За книгата “Четникът Никола Гушлев” от д-р Иван Гаджев

Вълнуваща изповед на четника Никола Гушлев с неговите спомени

Д-р Иван Гаджев ни запознава в изданието „Четникът Никола Гушлев“ със затрогващия разказ за живота на един българин, посветил се на борбата за освобождение на Македония. Книгата е безценен извор за историята на македонската революционна организация.

През 1985 г. д-р Иван Гаджев – син на активист на ВМРО – провежда интервю с четника Никола Гушлев в Торонто, Канада, а след края на записания на магнетофон разговор Гушлев предава на д-р Гаджев ръкопис, в който е описал своите спомени от онова бунтовно време през първите десетилетия на XX век. Тези ценни материали и спомени са побрани в изданието „Четникът Никола Гушлев“ (с подзаглавие „Спомени на един участник в борбата за свободата на Македония“). Книгата е ценен исторически извор за македонското освободително движение след Първата световна война.

Вълнуващ и затрогващ е разказът на Гушлев за загубата на майка му, когато остава кръгъл сирак, за перипетиите, през които преминава и решението му да се посвети на революционната борба. Описани са противоречията, които възникват във ВМРО, вследствие от борбата, започната от Иван Михайлов срещу ген. Александър Протогеров, на когото авторът на книгата е бил охрана в течение на няколко години. Генералът съветва Гушлев да напусне България, за да се спаси от започналата братоубийствена война в организацията. Гушлев се вслушва и заминава за Торонто, Канада, където умира на деветдесетгодишна възраст. Спомените на македонския четник са ценен източник на информация не само за историята на ВМРО, но и за живота на българите от онова време. Книгата ни среща отблизо с дейци на македонското революционно движение, проследява противоречията, заговорите и междуособиците в организацията, а също и проявите на предателство и героизъм. Написани с интересен, но достъпен език, спомените на Никола Гушлев неусетно потапят четящия в онова отминало време през погледа на един достоен човек, посветил живота си на България.

Д-р Иван Гаджев, чийто е приносът за съхраняването на спомените на Никола Гушлев, живее в Детройт, САЩ, и е син на знаменития Илия Гаджев. Наред с това д-р Гаджев провежда десетки срещи и разговори с емигранти, свързани с борбата за освобождение на Македония. Той събира богат архивен материал: книги, снимки и всякакви документи. Впоследствие ценната колекция е прехвърлена в гр. Гоце Делчев, където в началото на века е основан Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“.

„Четникът Никола Гушлев“ е автентичен и увлекателен разказ за развитието на освободителното движение в Македония през първата половина на миналия век. Книгата би била интересна както на специалистите по история, така и на всеки, който се интересува от съдбата на македонските земи.

––––––––––––––––––––––––––

Пиша настоящите си спомени по съвета на мнозина от моите приятели като скромен принос към богатата, но все още ненаписана история на македонското освободително движение след Първата световна война. А това е времето, когато Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) се обновява, а специално тази в Западна Македония установява своя изходна база в Албания, която беше приятелски разположена и симпатизираше на нашето освободително дело.
Роден съм през 1902 година в село Косинец, Костурско. Още като малък помня много случаи, свързани с произволите и издевателствата на нашите вековни поробители – турците и гърците.

Бях около петгодишен, когато турците направиха обиск в нашата къща. Лежах болен на леглото и непосредствено наблюдавах как заптиите претърсваха навсякъде за укрито оръжие и други революционни материали. Едно от заптиетата с ножа на пушката си разряза хартията на долапа, за да види какво има вътре. Майка ми му викна:

– Аго, нищо нямаме! Не виждаш ли, че детето ми е болно!
При този обиск аз много се изплаших от турците. Бях болен от малария, а очите ми гледаха към долапа.
По това време имахме голяма зима, а моят брат Стоян бе ходил в град Корча да си извади паспорт за България. Помня много добре, че имаше голяма виелица, помня, че майка ми имаше поставена черга на външната врата, за да не влиза сняг в стаята, и в това време брат ми пристигна и вика: „Симиди, симиди!“
През месец февруари 1908 година, току-що се беше позатоплило, започнахме да се движим из селото, а големите насипи сняг пред нашата къща не бяха се очистили. Аз си играех на Гумно – така наричахме едно открито място между къщите на Пърцулеви, Мацанови и Търпо Гушлев. Пред неговата къща бе застанал един четник с дълги руси коси до раменете и им викаше на другарите си, които бяха горе в стаята, да му пуснат огън, за да си запали цигарата. Този четник беше Наум Марковски, брат на Дельо Марковски. На другия ден, току-що бе изгряло слънцето, се чуха изстрели и голям пушек от къщата на Ването Пърцулев. Тогава мен ме вдигна сестра ми Лена да видя пушека пред вратата на Пърцулеви, а при нас беше сестрата на Ването Пърцулев – Циля, която беше сгодена в село Лобаница, а и моята сестра беше сгодена за Киряко Ангелков от село Дъмбени.

Там, в къщата на Пърцулеви, бяха скрити комитите, трима наброй – Наум Марковски и двама негови другари от Костенарията. Те бяха прикрити в една празнина между два зида. Едно заптие надзърна в празнината да види какво има и четниците веднага стреляха срещу него и го раниха, след което всички четници се самоубиха. Свещеникът, поп Търпо, който бе горе в стаята, като чу изстрелите отзад, скочи от прозореца навън. В тоя момент дъщеря му Циля, като вижда, че баща ѝ скача от прозореца, изписка: „Ах, тате го убиха!“ Заптието, което беше на прозореца в стаята, я чу, стреля по нея и я уби. Същите заптиета стреляха и по Мацановата къща и убиха осемгодишното им дете в леглото.

Следобед изгря хубаво слънце. Ние седяхме на камъните пред Бащановата къща и покрай нас минаха мулетата с труповете на четниците, които бяха съблечени голи и натоварени с лице към самарите надлъж, като дърва. На очната ставка на Дельо Марковски с труповете на убитите той отрече да е познал трупа на брат си, каза, че не го познава.

Една неделна сутрин отидох към нашата градина. Бе пролетен ден. Гледам на отсрещния бряг един селянин бяга, гонен от турски стражар, който му вика да спре:
– Дур бре, гяур! Дур бре, гяур!
Заптието помислило, че това е известният комита Дельо Марковски. Гоненият селянин Дельо Кършаков бе куц и тъкмо да влезе във вратата си, турчинът го настигна, повали го на земята и даде в него един изстрел. Дельо Кършаков се надигна, но втори изстрел го доуби, след което стражарят си тръгна най-спокойно, като че ли беше застрелял кокошка. Но когато стигна сред село, той бе обезоръжен от няколко селяни и предаден на местната власт. Оказа се, че беше пиян.

Един зимен ден отидох към училището, което се намираше сред селото, в съседство с черквата. Пред тях имаше градина (поливаро – както я наричахме) с два големи ореха, с черничеви и черешови дървета. В тази градина ние, децата, си играехме през лятото, а на големия народен празник на „Св. св. Кирил и Методий“ там се устройваше общоселско угощение, което черквата даваше безплатно, и децата си носеха чинии и вилици от вкъщи, за да участват и те в общата трапеза. През този зимен ден в градината бяха събрани много селяни и селянки. Когато се приближих към тях, видях няколко турски стражари, а жените плачеха и кадяха тамян. Аз веднага избягах от градината, прибрах се у дома и разправих на майка си и сестра си всичко, което бях видял.

Близките ми обясниха, че нашите са убили няколко шпиони, между които беше и Дончо Терзиовски и Стасето Ненков, бащата на Ването Терзиевски, по това време гръцки андартин (гръцки комита). У неговия баща революционната организация беше заловила писмо, изпратено от гръцки андарти, в което се заканваха да дойдат и да изгорят селото ни, което и стана на 8 май 1908 година. Тази трагична случка си спомням много добре.

Този ден времето беше дъждовно. Селяните работеха на полето, като жените плевеха от млечица и къклица. Но за голямо нещастие, а може би и за щастие, заваля проливен дъжд и всички хора се прибраха по домовете.

Майка ми, която си дойде по-рано, започна да замесва баница. Почувствахме, че хората бяха нещо разтревожени. Гледаме откъм местността Черновица идва много народ. Селяните, изплашени, се питаха – какви са тия хора – гърци или турци? По едно време забелязахме, че те се разделиха на групи и поеха по пътищата, които водят към селото, и започнаха да го обграждат.

Една от групите се запъти направо към нашия дом. Виждаше се много ясно, че тя е съставена от гръцки андарти. Те вървяха в редица на разстояние десетина крачки един от друг, с пушки в ръце, като с прибежки се прикриваха зад каменните огради и зидовете на къщите. Сестра ми Циля каза на мама да се скрием някъде наблизо, в по-солидна къща. Майка ми предложи да се приютим у съседката стрина Липовица, а тя щяла да дойде след нас. Влязохме в съседната къща през горната врата и веднага застанахме на прозореца да наблюдаваме какво ще стане.

Андартите бяха вече пред нашата порта. Те видяха майка ми, която излизаше от дома. Повикаха я на български да отиде при тях. Тя се провикна на стрина Липовица, че това са наши момчета. Стрина Липовица, изглежда, не я чу и заключи вратата. Докато тичаше към прозореца, майка ми ѝ викна да отвори. Стрина Липовица се върна да отключи вратата, но не направила и последните две крачки, и навън изгърмя пушка. Значи майка ми я убиха. „Аа, мори, Султо, що стори?“ – майка ми се наричаше Султа.

Когато по-късно, след сражението, излязохме на улицата, сестра ми се спусна към трупа на мама и започна да нарежда, като да бавеше малко дете. Поне на мене – тогава невръстно дете – така ми се стори. Та нали още не знаех какво е смъртта.

Източник: Teenproblem.net