За пловдивския литературен дом Ламартинова къща, който се дава на търг

Т.нар. Ламартинова къща в Пловдив е паметник на културата с национално значение. От 1978 г. до тази пролет тя се е ползвала като творческа база на Съюза на българските писатели – Пловдив. В една от стаите има постоянна експозиция, посветена на забележителния френския поет и политик Алфонс дьо Ламартин. Къщата е построена за един богат търговец, Георги Мавриди, през 1829-1930 г. През 1833 г., на връщане от пътуване из Ориента, Ламартин отсяда в нея за няколко дни. Оттогава къщата е наречена на неговото име.

В продължение на години Ламартиновата къща е била истински дом за пловдивските писатели, естествено средище и място за техните инициативи и разговори, по специални и без специални поводи. Поради документални неуредици, свързани с този имот, който Дружество на писателите – Пловдив не може де юре да стопанисва, от 7 май тази година къщата е под фактическо владение на Областна администрация – Пловдив. 

Два месеца по-късно пловдивският областен управител Венцислав Каймаканов издава заповед за провеждането на търг за даването под наем на този културен паметник с национално значение за 10 години. Това решение на областния управител предизвиква реакции сред местната културна общественост, сред различни организации и сдружения в Пловдив, които се опитват да сезират и национални институции по въпроса. Направили са и петиция под названието „Да спасим „Къща Ламартин“ в Пловдив“.

По повод Заповед №ДС-09-16/27.05.2014 г. на областния управител на гр. Пловдив, с която се насрочва търг за отдаване под наем на Къщата на Ламартин, Интелектуално звено „Корени“ – Пловдив изпраща на 1 юли т.г. декларация до президента, министъра на културата, областния управител, Националния институт за недвижимото културно наследство, кмета на гр. Пловдив. В декларацията се казва:

„Интелектуално звено „Корени” изцяло подкрепя Петицията на Сдружение “Дружество на писателите” – Пловдив, Сдружение „Квант и приятели“, Българско археологическо сдружение, Сдружение Ratiaria Semper Floreat. Решението на Областния управител г-н Каймаканов предизвика и нашето включване, за да бъде прекратен поредният опит за удар върху духовността на град Пловдив. […]

Обидно е за всеки български творец окачествяването на място, в случая Къща „Ламартин”, като кафене, което трябва да се подразбира в смисъл на нещо лошо, негативно. Хората на изкуството, навсякъде по света, създават в повечето случаи най-добрите си произведения именно в някое заведение. Кафене за твореца е място за уединение или отделяне със съмишленици от материалния свят. Там, в различен вид разговори, се раждат идеи, както се оформят и теми за важни произведения. По тази причина, решението от творческа база да се направи „малка печатница за пари”, за да се запази къщата, говори най-малкото за неразбиране семантиката на това духовно-енергийно пространство. Последното показва също, че навсякъде решенията се взимат не от хора на духа и професионалисти, а от администратори, мислещи само как и от духа да извлекат печалба. Ако решението бе взето с разбиране към другия, то като най-важно щеше да бъде видяно как самото място е запечатало спомени с хиляди съзидателни творчески примери.“

От Приемната на МС изпращат в отговор писмо до областния управител на Пловдив Венцислав Каймаканов, с копие до Константин Каменов от Интелектуално звено „Корени“.

От Президентската администрация също са отговорили на Константин Каменов и на Дружеството на писателите в Пловдив и са препратили техните сигнали в Министерството на културата и до областния управител на Пловдив. От Министерството на културата не са счели за нужно да реагират на тези сигнали и да изпратят отговори на изпратилите ги, въпреки че става въпрос за сграда – паметник на културата с национална значение, и за единствената творческа база на Дружеството на писателите в Пловдив.

Писмо до Интелектуално звено „Корени“ е изпратил областният управител. В това писмо той казва, че Сдружението на пловдивските писатели многократно е било уведомявано на проведени срещи в сградата на Областната администрация за възможностите, които предлагат Законът за държавната собственост и правилника за прилагането му, „които определят специфичния и ограничителен режим по отношение на действията по управление на публичната държавна собственост, като единствените възможности за имота са или провеждане на търг за отдаване под наем на имота на основание чл. 16, ал. 2 и чл. 19, ал. от ЗДС, или процедура по учредяване безвъзмездно право на ползване до 10 г. с РМС.“

Областният управител Каймаканов пише още, че: „До осъществяване на процедура за право на ползваме с приемане на РМС би минал период от време от 6-12 месеца, в който период имота не следва да се ползва без правно основание.“

По буквата на закона областният управител е прав. Дружеството на пловдивските писатели е пропуснало да оправи и задвижи навреме определена документация, за да може да продължи да обитава този имот. Макар, че в мотивацията си за отдаването на Ламартиновата къща под наем, Каймаканов е обявил неотдавна, че такава историческа къща – паметник на културата с национално значение, не трябва да служи за кафене. И областната управа е решила, че къщата трябва да се даде под наем на търг, но не за да служи за хотел или за кафене.

Какво ли си е представял областният управител все пак, като е заявил това преди време? Знаел ли е въобще какво значи културно средище, какво значи литературно кафене?

И, след като, както самият той пише, в отговора си до ИЗ „Корени“, че Дружеството на пловдивските писатели може да получи пак безвъзмездно право на ползване на Ламартиновата къща, но след срок от 6 месеца до една година, през което време обаче къщата задължително трябва да се даде на търг – то може да се намери някой заможен наемател, който да плати за това 10 години да я обитава, след което пловдивските писатели няма да имат шанса да си върнат литературния дом.

Но пък, обаче, от друга страна, в хазната на Областната управа може да влезе една добра сума за 10-годишен наем за един национален паметник на културата. А от самата култура и нейната атмосфера материални приходи може и никакви да няма, защото културата материални разходи носи по-лесно, не приходи. Но без нейните невидими нематериални приноси и без нейната често невидима за администрацията атмосфера, кафенето в Ламартиновата къща може да ви стори като всякое друго. И творческата база на едно писателско дружество може да ви се стори само като една красива къща, която съвсем законно може да се даде на търг.

Каквото и да се случи оттук нататък с Ламартиновата къща в Пловдив, въобще не е изключено търговският дух, съюзен с буквата на закона, да победи романтичния, заради който къщата въобще е наречена Ламартинова. И не само защото този дух не може да бъде измерен с пари. Но и защото ако една държава и една областна администрация действително разбира какво значи културна политика, тя не би разрушила лесно никоя създадена вече културна атмосфера, никое изградено културно средище, понеже има формалното законно право да направи това.

Ако имаше културна политика, и държавата, и областната администрация, щяха да работят за неговото запазване. И като законодателство, и като начин на неговото прилагане, и като отношение към конкретни казуси като този с къщата на богат търговец, станала след време литературен дом. И името на търговеца не помнел вече почти никой, за разлика от името на поета, отседнал в къщата преди почти два века, когато нито българска държава е имало, нито Министерство на културата, нито българска областна управа.

Дано българският управител Каймаканов се опита да разбере, за разлика от едновремешните каймакани, защо името на Ламартин, който въобще не е строил тази къща, се помни повече от това на Георги Мавриди, с чийто пари тя е била построена. И дано българското Министерство на културата престане да се държи като несъществуващо във връзка с този казус, защото в него едва ли става дума само за публична държавна собственост, от която могат да се изкарат някакви пари.

Мариана Христова