разузнавателни средства, наречени уши, се задействаха автоматично.
– Ееей, майката си трака, наборе, виждаш ли какво става?
– Какво бе, какво има?
– Ами, циркът продължава, само клоуните ни сменят. Пускат ги едни такива, все по-напористи, по-нагли и безцеремонни. И номерата им все по-тъпи стават.
– Така е, прав си. Ама то това не е нито от днес, нито от вчера. Я си спомни как ни докараха лъжеца Симеончо, дето щеше да ни „оправи” за 800 дни. След това пък прикрепиха към него мазните бандити Сергей и Доган. Хем да ни разтягат локуми, хем да ни грабят дружно. После щафетата я пое обещавачът на справедливост Бойко – Разбойко. Разкатаха ни от обещания за прозрачност, за възмездие. За това, как щели да накажат крадците преди тях. Как щели да свият сърмите на олигарси и местни феодали, на корумпирани политици и магистрати. Набореее, набореее… От толкова обещания, ако вървяха с по една ракия, отдавна да съм умрял от цироза на черния дроб…
– А бе, мамицата им мръсна. А помниш ли как към пожарникаря-рекетьор пласираха клоуна „патриот” Волен? Първо го псуваше, та чак се пенеше. После така го заоблизва, че да ти се доповръща. Ебаси циркаджиите… И сега пак се слюняви и се прави на борец за правдини. Обаче, явно на тарикатите им е къса резервната скамейка, щото видя ли – пак пуснаха на терена гея и феса.
– Мани, мани! Няма такъв сериал, нито турски, нито латиноамерикански. Двадесет и четири години все нови сезони, нови серии бълват. Гледаш ли рекламите? Сега ни подготвят новите играчи. Ще ни пускат вместо изтъркания Сидеров, бургаския гларус Валерко Симеонов – той да ни се прави на загрижен патриот. А пък Бареков без граници ли, без цензура ли, раздава ли раздава новите обещания за справедливост и възмездие. Няма такъв филм, нито в Холивуд, нито в Боливуд. И балъците свършване нямат. Отворили усти, зяпнали и чакат. Ето ги новите месии, новите спасители на отечеството. Ужас! Може ли да те шибат 24 години и ти все да си девствен? А, стига бе! И да знаеш, че няма оправия. Сами няма да пуснат кокала.
– Те и прокурорите и съдиите са техни хора, бе… Все бандит до бандита наредени. И колкото по-голям разбойник, толкова по-нагоре расте. Най-големите престъпници се грижат за „правосъдието”, наборе! По разни висши и върховни банди са се окопали. Майката си трака!
Не издържах. Попримъкнах се към тях:
– Извинете ме, че се намесвам, ама кои са тия, дето въртят артистите? И какво да направим, за да ги спрем?
– А бе, ти откъде падаш? – опулиха се насреща ми наборите – Кои са тия, кои са ония? Ясно е кои са. Златев, Божков, Гергов, Батков, Минев… всички тия, на които им викат олигарси и местни феодали. Но да знаеш, че и от другите бандити – политици и магистрати има ояли се шопари, на нивото на кукловодите са вече. А какво да направим ли? Ами да престанем да бъдем идиоти. Като пращаме някой да ни управлява, като ги овластяваме, трябва и да ги контролираме. Твърд, непрекъснат контрол, и да ни се отчитат. И да си знаят, че са там само на заплата. Като не ги устройва, да не ни се кандидатират изобщо. Така трябва да бъде! А на досегашните изроди трябва да им вземем всичко, което откраднаха от нас, и да ги натикаме зад решетките. А това без пердах няма да стане. Ама як пердах, та да държи топло на следващите „патриоти” и обещавачи. Хайде, наборе, да ставаме, стига сме си чесали езиците.
.
Ивайло Зартов,
23 октомври 2013 г.
- Частна и държавна проституция
„А защо така скъпо?“ – „Та аз съм политическа…“. Карикатура: Рix.com.ua Колко вида проститутки има в България? Отговорът на този въпрос изглежда лесен само на пръв поглед. Ето експертното мнение на екип учени от Международния център за изследване на проституцията (МЦИП):
Първи вид – Това са познатите „стопаджийки” по първокласните пътища на страната и Околовръстното на София. Тарифите им са възможно най-ниски – от 15 до 30 лв., в зависимост от услугата. Орален, вагинален или анален секс. За повече разнообразие няма нито условия, нито време. Клиентите винаги бързат. Месторабота – крайпътни храсти, автомобили, кабини на ТИР-ове.
Втората група проститутки са организирани по частни квартири – клубове, които служат като сборни пунктове. Тарифите са от 50 до 100 лв., отново според желанието на клиента. Съществува възможност и да бъдат наети за цяла нощ. Изпълняват всевъзможни допълнителни желания срещу доплащане.
Третата група проститутки е на моделите и манекенките. Обслужват заможни клиенти срещу 800-1000 лв. Работно място – апартаменти, вили, къщи, ловни хижи, хотели. При всичките три групи половината или повече от цената е за сутеньори.
Четвърта група – чалга певици. При тях тарифите са по договаряне, в зависимост от известността им. Иначе не се отличават от третата група.
Всеки европеец би си помислил, че с това се изчерпват видовете проститутки в България. Но според доклада на МЦИП не е така. В него изброяването продължава:
Пета група – магистрати. Жрици на любовта, прикрити като прокурори и съдии. Особеното при тях е работното им място. Нарича се Съдебна палата. Всевъзможни перверзии и извращения, които при другите четири групи се считат за екстри и се заплащат допълнително, тук са в основния пакет от услуги. Могат да набутат или извадят когото и каквото си пожелае клиентът. Ролите на сутеньори се изпълняват от преките им началници или от адвокати – уговоркаджии. Тарифите са високи – десетки хиляди левове, но пък клиентите винаги остават задоволени.
Шестата група проститутки – държавни чиновници. Министър председатели, министри, зам-ове, шефове на комисии, агенции, фондове, управления, отдели… И тези „труженички“ изпълняват сеансите директно върху бюрата си, там, където им се води официалното прикритие като служители на държавата. Тарифите им са съобразени с ранга им. Колкото са по-нависоко в йерархията, толкова по-скъпи са удоволствията. Както и при седмата група проститутки – политиците, така и чиновници и магистрати, могат да бъдат наемани за еднократни услуги. Но по-често срещано явление е те да изпълняват желанията на клиентите на принципа на абонамента.
В края на доклада на МЦИП се отбелязва, че проституцията в България може да бъде разделена на частна и държавна. Първа, втора, трета и четвърта групи проститутки са представители на частната. А пета, шеста и седма групи – на държавната. Ясно се вижда, че държавните жрици на любовта заработват несравнимо повече от частните. Те са привилегировани и от факта, че при тях няма възрастови ограничения. Могат да практикуват най-древната професия и на 80, и на 100 години. Всъщност, докато са живи. Специалистите от МЦИП са въодушевени от мащабите и развитието на проституцията в България. И са убедени, че ни очаква светло и доходоносно бъдеще.
.
Ивайло Зартов,
18 септември 2013 г.
- Сърцето на птицата още тупти
Илюстрация: Wrecksite.eu Опитвах се да кажа нещо,
но останах неразбран.
Пречупен като кораб в буря,
премълчах отново болката.Поглеждах небето – толкова огромно.
Молитвата ми тиха – сега крещи.
Птица ранена, не може да се издигне.
Неосъзнат живот – ей така живеем.Само за едно място няма рушвет,
пътят на всеки свършва там.
А съшиваме илюзиите в руба
и надяваме доспехите на омраза.Опитвах се да кажа нещо.
Сега тръгвам без цел и посока.
Ще вървя, докато мога.
Сърцето на птицата още тупти.Нури Джурин
- Притча: В магазина на Бог
На една жена й се присънил необикновен сън. Сънувала, че влиза в един магазин, а там, вместо продавач, стоял Господ.
– Боже! Наистина ли си Ти?
– Да, Аз съм – отвърнал Бог.
– А какво мога да купя от Теб?
– Всичко!
– Тогава бих искала да си взема здраве, щастие, любов, успех и много пари.
Бог се усмихнал и влязъл в малка стаичка отзад, за да изпълни поръчката. Скоро се върнал с малка картонена кутийка.
– Това ли е всичко?! – възкликнала жената.
– Да. Нима не знаеш, че при Мен се продават само семена?
***
Източник: Мениджър NEWS
- Бунтът на бебетата
Карикатура: Иван Кутузов Годината е 2013–та. Родилна зала. Подава се главичката на детето. Ококорва очи срещу акушер–гинеколозите и на пет различни езика ги пита:
– Къде съм?
Шах! Смаяните лекари се вкаменяват. Такова чудо не са виждали…
– Къде съм? В коя държава съм? – настоява да знае бебето. Един от докторите отваря уста и започва да пелтечи:
– В-в-в родилното, в България.
– А-а-а, така ли? – главичката се шмугва обратно в майка си – няма да излизам. Отказвам. На общото събрание на зародишите взехме решение – повече няма да се раждаме в България! Кажете на майка ми да отива в някоя друга държава и там да ме ражда, ако ще в Сомалия. Вече отвътре, удобно разположено в укритието си, продължило да нарежда:
– Вие сте идиоти! Защо правите деца? За какво са ви? За себе си не можете да се погрижите, камо ли за нас. Вече 24 години роби раждат роби. Писна ни! Ние, ембрионите, имаме повече смелост от вас. Уж сте възрастни, големи, ама това е само на години и килограми. Иначе сърцата ви са едни такива мънички, като кози дъръдонки, а умовете ви са по-гладки от бебешки дупета. Я се вижте, вие сте донори. Лъжат ви, грабят ви, баламосват ви и какво правите, за да се защитите? – Нищо! По-зле сте и от недоносчета. Тънете в мизерия. Умирате от глад, студ, страх. А всяка година създавате над 35 милиарда. От тях обаче за вас остават трохи, подхвърлят ви огризки. С вашите милиарди хрантутите цяла армия от държавни чиновници, крадливи и алчни политици и магистрати. С помощта на търтеите, които вие храните, разни Златевци, Божковци, Герговци, Цеко Миневци… и пр. бандити изсмукват кръвта ви. Купуват си яхти, самолети, лимузини… Чудят се къде да си заврат парите, вашите пари, тези, които са откраднали от вас.
Не искам да се раждам на място, където шайка разбойници е откраднала държавата, а няколко милиона страхливци не могат да си я върнат. Все чакате поредния месия. Цар да ви оправи, не стана… Пожарникар щеше да ви носи справедливост и възмездие, ама нещо пак не стана. Тройни коалиции и лами ви подпалиха чергите. С лъжепатриоти ви баламосваха. Сега пък нови по-патриоти и по-лъжци изгряват. Няма такива олигофрени, като вас. Знаете, че ви лъжат. Знаете, че ви грабят, но не правите нищо. Нито си връщате живота, нито наказвате корумпираните слуги и господарите им. За какво са ви деца? За да превърнете и тях в роби ли? За да ни принесете и нас в жертва ли? Вие сте си сложили главите на дръвниците. Нахлузили сте примките около шиите си и сами сте ритнали опорите си. Не стига, че висите на въжето, но даже се и поклащате. Въртите задници на всяка чалга. Роби! Ето сега, пак се правите, че не разбирате. Мрънкате, правите се на жертви, но вие сте жертви на собственото си бездушие и безотговорност. Сами сте се подложили на касапите. Това е, няма да изляза! И да кажете на баща ми, че няма смисъл да се напъва да прави деца. Първо сам да се освободи. Да освободи Родината си. Да изпълни със смисъл думите справедливост и възмездие. И на другите бащи го кажете! Идиоти! За какво са ви деца?
Ивайло Зартов,
6 октомври 2013 г.
- Бабулев
Разказ от Любомир Николов
.
Снимка: kafene.net На плажа пред Нептун Бийч, докато гледах как пожарът глътна за час едно заведение, се заговорих с един човек, който, оказа се, бил съдия. Кой знае какъв сухар ще да е бил, ще кажете, но не сте прави. Както знаете на Слънчев бряг хората надминават и най-добрите ни очаквания. Не бе сухар тоя човек, ами беше истинска душичка. Съдията Бабулев няколко поредни нощи ми разказваше своята история, която, тъй искрена и съвременна, плаче да бъде написана. Не казвам, че е достоверна или действителна. Кой човек, пиейки бирата си, се интересува от истината? – та той се налива с това обемисто питие, само за да влезе в реалност, която е ей тук, на една педя разстояние, но е друга и там непоносимото става красиво. Само в тази реалност съдия може да стане изповедник, иначе на него кой ще му каже истината – адвокатът ли, или подсъдимият?
Съдията Бабулев започна с това, че знаел пет хиляди вица, но не можел да ги използва в съдебна зала. Не можело, уточни, в протокола на заседанието, юридически доводи да се базират на вицове. Обратното беше се случвало достатъчно често. Все пак Бабулев не преставал да гледа на вицовете като на най-прекия път към мъдростта, а оттам и към законността. Не можел, обаче, да пледира с тях, използвайки ги като параграфи. Едва се сдържал да не заяви с блеснал поглед на стенографката, прокурора и адвоката – ами този случай е точно като вица за чукчата хирург, запишете го, да, ето това е моето основание за присъдата. Искал, но не можело да се говори така в зала. Вместо това Бабулев предъвквал наум ясния му вече казус, приличащ на виц номер тридесет от неговия каталог, и го обличал в пищните карнавални дрехи на лексика от римското право. Бабулев дори бил започнал да мисли, след всички тия повторения, че нищо повече не може да го учуди, но едно нещо го върнало към здравословното удивление от живота.
Истината е, че докато си приказвахме, той не спираше да се взира в татуираните англичанки и да им се учудва. Коя татуировка би допринесла за увеличаване на тяхната красота? – питаше. – Никоя, отвръщах му аз.
Това, което грабнало вниманието на Бабулев, бил един сайт, една комуна на независими автори, които се подпомагали всячески. Сайтът разработил инструмент, с който авторите да се самоитервюират. Писателите можели да използват предварително зададени въпроси или сами да си измислят въпросите. Така всичките двадесет хиляди членове имали равен достъп до интервюта. После целият виртуален свят бил техен – можели да публикуват интервютата си, където си искат. Изглеждало, все едно някой им обръща внимание. Което е хитро. Или тъпо. Съдията тук не трябвало да се произнесе за вина, а само да си поиграе с категории. Някои етични, други екзистенциални. Забелязал, че в тези интервюта авторите били толкова откровени, все едно били на Страшния съд. Те се питали с въпроси, изскочили като бавен куршум от тяхната съвест и си отговаряли крайно честно. Човек не можело да лъже себе си, нали, а и защо да го прави в интервю, създадено от самия него? Съдията Бабулев четял с нарастващо въодушевление текстовете с безграничната искреност на авторите. Някои от тях били истински престъпници.
Тук някъде, за кратко се уплаших от посоката на разговора, защото оставаше сега този съдия да вземе да избухне гневно срещу гилдията – и тогава какво? Как да бъде защитен легиона, който пишейки, се е обрекъл на беззащитност? Не са ли пишещите като живеещи в прозрачна витрина?
Но съдия Бабулев, както казах, се оказа душичка. Той просто направи аналогия. Една негова си аналогия за приликата между престъпниците и писателите, и то не така най-общо, което би било истинска простащина, а по отношение на склонността им да действат необмислено и да споделят. Как обаче един престъпник да сподели престъпните си влечения в съдебната зала? Нима няколко години допълнителен затвор са стимул за това? Тук на Бабулев му хрумнало решение, за което искаше да ми разкаже.
Решил да направи сайт за анонимни изповеди на престъпници – признайси.ком. Нека да си кажат, каза. Отпивайки бирата на продължителни глътки, сподели, че обикновено на всяко първо заседание липсвали я адвокати, я подсъдими, и винаги имало някакви процесуални пречки, така че не се решавало нищо. И тук, в тая мъртва точка Бабулев, промотирал сайта си. В коридорите пред залата или дори вътре, успявал да бутне една картичка в ръцете на адвоката или директно на подсъдимия. На картичката с адреса на сайта Бабулев добавял номера на предварително подготвения за конкретното дело въпросник. На гърба на картичката пишело: „Истината води до частично опрощение”. Това го облекчило неимоверно. Свалило от него напрежението, че за някои заседания сеподготвя напразно. Въпросите, които той подреждал, били всъщност квинтесенцията на делото, и после само прочитайки въпросите, Бабулев бил готов за следващото заседание. Но имало и друго – съдията Бабулев започнал да получава и отговори на зададените въпроси. Анонимността дава свобода, знаем. Дава ексхибиционистична смелост, от която се възползвали престъпниците и си казвали всичко. „Истината води до частично опрощение”, на това обещание се надявали те.
Бабулев четял изповедите и така всеки случай му ставал кристално ясен. Его, его. Като правило всички имали голямо его. Когато били грешни, искаха да са много грешни и упорствали в това. Когато искали да са лоши, не се ограничавали с обикновената лошотия, а търсели превъзходните степени на лошотията. Вместо да са ядосани, ставали зли. Вместо да обичат, биели шамари от любов. Вместо да присвояват туй-онуй, те грабели безмерно.
И в залата нещата се променили. Закоравели престъпници заставали пред Бабулев, преобразени в хрисими подсъдни, пречистени и осъзнати, след искрените си изповеди в признайси.ком. Хора с голямо его там се смалявали до хлебарки, които той можел да смачка с кубинката на закона. Но Бабулев не забравял, че бил и изповедник. Нима целта и тайнството на изповедта не е в даването на опрощение, попита. И като са тъй разкаяни, какво да ги правя аз.
И сега, каза ми Бабулев, аз съм на кръстопът. Трябва да бъда или съдия, или изповедник. Не е ли смешно, кажи ми. Вярно е, че подир смъртта си няма да се усмихна на никого, но сега се смея.
- Но и това ще мине
Когато се прибрах в празния дом, ключът изстина в ключалката
Куп стъклени неща,
между които стъпвам.
Със ходилата на нощта
денят помръква.
Сноп тиха самота…
а въздухът е мъртъв.
Обезлистена голота
духа разкъртва.
А входната врата
те помни още, сине.
Безлюдна, вълча самота…
Но и това ще мине.
Жанет Октавиан Михова
- Кои са тъпите?
Снимка: bakeat350.blogspot.com Тъпа овца. Тъпа крава. Чували сте тези изрази, нали? Обидни са, не ще и дума. Само че има нещо много странно в тях. Я ми кажете, къде сте видели остра крава или овца?
Вместо много-много да му мисля, реших да почерпя информация направо от извора. Отидох в едно село, намерих ги аз тия животинки и ги загледах. Пасат си кротко, не ми обръщат внимание. Само от време на време ме поглеждаха и то когато им се пречках в прекомерното си желание да ги разгледам по-отблизо. А очите им – добри и умни. Без майтап, наистина бяха умни. Казах си, нещо не е наред. Откъде са се взели обидните определения? Сетих се, че Цецо – шестте апартамента подслушва всичко, що става, и му пуснах едно искане да ми даде СРС на подслушани крави и овце. Надявах се, че в тях ще открия причината. Той обаче се запъна. Това било засекретена информация. Държавна тайна. Бре, ами сега? Предложих му бартер – той ми дава записаните разговори на кравите и овцете, аз пък си трая за имената на 4-те фирми – спонсори, от които е получил хонорари за „консултантски” услуги. Това са същите фирми, за които си затрая и Краси Стефанов, ексглавният бирник. Тайна били. Заради тайната, Краси го направиха дупетат, аз пък искам сересетата на добитъка.
Разгеле, кандиса Цецо, даде ми ги. Ето част от тях:
– Мууу, здрасти овцо!
– Беее, здравей краво! Как си? Какво ново?
– Добре съм си, паса. А ти?
– И аз съм си екстра. Живота си живея, грижат се за нас хората, не се оплаквам.
– Така е, за нас се стараят, ама за себе си – хич. Много са тъпи това човеците, не мога да им се начудя… Хранят ни, чистят ни, медицинското обслужване е на ниво, имунизират ни. Бдят над нас – нещо лошо да не ни се случи. А за самите себе си пет пари не дават. Напълно са се занемарили. Изоставили са се. Чисти самоубийци. Все си избират възможно най-алчните и нагли управници.
– Да бе, вярно! Страшни тапири са тия хора. Двадесет и четири години ги грабят все с едни и същи схеми и нищо, ама изобщо не им помръднаха нито мозъците, нито сърцата. Децата им направиха наркомани и проститутки. Бащите им и майките им умират от глад, студ и болести в мизерия. Самите те са потънали в нищета, духовна, материална и каквато още се сетиш… Нашите лайна почистват най-редовно, а себе си са затрупали с изпражнения. И най-смрадливите и най-отровни са избутали най-отгоре да ги управляват. И търпят ли, търпят.
– Търпят ли или вече им харесва, когато с тях се гаврят, не знам, но е факт, че не са в ред. Хора, какво да ги правиш. Ха-ха-ха. Мууу, беее… – засмели се кравата и овцата. Радостно мучене, блеене, кикот, смях.
– А бе, мани ги тия. Я виж ей там, по-нагоре каква тревица е излязла. Хайде да отидем да я опасем. А по пътя ще ти кажа още нещо да се посмеем. Ти знаеш ли какви лафове имат хората? „Тъпа овца! Тъпа крава!”. Ха-ха-ха.
Ивайло Зартов,
26.09.2013 г.
- Ръката, засяла фиданката
На приятелите ми
от Интелектуално звено “Корени”
.
На какво ли не се нагледах в този живот, но това, което изстрадах в последните дни, не може да се забрави.Повече от месец по-рано шляпахме карти с моя единствен приятел в кръчме, което преди 10 часа сутринта се нарича “Кафе”. То бъкел не разбирахме от карти, ама, за да разпуснем съзнанието си от пренатоварване и за да се порадваме веднъж и ние на живота, удряхме по масата с все сила и повтаряхме това, което и пияндетата от крайната маса. Бяхме завършили поредния научен труд на приятеля ми и сега идеше ред на моята книга. Всъщност, пишехме винаги заедно, но един път слагахме неговото име за автор, след това моето. И… радост, радост, радост!
На другия ден чакам в кафето, но него го няма. Преминах от другата страна на улицата и влязох в отсрещната къща, където живееше. Трябваше да го подканя да идва, че кафето му изстива. Но приятелят ми, разперил ръце на леглото, не можеше вече да мръдне. Намерих го така, безжизнен, но щастлив, преселил се в другия свят. По доволната му усмивка усетих, че се е измъкнал без билет и документи, тъй да се каже незаконно през границата „живот – смърт“, и този път бе изиграл дори и мен. Пиши сега сам, довършвай това, дето бе на двамата, а и пак гробища, опяване, черен кръст… Аййй, живот ли е това? Толкоз ли съм проклет, че всички злини все на моя гръб се стоварват? То не беше приятел, че два, че три – цял влак с приятели изнесох на ковчези и сега като мина през прословутия 13-ти парцел, излизам от гробищата едва на следващия ден!
И останах сам…
***
Поменът, който направих на четиресто, беше пълен с хора – не само защото аз ги поканих, ами защото и всички бяха приятели. Вярно, че гледаха отгоре, от някой облак, седнали до светец или ангел, защото всички бяха всъщност от тези, дето ги изнесох с ковчези. Освен това и гробовете им бяха един до друг. Само покойникът, съсед на моя приятел и последен в парцела, ми беше неизвестен. Така и не се наведох да прочета името му, макар че надгробният му камък беше един от най-красивите в мястото за Вечен покой.
Свещеникът ме погледна със странен укор, може би защото живи бяхме само ние двамата с него. Но все пак започна панихидата. Аз пък, макар и през няколко месеца все да “опявах” приятел след приятел, така и не научих попските ритуали. Държах свещ в ръце, подскачах като сополанко и отвреме-навреме пригласях на отчето с единствените запомнени от мен думи – “Алилуя” и “Амин”. Изпитвах ужас от собствената си глупост, но що да сторя? Не можех да се науча да живея в този зловещ свят, а кой да ме научи как да възхвалявам или опявам тези, които се измъкнаха оттук, когато за тях пее духовник? И нотите не познавах, и едно “Алилуя” не можех да изпея без фалш.
Панихидата свърши. Преди да си тръгна, свещеникът ме спря, сложи ръка на рамото ми и каза:
– Момче, за този покойник трябва да се засее дъб до гроба. Ти ли ще го сториш или ще кажеш на някой негов роднина?
– Той нямаше роднини!
– Добре. Тогава, да знаеш, че до седмица фиданката трябва да се засади!
– Ами да купя една фиданка оттук някъде и да я засея сега?
– Тези работи не стават така. За подобно дело се изисква специален ритуал, а фиданката трябва да се вземе с пръст от свещено място. Най-добре отиди при лесовъдите от Аграрния университет. Някой от тях ще го стори, те са много добри специалисти. Потърси направо професор Николов. Е хайде, аз тръгвам за друга панихида – каза отчето и се отдалечи.
Аз пък направо отидох до кабинета на професор Николов. На вратата висеше бележка: ”В отпуск до октомври”. Гледам си часовника, но в него не пише месеци. Брей, кой месец бяхме? А, да – края на юни. Ами сега? Отидох при секретарката. Тя ми дава GSM-а. Звъня и на моя въпрос едвам чувам отговора на професора. Изглежда беше сред много щастлива компания, сиреч пиян, та само смях, псувни и кикот се чуваха. А той ми казва: “Търси Иванов!”. Оказа се, че това е другия професор от катедрата. Отивам в съседната стая и Иванов ме препраща към следващия кабинет, извинявайки се:
– Не мога, момче, заминавам на конференция! Виж доцент Петков!
Кабинетът на Петков обаче бе празен. Загледах се в залозите, който някакъв сайт в интернет променяше постоянно. Така, зазяпан в компютърния монитор, не усетих как доцентът е застанал зад гърба ми и, може би ядосан от моите действия, неизлушвайки докрай въпроса ми, ме изпрати към катедрата на ВХВП*.
Там се започна същата одисея. То повече ми приличаше на заплетеница, но щом хората наричат история с много премеждия “Одисея”, как аз да напиша “Заплетеница”?
И там от една врата, та на друга, та на трета, а моделът все един и същ – чук-чук, “Да!”, “Може ли…”, “Не!”, “Иди при…”. И пак чук-чук и пак, и пак. След това в “Горското”.
Айде пак – кабинет – модел, кабинет – модел… ”Иди при Гошака Фиданката от Коматево. Голям майстор е. Веднага ще ти помогне!”
Гошака ме препрати при още по-голям майстор. Също щял да ми помогне и да свърши работата. Той при трети, онзи при четвърти, пети, шести… Не ми останаха сили, както и майстори-специалисти.
Но надеждата умира последна. Имах още един – все още бил най-добрият. Всеки споменаваше името му с уважение, когато ме препращаше при друг, но не ми го препоръчваше. Келти Фалмайер!
След молитвата ми в черквата с надежда “Дано този път…”, се упътих към него. Най-вероятно живееше в гробищата, защото при всяко споменаване на името му, другите вкарваха по някоя друга дума, свързваща нещата с 13-ти парцел. Почти бях стигнал до това мое любимо място за покой, но така и не съзирах барака за живеене. Седнах срещу кръста на моя приятел и сълзите ми вече видимо взеха да се стичат, а мислите ми като побъркани ревяха: “Клетий Митко, клетий аз! Една фиданка ли няма да ти даде право на вечен покой?!”. И в този момент… О, ужас! Върху плочата на съседния гроб видях изписано името “Келти Фалмайер”.
И вече, паднал на колене, забих лице в пръстта на гроба и ревях и повтарях: ”Приятелю клетий, прощавай!”
Колко ли време е траело това, не знам, но една ръка ме хвана за рамото и спря всичко. Чух глас зад гърба си:
– Момче, защо плачеш?
Обърнах се видя кой е… А! Благ старец ме гледаше по-миловидно и от майка, и попиваше болката ми с очите си, а аз ни шавах, ни дишах. Миг, по-желан и от вечността!
– Не плачи! – повдигна с длан брадичката ми старецът. – Усмихни се! Фиданката расте зад гърба ти – има я!
Поглеждам. Да, там е – има я!
Но кой? Що? Как? А ритуалът? Пак се обърнах към стареца, за да го питам, но… него го нямаше вече!
Слънцето светеше, вятърът галеше лицето ми. Сълзите се връщаха в мен вече като мехлем за душата. И сякаш като съживен юноша се изправих отново в този пусти живот. За кой ли път, за кой ли, не помня вече…
Насреща ми се бяха събрали и ме зяпаха захласнато множество хора, нагиздени в черно:
– Какво има? Какво се е случило? – гледах ги и недоумявах защо са в 13-ти парцел – а те, сякаш като в хор, запяха едно и също, като всеки бързаше с едни и същи думи да изпревари арията на другия:
– Как какво има бе, момче? Господ ти зася фиданка! Ти си говореше с Него! А питаш: “Случило ли се е нещо?”!
В подобен миг човек не може да не си каже: ”Значи съм длъжен да продължа да живея!”
Отидох с буркана до чешмата, напълних го и полях дръвчето. Водата потъваше в рохката пръст, а аз имах усещането, че поливам ръката, засяла фиданката.
.
Константин Каменов
…………………………………………………………………….
* Жаргонно название на ВИХВП в Пловдив, който сега е УХТ.
- Един ден на Сергей Борисов
Карикатура: Христо Комарницки, в. „Сега“ …Сергей Борисов се събудил рязко посред нощ. Това, че е плувал в пот, че го обливаха ту студени, ту топли вълни, не го притеснило хич. Той знаел. Не е бременен, не е от менопаузата, нито от възрастта. Просто са се спукали едновременно и водното легло, и грейката. Невероятно съвпадение все пак. И Сергей Борисов се замислил – Не ще да е напразно туй… Явно нещо ми се казва. Какво ли ще да е това съдбовно нещо?
Мислил, напъвал се, мислил… По едно време решил да стане от спуканата гума и да отиде в зоната на знанието. Положил той меките си части на златната дъска и започнал да медитира. И разбира се, прозрението дошло от само себе си. Не, не е това, което си помислихте. Седящият Сергей Борисов осъзнал, че трябва да си направи точен и прецизен план за следващия ден. Къде, какво, що…
– И така – казал си той – От 7:30 до 9:00 часа разходка по сутрешните блокове на телевизиите. Тук ще излъжа, там ще замажа. А какво ще кажа? Ъъъ…– все тая! Няма никакво значение какво ще говоря. От 10:00 часа, както винаги съм на басейн. Това е добре – масажи, пощипвания, пошляпвания… кеф! Към 12 часа криво-ляво ще се довлека до парламента. И там да ме видят за малко. Около 13:00 ч. ще седна някъде в района на Народното събрание да обядвам. Докато хапвам, ще преслушам Цецо Орешарков как вървят грабежите. После ще се поразходя до „Позитано“, да ми се отчетат аборигените. Привечер трябва да отскоча до Банкя – в кафето на Ипон ще събера рекета. Вечеря. С кой ли да вечерям? С дупедавците? Не, много са досадни, само мрънкат. С някои от посланиците от Европейския парламент или пък с нашите си – Валката, Васко, Тошко… Еее, дотук беше лесно, ама сега се озорих. Сложен въпрос. Ох, от толкова много мислене ме заболя главата. Стига съм се напъвал.
Сергей Борисов се изправил, пуснал водата и замечтано се загледал в огледалото. – Даа, ще трябва да поръчам по-голямо, това нещо ми е умаляло. Позанемарил съм се, ама то от тия държавни задачи няма отърване. И Родината все иска грижи. И народът – все недоволен. Ама така е, все някой трябва да се жертва. Даа… – въздъхнал Сергей Борисов и си вдигнал гащите.
.
Ивайло Зартов,
4 септември 2013 г.
- Мъж, та дрънка
Разказ от Алекс Болдин
.
Илюстрация: News.vratza.com Беше ми домъчняло за моя приятел, д-р Мони Шонев. Като го видя тутакси, не, моментално ми се вдигаше настроението. Той бе така сладкодумен, че ми ставаше просто кеф да го слушам. Познавахме се от млади, дори бяхме лежали заедно в болница, легло до легло.
По ония времена и двамата бяхме студенти, той по медицина, а аз по инженерство. По-късно ми стана участъков лекар. Беше добре, че ми знаеше здравословните проблеми и бързо ме оправяше при нужда.
Някъде, в началото на демокрацията, Мони изчезна. Чух случайно, че е заминал за Либия заедно с медицинската сестра. Просто се бяха сработили като екип. Сестрата се поболя в тая гореща и пустинна страна и почина, а той едва се прибра, след доста премеждия и опасности. Разказваше ми, че го пленили талибани и го ползвали за заложник. Само фактът, че имали нужда от лекар, го спасил. По една щастлива случайност успял да избяга.
В началото на новото хилядолетие се прибра в България, но закъсня с регистрацията за личен лекар и сега си хапеше палците и се тюхкаше с малкото и все тежки, откъм здравословно състояние, пациенти.
Имах навика да минавам от време на време към него, когато ходех до моята лична лекарка. Бяха на един етаж, врата срещу врата. Знаех, че обича да пие капучино, и то направено от един, закътан на третия етаж на поликлиниката, автомат. Какво ли му имаше на тоя автомат, че правеше такова специално кафе, не зная. Опитах го и аз. Да, беше много добро, но си беше кафе от автомат.
Ето ме, нося чашката към неговия кабинет, отварям с лакът вратата, а с другата крепя някаква пазарна чанта, пълна с картофи. Мони беше вътре. Размахваше мокър парцал, надянат на пластмасова дръжка, и миеше пода.
– О-о-о, кой се появи?!… Влизай, влизай, ама ще минеш оттук, че виждаш ли какви стъпки остават?
– Ако всичките доктори бяха като теб, тая поликлиника ще заприлича на аптеката „Койчев“. Помниш ли я?
– Че как иначе? Беше най-личната аптека във Враца, преди… колко беше… м-м-м… 45 години. Сядай де, сядай.
– Сам ли работиш? Нямаш ли медицинска сестра?
– И сам воинът е воин!
– Като те гледам с това шкембенце, не ми приличаш на войн, но няма да го уточняваме.
– А да ти приличам на изповедник?
– ?
– Станах точно такъв – каза и усмихнат до краен предел пое чашката с капучино. – Нали го направи на оня автомат от третия етаж?
– Да бе, точно там го правих, пий го спокойно.Не зная какво свойство има кафето от „оня“ автомат, но след три юнашки глътки от ароматната течност Мони така се оживи, че тутакси подхвана с ентусиазъм една комична история.
– Между другото, ти защо не взе за себе си кафе?
– На диета съм!
– Абе диета… диета… кафето е най-големият еликсир на света! Мене слушай и се не бой. Щом ти го казва доктор, значи трябва да му вярваш. Но да ти разкажа една история, за да се посмееш като за добре дошъл…Заслушах се занемял, защото очаквах твърде оригинално разказана история от негова страна. Умееше да ги предава като артист, пустият му Мони.
– Идва веднъж при мен един Тошо. Няма да ти го описвам на външен вид, но си представи един рошав, немит българин, с манталитет на мангал. Работата му беше да рине тор по цял ден в кравеферма край едно врачанско село.
Като влезе в тоя кабинет, на мен моментално ми се догади. Побързах да отворя прозореца. От него се носеше такъв смрад, че не е истина… Погледна ме жално Тошо и с плачлив гласец пророни:
„Дофторе, не съм дошъл да ма лекуваш, а да ми дадеш един съвет.“
„Давай да видим дали ще мога, Тоше!“
„Моята Кина ма остави и избeга с друг! Дзвъна й язе, ама она не дига! Отидe при един орунгел, дека мяза на кьорав бивол. Сабаaле пак й дзвънех, ама на тилифоню съ обади оню, орунгело де, и ми вика: „Що ми пречиш на е…нье…то, бе?!“
„Блъснa ма глaва от тaа приказка, е-eй!“
„И после? Ти какво му отговори?“
„Какво… казах му да ми я даде да са чуем. Даде ми я… Че като занизах язе, замолих, че като заревах… Кине ма, мъко моя ма, що така ма, агънце вакло? Що избeга от мене, ма?“
„Тоше, стига рева, бе! Я не сум избегала от тебе, ама тоа ма прелъга… Женско сръце, нали знаaш? Лабаво си е!“
„Кажи дофторе сега, думай ми. Как да си върна Кина?“
„Проста работа, Тоше. Купуваш едни обеци, една тава с реванета и работата е готова. Те жените много обичат да се кичат и да ядат сладко.“Мони сръбна от капучиното, погледна към мен, колкото да констатира, че ми е привлякъл вниманието. Нямаше начин, слушах го с полуотворена уста, захилена в една идиотска усмивка. Историята ми харесваше и следях с напрегнато внимание развръзката й.
– След два дена дойде пак Тошо и ми изложи следващата глава от патилата си:
„Шъ знаиш дофторе, пробвaх! Това с обеците и реването де…“
„И какво стана?“
„Тилифоньо пак го дигнa оня, орунгело.“
„Дай да са видим, вика у кръчмето, при Пешо. Да видим, дали ша моо да са разбeрем?!“
„Отидeх я у кръчмето, гледам народ, народ, та нема къде игла да фърлиш. Като ни видeа, сички са изнuзаа до един. Май разбрaа, че ша има бой. Лъгал съм са, обаче. После Пешо ми рече, че излeзнале от миризмата. И двамата си миришем на пръчове.“
„Гледаме са с орунгело, стиснаaме си ръце, а он ми вика:
„Нашио, чeкай сeга да съ разбeрем. Ша ти върна Кина, ама она не та щe. Смръдиш й, вика, на ла…на. Чекай, пак ша я питам…“
„Кино-о-о, ма, тоа твойо ти е зел тава с реванета, ма. Вика, че сичкото-о за тебе, ма. Сaкаш ли да са врънеш при него, ма?“
„Чувам я язе, че цвили нещо по тилифоньо, па му викам: „Кажи й че и обици съм й зел.“ Пак чух, че са разцвили онaа.“
„Съгласна-а да си доде при тебе, каза… Сега обаче сме я затворили с бракята ми у едно къще до Табашкио мост. Даваме й само вoда и сух лебец, че е мнуго люта. Ша ти я дадеме, казано е. Вeрвай ми!“Мони се хили, аз също, после той финализира историята с едно култово изречение:
– Не съм вярвал, че една жена може да направи такъв мъж на пихтия. То жените какви ли не тактики си имат и умеят да въртят мъжа на малкия си пръст. Реве Тошо, нарежда и знаеш ли как завършиха обясненията му?
„Дофторе, не мa-а жал, че ония, бракята де, ша я е…т, жал мa-а, че горкото Кине е затворено у къщето до Табашкия мост и са го остaвиле на сух лебец и гола водица… моето Кине, дофторе, представи си?!“
Вече се кикотехме и двамата. Мончо беше станал на крака. Бе грабнал парцала с пластмасовата дръжка и заличаваше старателно калните следи от маратонки, които бях оставил. Явно тоя човек си имаше мания за чистота.
– Искаш ли едно бонбонче? – сети се да ме почерпи той. Подаде ми едно дребно, розово бонбонче, увито в прозрачен целофан, което развих с вещина и засмуках с удоволствие.
Чакай бе! Ти нямаше ли диабет? – попита ме притеснено.
– Не бой се, историята си го заслужава. Та значи си станал изповедник?
– Да бе, само дето нямам расо. Който откъде дойде и започва. Ако си водя записки, ще напиша бестселър.
– Ами пиши, имаш професионален поглед към хорската психика. Трябвало е да специализираш психология, а не за общопрактикуващ лекар.В тоя момент на вратата се почука. Влезе висока, добре облечена жена. Мони я покани да седне. Стисна ми ръката за довиждане и двамата отново се закикотихме в синхрон.
– Щяла да умре от глад в къщето до Табашкия мост… – хилеше се той. – И тоя Тошо е, как да се изразя, мъж е, та дрънка…
Аз му пригласях в кикотенето, а току-що влязлата пациентка ни гледаше стреснато и вероятно ни се чудеше на акъла.
