Илиана Райчева, Радио България
.
Кметът на едно малко българско планинско село лансира оригинална награда: двустаен апартамент на дамата, която се омъжи за лекар и го убеди да дойде да практикува при 970-те местни жители. Този анекдот илюстрира тежките дефицити пред здравната система в България. „Ако има награда за най-дискутираната, най-драматизираната, най-оплакваната миграция, тя безспорно би била спечелена от мобилността в бяло. Тя свидетелства и за мащабността на залозите: общественото здраве и човешката сигурност, както и идентичността и националната гордост, разминаващите се стратегии на държавата и нейните граждани, парадоксите на европейската интеграция. Чрез нея може да разберем всички противоречия на българската емиграция и да ги усетим много по-интензивно”. „Миграцията в бяло” ще бъде темата на пленарния доклад на доц. Анна Кръстева от Нов български университет, с който ще се включи в започващата днес научната конференция организирана от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН „Българи в чужбина, чужденци в България: институции, организации, общностен живот”.
„Ако лекарската миграция фокусира всички погледи, то е заради единодушното признание на нейния изключителен характер, коренящ се в четириизмерния й социален капитал”, каза в интервю за Радио България доц. Анна Кръстева. „Първото измерение е професионалното. Лекарите са част от висококвалифицираната миграция, от мобилните мозъци. Второто е икономическото. Огромен е делът на здравния сектор в развитите икономики и този дял ще продължи да нараства. Третото е хуманното. Малко професии имат честта на клетва като Хипократовата, която подчертава изключителния характер на медицината в служба на общността. Четвъртото е демократичното. „Лекари без граници” е една голяма и престижна международна организация, която развива хуманитарна дейност по всички кътчета на планетата. Лекарите у нас също имат много ясно заявена гражданска позиция. Още в началото на демократичните промени ги видяхме сред най-активните актьори на промяната. Всичко това прави лекарската мобилност, която наричам „миграция в бяло” толкова ключов момент, в който като се вгледаме, можем да разберем спецификата на българската миграция.”
Лекарите, както и много други българи, стават все по-малко мигранти и все по-мобилни. Политическите елити описват лекарската миграция като загуба на квалифицирани млади българи, инвестиране в образование и превръщане на страната в донор на системите на здравеопазване на развитите европейски и не само държави. Чува се съвършено друго, когато лекарите говорят за своята миграция. Те говорят за признание, за достойни доходи, за много по-добри възможности, за професионална реализация. Според доц. Кръстева гледните точки са две:
„Едната е гледната точка на държавата, другата – на отговорни граждани, които са поели живота в свои ръце. Неспособността на българските елити да прочетат голямата лекарска миграция като критика на своята политика, показва колко късогледи са те. Тази година на официалната церемония по връчване на дипломите в Медицинска академия в София най-добрият дипломант заявява: „Осемдесет процента от младите лекари искат да се реализират в чужбина”. Това е ярка критика на неглижирането на здравеопазването от българските елити. Нещо, което нашите политици не искат да разберат.”
Докато нашите политици се оплакват, лекарите разгръщат разнообразни и иновативни форми на мобилност, каза доц. Кръстева. „Ще дам един полски пример. Полските самолети през уикендите са пълни с лекари, които в петък вечер заминават за Германия, където поемат дежурствата на немските лекари и в края на уикенда се връщат в Полша, за да поемат своята работа. Тези транснационални форми на мобилност ги наблюдаваме и при наши лекари. Ето български пример: един лекар, който има кабинет в един от най-престижните парижки квартали, заедно със свой колега, който има кабинет в Германия, от няколко години са открили частна клиника в България. Френският лекар една седмица в месеца работи в България, а три седмици в Париж. Немският му колега е постигнал баланс – две седмици в България и две седмици в Германия. В термините на миграционните теории това се нарича „трансгранично съществуване”. Има и други лекари, които превръщат мобилния капитал във финансов капитал. Лекари, които мигрират за известно време, имат добра реализация в чужбина. По различни причини се връщат и спестеното в чужбина инвестират в България. Един от многото лекари, които съм интервюирала, в рамките на моето изследване, има точно тази успешна реализация. Той продължава да работи в една от много престижните софийски клиники и в същото време е създал една малка, но специализирана в изключително важна хуманитарна сфера, клиника. Тук е и лекар, и инвеститор. Като поглежда към стената, облепена с рисунки за благодарност от малките му пациенти, той казва: „Аз обичам да помагам, но и обичам да печеля”. Други интересни форми на превръщане на мобилния капитал, това което лекарите натрупват със своя престой в чужбина, в кариерно развитие показват изключително впечатляващи и динамични резултати. Те искат да бъдат част от европейското професионално пространство, от европейските лекарски мрежи. Но те никога не са имали желание и проект да станат мигранти, а искат да внасят в България най-позитивното от този опит. Интервюирала съм директорите на едни от най-големите и престижни болници у нас. Повечето от тях се вписват в този модел. Виждаме много различни форми на мобилност, а не просто на миграция.”
Анна Кръстева е категорична, че на първо място в лекарската мобилност е липсата на признание, едва след това идват парите. Другото, което трябва да се разбере е промяната на логиките и динамиките на новата вълна лекарска емиграция. Ако в началото на промените лекарите бяха инициатори, те тръгваха навън, сега много страни от европейската общност все по-активно ги привличат с най-различни форми. Какви са предизвикателствата към политическите елити? На първо място това е привличането на медицинската диаспора. Овластяването на лекарите чрез най-различни политики. Така бихме запазили като ресурс за държавата лекари, които са се установили в чужбина. На второ – това са предизвикателства около специализации. Дълго време по света можеха да продължават да им плащат за това да специализират, а ние карахме младите лекари сами да си плащат специализациите. И едва когато миграцията достигна толкова високи нива, българската държава се промени, смята доц. Кръстева. „Мобилността е най-доброто лекарство срещу миграцията. Един прекрасен урок, който научихме от мобилните лекари”, категорична е тя.
Трагедията на бедната държава е в алчността и безскрупулността на своите и чуждите плутократи.
Посочете богата държава, която да е постигнала завидно благополучие без хищническа експлоатация на чужди ресурси – чрез войни, колонизация, робски труд, заграбване на чужди територии, канибалски договори, и пр. Така е от древни времена, та и до днес.
Едно от преимуществата на демокрацията – „свободното движение на хора и идеи“ – се оказа нож с две остриета. Не ви ли впечатлява политиката на богатите западни държави към нашите цигани – методичното им прогонване от проспериращите територии на Западна Европа? Или мургавите ни съграждани не са хора?!
Същевременно добре дошли са им висококвалифицирани медицински, инженерно-технически кадри, както и всякакъв човешки ресурс, за който нашего брата е отделял от оскъдните си доходи, за да го изучи и да го доведе до кондиция да бъде полезен за обществото.
И тук идва основният въпрос:
– За кое общество?
Оказва се, че личният интерес е доминиращ при вземането на решение „на кой цар да служиш“ – на своя Народ, който те е отгледал, възпитал и обучил с много жертви, или на оня, „който дава (много) повече„, без да си е мръднал пръста за тебе?
С леката ръка на престъпния български посткомунистически елит и мълчаливата благословия на неговите западни плутократични партньори над два милиона висококвалифицирани българи напуснаха България за постоянно и се поставиха в услуга на чужди господари. Последните ги приеха – и продължават да ги приемат – с отворени обятия, зер само луд би отказал да се възползува от висококвалифицирана работна сила, за отглеждането на която не е положил и един ден грижа…
Престъплението на т.нар. „политическа класа„, доминирала и доминираща вече 70 години в България, е толкова очевадно,че не подлежи на доказване и следва да се приема априори. Но съучастието на „западните партньори“ остава завоалирано и обикновено се радва на неадекватни адмирации вместо на осъждане. Та „Западът“ е осигурил „развитие и просперитет“ на тези талантливи българи – как така да бъде осъждан?!
Да, но преди това е получил наготово нещо, за което няма и грам заслуга, не е вложил за създаването му и един цент.
Същевременно то е отнето от онзи, който е отдал за него оскъдните си пари, здравето и живота си!
Всичко гореизложено е констатация.
Може ли нещо да се промени?
Принципно – да. Но – надали…
Защото „изяждащият зелника“ едва ли ще се съгласи да компенсира разходите по сеитбата, отглеждането, жътвата, прибирането и смилането на зърното, за да се превърне то след десетилетия вложени грижи и умения във вкусното съдържание на поднесената му наготово тепсия.
И все пак – de lege ferenda – едно логично предложение:
– Всеки работодател, който ползува труда на готов специалист, да превежда определен процент от трудовото възнаграждение на институциите (училища, техникуми, колежи, университети), които са подготвили последния.
– Ако по някакви причини работодателят е затруднен да прави това спрямо конкретните институции, да може да предоставя компенсацията на ведомството по образованието на съответната държава.
– Това правило да намери международно договорно утвърждаване в днешния глобализиращ се свят, но да се наложи законово и в отделните държави.
Така поне в някакава – макар и символична – степен бедните нации ще получат шанс да стимулират и укрепят интелектуалния си потенциал, а оттам – и разклатеното си благосъстояние.
Защото Господ Бог не е спрял да благославя човеците чрез Духа Си с дарби и таланти – без да гледа на лице, а само на сърце.
Мобилни лекари? Интересна концепрция. Новостите в медицината не спират. При какъв лекар бихте отишли за да ви излекува синузита? Сигурно при този, който може да ви приеме веднага. А при какъв бихте отишли за да лекува диабета ви? Тук е по друго нали? Защото диабета не може да се излекува. И на диабетика няма да му е приятно да вижда непознати лекари всеки път, когато влезе в кабинета.
Мобилността на нас лекарите решава нашите проблеми, но не винаги е добро решение за болните, които лекуваме. Лекаря е не само човек лечител, но той е човека който е до вас докато умирате. Кого бихте исклали да имате до себе си когато умирате? Добре познат от години човек в очите на когото можете да прочетете съчувствие или мобилен непознат в бяла престилка?
Мобилните лекари не са решение а са симптом на една система срутваща се поради собствената си нестабилност.
А аз като лекар намирам голямо удоволствие в контакта и опознаването на пациентите ми. Не би отишъл никъде да работя за по кратко от половин година, колкото и да плащат. Все пак удоволствието от работата е безценно нали?