Напусна ни д-р Виолета Симов-Динев

На 16 юли 2015 г. след дълго боледуване в Чикаго почина нашата известна и уважавана сънародничка д-р Виолета Симов-Динев

.

Нейните благословени труд и професия, любовта й към хората, бяха един постоянен израз на голямото й сърце. Много хора и обществени организации са усещали нейната подкрепа в тежки моменти. И сънародниците й в България, и българската общност в Америка оценяваха високо хуманната й благотворителна дейност.

На д-р Виолета Симов-Динев българската общност в Чикаго дължи до голяма степен съграждането на храма „Света София“ в Дес Плейнс – Чикаго. За заслугите си тя беше наградена с медала на Негово Светейшество българския патриарх – „Свети Климент Охридски“. Тя е единствената жена, носител на това високо отличие. В замисъла и осъществяването на „Света София“ важен дял има и нейният брат, архитект Георги Станоев. Била е не веднаж „Лекар на годината“ – избор на пациентите на клиники и кабинети – тези, които я познават най-добре. Д-р Виолета Симов-Динев и е и лауреат на почетен медал „Иван Вазов“ – отличие, което се присъжда от Държавната агенция за българите в чужбина.

Най-голямата й роля в Българското Чикаго е тази на признат обединител, вдъхновител и добродетелен човек за пример и подражание през всичките години, през които тя бе заедно с нас.

Целият екип на Еврочикаго изразява дълбоки и искрени съболезнования на близките й. Поклон пред светлата й памет!

Поклонението ще се извърши на 25 юли, събота, в църквата „Св. София“, т.е. след една седмица, за да могат многото нейни приятели и познати от САЩ и България да успеят да дойдат и да се сбогуват с нея.

По-долу можете да прочетете  нейните записки в книгата „Chicago, българския град“, на която самата тя бе основен спонсор. (На снимката: Виолета Симов-Динев с книгата, заедно с генералния консул Симеон Стоилов и съпруга си Динко Динев).

.

ЗАПИСКИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ…

Нетипичен имигрантски случай

Как така стана, че си оставих обичаната моя работа в България и ето, че вече живея много време в Чикаго?

Може би моят случай не е от „типичните” за времето в България отпреди 1990 година. Мнозина по това време „минаваха браздата”, поради политическа несъвместимост или чувството, че режимът им пречи лично да се развиват като предприемачи или специалисти в различни области. Но аз бях лекар, чувствах се обичана и оценена от моите пациенти, бях щастлива, че им давам здраве. Никога не съм мечтала да забогатея, камо ли пък да го направя през девет земи в десета.

Моят съпруг Любо мислеше по друг начин. Беше добър инженер, смяташе, че нито по достойнство, нито материално неговият труд и възможности не са оценени.

Една година той ми каза: „Аз съм дотук. Махам се. Вие избирайте: идвате с мене или оставате в България”. Трябваше да избирам само аз. Дъщеря ни беше на 7 години, ученичка в първи клас. И аз останах…

Авантюра, граница и една млада жена

После имахме възможност да си разменяме информация и неговите увещания и други обстоятелства постепенно сразиха моята съпротива. Първият път тръгнах с детето ни. На граничния контрол полицаят с един поглед разбра за какво става дума: „Сега… обръщаш се кръгом, и право в къщи! Нито си ме виждала, нито аз съм те виждал!“

С него бяхме съученици от гимназията…

Вторият път тръгнах без Рени. Стигнах Калотина. Там съм живяла. Знам границата. Има едно „Гранично гнездо”, от което се вижда всичко. Всичките три гранични линии. Пред телената ограда сигурно имаше и мини. Но можеше и да няма.

И аз преминах…

Отсреща ме чакаше Любо и негови приятели. С тях стигнах до временно новия ни дом – лагера за имигранти в Италия – „Латина”. Веднага си намерих работа в една психиатрична болница и започнахме да правим опити как да си вземем Рени при нас.

По-лесно се намери спонсор, благодарение на когото можехме да сменим „Латина” с Америка. Възпротивих се първоначално на това, отдалечавахме се още повече от детето си, но реално беше, че от САЩ ще имаме повече възможности да си я вземем с нас. А и в Швеция, и Германия бяха вече затворили лагерите за бежанци.

Америка започва от Статуята на Свободата

„Бойнг 747”, „Джъмбо”… Тогава за пръв път се качих на такъв огромен самолет! В големия салон – краят му не се вижда! 70 метра дължина, 580 пасажери, на 10 000 метра височина. В предната част – втори етаж. „ВИП” пътници. Не смеех и да си помисля дори да надзърна там. И общият салон за мен беше като библейско чудо. Невъобразим разкош. И най-важното – носеше ме над облаците към Новия свят! С 1000 километра в час.

Пътувах за Америка! Какво ли ме очакваше в тази непозната земя? Било дълго, казваха, да прелетиш над почти цяла Европа и Атлантическия океан до Ню Йорк. В главата ми е имало, обаче, толкова много мисли, че там не бе останало местенце нито за време, нито за разстояние! Като отнесена от вихъра на радост и притеснения изведнъж ме събужда някакво раздвижване сред спътниците ми. Всички, през главите едни на други, се протягат към малките прозорчета на самолета… Аз съм сред най-щастливите. Седя до прозореца…

И – ето я! „Статуята на Свободата”… Вече съм сред милионите хора, по чиито скули се е спуснала сълза от широко отворените очи, съзрели първия знак от Земята, на която ще живеят отсега нататък…

След 9 месеца, прекарани в италианския лагер за бежанци „Латина”, на 19 февруари 1973 година стъпихме със съпруга ми на американска земя! Въпреки радостта ни – в сърцата ни имаше и болка – нашата дъщеря Рени остана в България…

В Ню Йорк, с 25 долара в джоба

… Идвахме от топлата Италия и Ню Йорк на всички ни се струва студен като Сибир. Сгряват ни, обаче, в едно топло помещение с кафе, чай и сандвичи. Стискаме в джобовете си по 25 долара, с които ни дариха хората от една църковна организация, чакащи ни на летището в НЮ ЙОРК, и се радваме, че за първата закуска в САЩ не ни искат от тия пари. Ама не всичко е наред. Хлябът е някакъв чудноват и капризен – залепва по небцето и не можеш да го преглътнеш! Боже! В тая страна не знаят да месят хляб! Как ще се живее? Въпреки, че едни познати на моя приятелка бяха писали, че в Америка с храната е като „всеки ден – Великден”, а „…пържолите са като подметките на Дан Колов”! Не жилави, а по големина.

Аризона и Ню Мексико… Още веднъж и завинаги решавам: Медицината е моят живот!

Разходките ни по Манхатън не продължиха дълго и скоро като птиците, но с помощта на „Пан Американ” прелетяхме на юг, в Аризона. Сред палми, кактуси и слънце. Много романтично и много приятно място. Още повече, че там живееше и моят братовчед и спонсор – като на новопристигнали в САЩ. Късметът ми продължаваше да работи. Пътувахме до Албъкърки, Ню Мексико, където живееше неговото голямо семейство и добри познати. Сред тях и една медицинска сестра, с която веднъж отидохме в една болница в града. Видях фантастично и непознато за мен медицинско оборудване, почувствах тамошния професионализъм, което ме накараха веднага да взема, още веднъж и завинаги, важното решение: колкото и да е трудно в Америка, невъзможно дори, да посветя живота си на моята медицина!

Добрият магьосник бай Иван и неговият чудноват хладилник

Първото огромно препятствие пред мен и съпруга ми бе как да научим английски език.

Като се върнахме в Чикаго, веднага се захванахме с грандиозния план, който си бяхме начертали една вечер под огромната южна Луна над пустинните пейзажи на Аризона.

Двамата намерихме работа в производството на лекарства, която ни даваше препитание, а с квартирата нещата се развиха още по-добре. Попаднахме на прочутия със щедрото си сърце Бай Иван, който ни даде стая на пети етаж в неговия билдинг, намери дори мебели и легло – поизтрито канапе от зъболекарски офис и смайващ по размерите си хладилник (за тогавашните ни слаби познатия по Америка). Още по загадъчно беше, че този хладилник беше омагьосан и сам се пълнеше с храна. Разбира се с помощта на добрия магьосник бай Иван, чието хоби беше не да ходи по хазарт и кръчми, а да смайва хората в нужда с подходящи магии.

Моят жесток треньор по английски език

Във фабриката за лекарства работехме като роботи, автоматично, а в главите на повечето от нас – украинци и руснаци, кубинци, сърби, унгарци, българи… се въртеше буря от неправилни глаголи, тежки за произнасяне английски думи и спелуване…

По едно време работех и втора работа в една библиотека. Там се запознах с колежка по съдба от чешки произход. Беше дошла в Америка като съвсем малко момиченце и имаше в себе си всичко добро от американците, но пазеше и всичко ценно от своята европейска Прага. Тя се захвана да поправя многото грешки, които правех в моя нестабилен по онова време английски език. Каза ми, че всеки път, когато чуе от мен грешна фраза или дума, ще ме поправя. Американците са ларж, джентълмени, никога не те поправят, правят се, че добре те разбират, дори и лошо да говориш и непрекъснато те ободряват, че се изразяваш на техния език повече от прекрасно.Чехкинята вървеше почти през целия ни съвместен работен ден рамо до рамо с мене и постоянно ме разпитваше с учебна цел. Беше ми треньор, който ме тренираше да говоря. Безмилостно. Днес й благодаря и за спелинга, и за фонетиката, и за начина да подреждам думите си в изречението, за което настояваше необикновено взискателно. „Бог ти е дал дарбата да станеш лекар, дал ти е красота и добър характер, довел те е в Америка…Трябва да научиш английски, трябва да говориш в тази държава!”. Побъркваше ме със строгите си изисквания дотам, че дори не ми се идваше на работа… Но издържах и днес я обичам повече от всякога!

Първа среща с „хората с минус”

Когато събрах в главата си достатъчно английска реч, дойде и моментът да се срещна с комисията за медицински лиценз. Естествено беше да се обърна към някои сънародници и колеги, дошли преди мене и преминали през тази висока лицензионна порта, която специално в медицината се отваря почти винаги с големи усилия, и не винаги, и не обезателно… Тогава, за да бъде пълноцветна картината от моя „обществено-битов университет”, който карах из улиците и сред хората на Чикаго, опознах и „хората с минус”. Постарах се да науча повече за изпитите от познати сънародници, лекари. Но те затвориха пред мен вратите на своето приятелство…

За какво ли не си помагахме при случилото се през първите дни в далечната ни нова страна! Но някои не подаваха ръка. Да не би „новият” да сполучи в бъдеще повече и да им стане конкурент. Конфузното е, че когато хората от едно семейство, от един народ не си помагат, те остават, всички заедно, в низините на обществото! И когато един ден такъв индивид от несговорчив народ потърси работа или помощ – попада на полските фирми за намиране работа, сръбските строителни „газди”, еврейските финансисти и банкери, ирландските полицаи или китайските предприемачи, чийто общности са си изградили вътрешен комфорт и не всички отвън са „добре дошли”…

…Но добре, че в нашата компания имахме и безкрайно изобретателния и предприемчив Сашо, който „за отрицателно време” намери точно антиподите на двамата затворени в себе си, несговорчиви наши сънародници. Те ме снабдиха с необходимите сведения и литература, която ми помогна много. Сашо и досега си остава много добър приятел – на мен и моето семейство.

Спартански режим

Две години минаха под сянката на този почти каторжен умствен труд – да научиш не само сносно английски, но и да използваш този език после – при сложната медицинска практика и професионални контакти. А да не говорим за подготовката на предстоящите изпити!

Беше ме страх дори – дали на изпита аз ще разбера достатъчно ясно какво ме питат, а те – това, което казвам, чета или пиша… Не се чувствах достатъчно „близка” и до непознатата за мен по онова време в България точкова оценъчна система. Душевно бях спокойна защото си казах, че този първи мой изпит е на практика само една проба, един опит. След поуките от него ще се явя отново, за да успея. Знаех, освен това, че ще стане въпрос и за практически опит при работа в болница, какъвто не притежавах.

Денят ми беше разделен на остро отрязани парчета, където нямаше никакъв излишък от време. Нито минута! От конвейра с лекарствата, по пътя с градския транспорт до конвейра у дома с „докторските” и „английските” книги. Петнайсет минути за правене на прост сандвич и по най-прост начин – неговото изяждане…

Затова и скромните очаквания, съпоставени с резултата, който получих при първите тестове, ме направиха много щастлива.

Поклон пред моите учители!

Един от новите ни познати стана д-р Любен Пенев, който беше немски възпитаник, но преди всичко – изключително ерудиран и чист човек. Българин, събрал в себе си най-добрите черти на нашия народ. Сред първите организирани туристи в България, създателят на планинарската организация „Еделвайс”. Когато говори с тебе – иска ти се да не спира! Струваше ми се, че моята душа и разум се превръщаха в силен магнит, прихващаха и вграждаха в докторския ми професионализъм неговите дълбоки познания. Колко много ме научи този човек! И днес ми се струва, че една трета част от това, което съм научила, възприела и създала в моята лекарска практика, се дължи нему.

Другата третина се пада на д-р Еспозито, чудесен, благороден човек, християнин и лечител, лекар, който ме въвлече в медицинската практика.

Едни от първите ми задължения, когато работех в кабинета на д-р Еспозито, беше да държа в изправност документите, да вписвам данни на пациентите в анкетите. Той ме чакаше всяка сряда в неговия офис след моите дълги часове в резидентската ми програма, за да ме учи как се работи в частната практика. Всъщност ме подготвяше да работя с него, когато се дипломирам.

И давам накрая третинка и на себе си – все нещо понаучих и понаправих и аз, през толкова много докторски години, сред толкова много мои пациенти, чиито малки и по-големи „поправки” в здравето с моя помощ, са ме радвали много и винаги!

Не зная как се е случвало, но често съм била щастлива да срещам хора, носители на високи морални ценности и забележителен професионализъм, които много ми помогнаха. Както и хора, на които и аз можах да помогна по-късно.

Смайващият жест на семейство доктор Джоват

Сред светлите личности, с които ме срещна съдбата, особено място заема и д-р Джоват и неговата съпруга, имигранти от Близкия Изток. Той беше един от най-добрите лекари – кардиолози на Чикаго. Знаеше, че аз мечтая да получа лекарски лиценз и в САЩ, и един ден дойде при мен заедно със своята съпруга. Двамата ми казаха, че са мислили за мен и решили, че непременно трябва да се подготвя много добре и да получа всички права и възможности на американския лекар. Според тях трябваше да премина курс на обучение в един авторитетен медицински колеж в Ню Джърси. И, знаейки моето материално положение, носеха ми чек, с чиято сума да покрия своите учебни такси. Никакви документи, никакви хартийки не искаха да подписвам, просто когато започна да работя и да взимам заплата, можех да им върна парите. Бяха ми намерили и жилище при тяхна позната в Джърси, която щяла да бъде щастлива от моята компания в нейния дом!

Можете ли да си представите, че има и такива хора на света, които са готови да помогнат дори на малко позната им персона! Водени само от своето съчувствие и симпатия към усилията, които бяха забелязали как полагам, за да се върна към моето призвание, в което бях дълбоко убедена!

Така аз заминах в Ню Джърси сама. Съпругът ми остана в Чикаго – той вече имаше работа в една чертожническа компания.

Похвално слово за българското медицинско образование

…И попадам аз в едно необикновено училище, пълно с преподаватели и студенти, повечето лекари – руски евреи. И методите на преподаване тук ми бяха близки и познати от аудиториите в нашата българска Медицинска академия! Където, оказва се, са ни дали отлично медицинско образование! С него можем да бъдем сред най-добрите навсякъде по света.

Вярно е, че първите три години във Висшия медицински институт в София даваха изключително висока подготовка на студентите и това се знаеше и виждаше по пълните аудитории с учащи се от много страни.

И по-късно, при моята практика в Чикаго, имах възможност да установя колко висока е била нашата подготовка при клиничната диагноза. Българските лекари са почти готови с диагнозата си още щом погледнат лицето на пациента, видят очите, кожата и ноктите му… Дълбок поклон на всички мои професори асистенти и доценти, на всички, които са ни научили! Кандидатствах в Медицинската академия, взех си изпитите, изкарах си практиката, работих като лекар. Мога само да се гордея с моето българско образование.

Няма никакво съмнение, че моят успешен път и в американската медицина, след като преодолях „езиковата бариера”, се дължи на добрата основа, която получих в нашата Медицинска академия в София.

Има Бог!

И дойде времето на моя решителен опит да преодолея теста за американски докторски лиценз. Беше тежко, беше малко страшно, но бях вече доста добре подготвена и уверена в себе си. Стори ми се, че се представих много успешно, но знае ли човек… С нетърпение очаквах резултатите.

Когато писмото дойде и го погледнах… Реших, че има печатна грешка. Издържала съм, и то много добре. Даже с отличен резултат… И защо пък да не съм го постигнала точно аз, след такова маратонско учене? Но все пак се обаждам…

Да! Всичко е правилно! Хващам се за главата и в очите ми напират сълзи. Значи – има Бог! Има награда за стаичката, в която въздухът беше започнал да вибрира от медицински термини, блъскащи се като луди по стените, има награда за спартанския живот, за безсънните нощи сам-сама, за отговорността да върнеш така щедро дадените ти за успеха пари, които получи от добрите хора, за ината да учиш, да учиш, да учиш…

„Ела утре на работа”

Щастливите ми дни продължават… Отивам да си търся работа в Католическата болница „Сейнт Мерис от Назарет“ в Чикаго. Секретарката ме поглежда някак странно и влиза с документите ми при главния лекар. Бавят се дълго време. По едно време вратата се отваря някак тържествено, показва се шефът – доктор, и слага на раменете ми бялата престилка. „Ела утре на работа” – ми казва. Не знаех преди това, че лекарите се записват и чакат за резиденция с години, ако техният рейтинг е под 75. Този ден се уверих, че моята съдба в Америка е много благосклонна към мене. Името на директора беше д-р Сапиенца.

След първите три години, в които практикуваш по резидентска програма, идва време за специализация. Асистирала съм при всякакви операции – черепно-мозъчни, коремни, стави… но най прекрасното нещо беше в родилното отделение, където си първата, която поема новия живот на планетата, а малкото ново човече е наистина най-великият дар за неговите родители!

Животът беше прост, а времената – евтини…

Когато човек се озове сред нови хора, обикновено инстинктивно започва да търси сред тях свои „земляци”. Така и ние в Чикаго след не много време се „открихме едни други” – хора, с които бяхме живели или работили сравнително повече време в София. Събрахме се няколко фамилии и личности, близки по възраст, и донякъде по интереси и начин на живот. Много от първите ни срещи се случиха в църквата. Опознахме се с Вили и Ваньо, Ханка и Боби, Джони и Нели, Снежа и Мишо, Славена и Христо, Роза и Венци, Ваня и Мики. Всички софиянци. Само Сашо беше от Пловдив, но струваше за трима… От дошлите доста преди нас бяхме близки с бай Димитър Тикатов и жена му Маргарита… Ние не бяхме нито от „старите”, нито от младите, общо в групата всички бяха между 20 и 30 години, затова и животът в нашата компания беше и достатъчно сериозен, и достатъчно разнообразен и емоционален. И тогава имаше барове, хазарт и любовни авантюри, но основните наши цели бяха да станем колкото се може по-добри в професията си, да подобрим нашия живот и да помагаме на роднините в България, да се съберем с децата и семействата си, и да бъдем щастливи…

След не много време някои наши сънародници посъбраха пари и се преместиха от шумните чикагски улици из събърбите, край малки езерца и на зелени полянки, а Ханка и Бого, например, постигнаха в тази насока истинско съвършенство. Нарекохме американската им къща „Малката Швейцария” и често им ходехме на всякакви рождени дни и празници, а из цветните лехи в градинката им се чувствахме точно като в България. И днес не знам защо измислихме тази „Малка Швейцария”, защо не казвахме, че отиваме в „Нашата България”.

А когато тръгвахме за Вили и Ваньо – знаеше се, че отиваме в „Къщата на хъшовете”. Там всичко беше прочуто и легендарно – особено готварското изкуство на стопаните, което стигаше до там, че уморени от ядене, често оставахме и да преспим до сутринта…

Работеше се страшно много. Имахме трудно време, тежки години. Беше ни срам да търсим милостиня от държавата и със сигурност сме изглеждали доста глупаво, че не „използваме” помощите, в които други имигранти бяха станали големи спецове. По две работи работехме наведнъж, но плащахме всичко със свои пари!

Бях по онова време и абонат на Операта, пращаха ми листовки и можех да купя от най-хубавите места в салона, така че аз бях ”оперният агент”… Други от компанията бяха специалисти по концерти на открито, фестивали и пр. Нямаше никакво значение дали си адвокат или строителен бояджия, никой не странеше от „неподходящи българи”, впрочем по онова време и нямаше такива. Бяхме много повече усмихнати и със сигурност – много по-спокойни.

Разбира се, че намирахме време и за „разпускане”. Български ресторанти нямаше, затова ходехме в сръбския ресторант на Миомир – на „Лорънс” и „Линкълн”, където нашата Роза пееше в оркестъра, а Вили, Сашо, Бого, Ханка и други работеха в „Кръчмата на българските хъшове”, или поне присъстваха на празненствата. Уж сръбски беше, а на бара – българи, оркестърът – с българска певица. Там се срещахме една група приятели, с които и досега споделяме част от живота ни. В тези години се запознах и с моята приятелка Вили, с която вече много години пазим най-добри чувства една към друга.

Ходехме и на ски в Колорадо. Тогава времената бяха „евтини”. Животът беше по-прост. Някои и не мислеха за коли, пътуваха с автобуси и влакове. Нищо, че бензинът беше само 21 цента за галон…

Имаше, разбира се и политически страсти. Земеделски организации и „Царисти”, събрания и терзания за събитията в България и Европа; имахме личности, които държаха буден българския дух, като моите колеги, които познавам най-добре – семейство д-р Паприкови, д-р Флорес, д-р Пенев, инж. Дърводелски и още много политически добре заредени българи – добри хора.

От деветдесетте години на двадесетия век насам Българската общност в Чикаго стана колкото един среден европейски град и това промени доста живота ни. От други градове в САЩ идват при нас, където има всичко, с което е позната в България. „Ще ходя до България, какво ви трябва да донеса …” – беше казал един наш сънародник, който дълго работеше на летището О,Хеър, а сега е в Аризона, – и веднага се поправил – „до Чикаго бе, там все ми се струва, че съм в България…” .

Българските православни духовни огнища в Чикаго

Малко по-късно се създаде и първата православна църква в Чикаго – наета беше една сграда на улица „Лонг Дейл”, където са служили през годините четири свещеника. Най-дълго отец Гери и отец Валентин, който после започна да служи в „Свети Иван Рилски – Чудотворец”. Добре помня как се грижехме и я поддържахме. Как се събираха пари. Как хората купуваха продукти от магазините, готвеха в къщи и донасяха храната в църквата. Тук те си я купуваха отново, заедно със своите приятели и сънародници, и така осигурява необходимите средства за храма. И ето, че по-късно, когато започна да се препълва, построихме новата „Света София”. Тя стана една от най-красивите български духовни центрова по света. Днес е популярно място, където българите се събираме за Света Литургия, да запалим свещичка, да отпразнуваме големите християнски празници или наши, човешки, радости като сватба, раждане, кръщение… В залата за български срещи към църковния комплекс се събираме за имен ден или на земляческа вечер, да присъстваме на концерт или танцова вечер. Отец Грую Цонков прави много за църквата и тя расте и радва българите в Чикаго.

Най-тежкото в емигрантския живот

Най-тежкото в емигрантския живот е раздялата. Често пъти това е като страдание, от което няма лек. Още със стъпването на американска земя започна битката да приберем нашата дъщеря Рени, която растеше в България без нас и страдаше не по-малко. И нашата одисея в борбата с тогавашните български власти беше същата, каквато мнозина емигранти от онова време добре познават. Но един ден…

…Когато ми се обадиха от „Луфтханза”, че трябва да отида за билета на дъщеря ми, на която беше отказвана изходна виза в продължение на няколко години, бях така замаяна, че ги питах по телефона три пъти какво точно става… Дойде моята приятелка Вили, донесе ми пари за билета, отидохме, и там на гишето изживях огромен ужас – забравих рождената дата на детето си! Нашето семейство е изключително благодарно на президента Картър и неговата съпруга. Без тях не знаем изобщо дали бихме могли да си вземем дъщерята. Минаха години. Рени завърши Френски католически колеж, а после и медицина. Получи предложение да работи в Йейл, един от най-престижните медицински институти.

Щастлива съм, че сега тя има вече и своята обичана и отлична професия, прекрасно семейство, с двама сина, изключителни хокеисти, студенти в колежа Блумингтън – Индиана, мислещи кой път да поемат – медицина като майка си или бизнес – като баща им…

Ако единият Ви крак е край Мичиган, а другият на Стара планина…

Искам да успокоя днешните и бъдещи имигранти. Трябват ви пет години да се учите да дишате на новото място, после още пет да се осъзнаете и да разберете какво става около вас, но ще успеете само ако през тия десет години работите и се учите здраво, колкото и грешки да направите!

Ако единият Ви крак е край Мичиган, а другият на Стара планина – не е много добре. Също и ако сте дошли обезателно да забогатеете, а не за да живеете добре своя живот сред добри хора на добро място. Не малко мои приятели се върнаха в България. После се върнаха в Чикаго… Упоритите хора успяват повече. Те отрано знаят какво искат и как да го получат. Имаме добър познат, изключителен българин-емигрант. Името му е Фил Филипов. Той сам създаде себе си и стигна върхове със своите ръце и своята глава. Но началото, на старта, и нему никак не е било лесно.

Моят кабинет и моите сънародници

Имам наблюдения, които ми подсказват, че пациентите от различните етноси имат най-вече доверие към своите сънародници – лекари. Това е нормално, защото редът на мислите и реакцията у хората е много зависима от наследството и средата. Един български лекар най-често се държи различно от американския, който остава вглъбен в компютъра си по време на визитата. При мен са идвали хора в критично социално състояние, към които първият ми въпрос е бил не „Какво Ви боли?”, а „Гладен ли си? Ето тука има нещо…“. Наскоро бях на летището. Изведнъж чувам глас от цяло гърло: „Доктор Симова!”. Гледам – Катя! Не бяхме се виждали много години! „Вие ми дадохте първия хляб в Америка!” – прегръщаме се с Катя, която беше дошла в офиса ми на „Ривър Форест” заради грип, но остана известно време да поработи като помощник по четири часа на ден, докато си намери друга работа.

Медицината ми даде възможност и често да бъда в помощ на моите сънародници. Често лечението трябваше да се подкрепи и с подслон за някоя и друга нощ и сандвич, който се дава, слава Богу, и без рецепта. Сутрин бързах към кабинета, за да изведа приютения пациент преди да е дошъл д-р Еспозито.

А като ида в България – трябват ми поне три дни за да посрещна роднини и познати, и да им предам пратените за тях армагани. Чакала съм хора от София и Драгоман, но и от Бургас и Русе, Пловдив… Времената бяха други.

Напред през Америка или назад – в България?

Има една любима тема за всички български управници и всички правителства от двадесетина и вече повече години насам. Тя е както любимите разговори на англичаните дали ще падне дъжд или ще им се размине, въобще – говорят си за времето… Понеже аз бях организаторът – помня много добре как срещахме президента на България по онова време – Петър Стоянов. Стана в една украинска църква, в която се събраха рекордно много българи – над 500 души. Тогава нямаше развити български бизнеси, нашите сънародници бяха предимно наемни работници, дошли да припечелят някой долар, строяха къщи повечето пъти в България и по-рядко в Америка. Петър Стоянов запалено ни заяви, че там, в Родината, всички ни чакат с разтворени обятия, и работа и уважение ни е осигурено – само остава да се върнем. И мнозина си мислеха точно това. Споменът за бащината къща, за спокойния живот и добрите приятели, които винаги ще се съберат при необходимост и ще ти помогнат, беше в сърцата на мнозина… Но с течение на време постепенно започна да ни обхваща съмнение. Един по един, българските „народни водачи” и родни предприемачи възприеха всичките лоши болести и зарази от капитализма, с изключение на едно важно нещо – как се правят капитали не за собствена употреба, а за развитие на цялостна икономика. Обществената буря през зимата на 2013-та, която свали правителството, бе обяснимо последствие на това. Стана още по-ясно, че по трънливия път, по който трябва да се връщаме в България, ще има малко пътници. Огромната разлика в благосъстоянието на обществото, липсата на работещи закони и подмяната на моралните ценности сред хората, стават непреодолима преграда. Десет пъти по-малкото възнаграждение за труда, това, че няма с какво да се смени чаршафа на болния и че докторът трябва да носи лично консумативи в джоба си, за да остане жив неговия пациент, са само няколко от върволицата изненади, които ще го придружават ден и нощ в професията му. България има много добри лекари и специалисти, но те нямат възможност да приложат на практика своите възможности… Освен това корупцията е на прага да убие бъдещето на страната. Тя е нагла и започва от благия подарък и стига до убийството.

И ако хората, родени в България, са вече разколебани за своето връщане при съществуващите условия за работа и живот, какво остава за родените в САЩ млади хора, за които страната е като далечен детски спомен или снимка от стария албум. Това, за което можем да работим и се стараем е да възприемем опита на „класическата емиграция” от страни като Гърция, Турция, Китай, които развиват все повече и повече икономическите и културни връзки между своята стара прародина и техния сегашен Нов свят.

Открийте човека на Вашия живот…

И в България, и в САЩ съпругът ми гледаше на нещата по-безгрижно. Много добър инженер, способен бързо да научи, да разбере и направи всичко, той живееше с чувството, че пред него няма никакви препятствия. Но неговите мечти не се осъществиха в Америка. Той не можа да преодолее разликата и не успя да се приспособи към трудностите на живота.

Преди години се разделих с Любо. Дойде загубата. Беше изпитание и за мен, и за Рени, изживяхме болка и страдания… Но животът остава и ето сега, вместо едно голямо дете, имам три – заедно с децата на съпруга ми Динко Динев. Заедно с тях имаме и два внука, така че има за какво да се живее и за какво да се грижим… Тук също искам да изразя нашето уважение към рождената майка на Жасмина и Ивелин – адвокат Нина Данева. Когато това наследие е сред нас и гледайки израстването им, можем да се радваме на техните верни стъпки в живота, да се отдаваме на родителски мечти за тяхното бъдеще – знаем със сигурност, че пътят ни през океана към Щатите не е бил напразен. Бил е верният път.

А когото те се пръсват из голямата Америка – тогава при нас остава Марк. Верният Марк Ентъни Висок, строен, красив, умен и бял.. пудел. И его, че той е вече на шест години…

Дълго време, след като в Чикаго се разделихме с моя съпруг, живях сама. Живях 18 години сама, но не и самотна, защото животът ми изцяло бе погълнат и изпълнен с моята лекарска професия, с много обществена работа. Появата на Динко Динев в живота ми бе едно хубаво начало и без съмнение едно благословено продължение на моя живот. Динко е много лоялен, много умен, много добър баща и добър съпруг, верен приятел и здрава опора, на която мога да се опра в хубави и лоши моменти. Не се отчайвайте никога, търсете винаги човека на Вашия живот!

Изтъквайте доброто и хубавото, кажете добра дума!

Обичам си безкрайно моята професия. Аз съм в непрекъснат контакт с много хора, най-вече българи. Не съм имала лоши моменти, неприязън и лоши отношения с когото и да било. Моят стремеж е бил винаги да вдъхна вяра и сили у човека, да го зарадвам с добра дума и да му дам увереност, че ще се справи със своите проблеми.

В тази книга за българите в Чикаго, където и аз имам добрия шанс да попадна, ще се намери и изтъкне доброто и хубавото в още много наши сънародници. Истината е, че израстването и прогресът в една общност идва от онези, които търсят доброто и хубавото в човешкия живот.

Д-р Виолета Симов – Динев