Глухарят

Разказ от Добри Карабонев*

.

Когато се спомина старият Найдо, всички у селото се стреснаха и замислиха за Глухаря, сина му. Така му викаха, защото беше глухоням. Някой казваха, че така се родил, други, че като малък се уплашил от нещо. Каквото и да беше, момчето си беше глухонямо. Докато баща му си беше жив, го държеше все около него. Където и да отиваше да работи, водеше и него. Ама той си му беше и от полза. Снагата му бе набита, здрава. Ръцете му – едни едри и яки. Сам влачеше пет-шест метрова греда. Млад беше още, скоро мина трийсетте, но си беше и младолик. Казваха у селото, приличал целият на майка си. Била хубавица. Поболяла се като разбрала, че детето й ще остане нефелно. С Найдо обиколили сума ти доктори. Та и у Софията седели цел месец у болница. Уж имало надежда, ама те, момчето си порасна, майка му си ойде, те сега и баща му. А он още се гуши и мучи като шугав.

Поживяха двамата без стопанката близо десет годин. Найдо беше дърводелец. Добър майстор. Всичко му идеше отръки. Наемаше се сам да дига къща. Глухаря помагаше, гледаше го в очите и само влачеше – дъски, мертеци, талпи, подпори. С поглед се разбираха с баща му. Вечер често след работа на път за вкъщи двамата се отбиваха до селската кръчма. Найдо присядаше до некоя маса, поръчваше си една ракия и се включваше в бистренето на политиката. През това време Глухаря седеше кротко на ниския дувар отстрани и по навик шареше с очи.

Една такава вечер Найдо пак бе заседнал на ракийка и приказки, а Глухарят стискаше едно лимонадено шише, приседнал както винаги на напечения през деня от слънцето дувар. Гледаше разсеяно по масите и си кротуваше. Но когато Стойна кръчмарката тръгна да събира чашите, той се размърда на топлия зид и стана неспокоен. Снагата й отдавна привличаше очите му и те шареха жадно по нея. Чудеше се къде да ги задържи. Дали на разлюлялата се буйна гръд или на поразголените бедра, които се белваха на всяка нейна крачка. Синята престилка, която бе облякла, никога не бе закопчана до долу. А когато се обърнеше с гръб и тръгнеше между масите, високият й задник така се люлееше и потрепваше, че на него му ставаше топло-топло, та чак се изпотяваше. Всяка вечер чакаше с нетърпение кога ще излезе иззад стария тезгях и ще разлюлее пищната си гръд срещу него.Чакаше я настръхнал, готов да я изпие с очи. И сега я гледаше захласнат как се върти около масите. Наливаше от едно шише на всички ракия и закачливо се смееше. Дойде и при него, подаде му празна чаша и му наля. Той се опита да каже, че не пие и ръкомахаше с ръце. Но Стойна се присегна и хвана с длан главата му: “Имам рожден ден, искам да пиеш… за мое здраве “- гледаше го в очите и бавно му говореше. Разбра я. Поклати усмихнат глава и отпи голяма глътка. За първи път пиеше алкохол. Задави се и се разкашля. Стойна се засмя и разроши косата му. Смехът й звънтеше над мръкналото село. Глухарят не го чуваше, но го усещаше, по свой си начин. От този ден той всяка вечер нямаше търпение да зърне Стойна. Топлата й длан не спираше да пари бузата му.

Затова, когато в кръчмата се появи един странен мъж, Глухарят застана нащрек. Другоселец беше, неколцина го беха видели да иде по долнио пат, през малкото мосте на реката, дето делеше двете села. Глухарят го бе забелязал още първата вечер. Не знаеше откъде се появи, а и не можеше да разбере. Но пък на втората вечер още бе видял как Стойна кълчи снага около него и се кикоти. Хич не му хареса това. Ако някой го беше видел, щеше да забележи, че е присвил устни и мачка нервно капата с големите си ръце.

Оная вечер другоселецът пак беше у кръчмата. Както винаги бе седнал встрани, под сенката на големата круша. Бе поръчал първата си ракия и някаква салата, и кротко си пиеше. Но когато Стойна му донесе следващата ракия, той я придръпна за ръката и нещо й шушна. Смехът й звънна закачливо и тя завъртя високия си задник между масите. Съселяните на Глухаря отдавна беха разбрали накъде иде работата. И докато на тях им бе интересно, то на него му идеше да вие. Не можеше да се помири А и когато по-късно видя как ръката на другоселеца погали разголеното бедро на Стойна, той не издържа, стисна ръцете си до болка и бавно се изниза от кръчмата. Сам не усети как бе стигнал до малкото мосте над реката. Сгуши се в храстите с насълзени от мъка очи.

Не разбра колко бе преседял в тъмното, а и не знаеше какво да стори, но много го беше заболяло. Когато се надигна да си тръгва към селото, съзря по пътя да иде човек. Фигурата му се клатушкаше в тъмното право към него. Глухарят приклекна, за да не го види, и реши да изчака да мине. Беше мъж, доста пийнал. На мостето се подпре на парапета и зарови в джобовете си. В устата му висеше незапалена цигара. Имаше пълнолуние, та нощта бе ясна и освети лицето му. Глухарят бързо позна мъжа. Беше другоселецът. Нещо се надигна в него и той се разтрепери. Позачака малко, след това се изправи бавно със стиснат в шепата камък. До мъжа я имаше десетина метра, я не, но го уцели право в главата, отзад. Той застина за момент и понечи да се хване за удареното място, но тялото му се отпусна назад и се превъртя през парапета.

Намериха го на другия ден, чак подир обяд. Беше ранна есен и коритото на реката се бе сбрало. Отстрани имаше каменяк и гнили коренища. Беше се проснал на каменяка. След направеното разследване установиха, че ниският парапет на мостето и количеството алкохол са причина за смъртта му. От тогава минаха няколко месеца. Глухаря всека вечер присядаше у кръчмата, стискаше лимонаденото шише и чакаше Стойна да излезе иззад тезгяха. А когато срещнеше очите й, се усмихваше и свеждаше засрамено глава. Дали бе разбрал, че бе убил човек заради нея… Май никога нямаше да разбере. Тя също.

*
Баща му беше здрав, кабаклия мъж, ама на, заболе. Нещо го ядеше отнетре и не му даваше мира. Изпи го пустата болест, залине. Оная заран комшията го намерил паднал до плето у градината наземи и си ушел. Проводиха го в селските гробища. С добро го помнеха, та затуй почти цело село се нареди след катафалката. На гроба, забол нозе до ковчега, Глухарят тъжно приемаше съболезнованията… Хората му стискаха ръцете, потупваха го мълчаливо и отминаваха. А когато до него се изправи Стойна, той потръпна… Наведе глава и сбра яките си длани. Тя се присегна и ги обхвана с нейните. Опита се да срещне очите му, но той бе залупил главата надоле и замрел… Стойна искаше да му каже нещо, но знаеше, че няма да я чуе. Тогава тя повдигна ръка и го докосна, погали го леко по бузата и за миг я задържа. Сълзите му потекоха като две малки ручейчета и намокриха ръката й. Тя бавно я свали и замислено се отдръпна. Когато след няколко крачки се обърна назад, видя мокрите му очи да гледат след нея. Тя се извърна и продължи замислена, стана й мъчно за това осиротяло момче.

*
Стойна преди три години живееше у градо. Доде си на село, след като мъжът й се запиля някъде по чужбината. Майка й си беше на възраст, та си доде при нея. Да си я гледа. Така поне казваше тя, ама у селото говореа друго. Била ялова, не можела да прифане. Та май мъжо затуй бегал. Хорски приказки, ама какво е, она си знае. Макар и да бе превалила вече четиридесетте, си беше баш у силата. Едрогърда, изправена, с висок крак и стегната у кръсто… Градските маниери, дет беше прифанала, й идеха отръки. Говореше си джаста-праста и хич не си отбираше думите кога не е на кеф. Малко беха мъжете у село, дет се осмеляваха да й подхвърлят това-онова. Държеше ги на разстояние, за радост на жените им. Ако искаше да се държи с некой мъж малко по така, то тя си го избираше. Но най-интересното беше, че от как дойде Стойна, селото се промени. Като че ли се събуди от зимен сън. И всички говореха за Стойна. А кога се разбра, че се зафанала да отвори запустелата кръчма, селото забръмча като кошер. Мъжете накривиха капи и потриваха ръце, а жените сбраха вежди неодобрително. Но когато след три месеца се отвориха вратите на старата, вече нова кръчма, цялото село се изсипа да я види. Оттогава, вече три години това беше най важното место у село. Та даже и кмето си определяше срещите у кръчмата. Стойна му бе турила на една маса у кьошето едно “РЕЗЕРВЕ” и хората си знаеха. Масата на кмето. А през летото у градината пред кръчмата бе най-убаво. Една стара круша и две ябълки правеха дебела и прохладна сенка.

Не се оправдаха одумките, че не ще заработи кръчмата. Все си имаше хора. Кой на бира, кой на ракийка, винце или лимонадка, а за по табиетлиите Стойна правеше и скара. Злите езици у село заговориха, че идвали заради нея. Особено мъжете. Примамвала ги с големите си гърди и поглед на градска кокона. Имаше бая нещо верно в това, ама как да го спреш. На щтрек бяха тези жени на по-младите мъже, защото много време мина, а още не се бе зачуло има ли си Стойна некой маж, или не. ”Тая яловица ще ги прикотка като нищо” – одумваха я и не спираха да я дебнат. Тя от своя страна ги усещаше и им чинеше сеир. Знаеше тя кога и как стават тия работи. То, че требеше некой маж да я поомачка от време на време, си беше ясно Некой пат не се траеше, снагата й се заливаше с топли вълни и не й даваше мира. За туй си имаше у кръчмата едно малко стайче, в което криеше от селските погледи нейните мъже в живота. Засега само тя си ги знаеше. Но напоследък се бе замислила, требе й маж, който освен у кревато, да й помага и у животo, а засега у селото таков немаше.

*
След погребението на Найдо, Стойна тръгна направо към кръчмата. Чакаше да докарат стока от градо, та требеше да си е там. Докато вървеше към центъра, на няколко пъти се замисли за Глухаря. Все й се привиждаха тъжните му очи. “Вече е пълен сирак – мислеше си тя – дали го осъзнава…“. То това момче си бе станало отдавна голем мъж, ама те, живото му е отредил да страда. Тоя недъг го държеше настрани от хората. Като се чу за смъртта на баща му, в селото започнаха да се питат какво ще стане сега с него. Кметът и той вдигаше рамене… ”Ще мислим заедно “ – викаше той. – Ще му помагаме.” Ама как и с какво, не казваше. Но на Стойна започна да й се върти една идея. И докато да дойде камионът, започна да я обмисля… В кръчмата си требеше помощник. И то мъж. Имаше си хамалогия. Верно, като дойде камионът, местните пияндета помагат. Ама си не е работа да разчита на тях. Реши да вземе Глухаря да й помага. Щеше да й е трудно с приказката, ама… реши се да го пробва.

Още на другио ден у привечер, като го виде да седи на дувара, намисли да намери сгоден момент и да отиде при него. Час по-късно взе една бира и една чаша и излезна в градината. Седна на масата до дувара и срещна погледа му. Повика го с ръка и му посочи стола до масата. Той послушно дойде и седна. Тя наля малко от бирата в чашата си и бутна бутилката към него.

– Бог да прости баща ти – заговори му бавно и вдигна чашата. Отля малко наземи и отпи – добър човек беше бай Найдо, затова и целото село го изпрати.

Глухаря гледаше право у нея, следеше движението на устните й, и така разбираше какво му казва. Отсипа и той малко от бирата и мълчаливо си пийна. Навлажниха се очите му, та приведе леко глава. Стойна се присегна и сложи ръка върху неговата. Изненада го и той вдигна главата. Две сълзи тежко тупнаха на масата пред него.

– Мъчно ти е, знам – заговори му бавно Стойна – нема как да е друго, тейко ти е това. Но таков е живота, требе да го приемеш, старите си отиват. Иска ни се да не е така, ама не е.

Стойна помълча малко и като го виде, че се поуспокои, му каза какво е намислила. Не требеше да му повтара. Той всичко разбра що му каза. Личеше по лицето му. Докато му говореше, он само кимаше глава и издаваше по некой звук.

Само след неколко дена, на съселяните на Глухаря им направи впечатление, че той се завърте постоянно из кръчмата. Отначало мислеха, че помага нещо временно, но след некой ден вече клатеха одобрително глави. Някой даже влезнаха вътре да питат Стойна. Даже и кметът се отби специално един ден, да се увери сам, истина ли е това, дет се говори из село.

– Браво, Стойне – потупа я по рамото той. – Това момче ще ти е от голяма полза. Мислим, дека тук му е местото. Таман ще поразкараш пиандетата около кръчмата. По цел ден се въртат наоколо и чакат да свършат нещо за по една ракия. Не ти требат.

*
Почти месец вече как Глухарят работеше при Стойна в кръчмата. Личеше, че му харесва. Сутрин отваряха в единайсе, но той още в десет беше седнал на дуваро и я чакаше. Каквото му заръчаше, бързаше да го свърши и с поглед питаше за нещо друго. А и работеше чисто, подредено, да му се неначудиш. Изведнъж се виде, че нема толкова работа в кръчмата. А на него му се работеше. От толкова неща я отмени, че тя се усети като шеф. Дори и чашите и чиниите вече ги миеше той. Сам започна една вечер. Докато тя прехвърляше сметките от касата, той се беше размил. Но от бързане се бе намокрил здравата. Като го видя Стойна, се разсмя. Откачи гумената престилка от закачалката и му я сложи. Но докато го завързваше отзад, неволно на няколко пъти опря големите си гърди у гърба му. Отначало не се усети, но като го виде, че бе примрел до мивката и не мърда, се усмихна. И сякаш да се увери, че не се лъже, прокара длани отпред да приглади престилката и опря нарочно гърдите си в него. Видя как цялото му тяло подскочи като ударено от ток, а до слуха й достигна тих и продължителен стон. Тази вечер тя виде мъжа у Глухаря. Запали цигара и докато той миеше с гръб към нея, тя дълго го наблюдава.

На другия ден вече го гледаше с други очи. Не пропускаше сгоден момент да хване ръката му, да се опре “случайно “ на рамото му или да го потупа одобрително за нещо. Женският инстинкт й подсказваше, че той жадува и чака ласките й. Личеше, че досега не е бил с жена. Вълнуваше се открито. Търсеше и той близостта й. Гледаше да е все около нея, ако може да я докосне, да срещне очите й. Мъжкарят в него нарастваше и не му даваше мира. Странно и възбуждащо бе всичко това и за опитната Стойна. Желанието й да усети у това момче мъжа се не траеше вече. Подир обеда очите й пак минаха по изправеното му младо тяло. Подпряла се на тезгяха, го гледаше издалеко и си мислеше: “Пустио му недъг, само туй му е кусура. Иначе е маж по мерак… ама па що му пречи – навиваше се тя – тия, дето говорат, да не са по-маже от него “ – каза си и въздъхна. Часовникът на стената чукна два след обяд. Тя се изправи бавно и приглади снагата си. Отиде до вратата и завъртя табелата на ”ЗАТВОРЕНО”, след това врътна ключа. Мина покрай Глухаря и го подръпна за ръкава. Той остави празната каса и послушно тръгна след нея.

*
Ако малкото стайче в кръчмата можеше да говори, щяхме да разберем как вече от месец време двамата горещо се отдаваха един на друг. Стойна не си спомняше досега да бе милвана, прегръщана и целувана от мъж така. Почти през ден обедната почивка се превръщаше в ненаситен любовен ритуал. А тя не можеше да познае себе си. Бе се отдала на този млад мъж тялом и духом. И ако преди един месец тя го поведе към стайчето, то сега той я водеше за ръка.

Нямаше как да остане скрито-покрито това, което ставаше между тях. В село се зашушука, агенцията се раздвижи и Стойна отново оглави водещите новини.

– А ма, Стойно, свършия ли мъжете у село, та се зафана с Глухаря – изцепи се веднъж Бончовица, застанала отпреде й.

– Епа, като те гледам как си залинела, требе да са свършили – подхвърли й Стойна и я остави да гледа след нея с отворени уста.

Но Бончовица не знаеше, че само след месец щеше да зине като за световно. И не само тя. Селото пак щеше да забръмчи като кошер и Стойна отново щеше да влезе в топ новините. Защото това, което й каза докторът в града, не изненада само нея.

– Докторе… да не бъркаш нещо – търсеше думи от изненада Стойна в лекарския кабинет.

Хич не бъркаше докторът. Стойна беше забременяла. След близо четиридесет години и куп мъже в живота, това си беше чудо. Даже и не се замисли, когато от припърженото олио започна да й се гади, а коремът й се бунтуваше и не приемаше някои храни. Почти седмица и нещо упорства и пиеше разни хапове. Но накрая не издържа и хвана реиса за града.

Когато се върна у село, отиде направо у черквата. Попа като я виде застанала на колене със свещ в ръка, се прекръсти. Досега не бе я виждал в божия храм.

*

Откакто се разбра, че Глухарят ще става баща, у селото лека-полека започнаха да си го наричат по име. Изведнъж той стана един от тях. Незабележимият досега Илийчо Найдин сякаш изникна отземи. Поздравяваха го и дори ръка му подаваха. Отначало това го изненада, а новото отношение към него малко го насмете. Но постепенно свикна и дори започна сам да поздравява. Кимаше с глава, усмихваше се. Промени се. Хората го гледаха и цъкаха с език: ”Бре, тая Стойна каква добрина стори на това момче…” – Не спираха да клатят учудени главите си и го поздравяваха с усмивка.

А Стойна едрееше сякаш с часове. Коремът й упорито се напъваше да изскочи пред големите й гърди. В селото зевзеците започнаха да правят залагания. За момче, за момиче, или близнаци. Тя по цял ден ги слушаше у кръчмата и й беше весело и забавно. Жените от селската агенция я наобикаляха често, нетърпеливи да научат нещо от нея. Но тя се бе зарекла, докато не се роди детето, да не говори за него. Упоритата Бончовица обаче не я свърташе и току се гледаше да я пресрещне и заговори. Белким се изпусне нещо. Една вечер пак беа застанали трите. Бончовица, магазинерката и попадията, и търпеливо я изчакваха да мине покрай тях.

– Здравейте жени, не сте ли окъснили – реши да ги поздрави и каже нещо Стойна.

– Епа, думаме си тука – започна Бончовица – това, онова, па и за тебе се сетийме. Нали сите сега у село чекаме да се роди най-убавото бебе.

Бончовица бе скръстила ръце и дяволито се усмихваше. Магазинерката поздрави и се зафана да оправя забрадката си, а попадията й се усмихна и смутолеви: ” Така е, Стойне, така…”.

– Ама, Стойне – продължи Бончовица все така хитровато – що ти каза докторо у градо… Оно това твое чудо требе да си има некакво обяснение.

– Епа що – усмихна се Стойна и изтърси – Рече, че въпросо бил у размера.

– Каков размер ма? – застина Бончовица от неочаквания отговор.

– Еми каков… таков… Каза, че размерът имал значение – подхвърли пак Стойна.

– Верно ли, ма Стойне – изпусна се магазинерката и побърза да сложи ръка на устата си.

– Епа… щом рече доктора… требе да е верно – направи се на замислена и сериозна Стойна, а отвътре я напуши смях. Попадийката и магазинерката беха зяпнали срещу й. Побърза да си тръгне… – Айде со здраве.

Когато отмина малко, се обърна леко назад и ги виде скупчени и трите оживено да си говорят. “Селото вече има новина и новинарският екип трескаво я редактира” – каза си Стойна. Стана й весело, забърза да се отдалечи, че да не вземе да се разсмее на глас.

*

Рано на пролет Стойна роди едно хубаво момченце. Бе одрало кожата на Илийчо. Цялото село се зарадва. И нямаше как да не го стори, след като това събитие бе така чакано. Едвам изчакаха мама Стойна да се съвземе след раждането и да отвори кръчмата. А когато това стана, настъпи голяма веселба. Стойна си бе обещала да изпече три агнета пред кръчмата и пиене кой колко може да носи. Селският оркестър сам се инсталира отпред и стана чуден празник. Застанал до Стойна, кметът гледаше извилото се голямо хоро и заглаждаше доволно мустак.

– Стойне, отдавна у село не е имало такава веселба – каза той, клатейки глава. – Май че у моьо мандат това ше си остане най–големото събитие.

– Епа още не ти е свършил мандато – рече му Стойна – що бързаш, нищо се не знае.

– Знае се, Стойно-о-о…, знае се. Гладна мечка хоро не играе – каза кметът и сложи ръка на рамото й – ами дай да те направим един кмет, та белким живне и нашто село.

– Не се майтапи, кмете, да не вземем да се замислим – почти на сериозно му каза Стойна.

Двамата се засмяха и тя го хвана под ръка. Все още и беше трудно ходенето. А така й се играеше хоро. Особено като знаеше,че това е за нейната рожба. Вървеше до кмета и си мислеше: “Да ми е жив и здрав. На всеки рожден ден ще има музика и хоро.” Каза си и погледна към количката, която бе на видно място отпред, огрята от оскъдното пролетно слънце.

Преваляваше следобед. На селския площад продължаваха да се черпят за бебето на Стойна. Времето все още беше хубаво и топло. Селската музика не спираше да думка. Гълчавата бе голяма. Макар и не толкова дълго, както преди, хорото пак се виеше. Деца се гонеха, разнасяйки шишета безалкохолно. Илийчо правеше усилия да събере разхвърляните бутилки по тревата, пълнеше касите и ги внасяше вътре. Когато внесе поредната каса с празни бутилки в склада, едно момиченце дотича при него и му показа, че бебето плаче. Той се усмихна, погали момиченцето по дългата косица и забърза към количката. Наведе се и вдигна своя син. Прегърна го и направи опит да го успокои. Гледаше личицето му, а детският плач напираше в ушите му. Беше му странно. Стори му се нещо нередно, неестествено. Потърси с очи Стойна и я видя в края на градината с кмета, попа и още няколко хора. Вдигна ръка да я повика, но тя беше с гръб към него. Детето продължаваше да плаче и да пълни ушите му със странния си шум. Той отново погледна към Стойна и бавно раздвижи устни. В главата му бучеше плачът на детето, примесен с името на майка му. Той постепенно отдели името и започна бавно да си го повтаря, докато не го чу в ушите си. Загледан в далечния гръб на Стойна, усети някаква тежест в гърдите. Наведе глава към сина си, след това отново потърси с очи Стойна. От устата му се чу някакъв звук, отначало тих, после малко по-силен, след това затихна, успокои се за момент и изведнъж от гърдите му излетя като снаряд силен вик. Беше стряскащ, гръмогласен…. Отначало се чу продължителното и нарастващо по сила с-с-с-с-с-с-с…С-С-С-С…, докато изригна и отекна в една единствена дума…. СТОЙНО-О-О-О-О-О-О-О…

Сякаш гръм удари на селския площад. Музикантите спряха да свирят, а хората стреснато се обърнаха към него. Прегърнал своя син , той гледаше към майка му и вече по-тихо повтаряше: Стойно… Стойно… Стойно… Искаше да каже още нещо, но пустите думи не излизаха от устата му. Гълчавата допреди малко бе замряла. Стана толкова тихо, че се чуваха само прелитащите врабци над главите на хората. Всички погледи бяха към него. Той пък сякаш не виждаше никого, освен Стойна. Прегърнал с две ръце сина си, бе устремил цялото си тяло към нея и с широко отворени очи продължаваше тихо да я вика: Стойно… Стойно…. Сложила ръка на устата си, Стойна се бе извърнала към него, а от очите й бликаха едри сълзи. Те мокреха лицето й и се стичаха в наедрялата й пазва. Занемяла, тя бавно тръгна към него. Протегна ръце, взе рожбата си и отпусна глава на рамото му. Той я погали по косите, след това изправи бавно главата й и започна нежно да забърсва сълзите от измокреното й лице. Сякаш селският площад бе опустял, чуваше се само лекият ветрец, минаващ през старата круша, и шепотът на Илийчо.

Стойно.. Стойно… – шепнеше той, вече усмихнат, и продължаваше да гали мило лицето й. Мушнал малката главица в пазвата на мама, бебокът цокаше с устни и търсеше млякото си. Вгледали се в него, двамата се прегърнаха усмихнати и тръгнаха към кръчмата.

Застанали един до друг, кметът и попът гледаха мълчаливо след тях….

– Кмете, да знаеш, това село е от Бога благословено – наруши мълчанието селският поп и за кой ли път се прекръсти днес.

– Попе, много ми се иска да ти вярвам – почеса се по оголялото теме кметът – ама щом ти го рече, така да е.

– Така е, кмете, така е… – отсече попът – у секо село чудо не става.

“Прав е попът – мислеше си кметът – кой се е надявал Глухарят да проговори някога? Де да бе жив старият Найдо, да го види и му се порадва.”

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Разказът е написан в Чикаго през 2011 г.