Всичко от литература

литература

• Две български стихотворения в американския учебник Painless Poetry

  Американско издателство Barron’s е поместило в учебника по поезия Painless Poetry две български стихотворения. За това пише в блога си Владимир Левчев. Едното е неговото  стихотворение „Кокошка и яйце“ , преведено на английски от Пулицъровия лауреат Хенри Тейлър, а другото е „Огледало“ на Атанас Далчев, преведено на английски от Владимир Левчев.

  (Стихотворението „Кокошка и яйце“ е публикувано в излезлите в САЩ книги на Владимир Левчев „Черна книга на застрашениете видове“ (Black Book of the Endangered Species), 1999  г., и „Невъзвръщенец“ (The Refugee), 2011 г.)

   

  Ето и текстът на самите стихотворения на английски и на български.

   

  Vladimir Levchev

  HEN AND EGG

   

  The hen has hatched

  goose-eggs.

  She leads her chicks

  down by the river.

  Suddenly they jump in

  and they swim.

  The hen flutters and clucks

  in terror by the river.

   

  At night you walk on water,

  or sink in a bog,

  or jump from the 15th floor

  sweating, terrified by your own self.

   

  What you are in your dream

  is not yours.

  It jumps in the river and swims away

  talking in an unknown language.

   

   

  Владимир Левчев

  КОКОШКА И ЯЙЦЕ

   

  Кокошката е измътила

  гъши яйца.

  Води своите пиленца

  покрай реката.

  Изведнъж те скачат вътре

  и плуват.

  Кокошката пърха и кудкудяка

  в ужас наоколо. . .

   

  Ти ходиш нощем по водата,

  или затъваш в блато,

  или се хвърляш от петнайстия етаж  –

  потен, ужасен от себе си.

  Това което си в съня си

  не ти принадлежи.

  То скача в реката и отплува,

  бърборейки на чужд език.

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Atanas Dalchev

  A MIRROR

   

  You’ve been expecting it for many years,

  but the miracle is here every hour.

  Look at the mover passing by your house

  with a heavy mirror!

  As he walks, the streets, the buidings,

  and the fences zoom,

  people come up from the shining bottom,

  cars fly out in rage like birds from a cage.

  Town squares and trees begin to sway,

  roofs and balconies fall down,

  blue skies flash. . .

  You don’t need to wonder why the mover

  stoops and makes so slowly every step:

  He is holding in his human hands

  a new and amazing world.

  1937

   

  Атанас Далчев

  ОГЛЕДАЛО

   

  Ти го чакаш от години цeли –
  чудото дохожда всеки час.
  Виж хамалина пред нас,
  който носи огледало.
  Той върви. И в огледалото израстват
  улици, къщя, стобори,
  а от дъното му светло идат хора
  и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.
  В миг разлюшкват се площади:
  дървеса,
  стрехи и балкони падат.
  Блясват сини небеса.
  Ти не се учудвай, че хамалинът
  е приведен и върви едва!
  Носи той в ръцете си човешки цял един
  нов и дивен свят.

  1937 г.

   

  Източник:  Vladimirlevchev.blogspot.com

• Сватба

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Tази вечер бе по-тъмна от всяка друга, обзела бе с тъмнината си всичко, дори и сърцето ми. Особено него. Улицата, която изминавах всяка вечер, беше оживена, както никога досега, чуваха се забързаните стъпки на калесарите по калдъръма. По стените отекваше смехът на жените, по който си личеше, че са доволни от това, което правят. Стоях достатъчно близо, че да мога да я видя, ако се покаже от някъде; и толкова далече, че да не ме види никой, че съм там. Не чувствах нищо, само желание за мъст. Бях толкова озлобен, че бях готов на най-лошото, което може да направи един човек на друг; дори и на нея.

  Някой ме хвана здраво за рамото. Разтреперих се, исках да се обърна, но чух гласа на баща ми:

  – Хайде ела, не ти е тук мястото.

  След като се увери, че ще го последвам, се запътихме за вкъщи, но не исках да се прибирам. Като влязохме в двора, взех да рева с пълна сила.

  – Защо, защо? Не мога да разбера това, искам отговора…

  – Аз те разбирам най-добре, всичко ще отмине, ще видиш. Ще си намериш по-хубава, тази не е за теб. Познавам ги що за стока са, така е по-добре за теб, само ги гледай от страни що за картинка са.

  – Само това не искай от мен – да ги гледам, че тогава ще умра от мъка. Тя е толкова хубава, че за нея бих умрял, бих си дал живота. Тя е това, което никой друг не е, дори и сега.

  – Ти най добре утре не стой тук, иди някъде, иди при братовчед си в града. Стой там ден-два, тогава си ела, всичко ще е отминало. Сега върви, горе майка ти те чака, хапни нещо…

  Последвах го, но като видях майка, се разплаках отново с глас, който й говореше достатъчно.

  – Знам всичко, но не мога да ти помогна, сине мой, в това страдане. Плачи, от тази болка по-голяма няма, с нея човек отива дори в черната земя. И после взе да плаче заедно с мен.

  Приседнах на земята и зачаках да дойде утрото, но и то не идваше, то също беше сякаш срещу мен. Реших да не го чакам, станах на крака. Стана и баща ми, с малко висок тон взе да ми дава кураж и наставления, но това, което ми казваше, нито го слушах, нито имаше значение. Пътят го знаех много добре, нямах нужда от светлина, но като тръгнах, утрото се бе задало вече. Затова забързах, да не ме види никой в този час по улиците. Но колкото и да бързах, нещо все ме дърпаше назад, затова смених посоката. Реших да отида на място, откъдето се виждаше цялото село, а то можеше да е само едно, Голямата дъбица; имаше и колиба за подслон. След няколко минути вече бях се изкачил.

  Есента бе дошла и подухваше студен вятър, който шибаше лицето ми като камшик. На места трябваше да вървя приведен към земята, да избегна блъскането на камшиците му. Земята беше покрита с листа, които приличаха на мъртъвци – избледнели, загубили всички белези на живота. Вятърът се опитваше да ги съживи, но те вече си бяха свършили работата. Оставаше последното нещо – да се превърнат в хума, за да подхранят корените на дървото, от което бяха пораснали. А то се оголваше все повече и повече и не можеше да направи нищо за тях, въпреки че беше силно и високо; просто гледаше как лежат в подножието му. Оставаше му само едно – да чака пролетта, за да се радва на нови рожби.

  Тялото ми трепереше, но не от вятъра, нито пък от това студено излъчване на листата, поели вече пътя си към вечността. Даже исках да съм на тяхното място, да съм поел и аз този път, който нямаше обратна посока. Но любопитството не ме жалеше, напираше в мен с все сила. Слънцето взе да показва ярките си лъчи, да завладява небето над хоризонта, но и то не можеше да ме зарадва, нито да ме стопли. Откъм селото взеха да се чуват звуците на тъпаните и зурлите, който отбелязваха най-черния ден в живота ми…

  Исках да я зърна за последен път – ще е в бяло, щастлива, и то без мен, поела пътя към дома и сърцето на друг. Знаех всичко: какво ще се случи, кой каква роля ще вземе в ритуала, бяхме го планирали с подробности. Кой ще играе на хорото, кой ще го извежда…

  Чух в себе си първите думи на прощалната сватбена песен: „Прощавай, майко и буба*, до сега съм тебе слушала, от сега нататък свекър и свекърва…”

  …Баща й я води за ръка, предава ми я и ми казва: „Да я гледаш като очите си, тя за мен е всичко”.  Поемам ръката й, гледам я в очите, а тя гледа мен… Покрай нас няма никой, само белите облаци…

  Сепнах се. Бях потънал в мечтите си, а те бяха толкова хубави, че не исках да ги напускам. Селото вече се беше събрало долу, на мегдана. Хоро се виеше, невиждано досега; нали младоженецът беше богат, имаше и можеше всичко. А тя най-отпред, с китка в ръката. Но неспокойна беше, погледна два-три пъти настрани, сякаш търсеше някого, сякаш искаше да се сбогува.

  Хукнах със всички сили, не виждах, не чувах, исках да съм там, това беше волята на сърцето ми, нищо друго нямаше значение. Спуснах се долу толкова бързо, като че огън гореше под краката ми. Застанах до хорото, тя беше срещу мен… Като ме видя, спря, отрони се китката от ръцете й… Хорото и зурлите спряха също, всички сватбари се обърнаха към нас, очаквах да се случи най-лошото. Приближих се към нея и се провикнах се с все сила:

  – Толкова те обичам, Нурие, ти превърна нощта ми в ден, живота ми в рай… Копнях за тебе толкова дълго, за тебе и за никоя друга. Ако си отидеш, ще ми остане само мракът. Не си тръгвай, не ме оставай…

  Не гръмнаха пушките на сватбарите, само ме хванаха здраво неколцина и ме поведоха силом към къщи. Кой щеше да ми позволи да взема обещаната другиму булка?

  Не се върна никога вече в живота ми светлината на Нурие.

  Някой ден щях да спечеля достатъчно пари, за да не се случи никога да плаче майката на децата ми заради това, заради което плака моята в онази нощ. Някой ден щях да разбера по-добре защо се е случило всичко. Но какво значение имат и опитът, и парите, и мъдростта на годините? Нищо не може да върне, да плати за отнета насила любов, и никое изживяно щастие не може да изтрие спомена за неизживяното.

   

  –––––––––––––––––––

  * баща, татко

   

• Протестът

  Разказ на Деян Енев, написан след блокадата на Орлов мост в София
  

  .

  

  Рейсът затвори вратите и вече тръгваше, когато някакъв див вик накара шофьора да спре и да отвори предната врата.

  През нея влетя едно момче, което тръгна между седалките назад и се изтърси до момичето с късите панталонки. Двамата седяха на двойната седалка с гръб към движението точно пред мен, така че можех да ги виждам добре. Бяха най-много осмокласници. Момчето известно време дишаше като риба на сухо, но най-сетне успя да си поеме дъх и веднага почна да разправя нещо на момичето. От два километра си личеше че е влюбен в нея до ушите. От два километра си личеше и другото – че момичето знае това и няма нищо против.

  Гледах ги и им се радвах. Момчето беше опитвало да се бръсне, така беше остъргало лицето си, че бузите му светеха като калайдисани, но още беше далеч от първите черни косъмчета на горната устна и по брадичката. Но очите му бяха остри, черни, като на капитан и този поглед донякъде компенсираше липсата на брада, която да прежули момичешката буза.

  Колко бяха малки тези двамата, колко много живот имаше пред тях. Сигурно щяха да се разделят, та коя любов в осми клас изкарва дълго. Но точно сега светът за тях беше огромен и трептящ, те двамата усещаха аромата на цъфналите липи, те виждаха различните форми на облаците, чуваха всички звуци и съзнанието, че до моя чернобял свят съществува и друг, изумруден, блестящ изведнъж повдигна настроението ми. После отместих погледа си и ги оставих на мира.

  Вечерта, когато разглеждах в интернет снимките от протестите на Орлов мост, изведнъж зърнах някакви познати лица. Трябваше ми време да проумея, че виждам момчето и момичето от рейса. Момичето беше разплакано, на снимките добре се виждаше, че толкова беше плакало, че вече можеше само да хълца. Снимките извираха една след друга, на следващите се видя и момчето, с разцепена устна и с поглед на рис. Полицаите тъкмо го набутваха в камионетката, но той беше успял да се извърне към момичето. Следващата снимка отново показа момичето. Тя явно пищеше и това, че нямаше звук, някак правеше писъка й още по-силен.

  Понякога имаме такива мигове – когато искаш да си като героя от някой стар филм. Някой гринго, накичен с пищови, който рита вратата на шерифа и още с първия изстрел угася димящата му пура.

  Поне това ни остана, двайсет години след нашите барикади на Орлов мост – преди заспиване да си прожектираме сцени от стари филми в главата. Не е много. Но пък какви сцени са това. И най-важното – можеш да си ги прожектираш в главата до безкрай.

   

  Източник:  Offnews.offroad-bulgaria.com
  

• Дъжд

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  – Моля ти се, докторе, този път излъжи, толкова ли е трудно да излъжеш, никой не иска истината…

  *

  Беше пролет, когато се ражда живот, когато не те свърта на едно място. Особено ако си имаш любима, за която да мислиш ден и нощ, на която да искаш да кажеш толкова много…

  Този ден пак щях да се виждам с нея в парка, където имаше място за всички влюбени. Точно те ми даваха смелост да говоря за велики неща, да имам увереност и надежда.

  Трябваше да тръгвам, никога не бях закъснявал. „Този път трябва да й покажа, че я ценя”, казах си. Огледах се за последен път в огледалото, но не виждах себе си, а нея. Усмихната, очарователна, но и малко унила. Винаги ми показваше, че съм умен, вежливостта й беше неизменна. Обичаше да ме слуша. ,,А, така ли?”, казваше в края на тирадите ми. ,,Да, да, така”, уверявах я аз.

  Позвъних й и й казах, че тръгвам. Не след дълго я чаках с букет цветя на уговореното място пред входа на парка. Погледът ми беше вперен в отсрещната страна на улицата, откъдето трябваше да дойде. Започна да вали, капките дъжд се стичаха по лицето ми, сякаш ми пробваха нервите, докога ще издържа да стоя на открито. Но аз стоях, неподвижен като статуите, стърчащи невъзмутимо наоколо в парка, и чаках да видя едно-единствено лице. Което първо щеше да се усмихне, а после като че да съжали, и след това да ме възнагради с нежна, влажна целувка. Точно това си мечтаех, виждах го с подробности.

  Тя се зададе доста забързана – дали заради дъжда или защото искаше по-скоро да стигне до мен – не знаех и никога нямаше да науча. Чадърът в ръцете й, наклонен срещу моментния порив на дъжда, ограничаваше полето на видимост. Като ме забеляза, вдигна ръка за поздрав и, без да се огледа, тръгна припряно да пресича. Чу се силен шум от спирачки, но мокрият път не позволи на колата да спре на място, инерцията я отнесе напред още няколко фатални метра. Звукът от свистенето на гумите накара хората да се обърнат към мястото, където… лежеше неподвижно моята любов. Всичко стана толкова бързо, че не можех изобщо да реагирам, не вярвах на очите си… Чаках да стане и да тръгне към мен с онази усмивка, която постоянно ме пленяваше.

  Шофьорът слезе от колата и като видя какво е станало, се хвана за главата. Почна да крещи:
  – Ти сляпа ли си бе, как можа да не ме видиш? Какво ще стане с мен сега, имам две деца… Видяхте ли какво направи тая, видяхте ли?

  Затичах се с всички сили, вдигнах я от земята…
  – Кажи нещо, моля те, не ме оставяй, не си отивай… Виж, аз съм тук, при теб, винаги ще бъда…

  Линейката дойде учудващо бързо. Взеха я от мен, сложиха я в колата, качих се и аз. Сложиха й маска, правеха всичко, което трябваше, но тя не се усмихваше, лицето й беше каменно. Воят на линейката се разнасяше наоколо, предупреждаваше всички да бъдат по-внимателни, но те не чуваха, бързаха за някъде. Стигнахме в болницата, взеха я в операционното отделение, а аз вцепенен зачаках пред вратата. Почнаха да идват близки и приятели, питаха се тревожно какво ще стане, суетяха се. След известно време вратата се отвори и докторът тръгна към нас. На лицето му беше изписано това, което щеше да каже. Потърси ме с поглед между насъбралите се. Като ме забеляза се приближи, но аз го изпреварих. Помолих го да не казва истината, да излъже поне този път…

  *

  Всички в стаята плачеха безмълвно, слушайки разказа ми. Раната беше толкова прясна, преди час се бяхме върнали от погребението. Телефонът иззвъня – характерният, повтарящ се звук се чу няколко пъти, но никой не искаше да вдигне слушалката. След последното позвъняване се чу нейният глас:
  – В момента няма никой в къщи, позвънете по-късно. Обичам ви.

   

• Пътешествие из стара и днешна Англия

  Богатото минало и подреденото, пъстро настояще на Острова

  през погледа на  Светослав Атаджанов *

   

  В разказа си „Компенсация”, публикуван в блога ми миналата година, изплаках мъката си от пропуснатата по нелепи причини екскурзия до Англия. Колкото и да ме е срам, признавам, че сам съм си виновен за провала на ентусиазираното ми начинание. И понесох финансовите и емоционални последици от разсеяността си. Но народът винаги е бил прав, „Всяко зло за добро”. Узнавайки за сполетялата ме неприятност, дългогодишния ми приятел, живеещ и работещ вече четвърт век в Англия, ме покани да му гостуваме със съпругата ми. Увери ме, че ще имам възможност да се запозная с истинската Англия отвътре, а не чрез стандартните туристически маршрути на туроператорите. Речено – сторено!

  В пролетното майско утро бяхме вече на Терминал 1 на софийското летище. След паспортните формалности и чекирането на оскъдния ни багаж се озовахме с половинката ми в летищния автобус, който ни откара до очакващия ни оранжев Airbus на нискотарифната  компания Easydjet. Над двестата пътници, почти всички българи, бяха лакомо погълнати  в търбуха на въздушния гигант. Почувствах се като библейския пророк Йона в корема на морското чудовище. Но не захвърлен и жертван, за да умилостивявам разбушувалото се море. Пак по Божията милост, след три часа въздушното чудовище, благополучно изминало над двете хиляди километра, ни изплю в един от многобройните телескопични ръкави на Terminal Nord на летище Гатуик край Лондон. Слава богу, че не бяха три дни и три нощи, колкото престоят на нещастния Йона.

  *
  В представите ни, наложени от романите на Дикенс, Конан Дойл и други автори от викторианска Англия, Лондон е градът, перманентно покрит от гъсти мъгли. Оттам и популярният израз – „Мъгливия Албион”. Летището ни посрещна, окъпано от току-що престанал дъжд. При снижаването на самолета през гъстите облаци, изведнъж от ниска височина се появи земята. Всъщност многобройни, ясно очертани квадрати на сочно зелени ниви и пасбища, по които се различаваха дребните фигурки на невъзмутимо пасящи под грохота на кацащи и излитащи самолети стада овце, крави и коне. Впоследствие тази пасторална картина ни придружаваше през хилядите мили, пропътувани по магастрали и пътища на Средна Англия.

  Влезли през телескопичния ръкав в сградата на огромния терминал, близо четвърт час се придвижвахме пеш и с ескалатори по безкрайните коридори на издигащи се и спускащи се нива, докато попаднем в огромния салон, където се стичаха пътниците от кацнали по същото време самолети. Внушителна разноезична, мултирасова и етническа тълпа. Вкарани като добитък в кланица в зигзаговидни пътеки, ограничени с ленти, се придвижвахме бавно към заветните гишета за Paskontrol. След паспортната сверка от любезни, но бдително оглеждащи ни служители, най-сетне се насочихме към изхода. Но там не ни чакаше никой. Всъщност срещата с любезните ни домакини щеше да бъде след още над 200 мили – на автоспирката на летището на Бирмингам. Дотам трябваше да пътуваме с автобус, като имахме предварително платени и резервирани по Интернет билети за една от многобройните линии на националния автобусен превозвач “National Expres”. Бяхме предварително предупредени, че от летището потеглят автобуси /bus/ за града и междуградски /Couches/. След кратко лутане намерихме стоянката и след броени минути бяхме настанени на местата си от разпоредителите на спирката и шофьора на автобуса със синьо-червен фирмен надпис.

  

  Автобусът потегли и ние жадно се залепихме на прозорците. Независимо от филмовите ни представи за лявото движение на Острова, при бързото движение по многобройните спирали и серпантини до излизането на основната магистрала, тръпнехме при всеки появил се срещу нас ТИР или автобус, които като по чудо се разминаваха с нас, противно на обичайните за нас правила. Всъщност от тук нататък трябваше да наблюдаваме и свикваме с редица странности и различия, и автоматично да ги регистрираме в съзнанието си. Още в началото на странстването ни направи впечатление пълната липса на всякакви билбордове и реклами по протежение на пътищата и автомагистралите. Трезвият английски разум явно не приемаше отвличането на вниманието на водачите от безопасното шофиране. Достатъчни бяха радиостанциите, телевизиите, интернет и всички,  които ежеминутно напомняха за съществуването на стоки, услуги, развлечения и кой ги предлага.

  Мнозинството от пътищата бяха с безупречно покритие, като само на претоварени продължително време от трафика места имаше износване, предизвикващо леки вибрации при преминаването. За дупки и дума не можеше да става. Основните магистрали бяха с четири ленти в едната посока, а дори второстепенните и третостепенни пътища – по-добри от нашите „Хемус” и „Тракия”. Но трагичните изводи от разликата в инфраструктурата тепърва предстояха. Още с излизането от аерогарата започна дефилирането на прословутите двуетажни автобуси и гърбати таксита. Всъщност последните бяха толкова удобни и функционални, особено за възрастни, позволяващи да влизаш и излизаш почти прав в тях.

  След около два часа преминахме през Ковънтри и спряхме на автоспирката. Индустриалния град е трагично известен като най-пострадал от немските бомбардировки, включително с ракети Fau 1 и Fau 2 през Втората световна война. Естествено, ни следа от миналите разрушения. Модерно строителство и старателно възстановени старинни, обществени и жилищни сгради. Изщраках от прозореца няколко кадъра на типични архитектурни обекти – катедрала и къщи. В автобуса влезе пъстра и шумна група представители на субконтинента Индустан. Мъжете с чалми и бради, жените с пъстри шалвари и сарита. Само познавачи биха могли да отгатнат конкретния им етнос – индийци, бангладешци, пакистанци, сикхи, пенджабци? Тепърва щях да ги виждам навсякъде. Своеобразен рекушет на британската инвазия. В миналото – колониална, а сега само икономическа. Метрополията привличаше като магнит емиграция от бившите владения.

  В това се убедихме само след час, когато се озовахме и слязохме на спирката пред аерогарата на Бирмингам. Напращели от изпитите течности потърсихме тоалетна в сградата. Естествено беше безплатна и с непостижим лукс и хигиена, в сравнение с всичко подобно у нас. С униформени облекла и латексови ръкавици, цветнокожи служители изпълняваха хигиенистките си функции. Именно на това поприще значителна част от имигрантите изкарваха прехраната си. А изходът на аерогарата бълваше разноезична тълпа, основно от цветнокожи и неевропейски националности, доста от тях с национални облекла, включително и плътно забулени жени от ислямския свят.

  След няколкоминутно оглеждане и лутане видях моя приятел Матю, който,  широко усмихнат, енергично размахваше ръка. Не камък, а канара се свлече от раменете ми. Как ли щяхме да се оправим, ако потънехме в човешкото море с оскъдния си английски речник? Радостно и облекчено се прегърнахме и разцелувахме. Вече седнали в колата му, изразих удивлението си от преобладаващата маса на заобикалищите ни явно не-англичани. Той се засмя и каза, че скоро ще свикна. В някои райони се шегували, като се обзалагат, че който пръв види „бял човек”, ще черпи.

  От статистиката за страната в интернет разбрах, че все още 67 % от населението са наследствени островитяни. Може би и тази държава, както и цяла Европа, са обречени на синдрома Косово, в което шиптърите в края на ХІХ век са били само 7 % от населението. А сега са 97 % и горди жители на „държавата Косово”. Как да не съчувстваш на сърбите, които с мъка и гняв констатират: „Со курец си направиа дръжава!”. Но няма място за злорадстване, тъй като и нас ни очаква подобна участ. А и от историята знаем, че няма цивилизация, която да не е била съсипана от варварите. Естествено изход има – всеобщо образование, култура, демографски мерки, толерантност. А всички те изискват време и средства. Но кой да се откаже от колосалните си печалби, многомилионното и дори милиардно състояние и оттам до така сладкото чувство, да властваш над милиони.

  Очакваха ни още 50–60 мили път до малкото градче Нюпорт, където живееше приятелското ни семейство. Умело лавирайки в привечерния трафик, излязохме на основната магистрала и след час отново след плетеница от второстепенни пътища стигнахме в крайния пунт за пътуването ни. Навлязохме в малкото китно градче с подредени по конец еднотипни фамилни жилища. Казвам еднотипни, но всъщност с разнообразни архитектурни елементи, отличаващи ги помежду си. Пред всяка къща – китна градинка с малка ливада и парко-място или гараж. Отзад миниатюрно дворче, оформено според желанието на стопаните, но обезателно потънало в цветя и зеленина. Улиците като изблизани, без дори и намек от хартийки, найлони, и пази Боже фасове и други боклуци. Може би наистина бях в страната на Алиса и чудесата. Само чаках от някъде да увисне във въздуха образа на Чесърския котарак. И той действително се появи. Жълто-кафяв рунтав персиец, който се оказа на съседите. Премина бавно и невъзмутимо, и като истински английски аристократ не ни удостои дори с поглед, въпреки умолително произнесеното „писи-писи”.

  Тук ритуалът на посрещането се повтори от гостоприемната съпруга на приятеля ми Фани. Настаниха ни в стая на втория етаж и след като се пооправихме, слязохме за вечеря. Предстоеше запознаване с английската кухня, овладяна отлично от българската ни домакиня. Набързо споделихме последните новини от милото ни Отечество. Нахранени и преизпълнени от впечатления, се оттеглихме в спалнята и скоро заспахме, капнали от умора.

  *
  На следващия ден сутринта обсъдихме програмата, съставена от домакините ни за запознаване със страната. Няколко дни щяхме да пътуваме в радиус на 100 и повече мили от градчето им за разглеждане на знакови старинни градчета с техните забележителности. Но по право първи в редицата бе Нюпорт – тяхното симпатично градче. Още повече, че домакинът ни провеждаше семинар в Ковънтри и щеше да се завърне привечер.

  Оказа се че то има старинна и интересна биография. Намира се в графство Шропшир. Има около 12 хиляди жители. Основано е от норманите, но има останки и от първобитни хора от времето на неолита. Мястото е било избрано, защото е в близост до Via Devana, древен римски път от Колчестър до Честър. Средновековен Нюпорт процъфтявал от търговията с кожи, вълна и риба, и е притежавал правото за предоставяне на риба за кралската трапеза. През 1665 г. много сгради са били унищожени в голям пожар, само някои от средновековните сгради оцеляват. И днес обаче могат да се видят доста старинни къщи, изградени на мястото на бившите Нормански парцели. Това позволява главните улици на Нюпорт да бъдат по-широки и по-малко претрупани, отколкото тези на другите градове на неговата възраст. Цените на жилищата в града са най-високи в областта и сред най-високите в страната, поради наличието на добрите местни учебни заведения и лесното придвижване до работа с удобни връзки към Бирмингам, Телфорд и Стафорд. Запазил е своя чар, като все още използват павета за настилки, а по-голямата част от магазините са малки бутици.

  В Нюпорт могат да се видят много и различни храмове, броят на църквите е голям, като най-внушителен е „Св. Никола” в центъра на града. Той е голям земеделски център, има много ферми, заети със земеделие и животновъдство, по протежение на границата на Шропшир. Градът е най-доброто място в графството по жилищни продажби. Голяма част от икономиката му се основава на образованието – частно училище, две обществени училища и един голям селскостопански университет на края на града, заедно с Регионалната академия на храните. Поради това има оживен нощен живот за град с неговите размери, главно благодарение на студентите от Университетския колеж „Харпър Адамс”, както и на други студенти. Множество от малки кръчми и барове, разпръснати нагоре и надолу по основната улица на Нюпорт, довършват симпатичния облик на градчето.

  *
  На другата сутрин след кратки приготовления се натоварихме в широката и удобна „Мазда” 626. Първи по ред бе град Шросбъри /Shrewsbury/ , център на графство Шропшър, в района на Уест Мидландс. Той е разположен на река Севърн и в него живеят около 100 хиляди жители. Впечатли ни центъра на града, със запазени и непроменени средновековни улички. В него според туристическия справочник има над 660 исторически сгради от ХV и ХVІ век, от епохата на Тюдорите, повечето изградени  от дърво и камък. Разгледахме и построения от червен пясъчник Шрюсбърски замък и  Шрюсбърското абатство – бивш бенедиктински  манастир, основан през 1074 г. Поради географското си разположение, през вековете този град е ставал арена на много конфликти между английски и уелски феодали. Особено е известна битката между крал Хенри IV и Хенри Хотспър Пърси,  увековечена от Уилям Шекспир в „Хенри IV”, част 1. Шросбъри играе важна роля в западната интелектуална история, тъй като е град, в който е роден и израснал Чарлз Дарвин, автор на „Произход на видовете” и еволюционната теория за развитие на живите организми. В музея, с бронзов паметник на великия учен пред сградата, са изложени експонати, разказващи за жизнения му и научен път. Градът е домакин и на едни от най-старите и големи цветарски изложби в страната.

  Още в началото на английското ни приключение ни направи впечатление непринудено-любезния стил на общуване и учудваща отзивчивост  на хората, когато нашия гид и домакин имаше нужда от упътване и ориентация. Дори и да не можеха да помогнат, не показваха признаци на досада или, не дай Боже, невъзпитаност. Ни следа от резервираност и високомерие. Хората в Англия въобще в голямата си част бяха много отзивчиви и добре изглеждащи, независимо дали бяха в скъпи костюми или в джинси, риза и яке.

  След излизането от Шросбъри се насочихме към мястото, станало причина за дългогодишния престой на домакините ни в Англия. Това е спортния център Лилишел, където над 20 години приятеля ми – Матей Тодоров е основен двигател за издигането на английската акробатика от тогавашното аматьорско равнище до неоспорим световен лидер, делящ призовите места с традиционно първите руснаци. Бивши републикански шампиони и вице световни на двойка с брат си близнак Филип, завършват НСА и стават треньори. В навечерието на промените у нас, преди четвърт век подписват договори и остават – той в Англия, а брат му в САЩ. Под ръководството на сър Аткинсън, съпруг на небезизвестната спортна журналистка Вера Маринова, като президент, а той директор на направлението „Акробатика”, издигат този вид спорт до световните висини. В Лилишел ме водеше и едно искренно любопитство, породено от статия на жълтия в. „Шоу”, че бившата наша сънародничка живее в най-скъпия дом от всички българи в чужбина. Може би намекваха за замъка, чиято снимка се мъдреше в статията. Видяното надмина всичките ми очаквания…

  

  Lilleshall е село в Шропшир. Намира се между градовете Телфорд  и Нюпорт. Основано е през ХІІ век и руините от замъци са защитени като национално наследство. Паметник, висок 70 фута (21 метра) е местна забележителност, която стои на върха на Lilleshall Хил и е издигнат в чест на херцога на Съдърланд. Lilleshall е заобиколен от земеделски земи.  През ХVІІІ и ХІХ век са изкопани сравнително плитки находища на  въглища и варовик. Тогава родът Съдърланд се превръща в едно от най-богатите семейства в Обединеното кралство. Но комара и жените са видели сметката и на това богатство. Последният представител на рода хуква след някаква жена в Канада и не се завръща. Имението на „Съдърланд“ е продадено в периода между 1915 и 1917 г. и в крайна сметка преминава в собственост на държавата като спортно съоръжение. Сега е „Lilleshall – Национален спортен център”, с детско-юношеска школа към Футболната асоциация, и е дом на британската гимнастика и стрелба с лък. Центърът е открит от Елизабет ІІ, тогава все още принцеса, през 1951 г.

  Както споменах по-горе, в замъка на Съдърланд, който е вече почти 100 години държавна собственост, са офисите на различните спортове и там работи моят приятел. В голяма двуетажна къща в двора на замъка живее и нашата сънародничка Вера Маринова. Но не и в самия замък. Преди това в тази къща е живял и моят приятел Матей, преди да закупи къщата в близкия Нюпорт. Видяхме се и се запознахме със съпруга на Вера – сър Аткинсън, който се бе върнал от пазаруване от близкия търговски център в Телфорд. За съжаление тя отсъстваша. Беше в момента в родината на някакво мероприятие.

  Разгледахме замъка и обширния парк, достъпът до който е ограничен от охранителна фирма само за правоимащите. Възхитихме се на огромните секвои и дъбове, един от тези великани бе на няколкостотин години. Въпреки, че бе поразен от гръмотевица, бе започнал да се разлиства, а няколко души не можеха да обхванат могъщия му ствол. Алеи с цветя и разточително разцъфтели храсти, басейни и водоскоци радваха окото. Абсолютно спокойствие, тишина и чистота и само от време на време пробягваха младежи и девойки за ежедневния си крос. Извън парка се простираха няколкото футболни игрища и тенис-кортове. След като се запознахме със замъка и парка, разгледахме и огромната спортна зала за тренировъчна и състезателна дейност, с всички модерни съоръжения. Наистина е чест и удоволствие да се работи в този спортен комплекс.

  На връщане в Нюпорт – базата за туристическите ни набези, минахме през търговския комплекс на Телфорд, където се освежихме, ние с кафе, а те разбира се с чай, и поразгледахме многобройните магазини и най-вече комплекса за цветя, разсади и градинарска техника, в който съпругите ни се нагледаха и наприказваха до насита  по близката до душата на всяка жена цветарска тематика. След това домакинът тържествено обяви, че рано сутринта на другия ден потегляме за замъка Чатсуърт, един от най-красивите и богатите в цяла Англия.

  *
  Оставихме домакинята да се оправя с къщната работа и през добре поддържани пътища се насочихме с Маздата към въпросния замък. Преминахме през редица китни села и малки градчета, които по никакъв начин не могат да се сравняват с нашенските по уреденост, архитектура  и представителност. Навсякъде абсолютен ред, чистота и спокойствие. Почти не се срещат безделничещи хора. Фермерите се движеха по шосетата с чисти трактори и сенокосни машини за буйно избуялите ливади и рапични нивя. Никой не ги притесняваше с клаксони. Периодично се отбиваха в ляво и даваха път на колоната.

  И това, което ме порази като гръм. В разстояние на над 100 мили, по протежение на пътищата пасяха хиляди крави, коне и овце. Почти всички овце бяха обагнени с по едно-две агнета. Пасищата – оградени с импровизирани, бих казал символични каменни дувари, високи около метър, както и километри плетове от нискорастящи подстригани храсти. Другаде – с километрични, също толкова високи огради от кръстосващи се дървени ребра. Нямаше високи мрежи и каквито да било сериозни препятствия. На два-три метра от банкета на шосето спокойно пасат денонощно, неохранявани от абсолютно никого. Обясниха ми, че след като изпасе в достатъчна степен тревата от един участък, стадото се премества в съседния, докато в другото място тревата или  люцерната почива и порасне отново. Не видяхме жив пастир. Как спят тези стопани? Никой ли не им краде нощем агнетата, пасящи на метър-два от банкета на пътя? Ако това е у нас, нашенските братя роми, а и не само те, с поглед ще ги изпият от пасището. Посред бял ден разбиват на хората кошарите и хиляди агнета по Великден и Гергьовден стават курбан на крадците. То бива абдалък, но чак толкова!? Може би именно в това е огромната разлика между техния и нашия крадлив манталитет. Обаче STOP!!! Тук пред всеки частен имот стои табелката „Privat”, предупраждаваща, че престъпвайки границата, вече си на чужда територия и можеш да попаднеш под мерника на пистолета или пушката на стопанина. Без всякакви юридически усуквания. За реда бдят и десетки хиляди камери на невидимия Биг Брадър. Именно по тази причина Англия е страна с добър обществен ред и високо развито и проспериращо селско стопанство, а българското село се превърна в подобие на пустиня. Вече ми светна защо англичаните са любители на пейзажите тип „Пасторална идилия”.

  *
  Всъщност дворецът Чатсуърт /Chatsworth/ е в Северен Derbyshire, на 9 мили западно от Честърфийлд. Ех, цигарите „Честърфийлд”, достояние само на параходаджии, тираджии и митничари навремето. Наближихме замъка. И в неговите околности пасяха стотици овце с агънцата си, и пак никой не ги вардеше. Пресякохме красив дъговиден каменен мост и се озовахме пред огромния паркинг на замъка. Той е седалището на херцога на Девъншир, дом на дуковете Кавендиш от 1549 г. насам. Разположен е на източния бряг на река Derwent сред прекрасен парк, и заобиколен от гористи и скалисти хълмове. Притежава уникална колекция от безценни артефакти, мебели, тъкани гоблени, картини на стари майстори, неокласически  скулптури,  средновековни книги и други предмети. Чатсуърт е избиран за любим  туристически обект на Обединеното кралство на няколко пъти.  Основан е при царуването на Едуард Изповедника – владетел от викингски произход. От 1549 г. е собственост на Сър Уилям Кавендиш, ковчежник на Камарата на краля.  Дизайнът на южния фронт на основната сграда е революционен за английски замък, без тавански помещения и островърхи покриви.

  Шестия херцог (известен като „бакалавър Дюк“) е страстен пътешественик, строител, градинар и колекционер, който трансформира Chatsworth. През 1811 той наследява титлата и осем големи имоти. Тези имоти обхващат 200 000 акра (810 км 2 )  земя в Англия и Ирландия. На това се казва имот! През октомври 1832 г. принцеса Виктория (по-късно кралица Виктория) и майка й, херцогинята на Кент, посещават Chatsworth. Шестия  херцог е имал още една възможност да приветства Виктория през 1843 г., когато кралицата и принц Алберт  ги посещават отново. През 1944 г. сестрата на Джон Ф. Кенеди, Катлийн Кенеди, се омъжва за Уилям Кавендиш, маркиз на Hartington , по-големият син на 10-ия херцог Девъншир. Той е убит при военните действия в Белгия по-късно, през 1944 г., а Катлийн умира в самолетна катастрофа през 1948 г.

  В една от залите имаше две старинни и елегантни, остъклени витрини /дали в стил „Чипъндейл”?/. В едната изложени златни, а в другата сребърни сервизи за хранене. За златния се уточняваше, че е церемониален и не се ползва по предназначение. Естествено към тях и комплект, съответно от златни и сребърни лъжички и вилички. Явно потвърждение на поговорката – да се родиш със сребърна лъжичка, а какво ли и със златна в устата! И въпреки това превратностите на съдбата са погубили горната двойка от „дюкове”.

  Цената за поддържане на замъка е около 4 милиона паунда на година, но се възстановява напълно от посещаващите го хиляди туристи. Дава препитание на над сто души обслужващ персонал. Chatsworth разполага със 126 стаи и зали, почти половината от тях затворени за посетители. Съперничи по големина и разкош на дворците на всички европейски короновани владетели. А нашите, ако могат да се нарекат такива, не могат да се мерят и на малкия им пръст. Замъкът е добре адаптиран, за да се даде възможност на семейството да живее самостоятелно в апартаментите си, а дворецът е отворен за обществеността. Градината на Chatsworth привлича около триста хиляди посетители годишно. Тя има сложна комбинация на паркостроителство с различни характеристики от шест века насам и обхваща 105 дка. Паркът е отворен за обществеността безплатно, освен паркинг-разходите. Публичните пешеходни пътеки също преминават през гората над замъка. Отношението на херцозите по отношение на по-широки права за достъп са се променили значително през годините. Тук е направена  филмовата адаптация по романа на Джейн Остин „Гордост и предразсъдъци“. Обиколил доста музеи в Европа прецених, че огромната експозиция от произведения на изкуството може да съперничи на всеки национален музей по света. Докато разглеждахме в парка оранжериите с екзотични растения, се създаде малка суматоха. Разбрахме, че туристите са идентифицирали сред тях американската кинозвезда Ума Търман и дори успях да я фотографирам от разстояние, заедно с компанията й.

  След разглеждането на Чатсуърт и други дворци и замъци си дадох сметка за смисъла, който влагаше в думите си преди много години чичо Митко, мераклия по тънката част от старата школа. Виждайки красива и добре запазена жена на възраст, той възкликваше възхитено: «Ех, стар замък, това е истинска жена…». Вече и аз на възраст, разбирам, че е напълно прав. Зад величествената и малко порутена фасада на стария замък се крие прекрасна вътрешна архитектура и дизайн, истинска съкривищница от произведения на изкуството, богати библиотеки, събрали мъдрост от столетия и духа на отминали времена.
  Така и зрялата жена те дарява с мъдростта на преживяното и житейския си опит. Дори и сексът с нея е спокоен, майчински успокоителен, но не по-малко страстен и вълнуващ. Защото тя знае цената на времето. Ех, ако младите разбират от истинските неща!

  На връщане отделяхме по четвърт час за разглеждане на центровете на няколкото градчета – Стафорд, Утокстър, Честърфийлд, Мансфийлд, Ашборн и Матлок. Направи ми впечатление, че вместо разточително полагане на плочи по уличните тротоари, тук в повечето случаи направо ги асфалтираха, като асфалта здраво се свързваше с яките бордюри и, според домакина ни, това съчетание издържало десетилетия. Каква простотия и липса на чувство за „далавера” у тези англичани! Явно, тук не вирееха алчни общинари със „свои” фирми, които почти ежегодно да подменят калпаво произведените, почти без полагаемото количество цимент, трошливи тротоарни плочи. Така ежегодно, с „обществени” поръчки за милиони, у нас братски се дели бюджетната пица. След всичко видяно в замъка Чатсуърд, интересът вече бе със степени по-нисък и възприятията – чувствително притъпени. Въпреки това, като японски турист направих дежурните няколко снимки на обекти, привлекли вниманието ми.

  Убедих се вече напълно, че Великобритания е красива, удобна и уредена страна. Страна със завидна социална отговорност у хората. Отговорност, чието следствие е реда и чистотата на обществените места. Особено в парковете. А изръсени от животни фекалии няма, защото собствениците на кучета събират къкото на питомците си в безплатно поставените за целта пликчета и ги изхвърлят в също така удобно поставените кошчета. След завръщаните ни, на празника на Светите братя бяхме на разходка в Морската градина във Варна, и ми идваше не знам какво да направя – всичките кучкари, които продължават да намират за най-нормално песът им просто да се изхожда, където му падне… Е, там песовете не къкат където им е готино, защото веднага след това собственикът прибира екстрементите в торбичката и я изхвърля в кошчето. Няма фекалии и по друга причина – просто липсват бездомни кучета и котки по улиците.

  *
  На другия ден посетихме едно от чудесата на ранния период на индустриалната революция от края на ХVІІІ век. Това е Айрънбридж, селище на река Севърн, в сърцето на Шропшир. Селището носи носи името си от известния мост от желязо, който е бил построен през реката през 1779 г., цели сто години преди Освобождението ни и много преди Парижкото световно изложение с кулата на Айфел.

  За около час пристигнахме до градчето. Въпреки облачното време, не валеше. Тази  сочна яркозелена растителност излъчваше някакво сияние, от което денят въобще не изглеждаше мрачен. Разбира се трева имаше навсякъде. Поляни и равнини има и у нас, и у тях, но тук бе съвсем различно… Зеленината просто ти избожда очите.

  Преглеждайки направените снимки на дисплея на апарата си, вдях, че същите са ярки и контрастни, като направени при почти ясно време. Районът около Ironbridge е описан като туристическа дестинация и „родно място на индустриалната революция „. Тя се основава на идеята на инж. Авраам Дарби, който усъвършенства техниката на топене на желязото, вместо с въглища, с кокс, което позволява много по-евтиното му производство. Мостът е първият по рода си, произведен от желязо, и един от малкото, които са оцелели до наши дни, оставайки важен представителен символ от зората на индустриалната епоха.

  Строителството започва през 1779 г., мостът е открит на 1 януари 1781 г. На хълма над реката е разположена построена от камък през ХVІ век ловна хижа в Линкълн Хил, както и много ранни викториански вили, изградени от различни цветни тухли и керемиди от местността. На входа на моста е постройката, в която е плащана тол таксата за преминаване на дилижанси, каруци, конници и пешеходци. Оцеляла е и над 230-годишната табела с изписаните такси в шилинги и пенсове.

  През 1986 г. Ironbridge става част от списъка на ЮНЕСКО за световно културно и природно наследство и се превръща в основна туристическа атракция в рамките на Шропшир. На 10 юли 2003 г. кралицата и херцогът на Единбург правят посещение в Шропшир, което включва посещение на Ironbridge, и разходка по самия мост. След като и ние разгледахме реликвата, си направихме снимки на фона на желязното чудо. И се разходихме из красивото градче и околността. Посетихме и останките от старите доменни пещи, където са се изливали детайлите му. Заръмя тих дъждец, който поугаси откривателския ни ентусиазъм и ни подгони обратно към топлия и гостоприемен дом на приятелите ни.

  *
  Вече у „дома” поспорихме за удобствата и недостатъците на английския живот и фамилната къща, тъй като и двете семейства притежавахме в родината самостоятелни къщи, поне два пъти по-големи от английските и естествено с не толкова миниатюрни дворни места.

  

  Английската къща е красиво нещо и е чудесно, че англичаните никога не биха отстъпили домовете си в замяна на бетонни бункери. По тази причина нискоетажните им градове са се разпрострели на огромни пространства. Набиват ти се в съзнанието със своята чистота, подреденост, пространственост. И няма как покрай кукленско-красивите им домове да не започнеш да уважаваш и хората, които ценят това, което имат, грижат се за него и го поддържат. Влагат много време и усилия, за да създават или просто не разрушават вече създаденото. Осъзнаваш значението на израза „Моят дом е моята крепост”. Но може би това е част от тяхната култура. Може би трябва да опознаеш по-добре някой англичанин, за да разбереш какво го кара да работи с часове, за да оформя чемшира пред къщата си, да чука, боядисва и разкрасява. Защо не извежда кучето си в парка (има глоби за това, последното!), защо си събира боклука след излет сред природата?

  Оказва се, че средният англичанин също живее на тясно, понякога студено, блъска се в транспорта, не харесва работата си, затънал е в заеми. Над 40 % от заплатата на „собственици”, купили жилища на кредит, отиват за погасяване на ипотеките им. У нас оплакването е, че подобен процент от доходите ни отиват за храна, но човек без покрив над главата почти няма. От друга страна, наистина си заслужава да се види един двустаен английски апартамент. Холът е около 20 кв.м. В 80% от случаите едната спалня е малко по-голяма от необходимото място за двойно легло и гардероб, а детската е с размери 2 на 3 метра. Баните и тоалетните, почти като телефонни кабини. Стълбището е тясно и стръмно, като злополуките с падане по стълбите от филмите са често явление, особено със старци. Парното е на газ, пуска се основно вечер, защото в противен случай разходите биха били сериозни. Сутрин обикновено се пътува около час до работата. Задръстване по 2-3 часа, изнервени хора и изтискване до последно са ежедневие за т.нар. средна класа, живееща извън градовете.  Всичко е пряко свързано с другия компонент на „светлото бъдеще” –  животът на кредит.

  Системата функционира така, че за да живееш нормално, си задължен, ама много, много на системата. Средният гражданин има жилище, кола, пералня, хладилник, мебели и други джаджи, но те всъщност не са негови. Пералнята ще стане негова след 5 години, когато ще се развали и ще трябва нова. Мебелите след 10, когато ще са остарели; жилището след цели 30, когато ще трябва основен ремонт. И всичко това,  докато си на работа. Ако изпаднеш от системата, оставаш на улицата! Нима при това положение бихте си позволили да роптаете пред шефа за заплатата си или дългия работен ден? Нали ще загубиш всичко, ако той си мръдне пръста и те уволни… Примиряваш се и живуркаш с каквото ти се даде; имитираш, че си щастлив. При това работиш колкото може повече, защото пенсиите в Англия се формират по много проста формула. Умножаваш заплата си по трудовия стаж в години и разделяш всичко това на 80. Т.е. получаваш между една трета и една четвърт от дохода си, докато си работил. И английските пенсионери се жалват като българските, че пенсиите им стигат само за хляб и мляко. Чакат и те с месеци за направление при лекар специалист или за планова операция. И това е действителността на Запада. Всъщност, каквото у нас, такова е и… там ! И да не забравяме, че цените в магазините в абсолютни цифри са почти еднакви с нашите, но обменния курс е 1 паунд за 2.50 лв. Така, че митът за високите заплати се стопява моментално от разликата в стандарта. Има преуспели българи, но са малцина. Останалите просто оцеляват…

  След малки спорове, стигнахме до компромисното съгласие с тези изводи, с уговорката, че там нещата са по-лежерни и поносими, а при нас по-груби и вулгарни.

  *
  На следващия ден дойде ред да проследим генезиса на култовата група „Бийтълс”, чак до дупката, от която са се пръкнали. Но да не си помисли някой, че ще правим гинекологичен преглед на града. По-късно ще се разбере за какво иде реч. Приготвихме кутиите със сандвичите, напитките, дежурните чадъри и се натоварихме в „Мазда”-та, която като всеки японски автомобил перфектно си изпълняваше функциите. По пътя вече не се взирахме така в някои вече познати за окото ни особености на равнинния пейзаж. Близо двата часа път премина в неангажиращи разговори и предвкусване на удоволствието от срещата с непознатото.

  От туристическия справочник предварително ни стана известно, че Ливърпул е град в община Мърсисайд, по източната страна на устието на река Мърси. Основан е през 1207 г., но му е предоставен статут на град едва през 1880 г. Според Службата за национална статистика, през 2010 г. градът наброява 445 000 жители и е част от по-голям градски район от над  800 000 жители. Историческа част от Ланкашър, урбанизацията и разширяването на Ливърпул до голяма степен произтичат от това, че е пристанище. До ХVІІІ век търговията от Антилските острови, Ирландия и континентална Европа, съчетана с тесни връзки с търговията с роби в Атлантическия океан, е способствала за икономическото развитие на града. До началото на ХІХ век 40% от световната търговия преминава през прословутите му докове, което допринася за развитието му като голям град. Известен е с особения местен диалект, който произтича от разнообразното му население, смесица от различни народи, култури и религии, особено на тези от Ирландия. Градът е известен с най-старата си африканска общност в страната и с най-старата китайска общност в Европа.

  Световната популярност на The Beatles допринася за статута на Ливърпул като туристическа дестинация. Туризмът формира значителна част от съвременната икономика на града. Той отпразнувал 800-годишния си юбилей, навършен през 2007 г., като „Европейска столица на културата”,  заедно със Ставангер, Норвегия. Няколко забележителности на този град имат статут на световно наследство от ЮНЕСКО. Това са кеят, Албърт Dock и Уилям Браун Street.  Ливърпул е дом на два футболни клуба от Висшата лига, „Ливърпул” и „Евертън” . Мачовете между двата клуба са известни като мърсисайдското дерби.

  Влязохме в града през двукилометров тунел под река Мърси. Дебаркирахме на паркинг в града, в близост до старата му катедрала, умишлено невъзстановена след пораженията от германска бомбардиравка през Втората световна война. Тя е без покрив, само с оцелелите стени, със зейнали отвори на прозорците. А наблизо се издига внушителната като планина нова катедрала. С великолепната си готически арки, огромно пространство, акустика и могъщо звучащ орган, най-големият в страната, катедралата на Ливърпул предлага историческа красота с модерен привкус. Не без основание е гордост на града с най-високата кула и камбанария, най-големи и тежки камбани, общо 13 на брой, най-високи арки и доста други най-най. Освен за религиозни служби, с капацитет за 3 000 души, Катедралата е също и едно от най-забележителните места за концерти в света!

  Още на входа любезни служители ни запитаха за националността. Разбрали, че сме българи, след минута ни подадоха диплянка на български език с приветствие към туристите, история на строежа и статистика за грандиозните параметри на храма. Вътрешността му грабва въображението със своята монументалност и прецизна изработка на няколкото си олтара, великолепните скулптори на светци, амвон и всички особености на църковния интериор.

  Като излязохме от това архитектурно чудо, домакинът ни изчезна за малко и се върна с карта на града. По нея уточнихме маршрута към The Caverne /пещерата, дупката/, клуба, в който са пели и откъдето тръгват Бийтълс към световната слава. Преди да стигнем до целта си, минахме и влязохме за малко и в китайския квартал. След като се докоснахме до екзотиката му, продължихме обиколката към доковете, спирайки за кратко до по-импозантни и интересни сгради за снимки. Накрая след известно лутане намерихме с питане уличката, на която се помещаваше клубът. Наистина се оказа, че са тръгнали от дупката, както сочи и наименованието на заведението. До същото се стигаше с 30 спираловидни стъпала надолу, дълбоко под улицата, и беше сумрачно осветено. По това време, ранен следобед, имаше малко клиенти. Повечето посетители бяха туристи като нас, които снимаха с фотоапарати витрините със сувенири, оставени от групите, концертирали в заведението. И най-вече на великите ливърпулци. Естествено не забравяха да увековечат и себе си на фона на реликвите в култовото заведение.

  *
  Завръщайки се в „базата” си, се отбихме за два часа в Честър,  популярна спирка за обиколки на североизточна Англия и Уелс.  Известен е с неговата средновековна стена, която обгражда крепост от времето на Тюдорите, и викторианските си сгради. Туристите се тълпят в старинния Честър, обикалят историческите места и  пазаруват в магазините на двойни нива в сгради, много от които датират от ХV и ХVІ век. Построени през средните векове от дърво, сега те са отлично реставрирани и реконструирани, с редици от модерни магазини и ресторанти. Градчето гъмжи от туристи, най-вече от гръмогласни американци. Транспортът до него е отлично организиран от летището в Ливърпул и от други големи градове с влакове и автобуси. Центърът остава затворен за моторни превозни средства, така че най-добрият на

  Какво можахме да видим? Естествено катедралата на Честър, която е започнала своя живот като норманско бенедиктинско абатство, превръщайки се в катедрала в 1540 г. Следва Dewa Роман – останки от римско време, показващи живота от това време. Посетителите могат да се скитат по пресъздадените улици и да видят  археологическите обекти, някои от които в момента още се разкопават. Популярно е турнето на призраците и духовете от миналото на Честър. От март до октомври, със City Sightseeing – двуетажен автобус, се прави турне из забележителностите с 15 спирки и се използват както екскурзовод на живо, така и записи на различни езици на коментар, който може да се чуе от раздадените апаратчета. За туристите, които просто искат да се отпуснат в историческа кръчма, Честър предлага няколко варианта. Заведението „Мечката” датира от ХVІІ век и някога е било дом на първия граф на Шрюсбъри. Неговото централно местоположение в близост до Стария Dee мост го прави удобно място, за да изпиете една пинта и да се затоплите в предната част на истински огън. За Кръчмата от 1622 г. Ye Olde King, на  Bridge Street, се твърди, че там ще бъдете преследван от три призрака, включително плачещата жена и бебето. Особено ако сте на няколко питиета. Всъщност съм скаран с призраците, а жената е със слабо сърце.

  В края на престоя си направихме обиколка по крепостната стена и съзерцавахме отвисоко гледката и човешкото гъмжило под нас. След което се отправихме към паркинга и потеглихме по обратния маршрут. Преди да се приберем, минахме и през градчето Уелингтън, също бъкащо от туристи. Там архитектурният натюрел бе почти като този в Честър. Обиколихме центъра, в който имаше много благотворителни магазинчета на разни църкви и фондации, в които се продаваха всевъзможни домакински изделия, дрехи втора употреба и всякакви джунджурии. За разлика от почти празните скъпарски магазини, тук цареше оживление, непрекъсното влизаха и излизаха клиенти. Познато, нали? Всеки намираше нещо, което да му свърши работа, или просто си харесваше нещо случайно; както и ние. Именно оттук жена ми си купи четири декоративни чинии, две от които холандски с характерни мотиви на вятърни мелници и красиви къщи. Особено си хареса една с нарисуван пристан на река с привързани корабчета-жилища, така често срещащи се по тихите канали и ръкави на пълноводните реки. А мен ме очакваше една чудесно изрисувана порцеланова халба с метално калпаче, само за 5 паунда, у нас струваща 5 пъти повече. За отбелязване е, че продавачките бяха доброволки, повечето пенсионерки, а целият оборот отиваше за конкретни благотворителни цели. Уморени и доволни от видяното, както и от изгодния ни малък „бизнес”, приключихме деня с приятна вечеря на чашка, за да върви по-добре приказката. След което се настанихме срещу плазмата на телевизора.

  *
  Няколко думи и за английската телевизия. По време на престоя ни течаха финалите на две предавания& първото, BRITAIN,S  GOT  TALENT, чийто еквивалент е „България търси талант”, с участие в тройката на журито на самия Саймън Коу – милиардерът, собственик на тази марка и редица други ТВ формати. С помощта на синхронния превод от домакините схванахме тънкия хумор, професионалния подбор на кандидатите и непринудена деликатност при обявяване на резултатите. Прословутата английска демократичност се изразяваше в диалога между членовете на журито и публиката. Особено се забавлявахме с гей двойка, танцуваща различни танци, и двамата с фракове, но единия изявяващ се като дама. Публиката се забавляваше искрено и бурно и при елиминирането им дюдюкаше неистово. Състезанието спечели 16-годишната ученичка Ашли в невъобразимо щури и отлично отработени танци с бялото си сладко пуделче Пъдзи, непостижими за който и да е дресьор. Тук прозря и неподправената любов на британците към четириногите любимци.

  Другото предаване бе „Британският глас”. Познато, нали?  В журито бе самия Том Джунс. Ах, този неостаряващ Томи. Скри топката на всички. Особено в съвместното изпълнение с неговите избранници на „Thе Raud Jack” на „папа” Рей Чарлс. Може би и той отгоре се кефеше на страхотното им изпълнение. Не дочакахме финала, тъй като надхвърляше времето на престоя ни. Та за тяхната телевизия. За хората в една страна най-добре говорят рекламите. Телевизионните реклами в кралството са едни такива засукани, но остроумни и позитивни. Като английския хумор, елегантен и тънък.  Разчитащ на интелекта ти, а не на ниски страсти. Което е коренно различно от всичко познато тук – ползвай Калгон, че ше ти гръмне пералнята; направи си застраховка на колата, че тъпата идиотка с БМВ -то не може да кара. Много лесно ще разберете колко по-различни са рекламите там, ако си пуснете който и да е британски радио или ТВ канал. Направени за хора, а не за идиоти!

  *
  Най-сетне! Предстоеше ни пътуване до Лондон и четиридневен престой там. Черешката в разкошната ни туристическа торта! Но трябваше да изконсумираме още едно апетитно парче от впечатления и емоции, докато пристигнем. За пореден път бяха приготвени сандвичите за из път и с Бога напред потеглихме. Първата ни спирка бе градчето Уорик /Warwick/, който е град в графство Уоруикшир. Градът е разположен на река Ейвън, на 18 км на юг от Ковънтри, и има население от около 20 хиляди души. В града има училище за момчета от 1088 г. за което се твърди, че е най-старото в страната. Свидетелества за човешката дейност в Уоруик има още от неолита. От ХІ век Уоруик е ограден от крепостни стени. Замъкът се е превърнал в крепост и днес е популярна туристическа атракция. В големия пожар през 1694 г. се унищожава голяма част от средновековния град. Всъщност крепостта е основната атракция на града. Дори се разпространява невярната легенда, че в нея е била затворена пленената Жана Дарк. В тази страховитата крепост ежегодно се провеждат фестивали на вампирска тематика и това изглежда съвсем уместно. Впечатлени от видяното, изщракахме десетина снимки на крепостта, на дежурната готическа катедрала и някои интересни къщи в центъра. Следваше един от знаковите туристически обекти, до който стигнахме след двадесетина минути.

  

  Стратфорд на Ейвън  – градът на Шекспир. Разположен е на река Avon, западно от Уоруик, с население от около 25 хиляди души. Без особени забележителности, като брат-близнак на повечето подобни нему градчета. Но градът е  популярен като туристическа дестинация поради статута си на родното място на драматурга и поета Уилям Шекспир. Ежегодно около три милиона посетители от цял свят посещават градчето. Представете си тълпите туристи, галопиращи по средновековните улички,  насочващи се към родния му дом, превърнат в музей. Присъединихме се към тълпата, която ни завлече до култовото място. Група студенти зяпаха захласнато, омаяни от  професора си, който вдъхновено им обясняваше нещо. Непосредствено пред къщата жив епигон на нашенския Пурко от филма „Господин за един ден” изобразяваше паметник на Шекспир, стъпил на пиедестал, облечен с патинирани дрехи и подобен грим. Едва при трепването му осъзнаваш, че това не е паметник, а жив човек. Панерчето с банкноти и монети подсказваше същото. Мнозина се снимаха с него за спомен, като не забравяха да възнаградят стоицизма му. От там се придвижихме до пазарчето с интересен паметник в чест на някакво събитие, с форма на малка готическа кула, висока около 7-8 м. Отидохме и до речното пристанище с множеството шлепове – жилища, в които живееха хора, предпочитащи движението по гъстата мрежа от канали в страната. В градинката пред порта се издигаше монумент на великия поет, окръжен от бронзовите фигури на героите си – Хамлет, Лейди Макбет, Фалстаф и Принц Хол. Позирахме до тях и се включихме за снимки в прочутото му обкръжение. И продължихме напред по маршрута си.

  

  Ето ни и в най-прочутия академичен град. Тук е Оксфордския университет.  Oxford е университет, намиращ се в градчето Оксфорд на Обединеното кралство. Това е един от най-старите оцелели университети в света и най-старият в англоговорящия свят. Въпреки, че точната дата на основаването е неясна, има доказателства за преподаване още от 1096 год.  Университетът се разраства бързо от 1167 г. нататък, когато Хенри II забранява обучението на английски студенти в Университета на Париж. Наименованието Оксфордски университет е исторически съкратено на Oxon. (от Латински Oxoniensis),  и като Oxf сега се използва в университетските публикации.

  

  След спорове и конфликти между студенти и граждани на Оксфорд през 1209 г., част от учените и студентите им се преместват на североизток в Кеймбридж, където създават това, което днес е Университетът в Кеймбридж. Двата древни английски университета имат много общи черти и често ги наричат Оксбридж. В допълнение към своите културни и практически постижения, като историческа част на британското общество, те имат дълга история на съперничество помежду си.  Оксфорд редовно се бори с Кеймбридж за първото място в класациите и последователно се нарежда сред десетте най-добри университети в света, в световните класации. Мотото му е „Господ е моя светлина” /Dominus Illominato Mea/.

  Въпреки, че акцент на университета традиционно е било класическото знание, неговата учебна програма се разширява през ХІХ век, за да обхване научни и медицински изследвания. В средата на ХХ век много учени, прогонени от нацизма и комунизма, пристигат в Оксфорд. Списъкът на изтъкнати учени в Университета в Оксфорд е дълъг и включва много, които имат съществен принос към британската политика, естествени науки, медицина и литература. Повече от четиридесет нобелови лауреати и повече от петдесет световни лидери са били свързани с университета в Оксфорд.  До 1988 г. 40% от студентите в Оксфорд са били жени, съотношението сега е около 48:52 в полза на мъжете. Университетът е федерация, състояща от над четиридесет самоуправляващи се колежи и зали. Академичните мантии все още често се наблюдават в Оксфорд, а до 60-те години на ХХ век студентите са ги носели по всяко време.

  

  Оставихме колата на паркинг извън града и с автобус се придвижихме до центъра. Атмосферата в Оксфорд е неповторима. Стотици велосипедисти, повечето студенти, обикалят из града. Около вековните, внушителни учебни зали са подредени в редици стотици велосипеди, а по моравите се излежаваха десетки младежи с книга в ръка, или оживено дискутиращи нещо. Входовете на библиотеките и учебните зали бяха с избледнили надписи на латински, указващи наименованието на съответните факултети, катедри и науки. Статуите на заслужили деятели бяха също с латински надписи на пиедесталите, включително и на Петер ван Рубенс, учил или преподавал някога тук. Старинни жилищни сгради приютяват от векове академичната младеж. Част от тях са стипендианти, но за останалите наемите са доста солени. (Но да му мислят родителите…) По улиците срещнахме автентични професори, тежкареещи снобски с лулите, които държаха с достойнство и стил. Дали и от този демократичен рай пушачите ще бъдат прогонени като грешника Адам от библейския?

  

  След като се нагледахме на английския „академгородок”, се изнизахме обратно до паркинга с двуетажния автобус. Прехвърлихме се на вярната „Мазда” и скоро се качихме на магистралата, която ни отведе в Лондон. След обяд навлязохме в града, изпреварвайки задръстването от напускащи работа и града хиляди коли. След около 15-20 минути бяхме пред дома на семейството на дъщерята на приятелите ни в тихия квартал Илинг, убежище на представителите на средната класа. Оказа се, че за да ни улеснят, а може би и непланирано, младите са уговорили едноседмична почивка във Франция. Рано сутринта на същия ден бяха отпътували с двете си деца и жилището им бе на разположение на родителите и нас, техните гости. Всъщност отсъстващите домакини ни бяха оставили приятен сюрприз като подарък – абонаментните си карти за метрото и ваучери за закупуване на билети за туристическите обиколни автобуси с гидове, в комплект с разходка с корабче по Темза от Тауър Бридж до Парламента и Уестминстърското абатство. Съпругите приготвиха импровизирана вечеря с продуктите от хладилника и каквото бе останало от сандвичите за из път. Макар и доста изморени, след вечерята се настанихме пред плазмения екран и гледахме поредните епизоди от течащите шоута «Великобритания търси талант» и «Британския глас». (Както вече споменах, напълно идентични с нашите формати, но с класа над тях, по отношение на журиране и непринудено истинско развлечение. Все пак те са автори на тези формати и имат дълга традиция в шоубизнеса.) Накрая уморени и преизпълнени с впечатления и емоции, след задължителния душ се отправихме в спалнята и заспахме почти мигновено.

  *
  На следващия ден оставихме вярната Мазда да си почива и отидохме пеш до близката спирка на метрото. Колата бе оставена на улицата пред къщата на домакините. В „цветна” зона с такса за паркиране от 5 паунда на денонощие, дори пред жилището ти, ако нямаш гараж. Ако се разсееш и не оставиш талона от автомата на таблото на предното стъкло, глобата е 60 паунда, без право на обжалване. Безпристрастната камера отбелязва факта на престоя и нашенските тарикатлъци не минават. С метрото се придвижихме до центъра на града, в близост до Трафалгарския площад. Оттам с предоставените от домакините ни ваучери закупихме билети за изключително удобните за разглеждане на града двуетажни автобуси на The Original Tour. Там получаваме туристически електронен гид на съответният език. Лондон е прекрасно място дори, когато вали (а това се случва доста често). Взехме си предвидливо чадър и потеглихме да се наслаждаваме на един от най-интересните градове в света!

  

  В момента Лондон вероятно е най-космополитният град в Европа. Това разбира се го прави пълен с различни хора, неща и места, които да видиш и изпиташ. Съвкупността от множество културни шокове и други фактори в един момент дори ти идва в повече. Той е изключителен град с внушително количество музеи и галерии, и много атракции, които привличат всяка година около 20 милиона туристи. Тук има много забележителности, които са безплатни. Ако обичате изкуството (Леонардо, Тициан, Моне, Сезан, Ван Гог, Дега и пр.), то Националната Галерия (на площад Трафалгар, където е прочутата статуя на адмирал Нелсън) е най-подходящото място.

  

  Непосредствено до моста Тауър е Дворецът Тауър. Обезателно влезте да го разгледате. Вътре можете да видите английските кралски корони и златни съдове, Бялата кула, арсенала и много други неща. Тук можете да почувствате средновековната Англия. Ще ви трябва повече от час, за да видите всичко, а ако попаднете на разиграван от дегизирани актьори рицарски турнир, или искате да снимате смяната на стражата – поне 2 часа. Друго безплатно и очарователно забавление е да посетите Кралската обсерватория в Гринуич. Там можете да се снимате на нулевия меридиан – разкрачен през чертата, едновременно в двете полукълба на планетата, и да посетите музейните експозиции на първите видове часовници и механизми за морска навигация. Уесминстърското абатство пленява въображението (сградата е построена през 960 г.  като Бенедиктински манастир). В катедралата е била коронацията на повечето крале, тук е сватбата на лейди Даяна, тук са погребани всички известни личности в историята на Великобритания. Освен древният орган и престолът за коронации, изработен през 1301 г., има и други гледки, които спират дъха. В непосредствена близост до абатството е сградата на парламента, където е и известната на всички ни часовникова кула с „Биг Бенд”. Оттук тръгват и корабчета по Темза, и оттук можете да стигнете пеш до Лондонското око – най-високото виенско колело, от върха на което градът е като на длан.

  

  Катедралата „Сейнт Пол” – изградена като малка църква през 604 г. и издигната като катедрала през 1675 г, е място, в което ще се чудите дали стенописите наистина не са рисувани, а те всъщност са от мозайка. Тук можете да посетите трите галерии – „Галерията на шепота”, „Каменната галерия” и „Златната галерия” – всички са доста високо – последната е на повече от 400 стъпала /който може, да ги изкачи/. Във всеки музей или катедрала може да си вземете безплатно карта на сградата, в която са отбелязани по-важните места и която съдържа кратка туристическа информация. Картите са достъпни на няколко езика, без български за съжаление, но има и на руски.

  Уестминстър е център на политическата и религиозна сила на Англия от XI в. насам, когато Едуард Изповедника основава Уестминстърското абатство. То е неразривно свързано със събитията от английската история и има формата на латински кръст. То е една от най-красивите сгради на Лондон, с изключително разнообразие от архитектурни стилове, вариращи от строгата френска готика на църковните кораби до зашеметяващата късно готическа капела, която се смята за шедьовър на английската готика. Наполовина национална църква, наполвина национален музей, абатството е изпълнено с необичайна колекция от гробници и паметници в чест на някои от най-великите общественици на Великобритания – от политици до поети. Тук се извършват церемониите по коронясването, сватбите и погребенията на британските монарси.

  

  Сградата на Парламента от XVI в. досега е седалище на двете камари – на общините и на лордовете. Настоящата неоготическа сграда заменя първоначалния дворец, който е унищожен от пожар през 1834 г.

  Бъкингамският дворец е официалният лондонски дом на кралицата и разполага с тронна, бална и музикална зала. Знак за присъствието на кралската особа в резиденцията е вдигнатият Кралски флаг. И по време на нашето посещение той вееше гордо над двореца. Атракция представлява смяната на караула, който включва половинчасов парад на стражите в предния двор на двореца.

  Площадът „Трафалгър скуеър” е строен през 30-те години на XIX в. Високата колона (50 м) е издигната през 1842 г. в чест на адмирал Нелсън – най-известният адмирал на Великобритания. Тук се провеждат политически митинги и демонстрации, а също се посреща и настъпването на Нова година.

  Улицата „Пикадили” свързва прочутият „Хайд парк” (2570 дка) с площад „Пикадили”. На площада се намира и колона със статуя на гръцкия бог на любовта Ерос, издигната през 1892 г.

  

  „Биг Бен” е разговорното име на часовниковата кула на Парламента в Лондон и неофициалното име за „Голямата камбана на Уестминстър”. Часовникът се намира в североизточната част на сградата; камбаната възвестява настъпването на всеки кръгъл час. Познатият звън на метри от кулата му бе стряскащо силен и някак нереален.

  Музеят на Мадам Тюсо е всеизвестен с восъчните си фигури. Той съдържа фигури на кралското семейство, на политици, актьори, певци и други световни знаменитости. Тъй като сме разглеждали подобни експозиции на други места, решихме да го пропуснем

  За да отделим необходимото внимание на всеки един от споменатите обекти, многократно слизахме и се качвахме на  туристическите автобуси с нашето лого, следващи през няколко минути един след друг.

  „Тауър Бридж” е рожба на Викторианското инженерство и след построяането си през 1894 г. се превръща в символ на Лондон. В двете готически кули има устройства, които вдигат моста при преминаването на големи кораби. Вътре има изложба, свързана с историята на моста.

  На пристана в близост до Тауъер бридж се качихме на един от корабите, изпълняващи турове по програмата. Река Темза е емблематична за Лондон, а над нея са изградени редица мостове, свързващи двата отсрещни бряга. Но най-известният измежду тях със сигурност остава Тауър Бридж, който нощем, осветен от милиони светлини, изглежда просто невероятен. Около Темза са разположени най-важните исторически и архитектурни забележителности на града. Имахме отличната възможност да ги съзерцаваме и фотографираме, без съседните сгради да пречат на възхитителната гледка. Многобройните туристи се местеха от борд на борд, за да фиксират интересуващите ги обекти за заснемане. Естествено, най активни бяха японците, но и аз не се оставях.

  В края на деня, капнали от умора се добрахме до метрото. На път от центъра на Лондон за „дома”, съзрях седнала във вагона самотна, забулена с шал красавица, с черно-кафяви очи на кошута, матова безупречна кожа, прекрасен профил и тяло увито с копринено индийско сари, която съсредоточено чукаше с клечицата нещо на екрана на айфона си. Не обръщаше внимание на всичките пътници, занемяло вторачили се в нея. Дъха ми спря – прекрасната „кобилка”, дошла сякаш от „1001 нощ“ си личеше и под „чула”! Незабравим спомен, покъртил с красотата си сърцето ми… При това не в Делхи, или около Тадж Махал, а на пъпа на Лондон.

  Следващ етап в туристическата ни програма бе Музеят на музеите. Но трябваше да си починем и да поемем дъх.

  *

  

  Британският музей е най-старият обществен музей в света, основан през 1753 г., за да съхранява колекцията на лекаря сър Ханс Слоун. Той съдържа 94 галерии с дължина от над 4 км, които обхващат цивилизациите от Древна Асирия до съвременна Япония. В отделни зали са изложени експонати от праисторическа и римска Британия, Средновековие, Ренесанс и Модернизъм, Западноазиатски колекции и други. Нарежда се сред най-големите и уникални музеи в Европа с впечатляващите си колекции, експонати от различни епохи и цивилизации, древни артефакти и т.н. В него се съхраняват милиони предмети, всеки един от които е с безценна историческа стойност.

  В началото на ХІХ век се полагат основите на богата сбирка от скулптори и други гръцки, римски и египетски артефакти. След разгрома на  френската армия в Биткатата на Нил през 1801 г., Британския музей придобива множество египетски скулптури. През 1802 г. крал Джордж III представя Rosetta Stone  /розетския камък/ – ключът към разгадаването на йероглифите. Следват подаръци и покупки от Хенри Сол, британският генерален консул в Египет, като се започне с колосалния бюст на Рамзес II. През 1818 г. са положени основите на събирането на египетски монументални скулптури и много гръцки скулптури, а първата специално построено за целта изложбена площ е дело на Чарлз Towneley и събира голяма част от римската скулптура през 1805 г. През 1806 г. Томас Брус, 7-ми граф на Елджин, посланик в Османската империя от 1799 да 1803 г., доставя в Лондон голяма колекция от мраморни скулптури, демонтирани от Партенона на Акропола в Атина. През 1816 г. тези шедьоври на античното изкуство са придобити от Британския музей. Днес той вече не е изложение на колекции от естествена история, както и на книги и ръкописи, които стават част от независимата Британската библиотека. Музеят все пак запазва своята универсалност в своите колекции от артефакти, представящи културите на света, древни и съвременни. Оригиналната колекция от 1753 г. досега е стигнала до над тринадесет милиона обекта в Британския музей, 70 милиона в Природонаучния музей и 150 милиона в Британската библиотека (основната част от които са в хранилищата и се експонират едва около 10 процента).

  Ако искаш да разгледаш поне основното, са необходими седмици или месеци. Не разполагайки с такова време, изгалопирахме из основните зали. Първата мисъл е за имперски, безцеремонен грабеж на националното историческо наследство на редица държави. Но ако се замислим сериозно, каква част от него би оцеляла през вековете исторически превратности, ако не са се съхранявали грижливо именно тук? Дори и световни господари по това време, те са имали чувство за мисия по опазване на световното културно и историческо наследство. В момента Гърция предявява иск за барелефите и скулптурите на Партенона, но какво би станало с тях, като знаем отношението на исляма към голото човешко тяло в искуството? А тогава те са част от Османската империя.

  След завръщането от Бритиш музеум, преди вечерята имахме свободни около час-два и ги оползотворихме със съпругата за разходка из тихия район «Илинг», в който бе и къщата на домакините ни. Около границите на голям парк обходихме цял един квартал от дву- и триетажни къщи, строени от средата до края на ХІХ век, видно от изсечените на последния етаж в камъка или мрамора едри цифри. Бяха отлично запазени, подържани и дори реновирани, с подменена ПВЦ дограма, но с характерните решетъчни стъкла на врати и прозорци. Далеч от шума на булевардите и  многобройните тълпи, това бе сякаш романтично кътче, откъснато от страниците на класиците от Викторианската епоха. Градинките от отлично подрязани и оформени корони на дръвчета, храсти и цветни лехи бяха пищно разцъфтели, като в тропически рай. С удивление видяхме на няколко места и палмови дървета, но не засадени в каци, а свободно растящи. Всъщност в Лондон температурата рядко пада под минус 5 градуса и там виреят дори някои типично южни растения. Обаче зад изглеждащите достъпни и отлично подредени дворове ни оглеждаха охранителните видео камери на собствениците. По тухлените колонки на входните врати бяха монтирани клавиатурите за набиране на кода за достъп. В дворовете бяха паркирани класни луксозни автомобили и често се виждаха предупредителните табелки само с една дума – PRIVAT /Частно/. Но зад тази кратка дума застава цялата тежест на закона. В една от уличките видяхме няколко офиса на фирми за продажба и наемане на недвижими имоти. Естествено на фотосите присъстваха тези същите къщички. Направо хлъцнах от удивление. Цените им бяха непостижими за нашия стандарт. За да бъда убедителен пред бъдещите си опоненти, заснех две витрини с цифровия си апарат, позволяващ произволното увеличение на детайлите със „зума” си. Тези „куклички” с разгъната площ от 250-300 квадрата струваха между 1.5 и 2 милиона паунда. Това бе цената на уединението и спокойствието в елитния квартал. Неволно в съзнанието ми се появи спомена за книгата на Богомил Райнов „Частно небе”, който преди десетилетия бе богопомазан да обикаля страните от Западна Европа. Тогава за пръв път узнах за тези вездесъщи табелки, показващи всекиму мястото! Тъй като именно в такава „къщичка” живееше дъщерята на нашите приятели, попитах колко им е струвало удоволствието да живее в апартаментчето от 70-80 квадрата. „Сравнително евтино – 400 хиляди, преди десетина години, а сега около 550 хиляди – ми отговориха. – Имат да изплащат още 200 хиляди в оставащите още 20 години, които с лихвите ще станат около 400 хиляди”.

  Споменавам всичко това, за да знаят бленуващите западния рай нашенски еснафи за какво иде реч. Ако ще мие чинии и чисти метрото, ще има право само да се разхожда по улиците и да зяпа и цъка като развинтен часовник. А за да живееш именно тук, трябва да имаш не по-малко от 7 – 8000 паунда месечен доход.

  *

  Днес е последния ден от прекрасното ни туристическо турне. Ще посетим замъка Уиндзор, в едноименното градче на 50-60 мили от центъра на града. След закуската потеглихме с неуморимия ни гид, който независимо от стара травма в ахилеса на единия крак, самоотвержено ни разкриваше забележителностите на страната. Всичко това се правеше с неподправена любов и гордост от втората му родина. Отдавна, посетил чрез спорта десетки държави, бе станал „гражданин на света”, но вече бе пристрастен и искрено обикнал Англия. След около час, след лавиране и прехвърляне в различни нива и пътни артерии, навлязахме в едноименното като замъка градче. Бяхме подранили за началния час на посещение. Оставихме колата на паркинг и за около час разгледохме забележителностите, преди отварянето на замъка за посетители. Старата гара, от която е тръгвал влакът за Лондон, бе трансформирана в базар, в единия край на който се помещаваше експозицията с локомотива, теглил кралските вагони по времето на кралица Виктория. Неин паметник ни посрещна на площада, пред замъка. Отгоре надвисваха зъберите на крепостната стена и издигащите се нависоко кули. Постепенно се събираха хора, закупихме входните билети по 17 паунда и влязохме сред първите в приемното помещение. Там процедурата бе подобна на тази при влизане в летище и чекиране на багаж. След преминаване през скенера излязохме във вътрешния двор и по насочващи стрелки и табели се насочихме по маршрута. Любезна и представителна полицайка с пелерина ни насочи към входа, откъдето почна опознавателната ни обиколка. Първо разгледахме макетите с разрез на замъка и реално моделирани миниатюрни помещения. После колекцията от детски облекла на принцове и инфанти, кукли, играчки и различни аксесоари. Последва експозицията от 60 хронологични снимки на кралицата по случай 60-годишнината от интронизацията й. След това залите с оръжия, картини, скулптори, сксъпоценности, внушителна и впечатляваща вътрешна архитектура и дизайн на обзавеждане, в съответствие с епохата. Все пак посетили редица дворци, музеи и галерии, и видяното надмина всичко досега.

  Уиндзорския дворец е официалната резиденция на Кралицата и най-големият обитаван замък в света. Дом и крепост в продължение на 900 години, замъкът остава работен и обитаван дворец и до днес. Кралицата използва замъка и като частен дом, където тя обикновено прекарва почивните дни; и като кралска резиденция, в която изпълнява някои формални задължения. Всяка година Кралицата заема като официална резиденция замъка Уиндзор за един месец около Великден (март-април). По това време тя е домакин на приеми за гости, сред които на политици и общественици. Кралицата пребивава тук в продължение на една седмица и през юни, когато връчва на заслужили граждани Ордена на жартиерата. Този орден се връчва при церемония с посвещаване в рицарството, в параклиса „Св. Георги”. Преди това кралицата дава обяд за рицарите на жартиерата в залата Waterloo  на замъка. Всички  нови рицари на жартиерата са удостоявани от кралицата в залата на Трона на жартиерата. По стените са портрети на монарси в техните „жартиерни” халати, от Джордж I до настоящата кралица, чийто официален  портрет е рисуван през 1954 г. от сър Джеймс Гън.

  Замъка Уиндзор често се използва от кралицата като домакин на държавните посещения на чужди монарси и президенти. Държавните глави се въвеждат в Замъка с конски впрягове през вратата на Джордж IV, в четириъгълен двор, където е построена военна почетна стража. Традиционният държавен банкет се провежда в зала „Св. Георги“ (55,5 м дълга и 9 широка), с маса с капацитет до 160 гости.

  Кралският параклис, всъщност църква  „Св. Георги“, е активен център за поклонение, ежедневно достъпен за всички посетители на замъка. Параклисът е Royal – кралски и не е подчинен на епископ или архиепископ, подчинен е директно на Суверена. Тук са погребани редица монарси и особи от кралското семейство. В момента се отслужваше служба и много от възрастните посетители насядаха по дъсчените пейки в молитвено съзерцание. При отминаване на униформените служители успях да фотографирам саркофазите на принц Албърт, на крал Джордж V и на кралицата майка. Всъщност, подобно на весдесъщите японски туристи, всячески се стараех да заобикалям при възможност забраните за снимане. Това да ми е грехът!

  Различните служби на кралското семейство са базирани в замъка Уиндзор. В древната Кръгла кула се помещава Кралският архив и Кралската колекция от картини и снимки. Там е и залата на Кралската библиотека със скъпоценни рисунки, щампи, ръкописи и книги в Кралската колекция. Те са показани в програмата за изложби в чертите на Галерията на замъка.

  Тези, които живеят и работят в рамките на замъка, са титулярният глава на управата, полицаи и управителят на замъка Уиндзор, деканът на Уиндзор, каноници и друг персонал, които работят в колежа „Св. Георги“. Както и военните Рицари на Уиндзор, надзирателят на замъка Уиндзор и неговия екип, които са отговорни за ежедневното управление. Към този списък може да се добави икономката и нейния екип, както и войници, които изпълняват кадрова военна охрана в замъка. Като повечето туристи си щракнахме и по едно кадро с гвардейците с мечи калпаци, замръзнали като изтукани в будките си.

  Замъкът Уиндзор е атракция за посетителите. Много части от него са отворени за обществеността, включително в пределите на общите зали, държавните апартаменти, къщичките с известните кукли „Куин Мери“, параклиса „Св. Георги“ и Албърт Мемориал параклис. Когато кралицата е в официалната резиденция, караулът изпълнява колоритен спектакъл в четириъгълника на вътрешния двор.

  Местна смешка за подиграваните американци е за удивлението на американски турист, който попитал: „Как може да са толкова глупави тези англичани, да построят замъка Уиндзор до летището?”. Защото наистина летище Хийтроу е в непосредствена близост с Итън и Уиндзор, и постоянно се виждаха и чуваха излитащи и кацащи самолети.

  Би било непростим грях, посещавайки двореца Уиндзор, да пренебрегнем Eton – колежа Итън – най реномираният в света. Той е британското независимо училище за момчета на възраст от 13 до 18 години. Основан е през 1440 г. от крал Хенри VI като  „Колежа на краля”. Намира се в Итън, близо до Уиндзор . Итън има дълъг списък от изтъкнати бивши ученици. Дейвид Камерън е деветнайстият британски премиер, учил в Итън. Колежът е сочен традиционно като „главен производител на държавници в Англия и света“ и е най-известното публично училище. В началото на ХХ век един историк на Итън е написал: „Няма други училища, които могат да твърдят, че са изпратили кохорта от изтъкнати фигури, за да оставят своя отпечатък върху света, както Итън „.

  Итън днес е по-голямо училище, отколкото е бил през по-голямата част от историята си. През 1678 г. е имало 207 момчета. В края на ХVІІІ век са около 300, докато в модерната епоха броят им е нараснал до над 1300.  Итън Колидж е основан от Хенри VI като благотворително училище, за да осигури безплатно образование на седемдесет бедни момчета, които след това преминават към Кралския колеж в Кеймбридж, основан през 1441 год. Често се цитира херцог Уелингтън, спечелил битката при Ватерло,  който казва, че: „Битката при Ватерло бе спечелена на игралните полета на Итън“. През 2011 г. са открити в дрехите на лидер на Ал Кайда, застрелян в Сомалия, план за атакуване на Итън. Това красноречиво говори за значението му.

  Тъй като училището е нараснало значително, „студентите”, както наричат тези в повече, могат да присъстват при условие, че са платили своите такси и живеят в града, извън сградите на колежа. Тези ученици са известни като Oppidans, т.е. живущи в града. Съотношението между ученици и учители е 8:1, което е ниско за общите стандарти на училищата. Въпреки въвеждането на модерните технологии, на външен вид и на много места класните стаи са останали непроменени от векове. Всяка вечер се заделя около час и 1/4, известен като Quiet час, по време на който момчетата се очаква да учат или да подготвят работата на своите учители, ако не са ангажирани. В последният доклад на независимия училищен инспекторат се казва: „Итън Колидж предлага изключително добро качество на образование за всички ученици. Те постигат високи академични стандарти, в резултат на стимулиране на преподаването, предизвикателни очаквания и първокласни ресурси „. В Итън има десетки организации, известни като „общества“, а в същност школи по демокрация, в много от които учениците се събират, за да обсъдят определена тема, председателствани от майстор, при което често включва и гост-лектор. Някои общества са посветени единствено на музиката, някои на религията, някои на чуждите езици и други сфери на знанието. Сред гост-лекторите са видни личности от англо-саксонския свят. Итън има добре изградена система за насърчаване на момчетата за постигане на висок стандарт в учението.

  Итън е известен и с използване на телесното наказание. От ХVІ век насам петък е бил „ден на бой с пръчки“. Побоят е преустановен едва през януари 1984 г.  Провиненото момче е бивал призовавано да се яви в един чифт стари панталони, които да попият кървенето от хълбоците му. Това е била най-тежката форма на физическо наказание в Итън.  Явно пошляпването е помагало…

  След като разгледахме градчето с древните тържествени учебни сгради и множеството т.н. «къщи», обитавани от тази предакадемична младеж, преосмислих една теза, натрапвана от медиите, за наличието на «световно» правителство в сянка. Особено като видях ятата хлапета с черни униформи и малка пелеринка, от всички раси и народности, тичащи по улиците след занятията. Като близначета на Хари Потър. Мнозинството от тях синове на министри, аристократи, президенти на държави и могъщи корпорации, и на видни общественици. Или просто даровити деца. Именно още оттук се създават неформалните връзки и приятелства на елита, който в бъдеще ще движи съдбините на света. От там и британското влияние върху хода на световните дела.

  След като се налюбувахме на полога, в който се мъти бъдещата бодра смяна на „световното правителство”, се насочихме към магистралата за Лондон и след малко повече от час се прибрахме.в уютната къща на домакините ни. След вечерята дремнахме до 3 часа след полунощ, след което пихме едно кафе, простихме се с Фани и съпругът й ни откара на летещето. След повторението на познатите процедури се качихме на препълнения със сънародници Еърбъс на същата компания и в 6 часа се отлепихме от пистата.

  *

  Допрял лице до илюминатора, виждах бялата черта на прибоя от двете страни на Ламанша. Впоследствие и белоснежните алпийски върхове. Изведнъж се появи гъста облачна пелена в атмосферата, която покри останалата част от маршрута до самото ни кацане. По време на тричасовия обратен полет, затваряйки очи, се отдадох на известни размишления за видяното и преживяното през тези вълнуващи дни. Мъчех се да се отърся от лустрото на лъскавите обекти по туристическите маршрути, и зад бляскавите витрини, дворци и замъци да провидя ежедневието на хората в тази безспорно красива и развита страна, с велико минало и динамично настояще. Дори и с известни проблеми, тя имаше потенциал да просперира и в бъдеще. Средната класа там, която представлява мнозинството от населението, има стандарт, който в България могат да си позволят само преуспели бизнесмени. И качество на живота, което в Родината никой не може да си позволи. Каквито и пари да имаш в България, не можеш да се спасиш от грозотата на градовете и от мръсотията, от лошите и небезопасни пътища, от неграмотността, ниското ниво на образование, липсата на квалифицирано медицинско обслужване, и най-вече от грубостта, злобата и завистта.

  Завистта е това, което кара много нашенци в чужбина да търсят и виждат само факти, които потвърждават техните предразсъдъци и им затварят очите за истината. Познавам и други българи, които живеят в чужбина. Първите години срещат трудности и мечтаят да се върнат. Скоро се научават да работят здраво, повишават си стандарта и забравят завинаги за България. Мисля, че тези, които се връщат, са единици. Като студентите, които не са в състояние да си взимат изпитите на Запад и отпадат от университетите, или абсолютни калпазани и некадъпници.

  Това, че англичаните мрат, за да дойдат да живеят в България, е глупав мит. Преди време имаше статистически данни и се оказа, че броят на къщите, купени от британски граждани, е няколко хиляди. Наши познати продадоха съборетини с голям двор в селото на дядото на жена ми, на 30 км от Попово, на англичани за по няколко хиляди евро. Купуват заради ниските цени, като инвестиция, а не за да живеят там. Доскоро са купували в Испания, и то над милион къщи, не няколко хиляди. Купуват много в Индия, но това не значи, че там е най-прекрасното място за живеене. Убедили се в липсата на переспектива за бизнес с недвижими имоти у нас, ги препродават на загуба, а някои ги изоставят напълно и стават плячка на ромите, които така настоятелно искат да интегрираме.

  Много от нас са с носталгично комунистическо мислене и не могат да се примирят с факта, че капитализмът въпреки черните прокоби все още просперира, а социализмът доказа, че е една корумпирана антихуманна система, която произвеждаше мизерия и трагедии. Жалкото е, че под маската на „демократизация” продължава да ни граби и управлява същата номенклатурна шайка и техните лустросани, лицемерни наследници, а стандартът ни вместо да се покачва, пада надолу.

  Но има и нещо друго, по-дълбоко. Делението на манталитетите в Европа е по-добре да се прави не в посоката изток-запад, а в север-юг – на южноевропейски и северни култури. Религията не е от най-съществено значение, макар католиците и протестантите да са по-подредени. Отсъствието или наличието на ясна вертикална структура на обществото – управленска йерархия и класи – е по-надеждният критерий за сравняване. Според историците България  след Освобождението е с унищожена или забравена система за йерархия и социален статус по вертикалата. Това продължава и до днес – че може да си чорбаджия, директор, шеф, бос, премиер, президент. У нас социалните роли са с размити граници, всеки смята, че може потенциално да заеме мястото на всекиго – както на равния по социален статут, така и нагоре. Именно това обърква нещата и създава условия за завист, омраза и незачитане на истинските авторитети.

  Струва ми се, че ако човек поживее по-дълго в някоя от западните страни, ще се сблъска с проблема за практическата невъзможност да прескача нивата на йерархия, а за онези като нас, които ги посещават временно като туристи, възможността е да изпаднат във възторг или в депресия, както и да се плъзнат по повърхността на външното описание на нещата. Именно извън страната си българинът се подчинява бързо на статуквото и е законопослушен гражданин, не роптаещ срещу системата и наложения ред. Но, завръщайки се, бързо възвръща лошите си навици.

  Дошлите от Азия и Африка имигранти не са най-работните поданици на кралицата. Далеч по-работливи от тях са бившите соц граждани. Поляци, словаци, естонци, а напоследък и българи. Всъщност не знам как е възможно в Полша и Словакия например да е много по-зле от Англия, но факт е, че поляците са толкова много, че си имат свои църкви и магазини, а информацията за полетите на Гатуик се обявяваше и на полски. Хората здраво са се вкопчили в Острова и не щат да си ходят. Което от една страна създава напрежение, защото според местните новодошлите “само бъркат в буркана, ама не оставят нищо”. Оттам и митът за „полския водопроводчик”, едва ли не причина за безработицата там, а не, че са се окалпазанили и не захващат каква да е работа.

  На връщане в самолета за София до нас седна около 50-годишна жена от Горна Оряховица, която работела в старчески дом на около 100 мили от Лондон. В хода на  неангажиращ разговор тя потвърди, че в обслужващия персонал на дома, в който е работела, няма нито един англичанин, а само румънци и българи. Докторът бил индиец. И метрото се чисти от имигрантите, доста от тях българи.

  *
  Два са радостните моменти в едно продължително пътуване. Осъзнаването, че те очакват нови преживявания и срещи с непознати хора и забележителности. А след пресищането, радостта да се върнеш в добрата си мила къщичка. Но нещо не бе наред с радостта от завръщането. Доста преди срещата с милата къщичка и удобното легло. Още с качването в автобуса от аерогарата към центъра на София. С досадния дъжд, калта, разкопаните улици по трасето на недовършеното метро, мръсотията, разхлопаните тротоарни плочки, пръскащи краката с кал и разхождащите се сред минувачите помияри. До една от спирките работници поправяха повреден светофар. Единия човъркаше с отвертка в кутията с датчици, а трима с униформени якета от същата фирма с ръце в джобовете го зяпаха разсеяно. Кипеше роден, балкански, безсмислен труд. Пристигайки на централната автогара, закупихме билети и след 20 минути се носехме към морската столица с модерния автобус на „Биомет”. Каква очевадна разлика, спрямо отличната пътна инфраструктура в кралството! Но не това бе важното. Въпреки прозиращото навреме сред облаците слънце, пейзажът бе унил и мърляв. Селата и малките градчета – безнадеждно пусти, с множество къщи с избити врати, с мъртви очи на изпочупените прозорци. Тук-таме прегърбени старци и по-млади, но също възрастни хора, проследяваха автобуса с безразличен, унил поглед. След радостта от срещата с новото и непознатото, и възхищението от безупречната подръжка на вековни къщи, дворци и замъци, ме налегна силна тъга…

  За незавидното състояние на така наречената провинция. За отношението на властниците към планината от проблеми, обезлюдяващи отдалечените от столицата и 3-4 големи града селца и малки градчета. За съсипания селскостопански отрасъл и дребен бизнес. За разлика от хилядите стада по тучните пасбища на Англия, по почти 500-километровия маршрут видяхме покрай пътя не повече от 5-6 малки стада от по 20-30 овчици, или десетина крави. За коне да не говорим. Ни следа от животновъдни ферми и селскостопанска техника, видна по улицете на английските селца и градчета. Пристинали на мръкване,  заварихме автогарата със заключени изходи. Превзета от малки като будки офисчета на превозваческите фирми. Ругаейки, търсехме проход, от който да излезем до насрещната спирка на градския транспорт. Липсваше минимална възможност за свободно придвижване и трябваше да обикаляме, блокирани от алчността на отдалите под наем площта на някога обществената чакалня.

  Честито завръщане в страната на първичния хаос и липсваща държавност!

   

  ––––––––––––––––––––

  * Пътеписът на Атаджанов, който публикуваме тук, е публикуван и в блога му, Djani.blog.bg, под заглавието „Мъгливи мисли“.

  Снимки:  Авторът

   

• Шпагин

  Разказ от Светослав Атаджанов

  Руснакът с легендарната фамилия живееше до канала, пресичащ целия град в посока морето и събиращ дъждовните и отпадни води на франгенските баири. Имаха симпатичен ушат кокер-шпаньол, който синът му в предпуберитетна възраст ежедневно по график извеждаше в дерето. Коки метеше с ушите си тревата, душейки по нея и дънерите на дърветата за следи от урина и екскременти от негови събратя, които изследваше задълбочено като истински експерт-криминалист. За него те носеха информация от изключителна важност – за пола, личността, характера и дори здравословното състояние на анонимния индивид, минал оттам. При една от рутинните утринни разходки бяха слезли по стръмната пътечка в самото дере и малкият Коля ровеше с една пръчица в течащия по бетонното корито ручей. Изневиделица по пътеката към тях се втурна огромно овчарско куче, профуча покрай Коля и се нахвърли върху нещастния Коки. Захапа го за гръкляна и след секунди се дочу предсмъртното му квичене. Захвърляйки го в храстите, настървен от кръвта, се нахвърли и върху разтреперания Коля. Събори го на тревата и го захапа за главата. Стръвно разтворената му паст обхвана почти цялата й горна част, обвита с плетена шапка, тип скиорска, с голям помпон на върха. Точно в този момент момче на възраст 15-16 години, гледащо ухилено отгоре, от края на бетонния ръб на канала, извика:
  – Джек, тук! Бързо! Бързо!
  Огромния пес отпусна яката си захапка, и дъвчейки окървавената шапка, с отработен рефлекс я отнесе на стопанина си.  Отдалечиха се по надолнището на улицата и се шмугнаха в двора на къща, на стотина метра от мястото на инцидента.

  Коля стана бавно, треперейки от страх и прилив на адреналин. Бършейки стичащата се в очите му кръв, плачейки на глас, хукна към тях. Всъщност те живееха на две преки от  двора, в който хлътна юношата с овчарското куче. У тях, уплашената и изпаднала в паника майка Маруся, извика съседи и откараха с кола детето в болницата. Там обработиха раните, някои от които дълбоки, и омотаха главата му с бинтове като арабски шейх. Ваксинираха го срещу тетанус и бяс, с болезнена инжекция в корема, от която малкият неистово се разпищя. Скоро дойде и бащата, който беше художник и продаваше картините си, изложени по тротоара до входа на Морската градина. Докторът му каза, че само за милиметри зъбите не са засегнали и ослепили лявото око на сина му, и, че ако звярът е продължавал да стиска малката му глава, е можело да стане и непоправимото. Дебелата шапка е смекчила донякъде ухапването.

  Валера Шпагин слушаше и стискаше ръцете си в юмрук. Пръстите му бяха побелели от напрежение. Без да каже нищо, излезе от кабинета. Качи се на колата си, запали и отиде до едно от близките до града села. Там живееше брат му. Същият имаше ловна пушка „Туловка”, двуцевка. С няколко думи обясни на брат си ситуацията. Поиска и два едрокалибрени патрона за глигани. Хвърли пушката на задната седалка и отпраши обратно към града. Още отначало, разбрал за кой злобен пес става въпрос и за разгащения хлапак, той се насочи право към двора, в който бе и едноетажната им къща. Спря колата пред вратата им. Погледна през оградната мрежа и видя животното, вързано на синджир, лежащо до колибката си. Момчето също се шляеше из двора. Върна се и взе пушката Тя бе предварително заредена и петлетата на двата спусъка опънати. Най-спокойно подпря дулото на арматурната решетка на дворната врата и се прицели. Натисна първото петле. Чу се силен трясък и големите сачми се забиха в торса на звяра. Не успя и да мръдне, само неколкократно ритна с крака и замря. Юношата го гледаше замръзнал с широко отворени, невярващи очи.

  Обърна дулото към него и постави пръста си на спусъка на второто петле. Момчето, заковано на место, само отваряше и затваряше устата си, без да може да издаде и звук. Тогава се разнесе неистов писък:
  –  Не…е…е…!!!
  Майка му, която в момента хранеше няколкото кокошки в малкия курник отстрани, се втурна към детето си, събори го на земята и го закри с тялото си, пищейки истерично.

  Това извади Шпагин от вцепенението. Помисли си, че за малко не стана убиец на човешко същество. След това отиде до колата, хвърли ядно в нея пушката и си отиде.

  Последваха неизбежните разправии с полиция, следствие, делата в съда… Комплицирания случай с изпадналия в амок родител, затрудни всички разследващи. Съчувстваха и на двете страни, но като че ли влязоха в положението на руснака. Налице бе типичен случай на извършване на престъпление при изпадане във „временно разстройство на съзнанието”, причинено от гняв, паника, страх и др. На първа инстанция го осъдиха на година лишаване от свобода – условно. Впоследствие, с намесата на опитни адвокати,  двете висшестоящи го оправдаха. Раните на лицето на Коля оставиха дълбоки белези и независимо от двете пластични операции, поради засегнат нерв, изражението му остана като замръзнала гримаса на поразен от фациалис.

  А не след дълго стана така, че и да се прибереше в приют подобен агресивен екземпляр – като този, който обезобрази Коля, природозащитници правеха и невъзможното, за да го спасят от заслужената участ. И безстопанствен да беше, някой може да го „осинови”, и после изостави, и след броени дни пак да се разхожда из улиците с оголени зъби.

• Изворът

  Разказ от Ибрахим Бялeв

  Живеех в ”голямото село“, както наричахме София помежду си. Имахме си даже и ,,тристаен” апартамент на петият етаж, радвахме се на гледката от няколко съседни блокове, поолющени и посивели като върховете на Витоша. За съседите не мога да кажа нищо, защото не ги познавах. Едно „Здравей” беше достатъчно или някоя лицева гримаса, опитваща се да мине за усмивка.

  Но имах и жена си, която бе всичко за мен. Всички „букви” в сърцето, че дори в битието ми, които имаха лична стойност. Тя беше някак и тази, която определяше за кое как и какво да се говори. Избрала ми беше една маска – задължително да я слагам пред чужди хора, но най-вече пред приятели. Имахме си и дъщеря, нашето съкровище, нашата малка принцеса. Единственото нещо, за което винаги си е струвало да живея. Тогава принцесата ни нямаше още пет годинки, но, надянали маските на лицемерието, учехме и нея да живее с маска. Да я носи, все едно е естественото й лице.

  Имах и кола, даже две (купихме една и за жена ми), видимата част от живота ни трябваше да е перфектна. Но невидимата – като това, с което се хранихме – беше все в недостиг, там трябваше да се жертваме. И не само там – переше се само, когато се съберат достатъчно дрехи; крушките не биваше да бъдат оставяни ей така, безразборно да светят…

  Наближаваше рожденият ден на дъщеря ми. Имаше повод да се покажем, правиха се планове. Колко хора ще каним, с какво ще ги нахраним – да няма одумвания след това. Но ние с жена ми бяхме учители – това, което получавахме, беше предварително изчислено, за какво може и за какво не.
  – Ще кажеш едно стихотворение, ще останат с пръст в устата. Толкова малка, пък казва стихотворение – наредихме на малкото си момиченце. – Трябва да е някакво патриотично. „Да, това ще ни отива на нас, нали сме учители…”. И започнаха репетиции всяка вечер.

  Една сутрин остра болка ме сряза от лявата страна на гърдите. Не беше за първи път това, и друг път се беше случвало. Знаех, че големия град няма как да ме излекува. Качвах се в такива случаи на колата и потеглях за ,,извора“ си. Само там намирах утеха, само там от болката не оставаше и помен. Но колкото повече приближавах родното място този път, толкова повече се съмнявах и натъжавах. Беше ме страх да не би да не намеря това, което бях оставил.

  Човек, където и да го е отнесъл животът, не може да се отдели напълно от корена си. Кой повече, кой по-малко запазва в сърцето си красотата на родната планина, песента, бащината дума, майчината ласка…
  Когато гледах планината, ми ставаше леко, все едно, че се нося над нея като птица. Съмне ли, погледът стигаше далече, далече, чак до опрелия чело в небето Ореляк*. Надвечер виждах как слънцето от билата се обира и цялата планина ляга да си почине като уморен човек. А сетне звездите, тия пусти пирински звезди! Никъде, никъде няма такива. Сипнали се по небето като жълтици и блестят ли, блестят. Когато пък има пълнолуние, то е небивала чудесия. Цялата планина е като полята със сребро и сякаш чуваш как ти говори: ,,Не си отивай оттук, по-хубаво от мен няма да намериш”.
  „Прости ми, земльо, че те оставих, прости ми…” – прокраднаха се издайнически няколко сълзи. Но не от болката, а от вината, която изпитвах.

  Вратата на бащиния дом беше залостена. Не заради крадци, а заради животните, които влизаха без покана. Отворих я и зачаках мама да се зададе отнякъде. По едно време тя се показа, задянала сноп съчки. Като ме видя, ги остави на земята; опита се да се изправи, но не можа веднага. Дали от товара, който носеше, или от старостта – трудно й беше. Но не беше изгубила гордостта си. Приближи се към мен, протегна ми ръка да я целуна, придърпа ме после към себе си. Прегърна ме и ме притисна с все сила…

  – Добре си ми дошъл, сине, защо си сами, да не е станало нещо? Малката какво прави, да беше взел и нея… Гладен ли си, хей сега ще направя нещо да те нагостя.
  – Всички сме добре, а пък тя утре ще навърши пет годинки. Ти как си, защо носиш този товар? На тия години защо не се пазиш малко?
  – Важното е не на колко си, а на колко се чувстваш – каза мама и леко се засмя. – Хайде ела, влизай. Ще се връщаш ли? Снахата знае ли, че си тук?
  – Никой не знае, дойдох да те питам нещо. Ще празнуваме рождения ден на малката….
  – Аз не мога да дойда, знаеш, снахата… Пък и с тази черна шамия, дето съм я надянала, откакто баща ти почина, и която няма да сваля… Не, не искам да ви излагам, там сте все големи, важни хора…
  – Аз мисля ние да дойдем тук, с теб да го празнуваме. Какво ще кажеш, ще сме доста хора, да не те притесним с нещо?
  – А-а, на драго сърце, та тя е моя внучка, как така… Сега цяла нощ няма да мигна, с отворени очи ще дочакам утрото. Но снахата какво ще каже, дали ще се съгласи?
  – Ти там не му мисли, аз ще се оправя – отговорих. Но не знаех всъщност как точно да го постигна.

  Приседнах до печката и зачаках да ме нагости. Знаех, че без да съм ял, няма да ме пусне да тръгна. Вгледах се в лицето й – времето беше рисувало безпощадно по него, всяка бръчка означаваше нещо. Питах се кои бяха причинени от мен – повечето или всичките…
  Взе брашно и го замеси, сложи картофи да се варят, надроби на ситно праз, счупи и няколко яйца. Почна да точи тънки и фини кори, които препече на печката. Нареди върху всяка кора от праза, настърга от картофите, сложи от яйцата. Скоро баницата беше вече във фурната и миризмата й изпълни стаята.

  На вратата се почука, майка ми излезе да види кой е. Беше комшийката.
  – Видях колата пред къщата, имаш гости га че ли, кой е дошъл? Изпекох хляб, та ти донесох малко, може да е гладен. Пък и днес те нямаше, къде ходи?
  – Синът е това, няма да стои, ще се връща. Почакай малко, направих му баница с праз и картофи. Много я обича, но там в града няма как да си правят. Ще ти дам един клин, не се връщай празна.

  Жената влезе, поздравихме се и приседна на един стол. Погледна ме така, сякаш припознаваше в мене собствен син.
  – Колко е хубаво, че си дошъл. И аз имам двама сина, но не се сещат да дойдат. Колко ни остава на нас с майка ти – всички наши набори се загубиха вече, идва и нашият ред. Събирахме тия дни билки и гъби, дадохме ги на билкаря. Взехме си кефенк** и всичко останало за погребение. Не искаме да сме в тежест на децата, че и те я дойдат, я не. А това ни очаква, било днес, било утре…
  – Хайде, хайде, стига си говорила такива неща – отвърна й майка ми. – Това е работа на Аллах, той ако е казал, ще стане. Вземи баницата и върви да почиваш, че става късно.

  След като изпрати комшийката, мама седна до мен и ми поднесе прекрасната баница със студено кисело мляко.
  – Не й се връзвай на приказките, тя си е такава, много говори. Хайде яж, докато е топла. Снахата готви ли ти, трудно ще й е, защото и тя работи.
  – Утре ще дойдем към обед десетина човека. Кажи какво ще ти трябва, за да донеса.
  – Ти ме познаваш добре, защо ме питаш?
  Това означаваше, че каквото и да донеса, няма да го приеме.

  Беше станало късно, трябваше да тръгвам. Сбогувах се и потеглих с мрачно настроение. Как кажа на жена си, че имам план за рождения ден, който не бяхме обсъдили преди това? Реших да не й казвам, да бъде изненада и за нея.
  Обадих се на директора на училището, в което работехме, на другия ден да дойдат по-рано. Същото казах и на останалите поканени колеги.

  На сутринта се опитах да бъда по-любезен, но исках този път петелът да пее в нашия дом.
  – Хайде мила, ставайте вече, че днес ни очакват трудни моменти.
  – Има време до вечерта, ще се справя даже и без теб. А сега ми се разкарай.
  – Обадих се на всички да дойдат на обяд, ще го празнуваме на друго място, затова ставай и се приготви, че няма време.
  – Как така, и то без да ме питаш? Ха-ха, не ме разсмивай… Моля ти се, разкарай се вече.
  – Ти си знаеш, но ако бях на твое място, щях да стана. Или попитай директора ни, ха-ха.
  Както и предполагах, тя взе телефона и се обади. Но преди да проговори, си сложи маската и си смени гласа. Тонът стана мек и монотонен.
  – Господин директор, добро утро… Мерси, станахте ли вече? Мерси, да, само исках да ви напомня за… Да, да, ще тръгнем от нас; да, и за мен е изненада… Да, доскоро виждане. Затвори телефона и си свали маската.
  – Ти си луд, да, да, луд, това е истината… И другата истина е, че си най-голямата ми грешка в живота. Къде ще ни караш с тези малки деца, защо не ме питаш първо, защо? Омръзна ми вече да ти повтарям, че ти не си способен…
  Но вече беше твърде късно. „Петел съм аз, петел, ха…”, настроението ми се подобри. Кокошката нещо кудкудякаше, но това не беше от значение.

  Гостите започнаха да идват един по един, всичките любезни и добре облечени, довели бяха и децата си. Събрахме се пред входа, чакахме директора, той както винаги закъсняваше. Като пристигна, попита важно:
  – В кой ресторант ще ходим?
  – Ще ходим на ,,Извора“, не го знаете, затова карайте след мен. И който няма бензин, да си вземе, че пътят дотам е два часа.

  Качихме се по колите и потеглихме. Не знаех какво ни очаква там, но знаех, че майка ми ще се справи. Тя беше истински извор, утоляваше жаждата и мъката на всеки.
  Когато започнахме да се катерим по баира за нашето село, на жена ми й падна „пердето”, изпадна в истерия. Правеше всичко възможно да спре колата, искаше да скочи от нея, но беше късно… Маската й щеше да падне, и то един път завинаги.
  Като пристигнахме, пред къщата ни чакаха около десетина жени. Само толкова бяха останали в цялото село. Всички те почти в един глас повтаряха „Добре дошли!”, а гостите гледаха смутено като в небрано лозе.

  Слязох от колата пръв, целунах ръката на майка ми и след това на всички останали жени, които грейнали ми подаваха ръцете си. Това целуване на ръце беше свидетелството, че са по-големи от нас, а и че ги има все още… Но този ритуал беше доста труден за преглъщане за жена ми и за директора.

  Когато влязохме в двора, ни очакваше небивала трапеза, пълна с лакомства. Баници, печена тиква, боб в гърне, печени пилета, пълнени с ориз, салати, отлежала гроздова ракия и вино, курабийки за децата, какво ли не…

  Не я бях виждал майка си по-щастлива. Беше взела дъщеря ми в ръцете си и й говореше толкова нежно и топло, с думи, които и да се опишат, не всеки може така да ги изрече. Насядахме после покрай масата, а мама седна до мен.
  – Да сте ми живи и здрави! Колко хубаво направихте, че дойдохте… Не мога да повярвам на очите си, снаха ми и тя е дошла на гости, внучката ми и тя. И побърза да дари детето с топли целувки и ласки.
  Гостите започнаха да раздават подаръци на рожденичката, която сияеше от радост. Постоянно благодареше и им целуваше ръцете.

  В един момент жена ми привика детето и се обърна към гостите:
  – Подготвили сме за вас още една изненада, подарък от любимата ни дъщеря.
  Малката вдигна високо лице, разпери леко малките си ръчички и с все сила започна да рецитира, като да беше правила това, от както се бе родила.

  РОДИНАТА МИ

  Аз също обичам България,
  нека да бъде и пребъде.
  България това съм аз и ти,
  това е сънят и мечтите ми.

  Позволете ми да я обичам,
  да я сънувам, да я мечтая.
  Не ме слагайте на сянка,
  не мога да я виждам цяла.

  България е ярка, светла,
  има лъчи, изгрев и залез.
  Аз съм изгревът, а ти лъчите,
  нека да бъде и пребъде.

  – Много хубаво, още на тези години я учите на родолюбие. Браво, от сега мога да кажа, че ще стане голям човек… – Разтопи се директорът.

  Но дали бяхме свалили наистина маските или бяхме ги забравили само за малко, заради мъдростта на една майка и всичката й любов?

   

  –––––––––––––––––––––––––––-
  *  връх в Пирин
  **   бяло погребално платно

• Кметът

                                                                                                Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Баща ми беше гордостта, закрилата, учителят, но и приятелят. Висок и строен човек, светъл, русоляв, но имаше поглед на ястреб – погледне ли те, замръзваш. Не беше разговорлив, но думите му тежаха на място. Имаше голям авторитет, но не чакаше по-възрастните да го поздравят, гледаше винаги той пръв да им кимне. Когато някой го помолеше за помощ, трудно отказваше; нашата къщна и семейна работа бяха все на второ място.

  На двора имахме една стара круша, която всяка година ни даряваше с плодовете си. Често сядахме под нея на сянка. По клоните й имаше доста гнезда на врабчета и те постоянно вдигаха врява. Особено едно от тях, най-напереното: „Аз ще стана кмет, аз ще стана кмет…” – повтаряше сякаш то неуморно, с което дразнеше всички други живини наоколо.

  Котаракът се излежаваше сладко, мързелуваше под лъчите на яркото слънце, но не можеше да свикне с постоянните изблици на врабчето. „Ха, той ще ми става кмет… Само да те барна, ще видиш какъв кмет си, пък и си толкова дребен… За кмет съм само аз.”

  Ласко беше винаги вързан, беше известен с пакостите и „баритона” си, особено когато беше гладен. Няколко човека даже бяха опитали острите му зъби. Наблюдаваше всичко, но най-вече котарака, който му правеше на инат. „Ха, той ще ми става кмет… Само да не ми е този синджир, ще те направя на парчета, ще ми станеш само на кмет…  Кмет мога да бъда само аз”.

  Пешо, така казвахме на магарето, престъпваше от крак на крак, не му беше приятно, че е тук, искаше да е на къра, при приятелите си. Но беше и доста поостарял вече, не му се работеше. „Ха, той ще ми става кмет, сигурно иска да опита чифтето на задните ми крака. Аз докато не си дам гласа, кмет никой няма да стане. А аз никога няма да си го дам, ако ще и светът да се обърне, никога, никога няма да си дам гласа… Кмет ще съм аз… а-а-а-з,  а-а-а-ц,  а-а-а-ц-и  пфу”.

  Близо до него стоеше конят ни, който беше много красив. Опашката му беше до земята, гривата му стигаше до рамената, ушите му бяха вирнати нагоре, а през тях един голям, игрив кичур, се мяташе над черните му очи. „Ха, той ще ми става кмет… Толкова дребен, пък инатът му голям, и с този глас, дето го има… Кмет ще стане този, който аз избера – трябва да е висок, да може да носи товар, да няма по-бърз от него, да е красив и снажен. Като го видят, да казват: „Вай, вай, какъв е този кон, какъв е този юнак и хубавец, това не е кон, това е кон кмет…”

  Майка ми, седнала под сянката на крушата, плетеше царевица на плетеници, а аз ги качвах под стряхата на къщата, да изсъхнат за зимата. Личеше й, че е нещо напрегната, сякаш очакваше някаква лоша новина. Не можех да я гледам как се измъчва.

  – Какво има, какво е станало, защо си така развълнувана?

  – Баща ти отиде на събрание, ще избират кандидати за кмет, не знам какво е станало и го чакам. Постоянно се оплаква, че не е за тази работа вече, иска да предаде поста на някой по-млад, но и достатъчно кадърен човек. Да е пъргав като врабче, да е ловък като котарак, да е смел като куче, да е инат като магаре, да е упорит и опитен като кон… То иначе може ли да се справи един кмет с всичката оправия така, че да има достатъчно за хората и за конете, за магаретата и за кучетата, за котките и за врабчетата.

   

• Потготвя се антология на българската поезия в САЩ

  Сборникът ще излезе най-късно до 30 юни 2013 г.

  От март тази година започна подготовка за издаването  на Антология на съвременната българска поезия, която предстои да публикувана на английски в САЩ. Подборът и редакцията ще осъществи Катерина Стойкова-Клемър*, главен редактор и собственик на издателство „Аксентс Пъблишинг”, издател на антологията. Всеки български поет може да кандидатства за участие в изданието със стихове (на български) в обем от не повече от 10 стандартни страници. Необходимо е да се приложи кратка биобиблиография. Текстовете трябва да бъдат изпратени лично от автора или от наследилите авторските му права на адрес [email protected].

  Няма такса за участие. Краен срок за изпращане на стихотворенията: 31 декември 2012 г. Избраните за участие в антологията автори и творби ще бъдат обявени до 31 януари 2013 г. Издателството предвижда антологията да бъде отпечатана до 30 юни 2013 г., като участниците в книгата ще получат екземпляр от нея на посочен пощенски адрес.

   

  ––––––––––––––––––––-

  * Катерина Стойкова-Клемър е родена на 4-ти юни 1971 г. в Бургас. Завършва Бургаския свободен университет, специалност “Електроника и електротехника”, и се преселва в САЩ през 1995 г. Там завършва магистърска степен по компютърни науки в Рочестърския технологичен институт, има и магистърска степен по бизнес администрация от “Вирджиния Тек”. Работила е като хардуерен инжeнер, програмист и мениджер в IBM и Lexmark International. Завършила е магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия в “Сполдинг Юниверсити” в Луивил, щата Кентъки. Катерина пише стихове и проза на български и английски, обича също да превежда поезия на двата езика. Тя е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтън, Кентъки, където живее в момента. Катерина е автор на двуезичната поетична книга “The Air around the Butterfly / Въздухът около пеперудата” (Факел Експрес, 2009), „Неделимо число” ( Факел Експрес, 2011) и англоезичната “The Most” (Finishing Line Press, 2010). Нейни творби са номинирани за награди като Pushcart, Best of the Web и AWP Intro Award. От януари 2009 г. Катерина е водещ на „Акценти“ – седмично радио шоу за литература, изкуство и култура, което се излъчва на английски по радио WRFL 88.1 FM в Лексингтън. През януари 2010 г. Катерина основа Accents Publishing – издателство, чиято цел е да допринесе към обмена на литература между различни езици и култури. От 14 септември 2008 г. Катерина Стойкова-Клемър е зам. главен редактор на английското издание на Public Republic.

  Източник:  Fakel.bg

• Попето

  Из книгата на Олег Айранов* „Муха на пагона“**
  

   

  

  Пискливият глас на Попето му изигра кофти номер още първите дни от службата. Старите войници яко се кефеха да го слушат как, чул името си, чуруликаше с колоратурен сопран своето „аз!” и се заливаха от смях. Този цирк естествено трая само до момента, в който изкристализираха истински чепатите характери сред новобранците и старите се заеха според вековните армейски порядки да ги очукват. Единствено тубата Калчев, когото иначе никой не бръснеше за слива, реши да си го заплюе като персонална бройка, понеже надали щеше да намери по-смирена жертва. Попето се плашеше най-вече да не го лишат от отпуска и послушно изпълняваше всякакви прищевки, успокоявайки се с мисълта, че един ден и новобранството ще мине. На ехидните подмятания от страна на собствения си набор отвръщаше:
  – Вие ще видите Попето като стане стар кокал.
  Когато на старата туба Калчев му писваше да издевателства, черпеше бройката си по цигара и двамата прекарваха следващите минути, пушейки един до друг в мир и разбирателство. Съботата след обяд тъкмо бяха припалили на пейката, когато на хоризонта се зададе Дончев Сплескания. Ефрейторът Дончев страдаше от слаба памет и не беше в състояние да помни дори имената на своя набор, затова се обръщаше към всички срочно служещи с „уй сплескан”, странна привилегия, която можеше да се обясни единствено с длъжността му на склададжия.
  Дончев Сплескания огледа плаца и очите му се спряха на пушещия Калчев.
  – Ей, уй сплескан, няма ли да си вземете чаршафите на взвода?
  В полка упорито се ширеше мнението, че Дончев не помни дори кой откога служи, но старата туба се почувства засегнат по стаж, затова моментално прехвърли топката.
  – Чу ли бе, Попов, бягай за чаршафите, к’во се ослушваш!
  Попето престана да си чопли пъпките, стана от пейката, изгаси фаса и без да роптае тръгна след Сплескания. А тубата, доволен от бързата си тактическа реакция, се надигна и запъти към лавката, да се зареди с цигари.
  След десетина минути Попето се върна с два вързопа чаршафи под мишниците и зачервена като пожарогасител глава:
  – Да знаете, пичове – задъхваше се той – отвътре на вратата на склада Дончев каква снимка е закачил! Една гола мацка, ама чисто гола с ей такива големи…
  Взводът се разхили. Всички бяха чували за забранената снимка на Сплескания – отломка от избухналата преди време в гниещия Запад сексуална революция. Някои я бяха и разглеждали, но Попето определено преживяваше видяното най-интензивно от всички.
  – Що бе, Попе, немкините, дето идваха в Обзор, нямаха ли си бомби? – взеха го за мезе наборите. Попето още първите седмици беше надул главите на целия взвод с невероятните си гларуски приключения сред чужденките-гостенки на черноморския курорт, откъдето беше родом.
  – Ама тая на снимката е по без нищо бе, разбирате ли? – гласът му квичеше с още една терца отгоре, пулсът и кръвното очевидно минаваха всякакви физиологични граници, беше на косъм от припадък вследствие хипервентилация.
  Докато разпределяха чаршафите, взводът разви бурна художествена самодейност по темата. За едните състоянието на Попето беше еднозначно доказателство, че подвизите му сред почитателките на родното Черноморие са чиста проба раздувки. Други допускаха, че в тях все пак има зрънце истина, но изказваха предположението, че заради пъпките си Попето благоразумно е свалял чужденките само по тъмно, та няма зрителна представа за атрибутите на красивия пол. Сега снимката в склада му е дошла сефте, ха-ха, кой го знае на обзорския плаж след полунощ какви крокозъбели е рутил, ха-ха-ха.
  – Ей, Попе, не си ли взе два ката чаршафи за тази нощ, да имаш за смяна? – кискаха се те. Оживената дискусия трая до момента, в който тубата Калчев се върна от лавката, разбута стоящите и се изправи пред Попето:
  – Къде са ми чаршафите? – заплашително попита той.
  Попето изненадан погледна празните си ръце, но след това съобразително клекна и бръкна под пейката, откъдето с виновен поглед измъкна падналите чаршафи с полепнали по тях пясък и цигарена пепел.
  – Леле, кир, шта побъркам! – ревна тубата Калчев и лицето му почервеня почти колкото това на Попето преди. – На бегом да ми донесеш чисти чаршафи, ама на бегом, чуваш ли, иначе цяла нощ ще шиеш якички, а отпуска няма да видиш до дивизионното! – след което съпроводен от колективния смях се отдалечи по посока спалното, псувайки под нос.
  – Ей, Попе, ама тоя много те действа, а? – заобаждаха се наборите.
  Попето посърна. Позорът да бъде действан от смотаняк като тубата Калчев лепнеше подобно на Каиново клеймо върху самочувствието му.
  – Вие ще видите Попето като стане стар кокал – закани се за поредно той.

                                                                       ***
  Есента дойде и с нея поделението се сдоби с нов набор млади войници. Попето беше чакал този ден цяла вечност и с изпитателен поглед прецеждаше редиците от нахлупени кепета и стреснати погледи в търсенето на бъдещата си персонална жертва.
  – Ей, бранка! – нареждаше му дни и седмици по-късно той през паузите, когато не го действаше, – какво знаеш ти!? Имаше тука един стар боец Калчев, на него да му беше паднал в ръцете! Само за една седмица служба щеше да си говориш сам, ей! – след което усърдно продължаваше да се грижи за психическата закалка на новобранеца, радвайки се на предстоящата гарнизонна отпуска, от която вече нямаше кой да го лишава.
  Неделя, малко преди вечерна проверка Попето, леко подпийнал и с доволна усмивка прекрачи прага на ППС-то, стискайки седмичния си запас – кашон вафли „Тракия” под мишницата. Акумулаторите му изглеждаха заредени, отпуската го беше настроила великодушно и той реши да засвидетелства опеката над бройката си:
  – Бранка, вземи си вафла, да не кажеш после, че старият кокал не се грижи за тебе.
  Още преди персоналната му бройка да схване, че персонално го канят, няколко мазолести войнишки лапи се протегнаха към картонената кутия. Вафлите тръгнаха да се стопяват като патрони от пълнителя на скорострелно ЗКУ с натиснат спусък. Усмивката на Попето провисна. В очите му се появи ужас, сякаш го шамароса призракът на гладната смърт. След миг пред невярващия му поглед лъсна дъното на празния опоскан кашон „Тракия”. Приповдигнатото му настроение за броени секунди пикира и цопна в блатото на самосъжалението.
  Наоколо взеха да се подхилкват. Попето огледа ехидните лица с тъжни очи и изпусна тежка въздишка:
  – Яжте, бе, яжте. Смейте се, вие, смейте. Ще го видите всичките Попето, като се уволни и тръгне за цивилизацията.

  .

  ––––––––––––––––––––––-

  * Олег Айранов е инженер по електроника. В свободното си време чете книжки, кисне пред телевизора, мота се из нета, ветроходства или пише щуротии. Мрази футбол, магданоз и Шопен. Обича жените си, Хавана Клуб и лаф мухабета. Счита мързела за главна движеща сила на техническия прогрес.

  „Муха на пагона“ е втора негова книга с разкази.

  Първата, „Колко тежи историята?“, излиза през 2006 г.

• Възвишения в съвременната българска литература

  Милен Русков,  из книгата  „Възвишение“

  .

  На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна – викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.

  Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз френец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница… Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! Англичане горди британци са сичко у Анадола яко овладели – кое струва повече от пет пари, имам под вид; те затова за Турско толкоз милеят, защо за собствений си джоб милеят. Макар да не съчувствувам, туй го аз разбирам (Je comprendre) – аз тоже за собствений си джоб милея, кога даже не съм англичанин. А те са и англичане, и горди европейци, кое ще рече – имат търговска Висша цел (меркантилическа), коя им като пътеводна звезда служи в черное небе дивой Азии и коя те следват с ненащърбаема енергия в юнашкото това овладевание и яко цицание на сякакви диви народности и държавности, от чиито едни прости гърди те благо бозаят златное мляко благополучия, за върховното процветание и всяческо успевание на ненадминатата тази европейска сивилизация, като която втора никога не е и имало. И на която и ний сме ся сърдцем устремили и духом наострили да бъдеме членове. Но никакви членове не сме, ами сме проста народност. Коя ще я яко опоскат, защо това и заслужава.

  Но ти Анадола го махни, ами гледай, че от таз страна на ибания Възпор аустрийци са зели сичко да овладяват. „Край Възпора шум ся дига, лъскат саби, щитове. Ей го, Симеон пристига, воеводи си зове.” Зове той, на шуря си учинайката. Виж, аустрийци, и въобще европейци, здраво пипат. На сичко ръка слагат. И тоз вишеречений френец ся е доброволно посветил на чуждия аустрийски народ с ежемесечно служение против едно заплащане, за осъществяването и реализирването (фр.!) на споменатата Висша цел. Нощя иба ли го що прави, но деня ходи да обикаля околние пространства, проучваейки землемерно, откъде, как разправят тукашни местни хора селяци, ще минава так називаемата железница. Аз таквоз нещо никогаш не съм виждал. За Асенчо хич даже не ма и питай. Ш’та шамаросам, заде ми задаваш глупави въпроси и ми ценно револуционно време губиш. Ибах та! Мисли малко!

  Българе, българе… Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!

  Та значи тоз французой, за кой ви ся издума отгоре, ся помещава на вторий кат при нас, в отсрещний край на пътеката. И гледай Съдба как разпореди, че като ся наспахме ний с Асенча, ставам аз в ранния следобед и отидох долу на двора да пия вода от чешмата и да зема нещо от гостилницата, и го гледам френеца насреща ми, прибира ся чиляка и като ся разминавахме, дружески ми кимна и бомбе си от глава надигна. Аз ся след няколко стъпки бързо врътнах да видя где ще отиде, и го видях че ся качва по стълбите и после чух врата да ся затваря – явно си в стая отишъл. Аче ся замислих и отидох, та пих вода, и като ся връщах, заслушах ся тъй пред вратата му да видим дали ще чуя нещо – тишина, брате, чилякът спи ли, кой го знай. Като ся прибрах в наша си одая, рекох на Асенчо:

  – Асенчо – рекох, – иди, братко, долу и запрегни Дяда Ювана, да сме готови немедленно да тръгнем.

  – Защо? – учуди ся Асенчо.

  – Бе – викам – действувай, не рассуждай! После ш’ти обяснявам.

  – Ама защо? – кай.

  Та ся принудих да му обясня. Той слезе долу, пък аз ся замислих за френеца. Гледай къде го Съдба зафърлила. Железници да прокарва. Инджинерин человек! Туй не е проста работа. Аз железница може да не съм виждал, но съм чувал какво тя представлява. Железний, кай, кон прогреса! Бре, ибах ва! Тоз ми мяза на человек, що би яздил железний кон. Язди, и с бомбе си народ поздравява.

  А ей ти го прочия и Асенчо, що наший кон язди, върна ся и вика: „Готово”, кай. Аз минах един път по пътеката, като ся заслушах пред вратите дали ще чуя някакво движение вътре, да видим хора дали има, но нищо не чух. По-длъжко ся застоях пред вратата на френеца и там нещо чух, някакво движение ми ся счу, ил’ затварянето на някоя си вратничка на долап, такова някакво нещо.

  После ся върнах, зех другаря си Колта и другите си багажи и с бърза стъпка с Асенчо влязохме в стаята на френеца. Ти си представяш, че той бая ся изненада. Стои в средата на одаята и ни гледа учудено. Аз отидох, та го фанах приятелски за лакътят.

  – Дай – викам, – друже, туй сако. И бомбе някое, ако имаш.

  А той ся дърпа и говори нещо, но не можеш му разбра. На французки нещо. Нещо като „жужу-мужу, жуа-муа, он-бон”. Но една дума му ясно разбрах – „терибль, терибль”. Не знам що ще рече. Ще видя после в речника на Богоров. Но мисълта ми е – не му ся разбира, европейский человек. Аз си дръпнах кесията и извадих от нея една жълтица, като му обясних, доколкото можах, че повече не можем му даде, защо тия пари ни трябат за револуциата. И като казах това, подадох му жълтицата и зех да му свалям сакото. А той:

  – Он-бон – нещо, – жуа-муа – и бърка в кесията, още жълтици иска.

  – Е, не – викам, – ще прощаваш, но повече не можем ти даде. Туй е за нашта револуциа. – И ся надигнах към него, приближих си главата до него, белким ма разбере, и му викам: – Револуциа, револуциа.

  А той пак:

  – Терибль, терибль.

  – Аче туй нали е французка дума, и нея ли не разбираш? – разперих ръце аз. – В чудо ся видях от тебе, братко!

  И тогаз мен ма осени тая, да не кажа, блестяща мисъл, и викам на Асенча:

  – Я дай „Старината”!

  А и на него бързо му сече пипето и ся веднага сети, че аз имам под вид списанието на Раковскаго, „Българската старина”, чийто единът брой аз си носех в торбата. И бръкна Асенчо, та ми го даде. А аз го отворих в самото начало, дето е уводът, и показах на френеца онуй място, където пише:

  „Ето що говори о тому един учен:

  La philosophie Indienne est tellement vaste, que tous les systèmes de philosophie s’y rencontrent, qu’elle forme un monde philosophique, et qu’on peut dire à la lettre que l’histoire de la philosophie de l’Inde est un abrégé de l’histoire entière de la philosophie.”

  А туй ще рече, както отдолу ся е пояснило:

  „Индийското мъдрословие е толкова обширно, штото сичките системи мъдрословия ся срештат в него; то съставля един цял свят мъдрословия и можи ся каза буквално, чи повестността Индийскаго мъдрословия е едно съкраштение на цялата повестност мъдрословия.”

  Ей туй му показах на френеца, на неговия си язик хем написано, и не е нещо страшно, да речеш, ами за мъдрословието мисъл, а той ма гледа, като че ли е кон с три крака видял, или не знам си що. Аз му викам:

  – Ний с добро идим, разбираш ли? Разбираш ли? Хабер алмак?

  А той само маха с ръка и нещо бързо-бързо блещореви, жуа-муа, не знам що си, че зе и да ся дърпа да излиза, та аз трябаше да го придържам за ревера.

  – Ей – викам му на Асенча, – ний сме попаднали на най-тъпия френец в цяло Френско.

  А Асенчо вика:

  – Ох – кай, – с тоз чиляк не можем са разбра. Поради язиците голяма разлика има и полное недоумение.

  Но мен вече ми узря мисълта и му рекох:

  – Ще зема – викам – да го чукна по главата с тъпото на пищовът, че да ся свърши работата. Той иначе не ни разбира, чилякът.

  А през туй време френецът бърка в кесията и си сочи сакото и нещо говори – он-мон, туй-онуй.

  Е, пресегнах ся аз и го чукнах с приклада по челото, като внимавах да го не нараня, а той ся дръпна назад и изпищя нещо, но не падна, понеже твърде леко го бях ударил. Наложи ся втори път да го чукна, вече по-ячко, и той падна на земята в безсъзнание, като чувал някой. А Асенчо ся наведе над него, разглежда го и вика:

  – Бачо Гичо, ти да го не повреди чиляка? Нидей тъй!

  – Нищо му няма! – викам. Туй е европейски чиляк. Ще ся оправи той. Но иначе нямаше как да ся разберем с него, нали виждаш. Ще полежи тъй и ще ся оправи.

  Не че бях чак пък съвсем сигурен, но какво да река?

  После ний свалихме на френеца сакото, панталонките с раетата свалихме, а тоже ризата. Боямбата и бомбето видях на една окачалка провесени, та ги зех и тях. Накрая и чепичките свалихме. Другите неща как да е, панталоните като ся леко подгънат, направо ми лепват, га че ли някой терзия ги е нарочно за мен по мярка правил, обаче обувките му на мене са ми леко големшки, и туй то. Чиляка малко по-едър от нас пада. Туй е тъй, защо е той от германските народи. Те са едри хора, снажни и левенти, да ги иба в чукундурите.

  – Тук ний нещо ще тряба да сложим – викам му на Асенчо, – да запълниме петите.

  Той зе да ся оглежда, горкий, па изведнаж лице му светна, и вика:

  – Дай да изтръбушиме възглавниците, па да пълниме.

  Ний зехме по една възглавница и ги изтръбушихме, но после аз ся сетих, та му викам „Бе защо са ни на нас две, тя и една стига”, и едната я оставихме настрани, а от другата зехме перушина и напълнихме тъй-тъй където тряба, и ми лепнаха тия чепици като изляти направо!

  После аз ся поколебах малко, пък оставих две жълтици на масичката. Ибах та, туй са двесте гроша! Ако не стигат за сичките тез дрехи, то почти за сичките сигур стигат. Иначе ще значи, че не мож’ да ся ти пазариш. А като не можеш да ся пазариш, къде си в тоз свят тръгнал! Пък тряба и да ся има под вид, че туй са носени дрехи, употребени. Двесте гроша може и в повече да дойдат биля. Но хайде, от мен да мине, и да е жив и здрав Араба-Конашкий проход.

  Освен туй и мои си дрехи внимателно сгънах, та оставих, ако няма що да облече той на първо време, макар че никак не ми ся вярва той да няма друг чифт дрехи. Но все пак, че знае ли чиляк. Да не ходи по вътрешни гащи из улиците. Само кундурите си задържах и навущата, ако ми трябат за Балкана, едно-друго.

  После проверих в чекмеджетата на писалището му – защо в таз стая и писалище има – и намерих там едни франкове. Скрити тъй между книжата, множество каймета. Аз книжни пари рядко съм виждал, па и много ги не тача, но тез ми станаха интересни, че са французки пари – едни хора най-различни, изобразени на тях, орли и прочия. Зех по едно-две каймета от секи вид, да имам за спомен, а другите ги оставих. Най-големите бяха по петдесет франка, две парчета. Колко ли ще е туй в грошове? Е, зех ги. Макар те да не са най-красиви, мен ако питаш. Но ний и числата тряба да уважаваме, не е ли тъй?

  После го погледнах тъй френеца, един вид да ся на ум с него сбогувам, а той си лежи в безсъзнание, уста си леко отворил, га че ли спи като бебе невинно, но сърдце му тупка, как аз на шия му проверих, ще ся оправи.

  – Е – рекох, – ако има нещо, прощавай!

  – Ако има нещо, няма нищо – обади ся и Асенчо.

  След туй ний вече излязохме от там. Като минавахме през гостилницата, няколко души ма изненадано изгледаха, но не рекоха нищо, аз ся разплатих с ханджията, като сложих пръст на устата си, да не казва нищо, и той само ми написа сметката на един лист, аз му платих, като му оставих и добра поддавка (бакшиш), и нали Асенчо беше вече запрегнал Дяда Ювана, мигом отпрашихме от там. Дядо Юван си нравът сменил, сякаш разбира, че работата вече сериозна иди, че ся е Дело мощно вече зафанало, и затуй в необходимата минута препуска като млад някой юнак. Бравос, Дядо Юване! Намерихме си късметя ний с тоз кон, туй ще ви река. Защо е вече той възрастен, опит има, и ума си опича и знай кога що да прави. Сякаш му скрито чувство правилно подсказва – туй направи, онуй направи.

  Абе ометохме ся, с една дума, за нула време от там, и скоро стигнахме до Н-ското село, а по-право е да ся рече до Н-ската махала, къде спряхме пред една чешма да напълним вода. Аз слязох с една бъклица, как съм тъй с сакото и бомбето, и златочерната боямба на врата ми ся от вятъра планински свежо вей, а до чешмата един праз лук потуранко седи и ма гледа, като че ли е попската щерка гола видял. Аз го търпях, търпях, докато пълня от чучура (кой слабо тече), пък накрая му казах:

  – Какво ма гледаш? Европейски чиляк не си ли виждал?

  А той га че ли ся стресна, като му проговорих на български, и отскочи назад и бързешката ся отдалечи.

  – Неразбрано племе! – викам на Асенча.

  – Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’ видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.

  – Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз.

  – Тъй ли беше? – рече Асенчо. Аче може, може. Но добър чиляк е бил.

  – Кой това?

  – Аче и Софрони, и Паиси.

  – Тъй е съгласих ся аз, – право думаш.

  А после, докато пътувахме с каруцата, ся сетих, че туй го има някъде и у Раковски казано, май у „Горския пътник” казано. И тъй му и рекох на Асенчо:

  – Абе туй – викам – го има някъде у Раковски казано, май че у „Горския пътник” казано, но къде ли е?

  Асенчо обаче не разбра за какво му говоря.

  – Ибах та, сега ще го намеря – рекох аз и запрелиствах „Пътника”. Туй ся нарича на французки „амбиция”: кога много ти ся иска нещо да сториш, и мамичката им би ибал на сички, кои ти на пътя стоят. Туй ся зове амбиция. Та, рекох, фана ма амбицията и ся затърсих в „Пътника”, и го намерих не ами, оттатък даже! – Ей го – рекох на Асенчо – що дума Раковски: „Аз съм запомнил в Цариград преди 20 години, кога минеше някой си Европейц с висока шапка, от Пера насреща в Турские отделения (махали), и самия цариградски кучета, кто с изобилие лежат по цариградски улици, втурваха ся и лаяха того тям непозната госта; а на другии народи турски нищо не струваха, ако и да ги настъпваха лежаще.”

  – Тц, тц, тц – поклати глава Асенчо, – сичко е в турско царство объркано. Даже и животни са невредни, даже и кучета е закачило, виж на! Сичко е невредно в турска държава.

  – Европата те мразят – завъртях глава и аз. – Душевно неразположение към нея чувствуват, не щат като нея да бъдат. Техний си азиатский начин обичат, тъй им иди отвътре. Правят, струват, преструват ся, но накрай все към азиатский им нагон ги влече.

  – Те и наште хора са таквиз – рече Асенчо.

  – Наште хора ш’ся оправят – отговорих аз. – Азиатско им е на тях чуждо, но са го много попили. Петстотин години са туй. Не е шега работа. Но пъп им е другаде фърлен, нагон ги на другаде влече, душевно им разположение на другаде бий.

  Асенчо си мълчи, но май много-много ми не вярва.

  По едно време спряхме на една пъстра сянка да похапнем и Асенчо извади от багажът ни наште зимни аби, да ги използуваме като постелки, че да седнем на тях, и докато ги той застилаше, аз го някак неволно тъй огледах, и му рекох:

  – Я ся виж какъв си потуранко! – викам му.

  – Защо? Аз тъй си ся поминувам – вика той и ся оглежда.

  А аз го гледам как ся тъй оглежда учуден що му има – не разбира, прост чиляк, тъй свикнал, – и като го гледах такъв смях юнашки ма напуши, че бая силно ся засмях.

  Той ся обиди момчето – ама на, не можах да ся воздържа!, – лице му ся издължи, натъжи ся, и ми вика:

  – Ти хич не си прав, бачо Гичо, тъй да ся присмиваш!

  Аз му ся извиних. И от сърдце – наистина не исках тъй да става.

  – Туй, бачо Гичо, и в буквареца го пише – каза Асенчо. – „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай.” Тъй пише. От Петра Берона речено.

  – Прощавай! Право дума Берона.

  А той пак повтори:

  – „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай” – и даже пръст подигна, като даскал някой. Я го глей пишлемето, какви движения (жъстове) научил!

  Аз си замълчах, защо аслъ не исках да го обиждам момчето. Хубавото на Асенчо е, че бързо му минава. Докато свършим вечерята, аз пуснах няколко майтапа, един от друг по-глупи – но нà, друго не ми дойде на акъла, – а той ся смей от все сърдце, чистосърдечно, глас му звъни в корията. Асенчова работа.

  Аче ся дигнахме от там и отидохме за вечерта в град К. (друг един), къде отседнахме у един комитетски чиляк. Не щеш ли, оттука минал куриер с писмо от Тетевене, и им разправил какво става с Араба-Конашката работа. Брате, турци са съвсем изветрели! Турци оплескали сичко! Какво ся бях аз притеснил да крия в тефтера имена, места, таквиз работи – дивотии. Малко остана сите уличаващи обстоятелства да задраскам, едната леност ма спаси. Но тез не могат нищо направи! Вечно ся нещо объркали, сичко забалтачили. Не могат ся никогиш с нас справи. Виж какво направили с Араба-Конашката работа:

  Като разбрали за обира, пуснали потери да обикалят наоколо, да гонят Михаля, защо наште хора, начело с Тодора, ся били благополучно измъкнали рано-рано, та онез там само бродят по баирите вятъра да измерват. А още орханийският каймакамин подкупил шпиони да слухтят и да му докладват нещо за обира на хазната, ако разберат. И тъй му докладвали, че четирма някакви си етрополски бейчета, към 18-20-годишни, в деня на обира ся намирали в Преведенската клисура, от другата страна на прохода, и там дигнали голяма гюрюлтия. Защо те зели някакви си гювендии – помакини и циганки – и ги завели на Преведена да мърсоват с тях. Там ся напили, фанали едни овчари, па зели да издевателствуват над тях, яздили ги и ги били, заклали си един овен да ядат, че накрай и запалили една кошара. Тамошний овчарин ги заплашил, че ще ги обади на бащите им, и тез го почти до смърт пребили. Аче не стига туй, ами и пукали с пищови у клисурата. Туй като го разбрал Масхар паша, софийският мютесариф (управител), веднага ся дигнал за Етрополе, и ила, че ми трябаш! Тез етрополски чапкъни, рекъл той, щом мърсоват с гювендии и бият овчарите и пукат с пищовите за собствено удоволствие, те може за собствено удоволствие и царската хазна да са обрали. Аче после бой и вик до небесата, прахан им палили под нохтите, гладни ги с дни държали, – казвайте, думали им, къде скрихте хазната. Онез ся в чудо видяли. А бащите им, етрополски бегове и агалари, кои там земята държат и под наем я дават, и тъй си рахат живеят, мамка им дембелска, бащите им, викам, отишли да ся молят Масхару, но той ги изгонил. Казвайте, рекъл, къде е хазната. Че инак първо синчетата ви, пък после вас ще подпукам. С царските работи, кай, игра си играйте! Тогаз те решили да пратят писмо до Дунавския вилает да ся оплакват на валията в Русчук, Масхаровий началник, обаче телеграфистът бил нещо чиляк на Масхара и го предупредил. Мале! Тез си вече намерили белята! Аче пашата зел телеграмата и я скъсал пред очите на онез и рекъл:

  – От мен ще ся оплаквате, а, чапкъни с чапкъни? Следващия път вас тъй ще ви скъсам, живи!

  Мари Марийке! Представям си Общий как ся смей сега!

  Аче после онез, като видели Масхаровий дебел край (кой бая дебел може да бъде!), решили да пишат „мъдра просба” до Масхара, да го молят за милост, и отишли да им я напише при кого? – При даскал Тодора Пеев, кой е прочия председател на револуционниа комитет в Етрополе, и му ся примолили да им напише такваз просба, и той ся съгласил и написал една дълбокомисленна молба, къде сравнявал Масхар паша с някое си дългожданно мюслюманско божество, кое след много векове най-сетне слязло на земята да въздаде правда и милост, но най-повече милост, и изобщо толкоз дълбокомисленно и оплескано го написал, че сам Масхар паша не могъл нищо да разбере, но ся заинтересовал и рекъл да му доведат тоя человек да му обясни що е написал. А освен това ся смилил и наредил да пуснат онез пезевенци, – а те, брате, цели охърбавели от глад, само глави им подути и посинели, но туй от бой, аче и пръсти им изгорени от прахана. Абе! Тебе шега, мене истина, но аслъ не си е работа ти с Масхару работа да си имаш! Аче и опитвали да ся оплакват от него на русчушкия валия! Представям си!…

  Както и да е, срещнали ся Масхар и Тодор Пеев, разговорили ся на французки – кой Тодор не знам откъде, но Масхар го знай, защо е у Франца в лицей учил, – и с една дума пашата го много харесал, стиснал му ръката и му рекъл всякакси да го има за свой приятел, и ако му тряба някоя си услуга, едно-друго, без стеснение да ся към него обръща. А прочия Тодор им пуснал мухата, че ся разправяло – и наистина наште хора туй разпространявали насам-натам, – разправяло ся, че хазната е обрана от влашки някои си хаирсъзи, в смисъл българи или други, не ся знай, но дошли от Влашко, обрали хазната и пак у Влашко ся върнали. Туй като разбрали турци, орханийският каймакамин свикал парламенто-меджлиси (съвещателно събрание) на първенците от околността, 20 души, от кои 7 наши комитетски членове, да обсъждат що да правят. И Тодор Пеев бил там. „Тез келеши – рекъл каймакаминът – криле ли имаха, та ся в небето издигнаха, или в дън земя пропаднаха!” „Ни са ся в небе издигнали, ни са в дън земя пропаднали – рекли наште хора, – най са у Влашко отишли, да си хазна поделят.” Тогаз ся решило да ся изпратят хора в Влашко да шпионствуват и да ся запознаят къде е хазната. Етрополските бегове зели всячески да убеждават събранието да ся изпрати там Тодор Пеев, като най-достоин и съобразителен чиляк. Тодор рекъл, че не иска, защо има млада булка, само от месец, дето ся вика, чифтосват ся още, та не щял да я оставя саминка да копней, в желание едно-друго, но в таз минута ся обадил по телеграфа сам Масхар паша от София, да разбере що става, и като ся уведомил каква е работата, лично помолил Тодора да поеме таз мисия, и Тодор тогаз вече ся съгласил. Аче после етрополските бегове дали в негова чест голям банкет в „Шарения хан” в Орхание, след което той заминал за Влашко. И сега търси там хазната.

  Мале! Мен ми в джоба дрънкат Араба-Конашките жълтички, тез ги у Влашко търсят. Търсете, търсете! Аче и като знам кой ги търси, бая работи ще намерят те у Влашко и Богданско. Ще найдете вие капелата на свети Георги, наш мъжествователен защитник, дето викаше гложенский игумен.

   

  Източник:  Liternet.bg

• Влюбеният

  Разказ от Ибрахим Бялев*

   

  Не съм тук, поне не и духом. Духът ми е влюбен, затова ме оставя все сам. Обича да ходи при любимата си, но не му се сърдя. Като го гледам как се старае да й се хареса, даже го насърчавам, дано да успее да отпие от чашата на щастието. Духът ми не е като мен, той е доста по-млад, буен и красив, както се казва, наперен. Не се спира пред нищо, високомерен е, не се подлага лесно, обича шегите, закачките, усмивки не му липсват.

  Аз нямам голям избор, обречен съм на търпение и съгласие. Всеки изминал ден, а сега вече и час, се натрупват негативи и трябва да ги приемам, да им правя място, дори в сърцето си. Но има едно малко местенце, което пазя с меч и огън. Знам, че загубя ли и него, ще загубя цялата битка. Това място е за духа ми, винаги го почиствам старателно. Правя така, че да му е удобно, да иска да се връща при мен.

  Този път пак ще ме остави – мрънка си нещо през носа и чака да дойде времето, когато ще се види с нея. Постоянно поглежда към часовника, а той тиктака ли, тиктака. Не се стърпявам и го подпитвам леко:
  – Какво ще й кажеш този път?
  – Аз ли? – сепва се. (То като че ли има някой друг тук, ама нейсе…) – Ще я погледна в очите и ще й кажа, че я обичам, а след това още един път и още един път, докато се усмихне. После ще я хвана за ръката и ще полетим, и ще…
  – А ще й кажеш ли истината?  – прекъсвам го. Настъпва мълчание.
  – Вече ти казах, не искам да я загубя. Когато му дойде времето, сега – не. Трябва да тръгвам.

  – Рано или късно ще научи… – прошепвам след него, но вече е късно, пустотата обзема всяко кътче на стаята и сърцето ми. Задавам си още въпроси в тъмното: „Когато научи истината – за това не искам да мисля… Дали ще е достатъчно силна да я преодолее? Ще бъде ли искрена с мен?”. Времето не минава, заковава се на място… „А ще иска ли да дойде тук, в тази обреченост и безнадеждност?”. Усещам сълзите, как тихомълком напускат лицето ми.
  Не ми остава друго, освен да взема да почистя пак мястото, предназначено за нея. Да се надявам… Да чакам духът ми да се върне.

  На вратата леко се почуква. Изтръпвам. Толкова бързо – не, нещо е станало… Когато  поглеждам, на прага виждам духа си, сияещ от радост… За пръв път го виждам такъв.
  – Какво стана, казвай бързо! Ела, казвай!
  – Готов ли си да ни приемеш? – изрича на един дъх.
  – Кого, сега ли, но как, тя тук ли е…

  На прага изгрява лъч, който заслепява всичко. Не казвам нито дума – тя е тук, това ми стига. Опитвам се да стана, напрягам всички сили… – но чудо не става, оставам като закован. Тя идва към мен, движи се, пристъпва. Навежда се край банката с тръбичките, до иглите, забучени в ръцете ми…

  – Да, знам, духът ти ми разказа, затова дойдох. Духът на твоята любима може всичко.

   

  ––––––––––––––––––

  *  Други произведения от същия автор можете да намерите тук, тук, тук и тук.

   

• Дървото на живота

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Живеех на село и то беше моята крепост. Дните си приличаха, минаваха без особена разлика – ако не броим студа и жегата, които понякога прекаляваха.

  Къщата ни беше каменна, на два етажа, ние живеехме на горния. Там имаше голямо предверие, наричахме го потун, с централна стая, в която имаше камина – оджак, и още четири стаи, които ползвахме за спане.

  Прекарвахме времето предимно в стаята с оджака, където се готвеше и се хранехме. Но най-приятните мигове идваха след вечерята, когато възрастните запалваха цигарите си и почваше да се нарежда план кой какво ще прави на следващия ден. След плана започваха дългите разговори, дори икиета*, приказки. Един разказва, другите слушат; а аз все питах, питах, докато не се уморяха от мен и не ме сложеха на мястото ми. След това един по един си заминавахме по стаите да спим.

  На долният етаж имахме овце, кози, крави, коне и разбира се кучета. Да кажа, че бяха част от живота ни, ще е малко – те бяха нашият живот. Когато се прибираха от паша, обикновено настъпваше суматоха, майките бързаха да видят рожбите си и да ги нахранят. След това всичко утихваше, чуваше се само звънът на чановете, така дълбоко впит в мен, че още го чувам.

  До оджака имаше едно място, което беше предназначено само за дядо ми. Там не сядаше никой, дори и дядо да не беше в стаята. Дядо ми беше строен човек с бяла брада, имаше чалма на главата, без нея не излизаше никога. Имаше и един червен пояс, в който слагаше много неща – табакерата с цигарите и чакмака**, с който ги палеше; разбира се и праханта, от която, след като се запалеше, излизаше невероятна миризма.

  – Остави го утре на мен – каза дядо на баща ми, като ме гледаше. Подобни неща, веднъж изречени, за нас бяха закон.
  – Хайде, сине, ставай – чух на другата сутрин строгия глас на баща си. След който непременно трябва да станеш, че иначе последиците са лоши. На няколко пъти ги бях накусил и, да си призная, вкусът им бе отвратителен, даже болезнен.

  Приближих се към него и лениво попитах какво да правя.
  – Днес ще отидеш с дедето ти, гледай там да му помагаш, каквото ти каже, че е на възраст вече.
  И се спусна по стълбата забързан за някъде. А аз седнах до оджака и зачаках да дойде дядо.

  – Хайде, тръгваме – чу се гласът му от двора. Скочих веднага на крака и видях, че е приготвил двата коня. Като видях и брадвата, се сетих, че ще ходим за дърва.
  Качих се на единия кон, дядо ми на другия и потеглихме заедно с кучето Лиско, което беше вирнало опашка и се радваше повече и от мен.

  По пътя, който беше бая стръмничък, дядо ми говореше за неговото детство, кое как е било. Така стигнахме до мястото, където щяхме да берем дърва. Покрай нас беше изпълнено с дървета – бук, дъб, имаше и бор. Дядо се приближи до мен, хвана ме за рамото. Наклони се малко и попита:

  – Кое дърво да отсечем? – гласът му звучеше доста несигурен, което ме озадачи. Дори нотка вина се прокрадваше в него.
  – Хей това – посочих аз най-хубавото и най-високото.
  – Защо точно него избра? – изрече дядо с разтреперан глас.
  – Защото то е най-хубавото и най-високото, затова.

  – Слушай сега какво ще ти кажа и го запомни. Това дърво няма да го сечем, ще отсечем ей това – и показа едно друго, което се беше наклонило почти до земята. Пусна рамото ми и се запъти към него. – Това дърво е болно, не може да вижда слънцето, няма да живее дълго – каза. Почувствах как не на мен говори, а на дървото. Сякаш искаше прошка от него, че ще го сече.

  – Виждаш ли братовето***  му как са засъхнали, виждаш ли…

  .

  ––––––––––––––––––––––––

  * устно предание, разкази предимно по истински случаи от миналото

  ** парче метал, използвано заедно с кремък и прахан за паленето на огън

  *** клоните

• Майко, аз дойдох

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Беше месец май в един ден, доста различен от другите. Ден, хем тъй забързан с много въпроси, хем въпросите се губеха; идваха един след друг и заглъхваха в теляша*. Прииждаха и хора – комшии, роднини, познати – говореха един след друг за това как е било и как трябва да бъде. Но и те се губеха, отиваха там, откъдето бяха дошли. Когато всичко утихна, останахме сами с майка ми – в една такава тишина, която плаши.

  Но въпросите стояха, отговорите – също. Отговори, от които ме беше страх. Майка ме погледна с поглед, какъвто никой друг нямаше – топъл, нежен. От който не можеш да избягаш, който не можеш да излъжеш. А гласът й – тъй порицателен, сигурен, монотонен, този път бе и малко разтреперан.

  – Ела – прошепна ми – и аз се приближих с изострен слух, за да я чуя по-добре.
  – Месец май е месецът на розите, а ти заминаваш. Трябва да заминеш, там ти е мястото; за нас не мисли – каза ми, като свали погледа си към земята, където бе посадила една бяла роза. – Знаеш ли, това си ти – прошепна ми пак с треперещия си глас. В него улових и малко вина за случилото се.
  – Ще те поливам, ще ти говоря, а ти ще цъфтиш, за да ме радваш, нали обещаваш…

  Настъпи нова тишина. Трябваше да отговоря, да обещая.
  – Да, когато съм до теб, винаги, когато съм с теб.
  – Дните са броени, а този път е извървяван от всеки. Да, знам, баща ти не се върна… – пое си дълбоко въздух и продължи обидена и смирена. – Такава била съдбата ни… А сега тръгвай, път те чака, за нас не мисли. Ние сме тук, ще те чакаме.

  После се обърна към мен, разпери ръце и ме прегърна. Обля ме нежност, топлина, дъхът й… Любовта й ме разплака. Бях като закован на място, но трябваше да тръгвам. Пристъпих крачка назад, после още една, още една… Не знаех какво точно чувствам – дали гордост или страх, или неувереност – чувствата бяха преплетени. Но бързах, исках всичко да свърши, за да се върна час по-скоро.

  Дните се заместваха от нощите, редяха се един по друг, отстъпваха си място с уговорката за още. Така изтече времето, дойде уволнението. Тръгнах си забързан, но мислите ми отдавна бяха вече там, сякаш въобще не бяха потегляли. Въпреки че, а може би тъкмо защото от доста време нямах вест от мама.

  Открехнах леко вратата, чу се звук като от дълго непобутвани панти. Пристъпих леко, неуверен, любопитен. И после… после видях само пустотата, която бе обзела всичко. Нападна ме смут, гняв, злоба към всичко наоколо. Погледът прескачаше от едно място на друго, търсеше, търсеше, но нямаше върху какво да се спре. Тогава сведох поглед надолу, към земята. Розата си беше на мястото… и сякаш ми говореше, усмихваше се, радваше се.

  Приседнах до нея и прошепнах с разтреперан глас.
  – Майко, аз дойдох.

   

  ––––––––––

  * Бъркотия, напрежение

   

  –––––––––––––––––––––

  Бел.ред:  Други произведения от същия автор могат да се видят тук и тук.

• Като струна бях за теб…

  Стихове от Ибрахим Бялев*

   

   

            Аз и Ти

   

  Всичко е твое – земята, гората, водата,
  всичко е твое – изгревът и залезът дори.
  Всичко е твое – сърцето ми, мислите, душата,
  всичко е твое – устните, следите от сълзи.

  Спомените са мои – спомените с теб и мен,
  бях щастлив, горд, смирен, богат с тях.
  Надеждите са мои – надеждите с теб и мен,
  бях силен, уверен, живях и летях с тях.

  Ти беше усмивката, прошката, увереността –
  аз бях целувката, грешката, смиреността.
  Ти беше обичта ми, любовта и лудостта,
  аз бях обичта ти, любовта и лудостта.

   

   

   

           Самота

   

  Очите ми не мигват,

  търсят те просълзени

  Спомените ме разплакват,

  отиде си завинаги от мен.

   

  На сърцето си прошепвам –

  любовта не е за тебе,

  но ако пак обикнеш,

  и аз със теб ще си замина.

   

  И вие, устни мои, не шептете,

  няма кой да ви чуе, пусто е.

  Нощта се спуска пред очите,

  нека е моя и последна.

   

   

   

         Аз за теб
  

   

  Като струна бях аз за теб –

  трябваше да ме докоснеш.

  Да запея, когато плачеш,

  да заплача, когато пееш.

   

  Като цвете бях аз за теб –

  трябваше да ме видиш.

  За да докосна душата ти,

  както никой друг досега.

   

  Пея живота си просълзен –
  

  няма те, пусто и празно е.

  Проклинам съдбата си

  и болката на любовта.
  

   

   

  –––––––––––––––––––

  *  Това е втора публикация със стихове на Ибрахим Бялев в Еврочикаго.

  Първата можете да видите тук.

   

• Димчо Дебелянов в превод на Марк Болдырев

  В тази втора публикация с преводи на българска поезия от Марк Болдырев* (първата можете да видите тук) ви предлагаме преведени на руски творби на Димчо Дебелянов**.

  ––-

   

  Сон

  Мне снился сон — о, сонмы снов неверных! —
  Над бездною, средь непроглядной мглы
  стояли мы; а с глубины безмерной
  неслись глухие ропоты волны.

  Со мною ты была, ночную тьму рассея,
  но ночь исполнила всю глубину души
  и страшные предчувствия в смятенье
  напрасно я стремился заглушить.

  В миг пелена из страха и тревоги
  застлала мой печальный взор,
  в иземожении от ужаса я дрогнул,
  и соскользнул по влажным камням гор.

  Предсмертный крик средь бездны исполинской
  затих, — меня навек пожрала ночь,
  и ты, злорадным смехом сатанинским
  захохотала, отвернувшись прочь!

   

  Сън

  Сънувах сън — о, сънища неверни! —
  Над бездна, в непрогледни мрачини
  стояхме; в дълбините неизмерни
  с глух ропот се премятаха вълни.

  До мен бе ти, що мойта нощ разсея,
  но с нощ бе пълна моята душа,
  и страшните предчувствия във нея
  напразно се стремях да заглуша.

  В миг булото на ужас и тревога
  печалния ми поглед замъгли
  и паднах аз в най-горка изнемога,
  подхлъзнах се от мокрите скали.

  Предсмъртен вик процепи тишината —
  аз паднах в бездни, — свяст ми се зави,
  и ти, с злорадний смях на Сатаната,
  изкиска се и гърбом се изви!

   

  –––––––––––––––––––––-

   

  Полёт

  Par-dela le soleil, par-dela les éthers.
  Ch. Baudelaire

  От грязного лика сует повседневных
  блажен тот, чей дух отвратит очеса,
  вериги свои разрывает он гневно,
  полёт свой, как вихрь, стремит в небеса.

  Там, смерти взалкав, под нетленным сияньем
  предвечного мира и вечного дня,
  он встретится с молнии гордым блистаньем,
  низринется, в царственном счастье сгоря.

   

  Полет

  Par-dela le soleil, par-dela les éthers.
  Ch. Baudelaire

  От мръсния лик на суетност вседневна
  блажен е тоз, чийто се дух отврати,
  разкъсва веригите свои той гневно
  и с вихрен полет в небесата лети.

  Там жаден за смърт под нетленния блясък
  на вечния мир и на вечния ден,
  той среща на мълнийте гордия трясък
  и пада от царствено щастье огрен.

   

  ––––––––––––––––––––

   

  Nevermore

  Пропасти вечные нас разделяют с тобою
  знаю, что ты от меня далека,
  но вновь, словно луч вслед за тьмой вековою,
  жду я – придёшь ты… Придёшь ли?
  — Уже никогда!

  Рано проснувшись, на злую тоску обречён я,
  взглядом впиваюсь во мрак, а вдали – темнота,
  с молитвой и злобой безумно сплетёнными
  жду – рассветёт… Рассветёт ли?
  — Уже никогда!

  Злой пеленою сады мои в темени
  скрыла Неволя вдали навсегда,
  гимны и смех средь ночи обезверенной
  жду – зазвучат… Зазвучат ли?
  — Уже никогда!

   

  Nevermore

  Пропасти вечни делят те от мене,
  зная, че ти си безкрайно далеч,
  но пак като лъч след вековно затмение,
  чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?
  — Никога веч!

  Рано пробуден, с тъги непросветни,
  впивам аз погледи в мрака далеч
  и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
  чакам да съмне… Ще съмне ли?
  — Никога веч!

  Мойте градини Неволята черна
  с преспи засипа. Те дремят далеч,
  а химни и смях в полунощ обезверена
  чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
  — Никога веч!

   

  –––––––––––––––––––

   

  Молитва

  Своей рукой прикрой мои уста,
  когда скитаться изнеможет
  душа моя пустынна и пуста
  и, возроптавши, крылья сложит;
  своей рукой меня храни!
  Чтоб пав под горестью безмерной,
  твоё я имя бы в те дни
  не очернил хулою гневной!

   

  Молитва

  Сложи ръка на мойте устни,
  когато, морна да блуждае,
  крила душата ми отпусне
  и безутешна възроптае;
  сложи ръка и запази ме!
  Да не надвие скръб безмерна,
  и в гняв, и в горест твойто име
  с похулни думи да зачерна!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Личността на преводача Марк Болдырев е представена в предишната публикация с негови преводи на българска поезия.

  ** Поетът Димчо Дебелянов (1887-1916), от чието раждане се навършиха наскоро 125 години, едва ли има нужда от представяне.

   

• Аз също обичам България…

                                                                     

                                                                                Стихове от  Ибрахим Бялев

   

             

               Родината ми
  

   

  Аз също обичам България,
  нека да бъде и пребъде.
  България това съм аз и ти,
  това е сънят и мечтите ми.

  Позволете ми да я обичам,
  да я сънувам, да я мечтая.
  Не ме слагайте на сянка,
  не мога да я виждам цяла.

  България е ярка, светла,
  има лъчи, изгрев и залез.
  Аз съм изгрева й, лъчите,
  нека да бъде и пребъде.

   

   

   

                *     *     *

   

  Не знам от къде да започна, но знам, че съм ПОМАК.
  Да, ПОМАК – гордост, слава, начин на живот.
  Гордост, стига да знаеш да се гордееш с думата ПОМАК.
  Тежест, стига да можеш да носиш тази тежест.
  ПОМАК, тази единствена дума само от пет букви, описваща толкова много.
  Да, аз съм ПОМАК в душата си, в сърцето си толкова дълбоко,
  че е само за мен, само на мен, на мен и на никой друг.
  ПОМАК толкова просто, толкова леко, че чувствам крилата си.
  Обичам да наричам нещата с истинските им имена.
  Обичам да се определям, а не да ме определят.
  Обичам хората до мен, а не над мен.
  Обичам всички, въпреки различията.
  Но за да обичам всичко това, трябва да обичам себе си.
  И най вече коренът, а той е един и е дълбок.
  Клони може да кършите, колкото искате.
  Но коренът е мой, само мой, дълбоко в душата ми.
  А когато нямам душа, нямам корен, нямам нищо.
  Без душа не мога да обичам, не мога да живея.

   

   

   

                       *     *     *

   

  Над този свят като птича прелетях,
  на живота си не обичта, а края видях.
  Над този свят като песен прозвучах,
  на живота не обичта, а мъката изпях.

  Ако бях аз цвете, в джехенема* щях да отида,
  с цветовете си там дженет** да направя.
  Ако бях аз снежинка, в джехенема щях да отида,
  със силата си там дженет да направя.

   

   

  ––––––––––––––––––

  * Пъкъл (джендем)
  

  ** Рай

   

   

  Бел.ред:  Ибрахим Бялев е роден през 1965 г. в гр. Гоце Делчев. Пише стихове от средата на 80-те години.

   

• Излезе нова книга за депортацията на македонските евреи

  На днешния ден се навършват 69 години от спасяването на българските евреи. И в тоталитарното ни минало, и днес, тази дата е пораждала дискусии за истинските спасители. През последните 10-тина години обаче към споровете е добавен нов елемент: кой е виновникът за депортацията и последвалата смърт на повече от 11 хиляди евреи от Вардарска Македония и Беломорието?

  На този въпрос отговор дава Спас Ташев в своята книга „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове”.

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Книгата е от 96 страници и съдържа като приложения 25 копия на документи и снимки, които разкриват драматизма на разглежданите събития и сложността и многопластовоста при намирането на отговорите.

  Книгата се издава от Македонския научен институт в София и се очаква да се появи на книжния пазар през април. Забавянето на отпечатването е свързано с липсата на средства.

  „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове” е единственото издание не само в България, но и по света, което на базата на документи разглежда обективно съдбата на евреите в тези земи. Към настоящия момент по света има няколко издания, които са подкрепени от Р. Македония; те не само са антибългарски по своето съдържание, но и правят опити да прикриват хитлеристките престъпления.

   

  

  Копие от публикация по темата

  в „The Daly News“ от 1960 г.

   

   

   

   

  За представянето на книгата на Спас Ташев „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове” през април 2012 г. се очаква в София да пристигнат Самуил Ардити, автор на предговора и първият носител на ордена за храброст на Израел, и един от създателите на неговите десантни части, полк. Шмуел (Сами) Рафаел.

   

  Елеонора Магделинова

   

  –––––––––––––––––––––

  Откъси от книгата на Спас Ташев „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове”

  Първи опити за подмяна на историческите факти

  Изнесените дотук данни и направеният анализ сочат, че депортацията на македонските и беломорските евреи през 1943 г. е извършена по германска инициатива, в контролирани от Германия територии и с преобладаващо германско участие. Българското участие в събитията е обусловено от подчинената роля на България през този период и е било ръководено пряко от обучения в Германия хитлеристки агент Александър Белев. До началото на 90-те години на ХХ в. никога и никъде не е била поставяна под съмнение водещата роля на Хитлеристка Германия в тези събития. Живеещият в Израел Самуил Ардити по този повод прави следната констатация: „В Израел още от началото на петдесетте години се водеха свободни спорове относно въпроса за спасяването на българските евреи. Даже и най-върлите противници на царя не го обвиниха тогава за гибелта на евреите от Тракия и Македония. Защо? Защото и те знаеха, че тези земи не бяха истинска България. Там господари бяха германците, които правиха каквото си искат. Да се обвинява царят за действията на германците е една много голяма неправда”.[1]

  В България след 9 септември 1944 г. бе направен опит да се подмени историята за спасяването на българските евреи, като се отричат заслугите на цар Борис III, на част от българските депутати, на Българската православна църква и на изтъкнати общественици. Главната роля за спасяването на българските евреи започва да се приписва на БКП и лично на Тодор Живков.

  За да има обаче каквато и да било заслуга за спасяване, трябва да има спасени. А македонските и беломорските евреи са депортирани и унищожени в концлагера Треблинка. Тъй като от този факт не могат да се извлекат дивиденти за БКП, в България съдбата на това население не е разглеждана задълбочено. Интерес е проявяван дотолкова, доколкото с депортацията може да се очерни властта до 9 септември 1944 г. Поради тази причина започнаха да се премълчават някои факти. Така например Димо Казасов в свидетелските си показания пред Народния съд в края на 1944 г. пише: „Каквато и да е намеса (за спасяване на евреите от „новите земи”, б.м.) беше невъзможна, защото мерките бяха взети внезапно, изненадвайки всички. Когато българският народ научи за тях, беше много късно. Специалните влакове пристигаха вече в Лом”.[2] Иван Момчилов, член на кюстендилската делегация, посетила Димитър Пешев в София на 9 март 1943 г., с което се слага началото на акцията за спасяване на българските евреи, заявява: „Ние не сме споменавали никъде нищо за тези евреи (беломорските и македонските, б.м.), защото не знаехме, че са по влакове и тютюневи складове”.[3]

  Тези твърдения не отговарят напълно на истината. Към 8 март 1943 г., когато делегацията тръгва от Кюстендил, нейните членове може да не са знаели, че на 7 март започва настаняването на беломорските евреи в транзитните лагери в Горна Джумая и Дупница. Но те престояват там почти две седмици. Това става пред очите на местните граждани, а с този факт са запознати и политици, духовници и общественици. Още по-дълъг – до 18 дни – е престоят на македонските евреи в сградата на Монопола в Скопие. Изворите сочат, че ако не цялата общественост, то поне нейни изявени представители са знаели за случващото се. За съжаление предприетите от различни български среди действия за спасяването на тези евреи не дават резултат поради вече разяснените по-горе причини. Но поради липсата на положителен резултат, към тази проблематика до 1989 г. у нас не е проявяван сериозен интерес.

  От друга страна, зад граница не бе приета изопачената версия за решаващата роля на БКП и лично на Тодор Живков за спасяването на българските евреи. Така например по време на съдебния процес в Израел срещу Адолф Айхман през 1961 г., заместник-главният прокурор Яков Бар-Ор, на базата на събраните по време на съдебното следствие оригинални германски документи и свидетелски показания заяви: „(Цар) Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и защитил българските евреи… Цар Борис твърдо е бил против депортацията на евреите с българско гражданство. Той успя да задържи Айхман чрез разрешаването на депортацията на 20 000 евреи от Македония и Тракия… Цар Борис умира на 28 август 1943 г. Един доклад съобщава, че е починал от сърдечен удар. Нацистките документи цитират доктори да казват, че е отровен”.[4] Тези добри думи на заместник-главния прокурор на Израел за покойния български монарх бяха премълчани в комунистическа България и по този начин властите в София през онзи период все повече се отдалечаваха от историческата истина. Този процес създаде празнота, която бе заета най-вече от югославски и гръцки публикации по въпроса, някои от които подчертано тенденциозни и недобронамерени към България.

   

  Съвременната подмяна на историческата истина

  …

  Съпричастността на режисьора Дарко Митревски към фалшифицирането на историята и по-специално на историята на Холокоста в Македония като премълчава ролята на Хитлеристка Германия личи от поредица от четири негови статии, публикувани във в. „Нова Македония” през 2011 г. Така например Митревски пише: „На 11 март, в пет часа сутринта, български полицейски и военни кордони блокирали улиците на Скопие, Битоля и на Щип”, след което преповтаря вече познатата ни преиначена история и никъде не споменава за хитлеристкото участие в тези събития.[5]

  Изопачаването на историята на Холокоста в Македония се извършва и към настоящия момент. Така например на 27 ноември 2011 г. британската телевизия Би Би Си излъчи документален филм със „спомени” на Жамила Коломонос от Битоля, представена като спасила се от Холокоста. В интервюто Жамила Коломонос говори единствено за българско участие при тази антиеврейска акция. Парадоксът е, че тя показва снимка от депортацията на битолската гара, на която обаче се виждат германски войници.  Също така показва албум със снимка на баща си, където на английски език е написано, че „баща й е взет от германски войници”.* Подобна манипулация не трябва да ни изненадва, като се има предвид, че Жамила Коломонос е член на Югославската комунистическа партия, член на ЦК на Македонската комунистическа партия, където работи в кадровата комисия, носителка е на Ордена на братството и единството на югославските народи със златен венец и в това си качество винаги е работила в подкрепа на югославските фалшификации на историческите факти и срещу изявата на българско самосъзнание в Р Македония.

  Протичащите през последните години процеси в Р Македония са обект на анализ от сериозни чуждестранни наблюдатели. Така например израелският журналист Сам Вакнин в статията си „Надеждите на Македония от Холокоста” пише: „В Македония се намира един от четирите големи възпоменателни центрове на Холокоста по света… За земя с 2 млн. жители и едва 130 евреи, както и с туризъм, който не заслужава споменаване, това е наистина чудно… и прави цялата работа пародия… Музеят на Холокоста, който почти изцяло бе финансиран с приходите от продажбата на денационализираните имоти на убити евреи, набързо обявени от страна на македонските власти за хора без наследници, е македонския начин да се подкупят евреите да им помогнат в техните икономически и геополитически ужасни затруднения”.[6]

  …

  ---

   

  [1] Пак там, с. 62

  [2] Протоколи на Народния съд, 1945 г.

  [3] Фонд № 278, а.с. 11, Кюстендил, ИА

  [4] The News and Courier, Charleston, May 22, 1961. Виж също The Spokesmann-Review, May 22, 1961 и др.

  [5] Нова Македониjа, Скопjе, 26.3.2011

  * В показания албум ясно се четат думите на английски „father was taken by German soldiers”.

  [6] Vaknin, Sam,  Macedonia’s Hopeful Holocaust, В: Global Politician, October 3, 2011; http://www.globalpolitician.com/26781-macedonia-holocaust-jews-anti-semitism

   

• Вечната тройка: Кольо, Цецо и Илко

  Автор:  Петър Константинов – Герасимов

   

  Коронният номер на Цецо онова лято на 86-та бе да минава покрай масите в почивната станция на журналистите, която ние наричахме „Транзистора”, и да пита с невинно наивното си лице „А, вие, случайно да имате каднуд?” Някои от колегите го гледаха недоумяващо, спрели за момент да дъвчат хапката си, други – по тарикати, или които го знаеха като зевзек, му отвръщаха на въпроса с въпрос: „Каднут ли? Какво е каднуд? Яде ли се, да не е риба. . . ”

  „Отде да знам” – безгрижно отвръщаше Цецо и продължаваше към съседната маса, а жена му (една от малкото специалистки по китайски у нас), също надарена с повечко килограми, угрижено следеше неговата импровизирана анкета и лицето й пламтеше от притеснение.

  Кольо беше съвсем друга работа – много по дребен на ръст от Цецо, по момчешки слаб, с вечно притеснителна усмивчица на лице (която сполучливо криеше един страхотен зевзек), той предпочиташе да прави шегичките си в по-тесен кръг и когато другите ревяха от смях, той се смееше заедно с тях, но някак си по-тихо и дискретно, сякаш нямаше никакви претенции за авторството.

  Илко пък беше съвсем „друга бира”, както казвахме в ония далечни години, преди близо половин век: той се занимаваше с кинодокументалистика, беше режисьор и рядко си позволяваше шеги на дребно – оставяше ги по-скоро на своите неразделни приятели Кольо и Цецо.

  Това бяха те тримата през 60-те години : Кольо Николов и Цветан Пешев, млади журналисти, запътили се да завладяват литературния Парнас, и Илко Дундаков (лека му пръст), начинаещ режисьор, пълен с големи идеи за бъдещето.

  С Кольо работех в културния отдел на в. „Народна младеж”, а Цецо, ако не ме лъже вече паметта, беше в младежкото издателство (или пък в сп. „Дружинка”?). Постоянно ги виждах тримата – в редакцията, в „дежурното” ни заведение – „Феята”, от което и до ден днешен е останал бетонния му скелет, в Клуба на журналистите или по другите интелектуални софийски кафенета, където срещу бели стотинки можеше да удариш една „Столичная” или коняк „Плиска”.  (Е, за хората може и да не бяха толкова „бели стотинки”, но за нас младите журналисти без семейни ангажименти, но с традиционната балканска роднинска подкрепа и с редовни хонорари, освен заплата, лъскавите столични кръчми и кафенета не бяха никакъв проблем.)

  Та един хубав ден Кольо и Цецо надничат в стаята на в културния отдел и тайнствено ме викат навън. Излизам, а те, двамата идиоти, се превиват от смях и трябва да ги чакам няколко минути да се успокоят.

  „Глей сега какво стана! – започва Цецо, а стоящият до него Кольо го гледа с наивно-бебешкия си поглед. – Влизаме преди малко при С., а той прави макет на следващия брой на „Дружинка”. (Цецо споменава името на мой далечен братовчед и голям български художник, тогава също младок, известен донякъде и с алчността и скъперничеството си – всъщност това е едно и също качество с две лица; беше готов да илюстрира и учебник по свинарство, стига да падне някоя пара…)

  „Сядаме с Кольо на съседното бюро и тоя кретен (сочи бъдещия класик на литературата до себе си) започва следната история: Знаеш ли, вика, тази сутрин минавам покрай Руски паметник и ето ти го Петър Герасимов. „Към Полиграфическия комбинат ли си? (там бяха повечето редакции на времето). Кимам и оня ми вика: „Ела, ще те закарам с колата”. Правим няколко крачки и Петьо ме кани да седна в един открит „Шевролет”. Страхотия! Откъде го намери?” – питам. А той вика, че е негов, бил го купил преди няколко дни.

  „Айде бе, мамка му!” – викам аз, наистина ли? Като знам колко е широкопръст. . .

  „Да бе, копеле. Честен кръст!” – отговаря ми Кольо.

  „Невероятно, мамка му! – викам аз, разпалено разказва Цецо. –  Уж много харчи, все по барове ходи, гони мацките. . . ”

  „Да бе, невероятна работа… ” – подхвърлили и Кольо.

  И точно в този момент, великият художник С. , с почервеняло до кръв лице, който до сега е слушал мълчаливо диалога на двамата кодошлии, се надигнал и като ударил с две ръце по масата, изкрещял: ”Не може да бъде! Не може да бъде!”

  Сега вече и тримата се превиваме от смях, а аз си представям на какво изпитание са подложили нещастния С., който сигурно по това време е скътавал левче по левче за мечтания „Москвич”. А „Шевролет”? Та тогава това беше равносилно на частен самолет!

  Всъщност, понякога фабриката за смешки на Кольо, Цецо и Илко дори помагаше в ония нелеки години, когато Партията-майка ни гледаше строго, под вежди, както е казал поетът. Една такава шега (в която участваше и големия ни сатирик Станислав Стратиев, лека му пръст) спаси от жестоко наказание наш също вече покоен колега от „Младеж” Станко Шопа.

  Станко беше в отдел „Работническа младеж” и бе един от т.нар. „необработени диаманти” или „талант от народа”, както беше прието да се казва тогава. Бивш миньор от Перник, със скромно образование, но с умението си да прави дописки за младежкия вестник бе стигнал до поста щатен репортер в централния печатен орган на Комсомола. Макар че вече „стъпваше по жълтите павета”, Станко бе запазил много от предишните си навици и най-вече любовта към чашката (по-скоро чашките).

  Една вечер беше завършил алкохолната си обиколка в модния (и един от малкото по това време нощен бар „Астория”). Клюката говореше, че след поредната чаша Станко задрямал, а към масата му се приближил някакъв мъж и възпитано запитал дали другите места са свободни. Полусъзнателно, полузаспало нашият човек кимнал, а другият сметнал това за положителен отговор – човекът бил чужденец. И така, наш Станко вдигнал след малко натежала глава и видял пред себе си седнал непознат, когото той въобще не е канил на масата си. Задвижва се чувството му за справедливост и засегнато работническо достойнство и с един тежък миньорски юмрук сваля натрапника в безсъзнание. Дотук, нищо особено, но въпросният пострадавш се бе оказал… дипломат от посолството на братска Чехословакия.

  Следва протестна нота до ЦК на Комсомола, незабавно създаване на специална комисия по случая – първи секретар на ЦК, главен редактор на „Народна младеж” и общо взето екзекуцията е предстояща…

  В същото време Кольо, Станислав и Цецо викат крайно притеснения Станко и насаме го инструктират: „Слушай внимателно! Това, че си усмъртил чеха с един удар е ясно. Но изрично отричай другото обвинение, иначе си загинал, разбра ли?!” И нещастният Станко Шопа ги е послушал…

  Дойде денят на печалното събрание: цялата редакция на младежкия вестник, плюс въпросната наказателна комисия. Обстановката в голямата зала на петия етаж на Полиграфическия (по-късно преустроена в редакция на в. „Пулс”) е мрачна и потискаща:  все пак трябва да присъстваме като неми свидетели на екзекуцията на колега…

  Провинилият се Станко е ни жив, ни умрял. Събранието започва и незабавно (както е бил инструктиран от кодошлиите) Шопа вдига ръка. „Какво, Станко…? –  запита малко изненадано главният редактор В. Караманчев, до когото на трибуната седяха (още по-мрачни) секретарите на ЦК на Комсомола.

  „Искам да кажа, другари…  – започна Станко, а по лицето му се стичаше пот – искам да призная, че наистина ударих другаря дипломат. Съжалявам! Но решително протестирам срещу твърдението, че съм се изпикал в саксофона на оркестъра!”

  „Какво?! – изумено попита Караманчев, – За какво говориш?”

  „Решително отказвам да съм пикал!” – викаше още по-силно и още по-притеснено Шопа, а всички ние – присъстващите започваме да се превиваме от смях.

  (По-късно разбрахме, че „консултантите” Кольо, Цецо и Станислав обяснили на нещастния Станко, че освен обвинението, че е цапардосал дипломата, от бара твърдели, че след това е отишъл до подиума на оркестъра (там по онова време свиреше прочутият бенд на Чалъшканов) и се опитал да се изпикае в окачения на поставка саксофон, мислейки, че се намира пред писоар… )

  „Отричам!” – крещеше като обезумял Шопа, – Не съм пикал в саксофона!”

  Залата вече виеше от кикот, а и строгите членове на екзекуторската комисия вече не сдържаха смеха си. „О, Станко, я се махай от тука!” – успя да изрече Караманчев, преди да избухне и той в истеричен смях.

  Така нещастният колега бе спасен от тъжна участ. Браво, приятели! Доказахте, че смехът може не само да лекува и да замества три варени яйца, но и дори да спасява.

   

  ––––––––––––––––––––

  *Петър Константинов – Герасимов е писател, преводач, журналист, член на СБП и СБЖ. Автор е на няколко романа, на много къси литературни форми – разкази, пътеписи, очерци, есета; превел е над 30 романа, главно от английски език. Редактор е на двуезичното списание ”Window to Bulgaria“, създадено през 2003 г.

  Бел.ред:  Представеният тук текст е част от книгата на Петър Константинов – Герасимов „Попътни акварели“.
  

• На вашето внимание: „БУРГАС. Сантиментални истории“

  Част от „историите” в тази книга са публикувани в: www.morskivestnik.com, www.nessebar-news.com, www.eurochicago.com, електронно списание „Литературен свят“, елeктронно списание LiterNet, www.fakel.bg, вестник „Черно море”, вестник „Десант”, вестник „Народно дело”, вестник „Черноморски фар”.

  © Георги ЧАЛДЪКОВ, автор

   

   

                                                      ПРОЛОГ

  Идеите идват и си отиват. Историите остават.
  Насим Талеб, „Черният лебед“

  На 4 февруари 2011 г. в Бургаската художествена галерия „Петко Задгорски“ бе представена „История на Бургас“, написана от професор Иван Карайотов, Стоян Райчински и Митко Иванов. Така „Бургас – есенни сънища“ (Динко Хаджидинев), „Загадъчният град“ (Митко Иванов), „Магията БургаЗЪ“ (Катя Стоянова), „Пътуващият град“ (Иван Бубалов) изплува „от древността“ и заедно с „Вечното пристанище“ (Иван Карайотов, Петя Кияшкина, Константин Господинов), „Остров Света Анастасия“ (Иван Карайотов) и „Големият залив“ (Стефан Апостолов) достигна „средата на ХХ век“. В своето слово професор Карайотов говори за уникалната история на Бургас. Дано всеки от нас е взел и съхранил частици от бургаската уникалност. В тази книга с 50 982 думи разказвам сантиментални истории за Бургас от средата на ХХ век до началото на второто десетилетие на ХХI век.

   

  –––––––––––––––––––––––––––

  Цялата книга може да се изтегли и прочете оттук:

  БУРГАС. Сантиментални истории BURGAS. Santimentalni istorii

  Еврочикаго

• <<
• 1
...
• 71
• 72
• 73
• 74
• 75
• 76
• 77
• >>