Всичко от литература

литература

• Христо Бояджиев: „Така ми липсват нашите гори през пролет, в ранна есен или през зима…“

  В памет на един забравен български поет, живял в Бразилия
  

  .

  

  Христо Бояджиев – поет, разказвач и публицист, е роден на 21 февруари 1911 г. в Луковит. Баща му Атанас е адвокат, член на Национал-либералната партия, народен представител и министър на просветата в блоковото управление на Никола Мушанов до преврата от 19 май 1934 г. Бъдещият писател завършва право в Париж през 1932 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1946 г. го напуска и през Румъния, където е бил акредитиран, емигрира в Бразилия. Установява се в Рио де Жанейро.

  .

  От 1950 г. до 1958 г., заедно с д-р Александър Николаев, Любомир Зафиров и Светослав Митиков издава „Български осведомителен бюлетин” – до 1953 г. на циклостил, а след това – печатно. В него публикува под псевдонимите Никола Механджиев и К. х. Еленкин. Племенник е на Трифон Кунев. От 1961 г. започва издаването на списание „Bulgarian Review” – на английски език. Пет години по-късно отпечатва първата си стихосбирка „Лодкар” – Рио де Жанейро, 1966 г. Следвана от стихосбирката „Сам” – Рим, 1971 г., „Мозайка” – Мюнхен, 1977 г. и „Погледи” – стихове, разкази, подлистници – Мюнхен, 1981 г. Тези четири книги са дело, според кориците, на издателство Rodna Zemia, Rio de Janeiro (Bresil). На португалски през 1977 г. излиза стихосбирката „Viagens”. През 1984 г. Бояджиев публикува на английски език биографията на Кръстю Раковски. Умира на 5 март 1993 г. в Бразилия.

  Съдбата на Бояджиев не е по-различна от тази на други наши дипломати след политическия вододел през 50-те години от ХХ в. Връщайки се в България, почти сигурно те са щели да бъдат осъдени на различни срокове затвор, или нещо още по-лошо. Това води до разбираем негативизъм в оценките им за новата власт. Защото всяка власт идва със своите апологети и своите отрицатели.

  .

  

  В „Подлистници” – „Бодили”, списвани от Христо Бояджиев, заглавия като „За българските камбани и сребърният дискус”, „Два портрета”, „Розовият пакет с българска слава”, „Дядо Петко се би някога за Матушка Русия”, „Тютюн” – Мишеморка”, „Свободата иска и Екзарха, и Караджата”, „Източният въпрос някога и сега“, са загубили отдавна разбира се политическата си актуалност. Най-общо те разглеждат отношенията на България с Русия, положението на обикновените хора в страната, исторически ретроспекции от българската история, критични отзиви върху книги – лица на социалистическия реализъм. Днес тези текстове имат само познавателно значение. Разказите пък са повече „снимки” на конкретни наблюдения, спомени за мили български празници или напразни опити да се впишат в реалната бразилска действителност, за да оцелеят: „Изненадата”, „Модернизирано земеделие”, „На теферич”, „Новата карта”, „В църковната градина”, „Пътуване”, „Занаят”. Но действителна художествена дарба откриваме в лириката на Бояджиев, дори само заради която той не трябва да бъде забравен.

  „Бояджиев е един вглъбен в себе си, крайно скромен, уединен, съзерцателен лирик. Само като далечна светкавица в неговите стихове проблясват мотиви, които напомнят за мъчителната загуба на неговата Родина. Като поет той се осъществява в саморазговор или в тихи шепоти с най-незначителни на вид неща и събития. Стиховете, състоящи се често от една, две или три думи, се изливат в разговорен тон, но в неговите стихове оживяват и картините, които среща в своето скиталчество” – четем в „Мозайка” мнението на Христо Огнянов за поезията на Христо Бояджиев. Отнянов, за по-ясна илюстрация, превежда стихове на добрия си приятел Бояджиев от „Bulgarische Jahrbucher” (т. 2, 1974 г.):

  .

  .           Просякът

              Седи

              И равнодушно

              Чака.

              Но вместо

              Милостиня

              Минувачите

              Изпълват

              Шапката

              С молби

              Просякът

              Да ги спаси.                                                 („Милостиня“)

  .

  

  Поезията на Бояджиев е съзерцателна, интимно-монологична, нерядко – с теософско внушение за смисъла на човешкия живот. В нея се чувства умората на емигранта, за който родният край е преди всичко спомен, а конкретиката на днешния ден е сведена до интеграция в обществото на чуждата страна. Става дума не за физическо, а за интелектуално и емоционално оцеляване, отразено от автора в изписаните страници. Лириката му е илюстрация на символизъм, закъснял за времето на създаването си: 60-те, до 80-те г. на ХХ в. Изпълнен с философско, примирено разбиране, че не сме господари на предрешената си орис, а трябва да вникваме в нейните, изпратени от Създателя послания. Темите са познати: за живота и смъртта, за любовта, отминала неизвестно къде, защо Бог е създал нашата планета и пр. Често срещан мотив са пътищата, неводещи никъде, но които трябва да се изминат. Енигматиката на реката, течаща винаги в предопределената посока и никога обратно: алегория за отминаващите години и настъпващия биологичен финал. Джунглата с кънтящите гласове на неизброими същества пред уединението на автора-самотник. Стиховете са вид монологични разсъждения. Беседа с личното „аз” на Христо Бояджиев, но почти винаги с отворен финал – знак за читателя да потърси и открие и себе си между загатнатата рима на редовете. Част от творбите напомнят кратки поеми: „Мозайка”, „Вихри”, „Тарантела” – 1,2 3… 9, „Кръстоносец”, „Последни вихрове” и пр. Други са осмислени като притчи – също характерен код на символизма:

        .     

  .           На моя бряг открих

              Омаломощени чайки.

              Те знаяха различни песни,

              Но думите не си спомняха добре.

              Те бяха толкоз стари,

              Че всичките пера изглеждаха

              Посивяло бели.

              Зададох им безчет въпроси,

              Но те стояха глухонеми.

              Защо избраха моят бряг печален?

              Защо се спряха в тази пустота?                                    („Чайки”)

  .

  Поетичното наследство на Христо Бояджиев напомня цветни витражи в храм на тъжното проникновение. В него мистиката отсъства, но доминира отчуждение от делничните човешки радости. Понякога реалното напомня за себе си – с надеждата България да бъде прегърната отново. То бързо отстъпва пред спомени, облечени също в алегория и приглушена палитра на изразните цветове – „На Великден в село”:

  .

  Мъртвите нахлуха

  В двора

  На запустялата ни къща,

  Пристигнали

  От различни краища

  В старомодни облекла.

  Едни подпрени

  На бастуни,

  Други в ботуши,

  Жените със забрадки

  Или с шапки,

  Мълчаливо поглеждайки

  Едни към други,

  Търсещи

  Невидимата връзка,

  Прекъсната преди години.

  .

  

  Лиричното творчество на Бояджиев прилича на тематични концентрични кръгове, свързани взаимно по силата на идейната си мащабност. Земята под Божието присъствие и животът върху нея, съпоставим с морала на стародавните скрижали. Динамичното съвремие, нарушаващо вътрешната, в случая болезнено ранена хармония на личността. Търсеното от нея уединение след неочаквани обрати в уж предначертания й път. Спомените за Родината и мисълта за нея. Привидно сдобрени с крехката утеха, че и тя е част от планетата, която странникът обитава. Но и с неудовлетвореност, че по силата на обстоятелствата е останала далеч и не може краят на емигрантството да свърши в нейния предел. Затова авторовите послания са донякъде откровенията на аскет, захвърлен сред човешката пустиня за изкуплението на незнайни грехове. На Ахасвер с тленни цел и посока. Запознаваме се с безспорно надарен автор, печатал книгите си по чужди краища, несъмнено с надеждата да стигнат нявга и у нас…

  Да, те са случайно и у нас. Наивно е да мисля, че някога ще бъдат преиздадени. Но нека припомня – те все пак са и у нас…

             .

  .           Така ми липсват

              Нашите гори

              През пролет,

              В ранна есен

              Или през зима.

              Опитай се

              Да се превърнеш

              В птичка,

              Политнала

              Безстрашно

              В тъмнината,

              Почувствувала

              Внезапно

              Ограничената си мощ.

  .

  –––––––

  Георги Н. Николов

• Ръждивите мъже

  

  .

  .

  .

  .

  .

  Ръждивите мъже
  съвсем не са железни,
  макар да притежават
  нерви от стомана.

  За себе си
  нарядко са полезни,
  за обществото –
  вечни бели врани.

  Ръждивите мъже
  съвсем не са от злато,
  такова и да търсиш –
  трудно ще откриеш.

  Нарядко са отчаяни –
  напротив, брато,
  изпълнени са с вяра,
  гдето трудно гние.

  Ръждивите мъже –
  най-обичайна жертва,
  на истината
  в тържеството.

  Пълзят прокълнати –
  с червена клетва,
  по заповед
  на Божеството.

  Те бавно се разпадат –
  във съдбовен прах,
  разобличавайки
  пореден неръждаем грях.

   

  Богомил Аврамов – Хеми
  

• Писма от килията: Гинесите

  Повикаха ме от рецепцията на хотела. Отидох да видя кой прекъсва творческото ми вдъхновение. Гледам цял отбор непознати. Оказаха се екип на Гинес. Започнаха да щракат с фотоапарати, насочиха камери, микрофони. От цялата патардия разбрах, че ми връчват някакъв сертификат. Попитах ги какво става, с какво съм заслужил вниманието им. Ето отговорът:

  – Г-н Зартов, чухме за вашия протест срещу корумпираната правосъдна система в България. След като внимателно проучихме и анализирахме фактите, Вие се оказахте достоен да Ви впишем в книгата на Гинес. Вие, г-н Зартов, сте единственият обвинен и осъден управител на частна фирма в целия свят за присвояване и безстопанственост, като при това не само, че не е правена ревизия на фирмата, а на всички три инстанции прокурори и съдии отказват да направят такава. На всичкото отгоре вещите лица на единствената направена от обвинението „експертиза” заявяват, че няма липси. Наши юристи внимателно провериха дали някъде другаде по света има подобен на Вашия случай. ЧЕСТИТО, г-н Зартов, Вие сте единствен!

  Благодарих им на Гинесите и им споменах, че аз нямам кой знае какви заслуги за рекорда. Те ме успокоиха, че са приготвили благодарствени писма за всички участници при постигането на изключителния резултат. Приготвили били специални грамоти за поръчителите на рекорда: Бившият депутат от Руската Дума, мутрата Гудков, и прикритият като почетен консул на Русия в гр. Бургас Тонко Фотев. За преките изпълнители на нелекото упражнение – прокурорите и съдиите също имало паметни плочки с инкрустираните им имена на тях. Като за особено отличилите се, като върховния съдия Дърмонски и екипа му, имената били увековечени в златно. За бургаския екип на тандема Фотев-Гудков, магистратите Тонева, Георгиева, Маджаров и др. също било помислено. От Гинес оценили по достойнство неистовото им нежелание да направят ревизия на частната фирма и твърдостта им в непрекъснатото повтаряне на мантрата: „Всичко е доказано на 100%, няма нужда от ревизия!”. Специалистите от Книгата на рекордите са помислили за всичко. Улавяйки духовната тяга на българските магистрати, участвали в този процес, и тяхното залитане към древни източни религии, са им приготвили специални издания на подбрани източни легенди.

  От Гинес са приготвили и една награда за цялостно творчество – засега още не са решили на кого да я връчат. Експертите им са достигнали до логичния извод, че заслужилите артисти от трите инстанции не биха имали тази творческа свобода на действие без мъдрото наставничество на някой по-отгоре. Някой, който им е осигурил успешното и радушно приемане на постановката. Везните се накланят към бившия Главен прокурор, г-н „вечното нямане на достатъчно доказателства за корупция по високите етажи на властта” Торквемада Велчев. Към него отвеждала една резолюция, която показва активното съдействие за среща между руския посланик, Гудков и Главния прокурор. Хората от Гинес забелязали и този факт в документите от пасквила, наречен наказателно дело.

  Гинесите направиха още 1-2 финални снимки и си тръгнаха, обяснявайки ми, че ги чака много работа по връчването на наградите. Много се зарадвах за душиците, нека ги награждават, потрудили са се. Ударници!

   

  Ивайло Зартов,

  5 април 2013 г.

• Тъй рече той

  

  (Предизвиканото от репликата на бившия премиер Борисов: „Пенсионерите изядоха резерва…“)

   

  Мили стари хора, треперете!
  Вие сте с най-тежката вина!
  Видимо без прошка ще умрете,
  търтеи на родната хазна…

  Вас посочи бившият владетел.
  С истината – вас изобличи.
  Нямате си чест и добродетел,
  вие, с ненаситните очи.

  Гълтахте и живи се оляхте
  с пенсии шестцифрени комай.
  Купихте си вилички и яхти.
  Харчехте в Монако и Дубай.

  Криехте си сметките офшорно.
  В борсите печелихте на „екс“.
  Затова ви питам отговорно:
  Где ви е моралният кодекс?

  Как в сърца ви хич не потреперва,
  че живяхте с кървави пари?
  Вие сте източвали резерва,
  и сте го преточили дори…

  А сега, облечени мизерно,
  криете нарочно всеки лев…
  Хайде де! Признайте, че е верно
  в тон със премиерския напев!

  Съвестта му днес успокоете,
  че сте оня „лош материал“,
  който ще поеме греховете
  на мандат, завършил със провал…

   

  Ясен Ведрин

• Дори и само това…

  

   

   

   

   

   

  Дори само това да ми остане.
  Поглеждайки през моята душа.
  Да виждам погледът ти – Изумяващ.
  Пак до болка ще се отдавам.
  Ще търся устните ти – Изпепеляващи.
  

  Дори само това да ми остане.
  Като жарава да стихвам до теб.
  Топлината по малко ще взимам.
  Ще гледам луната в пълният й кръг.
  Очакване и копнеж по теб.
  

  Дори само това да ми остане.
  Хиляди пъти да прекрачвам.
  Нещото в моят свят – Издълбан.
  Оставили диря голяма – От копнеж.
  

  Дори само това да ми остане.
  Дъхът и туптящото сърце – Болка.
  Ще се обръщам да те диря.
  Дори само това да ми остане.
  Знам, че те Обичам – Мила.

   

  Нури Джурин

• Английско издателство пусна трета книга на Здравка Евтимова – „Impossibly Blue“

  

  Издателство SKREV Press, Великобритания, е пуснало преди седмица сборника с разкази на Здравка Евтимова „Невъзможно синьо“ (Impossibly Blue).

  Това е третата книга на авторката, издадена от SKREV Press. Първата книга „Горчиво небе“ (Bitter Sky), сборник с разкази, е издадена през 2003 г., а сборникът с разкази „Госпожица Даниела“ (Miss Daniella) – през 2007 г.

  Творби на Здравка Евтимова, три разказа, са били публикувани и в литературния сайт Deep Shelf, Израел, където се публикуват интересни къси разкази на автори от цял свят (deepshelf.com/author/zdravka-evtimova). Това са разказите „Тя разбра“, „Вано“ и „Причината“.

  Радвайки се на заслужения успех на майстор на перото като Здравка Евтимова, искрено й пожелаваме все повече читатели от различни страни по света да имат възможност да се докоснат до нейното творчество. Г-жа Евтимова, впрочем, е автор, чийто разкази са намирали място и пак ще намират и в нашето издание.

  .

  Еврочикаго

• Писма от килията: Келнери в името на народа

  Нали знаете, че като умрем, не ни разпределят само в рая или в ада. Всеки човек през живота си е вършил и добри, и лоши неща, и затова периодично сме ту в райската кръчма, ту в казана. И аз така, след поредното пържене, се оказах в райската градина. Намерих кръчмата, седнах, взех менюто да разгледам какво предлагат райските готвачи. От пиле мляко, обърнах се, менюто безкрайно и пълно с вкусотии. Реших да попитам някои от сервитьорите дали имат това, което ми се хапва. Огледах се, тичат между масите келнери, ама всичките едни такива засукани, мазни. И униформите им едни такива странни. Алени тоги и черни тоги. Бре, викам си, тия ми приличат на прокурори и съдии. Невярващите ми очи се опулиха. Гледам ги как тичат между масите, носят чинии със салати, ястия, мръвки… бири, вина, ракии, отсервират празните съдове, бършат маси и столове, подреждат и се усмихват на всички клиенти.

  –  Келнер! – Мигом при мен се спря един чернотогест.

  –  Какво ще обичате, избрахте ли си?

  –  Я кажи, келнерите защо носите тия странни дрехи?

  –  В райската кръчма все магистрати сервираме. За нас това е престоят тук. Повечето време сме в ада, а като сме тук, мъкнем, чистим, сервираме и чакаме рушвети, бакшиши.

  –  Чакай, в менюто не видях цени, като не плащаме сметки, как ще даваме нещо за вас. Нали за клиенти на кръчмата всичко е безплатно?

  –  Така е, но ние прокурори и съдии сме си свикнали да изпълняваме поръчки, свикнали сме да живеем от подкупи, бонуси, „подаръци” и пр. И точно в това е божественият замисъл. По цял ден да слугуваме, но този път безплатно. А и преди служехме на олигарси, местни феодали и политици, а сега – на обикновените хора. Преди само присъдите ги праскахме „в името на народа”. Ха-ха, не вървеше да изписваме имената на поръчителите, я. Как си представяш да осъдим например управител на частна фирма – ООД за присвояване и безстопанственост и на трите инстанции, да му откажем да направим исканата от него ревизия и вещите лица да заявят, че няма липси. А какво да напишем най-отгоре, в името на народа, разбира се. Не върви да е в името на почетния блудник Тонко Фотев и мутрата Гудков, нали. На поръчания му хакнахме 9 години строг режим и туйто, такава беше поръчката. Като казах поръчка, та се сетих… Какво да ти донеса за хапване и пийване?

  Слушах словесната диария на бившия съдия и се чудех как не ме позна. Поръчах бутилка вино и агнешко печено, но преди да се врътне, го засякох:

  –  Познаваш ли ме? Изобщо как е при вас, корумпираните магистрати, помните ли жертвите си?

  –  Виж какво, захили се кривосъдникът – никога не ни е било грижа кой ще изяде хурката, нали поръчителите са си платили. Важно е тях да помним. Защото може пак да ни станат клиенти. А и аз бях върховен съдия, поръчки много, напрежение си е. Хайде, отивам да ти донеса поръчката и не се сърди, ако си от жертвите. Нищо лично, само за пари и кариерно развитие работим ние. В ИМЕТО НА НАРОДА! Ха-ха-ха…

  Чернотогестият се врътна с гръб и отдалечавайки се, продължаваше да се залива от смях.

   

  Ивайло Зартов

  Централен софийски затвор, 4 април 2013 г.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.:  Резолюция, написана на ръка върху показания тук документ от Върховна касационна прокуратура, във връзка с делото срещу Ивайло Зартов, гласи следното:

  Зав.ад.с-я /съдия?/, преписката да се разпредели на Друг принцип в тр……
  П.П. Моля, определеният наблюдаващ прокурор да предприеме незабавни процесуални действия по изложеното в сигнала.
  Разпореждам приоритетно да се работи по преписката – ПРОВЕЖДАНИ СА СРЕЩИ с Главния прокурор г-н Б. Велчев по случая С РУСКИ ДИПЛОМАТИ.
  09.04.2009 г.

  

• Колко струва моят глас? Двайсет лева…

   

  Беден старец пресмята трохи.
  После в шепите дълго ги гледа.
  И в хастара, прояден с бълхи,
  пъха дребната своя победа.

  Двайсет лева. Все някакъв кяр.
  Повишение зорлем дочака.
  Ще отиде сега на пазар,
  а светът ще усмихне добряка.

  Да си купи сънуван колбас…
  Стига вече със ситната леща.
  „Хайде! Плащам с парите си аз!
  Дай ми скъпата шунка отсреща…“

  Умореният в кишата пес
  нека косъма сив да заглади…
  Двайсет лева са светлото днес
  за години, преминали в клади.

  Глътки вино. Бутилка мерло.
  Не за комка, а тъй – за живота.
  Утре пак ще е същото зло.
  Днес обаче си има банкнота.

  Беден старец усмихва се. Сит.
  Утешен. Като в притча за Рая.
  А от тъмното бъдеще, скрит,
  алчен хищник загробва му края.

  .

  Ясен Ведрин

• Един мъртвец за изхвърляне

  Разказ от Атанас Стойчев

  .

  Носеха го от петнайсет дни. Бяха го сложили в четвърти трюм, защото температурата там беше най-ниска – минус двайсет градуса. Клатушкаше се заедно с тях, продълговат черен пакет – бяха го напъхали в черен чувал и овързали с въже от хвъргало, пътуваха за Лагос. Защо не го изхвърлиха в океана? Досега да бяха го забравили, едно по-тежко желязо – и на дъното. Въпреки че никой не го виждаше долу в тъмното, върху пакетите с риба – невинен, безвреден и безпомощен, той тровеше душите на екипажа през тези петнайсет дни. Моряците от палубата избягваха да работят около четвърти трюм. Все си го представяха, мъничкото дребно вързопче – беше дребен човечец, наруши внезапно монотонния и спокоен ритъм на кораба.

  В началото им беше жал. Само преди няколко дни някой бе пил кафе с него, бяха работили заедно, припомняха си най-малки подробности и си ги разказваха – как отворил вратата, как подал огънче… Изведнъж някой се сещаше, че не трябва да говорят за него. Само след минута пак продължаваха. Не можеха да си забранят да мислят за него. На кораба имаше много хора с разклатени нерви, със сърца, прогнили от алкохол, цигари, кафе, от бързата смяна на климата, от шум, от вибрации, всеки имаше по нещо. Мъртвецът беше като червена лампа за авария, която не можеш да отстраниш. Той им отне спокойните сънища, вече не си представяха разкошните вили и девствените гори от филмите в последното пристанище, не сънуваха как се любят с прекрасни жени направо върху килима.

  Мъртвецът, невинният, безвреден и безпомощен мъртвец сякаш беше забранил онези мигове на усамотяване, когато човек копнее за децата си, за жената, която е оставил на брега, той беше забранил този уют в мислите, който от време на време навестяваше моряците и им ставаше по-леко. Те не обичаха мрачните мисли. Стигаше им, че са тук, в океана. Често си казваха, че са забравени от всички и бяха прави. Сигурно имаше дни, когато никой не си спомняше за тях. Неприятно им беше да мислят за това. Предпочитаха да не мислят изобщо. Дълги дни нищо извънредно не се случваше на кораба и те бяха доволни от монотонното си съществуване. Чувстваха се добре, когато брегът не им напомняше с нищо за себе си, радиограмите минаваха като безшумни бели птици над главите им, винаги приятни и банални, не ги караха да се замислят особено.

  Техният мъртвец умря тихо – инфаркт, умря за минути, опаковаха го, сложиха го на тъмно и студено, натовариха кораба, запалиха машините, тръгнаха. Нищо не се бе променило. Но постепенно, без да го признават открито, моряците започнаха да намразват този полуразложен труп.

  – Ще го изхвърля някоя нощ, ще му вържа два шегела и ще го изхвърля – каза един ден палубният боцман, който винаги успяваше да прогонва мрачните мисли, но сега бе невъзможно, смъртта витаеше из кораба – в каютите, на палубата, при моряците, които изчукваха ръжда, на вахта при мотористите, на капитанския мостик, навсякъде. Не само палубният боцман, всички беснееха, но не можеха да я прогонят, тя си беше тук, неуловима, невидима, страшна.

  Пристигнаха в петък на обяд. Нямаше място на кея и ги оставиха на рейда. Капитанът съобщи на брега, че има мъртвец на борда. Казаха му, че ще дойдат да установят смъртта и да направят нужното за погребението. На другия ден към девет часа пристигнаха един лекар и един майор, представител на властта тук. Влязоха в трюма, светнаха, за да видят трупа. Лекарят беше с цигара. Старши помощникът го погледна няколко пъти, онзи не го разбра, беше се втренчил в замръзналото лице на мъртвеца и духаше дим право в него. Старши помощникът се пресегна, грабна цигарата от устата му, хвърли я и я стъпка. Лекарят го погледна учудено, но нищо не каза. Иначе всичко мина нормално. Направиха акт за смъртта и казаха, че следобед ще им донесат ковчег. Капитанът им даде уиски и цигари, и той искаше тази работа да свърши колкото се може по-скоро.

  Следобед служителят, който донесе ковчега, каза, че няма разрешение за погребението, но той може да уреди нещо за утре сутринта. Капитанът даде и на него една бутилка уиски. На другата сутрин с военен катер на кораба дойде самият “еди-кой си” в парадна униформа с еполети, със сабя и двама офицери отстрани. До обяд преговаряха и пиха в каютата на капитана. Казаха, че само те могат да уредят погребението. Нека утре да извозят мъртвеца до брега, ще видят какво може да се направи.

  В понеделник сутринта го изкараха от трюма, развързаха го и го измъкнаха от чувала. Лицето му, дрехите, целият беше в скреж. Докато приготвят лодката за спускане, докато го пренесат – по едно време го забравиха на лодъчна палуба, трябваше да закусят, той вече бе почнал да се размразява. Вдигнаха го, от него капеше вода, лицето и косата му бяха мокри, дрехите, в които го бяха облекли предварително, се бяха сгърчили и намачкали. Сложиха го набързо в ковчега, гледайки настрани, затвориха капака и го натовариха в лодката. На брега ги посрещна същият служител, който беше донесъл ковчега. Каза им, че поне до обяд трябва да чакат.

  – “Клъб найт 22” работи и през деня – сети се някой.

  Оставиха лодката заедно с мъртвеца, кой щеше да им го отнеме.

  – Някой може да открадне ковчега заради дъските – обадиха се двама-трима.
  – Ако не припадне от страх – каза палубният боцман.

  Тръгнаха вкупом към “22”. Пиха бира. Големите бутилки “Стар”. Някои се качиха набързо горе в стаичките. Един-двама успяха да се качат по два пъти. Повечето се наливаха с бира.

  Върнаха се към един часа. Все още нямаше никой. Ковчегът си беше там, тежко се поклащаше на дъното на лодката, непокътнат. Седнаха на пушките на кея и запушиха. Чакаха някой да дойде и да им каже какво да правят. Стегнаха се повече, отколкото по време на прехода. Това чакане ги довършваше. Дали да не прескочат пак до “22”?Да не би някой да ги беше вързал. Този ковчег ли? Едва се удържаха. Към седемнайсет часа служителят от погребалното бюро дойде и каза, че гробът е готов, трябва само да пренесат ковчега до гробищата. Повечето въздъхнаха облекчено, без да го крият. Взеха ковчега на ръце и го изнесоха на главната улица. Сложиха го на тротоара и зачакаха някое такси, за да го натоварят до гробищата.

  Негрите веднага се очистиха от този тротоар, скупчиха се на другия и оттам сочеха ужасени черния ковчег. Шофьорите на таксита спираха, но щом видеха какъв клиент трябва да возят, изплашено започваха да въртят очи, включваха на скорост, газ и изчезваха. Решиха да го носят на ръце. Слънцето все още печеше безмилостно. На всеки двеста-триста метра се сменяха с пъшкане и псувни, които уж не бяха отправени към мъртвеца, но на всекиго минаваше мисълта, че може да оставят ковчега някъде, ей тъй, в някоя градинка, и да изчезнат – все ще го приберат. Беше им писнало от него. Досадния човек можеш да изгониш, можеш да го убиеш, ще се отървеш от него, на мъртвеца нищо не можеш да направиш, той е мъртъв.

  Двамата гробари стояха подпрени на лопатите пред плиткия гроб, някъде до коляно. Толкова им бяха стигнали силите в този пек. Казаха им да копнат още малко, плащат им за това. Те се наведоха, но скоро започна да излиза вода и беше невъзможно да се копае. Единият гробар искаше да каже нещо, но никой не разбираше добре английски.

  – Той е ваш приятел…

  Това разбраха. Естествено, че е наш приятел. Всички заклатиха глави. Значи, трябва да се погребе като хората. Разбира се. Тогава гробарят направи жест, като че ли излива бутилка в гроба. Досетиха се и запсуваха. И този искаше подкуп. Не носеха нищо със себе си. Казаха, че няма нужда. Да го заравяме и толкоз. Няма нужда от ритуали. Гробарят ги погледна: като куче, а? Палубният боцман отиде до най-близкия магазин, върна се с бутилка уиски и я тикна в ръцете на гробаря.
  Вече беше станало тъмно. Другият гробар се разтича и донесе свещи. Щракнаха със запалките и ги запалиха. Осветиха малко ковчега, той си стоеше върху прясно изкопаната пръст и чакаше. От светлината на свещите наоколо стана още по-тъмно. Едва сега затаиха дъх. Гробарят отвори бутилката и поиска чаша.

  – Идиот – просъска някой, – пий от шишето.

  Нямаше чаша. Тогава гробарят наля малко от жълтеникавата течност в капачката на бутилката, изля я в гроба, каза няколко думи, пийна една глътка и подаде бутилката на другия гробар. Той също отпи малко и я подаде по-нататък. Докато стигне до последния, бутилката свърши. Гробарят каза, че сега вече могат да го погребат по техен обичай. Извадиха предварително написания лист, двама моряци със свещи застанаха от двете страни на четящия. Той прочете набързо написаното, бяха хубави думи, думи, които биха звучали хубаво за всеки мъртвец, но в тъмното не се виждаха добре, четящият прескочи някои от тях, два пасажа съкрати нацяло и свърши. Най-сетне спуснаха долу ковчега и започнаха да го заравят. Но се сетиха, че все пак трябва да отбележат по някакъв начин гроба. Без кръст, без камък, така ли? Кой глупак се сети! Сега вече нямаше как, трябваше да измислят нещо. Палубният боцман взе едното гребло, с което заравяха, и го заби откъм главата с дръжката надолу. Греблото беше във формата на “Т” с две летви отстрани, почти кръст. Вече бяха свършили, когато дотърча единият гробар и задърпа греблото, трябвало им. Палубният боцман го отстрани грубо, тикна в ръцете му две банкноти и онзи си тръгна ухилен.

  На другия ден същият ухилен гробар трудно, но все пак успя да издърпа греблото…

   

  –––––––––––––––––––––––––––

  АТАНАС СТОЙЧЕВ живее във Варна. Първата му книга с разкази – “Нон стоп”, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват “Пясък от дъното” (Факел, 1993), “Не ми вярвай, скъпа” (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), “Слаби ангели” (Факел, 1999), “Тъмната страна на жената” (Славена, 2003), “Тъмната страна на мъжа” (Славена, 2008).

  Автор е на пиесата “Скандал в рая”, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса “Задник, змия и бич”. Пиесите му „Плебеи и аристократи”, „Морски шах” и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали” и по Йордан Йовков „Шибил” са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.

  През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии “Българска маринистика” и издадената в САЩ “Гласове от линията на разлома. Балканска антология”.

  През 2005 г. за разказа си “Един мъртвец за изхвърляне” получава втора награда в TheDreamQuestOnePoetry & WritingContestв Чикаго.

  Книгата му “Човек зад борда”, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.

  Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.

  .

• С какво да те сравня…

  

  С какво да те сравня – Може би с представата си за Рая, разказана ми от дедите – Там всичко в зеленина е, Хурии разхождат се, приказно красиви, реки от мед текат.

  С какво да те сравня – Може би със слънчевите лъчи, нежно докосващи, даряващи топлина, или пък със страстната нощ, прилепваща две тела.

  С какво да те сравня – Може би с мекотата на морския бриз, прииждащи вълните, галещи неистово.

  С какво да те сравня – Може би с аромата на разцъфнали цветя, събрали всичката красота.

  С какво да те сравня – Може би с полъха на вятъра, възвишено усещане.

  С какво да те сравня – Толкова неща мога да напиша, толкова да разкажа.

  На няма да те сравнявам – защото Ти си жена, в едно събрала всичко, дадено от Твореца наш. Жена, на душата ми покой дала, а на сърцето ми – страст.

   

  Нури Джурин

• Под люспите на лука

   

  Животът, скрит под люспите на лук,
  към себе си най-властно ме привлича.
  И уж съм аз, а сякаш някой друг
  през тайните му иска да наднича.

  Най-тънкото е винаги отпред.
  Пресъхнало. Без капчица от влага.
  Уж алено, с цена и етикет,
  но там душата винаги се стяга.

  Един елит, царуващ без мечти.
  Без мирис от надежди и копнежи.
  Измамен вятър лудо го върти,
  пленявайки го в гордите си мрежи.

  На люспите аз нищо не дължа.
  От тях светът в безсмислие посърва.
  Без вкус е оцветената лъжа,
  поискала във всичко да е първа.

  Но аз дълбая. Чопля упорит,
  тъй както нокът би обелил рана.
  И ставаш ти, животе, тъй сърдит,
  че в лютото душата е възпряна…

  Най-вярно е, а толкова люти…
  Най-чисто е, но пари на очите.
  Най-бедно е, но иска да блести.
  Най-бяло е, но скрито от мечтите.

  А тази скръб, по своему палач,
  напомня, че за Святото се страда.
  И всеки плаща светлия си плач
  за късче Вечност или за пощада.

  Животът… Там, под люспите на лук,
  в една сърцевина – сърце ми дава.
  Живея го. Напротив и напук…
  Да бъда бял и лют. До незабрава…

   

  Ясен Ведрин

• Без мене! Баста!

   

  Не искам политик – природно бедствие,
  за кокала отново да ламти,
  и да чете предизборно приветствие,
  в което мед със масълце шурти.

  Ръце да кърши, чист пред простолюдие,
  безгрешен като ангел може би,
  поискал да му хванат вяра лудите,
  които сам с мизерия преби.

  Не ща да бъда сред овцете стригани,
  готови още да му блеят: Бееее!
  Един мандат за грабенето стига ми
  от „слънцето“ на нашето небе.

  Че след подобно слънчево изгаряне
  в мехури се събира люта скръб,
  а той ламти за ново договаряне
  с юнашки подпис върху моя гръб.

  Отново да си дрънка: „Гарантирано…“
  Да пуска в новините лаф след лаф.
  А стадото – безжалостно обирано,
  на кредит да задържа своя гняв.
  
  Без мене! Баста! Не излизат сметките!
  Гладът не се засища от лъжа!
  Освен праха, полепнал на подметките,
  на тази власт аз друго не дължа…

   

  Ясен Ведрин

• За Всичко… някъде и някога

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  За Всичко, което не съм ти казал, а така съм го искал.

  Когато душата ми се устремява и покорява пространства, и в огън пламти.

  За всичко, което е в мислите ми, а ти си толкова далече, и искам, и искам.

  За всичките думи, които нощем редя, а все ми се струват малко.

  За нещата, които искам да извърша за теб, а все не мога и не успявам.

  За всичко, за времето, което забързано отминава.

  Как искам до теб да вървя, да те гледам искряща под лъчи от вътрешно слънце.

  За мъничкото, което ме топли, което в сърцето си съм стаил.

  Някъде там в безкрая ръцете ти усещам – двама сме с тебе. Любов и мъка, радост и тъгa – за всичко, някъде и някога.

  Отлитат ден подир ден, като броеница нижат се годините, а всичкото все си стои.

  За всичко, за прошките пред Твореца, молeх се и за теб, и за себе си. За Всичко.

   

  Нури Джурин

• Кристин Лагард: Няма причина заплатите в България да са толкова ниски /Бъзикилийкс

  

  Разговор с генералния директор на МВФ Кристин Лагард, Neverojatno.wordpress.com*

  . . .

  – Все пак, да се върнем в България. Как точно виждате възможно да се реализира това минималната заплата да стане 500 евро – и то още утре?

  – Това е въпрос на политическа воля от страна на управляващите и политиците като цяло от една страна, и на ангажираност с проблемите на обществото и държавата от страна на отделния човек, от друга. За целта вие като общество трябва да се обедините и ясно да заявите, че не ще търпите корупцията, шуробаджанащината и алчността да вземат превес над интересите на обществото. Не забравяйте, че понятието република означава общо дело, а демокрация – управление на народа. Виждате ли ги някъде в България тези две понятия, реализирани в техния същностен смисъл?

  Първата стъпка, която трябва да направите като общество, за да ви се повишат заплатите, е да се организирате в истински синдикати. Синдикати, които да принуждават държавата да действа, когато са нарушени законите, определящи трудовите правоотношения. Трябва да изградите силни, борбени, масови синдикати. Всеки един трудещ се трябва да се включи в синдикална структура и тези синдикати трябва да се обединят, като противовес от една страна на склонността към корупция на държавните органи, и от друга – на алчността на работодателите за печалба за сметка на работника.

  Нима не виждате многобройните организации на вашите работодатели по браншове, обединени на едно по-високо ниво в КРИБ – Конфедерация на работодателите и индустриалците в България. Защо те да могат да се обединяват, а когато вие решите да правите синдикат, или само дори проговорите за това, бивате смачквани и уволнени на часа? Нима не виждате, че чрез тези свои обединения те се договарят какви стъпки да предприемат, за да запазят и увеличат своите печалби и за чия сметка. Договарят се на регионално, браншово и общодържавно ниво какво да е нивото на заплащането в съответния бранш и регион. Не ви ли прави впечатление, че докато говорят за конкуренция в бизнеса, в България почти не съществува конкуренция в заплащането между различните фирми. Че във вашето населено място, независимо къде кандидатствате да работите, заплатите са на едно ниво.

  Именно това договарят помежду си работодателите в тези свои организации – те разчитат, че вие нямате избор и дори и да искате по-високо заплащане, няма кой да ви го предложи, и така в крайна сметка ще се примирите с мизерните средства, които ви дават. Те договарят помежду си не само нивото на заплащането, но и условията, които ще ви осигуряват за да работите, доколко да спазват закона и какви действия да предприемат спрямо държавата, за да им позволи да трупат още и още печалби. И така, в един момент държавата от общо дело става тяхна собственост, те трупат печалби, купуват политиците, корумпират чиновниците, рушат държавността. И смачкват в зародиш всеки опит да се обедините. Синдикат за тях е мръсна дума, плашило, което трябва да бъде унищожено. Работникът трябва да работи и да се чувства виновен постоянно, че не работи както трябва. Да се чувства заплашен, че има някой, който веднага би дошъл на неговото място, дори и за по-малко пари.

  Колко от вас, които се оплаквате че получавате ниски заплати, колко от вас са чели “Кодекса на труда”, познават правата си и ги защитават? Колко от вас, когато са ставали свидетели на унизително отношение и нарушаване на трудовото законодателство спрямо свой колега, са вдигали глас срещу това? Колко от вас са сезирали държавните органи за нарушенията в своето предприятие – нарушенията, извършвани от вашия работодател, които нарушения са изцяло за ваша сметка, колкото и да си мислите, че не ви засягат? Колко от вас въобще са помислили да се обединят, за да потърсят правата си? Колко от вас са се събирали, за да обсъждат заедно общи действия срещу действията на своя работодател? Колко от вас са потърсили връзка с действащи синдикални структури? Колко от вас вярват, че е възможно заедно, чрез общи усилия, чрез изграждането на синдикални структури, да подобрят трудовото си положение? Но не, вие вярвате в парите, не в общите усилия, и затова ще бъдете поробени.

  Вие, вместо да се обедините в една синдикална работническа структура, прехвърляте своята отговорност изцяло в ръцете на политиците, на партиите, като разчитате, че те ще разрешат всичките ви проблеми, докато вие безропотно се трудите за благоденствието на светата пазарна икономика. Нима не виждате икономическите сили, стоящи зад всеки един политически проект? Нима не осъзнахте каква роля ви е отредено да играете в света, където парите са водещата ценност, когато най-нагло ви обясниха за “обръчите от фирми”? Партиите, политиците би трябвало да отстояват интересите на народа, но когато този народ спи и робува, а не следи постоянно действията на тези, които е избрал да осъществят въжделенията му и да ръководят машината наречена държава, тогава този народ става жертва на собствената си апатия.

  Кой дава пари на роби? Събудете се, обединете се. Създавайте синдикати, а не партии. Синдикати, които да защитават правата ви, а не партии, които да се борят за правото да ви управляват. В държава без силни синдикални структури всяка една организация, която се стреми към властта, е водена единствено от стремеж да се обогатява. Вие трябва да принудите държавните институции да работят, а това става единствено чрез силни синдикални структури. Думите „стачка” и „синдикати” трябва да са на върха на езика ви във всеки един момент. Вие не сте отделни хора, вие сте общество. Вие не сте просто работници, вие сте колектив. Вашият работодател не ви е господар и не той определя законите в държавата, а вие като част от обществото.

  Така че накрая бих искала още веднъж да наблегна на стъпките, които трябва да предприемете, за да повишите жизнения си стандарт. Първо – осъзнайте, че парите не са всичко. Второ – ценете труда, знанията и уменията, които притежавате, а не парите. Трето – вникнете в същността на понятията република и демокрация. Четвърто – бъдете активни граждани. Пето – обединявайте се в сдружения, чиято цел не е завземането на властта, а контрол върху начина, по който тази власт се упражнява. Шесто – изградете силни синдикални структури, СИНДИКАТИ с главни букви, в които да участвате активно. Седмо – познавайте правата си и ги отстоявайте. Осмо – не се страхувайте, но знайте, че за да водите достоен живот, е необходимо да се борите и да понасяте жертви като общество. Девето – СТАЧКА не е мръсна дума, а инструмент да защитавате правата си. Десето – роби или граждани, вие избирате.

  – Не сте ли прекалено крайна в изказванията си? Все пак вие сте начело на една от най-големите, ако не и най-голямата финансова структура, а говорите за синдикати, стачки, гражданска активност? Не трябва ли всъщност да подкрепяте идеята за по-малко държава и повече свобода за бизнеса? Не е ли това пътят към повишаването на заплатите?
  

  – Това са пълни глупости на болни алчни мозъци. Какво значи „по-малко държава, повече права за бизнеса”?. Я се вижте – вие имате ли държава? Говоря за държава като реално действащи институции. Цялата ви държавна структура е пропита от корупция – корупция, осъществявана от бизнеса. Ето ви никаква държава и пълна слободия за бизнеса – това е вашата държава! Вашата държава е мечтата на бизнеса – никакъв надзор и регулации, работи се кой както му изнася. Законите са само на хартия, работниците са безправни същества, трудещи се за европейските печалби на работодателите, срещу мизерно възнаграждение, в ужасни условия. Вижте си бизнесмените, стандарта им на живот. Дали отстъпва на европейския стандарт, дали не го превъзхожда на моменти? Вижте си вашия стандарт на трудещи се – уж сте в Европа, а сте някъде в централна Африка. Къде отиват печалбите? За яхти, коли, любовници, партита и забавления на бизнесмените – за вас остава само ниското заплащане, за да сте конкурентоспособни! Глупости, в които могат да вярват само наплашени и прости хора.

  Не е ли странно: когато държавата трябва да се бори за по-добри условия на живот на гражданите си, за спазване на трудовото законодателство, за повече надзор над бизнеса, за по-големи данъци, които да отиват за обществена полза, тогава бизнесмените да реват, че е необходима „по-малко държава”? А когато се почувстват заплашени от истинска конкуренция, да искат държавни субсидии и защита? Не е ли странно, че бизнесът иска по-малка намеса на държавата в отношенията си с работника, но когато работникът тръгне да си търси правата чрез стачки, протести и други действия, то бизнесът веднага търчи за защита от същата тази държава?

  Ето го истинското лице на тези радетели на свободния пазар и „малкото” държава. Те желаят пълна и неограничена от закони свобода за себе си, те желаят бизнес анархия, но когато вие пожелаете същото за себе си, ви обявяват за терористи, анархисти и врагове на държавата и искат тя да ви постави извън закона и да ви унищожи. Те желаят държавата да им служи и да изпълнява техните желания, а не тези на обществото.

  (Със съкращения)
  ________________________________________

  *„Всичко написано на тази страница е художествена измислица и не отговаря на действителността.
  Съвпадението с реални събития, свързани с действително съществуващи субекти и обекти, носещи същите имена, както героите в изложените писмени текстове, е случайно и неволно. Всеки читател и посетител на тази страница приема безусловно гореизложеното.“ –

  Обяснителен текст, който следва да се има предвид при всички текстове, чийто източник е http://neverojatno.wordpress.com

   

• Барон Мюнхаузен – почетен селянин

  Разказ от Ради Радев

  .

  Кандидатурата ми беше одобрена в кратки срокове и скоро президентът подписа указ, съгласно който ми се даваше  БГ гражданство. Отначало си помислих, че възнамерява да ми прави компания при ловните излети, за да го науча на някои тънкости в ловното изкуство, но после се оказа, че идеята е друга. На България, като нова членка на Евросъюза, определено й трябваха елитни личности – най-вече от висшата аристокрация, за да подобрят имиджа на нацията пред външния свят: хора от царски фамилии, принцове и принцеси, князе, графове, барони и т.н.– всички, с намерение да вдигнат престижа й в очите на общественото мнение, поради което в списъка на избраниците попаднах и аз.

  Отначало бях скептично настроен, но после ми казаха, че на територията все още имало тук-там гори и диви животни; можело да се устройват пикници и ловни излети, поради което приех поканата, още повече, че президентът се оказа свястно момче и обеща понякога да ме придружава и да се грижи за кучетата, особено когато някоя кучка се разгони и започне да създава проблеми. Това е особено важно, щото лани така ми изчезна една елитна кучка, докато гонеше някакъв заек и после я открих в близкото село – ухажвана от цяла глутница помияри; зарязала заека и го ударила на любов. Разбира се челядта, дето се пръкна впоследствие – шест парчета – беше някаква нова порода „улична превъзходна” и ги подарих на децата в квартала. Президентът нямаше нищо против да следи за морала на кучките, само дето обясни, че не може да лае, понеже бързо преграквал, но аз и без това не възнамерявах да го карам да лае.

  След като ми предоставиха БГ гражданство, аз се установих в едно китно село Мамульово и там хората ме посрещнаха много тържествено: с хляб, сол и музика; такъв бил обичаят – и ме настаниха в една малко поизоставена къща, която после реставрирах. Изобщо много мили хора. Веднага ме избраха за почетен гражданин, тоест – селянин – и организираха в моя чест всенародно веселие с ядене, пиене и надпиване. Аз като стар гуляйджия, веднага се включих в мероприятието, но бързо отпаднах от борбата. Оказа се, че тези хора пият като истински юнаци и разреждат мастиката с мента – една отровна смес, на която викат коктейл „Облак”; пиеш и падаш под масата. Имаше и една друга такава смес, на която викат „Боздуган”. Наистина като изгълтах няколко чаши ме тресна в главата.

  Интересно, че всички шампионати  и турнири, които се устройват тук, се свеждат до издръжливостта в пиенето. Това беше и основния спорт – няма бягане, няма скачане, няма борби, футбол и стрелби. Състезанията се провеждаха в кръчмата и шампионите – от много висока класа. Нещо повече – оказва се, че авторитетът ти се срутва тотално, ако не можеш да пиеш. Отзивът е приблизително следният: „Онзи ли, бе? Махни го, той е слаба ракия!” Което означава, че човекът не може да пие или не иска да пие. С една дума- нищо човек. Тази констатация ме накара да си помисля по въпроса и да се включа усърдно в подготовката, защото не е хубаво да бъдеш аутсайдер при подобни отговорни мероприятия.

  Другото нещо, което ми направи впечатление, беше, че тези хора лъжат много убедително. Е това вече нямаше как да го понеса и реших да ги запозная с десетте Божи заповеди; както е известно на цял свят, аз съм човек, който изключително презира лъжата. Това донякъде беше причината да не се кандидатирам за депутат – отхвърлих решително предложението на милиони свои почитатели да издигнат кандидатурата ми, поради обидната за един потомствен аристократ перспектива да лъжа хората на дребно и да им обещавам светло бъдеще след осемстотин, деветстотин или хиляда дни… Особено като виждам ясно, че са затънали до гушата в лайна и не е възможно нито аз да ги измъкна, нито пък те да се хванат за косите и да се самоизмъкнат, както някога практикувах при подобни  критични ситуации. Истината е, че като човек със синя кръв аз стоя високо над тези неща и би било обидно да се занимавам с партии и политика – толкова привлекателни за индивидите от плебса. Кръгът на моите интереси, както е известно, се затваря между ловните излети, войните и турнирите от най-различно естество, както разбира се, и жени – за предпочитане от висшето общество. Тъй като чух, че закрили харема на султана, където едно време се подвизавах (то се знае – не в ролята на евнух) и ханъмите се разбягали.

  Като почетен селянин на  Мамульово, ми беше възложена отговорната задача да организирам ловните излети, надпиванията, както и да участвам в дегустациите по време на ракиените и свинските празници. Това е една много висока чест. Казаха, че някога е имало и други турнири като футболни мачове, борби, надбягвания с коне, а по време на развитото социалистическо общество – с магарета, поради липса на коне, но накрая всички турнири отпаднали като безперспективно занимание, за да отстъпят място най-вече и преди всичко на надпиванията.

  А след като циганите ми откраднаха коня, аз също изоставих надбягванията и се включих активно в надпиванията. Там е работата, че веднага се разбра кой го е откраднал (по принцип тук всичко се знае), но когато се обадих в полицията да вземат мерки, докато се наканят, докато се намъдруват, се оказа, че онзи го е продал на друг циганин в съседното село, другият пък на трети, третият пък го заменил за булка и така нататък; загубихме му следите, в следствие на което накрая ми предложиха да ме компенсират. И наистина така стана. В съда, където се разглеждаше делото, ответникът направо заяви, че е станала малка грешка, че аз съм хубав човек и той много съжалява, ама в замяна на коня иска да ми предложи голямата си щерка за булка (била навършила цели четиринадесет години) или дори магарето – също изгоден вариант. Булката била дори девствена, освен това имала два златни зъба, а магарето било мъжко от много специална порода, така че това е една добра сделка. Понеже съдът изобщо не взе отношение; нямало как да го съдят – човека – и да го вкарат в затвора, щото имал много деца, кой ще ги храни, та по-добре да бъда така добър да се съглася на варианта с компенсацията. Ето, че бях изправен пред дилемата: булка или магаре, което само по себе си има своите плюсове и минуси…

  Не му мислих много и предпочетох магарето. И така, в края на краищата от кон се качих на магаре. Това на пръв поглед изглежда несправедлива сделка, но алтернативата да взема в къщи циганка, макар и с два златни зъба, е още по-отчайваща, като се има предвид, че същата особа само като мина покрай мен, усмихвайки се и лъхайки на кромид, ми отмъкна набързо без да усетя джиесема и портфейл със стотина евро. От друга страна магарето се оказа истински мъдрец – твърде интелигентен екземпляр и бързо научи немски, макар че понякога демонстрираше излишна упоритост. Освен това веднага стана ясно, че моралът му е на много ниско ниво – тоест все едно беше непосредствен представител на философската школа на циниците от древна Елада. Ухажваше всяка чужда магарица по твърде специфичен начин – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка.

  По късно установих, че в България това е една утвърдена методика; дори политиците я практикуват в ухажването на електората – тоест – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка. И което е най-впечатляващото, както магариците, така и електоратът възприемат този начин на ухажване с въодушевление, поради което последствията се оказват почти стереотипни; сега няма да ги коментираме. Тогава се сетих, че вероятно е трябвало много по-отдавна да възприема българската методика и да се представя пред фройлайн Маргарет по подходящ начин, а именно – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка, вместо да и падам на колене и да й поднасям рози чак от долината на розите край Казанлък за едното нищо; да ми обясни накрая, че не се впечатлява особено от рицарски изпълнения.

  Що се отнася до онзи крадливия циганин, после разбрах, че бил активист в някаква циганска партия – май беше Евророма – и възнамерява да се кандидатира за народен представител, вероятно, за да получи депутатски имунитет. Като нищо могат да го изберат и май няма да е първият случай в България, нито последният.

  Между другото с магарето Марко доста добре се сработихме; дори понякога ходех с него на лов и може би бях първият потомствен аристократ на магаре, като не се брои Христос. (Но той не е и потомствен аристократ, доколкото разполагам с информация за родословното му дърво.)

  Марко беше издръжлив, макар че с него нямаше как да се преследват зайци, нито пък лисици, защото развиваше скорост малко над максималната за един москвич – и въпреки реактивната тяга от пръдните, не можеше да достигне дори питомен заек. Но компенсираше донякъде тази безпомощност с оригинални хрумвания и философска премъдрост. Освен това имаше едно много сериозно преимущество пред който и да било средностатистически кон. Освен, че не беше капризен като  холивудска примадона – предпочиташе троскот пред специалните хранителни смески – с него можеше и много по-успешно да се контролират кучетата, когато хукнат по кърищата. В този смисъл кучкарят би бил доста улеснен и понеже възнамерявам да възложа тази роля на президента, не се съмнявам, че яхайки Марко, той ще остане извънредно доволен; хем няма да му се подбият табаните от тичане след кучетата пеша. Предупредил съм го също така (имахме един важен разговор по телефона) да тренира сериозно с употребата на алкохол, да не вземе да се изложи, а да изложи и мен, когато го извикам в Мамульово по случай откриването на ловния сезон и се окаже, че не може да пие. Това е недопустимо за един държавен глава; за тези неща тук се следи много внимателно. Да не кажат после хората: „Абе що си го взел тоя нещастник в дружинката, само до разваля мухабета; падна под масата от половинка гроздова.”

  Мислех да привикам и вътрешния министър, за да ми носи резервната пушка и да я зарежда, когато не мога да смогна сам, но той се извини и каза, че си е подал оставката, поради което се наложи да взема за оръженосец Митко циганчето. Когато после го попитах: „Защо така, бе Руменчо, защо си подаде оставката, та не можеш да дойдеш в Мамульово за откриването на ловния сезон”, той ми отговори натъжено: „ Съжалявам, Ваше превъзходителство, но едни лоши опозиционери ме караха да арестувам родните наши мафиоти, които са добри момчета  и са съвсем невинни, та аз предпочетох да си подам оставката пред такава несправедливост. Постъпих честно.”

  Разбирам го напълно. Прав е човекът; не може току- така да се нарушават гражданските права на добрите хорица само поради някакви подозрения за наркотрафик, убийства, контрабанда, обсебване на милиони и други такива недоказани твърдения на разни журналисти – и особено на онези чиновници от Брюксел, дето само търсят за какво да се заядат. В края на краищата по-добре стана така, щото Митата – циганчето се справи отлично със задължението на вътрешен министър; цял ден припкаше неуморно след мен без да се оплаква и ми носеше резервната пушка.

  Отказах се и от услугите на финансовия министър; той трябваше да събира обстреляния дивеч, но ме предупредиха хората, че не може да пие, а освен това като нищо може да се опита да вдигне акциза за домашната ракия още с двеста процента, което би било катастрофално за Мамульовския народ… Ние тук хич не ги обичаме тия неща, предпочитаме да си пием ракията без акциз. Възложих тази работа на местния имбецил Маринчо, който също не се посрами и според мен спокойно би могъл да бъде назначен за финансов министър, ако възникнат проблеми в държавата.

  Хеле имаше един поет дядо Тоню, който съчиняваше главозамайващи рими, декламираше, композираше, пееше, пиеше като змей и освен това умееше да лае като куче, дори като глутница кучета. Разбира се, не го назначих за водач на кучетата, трудно ще му бъде на стари години да гони зайци. Но си мисля, че като министър на културата би имал много по-голям успех от сегашния, дори беше измислил продължение за „На всеки километър”, където самият той в главната роля – истински супермен – трепе терористите като плъхове. Лошото е, че докато траеха приготовленията, той взе, че умря и сега няма кой да трепе терористите.

  Иначе подготовката беше на ниво. Наредих на кмета да подсигури официална трибуна и знамена – националното и на Евросъюза; за произнасяне на речи и културни мероприятия. Наредих и на поп Дончо да организира бабичките за подготовката на ансамбъла за песни и танци, който да изпълни в моя чест „Ода на радостта” и „Полегнала мий Тудора” .

  – Ваше Високоблагородие – рече смутено попът – но кой ще бъде диригентът?

  Обясних му, че поради смъртта на дядо Тоню, няма смисъл да викаме Херберт фон Караян и най-вероятно самият той ще трябва да се заеме с тая отговорна работа.

  – Освен това – казах му – населението тук ти има доверие, а Херберт фон Караян още не се е научил да свири на гайда и има опасност да побегне, когато хорът на бабичките извиси глас в четвъртата октава над петолинието.

  Както се и очакваше, мероприятието се осъществи без засечки. След официалната част, когато последователно дадох думата на президента и премиера, и те вдъхновено убеждаваха електората колко е щастлив под мъдрото ръководство на това правителство, а той сияеше от щастие, след като мина веселата част с изпълненията на мамульовските бабички и накрая започна голямото надпиване. Чак тогава селяните започнаха да се съмняват в достойнствата на своите избраници. Оказа се, че те, въпреки моите предупреждения, отпаднаха от борбата още на самия старт – тоест още с вземането на аперитива – което срути тотално доверието към правителството; а когато се навлезе във финалната права – изпиване на бакърче червено вино на екс – от официалните лица нямаше нито един представител за кадем.

  „И това ми било правителство!“ – разсъждаваха селяните. То се знае, че трябваше аз самият, въпреки високия си сан, да се включа директно в изпълнението и ако не успея да върна доверието към управляващите, поне да спася честта на висшата аристокрация, към която принадлежа от панти века. Пребивавайки известно време в Мамульово и участвайки активно в подготовката, бях придобил известен тренинг, който ми даваше редица преимущества пред простолюдието от политическата върхушка в София. Изпих виното на екс и обявих пред възторженото жури, че състезанието е приключено и, че съвсем естествено, победител съм аз – което те приеха без възражения, трябваше да се запазят сили и за предстоящия ловен излет.

  Решението беше приветствано от всички, дори от запалените привърженици на чашката, защото преследването на дивеча и боравенето с оръжие е отговорна работа; не можеш да си позволиш да застреляш кучето вместо заек, макар че и това се е случвало. Е да, на мен не се е случвал подобен гаф, но няма да забравя онази история, когато моят приятел – руският император застреля по невнимание любимата си кучка Пелагия, защото се беше насвяткал като мужик и я помислил за вълчица, а после плака безутешно над тленните й останки, все едно да бяха на императрицата. (Макар че твърде се съмнявам, че би го направил, ако беше наистина така.) Няма да забравя още случката  с турския султан, когато изплюска цяла тава със свински пържоли от глигана, дето бях отстрелял в Юлкиден кория, и чак на другия ден, след като изтрезня се сети да попита какъв беше този хубав гювеч, който му бяха поднесли моите слуги. Но когато му обясниха, спомняйки си, че Аллах му е забранил да си позволява подобни лакомства, нададе писък до небето. Веднага дойдоха еничарите да ме арестуват и дори възнамеряваха да ме вкарат в кацата с лайна*, където по принцип се извличат показания от престъпниците – рецидивисти, но в последния момент онзи размислил и решил да ме реабилитира, при положение, че се оженя за тридесетте му любими дъщери.

  Е – това вече съвсем ме обезкуражи и се чудех милост ли е или утежняващи наказанието обстоятелства; за всеки случай бях представен на младоженките и когато се появиха групово пред измъчения ми взор – усмихнати и лъчезарни – имаше фолк изпълнителки, актриси, кечкини, поетеси и всички ентусиазирано демонстрираха талантите си – ме присви стомахът и започнах да поглеждам с известна доза надежда към кацата с лайна. Предложиха ми по хуманни съображения и алтернативен избор: наскоро се споминал главният евнух към харема, та – значи – длъжността била вакантна и може да се кандидатирам веднага, с почти сигурна перспектива за назначение. Както и да е, избавлението дойде от неочаквана посока: появиха се още много кандидати за тази длъжност най-вече от българските културни среди – сега няма да изброявам имена, които дори протестираха, че били пренебрегнати от некомпетентното  жури, поради което изборът бил нелегитимен и т.н.– на султанът му писна да се занимава с протестни декларации, накрая махна с ръка: „Кач ордан, ешек джанабет!”** И легна под една дебела сянка.

  Участвал съм в ловните излети и на друг мой приятел – стария български президент – онзи народния, който обичаше сигурните мероприятия и за целта дивечът първо се опитомяваше в специални ферми на УБО, после му се докарваше на крака вързан, а той се прицелваше от пет крачки и натискаше спусъка. Абсолютно опечена работа.

  А на румънският ми приятел – онзи стария – му прекарваха доживотно осъдени затворници, предимно политически, облечени в мечешки кожи, защото е трудна работа да гониш истински мечки из гората, особено когато ги няма. Ами мечка като мечка…

  Та значи, приключихме с официалната част, попът прочете молитвата, жената на кръчмаря лисна бакърчето с вода пред изхода на кръчмата и аз – като най-високопоставен – прерязах лентата, после поведох групата към гората. Тази гора някога по времето на стария ми приятел е била резерват за диви животни, достъпът е бил разрешен само за „наши хора”, но след като избухна демокрацията и влезнахме триумфално в Евросъюза, вече не е резерват. Тук сега всички имат право да си пробват слуката, дори все още има дивеч, макар и доста намалял, но за елитни спортисти като мен това не е проблем.

  Всичко щеше да е о-кей, ако не ни мина котка път. В последния момент се изтърсиха пълен автобус журналисти от областния град – и цялата ловна дружинка, начело с мен, замръзнахме в очакване на най-лошото. Отначало си помислих, че обект на тяхната атака е президентът и представителите на Софийското правителство, но не било така. Оказа се, че вниманието им е фокусирано изцяло към моя милост. Те изобщо не проявиха интерес към настоящата правителствена група и се заядоха с мен:

  – Каква е вашата програма, как мислите да съставите новото правителство?

  А сега де, това пък откъде го измислиха?

  – Какво, какво? – зверя се аз. – Каква програма, какво правителство?

  – Как какво? – обадиха се няколко гласа. – Нима не знаехте, че сте на гребена на вълната?

  – Но чакайте, аз съм потомствен аристократ и не се занимавам с политика. Това е под моето достойнство и е работа на плебса.

  – Нищо подобно! – възрази една оперена журналистка от областния ежедневник. – Трябва да се радвате, че народът ви гласува доверие. Оказва се, че настоящото правителство е изчерпало възможностите си и хората са обърнали поглед към вас. Вие не можете да откажете тази висока чест.

  – И таз добра! Но аз изобщо не съм си го представял и имам съвсем други намерения. Възнамерявам да поведа ловната дружинка към гората. Тук са и президентът, и премиерът; те са в течение на нещата, занимавайте се с тях.

  – Тцъ. Те вече не ни трябват. Те са изчерпани като политически елит и хората разчитат на вас. Мнозина са наясно с вашите възможности. Дори е съставен комитет от ваши поддръжници по организацията и учредяването на нова политическа формация, която ще носи вашето име: „Национално движение Мюнхаузен първи – НДМП”.

  – Хм. И каква е моята роля в това начинание?

  – Вие сам си избирате ролята. На първо време вероятно ще трябва да обещаете нещо. Например – в колко дневен срок ще направите българите богати. Те обичат да им се обещават подобни неща, особено, ако сроковете са кратки.

  – Аз да ги направя богати?! Но, доколкото ми е известно, за това се изисква повечко работа. Те искат да стане без да работят ли?

  – Естествено, а то иначе и баба знае. Тя – работата е изморителна и е по-приемливо без много да се назорваме. Точно в това се състои и величието на един народен водач.

  – Малко ще е трудно за който и да е водач. А вие имате ли предложения?

  – Вие ще трябва да измислите формулата – обадиха се още гласове –Това изисква сега народът – вожд и закрилник. С една дума, избраникът трябва да унищожи мафията и да дава повече пари. Тук и сега!

  – Може би трябва да се открие нова печатница за пари – замислих се аз – щом като работата е опряла до там…

  – Ето че накрая се досетихте! – викнаха всички. – Браво! Това се казва истински мъдър вожд! Това е изходът – нова печатница за пари и всички набързо ще станат милионери. Чудно как не са се досетили досегашните правителства.

  – И на мен ми е чудно. Добре де, приемам предложението, щом като народът настоява. Новите министри ще бъдат: Митата, Мутата, Шанко, Салито, Мустафата, баба Марийка, Маринчо, дядо Маню, поп Дончо, Гочо Тъпото…

  – Но кой ще бъде министър на правосъдието?” – обади се плах глас от редиците.

  – Как кой? Естествено – на първо време големият Маргин. После може и малкият…

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Процедурата се свеждала горе-долу до следното: престъпникът се набутвал в каца с екстременти, като само главата му се показвала отвън. След което еничарят замахвал с ятагана над кацата и клетникът се принуждавал да се скрие надолу. Този експеримент се повтарял, докато бъдат получени необходимите показания.

  **  Махай се от там, грешно магаре! (от турски)
  

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ради Стефанов Радев е роден през 1944 г. в с. Болярино, Пловдивско, което вече не съществува на картата. Живял, учил и работил в Пловдив, в сферата на радиоелектрониката. Понастоящем е пенсионер. Занимава се с литература още от ученическа възраст, но публикува едва от няколко години – предимно в интернет, но и на хартиен носител. Написал е много разкази, част от които влизат в хумористичния сборник „Галерия от гротески“, издаден през 2008 г. Други негови разкази са събрани в сборника „Омерзение“ (в издателство „Жанет 45“), все още не превърнал се в книга. Както и два романа – „Езотерон“ (фантастика)  и  „Пигмалионав комплекс“, също неиздадени, първият от които е качен в сайта „Литературни бесилки“, а вторият чака издаване в издателство „Колибри“. Радев е автор и на десетина новели и три повести – неиздадени също, които могат да се прочетат в сайта „Хулите“.  Както и на стотина стихотворения. През 2012 г. излиза неговата поетична книга  „Пеещи безумства“. Разказът „Барон Мюнхаузен – почетен селянин“ е написан преди няколко години, но ни бе изпратен наскоро от неговия автор.

   

• Змийско мляко

  Разказ от Здравка Ефтимова

   .

  Каквото и да кажеш, ще ти простя, това не е правилно, защото прошката отдалечава най-много хората от сърцето ти. Залъгваш се – този ще изтърпи всичко, което направя, но не  е така, мила, не е така. Аз помня, когато хората мислеха, че ще умра, когато докторът беше казал на баща ми – не мога да ви обещая нищо, а човекът от съседното легло в болничната стая се обадил „Купете му ковчег“ – баща ми, който е корав мъж, който е направен едновременно от камък и слънце, рекъл „Добре“. Но ти не каза „Добре“, ти дойде  – аз съм бил без свяст, аз съм си тръгнал и още малко оставало съвсем да затворя пръстта  след себе си. Ти си ми давала тая отвара от змийско мляко – аз го зная, това е едно жълто цвете, горчив плевел. Като млад баща ми, който беше повече камък и съвсем малко слънце, ме караше да копая и да очиствам градината от змийското мляко.

  Ти си мазала устните ми със змийско мляко,  а аз те виждах – аз те виждах през смъртта, как седиш в съседския двор, едно малко момиче с черна коса и черни очи, едно дребно хлапе, което беше толкова глупаво, че не помръдваше от мястото си, подреждаше ли, подреждаше камъчета, и никак не приказваше, та трябваше да питам баща си:

  – Това дете да не е нямо?

  За тебе той приказваше само като за слънцето, в себе си. За тебе той рече веднъж:  „Не закачай това дете, майка му го остави, майка му заминала някъде с някакъв шофьор“ – но аз чух от другите момчета в махалата, майка ти казала: – „Отивам да купя хляб…“, взела всичките пари от къщата, взела халката си, взела златния пръстен на баща ти – така разправяха после съседките, а баща ти, като се напиваше с моя баща, възрази:

  – Че аз нямам златен пръстен.

  Беше грабнала телевизорчето и с него отишла да купи хляб. Не се върнала и не избягала с един шофьор, а заминала в Рим, или може би в Бон, където мъжете са много по-добри от нас и имат много пари.

  Баща ти от толкова пиене с моя баща не можеше да ти разказва приказки, пък и не знаеше нито една свястна история. По тоя край няма място за приказки, защото в приказката всички заживяват щастливо, а ние не заживяваме щастливо, при нас има ракия и приказката се удавя в нея. Затова ти не си проговорила дълго време и мислели, че си няма, и когато един ден баща ти… и той отишъл да купи хляб като моята майка, заминал за Рим – за мен Рим е място, откъдето няма връщане. В Рим ракията е по-тежка и мъжете плащат добре, а тия, които не могат да плащат, отиват за хляб и прескачат направо на небето. Небето е краят. Небето е ковчег, който ни чака днеска или утре. И като докторът казал за мене – „Тоя не го чакайте“, само ти си дошла с оная малка паничка змийско мляко – в тая паничка ядеше твоето куче Гашо. То заедно с майка ти отиде в Рим – а оттам, знаеш, няма връщане, защото ракията е гъста, в Рим мъжете обичат по-добре от нас. Когато баща ти замина за Рим – ковчегът му беше от картон, защото баща ми, мъж от камък, загуби най-добрия си приятел и му скова ковчег от картон – само аз, ти, баща ми и слънцето го изпратихме за Рим.

  Тогава ние с баща ми разбрахме, че ти не си няма. Погали кучето и му каза:

  – Утре ще има хляб.

  Беше на пет години, а може би на седем, а аз бях на осем години – баща ми беше съвсем сигурен, защото, когато съм се родил, излязла някаква нова компютърна игра. Този ден баща ми ме научи, че ако нещо те боли, отиваш и го казваш на змийското мляко – аз не знаех какво е змия,  но знаех змийското мляко. Отведох те при него и казах на млякото – ето на това момиче баща му е в Рим и майка му е в Рим, научи го да приказва това момиче, защото няма с кого да си говоря, докато  татко е на работа. Баща ми беше все на работа – копаеше канали, а когато не копаеше канали, заравяше канали, затова се молехме да има канали. Аз даже си мислех по едно време, че каналите се ядат. Змийското мляко и каналите бяха най-важното нещо на света. Каналите увеличаваха камъка в татко и изяждаха слънцето, но се оказа, че съм се лъгал. Слънцето нищо не може да го изяде. „Кажи ми нещо важно, татко“ – помолих го, а той рече: – „Не мога, защото най-важното нещо е смъртта.“

  После аз също започнах да копая канали, а тебе те държахме в къщи да готвиш и ти не приказваше. Змийското мляко не те научи да говориш по-добре, ти ме слушаше – разказвах ти как пердашех момчетата за шепа стотинки, как се страхувах, че полека и аз ставам на камък, защото ако не си камък, момчето ми, ще те изядат – както големите кучета изпохапаха твоя Гашо. Аз ставах камък, но ти беше слънцето в мене, мълчанието ти беше слънце, ти беше смъртта също, защото баща ми казваше, че няма нищо по-важно от смъртта, а от тебе за мене нямаше нищо по-важно. Аз копаех канали и закарвах вода в села. После заравях канали, работех къщи и под ръцете ми излизаха покриви и комини, и пак под ръцете ми се разрушаваха покриви и комини. Правех това, за което ми плащаха, но не намирах никъде змийско мляко – а то лекува всичко.

  И приятелка си намерих, доведох я при татко и при тебе, и като видях очите ти… Ти нищо не каза, не защото не можеше да говориш, ами защото тоя ден  не беше набрала змийско мляко. Стори ми се толкова малка, като че майка ти отново беше заминали за Рим и баща ти също бе заминал за Рим. Още по-лошо, аз бях заминал за Рим и ти бе останала съвсем без нищо, без единствената приказка, която аз измислих за тебе. Тук има само змии, камъни и канали, които съм изровил, тук има  хора, с които съм се бил, тука има пари, които съм откраднал. Тук има жени, които съм целувал и за които съм пръскал луди пари, но няма приказки. Тук е Рим, затова аз те гледах така слаба и мършава, само с баща ми, който се беше превърнал съвсем в камък и не приказваше… а може би ти беше помолила и него да съчини някоя приказка, той не бе успял, затова вечер ти казваше  – „Лека нощ“. А на мене никога не беше казвал „Лека нощ“.

  Та затова взех да си вярвам, че слънцето не може да се затули, че камъкът става слънце, щом човек като моя баща ти казва „Лека нощ“. Затова ти измислих приказка – за човека, който от камъни правел нощ, и за да са леки нощите, отнасял камъните далече от заспалото дете. Ти много харесваше тая приказка и вместо да заспиш, отиваше в градината и търсеше камъни. То пък една градина – баща ми имаше девет корена домати за ракията, горките зеленчуци – изсъхваха на коловете си, защото не ги поливаше. Само ти им носеше вода на тези домати, може би затова той ти казваше „почивай си, дете“. Ти отиваше в градината, при изсъхналите девет корена домати и донасяше камъни.

  – Ето ги леките камъни, които  правят нощта толкова мека – казваше и си ги слагаше до възглавницата. Толкова много думи изказа на един път, толкова много, че се уплаших да не си болна. Когато беше добре, стоеше тихо до къщата, береше снопчета змийско мляко и събираше камъчета. Баща ми те научи на няколко букви, аз на всички букви, които знаех, и ти се преструваше, че четеш.

  Не разбирах какво точно четеш, защо как човек ще чете, като гледа облаците? Ти четеше облаците, сигурно за някои хора по небето нещо е написано, но нали знаеш, че небето е нашия ковчег, там отиваме, когато дойде време да стягаме куфарите за Рим. Затова веднъж те напердаших – единственият път, когато съм те ударил – толкова беше мършава под ръката ми, че за пръв и последен път ми дожаля, че съм удрял някого. И когато не заплака, а събра камъните, с които си правеше къщички, и ги изхвърли далече от  изсъхналите домати, аз се заклех – никога повече няма да ударя това мършаво момиче. Никога няма да й казвам грозни думи. Ти престана да приказваш, престана да събираш змийско мляко, отслабна и баща ми, който не обръща внимание на такива неща, доведе у нас един доктор.

  Ние не вярваме в доктори по тези места, не вярваме в приказки и сами знаем пътя за Рим. Знаем, че там мъжете имат много пари и жените са усмихнати, но не вярваме на тези жени.  Докторът каза, че не знаел какво ти е, че трябвали изследвания и баща ми не си купи ракия. Баща ми продаде телевизора, а той гледа новините и през цялото време говори мръсни думи, защото според него от телевизора говорели по-мръсно от него, но не можеше без новини, като че светът щеше да свърши без новини. Аз откраднах един мотор, първото нещо дето крадях, продадох го и те изследваха. Не знаеха какво ти е, отслабна и съвсем потъна във възглавницата. Баща ми ти купи нова възглавница, аз ти подарих моето одеяло, но не се оправи, ами взе още по-дълбоко да потъваш във възглавницата. Тогава взех да ти разправям оная приказка за камъните, които правели лека нощта и за човека, който вместо домати, засадил змийско мляко в цялата си градина. Още по-добре, че човекът бил умен – млякото не бива да поливаш, то обича най-много топлото, също като тебе. Така ти приказвах все една и съща приказка – месец ли два ли  „и ти донесох камъните, дето беше изхвърлила. Ти започна да ядеш и аз се заклех, че няма да бия никого, че няма да крада, ако оздравееш – и ти оздравя.

  А когато доведох приятелката ми, то не беше приятелка, беше момиче като локва – днеска се появява, след час изчезва, стига да напече слънцето – ти пак престана да говориш. „Какво искаш?“ – питах те, като че не знаех, че нищо няма да кажеш. Но ти забърбори: – Хайде да избягаш в Рим. И аз ще избягам в Рим и там ще се разхождаме. В Рим хората са добри, там майките не отиват за хляб, а бащите си стоят вечер у дома. В Рим небето не е ковчег, то е змийско мляко.

  – Не знаеш ли, че никъде на света няма Рим – казах аз. -Аз го измислих за тебе – защото нямаме приказки и трябва да си ги измисляме. Тук има само скали и ракия.

  …После не помня, лекарят казал на баща ми: „Не се надявай, пребили са го“. Сътресение, възпаление и още не знам си какво, само сътресение навсякъде по мене и никакво здраво място, тъй че баща ми, който отдавна очакваше, че ще се разделим, защото по-голям пройдоха от мене нямало кой да роди, тъй като майка ми се стопила още на първия мой рожден ден, баща ми беше готов с ковчега – и лекарят в болницата бил готов, само една стара медицинска сестра, съвсем преди пенсия, се разплакала за мене.

  –  Защо плачеш? Такива като този трябва по-бързо да изгният – подхвърлил човекът от другото легло и било съвсем очевидно, че никога повече няма да видя леките камъни на нощта, нито пък ще мога да ти разказвам за тях.

  Но ти си дошла, ти си дошла и на никого не си продумала нищо. Това е съвсем естествено, защото  за какво са ти приказки тук, човекът е тръгнал, остави го да пътува. Но ти си топила блузата си в отвара от змийско мляко. С такова лекувахме Гашо, кучето ти, но то се стопи, умря, а ти си топила най-хубавата си блуза – бях ти я купил, като доведох приятелката си и ти дадох блузата, за да ми простиш, а не прости и престана да приказваш. Значи тая най-скъпа блуза си държала в змийското мляко и си наквасвала устните ми. Така може би два месеца, а може би два часа или две години, по нашия край времето няма значение, защото има само скали. За камъка два часа и два века е едно и също нещо. Времето е важно, само ако някой ти казва „Лека нощ“, а ти си ми давала да пия по една капка на ден от това змийско мляко. Докторът казал:

  – Не може да бъде, съвсем не може да бъде! Той вече трябва да е мъртъв – но аз никак не съм бил.

  Може би защото ти си ме чакала да тръгнем заедно за Рим, а аз дори оттатък, както съм те гледал през смъртта, не съм искал да те заведа. Докато съм крачил към небето, съм си казвал, че там няма да си с мен и няма на кого да разкажа единствената приказка в целия ни край. А като няма на кого да я разказваш, защо ли измисляш приказка – тя отива в Рим, горката. Аз те виждах – но не като голямо мълчаливо момиче, а като нямо хлапе. И що за мъж съм, ако зарежа едно малко хлапе, което вече е изпратило кучето Гашо за Рим? Докторът казал, че сигурно змийското мляко имало някакви особени свойства, но не е така – ти имаш особени свойства.

  Сега ми казваш, че понякога ти идва на ума да си отидеш от мен. Аз съм лош, не можело така детето да живее – с такъв баща като мен, с такъв човек, който ще си вдигне шапката и ще замине по дяволите. Глупави думи! Нали знаеш, че никакви думи не могат да те отдалечат от мен. Че никой не може да те отдръпне от мене, че ти не можеш да се отдалечиш от мене, защото аз съм измислил приказка само за тебе. И ако човек измисли приказка за някого, двамата никога не се разделят, значи остават заедно, а Рим отива на кино. Не се страхувай за момчето. Аз ще отида за хляб,  ще го донеса у дома, а ти ще го сложиш на масата заедно с цветчетата от змийско мляко и камъните, които правят лека нощта.

  Ще вечеряме заедно тримата. Всяка вечер, всяка вечер ще ядем хляб заедно, момиче.

   

• Фантазии

  Преплитат се в съзнанието ми – Фантазии, като хиляди звезди по небосвода.

  Докосване едничко подлудяващо, каращо да тръпне всяка фибра в тялото, огън всеизгарящ.

  Градини от рози, разпростиращи аромата си толкова надалеч.

  Заспиващи улици и блестящи неонови светлини – пъстроцветни.

  Кадифени коси, толкова меки, падащи като водопади и пленяващи като разпръскващата се вода.

  Синьото от небето, греещо и донасящо усмивката на лицето.

  Където и да се обърна – Фантазии, даващи ми силата и копнежа като Кондора да полетя, да те виждам, да слушам гласа ти.

  Толкова мъничко е нужно, а бягаме като луди от него. В борба неравна преплели изкривени, изгубени страсти.

  Но Ти си във фантазиите, изчистени като детски смях, като сълзата, отронваща се и проправяща си път по скулите, стигаща ъгълчетата на устните и вкуса.

  Фантазии за пътеката на кошутата, скрила тайно и пазеща своето.

  Хиляди години през вековете и странстващи фантазиите в необятното, откъдето сме произлезли.

  Жаждата в тялото – караща човека да търси оазиса на своето изкупление.

  Грехът и падението, но силата Божия, караща ни да се изправим и отново да погледнем.

  Фантазии, придружени със смирение, но изригващи вътре като вулкан след дълго мълчание.

  Как да те опиша, май не е нужно. Бог погрижил се е за това.

  Само нещичко ще добавя – Фантазиите на любовта.

   

  Нури Джурин

• Безкрайна нощ

  Откъс от едноименен роман на М. Ралчевски
  

  Eдна древна индийска легенда разказва за ненадминат в съвършенството и мъдростта си индуски монах, който от младини бил посветил целия си живот на една-единствена цел – тази да разбере смисъла на човешкия живот.

  Когато навършил осемдесет години, ненадейно, разхождайки се в гората, той срещнал Създателя си, Който му се явил във вид на скромно облечен белобрад старец. Индусът веднага разбрал, че пред него стои не кой да е, а Творецът на всичко. Без да се колебае нито миг, той веднага попитал:

  „Щом ми се явяваш, Господи, значи, че или е дошъл краят ми, или че Си чул молитвите ми и си решил да изпълниш просбата ми.”

  „И за двете си прав – отвърнал Господ – тук съм, защото ти се труди неимоверно много през всичките дни, които ти бях отредил на Земята с една- едничка цел – да разбереш смисъла на творението Ми. Благодарение на твоето неугасващо желание и неспирно постоянство ти се доближи изключително близко до целта си и вече почти знаеш отговора, затова реших да те възнаградя, като ти изпълня едно желание”.

  Индусът навел поглед, защото било непосилно да гледа Създателя в очите, и смирено промълвил:

  „Аз изживях живота си така, както желаех. Придобих мъдрост и знания, каквито едва ли някой на тази земя притежава. Постигнах истинска свобода и спокойствие, за които много хора силно мечтаят, а аз имам от тях в изобилие. Едно нещо обаче не можах да разбера: какво е любовта?”

  „Това ли е желанието ти?” – попитал Бог.

  „И да и не – отвърнал индусът, – да, защото това е наистина желанието ми, но и не, защото за да го осъществя бих искал да изживея живота си отново. Ако е възможно, искам да стана отново на двадесет години, но да запазя разума, който имам в момента.”

  „Всички закони и сили, които познавате вие, човеците, са Ми напълно подвластни – отвърнал Бог, – но има нещо, което явно все не можете да разберете – и това е, че Съм ги създал за да се спазват, а не за да бъдат нарушавани.”

  „Значи няма да изпълниш желанието ми?” – натъжено попитал индусът.

  „Ще ти дам всичко, за което мечтаят хората, но втори живот… това не мога”.

  Индусът не отговорил нищо. Той мълчаливо свел глава и смирено зачакал. Бог видял и оценил голямото му смирение, както и силния му сърдечен копнеж.

  „Понеже наистина виждам, че си мъдър, благочестив и достоен човек, ще направя изключение! – казал Той. – Ще те върна на двадесетгодишна възраст, но както ти казах преди малко, не всички закони ще престъпя. Ще те върна шейсет години назад, но без опита и мъдростта, които си придобил по време на живота си.”

  Индусът се натъжил, защото разбрал, че човек има само един-единствен живот, за да осъществи мечтите си, както и само един-единствен шанс, за да познае любовта и щастието… и пожелал да умре.

   

  Мартин Ралчевски,

  Ralchevski.blogspot.com

• П.Г. Кънев, „Уиски в тенекиена кутия”

  Издателство „Жанет 45“ е пуснало на книжния пазар новата стихосбирка на Пейчо Кънев „Уиски в тенекиена кутия”

   

  „…това е неговият истински глас – онзи, който познавам, и той казва всичко, което иска да каже, без да се притеснява от нищо и от никого. Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо.

  Това е една прекрасна книга, която си струва да бъде прочетена.”

  Джон Хемингуей  (автор на мемоарната книга „Странното племе“)

  ––––––––––––––––––––

  Стихотворения на Пейчо Кънев са публикувани в над осемстотин литературни издания, сред които: Poetry Quarterly, Evergreen Review, Hawaii Review, Cordite Poetry Review, Sheepshead Review, The Coachella Review, Two Thirds North, Sierra Nevada Review, The Cleveland Review и други.

  През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижното отличие Pushcart Prize. През 2010 г. издателство Desperanto, Ню Йорк, публикува поетичната му сбирка Bone Silence. Нов негов сборник със стихове, озаглавен Requiem for One Night, ще бъде отпечатан в САЩ през 2013 г.

  В България са издадени стихосбирката му „Американски тетрадки“, сборникът с разкази „Разходка през стените“, както и сега излязлата „Уиски в тенекиена кутия“.

  Пейчо Кънев е главен редактор на издателство Kanev Books, Ню Йорк.

   

• Пианото

  Разказ от Георги Михалков

   

  

  Беше една от онези тихи и спокойни привечери в края на лятото. Слънцето залязваше и меката му портокалова светлина обливаше града. По фасадите на сградите, витрините на магазините и по големите прозорци играеха златисти и медночервени отблясъци. Настъпваше последният час от деня, когато постепенно всичко се потапяше в мастилен здрач и очертанията на сградите, дърветата и хората сякаш се стопяваха в него. Антон вървеше по една от главните улици на града между луксозните магазини. Не бързаше, искаше напълно да се наслади на спокойната привечер, изпълнена с красиви млади жени, които бавно и плавно минаваха покрай него със загадъчните си усмивки и с дискретните аромати на скъпите си парфюми. Той обичаше тези часове в последните летни дни, когато всички си отдъхваха от горещината, от ослепителната слънчева светлина, а прохладният полъх докосваше лицата им  като крило на птица.

  Изведнъж Антон трепна. На няколко метра пред него идваше онази жена, която вече за втори или трети път виждаше тук, на тази улица. Тя вървеше бавно и унесено. Светлият й поглед се рееше над главите на хората, които минаваха покрай нея. Не беше млада, може би наближаваше петдесетте, но красотата й все още беше запазена. Къдравите й посивели коси се спускаха свободно на раменете й. Хармоничното й тяло – малко закръглено, а краката й  – дълги и стройни. В последните дни на лятото тя беше облечена в бяла рокля, която подчертаваше плавните й форми. Личеше, че често минава по тази улица, не поглеждаше нито магазините, нито сградите и не обръщаше внимание на хората покрай нея. Антон забави крачките. Някога, много отдавна той беше виждал тази жена, но не можеше да си спомни къде и кога. Това одухотворено лице, тези нежни устни и сините езерни очи му бяха познати. Струваше му се, че не само ги беше виждал, но и сънувал. Вярно, годините бяха оставили своя отпечатък. В ъглите на очите й се виждаха снопчета от бръчки, устните й се бяха отпуснали. По шията й също се забелязваха бръчки, а тялото й беше натежало като узрял плод.

  Коя е тази жена, която може би познавам, питаше се Антон? Сега тя беше минала покрай него и той сякаш усети трепета на бялата й тънка рокля. Какво странно нещо е паметта? Срещаш някого, запечатваш образа му, запомняш името му, а след години този образ изчезва или остава някъде дълбоко в съзнанието като блед спомен, подобен на стара пожълтяла снимка и напразно се мъчиш да я разгледаш по-добре, за да се сетиш кога, къде си виждал човека на снимката, кой е, как се казва, но напразно. Всичко е изчезнало завинаги. Времето го е изтрило, както вълната заличава стъпките по мокрия пясък.

  Но два дни поред, по едно и също време, на тази улица Антон срещаше тази жена. И двата пъти болезнено се вглеждаше в лицето й и все повече се уверяваше, че я виждал и то неведнъж. Не подхождаше на възпитанието и на възрастта му, но реши да я проследи.

  Когато жена мина покрай него, той направи още две или три крачки, после се обърна и тръгна след нея. Тя вървеше все така спокойно и унесено. Днес беше облечена в тъмносиня рокля, която като леко платно на лодка ту се показваше, ту се скриваше между хората по тротоара. Антон я следваше и беше сигурен, че тя няма да се обърне и дори не би предположила, че някой я следи. Вървеше и си казваше: “Аз навярно я познавам, но много отдавна не съм я виждал и нищо не си спомням за нея. Не помня името й. А е възможно и да се лъжа… Не бих си позволил да я заговоря, а и тя едва ли ще ми обърне внимание, ще ме вземе за натрапник и ще подмине без да ме погледне.”

  След двеста или триста метра жената изведнъж се спря и влезе някъде. Антон избърза. Беше бар с голям неонов надпис “Пиано-бар “Нощни звуци”. За секунди той се поколеба да я последва или не, и неволно се запита какво ли търси сама жена тук? Минута или две остана неподвижен пред вратата, после се реши и влезе. Вътре беше полутъмно. Огледа се и я забеляза да върви между масите. Сигурно търси някого, може би се среща с някого или често идва, сяда на една и съща маса и си поръчва нещо за пиене.

  Изведнъж тя изчезна. Антон остана озадачен. Тя сякаш потъна в земята. Прав, в центъра на бара, той се озърна наляво и надясно, но никъде не я виждаше и не можеше да си обясни как така изчезна, сякаш се стопи. Усети, че хората, които седяха наоколо по масите, го оглеждат любопитно и се чудят защо е прав и кого търси. Реши веднага да седне и да почака. Може би тя щеше да се появи така внезапно, както и изчезна. Седна на най-близката празна маса и започна пак да се оглежда. Повечето хора в бара бяха на средна възраст, мъже и жени с посивели или бели коси. Навярно постоянни посетители, които идваха тук да изпият по някое питие или в този, не много известен бар, си уреждаха тайни срещи. Антон изпита угризение и срам. Почувства се като подлец, който иска да надникне в нечий чужд живот, за да разкрие старателно пазена тайна. Реши веднага да стане и да си тръгне, но в този миг усети в бара леко раздвижване. Огледа се и я видя. Тя може би излезе от някакво служебно помещение, облечена в дълга черна рокля, а голите й рамене изглеждаха мраморни.

  Премина като сянка между масите и седна пред пианото в ъгъла, което Антон едва сега забеляза. Не повече от минута тя остана неподвижно пред пианото с гръб към посетителите в бара, а после започна тихо да свири. Антон седеше, забил поглед в гърба й, в белите й като от порцелан ръце и в дългите й посребрени коси, които се спускаха върху раменете й. Слушаше музиката от пианото и изведнъж в съзнанието му започна да изплува като далечен остров в морето един спомен. Отначало блед и неясен подобен на забравена мелодия, но с всяка измината минута все по-ярък и по-плътен, сякаш всичко се случваше сега, в този момент, пред очите му.

  “Та това е Сандра, Сандра Станиславова, как не се сетих – промълви неволно той и като че ли едно голямо цветно колело, подобно на виенските колела, се завъртя и го върна в детството му. Тогава живееха в една стара четириетажна сграда в центъра на града. На всяка площадка на сградата имаше по два апартамента: един по-голям и един по-малък. Родителите на Антон живееха в по-големия апартамент, а в по-малкия, до техния, имаше наематели, които често се сменяха. Обикновено млади хора или студенти. Той си спомни времето, когато в съседния апартамент дойде да живее млада жена. Тогава беше ученик, може би в осми или в девети клас, и един ден, когато се прибираше от училище, видя младата жена на стълбището. Стори му се, че по-красива жена не е виждал: с руси коси като житни класове, сини очи и тяло, което приличаше на изящна цигулка. Тя се спря и, без да се познават още, приятелски му се усмихна. Тази усмивка и светлият й поглед разлюляха сърцето му. Той се изчерви и едва промърмори:

  – Добър ден.

  – Здравей – каза тя. – Аз съм Сандра и ще бъдем съседи. Живея в апартамента до вашия.

  Гледаше я и сякаш стълбището на старата кооперация – мръсно, грозно, с излющени стени, с изкривен дървен парапет, с малки и немити прозорци – светна, а полумракът се стопи. След тази първа среща, Антон често я виждаше. Тя и майка му станаха приятелки, Сандра им идваше на гости, на кафе. От езерния й поглед лицето му пламваше, като че ли някой запалваше огън пред очите му, дланите му се изпотяваха и сърцето му биеше като на уплашен заек. Понякога я сънуваше. Знаеше, че е пианистка. Когато си беше у дома тя свиреше и пианото й огласяше не само етажа, на който живееха, а целия вход на сградата. Слушаше я примрял и му се струваше, че вижда дългите й тънки пръсти как с любов и нежност докосват клавишите. Тогава той нямаше почти никаква представа от музика. Не знаеше какво свири и на кои композитори изпълнява творбите, но от музиката й се чувстваше лек като прохладен полъх.

  Когато баща му и майка му говореха за нея, споменаваха, че тя е една от най-талантливите млади български пианистки, че изнася много концерти и че славата й вече е прескочила границите на страната, а Антон беше горд, че я познава и често я вижда.

  Един късен следобед Сандра дойде у тях. Още щом я зърна, му се стори, че тя прелива от радост като пълноводен пролетен поток. Прегърна майка му и нямаше търпение да им съобщи голямата новина:

  – Лельо Тинче, – каза задъхана Сандра – мечтата ми се сбъдна! Предложиха ми едногодишен договор! Заминавам за Виена – града на музиката! Там ще свиря!

  – Сандра, момичето ми! – възкликна майка му – колко се радвам и колко съжалявам, че цяла година няма да се виждаме.

  – Лельо Тинче, – продължи Сандра  и ги погледна притеснена – имам една голяма молба. Най-ценното нещо, което притежавам, е моето пиано. Не мога да го занеса при родителите си в провинцията, а и какво ще стане от дългия път, сигурно след това няма да може да се свири на него, удобно ли е да го оставя при вас… Трябва да освободя апартамента. След година, като се върна, ще си го прибера.

  – Може, разбира се – намеси се бащата на Антон – апартаментът ни е голям, има място и ще го пазим като очите си.

  – Безкрайно съм ви благодарна.

  *

  Тя замина за Виена, а голямото й черно пиано остана в апартамента на Антон, за да я чака. Поставиха го в един ъгъл в хола и така свикнаха с него, като че ли винаги е било там. Колкото пъти Антон го поглеждаше, езерните очи на Сандра го озаряваха и сърцето му започваше пак да бие, сякаш жребец препускаше по безкрайно поле. Питаше се как ли живее във Виена, къде изнася концерти и как й минават дните в далечната страна. Чакаше с нетърпение да мине дългата година и тя да се върне.

  Годината мина, но Сандра не се върна. Отначало родителите му мислиха, че са й продължи договора, но една вечер баща му каза:

  – Сандра е останала завинаги от другата страна на желязната завеса.

  Антон разбра какво означава това. Тя никога повече нямаше да се върне и той никога вече нямаше да я види. Сандра навярно не смееше да им пише писма, за да не ги злепостави, а може би им беше писала, но те не ги получиха. Не знаеха какво да правят с пианото й. То продължаваше да стои все така тихо и кротко в ъгъла, в хола, и да я чака. С годините много неща се промениха. Наложи се да сменят жилището. Заедно с всички мебели пренесоха и пианото в новото жилище. Не след дълго се преместиха в друго жилище и пак пианото тръгна с тях. То беше станало като член на семейството. От Сандра не идваше никаква вест и вече не знаеха къде е, в Австрия или в някоя друга страна. Името й никъде не се споменаваше и напразно се питаха жива ли е, свири ли, изнася ли концерти – нямаше кой да им отговори.

  Антон възмъжа, отдели се от родителите си, често пътуваше, известно време живя в други градове и забрави за Сандра и пианото. Когато родителите му видяха, че от Сандра не идва никаква вест, бащата му реши да подари пианото на един свой племенник, чиято дъщеря започваше да учи пиано. Така неусетно и тихо изчезна и пианото.

  *

  Сега Антон седеше в този полумрачен и опушен бар и слушаше как Сандра свири. Кога ли се е върнала в България, запита се той? Може би ни е търсила, но не е успяла да ни намери? Нямало е кой да й каже къде сме отишли, къде живеем, а баща ми и майка ми отдавна се споминаха.

  Сандра, вглъбена, свиреше някаква бавна носталгична мелодия, но никой в бара не й обръщаше внимание, не я забелязваха  и не я слушаха. Почти всички по масите говореха, смееха се отривисто, пиеха, шумно се чукаха с чашите. В полумрака мъжете ухажваха жените, полупияните им погледи светкаха като на дебнещи вълци и не им беше до музиката на Сандра. На Антон му стана обидно. Докъде беше стигнала Сандра, известната и талантлива пианистка, изнасяла концерти по европейските сцени. Сега беше принудена да свири в бар, където дори не я поглеждаха и само някои от присъстващите от време на време й хвърляха снизходителни отегчени усмивки.

  Какво се беше случило с нея, питаше се Антон? Омъжила ли се е, имала ли е семейство, деца, къде ли са и защо се беше върнала? В кои държави е живяла и спомня ли си понякога за майка му, за баща му, за него, Антон, и за пианото, което беше оставила у тях и което толкова дълго я чакаше да се върне? Само тя можеше да отговори на тези въпроси, но сега, пред това старо пиано в бара седеше една възрастна, уморена жена, която свиреше за някакви дребни пари може би, за да преживява.

  Това не беше Сандра, която Антон познаваше, младата жена с езерните очи. Той стана и се отправи към изхода. “Не трябва да се връщаме в миналото. Нека всичко остане там, така, както беше“ – каза си той и излезе. Но нищо не остава така, както е било, ако пак пресече пътя ти.

   

  Крайморие, 30.08.2012 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Георги Михалков пише художествени произведения на български и на есперанто.  Негови творби са преведени на английски, корейски, македонски, немски, руски, украински, унгарски, хърватски,  японски, и други езици. Автор е на сборниците с разкази “Глинената камила”, “Почивка на Карибите”, “Затворената мида”, на повестите “Златният Посейдон”, Майски дъжд, на романите “Преображение Господне” и “Бягства”, на пиесите “Една дъждовна вечер”, “Промъкване в сърцето” и други. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. книгата с разкази “Хубав сън” е преведена на корейски и издадена в Южна Корея. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София.

  Разкази на Георги Михалков са публикувани в “Словото днес”, “Капитал Лайф”, “Литературен вестник”, Труд”, в списанията “Везни”, “Знаци”, “Светове”  и др. Член е на СБП и на ПЕН-клуба.

• <<
• 1
...
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
• 72
• 73
• 74
• 75
• 76
• 77
• >>