литература
- Не на къртицата!
Ясен ВЕДРИН
- Негласуващите са неудачници и водят България към гибел
Чергар, Бъзикилийкс*
След последното заседание на изборния борд към Министерски съвет, основните политически сили излязоха с общо становище относно мотивите, последствията и ролята на негласуващите на предстоящите парламентарни избори върху съдбата на България:
”Ние, които в името на бъдещето на България, вече 23 години понасяме търпеливо и безропотно несправедливо изсипваните върху нас хули, обиди и клевети, не можем повече да търпим това безумно отношение и манипулативно тълкувание на нашите действия и заявяваме най-отговорно и твърдо, че ако има някой виновен за сегашното тежко положение на Република България, то това са негласуващите. Именно негласуващите са тези, които със своите действия саботират нашите усилия за изграждане на една просперираща държава, като рушат доверието на останалата част на обществото в безкористността на нашите усилия.
Ние твърдим, че същите тези негласуващи елементи стоят в дъното на отминалите и затихнали, слава Богу, протести, предизвикали настоящата политическа криза, която доведе до задълбочаване на икономическата и финансова такава. Ние отчитаме като огромна грешка нашето огъване пред тяхното улично безумие и подаването на оставка от страна на едно демократично избрано правителство, чиито избиратели многократно превишават по брой тези, които увлечени от сляпата страст за разрушение, се поддадоха на манипулациите на негласуващите. Считаме за наш дълг да не допуснем този нелеп прецедент да се превърне в традиция и импулс за бъдещи опити за саботиране на демократичния процес в страната.
С притеснение и внимание следим медиите и социалните мрежи, където виждаме обезпокоителни признаци за подготовка на нова атака срещу стабилността и просперитета на държавата от страна на негласуващите, чрез неприкритата заявка за подготовка на нови протести, веднага след приключването на предстоящите парламентарни избори. Смятаме, че подобни приготовления и всякакви агитации в тази насока са не само нагли и безочливи, но и могат да се окачествят като действия, целящи анархия и разпадане на държавата. Апелираме към българските граждани да си дадат ясна сметка за заплахата и значението, което ще имат едни нови протести, организирани и проведени веднага след парламентарните избори.
Какво ще представляват едни такива прояви, ако не война срещу демокрацията? Кой друг, освен някой лумпен, психопат или патологичен саморазрушаващ се елемент, би призовавал и организирал подобни прояви, точно след като трезвомислещата част от българския народ е избрала своето демократично управление? Ние окачествяваме подобни действия като държавна измяна. С какви аргументи, с какви искания, с какви очаквания тръгват лицата, стоящи зад организирането на подобни протести, ако не с безумни, разрушителни и неосъществими? С какви разумни доводи биха излезли организаторите на такива прояви срещу току-що избраното демократично правителство на България, срещу демократично избраните депутати – легитимни представители на българския народ? Как може да призоваваш българския народ за протест срещу някой, който той току-що демократично е избрал да го управлява? Това е нонсенс.
Вярваме, че българският избирател е осъзнал, че зад подобни прояви стоят не недоволни избиратели, а именно безучастните, апатични и пропаднали “граждани” на Република България. Именно те са тези, които викат срещу всеки и всичко, без да предлагат никого и нищо. Това е малцинството на негласуващите и не трябва да допускаме неговият врясък да заглуши гласа на “мълчаливото мнозинство”, както погрешно бе наречено то от служебния премиер, защото това “мълчаливо мнозинство” е не друго, а гласуващото мнозинство, което дава своя глас веднъж на четири години, чрез демократичния инструмент на изборите.
И следващият път, когато чуете или прочетете, че някой ви призовава на протести срещу демократично избрано управление, вие нямате разумно оправдание, ако се поддадете на безумието. Протестите не са нищо друго, освен война на упадъчната част от обществото срещу прогресивната. Ние твърдим, че негласуващите са сбирщина от неудачници, тикаща България към гибел. Те неуморно повтарят клишето, че всички са маскари, като не забравят обаче да изключат себе си от числото на тези “всички”. Те крещят срещу всички, срещу всяка партия, срещу всяка политическа философия, водени не от разумна мисъл, а от завист, от желание те да поемат кормилото на властта, и то с единствената цел на собственото си облагодетелстване. Те отхвърлят възможността да се включат в която и да е партия или движение или да основат сами някаква организация, партия или движение, едно защото нямат никакви ясно осмислени идеи, и второ, защото не могат да понесат мисълта, че ще трябва да делят властта си с някого. Именно заради такива като тях България е страдала 500 години под турско иго, понеже им е било все едно дали ще ги управлява султан или цар, щом не са можели самите те да излязат начело.
Те тръбят на всеослушание, че разлика между партиите няма, че всички ние сме били корумпирани, престъпници и безхаберници, че политиките ни били еднакви, точно защото виждат нас през призмата на собствените си мечти за завземане на властта. Те ни обвиняват в това, което самите те биха представлявали, ако се доберат до властта. Те мразят всеки преуспял българин, всеки честен бизнесмен, с каквито за щастие е пълна нашата родина, именно защото осъзнават, че никога не биха могли със своя ограничен умствен капацитет да бъдат на негово място. Те прикриват своя краен егоизъм зад искането за нови лица в политиката, в управлението на държавата; и когато ние извадим на преден план нашите деца, роднини, близки и приятели, техните маски падат и ние разбираме, че под нови лица те са разбирали самите себе си.
Те, негласуващите, са утайката на обществото. Притиснати от тежестта на собствената си умствена безпомощност, теглени към дъното от собствената си неудача, те искат да повлекат към гибел цялата държава. Защото не могат да приемат, че в България има щастливи, умни и преуспели хора, дължащи всичко на нашето разумно управление. Затова, ние българските политици, които преведохме България успешно през бурните времена на прехода, заявяваме още веднъж, че въпреки нашите политически различия, сме обединени в решителността си да не допуснем тази пропаднала част от обществото да диктува нашето бъдеще. И най-важното, няма да допуснем тези безумци да диктуват правилата на демократичния процес.
Призоваваме будната и интелигентна част от българското общество да се включи активно в предстоящия избирателен процес, като даде своя глас за някого от нас и ни делегира по демократичен начин правото да се разпореждаме с неговото бъдеще в близките четири години. Обещаваме, че за пореден път ние ще включим в нашите листи най-мъдрите, интелигентни и образовани граждани на Република България, които трезво и безстрастно да водят България към светлото бъдеще.
Днес, освен пред избора за кого да дадете гласа си, вие сте изправени и пред избора дали да гласувате, и този ви избор е може би по-съдбовен от другия. Изберете дали ще се присъедините към гробокопачите или към строителите на България. Ние вярваме във Вас, гласувайте за Нас.”
–––––––––––––––––––––––––––-
* Истината такава, каквато можеше да бъде
- Поетично отваряне на историята: „Ненамерени хроники“ на Георги Ангелов
„духът ми стар ще разповие забравените писмена…“
.
Стихосбирката на Георги Ангелов „Ненамерени хроники”- ИК „Хермес”, Пловдив, 2013 г., продължава оправдания интерес на автора към историята като извор на изстрадани поуки за човечеството на всички времена. Историческите факти могат да бъдат изкривявани, крити или покривани с розов пласт боя. Но истинността им – митологизирана реалност – е винаги с корени в човешкото съзнание. Оглежда се в него и днес и ще пази случилото се за безкрайното бъдеще. Дори ако хорският мравуняк, в момент на ядрено умопомрачение, реши да се самоунищожи.Георги Ангелов беседва с историята, носеща скрижали на биологична библия. Писана в грохота на войни, или в мирна съзидателност и светло просветление. Съчетана с евангелските писмена на Създателя, тя обяснява присъствието ни на планетата. Грешките ни, гордостта ни и дълбоката илюзия, че олицетворяваме всемира. Някой трябва да разказва, да спомня случилото се. Да вниква зрящо в това, което има да се случва. А най-вече: да буди заспали съвести сред руините на националното ни достойнство. Да убеждава изумени слушатели, че и ний сме дали нещо на света. Че нашият народ има градивна мисия, равнозначна с мисията на всички народи. С тези задачи Ангелов пристъпва към градежа на своите хроники:
Все някога като в магия
под светналата висина
духът ми стар ще разповие
забравените писмена.И ще почувствам всичко живо,
приел съюзницата – Смърт,
а думите ми мълчаливо
към своите ще потекат. (* * *).
„Ненамерени хроники” е изградена от две взаимно допълващи се части. Първата се фокусира върху планетата от митичния Ной. Картинно лъкатуши през пещерните обиталища, ранната античност, Христовата Голгота. В Елада на Омир, през Рим, Византия и кръстоносните походи… до европейския Ренесанс. През географското опознаване на света и Пушкинова Русия до, условно казано, прага на нашето време. Това поетично встъпление, сплав от историческа достоверност, библейска нравственост и естетически съждения, буди читателя за мащабите на времето. Властвало преди него и осенено да бъде във вечността. Всяка творба е театрална сцена, върху която се възражда миг от паметта на човечеството. В своите изначални мигове то е първичен океан от биологична магма. Разумът, доколкото съществува, обслужва единствено физическото оцеляване. Подобните на човеци същества разглеждат и „чуждия” като телесна храна – алегоричен намек, че днес се случва същото, макар в политически и социален план. Първите духовни искрици, с пещерните си рисунки, са също напомняне. Че в интелектуалния модел на личността през безброй хилядолетия винаги е заложен стремеж да остави след себе си нещо, да бъде запомнена. Проява на тих бунт срещу неизбежната тленност, отгръщаща следващата страница за нови поколения. Тази част от книгата на Ангелов може да се разглежда и като самостоятелна творба: мозайка от поетични разкази, споени в условно единство върху развитието на обществото напред. По редовете шестват имената на богове и на реално съществували люде: поети, военачалници, императори. Чрез посланията им, непряко, се докосваме и до сивата маса, макар нейният час още да не е настъпил. Защото според автора някой осенен от съдбата трябва да я води напред. Да насочва атавистичните й щения в името на държавността. И именно едно обобщеното понятие за личността, в градината на своето време, в различни епохи и исторически обстоятелства, е лирически герой на книгата. И тук откриваме градация. Над всички – военачалници, духовници, откриватели, Ангелов поставя творческата личност. Белязана с печата „луд” откакто свят светува, та до днес. В гражданската пирамида тя заема особено място и се раздвоява. Практичните се поставят в нечия услуга. Истинските дарования търпят присмех и декларативно неразбиране. Те озлобяват низшите духом още повече. Защото, осъзнавайки интелектуалната си дарба, са борбени и мислят самостоятелно. Византиецът Михаил, Франсоа Вийон, Молиер, Шекспир, Пушкин, Есенин… подлежат на ругателства или куршум. Но са осъдени на безсмъртие от своя най-верен съюзник: времето. В прашните ъгли на паметта мъждукат имената на нявгашни величия. Творческите личности горят с ярко-ароматен пламък в човешката цивилизация. Която, погледнато обективно, би била немислима без тях. Привидната ирония, с която Георги Ангелов пише за тях, още повече засилва усещането им за значимост пред „радостите” на пълния стомах, ситото доволство и еснафската изолация от всеки инакомислещ:
О, Шекспир ли? Познавам го – един
от многото драскачи на пиеси.
Бракониер. Ръкавичарски син.
Живееше със някаква метреса.
Съседи бяхме – помня го добре:
известен беше, Бог да го пожали,
със навика си често да се вре
във кръчмите на крайните квартали.
Приказваше си сам на глас. Дори
твърдеше: “В мене има други хора.”
Но виждахме, че пише за пари.
Издържал с тях и копеле, говорят.
Пиесите му? Не, не съм ги чел.
Но мисля, че и сам не ги ценеше.
Една – две гледах. Глупост без предел.
Но както казах, твърде беден беше. („Укротяване на опърничавия”).
Втората част от „Ненамерени хроники” също може да се разглежда самостоятелно. Тя се отразява във вече разказаното за света и поставя акцент върху България. Имам чувството, че след дълъг, уморителен път, авторът присяда край своето си родно огнище. Ще ни разказва тихо, но със страст, за Аспарух и Тервел. За богомилите, за чужди нахлувания в светите ни земи и за потоците пролята невинна кръв. За бранни победи и унизително робство, отхвърляно пак и пак от горди предци – Евтимий с манастирската молитва на заточеник, Паисий със слово, Волов с дарен на свободата живот… Но ще има ли слушатели? Ще има ли следовници сред читателите с твърдението, че българският род е дал много на света? Че според атонския монах „голям е той бил и пак ще да стане“? Не живеем ли във време на измамни миражи за власт и богатство? Забравяйки, че в отвъдното не отнасяме нищо друго, освен собствените си грехове?
Несъмнено да, ще има… И всеки, прочел „Ненамерени хроники”, трябва да се самоопредели: българин ли е или безродник. Може ли с нещо да помогне на страната си, вместо да я хули, тръгвайки на гурбет. Книгата на Георги Ангелов, особено във втората си част, е ново утро за спящи съвести. За хора, които още могат да се гордеят с миналото си и с дедите си. Вместо да търсят поредния телевизионен сапунен сериал. Поетът не просто възражда героиката на родовата памет. На личното „аз” за себе си и обществото, родено векове назад, за да оцелее, търсейки брод към модерно бъдеще. Той полемизира, противопоставя имена и събития на делника в днешна България. Отново бедност, разделение, отчаяние. Отново властни христопродавци се разпореждат с людските съдби – така, както с паметта на Левски в Народното събрание – някога. Страшно е:
В дома на глухонемите деца,
затрупан под снега от две недели,
разбираш по изпитите лица,
че на доброта сме обеднели.И с трън да завъртиш тук няма нищо,
което да издава, че светът
за тях се е загрижил – те са нищите,
които чака благодат отвъд. (* * *).
Да, в България царува „нов” ред. Законите са избирателно безпристрастни, човек за човека е вълк. Силните на деня могат всичко. Слабите нека мрат. Над всички в сивотата на явна безнадеждност размахва криле куха политическа реторика. Нима сме робско племе? Нима бунтът на Балканджи Йово е смешен и морално овехтял? А семейството – тясна клетка, в която млади и стари се давят във взаимна неприязън? Може би. За жалост, „снимките” от нашата действителност, намерили място по страниците, са верни. Чест прави на автора, че не смекчава циничната им реалност. Че не ни утешава с благи надежди за промяна. Връщането му в историята е опит да ни дари с мъничко гордост за дела, макар сторени не от нашите ръце. Да ни спомни, че сме потомци на гордо племе. И вместо да роним сълзи пред трудностите, да погледнем в съседните дворове. Където близки по съдба народи градят реалното си бъдеще върху костите на почитани герои. Вместо да протягат ръце за къшей към по-щастливи държави от близо и далеч. Личното достойнство според Ангелов се корени върху националното достойнство. Върху бойните знамена пред Одрин, но само там ли? А днес, в нечия политическа угода, те са дадени за храна на молците в сбутан музеен ъгъл. Кой отново ще се прежали, за да насочи гражданството към по-добър хал? Кой е новият месия, издигащ иконата на България над всичко и над всички? Къде са поетите, хората на духа? Навярно вече строят барикади?
Чужди са ми като юдаизъм
за повярвал във Христа човек
крачещите тези катаклизми,
буренясалият им хендек.Видно е, България умира.
Но вторачени във своя пъп,
те се дуелират със всемира
все едно, че той им има зъб. („Писатели”).
Ако е вярно, че в пространството и времето съществува прераждане на националната доблест, „Ненамерени хроники” илюстрират именно този феномен. В плоскостта на Ботев – Захари Стоянов – Вазов – Смирненски – Вапцаров – Пеньо Пенев и писалите след тях чувствителни и ярки пера на българската поезия. Георги Ангелов прави блестящата събитийна интерпретация в новата си книга. Уверено твърдя, че връщането на автора в миналото е вид новаторство за съвременната българска литература. Защото в днешните й образци, особено в младата поезия, темите са почти лишени от историчност. Там, като в криво огледало, се мярка една непозната, идеализирана Европа и светът такъв, какъвто биха искали да е. За тяхна жалост ще кажа, че в писаното слово чудотворно зачатие не е възможно. Истинското творчество винаги започва от реалните дадености на историята, фолклора, бащината стряха, за да се влее в днешния ден и в полета на мисълта… някъде. Дори символизмът е следствие от живия живот, макар и като негово бягство. Бих преименувал „ненамерените” хроники на Георги Ангелов на „пролетни” хроники. Защото написаното в тях е покана за събуждане на българското общество в името на страната ни. На нейния авторитет, нявгашна слава и човешки права. В името на хората по нейните полета и балкани. В името на нашите общи мечти и начинания. Далеч от ярема на чуждестранни и нашенски наглеци, оставени да дерибействат от разни политически бакали. Книгата „Ненамерени хроники” е творба, целебно оздравяваща днешния ни ден. Време беше да се роди! Отдавна беше време…
Георги Н. Николов
- Да те виждам…
..
.
.
.
Да те виждам – Само туй желая.
Утрините светли в моята душа.
Красотата ти да ме докосва.
Да те виждам – Пролетта.
Разцъфват в мен – Светове.
Живота сякаш друг е – Необходимост.
Облива ме притихналост – Пенлива река.
Да те виждам – Лятото.
Ярки светещи звезди.
Хармония вътре – Възвишеност.
Прилепващи две тела.
Да те виждам – Есента.
Натежела, вкусна – Вечерите.
Прохладата да гушат.
Да те виждам – Зимата.
Изчистена и бяла – Зараждаща.
Жажда за новото – Вечността.
Да те виждам – Само туй желая.
.
Нури Джурин
- Пази, Боже, сляпо да прогледа!
„Далече ли е, аго, Цариград?“
Тъй както виждам – доста е далеко!
Но близък се оказа оня ад,
за който ни напомняше Алеко.И дядо Петко днес да би решил
за среща пак сина си да помоли –
изпъден ще въздъхне, и немил
сред хала на житейските неволи.И не за консул по широкий свят,
но много по-наблизо да походи –
ще види някой бляскав депутат,
на който са му чужди вси несгоди.Избраник уж, но с ледно бяла кръв.
Досущ Белокръвчанин, но без корен…
Поискал с големците да е пръв,
и с горните да си царува горен.Поспри се дядо! Трепета удръж!
Не тръгвай да гориш от лоша сгледа!
Сълзите ти ще рукнат като дъжд
на тъжния ми стих по словореда.Че всеки, който стигнал би до цар,
измъкнат от мизерната си ниша,
сърцето си продава на кантар
и злият дявол в думите му диша.Вратата ще ти тръшне. Ослепял.
Безроден скот сред лъскави говеда.
Че в болката на бащината жал
не е възможно сляпо да прогледа…Ясен Ведрин
- Превратности
Автор: Александър Калчев
Жените заминават на гурбет.
И силните мъже се съгласяват.
Коя със влак. Коя със самолет…
Жените им – отиват на печалба.А те се мръщят – театрално зли.
Наследниците на хайдути страшни.
Без работа. Без обич. Без пари.
На бой за хляб жените си изпращат.И страховито в кръчмите седят.
Дори не псуват времето превратно.
Те бяха първи в битки. Досега.
Но отсега – нататък е…обратно.Жени – мъже! Мъже – жени! Живот?
Народът ни, това ли заслужава?
По дяволите гражданство и род,
когато имаш мащеха държава!
- Христо Бояджиев: „Така ми липсват нашите гори през пролет, в ранна есен или през зима…“
В памет на един забравен български поет, живял в Бразилия
.
Корица на стихосбирката „Сам“ Христо Бояджиев – поет, разказвач и публицист, е роден на 21 февруари 1911 г. в Луковит. Баща му Атанас е адвокат, член на Национал-либералната партия, народен представител и министър на просветата в блоковото управление на Никола Мушанов до преврата от 19 май 1934 г. Бъдещият писател завършва право в Париж през 1932 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1946 г. го напуска и през Румъния, където е бил акредитиран, емигрира в Бразилия. Установява се в Рио де Жанейро.
.
От 1950 г. до 1958 г., заедно с д-р Александър Николаев, Любомир Зафиров и Светослав Митиков издава „Български осведомителен бюлетин” – до 1953 г. на циклостил, а след това – печатно. В него публикува под псевдонимите Никола Механджиев и К. х. Еленкин. Племенник е на Трифон Кунев. От 1961 г. започва издаването на списание „Bulgarian Review” – на английски език. Пет години по-късно отпечатва първата си стихосбирка „Лодкар” – Рио де Жанейро, 1966 г. Следвана от стихосбирката „Сам” – Рим, 1971 г., „Мозайка” – Мюнхен, 1977 г. и „Погледи” – стихове, разкази, подлистници – Мюнхен, 1981 г. Тези четири книги са дело, според кориците, на издателство Rodna Zemia, Rio de Janeiro (Bresil). На португалски през 1977 г. излиза стихосбирката „Viagens”. През 1984 г. Бояджиев публикува на английски език биографията на Кръстю Раковски. Умира на 5 март 1993 г. в Бразилия.
Съдбата на Бояджиев не е по-различна от тази на други наши дипломати след политическия вододел през 50-те години от ХХ в. Връщайки се в България, почти сигурно те са щели да бъдат осъдени на различни срокове затвор, или нещо още по-лошо. Това води до разбираем негативизъм в оценките им за новата власт. Защото всяка власт идва със своите апологети и своите отрицатели.
.
Корица на стихосбирката „Мозайка“ В „Подлистници” – „Бодили”, списвани от Христо Бояджиев, заглавия като „За българските камбани и сребърният дискус”, „Два портрета”, „Розовият пакет с българска слава”, „Дядо Петко се би някога за Матушка Русия”, „Тютюн” – Мишеморка”, „Свободата иска и Екзарха, и Караджата”, „Източният въпрос някога и сега“, са загубили отдавна разбира се политическата си актуалност. Най-общо те разглеждат отношенията на България с Русия, положението на обикновените хора в страната, исторически ретроспекции от българската история, критични отзиви върху книги – лица на социалистическия реализъм. Днес тези текстове имат само познавателно значение. Разказите пък са повече „снимки” на конкретни наблюдения, спомени за мили български празници или напразни опити да се впишат в реалната бразилска действителност, за да оцелеят: „Изненадата”, „Модернизирано земеделие”, „На теферич”, „Новата карта”, „В църковната градина”, „Пътуване”, „Занаят”. Но действителна художествена дарба откриваме в лириката на Бояджиев, дори само заради която той не трябва да бъде забравен.
„Бояджиев е един вглъбен в себе си, крайно скромен, уединен, съзерцателен лирик. Само като далечна светкавица в неговите стихове проблясват мотиви, които напомнят за мъчителната загуба на неговата Родина. Като поет той се осъществява в саморазговор или в тихи шепоти с най-незначителни на вид неща и събития. Стиховете, състоящи се често от една, две или три думи, се изливат в разговорен тон, но в неговите стихове оживяват и картините, които среща в своето скиталчество” – четем в „Мозайка” мнението на Христо Огнянов за поезията на Христо Бояджиев. Отнянов, за по-ясна илюстрация, превежда стихове на добрия си приятел Бояджиев от „Bulgarische Jahrbucher” (т. 2, 1974 г.):
.
. Просякът
Седи
И равнодушно
Чака.
Но вместо
Милостиня
Минувачите
Изпълват
Шапката
С молби
Просякът
Да ги спаси. („Милостиня“)
.
Корица на сборника „Погледи“ Поезията на Бояджиев е съзерцателна, интимно-монологична, нерядко – с теософско внушение за смисъла на човешкия живот. В нея се чувства умората на емигранта, за който родният край е преди всичко спомен, а конкретиката на днешния ден е сведена до интеграция в обществото на чуждата страна. Става дума не за физическо, а за интелектуално и емоционално оцеляване, отразено от автора в изписаните страници. Лириката му е илюстрация на символизъм, закъснял за времето на създаването си: 60-те, до 80-те г. на ХХ в. Изпълнен с философско, примирено разбиране, че не сме господари на предрешената си орис, а трябва да вникваме в нейните, изпратени от Създателя послания. Темите са познати: за живота и смъртта, за любовта, отминала неизвестно къде, защо Бог е създал нашата планета и пр. Често срещан мотив са пътищата, неводещи никъде, но които трябва да се изминат. Енигматиката на реката, течаща винаги в предопределената посока и никога обратно: алегория за отминаващите години и настъпващия биологичен финал. Джунглата с кънтящите гласове на неизброими същества пред уединението на автора-самотник. Стиховете са вид монологични разсъждения. Беседа с личното „аз” на Христо Бояджиев, но почти винаги с отворен финал – знак за читателя да потърси и открие и себе си между загатнатата рима на редовете. Част от творбите напомнят кратки поеми: „Мозайка”, „Вихри”, „Тарантела” – 1,2 3… 9, „Кръстоносец”, „Последни вихрове” и пр. Други са осмислени като притчи – също характерен код на символизма:
.
. На моя бряг открих
Омаломощени чайки.
Те знаяха различни песни,
Но думите не си спомняха добре.
Те бяха толкоз стари,
Че всичките пера изглеждаха
Посивяло бели.
Зададох им безчет въпроси,
Но те стояха глухонеми.
Защо избраха моят бряг печален?
Защо се спряха в тази пустота? („Чайки”)
.
Поетичното наследство на Христо Бояджиев напомня цветни витражи в храм на тъжното проникновение. В него мистиката отсъства, но доминира отчуждение от делничните човешки радости. Понякога реалното напомня за себе си – с надеждата България да бъде прегърната отново. То бързо отстъпва пред спомени, облечени също в алегория и приглушена палитра на изразните цветове – „На Великден в село”:
.
Мъртвите нахлуха
В двора
На запустялата ни къща,
Пристигнали
От различни краища
В старомодни облекла.
Едни подпрени
На бастуни,
Други в ботуши,
Жените със забрадки
Или с шапки,
Мълчаливо поглеждайки
Едни към други,
Търсещи
Невидимата връзка,
Прекъсната преди години.
.
Корица на стихосбирката „Лодкар“ Лиричното творчество на Бояджиев прилича на тематични концентрични кръгове, свързани взаимно по силата на идейната си мащабност. Земята под Божието присъствие и животът върху нея, съпоставим с морала на стародавните скрижали. Динамичното съвремие, нарушаващо вътрешната, в случая болезнено ранена хармония на личността. Търсеното от нея уединение след неочаквани обрати в уж предначертания й път. Спомените за Родината и мисълта за нея. Привидно сдобрени с крехката утеха, че и тя е част от планетата, която странникът обитава. Но и с неудовлетвореност, че по силата на обстоятелствата е останала далеч и не може краят на емигрантството да свърши в нейния предел. Затова авторовите послания са донякъде откровенията на аскет, захвърлен сред човешката пустиня за изкуплението на незнайни грехове. На Ахасвер с тленни цел и посока. Запознаваме се с безспорно надарен автор, печатал книгите си по чужди краища, несъмнено с надеждата да стигнат нявга и у нас…
Да, те са случайно и у нас. Наивно е да мисля, че някога ще бъдат преиздадени. Но нека припомня – те все пак са и у нас…
.
. Така ми липсват
Нашите гори
През пролет,
В ранна есен
Или през зима.
Опитай се
Да се превърнеш
В птичка,
Политнала
Безстрашно
В тъмнината,
Почувствувала
Внезапно
Ограничената си мощ.
.
–––––––
Георги Н. Николов
- Ръждивите мъже
.
.
.
.
.
Ръждивите мъже
съвсем не са железни,
макар да притежават
нерви от стомана.За себе си
нарядко са полезни,
за обществото –
вечни бели врани.Ръждивите мъже
съвсем не са от злато,
такова и да търсиш –
трудно ще откриеш.Нарядко са отчаяни –
напротив, брато,
изпълнени са с вяра,
гдето трудно гние.Ръждивите мъже –
най-обичайна жертва,
на истината
в тържеството.Пълзят прокълнати –
с червена клетва,
по заповед
на Божеството.Те бавно се разпадат –
във съдбовен прах,
разобличавайки
пореден неръждаем грях.Богомил Аврамов – Хеми
- Писма от килията: Гинесите
Повикаха ме от рецепцията на хотела. Отидох да видя кой прекъсва творческото ми вдъхновение. Гледам цял отбор непознати. Оказаха се екип на Гинес. Започнаха да щракат с фотоапарати, насочиха камери, микрофони. От цялата патардия разбрах, че ми връчват някакъв сертификат. Попитах ги какво става, с какво съм заслужил вниманието им. Ето отговорът:– Г-н Зартов, чухме за вашия протест срещу корумпираната правосъдна система в България. След като внимателно проучихме и анализирахме фактите, Вие се оказахте достоен да Ви впишем в книгата на Гинес. Вие, г-н Зартов, сте единственият обвинен и осъден управител на частна фирма в целия свят за присвояване и безстопанственост, като при това не само, че не е правена ревизия на фирмата, а на всички три инстанции прокурори и съдии отказват да направят такава. На всичкото отгоре вещите лица на единствената направена от обвинението „експертиза” заявяват, че няма липси. Наши юристи внимателно провериха дали някъде другаде по света има подобен на Вашия случай. ЧЕСТИТО, г-н Зартов, Вие сте единствен!
Благодарих им на Гинесите и им споменах, че аз нямам кой знае какви заслуги за рекорда. Те ме успокоиха, че са приготвили благодарствени писма за всички участници при постигането на изключителния резултат. Приготвили били специални грамоти за поръчителите на рекорда: Бившият депутат от Руската Дума, мутрата Гудков, и прикритият като почетен консул на Русия в гр. Бургас Тонко Фотев. За преките изпълнители на нелекото упражнение – прокурорите и съдиите също имало паметни плочки с инкрустираните им имена на тях. Като за особено отличилите се, като върховния съдия Дърмонски и екипа му, имената били увековечени в златно. За бургаския екип на тандема Фотев-Гудков, магистратите Тонева, Георгиева, Маджаров и др. също било помислено. От Гинес оценили по достойнство неистовото им нежелание да направят ревизия на частната фирма и твърдостта им в непрекъснатото повтаряне на мантрата: „Всичко е доказано на 100%, няма нужда от ревизия!”. Специалистите от Книгата на рекордите са помислили за всичко. Улавяйки духовната тяга на българските магистрати, участвали в този процес, и тяхното залитане към древни източни религии, са им приготвили специални издания на подбрани източни легенди.
От Гинес са приготвили и една награда за цялостно творчество – засега още не са решили на кого да я връчат. Експертите им са достигнали до логичния извод, че заслужилите артисти от трите инстанции не биха имали тази творческа свобода на действие без мъдрото наставничество на някой по-отгоре. Някой, който им е осигурил успешното и радушно приемане на постановката. Везните се накланят към бившия Главен прокурор, г-н „вечното нямане на достатъчно доказателства за корупция по високите етажи на властта” Торквемада Велчев. Към него отвеждала една резолюция, която показва активното съдействие за среща между руския посланик, Гудков и Главния прокурор. Хората от Гинес забелязали и този факт в документите от пасквила, наречен наказателно дело.
Гинесите направиха още 1-2 финални снимки и си тръгнаха, обяснявайки ми, че ги чака много работа по връчването на наградите. Много се зарадвах за душиците, нека ги награждават, потрудили са се. Ударници!
Ивайло Зартов,
5 април 2013 г.
- Тъй рече той
(Предизвиканото от репликата на бившия премиер Борисов: „Пенсионерите изядоха резерва…“)
Мили стари хора, треперете!
Вие сте с най-тежката вина!
Видимо без прошка ще умрете,
търтеи на родната хазна…Вас посочи бившият владетел.
С истината – вас изобличи.
Нямате си чест и добродетел,
вие, с ненаситните очи.Гълтахте и живи се оляхте
с пенсии шестцифрени комай.
Купихте си вилички и яхти.
Харчехте в Монако и Дубай.Криехте си сметките офшорно.
В борсите печелихте на „екс“.
Затова ви питам отговорно:
Где ви е моралният кодекс?Как в сърца ви хич не потреперва,
че живяхте с кървави пари?
Вие сте източвали резерва,
и сте го преточили дори…А сега, облечени мизерно,
криете нарочно всеки лев…
Хайде де! Признайте, че е верно
в тон със премиерския напев!Съвестта му днес успокоете,
че сте оня „лош материал“,
който ще поеме греховете
на мандат, завършил със провал…Ясен Ведрин
- Дори и само това…
Дори само това да ми остане.
Поглеждайки през моята душа.
Да виждам погледът ти – Изумяващ.
Пак до болка ще се отдавам.
Ще търся устните ти – Изпепеляващи.
Дори само това да ми остане.
Като жарава да стихвам до теб.
Топлината по малко ще взимам.
Ще гледам луната в пълният й кръг.
Очакване и копнеж по теб.
Дори само това да ми остане.
Хиляди пъти да прекрачвам.
Нещото в моят свят – Издълбан.
Оставили диря голяма – От копнеж.
Дори само това да ми остане.
Дъхът и туптящото сърце – Болка.
Ще се обръщам да те диря.
Дори само това да ми остане.
Знам, че те Обичам – Мила.Нури Джурин
- Английско издателство пусна трета книга на Здравка Евтимова – „Impossibly Blue“
Издателство SKREV Press, Великобритания, е пуснало преди седмица сборника с разкази на Здравка Евтимова „Невъзможно синьо“ (Impossibly Blue).
Това е третата книга на авторката, издадена от SKREV Press. Първата книга „Горчиво небе“ (Bitter Sky), сборник с разкази, е издадена през 2003 г., а сборникът с разкази „Госпожица Даниела“ (Miss Daniella) – през 2007 г.
Творби на Здравка Евтимова, три разказа, са били публикувани и в литературния сайт Deep Shelf, Израел, където се публикуват интересни къси разкази на автори от цял свят (deepshelf.com/author/zdravka-evtimova). Това са разказите „Тя разбра“, „Вано“ и „Причината“.
Радвайки се на заслужения успех на майстор на перото като Здравка Евтимова, искрено й пожелаваме все повече читатели от различни страни по света да имат възможност да се докоснат до нейното творчество. Г-жа Евтимова, впрочем, е автор, чийто разкази са намирали място и пак ще намират и в нашето издание.
.
Еврочикаго
- Писма от килията: Келнери в името на народа
Нали знаете, че като умрем, не ни разпределят само в рая или в ада. Всеки човек през живота си е вършил и добри, и лоши неща, и затова периодично сме ту в райската кръчма, ту в казана. И аз така, след поредното пържене, се оказах в райската градина. Намерих кръчмата, седнах, взех менюто да разгледам какво предлагат райските готвачи. От пиле мляко, обърнах се, менюто безкрайно и пълно с вкусотии. Реших да попитам някои от сервитьорите дали имат това, което ми се хапва. Огледах се, тичат между масите келнери, ама всичките едни такива засукани, мазни. И униформите им едни такива странни. Алени тоги и черни тоги. Бре, викам си, тия ми приличат на прокурори и съдии. Невярващите ми очи се опулиха. Гледам ги как тичат между масите, носят чинии със салати, ястия, мръвки… бири, вина, ракии, отсервират празните съдове, бършат маси и столове, подреждат и се усмихват на всички клиенти.
– Келнер! – Мигом при мен се спря един чернотогест.
– Какво ще обичате, избрахте ли си?
– Я кажи, келнерите защо носите тия странни дрехи?
– В райската кръчма все магистрати сервираме. За нас това е престоят тук. Повечето време сме в ада, а като сме тук, мъкнем, чистим, сервираме и чакаме рушвети, бакшиши.
– Чакай, в менюто не видях цени, като не плащаме сметки, как ще даваме нещо за вас. Нали за клиенти на кръчмата всичко е безплатно?
– Така е, но ние прокурори и съдии сме си свикнали да изпълняваме поръчки, свикнали сме да живеем от подкупи, бонуси, „подаръци” и пр. И точно в това е божественият замисъл. По цял ден да слугуваме, но този път безплатно. А и преди служехме на олигарси, местни феодали и политици, а сега – на обикновените хора. Преди само присъдите ги праскахме „в името на народа”. Ха-ха, не вървеше да изписваме имената на поръчителите, я. Как си представяш да осъдим например управител на частна фирма – ООД за присвояване и безстопанственост и на трите инстанции, да му откажем да направим исканата от него ревизия и вещите лица да заявят, че няма липси. А какво да напишем най-отгоре, в името на народа, разбира се. Не върви да е в името на почетния блудник Тонко Фотев и мутрата Гудков, нали. На поръчания му хакнахме 9 години строг режим и туйто, такава беше поръчката. Като казах поръчка, та се сетих… Какво да ти донеса за хапване и пийване?
Слушах словесната диария на бившия съдия и се чудех как не ме позна. Поръчах бутилка вино и агнешко печено, но преди да се врътне, го засякох:
– Познаваш ли ме? Изобщо как е при вас, корумпираните магистрати, помните ли жертвите си?
– Виж какво, захили се кривосъдникът – никога не ни е било грижа кой ще изяде хурката, нали поръчителите са си платили. Важно е тях да помним. Защото може пак да ни станат клиенти. А и аз бях върховен съдия, поръчки много, напрежение си е. Хайде, отивам да ти донеса поръчката и не се сърди, ако си от жертвите. Нищо лично, само за пари и кариерно развитие работим ние. В ИМЕТО НА НАРОДА! Ха-ха-ха…
Чернотогестият се врътна с гръб и отдалечавайки се, продължаваше да се залива от смях.
Ивайло Зартов
Централен софийски затвор, 4 април 2013 г.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Резолюция, написана на ръка върху показания тук документ от Върховна касационна прокуратура, във връзка с делото срещу Ивайло Зартов, гласи следното:
Зав.ад.с-я /съдия?/, преписката да се разпредели на Друг принцип в тр……
П.П. Моля, определеният наблюдаващ прокурор да предприеме незабавни процесуални действия по изложеното в сигнала.
Разпореждам приоритетно да се работи по преписката – ПРОВЕЖДАНИ СА СРЕЩИ с Главния прокурор г-н Б. Велчев по случая С РУСКИ ДИПЛОМАТИ.
09.04.2009 г.
- Колко струва моят глас? Двайсет лева…
Беден старец пресмята трохи.
После в шепите дълго ги гледа.
И в хастара, прояден с бълхи,
пъха дребната своя победа.Двайсет лева. Все някакъв кяр.
Повишение зорлем дочака.
Ще отиде сега на пазар,
а светът ще усмихне добряка.Да си купи сънуван колбас…
Стига вече със ситната леща.
„Хайде! Плащам с парите си аз!
Дай ми скъпата шунка отсреща…“Умореният в кишата пес
нека косъма сив да заглади…
Двайсет лева са светлото днес
за години, преминали в клади.Глътки вино. Бутилка мерло.
Не за комка, а тъй – за живота.
Утре пак ще е същото зло.
Днес обаче си има банкнота.Беден старец усмихва се. Сит.
Утешен. Като в притча за Рая.
А от тъмното бъдеще, скрит,
алчен хищник загробва му края..
Ясен Ведрин
- Един мъртвец за изхвърляне
Разказ от Атанас Стойчев
.
Носеха го от петнайсет дни. Бяха го сложили в четвърти трюм, защото температурата там беше най-ниска – минус двайсет градуса. Клатушкаше се заедно с тях, продълговат черен пакет – бяха го напъхали в черен чувал и овързали с въже от хвъргало, пътуваха за Лагос. Защо не го изхвърлиха в океана? Досега да бяха го забравили, едно по-тежко желязо – и на дъното. Въпреки че никой не го виждаше долу в тъмното, върху пакетите с риба – невинен, безвреден и безпомощен, той тровеше душите на екипажа през тези петнайсет дни. Моряците от палубата избягваха да работят около четвърти трюм. Все си го представяха, мъничкото дребно вързопче – беше дребен човечец, наруши внезапно монотонния и спокоен ритъм на кораба.
В началото им беше жал. Само преди няколко дни някой бе пил кафе с него, бяха работили заедно, припомняха си най-малки подробности и си ги разказваха – как отворил вратата, как подал огънче… Изведнъж някой се сещаше, че не трябва да говорят за него. Само след минута пак продължаваха. Не можеха да си забранят да мислят за него. На кораба имаше много хора с разклатени нерви, със сърца, прогнили от алкохол, цигари, кафе, от бързата смяна на климата, от шум, от вибрации, всеки имаше по нещо. Мъртвецът беше като червена лампа за авария, която не можеш да отстраниш. Той им отне спокойните сънища, вече не си представяха разкошните вили и девствените гори от филмите в последното пристанище, не сънуваха как се любят с прекрасни жени направо върху килима.
Мъртвецът, невинният, безвреден и безпомощен мъртвец сякаш беше забранил онези мигове на усамотяване, когато човек копнее за децата си, за жената, която е оставил на брега, той беше забранил този уют в мислите, който от време на време навестяваше моряците и им ставаше по-леко. Те не обичаха мрачните мисли. Стигаше им, че са тук, в океана. Често си казваха, че са забравени от всички и бяха прави. Сигурно имаше дни, когато никой не си спомняше за тях. Неприятно им беше да мислят за това. Предпочитаха да не мислят изобщо. Дълги дни нищо извънредно не се случваше на кораба и те бяха доволни от монотонното си съществуване. Чувстваха се добре, когато брегът не им напомняше с нищо за себе си, радиограмите минаваха като безшумни бели птици над главите им, винаги приятни и банални, не ги караха да се замислят особено.
Техният мъртвец умря тихо – инфаркт, умря за минути, опаковаха го, сложиха го на тъмно и студено, натовариха кораба, запалиха машините, тръгнаха. Нищо не се бе променило. Но постепенно, без да го признават открито, моряците започнаха да намразват този полуразложен труп.
– Ще го изхвърля някоя нощ, ще му вържа два шегела и ще го изхвърля – каза един ден палубният боцман, който винаги успяваше да прогонва мрачните мисли, но сега бе невъзможно, смъртта витаеше из кораба – в каютите, на палубата, при моряците, които изчукваха ръжда, на вахта при мотористите, на капитанския мостик, навсякъде. Не само палубният боцман, всички беснееха, но не можеха да я прогонят, тя си беше тук, неуловима, невидима, страшна.
Пристигнаха в петък на обяд. Нямаше място на кея и ги оставиха на рейда. Капитанът съобщи на брега, че има мъртвец на борда. Казаха му, че ще дойдат да установят смъртта и да направят нужното за погребението. На другия ден към девет часа пристигнаха един лекар и един майор, представител на властта тук. Влязоха в трюма, светнаха, за да видят трупа. Лекарят беше с цигара. Старши помощникът го погледна няколко пъти, онзи не го разбра, беше се втренчил в замръзналото лице на мъртвеца и духаше дим право в него. Старши помощникът се пресегна, грабна цигарата от устата му, хвърли я и я стъпка. Лекарят го погледна учудено, но нищо не каза. Иначе всичко мина нормално. Направиха акт за смъртта и казаха, че следобед ще им донесат ковчег. Капитанът им даде уиски и цигари, и той искаше тази работа да свърши колкото се може по-скоро.
Следобед служителят, който донесе ковчега, каза, че няма разрешение за погребението, но той може да уреди нещо за утре сутринта. Капитанът даде и на него една бутилка уиски. На другата сутрин с военен катер на кораба дойде самият “еди-кой си” в парадна униформа с еполети, със сабя и двама офицери отстрани. До обяд преговаряха и пиха в каютата на капитана. Казаха, че само те могат да уредят погребението. Нека утре да извозят мъртвеца до брега, ще видят какво може да се направи.
В понеделник сутринта го изкараха от трюма, развързаха го и го измъкнаха от чувала. Лицето му, дрехите, целият беше в скреж. Докато приготвят лодката за спускане, докато го пренесат – по едно време го забравиха на лодъчна палуба, трябваше да закусят, той вече бе почнал да се размразява. Вдигнаха го, от него капеше вода, лицето и косата му бяха мокри, дрехите, в които го бяха облекли предварително, се бяха сгърчили и намачкали. Сложиха го набързо в ковчега, гледайки настрани, затвориха капака и го натовариха в лодката. На брега ги посрещна същият служител, който беше донесъл ковчега. Каза им, че поне до обяд трябва да чакат.
– “Клъб найт 22” работи и през деня – сети се някой.
Оставиха лодката заедно с мъртвеца, кой щеше да им го отнеме.
– Някой може да открадне ковчега заради дъските – обадиха се двама-трима.
– Ако не припадне от страх – каза палубният боцман.Тръгнаха вкупом към “22”. Пиха бира. Големите бутилки “Стар”. Някои се качиха набързо горе в стаичките. Един-двама успяха да се качат по два пъти. Повечето се наливаха с бира.
Върнаха се към един часа. Все още нямаше никой. Ковчегът си беше там, тежко се поклащаше на дъното на лодката, непокътнат. Седнаха на пушките на кея и запушиха. Чакаха някой да дойде и да им каже какво да правят. Стегнаха се повече, отколкото по време на прехода. Това чакане ги довършваше. Дали да не прескочат пак до “22”?Да не би някой да ги беше вързал. Този ковчег ли? Едва се удържаха. Към седемнайсет часа служителят от погребалното бюро дойде и каза, че гробът е готов, трябва само да пренесат ковчега до гробищата. Повечето въздъхнаха облекчено, без да го крият. Взеха ковчега на ръце и го изнесоха на главната улица. Сложиха го на тротоара и зачакаха някое такси, за да го натоварят до гробищата.
Негрите веднага се очистиха от този тротоар, скупчиха се на другия и оттам сочеха ужасени черния ковчег. Шофьорите на таксита спираха, но щом видеха какъв клиент трябва да возят, изплашено започваха да въртят очи, включваха на скорост, газ и изчезваха. Решиха да го носят на ръце. Слънцето все още печеше безмилостно. На всеки двеста-триста метра се сменяха с пъшкане и псувни, които уж не бяха отправени към мъртвеца, но на всекиго минаваше мисълта, че може да оставят ковчега някъде, ей тъй, в някоя градинка, и да изчезнат – все ще го приберат. Беше им писнало от него. Досадния човек можеш да изгониш, можеш да го убиеш, ще се отървеш от него, на мъртвеца нищо не можеш да направиш, той е мъртъв.
Двамата гробари стояха подпрени на лопатите пред плиткия гроб, някъде до коляно. Толкова им бяха стигнали силите в този пек. Казаха им да копнат още малко, плащат им за това. Те се наведоха, но скоро започна да излиза вода и беше невъзможно да се копае. Единият гробар искаше да каже нещо, но никой не разбираше добре английски.
– Той е ваш приятел…
Това разбраха. Естествено, че е наш приятел. Всички заклатиха глави. Значи, трябва да се погребе като хората. Разбира се. Тогава гробарят направи жест, като че ли излива бутилка в гроба. Досетиха се и запсуваха. И този искаше подкуп. Не носеха нищо със себе си. Казаха, че няма нужда. Да го заравяме и толкоз. Няма нужда от ритуали. Гробарят ги погледна: като куче, а? Палубният боцман отиде до най-близкия магазин, върна се с бутилка уиски и я тикна в ръцете на гробаря.
Вече беше станало тъмно. Другият гробар се разтича и донесе свещи. Щракнаха със запалките и ги запалиха. Осветиха малко ковчега, той си стоеше върху прясно изкопаната пръст и чакаше. От светлината на свещите наоколо стана още по-тъмно. Едва сега затаиха дъх. Гробарят отвори бутилката и поиска чаша.– Идиот – просъска някой, – пий от шишето.
Нямаше чаша. Тогава гробарят наля малко от жълтеникавата течност в капачката на бутилката, изля я в гроба, каза няколко думи, пийна една глътка и подаде бутилката на другия гробар. Той също отпи малко и я подаде по-нататък. Докато стигне до последния, бутилката свърши. Гробарят каза, че сега вече могат да го погребат по техен обичай. Извадиха предварително написания лист, двама моряци със свещи застанаха от двете страни на четящия. Той прочете набързо написаното, бяха хубави думи, думи, които биха звучали хубаво за всеки мъртвец, но в тъмното не се виждаха добре, четящият прескочи някои от тях, два пасажа съкрати нацяло и свърши. Най-сетне спуснаха долу ковчега и започнаха да го заравят. Но се сетиха, че все пак трябва да отбележат по някакъв начин гроба. Без кръст, без камък, така ли? Кой глупак се сети! Сега вече нямаше как, трябваше да измислят нещо. Палубният боцман взе едното гребло, с което заравяха, и го заби откъм главата с дръжката надолу. Греблото беше във формата на “Т” с две летви отстрани, почти кръст. Вече бяха свършили, когато дотърча единият гробар и задърпа греблото, трябвало им. Палубният боцман го отстрани грубо, тикна в ръцете му две банкноти и онзи си тръгна ухилен.
На другия ден същият ухилен гробар трудно, но все пак успя да издърпа греблото…
–––––––––––––––––––––––––––
АТАНАС СТОЙЧЕВ живее във Варна. Първата му книга с разкази – “Нон стоп”, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват “Пясък от дъното” (Факел, 1993), “Не ми вярвай, скъпа” (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), “Слаби ангели” (Факел, 1999), “Тъмната страна на жената” (Славена, 2003), “Тъмната страна на мъжа” (Славена, 2008).Автор е на пиесата “Скандал в рая”, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса “Задник, змия и бич”. Пиесите му „Плебеи и аристократи”, „Морски шах” и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали” и по Йордан Йовков „Шибил” са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.
През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии “Българска маринистика” и издадената в САЩ “Гласове от линията на разлома. Балканска антология”.
През 2005 г. за разказа си “Един мъртвец за изхвърляне” получава втора награда в TheDreamQuestOnePoetry & WritingContestв Чикаго.
Книгата му “Човек зад борда”, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.
Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.
.
- С какво да те сравня…
С какво да те сравня – Може би с представата си за Рая, разказана ми от дедите – Там всичко в зеленина е, Хурии разхождат се, приказно красиви, реки от мед текат.
С какво да те сравня – Може би със слънчевите лъчи, нежно докосващи, даряващи топлина, или пък със страстната нощ, прилепваща две тела.
С какво да те сравня – Може би с мекотата на морския бриз, прииждащи вълните, галещи неистово.
С какво да те сравня – Може би с аромата на разцъфнали цветя, събрали всичката красота.
С какво да те сравня – Може би с полъха на вятъра, възвишено усещане.
С какво да те сравня – Толкова неща мога да напиша, толкова да разкажа.
На няма да те сравнявам – защото Ти си жена, в едно събрала всичко, дадено от Твореца наш. Жена, на душата ми покой дала, а на сърцето ми – страст.
Нури Джурин
- Под люспите на лука
Животът, скрит под люспите на лук,
към себе си най-властно ме привлича.
И уж съм аз, а сякаш някой друг
през тайните му иска да наднича.Най-тънкото е винаги отпред.
Пресъхнало. Без капчица от влага.
Уж алено, с цена и етикет,
но там душата винаги се стяга.Един елит, царуващ без мечти.
Без мирис от надежди и копнежи.
Измамен вятър лудо го върти,
пленявайки го в гордите си мрежи.На люспите аз нищо не дължа.
От тях светът в безсмислие посърва.
Без вкус е оцветената лъжа,
поискала във всичко да е първа.Но аз дълбая. Чопля упорит,
тъй както нокът би обелил рана.
И ставаш ти, животе, тъй сърдит,
че в лютото душата е възпряна…Най-вярно е, а толкова люти…
Най-чисто е, но пари на очите.
Най-бедно е, но иска да блести.
Най-бяло е, но скрито от мечтите.А тази скръб, по своему палач,
напомня, че за Святото се страда.
И всеки плаща светлия си плач
за късче Вечност или за пощада.Животът… Там, под люспите на лук,
в една сърцевина – сърце ми дава.
Живея го. Напротив и напук…
Да бъда бял и лют. До незабрава…Ясен Ведрин
- Без мене! Баста!
Не искам политик – природно бедствие,
за кокала отново да ламти,
и да чете предизборно приветствие,
в което мед със масълце шурти.Ръце да кърши, чист пред простолюдие,
безгрешен като ангел може би,
поискал да му хванат вяра лудите,
които сам с мизерия преби.Не ща да бъда сред овцете стригани,
готови още да му блеят: Бееее!
Един мандат за грабенето стига ми
от „слънцето“ на нашето небе.Че след подобно слънчево изгаряне
в мехури се събира люта скръб,
а той ламти за ново договаряне
с юнашки подпис върху моя гръб.Отново да си дрънка: „Гарантирано…“
Да пуска в новините лаф след лаф.
А стадото – безжалостно обирано,
на кредит да задържа своя гняв.
Без мене! Баста! Не излизат сметките!
Гладът не се засища от лъжа!
Освен праха, полепнал на подметките,
на тази власт аз друго не дължа…Ясен Ведрин
- За Всичко… някъде и някога
Илюстрация: Rozali.com За Всичко, което не съм ти казал, а така съм го искал.
Когато душата ми се устремява и покорява пространства, и в огън пламти.
За всичко, което е в мислите ми, а ти си толкова далече, и искам, и искам.
За всичките думи, които нощем редя, а все ми се струват малко.
За нещата, които искам да извърша за теб, а все не мога и не успявам.
За всичко, за времето, което забързано отминава.
Как искам до теб да вървя, да те гледам искряща под лъчи от вътрешно слънце.
За мъничкото, което ме топли, което в сърцето си съм стаил.
Някъде там в безкрая ръцете ти усещам – двама сме с тебе. Любов и мъка, радост и тъгa – за всичко, някъде и някога.
Отлитат ден подир ден, като броеница нижат се годините, а всичкото все си стои.
За всичко, за прошките пред Твореца, молeх се и за теб, и за себе си. За Всичко.
Нури Джурин
- Кристин Лагард: Няма причина заплатите в България да са толкова ниски /Бъзикилийкс
Разговор с генералния директор на МВФ Кристин Лагард, Neverojatno.wordpress.com*
. . .
– Все пак, да се върнем в България. Как точно виждате възможно да се реализира това минималната заплата да стане 500 евро – и то още утре?
– Това е въпрос на политическа воля от страна на управляващите и политиците като цяло от една страна, и на ангажираност с проблемите на обществото и държавата от страна на отделния човек, от друга. За целта вие като общество трябва да се обедините и ясно да заявите, че не ще търпите корупцията, шуробаджанащината и алчността да вземат превес над интересите на обществото. Не забравяйте, че понятието република означава общо дело, а демокрация – управление на народа. Виждате ли ги някъде в България тези две понятия, реализирани в техния същностен смисъл?
Първата стъпка, която трябва да направите като общество, за да ви се повишат заплатите, е да се организирате в истински синдикати. Синдикати, които да принуждават държавата да действа, когато са нарушени законите, определящи трудовите правоотношения. Трябва да изградите силни, борбени, масови синдикати. Всеки един трудещ се трябва да се включи в синдикална структура и тези синдикати трябва да се обединят, като противовес от една страна на склонността към корупция на държавните органи, и от друга – на алчността на работодателите за печалба за сметка на работника.
Нима не виждате многобройните организации на вашите работодатели по браншове, обединени на едно по-високо ниво в КРИБ – Конфедерация на работодателите и индустриалците в България. Защо те да могат да се обединяват, а когато вие решите да правите синдикат, или само дори проговорите за това, бивате смачквани и уволнени на часа? Нима не виждате, че чрез тези свои обединения те се договарят какви стъпки да предприемат, за да запазят и увеличат своите печалби и за чия сметка. Договарят се на регионално, браншово и общодържавно ниво какво да е нивото на заплащането в съответния бранш и регион. Не ви ли прави впечатление, че докато говорят за конкуренция в бизнеса, в България почти не съществува конкуренция в заплащането между различните фирми. Че във вашето населено място, независимо къде кандидатствате да работите, заплатите са на едно ниво.
Именно това договарят помежду си работодателите в тези свои организации – те разчитат, че вие нямате избор и дори и да искате по-високо заплащане, няма кой да ви го предложи, и така в крайна сметка ще се примирите с мизерните средства, които ви дават. Те договарят помежду си не само нивото на заплащането, но и условията, които ще ви осигуряват за да работите, доколко да спазват закона и какви действия да предприемат спрямо държавата, за да им позволи да трупат още и още печалби. И така, в един момент държавата от общо дело става тяхна собственост, те трупат печалби, купуват политиците, корумпират чиновниците, рушат държавността. И смачкват в зародиш всеки опит да се обедините. Синдикат за тях е мръсна дума, плашило, което трябва да бъде унищожено. Работникът трябва да работи и да се чувства виновен постоянно, че не работи както трябва. Да се чувства заплашен, че има някой, който веднага би дошъл на неговото място, дори и за по-малко пари.
Колко от вас, които се оплаквате че получавате ниски заплати, колко от вас са чели “Кодекса на труда”, познават правата си и ги защитават? Колко от вас, когато са ставали свидетели на унизително отношение и нарушаване на трудовото законодателство спрямо свой колега, са вдигали глас срещу това? Колко от вас са сезирали държавните органи за нарушенията в своето предприятие – нарушенията, извършвани от вашия работодател, които нарушения са изцяло за ваша сметка, колкото и да си мислите, че не ви засягат? Колко от вас въобще са помислили да се обединят, за да потърсят правата си? Колко от вас са се събирали, за да обсъждат заедно общи действия срещу действията на своя работодател? Колко от вас са потърсили връзка с действащи синдикални структури? Колко от вас вярват, че е възможно заедно, чрез общи усилия, чрез изграждането на синдикални структури, да подобрят трудовото си положение? Но не, вие вярвате в парите, не в общите усилия, и затова ще бъдете поробени.
Вие, вместо да се обедините в една синдикална работническа структура, прехвърляте своята отговорност изцяло в ръцете на политиците, на партиите, като разчитате, че те ще разрешат всичките ви проблеми, докато вие безропотно се трудите за благоденствието на светата пазарна икономика. Нима не виждате икономическите сили, стоящи зад всеки един политически проект? Нима не осъзнахте каква роля ви е отредено да играете в света, където парите са водещата ценност, когато най-нагло ви обясниха за “обръчите от фирми”? Партиите, политиците би трябвало да отстояват интересите на народа, но когато този народ спи и робува, а не следи постоянно действията на тези, които е избрал да осъществят въжделенията му и да ръководят машината наречена държава, тогава този народ става жертва на собствената си апатия.
Кой дава пари на роби? Събудете се, обединете се. Създавайте синдикати, а не партии. Синдикати, които да защитават правата ви, а не партии, които да се борят за правото да ви управляват. В държава без силни синдикални структури всяка една организация, която се стреми към властта, е водена единствено от стремеж да се обогатява. Вие трябва да принудите държавните институции да работят, а това става единствено чрез силни синдикални структури. Думите „стачка” и „синдикати” трябва да са на върха на езика ви във всеки един момент. Вие не сте отделни хора, вие сте общество. Вие не сте просто работници, вие сте колектив. Вашият работодател не ви е господар и не той определя законите в държавата, а вие като част от обществото.
Така че накрая бих искала още веднъж да наблегна на стъпките, които трябва да предприемете, за да повишите жизнения си стандарт. Първо – осъзнайте, че парите не са всичко. Второ – ценете труда, знанията и уменията, които притежавате, а не парите. Трето – вникнете в същността на понятията република и демокрация. Четвърто – бъдете активни граждани. Пето – обединявайте се в сдружения, чиято цел не е завземането на властта, а контрол върху начина, по който тази власт се упражнява. Шесто – изградете силни синдикални структури, СИНДИКАТИ с главни букви, в които да участвате активно. Седмо – познавайте правата си и ги отстоявайте. Осмо – не се страхувайте, но знайте, че за да водите достоен живот, е необходимо да се борите и да понасяте жертви като общество. Девето – СТАЧКА не е мръсна дума, а инструмент да защитавате правата си. Десето – роби или граждани, вие избирате.
– Не сте ли прекалено крайна в изказванията си? Все пак вие сте начело на една от най-големите, ако не и най-голямата финансова структура, а говорите за синдикати, стачки, гражданска активност? Не трябва ли всъщност да подкрепяте идеята за по-малко държава и повече свобода за бизнеса? Не е ли това пътят към повишаването на заплатите?
– Това са пълни глупости на болни алчни мозъци. Какво значи „по-малко държава, повече права за бизнеса”?. Я се вижте – вие имате ли държава? Говоря за държава като реално действащи институции. Цялата ви държавна структура е пропита от корупция – корупция, осъществявана от бизнеса. Ето ви никаква държава и пълна слободия за бизнеса – това е вашата държава! Вашата държава е мечтата на бизнеса – никакъв надзор и регулации, работи се кой както му изнася. Законите са само на хартия, работниците са безправни същества, трудещи се за европейските печалби на работодателите, срещу мизерно възнаграждение, в ужасни условия. Вижте си бизнесмените, стандарта им на живот. Дали отстъпва на европейския стандарт, дали не го превъзхожда на моменти? Вижте си вашия стандарт на трудещи се – уж сте в Европа, а сте някъде в централна Африка. Къде отиват печалбите? За яхти, коли, любовници, партита и забавления на бизнесмените – за вас остава само ниското заплащане, за да сте конкурентоспособни! Глупости, в които могат да вярват само наплашени и прости хора.
Не е ли странно: когато държавата трябва да се бори за по-добри условия на живот на гражданите си, за спазване на трудовото законодателство, за повече надзор над бизнеса, за по-големи данъци, които да отиват за обществена полза, тогава бизнесмените да реват, че е необходима „по-малко държава”? А когато се почувстват заплашени от истинска конкуренция, да искат държавни субсидии и защита? Не е ли странно, че бизнесът иска по-малка намеса на държавата в отношенията си с работника, но когато работникът тръгне да си търси правата чрез стачки, протести и други действия, то бизнесът веднага търчи за защита от същата тази държава?
Ето го истинското лице на тези радетели на свободния пазар и „малкото” държава. Те желаят пълна и неограничена от закони свобода за себе си, те желаят бизнес анархия, но когато вие пожелаете същото за себе си, ви обявяват за терористи, анархисти и врагове на държавата и искат тя да ви постави извън закона и да ви унищожи. Те желаят държавата да им служи и да изпълнява техните желания, а не тези на обществото.
(Със съкращения)
________________________________________*„Всичко написано на тази страница е художествена измислица и не отговаря на действителността.
Съвпадението с реални събития, свързани с действително съществуващи субекти и обекти, носещи същите имена, както героите в изложените писмени текстове, е случайно и неволно. Всеки читател и посетител на тази страница приема безусловно гореизложеното.“ –Обяснителен текст, който следва да се има предвид при всички текстове, чийто източник е http://neverojatno.wordpress.com
