.
Прозорецът горе
стоеше отворен
и чакаше тръпен и ням
така да се случи,
че да получи
възможност за миг да е сам.
И щом из вратата
с припряност позната
излизаха всички навън,
прозорецът горе,
крилата разтворил,
политаше като в сън.
И дълго в простора,
де нямаше хора,
а само звезди и слънца,
летеше, летеше,
и истински беше
щастлив, сам със свойта мечта.
Но тази голяма
мечта бе измама –
илюзия някаква, блян –
че стар и раздрънкан,
отвътре, отвънка
бе с гвоздеи той закован.
Прозорецът горе
е вечно затворен,
с опушени, мътни стъкла.
Години се нижат
в тревога и грижа
по свитите, болни крила.
Боята му блажна,
напукана, влажна
от дъжд, от конденз, от сълзи,
се рони и пада –
той… вече не страда:
нощ тъмна към него пълзи.
Но в миг бурен вятър
листата размята,
в стъклата захвърли ги с бяс.
Прозорецът трепна,
огъна се сепнат,
усетил пак старата страст.
Пирони ръждиви
сред писъци диви
на буря и чам разхвърчан,
се разпиляват –
прозорецът става
отново крилат, размечтан.
Но скоро се спира,
крилата прибира,
къде ти с тях той ще лети!
За друго съдбата
му връща крилата –
в тях да люлее звезди!
Венета Дончева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Венета Дончева е родена през 1955 г. в гр. Севлиево. Завършила е българска филология във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий», след което специализира педагогическа психология и социология в СУ «Св. Климент Охридски». Работи като преподавател по български език и литература в СОУ «Васил Левски» в Севлиево. Има публикации в педагогическия печат. Още творби на Венета Дончева могат да се прочетат в сайта „Откровения“, както и в блога на авторката.
.
