Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ПЕНЧО БОБЧЕВ
Училищата не само в България – в целия свят – се феминизират. Вече е рядкост да видиш учител – мъж. Например в нашето квартално 85 СОУ „Отец Паисий“ има само един преподавател от „силния“ пол – при над двадесет учителки.
Много са причините за това състояние на институцията, но една е основната: преднамереното подценяване на образованието, методично провеждано от задкулисните кукловоди на света, защото необразованите и особено полуобразованите са къде-къде по-лесно манипулируеми – управляеми – от просветените; бедните са по-сговорчиви от състоятелните. По-нататък е лесно – постоянно понижават жизнения стандарт на хората от професията със заплати, в пъти по-ниски от полицейските например.
Резултатът – педагогиката е превърната в женска професия.
Но училището има и друга функция, различна от, макар и близка до, образованието. Нарича се възпитание. Вековният опит е доказал, че момчетата трябва да се възпитават от мъже, а девойките – от жени. Целенасочено сбърканият подход води до сериозни отклонения в психиката – особено на младежите, които не само физически, но и душевно се феминизират. Всички виждат как момчета си бръснат подмишници, гърди и крака, кичат се с огърлици, пробиват уши и носове за женски обици. С две думи: опедерастяват се. Правителства и парламенти клекнаха пред хомосексуализирани генерации, „узакониха“ еднополовите „бракове“, широко отвориха адовите порти към самоунищожението на човечеството.
Споменах, че в кварталното училище на тридесет преподавателки се пада само един мъж. За сравнение: по времето, когато бях ученик, от десет преподаватели трима бяха мъже, и то какви! Високи, стройни, строги – респектираха те дори с поглед: Влъчков – директорът, Тодоров – зам.- директорът, Пенчо Бобчев – първият ми учител по френски език.
Всекиму нещо се е случвало за първи път. Първият шамар от общо два, завъртян ми от учител, беше именно от ръката на учителя по френски. Съученичката ми Деянка Павлова се беше пошегувала и премазала пръстите на дясната ми ръка, удряйки с все сила вратата на класната стая. Превивах се от болка. В тоя момент Бобчев влезе, и разбрал-недоразбрал какво е станало, ми удари яка плесница по лявата буза. Просълзих се още повече, но не се разплаках – все пак съм мъж!, а ръката на даскала, уверявам ви, си беше бая тежка – отговаряше адекватно на високия му ръст и поне стокилограмова телесна маса…
Разбира се, не незаслуженият шамар е бил причината да приема изучаването на чуждия език като сериозно предизвикателство. След като забраниха „боя“ в училището, днес вече се намесиха и в семейното възпитание на децата. Резултатът – расте лигаво, разюздано поколение, за което не само учителите – всъщност учителките, но и родителите вече не са авторитети. Преди време подобно поведение беше немислимо.
Ето защо не е чудно, че и до днес помня цели пасажи от уроците по френски. Едва ли е странно, когато от двеста студенти само двама – пишещият тези редове и състудентът ми Пенчо от Кюстендил – получихме отлични оценки по езика. Години по-късно ми се налагаше да давам интервюта или да се изказвам на научни конгреси или конференции на езика на Раблé и Югó.
Не така се отнасяха към чуждия език повечето съученици. Гавреха се с някои особени думи в езика, предизвикваха мастития преподавател да възкликва: „У-у, мръсни шопи!“.
Главите на „мръсните шопи“ така и не увираха. Само един-двама от тридесетината разбираха, че за тяхно добро е да учат – впрочем, такива са и световните показатели – едва 6-7% от населението бодърствува, докато демократичното „болшинство“ изминава целия си жизнен път в неосъзната мозъчна дрямка.
Понякога Бобчев, опитвайки се да насърчи недодяланите шопски глави, ни разказваше свои или чужди спомени, свързани със знаенето на езика. Запомнил съм епизода, в който неговият учител попаднал във френски плен през Първата световна война. Когато франсетата разбрали, че войникът говори техния език, го поставили писар в щаба на пленническия лагер. Докато мързеливите мръзнели по плаца и ядели мизерните си дажби, учителят по френски бил на топло и се хранел в офицерския стол…
Срещнах стария си учител десетина години по-късно. Беше в градинката между университета и Народното събрание. Прегърнах го. Посмяхме се за шамара. Поговорихме си като възрастни хора.
Засичахме се още няколко пъти. Годините бяха вече натежали, бяха попритиснали надолу раменете на стария учител „Ех, сега да бях по-млад! Тъкмо дойде време да поживея, и вече трябва да си заминавам…“ – долових тъжни нотки в басовия глас на Пенчо Бобчев. Имаше апартамент някъде към ул. „Мърфи“ до днешния бул. „Мадрид“.
След първия си учител по френски имах още неколцина преподаватели – в Четвърто и Сто и тридесето училище, в Университета; вземах и частни уроци. Но първите стъпки направих именно под смръщения изпод гъстите вежди поглед на Пенчо Бобчев.
.
Николай Гусев
Парадоксално! Когато стане въпрос за образУвание, всеки се чувства лично призван да изкаже гръмко и компетентно мнението си, независимо от това, че освен букварчето в първи клас, нивгаш не е прочел книжка.
Викат и учителите – тях никой не ги чува! И проблемът не е само в чуваемостта, а в прегърбената от унижение сянка, в която превърнаха съвременните даскали, с безплодни, но за сметка на това безконечни многогодишни усилия.
След дълги години умишлено провеждана политика на опростачване на масата, на принизяване на образованието като ценност, на целенасочено смачкване авторитета на учителите и престижността на професията, ни докараха до състояние на безгласни хора „трета категория“. Няма правителство, партия, агенция и прочее „мозъчни“ картели, които да не са упражнили остроумието и величайшата си „креативност” /прочее, изконно българско слово!/ върху образователната система.
От години се мъдри нов закон, защото от такъв има крещяща нужда, за да се изтърси след експертните напъни на комисии, МОН – експерти, РИО-експерти и други незнайни мислители, това сакато недоносче – днешния законопроект.
Ето как най-после всичко си дойде на мястото!
Ако досега бяхме принудени да търпим арогантността на родител, влетял в класната стая на буквата „Ф”, за да потърси сметка от Оная и да й изкаже съображения как трЕбе да се учи наследника, от висотата на завършен осми клас, сега същият този родител ще бъде облечен в подходящата власт да приложи на практика образователните си визии. Защото ще участва в ОБЩЕСТВЕН СЪВЕТ и ще е дълбоко ангажиран с дейности, като определяне на хорариум, квалификационен ценз, нормативи и прочее неща, за които /естествено/ жокер му не трЕбе. Освен това да не забравяме и младежа, дето три години се опитваме да му обясним, че Салвадор Дали не пее в Найт Флай, и той ще има право да участва в тоз СЪВЕТ . Щото е от популярните и е в Ученическия парламент пръв, пише постове във Фейса, критичен е към тъпото даскалско съсловие.
За кметове на малките общини дори няма да споменаваме! Те винаги ще имат по нЕкоя братовчедка, дето е много кадърна, завършила вчера курс, и мигновено може да подмени оная „оса” по английски, дето пет години се е блъскала в университета с безсмислената филология!
Но това е едва началото на драмата…
Преписването на чужди образователни системи – липса на количествени оценки в начален етап, обучение до десети клас, профилиране в 11-ти и 12-ти класове, без оглед на родните реалии – това вече е стратегия.
Умишлена и целенасочена!
Стратегия за превръщането на българите в нискограмотна, нископлатена и лесно манипулируема маса. Защото доброто образование е единственият начин за развиване на мислене и умения. Но явно на управляващите образовани и мислещи хора не са им нужни.
Време е всички ние, ДАСКАЛИТЕ, да почнем да крещим!
Да свикваме пресконференции, да организираме форуми, да принудим онези горе, които явно не са чели „Приказка за стълбата”, да ни чуят! Защото само нашето мнение е наистина ЕКСПЕРТНО!!!
Олга Динева