Всичко от литература

литература

• На файтон с Христо Ботев до хотел „България“

  Милен Радев,  De-zorata.de

  .

  

  В малките часове на една лятна нощ през 1952 г. от вагона на пристигналия с 12 часа закъснение влак на Централната гара в София слиза бледолик германски младеж с внушителна осанка и – навярно – удивено оглеждащ се поглед.

  Бъдещият славист, преводач, издател, литературовед, историк на българската книжнина Норберт Рандов стъпва за пръв път на българска земя.

  От безпътицата на черната софийска нощ го спасява машинистът на влака. Като вижда несигурността на чужденеца, той откарва локомотива в депото, хваща му файтон, мята се до него и го закарва да се настани в хотел “България”. До днес Норберт добре помни името на своя нощен спътник: Христо Ботев.

  Мисля, че трудно може да се измисли по-знаково навлизане в отредената му за втора родина страна от онова, което съдбата организира на 22-годишния студент. С Христо Ботев, на път към хотел „България“… През следващите от тогава почти 60 години на Норберт Рандов му е съдено да превърне българската литература, дружбата си с най-добрите нейни създатели в център на своя творчески живот. А България ще му дарява отново и отново възможности за покой и работа, за срещи тук с приятели и близки хора, за потъване в нейния вековен интелектуален и художествен свят, който Норберт познава така дълбоко, както много малко от нашите съвременници.

  След 1952 година гостуванията в България се зареждат едно след друго. Началният повод, както често става е разбира се романтичен – пламналата в Балчик страст към прелестно черноморско чедо. По-късно, след едномесечно пропътуване на 2000 км с обиколен ЖП-билет, Норберт Рандов опознава и залюбва и други красоти на България. В София случайността го отвежда на квартира у забележителната интелектуалка, познавачка на литературните и стари светски кръгове, някогашна учителка от Италианската гимназия Жана Николова. Изгонена като “фашистка” след преврата на 9.IX. в циганско училище в Коньовица, Жана Николова става за Норберт живата връзка с традицията и най-ценното в българския интелектуален живот.

  Започнал аспирантура в София на тема “Пенчо Славейков и немската литература”, през 1954 г. Норберт присъства на откриването на музея на Яворов в Чирпан. На връщане го канят да пътува с писателския автобус и замръкват в Казанлък. Случаят го настанява в една хотелска стая с Атанас Далчев и Иван Рудников. Нощният разговор до зори – от Марсел Пруст, през германската философия до българската литература – поставя началото на едно от най-важните приятелства на Норберт Рандов в България – това с Атанас Далчев, великия “отказник”, както той го нарича. Човекът, категорично отказващ да се подчини както на властващата идеология така и на пошлия битовизъм в Съюза на писателите.

  Аспирантурата на Норберт Рандов в СУ приключва преждевременно след като публикува в “Стършел” сатирична рецензия за току що излязъл в София комично-некадърен Немско-български речник. Съставителят се оказва обаче “наш другар”. Посолството на ГДР отзовава Норберт за “намеса във вътрешните работи на братска България”.

  След 1956 г. и разкритията на XX конгрес на КПСС в Москва, започва проглеждането на възторжено вярващия дотогава в марксистките идеологеми гедееровски комсомолец. При обиск през 1962 г. ЩАЗИ намира у дома му екземпляр на “Доктор Живаго” на Пастернак. Това е достатъчно за обвинение в “антисъветска клевета”. Година след построяването на Берлинската стена обаче по-сериозни са другите инкриминирани му “престъпления” – негов приятел е избягал през канализацията в Западен Берлин и оставил свой ръкопис на Норберт за да го препрати по хора на Запад. Това вече е “злостна пропаганда” и “съучастие в бягство през границата” – или “знаел, но недонесъл”, както се изразява народът…

  32-годишният Норберт Рандов е осъден на 3 години затвор. Излиза от тъмницата през 1965 г. От този момент нататък и до 1989 г. ЩАЗИ се разпорежда той да не бъде назначаван никъде на постоянна работа. Преживява скромно с преводачески и издателски труд на свободна практика. Домът му на Ахтерманщрасе в квартала Панков се превръща в легендарно място за задушевни срещи на източноберлински свободомислещи интелектуалци и артистични натури. И внимателно следен обект от ЩАЗИ, както се разбра след 1989 г. от дебелите папки за оперативно наблюдение, до които Норберт получи достъп.

  Подслушвано е било през стената на съседната квартира, протоколирани са разговори и регистрирани посетители. Особено съмнително се е показало на ЩАЗИ например обстоятелството, че на 43-ия рожден ден на писателя в апартамента му са дошли точно 43-ма души. При това били идвали “конспиративно, един по един или по двама”. Навярно според източногерманските чекисти всички гости е трябвало да пристигнат заедно, с маршова стъпка, под строй и с духова музика…

  В течение на няколко години за пътувания до България не може да става и дума. Но Норберт Рандов вече превежда от български и издава българска литература в източногермански издателства. Благодарение на съществуващите там квоти за литературите на “братските народи”, може да се издават и ценни заглавия от българската класика – “Под игото”, “Записки по българските въстания”, сборници съвременна проза, българска поезия… През 1967 г. Норберт Рандов се запознава с по-сетнешната си съпруга Теда – студентка от Западен Берлин. Срещите им на Изток са епизодични, само за по един-два дни, прекъсвани от усложненията на граничния режим за посетители от Запад. Връзката на двамата се оказва по-здрава от строената като да векува Стена. През 1978 г. се ражда техният син. Наричат го Климент – в чест на Охридския чудотворец.

  Колкото и да изглежда странно, тогава тъкмо България се превръща в единственото място на света, където това разделено от Желязната завеса семейство може да се среща и Климент да живее заедно с баща си в относително спокойствие. Макар и винаги за ограничено време. Центърът по българистика в София започва да кани активно превеждащия и помагащия за популяризиране на българската литература в немскоезичния свят Норберт Рандов, “заедно със семейството си” за по няколко месеца на творчески гостувания в България.

  Норберт работи усилено, превежда “Житието” на Софроний Врачански, след едногодишен труд издава на немски и “Историята” на отец Паисий с 90 страничен уникален коментар към нея, какъвто на български не съществува и до ден днешен.

  През 1985 г. БАН го удостоява за този превод с наградата “Паисий Хилендарски”. В България Норберт общува с голям приятелски кръг от хора на художествения труд – сред близките му приятели са Александър Геров, Минко Николов, Борис Делчев, Радой Ралин, Димитър Аврамов… Неуморно пише в немскоезични издания и в периодиката на литературни и литературоведчески теми, свързани с България. Библиографският списък на негови оригинални работи обхваща 168 позиции, преводните заглавия наброяват стотици.

  След падането на стената през 1989 г. Норберт Рандов можа за пръв път да посети дома на своята съпруга в Западната част на Берлин и да види детската стая на своя израснал вече син. Хумболдтовият университет в Берлин, откъдето той е уволнен след влизането си в затвора, го възстанови на работа, а не след дълго го назначи за професор по българска и белоруска литература до пенсионирането му след няколко семестъра. През 2000 г. президентът Петър Стоянов връчи на Норберт Рандов най-високото (тогава все още не обезценено и не осрамено) отличие – ордена “Стара планина”. Миналата година литераторът бе удостоен в Берлин и с най-високото германско отличие – Кръста за заслуги с лента.

  Домът на Норберт Рандов в Берлин може с пълно основание да бъде наречен музей на българската литература. Сигурен съм, че извън България не съществува толкова пълна колекция, включително на първи и уникални издания – както на книги, така и на периодика – от XIX век до днешния ден. При това те не са натъпкани из безкрайните рафтове само за съзерцание – не, с тях се работи непрестанно, а пъргавият юбиляр във всеки момент на разговора току припва и с безпогрешна точност вади нужния му за справка, цитат или потвърждение том.

  Много малко са по света нашите приятели, толкова истински и дълбоко свързали своя личен и професионален живот с България. Всъщност Норберт Рандов не влиза в тяхното число. Защото е неточно той да бъде наричан приятел на България. За мен Норберт е българин от Северна Германия, от така любимото му херцогство Мекленбург – Щрелиц. При това българин по избор – по избор на сърцето и на духа, емоционално и интелектуално свързан със страната на розите и музите, критичен към днешната страна на мутрите, преживяващ и страдащ за нея, както всички ние.

  Нека пожелаем на Норберт Рандов за днешния му 80-ти рожден ден*, както е прието, здраве и дълъг живот. И нека добавим и едно лично пожелание: дай Боже да се изпълни съкровената мечта на Норберт и така ценените от него “Строители на съвременна България” на Симеон Радев да стигнат един недалечен ден и до немския читател.

  –––––––––––––––––––––––––––––––-
  * Текстът е публикуван за първи път на 27 ноември 2009 г.
  

• Самопородена симфония

  Разказ от Константин Каменов

  .

  

  Пейо Виолина, макар и потиснат този ден, отново не пропусна да влезе в антикварното магазинче. Лицата на хората бяха сякаш по-различни. Някой бе сложил пожълтяла хартия на прозореца и светлината около малките дървени етажерки се подсмиваше с игрива прашност. Той не смяташе, че ден след вчера, ще види нещо кой знае колко ново, но охрената, изнизваща се, безмрачност, гъделичкаше усмивката му. Пейо усети, че някаква приказна случка се разхожда наоколо, макар че още срамежливо се спотайва…

  Жена, платила вече на продавача, затваряше отвън кестеновата на цвят, тежка врата, която, за разлика от друг път, изскърца много бавно и дълбоко, преди да се затвори. И този звук отключи у Виолина една от многото увертюрни мелодии, които винаги поддържаха духа му, както и таванската стая, в която живееше – да не се срути от вибрациите на неразбиране и празнота.

  Пейо си тананикаше пасаж след пасаж на глас, зяпаше книгите, и сякаш дори прашинките аплодираха на моменти звуците, струящи от душата му, като че ли изплакани от виоли и цигулки. И в мига от капка тишина, преди да се разлее най-чудното му адажио, антикварят го прекъсна с внезапен въпрос:

  – Композитор ли сте?

  Виолина се сепна и го погледна. От отражението на големите антикварни очи разбра, че продавачът е съзирал в него нещо красиво, като запалена току-що свещ, но в дрипав диригентски фрак. А отговорът му беше плах:

  – Не съм.

  – От кого е композицията, която си свиреше?

  – От мен.

  – Дай ми партитурите и ще ги занеса на симфоничния оркестър да ги види и изпълни. Познавам музикантите там, бях им концертмайстор и диригент.

  – Нямам партитури… не зная как се пишат ноти. – Пейо започва срамежливо да рита с крак някакво въображаемо камъче.

  – Е, как си я написал тогава? Някой помогна ли ти или си я запомнил отнякъде, чувайки я?

  – Ами, слушал съм я, и то неведнъж. Както се чува вятъра, звездите и луната… Както може да чуе скритата музика в най-различни неща. Ако човек има сетива за нея, винаги  може да я чуе. Дори и паякът, който си плете паяжина в ъглите на тавана ми, когато си доплита мрежичката, крачетата му тъй сладко свирят из нишките-струни, че от тях може да се чуе музика, макар че тоновете са много тихи. Това е сутрин, в мига, в който слънчевите лъчи опъват първи лъка си по напуканото ми стъкло, където са най-дебелите възможни струни. След това лъчите заиграват нежно по ресните на клепачите ми, а после и паякът започва да тегли крачета по нишките на мрежата…

  – И върху тази музика ти преди малко изтананика своята!? – вдигна изумен поглед антикварят към лицето на Пейо, което бе белязано с някаква самородна питанка: “Що за въпрос?”.

  – Мамма миа…!

  Недоизрекъл докрай възхищението си, антикварят вече бе сграбчил сноп с нотни листа и подхващайки приятелски, през рамо Виолина, настоятелно го поведе:

  – Да вървим, където щеш! Ти ще тананикаш и ще ми казваш какъв е инструментът, а аз ще запиша симфонията ти!

  * * *

  – Това, колеги, е “моята” история – от мига, в който съзрях Петър Попнеделев, наричан още Пейо Виолина. За усещанията и възприятията си в антикварната той ми разказа сам, след като записахме и трите му симфонии. Нищо не взе от мен, нито поиска. Отказа ми и парите, които му давах, за да изкара поне последната година в Строителния техникум, където учеше. С неговите симфонии направихме поне 15 или 20 концерта. С една дума – много. И имахме невероятен успех… Сега обаче не мога да го намеря. А и още тогава имах някакво мрачно усещане, че плаката, който ни направиха, с неговата снимка, бе по-скоро като некролог… не знам. Но Пейо Виолина лесно се отдръпваше и самозаключваше. Той чуваше много тънко и силните, груби вибрации и грубите чувства – както в музиката, така и в човешките души. Тези груби чувства го разграждаха отвътре и все повече го отчуждаваха. В съзнанието и душата му сякаш непрекъснато течеше музика. Толкова много и толкова различна, колкото цяло поколение композитори едва ли можем да сътворим. И както сте чули вече може би, симфониите му… Нямам думи, за да изразя красотата, завладяваща ме всеки път дори при спомена за музиката му. Събрах ви всички от нашия съюз, за да изразя болката си – че този човек вече го няма. Не зная къде се запиля, но тук сте почти всички композитори от страната. Помогнете с нещо – да го открием. Да не изгубим без него и поезията в самите нас…

  След като успя да изрече тези странно отекващи в залата думи, музикантът и антикварят Лазар Методиев си тръгна без настроение и без да чака отговори. Зад гърба му се чуха няколко вяли реплики: „Ех, Лазаре, Лазаре, серсем беше и серсем си остана! Да приемеш лаик за музикант е като да мислиш, че шумът е музика!”.

  И Лазар Методиев пак се упъти, решен да е антиквар, вместо диригент или концертмайстор,  към своето магазинче. Недоизгубил надежда, че Пейо Виолина може пак да се появи отнякъде, да затананика отново в някой ъгъл между рафтовете с отдавна написани книги. Защото не всички души могат да чуват музика между страниците, дори когато някое малко паяче стъпва по тях и ги оплита в забрава.

• Свещички

  

  Отчаяли се българските граждани. Шайката разбойници, откраднали държавата, продължавали да ги мъчат. Олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати превърнали данъкоплатците в роби. Бандитите узурпирали всички власти. Законодателна, изпълнителна, правосъдна, медии. Омърлушили се хората. Как да сложат край на 24-годишния геноцид? Разбирали, че никой няма да се самоарестува и самоосъди. Какво да правят? Умували, мислели и накрая решили да изпратят група при най-мъдрия човек да ги посъветва. Той естествено живеел високо в планината. Кой знае защо всички мъдреци живеят по планините, вместо на брега на морето, но за това – друг път.

  Стигнали пратениците, изплакали болките си и помолили за съвет. Дядото ги поканил да отидат с него в една малка стаичка без прозорци. Влезли всички вътре, затворили вратата и се оказали в пълен мрак. Било страшно, невиждано тъмно. Драснал старецът една клечка кибрит и запалил малка свещичка.

  – Разбрахте ли? – попитал той.

   – Не, какво да разберем, ти нищо не си ни казал.

  – Ха-ха-ха – засмял се домакинът им. – Няма значение колко гъст е мракът. Виждате ли как тази малка свещичка го разсича? Колко е ярка, как унищожава тъмата? А сега си представете 10-20-100 запалени свещички. Ами 1000, 100 000? Не само тази стая ще грейне. Мракът ще се изпокрие по ъглите. Но не забравяйте, че всяка свещ догаря. Затова умните хора поддържат светлината непрекъснато. Битката срещу мрака е процес. И колкото повече свещички горят заедно, толкова по-силен е страхът у тъмнината. Сега ясно ли ви е?

   – Да, да – благодарили на мъдреца хората и побегнали обратно. Върнали се в градовете и селата. И започнали да палят свещи, мноого свещи. Влагали всяка своя стотинка. Купували свещички и ги запалвали. И денем, и нощем. И зачакали. Но нищо не се променило. Геноцидът не спирал. Робството си оставало. Нито един магистрат, политик или олигарх не се самонаказал. Нямало справедливост и възмездие. Скъсали се да палят свещички, но нищо не трепвало.

  Върнали се при мъдреца: 

  – Защо така? Всичко направихме, както ни каза. Милиони свещички запалихме, но не помагат. Къде бъркаме?

  Изслушал ги дядото и ги погледнал някак особено:

   – Да-а-а, сега ми стана ясно. Чудех се как е възможно да търпите 24 години да ви лъжат, мъчат, изтезават. Да обричат вас и децата ви на глад и студ. Да ви ограбват толкова време и вие да не направите нищо. Ееей, хорааа… –  Провикнал се старецът така, че всички подскочили.

  –  Събудете се! Свещите сте самите вие! Всеки един от вас е една малка свещичка. Махайте ми се от главата. Боже, Боже, какви глупаци. – Затюхкал се дядото и се скрил навътре вдън гори тилилейски.

  .

  Ивайло Зартов,

  16 септември 2013 г.

• Сякаш го няма денят

  

  Сякаш го няма денят
  Осиротяло е времето
  Носещо със себе си безумно
  Любов, Мечти и Надежда

  Мъча се някак си да извикам
  В мен нешлифовано
  Ти, Ти подаряваш ми мига

  Няма я сякаш нощта
  И към безкрая – пътеката
  Болка и Усмивка в едно
  Жена си – Удивителна

  Минало и Настояще – гонят се
  И да ме няма – Просто ей така
  Красотата винаги ще я има
  И ще ме топли огънят – дарила ми

  Сякаш го няма времето
  И ще докосвам в съня си
  Тази топлина

  .

  Нури Джурин

• Шоуто на Трошарски

  

  „В предаването има продуктово позициониране.”

  Свикнали сме вече на този надпис. Знаем си, във филма ще присъства нескрита реклама на някакъв продукт. Натрапчиво настойчиво ще се отварят опаковки с хапчета за спиране на цигарите. Точно, както преди време ни се набиваха в очите лъскавите цигарени кутии. Ще се водят дълбоко смислени диалози за световния мир и пряката му връзка с непропускащите миризма дамски превръзки. Както и да е. Като го видя този надпис и вече си знам какво ме очаква.

  Повече се дразня обаче, когато се опитват да ми пробутат тампони или нещо друго, без да са ме предупредили. Гледам си аз комедийното шоу „Панорама” и по едно време – тряс! Набутват ми цели два продукта – водещият Бойко и гостът Орешарски. Крупен, огромен близък план на лицето на премиера. Трошарски строши на малки парченца спомените миот хипнотизатора Кашпировски. Направо му изяде хляба. А „журналистът” беше мултифункционален. Удобен, откъдето и да го завъртиш.

  Пламен ни разказа за Китай. Като ходил там наскоро, се оказало, че в Китай имало много китайци. И те били страшно динамични. Непрекъснато щъкали насам-натам. Освен тези смайващи открития разбрахме, че трябва да сме благодарни. Не са ни увеличили цената на тока с 25%, както били искали ЕРП-тата. Преди да ви кажа следващата новина, ще помоля хората със слаби сърца да излязат от студиото, пардон – да не четат по-нататък. Правителството на БСП-ДПС-АТАКА-ГЕРБ…. и други подобни надуваеми кукли – слуги на олигархията, разработвало мерки как да свият сърмите на монополистите. Потресаващо! Ще си режат пъпната връв. Разбира се, тази малка локална ядрена бомба прозвуча без срокове и без конкретика. За кого беше приготвена новината? За треперещите от страх с пълни памперси чорбаджии, или за 5-те балъка пред телевизора? За облъчените, зомбирани жертви, повтарящи мантрата – „Дайте им време! Трябва им време”. Ами да, дайте му време и на това правителство. Ето – готвят мерки и теглилки. Чакайте поне още 24 години.

  Даа, продуктът Орешарски си го бива. Но той не би бил толкова атрактивен, без задаващия отговорите продукт. Определено замисълът на шоуто бе да си купим 2 в 1. Ето един от шедьоврите на двойката Орешарски-Василев: „Все по-малко хора произвеждат, а все повече хора получават пенсии, какво ще се предприеме?” – вълнуващо, трогателно, хлъзнато въпросче.  И какво си мислите, че отговори Пламбата? Че ще трепе пенсионерите ли? Или, че ще организира концентрационни лагери, където най-вече ще се набляга на производителността? Не, нито едното, нито другото. Отговорът на премиера беше повлиян от Изтока: „Е, точно затова бях в Китай!!”. И това далеч не е всичко. Пламен вижда в бъдещето! Тепърва хората щели да разберат експертността на правителството му. Аха, ясно. Знаейки какъв специалист по прескачане от дясно – в ляво, обратно и накъдето духне вятърът е Пламенчо, как да се съмняваме в избраниците му?

  Ни в клин, ни в ръкав, ни в качулка прозвуча следващата реплика на „независимия” журналист: „Протегната ръка има ли от вас?” – бре какъв въпрос! Да се зачуди човек. Какви са тия глупости? Протягания на ръце. Към кого, за какво? За просия ли? Орешарски обаче не се поколеба нито за миг: „Към всички”. Хмм – кои са тия всички? Изключително експертен отговор, няма що.

  Та, такиви ми ти работи.  Имаше още свежи моменти и незабравими мигове в шоуто. След като свърши, се чувствах точно като след рекламите на дамски превръзки, тампони и пр. запушвалки. Неистово желаех да премахна неприятната миризма, да спра теча. Мозъкът ми трескаво се луташе… Кое да избера? Кое? Кой продукт? По едно време се осъзнах. Сетих се, че не ми трябват подобни артикули и си обещах да взема предохранителни мерки. Повече да не го гледам това шоу. Тия тарикати още малко и тест за бременност щяха да ми продадат. Ааа, не. Не купувам.

  .

  Ивайло Зартов,

  16 септември 2013 г.

• Поглед отвътре към „Поглед отвън“, отзив за една емигрантска книга

  За да разберем правилно книгата „Поглед отвън”* на Николай Тома (издателство „Факел”, С., 2013), трябва да вникнем в уводната част. В която авторът е подбрал фрагмент от „Цушима” на Франк Тийс, преведена у нас в 40-те години на ХХ в.: „Абсолютно правилна държавна система не съществува. Нейната стойност ще бъде преценявана според това, доколко тя запазва живи силите на нацията и ги прави в най-висока мяра плодоносни. Но абсолютно фалшива е всяка система, която задушава творческата инициатива и унищожава дарбите, които, поставени на съответното място, биха могли да имат историческо значение; всяка система, която осуетява провеждането на необходимите акции само затова, защото те щели да развалят настроението на известни кръгове. Дори неподкупният, ако искаше да служи на Отечеството, трябваше да върви по криви пътища, защото по правите би бил обезвреден в най-кратък срок.”

   

  

  Николай Тома – съставител на сборника, е събрал по страниците интервюта, фрагменти от документални филмови сценарии и репортажи с наши сънародници, установили се трайно в чужбина. А също – и с французи, съдействали за приемането на страната ни в Европейския съюз. Става дума, по азбучен ред, за Албена Димитрова – писател и драматург, Франция; Атанас Чобанов – лингвист, научен работник, Франция; Евгени Томов – арт директор и художник в Холивуд, САЩ; собственика на фирма в Монреал, Канада, инж. Емил Трънкаров; за скулптора от Франция Живко и за инж. Йордан Табаков, собственик на фирма във Франция. А още – за журналиста Николай Левков – Радио Франс Интернасионал; Пиер Консини – генерален инспектор на финансите – Франция; Пламен Боков – лекар, научен работник, Франция; Рашо Кацаров – стоматолог, Германия; Симеон Сакс-Кобург-Гота; Франсоа Фризон-Рош – доктор по политическите науки, Франция, Тодор Живков, Тончо Карабулков – писател, журналист, Франция и пак във Франция – Юлия Кръстева – писател, психоаналитик, лингвист… Една малка България извън своите предели, съотнесена към европейския начин на мислене –добронамерен и критично-аналитичен. Основан върху исторически поуки, които трябва вярно да проумеем, за да вървим успешно в бъдното. Доколкото, разбира се, сами желаем да имаме бъдеще и правим нещо, за да го заслужим…

  Темата за гурбетчийството, разширена в тема за българското преселение по света, не е нова. Доказателство за това е мащабната диаспора, която при това непрекъснато се увеличава. Пак историята сочи, че условно може да се разграничи на политическа, икономическа и духовна. Като линията помежду им, често в началото особено в първите години на ХХ в., не е конкретна. Девизът на писателя Борис Шивачев „Да пребродиш света с отворени очи” означава съществуване на работника-скитник заедно с любознателността на интелектуалеца. Поел по съвсем непознати пътища, донякъде и от незнание какво го чака. Периодът след 1944 г. предопределя скрития поток на политическата емиграция, а днес, по разбираеми причини, тя е доминантно икономическа. Но всеки нашенец се надява на „най-доброто”: да се реализира в живота по критерии, които са най-близо до начина му на мислене. Да направи връзка-сравнение между стара и нова родина и ако може – да осъществи лично вписване в новата среда. Вграждайки манталитета, с който пристига, в законите на обществото, отделящо му място в своята гражданска пирамида. И да направи изводи за собствения си народ, за неговата орис и народопсихология.

  „Оправяха ни русите векове наред – отбелязва видният представител на политическата емиграция Тончо Карабулков през март 2013 г. – оправяха ни германците, чакахме да ни оправят и американците. Добре, че американците не дойдоха – за тяхно и за наше добро. Сега чакаме Европа – бре, защо не дойде Европа да сложи ред и в тая калпава страна! А щом пък Европа не иска да сложи ред при нас, ние също не искаме Европа. Все другите са ни виновни. Наш Ганю е винаги чист герой. И все искаме другите да ни дадат. А ние какво сме готови да дадем? Къде се крият нашите кусури, дявол да го вземе? Не сме по-мързеливи от другите, нито крадем по-малко от тях. Ясно ни е също, че няма идеални хора, както няма идеални режими. Но защо някои у нас продължават да се вайкат, че, видите ли, – такава ни е била съдбата! Няма предопределение, няма съдба. Съдбата е такава, каквато човек сам си я създаде.”

  Не по-малко аналитичен е „погледът отвън” и на журналиста Николай Левков. Неговата професия, упражнявана от умен и задълбочен изповедник, изважда на преден план трагедията на социалните низини. Задава, както и Карабулков, нелицеприятни въпроси, адресирани до върховете на държавата. Като знае, че за нашата държава е по-удобно да ги отмине. Защото иначе трябва да признае, че първоизточник за човешките трагедии е именно тя – с безхаберието си, с равнодушието си и с отместване на общественото мнение в други посоки: „България е най-бедната и най-корумпирана страна в Европейския съюз. Единственият смисъл за едни е станало трупането на пари, а за други – оцеляването! Европейските субсидии се преразпределят и пренасочват къде ли не – но не и по предназначението им. Никой не мисли за хората, за бедните, за слабите… Свидетел съм на сцени, сюрреалистични и за началото на миналия век в Америка. В едно бедно бургаско село мои възрастни роднини, за да икономисват ток, си светеха и се отопляваха с… газена лампа. И, въпреки това, не можеха да вържат двата края. В същото време някакви „бизнесмени”, заобиколени от себеподобни дебеловрати дебилни нашенци с луксозни лимузини, недостъпни и за богати французи, гуляеха в селската кръчма!”

  Събеседниците, подбрани в книгата от Николай Тома (темата за Симеон Сакс Кобургготски и Тодор Живков изисква друг коментар), са успели личности. Всеки е платил своя цена за успеха и всеки е индивидуалност, достойна за уважение. Защото следват ясни, конкретни цели и са подготвени да ги реализират. Разказвайки за съдбите им, авторът сполучливо съчетава биографичната фактология с психологичната мотивация на героите. Връща се в ранните им години, в детството, в семейното обкръжение и очакванията от живота. Това са българи, сеещи националната ценностна система по света. Но преди всичко са доказани професионалисти и граждани на съвремието в избраните държави. Полезни на обществото там и са оценени по достойнство. Повечето са хора от реалността, попаднали в подходящо време на подходящо за стремежите им място. Какво внушават на сънародници си, останали в пределите на старата родина? Според мен – че могат да й бъдат безкрайно полезни. Ако самата тя им позволи, без да поставя акцент върху материалните дарения и финансовите възможности на диаспората.

  Днес България е странно и някъде – дълбоко капсулирана. Нейните институции тръбят за равнопоставеност с Европа и света, за европейски начин на мислене, чуждестранни инвестиции и духовен обмен. Реалността е съвършено друга. Държавата, смачкала в нищета обикновения човек, е жертва на собствената си икономическа олигархия и политическа прослойка. Която пък ревниво пази позициите си, защото е наясно, че е твърде далеч от добрите стандарти за държавност. Тя е неподготвена да ръководи, подчинена е на собствената си алчност и себичност, ангажирана най-вече в междупартийни боричкания. За национално съгласие не може да става и дума. Водещите фигури в живота на държавата са с квартален манталитет, болни от нарцисизъм и усещане за недосегаемост. Това предопределя физиономията на държавата като място за корупционни практики, „частна” съдебна система, Народно събрание без авторитет и обезличен електорат. Очакващ поредния месия да му подобри хала, но: „Когато Симеон II се завръща в България след толкова години в изгнание, бихме могли да се запитаме дали той познава наистина родната си страна и нейните жители. Въпросът е още по-щекотлив, когато се отнася за един цар, тъй като във всеобщите представи да си облечен в царска власт означава да притежаваш вродени знания и умения. В случая със Симеон II отговорът на този въпрос може да прозвучи брутално, но е „не”. Неговата поява на българската политическа сцена може да бъде интерпретирана като поредица от взаимосвързани недоразумения”- Франсоа Фризон Рош.

  Книгата на Николай Тома е социално-политическа картина, върху която е щрихиран силуетът на една друга България. Която, по силата на все по-нарастващата емиграция, вече наброява над 2 млн. души, предимно в млада и работоспособна възраст. Тази задгранична наша страна е мултипликация на родината в други обществени и икономически измерения. Населяващите я сънародници имат своите верни критерии за сравнимост. За израстването на личността в спокойна обстановка, без излишни политически сътресения. Без изместване на кадърното от безлики твари с връзки и с неясно как придобити пари. Радващи се на одобрение, а не на завистта на околните. „Поглед отвън” е частица от тази задгранична България, без тя да бъде идеализирана. Знайно е, че заедно с цвета на нашата нация, с мозъчния и с духовния й потенциал, по света се разля и криминално-шмекерска мътилка. Но изконните български достойнства: трудолюбие, откритост и честност, професионализъм и пр., надделяват. И носителите на тези достойнства могат да помогнат на родината си с целия позитивен потенциал, който изповядват.

  Но… отново „но”. Доколко висшите ни държавни структури ще дадат път на ентусиастите, решени да се върнат в името на една по-светла родина? Доколко специализираните органи, като Агенцията за българите в чужбина, могат да премоделират епизодичната си мероприятийност в реален диалог с диаспората? В какво се изразяват контактите ни с нея, след като националната ТВ няма специализирани тематични предавания в тази област, а сп. „Родолюбие” („Ек”) бе спряно тихомълком? Искаме ли изобщо помощ от сънародниците или искаме само парите им?

  Сборникът „Поглед отвън” не може да се преразказва. Той трябва да бъде прочетен в подтекста си: че българинът е носител на понятието „личност” в най-добрия смисъл на понятието. Стига, разбира се, да му бъде дадена такава възможност. Чрез равен старт в обществото, без тиранията на властващи партии, местни феодали, етнически тревоги, ширещо се беззаконие, нечувана битова престъпност и икономическа принуда.

  Книгата е полет между образа на нашенеца „тук” и „там”. Хубаво би било Тома да разшири тематичния обхват и географските му ареали. Да продължи не само с портретите на хора от диаспората, а и с проблемите, очакващи държавата. Над нея виси като Дамоклев меч демографската катастрофа. В обезлюдяващите се територии нахлуват и съмнителни елементи, маскирани като бежанци. От 2014 г. ще бъде разрешено чужденци да купуват парчета наша територия. Защо трябва да се допуска това? Държавата отново мълчи. Въпрос е доколко тя съществува в делника и доколко функциите й не са плашещо затихващи. С активно съдействие на управленската й върхушка и с покорното мълчание на стапящия се народ. „Преклонена главица сабя не сече!” е неговото удобно мото. То трябва да стои на Народното събрание, вместо неразбрания от 1879-та девиз, че съединението прави силата. „Бъди човек, където и да те изпрати съдбата!”, внушава с книгата си Николай Тома. Прав е напълно с ярките си разкази в сборника. Четем ги с увлечение и с тихо удовлетворение. За жалост, като нация се стапяме тихо, неусетно почти… Неусетно, или все по-видимо? Няма значение – краят е един. Колкото и да не ни се ще да го признаем и сами да направим нещо по въпроса в обратна посока.

  .

  Георги Н. Николов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Eврочикаго публикува информация за „Поглед отвън“ на Николай Тома скоро след излизането на книгата – линк. Това е втора публикация, свързана с тази книга.

• Сънят на депутатката

  Разказ от Светослав Атаджанов

  .

  …Ах, тези парламентарни дебати! Как всичко й е дошло до гуша, как само й е омръзнало! Направо й се откача ченето от говорене. И все нея избутват напред. От малка си беше дърдорана, а в училище всезнайницата и отличничката на класа. После и в двата ВУЗ-а, включително и в бившата „братска” страна, това й помагаше много, убедително подкрепено от миловидното й личице и стройната фигурка. За добро или зло, хората те оценяват по приказките. А тя бе добра, мно-о-о-го добра! Речовита, схватлива и с услужлива памет, и не дай Боже да й попаднеш на езичето. От безсилна злоба опонентите й бяха прикачили многобройни прякори: Паунката, Фуклата, Поправката, Торбаакалийката, Злобата, Завистливата, Лобистката, Фузовицата, Мъжоритарката, Картечницата. Бе се устремила към политическите висини, подобно на предшественицата си, именувана от празноглавите и похотливи мъжкари като „Хубавото Наде”. А някои по-поетични натури я издигнаха на пиедестал онази като „Син ангел”, асоциирайки я с великата Марлене Дитрих. О не, одъртяващият и погрозняващ „ангел” не може да й бъде конкуренция. Независимо от върха, до който бе достигнала, държейки лоста на самолета на германския външен министър, обучаващ я във висш политически пилотаж и реене в бюрократичните брюкселските висини. Да, сега тя е възходящата звезда на политическия небосклон и нищо не може да я спре. Стоящата до нея сбабичкосваща се бивша председателка, с визия на провинциална домакиня, е извън всяка конкуренция. Да не говорим за Фидоска, в чийто крачол на панталона би се побрала цялата.

  Слезе от мощния парламентарен джип и освободи охраната. С тези мисли в главата, весело потропвайки с токчетата, облечена с прилепнал към стройното й тяло бледорозов костюм, влетя в козметичния салон. Бе решила да се поглези и да сюрпризира еротично новия си спътник в живота, и не по ирония на съдбата, съпартиен другар. Преди два дни бе си направила татуировка. Дори занесе снимка на малката и обичана от всички героиня от едноименния анимационен филм. Художникът, познал я веднага, с леко притеснение попита дали татуировката няма да се окаже малко инфантилна, и предложи от каталога фигурки на пеперудки, прилепи, дракони, хищни птици и прочее – фрийстайл, като за нейната персона. Всъщност всяка татуировка под пъпа е еротична… Но тя бе категорична. Пчеличката Мая от анимационния филм да а изрисува цветно, на границата на пубиса. Всъщност игривата закачка щеше да е кошничката и за нектар, оформена като интимна прическа впоследствие. Шефката на салона и препоръча също и мъркин (merkin) – перука за катеричката. Страшно модерно! Във филмите актрисите прикривали кечетата си с такава малка, кипра перука. Отговори й, че ще си помисли, и влезе в банята. След задължителната тоалетна обработка на интимната зона, легна на дивана и се остави на опитните ръце на козметичката. Да, пчеличката Мая бе като жива и пърхаше на гладкия й стегнат корем. Момичето я предупреди, че целият комплекс от процедури по епилация, подбръсване и оформяне на прическата ще се проточи, и я помоли за търпение. Унесена от нежното докосване на ръцете, приятното гъделичкане между краката и тихото бръмчене на епилатора, неусетно задряма…

  ……………………………………………………………………………………………..

  

  Но, какво е това? Какво става с тялото ми? Чии са тези черни и мръсни ръце с мазолести пръсти, тези измършавели крака с напукани пети, провисналите и набръчкани гърди? Каква е тази прокъсана и мръсна рокля? И какво търся около контейнерите с боклук, с двете полуголи и боси хлапета?

  – Мамо, шишета, мамо – викна по-малкото, подало си главата от контейнера, в който бе влязло. И започна да изхвърля мазни шишета от олио, празни бутилки от минерална вода и бира. Тя яростно започна да мачка изхвърлените от цигaнето шишета и да ги хвърля в огромния кашон, завързан със сезал за детска количка.

  По-голямото надничаше в останалите контейнери и ловко се катереше и влизаше в тях, за да изрови неща, които с опитно око определяше като полезни. В количката имаше чук, ножовка и комплект гаечни ключове за разфасоване на, дай Боже, предмети с метално съдържание, защото хората не изхвърляха вече и гвоздеи. Всъщност то друго и не знаеше, освен сакралните думи – „жилязо”, мед, бронз, „алумин”, смачкани кашони и пластмаса. Макар и на 10 години, не ходеше на училище и не знаеше да чете и пише. Около тях клечаха 3-4 помияра, търпеливо очакващи своя хранителен пай от несретническата томбола в казаните. Защото храната се споделяше братски. Буркани с попревтасали компоти, туршии и немухлясъл хляб за тях, а кокали и разсипана манджа за кьопеците.

  Вслуша се в лая им. И странно, по някакъв чудодеен начин разбра, че си говорят – и още по-странно, даже разбираше какво…

  Наша майка кърмилница са казаните за боклук, сега им викат „бобри”. Уж имат капаци, но вечно зяпат отворени. А каймака обират котките. Мразим ги… Към боклука са насочени погледите на всички ни – на кучетата, котките, клошарите, ромите, пенсионерите, и най-много на бизнеса. Той е от национално значение. Храни всички нас. И най-много последните. Колкото и да се отвращават от нас, ние сме като бактериите в храносмилателния тракт. Оползотворяваме всичко, което съдържа калории, въпреки все по-обедняващото меню на народа. Ние сме еманацията на оцеляването. Все пак всичко има предел. Но знае ли се? Както върви, скоро всички ще ровят в казаните.

  Какви баталии се разиграват рано сутрин около тези казани… Знаете поговорката „Който изпревари, той ще натовари” . Една сутрин за обезкостяването на стар хладилник, клошарите се избиха. Намериха единия с разпран корем. Пенсионерите са по-кротки, те обикновено налитат на велпапето и пластмасата. И са едни такива срамежливи… Обикалят вечер по здрач, или преди изгрев, да не ги видят. Все пак повечето са бивши учители или дребни чиновници. Някой може да ги познае. Не знам дали е виц, но разправяха, че завършили Художествената академия разпознали техен бивш преподавател да тика количка с велпапе. Какво да правят старците? Доработват към пенсийките. Че то разликата между СПИН-а и пенсията е, че със СПИН може да се живее по-дълго! Циганите пък не подбират и налитат на всичко. От магазина за „плод-зеленчук” изхвърляха омекнали и вече почнали да се развалят и мухлясват плодове и зеленчуци. Вдигат всичко, с щайгите и касетите. Ако пък намерят и някой и друг буркан с помътнели компоти или превтасала туршия – дюшеш.

  Знаете, че не ни бива хич в катеренето. Иначе нямаше да останат котки и за цяр. Затова след всяка количка на клошар ще видите поне три-четири събратя, които го следват като бодигардове. Клошарите са ни ръцете, с които вадим от „бобрите” хляб, изхвърлена храна и каквото има за ядене, което те не могат да ядат. Всъщност те не са никак ящни. Като автомобилите са – изключително на „течна” храна и не са никак капризни. Поемат и ниско, и високо октаново гориво. Иначе през зимата как се издържа на този студ? Вървят и бутат количките, които пълнят от казаните и с каквото интересно намерят по входовете. Интересно, ще рече да вземат някоя стотинка за него. Ако имат късмет, може да изкарат 5-10-15 лв. на ден. За месец – колкото една минимална заплата, да не говорим за пенсия. Не плащат наем, ток, парно, осигуровки, данъци. Чиста работа! Обаче финансовия министър и на тях намери цаката. Като не може да ги обложи с данък по адрес или месторабота, вече го удържат направо на пункта, от парите за предаденото. Така че да не ги смятат за тунеядци. И те плащат лептата си на държавата, която не ги базари за нищо. Да сте чули полицай някога да е защитил клошар? Или някой да го е еня за тях? Ходят като призраци из града и всички толкова са свикнали с присъствието им, че дори не ги забелязват. А някои мръсници си избиват комплексите върху им. Горките пиянки, колко от тях ги затриха за нищо!

  Смело казваме, че боклукът е най-големия ресурс на страната. Социализма и ада ги свързваше митът за общия казан. От него остана само този за боклука. Цялата икономика се крепи на него, защото друго вече няма. Ако някой направи статистика, ще се окаже, че най-голям работодател са боклукчийските фирми. А като прибавим базите за вторични суровини и още – клошарите, пенсионерите, циганите, ние, кучетата, котките – цяла армия. Каква ти армия – Трети украински фронт. Казват, че главнокомандващ бил някакъв наш роднина – „Вълка”. Брат’чед, но все пак роднина. Ние сме загубили част от хищническия инстинкт, но на него – Браво! Имал цял гараж с „Поршета”, „Бентлита”, че и „Майбаси”!

  Еба си!!! Що се касае за последното, на разположение са му всички бивши и настоящи „миски”, да не говорим за гейовете във властта. Казват, че водачите на голямата глутница били в Правителството и Парламента. И там като при нас непрекъснато има ежби и бой, кой да води глутницата. Но когато става дума за плячка и мръвка, всички са като един. За благинките няма нито един – „против”! Въпреки че някои оставят нещо след себе си, само когато клекнат. Има ли нещо в тази държава, за което да се говори повече? Боклукcj е навсякъде – по бунищата, в гетата, в Общините, Правителството, Парламента. Част от него разхождат с боклукчийски камиони, а другите с „Мерцедеси” и „БМВ”-та. Но така е тук. Всичко е хаос, само престъпността е организирана.

  ………………………………………………………………………………

  – Госпожо, госпожо, вече сте готова – чу като през пластове вода депутатката тихия глас на козметичката. Отвори очи и се огледа. Какви казани, какъв боклук? Тя лежеше на меката кушетка и около нея се суетяха две момичета и управителката на салона.

  – Боже, това е било само сън… – прошепна на себе си. Стана, погледна се в огледалото, но кой знае защо вече безразлично, и започна припряно да се облича.

  .

• Патриархът

  XXX. Подир митинга

  Тръгнаха двамата. Скоро влезнаха в градината, за да пресекат и излязат на улица Левски. Алеите, замислени и позлатени вече със своите тихошумящи акации, бяха почти пусти. Шадраванът изфъргаше своята кристална струя с монотонно жабуркане; тя падаше и се разсипваше на сноп елмазен дъжд в басейна с бронзовите лебеди, някакво пиленце църка в клоните усамотено; двама студенти на едно столче с вестници в ръка. Отляво, в глъбината на градината, през зеленината на шумата и бориките, белеят се статуйки, сгушени в гъстите шубраки като белоснежни дриади… Редки разхождачи и там. Явният политически живот обезлюдил това място, пълно със самотия и с природа. Митингите одеве, Народното събрание, от друга страна, примамили неговите обикновени гости. Тихите беседи и прозявките бяха бягали оттука, възбудената атмосфера на горните сборища беше привлякла всичките любопитства и жажди за вълнувания.

  – Какво си се замислил, Кардашев? – попита Тачев, като цапна тоягата си във водата на басейна, когато замина край него.

  – Мисля, че одеве ние присъствувахме пред разгара на най-страшни умрази. Всичко дишаше там умрази, всичко дишаше ненавист, ярост, злоба!… Нито искрица любов не стопляше тия сърца, ни едно благо чувство не ги омекотяваше… Много умраза, брате; въздухът е напоен с нея…

  – Извънредна притурка на Народен бранител! Четете днешния митинг в София! Резолюцията му! – изкрещяха хлапета тичешком, под мишница с нови вестници.

  В същия миг двама души увираха вестници в ръцете на книжовника и адвоката.

  – Кога се отпечата това нещо? – каза Кардашев, като прочиташе резолюцията, напечатана с големи букви. – Няма нито десет минути, откак се свърши митинга!

  – И резолюцията, и притурката са били вече готови, преди да се събере митингът – обясни му Тачев, – моя милост познава тия невинни хитрости – нали бях от еснафа? В политическите битки минутите са скъпи, както и във войнишките.

  .

  Иван Вазов,

  из „Кардашев на лов“
  

• Как правителството освободи обществото от страха

  

  I. Конкретни мерки по отношение на националната сигурност:

  1. Човек с блестяща репутация и солиден опит в сферата на сигурността – Делян Пеевски – беше назначен за шеф на ДАНС.
  2. Човек с блестяща репутация и солиден опит в сферата на сигурността – Волен Сидеров – беше оставен да размахва оръжие в парламента, в медиите и по улиците, като заплашва хората с граждански арести.
  3. Човек с блестяща репутация и солиден опит в сферата на сигурността – Бисер Миланов (Петното) – беше приет от премиера и министъра на вътрешните работи, за да ги консултира и предложи услугите на своите бойни отряди в установяването на ред и дисциплина.

  II. Конкретни мерки по отношение на медийната регулация:

  1. Изтъкнат медиен експерт – Михаил Миков – предупреди медиите като цяло, че очаква от тях отговорно поведение.
  2. Изтъкнат медиен експерт – Цветан Василев – поиска и получи уволнение на журналисти, които не се вслушаха в предупреждението.
  3. Изтъкнат медиен експерт – Мишо Шамара – заплаши с физическа саморазправа председателя на Съвета за елекронни медии.

  Под кодовите названия „Бял автобус“, „Бузлуджа да дойде в София“, „Дай си личната карта“, „Сорос – антихрист“ и „Президентът – педе…аст“, бяха проведени успешни разработки за овладяване, стратегическо противопоставяне, оклеветяване и неутрализиране на хора, посочени от политическото ръководство като проводници на страх, или директно такива, които страхуват.

  И само след сто дни страхът си отиде. Това, което остана, е само един въпрос: КОЙ?

  .

  Стоян Радев

  ––––––––––––––––––––––

  * Текстът е публикуван на стената на автора във Фейсбук.
  
• Независимост ли?

  Гледам календара. На 22-ри септември пише „Денят на независимостта”. Каква независимост, от кого, от какво? Какъв е тоя празник? Реших да използвам дедуктивния метод на Шерлок Холмс. Махам едно по едно и каквото остане – това е.

  Посрещане на цар Фердинанд в София след обявяването в Търново на Независимостта (30.09.1908 г.). Снимка: Lostbulgaria.com

  Я да видим, какви са ни зависимостите? Енергийна – от Русия. Политическа – от САЩ, ЕС и Русия. Гърците държат над 1/3 от банковия ни сектор. Турците ни строят пътищата и си правят ориенталските сметки. Така като гледам, тази независимост, дето я търся, няма да е външна. Само за хранителни продукти ежегодно ни изсмукват с над 20 млрд.лева разни чужди компании. Пак на такива чужди фирми сме отдали енергетика, добивна, химическа, и каквато се сетите още промишлености… Независимост ли? Хммм, да погледнем по-нататък. Опа, сетих се. Някъде пишеше, че властите ни били разделени една от друга и били независими.

  Съдебната власт. Кой ги назначава „независимите“ магистрати? Кой се грижи за кариерното им развитие? Кой им плаща заплати, бонуси и подкупи? Назначават ги по квоти от политическите партии и плод-зеленчуци, като президентството например. Пръст в бурното им развитие имат и другарите – олигарси. Изпълнителната власт им определя бюджета, т.е. заплатите и бонусите зависят пак от политическите партии. Иначе самите пари ги взимат от джобовете на данъкоплатците – от нас. Самата изпълнителна власт се назначава от надуваемите кукли, набедени за политици. Те пък се докопват до законодателната власт, т.е. до парламента. Само че, за да влязат там им, трябват пари от олигарси и местни феодали. За да си накупят гласове, районни и секционни избирателни комисии. Тези пък пари се крадат и грабят задружно – с помощта на всички власти. Като кривосъдниците осигуряват безнаказаност на цялата шайка.

  И така, вече 24 години трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна, предвождани от олигарси и местни феодали, разменят секрети (нямам предвид тайни ) помежду си. Тъй наречената четвърта власт изобщо не я вписвам в картината. Медиите са най-вече слуги на гореописаната организирана престъпна група. Като им дадат команда „Лай!” – лаят. Хапят и ръфат когото и когато им кажат. А към господарите си се държат като кучета. Изваждат едни големи, щастливи езици и ги скъсват от облизване.

  Вижда се, че властите не само, че не са независими, но дори могат да бъдат давани като пример за ултра, мега, хипер зависимост. Сплотеност, достойна за уважение. Отдадеността им едни на други е легендарна.

  Добре де, какво излезе дотук? Ни отвътре, ни отвън, никъде я няма тая независимост. Да не пропускам нещо? Чакайте малко. Връщам се към другаря Шерлок – каквото е останало, това е. Младите и на средна възраст български граждани бягат от Родината си, независимо къде. Пенсионерите напълно безотговорно, и най-вече независимо, са си спрели парното, храната и лекарствата. Над 3 млн. българи са все още сред живите, независимо, че получават под 300 лв. месечно. Независимо от виковете ни за справедливост и възмездие, бандата от олигарси, местни феодали и корумпирани политици и магистрати, без да им пука от нищо и от никого, продължават с геноцида над българския народ.

  Сещам се и за още много други „независимости”. Но за съжаление са все в този дух.

  И каква стана тя?  Какво празнуваме на 22-ри септември?

  .

  Ивайло Зартов,

  22 септември 2013 г.

• Алекс Болдин, „Спомени от края на света“

  Публикуваните тук разкази „Let it be” и „Моята майчица“ са част от новата книга на Алекс Болдин „Спомени от края на света“. 

  Ето какво пише авторът в началото на предговора на книгата:

  .

  Сборникът „Спомени от края на света “ комплектувах в средата на 2013 година. В началото на годината нямах и желание да пиша повече, но както често става в живота, появи се човек, който ме мотивира силно и разказите тръгнаха отново. Нещо повече, тоя човек стана източник на много сюжети и идеи за тях, затова аз му благодаря с умиление и признателност.
  Не зная как се получи. Просто сядахме на чашка кафе. Той започваше да разказва, а аз слушах и запомнях. Така се родиха разказите „Прасе на върбата“, „Сиянието“, „Патиците“, „Моята майчица“ и много други. Интересно нещо е благотворното влияние на хумора, с който са пропити. Той сякаш пречисти душата ми и създаде творческото настроение и амбиция. Сега, в тоя момент, ми е трудно да кажа как ще се възприеме от читателите тоя сборник. Желанието ми е да се хареса и да се чете с удоволствие. Сигурен съм, че времето, житейските проблеми и събития са повлияли както на стила ми на писане, така и на внушението, което пораждат творбите, но това не мога да променя. Радва ме все пак, че успях да стигна до тук…
  

  ––––––––––––––––––––––––––

   

  „Let it be”

  .

  Седя на единствения стол в това „измислено”, златарско ателие и слушам от малкото, старо касетофонче любимата ми песен на Битълс. Казвам „измислено”, защото това си бе една тъмна дупка на гърба на стар трафопост, осветена от една-единствена луминесцентна лампа, като изключим настолната на златаря.

  Тоя златар, впрочем, седеше тук повече от трийсет години. Беше времето на соца, когато успя да закупи това тясно, мрачно и забутано от външно око помещение, и по тоя начин да се скрие от данъчните. Това си беше чисто негова илюзия, защото един златар, поради обществената си дейност, трудно може да се скрие, дори от старата, подозрителна и политизирана милиция.

  Гледам го, наведен над газовата горелка, прехвърлящ в ръце тежка златна гривна. Опитваше да я спои. Работеше бавно, прецизно, методично, като човек, който не знае какво е нервно притеснение.

  Това е Гаргата, приятелят ми от детството. Често го посещавам, просто така, за да се разтоваря и да чуя клюкарските му новини. Да си призная в тях бе уникален. Тук идваха и други, казано на врачански диалект – „беше привървица” от негови приятели, познати и клиенти. През пет-шест минути външната, метална врата се отваряше и някой влизаше, а друг излизаше. Столът за посетители обаче бе само един и привилегията да бъде зает в момента се падна на мен.

  Току-що бяха отминали новогодишните празници. Реших да мина и да видя приятеля си, да му честитя и да послушам гръмогласния му глас. Беше работил в предачен цех и бе почти оглушал. Затова говореше доста силно, с намерението да бъде чут от събеседника, без да се съобразява с това, че прави лошо впечатление. Не всички са глухи, нали?

  – Днес е денят на Битълс, знаеш ли?. На тоя ден през 57-ма са създали групата си в един задимен, ливърпулски клуб. Ти имаше няколко любими техни парчета, помня аз – посрещна ме Гаргата, свали леко очилата си на носа, погледна ме и се усмихна.

  – Да бе! Имах много любими, „Рокендрол мюзик”, „Лейди Мадона”, „Хей Джуд”… И ти си имаше такива, но туистът ти беше по-предпочитан, нали? – подхвърлих своята забележка.

  – А помниш ли как го играехме тоя туист? Качвахме се на каруцарската платформа на Цирка, оня пияницата. Само го чакахме да се напие и разпрегне кобилата. Ани Франсето пускаше „мамбото”, отваряше прозореца, а ние се покатервахме на каруцата и започвахме. Ех… какво време беше…

  Гаргата се беше доста прегърбил напоследък. Мъчеха го шипове в гръбнака. Зъбите му бяха изпопадали. Само един-единствен отпред, облечен в злато, красеше усмивката му.

  В тоя момент външната врата се отвори и заедно със снежната виелица вътре нахлу една щрокава мадама. Тя се хвърли на златаря и започна да го целува. Това беше нейното емоционално поздравление за Новата година. Гаргата обаче не се изненада. Явно беше свикнал на подобни ласки от екземпляри на женския пол.

  Мигом в тясното помещение се разнесе тежкият аромат на евтин парфюм и контрабандни цигари. Двете розови, пълни бузи на Гаргата се покриха с добре открояващи се червени следи на устни.

  – Леко ма! Зави ми са свет! Ша сáсипа златото.

  – Не си разваляй речника с диалектни изрази, бе Гарга! Остави мадамата да си целува…

  – Да я оставя, ама не е една, а жената ако чуе, ще ми издере очите.

  – Тя е чула вече, давай нататък…

  Думата неочаквано взе щастливата мадама. Спря с целувките, изсекна се шумно и изрече едно интересно предложение.

  – Гарга, защо не свалиш тая външна рекламна табела „Златар”?

  – Защо, какво й е на табелата?

  – Ще ти подаря един папагал в клетка, ама от ония, едрите, дето говорят. Ще закачиш клетката над външната врата и от време на време папагалът ще се провиква: „Злато! Злато!” – като в оня роман на Стивънсън, как му беше името?

  – „Островът на съкровищата”! – изявих своите знания аз.

  – Да! Точно така беше! – блесна с поглед към мен мадамата.

  Леко се отместих, за да изключа упражнението с целуването. Зная ли докъде могат да ме доведат моите книжни знания?

  – А кой ще го обучава? Аз папагалски не знам. Виж, тоя пред мен може и да знае – кимна към мен златарят, но аз заех позата на не чул и не разбрал.

  – Хайде не бери грижата за езици. Ще го уредим някак. Ти само кажи „да”.

  Беше ред на Гаргата да разкаже своя дежурен новогодишен виц. Просто нямаше начин, целувките си заслужаваха. И той го разказа така, както си знаеше, с много подробности и обстоятелства. Смяхме се и двамата, защото вицът си беше хубав. Брей, Гаргата си е бил винаги на ниво с вицовете!

  В тоя момент външната врата отново се отвори. Влезе някаква дебела, изрусена жена, облечена в скъп кожух. Отупа снега от себе си, извади една гривна и я подаде на златаря.

  – Счупи се един елемент. Стана някак неочаквано. Може ли да се направи? Скъпа е, купих я от Истанбул. Казаха ми че скъпоценните камъни по нея са истински. Сума пари дадох за нея.

  – Я да видя? Може, разбира се, но тоя елемент трябва да се изхвърли. Ще захвана верижката към съседния и ще стане. Елате следобед за нея!

  – Благодаря, господине! – каза дебеланата и излезе.

  Между другото щрокавелата си бе отишла, защото вътре наистина бе станало твърде тясно или пък бе получила комплекс за слаботелесност, гледайки дебеланата.

  – Видя ли я тая, дебелата?

  – Е-е-е?

  – Бивша прокурорка е, сега пенсионерка. Познаваме се добре, но тя не пожела да го покаже. При соца ме бяха натиснали в милицията да кажа дали купувам крадено злато. Работата стигна до съд, но тая ми помогна, за да ме оправдаят. „Ако го лишите от упражняване на професията, – каза – няма да има златари във Враца. Познавам го това момче, добро е. Не контактува с криминални елементи.” Чу я съдията и ме оправда, но аз се бях почти издънил с един циганин. С циганите човек трябва да внимава.

  Остави тая прокурорка. Тя си мисли, че гривната е от истинско злато и с истински камъни. Пълен фалшификат е! Някой рязан турчин я е метнал. На Капалъ чарши е пълно с ментърджии.

  – Вероятно, но тя какво търси там?

  – Има пари, затова!

  Спомняш ли си за оня актьорски кръжок, в който играехме през седемдесетте?

  – Какво си се сетил за него? Много от отдавна помниш?

  – Помня аз, от много време помня, това ми е кусурът. Имах там една изгора, Мимето се казваше. Беше едно дребничко, набито, пъргаво, с дебел, мъжки глас. Като нямаше подходящ за мъжка роля, туряха нея, защото като ти заговори, все едно ти говори мъж. Това й беше единственият кусур. Иначе беше много готино маце.

  – Да, да, спомних си я…

  – Та един път я питам: „Миме ма, не те ли е страх да минаваш през подлеза на театъра?”

  По това време тъкмо го бяха построили. Ползваха го за паркинг на автомобили. Мимето живееше в Игрийската махала, а след актьорската репетиция минаваше през него. Подлезът не бе много добре осветен, а и там се шляеха всякакви пройдохи и хулигани.

  „Не ме е страх!” – каза. „Аз си имам начин за защита.”

  – Чудех се, какъв ли е тоя неин начин. Затова една вечер я проследих. Случи се тъкмо това, което очаквах. Четирима типове с качулки на главите я пресрещнаха тъкмо на изхода. Щях да се спусна да я браня, но изчаках, за да видя какво ще стане.

  Спря Мимето, изгледа ги, премести чантата в лявата ръка, после издаде шия напред, вдигна хищно ръце с разперени пръсти и изрева като звяр. Нямаш си на представа какъв рев издаде. Беше сякаш рев на тиранозавър от филм на ужасите. Страшен рев беше, гръмогласен, нямаше нищо подобно с женски рев. Впрочем тя си имаше глас на мъж, но ревеше като животно. Изправиха ми се косите.

  Уплашиха се ония юнаци, побягнаха… Кой знае какво са си помислили? Вероятно са я взели за женски вампир.

  – Дали?!

  – Май така беше! И аз се уплаших от тоя рев. Тръгнах да си ходя, а Мимето продължи към дома. От тогава я зарязах. Не я ухажвах вече. Как може да се ухажва такава жена? Ами ако ти ревне така в съня? Ще получиш заекване като нищо!

  Тя обаче забеляза новото отношение и веднъж ме пита:

  „Сврако – така ме наричаше – на теб май ти охладяха мераците?”

  „Не са, бе Миме, не са, но сега съм в някаква емоционална криза, та чакам да ми мине.”

  – Ха-ха-ха-а-а, така ли й каза?

  – Това е кръст, ако лъжа! – прекръсти се набожно Гаргата. Не можа обаче да ми убегне от окото скритата му усмивка.

  – Нещо да си чул за Лъчо Клефаро?

  – Чаках да мине, но не дойде. Той ми е редовен посетител. Нали живеехме на един етаж. Каза ми някой, че го е виждал в „Короната” да си пие кафето. Помниш ли как го биха в милицията през 68-ма?

  – Чух нещо тогава, но не знаех подробности.

  – Похвалил се, че ще емигрира в Бразилия. Щял да иде в Сао Пауло и да работи в някаква месарница. Ако си спомняш, обичаше доста мръвката, дори веднъж изяде опушен на слама гълъб. Брат ми го пече, но не го допече… Лакомията не дочака да се опече. Грабна го от жарта и го разкъса пред очите ни. Още ми се гади от оная сцена.

  Някой обаче го издал, че говори за емиграция. Привикали ли го в милицията и бой, бой, а той казал: „Не е вярно бе, другарю старшина! Готвех се за екскурзия до Сан Марино. Не са ме чули добре.”

  Че като започнали пак – бой, бой… То, да се ходи на екскурзия в Италия, по онова време, беше също забранено, но той не го знаеше. Глупаво момче си беше Клефаро, само си фантазираше и плямпаше. Туистът обаче го играеше добре. Беше цар на тоя танц. И панталон с тесен крачол си уши, та заради тях яде още един бой, но от баща си…

  Усмихнах се. Посегнах към касетофончето, зачовърках бутоните му.

  – Да имаш някаква касета на Битълс? – попитах.

  – Имам! – каза Гаргата и затършува из чекмеджето.

  Извади една стара, прашна и замърсена касета. Подаде ми я, а аз не чаках повторна покана. Пъхнах я в касетофона и затърсих по нея желаната песен. В един момент я улучих. Натиснах клавиша за възпроизвеждане и в тясното, опушено помещение се разнесе любимата и на двама ни песен, “Let it Be”.

  Тя тутакси проникна в душите ни, стегна до болка гърлата и насълзи очите. Та това беше песен от нашата незабравима младост! Колко рядко вече я слушахме? А е толкова хубава песен!…

  Гаргата заряза работата, заслуша се в песента някак унесено и тъжно, после посегна, взе едно дебело дърво от купа и го пъхна в почти угасналата печка.

  Навън, снежната виелица задуха с нова сила.

  .

  .

   .

  Моята майчица

  .

  Било е може би през 70-те години. Тогава не пропусках мач на любимия си футболен отбор, вероятно защото бях млад или поради това, че той беше в челото на класацията в шампионата. Като дойдеше събота, грабвах якето и чадъра и хуквах към стадиона. Цяла върволица от футболни запалянковци се точеше по източния булевард. Смесвах се с тълпата и винаги откривах познати, с които да се заговоря на футболна тема. Купувах си билет и сядах където ми попаднеше в евтиния сектор, популярен с името „Слънчев бряг“.
  Между редовете минаваше и бай Иван – семкарят с плетената си кошничка, наредена грижливо с пакетчета тиквени и слънчогледови семки. Той бе инвалид с единия си крак. Куцукаше мъчително между редовете подпрян на дървения си бастун. На ведрото му лице обаче, винаги сияеше усмивка.
  „Семки занимавки, моля-я-я…“ – провикваше се мъжът и от всякъде се протягаха ръце със стотинки. Оборотът му вървеше добре, защото футболният запалянко не можеше без семки. Как иначе ще се овладее нервното напрежение, когато вкарат гол на любимия отбора?
  Запомнил съм го тоя мач не с играта на футболистите и неговия резултат, а с едно необикновено момче. По онова време то трябва да е било може би към 15 или 16-годишно. Хлапакът седеше до мен и наблюдаваше вяло играта на футболистите. В един момент се обърна, погледна ме и заговори. Направи го така, сякаш му бях близък или роднина. Не зная с какво му станах симпатичен, лицето, погледа, спокойното поведение или нещо съвсем друго. Имаше нещо в душата му, което трябваше да излее, да изповяда и сякаш търсеше човек за това.
  – Интересна ли ви е играта, господине?
  – Да, разбира се – отговорих.
  – А на мен не съвсем.
  – Защо тогава си дошъл на мача?
  – Ами просто така, за да съм сред хората. Това ме успокоява и ми дава самочувствие.
  – На мач човек не може да бъде спокоен. Вкарат ли гол, изчезва спокойствието!
  – Това е така, ако мачът ви е интересен. Аз обичам да съм сред хора. От мястото, откъдето идвам, също има хора, но е друго.
  – От къде идваш, момче? – зададох му прекия въпрос.
  Между другото, „десетката“ на моя отбор вкара гол и стадионът се изпълни с викове. Скочих и аз от мястото си, завиках радостно. Момчето ме гледаше леко усмихнато и спокойно си седеше.
  – Ето, виждате ли, голът ви зарадва. Мен пък ме радват други неща. – каза то.
  – Че как няма да се радвам на гола?
  – Това е само спортен успех. Той трае няколко мига и толкоз. Футболистите ще си получат заплатата, вестниците ще пуснат за тях похвална статия и край. Всеки си отива у дома и животът му продължава. Аз обаче няма къде да ида, освен… – то неочаквано замълча, прехапало устни.
  Погледнах го учудено. Изражението на лицето му бе някак тъжно и замислено. Улових несподелена мъка в гласа. Подадох му пакетчето със семки, то си взе няколко и люпейки обелките, започна своята покъртителна изповед.
  – Аз нямам родители, господине. Живея в дома за безпризорни в с. Габаре. Не си спомням някога при мен да е идвал баща или майка. Тежко е да се живее в такъв дом. Не става въпрос за храната и условията, а за отношението към такива като мен. Възпитателите са студени хора. Децата не ги интересуват. Гледат само да си вземат заплатите и да се приберат при семействата. Дори не ни бият, само ни овикват, но това ни стига. Не усещаш топла дума, не чувстваш родителска ласка, не можеш да се отпуснеш и да усетиш, че си нужен някому. Нямате си на представа как се живее в такъв дом.
  Понякога, вечер ми става много тежко. Започвам да мисля за това кой ме е създал, какви са моите родители, защо не се интересуват от мен? Плача по цяла нощ. Ставам и отивам в тоалетната. Само там съм сам, никой не ме гледа и слуша, затова си плача на воля.
  Харесва ми да рисувам, хей така, с химикалка на лист от тетрадка. Ето вижте:
  Момчето извади от джоба си няколко листа и ми ги показа.
  – Опитвам се да си представя как изглежда моята майчица. Никога не съм я виждал, но всяка нощ сънувам лицето й. Вижте, това е тя. – подаде ми листата. – Така си я представям… моята майчица.
  Поех листата. На всяко едно от тях имаше хубава рисунка на красива жена. Те бяха различни, но с една обща черта – тъмна, къдрава коса и мек, любещ поглед. Погледнах момчето. То имаше същия поглед и коса. Вероятно, гледайки се в огледалото, си е представяло как изглежда майка му.
  Развълнувах се. Не бях срещал такова момче. Толкова силна беше болката му, че я усетих да прелива у мен. Ние, които имахме родители, не знаехме какво е чувството да нямаш такива. Нещото, което приемаме от само себе си, грижовната дума, майчината ласка, бащината заръка или помощ, за това момче беше непознато. То ги търсеше, но не ги намираше. Затова вероятно ходеше по мачове. В хорската тълпа се надяваше да срещне баща си и да го познае. Едва ли можеше да се случи, но живееше с тая мисъл.
  – Как ти е името, момче?
  – Митко се казвам. Имам и фамилия, но не зная дали ми е истинската. Питал съм директорката на дома, но тя избягваше да ми обяснява. Само казваше, че нямам родители и са ме намерили на улицата. Там, в дома, на такива деца записват измислени фамилии, които после носят до края на живота си. Затова и не споменавам моята. Дори малкото ми име е измислено от някой непознат за мен човек.
  Може би майка ми, когато ме е родила, ме е нарекла с някакво хубаво име, но то си е отишло с нея, а аз съм останал сам, с пелените и без име. Сигурно Ви разстроих, извинете ме…
  – Петър ми е името. – подадох ръка на момчето и му се усмихнах насърчително. – Какво мислиш да правиш след като навършиш възрастта за напускане на дома, Митко?
  – Аз вече я навърших и се чудя накъде да тръгна. Казаха ми да си потърся работа и да напусна. В безпътица съм. Кой ще ме приеме на работа? Такива като мен не ги искат. Вероятно за да живея, трябва да започна да крада или да ходя по кофите за боклук.
  – Мога да ти помогна, Митко. Ето ти адреса ми, вземи… Обади ми се след няколко дни. Ще опитам да те уредя някъде на работа.
  Момчето трепна, просълзи се, грабна ръката ми и я целуна. Между другото мачът привършваше. Любимият ми отбор бе спечелил с добър за класирането резултат. Станахме с моя нов познат и се запътихме към изхода. На сбогуване му стиснах силно и окуражително ръка. Разделихме се като стари приятели. Да, така е на мач, човек се запознава със случайни хора и понякога става близък с тях за години напред.
  Още на другия ден позвъних на моя познат, за който знаех, че работи в току-що построения Химически комбинат. Разказах му за момчето. Човекът взе присърце тежката съдба на това сираче и за няма седмица го уреди на работа. Когато Митко ме потърси една вечер, беше зарадван с щастливата новина.
  Усмивка грейна на лицето му, спусна се да ме прегръща. Получи се една неловка за мен ситуация. Аз също се радвах, защото знаех, че момчето ще бъде добре. Работниците в новия комбинат вземаха високи заплати и ползваха много битови привилегии.
  Минаха десетина години, когато една сутрин някой ме повика на улицата.
  – Бате Пешо, не ме ли позна?
  Вгледах се в младия мъж, в сияйното му засмяно лице и неочаквано си спомних момчето от футболния мач.
  – Митко, ти ли си, бе момче? Много си се променил! – Наистина, това бе той, но възмъжал, наедрял, облечен в нови и хубави дрехи.
  – Аз съм, бате Пешо, кой да е друг? Още работя в Химическия комбинат. Успях да се оженя. Имам и две дъщери. Жена ми работи в моята смяна. Дадоха ни и жилище, което скоро изкупихме с двете заплати. Добре сме. Животът ми се промени коренно… благодарение на теб…
  Сълзи бяха бликнали в очите му. Сияеше и не знаеше как да изрази радостта си от срещата.
  – Успя ли да откриеш родителите си, Митко?
  – Не, и вероятно не ще мога. Нямам никаква информация за тях. Домът в Габаре го закриха. В архива му няма никакъв документ за моето минало. Не зная вече къде да търся, но явно такава ми е съдбата. Имам добра жена, хубави дечица, работа, какво мога да искам повече от тоя живот? Ти как си?
  – Нали виждаш, старея. Времената са трудни. Социализмът си отиде, народът обедня. Аз самия два пъти сменявах работа. С малката заплатата едва смогвам да се оправя. Тежко е.
  – Химкомбинатът работи на загуба. Не зная какво ще стане с мен и жената, но не съм единственият. Все някак ще се оправя.
  Отбихме се до едно малко заведение, пихме по бира и се разделихме като най-добри приятели.
  След още няколко години отново го срещнах. Видя ми се унил, но като ме съзря, усмихна се и заговори пръв.
  – Бате Пешо, затвориха Химическия комбинат, а нас работниците изхвърлиха на улицата. Сега съм безработен. И жена ми е без работа. Едва препитаваме.
  – Сменяй професията, Митко. Няма друг изход. Грабвай куфарчето и тръгвай за столицата. Там непрекъснато се строи. Ще намериш работа в някоя строителна фирма. Ти си оправно момче, само увереност ти трябва и яка гърбина.
  – О-о, ще те послушам, бате Пешо. Няма накъде иначе. Не виждам как ще се оправим в тоя наш, беден град. Ще замина сам, пък ако успея, ще заведа и семейството. Ти как си?
  – Аз ли? Ами, гледам към пенсията. Дано само да е по-висока, че не зная как ще се живее.
  – Ще успееш, щом си я докарал до тук, ще успееш. Сега пенсионерите, макар и с малко пари, са по-добре от нас безработните. Все има за хляба и за млякото.
  – За хляба и за млякото ще има, но за друго няма да има… – отвърнах замислен.
  Разделихме се отново. Минаха още няколко трудни за мен години. Пенсионирах се. Пенсията наистина не беше голяма. Стигаше за хляба и млякото, но не стигаше за тока и отоплението. Не бях единственият.
  Един ден, беше около Коледа, видях в пощенската ми кутия бял плик с писмо. Отворих го, а вътре се оказа поздравителна картичка. Прочетох името на подателя. Беше от Митко. Така и не запомних фамилията му. Момчето се бе сетило за мен и ме поздравяваше. Няколко изречения, написани с красив почерк, бяха изпълнени с радост и признателност:
  „Бате Пешо, ти си щастливият ми късмет в живота! Послушах те и заминах за София. Уредих се на работа в една строителна фирма. Научих се да лепя фаянс. Изкарвам добри пари. Ти беше прав. „Който търси – намира!“. Животът е борба и трябва да се борим, за да успеем. Със съпругата ми Катя и децата Любка и Незабравка ти желаем много здраве, весела Коледа и щастлива Нова година!
  Твой най-добър приятел,
  Митко.“

  Просълзих се… Бях останал сам в живота. Изпитвах невероятни затруднения, но знаех, че там някъде в столицата, имах един верен и добър приятел, който мислеше за мен и на който, в тежките за него години, бях успял да помогна, за да стъпи на крака.
  Има хора, които животът от най-ранно детство е зашлевил с груба ръка. Те обаче упорстват и се борят. В края на краищата успяват и стават за пример на другите хора. Има и други, на които всичко им е дадено на готово. Тяхната проклета, безотговорна цел е да го съсипят и разпилеят. Понякога си задавам философския въпрос:
  „Кое е истинското богатство на човека – парите, получени по лесния начин или извоюваното с много усилия щастие? А ако човек е лишен, още в люлка, от опората на семейството? Какво да прави тогава?“
  Мисля си и за тоя сляп късмет, подхвърлен от съдбата, как един футболен мач може да дари човек с неочаквано и хубаво приятелство. Това е едно от нещата, които наричаме чудеса и в които сме склонни да повярваме, едва когато ни се случат.

   

• Даденост

  

  След преживян силен стрес преди няколко дни, вчера реших да изпусна парата. Сложих раницата на гърба и се запътих към местността Сливина до Якоруда. Тя се намира на около 2 км от началото на града, когато се идва от страната на Разлог и Банско. Там се намират кошерите ми с пчели и овощната градина, но целта ми бе друга – да събера трънки, шипки, глог, диви круши, дренки, да ги сложа после в бидона и да се получи невероятният сок.

  Подминах гробищният парк и се качих по пътеката, която овцете бяха утъпкали и бе твърда като скала. Качих се покрай железопътната линия и където видех трънка, се спирах и започвах да бера. Времето беше променливо – ту изгряваше слънце, ту се скриваше зад ниските дъждовни облаци – толкова натежали, че имаш усещането, че всеки миг ще докоснат земята.

  След около половин час вече бях стигнал до местността. Сетивата ми се изпълваха с всевъзможни нюанси на жълтото, червеното, оранжевото, все още зеленото. Не след дълго стигнах и при пчелина. Спрях и си откъснах от натежалите клони на едно ябълково дръвче, изядох една-две ябълки, поседнах и се замислих колко труд бяхме хвърлили с баща ми, за да съградим и опазим това малко, красиво кътче. След десетина минути станах и се запътих към дряна, който се червенееше отдалече. Разтърсих клоните и не след дълго кофичката се напълни. След това се преместих на шипките – е, разбира се трънчетата, извити като кукички, се забиваха непрекъснато по дрехите, по ръцете ми,  но това не ме плашеше. Говорех си сам… Ако ме чуеше някой, сигурно щеше да си каже: този е мръднал с акъла.

  Давах си ясната сметка, че Всевишният ни е дал от всичко, което ни е нужно – кое за очите, кое за сърцето, кое за бъбреците, кое за нервната система – от всичко и по много. Но ние сме станали подобни на отломките, потънали в земята, които археолозите разкопават после, описват ги и се чудят какви точно са били. Да, наистина сме се превърнали в това. Как може Творецът на всичко да ни дава, а ние да не искаме да се възползваме? По-лесно ни е да отидем в аптеките, да хвърляме купища пари за разни илачи, а не искаме сами да откъснем, да си вземем от това, което ни се дава даром.

  Говорех си на глас – и ту се смеех на нашата алчност и немарливост, ту ми ставаше тъжно – къде е тръгнал този народ? Пълним гушите на тези корпорации, които навсякъде ни обливат с реклами: еди какво си е добре за това, еди кое си е добре за онова. Нашите предци не са имали шампоани, не са имали антибиотици (които едно лекуват, но вредят на друго). Предците ни всичко това са взимали от тази Даденост, която Бог ни изпраща всяка есен, всяко лято, всяка пролет. Дава ни, дава, а ние в продължаваме да ставаме все по-чужди, по-алчни, по-завиждащи. Мразим все повече и повече, и търсим навсякъде другаде, освен в себе си, причините за своя хал. Уж бедни, уж сиромашия, уж какво ли не, но пръскаме стотици за джиесеми, за коли, за всякакви нужни и ненужни вещи. И все се оплакваме ли, оплакваме.

  Неусетно бях напълнил раницата, потънал в тези размисли, но те не ме натоварваха – напротив, смъкваха всичко негативно. Тръгнах си и пак минах през пчелина, гледайки как пчелите една по една излизат и влизат, как се трудят, как не мънкат, не се оплакват. Тази даденост, която Бог ни дава ей така, безвъзмездно, ние не желаем да я използваме.

  Облаците сякаш вече бяха стигнали до земята, всичко беше посивяло, но на мене ми беше цветно и хубаво. Щях да занеса вкъщи част от Дадеността, с която ни дарява и спасява Бог.  И да взимам от нея през зимата необходимите витамини, рекламирани иначе много усърдно от разни посредници между природните дарове и празните ни глави и джобове. Съжалявам само, че не бях си взел фотоапарата, за да запечатам красивите гледки. Всеки път го нося със себе си, но този път бях го забравил.

  .

  Нури Джурин

• В деня на София с Любов

  

  На днешния празник на християнските светици София и нейните три дъщери – Вяра, Надежда и Любов, който е и официален празник на българската столица,

  поздравяваме с едно романтично стихотворение всички жени, чиито имена значат вяра, надежда, любов и мъдрост.
  

  Както и всички, които обичат носещия името Мъдрост град, надявайки се, че Божията премъдрост (София) и покровителството на християнските мъченици св. София и нейните три дъщери, никога няма да го изоставят.

  Стихотворението е на поета Ивайло Балабанов.

   .

  БАЛКОНИ

  По булеварда с далчевски балкони
  едно момиче аз видях веднъж.
  Очите й – свалени от икона,
  косите й – откраднати от дъжд.

  Край нея кестените ръкопляскаха
  на туй импровизирано ревю.
  Месарите на ъгъла примляскваха,
  и обущарят каза: „Ай лав ю!“

  Един свещеник бързо се прекръсти.
  Регулировчикът отдаде чест
  и цялото кръстовище задръсти
  с коли, докато тя го пресече.

  И се предаваше сигналът „Варда!“
  от мъж на мъж и тя като в шпалир
  открай докрай пресече булеварда
  със далчевски балкони и чемшир.

  Дърветата, ако не бяха с корени,
  след нея биха хукнали със нас,
  но все така останаха затворени
  балконите на Далчев Атанас.

   

• Тук е България

  

  ТУК Е БЪЛГАРИЯ. ДРЕВНАТА, СВЯТАТА.
  НИКЪДЕ НЯМА ТАКАВА СТРАНА.
  ТУК Е ВЕКОВНОТО НАШЕ РАЗПЯТИЕ
  И ВЪЗКРЕСЕНИЕ, И СВЕТЛИНА.

  ТУК СА КРИЛЕТЕ НИ. НО И ОКОВИТЕ,
  ДРЪЗКИТЕ ПОРИВИ КЪМ СВОБОДА
  И ЧУДОДЕЙНОТО БИЛЕ-РАЗКОВНИЧЕ,
  И ЛЕГЕНДАРНАТА ЖИВА ВОДА.

  ТУК Е ОЛТАРЪТ. ГЕЕНАТА ОГНЕНА,
  ПОРТИТЕ АДОВИ, СТРАШНИЯТ СЪД.
  НО НИ ОПИВА С ВЕЛИКИТЕ СПОМЕНИ
  НЕПОКОРЕНАТА БЪЛГАРСКА ТВЪРД.

  ТУК Е ТРОПАРЪТ, МОЛИТВАТА АЗБУЧНА,
  ТУК Е ДУХЪТ, ВИСИНИТЕ ПРЕВЗЕЛ,
  НЕРАВНОДЕЛНАТА БЪЛГАРСКА ПРАЗНИЧНОСТ;
  АНГЕЛЪТ С ИМЕ ЙОАН КУКУЗЕЛ.

  ТУК НЕБЕСАТА ОТВЪД СА НИ ПРАТИЛИ
  С НАШИТЕ ДЕМОНИ И ГОРДОСТТА.
  ТУК СА ДЕДИТЕ НИ, ТУК СА ДЕЦАТА НИ.
  ТУК Е ЖИВОТЪТ И ТУК Е СМЪРТТА.

  ТУК НИ Е ЗНАМЕТО, В БОЙ НЕПРЕДАВАНО,
  НЕУДЪРЖИМИЯТ УСТРЕМ НАПРЕД.
  ТУК НИ Е БОЛКАТА, ТУК НИ Е СЛАВАТА
  В МАЙЧИНА КЛЕТВА И БАЩИН ЗАВЕТ.

  ТУК Е, КЪДЕТО В ДЪЛГА И В НАГРАДАТА
  НИЩО НЕ СТАВА БЕЗ КРЪСТ И БОРБА,
  НО НИ ИЗПРАВЯ, ДОРИ И ДА ПАДАМЕ:
  НЕМИЛОСТИВАТА НАША СЪДБА.

  СТИГА СМЕ ЧАКАЛИ ЗНАЦИ, ЗНАМЕНИЯ!
  ЧУЙТЕ НАРОДНИЯ, БОЖИЯ ГЛАС!
  ТУК Е БУНТОВНОТО НАШЕ СПАСЕНИЕ
  И НА БЪЛГАРИЯ – ЗВЕЗДНИЯТ ЧАС!

  .

  Веселина Атанасова

• Конституционно Гъди-гъди

  

  Има едни малки, тънички книжки с подбрани вицове в тях. „Анекдоти от древността до днес”, „Анекдоти за велики личности”, „Габровски анекдоти” и др. Най-любимата ми обаче е „Конституция на Република България”. Смехът е гарантиран. Написана е с изключително чувство за хумор. От всяка страница, от всеки ред изскачат скъпоценни камъни и режат с уникалните си хрумки.

  „Чл.7 – Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица”. Ха-ха-ха… Е, как да не се смее човек? Значи органите и длъжностните лица причиняват вреди, нанасят щети, но не отговарят те лично. Вредителите не носят персонална отговорност, а го отнася заради тях някаква си държава.

  Още по-дълбок и неудържим става смехът, като се замисля какво ли пък ще е това нещо – „държава”, дето поема вината…? Ха-ха-ха… Велико! Гениално! Разкошно! Страхотно са го измислили! Държавата, т.е. българските граждани – данъкоплатците, които създават, произвеждат и генерират паричките за заплати и бонуси на органите и длъжностните лица, са отговорни по Конституция за глупостта и некадърността на чиновниците. За техните алчни и корумпирани задници. По-простичко казано – жертвите плащат сами на себе си и отговарят сами пред себе си за вреди, нанесени им от извънземни. Оказва се, че ни управляват недосегаеми по Конституция същества! Президент, министър-председател, министри, шефове на държавни агенции, комисии, управления, магистрати… – всички те могат да извършват незаконни актове и действия безнаказано. Върховният закон в Република България прехвърля тяхната отговорност върху нас, върху данъкоплатците. Браво!

  Още смешки искате ли?

  „Чл.6 (1) – Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”. Да, ама някои са по-равни. Тия, дето са се родили като орган или длъжностно лице не отговарят за нищо – демек са нещо по-така от равните. А сега де? По-нататък, в същия член веселбата продължава:

  „Чл.6 (2) – Всички граждани са равни пред закона”. Уха! Само че, пред кой закон? Единият член ни зомбира в положение равнис по рождение и пред закона, а следващият член моментално ни разпуска с инфото, че органите и длъжностните лица са над нещата. Майката си трака! Както се казва в Анадола – евала на авторите на супер смешната книжка. Гениални са или пък дилърът им е бил много добър.

  „Чл.5 (1) – Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат”. Туй-то! Тук явно са шмръкнали върховната линия. Ама, моля ви са… какви други закони? То в самата Върховна Конституция, нейните собствени върховни членове ще се изтрепят помежду си. Къде ще останат сили за противоречия с други там някакви си закони?

  Имате ли място за една последна порция смях?

  „Чл.4 (1) – Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната”. Туш! Гасете лампите!

  Разбрахте ли според какво се управлява държавата? Според най-смешната книжка. Мале, малеее …

  .

  Ивайло Зартов,

  29 август 2013 г.

• Проект „Българчето“ – детски приключенски роман чака издатели

  Из писмо на автора на романа „Българчето“ до нашето издание:

  Това лято написах приключенски роман за деца „Българчето“, предназначен за филмиране. Естествено, искам да го издам и като книга. По време на седмицата на книгата във Варна предложих текста на доста издателства и… никой не прояви интерес. Добре, че успях да дам текста на един голям актьор, който съвсем случайно бе във Фестивалния комплекс. По-късно той ми позвъни и каза простичко, че книгата ми е късче злато. Пратих на всички големи телевизии текста, пратих го на повече от десет големи издателства и се ужасих от безотговорността и нехайството им…

  Красимир Бачков *

  –––––––––––––––––––

  .

  Откъс от неиздадената книга на Красимир Бачков

  .

  „Българчето“
  

  .

  ГЛАВА ІІІ

  Р Е Ш Е Н И Е Т О

  

  От съня ме изкара звънът на мобилния ми телефон. Търсеше ме дядо. Значи вече се бяха свързали с него и му бяха съобщили за престъплението ми. Огледах се наоколо. Бях сам на плажа. Само наблизо някакво куче се закачаше с два гларуса. Не знаех какво да кажа на стареца в свое оправдание. Беше ме срам, не исках да обяснявам нищо и ако можех, щях да се превърна в една от милионите песъчинки край мен.

  Исках да изчезна, да ме няма и да свърши най-после този мой объркан, нещастен живот! Хвърлих телефона на пясъка и заплаках отново. Какво щях да правя от тук насетне? Та нали всички от класа щяха да ме намразят? Кой ще иска да си говори с убиец като мен? А Ивета? Ужас! Единствената ми несподелена любов щеше да се отвращава и да бяга от мен, като от змия. Какво направих, Боже мой?!

  Докато се самосъжалявах, телефонът отново зазвъня. Погледнах към дисплея и видях познатите четворки в началото от телефонния номер на баща ми в Англия. Грабнах го и натиснах зеленото копче:

  – Тате! Татенце! – и се разплаках с глас.

  – Спокойно, лъвчо! – чух плътния глас на баща си отсреща – Знам всичко! Не се притеснявай! Овладей се, чуваш ли?

  – Тате, аз го наръгах с отвертката! Може да съм го убил!

  – Нищо му няма на калпазанина! Малко си му сдупчил кожата на корема и толкова! Преди малко се свързах с него. Щом играеше мач в момента, значи не е толкова зле! А ти къде си? Класната и дядо ти се тревожат!

  – На плажа съм! – отвърнах и от добрата новина сякаш станах лек като перце.

  – Хайде, прибери се в къщи и се успокой! Искам утре да си на училище, както винаги!

  – Добре, тате! Но не казвай на мама, да не се тревожи! Става ли?

  – Няма проблем! Това са мъжки работи и няма нужда жените да знаят всичко.

  – В училище сигурно ще ме накажат. Може и да ме изключат дори!

  – Ами… може! Да беше го праснал с юмрук тоя разбойник, а не с отвертка! Но каквото и да решат, приеми го! Независимо от всичко, си виновен! А училища в града… колкото щеш!

  – Тате!

  – Кажи, моето момче!

  – Страшно, ама страшно искам да си тук! И да не сте разделени с мама, и въобще…!

  – Знам, сине! Знам! И недей да ревеш като момиче! Не прилича на един малък лъв да плаче! Все пак си българин, а ние сме най-коравото племе на света! Нали?

  – Да!

  – Хайде сега, вземи се в ръце и тръгвай към къщи! Довечера ще си чатим спокойно, че сега съм на работа.

  – А кога ще си дойдеш тук?

  – Има време! При първа възможност ще тръгна за България! Да не мислиш, че много ми се стои в Лондон, да слугувам на англичаните?

  – Тате!…. А ако аз през ваканцията дойда при теб? Може ли?

  – Няма как, лъвчо! Децата не могат да пътуват без придружител. Освен това са нужни много пари, паспорти, разрешения! Остави тази работа!

  – А ако все пак нещо измисля?

  – Иване!… Избий си от главата всички глупости, че видя каква я свърши днес! Искам първо да мислиш и после да правиш каквото и да е! Вече си голям! Разбра ли?

  – Да!

  – Хайде чао сега!

  – Чао, тате!

  Обаче въпреки всичко вече бях решил. По един или друг начин, щях да стигна до Англия! Щях да отида при баща си и да му докажа, че нищо не може да ме спре, когато реша нещо! Кой знае, непосилното за големи мъже, може да е възможно за малки?

   

  ГЛАВА ІV

  ЗАБЪРКВАМ СЕ В КАШАТА

  Странно, но в училище ми се размина сравнително добре. Извикаха ме при директора, след това извикаха и Ники, и трябваше да обясняваме подробно, защо сме я докарали до тук. Директора ни предупреди, че и двамата ще бъдем наказани с „Предупреждение за преместване”, а ако продължаваме в същия дух, много скоро ще ни изгонят от даскалото. След това се наложи да изтърпим съветите на психоложката, да си подадем ръка и да се направим, че едва ли не, ще станем приятели с Люспата от тук нататък. Когато нравоученията свършиха и тръгнахме по коридора към класната стая, съученикът ми изръси:

  – Абе, гръцки робе! Ти си бил голям бабаит с отвертка, а? А ако сега ти прасна един по зъбите?
  Спрях се. Не знам какво се бе случило с мен, но изобщо не се страхувах от него.

  – Слушай, Люспа! Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти разпоря целия корем! Ще ти разчекна устата и ще те смачкам, независимо колко си дебел! Ясно ли ти е?

  Едва сега разбрах, какво значи да си смел и да не отстъпваш пред някакъв грубиян. Може да не е голям подвиг, но за мен си бе цяло геройство. Та нали до вчера аз се свивах като мишка и търпях безпричинния му тормоз! Ники – Люспата се ухили, приближи към мен и ме прегърна през рамото:

  – Хайде, стига се пали! Не виждаш ли, че те закачам? Трябва да съм луд, за да се сбия повече с теб! В къщи само майка ми знае за тая простотия с отвертката. Ако баща ми научи, слаба ти е фантазията какъв бой ме чака! Но ако ме изключат от училище, по-добре да не се прибирам у дома!

  Двамата влязохме в час, а историчката Кинова констатира:

  – А-а-а, Давид и Голиат идват! Какво, сега ще има ли стогодишна война или бойните действия приключиха?

  – Всичко е ОК, госпожо! – отвърна Ники. – С Иван вече сме приятели!

  Учителката повдигна недоверчиво вежди, усмихна се малко накриво, но заключи:
  – Е, щом казваш! Важно е да не се биете и ръгате, а другото… лесна работа.

  Класът възбудено зашумя и всички, които вчера ме бяха гледали с ужас и недоумение, сега се усмихваха приятелски.

  Същия ден в голямото междучасие се видях с Тони от пети „г”, с когото бяхме приятели. Веднъж, още във втори клас се случи, да не му стигат двадесет стотинки за закуска на лавката и му услужих. Още на другата сутрин ми ги върна и започнахме да се срещаме в междучасията. Споделяхме едно – друго, понякога играехме заедно футбол, чатехме си или ходехме на кино в МОЛ – а, но понеже той живееше в посока, противоположна на моята, не успяхме да станем неразделни. Все пак, той бе свястно момче и винаги е бил честен с мен за всичко. Знаех, че баща му работи на портален кран в пристанището, затова направо попитах, няма ли начин да се вмъкна в кораб, заминаващ за Англия. Тони се подпря на оградата на училищния двор, изгледа ме и тихо запита:

  – Не мислиш ли, че това е глупава идея?

  – Възможно е! – несигурно отвърнах – Ако я осъществя, ще разбера дали е така.

  – Има един начин! – присви очи приятелят ми – Само, че е много опасен! Ще питам баща ми става ли!

  – О, не! Ти самият не одобряваш идеята ми, а представям си какво ще каже баща ти!

  – Споко, Ванка! Баща ми не е като другите! От малък си говоря за всичко с него и знам неща, които дори мама не знае. Тате казва, че трябва бързо да пораствам и да съм наясно с всичко, защото живота може да ме свари неподготвен, ако се случи нещо с него.

  – Какво да се случи?

  – Абе, много неща може да се случат. Живееш в България – страната на неограничените възможности за лоши случки!

   

  ГЛАВА V

  ЛЮБОВТА МЕ НАМИРА

  На следващия ден, в час по физическо, докато тичахме в отборна щафета, Ния потайно ми пъхна в ръката една бележка. Отдалеч сложи показалец пред устните си, което означаваше, че никой друг не трябва да научи за това. После започнаха нещо да се хилят и да се гонят с Ивета. Двете седят на един чин още от първи клас и бяха може би най-добрите приятелки сред момичетата. Престорих се, че съм стъпил накриво, излязох в края на игрището, събух си маратонката и едва тогава разгънах бележката. В нея с доста по-красив от моя почерк пишеше:

  След часовете ме чакай до пицарията, в края на улицата!
  Ивета

  Не можех да повярвам! Момичето, за което непрекъснато си мислех още от трети клас и в което, без да знам как се бях влюбил, ми бе написало, че иска да се срещнем! Толкова бе хубаво, че най-вероятно бе някаква момичешка шега. Погледнах към тях, но те се правеха, че не ме забелязват, скачаха, бягаха и се забавляваха. Внимателно прибрах бележката. Дори да ми скрояха някой номер, бе по-добре, отколкото да не ми обръщат внимание. С нетърпение зачаках последния звънец. Чувствах се също, както на Нова година когато изпих пълна чаша с шампанско.

  Чаках вече десет минути, но никой не идваше. Когато реших, че двете са се скрили някъде и сега ми се присмиват отдалеч, откъм близкия паркинг, зад една кола надникна Ивета. Повика ме с ръка и двамата тръгнахме заедно към близката градинка. Седнахме на една пейка, далеч от детските пързалки и люлките. Там в момента играеха деца и майките им ги наблюдаваха наоколо. Седях и не знаех какво да кажа. Сигурно лицето ми бе червено като домат. Аз като се притесня, винаги се изчервявам. Уж без да иска, Ивета сложи ръката си върху моята и после веднага я дръпна. Стана ми гадно. Ако в следващия момент не кажех или не направех нещо, момичето щеше да ме помисли за абсолютен глупак!

  – Ива!

  Тя се обърна към мен и плесна с ръце:

  – Ако знаеш само, колко се радвам, че така подреди Ники! Всички бяха изненадани, но не и аз!

  – Защо? Разбрала си, че съм престъпник ли?

  – Ха – ха! Какъв престъпник си ти, Ванко? Ти си…….! Аз винаги съм те приемала, като по-различен от другите момчета! Те са глупави, а ти не си!

  – Че моят успех е едва пет, а Емо и Алекс са пълни отличници!

  – Кой ти говори за оценки! Имах предвид друго!

  – Какво, Ива?

  Тя се усмихна много мило и запита:

  – Целувал ли си се истински с момиче?

  – Не! Само съм си представял, че… го правя с теб!

  – Искаш ли довечера, като се стъмни, да се срещнем отново тук?

  – Да!

  – Чакай ме тогава! – тя стана, завъртя раницата с учебниците си и като я метна на едното си рамо, бавно си тръгна. Като се изгуби от погледа ми скочих и бегом се прибрах в къщи. Затворих се в банята и застанах пред огледалото. Аз се харесвах горе – долу, но какво бе намерила Ива в мен не разбирах. Опитах се да вчеша перчема си на една страна, безуспешно. Косата ми щръкваше, права и непокорна като самия мен. Въздъхнах. Трябваше да се примиря с действителността. Излязох от банята и предупредих баба, че ще закъснея. Дядо в този момент гледаше новини по телевизията.

  – Какво си се пременил с тая тениска? – любопитно си намести очилата баба.

  – Защо? Най-обикновена тениска е!

  – До вчера не я обличаше и не даваше да я пера, а сега била обикновена! – издаде напред устни тя и заприлича на стара маймуна.

  – Защото е на Димитър Бербатов и лично с неговия подпис! Знаеш, че струва колкото твоята месечна пенсия. Това е истинска тениска на Манчестър Юнайтед! Най-добрият отбор в света!

  – Гледай си работата! – обади се дядо от фотьойла си – От Барса по-голям отбор няма!

  – Деди, що не си гледаш политиките? – отвърнах и напуснах апартамента.

  Навън вече бе притъмняло. Като наближих, отдалеч видях Ива до пейката. Стоеше права и говореше с някого по телефона. Щом ме видя, прекъсна разговора.

  Какво да разказвам повече? През тази вечер освен да се целувам, научих още нещо. Светът и хората в него не бяха толкова лоши всъщност! Земята бе едно прекрасно място, защото близо до мен живееше най-красивото и мило момиче! Тя ме харесваше, аз бях направо луд по нея и… трябваше веднага да се похваля на тате по скайпа!

   

  ГЛАВА VІ

  СРЕЩАТА

  Обикновено в събота и неделя спя, някъде до към десет часа. После се излежавам, като слушам музика. Само, че през лятото, когато слънцето е силно и изгрява рано, когато през открехнатия прозорец долитат песни на птички, шум от автомобили и човешки гласове, се събуждам по-рано. Сега тъкмо отворих очи и телефонът ми звънна. Погледнах и видях, че ме търси Тони.

  – Ало! Събудих ли те? – заинтересува се той.

  – Станах вече. Кажи какво има!

  – Снощи говорих с татко. Той иска да се срещнете днес. Можеш ли да дойдеш в единадесет, в Гранд-Мола, при синьото кафе?

  – Разбира се! – подскочих от изненада аз.

  – ОК! – затвори телефона приятелят ми. Аз набързо се облякох, закусих и излязох навън. Просто не ме свърташе в къщи. Обикалях по етажите на огромния комплекс, докато стане уговорения час. След това се спуснах с ескалатора към първия етаж, където бе кафето и видях, че Тони и баща му вече ме чакаха на една маса.

  – Здравей! – подаде огромната си длан бащата – Казвай, защо толкова напираш да ходиш при кралицата!

  – Аз не при кралицата …..! Искам да видя баща си! Той работи там.

  – Откога не си го виждал?

  – От Нова година.

  – Че това са само пет – шест месеца! Има ли друга причина, освен това, че ти е домъчняло за него?

  – Нашите са разведени. Мисля, че ако имам достатъчно време, ще убедя баща си да се съберат отново. Тук мама и тате пристигат един път в годината, за по няколко дни.

  – Но нали си чатиш в скайпа, всяка вечер с него? – намеси се Тони.

  – Едно е в скайпа, друго – да сме заедно!

  – Чакай сега! – изкашля се бащата на Тони – Имаш ли представа, на колко много деца родителите им са разведени? Да не мислиш, че на тях им е лесно? Доколкото разбрах от Тони, ти си задоволен с всичко, живееш с баба и дядо? Така ли е?

  – Може да се каже!

  – В такъв случай, без да се обиждаш, приемам желанието ти за прищявка на разглезено момче! Защото ако вашите решат да се съберат, ще го направят със или без твоята намеса! Виж, съвсем друго щеше да е, ако ставаше въпрос за лечение на страшна болест или нещо толкова сериозно. Всъщност, споделял ли си с баща си за намеренията си?

  – Не, разбира се! Казах му, но той не прие сериозно идеята ми.

  – Ето, виждаш ли? Собствения ти баща смята за неразумно да ходиш при него, а как според теб да реагирам аз? Че така участвам направо в престъпление! Нали после, като се оплескат нещата и те хванат, мен ще ме тикнат в затвора заради това?

  – Значи можете да ми помогнете?

  Бащата махна с ръка:

  – Няма значение мога или не! Вече сте големи момчета с Тони! Трябва да мислите с главите си, преди да направите нещо! Радвам се, че се запознахме! – той стана, остави банкнота от десет лева, за да платим и се усмихна – Ще видиш, че всичко ще се оправи! Щом толкова го искаш, вашите ще се съберат и без да ходиш нелегално в Англия! Аз отивам на работа, а вие си поприказвайте! Две глави мислят по-добре от една!

  Той ни остави, като се заклати към изхода на МОЛ –а.

  – Баща ти е направо гигант, Тони! – възхитен се обърнах към приятеля си.

  – За съжаление, аз приличам на мама! Сестра ми е едра като тате. Играе волейбол и се чуди, къде ще си намери висок като нея мъж.

  – Обаче ме отряза набързо! Сигурно е прав за себе си!

  – Прав е, разбира се! Тате е голям не само на ръст! Ако знаеш, колко е умен и добър! Много е як, но понякога му се налага да живее на ръба, заради нас!

  – В какъв смисъл?

  – В такъв! У дома сме само на неговата заплата, защото мама не може да си намери работа. Ако мислиш, че само с една заплата може да се гледа къща, грешиш! На теб ти е лесно, защото вашите в чужбина, каквото и да работят, получават няколко пъти повече от тук!

  – Много ми е лесно, разбира се!

  – Прощавай, не исках да те засегна! Ти сигурно ми завиждаш, че съм с родителите си всеки ден, но си нямаш представа, колко ме е страх понякога!

  – Защо?

  – Защото тате от време на време участва в някакви далавери. Контрабанда – цигари, алкохол, горива или кой знае какво още! От там са средствата, с които можем да живеем нормално. Но нещо може да се издъни и да го вкарат в затвора или ….!

  – Какво?

  – Да му се случи случка, Ванка! Не гледаш ли по телевизията, как всеки ден някой обира банка, някой катастрофира, друг бил прострелян, а трети се самоубива? Мислиш ли, че всичко става случайно?

  – Не знам! Смятам, че баща ти е свестен човек!

  – Ти какво си представяш? Че бандитите са само изроди, които убиват, грабят и изнасилват? Че между тях няма такива, които просто са принудени да погазват закона, за да оцелеят те и близките им? Има много такива митничари, полицаи и други служители!

  – Само не казвай, че баща ти е бандит, Тони!

  – Не е! …… Но си има работа с тях, а това не е безопасно!

  – Кофти работа!

  – Кофти! Малко прилича на твоята! Но към средата на месеца може да те уредя нещо. Ще идва един голям контейнеровоз, който пътува после за Бристол. Това не е далеч от Лондон.

  – Но нали баща ти…?

  – Този път ще нарушим правилата! – смигна хитро приятелят ми – Тате няма да знае нищо. Преди две седмици цяла група сирийци заминаха с друг кораб за Португалия нелегално. Сам видях контейнера, в който бяха скрити!

  – А ако нещо се издъни?

  – Ще си мълчиш, разбира се! Сам си се качил на кораба, нищо не знаеш! Какво могат да ти направят? Нито могат да те осъдят, нито да те глобят! Все още си малолетен!

  – Ти сериозно ли?

  – Мъжка дума!

  Така невъзможната ми идея придоби по-ясни очертания. Сега, когато наистина имаше реална възможност да тръгна, се замислих. Дали щях да издържа дългия път по море? Нямаше ли да навредя по някакъв начин, на бащата на приятеля си? Струваше ли си да рискувам изобщо?

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––
  

  * Красимир Бачков е роден през 1958 г. в Добрич. Автор е на пет сборника с разкази и два романа, вторият от които е неиздадената още книга „Българчето“. Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Има девет национални награди за проза. Член е на СБП – София и Сдружението на писателите в Добрич. Основател и редактор на сп. “Антимовски хан”. Работи като учител по Изобразително изкуство. Още информация за литературните произведения на този автор може да се намери тук.
  

  Бачков има и емигрантски опит, бил е емигрант в САЩ. В Еврочикаго са публикувани и други негови литературни и публицистични текстове. (Разказът „Въжетата“ може да бъде прочетен тук.)

• Съединението на черпаците

  

  Денят на съединението – 6-ти септември. Всички българи ликуваме. Успели сме да съединим две късчета от родината си. Всъщност, бравото не е за нас, а за предците ни. Днес ние почитаме тяхното себеотрицание. В съвременна България всеки празнува по свой начин деня на Съединението. Ето как го прави Шайката.

  Всяка година, по случай празника се подреждат едни много дълги маси. По средата, направо върху масите, се нареждат големи казани с вкусни манджи. Не се слагат никакви чинии, прибори, салфетки и пр. Старите, изпечени разбойници поканват младите кандидати за членове на ДОПГ (Държавна Организирана Престъпна Група) да седнат на трапезата. Един от върховните бандити дръпва празнично приветствено слово:

  – Честит празник на всички! Съединението прави силата! Така е – вижте ни нас. Силни сме, защото сме обединили усилията си. Хубавичко ни разгледайте. Олигарси, местни феодали, политици, магистрати… грабим България вече 24 години. Няма нужда да казвам „управляваме”, тук сме си само наши хора. Грабим си я, и при това много успешно. Вие, младоците, искате да се присъедините към нас. Преминахте всички изпити с отличие. Обучихме ви на 1001 начина за смучене на данъците на балъците. А сега, похапнете! Нахранете се. Днес е вашият ден.

  Старите разбойници са сложили пред всеки младок по един огромен дървен черпак-лъжица. Кандидат-тарикатите се споглеждат смутено. Дръжките са прекалено дълги, а лапалките – колкото футболна топка. Но няма какво да се прави. Манджата в казаните ухае вкусно, те са лакоми и гладни, а и наставниците им ги наблюдават отстрани. Започват да се хранят. Всеки бърка с огромния черпак-лъжица, гребе. След това се опитва по някакъв начин да поднесе храната към устата си. Но не е никак лесно. Омазват се целите. Всичко се стича по лицата им, по дрехите, по масите. Остават си гладни. Гледат се сконфузено и неразбиращо.

  – Ха-ха-ха! – гръмко се затрисат дъртите разбойници – Спокойно, момчета! Това ви беше последният тест. Всички се провалят на него, но няма страшно. Сега ще ви покажем…

  Двама мастити държавници се настаняват един срещу друг. Хващат с две ръце огромните черпаци и внимателно, ама много внимателно започват да се хранят един – друг. Акуратно поднасят към устните на ортака си края на черпака. Грижат се един за друг по системата „Ти – на мене, аз – на тебе”. Така без да пролеят нито капка, без да се изцапат, излапват всичко. Оригват се и казват:

  – Разбрахте ли последния урок? Ако не сте, си спомнете как Бойко се грижеше за Станишевата Моника – сума ти пари отнесе от министерствата. То не бяха поръчки, проекти, черпаци… А преди това помните ли как президентът Първанов и МВР-министърът Румен Петков скочиха да защитят Борисов, когато го издокараха в американското списание? Всеки се грижи за този отсреща и обратното. Грабете, колкото си щете и можете. Важното е да пазите това, което ние сме откраднали, за да може и тези след вас да си научат урока. И те вас да пазят! Та, това е. Честит ви празник на Съединението! Хайде сега да се преместим в съседната зала. Там отдавна ни чакат курвите. Да се съединим, приятели! Хайде!

  .

  Ивайло Зартов,

  6 септември 2013 г.

• Бъзикилийкс: Китайците минават на кирилица до 2025 г.

  Chergar, Бъзикилийкс

  (Истината такава, каквато можеше да бъде!?)

  

  Всички китайци ще трябва да се научат да пишат на кирилица до 2025г.

  Това решение е взето на най-високо равнище от управляващата Китайска комунистическа партия. Решението е продиктувано от необходимостта да се облекчат контактите между Китай и останалия свят. След мащабно проучване, поръчано от китайските управници станало ясно, че основната пречка за по-бързото навлизане на китайски стоки, услуги и граждани сред останалия свят е китайската азбука. Китайските йероглифи са трудно разбираеми и направо непонятни за останалата част от света, а и самите китайци отделят неимоверно много време за изучаването им.

  Според анализаторите, провели изследването, ако Китай приеме коя да е друга от основните азбуки, разпространени в света, това би улеснило неимоверно обмяната на мисли,идеи, стоки и услуги във всяка една сфера. Това би ускорило и разпространението на китайската култура и ценности сред останалия свят. На проведеното заседание на държавния елит, след кратко, но бурно обсъждане е взето политическото решение новата Китайска азбука да бъде кирилицата. Основните критерии, натежали в полза на това решение, са два:

  1. Политически – идеологически народите, използващи кирилицата, са по-близки до Китай и неговата държавна система, най-вече Русия.

  2. Практически – кирилицата предлага по-добър набор от букви, чрез които могат да бъдат изписани специфични звуци от китайския език.

  Като окончателен вариант е избрана българската съвременна азбука, като най-добре отговаряща на изискванията на Китайския народ. Във връзка с приетото решение представители на Китайското правителство са се свързали с българското министерство на образованието, за да уточнят как би било възможно да се изпратят в България един милион китайски учители, които да бъдат обучени в ползването на кирилицата или България да изпрати един милион българи, които да обучават в новата писменост китайския народ. Засега все още не е ясен какъв отговор са дали от страна на българското правителство.

  Според вътрешен източник, проблемът е отнесен до най-високо ниво и премиерът е заявил, че е готов да посрещне един милион китайци, но ще трябва да се наложи да изчакат да построи метрото и да завърши магистралите, за да могат да се придвижват безпрепятствено. Според него това е един рядък шанс и голямо признание за българската култура и образование. Лидерът на “Атака” Волен Сидеров се разграничи, като заяви, че според него това е един потресаващ опит българската култура и история да бъдат присвоени от Китайците, което ако бъдело допуснато, щяло да ни превърне в една от многобройните китайски провинции, а българите – в роби в китайските заводи. Негативна реакция дойде и от дясното пространство, лидерът на ДСБ Иван Костов, подкрепен от подскачащия край него Мартин Димитров, заяви, че това е един нагъл комунистически заговор срещу проевропейската ориентация на България и призова за незабавното приемане от българския народ на латиницата, което веднъж завинаги да покаже твърдата проевропейска ориентация на целокупния български народ.

  От ДПС изказаха опасения, че едно такова действие би наложило излъчването по българската телевизия на новини на китайски език, което евентуално би снело от ефир новините на турски, поради относителната малобройност на говорещите турски спрямо новопристигналите китайци.

  Левицата прие възторжено отправеното предложение, според тях това е един огромен шанс България да се издигне икономически до нивото на Китай, като поиска в замяна на обучението китайския бизнес да инвестира в България. Според Станишев достатъчно е в нашата страна да бъдат построени две китайски фабрики, за да се реши окончателно проблемът с безработицата.

   

• Усещане за живот

  

   

   

   

   

   

   

   

  ОРИС

  …Старец без минало –
  Суха тъга
  Щракнеш кибрит –
  Цигара си сякаш
  Като дим си след туй…
  В небеса

  А там
  Духове – спомени
  Като птици летят

  .

  .

  СБОГУВАНЕ

  .                            На жена ми

  Стоиш усмихната
  пред морските води.
  Слънцето мъждука
  зад гърба ти.
  Скалите,
  на които си полегнала,
  метафора
  за постоянството са.
  Гларусите
  сигурно са кряскали.
  Ветрецът
  е развял косите ти,
  които сякаш се самосресват
  с гребен от вълни.

  Скъсах снимката ти.
  Цяла вечност след сътворението й,
  всяка същност
  се е заключила
  в свята кутийка
  от спомени и от мечти.

  .

  .

  ТИШИНА

  Катинарът дрънчи –
  задъхана камбана,
  диреща пътя назад.
  

  .

  .

  УСЕЩАНЕ ЗА ЖИВОТ

  Красиви са износените дрехи,
  протрити от любов.
  

  .

  .

  Константин Каменов

  ––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:  Авторът има издадени следните художествени книги:
  

  „Бунт – 85″, поезия /1994/; „Обещание за спомен“, поезия, ИК „Златен лъв“ /1995/; „Шепичка съмнение“, поезия, ИК „Златен лъв“ /1996/; „Обещание за спомен“, поезия, Университет в Делфт, „SensArt“- The Netherlands /1998/; „Прощален етюд“, поезия, Интелектуално звено „Корени“ /2000/;„Най-хубавите дни от живота ми“, поезия, Интелектуално звено „Корени“ /2001/; „Взривена душа“, „Сенките на светлината“, Интелектуално звено „Корени“ /2002/; „ТЕФТЕРЪ ‘1912″, поезия, Държавен архив, клон Пловдив /20003/; „Мида“ „Някой вървя по паважа цяла една обиколка“, поезия, Интелектуално звено „Корени“ /2004/; „Върху циферблата между стрелките“, поезия, Интелектуално звено „Корени“ /2005/; „Каменна поетична мисъл“, поезия, УИ „Паисий Хилендарски“ /2006/ (стихове от тази сбирка може да се видят тук);  „Седмостен“ и „Седмостен II“, поезия, група съидейници, УИ „Паисий Хилендарски“ /2007-20008/; „Посоченият да е жив“, поезия, УИ „Паисий Хилендарски“ /2008/; „Прощално пиршество“, поезия , Интелектуално звено „Корени“ /2010/; „В търсене на собственото аз, ми… ти“, поезия, Интелектуално звено „Корени“, и „Добричкия сборник, посветен на Й. Йовков“ /2011/.
  

   

• Няколко златни правила как да не влезете в затвора, ако ви ограбват цигани 🙂

  

  Публикация на  Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде

  .

  Във връзка със зачестилите през последните години посегателства на цигани върху частната собственост на български граждани и неправомерните действия на последните в опит да защитят имуществото си от циганските набези, ние публикуваме няколко безценни съвета как да реагирате, докато ви ограбват, за да не влезете в затвора. Смятаме, че нашите съвети ще бъдат от особена помощ на възрастната част от българското население, все още имащо смелостта да живее в отдалечени селски райони:
  

  1. Ако чуете подозрителен шум във вашата собственост през нощта, в никакъв случай не се събуждайте. Ако е ден, веднага легнете да спите. Ако можете, направете се на умрял. Така имате голям шанс да избегнете всякакъв досег с крадците и правозащитните им организации.
  

  2. Ако обаче сте буден и сте имали неблагоразумието да отидете да проверите какво става, в никакъв случай не псувайте на “Мама ви циганска да е…” и не викайте на помощ съседите си с: “Помощ, цигани!”. В противен случай можете да бъдете подведен под съдебна отговорност за насаждане на омраза на етническа основа и груба проява на нетолерантност. Политически и законово коректно е да замените термина цигани дори не с роми (защото така пак визирате една точно определена етническа група), а със общото название български граждани.

  3. Ако вече сте се изпуснали и сте дали воля на етническата си омраза, то е добре да спрете дотук и да ви се размине с до четири години затвор и глоба между 5 и 10 хиляди лева. В никакъв случай, дори да притежавате физическата възможност, не предприемайте стъпки за незаконно отнемане на незаконно отнетото ви вече имущество, тъй като това е незаконно. Добре би било да окажете съдействие на циганите относно отнемането на имуществото ви, като това ще бъде смекчаващ вашата вина акт на толерантност и дори може да бъде признат за акт на благотворителност и опит за подпомагане на интеграцията на циганите – ромите (българските граждани) към българските граждани.

  4. Ако сте буден, но сте имали благоразумието да не издадете присъствието си и да не влизате в пряк досег с ограбващите ви цигани, а сте решили да се обадите на “Вашата полиция” за да потърсите съдействие при опазването на имуществото си, в никакъв случай не съобщавайте, че ви ограбват цигани, тъй като това отново ще бъде счетено като акт на насаждане на етническа омраза, и то сред органите на реда. Просто съобщете, че ви ограбват и чакайте…

  5. Ако циганите проявят инициатива и сами потърсят пряк контакт с вас, като собственик на имота, окажете им всякаква желана от тях помощ и подкрепете по този начин усилията на правителството и европейската общност за интеграцията им.

  6. Ако циганите не се ограничат с отнемане на имуществото ви, но решат да извършат физическо насилие върху вас или да ви умъртвят, бъдете толерантни, проявете разбиране и най-важното – не оказвайте съпротива, за да не бъдете съден за саморазправа на етническа основа. Трябва да знаете, че когато циганин прояви посегателство върху вас, той действа в ролята си на български гражданин, но когато вие решите да извършите физически действия в своя защита, то тогава той се ползва с правата си на член на етническо малцинство.

  7. Ако обаче сте прекрачили границата на толерантността и сте успели по един или друг начин да изгоните циганите от вашия дом, за да избегнете евентуално законово преследване относно незаконната ви проява на нетърпимост към традиционните обичаи на циганите за набавяне на необходимите им средства за живот, е най-добре публично да се разкаете в медиите за постъпката си и да дарите цялото си имущество на Българския Хелзинкски комитет, за да бъде използвано то за по-нататъшната интеграция на циганското малцинство.

  8. Ако ви ограбят и пребият, но все пак оцелеете, никога и пред никого не използвайте думата циганин, ром, мангал, лингур и т.н., особено пък в словосъчетание с негативни определения, като мръсен, крадлив и т.н., когато разказвате за случилото ви се, особено пред медиите, за да не попаднете отново под ударите на закона и да бъдете осъден за насаждане на етническа омраза и да положите обществено полезен труд за облагородяване на градинките пред циганските гета.

   

• <<
• 1
...
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
...
• 75
• >>